По правило, публикуването на Националната стратегия за сигурност (National Security Strategy - NSS) дава възможност на президентите на САЩ да очертаят пред американската и международната общественост по-широката стратегическа нагласа и приоритетите на най-голямата световна сила. В този смисъл, новата Национална стратегия за сигурност на Съединените щати, публикувана през февруари 2015, извежда на преден план "стратегическото търпение" като основен принцип в усилията за преодоляване на увеличаващите се предизвикателства и стъпва върху постиженията от предходните шест години на управление на президента Барак Обама.

В документа изпъква стремежът да бъде защитена провежданата от Обама външна политика и да се преутвърди "очевидната истина, че Америка трябва да продължи да лидира" (както посочва самият президент на САЩ в уводните си думи към стратегията). В в новата NSS са налице редица елементи на приемственост с предишната стратегия от 2010. Тя утвърждава необходимостта от американско глобално лидерство, като в същото време признава, че мощта на САЩ не е безгранична и декларира предпочитанието им да действат съвместно с други сили, където това е възможно. В същото време, стратегията отразява значителните промени, настъпили в американския и глобалния стратегически "пейзаж" през периода след приемането на предишната NSS през 2010.

Търпението

Основното послание на Националната стратегия за сигурност от 2010 беше, че след двете войни в Ирак и Афганистан и драматичния спад в икономиката в резултат от световната финансово-икономическа криза, лидерството на Америка се нуждае от възраждане. Това трябваше да стане чрез възстановяването на основите на американската мощ във вътрешен план, най-вече възобновявайки икономическия растеж. В публикуваната през 2015 NSS се твърди, че тази цел вече е постигната. САЩ възстановиха икономическата си мощ, страната се превърна в най-големия производител на петрол и газ в света, а над 150 хиляди американски войници бяха изтеглени от Ирак и Афганистан. В тази връзка се подчертава, че "през 2015 САЩ са по-силни и по-добре подготвени да се възползват от възможностите", които им предлага ХХІ век.

Новата стратегия акцентира върху решението на Америка да заложи на "лидерството, постигнато чрез показване на добър пример на останалите" (в налагането на базовите ценности у дома и в чужбина), с "подходящи партньори" (увеличавайки едновременно техният брой и потенциала им) и използвайки за целта "целия инструментариум на американската мощ". Армията на САЩ следва да продължи да доминира във всяка област, но в стратегията ясно се посочва, че "използването на сила няма да бъде първия избор на Америка. То трябва да бъде "принципно и селективно" и да се разглежда като елемент от един много по-широк инструментариум. В стратегията от 2015 понятията "лидер" и "лидерство" се използват почти толкова често, както и в документа от 2010 (131 срещу 153 пъти, съответно), но да не забравяме, че последният беше два пъти по-обемен от сегашната NSS.

Освен това новата NSS призовава САЩ да реализират своето лидерство "в дългосрочна пeрспектива" така че да могат да упражняват влияние върху пет ключови процеса: промените в глобалния силов баланс, трансфера на мощ от държавите към други недържавни играчи, нарастващата взаимна зависимост, схватките между силовите центрове в Близкия Изток и Северна Африка (MENA) и драматичните промени в глобалния енергиен пазар.

Списъкът с приоритетите в сферата на сигурността (макар последните да са доста мъгливо дефинирани) в стратегията от 2015 до голяма степен отразява този дългосрочен подход. На тематичните въпроси - като например превенцията на конфликтите и нестабилността на държавите, климатичните промени, достъпът до "споделените пространства" (киберпространството, космосът, въздушното пространство и океаните) и здравната сигурност - се отделя по-голямо внимание, в сравнение с NSS 2010. Подобно на стратегията от 2010 обаче, разпространението и използването на оръжията за масово унищожаване (ОМУ), което се свързва с "постоянната" терористична заплаха, се дефинира като най-голямата опасност за американската сигурност.

"Стратегическото търпение" очертава рамките на подхода на САЩ към ключовите за Вашингтон отношения с Русия и Китай. Наративът на проактивното ангажиране с големите възходящи сили, заемащ централно място в NSS 2010, сега е сведен до едно по-ниско ниво и има по-селективен характер. Налице е акцент върху партньорството с други, разсъждаващи като САЩ, държави и съюзници от Азия до Европа. Също както и в NSS 2010, възходът на Китай се приветства от САЩ, доколкото те все още разчитат да поддържат "конструктивни отношения" с Пекин. В същото време обаче, в стратегията от 2015 ясно се посочва, че САЩ са и ще си останат "тихоокеанска сила", като се акцентира върху факта, че напрежението и рисковете в Азиатско-Тихоокеанския регион нарастват.

Документът се опитва да очертае жизнеспособен модел за американско-китайските отношения: "макар че между нас ще има силна конкуренция, не смятаме, че конфронтацията е неизбежна".

И обратното, изтъкват се перспективите за укрепване на "стратегическото и икономическо партньорство" между САЩ и Индия, като дори се говори за "съвпадение" между индийската политика за "действия в източна посока" (Act East) и стратегическата преориентация на американската политика към Азиатско-Тихоокеанския регион. На свой ред, сблъсъкът с Русия в рамките на украинската криза е довел до значително промяна - от желанието за изграждане на стабилни връзки с Москва, съдържащо се в стратегията от 2010, към необходимостта от "сдържането" на Русия в NSS 2015, включително чрез "повишаване на цената, която руснаците ще трябва да платят за това свое поведение" и подкрепата за суверенитета на руските съседи. В същото време, в новата стратегия се твърди, че САЩ ще оставят "вратата за сътрудничество с Русия отворена" в сферите от взаимен интерес.

Накратко казано, NSS 2015 прокарва идеята за твърд, но "печеливш" и всеобхватен подход за справяне с напрежението и кризите в ключовите региони на света. В нея се съдържа предупреждение да не се допусне "страхът" да доведе до свръхнапрягане на силите и да позволи на непосредствените заплахи от "агресорите и нарушителите на международните норми" да предопределят регионалните стратегии на САЩ. Освен за Европа и Азиатско-Тихоокеанския регион, това се отнася и за региона на Близкия Изток и Северна Африка (MENA), където NSS 2015 очертава пъстра мозайка от цели, включително ерозията на терористичните мрежи, подкрепа за вътрешните реформи и политическия преход и постигане на всеобхватно споразумение с Иран за предотвратяване разпространението на ОМУ в региона.

Благоразумието

Новата стратегия за национална сигурност на САЩ представлява разумен, но изтощителен и невинаги достатъчно убедителен опит за съгласуване на американските стратегически амбиции с глобалния геостратегически хаос. За целта тя се опитва да намери благоразумния "среден път" между трите стратегически дилеми, пред които са изправени Съединените щати.

На първо място (ако използваме лексиката на NSS 2010) e дилемата между приемането на "света, такъв какъвто е" и усилията за постигането на "света, какъвто бихме искали да бъде". На второ място е разминаването между отхвърлянето на "фалшивия избор" между интересите и ценностите (както се твърди в NSS 2010) и признаването на необходимостта да се правят "трудни избори" между конкуриращите се приоритети (както се посочва в новата стратегия). На трето място е разривът между категоричните и често едностранни отговори на непосредствените заплахи и всеобхватните, многостранни подходи за справяне с дългосрочните тенденции и предизвикателства.

В много отношения разривът между "светът, какъвто е" и "светът, какъвто САЩ биха искали да бъде" се задълбочи значително през последните пет години. Т.нар. "арабска пролет" доведе до дестабилизиране, конфликти и авторитарна реставрация, с едно единствено изключение - демократичният преход в Тунис, който обаче също е поставен под много сериозен въпрос след терористичните нападения на радикалните ислямисти в тази страна. На свой ред Русия се превърна от потенциален партньор в предизвикателство за американските интереси в Източна Европа, а към това следва да добавим и влошаването на ситуацията по редица други ключови въпроси, например иранската ядрена програма (въпреки постигнатото в Лозана предварително споразумение) и контрола на въоръжаването като цяло. Китай става все по-настъпателен, което прави много по-трудно, макар и не напълно невъзможно, формулирането на жизнеспособен модел на отношенията между двете тихоокеански суперсили.

Истината е, че реалността беше принесена в жертва на стремежа да се вдъхне "надежда" на хората по света, въз основа на общите желания и силата на примера, който бе ключов елемент на NSS 2010. Изборът между следването на краткосрочните интереси и прокарването на американските ценности в дългосрочна перспектива, макар и да е фалшив по принцип, на практика налага едно много трудно балансиране. Добрите намерения за прокарването на устойчиви, базиращи се закона решения, в дългосрочен план, не изключват задължително необходимостта да се вземат твърди краткосрочни мерки за да се избегнат (или да бъдат смекчени) заплахите за жизнените интереси, там, където възникнат такива. В същото време обаче, зле обмислените краткосрочни действия могат да направят невъзможен прогреса в дългосрочен план, вместо да улеснят пътя към постигането му.

С други думи, "средният път", за който споменах по-горе, може и да изглежда благоразумен, но едва ли е подходяща основа за формулирането и прилагането на една стратегия. Все пак, NSS 2015 правилно го посочва като единствената жизнеспособна възможност между чистата realpolitik и високопарните идеологизирани проекти. Въпросът е, дали новата стратегия предлага необходимото усещане за приоритет и водещо направление. Отговорът не е еднозначен.

Стратегия?

Стратегията включва един по-скоро хетерогенен списък от приоритети в сферата на сигурността - от атаките срещу самите Съединени щати, които са поставени в началото му, до борбата с тероризма и разпространението на ОМУ и от "подобряване на ситуацията в сферата на киберсигурността" до ангажирането с такива глобални проблеми като промените в климата и борбата с пандемиите.

На геополитическите проблеми, пораждащи сериозно напрежение - от тези свързани с Русия и Украйна, до онези в Близкия Изток - са посветени отделни секции в стратегията, обединени в раздел "Международният ред". Тук от ключово значение е възприемането на всеобхватен подход към въпросите на сигурността, фокусиран върху корените на нестабилността и заплахите. Поставянето на геополитическите съперничества или регионалното напрежение на първо място сред приоритетите на стратегията за сигурност може да породи повишени очаквания относно американската реакция и изглежда несъвместимо със сегашните усилия на САЩ да ги потисне. В същото време обаче, новата NSS 2015 би следвало по-адекватно да обвързва основните геополитически заплахи пред стабилността на отделните региони с по-мащабните трансгранични рискове, касаещи международната сигурност, като цяло. Структурата на документа не дава ясна представа, какво действително е от значение за САЩ, освен защитата на собствената им територия и на американските граждани.

В стратегически план, NSS 2015 предлага три възможни пътища за преодоляване на очертаните по-горе дилеми. На първо място, тя разглежда сравнителната стабилност на САЩ като солидна основа за американското лидерство. Документът акцентира върху безпрецедентните инструменти, с които разполага Америка днес, като например състоянието на нейната икономика, технологичната и конкурентоспособност, енергичното общество и военната и мощ, наред с всичко останало. Тази констатация е коректна, но остава неясно, как се съотнася с факта, че през последните пет-шест години САЩ се оказаха неспособни да предотвратят или да разрешат различни международни кризи, които със сигурност засягаха интересите им. Осъзнаването, че силовият инструментариум, сам по себе си, вече не може да гарантира кой знае какво влияние в рамките на сегашната все по-оспорвана и полицентрична международна система би могло да помогне за решаването на този проблем. От това, как се използват тези инструменти на силата и как другите възприемат и реагират на тях, ще зависи степента на влияние в съвременния свят.

На второ място NSS 2015 разчита на "стратегическото търпение", т.е. на дългосрочния и всеобхватен подход и работата с партньорите като начин за постигането на един по-стабилен и основаващ се на ясни правила международен ред.

В стратегията се подчертава, че използването на сила "не е основния принцип, на който се основава американският подход към решаването на международните проблеми, нито винаги е най-ефективният". В тази връзка, от една страна, тя съдържа важната препоръка да не се допуска "спешните случаи или съперничествата" да определят американския отговор, а да се разчита повече на обединяването на силите с други държави за сдържането на агресорите и нарушителите на спокойствието. От друга страна обаче, стратегията отделя много малко място на "сериозните предизвикателства", застрашаващи международния ред. Нещо повече, тя разчита на това, че "голямото мнозинство държави" подкрепят сегашния международен ред и американското лидерство, като гарант за стабилността му. Истината обаче е, че наличието на многобройни и сериозни различия по редица глобални въпроси, очертава една доста по-сложна картина.

На трето място, в стратегията се твърди, че САЩ следва да оставят собствените си ценности само за вътрешна употреба, а навън да прокарват универсалните ценности, акцентирайки върху демокрацията и човешките права. В нея ценностите се представят като източник на сила, като се посочва, че прокарването им "е в национален интерес". NSS 2015 акцентира, в частност, върху необходимостта от укрепване на гражданското общество и връзките с младите лидери. Повтарянето на тези принципи и цели е важно, но прекаленото ангажиране с "ценностите" се сблъсква с наличието на множество ограничения. Новата NSS признава, че на САЩ ще се налага да се ангажират с правителства, които не споделят техните ценности, но подчертава, че всяка американска подкрепа за тях "ще се балансира от съзнанието за последиците от репресивната политика на въпросните режими за собствената ни сигурност и демократичните ценности, които определят начина ни на живот". Стратегията правилно акцентира върху наличието на противоречащи си приоритети и необходимостта от "сделки" за преодоляването на напрежението. Тя обаче не е особено убедителна относно последиците от подобни сделки, особено когато става дума за сътрудничество с авторитарните режими в региона на MENA, където съображенията, свързани със сигурността доминират над "ценностите".

