Въпреки широко разпространеното мнение, студената война между Русия и САЩ никога не е приключвала. Стратегическите интереси на двете държави се сблъскват по цялото земно кълбо, политиците им се обвиняват взаимно, а общественото мнение във всяка от тях е враждебно настроено към другата. Тези две военни свръхсили дирижират в основни линии и големите регионални конфликти - както открито, така и задкулисно, включително в Сирия и Украйна. През последните години и без това трудните отношения между тях се влошиха особено, макар че за това винаги са съществували предпоставки, породени от съперничеството и дълбокото взаимно неразбиране. "Мирните дивиденти", които първоначално обещаваше залезът на Съветската империя, а след това и разпадането на СССР, така и не бяха реализирани на практика. Историята не "свърши", както прогнозираше един известен американски политолог. От пръснатите навсякъде по територията на планетата семена на демокрацията по американски не израсна световен мир, както твърдеше друга авторитетна формула на академичната наука - "теорията за демократичния мир". Дойде време да се опитаме честно да си отговорим, защо американците и другите представители на Запада не осъзнаха значението и резултатите от смяната на властта, осъществена в края на 80-те години на миналия век. Време е също да преосмислим постсъветската еволюция на Русия, за да отразим по-точно нейната история, ценности и предпочитания. Без значение, дали ни харесва или не, но тя беше и си остава велика евразийска - и световна - държава, чиито интереси следва да бъдат признати и уважавани.
Всяка оценка на отношенията между двете свръхдържави и тяхното геополитическо влияние следва да бъде пречупена през призмата на "неудобната истина", а именно, че руснаците и американците се придържат към диаметрално противоположни схващания за разпадането на СССР, края на съветската политико-икономическа система в Европа и сегашните позиции на Русия в Евразия. По същия начин те значително се разминават във визията си за глобалната система на властта след 1991 и мястото на САЩ в нея. Ако американците разглеждат неоспоримия си статут на световна суперсила като необходимо условие за поддържането на стабилността и дори на мира в планетарен мащаб, руснаците се отнасят с опасение и недоверие към това, което наричат Pax Americana. В същото време, в глобалната постсъветска система липсва ясно разбиране за позицията на Русия в Евразия и света и нейното право да заявява и защитава своите властови интереси.
В сравнение с 1992, възстановяването на мощта на все по-твърдата и самоуверена Русия промени способността и да проектира извън границите си своите ценности и геостратегически интереси, докато визията на Москва за тези интереси, както и за собствената и роля в света, си остана същата. 2014 се оказа решаваща за процеса на търсене на постсъветската "национална идея". След 90-те години на миналия век - един период, който руснаците наричат "смутно време" - израз, с който се обозначават епохите на политически и социално-икономически хаос, съчетан с чуждестранна инвазия - Русия се върна към традиционната за нея роля на евразийска държава, защитаваща славянските ценности и източното православие. През същия този период обаче, позицията на САЩ и техните очаквания по отношение на Москва не се промениха. Смятайки, че руснаците са загубили студената война, Америка очакваше, че те ще се откажат от претенциите си за собствена сфера на влияние, също както след 1945 победителите и победените в Европа и Азия се сдобиха с нови роли в глобалната система. Междувременно обаче, способността на САЩ, които си остават доминиращата военна държава и лидер в икономическата сфера, еднолично да определят международната реалност намаля. При това разположение на силите, Русия вече няма да се съгласи да играе ролята на "редова държава" и не е склонна да подчини своите евроазиатски интереси на интересите на своите съперници, включително на САЩ.
Приятели и съюзници на Русия по света
Легенда:
EAИС - Eвроазиатска икономически съюз
ОДКС - Организация на Договора за колективна сигурност
Наблюдатели
ШОС - Шанхайска организация за сътрудничество
Други държави, поддържащи стратегически отношения с Москва
Източник: Limes
Сегашната руско-американска студена война не е нещо ново и поне в близко бъдеще краят и не се вижда. За онези, които биха искали да виждат чашата на сложните отношения между двете държави наполовина пълна, способността на руснаците и американците да се споразумеят за стратегическото ядрено оръжие и за иранската ядрена програма дава надежда, че съперниците могат да постигнат съгласие в определени сфери на политиката. Като цяло обаче, геостратегическите позиции, както и начинът, по който двамата играчи разсъждават и възприемат както себе си, така и своите съперници, показват, че логическото развитие на този сценарий в дългосрочна перспектива предполага по-скоро техния сблъсък.
