Наред с нерегулирания мигрантски проблем, посегателствата на ислямския фундаментализъм и кризата в Шенгенското пространство, кризата на ЕС се изявява и като криза на Еврозоната. Тя е сериозно заплашена от въведените гранични проверки, които струват пари и време на хиляди работници, пресичащи границите, и като цяло на европейския бизнес. Колко тревожно е положението се вижда от речта на председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер пред ЕП (25 ноември 2015), в която той констатира, че Шенген е в “частична кома” и предупреди, че еврото няма да оцелее без него. “Единната валута няма как да просъществува, ако Шенген се провали”, категорично заяви Юнкер. А след възстановяването на граничния контрол в посочените шест държави, бившият френски президент Никола Саркози заяви пред форум в белгийския град Антверпен, че “Шенген е мъртъв”.
Не бива да забравяме, че кризата в Еврозоната беше привнесена отвън, като резултат от започналата през 2006 в САЩ ипотечна криза, прераснала през 2007 във финансова и разпространила се през 2008 и върху реалната икономика. Предизвиканата през август 2007 дестабилизация на международната финансова система породи глобална дългова криза[1].
Би следвало да припомним още, че при самото създаване на Еврозоната САЩ заложиха в нея “бомба със закъснител” – Гърция, успяла да се присъедини последна към нея (на 1 януари 2001), след като американската инвестиционна банка “Голдман Сакс” манипулира данните й срещу близо 300 млн. дол. комисионна, за да убеди ЕС, че Гърция е покрила установените критерии[2].
Когато през 2009 Гърция се оказа във финансова безизходица, а финансовите пазари започнаха да задушават малките икономики на Португалия, Ирландия и Кипър, а впоследствие – и големите икономики на Италия и Испания, американците, вместо да подкрепят усилията на европейците за стабилизиране на Еврозоната, започнаха да пишат некролози за нея. На 4 май 2010 американският нобелист проф. Джоузеф Стиглиц обяви, че е настъпило “началото на края на еврото”[3]. Друг американски носител на Нобелова награда за икономика – Пол Кругман, в анализ за “провала на еврото” в “Ню Йорк таймс” внушаваше, че “с избирането на еврото Испания и Италия фактически понижиха статута си до държави от Третия свят”[4]. Трети американски “корифей” – проф. Нуриел Рубини, на закрит бизнесфорум в Атина (8 декември 2010) посъветва Гърция да напусне Еврозоната, за да се справи с високия си дълг.
След няколкогодишно затихване – резултат от постепенното възстановяване на Еврозоната, същият сценарий се повтори през 2015 при разразяването на още по-тежката гръцка криза. Измислен беше специален термин за прогнозираното предстоящо излизане на Гърция от Еврозоната, като американските медии се пълнеха с анализи за това, че “Грекзит”-ът ще се превърне в убедителен пример за следване от другите южноевропейски участници в Европейския валутен съюз, което ще сложи край на експеримента с еврото. Макар да беше намерен временен изход от гръцката криза (през лятото на 2015) и Еврозоната беше закрепена, кризата в нея не е преодоляна. Наред с нерешените въпроси в проблемните държави (Гърция и Кипър), се явяват и нови (след три поредни години рецесия и събирането на необходимата 50-хилядна подписка, Финландия започна обществен дебат за излизане на страната от Еврозоната, който от началото на 2016 се пренесе и в парламента).
Непреодоляната още криза на валутния съюз продължава да тегне на европейската реална икономика. В резултат на това не само рухнаха надеждите за възход на икономиката на ЕС, но се наблюдава вече и обръщане на тенденцията. Кризата в икономиката на ЕС е коментирана доста откровено от председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер в публичната му реч, произнесена на 23 октомври 2015 в Мадрид: “От гледна точка на икономиката, виждаме края на славните години на Европа, в сравнение с това, което правят другите(...) Делът на ЕС в световната икономика намалява и скоро ще бъде само 15% от глобалния брутен вътрешен продукт.” Прогнозата на Юнкер е, че европейската икономика скоро ще бъде засенчена от развиващите се страни, чието население, потребление и производство бързо нарастват.
Конфликтът в Украйна и кризата в отношенията с Русия
Друго важно проявление на комплексната криза на ЕС са разтърсващите го противоречия по отношение на конфликта в Украйна. На онези, които предпочитат бездоказателствено да прехвърлят вината за това на Русия се налага да припомним някои основни факти. Стратегията за създаване на “една евразийска констелация, една геополитическа “черна дупка”, доминирана от Русия”, беше обоснована през 1993 от проф. Збигнев Бжежински – бивш съветник по въпросите на националната сигурност на президента Картър[5]. Тази конфронтационна стратегия на САЩ спрямо Русия беше формулирана непосредствено след изтеглянето на руските войски от Европа в реч на президента Бил Клинтън, произнесена на 25 септември 1995 пред заседание на Обединения комитет на началник-щабовете. “В най-близкото десетилетие ни предстои решаването на следните проблеми: разчленяването на Русия, окончателното разрушаване на нейния военнопромишлен комплекс и установяването на изгодни за нас режими в откъсналите се републики. Ние ще позволим на Русия да бъде държава, но империя ще бъде една страна – САЩ.” Съмненията за достоверността на това указание на президента на САЩ, цитирано в медиите и литературата, отпаднаха с даденото от самия Клинтън потвърждение пред руския вестник “Ехо Москвы”.
Тази стратегия се следваше неотклонно от Вашингтон, независимо от смяната на президентските администрации. Върховото й постижение беше дирижираната от САЩ “оранжева революция” в Украйна (2004), поставила на власт прозападния президент Виктор Юшченко. Опитите на Вашингтон да наложи приемането на Украйна в НАТО беше блокиран през 2008 от Франция и Германия. Въпреки че този опасен американски експеримент за превръщане на Украйна в преден пост на пакта в Източна Европа претърпя провал с демократичното сваляне на прозападното правителство в Киев (2010), американците не се отказаха. Те инвестираха 5 млрд. дол. за създаване на “демократична опозиция” на президента Янукович[6]. Лично Обама призова за сваляне на “диктатора” Янукович[7]. Както констатира директорът на Института за международни отношения “Жан Симон дьо Сисмонди” в Женева Умберто Матеи, “за осъществяване на “февруарската революция” в Украйна бяха използвани всички добре известни технологии за смяна на държавната власт, изпробвани от англосаксонците в страните от Третия свят”[8]. Те успяха отново със сила да наложат свои протежета за държавни ръководители на Украйна – временен държавен глава стана Олександър Турчинов – пастор в Баптистката църква в Киев, заменен след предсрочните президентски избори от олигарха Петро Порошенко – информатор на САЩ, както се видя от публикуваните в сайта “Уикилийкс” секретни американски дипломатически документи, и премиера – банкерът Арсений Яценюк – предварително посочен за поста от помощник-държавния секретар за Евразия Виктория Нюланд. Броени дни след “февруарската революция” в Киев американците поставиха въпроса за приемане на Украйна в Северноатлантическия пакт. А след спешно посещение на директора на ЦРУ Джон Бренън в Киев узурпаторите на властта започнаха “пълномащабна антитерористична операция” в Източна Украйна. Ето и откровението на д-р Пол Кристи – високопоставен служител на американската Агенция за национална сигурност (АНС), направено на закрита среща в германския град Бремен: “Главната цел на събитията в Украйна е да разделят Европа и Русия дотолкова, че европейците напълно да се откажат от сътрудничеството с Русия и да преориентират икономиката си към пълно сътрудничество със САЩ. В крайна сметка трябва тези 500 млрд. долара, колкото е стокооборотът между Европа и Русия, да се превърнат в стокооборот между Европа и Америка... На Украйна е определена ролята на свлачище, което трябва да прекъсне европейското сътрудничество с Русия.”
Не без участието на САЩ ЕС лансира т.нар. “Източно партньорство”. При обявяването му през 2009 по инициатива на Швеция и Полша изрично се посочваше, че то не включва амбиции за присъединяване към ЕС на европейските страни от постсъветското пространство, към които е насочена: Азербайджан, Армения, Грузия, Молдова и Украйна. Скоро обаче САЩ, притеснени от кризата на световната икономическа система, създадена в рамките на американското икономическо господство, унизени с руския блокаж на американската намеса в гражданската война в Сирия и вбесени от даването на убежище в Русия на Едуард Сноудън, внушиха на ЕС да придаде друг смисъл на инициативата “Източно партньорство”. Поддавайки се на щатския натиск, ЕС се опита да разшири своята сфера на влияние в постсъветското пространство за сметка на Русия, както справедливо констатира Ерик Денесе – директор на Френския център за изследвания в сферата на разузнаването[9]. На посочените страни се предложи да подпишат споразумения за асоцииране към ЕС с перспектива за пълноправно членство в Обединена Европа. Твърде бързо се разбра, че зле завоалираната цел на инициативата “Източно партньорство” е, както изтъкна международният наблюдател Чавдар Киселинчев, “икономическото обграждане на Русия”[10]. На същото мнение, впрочем, беше и проф. Владимир Дергачов от Националната академия на науките на Украйна. Инициативата “Източно партньорство” съвсем не се изчерпва с разширяване зоната за свободна търговия на Съюза, а се разглежда от САЩ и от ЕС като “геополитически фактор, насочен към отслабването на Русия”[11], подчерта украинският учен. В същия план, но с по-задълбочена трактовка, беше издържан анализът на щатския икономист и културен антрополог Ерик Зюсе. След като Вашингтон направи всичко възможно за съсипване на руснаците през 1991-1997, последва “Възраждането на Русия” от 1998 насам, което за първи път я превърна в икономическа заплаха за САЩ, констатира авторът. Вместо този скрит мотив за рестартиране на студената война, Вашингтон усърдно се старае да реанимира господстващата тогава теза, че руснаците са военна “заплаха” за Запада. Тя обаче е “до голяма степен е въображаема, защото не САЩ са обкръжени от руски военни бази, а Русия с наши бази”, констатира Зюсе.[12] Още по-дълбоко в спотаено преследваните от Вашингтон цели бръкна проф. Петер Шулце от германския Гьотингенски университет “Георг Август”: привличане на европейските бивши съветски републики, ограничаване на Русия и ерозиране доминацията на Германия в “източния диалог” на Европейския съюз[13].