Последиците за Европа

В новата стратегия се потвърждава "дълбоката ангажираност" на САЩ със "свободна, единна, и мирна Европа". Ако в нея САЩ се разглеждат като "неоспорим лидер", Европа се смята за техен "неоспорим партньор". НАТО пък се описва като "хъб" на една разширяваща се глобална мрежа за сигурност, а американският ангажимент за колективна защита в рамките на прословутия чл.5 от устава на пакта се приема за "железен". В NSS 2015 Eвропейският съюз се споменава (веднъж) във връзка с подготовката на амбициозния проект за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (TTIP) и заздравяването на връзките между НАТО и ЕС. Освен това, стратегията акцентира върху факта, че САЩ играят "значителна роля" за енергийната сигурност на Европа и следва да работят заедно с европейците за подобряването и, особено що се отнася до зависимостта на континента от руските енергийни доставки.

Продължаващата криза в отношенията с Русия и, в по-широк план, важната роля на европейците в глобалната мрежа от съюзници и партньори на САЩ, са двата основни стълба, на които се основава подходът на стратегията към Европа.

Решимостта на Америка да "сдържа" Русия и да гарантира сигурността на съюзниците си трябва да успокои съществуващите сред европейците опасения относно степента на ангажираност на САЩ с проблемите на континента, въпреки че изпълнението на тези постановки на NSS 2015 ще изисква продължаване на интензивния диалог за съхраняването на общия "трансатлантически фронт". Очевидният стремеж на Вашингтон за постигането на всеобхватно споразумение, гарантиращо мирния характер на ядрената програма на Иран, също се посреща добре в Европа, като важен фактор за предотвратяване по-нататъшната дестабилизация на Близкия Изток. В същото време обаче, съществува сериозно съмнение, че съвпадението на американския и европейския "краткосрочен" подход към конфликтите и целия спектър на заплахите за сигурността в региона на MENA, действително ще помогне за ограничаване на заплахите и възпиране на тероризма.

NSS 2015 потвърждава намерението на САЩ да продължат стратегическата си преориентация към Азия, което се определя като историческа възможност в увода към стратегията, написан от президента Обама. Интересно е да отбележим, че докато NSS определя както TTIP, така и Трансатлантическото партньорство (ТРР) като важни "опорни точки" за формирането на нов глобален икономически ред, само вторият проект се споменава изрично в уводните думи на президента. Стратегията потвърждава, че САЩ разглеждат Азия като най-големия генератор както на възможности, така и на предизвикателства в бъдеще. От американска гледна точка, Европа вече не може да бъде мястото, където ще се определят глобалният силов баланс и перспективите за просперитет. В същото време и независимо от сегашната криза в Украйна, "укрепващият съюз" с Европа може да се окаже по-важен, отколкото си мислят мнозина в САЩ, доколкото той цели съхраняването на либералния международен ред, изправен в момента пред множество предизвикателства. Въпросът е, дали европейците и американците действително имат еднакви визии относно начина, по който следва да се отговори на тези предизвикателства и укрепването на базиращия се на ясни правила международен ред. Така например, те далеч невинаги са на едно мнение относно разрешаването на кризите в Близкия Изток или за последиците от китайския възход.

Заключение

NSS 2015 представлява едновременно отговор на постоянните критики срещу външната политика на Обама, квалифицирана от мнозина в САЩ като "прекалено предпазлива", консолидиране на нейното стратегическо направление и практики и осъвременяване на глобалната нагласа на САЩ да реагират на еволюиращите предизвикателства пред националната им сигурност. Това е стратегия на възможното, макар да използва езика на амбициите. Като цяло, в сравнение с предишната стратегия за национална сигурност от 2010, приемствеността преобладава пред иновациите.

Основното направление на новата стратегия е общо взето правилно, но документът само би спечелил ако не акцентираше толкова върху неизбежността на американското лидерство и ако приоритетите в него бяха по-ясно очертани.

NSS 2015 се стреми да намери труднопостижимия баланс между редица, припокриващи се стратегически дилеми. Но, макар че предлага някои важни механизми в тази посока, тя само частично успява да го направи. Опитите за помиряване на "света, какъвто е", със "света, какъвто искаме да бъде", се оказват изключително трудни за международните играчи, които искат едновременно да прокарат и собствените си специфични интереси, и либералните ценности и са разкъсвани между краткосрочните си нужди и дългосрочните си аспирации. На фона на сегашните усилия на ЕС да оцени промените в глобалната среда и да формулира собствените си стратегически приоритети, предизвикателството да се намери баланса между суровите реалности и нормативните аспирации се оказва наистина ключово.

* Авторът е директор на Фондацията за международни отношения и диалог (FRIDE)в Мадрид, анализатор на „Еуразия Ревю“

{backbutton}

На 26 март 2015 части на набързо скалъпената от Саудитска Арабия коалиция, включваща арабските монархии от ССАДПЗ (без Оман), Египет, Йордания, Судан, Мароко и Пакистан, стартираха операция "Решителна буря" срещу йеменските шиитски бунтовници "хуси" (името им идва от рода Ал-Хуси, чиито представители създават през 1994 и ръководят до днес движението на йеменските шиити-зейдити "Ансар Аллах", т.е. "Бойците на Аллах", което в момента контролира по-голямата част от страната). Официалната и цел е възстановяването на "законната власт" на избягалия малко преди това с помощта на саудитските специални части бивш президент Абд Рабу Мансур Хади, подал оставка през януари 2015, както и изтласкването на "хусите" от заетите от тях градове (включително от столицата Сана) и пълното им разоръжаване.

Въздържайки се първоначално от сухопътна интервенция (макар че Саудитска Арабия е съсредоточила на йеменската граница 150-хилядна армия, а готовност да изпратят свои военни части декларираха Египет и Пакистан), авиацията на коалицията започна планомерни бомбардировки на командните пунктове и позициите на "хусите", както и на обекти на гражданската инфраструктура, включително международните летища на Сана и Аден. Във въздушните удари участват над 180 бойни самолета, от тях 100 саудитски, 30 от ОАЕ, по 15 от Кувейт и Бахрейн, 10 от Катар и т.н.

Легенда:

Горе - Бойни самолети  Войници  Бойни кораби

Долу

САЩ - логистична подкрепа и разузнавателна данни

Турция - морална подкрепа

Кризата в Йемен

Според мнозина анализатори, кризата в Йемен може да се разглежда като своеобразно продължение на т.тнар. "арабска пролет". Движението на "хусите" е един от елементите на отдавна тлеещите протестни настроения в страната, подклаждани от острите социално-икономически противоречия (40% от 23-милионното население живее под линията на бедността, нивото на безработицата е 35%, а над половината жители са неграмотни) и 35-годишното авторитарно управление на Али Абдула Салех (президент на Северен Йемен през 1978-1990 и на обединената йеменска държава през 1990-2012) и приближените му кланове. В резултат от споразумението, чиито инициатори бяха страните от ССАДПЗ (Съвет за сътрудничество на държавите от Персийския залив), начело със Саудитска Арабия, през февруари 2012 в Йемен се проведоха предсрочни президентски избори, спечелени от дотогаващния вицепрезидент Хади. При това, движението на "хусите" и сепаратисткото "Южно движение", борещо се за отделянето на Южен Йемен, бойкотираха изборите, а след това многократно декларираха, че новите власти провеждат спрямо тях същата репресивна политика като режима на Салех.

Легенда:

Шиити Зейдити

Сунити

Самото движение на "хусите" възникна през 2004 в северозападната провинция Саада, където те се опитаха да възродят съществувалия близо хиляда години (969-1962) в Северен Йемен зейдитски имамат. В отговор на репресиите на йеменските власти, "хусите" започнаха въоръжена борба с правителствената армия. След 2009 тя беше подкрепена от Саудитска Арабия, която започна да нанася въздушни удари по базите на бунтовниците. Както е известно, последните твърдят, че защитават своята, много близка до шиитската, версия на исляма - т.нар. "зейдизъм", от експанзията на сунизма, подкрепян от йеменската върхушка, която според тях действа в интерес на Саудидите и САЩ. На свой ред, йеменските власти и Риад обвиняват "хусите", че са подкрепяни от Иран - нещо, което се отхвърля и от бунтовниците, и от Техеран.

Ситуацията в Йемен се усложнява от клановите и племенни междуособици, в които, в частност, са ангажирани Конфедерацията на хашидските племена, начело с депутата в националния парламент шейх Хюсеин ал-Ахмар, и отцепилата се от армията на страната въоръжена групировка на генерал Али Мохсен ал-Ахмар (също принадлежащ към племето хашид). На свой ред, в южната част на страната възникнаха радикални движения, призоваващи за възстановяването на съществувалия до 1990 независим Южен Йемен. Тук е мястото да напомня, че докато Северен Йемен традиционно се смята за бастион на исляма, бившата Южнойеменска народнодемократична република провеждаше откровено светска и дори просоциалистическа политика.

По принцип, в Южен Йемен обществото е по-ясно структурирано, отколкото на север. Тук населението е по-образовано, съществуват светски обществено-политически формации, включително управлявалата до 1990 Йеменска социалистическа партия. След обединяването на Йемен обаче, новото ръководство на страната, доминирано от представители на Севера, започна систематично да изтласква южняците от бизнеса, политиката и военната сфера. Мнозина офицери от Южен Йемен бяха уволнени от армията и полицията. Закономерно възникналото недоволство доведе до появата на доста силно сепаратистко движение, срещу което управляващите използваха все по-сурови мерки. Освен това, в страната действат радикални ислямистки групировки, като "Ансар ал Шариа" например (част от която е и прословутата организация "Ал Кайда на Арабския полуостров", поела отговорност за атентатите в Париж през януари 2015), разполагащи със значително влияние и контролиращи част от територията на Йемен, включително южната провинция Абян.

В тези условия хуситското движение "Ансар Алла" успя да се превърне през миналата 2014 в доминиращата политическа сила в Йемен. След бягството на президента Хади в Саудитска Арабия и призива му за чуждестранна военна намеса, в страната се формираха няколко доста противоречиви и вътрешно нестабилни политически коалиции. Така, бившият президент Али Абдула Салех, ползващ се с подкрепата на част от армията и службите за сигурност, както и синът му, който командва Националната гвардия, на практика, застанаха на страната на "хусите". На провелата се в края на март 2015 среща на върха на Арабската лига, свикана след началото на саудитската военна операция в Йемен, Салех заяви, че Саудитите носят отговорността "за всяка капка кръв, пролята в страната.

В оправдание на действията си, Риад и редица други арабски столици отправиха остри обвинения срещу Иран, че подкрепя йеменските бунтовници и дестабилизира ситуацията в арабския свят, като цяло, както и че подпомага "шиитския експанзионизъм" в Ирак, Сирия, Ливан и държавите от Персийския залив. Показателно е също, че Саудетска Арабия информира Вашингтон за бомбардировките само час преди началото им, чрез командващия на CENTCOM генерал Лойд Остин, което е в разрез с принципите на военно-политическото партньорство между ССАДПЗ и САЩ.

Ролята на Техеран в йеменския конфликт

Както посочва Кирстен Книп в коментар за Дойче Веле: "Саудитска Арабия и Иран се борят за усилване на влиянието си в Йемен, при това, Техеран може да се окаже големия печеливш в този конфликт, докато Риад рискува да се окаже заобиколен от шиитски държави".

Саудитска Арабия оправдава действията си с подкрепата за законния президент на Йемен Абд Рабу Мансур Хади в борбата му с бунтовниците. Според председателя на Комисията по външна политика и национална сигурност на иранския Парламент Мансур Хагигатпур обаче, тя "се е забъркала в опасна авантюра, в която със сигурност ще претърпи поражение".

Въпреки сътрудничеството с Вашингтон, през последните години външната политика на Риад не може да се похвали със сериозни успехи. В три съседни държави - Сирия, Ирак и Ливан - влиянието на Саудитска Арабия стремително спада за сметка на това на Иран. Подобно развитие няма как да не поражда тревога в сунитските държави от близкоизточния регион, опасяващи се, че могат напълно за загубят контрол върху ситуацията в него. От друга страна, както се посочва в един скорошен коментар на "Форийн полиси": "Иран знае как да използва в свой интерес фобиите на арабските държави. Макар че Техеран отрича да осъществява военна намеса в Йемен, много от съседите му се се отнасят скептично към такива декларации. След като през миналата 2014 един ирански депутат обяви, че три арабски столици - Багдад, Дамаск и Бейрут - вече са под контрола на Техеран, това породи сериозни опасения, че Сана може да стане следващата в този списък".

Шиитската общност в Близкия Изток

Легенда:

Голям процент шиити

Шиити

Сунити

Политологът от Стокхолмския университет Уалид ал-Сакаф смята тези опасения за основателни и посочва като доказателство, че веднага след като поставиха под свой контрол Сана, "хусите" установиха редовни въздушни съобщения с Техеран, като седмично между двете столици летят 28 самолети, при положение, че преди това между тях въобще нямаше пряка въздушна връзка. Между другото, още през 2013 йеменската брегова охрана задържа малък ирански кораб, натоварен с ракети "земя-въздух", предназначени за местните "хуси". Сега Риад и съюзниците му се опасявят, че самолетите, летящи между Сана и Техеран превозват и оръжие. Доказателства за това няма, но да не забравяме, че иранците доскоро отричаха и военното си присъствие в Сирия и Ирак, където ирански части се сражават със силите на т.нар. Ислямска държава.

Ако "хусите" укрепят позициите си в Йемен, Саудитска Арабия ще се окаже в нова ситуация. Нейният северен съсед Ирак и без това се смята за ирански съюзник, а сега към него ще се присъедини и Йемен, т.е. Кралството ще се окаже заобиколено от шиитски държави. Освен това в Риад са наясно, че ако останат на власт в Сана "хусите" ще поемат и контрола над международните морски превози. Както е известно, най-югоизточната точка на Йемен е разположена в зоната на тесния 30-километров пролив Баб ел-Мандеб, свързващ Аденския залив в Арабско море с Червено море. Именно по този маршрут, към Суецкия канал и оттам към Европа, минават и танкерите с петрол за Стария континент, както и товарните кораби от и за Китай.