Неразбирането на Русия
Състоянието на студена война означава, че съперниците поемат отговорността за състоянието на отношенията си, като се стремят да смекчат неразбирането, напрежението и поводите за конфликт. В рамките на една статия е невъзможно да бъдат описани огромният брой ситуцаии, които от 1992 насам пратиха "на дъното" руско-американските отношения. Затова ще се огранича само с някои бележки, относно реалностите, затрудняващи двустранните отношения след разпадането на СССР. Те са породени от идеята, че Вашингтон и съюзниците му така и не успяха да разберат Русия, нейните вътрешни условия, геостратегическите и интереси, както и философията и целите, определящи нейната вътрешна и външна политика. Може да се спори, дали това неразбиране беше случайно или преднамерено, но няма съмнение, че то е в основата на нашата (т.е. западната) интерпретация на руските действия, което на свой ред обяснява и оправдава несъвместимата с интересите на Русия геополитическа линия на Запада.
По-долу ще изброя тези реалности.
Руснаците не разглеждат края на студената война като поражение и не се смятат за загубилата страна. Те не се държаха като такива, макар че сериозните вътрешни проблеми и ограничените им възможности да демонстрират сила през 90-те години изискваха едно по-предпазливо поведение. Михаил Горбачов, лансира т.нар. "ново мислене", което доведе до разпускането на Варшавския пакт и изтеглянето на съветските войски от Източна Европа. Тоест, от гледната точка на руснаците, те сами са разпуснали съветската империя в Европа.
По същия начин, руснаците смятат, че именно те, чрез своите чиновници и активисти, са сложили край на съветската система в самата Русия. Според тях, политическите лидери и населението на страната съзнателно са направили избор в полза на бързия преход към пазарна икономика и демократичен политически модел, за да се интегрират в глобалната система.
Освен това руснаците са убедени, че именно вътрешното развитие на събитията и направеният от тях избор са довели до появата на 15-те независими държави върху руините на СССР, включително на Руската Федерация. Те не желаят реставрация на съветската система, признавайки извършените от нея престъпления в и извън страната. Руските президенти, включително Путин, недвусмислено разобличиха природата на сталинизма и се отказаха от силовите методи, характерни за бившия съветски блок.
Съзнавайки, че държавата им в течение на десетилетия балансира на ръба на краха, руснаците стартираха своеобразна четворна революция: на политическо, икономическо и социално равнише, плюс търсенето на "нова национална идея". Въпреки че промените тръгнаха отвътре, руснаците се сблъскаха с много сериозни трудности и по четирите, очертани по-горе направления, особено по последното. В този смисъл, февруари 2014 (т.е. почти четвърт век след разпадането на СССР) се оказа решаващ момент: успехът на Олимпийските игри в Сочи и политическият колапс в Украйна затвърди руската постсъветска "национална идея".
Както през царската, така и през съветската епоха, руснаците се възприемат като естествени лидери в Евразия, притежаващи собствена сфера на влияние, в която следва да се зачитат техните фундаментални интереси в сферата на сигурността, а също като носители на славянските културни ценности и защитници на източното православие. Внимателният анализ на руската външна политика от 1800 до днес ни позволява да говорим за руска "чест", артикулирана около тези три "стълба". В течение на векове тя се намира в центъра на самосъзнанието, на стратегическото мислене и на геополитическите действия на Русия. Елитът и общественото мнение никога не са се отричали от нея, включително и след разпадането на СССР.
Горните пет пункта оформят ключа, който руснаците използват при интерпретацията на миналото, както и за прокарването на своята вътрешна и външна политика след 1991. Въпреки това САЩ напълно игнорират този ключ, лансирайки друга интерпретация, според която Западът е спечелил студената война, Русия се е трансформирала в руслото на западния опит и ценности и е приела новия геостратегически баланс (НАТО и ЕС), подразбиращ края на руските сфери на влияние и традициите на "специални отношения" със съседите. На пръв поглед (без)действието на правителството на Елцин потвърждаваше, че Москва се е примирила с новата роля.
Истината обаче е, че САЩ и съюзниците им разбират Русия по един съвършено погрешен начин. Събитията през последните десетина години и наскоро разгорелите се кризисни огнища демонстрират дистанцията между руската и американската гледна точка. Най-малкото в Москва, изпод пепелищата започна да се възражда нова студена война. Днес, повече от петнайсет години след началото на "ерата Путин", по време на която във Вашингтон се смениха Бил Клинтън, Джордж Буш-младши и Барак Обама, геостратегическият разрив между руснаците и американците изглежда все по-силно акцентиран и узаконен от противоречащите си взаимно исторически интерпретации и е подчинен на непредсказуемостта на събитията, които играчите често не са в състояние да контролират. Без да разбират Русия и отказвайки се да признаят, че тя има своето място в онова, което Джордж Буш-старши навремето определи като "нов световен ред", САЩ отхвърлят националната идея на една държава, която изглежда все по-решително настроена да отстоява своето водещо положение в Евразия и значимото си място в световната система.
