Според генералния директор на авторитетния Руски съвет по международни отношения Андрей Кортунов: "Сегашната криза в отношенията между Русия и САЩ е много по-тежка, отколкото по време на студената война, защото сега е налице пълна липса на взаимно доверие и способност на всеки от играчите да разбира действията на другия. Затова ми се струва, че Москва и Вашингтон не бива да чакат наследникът на Обама да влезе в Белия дом, а да действат незабавно за да избегнат най-лошото".
Впрочем, редица американски анализатори също смятат, че тези отношения са достигнали най-ниското си ниво от разпадането на Съветския съюз насам. Разбира се, и в миналото руско-американското сътрудничество се натъкваше на многобройни препятствия, като например американската намеса в бивша Югославия и Ирак, разширяването на НАТО на Изток или грузинско-руската война през 2008. Въпреки това обаче, сегашната криза несъмнено е и по-остра, и по-дълбока, и по-всеобхватна. Освен това, тя очевидно ще бъде най-продължителната за последните десетилетия, защото поне в близко бъдеще не се очертава някакъв изход от нея.
Втора студена война?
Напоследък все по-често се говори за "втора студена война", т.е. сегашното противопоставяне между Москва и Вашингтон се сравнява с конфронтацията през периода между 50-те и 70-те години на ХХ век. Според Кортунов, обаче, подобен паралел е некоректен, тъй като по време на студената война отношенията между Кремъл и Белия дом са формирали гръбнака на глобалната политика, докато днес те са, макар и важен, но съвсем не и решаващ елемент в системата на отношенията в света. Светът вече не е двуполюсен и няма как да се върне към модела от онази епоха.
Освен това, в сегашното руско-американско противопоставяне очевидно липсва идеологическият фундамент (комунизмът срещу либералната демокрация), определящ "тоталния" характер на конфронтацията в миналото. Ако в съвременния свят въобще съществува някакъв цивилизационен антагонизъм, той не е между САЩ и Русия, а по-скоро между западния либерализъм и ислямския фундаментализъм.
Накрая, макар че Русия по своя (най-вече военен) потенциал си остава велика държава, тя вече не е равностоен съперник на САЩ във всички области и най-вече в икономиката и високите технологии, какъвто навремето беше СССР. От чисто икономическа гледна точка, най-близо до някогашната позиция на Съветската империя изглежда Китай, но не бива да забравяме, че в момента между него и САЩ съществува много силна взаимозависимост, каквато нямаше между САЩ и Съветския съюз и, която е силен сдържащ фактор в съперничеството между Вашингтон и Пекин.
Разбира се, това не означава, че сегашното влошено състояние на американско-руските отношения е по-малко опасно, отколкото по време на студената война, по-скоро обратното. Причината е, че в онзи период Москва и Вашингтон бяха изработили, съгласуваха и спазваха някои общи правила в геополитическата си игра, позволяващи им да ограничат риска от неконтролируем сблъсък. Със съвместни усилия те постепенно изградиха цяла инфраструктура от комуникационни канали, механизми за консултации и система от двустранни и многостранни споразумения, целящи да повишат предсказуемостта и управляемостта на отношенията. Тоест, като цяло, системата на студената война беще доста стабилна, затова и просъществува без сериозни промени толкова дълго време.
Днешната ситуация обаче никак не е стабилна. На практика, всички комуникации между Москва и Вашингтон са нарушени. Правната и договорната система на руско-американските отношения буквално се разпада пред очите ни, в резултат от което липсва взаимно приемлива интерпретация на правилата на играта в глобалната политика. В резултат нараства рискът от възникване на конфликти, породени от случайни фактори, технически аварии или погрешната интерпретация на действията на другия. Все по-често от ключово значение се оказват персоналните психологически аспекти на отношенията между политическите лидери на двете държави. Този феномен е особено опасен заради ръста на общата нестабилност на международната система, т.е. изострянето на регионалните конфликти, възхода на международния тероризъм, нарастващата заплаха от разпространение на оръжията за масово унищожаване и т.н.