Какви са истинските намерения на Иран по отношение на Йемен все още не е съвсем ясно. След сделката за ядрената програма на Техеран, постигната в Лозана в началото на април 2015, режимът на аятоласите, който дълги години се намираше в международна изолация и беше обект на сурови международни санкции, едва ли е склонен да рискува евентуално продължаване на ембаргото заради прекалено агресивното си поведение в Йемен. От друга страна обаче, ако въпросната сделка все пак се провали заради съпротивата на републиканците в американския Конгрес и усилията на изралското лоби в САЩ, Иран може да се окаже с развързани ръце.

Йемен и близкоизточната стратегия на САЩ

Междувременно, още през август 2014 стана ясно, че САЩ са променили отношението си към случващото се в Йемен и тази промяна не е в полза на смятаната дсокоро за техен особено близък съюзник Саудитска Арабия. Така, когато "хусите" започнаха, една след друга, да поставят под контрол йеменските провинции, Вашингтон на практика предпочете да не реагира на това. Макар че на пръв поглед би трябвало да го направи, защото успехът на "хусите" означаваше и успех на Иран, а САЩ и режимът на аятоласите съвсем не са приятелски настроени един към друг.

Тогава мнозина анализатори коментираха, че САЩ търпят провал в Йемен. Други обаче изтъкваха, че американските стратези най-вероятно разчитат с помощта на случващото се в страната да "затворят обръча" около Саудитска Арабия, оказала се притисната между антисаудитските сили на юг (в Йемен) и бойците на Ислямска държава (в Ирак). Ключовият въпрос тук е, защо Вашингтон се нуждае от подобен натиск върху Риад? От една страна, за да принуди Саудитите да станат по-възприемчиви към близкоизточната политика на САЩ, като цяло, и тази на Обама, в частност. Както е известно, Риад не харесва сегашния американски президент заради "заиграването" му с "Мюсюлманските братя" в Египет, а сега и с иранците. Според някои анализатори обаче, по-важната причина е прословутата американска стратегия на "управлявания хаос", включваща (както твърдят редица експерти) провокирането на голяма регионална война в Близкия Изток, която да бъде използвана за ерозиране позициите едновременно на Китай, Русия и ЕС и като последица от това - за съхраняване на глобалната американска доминация. Формираният в края на март арабски военен алианс, на практика, е на ръба на войната с проиранския блок. По-нататъшното развитие на събитията, до голяма степен, зависи от поведението на Техеран - дали аятоласите ще решат да подкрепят съюзниците си в Йемен или ще предпочетат да се споразумеят със Саудитска Арабия. Ако изберат първия вариант, нараства вероятността от реална война между двата блока, която ще доведе до отслабването и на двата. Ако пък в конфликта по някакъв начин бъдат въвлечени и други външни сили - например ЕС, Индия (предвид участието на Пакистан в оглавената от Риад коалиция), Китай и Русия, той ще навреди много сериозно и на тях, докато САЩ - оставайки встрани от него - ще се окажат в ролята на "големия печеливш". Дали това се осъзнава от подкрепящите Саудитите държави? Едва ли. Те по правило се ориентират зле в геополитическите ходове, които правят в региона големите външни играчи.

Впрочем, за поведението на Вашингтон по отношение на йеменската криза има и друго - при това по-просто - обяснение. Според онези, които го споделят, САЩ имат много сериозни съмнения, дали саудитската военна намеса ще бъде от полза за собствените им интереси. В края на краищата, саудитската армия не може да се похвали с някакви сериозни успехи на бойното поле и американците са наясно, че ако (и когато) операцията в Йемен, осъществявана под егидата на Риад, се провали пряката военна намеса на самите САЩ може да стане неизбежна, а това означава ангажирането им в поредната близкоизточна война, което е просто немислимо за Обама. Освен това, Вашингтон би трябвало да е наясно, че в настоящия момент отслабването на "хусите" може само да промени баланса в полза на екстремистките ислямистки групировки, свързани с Ал Кайда и Ислямска държава.

Между другото, сдържаната позиция на ЕС също представлява косвен намек към САЩ, че ако искат да осъществят някаква сериозна военна намеса в Йемен ще им се наложи да използват варианта с "коалицията на желаещите". Както достатъчно ясно заяви след началото на "Решителна буря" върховният представител на ЕС за външната политика и сигурността Федерика Могерини, военните действия не са решение за кризата в Йемен и регионалните сили следва да действат отговорно и конструктивно за да създадат спешно условия за връщане към преговорите. Впрочем, тя също акцентира върху "рязко нарасналата опасност" от ситуацията да се възползват екстремистките и терористични групировки. В тази връзка Могерини акцентира върху ролята на ООН и регионалните играчи (т.е. на Иран). Като цяло, изказванията и говорят за известно дистанциране от саудитската военна авантюра в Йемен.

Според мнозина, саудитската операция не преследва някакви ясно поставени политически цели, което рано или късно ще отвори пътя към намиране на политически или дипломатически изход от ситуацията. Иран например, ще бъде доволен от перспективата "хусите" да влязат в структурите на властта като легитимна конституционна партия. Ако това се случи, влиянието на шиитите в региона допълнително ще нарасне. Несъмнено, потиснатите шиитски общности в Бахрейн (където шиитите са мнозинство от населението) и другите държави от Персийския залив, включително в самата Саудитска Арабия, много внимателна следят развитието на йеменската драма. В качеството си на най-организираната сила в Йемен, "хусите" могат да си позволят да действат в дългосрочна перспектива. Най-силният им коз, в крайна сметка, е, че именно те, а не доминираният от Саудитска Арабия ССАДПЗ, са основната преграда пред Ал Кайда и Ислямска държава в Йемен.

Междувременно, разрушаването на държавните институции води до това, че на преден план в Йемен излизат мазхабите (т.е. различните ислямски школи) и племената. Тотално са ерозирани образователните, съдебните, инфраструктурните, здравните и военните структури. Това, че гражданска война избухна именно в страната, в която има най-много оръжия на глава от населението, въобще не е изненада за някого. Освен това, йеменското общество е дълбоко разединено на племенна, конфесионална и социална основа. Конфликтът допълнително се задълбочава от бедността, безработицата, недостигът на природни ресурси и ширещата се наркомания.

Спецификата на геополитическото положение на Йемен способства за продължителния характер на гражданската война. Дължината на сухопътните граници на страната със Саудитска Арабия и Оман е, съответно, 1458 и 288 км. Йемен има широк излаз на Червено море и Индийския океан и може да контролира имащия колосално геостратегическо значение Бабелмандебски пролив, през който всяка година минават до 20 хиляди кораба. Обширната територия и разпръснатото население също са сред първостепенните причини да смятаме, че гражданската война в Йемен вероятно ще се проточи. Освен това, през последните години страната, или по-скоро някои нейни провинции, се превърна в опорна база на терористите от Ал Кайда, изтласкани преди време от Саудитска Арабия.

Неадекватната реакция на международната общност

За съжаление, световната общонст, в лицето на ООН, продължава да демонстрира пълно безсилие пред разрастващата се трагедия в южната част та Арабския полуостров, където 23-те милиона жители на Йемен са застрашени от мащабна хуманитарна катастрофа. Стартирайки операция "Решителна буря", Саудитска Арабия напълно игнорира Съвета за сигурност на Световната организация, а по-лошото е, че този тип поведение започва да се налага повсеместно. Както изглежда, съзнателното разрушаване на предишния световен ред, установен в Ялта през 1945, което се прояви най-ярко в хода на т.нар. "цветни революции" в арабския свят и постсъветското пространство, води до това, че днес дори и по-малките играчи (особено ако са партньори на Вашингтон) не смятат за нужно да се съобразяват с международните норми. Както изглежда САЩ не са склонни да се забъркват сериозно в йеменската криза, Саудитска Арабия пък не е в състояние да се справи с ролята на "регионален полицай", а Иран засега ограничава активността си само в рамките на т.нар. "шиитска дъга". В резултат от това в региона възниква опасен стратегически вакуум. Очевидно е, че САЩ вече не са в състояние да играят досегашната си роля, макар и да не възнамеряват да изтеглят изцяло въоръжените си сили от региона. В същото време е ясно, че пряката им военна намеса в Йемен, особено с използването на сухопътни части, е невъзможно, предвид опита от Ирак. Затова в момента всички военно-политически формирования в Йемен, както и в Близкия Изток, като цяло, зависят изключително от подкрепата на Иран или Саудитска Арабия. Борбата между тези две държави за регионално господство се води посредством въоръжените конфликти на територията на Ливан, Ирак и Сирия, а вече и на Йемен. Нещо повече, бунтът на йеменските "хуси"  ознаменува нов етап от по-мащабен регионален конфликт. Събитията там не се ограничават само с южната част на Арабския полуостров. Пряката военна намеса на Риад означава, че стратегическото му съперничество с Техеран вече преминава във фаза на открита конфронтация.

Предвид нежеланието на Вашингтон да се ангажира с поредна военна операция в региона, Иран и Саудитска Арабия са оставени сами да решават проблемите си, което ще доведе до продължителен период на насилие и значителна вероятност за ескалация на конфликта (включително за трансформирането му в глобален) и до хуманитарна катастрофа в Йемен с мащаби, сходни с тези на сирийската. Впрочем, вече сме свидетели на всичко това.

Голямата опасност е, че ключовите играчи в този конфликт се стремят да се сдобият с ядрено оръжие. Затова не е случайно, че на фона на пряката конфронтация на двете регионални сили в Йемен, Западът, начело със САЩ, се стреми максимално бързо да приключи преговорите за окончателно ядрено споразумение с Иран. Именно това е и причината американската политика да бъде подлагана на толкова остра критика от най-близките съюзници на САЩ в региона - Израел и Саудитска Арабия. Защото каквато и да било сделка за иранската ядрена програма не устройва нито Израел, нито Саудитите, тъй като и двете държави се опасяват, че подобно споразумение би улеснило плановете на Техеран за регионално господство. Тоест, краен резултат от случващото се може да се окаже промяната на регионалните партньори на САЩ. Йемен пък изглежда обречен да се превърне в поредната "разменна монета" в битката между интересите на Саудитска Арабия, Израел и Иран в Близкия Изток.

В същото време Вашингтон все пак не може напълно да се самоотстрани от случващото се в Йемен, затова предоставя логистична подкрепа и разузнавателни сведения за военните операции на арабските държави от Залива. В Пентагона твърдят, че те целят защитата на Саудитска Арабия и нейните съседи, тъй като йеменската гражданска война "застрашава вътрешната сигурност както на американските партньори в региона, така и самите САЩ". Това обаче звучи странно, предвид факта, че американското военно командване в региона няма никаква представа за конкретните задачи и крайната цел на въздушните удари, а самата Саудитска Арабия никъде не споменава, че защитава своите граници. Според саудитския посланик във Вашингтон Абдел ал-Джубеир, военната намеса трябва "да защити йеменците от една радикална организация, която е съюзник на Иран и Хизбула и на практика е овладяла цялата страна".

В същото време, противопоставянето на Техеран и на "шиитското възраждане" съвсем не изчерпва целите, които си поставя Риад с реализацията на операция "Решителна буря". Всъщност, залогът е много по-голям. След твърде ограничените успехи в Сирия и Ирак, позициите на Саудитската династия като лидер на целия мюсюлманских свят се оказаха под много сериозен въпрос. Затова на новия крал Салман е изключително необходима една "малка победоносна война", която да демонстрира на всичките му конкуренти, че Риад е в състояние да решава достатъчно сложни политически задачи и, че тъкмо той е най-достоен за ролята на лидер на мюсюлманския Изток.

Освен това, както във всеки конфликт, и в саудитската операция срещу Йемен присъства сериозен икономически елемент. При това нещата не опират само до петрола, макар че Саудитите несъмнено биха искали да си гарантират контрола върху петролните полета в "спорните зони" на йеменската провинция Хидрамаут, променяйки граничната линия в своя полза. Не по-малък е интересът на Риад от възстановяването на контрола над йеменския оръжеен пазар, който е най-големия в региона. Печалбите от този бизнес в Йемен са по-значими отколкото дори от петролния, като основите му бяха заложени (и то именно със саудитска помощ) още по време на юговойните, когато Сана беше сред основните доставчици на оръжие за Босна и Косово. Тогава йеменският елит на практика действаше под контрола на Саудитите, които бяха и основните финансисти на този бизнес, чрез многобройните "ислямски благотворителни фондации". Само след няколко години обаче, йеменците решиха да се откажат от всичките си посредници и съдружници, с изключение на сомалийските кланове. Риад обаче не е склонен да преглътне подобно неглижиране на собствените му интереси, също както не възнамерява да се примирява с контрола на южнойеменските провинции Шабва и Абян от т.нар. "Ал Кайда на Арабския полуостров", включваща около 60 хиляди души, сражавали се в Афганистан, Сирия и Ирак на страната на джихадистите. Риад очевидно възнамерява да ликвидира онези от нейните лидери, които са готови да воюват срещу Саудитска Арабия и другите монархии от Персийския залив и в същото време да използва основната маса ислямисти в операциите, целящи укрепването на силно разклатените лидерски позиции на Риад в арабския свят.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Както е известно, преди повече от 110 години един от "бащите" на геополитическата наука Хилфорд Макиндер формулира знаменитата си теза за контрола над "хартленда" ("осовия регион") на Евразия като ключ към глобално господство. По онова време, този "хартленд", повече или по-малко, съвпада с територията на Руската империя, заемаща територията на Централна и Северна Евразия. Макиндер е силно загрижен за възможността бързо индустриализиращата се и експанзионистично настроена Русия да отправи открито предизвикателство към базиращото се на морската мощ превъзходство на Запада ( и най-вече на родната му Великобритания и в по-малка степен - на САЩ), използвайки за целта гигантските територии на Вътрешна Евразия. Всъщност, Москва се оказва неспособна да осъществи подобен "пробив" - нито по време на династията на Романови, нито по време на болшевишката диктатура. Мнозина анализатори смятат, че тя едва ли е способна да го направи и днес, когато мощта и е далеч по-малка от онази през имперските и съветските времена, да не говорим за икономическите и проблеми.