Особено важно е да се подчертае, че опитът на ЕС да се възползва от САЩ за да извлече изгоди за себе си в Украйна, бе предшестван от предложението на Владимир Путин за установяване на сътрудничество по европейски образец между ЕС и Евразийския икономически съюз (ЕИС)[14]. “Но вместо да разпознае собствения си отпечатък върху идеята за ЕИС и да поздрави Путин за нея, - констатират в анализа си Иван Кръстев и д-р Марк Ленард, - ЕС се разсърди на опита за имитация, пропускайки възможността да предотврати конфликт с Русия.” “Пътната карта” за преодоляване на кризата между Янукович и опозиционните лидери беше подписана с посредничеството на външните министри на Франция, Германия и Полша, но броени минути след това Лоран Фабиюс, Франк-Валтер Щайнмайер и Радослав Шикорски забравиха за него, подкрепяйки искането на дирижираната тълпа на “Майдана” за сваляне на Янукович. Не беше минал и месец от държавния преврат, когато еврокомисарят по разширяването Щефан Фюле декларира готовност на ЕС да приеме в дългосрочен план Украйна. А на 27 юни 2014 в Брюксел бяха подписани споразумения с Украйна, Грузия и Молдова за тяхното асоцииране към Европейския съюз. Междувременно, след присъединяването на Крим към Руската Федерация, поддавайки се американския натиск, ЕС наложи санкции на Русия и въпреки ропота на редица свои членове постоянно ги разширяваше и продължаваше.
Европейците започнаха да разбират, че САЩ съзнателно и користно теглят ЕС в погрешна посока едва, когато по време на търсенето на дипломатическо решение на конфликта, Вашингтон започна активно да обсъжда въпроса за предоставяне на “смъртоносни” оръжия на Киев. Не се намери нито една държава от ЕС, която да подкрепи американската идея и САЩ се принудиха да се откажат от нея. Затова пък започнаха да настояват за приемането на Украйна в Северноатлантическия пакт. Но и по този въпрос не намериха очаквания отзвук сред европейските натовски държави, като три от тях – Франция, Германия и Унгария - открито обявиха, че не гледат благосклонно на тази конфронтационна идея. Този път американците започнаха да се безпокоят дали Путин няма да успее да сломи “крехкото западно единство във връзка с конфликта в Украйна”[15].
Кризата в Украйна и свързаната с нея криза в отношенията с Русия все още не са намерили своето мирно, трайно и убедително решение и ще останат още дълго труден тест за възможностите на ЕС да генерира сигурност на Стария континент, пък и в света.
Кризата на доверието между ЕС и САЩ
Друго важно измерение на комплексната криза на ЕС е кризата на доверието между него и главния му стратегически съюзник – САЩ. Добре се знаеше, че разузнавателните служби на САЩ отдавна са включили Обединена Европа и съставляващите я държави в обсега на своята дейност. Но онова, което излезе наяве през последните години, надмина и най-смелите очаквания.
Първият шок дойде през 2010, когато сайтът “Уикилийкс” на австралийския гражданин Джулиан Асандж публикува стотици хиляди грами на Държавния департамент на САЩ, предимно от 2004-2010. Оказа се, че един от съветниците на външния министър на Германия е информатор на САЩ, както и, че американците са подслушвали гръцкия премиер Костас Караманлис и членове на неговото правителство. Грамите съдържаха обидни квалификации към британския премиер Дейвид Камерън, френския президент Никола Саркози, италианския премиер Силвио Берлускони, германския канцлер Ангела Меркел и нейния външен министър Гидо Вестервеле.
Още не беше утихнал скандалът, когато проговори 29-годишният консултант на АНС и бивш служител на ЦРУ Едуард Сноудън (2013). Предоставените от него документи разкриха смайващите мащаби на трескавата дейност на Вашингтон по изграждане на “империя на шпионажа”[16]. От тях се вижда, че през 2010 АНС е получила съдебно решение, даващо й право да шпионира 193 държави, ООН, СБ, МВФ, МАГАТЕ, УНИЦЕФ, ФИФА и други международни междудържавни организации. За голяма изненада се оказа, че най-мащабно, в сравнение с всички останали, е шпиониран ЕС и неговите държави-членки. В определените “приоритети на разузнаването” са включени седем държави-членки на ЕС (Германия, Франция, Италия, Испания, Дания, Финландия и Чехия), намиращата се тогава пред прага на ЕС Хърватска, както и ЕС, като цяло. Поставя се задачата ЕС да бъде шпиониран в шест области: “външнополитическите цели”; “международната търговия”, “икономическата стабилност”; “новите технологии”; “енергийната сигурност”; “въпросите, свързани с прехраната”. Шпионирани са били по-конкретно: представителството на ЕС при ООН в Ню Йорк; представителството на ЕС в САЩ; централата на Европейския съвет в Брюксел; френските и германските офиси в европейските институции; посолствата на Франция, Италия и Гърция; германският канцлер Ангела Меркел и бившият германски канцлер Герхард Шрьодер; френските президенти Жак Ширак, Никола Саркози и Франсоа Оланд; белгийският телекомуникационен оператор “Белгаком” и дъщерното му дружество “Бикс”, доставящо електронни услуги на ЕК; еврокомисарят по конкурентноспособността Хоакин Алмуния; централата на Международната система за обмен на финансова информация “Суифт”, разположена в Брюксел; френската отбранителна компания “Талес груп”; френската петролна компания “Тотал”; базираната във Франция международна неправителствена организация “Лекари без граница”; папа Бенедикт ХVІ; милиони европейски граждани. Излезлите факти принудиха американските телекомуникационни компании “Епъл”, “Гугъл”, “Майкрософт”, “Яху”, “Фейсбук”, “Туитър”, “ЛингдИн” и “Ей Оу Ел” в колективно писмо до Конгреса и до президента да признаят, че са били принуждавани по решение на държавни органи на САЩ да предоставят лични данни на своите клиенти.
От предоставени от Сноудън данни, отнасящи се към 13 август 2010, се видя, че американската АНС има на свое разположение 80 станции за електронно шпиониране, намиращи се в Централна и Южна Америка, Африка и Близкия Изток, Азия и Европа. Данните показаха, че най-гъста е мрежата от станции в Европа - европейските съюзници на САЩ са подслушвани от 22 бази: 11 от тях са разположени в 9 държави на ЕС (по 2 в Германия и Италия и по 1 в Австрия, Гърция, България, Испания, Унгария, Франция и Чехия); 3 – в 2 държави, водещи присъединителни преговори с ЕС (2 в Турция и 1 в Хърватска); 1 – в страна, кандидатстваща за членство в ЕС (Албания); 1 – в държава, участваща в Шенгенското пространство (Швейцария); 2 – в страни, готвещи се за подписване на споразумения за стабилизиране и асоцииране към ЕС (Босна и Херцеговина и Косово); 4 – в европейското постсъветско пространство (Азербайджан, Грузия, Русия и Украйна). Стана ясно, че три от тези европейски станции – в Атина, Виена и Москва, се управляват дистанционно, а останалите – от обслужващ персонал и от база за поддръжка на европейските станции (в Краугън).
Предоставените от Сноудън документи показаха и смущаващия факт, че разузнаването на държава-членка на ЕС – Великобритания, е шпионирала Евросъюза в рамките на стартираната през 2008 програма “Темпора”, като е споделяла своите информации с американците. Както и, че САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия са изградили разузнавателна общност под името “Пет очи”.
Въпросът с американския шпионаж, скандализирал европейската общественост, беше дебатиран широко в целия ЕС, като много от националните парламенти и ЕП бяха принудени да предприемат свои разследвания по случая, а доста от националните и европейските институции – да отправят официални протести пред Вашингтон. Темата зае специално място при избора на нов председател на Европейската комисия. Основният кандидат Жан-Клод Юнкер доста категорично заяви: “Трябва да се обясни на нашите американски партньори, че приятелите се вслушват един в друг, а не се подслушват взаимно”, като същевременно предупреди, че този дипломатически скандал може да доведе до криза на атлантическите отношения.
Но основателните протести на европейците не получиха очаквания отзвук в официален Вашингтон. Администрацията на Обама се опита да прикрие действителните мащаби на американския шпионаж, да замете случая, да компрометира Асанж и “предателя” Сноудън. Мерките, взети с голямо закъснение, бяха крайно неудовлетворителни и явно целяха успокояване на американското, европейското и световното обществено мнение, а не толкова основно преразглеждане на концепцията на 16-те разузнавателни служби на Съединените щати.
