През февруари 2016 Китай разположи на спорния остров Уди в Южнокитайско море най-новите си изтребители J-11 и JH-7. Още преди това, американските разузнавателни служби съобщиха, че са засекли на острова китайски комплекси за противоракетна отбрана HQ-9, както и високочестотен радар. Според военните експерти, това позволява на Пекин да контролира морския и въздушния трафик в зоната на Малакския пролив, през който минава около 26% от глобалния морски стокооборот. Както заяви по този повод говорителят на командването на американския Тихоокеански флот Джеймс Дерин, "САЩ са изключително обезпокоени от продължаващото прехвърляне от китайска страна на модерни въоръжения към спорните територии". Още по-рязка бе реакцията на командващия флота адмирал Хари Харис, според който: "Китай променя целия оперативен ландшафт на региона и да го отричаме е все едно да твърдим, че Земята е плоска".
Както е известно, на спорния остров Уди, който е част от Параселските острови, още през 90-те години на ХХ век беше изградено летище, което китайците модернизираха през миналата 2015. Както съобщи в началото на 2016 вашингтонския Център за стратегически и международни изследвания, "в южната част на острова са се появили две радарни кули, а а в северната, още няколко 20-метрови кули". Характеристиките на радарите остават неизвестни, но според експертите те покриват зона, излизаща далеч извън пределите на Южнокитайско море. Освен това, американците са засекли "противовъздушни батареи, подобни на тези, разположени от китайците на рифовете Хейвън и Хюз от архипелага Спратли". Което означава, че Пекин създава на спорните острови в региона мощен военен юмрук. Тоест, съвсем скоро китайците ще могат да блокират действията на САЩ и съюзниците им в региона, което няма как да не тревожи Вашингтон.
Показателно е също, че острата американска реакция въобще не влияе върху позициите на Пекин. Така, говорителят на китайското Външно министерство Хуа Чунин нито потвърди, нито отрече наличието на бойни самолети на остров Уди, но подчерта, че страната и може да прави каквото си иска на своята суверенна територия, допълвайки, съвсем в духа на китайската традиция, че "това е в пълно съответствие със законите на Небето и Земята".
Спорните зони в Южнокитайско море
Легенда:
Териториални претенции на:
Китай
Виетнам
Филипини
Граници на Филипините (Парижки договор, 1898)
Източници:
Какво иска Китай
Към какво всъщност се стреми Пекин, получавайки възможност да блокира Малакския пролив и до какво би могъл да доведе очертаващият се в тази връзка конфликт между него и Вашингтон? Според някои експерти, китайците опитват да се възползват от задълбочаващата се конфронтация между Русия и Запада и рязко са ускорили укрепването на позициите си в Южнокитайско море. При това, нещата не опират само до контрола на Малакския пролив. Истината е, че Китай се стреми да постигне стратегическо превъзходство над САЩ в Южнокитайско и Източнокитайско морета. Впоследствие това би му позволило да анексира Тайван и да не допуска американските военноморски сили в близост до собственото си крайбрежие. Така, то ще се окаже недосегаемо за американската авиация (като изключим стратегическите бомбардировачи), освен това САЩ вече няма да могат да блокират китайските комуникации.
В същото време самият Китай ще получи възможност да блокира при нужда всички комуникации в региона, включително тези през Малакския пролив. За целта Пекин създава система от острови, на които е разположено най-модерното китайско въоръжение. Тук е мястото да напомня, че според повечето военни експерти китайските изтребители J-11 и JH-7, разположени на остров Уди, превъзхождат авиацията на американските ВМС и в частност основния им боен самолет F-18. Впрочем, някои смятат, че дори американските F-35 трудно могат да се конкурират с най-новите китайски изтребители, защото военноморската авиация по принцип е по-слаба от сухопътната (каквато китайците разполагат на островите).