Това обаче не отменя актуалността на тезите, лансирани в началото на миналия век от Макиндер, тъй като през последните десетилетия се очерта нов претендент за контрол над "хартленда" в лицето на друга континентална империя - Китай. В крайна сметка, макар че китайците успешно проникват в Африка и Латинска Америка, основното поле на тяхната експанзия е именно Евразия, при това стратегията им до голяма степен се вписва в теорията на британския геополитик.

Новият път на коприната

На първо място, Китай усилено се опитва да възроди т.нар. Път на коприната, разглеждан в Пекин като своеобразна евразийска магистрала, преминаваща през "хартленда" и свързваща страната с другите части на суперконтинента, включително с Южна и Югоизточна Азия, Близкия Изток и Европа. За финансирането на този изключително амбициозен проект, китайците създадоха редица мощни финансови институции, като Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (AIIB) и Фонда на Пътя на коприната (Silk Road Fund) с капитал от 40 млрд. долара. Ключова роля в новия Път на коприната се отрежда на железопътните мрежи. Както е известно, Китай бързо разширява собствената си жп мрежа и вече е глобален лидер в сферата на строежа на високоскоростни жп линии, като изгражда такива линии и в съседните държави. Засега, като основна цел на този гигантски проект се очертава Централна Азия, където се работи по строежа на нови жп линии, магистрали, тръбопроводи и други елементи на инфраструктурата. Друго възможно разклонение на Пътя на коприната е продължаването му в северна посока - например, чрез изграждането на 7000-километрова високоскоростна жп линия, която да свърже Москва и Пекин, намалявайки времепътуването между тях от 6-7 дни до само 33 часа.

Ако китайската железопътна експанзия се окаже успешна, Пекин ще докаже, че Макиндер е бил прав, твърдейки, че "трансконтиненталните жп линии променят качествено състоянието на сухопътните държави и никъде другаде не са толкова ефективни както в затворения хартленд на Евразия". Акцентирайки върху предимствата на жп мрежата пред морските маршрути, Макиндер посочва, че "континенталният жп вагон може да осъществява превози непосрествено от работещите за износ фабрики до складовете на вносителя", което днес е известно като "превоз от врата до врата". Очевидно Китай се готви не само да инициира, но и да се превърне в най-важния възел на изграждащата се евразийска транспортна мрежа. От ключово значение в случая е, че тази континентална евразийска мрежа ще бъде почти недосегаема за основния китайски съперник САЩ, чиито флот контролира глобалните морски маршрути. Това поражда обоснована тревога в Пекин заради възможната блокада на китайската търговия, която и в момента се реализира най-вече по море.

Така очертаната трансконтинентална жп мрежа с център Китай, се допълва от океанските маршрути, свързващи китайските пристанища с отдалечените брегове на Евразия. Най-важен сред тях е Морският път на коприната, минаващ край бреговете на Югоизточна Азия и през Индииския океан. В тази връзка си струва да спомена, че скоро може да стартира изграждането на "Тайландския канал" (Kra Isthmus Canal), който трябва да пресече провлака Кра в южната част на Тайланд (впрочем, има вариант той да мине малко по на юг, през територията на Малайзия). Финансирането му ще се поеме от Китай, а в резултат от изграждането му Морският път на коприната ще минава в непосредствена близост с такива приятелски настроени към Китай държави като Камбоджа, Тайланд и Мянма. Това ще позволи да се избегне контролирания от американския флот Малакски пролив. Китай проявява интерес и към Северния морски път, който минава през контролираната от руснаците арктическа акватория, а Москва се превръща във все по-близък "стратегически партньор" на Пекин.

Въпреки крайно нестабилната ситуация в страната, Афганистан бързо се придвижва към китайската сфера на влияние, а планираният петролопровод Китай-Мянма може да промени цялата конфигурация на транзита на енегоносители в Евразия. И това е само част от създаването на "новия икономически пояс на пътищата на коприната" и т.нар. Морски път на коприната. Тоест, става дума за изграждането (в повечето случаи буквално "от нулата") на смайваща по мащабите си инфраструктура, която ще свърже Китай с Централна Азия, Близкия Изток и Западна Европа. Наред с възраждането на древния Път на коприната през Централна Азия, то включва и развитието на икономическите коридори Бангладеш-Китай-Индия-Мянма и Китай-Пакистан, през Кашмир.

Китайската експанзия в Европа

След като PSA, IBM, Club Mediterаnee, летището на Тулуза и пристанищего на Пирея станаха собственост на (или се управляват под аренда от) китайски компании, в началото на 2015 China National Tire & Rubber купи 26,2% от акциите на италианския производител Pirelli и обяви, че възнамерява да се сдобие и с останалите. През март пък, група китайски компании купиха комплекс от 18 бизнес сгради в Берлин за 1,5 млрд. евро. Както посочва в тази връзка френският икономист Антоан Брюне (президент на AB Marchés), "през последните двайсетина години Китай успешно настъпва по много направления, като целта му е да овладее ключови позиции в икономиките на водещите западни, държави и евентуално да ги дестабилизира, както и постепенно да отнеме хегемонията на САЩ". За успешното проникване на китайците в европейската икономика има поне две основни причини.

Първата е, че във всички западни държави големите компании са заинтересовани от укрепване на връзките с Китай. Значителна част от печалбите им са свързани с огромния марж от износа на произведената в Китай продукция, както и с динамиката на продажбите на вътрешния китайски пазар, който е огромен. Предвид на това, влошаването на отношенията между тяхната собствена държава и Пекин може да се отрази негативно на техните приходи, борсовите котировки и бонусите на ръководствата им. Затова те всячески се стараят да не допуснат потенциални конфликти между своите страни и Китай. Тоест, на практика китайците се възползват максимално от разрива между интересите на транснационалните компании и тези на националните държави, където те се базират. Въпросните компании се превръщат в най-големите лобисти на китайските интереси и Пекин съзнателно ги използва за да попречи на западните правителства да регират адекватно на стратегията му за завоюване на все нови и нови позиции в техните икономики, макар че тази стратегия все повече ерозира основите им.

Втората причина пък е, че Китай се старае да подбира най-ефективните инструменти за влияние върху всяка конкретна държава. Цитираният по-горе Антоан Брюне дава за пример "сделката между Пекин и Лондон, в рамките на която китайците обещаха лондонското Сити да се превърне във финансовия център на планетата, след като Китай и юанът изместят САЩ и долара от сегашните им доминиращи позиции. Срещу това Китай си гарантира подкрепата на британците, които в това отношение играят по-скоро в полза на Пекин, а не на съюзниците си от Вашингтон. На свой ред, споразумението на Пекин със Сеул и Берлин гарантира привилегирован достъп до китайския пазар на корейските и германски компании срещу отказа на Южна Корея и Германия да подкрепят усилията на американската дипломация за ограничаване на китайската икономическа експанзия. Накрая, Париж и Рим вземат все по-големи заеми от Китай, което ги стимулира да си сътрудничат с Пекин".

След като пое ръководството на Китай през 2012 президентът Си Дзинпин обяви, че страната му ще спре да харчи печалбите от външната търговия за да трупа ценни книжа (най-вече американски) и ще започне да ги използва за закупуване на най-различни чуждестранни активи. Действително, през последните три години обемът на придобитите от китайците ценни книжа не само че не нараства, а намалява. Китай демонстрира все по-малко желание да изкупува европейски дългове, в същото време неговите държавни и частни компании разширяват изкупуването на всевъзможни европейски активи: инфраструктура (летището на Тулуза или един от терминалите на атинското пристанище Пирея), агропромишлени комплекси (големи площи лозя около Бордо, или винарните Жовре Шомбертан в района на Дижон), автомобилната индустрия (Volvo, PSA Пежо Ситроен, в което участва китайската Dongfen, или Pirelli), високите технологии (закупуването на части от IBM и Motorola от китайската Lenovo), производството на луксозни стоки (китайската Trinity държи 10% от Ferragamo ) и туристическия бизнес (през февруари 2015 китайския гигант Fosun купи за близо милиард евро международната верига от хотелски комплекси Club Méditerranée).

Официално, от 2012 насам Китай предпочита реалните активи пред държавните ценни книжа. Всъщност, стратегията му отива много по-далеч, като основната и цел е допълнително да укрепи доминиращите позиции на страната в глобалната производствена сфера и така да привлече нови държави към своята орбита.

За да го постигне, Пекин се старае постепенно да постави под контрол наземния, морския и въздушния транспорт, т.е. да контролира глобалния товаропоток. Освен това, Китай трябва да си гарантира непрекъснатия приток на продоволствени стоки, особено след като през последните години изпитва сериозни проблеми с качеството на питейната вода и състоянието на земеделските си земи. Освен това стратегията предвижда създаването на гигантски китайски компании, които да са в състояние да си извоюват доминиращи позиции в съответните отрасли, по примера на американските корпорации в периода от 20-те до 70-те години на миналия век. Така например, благодарение на технологичната база на компании като Volvo и PSA, Китай ще може да създаде корпорация, която да е в състояние да се конкурира на равни начала с гиганти като Toyota или Volkswagen. Технологиите на Pirelli пък ще помогнат на китайците да изпреварят Michelin и Bridgestone. На свой ред Lenovo вече е истински световен гигант в компютърната сфера, а пък Huawei е на път да се превърне в кошмар за американските си конкуренти. Китай очевидно не се задоволява с това, че на територията му е съсредоточена по-голямата част от световното индустриално производство. Както вече споменах, след 2012 плановете му се промениха и той вече иска принадлежащите му компании (и то не само тези на китайска територия) да поставят под контрол по-голямата част от световното производство. Ни повече, ни  по-малко!

Амбициите и проблемите на Пекин

През последните трийсетина години най-малко 300 милиона китайци са се преселили от селските райони в бързо разрастващите се градски зони, а други 35 милиона се готвят да ги последват през следващите няколко години. В момента в китайските градове живеят поне 700 милиона души, а очакванията са, че през 2030 броят им ще надхвърли милиард. Това е свързано с огромни проблеми за градовете, инфраструктурата и икономиката, като цяло, както и с почти катастрофално ниво на замърсяването на въздуха в най-големите мегаполиси на страната.

Вече 160 китайски градове имат население от над един милион души (в цяла Европа броят им е 35). От 1990 насам 250 китайски града са утроили своя БВП на глава от населението, а реалният доход на гражданите им е нараснал трикратно.

Впрочем, днес в Китай не може да се говори за отделни градове, а по-скоро за "градски клъстери", т.е. нарастващи градски агломерации с население от над 60 милиона души. Така например, районът Пекин-Тяндзин на практика включва 28 града. На свой ред, най-новият миграционен мегаполис в южната провинция Гуандун  - Шънджън, се е превърнал в ключов "хъб" на друг подобен клъстер. В момента в Китай има над 20 такива клъстери, всеки от които е с размерите на средна или голяма европейска държава. Съвсем скоро в основните клъстери ще бъде концентриран 80% от китайския БВП и 60% от населението. Както изграждането на скоростна железопътна мрежа в страната, така и другите смайващи инфраструктурни проекти, са част от инвестициите на обща стойност 1,1 трилиона долара в 300 държавни проекти, целящи оптималното управление на въпросните клъстери.

Сред негативните последици от този процес е печално известният на Запад феномен, известен като "балона с недвижимите имоти", който до 1998 беше невъзможен в Китай, тъй като дотогава цялата недвижима собственост на практика беше държавна. След либерализацията обаче, средната класа в страната започна да купува собствени жилища, включително със заеми. И тъй като става дума за стотици милиони хора, диспропорциите на пазара на недвижими имоти нямаше как да бъдат избегнати, в резултат от което възникнаха цели "градове-призраци" и множество пустеещи молове.

Китайският инфраструктурен ажиотаж се финансира от инвестиционни фондове, зад които стоят централното и местните правителства, държавните предприятия и частният сектор. Строителният бизнес, който е сред най-големите работодатели в страната, ангажира пряко или косвено над 100 милиона души, а 22% от всички национални инвестиции в капиталови активи са именно в сектора на недвижимите имоти.

Освен всичко друго, Китай модернизира и производствената си база, която през последните трийсет години е нараснала 18 пъти. Днес страната произвежда 80% от всички климатици, 90% от персоналните компютри, 75% от слънчевите панели, 70% от мобилните телефони и 65% от обувките в света. Производството осигурява 44% от китайския БВП, като в него пряко са ангажирани 130 млн. души. Освен това в Китай се осъществяват 12,8% от глобалните изследвания в света, като в това отношение той далеч изпреварва Великобритания и по-голямата част от западноевропейските държави.

Както е известно обаче, в последно време акцентът в китайската икономика се измества към бързо нарастващият вътрешен пазар, което ще означава още по-мащабни инвестиции в инфраструктурата, нужда от голям брой качествени инженерни кадри и бързо развиваща се база от доставчици. Доколкото Китай започва да се сблъсква с редица нови проблеми - нарастване стойността на труда, все по-сложната верига на глобалните доставки и волатилния пазар - той агресивно се стреми да преориентира икономиката си от нискотехнологичното сглобяване на произведени в чужбина части, към високотехнологичните производства. По-голямата част от китайският износ вече се формира от смартфоните, двигателите и автомобилилите (очаква се скоро към тях да се присъединят и самолетите). В хода на този процес се наблюдава и чисто географското изместване на производството от южното крайбрежие към Централен и Западен Китай. Така например, град Ченду в югозападната провинция Сечуан се превръща във високотехнологичен клъстер, в чиято основа е активността на компании като Intel и Hewlett-Packard.