Доколкото “Уикилийкс” продължава да публикува на порции секретни документи на САЩ, а информациите за документите, предоставени от Сноудън, не спират периодично да се появяват, скандалът с американското шпиониране на ЕС продължава да се подхранва. Това ще поддържа и кризата в доверието на ЕС към САЩ, провокирайки съмнения и подозрения за действителните цели на политиката на Вашингтон спрямо Европа.
Кризата, свързана с опита на Великобритания да реформира ЕС
Към посочените по-горе толкова различни и толкова сложни аспекти на комплексната криза на ЕС трябва да добавим още един, свързан с нестихващите опити на Великобритания да го реформира по посока на неговата денационализация.
Макар да беше канена да се включи като съучредителка на Европейските общности, Великобритания в продължение на над едно десетилетие предпочиташе да остане встрани от европейския интеграционен проект.
Тя започна да преразглежда позицията си едва в началото на 60-те години, но не с искрено желание да се включи в европейската интеграция и да допринесе за нейното задълбочаване, а заради осъзнаването, че Pax Britannica вече безвъзвратно е преминала в историята с отслабването на Британската империя в резултат на деколонизацията, последвалото залиняване на връзките на Лондон с центровете на страните от Британската общност на нациите, упадъкът на влиянието на Великобритания в Западния свят и по-успешното развитие на Европейската общност в сравнение с оглавяваната от Великобритания Европейска асоциация за свободна търговия. Много повлия настойчивият американски натиск Лондон да се включи в европейската интеграция, а още повече - опитът на страните от Европейските общности да учредят Европейски политически съюз (1961-1962), който засили британските опасения, че Париж и Бон могат да обединят Западна Европа на антибританска основа. При подобна перспектива Британските острови биха изглеждали като малка флотилия, оказала се край враждебен континент.
Първият опит за присъединяване (1961-1963) бе съпроводен с ултимативно искане на Лондон за преразглеждане на договорната основа на Европейските общности, но то се натъкна на “вето”-то на френския президент Шарл дьо Гол с аргумента, че Великобритания ще играе ролята на американски “Троянски кон”, който би могъл да доведе до “поглъщане” на Европейската общност в “една колосална Атлантическа общност”. При втория си опит за присъединяване към Европейските общности (1967) Великобритания вече нямаше подобни претенции, но отново се изправи пред “вето”-то на Дьо Гол, обосновано този път и с други аргументи: слабостта на британската икономика и опасността от превръщането на Европейската общност в “нежизненоспособна”.
Приемането на Великобритания в Европейските общности стана възможно едва след кончината на Дьо Гол и благодарение на усилията на Едуард Хийт – единственият британски премиер, убеден привърженик на европейската интеграция. Влизането на Обединеното кралство в Европейските общности официално беше отбелязано с “фанфари за Европа” (1 януари 1973), но далеч не всички британци празнуваха, тъй като страната се оказа дълбоко разединена по въпроса за отношенията си с континента. Скоро след падането на Хийт от власт беше организиран безпрецедентен национален референдум за членството на Великобритания в Европейската общност (5 май 1975) и макар мнозинството да подкрепи оставането, дълбоките различия в отношението на британското общество към “Континента” си останаха.
Приемането на Великобритания с неизживяната й “алергия към Европа” и съхранения приоритет на отношенията със САЩ пред тези на Европейските общности, внесе много проблеми в европейската интеграция. Първоначалната й амбиция бе да поеме в свои ръце “ръководството на Европа”, както се изразяваше британският външен министър Джон Браун[17]. Когато разбра цялата безперспективност на тази цел, Обединеното кралство се преориентира към заместване на френско-германската “ос” на европейската интеграция с британско-френско-германски “триъгълник”. Но вместо очакваната роля на съдия между Франция и ФРГ, Лондон се оказваше най-често на скамейката на подсъдимите, като главни обвинители бяха Париж и Бон.
Оказвайки се в дискомфортна ситуация, Обединеното кралство възприе политиката на “прагматичен минимализъм” – докато всички други държави въртяха педалите на “колелото” на европейската интеграция, Великобритания предпочиташе да натиска неговите спирачки. Същевременно тя настояваше за широко отваряне на Европейската общност, за да придобие тя достатъчно аморфен вид, който да позволи на Лондон да поеме нейното ръководство. Утвърждавайки се като “смутител на спокойствието” в Европейската общност, Великобритания започна да изпада в задълбочаваща се изолация сред останалите държави-членки. Ширещият се евроскептицизъм в страната превърна британските лидери в популисти, упражняващи красноречието си в критики срещу Европа.
След приключването на студената война Лондон започна да се вживява в ролята на лидер на проамерикански ориентираните нови демокрации в Централна и Източна Европа. През 1994 премиерът Джон Мейджър разкри визията на Лондон за Европа, (наречена впоследствие “Европейски съюз като меню”), според която всяка държава-членка би следвало да има право свободно да се присъединява само към онези общи политики, които отговарят на нейните интереси[18]. С настояването си за бързото приемане в ЕС и на явно неподготвени за това държави, Лондон се стремеше да превърне Великобритания в “европейски лидер”, както открито обяви премиерът Тони Блеър[19]. Същевременно британците продължаваха да слагат прът в “колелото” на европейската интеграция и да се изявяват като опърничав член на Европейския съюз. Трудно може да се намери случай на задълбочаване на европейската интеграция, който да не се е натъквал на британската съпротива. Сред основните причини за това, както откровено посочва Бжежински, е изпитваният от САЩ „страх, че една ръководена от Германия и Франция Европа може да се окаже в разрез с интересите на Америка (…), което накара Вашингтон неявно да поощри Великобритания да бъде по-атлантическа и по-малко европейска (Лондон прекалено ревностно вървеше в тази посока)”[20].
С осъществяване на старата британска мечта за предоговаряне на условията за членство на Обединеното кралство в ЕС се зае премиерът Дейвид Камерън. През юли 2012 външният министър Уилям Хейг изпрати писма до всички държави-членки, в което ги попита за мнението им по предложението на премиера Камерън за осъществяване на “преглед на баланса” на Евросъюза, който да разгледа “всяка област на законодателството на ЕС”. Преследваната цел беше, при благосклонно отношение на преобладаващата част от страните, да бъдат организирани центробежните сили в ЕС за да бъде той реформиран, а британското членство – предоговорено. След като само Швеция и Итали благоволиха да отговорят на писмото на Хейг, председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой заяви пред британския “Гардиън”, че “действията на Англия, която опонира на редица съгласувани политики в рамките на ЕС, подкопават сериозно функционирането му и могат да го разрушат”[21]. А на 4 февруари 2013 Франция и Германия оповестиха съвместния си отказ.
Междувременно, на 23 януари 2013, Камерън обяви намерението си да организира референдум за членството на Великобритания в ЕС до края на 2017, ако остане на власт след общите избори през 2015 и в случай, че не успее да предоговори условията за британското членство в Съюза. Оказа се, че единственият държавен лидер, обявил се еднозначно и безусловна за оставане на Обединеното кралство в ЕС беше ... президентът на САЩ Обама[22]. Надеждите на Лондон, че ще съумее да постигне целта си бяха възложени на Германия с офертата за установяване на британско-германско лидерство в един реформиран Европейски съюз. Канцлерът Ангела Меркел беше посрещната с небивали държавни почести (27 февруари 2014), но в речта си пред британския парламент побърза да попари очакванията на Лондон.
Камерън обаче продължи да предявява и да преформулира своите претенции към ЕС, които засягаха договорната основа на Съюза, обхвата и дълбочината на европейската интеграция, правомощията на европейските институции и механизма на функциониране на Обединена Европа. Колко критично важен за ЕС се оказа проблемът с настойчивите искания на Лондон за „денационализиране” на ЕС, показа речта на председателя на ЕК Жозе Мануел Барозу, произнесена на 9 май 2014 в Берлин. Въпреки тържествения повод, Барозу намери за потребно да привлече вниманието върху Великобритания и да предложи да се помисли членството й в ЕС да бъде заменено със “страна със специален статут”.
След като спечели парламентарните избори (15 май 2015) с мнозинство, което му даде възможност да състави еднопартийно консервативно правителство, Камерън продължи да обещава на британците успешно предоговаряне на условията за британското участие в европейската интеграция, заплашвайки същевременно ЕС, че в противен случай ще проведе обещания референдум за членството на страната му в Съюза.