Ходът на последните събития в рамките на руско-американските отношения показват, че Москва и Вашингтон започват да осъзнават размерите на заплахата, свързана със сегашната ситуация и нейната динамика. Сред доказателствата за това е, че най-сетне се забелязва реално сътрудничество за разрешаването на сирийската криза. Москва и Вашингтон са на сходни позиции и за иранската ядрена програма, особено след подписването на миналогодишното споразумение с Техеран, както и за ядрените опити на Северна Корея.
Въпреки това, все още не може да се говори дори за минимално стабилизиране на двустранните отношения. Ситуацията се усложнява от стартиралата президентска кампания в САЩ, която силно ограничава хоризонтите на външнополитическо планиране на Белия дом и усилва несигурността както на американските партньори, така и на противниците на Вашингтон. Тоест, като цяло, перспективите за някакво по-сериозно подобряване на руско-американските отношения са доста ограничени.
И тъй като, според Бисмарк, "политиката е изкуство на възможното", нека се опитаме да прогнозираме, какво е възможно да се промени и какво не в отношенията между САЩ и Русия в близко бъдеще.
Възможно ли е ново "презареждане"
Според повечето експерти, двете страни едва ли ще успеят в скоро време да постигнат най-важната цел - възстановяване на взаимното доверие. Нито срещите на най-високо равнище, нито т.нар. "паралелна дипломация", нито пък споразуменията по отделни, пък макар и важни въпроси, могат да разрешат проблема с дълбокото взаимно недоверие, нито пък да премахнат многобройните взаимни претенции и критики. Доверието между Москва и Вашингтон може да бъде възстановено само чрез общи действия и сътрудничество при решаването на най-значимите и за двете страни проблеми. В същото време, вероятността, това да се случи сега или в близко бъдеще не е никак голяма.
Освен това Русия и САЩ се разминават и ще продължат да се разминават във визиите си относно фундаменталните направления на глобалното развитие, неговите движещи сили, бъдещето на международните организации, реформирането на международното право и т.н. Между Кремъл и Белия дом са налице дълбоки различия по отношение на това, кое в световната политика е законно, справедливо и етично. Тоест, съществува сериозно ценностно разминаване между руския и американския политически елити, макар че по отношение на т.нар. фундаментални ценности различията между двете общества не са чак толкова големи.
На трето място, поради липсата на доверие и на обща визия, сценарият за ново "презареждане" в руско-американските отношения не изглежда реалистичен, без значение, кой точно ще е следващия американски президент през 2017. Предишното "презареждане" стана възможно заради изключително благоприятното стечение на историческите условия, но дори и то се изчерпа много бързо, без да доведе до необратим прогрес в отношенията между Русия и САЩ или до качествената им трансформация. Така например, прословутият договор Нов СТАРТ от 2010, който с основание се смята за един от най-големите успехи на "презареждането", независимо от цялото му положително значение, не излиза извън рамките на старата стратегическа култура от времето на студената война и спокойно можеше да бъде подписан не от Обама и Медведев, а от Никсън и Брежнев например. Днес, когато благоприятните исторически обстоятелства отдавна са в миналото, шансовете за нов качествен прогрес изглеждат още по-малки.
В тази връзка, споменатият по-горе Андрей Кортунов, лансира три сценария, в рамките на които би могло да се очаква постигането на прогрес в отношенията между Москва и Вашингтон.
Първият е свързан с възможността САЩ да претърпят реално поражение, породено от прекаленото имперско напрягане на силите им, задълбочаването на конфликта с Китай и необходимостта да ограничат международните си ангажименти. При евентуалното изтегляне на САЩ от Близкия Изток, съществено отслабване на НАТО, по-слабото американско ангажиране в украинската криза и замразяването на проекта за ПРО в Европа, Москва би могла да наложи на Вашингтон своите правила на играта в рамките на двустранните отношения. Вероятността от подобно развитие обаче е много малка.