От друга страна, Китай се споразумя с Русия за доставката на мултифункционални изтребители Су-35, които биха му гарантирали пълно въздушно господство в Южнокитайско море. САЩ едва ли ще могат да разположат в отговор своите най-нови изтребители F-22 Raptor, освен това, както показват последните данни, те не са чак толкова опасни за китайците.
Ако Пекин си гарантира господство във въздуха в зоната около остров Уди, а базата му там бъде защитена от система за противоракетна отбрана, той ще получи и възможност да прекъсне всички комуникации на потенциалния си противник в района. Тоест, американските военноморски сили (независимо от размерите им) ще рискуват бъдат подложени на масирана китайска въздушна атака, която няма да са в състояние на отразят.
Китай очевидно е наясно, че САЩ вече не разполагат с достатъчно ресурси за да се противопоставят едновременно на всичките си потенциални противници. Конфронтирайки се с Русия в Украйна и с Иран в района на Персийския залив, американците всъщност нямат кой знае какви възможности да оказват влияние на Пекин. Тоест, нещата вървят натам, че китайците първо ще гарантират доминацията си в Южнокитайско море, а след това ще изтласкат японците от спорните острови Сенкаку (Даюйдао) и също ще ги превърнат в своя военноморска база, поставяйки под контрол, освен Южнокитайско, и Севернокитайско море.
Възможната американска реакция
Разбира се, САЩ едва ли ще наблюдават безучастно подобно развитие. По принцип, те биха могли да изпратят в Южнокитайско море достатъчно голяма групировка на своите ВМС и да блокират остров Уди. Това обаче ще означава, че освен с Русия (заради Украйна), САШ ще влязат в открита конфронтация и с Китай. Проблемът е, че Америка вече няма сили да се ангажира с два конфликта едновременно, особено когато противниците и са двете най-големи световни сили, след самите САЩ.
От друга страна, действията на китайците, които определено имат военен характер, са насочени именно срещу Съединените щати. Целите на Китай са ясни. В края на май 2015 Пекин публикува т.нар. Бяла книга, в която се съдържат основните публично декларирани (казвам, публично, защото Китай несъмнено има и други цели, които съзнателно не обявява) постановки на китайската военна доктрина. В увода към нея се подчертава, че страната се придържа към стратегия на "активна отбрана". По-нататък в документа се внася известна яснота относно това понятие като се казва, че Китай не възнамерява да напада никого, но си оставя безусловно право на контраатака, ако самият той бъде нападнат. Сред основните причини за тревога, в китайската "Бяла книга" се посочва нарастващата военна активност на САЩ и Япония в региона като се изтъква, че това изисква сериозното коригиране на политиката на Китай в сферата на сигурността.
В рамките на тази политика на "активна отбрана" в момента Китай увеличава военния си потенциал, включително като разширява присъствието си на спорните острови. Смисълът на тази стратегия е разширяването на китайската зона на влияние. И макар че мнозина вероятно биха оспорили тезата, че концентрирайки сериозни военни сили на остров Уди, Китай ще може да контролира всички действия на САЩ и съюзниците им в региона, той най-малкото ще може следи движението на чуждите бойни кораби, включително и на подводниците в много широка акватория, като това касае не само САЩ, но и Япония, Виетнам и дори Русия.
От друга страна, американците възприемат като сериозна заплаха дори това, което самите те дефинират като "загуба на достъп". А истината е, че САЩ наистина постепенно губят неограничения си достъп в Южнокитайско море като за тях ситуацията в това отношение постоянно се усложнява.
В същото време, Вашингтон просто не е в състояние да предприеме достатъчно сериозни ответни мерки. САЩ биха могли да организират мащабни военни учения в близост до Китай, или пък за пореден път да потвърдят гаранциите си за сигурността на американските съюзници в Азиатско-Тихоокеанския регион, укрепвайки по този начин отбранителната им способност. От гледната точка на Вашингтон, предприемането на по-сериозни действия не изглежда разумно.