Така, след като ЕС беше притиснат до стената от спешния мигрантски проблем и от растящия тероризъм, от кризата в Шенгенското пространство и в Еврозоната, от икономическата стагнация в ЕС, от кризите в отношенията с Русия и в доверието със САЩ, Европейският съвет се видя принуден да се занимава и с претенциите на Лондон за самата същност на европейския интеграционен проект. След извънредното му заседание (16 октомври 2015) неговият председател Доналд Туск с апломб заяви, че Европейският съвет “приветства” искането на британския премиер Камерън през ноември 2015 да представи своите предложения за реформиране на Европейския съюз. В писмо до Туск от 10 ноември 2015 Камерън изложи основните цели, които Обединеното кралство иска да постигне в преговори с другите държави-членки. В него между другото се казва, че “ЕС трябва да играе по-малка роля в някои области”, настоява се за дерегулации и либерализиране на единния европейски пазар, предлага се националните парламенти да могат да налагат “вето” върху закони, “предлагани” от Съюза, иска се намаляване на европейската бюрокрация, настоява се принципът на свободното движение да не се прилага за новите членки на ЕС, докато техните икономики не се доближат до британската. Писмото съдържа и искането всички по-нататъшни реформи в Съюза и в Еврозоната да се правят при независимост на британския паунд, на британския бизнес и на британските данъкоплатци. Освен това се настоява ЕС да декларира, че няма да се меси в британското право и политика. Потвърждавайки получаването на писмото, Туск обяви, че “сега преговорите могат да започнат”. От своя страна, ЕК раздели предложенията на три групи: осъществими, трудно приложими и много проблемни. Сред най-проблемните Комисията отнесе предложенията, водещи до “пряка дискриминация между гражданите на ЕС” и до “посегателство срещу свободата на вътрешния пазар на ЕС”. Сред трудно приложимите – искането за разделяне на подхода в общностната политика спрямо държавите от Еврозоната и онези, които не са във Валутния съюз. Сред приложимите пък са искането националните парламенти да отхвърлят европейското законодателство! С пълно основание Барбара Везел коментира за “Дойче Веле”, че предложенията на Камерън имат “вродени дефекти” и “идват в най-неподходящия и объркан момент за всички времена” в развитието на европейската интеграция.
Писмото на Камерън породи объркване дори у самия Туск, който в интервю за британския “Гардиън” заяви, че исканията на британския премиер могат да бъдат удовлетворени “много, много трудно”, поради което той трябва до дни да му представи ново предложение, ако желае споразумение до края на 2015. Но вместо да откликне на отправената молба, Камерън предприе срещи с националните лидери на 27-те други държави на ЕС[23], заплашвайки ги, че при “провал” самият той ще подкрепи идеята за излизане на Великобритания от Европейския съюз. Започнатата обиколка явно не даде очакваните резултати, ако се съди от признанието на Камерън пред британското консервативно списание “Спектейтър” (10 декември 2015), че предоговарянето “ще отнеме малко повече време, отколкото мислех”.
Същото може да се каже и за обсъждането на исканията на Камерън на Европейския съвет (18 декември 2015). Непосредствено след него германският канцлер Ангела Меркел не скри желанието си Великобритания да остане в ЕС с цената на промяна на европейските договори в дългосрочен план, но без посегателства върху свободата на движение в Съюза и на защитата на европейските граждани от дискриминация. Уверението на Меркел, че “всички са склонни на компромис” е опровергано в коментара на Лио Маккинстри в “Дейли телеграф” (30 декември 2015). Камерън “поиска възможно най-скромния пакет от реформи” на ЕС, твърди авторът, “но непреклонните европейски лидери отказаха каквито и да било отстъпки”. “Арогантност, твърдост и самодоволство характеризираха отговорите, които Брюксел даде на стратегията на британския премиер Дейвид Камерън за предоговаряне на отношенията на Великобритания с Европейския съюз.” Според Маккинстри, причините за това са “догматичния начин на мислене на европейския елит” и “победата на възгледа за федералната супердържава”.
Това поредно поражение на Лондон не обезсърчи Камерън, който продължи да обикаля столиците на държавите на ЕС в упорито търсене на подкрепа за своите искания. След като получи частично разбиране от полския министър-председател Беата Шидло и унгарския премиер Виктор Орбан, Камерън заяви, че предложенията му остават непроменени, но е “отворен за алтернативни решения” преди следващото заседание на Европейския съвет през февруари 2016. Камерън продължава да поддържа обещанието си да проведе референдум за членството на Великобритания в ЕС, за да не се лишава от тази възможност за оказване на натиск върху останалите държави-членки с цел предоговаряне на британските условия за членство. Този курс му донесе частична подкрепа и от чешкия премиер Бохуслав Слободка. Той обаче изостря фундаменталните различия не само в европейското, но и в британското общество, включително в самата Консервативна партия и дори в нейното правителство. През януари 2016 излезе наяве фактът, че половината от членовете на правителството държат безусловно на оставането на Обединеното кралство в ЕС и настояват, ако на референдума победят евроскептиците, Камерън да подаде оставка. Другата половина от членовете на кабинета пък критикуват Камерън и първия му министър Джордж Обзърн за това, че предварително са решили да водят кампания за оставане на страната в ЕС и вече използват държавния апарат за обработване на общественото мнение.[24]
Както и да се развият по-нататък нещата, ясно е едно - “британското камъче” в обувката на Обединена Европа ще продължава да я измъчва.
Кризата на политическото лидерство в ЕС
Към всички тези аспекти на общата криза на ЕС в наши дни трябва да добавим и лидерската криза в Съюза. Днешното поколение европейски лидери, което не е преживяло ужасите на подпалените в Европа световни войни, сякаш забрави трагичните уроци от миналото и видимо загърби заветите на “бащите-основатели” на Обединена Европа. Те не възлагаха надеждите си на суверенната национална държава, макар че именно в Европа се постави началото на процеса на формиране на първите нации (през ХІV век), зароди се и изкристализира идеологията на националната държава (в края на ХVІІІ столетие) и се утвърдиха първите национални държави (към средата на ХІХ век). Богатият европейски опит по отношение на националната държава им показа какви са обективните резултати от нея: етнически и религиозни чистки, напрежение в междусъседските отношения, териториални претенции, великодържавен шовинизъм, политически авантюризъм, междунационални ежби, провокативни действия, кървави двустранни, регионални и европейски войни[25]. Особено поучителни за “бащите” на Обединена Европа бяха двете световни войни, разпалени от непримирими европейски национални държави, когато европейци избиваха европейци с песен на уста. В крайна сметка чудовищната сметка бе платена от Европа, като цяло: Старият свят прахоса живота на десетки милиони хора, понесе нечувани материални разрушения, изчерпа златните и валутните си резерви, попадна под външна финансова зависимост, загуби моралните и фактическите основания да бъде колективен световен лидер, а непосредствено след Втората световна война попадна в клопката на двете световни суперсили – САЩ и Съветския съюз. Трескавото търсене на спасение от “задънената улица”, в която националните държави натикаха Европа, роди най-убедителната европейска противоотрова на националната държава – изграждането на наддържавна организация на принципа на интеграцията. Смисълът на започналата в средата на ХХ век европейска интеграция не бе премахване на националните държави, а тяхното трансформиране чрез изграждане и укрепване на наднационални институции, които да развиват солидарността между нациите и да осъществяват ненатрапчиво и невидимо европеизация на властта[26].
Фактическото загърбване на заветите на “бащите-основатели” на Обединена Европа започна с над 11-годишното управление на британския премиер Маргарет Тачър (1979-1990). Макар в крайна сметка да се оказа в почти пълна изолация в Европейската общност, което бе сред причините за отстраняването и от властта от нейната собствена партия, “Желязната лейди” успя да посади отровните семена на един нов стил на обществено отношение спрямо Европейската общност. Ако от 50-те до първата половина на 80-те години на ХХ век Общността се възприемаше от всички участващи страни като интегрален клуб на солидарни държави и граждани, Тачър започна да налага новото схващане за нея като организация, с която трябва да се “воюва” за постигане на користни “национални” цели, като й се прехвърля дори и отговорността за претърпените неуспехи на националните власти. Този нов политически жаргон с присъщата му борческа фразеология постепенно бе усвоен от национални лидери на държавите от ЕС и дори от искрените привърженици на европеизма, които се поддадоха на изкушението да изтъкват “заслугите” си като “борци” за националната кауза. Това плъзгане към национализма не само накърняваше имиджа на Обединена Европа, но и водеше към отчуждаване и на държавно-политическия елит, и на гражданите от традиционните ценности на европеизма. Освен това, то обективно подхранваше популизма на националистическите формации, възприели ЕС като “излишен” ограничител на националния суверенитет, който би било по-добре да бъде отхвърлен. Резултатите проличаха особено ясно през последното десетилетие, когато евроскептичните политически формации, възникнали в почти всички държави-членки на ЕС, успяха да формират и собствена група в ЕП, а някои от тях – дори да се превърнат в първи политически сили в страните си.