Тоест, Китай преследва амбициозната цел да трансформира производството както вътре в страната, така и в глобален план. В миналото китайските компании бяха ангажирани най-вече с доставките на евтини масови стоки за бита с приемливо качество. Сега много компании бързо променят технологиите си и се орентират към градовете от "първо и второ ниво", докато чуждестранните фирми, опитвайки се да намалят разходите си, се оттеглят към градовете от "второ и трето ниво". Паралелно с това ръководството в Пекин иска още през следващите десетина години китайските компании да се превърнат в наистина транснационални. Впрочем, 73 китайски компании вече влизат в класацията Fortune Global 500, като в това отношения страната се нарежда плътно зад САЩ.

Разсъждавайки за китайските предимства, не бива да забравяме, че бъдещето на глобалната икономика очевидно е свързано с Азия, където е налице рекорден ръст на доходите на средната класа. Така, докато през 2009 в Азиатско-Тихоокеанския регион са живеели само 18% от принадлежащите към глобалната средна класа, през 2030 (според Център за развитие на ОИСР) тази цифра ще нарасне до смайващите 66%. За сравнение, през 2009 в Северна Америка и Европа са живеели 54% от средната класа в света, но през 2030 този дял ще падне само до 21%.

Китай има над 15 трилиона долара в банкови депозити, като този обем нараства с цели 3 трилиона годишно. Валутните му резерви пък се оценяват до 4 трилиона. Липсват ясни данни за това, как точно циркулира тази финансова маса в Китай по различните проекти, компании, финансови организации и държавата. Никой например не знае, колко и какви кредити е отпуснала Китайската селскостопанска банка. Големите пари, държавният капитализъм и еднопартийното управление се преплитат и сливат в китайската финансова сфера, където реалната политика се пресича с наистина гигантски парични средства.

Големите китайски държавни банки - Централната банка, Индустриално-търговската банка, Строителната банка и Селскостопанската банка, възникнаха като чисто правителствени институции и се превърнаха в полукорпоративни държавни предприятия. Те силно разчитат на връзките си с правителствените среди и наследените активи, а действията им се определят от специфична комбинация от чисто търговски и стратегически държавни цели. Именно те са инициаторите на гигантския процес на трансформация на китайския икономически модел, която се осъществява в момента. Тук следва да напомня и, че по съотношението на държавния си дълг към БВП, Китай се намира зад Япония и САЩ в класацията на Standard Chartered Bank, при това за разлика от развитите западни държави, потребителските кредити са малка част от целия дълг. Разбира се, и в Китай съществува т.нар. "сенчесто банкиране" (т.е. кредити, отпускани извън регламентирания банков сектор), но този тип операции осигуряват едва 28% от БВП, докато според МВФ в САЩ например, този процент е много по-висок.

Истината е, че сериозните проблеми на Китай са свързани предимно със сфери извън икономиката, където комунистическото ръководство изглежда склонно да предприема погрешни стъпки. Пример за това е осъществяваното от него т.нар. "настъпление на три фронта": укрепване на идеологическия контрол на Компартията в страната под предлог да не се допусне налагането на "западните ценности", усилването на контрола върху онлайн-информацията и социалните мрежи и по-сериозния контрол над етническите малцинства и особено уйгурите, живеещи в ключовата западна провинция Синдзян. На поне два от тези "фронта" - противодействието на "западните ценности" и контрола над Интернет, пекинското ръководство вероятно би постигнало повече по пътя на дебатите, а не на репресиите - особено предвид огромния брой млади хора, които са добре образовани и са свързани с глобалната мрежа, но те очевидно не са сред инструментариума на Компартията. Що се отнася до третия фронт и в частност до малцинствата в Синдзян, проблемът не е толкова в реализацията на трите принципа на етническата политика, обявени от президента Си Дзинпин: jiaowang, jiaoliu, jiaorong ("контакт" - "комуникация" - "смесване"), тъй като местните китайски кадри в Синцзян, често са склонни да разглеждат коренното уйгурско население като "попаднало под влиянието на екстремистите". От друга страна, ако Пекин не се справи с интеграцията на Синдзян, това би поставило под въпрос цялата му стратегия на "новите пътища на коприната", доколкото провинцията е ключово свързващо звено в китайския проект за интеграция на Евразия, както и важен канал за потока от енергоносители от Централна Азия и Русия към Китай.

Русия като "младши партньор на Китай?
В китайската "евразийска стратегия" икономическите съображения са тясно преплетени си геополитическите. В икономически план Китай печели от формирането на гигантска интегрирана и доминирана от него територия. В стратегически план, тази нова континентална зона на китайско влияние ще бъде трудно уязвима за САЩ при възникването на сериозна криза в китайско-американските отношения. Както е известно, Вашингтон разполага с най-мощния военен флот в света, който може да нанесе много сериозни поражения в периферните зони на китайската геоикономическа империя, но той на практика няма да може да атакува континенталната и част, разположена около евразийския "хартленд".

Междувременно, през ноември 2014, президентът Си Дзинпин осъществи изключително важна геополитическа промяна, чиято същност е, че Китай вече не смята САЩ и ЕС за основни стратегически приоритети, а фокусира вниманието си към своите азиатски съседи и приятелските държави от BRICS - Бразилия, Индия, Южна Африка и най-вече Русия, които китайските анализатори наричат kuoda fazhanzhong de guojia (т.е. "водещи развиващи се държави"). Тук е мястото да отбележим и, че самият Китай вече не се смята за "развиваща се държава".

Анализаторите са единодушни, че Китай няма да може да формира достатъчно мощна зона на доминация в Евразия без сътрудничеството или поне съгласието на другата голяма континентална държава - Русия. Макар че последната е доста по-слаба от някогашната Руска империя, както и от наследилия я Съветски съюз, тя все още контролира значителна част от основния "хартленд", включваща както собствените и териториии в Северна Евразия, така и  руските сфери на влияние в Централна Азия и Източна Европа.

Според редица (включително и руски) анализатори, изглежда все по-вероятно, че въпреки собствените си геополитически амбиции в Евразия, Москва едва ли ще работи активно против континенталния проект на Пекин. След като беше въвлечена в ожесточена борба със Запада (и най-вече с американско-британската ос) във връзка с украинската криза, Русия едва ли има друг избор, освен да се ориентира към сближаване с Китай. Ниските цени на петрола и западните санкции могат да ерозират руската финансова система. Поне на пръв поглед, Пекин е склонен да и помогне. През октомври 2014 руската и китайската централни банки се споразумяха за осъществяване на валутни суапи на обща стойност 25 млрд. долара, което позволява на руснаците при нужда да прибягват към китайските юани. През декември 2014 външният министър на Китай Ван И, обяви, че страната му ще окаже помощ на Русия, ако се наложи. Въпросът обаче е, при какви политически и икономически условия би го направил. Най-вероятно китайците ще поискат от Москва привилегирован достъп до руските природни ресурси и военни технологии, както и руснаците да не пречат на реализираните от Пекин икономически проекти в постсъветските държави от Централна Азия.

Ето защо, дори онези руски експерти, които се отнасят положително към укрепване на връзките с Китай, признават, че проектът за новият Път на коприната не е свързан само с бъдещите икономически ползи от него, а има и ясно изразени геополитически измерения, като се разчита в Евразия да бъде създадена "база за растежа" на бъдещата континентална суперсила. Не е ясно обаче, как това би се отразило в дългосрочен план върху Русия и нейните собствени амбиции, както и дали двата евразийски суперпроекта (китайският и руският) могат да се реализират съвместно.

Според проф. Дмитрий Тренин от Московския център Карнеги, китайската инициатива за новия Път на копринатае в състояние да "погълне" ключовият за Русия проект за Евразийския съюз: "енергийното, инвестиционното и индустриално-технологическото партньорство между Китай и Русия може да промени формата на Евразия и да доведе до нов силов баланс, който да изместни гравитационния и център от Москва към Пекин".

Тази група руски експерти мрачно прогнозират, че ако страната им има късмет, може в крайна сметка да се превърне в "младши партньор" на Китай (какъвто например е Канада за САЩ), т.е. в гигантски резервоар на природни ресурси, които Москва ще продава на могъщия си южен съсед, запазвайки до голяма степен своя суверенитет. Според най-лошия вариант на този сценарий обаче, тя може да се окаже по-скоро "васал" в рамките на китайската евразийска континентална империя. Между другото, през 1904 Макиндер допуска подобно развитие, подчертавайки, колко опасно би било то за Запада: "Ако например, китайците - организирани от японците, се окажат способни да премахнат Руската империя и да овладеят нейната територия, те вероятно биха се превърнали в истинска "жълта опасност" за целия свят, тъй като така биха добавили към ресурсите на великия континент и обширни морски граници". В тази своя прогноза обаче, британския геополитик очевидно бърка по отношение ня Япония - в момента Токио не само, че не се ангажира с "организирането" на една доминирана от Китай суперимперия в Евразия, а тъкмо напротив - опитва се да предотврати формирането на алианс между Москва и Пекин, съзнавайки какво би означавало това за бъдещето на Япония.

Възможно ли е формирането на евразийска суперимперия

Бившият външен министър на Сингапур Джордж Йео определя очертаващият се нов световен ред като "слънчева система с две слънца - САЩ и Китай". На свой ред, в новата Стратегия за национална сигурност на САЩ, публикувана в началото на 2015, се подчертава, че "макар и да има конкуренция, не смятаме конфронтацията с Пекин за неизбежна". На фона на свърхамбициозните инфраструктурни проекти на Китай, както впрочем и на цялата му стратегия за интегрирането на Евразия, мнозина, включително в ръководствата на т.нар. "водещи развиващи се държави", започват да се питат, дали тази "слънчева система с две слънца" няма да се окаже просто преход към замяната на САЩ от Китай, в качеството му на единствена световна свръхдържава?

Както е известно, историята познава и други опити за създаването на империя, която да контролира евразийското пространство от Тихия до Атлантическия океан. Първата е създадена в резултат от монголското нашествие през ХІІІ-ХІV век и се простира от Японско и Южнокитайско до Средиземно море. Всъщност, това е най-голямата континентална империя в историята, но тя не просъществува дълго като едно цяло и бързо се разпада заради вътрешните си противоречия. И Китай, и Русия са част от тази номадска империя, управлявана от Каракорум в днешна Вътрешна Монголия. По-важното в случая е, че по-нататъшната еволюция на Китай и Русия като държави, както и геополитическото им мислене, са силно повлияни от опита, свързан с монголското господство.

Руските геополитици нерядко твърдят, че Русия е наследник едновременно на Византийската империя и на империята на Чингис хан. Именно руските владетели се опитват да създадат втората евразийска империя, простираща се от Балтийско море до Босфора и от Централна Европа до Манчжурия и бреговете на Тихия океан (включително и американските, доколкото Аляска също е руско владение в течение на векове). Те обаче постигат само частичен успех в тези свои усилия, тъй като така и не успяват да се доближат плътно до превръщането на Руската империя в доминираща сила на евразийския суперконтинент, сблъсквайки се със съпротивата на големите европейски държави на Запад, на Османската империя на Юг и на Япония на Изток. На свой ред, Съветският съюз, като наследник на Царска Русия, в географски план е евразийска държава, но заради универсалистката си идеология, се стреми по-скоро към глобална доминация. В момента Москва отново до голяма степен е възприела евразийската идея, но поне засега и липсват необходимите ресурси за да я превърне в реалност.

Ето защо някои смятат, че е дошъл ред на Китай да се опита да реализира собствената си версия на "евразийска континентална супердържава". За разлика от предшествениците си - монголците и руснаците, разчитащи най-вече на военната си мощ, китайците залагат на икономическото превъзходство. Затова, поне засега, е трудно да си представим какво би представлявала "китайската евразийска империя", ако въобще е възможна. Тя би могла да се формира като "добронамерена" икономическа интеграционна общност, чиито център да е Китай, т.е. да наподобява доминирания от Германия Европейски съюз, или на Южноамериканския общ пазар (Mercosur), чиито лидер е Бразилия. Не бива обаче да се изключва, че Пекин може да се опита да наложи по-твърда политическа хегемония в Евразия, т.е. един класически имперски модел.

Мнозина във Вашингтон разглеждат усилията за интеграцията на Евразия под китайска егида като открито предизвикателство и дори заплаха за глобалната хегемония на САЩ. Както преди повече от век Макиндер наблюдаа с тревога нарастващото руско влияние в континенталния "хартленд", така днес американските стратези са обезпокоени от възможността по-голямата част от Евразия да се окаже в сферата на влияние на една азиатска държава, чиито модел силно се различава от западния, а стратегическите и планове изглеждат неясни.

В същото време опитите на САЩ да предложат някаква алтернатива на доминирания от Китай икономически ред в Евразия (предприемани след провала на идеята за Г-2 или "Кимерика", т.е. за "споделената" глобална доминация на Вашингтон и Пекин) не се развиват добре. Толкова рекламираното Транстихоокеанско партньорство все още не е стартирало истински и преговорите по него продължават. На свой ред, финансираният от САЩ "алтернативен Път на коприната", който трябва да свърже Централна и Южна Азия през Афганистан, засега не дава никакви резултати. В чисто стратегически план, американските усилия за използването на Индия като "основен балансьор" на Китай, също се оказват безуспешни, доколкото Делхи отказва да подпише каквото и да било споразумение с Вашингтон, което би могло да се разглежда като опит за "сдържането" на Пекин.