Вторият сценарий се базира на противоположната хипотеза за геополитическото поражение или поне за стратегическото отстъпление на Русия. По-нататъшното изостряне на икономическите проблеми, задълбочаващо се от запазването на западните санкции, увеличаващото се социално напрежение и възходът на политическата опозиция биха могли да доведат ако не до смяната на управляващия в Кремъл режим, поне до радикалната промяна на сегашната руска външна политика и отказа от активното противопоставяне на САЩ и ново сближаване съ Запада по модела от времето на Елцин, включително съпроводено с големи отстъпки от страна на Москва. Според Кортунов, "вероятността от подобно развитие също е близка до нулата".
Третият сценарий пък включва възможността в сравнително недалечно бъдеще Русия и САЩ да се сблъскат с толкова мащабна заплаха, в сравнение с която сегашните им противоречия да се окажат несъществени или поне недотам фундаментални. Привържениците на този сценарий търсят аналогии с руско-американския алианс по време на Втората световна война, когато Рузвелт и Сталин са принудени да преодолеят взаимните си предразсъдъци и недоверие в името на борбата срещу общия и изключително опасен противник. При това, в ролята на нацистка Германия се предлагат най-различни съвременни заплахи - от катастрофалните промени в глобалния климат до неудържимата експанзия на международния тероризъм.
Очевидно, третият сценарий заслужава повече внимание, отколкото първите два. Въпреки това обаче, той също не изглежда особено вероятен, поне в близко бъдеще. Появата на световната сцена на нова терористична мрежа в лицето на изключително опасната за целия цивилизован свят т.нар. Ислямска държава (ИД), поне досега не само че не доведе до радикален обрат в американско-руските отношения, като цяло, но дори не стимулира появата на някакви форми на систематично сътрудничество по този конкретен въпрос. Сътрудничеството между Москва и Вашингтон в борбата им срещу ИД в най-добрия случай е само тактическо, като всяка от страните постоянно обвинява другата, че подкрепя явно или тайно общия им противник. Възможно е в бъдеще това да се промени, но засега подобна тенденция не се очертава.
При това положение, какво би могло да се промени в руско-американските отношения? За да отговорим на този въпрос, следва да се концентрираме в онези сфери на международните отношения, в които САЩ и Русия ще продължат да играят значителна роля и в близко бъдеще и, където без активното взаимодействие помежду им всяка от страните е обречена да се сблъска със задълбочаващи се проблеми. Очевидно е, че ангажираността на Москва и на Вашингтон в глобалната политика и икономика не е симетрична, което се отнася и за влиянието им в едни или други сфери на международните отношения. Въпреки това се очертават достатъчно обширни зони, където руските и американските интереси се пресичат.
Какво налагат общите интереси
На първо място, въпреки различията в позициите относно бъдещия световен ред, САЩ и Русия не са заинтересовани от пълното и радикално унищожаване на сегашния модел. И двете държави си остават ориентирани по-скоро към поддържането на глобалното статукво. В един нов световен ред, без оглед на това, какво точно ще представлява той, ролята на Вашингтон и Москва най-вероятно ще е по-малко значима, отколкото сега. Затова руско-американското сътрудничество в името на запазването на "основните стълбове" на системата на международните отнешения (и на първо място на ООН) очевидно ще продължи. И двете държави са заинтересовани от разширяването на дневния ред на Г-20. Освен това са налице възможности за положително, макар и ограничено сътрудничество между тях по въпросите за запазването и развитието на такива ключови регионални организации като ОССЕ, АТИС, или Арктическия съвет например.
Очевидно е също, че Русия и САЩ имат общ интерес от предотвратяването на ядрената заплаха. Въпреки значението на ядрения арсенал на останалите държави, днес, също както и по време на студената война, има само две ядрени свръхсили, като тази ситуация ще се запази най-малкото до средата на ХХІ век. Още повече, че и Москва, и Вашингтон вече стартираха нов етап в ядрената надпревара, който придобива собствена логика и набира обороти и в двете страни.
В тази връзка не е трудно да се прогнозира, че те ще се опитат по някакъв начин да ограничат най-скъпоструващите и дестабилизиращи направления на военното си съперничество. Затова в средносрочно перспектива изглежда доста вероятно възстанояването на механизмите за контрол на въоръженията. По аналогия със студената война, може да се предположи, че Москва и Вашингтон ще се окажат в ситуация, сходна с онази от края на 60-те години на ХХ век, когато необходимостта от двустранен контрол над ядреното оръжие вече е очевидна, но неблагоприятните външни обстоятелства - войната във Виетнам, събитията в Чехословакия през 1968 - още известно време пречат за началото на сериозни преговори между Вашингтон и Москва.