Особено тежка е кризата на политическото лидерство в новите демокрации на Европейския съюз. Мътните гребени на мощните вълни на политическите промени от 1989 насетне изтласкаха на управленски позиции явно неподготвени национални лидери, които лесно се поддадоха на съблазънта да осребрят участието си във властта. Въпреки доминиращите сред всички народи от Централна и Източна Европа проевропейски настроения, лидерите им възприеха проамериканска политика, оправдавана първоначално с убедителния аргумент, че така работят за постигане на необходимото членство на страните им в Северноатлантическия съюз. Но и след приемането в НАТО, вече устремени към постигане на по-важната външнополитическа цел - членството в ЕС, те продължиха да отдават предпочитание на атлантизма пред европеизма и да се държат така, сякаш искаха страните им да станат поредния щат на САЩ, а не поредната държава в Евросъюза. Много от тях не се поколебаха да разчитат на американска помощ в името на поемането на властта и на нейното задържане. Причините за това разминаване между обществени нагласи и ориентация на политическите елити в Източна Европа могат да се търсят не само в неукрепналите граждански общества, покварата на политическите нрави, ширещата се корупция сред държавно-политическите върхушки, унизителния инстинкт на преклонение пред “Големия брат”, но и в целенасочената политика на САЩ в този европейски регион. Публикуваните през 2010 в сайта “Уикилийкс” дипломатически документи на САЩ показват стремежа на Вашингтон към налагане на своето влияние в новите демокрации в Европа, като не се подбират средства за спечелване на националните лидери на своя страна. Характерна в това отношение е исканата от държавния секретар Хилари Клинтън информация за биометричните данни на лидерите и техните слаби места. Румънският президент Траян Бъсеску например, бива ласкан, че е закупил употребявани американски изтребители Ф-16 без да спази изискването на ЕС за провеждане на международен търг и, че помогнал на служител в посолството на САЩ в Букурещ да избегне съда за причинената смърт на румънския рокмузикант Теофил Петер. В секретна грама на посланика на САЩ в София Джон Байерли от 9 май 2006 Бойко Борисов е наречен “непредсказуема личност”, като е добавено, че “егото може да е най-силния ни лост за влияние върху него”. Още по-характерна е грамата на посланик Нанси Макълдауни от навечерието на парламентарните избори в България през 2009, в която Вашингтон е предупреден, че ако ГЕРБ победи на изборите, на САЩ им предстои “трудна езда”[27].
Като дългогодишен активен участник в изграждането на Обединена Европа, председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер откровено изрази притесненията си за състоянието на днешните национални лидери. В реч, произнесена в Мадрид на 23 октомври 2015, той с огорчение отбеляза, че те “не са горди с постиженията на своите предшественици” и “не се обичат достатъчно” помежду си.
Кризата на политическото лидерство се наблюдава и на общоевропейско равнище. В резултат от сделките между стари и нови демокрации и различни други квоти, на възлови места в европейските институции се оказаха изтласкани личности, които са явно неподходящи за високите си постове. За председател на Европейския съвет беше избран полският премиер Доналд Туск, пропаднал на президентските избори в своята страна и лъгал години наред за нацисткото минало на своя дядо Йозеф Туск.[28] Преди години за председател на ЕК беше избран не най-достойния кандидат – белгийският премиер Ги Верховстад, само заради съпротивата на една държава – Великобритания, която го обвини във “федералистки наклонности”, а резервният кандидат Жозе Мануел Барозу. По време на обсъждане на номинациите за негов приемник, основният кандидат Жан-Клод Юнкер бе уличен в съмнителни връзки с транснационални корпорации, като премиер на Люксембург. За важни постове в ЕК се търсеха упорито жени, поради което за върховен представител по външните отношения и сигурността бяха избирани последователно баронеса Катрин Аштън и Федерика Могерини, очевидно неподготвени за тази изключително отговорна длъжност. Примерите могат да бъдат продължени.
Като цяло, сегашните политически лидери на ЕС - и на национално, и на общоевропейско равнище, демонстрират очевиден дефицит на преданост към общоевропейските интереси и сериозен недостиг на аналитичен капацитет и прогностична мисъл. У тях трудно се долавят дори традиционните за европейците достойнство и гордост. Обединена Европа се оказа без солидни и надеждни “мозъчни центрове” за стратегически анализи и прогнози, а младата европейска дипломатическа служба – със скромен опит и недостатъчно ефективна. При това положение, не само че се изпариха амбициите за водеща балансираща роля на европейците в международния живот, но и се наложи тягостното впечатление, че действията на ЕС са “копи-пейст” на политиката на Вашингтон.
За да не звучат тези констатации като безоснователни упреци, ще ги подкрепим с характерни примери, най-напред от допуснатата конфронтация на ЕС с Русия. Няколко дни преди “февруарската революция” в Киев бившият председател на ЕК Романо Проди си даде труда в специална статия да предупреди Брюксел за опасните последици от поведението на “крайно десните националистически групи” в Украйна, но сегашните лидери на ЕС заложиха именно на тях в стремежа си да откъснат тази най-голяма по територия европейска страна от Русия и да я включат в своята сфера на влияние. По-малко от месец след държавния преврат в Киев, еврокомисарят по разширяването Щефан Фюле декларира готовността на ЕС да приеме в дългосрочен план Украйна. Присъединяването на Крим към Руската Федерация беше възприето от сегашните лидери на ЕС като “безпрецедентно нарушение на международното право” и от позицията на съдници те последваха внушението на Вашингтон за налагане на санкции на “агресивна Русия”. Коментирайки тези действия на ЕС, един от големите строители на Обединена Европа – бившият френски президент Валери Жискар д`Естен, заяви, че счита за “исторически справедливо “връщането” на Крим в Русия”, определи налагането на санкции срещу Москва като “нарушение на международното право”, а по повод плановете за приемане на Украйна в ЕС наблегна, че е необходимо на тази страна да се осигури нейното “равно отстояние от Европейския съюз и Русия” и бъдеще като “многонационална конфедерация”. Бившият десен президент на Франция Никола Саркози нарече следваната от левия Оланд политика на конфронтация с Русия “лудост”. А известният френски политик Жан-Пиер Шевенман определи наложените от ЕС санкции на Русия като “подигравка с разума”. Знаменателно е, че руската политика на Ангела Меркел се натъкна на най-упоритата и обоснована критика в самата Германия. Сред откритите й критици се наредиха всички живи бивши канцлери: Хелмут Шмит, изпитал върху гърба си руската сила като войник на Източния фронт по време на Втората световна война[29]; Хелмут Кол, помнещ добре, че именно Москва беше главният фактор за мирното обединение на Германия; Герхард Шрьодер, убеден привърженик на схващането за фундаменталното място на руско-германските отношения за мира, сигурността и просперитета на Европа. Нека си спомним още, че западноевропейските лидери от 70-те и 80-те години на ХХ век не се поколебаха да изградят съвместно с болшевишкия Съветския съюз Трансевропейския газопровод от Сибир до Западна Европа, въпреки грубия натиск на администрациите на Картър и на Рейгън, защото този икономически мегапроект обслужваше общоевропейските стопански интереси и беше дългосрочна инвестиция за утвърждаване на общоевропейския процес, на мира и просперитета на Европейския континент. Докато сегашните европейски лидери позволиха на администрацията на Обама да блокира газопровода “Южен поток” със същите аргументи, с които си служиха навремето Картър и Рейгън: че това би засилило икономическата зависимост на Европа от Русия, което ще даде на Кремъл възможността да оказва и политически натиск над нея[30]. Или да вземем друг пример. Лидерите на Франция и Германия от края на ХХ век установиха с руския лидер редовни Срещи на върха за координиране на една съгласувана политика по най-важните международни проблеми, включително отношенията със Съединените щати. Днешните лидери на същите тези водещи държави на ЕС не само че се отказаха от този изключително полезен за цяла Европа форум, но и все по-верноподанически следват указанията на САЩ, чиито собствени национални интереси изискват отдалечаване на ЕС от Русия и по възможност скъсване на отношенията между тях.
Или да вземем случая с нестихващите от средата на 70-те години опити на Великобритания да предоговори отношенията си с Обединена Европа и да промени самата същност на европейския интеграционен проект. Европейските лидери от последната четвърт на ХХ и първото десетилетие на ХХІ век бяха непреклонни пред постоянно подновяващите се искания на Лондон, предупреждаваха го, че ако не се откаже от своите претенции за денационализация на Обединена Европа, ще се пристъпи към създаване на нова, истинска интегрална Европа без Великобритания, и за първи път въведоха в договорната основа на ЕС клауза, даваща възможност на Обединеното кралство да се оттегли от Съюза, ако той толкова не му допада. А в наши дни Меркел обявява, че всички били склонни на компромис в името на оставането на Обединеното кралство в Европейския съюз.
И още един характерен случай, отнасящ се отново до чувствителен въпрос на европейската интеграция – стремежът на Турция към членство в Обединена Европа. Този стремеж на Анкара датира още от началото на 60-те години, но европейските лидери отговаряха с голяма сдържаност, следвайки курс на сближаване с Турция, който не включваше перспектива за пълноправно членство. Европейските лидери от ХХІ век обаче, се поддадоха на американския натиск и по време на британското председателство на ЕС през 2005 бе дадено начало на присъединителни преговори с Турция за пълноправно членство. След няколко години в ЕС се наложи мнението, че това е било грешка, но заинтересованите от маргинализирането на ЕС сили продължиха да поддържат “необходимостта” от тази перспектива. През 2011 пет държави на ЕС (Великобритания, Испания, Италия, Финландия и Швеция) създадоха неформален кръг “Приятели на Турция”, ползващ се с подкрепата на еврокомисаря по разширяването Щефан Фюле[31] – същият, който настоява сега да бъде приета и Украйна (а вероятно и всяка желаеща държава, доколкото това ще помогне за размиването на ЕС и превръщането му в обикновена зона за свободна търговия). Принципиално различна гледна точка отстоява бившият френски президент Саркози, който заяви пред радиостанция “Европа 1” (2 декември 2015), че присъединяването на Турция “не е възможно”: “Сериозна грешка е да се позволи на Анкара да вярва, че може да се присъедини към ЕС. Това е колосална грешка. Турция е в Азия, не е в Европа.”