Тоест, Китай много добре е подбрал момента за разширяване на влиянието си в региона. Президентът на САЩ Обама просто довършва последния си мандат, а предизборната надпревара в страната навлиза в решаващата си фаза. В подобна ситуация трудно може да се очаква, че президентът ще получи карт бланш от Конгреса за предприемането на някакви агресивни действия срещу Китай, освен ако междувременно не се появят някакви изключително сериозни причини за това.
От друга страна, Китай едва ли ще се ориентира към открити провокации, затова на американците не остава нищо друго, освен да следват провъзгласения преди няколко години от сегашния президент курс на "обръщане към Азия". Както е известно, той включва сериозното укрепване на военната групировка на САЩ, разположена в близост до Китай. А според американските планове, до 60% от военновъздушните и военноморските сили на страната следва да бъда концентрирани в Тихоокеанския регион.
Истина обаче е, че дори реализацията на този план се оказва достатъчно трудна задача за САЩ, заради сложната ситуация в Европа и Близкия Изток. Американците сами се вкараха в капан, демонизирайки Русия и влизайки в открита политическа конфронтация с нея. Сега те са принудени да изразходват сериозни ресурси по европейското и близкоизточното направление, които пък ограничава възможностите им да водят сериозна игра срещу Китай. И тъкмо поради това, едва ли следва да очакваме някакви радикални действия от страна на Вашингтон в отговор на нарастващата активност на Пекин.
На свой ред, Китай (както споменах и по-горе) действа много грамотно, избягвайки да се излага на излишни удари. Китайците действително изграждат мрежа от предни постове на островите, включително на спорни или изкуствени, и постепенно поставят под контрол Южнокитайско море. В същото време дори не се очертава истински въоръжен сблъск между Пекин и Вашингтон. Освен това, при ескалация на конфликта, Китай може да разчита на надежден съюзник в лицето на Русия. Между другото, това се споменава и в китайската концепция за "активна отбрана". А, както вече посочих, Вашингтон в никакъв случай не би влязъл в открит сблъсък едновременно и с Пекин, и с Москва. Затова, американците на практика не разполагат с кой знае колко варианти за радикални действия. По време на предстоящите военни учения техните кораби биха могли да влязат в престрелска с китайските, но американските стратези са наясно, че подобни провокации няма да им дадат нищо сериозно.
Ето защо повечето експерти смятат, че на първо време САЩ ще предпочетат да създадат около Китай дълбоко ешалонирана система за противоракетна отбрана. В по-далечна перспектива пък, те биха могли да пратят на предната линия на противопоставянето на китайците своите регионални съюзници – Япония и Южна Корея. Освен това САЩ ще разчитат на "резервната си карта", в лицето на Виетном, особено ако се наложи рязкото изостряне на ситуацията в региона - както е известно, американските стратези имат подчертат афинитет към подобни геополитически комбинации.
Преразпределянето на силите в света
Споровете за островите в Южнокитайско море не спират вече десетилетия. Става дума за Параселските острови (архипелагът Сиша), островите Нанша и Хуанян. Освен Китай, за островите претендират Виетнам, Филипините, Малайзия, Тайван и Бруней. В последно време обаче, китайците активно усвояват тези територии и дори изгражда там военни бази. Освен това, от няколко години насам те усилено работят за изкуственото разширяване на въпросните острови, като паралелно с това настояват да се спазва 12-милната зона на китайските териториални води. Американците обаче твърдят, че международното морско право не касае изкуствените образувание и обвиняват Китай че милитаризира Южнокитайско море. При това те не се ограничават само с думи и декларации. Военните им кораби постоянно обикалят около спорните територии, което, според експерта на вашингтонски Център за нова американска сигурност Джери Хендрикс означава, че "ВМС и Департаментът по отбраната на САЩ демонстрират привързаността си към ангажиментите за гарантиране на свободата на корабоплаване в региона".