От друга страна обаче, въпреки на пръв поглед неудържимия китайски възход, би било твърде прибързано да говорим за възникването на нова евразийска империя. В тази връзка, си струва отново да се обърнем към Хилфорд Макиндер. Преди сто и повече години и той, и мнозина други смятат, че Русия е на път да се превърне в доминираща световна държава, наред със САЩ. В крайна сметка обаче, вместо "двайсетте мирни" години от които тази страна се нуждае "за да постигне истинско величие" (както твърди убитият малко по-късно от терористи руски премиер-реформатор Столипин през 1907), през 1914 Руската империя необмислено влиза в конфликта, превърнал се в Първата световна война и само три години по-късно се разпада.

Днес Китай е изправен пред подобни вътрешни и външни рискове, способни да го доведат до катастрофа и да сложат край на смайващия му възход. Затова можем да предположим, че през следващите 15-20 години съхраняването на вътрешната стабилност и избягването на опасните външни кризи, могат да се окажат много по-важни за Пекин, отколкото хипотетичните му планове за създаване на собствена евразийска империя.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

В съвременния свят, сред чиито отличителни черти са нарастващата нестабилност и неустойчивата "безполярност", нараства значението на водещите развиващи се държави. Успешно укрепвайки собствените си политически режими и стремейки се към по-челни позиции в икономически план, тези държави вече разполагат с нови възможности за реализация на собствените си политически амбиции и геополитически стремежи.

Нестабилността на постбиполярната система на международните отношения се проявява в нарастване на турбулентността на политическите процеси в света и в отделните държави. Въпреки това, с намаляването на политическото, икономическото и военното превъзходство на САЩ по отношение на останалите държави (1), се очертава един нов модел, в чиито рамки глобалното политическо влияние ще бъде разпределено между няколко регионални съюзи, обединяващи хетерогенните периферии около доминиращия в тях център и оправдаващи това обединие с помощта на идеология, свързана с реализацията на един или друг социално-политически модел на развитие, т.е. действащи в рамките на имперската парадигма.

Сред основните политически характеристики на тези неоимперски центрове е незавършеният процес на формиране на национална държава и, като следствие от това, липсата на стабилни институционални основи за развитие на демократична политическа система. Неоимперската политика на водещите развиващи се държави, на чиито подем сме свидетели през второто десетилетие на ХХІ век, се основава на съчетаването на съвременните икономически и военни технологии със съхраняването на политическия традиционализъм, чиято основна черта е авторитаризмът.

Перспективите пред неоимперската политика в арабско-мюсюлманския свят

В настоящата статия се анализират перспективите пред неоимперската политика във водещите държави от арабско-мюсюлманския свят (Турция, Саудитска Арабия и Иран) като съчетание на цивилизационния универсализъм и етнорелигиозната хетерогенност, както и на елементите на модернизация в съвременните условия на политическа нестабилност в Близкоизточния регион.

След разпадането на Османската империя ислямският свят губи универсалното си политико-религиозно единство. На фона на изострящото се противопоставане между традиционализма и модернизационните тенденции в мюсюлманските общества, държавите от Близкия Изток влизат в сблъсък за политическа доминация в региона и в мюсюлманския свят, като цяло.

В края на ХХ век списъкът на държавите, претендиращи за политическо превъзходство в света на исляма е доста широк: Турция, Сирия, Ирак, Иран, Египет, Саудитска Арабия, Пакистан и Иран имат своите предимства и недостатъци от гледна точка на постигането на лидерски позиции в т.нар. Голям Близък Изток. В началото на второто десетилетие на ХХІ век, под влияние на редица екзогенни (интервенцията на САЩ в Афганистан и Ирак) и ендогенни ("арабската пролет") фактори, списъкът на конкурентите за доминация в Близкия Изток намалява. В условията на сегашната нестабилност няколко регионални държави влизат в повече или по-малко открито противопоставяне за доминация в арабско-мюсюлманския свят.

При анализа на геополитическия сблъсък между водещите близкоизточни държави следва да имаме предвид, че върху хода и резултатите му влияят "основните силови полюси" в съвременния свят – САЩ, Европа (ЕС), Русия и Китай" [Стегний, 2012, с. 75]. Интересите им, по един или друг начин, са свързани с гигантските енергийни ресурси на Близкия Изток и гарантирането на достъпа до тях.

Легенда:

Ислямска държава

Шиитски бунтовници в Северен Йемен

Кюрдски региони в Турция, Ирак и Иран

Стратегически зони

Стремежът на водещите държави в региона да притежават ядрено оръжие, активността на екстремистките ислямистки организации (Ислямска държава, Ал Кайда, Мюсюлмански братя, Хизбула, Хамас) и липсата на решение на арабско-израелския конфликт са допълнителни фактори за интереса на световните сили към водещите близкоизточни държави. Тоест, при анализа на политическата ситуация в региона не можем да не отчитаме и влиянието на съвременните "велики държави", т.е. на водещите играчи в международните политически и икономически отношения.

Амбициите на Анкара

Турция е държава, формирала се в географския и етнически център на Османската империя след нейното разпадане. В течение на целия ХХ век Турция изпитва икономически и социални трудности и едва в края на миналото столетие успява да осъществи "икономически скок и да си гарантира постъпателно движение за години напред. Преодолявайки "шоковата терапия" и инфлационната спирала през 90-те години, страната постигна стабилни темпове на растеж на своя БВП, средно с над 4% годишно. За десет години (1988-1998) турският БВП нарасна три пъти - от 90 млрд. до 269 млрд. долара" [Люкманов, 2011, с. 39]. В условията на съвременната глобална трансформация и след като перспективите за влизането и в ЕС стават все по-мъгливи, имперското минало се превърна в актуално наследство за Турция. Както посочва турският изследовател Илтер Туран, през последните години цял ред фактори доведоха до това, че турските политици и стратези започнаха да възприемат страната си като регионална сила, способна да влияе върху световната политика. За това съдействаха икономическите постижения, благодарение на които Турция получи възможност да оказва подкрепа на по-бедните държави, разположени в сферата на нейните интереси, като постсъветските републики от Централна Азия, както и малките и сравнително бедни балкански страни [Туран, 2011, с. 134].

Според руския дипломат Пьотр Стегний, в условията на геополитическите промени, започнали в региона на Близкия Изток, "е налице не толкова дрейф на арабския свят към Турция, колкото на Турция към арабския свят" [Стегний, 2012, с. 74].

"Революционната вълна" в Северна Африка и Близкия Изток не само стимулира турските претенции за лидерска роля в ислямския свят. След началото на политическите сътресения в Близкия Изток турското политическо ръководство сметна, че новите геополитически реалности налагат преформулирането на стратегическите интереси на страната. Ако преди "арабската пролет" Анкара следваше "концепцията за стратегическата дълбочина", целяща изглаждане на противоречията със съседните държави (3), след нея тя се ориентира към доктрината на "неоосманизма" [Волович, 2011], превърнала се "през последните години в основна ос на турската вътрешна и външна политика" [Малышева, 2012, с. 102], и зае страната на "революционерите" като съдейства за формирането на територията на Турция първо на опозиционни групировки от Египет, а след това и от Либия и Сирия [Глазова, 2011].

При това Турция се ангажира с дестабилизацията на политическите режими в региона, споразумявайки се със САЩ за политическото преформатиране на близкоизточното геополитическо пространство. Както посочва руският тюрколог Ирина Свистунова, "Турция, която претендира за ролята на регионален лидер, опита да се възползва от сътресенията в арабския свят за да усили влиянието си в региона, разпространявайки турския опит в демократизацията и либерализацията. В тази връзка Анкара заложи на подкрепата за протестните движения, смятани за демократични" [Свистунова, 2012, с. 10]. Това означава, че Турция може да предложи на арабския свят своя модел на съвместяване на ислямските ценности и западната модернизация. Макар да се оказа, че този модел трудно ще бъде възприет от арабските държави в сегашните крайно нестабилни условия, Турция очевидно се стреми да използва тази възможност за да укрепи влиянието си и да се превърне в един от световните лидери [Аватков, 2012, с. 14].

Според руския експерт по Близкия Изток Евгени Сатановски, "Турция е самостоятелен играч, открито демонстриращ имперските си амбиции. На практика, тя претендира за ролята на свръхдържава в сунитския свят... Анкара има свои интереси в региона. Според нейните геополитици, Турция "има основание" да претендира за значителни части от Ирак и Сирия" (4). Разделът в Стратегията за развитие на Турция до 2023, регламентиращ нейната външна политика, включва редица мерки за утвърждаване на регионалното лидерство на Анкара. В тази връзка все по-очевидно става съперничеството с Иран. Най-явно интересите на двете страни се пресичат в Египет и Сирия. В същото време, повечето експерти говорят за едновременно съперничество и сътрудничество между Турция и Иран, изброявайки факторите, съдействащи и за първото, и за второто [Вартазарова, Стегний, 2012, с. 35–38]. Все пак изглежда, че в условията на нарастваща нестабилност в Близкия Изток и въздействието на ендогенните (изостряне на геополитическите противоречия) и, възможно, на екзогенните (влиянието на "великите държави") фактори, отношенията между Анкара и Техеран ще се развиват по-скоро по линия на съперничеството.

Турската политика придобива мултивекторен характер, което е типично не толкова за регионална сила, колкото за един от центровете на световната политика. Ролята на евразийски мост между Европа и Азия за транзита на енергоносители [Ханна, 2010, с. 78] очевидно вече не задоволява амбициите на турския политически елит. Сътрудничеството с Европа и САЩ пък се разглежда като основа за разпространяване на турския политически модел в държавите от Арабския Изток. Турция все по-силно се ангажира в сирийския конфликт (на територията и не просто се намират милиони сирийски бежанци, но в Истанбул са централите на редица сирийски опозиционни организации), а турската армия нерядко обстрелва територията на Сирия или дори осъществява ограничени операции там (5). Както е известно, турският парламент даде на правителството едногодишен мандат за подобни действия (6). Всички тези факти показват, че възможността за военна намеса на Анкара в сирийския конфликт все още не е отминала, въпреки неознозначното отношение на обществото към политиката на правителството [Гаджиев, 2012]. Освен това, още от 90-те години Турция активно укрепва сътрудничеството си с постсъветските държави (най-яркият пример е Азербайджан). Впрочем, в последно време турската геополитика се сдоби с още един вектор - африканския. Така, Турция разширява експанзията си в Сомалия, очевидно разглеждайки тази страна като възможна "база" за по-нататъшното си проникване на Черния континент [Быстров, 2013].

Политиката на Турция цели максималното укрепване на позициите на страната за реализацията на нейните икономически и военни предимства. В разгръщащите се политически битка в Близкия Изток Турция разчита на факта, че е единствената държава от региона, успешно внедрила основните икономически технологии и социални практики на "модерна" и притежаваща многобройна съвременна армия. Подобна ислямска държава има достатъчно основания да претендира за статут на център на евентуално неоимперско обединение на мюсюлманските страни от Близкия Изток, наред с разширяването на своята доминация и повсеместното налагане на политическия модел, съчетаващ мюсюлманските традиции с модернизираните политически институции.

Засега Турция гледа да стои настрана от основното политическо противопоставяне в Близкия Изток - между Саудитска Арабия и Иран, развиващо се като религиозен сблъсък между сунизма и шиизма (макар че в Йемен например, подкрепя действията на арабските монархии).

Плановете на Саудитска Арабия за трансформация на региона

От геополитическата трансформация на мюсюлманските страни от Близкия Изток е заинтересована не само Турция, но и друга държава, претендираща за религиозно-идеологическо и политическо лидерство и доминация в региона - Саудитска Арабия.

Това е най-голямата държава на Арабския полуостров, създадена след Първата световна война в резултат от победата на династията на Саудититите в междуособните конфликти, довела до създаването на Кралство Саудитска Арабия през 1932. Оттогава насам династията управлява страната, на чиято територия се намират най-големите мюсюлмански светини (Мека и Медина), както и близо 25% от световните петролни запаси.

Предвид темата на настоящата статия, от ключово значение са два фактора, касаещи вътрешната политика на Саудитска Арабия": на първо място, че тя е абсолютна монархия, а на второ - че е теократична държава.

От създаването си, Саудитската монархия не е променяла сериозно конституционния си модел. Поредицата от реформи, имащи модернизационен характер, които бяха осъществени от крал Фейсал през 60-те и началото на 70-те години на миналия век, включително ограничаването на робството, развитието на петролната индустрия и формирането на образователната и здравната системи [Зайчиков, 2004, с. 222–223], не засегна модела на управление на кралството. Правната основа на абсолютната саудитска монархия се определя от Корана и основния закон за управление, "дарен" на страната от крал Фахд през 1992 [Волкова, 2009]. Според Александър Яковлев, Саудитската държава е абсолютно несъвместима със западния модел на съвременна държава. Както е известно, след завоюването и покоряването на отделни части от Арабския полуостров през периода 1900-1920, основателят на Саудитска Арабия използва като образец за новата държава арабският Халифат от епохата на първите "праведни" халифи, чиито основен принцип е шариатът. В същото време, в по-изостаналата област Неджд, Ибн Сауд залага в основата на формиране на държавата концепцията за уммата (религиозната общност), а в по-развитата провинция Хиджаз - тази за светската централизирана държава с отделни елементи на представителната власт. [Яковлев, 2011, с. 84]. Саудитите съумяват да осъществят някои локални модернизационни преобразувания в икономиката, образованието и социалната сфера, запазвайки в свои ръце основния икономически капитал и политическата власт. На границата на ХХ и ХХІ век саудитската икономика се контролираше от най-активните членове на фамилията на Саудитите (около 80 души) [Яковлев, 2000, с. 165]), формиращи и управляващия елит на ислямската държава.