Кризата на политическото лидерство в ЕС има и друг, не по-маловажен аспект. Още при най-ранните планове за политическо обединяване на Европа (началото на ХІV век) техните автори се сблъскват с проблема за лидерството в Обединена Европа. Първоначално се приема, че някоя от най-влиятелните европейски държави трябва да се нагърби с този ангажимент. Твърде скоро обаче се разбира, че която и да е тази държава, тя неизбежно би изкористила общоевропейската идея с оглед на собствените си национални интереси. Така се налага тезата за необходимостта от колективно лидерство на две или повече държави, което да избегне посочената опасност и да осигури баланс на вътрешноевропейските взаимоотношения.
Тази стара идея беше заложена като един от основните принципи на европейската интеграция и се доказа като добре работеща. Инициаторката на европейската интеграция – великата сила Франция, великодушно предложи и прие победената във Втората световна война ФРГ като равноправен свой партньор в неформалното ръководство на Обединена Европа. Тази “ос” на европейската интеграция беше полуофициализирана с подписването на френско-западногерманския Версайски договор за приятелство (1963). Тя укрепна още повече след приемането на Великобритания в Европейската общност, което предполагаше още по-близко сътрудничество между тях, за да бъдат парирани британските претенции за еднолично лидерство в Обединена Европа или за създаване на лидерски “триъгълник” Лондон –Париж – Бон, както и за ревизиране на основните принципи на европейския интеграционен проект.
След приключването на студената война обаче, отново възникна проблемът с лидерството в Европа. Той не произтичаше толкова от предявените отново от Великобритания претенции за “ръководство” на ЕС, колкото от обединението на Германия. Въпреки предупрежденията на Великобритания и на Франция, САЩ фаворизираха именно “любимото си европейско дете” Германия със спотаената надежда да бъде елиминирана Франция или най-малко да бъде предизвикана френско-германска конкуренция и дори вражда. Шансовете за успех на стратегията на Вашингтон не бяха малки. Обединението на Германия беше, като цяло, едно справедливо решение на останалия след Втората световна война открит германски проблем. Но в сърцето на Европа се появи огромна държава, с най-многобройното население на континента, с мощен икономически, финансов, технически и иновационен потенциал, както и с пословична организираност, което доведе до определен дисбаланс във вътрешноевропейските взаимоотношения. Първоначално германските лидери не даваха ухо на американските внушения. Но канцлерът Ангела Меркел като че ли започна да се поддава. Като източноевропейка, подобно на почти всички останали източноевропейски лидери, тя изпитва смесица от омраза, респект и страх от Русия, както и преклонение пред поредния “Голям брат” – Съединените щати. С претенциите за възстановяване на статута на Германия като велика сила, с подхода си в ЕС и в международния живот, както и със своето поведение, тя събуди асоциациите за Германия от миналото, изкушаваща се да действа самостоятелно в европейските дела. На фона на слабия Оланд, ползващ се с рекордно нисък рейтинг дори в собствената си страна, амбициозната Меркел започна да си позволява сепаративни действия в ЕС по изключително важни за всички европейци проблеми. Нека си спомним само как през миналата година тя се озова в Москва при Путин, след като еднолично посети пътьом президента Обама във Вашингтон и канадския премиер Стивън Харпър в Отава – рядко унизителна стъпка на лидер на европейска сила, за което неслучайно Меркел бе удостоена с ласкателства в англосаксонските медии. Подобни, немислими в миналото, сепаративни действия канцлерът си позволи и по отношение на Великобритания. Под натиска от Вашингтон, офертата на Обединеното кралство за британско-германско лидерство в един реформиран ЕС и посрещането й като кралица в Лондон, Меркел започна да прави явно несъгласувани с Париж изявления по толкова чувствителния въпрос за членството на Великобритания в Европейския съюз. Не е за учудване, че англосаксонските медии се надпреварваха да я обявяват за най-влиятелен политик на 2015.
Тъкмо през тази 2015 обаче, с назидателния си подход към гръцката криза и особено с политиката си по отношение на напиращите към Европа мигранти и бежанци, оспорена остро във всички държави на ЕС, Меркел се оказа в крайно некомфортно положение в Съюза, в страната си и дори в своята собствена партия. Коалиционният й партньор Християнсоциалният съюз заплаши да сезира Конституционния съд по въпроса за подсигуряване на държавните граници, а лидерът му Хорст Зеехофер заяви, че дава срок на канцлера до март 2016 да коригира грешките си, предупреждавайки я, че в противен случай партията му ще прекрати коалицията с Християндемократическия съюз и ще излезе от правителството, което би сложило край на управлението на Меркел. В аналогично положение изпаднаха и другите държавни лидери от Европейската народна партия (ЕНП). Именно през тази година партиите от ЕНП загубиха парламентарните избори в Гърция, Португалия, Финландия, Полша и Испания. Унгарският премиер Виктор Орбан опонира на Меркел по най-тежките проблеми, свързани с миграционната политика. Само ирландският премиер Една Кени и българският министър-председател Бойко Борисов твърдо застават зад Меркел. Спадът на влиянието на Меркел в ЕНП, както и на Германия в ЕС, пролича през декември 2015, когато бе нарушена традицията няколко часа преди Европейския съвет лидерите от ЕНП да се събират, за да координират и наложат позицията си по обсъжданите проблеми. И англосаксонците започнаха да се притесняват, че “Меркел остава сама” и “никой не иска да й помогне”[32]. В оформящата се нова обстановка вътре в самия ЕС Париж получава реален шанс да парира опита на Берлин за нарушаване на над 60-годишния механизъм на функциониране на Обединена Европа около една френско-германска “ос”. Шансовете Меркел да бъде ограничена не са никак малки, като се има предвид и опитът на италианския премиер Матео Ренци да я конкурира като лидер на Европейския съюз.
Вкарването на ЕС в заложения му геополитически капан
Въз основа на изложеното по-горе може да се заключи, че днес ЕС преживява комплексна криза, в която сложно се преплитат острите и неотложни проблеми на нелегалната миграция на стотици хиляди мюсюлмани, растящата опасност от ислямския тероризъм, неуредените проблеми в Шенгенското пространство и в Еврозоната, стагнацията в европейската икономика, нерегулираният украински конфликт и конфронтационните отношения с Русия, кризата на доверието към САЩ, напористите опити на Великобритания да ревизира самата същност на европейския интеграционен проект и лидерската криза в Обединена Европа.
Допускайки да бъде изправен пред тези заплетени и изключително трудно решими проблеми, ЕС само за няколко години проигра историческия си шанс да се утвърди като глобална и конструктивна сила, която да буди уважение сред всички основни геополитически играчи и с която да се съобразяват навсякъде по света. Някак неусетно и бързо еврооптимизмът окончателно отстъпи място на европесимизма, а “Европейската мечта” загуби голяма част от своя блясък и помръкна, преди да е дала очакваните щедри плодове. Самият ЕС напоследък излъчва импулси, наподобяващи предсмъртни конвулсии. Множат се прогнозите за неговия край, правени открито дори от собствените му лидери. Неотдавна френският президент Оланд заяви: “Европа трябва да утвърди себе си, иначе ще станем свидетели на нейния край.” Австрийският федерален канцлер Вернер Файман изрази увереността си, че сега става дума “или за обща Европа, или за тихо разпадане на Евросъюза”. Подобна е констатацията на еврокомисаря по цифровата икономика и цифровото общество Гюнтер Йотингер: “Европейският съюз се е научил да преодолява кризи, обаче страните с нестабилни и популистки правителства стават все повече. Аз съм загрижен за Общността. За първи път виждам реална опасност от разпадане на ЕС.” Ветеранът на европейската интеграция и сегашен председател на ЕК Жан-Клод Юнкер вече не крие огромното си разочарование от положението, в което се оказа Обединена Европа. Миналата година той с болка констатира, че ЕС се намира в упадък и неговата “любовна интрига” с интеграцията вероятно е към края си. В цитираната по-горе реч в Мадрид Юнкер определи сегашна Европа като “долината на страховете”. А по време на открития му телевизионен диалог с гражданското общество, проведен на 19 ноември 2015, заяви, че ЕС е “пред пропаст”. През следващия месец с нескрито униние Юнкер отбеляза: “Липсва Европа, в този Евросъюз се усеща недостиг както на Европа, така и на съюз.” А прогнозата му за новата 2016 беше изпълнена с европесимизъм: “Кризите, с които имаме работа сега, ще продължат да ни занимават, но към тях ще се добавят и нови.”
Все повече се утвърждава усещането, че ЕС е попаднал в клопка, в съзнателно заредена система от капани. Всяка стратегия за предпазването му от надвисналата опасност предполага верен отговор на напиращия главен въпрос: кой е най-заинтересован от съсипването на Обединена Европа? Внушението, че “Ислямска държава вкара Европа в капан”, както твърди щатският експерт по въпросите на сигурността Харлин Гамбхир в едноименната статия, публикувана във “Вашингтон Поуст” (16 ноември 2015), поне на този етап не е достатъчно убедително. Силите на ИД едва ли са достатъчни за това, пък и терористичната заплаха по-скоро може да помогне за консолидирането на Европа. А може би клопката е подготвена от Русия, както натрапчиво повтарят в един хор атлантиците? Само че, от гледна точка на международната и собствената си сигурност, Руската Федерация е обективно заинтересована от укрепване на ЕС, неговата еманципация от САЩ и по-активната му роля на световната сцена.