Руските и американските интереси съвпадат и по отношение на противодействието на разпространението на оръжието за масово унищожаване, както и на борбата с международния тероризъм. В тази връзка ще напомня, че активното двустранно сътрудничество по въпроса за сирийското химическо оръжие и иранската ядрена програма продължиха дори в най-тежките моменти на украинската криза. Разбира се, липсата на взаимно доверие ограничава мащабите и дълбочината на това сътрудничество, но въпреки това то ще се развива, особено ако продължат активните действия на терористичните групировки на територията на двете държави.
САЩ и Русия са, съответно, първият и вторият най-големи износители на оръжие в света. Затова отношенията им в тази сфера ще са предимно конкурентни. В същото време, необходимостта от налагането на някакъв ред на оръжейния пазар е очевидна и за двете страни. Липсата на ефективни механизми за контрол може да породи крайно негативни последици и за американските, и за руските интереси.
По ред исторически, икономически, географски и други причини Москва и Вашингтон се оказаха ангажирани в многобройни конфликти по цялата т.нар. "евроазиатска дъга на нестабилност": от Балканите и Близкия Изток до Афганистан и Корейския полуостров. Руската и американската стратегии в конкретните регионални кризи далеч не съвпадат, но несъмнено е налице сфера на техните общи или съвпадащи интереси. Трудно можем да си представим например, че Русия си поставила за цел да изтласка САЩ от Близкия Изток, тъй като най-вероятният резултат от това ще бъде рухването на регионалния баланс, дезинтеграцията на местните държави и появата на вакуум, който ще бъде запълнен от политическия екстремизъм.
Налице са и други очевидни пресечни точки на интересите на двете страни. САЩ и Русия си остават териториите, където се осъществява най-масовата имиграция в света. Ефективният международен контрол на миграционните потоци не е възможен без руско-американското сътрудничество - както в двустранен, така и в многостранен формат. Двете държави са сред глобалните лидери в производството на енергия и енергоносители. Те носят огромна отговорност за глобалните климатични промени. Не по-малко важна е сумарната им активност на световния продоволствен пазар. Може да се предположи и, че сътрудничеството между Русия и САЩ (или пък липсата му) ще е сред определящите фактори за успеха или провала на световната общност в борбата и с транснационалната киберпрестъпност.
Необходимите начални стъпки
Както вече посочих, повечето анализатори смятат, че евентуален прогрес в американско-руските отношения може да се очаква едва след като в Белия дом влезе следващият президент на САЩ, т.е. не по-рано от януари 2017. Но тъй като ще е необходимо време за формиране на екипа му, подобна промяна би могла да настъпи едва през есента на следващата година.
От друга страна обаче, новата американска администрация (особено ако бъде съставена от републиканците) сигурно ще се отличава от предишната по своя стил, тактическите си решения, но не и по отношение на своята визия за фундаменталните интереси на САЩ. Тоест, не може да се очаква, че в руско-американските отношения автоматично ще бъде отворена нова глава. Напротив, колкото по-позитивно в това отношение се окаже наследството на Барак Обама, толкова по-лесно ще бъде за наследника му да предприеме някакви нови стъпки в тази сфера.
В същото време е очевидно, че руската тематика ще присъства в заключителния етап на кандидат-президентската напревара в САЩ предимно в негативен план, като ще се акцентира предимно върху "наивността и излишно мекият подход", демонстрирани от администрацията на Обама в отношенията му с Кремъл. Затова и за Москва, и за Вашингтон би било добре в името на бъдещото развитие на двустранните отношения още днес да постигнат някакъв, макар и чисто символичен прогрес по два ключови въпроси - за Сирия и за Украйна.