Дилемата за сдържането на руския напор
В миналото американците реагираха на съветската заплаха, възприемайки политика на сдържане, ограничаваща експанзията на враждебния им комунистическо блок. През периода 1945-1991 СССР разполагаше с огромна сфера на влияние, отразяваща както имперското наследство на Царска Русия, така и по-късните придобивки. Съветските опити за по-нататъшна експанзия обаче се оказаха неефективни и дори удържането на сателитите под контрол се оказа сериозен проблем за Москва - с течение на времето много членове на съветския блок получаваха все по-голяма свобода на действие по отношение на Кремъл. Не е учудващо, че когато СССР рухна, някои от 14-те бивши съюзни републики потърсиха нови решения за да не допуснат връщането си в руската орбита. Мълчаливото споразумение между съветските лидери и висшите ръководители на Запада, според което НАТО и САЩ не биваше да претендират за бившите сфери на съветското влияние, много бързо беше игнорирано. Администрацията на Клинтън (1993-2001) особено активно съдействаше за експанзията на Атлантическия алианс, инвестирайки в него гигантски средства. Не по-малко амбициозно действаше и ЕС, интегрирайки различни държави, които в исторически план бяха част от руската сфера на влияние. Срещу това, на Москва се предлагаше само да поддържа скромни отношения с НАТО и ЕС, които несъмнено не отговаряхя на нейните тревоги за съдбата на прилежащите и региони. Тоест, на практика, без това да се обявява открито, беше продължена политиката на сдържане на руското външнополитическо влияние.
Това сдържане на Русия обаче, не можа да се реализира за продължителен период от време. Няма да изброявам всички събития от последните десетилетия, но можем да отбележим, че освен разширяването на НАТО и ЕС, много евроазиатски държави, които преди бяха в руската сфера на влияние, създадоха механизми за укрепване на собствения си суверенитет по отношение на Москва. Демократична Финландия, която просперираше през периода на т.нар. "финландизация", влезе в ЕС и макар, че продължава да се опасява от възраждането на Русия, не стана част от НАТО. Естония, Латвия и Литва, напротив, побързаха да се присъединят към Северноатлантическия алианс. На свой ред, Беларус, която се управлява от един авторитарен режим, се постара да създаде стабилни и приятелски отношения с Русия. Украйна пък олицетворява константната характеристика на повечето бивши съветски републики или членове на съветския блок: колебанието им между проруските и прозападните сили. От гледната точка на Москва, в евроазиатското пространство, традиционно подчинено на нейните национални интереси и интереси в сферата на сигурността, са концентирани значителни западни и най-вече американски ресурси и сили, стигнали прекалено далеч от традиционните зони на влияние на САЩ. Събитията през 2013-2014 в Украйна олицетворяваха момента на разрива, чието настъпване беше прогнозирано десет години преди това от ветерана на американската дипломация и експерт по Русия Джордж Кенан (1904-2005).
Свалянето на демократично избрания президент Виктор Янукович разби на пух и прах сложният и изграждан в течение на две десетилетия баланс между прозападните и проруските сили в Украйна, налагайки на една страна, която през ХІХ век руснаците наричат "Малорусия", да избере интеграцията в ЕС и НАТО, скъсвайки напълно с Москва. Най-осезаемата последица от това стана присъединяването на Крим, получило почти пълна подкрепа в Русия и почти пълно неприемане на Запад, но не и в останалата част от света. Далеч не всички пожелаха да подкрепят и ответните мерки срещу Москва, както показа гласуването на критичната към Русия резолюция в Генералната асамблея на ООН през юни 2014, срещу която се обявиха Бразилиа, Индия, Китай, ЮАР и дори Израел. След налагането на санкциите срещу Русия пък, редица държави се втурнаха да се договорят с Москва за осъществяването на взаимноизгодно сътрудничество.
Много събития от последните години, случили се през периода на хегемонията на непоколебимия Владимир Путин, съдействаха за връщането на руско-американските отношения към състоянието им от времето на студената война. Готовността на Путин за сътрудничество след 11 септември 2001 с цел да помогне на САЩ да се справят с ислямския тероризъм, първоначално прерасна във взаимно недоверие във връзка с грузинско-руската война през 2008, а след това и в открито противопоставяне в хода на развитието на либийския конфликт през 2011. Нарастващото ангажиране на Русия в сирийската гражданска война периодично поставяше на изпитание търпението на американците, но далеч по-сериозни последици имаше кризата в Украйна.