Най-заинтересовани от маргинализирането на ЕС са Съединените щати. За някои това твърдение може да звучи абсурдно, но то е защитимо. Вярно е, че САЩ подкрепиха безрезервно и възторжено създаването на първата европейска общност – Европейската общност за въглища и стомана (1952), защото това беше продиктувано от собствените им национални интереси. Те подкрепиха учредяването и на следващите европейски общности – Европейската общност за атомна енергия и Европейската икономическа общност (1958), макар и не така ентусиазирано, тъй като започнаха да се съмняват, дали сами няма да отгледат свой бъдещ конкурент. В началото на 60-те години администрацията на Айзенхауер се опита да погълне най-важната европейска общност – ЕИО, в една доминирана от САЩ “Атлантическа икономическа общност”[33]. Със своя “Велик план” Кенеди си постави амбициозната цел да интегрира ЕИО в една “Атлантическа общност”, която да има потенциала от икономическа да се превърне и в политическа общност[34]. Когато това не бе допуснато, администрацията на Джонсън се опита да въвлече ЕИО поне в една “Атлантическа зона за свободна търговия”[35]. В целия този, на пръв поглед безконфликтен период на взаимоотношенията между САЩ и Европейската общност, появяващите се противоречия между трансатлантическите партньори се напластяваха, без да бъдат разрешавани. Реалното положение към края на 60-те години бе коректно представено от “бащата” на американската геополитика и основател на школата на реалната политика проф. Ханс Моргентау: “Главните съюзници провеждат различни политики в целия свят и едва ли може да се намери поне един важен въпрос, по който тези съюзници да мислят еднакво (...) Където и да погледнеш, навсякъде са налице фундаментални разминавания между интересите и политическите курсове.”[36] Всъщност още от момента на напускането на НАТО от Франция (1966), както изтъкна един от най-авторитетните американски анализатори – професорът в Харвард и Йейл Карл Дойч, “САЩ започнаха да полагат целенасочени усилия за задържане на по-нататъшното развитие на европейската интеграция”[37].
В началото на 70-те години, когато конкуренцията между САЩ и Европейската общност вече беше безспорен факт, Вашингтон започна да се изявява като “двуликия Янус”: на думи подкрепяше европейската интеграция, но на дело се противопоставяше на укрепването на Обединена Европа. От западноевропейска гледна точка, трансатлантическите отношения изглеждаха, както образно се изрази в интервю от 1974 френският професор Раймон Арон, “като брак, който не трябва да се разтрогва, макар да е невъзможно да бъде направен приятен”[38]. В тази нова обстановка САЩ започнаха да търсят различни варианти за противопоставяне на Европа. През 1973 бившият секретар по финансите Джон Конъли предложи на Конгреса на САЩ Вашингтон да се заеме с формиране на “антиевропейски доларов блок” от държавите, страдащи от затворения “Общ пазар” на ЕИО: САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, страните от Латинска Америка и Испания[39]. Вместо това, държавният секретар Хенри Кисинджър лансира идеята за изграждане на “Междуамериканска общност”, но латиноамериканските държави не искаха и да чуят за нея[40]. При Форд вицепрезидентът Уолтър Мондейл обиколи през 1978 столиците на съседите (Канада и Мексико) с идеята за създаване на “Северноамериканска икономическа общност” в противовес на ЕИО, но се натъкна на отказ[41].
След студената война, когато необходимостта от съхраняване на трансатлантическата стратегическа връзка на всяка цена отпадна, САЩ и Обединена Европа се оказаха на конкурентни “писти”. Обезпокоена от трансформирането на Европейската общност в ЕС, администрацията на Буш-старши успя да склони съседните Канада и Мексико да подпишат Северноамериканско споразумение за свободна търговия (НАФТА). В продължение на цялата 1994 Вашингтон беше горд, че е създал най-големия в света регионален пазар, но с приемането на Австрия, Финландия и Швеция на 1 януари 1995 Единният европейски пазар стана по-голям от северноамериканския. Всички опити на Вашингтон след създаването на НАФТА тя да бъде превърната в “Северноамериканска общност” и пилотен проект за бъдеща “Общоамериканска зона за свободна търговия” останаха напразни. Междувременно, президентът Клинтън лансира на Срещата на върха на Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество през 1993 предложение за създаване на “Тихоокеанска общност” по европейски модел, но държавите, към които бе отправено то, останаха глухи за него[42].
След терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон от 11 септември 2001 и особено след разрива в трансатлантическите отношения във връзка с нелегитимната американска война срещу Ирак (2003-2011) САЩ и ЕС се заеха с голямо усърдие да укрепват своите икономически позиции по света. Като за начало, ЕС подписа всеобхватно търговско споразумение с Южна Корея и договори аналогично споразумение със Сингапур (декември 2012). Междувременно, през септември 2011, ЕС започна преговори с Канада за сключване на споразумение за стратегическо партньорство с цел активизиране на външнополитическото и отрасловото сътрудничество и по-нататъшно либерализиране на търговските и инвестиционните отношения. През април 2013 ЕС постави основите за започване на преговори за всеобхватно търговско споразумение с Япония. А на 8 юли 2013 ЕС започна със САЩ преговори за сключване на трансатлантическо споразумение в областта на търговията и инвестициите. През това време администрацията на Обама работеше трескаво за сключване на споразумение за Транстихоокеанско партньорство и то наистина бе подписано на 5 октомври 2015 в Атланта. Споразумението предвижда участващите 12 държави (Австралия, Бруней, Виетнам, Канада, Малайзия, Мексико, Нова Зеландия, Перу, Сингапур, САЩ, Чили и Япония), които съставляват 40% от световната икономика, постепенно да уеднаквят правилата за сделки и инвестиции. То премахва повече от 18 хиляди данъчни режима в участващите държави, създавайки равнопоставеност между тях, и дава основна рамка за сключване на множество конкретни споразумения. Вашингтон представи подписването на споразумението като свой “огромен търговски пробив” и като успешно “притискане на Китай”, чиято роля в Тихоокеанския регион непрекъснато нараства, но това споразумение има и определен антиевропейски подтекст. Така че продължаващите преговори между САЩ и ЕС за сключване на споразумение за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции далеч надхвърлят преките връзки на двата бряга на Атлантика и трябва да бъдат разглеждани в глобалния контекст на усилията на Вашингтон и Брюксел за изграждане на свои конкурентни мрежи от всеобхватни споразумения за свободна търговия и инвестиции с най-развитите индустриални държави по света.
Заключение
Както се вижда от изложеното, досегашният опит показва, че след като не успяха да погълнат европейците в една контролирана от Вашингтон “Атлантическа икономическа общност” или поне в една “Атлантическа зона за свободна търговия”, САЩ неизменно се стремяха да изградят някаква алтернативна “Общност” с цел съсипване на Обединена Европа, или поне на мрежа от търговски споразумения, която да е с по-големи възможности от конкурентната европейска мрежа. Нека се замислим и върху това, че анализът на сегашната комплексна криза на ЕС показва как при всички нейни аспекти нишките водят все към Вашингтон.
При тази постановка на проблема възниква въпросът: какви цели биха могли да преследват САЩ с геополитическата си стратегия за маргинализиране на ЕС, представян публично като “главен стратегически съюзник на Америка”? Въпреки своите слабости, изявили се особено релефно през последните години, ЕС си остава конкурент на Съединените щати. За последните е най-добре, чрез Великобритания, Полша и други свои “троянски коне”, да успеят да обърнат посоката на развитието на Стария свят от интегралната организация ЕС, стремяща се в перспектива към европейска федерация, към ерата на националните държави и политическата фрагментация на Европа. Показателно е, че в кабинета на Бжежински – един от главните стратези на Вашингтон през последния половин век, е окачена политическа карта на Европа, разделена на 200 държавици[43].
За да се избегнат евентуални недоразумения, нека уточня: САЩ наистина са заинтересовани от стратегически съюз с Европа. В наши дни Европа е по-нужна на САЩ, отколкото те – на Европа. Тя дори не е просто нужна, а жизнено потребна на Вашингтон в отчаяните му опити да съхрани все още привилегированото си положение в международната система. Но на Вашингтон не му е нужна наистина Обединена Европа, под формата на ЕС, който - като напълно съпоставим по своите потенциални възможности с тези на САЩ, непрекъснато да настоява за споделени отговорности, балансирано сътрудничество и равноправно партньорство не само в преките връзки между двата бряга на Атлантика, но и по отношение на съвместната им дейност в световните дела. Националните интереси на САЩ изискват предотвратяване на възможността за създаване на федерална Европа, както и денационализиране на ЕС, което да отвори пътя към една мозаечна Европа. Така разединена, Европа би била беззащитна пред съвременните предизвикателства и отчаяно би търсила закрилата и помощта на “Америка”. Именно такава Европа ще бъде далеч по-лесно управляема, защото всяка отделно взета европейска държава би била безспорно по-слабата страна в двустранните отношения със Съединените щати. От гледна точка на националните интереси на САЩ е особено важно ЕС да бъде трансформиран в обикновена Европейска зона за свободна търговия, която да бъде погълната чрез упорито налаганото от Вашингтон споразумение за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции в нещо като “икономическа НАТО”, както се изразява кандидат-президентът Хилари Клинтън.