В момента американците разполагат с най-силния военен флот в света, но Китай очевидно работи за укрепване на военната си мощ за да отправи открито предизвикателство към САЩ в региона. Както е известно, на военния парад в Пекин през септември 2015 бяха демонстрирани ракети, способни да унищожават самолетоносачи, което мнозина експерти изтълкуваха като очевиден знак за китайските намерения да бъде ерозирана американската хегемония. Показателно в тази връзка е изказването на говорителката на китайския Парламент Фу Ин, според която страната и ще продължи да увеличава военните си разходи със 7-8% годишно. Според нея, "Китай смята, че САЩ изпращат военните си кораби в непосредствена близост до островите в Южнокитайско море за да ни демонстрират силата си. Това обаче само допълнително дразни китайците и поражда у тях негативни чувства".
От друга страна, в момента САЩ са най-големия търговски партньор на Китай, който не вижда никакъв смисъл да влиза в открит конфликт с тях. Не е ясно обаче, кой от кого зависи повече в икономически план. Ако Пекин напълно прекъсне търговските си отношения с Вашингтон, както това стана между САЩ и Русия, в света вероятно ще възникна алтернативна финансова система без участието на Запада. Както е известно, в Азиатско-Тихоокеанския регион са концентрирани много сериозни производствени мощности. Тоест, може да се окаже, че Западът сам ще се изолира от останалия свят, лишавайки се от гигантски пласментни пазари и източници на суровини. САЩ несъмнено се изкушават да "размажат" Китай, но са наясно, че това няма как да стане, затова едва ли ще инициират прекъсване на икономическите отношения с него, нито пък налагането на някакви мащабни санкции.
В същото време, Пекин очевидно вече няма никакво намерение да отстъпва пред американския натиск. В резултат ставаме свидетели на опасна демонстрация на мускули. САЩ и Китай увеличават военното си присъствие в региона, а повишената концентрация на бойна мощ там е опасна, сама по себе си. Освен това е ясно, че спорът между двете велики сили не касае само спорните острови. Истината е, че Китай се бори за глобално лидерство, докато САЩ очевидно не могат да си позволят да се откажат от него. Най-малкото, защото докато всички останали продължават да ги смятат за световен хегемон, те ще могат да обменят дълговите си задължение за съвсем реалната продукция на останалия свят.
Очевидно сме свидетели на преразпределяне на силите в света. Нараства мощта на независимите от Запада силови центрове, в лицето на Китай, Русия, Индия, Иран или Бразилия. Което пък означава, че САЩ вече не са в състояние да контролират цялата планета. Тоест, ако те се ангажират в конфронтация с някой от тези силови центрове, другите моментално се възползват от това за да разширят собственото си влияние.
Именно по този начин действаше и Китай на фона на задълбочаващия се конфликт между Запада и Русия. В резултат от него основните американски ресурси бяха концентрирани по европейското направление, в Близкия Изток (Сирия, Ирак, Турция), както и в Украйна. В един момент дори се говореше за възможна конвенционална война в Европа. Но, докато САЩ съзнателно изостряха ситуацията на Стария континент, в непосредствена близост до руските граници (например в Прибалтика), те оставиха без достатъчно внимание действията на Китай. На свой ред, китайците действаха съвсем адекватно. Те видяха, че американските ресурси се концентрирани в друга посока и разположиха бойни самолети и системи за противовъздушна отбрана в Южнокитайско море. Във Вашингтон реагираха със закъснение и сега за американците ще е доста трудно да поправят нещата. Още повече, че те не са в състояние да направят кой знае какво. САЩ едва ли биха тръгнали към открит военен сблъсък с Китай, защото китайците са в състояние да отразят атаката на поне две-три американски въздушни групировки. А, ако междувременно получат от Москва ракети с морско базиране, това би поставило под въпрос американската победа в евентуален сблъсък в Южнокитайско море. Само че, ако САЩ загубят, или пък конфликтът приключи без победител, това много сериозно ще ерозира американската хегемония в света. Тоест, във Вашингтон са наясно, че подобна игра би била крайно рискована.