Освен това, бързо променящата се международна ситуация прави твърде опасно всяко прекъсване на американско-руския диалог. Просто защото би могло да доведе до допълнителното изостряне на и без това критичните ситуации в различни региони на света, до повишаване на риска от пряк военен сблъсък между САЩ и Русия и до укрепване позициите на привържениците на конфронтацията и в двете държави. Тоест, времето работи против руско-американското сближаване.
Какво би могло да се направи, предвид всичко казано по-горе? Най-важното разбира се, е възобновяването на всеобхватния диалог между Вашингтон и Москва, както на политическо ниво, така и между висшите военни и дори между представителите на специалните служби на двете страни. Възобновяването на диалога не бива да се разглежда като отстъпление на някой от двамата играчи, нито пък ще означава, че САЩ одобряват политиката на Русия или обратното. Липсата на диалог обаче със сигурност ще провокира още по-голямо недоверие и страх, т.е. ще породи нови рискове.
Не по-малко важно е двете държави да смекчат враждебната си реторика, поне на официално равнище. Защото тя формира определени клишета, които след това се подхващат от медиите, влияят върху общественото мнение, възраждат стари комплекси и подхранват крайнонационалистическите настроения, да не говорим, че започват да следват своя собствена логика, която в определен момент може да се окаже непреодолима.
Следва да се развиват положителните аспекти, които все още съществуват в американско-руските отношения, на фона на негативното въздействие на сегашната криза в тях. Това касае например двустранното сътрудничество по проблемите на Арктика, редица приоритетни и за двете държави научни проекти и т.н. А също активното участие на Москва и Вашингтон в различните многостранни формати като Г-20, АТИС или международните икономически и финансови институции. Показателно е, че тъкмо в такъв многостранен формат беше постигнат и пробивът по отношение на иранската ядрена програма, същото се отнася и за Северна Корея и Сирия.
Много важно е и възобновяването и развитието на диалога между американското и руското гражданско общество.
Несъмнено, преодоляването на сегашната криза в американско-руските отношения не е възможна в близко бъдеще, затова в момента изглежда най-важно поне да бъде променена динамиката на тази криза от негативна в позитивна. Това би създало необходимите предпоставки за поставянето и решаването на по-амбициозни задачи на следващия етап.
Перспективите за постигане на регионален военнополитически баланс
Както е известно, в рамките на задълбочаващата се криза на двустранните им отношения, от 2014 насам Русия и Западът, начело със САЩ се ориентираха към сериозно укрепване на механизмите за взаимното си сдържане. В тази връзка, в представения през февруари 2016 доклад на Европейската лидерска мрежа, озаглавен "Към нов баланс: минимизиране на рисковете от новата конфигурация на въоръжените сили на Русия и НАТО" се лансират няколко механизми за предотвратяване на по-нататъшната негативна ескалация в отношенията между Москва и Алианса. В него се съдържат и редица полезни препоръки за укрепването на регионалния силов баланс и на взаимното доверие по въпросите, касаещи националната отбрана. В същото време, основните рискове и перспективи, свързани с подобна деескалация, касаят предприемането на определени политически решения, докато противопоставянето във военната сфера има по-скоро чисто инструментално значение.
Експанзията на НАТО на Изток
Легенда
Членове на НАТО
Държави, присъединили се към НАТО след краха на СССР
Държави, присъединили се през 2009 или в процес на присъединяване
Държави, чието членство се обсъжда
Европейската визия за регионалния силов баланс
Докладът на Европейската лидерска мрежа, изготвен под ръководството на директора по изследователските програми Лукаш Кулеса, продължава серията публикации, посветени на предизвикателствата, породени от ескалиращото напрежение в отношенията между Запада и Русия. Показателно е, че в него руската критика срещу разполагането на американската система за ПРО в Румъния и Полша, особено след постигнатото споразумение за иранската ядрена програма (ще припомня, че разполагането на въпросната ПРО се оправдаваше именно с опасността от евентуална бъдеща иранска ядрена атака), се оценява като основателна. За разлика от мнозина други европейски и американски анализатори, Кулеса се стреми да формулира балансирана визия за руската политика. Той признава, че в Русия съществуват обосновани опасения от западния военен потенциал, както и недоволство от "натоцентричната архитектура на европейската сигурност", натрапена на континента от САЩ и най-близките им съюзници през 90-те години на миналия век. Освен това, Кулеса подчертава, че разширяването на руската военна активност от 2014 насам, която поражда толкова негативни реакции на Запад, не се дължи само на кризата в отношенията с НАТО, но и на необходимостта да се проверят на практика резултатите от реформите във въоръжените сили на страната. В същото време, той изразява тревога от нарастващата военна активност на Русия по западните и граници, както и в Арктика като акцентира върху потенциалния дестабилизиращ ефект от руската практика на внезапни проверки на бойната готовонст, предполагащи разгръщането на значителни военни сили без западните държави да бъдат уведомени за това предварително. Опасения, според него, поражда и възможността за разширяване ролята на тактическите ядрени сили в руската военна стратегия и особено евентуалното им разполагане в Калининградска област и Крим.