Както вече посочих, второ ключово обстоятелство, свързано с политиката на Саудитска Арабия, е нейният ислямски характер. При това, за кралството ислямът не е само официална религия на държавата, но и ръководство за практически политически действия. Както посочва в тази връзка Азад Нейматов, "Саудитите са убедени, че призванието на страната е да играе месианска роля, в качеството и на "факел на исляма" и лидер на мюсюлманския свят, и се стремят към създаването във формиращия се мултиполярен свят на силен ислямски полюс, който да защитава интересите на мюсюлманските държави" [Нейматов, 2010, с. 197]. Разбирането на исляма в този аспект обаче води до поставянето на общоислямските ценности над тези на отделната държава, докато в политическата практика доминират интересите на фамилията на Саудитите.

Тоест, ислямският религиозен универсализъм (в неговата фундаменталистка интерпретация в рамките на учението на "уахабизма"), който формира идеологическата основа на авторитарния саудитски режим (последният, на свой ред, представлява една от най-консервативните съвременни политически системи), концентрира политическа власт в ръцете на едно семейство. В своята съвкупност, тези обстоятелства, както и гигантските средства от износа на петрол и свързаната с това подкрепа от страна на САЩ, могат да се разглеждат като основа за прокарването на политика, целяща доминацията на страната в арабско-мюсюлманския свят.

Саудитската монархия лансира собствен модел на ограничена модернизация, най-вече в сферата на добивната индустрия и социалната сфера, съчетан с консервативния политически модел на теократична монархия, който в най-голяма степен отговаря на идеалите и традициите на политическата власт в арабския Изток. Очевидно е, че подобна политика, насочена към доминация сред арабските държави от Близкия Изток е най-малкото твърде близка, ако не и напълно идентична, с парадигмата на имперската политика.

Още от времето на оказалите се успешни реформи на крал Фейсал, които гарантираха на управляващата династия значителни финансови ресурси, политиката на Саудитската монархия е насочена към постигането на доминация на Арабския полуостров. Въпреки че през 1968-1971 Саудидите не съумяха да създадат федерация на монархиите от полуострова с участието на Бахрейн и Катар, през 1972 те все пак успяха да организират въстание в Обединените арабски емирства (ОАЕ) в подкрепа на традиционалистите (т.е. привържениците на широка автономия на отделните емирства), в резултат от което не допуснаха укрепването на централната власт в ОАЕ на емира на Абу Даби Зайд ибн Султан ал-Нахаян, макар че той все пак стана президент на ОАЕ. Пак през 1972 Саудитска Арабия се намеси във вътрешните работи на Катар, подкрепяйки военния преврат на шейх Халифа бин Хамад Ал Тани. Освен това Кралството се опитва да влияе върху политическата ситуация в Бахрейн, Оман и Кувейт. Според Юрий Лосев и Ирина Комерова, през 1969-1973 Саудитска Арабия постига известни успехи в усилията за включване на държавите от Арабския полуостров „в своята политическа орбита“ [Лосев, Комерова, 2007, с. 107]. „За това до голяма степен съдейства страхът на местните монарси от национално-освободителното движение в региона. Те виждат в Саудитска Арабия гарант за съществуващите феодално-монархични структури и силен съюзник в борбата им срещу реформаторските сили. Впрочем, за сближаването на тези княжества със Саудитска Арабия помагат и опасенията им от хегемонистичната политика на Иран“ [Ibid].

Събитията от втората половина на миналия век илюстрират не само традиционното съперничество за регионална хегемония между водещите държави (Иран и Саудитска Арабия), но и показват, че политиката на Риад за налагане на доминация, подкрепяйки за целта консервативно-монархическите ислямски сили, има дълга история. Не без значение тук е нестабилността на обществените отношения в региона свързана с борбата между модернизационните и традиционалистките тенденции.

През втора половина на 70-те години Саудидите смениха политиката на пряка намеса във вътрешните работи на съседните държави с един по-гъвкав курс, залагащ на предимствата в сферата на петролния добив. На фона на политическата нестабилност в Близкия Изток, през 1981 в Риад беше подписан договорът за създаването на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ), в който Саудитите си гарантираха лидерската позиция. Както посочва Ирина Комерова, "Съветът е, на първо място, институционализиран класов съюз на феодално-монархическите режими от региона, начело със Саудитската династия... В неговите рамки Саудитска Арабия разшири значително възможностите си да влияе върху вътрешната и външна политика на своите съюзници, привличайки ги към собствената си политическа орбита" [Комерова, 2009, с. 251–252].

През 80-те години на миналия век, в най-голяма заплаха за стабилността на арабските монархии, начело със Саудитското кралство се превърна Иран, където през 1979 беше осъществена шиитска революция. Иранската заплаха съдейства за консолидацията на ССАДПЗ, осъзнаването от страна на арабските монархии на техните общи цели и необходимостта да провеждат координирана политика, което в онзи период намери израз в подкрепата им за Ирак във войната му с иранците. В същото време, както посочва Айна Чернова, "опасенията от военна доминация на Иран изиграха ключова роля за сближаването на ССАДПЗ със Запада, което на практика доведе до изключването на Иран от системата за регионална сигурност" [Чернова, 2013, с. 100].

Оттогава насам Саудитска Арабия и ССАДПЗ поддържат тесни връзки със САЩ, което пък се използва от американците за да си гарантират определени предимства в условията на студената война. След разпадането на Съветския съюз, сътрудничеството между САЩ и ССАДПЗ продължава. Така, през 2003 общият обем на американските инвестиции в държавите от ССАДПЗ надхвърля 9 млрд. долара, а активите на последните в САЩ, по различни оценки, варират между 900 млрд. и 1,3 трлн. долара (през периода 1996-2002 арабско-американският стокооборот не пада под 20 млрд. долара годишно). Освен това, в периода 1996-2000 САЩ получават от страните от ССАДПЗ поръчки за доставка на въоръжения на обща стойност над 7 млрд. долара [Батыршин, 2006, с. 6]. За Саудитите, сътрудничеството със САЩ не е просто гаранция за собствените им капитали, но им осигурява военно-политическа подкрепа на фона на нарастващата нестабилност в региона, позволявайки им да реализират своите геополитически задачи, сред които не е само стабилизирането на политическите режими на държавите от ССАДПЗ, но и разпространяването на саудитското влияние извън пределите на Арабския полуостров.

Интеграцията в рамките на ССАДПЗ придобива все по-дълбоки измерения, при запазване водещата роля на Саудитска Арабия. От 2003 насам се работи за създаването на Митнически союз на държавите от ССАДПЗ. През декември 2008 пък беше обявено създаването на общ пазар на шестте арабски страни, който да стимулира разширяването на взаимното търговско-икономическо сътрудничество [Чеклина, 2010, с. 63–65], освен това, след началото на глобалната финансово-икономическа криза, беше поставен въпросът за създаването на обща резервна валута за членовете на ССАДПЗ [Павлова, 2009, с. 67]. Всичко това очертава всеобхватния характер на интеграционните процеси сред арабските монархии, обусловени от необходимостта от консолидация в условията на новата вълна на нестабилност, заливаща арабския свят, и постигането на техните политически цели. При това, изразявайки опасенията си от иранската ядрена програма, държавите от ССАДПЗ декларират намерение да развиват собствените си ядрени изследвания за мирни цели [Мелкумян, 2009, с. 68]. Да не забравяме също, че членовете на организацията заемат водещите позиции сред държавите от региона по внос на въоръжение (7).

През последните години политиката на арабските монархии (Саудитска Арабия и Катар) се характеризират от мнозина анализатори като "агресивна експанзия" [Хорос,

2012, с. 6]. След началото на т.нар. "арабска пролет" Риад се опита да реализира две ключови цели: от една страна, да не допусне вълненията да засегнат и монархиите от Персийския залив, а от друга - да използва възникналата нестабилност за да разшири собственото си влияние, подкрепяйки фундаменталистките сили в арабския Изток, и по този начин да не допусне усилване влиянието на другите претенденти за господстващи позиции в Близкия Изток и най-вече на основния си съперник Иран.

По време на социално-политическите сътресения през 2011 Саудитска Арабия и другите монархии от Залива подкрепиха свалянето на авторитарните режими в Египет и Либия, но не допуснаха масови протести на собствените си граждани и дори съдействаха за потушаването им в Бахрейн. Опасенията, че нарастващата активност на шиитското мнозинство в Бахрен ще провокира радикализацията на шиитското население и в другите страни от Залива и особено в Саудитска Арабия, формирайки плацдарм на иранското влияние в региона, накара Риад да подкрепи бахрейнските власти при смазването на "шиитския бунт", в което се включи и саудитски военен контингент [Степанова, 2011, с. 44–45]. Впрочем, военната интервенция се превръща в обичаен прийом за арабските монархии - Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ. Така, последните две бяха "архитектите на международната военна намеса в подкрепа на либийските бунтовници" [Ульрихсен, 2012, с. 157]. В края на март 2015 пък пет арабски монархии от Залива – Саудитска Арабия, Бахрейн, Катар, Обединените арабски емирства и Кувейт, стартираха военна кампания (първоначално само въздушна) против овладелите властта в Йемен шиитски бунтовници "хуси", за които се смята, че се подкрепят от Техеран. Пак тогава, на срещата си в Кайро, държавните глави от Арабската лига постигнаха принципно съгласие за създаване на обща военна сила, която да действа по-специално срещу "терористичните групировки".
В основата на саудитските действия обаче са геополитически съображения, свързани вече не толкова с опасенията от укрепване на иранските позиции в региона, колкото с нарастването на собственото влияние на фона на нестабилността, обхванала целия арабски свят. През декември 2011 държавните глави на ССАДПЗ декларираха намерение да създадат Съюз на арабските държави от Персийския залив, като инициативата беше на покойния саудитски крал Абдула, обърнал се с призив към лидерите на съседните страни "да преминат от етапа на сътрудничество към обединяване в обща структура" (8). През декември 2013 Саудитска Арабия отново активизира усилията си за обединяване на монархиите от Залива в съюз с цел съхраняване на политическите им режими и противодействие на нарастващото влияние на Иран и шиизма, като цяло.

Според Сергей Филатов, активната намеса на Саудитска Арабия в сирийската гражданска война цели "създаването на територията на Сирия на марионетна ислямистка държава" [Филатова, 2012, с. 84]. В същото време монархиите от Залива оказваха и продължават да оказват мащабна финансова подкрепа на ислямистките сили в Африка [Лебедева, 2012, с. 145]. В своята съвкупност, тези обстоятелства еднозначно определят политическия курс на Саудитска Арабия и съюзниците и от Залива към дестабилизация на мюсюлманските държави от Близкия Изток и Африка на фона на относителното отслабване на американското влияние в региона, свързано не само с ограничаването на военното присъствие на САЩ, но и с политико-икономическия им сблъсък с Китай и техните вътрешни финансови проблеми. Това обяснява нарастващото политическо влияние "в Близкия Изток на такива големи регионални играчи като Иран, Турция и Саудитска Арабия" [Львов, 2013]. Впрочем, то бе и сред причините за появата на феномена "Ислямска държава".

Сред тримата претенденти за доминираща роля, Саудитска Арабия изглежда най-близка до "арабската улица" в етнически и езиков план, освен това, макар че Саудитите са последователи на уахабизма, за мнозинството арабски мюсюлмани те са пазители на най-големите религиозни светини на Исляма в Мека и Медина. Събитията в Египет, свързани със свалянето на подкрепяния от Анкара президент Мохамед Морси (представител на "Мюсюлмански братя"), освен всичко друго, потвърдиха популярността на династията сред арабите [Мануков, 2013], допълнително стимулирайки политическите амбиции на Риад.

Това за пореден път демонстрира, че политическият модел, съчетаващ монархизма, фундаменталистката религиозна традиция и отделни елементи на икономическа модернизация, който се лансира от Саудитска Арабия, може да бъде възприет и от други държави в арабския свят. Възползвайки се от основните си предимства - приходите от петролния износ, алианса със САЩ и религиозната идеология, Риад реализира собствен политически проект, който изглежда най-близък до концепцията на ислямския халифат (напоследък като негов основен съперник в това отношение се очертава прословутата Ислямска държава), който може би ще бъде възприет ако не в целия Близък Изток, поне в онази част от него, прилежаща към Арабския полуостров.

Предизвикателството на аятоласите

В така очертания триъгълник на държавите, претендиращи за доминираща роля в Близкия Изток, Иран заема специално място. Анализирайки съвременната иранска политика, следва да отбележим древната имперска традиция на тази страна, чиито корени могат да се открият в държавите на Ахеменидите и Сасанидите. В по-ново време Иран не се превръща в колония на нито една европейска империя, макар че в началото на ХХ век Русия и Великобритания се споразумяват за подялбата на Персия на сфери на влияние (1907). Суверенната иранска държавност съществува непрекъснато от ХVІ век насам, т.е. от възцаряването на династията на Сефевидите, пак тогава шиитският ислям става държавна религия.

След ислямската революция през 1979 в Иран е установен теократичен режим на шиитското духовенство. Въпреки това, пред изминалите оттогава 36 години политическият модел еволюира към делегиране на прякото държавно управление на представителите на светското общество, като шиитските теолози запазват контрола над политическия и икономически курс, както и в сферата на социалното развитие. Както посочва Сергей Дружиловски, "днес абсолютният контрол на шиитското духовенство върху случващите се в Иран събития се гарантира от пълномощията на "рахбара" (или "факих", т.е. висшия религиозен водач, като в момента това е Али Хаменей), Съвета по целесъобразност, както и чрез медиите и съдебната система. Решаваща роля в тази сфера играят проповедниците в многобройните джамии" [Дружиловски, 2007, с. 141]. Той смята, че в съвременен Иран е налице политическа конкуренция между няколко религиозно-политически групировки, които макар и да се различават по своята визия, като цяло базират идеологията си на своите религиозно-консервативни възгледи. Въпреки тази еволюция на иранскатаполитическа система към по-голяма демократичност (в нейния специфичен ирански вариант - т.нар. "мардомсалари", т.е. "господство на народа"), тя запазва основните си характеристики на теокрация. При това, неперсийските народности - кюрди и азери, не се ползват с равноправен статут [Алиев, 2004, с. 549–550], макар че персите са не повече от 2/3 от населението на страната [Васильев, 2012, с. 4].