Според мнозина военни експерти, Китай е в състояние да спечели евентуален военен сблъсък със САЩ в близост до своите брегове. Още повече, че през последните години китайците се сдобиха с нови подводници и самолети, както и с балистични ракети със среден обсег, предназначени за атаки срещу противникови самолетоносачи. Тоест, Китай е достатъчно добре подготва за морска война с американците.
Освен това, китайците са обезпокоени от действията на САЩ, опитващи се да поставят под контрол корабоплаването на Южнокитайско и Източнокитайско морета, както и да попречат на обединяването на континентален Китай и Тайван. Затова Пекин си поставя за задача да демонстрира такава мощ, че да откаже САЩ от изкушението да се намесват с военна сила в региона. И няма съмнение, че Китай ще продължи да действа неотклонно в този посока.
Това ще изправи САЩ пред необходимостта да стартират оръжейна надпревара в региона. Само че те вече инициираха такава надпревара в Европа и в Близкия Изток и заради неблагоприятната икономическа ситуация просто не са в състояние да действат по същия начин и в Източна Азия. Затова най-вероятно ще станем свидетели на сложни силови маньоври. Китай постоянно ще увеличава мощта си в региона. Американците пък, ще демонстрират, че продължават да доминират в морските простори. Тоест, надпреварата във въоръжаването ще продължи, докато някой от страните не изтощи възможностите си. Като според немалко експерти, това няма да е Китай, а по-скоро САЩ, които имат огромен бюджетен дефицит и гигантски държавен дълг. Особено, ако в тази оръжейна надпревара, на китайска страна, се включат и руснаците.
Китайско-руският тандем
Впрочем, Китай вече получава военна подкрепя от Москва. Русия е единствената държава, която доставя на китайците модерни военни технологии, което им позволява да не изостават много от Запада по отношение на бойната авиация и крилатите си ракети.
Между Пекин и Москва има договор за приятелство, предвиждащ провеждането на консултации при наличия на заплаха срещу една от страните. Тоест, договорът дава основание на руснаците да окажат военна помощ на Китай при евентуален конфликт между него и САЩ.
Руснаците, както и китайците, декларират, че искат в света да бъде наложена полицентрична система, т.е. не приемат сегашната хегемания на САЩ, които все още са в състояние да диктуват на останалите своите условия и да им натрапват изгодни за самите тях решения на глобалните и регионални проблеми. В един мнополюсен свят обаче, формирането на тактически съюзи, с цел противопоставянето на другите играчи ще бъде в реда на нещата. Тоест, става дума за система, основаваща се на баланса на силите, която дава възможност за маневриране и не допуска някой да държи "контролния пакет акции" в международните отношения.
Когато тази полицентрична система действително се наложи в света, Москва и Пекин могат и да преосмислят сътрудничеството си, но в момента то несъмнено е изгодно и за двамата играчи.
Както е известно, Китай започна да променя въшнополитическата си концепция през 2013, като Парламентът (Общокитайското събрание на народните представители) обяви, че страната престава да бъде просто "фабриката на света" и ще се стреми да се превърне в мощна високотехнологична държава. Което императивно налага промяна на външната и политика, позволяваща на Китай да се позиционира като могъща военна сила, способно да защити постиженията си в икономическата сфера.
Всъщност, това означавата пълна промяна на парадигмата. Преди Китай смяташе, че всички конфликти следва да бъдат разрешавани изключително по дипломатически и политически път, а не с военни средства. Между другото, китайската идея за мирно съвместно съществуване с другите държави беше високо оценена от Запада.
Сегашната китайска концепция обаче, е съвършено различна. Китай иска да се позиционира като държава, способна да са противопостави ефективно на евентуална американска агресия. Както е известно, предвид сегашните си икономически проблеми, за Китай е трудно да постигне сериозни отстъпки от САЩ в икономически план. Тоест, той вече няма възможност да преговаря с американците от позицията на бързо нарастващата си икономическа мощ, затова пък може да го прави като държава, която вече притежава достатъчна военна сила.