Логиката на взаимната уязвимост
Признавайки ключовата роля на опасенията относно сигурността на страната за разширяването на руската военна активност, следва да сме наясно, че водещите държави от НАТО всъщност следват същата логика. От гледната точка на Брюксел, разгръщането на военната инфраструктура на пакта в Централна и Източна Европа, което поражда обяснима тревога в Москва, е преди всичко инструмент за политическо сдържане, при това използван в ограничени размери. Държавите от НАТО обясняват разполагането на допълнителни сили и средства по източните граници на Алианса и интензификацията на съвместните учения с локалното военно превъзходство на Русия в региона. В същото време Москва обръща внимание на съществуващия дисбаланс в полза на западния блок по отношение на конвенционалното въоръжение. Освен това руското ръководство внимателно следи реализацията на американските инициативи в сферата на военното строителство, с основание разглеждайки НАТО най-вече като инструмент за укрепване и разширяване на влиянието на САЩ. Сред въпросните инициативи е разгръщането на глобална система за ПРО, доктрината "Бърз глобален удар", увеличаването на настъпателния потенциал в киберпространството и т.н. Макар че нито една от тях, взета поотделно, не представлява заплаха за руските сили за сдържане, взети заедно те могат в дългосрочна перспектива да поставят под въпрос поддържането на глобалния стратегически баланс.
Това разминаване във възприемането на съществуващите реалности води до това, че Русия и Западът се превръщат в жертви на т.нар. "дилема на сигурността", т.е. двамата играчи не се стремят към военна конфронтация, но очакват от опонента си някакви враждебни действия и се стремят да ги предотвратят. Тук е мястото да посоча, че руските подозрения към Запада датират още от средата на 90-те години на миналия век, докато НАТО обяви за възраждането на "руската опасност" едва през 2014 (т.е. в хода на украинската криза). Макар че в съвременните условия това вече няма практическо значение, доколкото симетрията - ако не на страха, то на взаимните подозрения, вече е факт.
Техническите решения и политическите предизвикателства
Предвид динамиката на взаимните очаквания, експертите от Европейската лидерска мрежа не виждат възможност за връщане към предишния формат в отношенията между руските и западните военни. Според тях, основната задача в момента е да се предотврати по-нататъшната глобална оръжейна надпревара като се гарантира съгласувано съхраняване на взаимното сдържане на минимално приемливо равнище. За решаването на тази задача те предлагат усилията да се концентрират в пет основни сфери: по-голямата прозрачност, при която се осъществяват военните учения; стартирането на диалог относно военните докрини на Русия и НАТО и ограничаване на нарастването на въоръжените сили в граничните райони; потвърждаване на отказа от използването на тактическо ядрено оръжие като механизъм за поддържане на военния баланс; формулиране на нови правила на играта между Москва и Северноатлантическия алианс.
Предложенията на експертите по всяка от очертаните по-горе направления изглеждат логични и полезни. От друга страна обаче, концентрацията на вниманието върху техническите въпроси, измества на заден план по-сериозните предизвикателства пред поддържането на регионалния баланс и недопускането на ескалация на напрежението. Последните са свързани по-скоро с определени политически промени, а не с по-нататъшното нарастване на присъствието на руските и натовските части в граничните зони, което, според мнозина, вече е достигнало опасна "точка на насищане".