Ще допусне ли ЕС да бъде маргинализиран? Той вече е така оплетен в заложените капани, че подобна перспектива не бива да се изключва. Това би било истински триумф на над вековната “Американска мечта” за покоряване на Европа.
Но, ако се стигне до такъв трагичен за Европа момент, има ли изход пред нея? Доказателство, че вече се мисли за това е откровението на председателя на ЕК Юнкер на споменатия открит диалог с гражданското общество. Трийсет и пет държави[44] трудно могат да имат сходни позиции, каза той по повод очевидния разнобой между държавите на ЕС, и многозначително допълни: Все някога, ще дойде времето, когато част от тях ще образуват едно “ядро” на бъдеща истинска интегрална Европа. Че казаното от Юнкер не е случайно изпуснато предположение, стана ясно през януари 2016 от интервюто на италианския държавен секретар по европейските въпроси Сандро Гоци, дадено за вестник “Република”. В него той посочва, че Италия, която от години настоява за по-силна европейска интеграция, иска още в началото на 2017, по повод 60-годишнината от подписването на Римския договор за ЕИО, да започнат междуправителствени преговори за промяна на договорите на ЕС с цел реализация на старата идея за Европа “на две скорости”. Това предполага “на първа скорост” да останат всички сегашни държави на ЕС, обединени около ценностите на единния пазар и на основните свободи. Онези от тях, които желаят, трябва да преминат “на втора скорост”, формирайки “ядро”, основано на “обновена и задълбочена Еврозона” с общ “министър на финансите”, избран от ЕП и подотчетен на него. Гоци уверява, че с вижданията на Италия са съгласни Белгия, Холандия, Люксембург, Гърция, Португалия и Малта. Според него е време Франция, която подкрепя италианския анализ за потребностите на европейската интеграция, да се включи в действията в тази насока. Гоци уточнява, че Германия иска да отлага стартирането на междуправителствени преговори за нова организация на Обединена Европа – твърдение, навяващо на мисълта, че Берлин е по-скоро склонен да изчака резултата от евентуалния референдум за членството на Великобритания в ЕС. Дали наистина тази последна възможност за оцеляване на европейската интеграция в случай на непреодолима криза няма да се окаже спасителна, предстои да видим.
Бележки:
[1] Вж. Сорос, Д. Кредитната криза на 2008 и какво означава тя. София, 2009.
[2] Разкритието бе направено едва през 2011 - The New York Times, 2011, Febr. 14. Скандалът даде повод на френския президент Никола Саркози да заяви, че приемането на Гърция в Еврозоната е било “грешка”.
[3] Цит. по: Аврейски, Н. САЩ и Европа. Европейската политика на Вашингтон. В. Търново, 2013, с. 856.
[4] The New York Times, 2011, Nov. 11.
[5] Бжежински, З. Извън контрол. Глобален безпорядък в навечерието на ХХІ век. София, 1994, с. 210.
[6] В реч на среща в Националния пресклуб от 22 април 2014, спонсорирана от американската компания “Шеврон”, помощник-държавният секретар за Евразия Виктория Нюланд заяви, че “САЩ “инвестираха” 5 млрд. дол. за организиране на специални групи, които да организират преврата в Украйна”. Цит. по: Мацеи, У., Р. Жигон. Украинската криза и руско-американският геополитически сблъсък. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3, с. 114.
[7] Това дава основание на щатския икономист и културен антрополог Ерик Зюсе да твърди, че Гражданската война в Украйна “беше започната от Барак Обама”. – Зюсе, Е. Как и защо САЩ рестартираха Студената война. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4, с. 130.
[8] Мацеи, У., Р. Жигон. Посоч. съч., с. 115.
[9] Денесе, Е. Украйна: обърната наопъки реалност. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3, с. 123.
[10] Животът днес, 17 дек. 2013 – 6 ян. 2014.
[11] Дергачов, В. Битката за Евразия: тектоничната геополитическа трансформация. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4, с. 149.
[12] Зюсе, Е. Посоч. съч., с. 127-128.
[13] Шулце, П. Германско-руските отношения и “Източната геополитика” на ЕС. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3, с. 53.
[14] Договорът за създаване на Евразийски икономически съюз бе подписан на 29 май 2014. между Беларус, Казахстан и Русия и влезе в сила на 1 януари 2015. На 2 януари 2015 към него се присъедини Армения, а на 25 май с. г. Киргизстан приключи ратификацията на своето присъединяване.
[15] The New York Times, 2015, Apr. 15.
[16] Определението е на “Вашингтон пост” в броя му от 30 август 2014.
[17] Лебедев, А. Очерки британской внешней политики (60-80-е годы). Москва, 1988, с. 38.
[18] Вж. Попова, Ж. Основи на правото на Европейския съюз.София, 2001, с. 443.
[19] Аш, Т.-Г. Свободният свят. Америка, Европа и изненадващото бъдеще на Запада. София, 2005, с. 61.
[20] Бжежински, З. Втори шанс. Трима президенти и кризата на американската суперсила. София, 2007, с. 203.
[21] The Guardian, 2012, Dez. 29.
[22] Вж. Аврейски, Н. Ще се разтрогне ли “бракът по сметка” на Обединеното кралство с Обединена Европа? – В: Знанието – традиции, иновации, перспективи. Т. ІІ. Бургас, 2013, с. 57.
[23] Интересно е, че обиколката си на националните лидери Камерън започна от столиците на източноевропейските държави-членки, като посети най-напред София предвид репутацията на премиера Бойко Борисов в ЕС на склонен към отстъпки.
[24] Твърдението е, че Камерън е забранил на своите министри евроскептици да изтъкват публично аргументи в полза на напускането на ЕС, докато е разрешил на еврооптимистите възможността открито да изразяват своите доводи за оставането на Обединеното кралство в Европейския съюз.
[25] Шулце, Х. Държава и нация в европейската история. София, 2002, с. 335-337.
[26] Вж. по-подробно: Auf dem Wege zu einer Europaischen Staatlichkeit. Stuttgart, 1993.
[27] Скептицизмът на посланиците Байерли и Макълдауни се оказа недотам основателен. Бойко Борисов не забрави, че американците са го накарали да превърне ГЕРБ от гражданско движение в политическа партия. През февруари 2013, когато правителството на ГЕРБ бе атакувано от масово народно недоволство, премиерът Борисов си даде оставката първо в посолството на САЩ в София малко след 3 часа посреднощ и едва след това – в Народното събрание. След като през юни 2014 стана ясно, че кабинетът “Орешарски” няма да издържи и ще се върви към предсрочни парламентарни избори, Борисов отново се оказа в САЩ на предизборен инструктаж.
[28] С документален материал от нацистките архиви, включително снимков, бе показано, че Йозеф Туск е участвал в акции на военизираните отряди на немските нацисти (СС) за арестуване на евреи в Полша по време на Втората световна война. Самият Доналд Туск бе питан за отношението на неговите дядовци към нацистите по време на кандидатпрезидентската му кампания през 2005, когато той отговаряше, че те са лежали в нацистки концлагер поради съпротивата им срещу Хитлер. – Вж. Русия днес, 12-18 септ. 2014.
[29] Шмит се пресели в отвъдното на 10 ноември 2015 на достолепната 96-годишна възраст.
[30] Вж. Аврейски, Н. САЩ и Европа..., с. 432-433, 457-458.
[31] Пак там, с. 720.
[32] Вж. коментара на проф. Флориан Едер от Йейлския университет в “Политико”.
[33] Иванова, И. Концепция “атлантического сообщество” во внешней политике США. Москва, 1973, с. 208 сл.
[34] Мельников, Ю. От Потсдама к Гуаму. Очерки американской дипломатии. Москва, 1972, с. 268-269.
[35] Воронцов, Г. США и Западная Европа. Новый этап отношений. Москва, 1979, с. 77.
[36] Morgenthau, H. A New Foreign Policy for the United States. New York, 1969, pp. 6-7.
[37] Вж. Аппатов, С. США и Европа. Общие проблемы американской континентальной политики. Критический анализ американской буржоазной историографии. Москва, 1979, с. 89.
[38] Цит. по: Бункина, М. США – Западная Европа. Новые тенденции в соперничестве. Москва,
1976, с. 19.
[39] Гончаров, А. Война, которая не прекращается. Усиление экономических противоречий между США и странами “Общего рынка” и кризис системы регулирования международных хозяйственных отношений современного империализма. Москва, 1975, с. 167-168.
[40] Кисинджър, Х. Години на промяна. София, 1999, с. 609-613.
[41] Мельников, Ю. Имперская политика США. Истоки и современность. Москва, 1984, с. 106.
[42] Кисинджър, Х. Дипломацията. София, 1997, с. 724.
[43] Фактът бе изнесен на международна научна конференция в УНСС на 23 ноември 2015 г. от чл.-кор. проф. д.ф.н. Васил Проданов, приет лично от Бжежински в неговия кабинет.
[44] Юнкер явно има предвид не само държавите-членки, но и страните от “присъединителния пакет” на Европейския съюз.
*Преподавател в Бургаския свободен университет, това е заключителната част на статията, чиято първа част беше публикувана в бр.2/2016 на Геополитика
{backbutton}