Освен това, да не забравяме, че в момента китайските действия се наблюдават много внимателно от всичките потенциални партньори на Пекин от Югоизточна Азия, като това се отнася най-вече за отговора му на нарастващото американско военно присъстиве в Южнокитайско море. Те искат да разберат, дали Китай ще се ограничи с декларации или ще демонстрира сила? Пекин очевидно избра второто, показвайки на всички, че вече разполага и с флот, и с авиация, и с ракети. Това дава основания на експертите да прогнозират, че само след няколко години ще видим един съвършено различен Китай от гледна точка на собственото му позициониране.
Между другото, сред стимулите на тези активни действия на Пекин е и руската външна политика. Китай видя, че Русия, която разполага с много по-малък икономически потенциал от неговия, си позволява да се държи твърдо със Запада и това несъмнено му импонира. Тоест, китайците решиха да възприемат този руски опит, включително ориентирайки се към разработването на нови видове въоръжение.
За самата Русия, решителната позиция, демонстрирана в момента от Китай, е изгодна. САЩ са принудени едновременно да се противопоставят на множество заплахи, което би могло да накара Вашингтон да преразгледа външнополитическата си доктрина. За Москва е от полза и, че редица държави от Югоизточна Азия започват активно да подкрепят Пекин. Тоест, Китай формира около себе си своеобразен антиамерикански блок, слагайки край на надеждите на САЩ, че китайската позиция ще се окаже достатъчно "мека" заради мащабното двустранно търговско сътрудничество, както и, че Пекин ще се ограничи само с политически декларации по въпроса за спорните острови. Във Вашингтон не очакваха, че вместо това китайците ще се ориентират към рязко нарастване на военната си мощ, но се случи тъкмо това.
В същото време, не бива да преувеличаваме мащабите на сегашния американско-китайски сблъсък. Възможно е зад него да се крие просто стремежът на Пекин да си извоюва по-значими позиции. Не бива да се изключва например, че Китай може в скоро време да започне преговори за пресъединяването си към доминираното от САЩ Транстихоокеанско партньорство (ТТП). Тоест, много е вероятно Пекин да не иска пълномащабна конфронтация с американците, а просто да си осигурява по-изгодна позиция в бъдещите преговори с тях.
Китайската стратегия за заобикаляне на морската блокада на САЩ
Междувременно, Китай изглежда е решил да подкрепи икономическата си експанзия в Азия и с военна. Както е известно, през март 2015 афганистанската агенция Khaama Press, както и редица индийски медии, съобщиха, че китайски части ще бъдат разположени в Пакистан за да гарантират сигурността на т.нар. "китайско-пакистански икономически коридор". Не е ясно, каква ще е числеността на контингента, който ще действа съвместно с местните военни.
Месец преди това пък се появи информация, че Исламабад ще отдели за защитата на въпросния "коридор" не по-малко от 10 хиляди свои военнослужещи. Според външнополитическия съветник на пакистанския премиер Саид Тарик, решението за създаването на тази специална групировка е свързано със загрижеността на Пекин за сигурността на неговите граждани в Пакистан. Както твърди China Daily, в момента китайците реализират в тази стран над 200 проекта, в които са ангажирани около 14 хиляди инженери и техници.
Тук е мястото да напомня, че китайско-пакистанският икономически коридор е гигантски инфраструктурен проект, който се финансира от Пекин и чиято стойност е 46 млрд. долара. Той цели свързването на стратегическото пристанище Гуадар в Югозападен Пакистан (провинция Белуджистан), което в момента е дадено на концесия за 43 години на китайската компания Chinese Overseas Port Holdings, с китайския Синдзян-Уйгурски автономен район чрез широка мрежа от автомагистрали и железопътни линии.
Китайско-пакистанският икономически коридор
Както е известно, пристанище Гуадар е разположено на брега на Арабско море. То е единствения дълбоководен порт в Пакистан и е своеобразна "врата" към ключовия за световната петролна търговия Ормузки пролив, който свързва Оманския и Персийския заливи.