В резултат от това, се очертава ясна тенденция към по-тясното обвързване на неутралните държави, разположени в близост до руските граници, с НАТО. Така например, от 2014 насам Финландия и Швеция интензифицираха дипломатическите и военните си връзки с Алианса. В същото време политическите ръководства на двете страни поне засега не поставят на дневен ред въпроса за присъединяването им към НАТО. Промяната на тази позиция, още повече пък активните опити за вкарването им в пакта, несъмнено ще провокират изключително негативна реакция в Москва и най-вероятно ще доведат до ново ескалиране на напрежението между нея и Запада.
При подобно развитие изглежда логично Русия да предприеме допълнителни мерки за военно сдържане, които ще доведат до въпросната ескалация. Болезнената реакция на Москва на перспективите за присъединяване на Черна гора към НАТО дава представа и за възможната и реакция на потенциалното разширяване на пакта в северна посока. Впрочем, при включването в НАТО на Финландия и Швеция, или дори при по-нататъшното им практическо сближаване с Алианса, руският отговор може да се окаже и много по-твърд.
Върховенството на политиката по отношение на военната сигурност
Логиката на доклада на Европейската лидерска мрежа внушава необходимостта усилията да се концентрират върху укрепването на доверието във военната сфера, след като постигането на политическа нормализация между Запада и Русия се оказва невъзможно. В същото време динамиката на отношенията между тях от 90-те години на миналия век насам демонстрира по-скоро обратната взаимозависимост. Интензификацията на взаимното сдържане в сферата на отбраната, обикновено следва приливите и отливите в политическата сфера. В кризисни ситуации, връзките между висшите руски и западни военни обикновено се оказват първата жертва на конфронтацията. В периодите на сближаване пък, те се използват за да се демонстрира прогресът в сътрудничеството между двамата играчи. Тоест, при всички случаи, тези връзки си остават преди всичко удобен инструмент за подаване на определени политически сигнали. Това се обуславя от убеждението на ръководствата на Русия и Запада (вероятно с изключение на определени държави от Централна и Източна Европа, начело с Полша и прибалтийските постсъветски републики), че реалната въоръжена ескалация е невъзможна. Дори на фона на украинската криза и разногласията по други въпроси на глобалния дневен ред, прекият сблъсък между ядрените суперсили продължава да се разглежда като нереалистичен сценарий.
Показателно в тази връзка е, че през 2014-2015, въпреки силно нарасналите опасения от руските действия, военните разходи на държавите от НАТО, като дял от техния БВП, продължиха да намаляват, падайки все по-надолу от официално приетия показател от 2%. В това отношение ситуацията в Европа несъмнено се различава от класическата "дилема на сигурността", предполагаща наличието на много по-изострено усещане за уязвимост на всеки от играчите, както и самостоятелно и дори приоритетно значение на военния баланс в отношенията между тях.
Перспективите за стабилизиране на европейската среда на сигурност
Формулираните в доклада предложения вероятно имат някакъв шанс за реализация предвид очертаващото се през последните месеци смекчаване на конфронтацията между Русия и Запада. Сред примерите в това отношение е и изказването на руския премиер Дмитрий Медведав на Международната конференция по сигурността в Мюнхен през февруари 2016. Самата поява на втория човек в руската йерархия трябваше да демонстрира добрата воля на Москва, но и изказването му беше ясен знак за желанието на Русия да постигне споразумение със Запада. Въпреки това, някои западни анализатори, го възприеха по-скоро като заплаха. Като цяло обаче, сред европейските членове на НАТО нараства умората от безмисленото противопоставяне с Русия, чиято проява са изказванията на редица европейски лидери относно необходимостта от преодоляване логиката на санкционната политика на ЕС спрямо Москва. Ако тази тенденция се запази и задълбочи, би могло да се мисли и за преход от политическа нормализация към създаването на механизми за укрепване на взаимното доверие и по-голяма сдържаност във военен план. В този процес обаче, задължително следва да бъдат ангажирани и САЩ, които поне засега не демонстрират аналогичен стремеж към смекчаване на позициите си по отношение на въпросите на европейския дневен ред.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