През последните години, на фона на нарастващата решимост на Русия, кавгите с Путин се превърнаха в американски национален спорт, илюстрация за което са периодичните (през няколко месеца) публикации на нови обвинения и "изобличения" срещу стопанина на Кремъл. В резултат от това, за американския елит се оказа практически невъзможно да ангажира Русия в някакви съвместни инициативи: враждебността, подсилена от сравняването на Путин с Хитлер, априори изключва за който и да било западен лиден възможността да си сътрудничи с руския президент, освен ако не иска да бъде обявен за новия Невил Чембърлейн. Наред с тази едностранна демонизация, американската публична сфера демонстрира опасен снобизъм или игнорира положителните постижения на Русия, затова пък нейните проблеми всячески се подчертават или хиперболизират. На практика, западните политици и общественото мнение знаят невероятно малко за Русия на Путин. В качеството и на военна супердържава и "традиционен враг", на Русия се натрапва ролята на антагонист на Запада - т.е. на един много по-убедителен противник, отколкото ислямските екстремисти, които, разполагайки с ограничени възможности, използват средновековни методи за да внушават страх у Запада. Изчезнаха съмненията за целесъобразността от съществуването на НАТО и огромните разходи за военно-промишления комплекс. Следващият президент на САЩ със сигурност ще увеличи военните разходи, които (по най-занижени оценки) и сега надхвърлят общите разходи на следващите осем най-силни държави, а ако към тях добавим и разходите за разузнавателните служби, се равняват на сумите за отбрана на целия останал свят.
В началото на ХІХ век САЩ лансираха доктрината Монро за да оправдаят съществуването на собствена сфера на влияние. Други държави, включително СССР, следват същата логика, за да узаконят собствените си сфери на влияние. Може да се спори, дали през ХХІ век държавите все още имат право да защитават това, което смятат за своя сфера на влияние, но те несъмнено ще продължат да го правят. Двеста години след обявяването на доктрината Монро, Канада и Мексико притежават точно толкова независимост и национален суверенитет, колкото им отпускат САЩ. Те никога няма да могат да влязат в някой военен или икономически блок, който да изключва САЩ, а пък Вашингтон, на свой ред, няма да допусне разполагането на насочени срещу него военни бази в близост до собствените му граници.
Въпросът е, какво би предприела Русия през ХХІ век? НАТО вече разполага с бази в балтийските държави, т.е. на по-малко от половинчасов полет от Санкт Петербург. Украйна пък би могла да реши да разположи части на Атлантическия алианс на своя територия. Въпреки че краят на мандата му наближава, администрацията на Обама планира за 2017 ръст до 3,4 млрд. долара на разходите за високотехнологично въоръжение, предназначено за централно- и източноевропейските членове на НАТО. Наследниците му пък обещават още повече. Откакто се върна в Кремъл през 2012 Путин следи всичко това много внимателно и демонстрира стремеж да ангажира САЩ както в украинския въпрос, така и в Сирия. И обратното, Вашингон придава героичен ореол на ролята си в тези и в редица други кризи, внушавайки, че всеки маньовър на новия Макиавели - Путин, трябва незабавно да бъде пресечен. Американците игнорираха дори успеха на руския президент с успешния контрол на изтеглянето на химическото оръжие от Сирия.
В глобален план, САЩ несъмнено разполагат с по-силни позиции от Русия. Те се ползват с подкрепата на традиционните си съюзници, но като цяло биват игнорирани от държавите от БРИКС и тези от Южното полукълбо. Москва донякъде беше вкарана в ъгъла, но се старае да излезе оттам, като изходът от тези усилия все още е неясен. Ситуацията е динамична, непредсказуема и често се изплъзва от контрола на Москва и Вашингтон. Кой би могъл да си помисли например, че бившият президент на Грузия Михаил Саакашвили - любимецът на американския политически елит, който през 2008 нападна руските сили в Южна Осетия, ще изпадне в немилост и ще избяга от страната за да не бъде арестуван, а после ще се окаже в Украйна, ще стане неин гражданин и дори губернатор на Одеса, а днес го смятат за възможен премиер на тази страна?
Възможно е руснаците и американците да постигнат фрагментарно споразумение по отделни политически въпроси като глобалното затопляне или нарастващата ядрена опасност например. Сблъсъкът между тях обаче няма да бъде прекратен. Но, ако първостепенен приоритет за Вашингтон е да продължи да сдържа Русия, а за Москва - да си върне традиционното евроазиатско, славянско и православно лидерство, най-належащата необходимост за всички останали е да ограничат максимално мащабите на тази нова студена война.
* Авторът е професор в Аризонския университет и анализатор на италианското геополитическо списание "Лимес"
{backbutton}