Евентуалното разполагане на китайски военни части в Пакистан вече провокира недоволството на Индия. В Делхи следят много внимателно развитието на ситуацията и твърдят, че имат „ясна представа за числеността на китайските войски, които могат да бъдат разположени в Пакистан”. И макар Пекин да отрича, че военният му флот ще използва като база пристанище Гуадар, редица индийски експерти твърдят, че поемането на контрола над Гуадар е част от агресивната китайска стратегия за „обкръжаването” на Индия с помощта на нейния традиционен враг Пакистан. На свой ред, анализаторите от частната американска военна компания Booz Allen Hamilton смятат, че китайската стратегия на „перлената огърлица” включва създаването на поредица военни бази от Близкия Изток до Южен Китай, като освен в Гуадар се планират и бази в Бангладеш и Шри Ланка.
Изпращането на китайски части в Пакистан ще е първото от дълги години насам извън пределите на страната. Политиката на Пекин в региона изглежда придобива качествено ново измерение, излизайки извън рамките на досегашната китайска външнополитическа концепция, предполагаща отказ от използването на военна сила в чужбина.
Според някои експерти, появата на китайски военни в Пакистан е само „първата лястовица”, като те не изключват следващите китайски бази да бъдат създадени в постсъветските републики от Централна Азия. Истината е, че контролът над Гуадар действително е от голямо стратегическо значение за Китай, който го разглежда като алтернатива на Малакския пролив, през който в момента преминава над 80% от внасяния в страната петрол и който на практика се контролира от САЩ. Впрочем, сред доказателствата, че Пекин изглежда все по-склонен да „показва мускули” в чужбина е и решението му да се включи в борбата срещу сомалийските пирати (макар и под егидата на ООН), както и да създаде първата си военна база (или по-скоро снабдителен пункт) извън пределите на страната – в Джибути. В Китай са наясно, че в съвременния свят политическата воля и военно-политическата тежест често надделяват над факторите на икономическото влияние. През последните години станахме свидетели на достатъчно примери в тази посока - като започнем с ликвидирането на Либийската Джамахирия и възникналите в резултат от това проблеми за китайския бизнес и свършим с Транстихоокеанското партньорство, изначално предполагащо икономическото блокиране на Китай от страна на държави, които всъщност са силно заинтересовани от сътрудничеството с него (но под политическия натиск на САЩ бяха убедени да влязат в този на практика антикитайски съюз). На фона на несекващите американски интриги, в Пекин изглежда окончателно са се убедили, че всички транспортно-логистични проекти следва да бъдат "подкрепени" и със съответните военно-политически ресурси.
Освен това, в пакистанската провинция Белуджистан, през която ще минава китайският икономически коридор, има силно сепаратистко движение. Същото се отнася и за Синдзян, да не говорим за Афганистан. Предвид гигантските средства, които Пекин инвестира в пристанище Гуадар обаче, всички тези проблеми вероятно ще бъдат разрешени. Китайците очевидно разчитат, че пакистанският икономически коридор не само ще свърже "Икономическия пояс на Новия път на коприната" с т.нар. "Морски път на коприната през ХХІ век", но и в краткосрочна перспектива ще се превърне в ключова точка на китайското военноморско присъствие в региона. Факт е също, че през последните години самият Пакистан става все по-прокитайски и все по-малко проамерикански настроен. Смисълът на пристанище Гуадар е, че позволява на товарния транзит да заобиколи Малакския пролив, ако ситуацията в Южнокитайско море допълнително се усложни. Освен това коридорът е изгоден и от чисто икономическа гледна точка, защото позволява превоза на товари по суша до брега на Индийския океан, откъдето да продължат с кораби към Близкия Изток. Освен това за производителите от Западен Китай е по-евтино да карат продукцията си до Гуадар, отколкото до китайските тихоокеански пристанища.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