Стабилизацията на вътрешнополитическата ситуация в Иран и обстоятелството, че от ислямската революция насам страната е подложена (повече или по-малко) на политически натиск от САЩ, съдейства за следваната от нея прагматична политика. Както посочва Дина Малишева, "на пръв поглед външната политика на Иран след ислямската революция би трябвало да е религиозно обусловена и силно идеологизирана, но на практика, тя е подчинена по-скоро на националните интереси, отколкото на ислямизма. Иранските лидери умело съчетават ултрарадикалната си реторика с предпазливостта и пресметливостта на realpolitik. Нито за последователите на Хомейни, нито за "реформаторите" в иранското ръководство е характерна сляпата привъзаност към религиозната догма" [Малышева, 2002, с. 109]. Несъмнено, в съвременните условия на политическа нестабилност в Близкия Изток, политическото ръководство на Иран е заинтересовано най-вече от съхраняване на позициите си във властта, затова именно "прагматичният подход" и привързаността към принципите на realpolitik формират основата за възможна имперска експанзия и прокарване на неоимперска политика от Техеран.

Както е известно, в рамките на realpolitik, политическите отношения между държавите се разглеждат като "игра с нулева сума". Анализирайки политическите амбиции на Турция и Саудитска Арабия, можем да се убедим (да не говорим за историческите примери), че именно прагматичното отношение към политиката диктува необходимостта от намеса във вътрешните работи на други държави, подкрепата на едни или други политически сили и разширяването на собственото влияние, за сметка на това на други държави. Това е още по-актуално, тъй като в арабския свят се развиват процеси, резултатът от които никой не може да прогнозира с голяма степен на сигурност. Не бива да се пренебрегва и това, че през последните години броят на държавите, претендиращи за лидерство, а в перспектива - и за доминация в целия Близък Изток, забележимо намаля. В така очерталата се ситуация Иран не може да не отчита, че през следващите десетилетия в негов основен политически конкурент може да се превърне евентуална нова арабско-мюсюлманска (или просто сунитска) "свърхдържава". Подобна перспектива изглежда още по-важна за Техеран, тъй като сравнително неотдавна той трябваше да води продължителна и тежка война с атакувалия го Ирак (ирано-иракската война през 1980-1988).

Следва да отчитаме и, че от утвърждаването си във властта насам иранската теокрация си поставя като цел износа на ислямска революция. В тази връзка, експертът по Иран Салех Алиев посочва, че: "Още Хомейни и съратниците му първоначално възлагат големи надежди на износа на ислямската революция. В същото време, те бързо осъзнават, че концепцията за масово връщане в лоното на „истинския“ ислям на мнозинството от населението на бившите съставни части на мюсюлманския свят не е реалистична, поне на този исторически етап" [Алиев, 2004, с. 531].

Оттогава насам ситуацията около Иран се промени. Близкият Изток навлезе в нов етап от развитието си, а върховната власт в Техеран продължава да се контролира от теокрацията, за която разширяването на политическото влияние в мюсюлманския свят отново се превръща в приоритетна задача, особено по отношение на прилежащите райони на Ирак, населени с шиити (както и на други, страни с големи шиитски малцинство, като например Йемен). В тази връзка Юрий Мотовилов отбелязва, че за реализацията на политиката си, насочена към извоюване на лидерски позиции и укрепване на своето геополитическо влияние, Иран залага в едни случаи на шиитската (ислямската) идентичност, а в други - апелира към културно-историческата и езиковата общност. При това "принципът за износа на революция, заложен в конституцията на страната, си остава най-важния инструмент на иранската външна политика, макар че в момента има прикрит и неафиширан характер" [Мотовилов, 2005, с. 26]. Последните събития в Близкия Изток (включително в Ирак, Сирия и Йемен) демонстрират стремежа на Иран да играе определяща политическа роля в региона.

През последните години иранското политическо ръководство все повече се позиционира като защитник на интересите на мюсюлманите. В същото време, както отбелязва Давид Манукян, „близките отношения със Сирия, следвоенен Ирак, движението „Хамас“, палестинския „Ислямски джихад“, или ливанската „Хизбула“ на практика представляват „бракове по сметка“, които могат да се разпаднат при неблагоприятно развитие на обстоятелствата“ [Манукян, 2010, с. 23]. При всички случаи, през последните години политиката на Техеран се активизира, като това се обуславя от трансформациите в арабските държави. Людмила Кулагина и Владимир Ахмедов посочват, че „иранският управляващ елит разглежда революционните събития в арабския свят като елемент от процеса на ислямското пробуждане“ [Кулагина, Ахмедов, 2013]. Наистина, събитията през последните години дават шанс на Иран да укрепи влиянието си в региона, възползвайки се от нарасналата нестабилност в арабския свят и религиозно-политическите противоречия между общностите на сунитите, шиитите и другите групи.

Струва ми се, че в съвременните условия Техеран е много близък до това, което Владимир Орлов дефинира като четвъртия пакет от задачи пред Иран, „свързан с разширяването на неговото влияние в региона, утвърждаването му като регионална свръхдържава и притегателен полюс за всички мюсюлмани от Близкия Изток, без значение дали са сунити или шиити“ [Орлов, 2013, с. 59]. Тази иранска политика се проявява най-ясно в сирийския конфликт. Техеран не само декларира подкрепата си за президента Башар Асад, но и го подпомага с оръжие и доброволци (10). Ако в крайна сметка привържениците на президента запазят контрола над страната или поне над по-голямата и част, те ще се намират в силна зависимост от Техеран.

По-важна роля в иранската политика обаче играе следвоенен Ирак, където мнозинството от населението са шиити и продължава противопоставянето между тях и местните сунити (както е известно, в последно време за изразител на техните интереси се представя и одиозната Ислямска държава). В съвременните условия Иран има всички основания да се смята за регионална свръхдържава и да се стреми към поставянето под контрол на някогашния си регионален съперник [Хуссейн, 2012,

с. 48], докато след американската интервенция в страната през 2003 Ирак се намира в състояние на дезинтеграция. При това властта в Багдад се контролира от шиитско правителство, което общо взето е настроено приятелски към Техеран. В тази връзка можем да приемем твърдението на Сергей Рогов, че "днес в рамките на Големия Близък Изток пред Техеран вече няма сериозни сдържащи фактори. Нещо повече, след изтеглянето на американските части от Ирак и Афганистан, времето е на страната на иранците" [Рогов, 2012, с. 9]. Сред последните доказателста за това е и фактът, че доминираното от шиитите правителство в Ирак оцелява под натиска на Ислямска държава най-вече благодарение на иранските части, сражаващи се на иракска територия срещу ислямистите.

Действително, от гледната точка на САЩ и съюзниците им, сегашната политика на Техеран цели налагането на Иран като "най-важната регионална държава в Персийския залив, а в по-широк контекст и в цяла Азия" [Братерский, 2012, с. 221]. Струва ми се, че това твърдение не е лишено от основания.

В тази връзка няма как да не споменем и за ядрената програма на Техеран. Още през периода 2003-2005 експерти на МАГАТЕ твърдяха, че иранците вече над двайсет години реализират тайни ядрени програми и не спазват Договора за неразпространение на ядреното оръжие (11). Въпреки че иранските власти винаги са твърдели, че ядрената им програма е с мирен характер, има основания да се смята, че резултатите от изследванията могат да бъдат използвани и за създаването на ядрено оръжие. Според Алексей Арбатов, "в технически план, Иран вече е на "ядрения праг"" [Арбатов, 2012, с. 12].

Тоест, не бива да се изключва, че иранското политическо ръководство ще вземе окончателно решение за създаването на ядрено оръжие и ще реализира програма за усъвършенстване на средствата за доставката му, т.е. на балистичните ракети. При подобно развитие, разполагащият с ядрен потенциал Иран ще може да диктува условията си на повечето държави от Близкия и Среден Изток и в крайна сметка ще реализира амбициите си за постигане на статут на "свръхдържава".

Иранските имперски амбиции се основават на разпространяването на шиитския политически модел, реализиран в самия Иран, за постигането на регионална хегемония, като начин за укрепване на теократичния режим. Това е традиционен стремеж на Техеран и в миналото той вече е бил "безусловен военно-политически лидер в Средния Изток и един от ключовите играчи в Югозападна Азия" [Юртаев, 2012, с. 42]. За постигането на целта си, на фона на нестабилността в Близкия и Среден Изток, Иран използва панислямистка идеология, официално подкрепя движението Хизбула, превърнало се в негов "агент за влияние" [Васильев, 2012, с. 5], и оказва ключова подкрепа на регионалния си съюзник Сирия, която е негов младши партньор. Иранците упражняват влияние в Ирак, особено в шиитските зони, както и в постсъветското пространство - в Таджикистан [Боев, 2013; Пурыжинский, 2013].

В съвременните условия, Иран, който е единствената теократична държава в ислямския свят, действа не само като носител на древната традиция на имперска доминация, но и прокарва политика за налагане на собственото си господство в региона, на фона на съществуващите в него противоречия. Конфликтът в Сирия (а сега и в Йемен) ясно демонстрира конфронтацията между двете консервативно-религиозни сили в Близкия Изток - Иран и арабските монархии, начело със Саудитска Арабия, всяка от които претендира за доминираща роля в региона.

В същото време днешен Иран е далеч от пълното съответствие с модела на имперска държава, но очертаните по-горе характерни черти на неговата политика - теократичният характер на иранската автокрация, използването на панислямизма и паниранизма, подкрепата за радикалните ислямски движения (Хизбула), намесата в политиката на други държави (Ирак, Сирия, Йемен), икономическото проникване в съседни региони (Централна Азия), ядрената и ракетната програма - показват, че иранското политическо ръководство участва активно в борбата за ролята на център на неоимперска интеграция на мюсюлманските народи в региона на Големия Близък Изток.

Заключение

След всичко казано дотук може да се твърди, че на фона на намаляващото влияние на САЩ в Големия Близък Изток, ще се задълбочат политическите противоречия между разгледаните по-горе три държави - Турция, Саудитска Арабия и Иран, всяка от които има свои великодържавни амбиции и може да предложи собствения си опит на съчетаване на модернизационните промени с мюсюлманския традиционализъм. Турция е пример за най-мащабно и успешно внедряване на политическите модернизационни практики и свързаната с това "уестърнизация". На свой ред Саудитска Арабия предлага авторитарен монархичен модел, основан на уахабизма, който изглежда най-близък до традициите на имперската власт, докато иранският неотеократичен проект е с свързан с господството на шиитските теолози. При това всяка от тези държави - по свой, специфичен начин - е чужда в етнически и (или) в религиозен план на по-голямата част от арабско-мюсюлманския свят, доминиран от сунизма. В тази връзка разширяването на политическото влияние, още повече пък на господството на която и да било от тези държави, ще има неоимперски форми. Вероятен изглежда сценарият, при който, в перспектива, тези неоимперски центрове ще си поделят региона на сфери на господство, налагайки в тях близки до собствения си модел системи на управление. Впрочем, последните събития показват и появата на поредния проект за наднационална интеграция на арабско-мюсюлманския свят, чиито носител е т.нар. Ислямска държава, печелеща популярност вследствие на обхваналата региона анархия.

Бележки:

1. Следва са посочим, че САЩ, като държава, която е субект на международните отношения, запазвайки икономическото и военното си превъзходство, са все по-малко способни да влияят върху световните политически процеси. Налице е отслабване на ролята на САЩ във вземането на най-важните политически решения на глобално равнище, което способства за осъществяването на радикални промени в глобалния геополитически пейзаж (виж: Заседание Научного совета при министре иностранных дел России на тему: «Процесс реконсолидации цивилизаций на фоне уменьшения глобального влияния Запада: выводы для внешней политики России». 27.12.2011. http://www.mid.ru/BDOMP/brp_4.nsf/sps/CB66D3D2EFF1F40744257974004DCE9C), включително по отношение на противоречията сред развиващите се държави. Макар че се запазва интересът на управляващите в тях елити към икономическите и научно-технологични връзки със Запада, на преден план излиза противопоставянето между самите развиващи се държави.

2. В рамкитe на тази доктрина се възприема политически курс към "нулеви проблеми със съседите" и се дефинира нерядко независима от САЩ и враждебна към Израел външна политика на страната. В съответствие с нея Турция следва да се ориентира предимно към Балканите, Близкия Изток и Централна Азия - региони, с които има общи културни и изторически връзки. Като естествен наследник на Османската империя, Турция би могла да играе стратегическа роля като регионална мюсюлманска сила. Основните постановки в доктрината са: Турция е в центъра на новия световен ред; Турция притежава уникално стратегическо положение, доколкото е разположена в няколко географски региона и морски басейни; регионалните кризи могат да създадат предварителни условия за осъществяване на ефективна турска дипломация; демокрацията е най-голямото постижения на Турция  [Протопапас, 2011, с. 50–51].

4 Ближний Восток: война всех против всех. Интервью Э. Галумова с Е. Сатановским // Мир и

политика. 2012. № 1 (64). С. 10.

5 Война на аутсорсинг. Конфликт в Сирии выплеснулся за ее пределы // Лента.ру. 2013. 30 мая.

http://lenta.ru/articles/2013/05/30/escalate/.

6 Правительство Турции получило мандат на военные операции в Сирии // РИА Новости. 2013.

4 октября. http://ria.ru/world/20121004/766131765.html#ixzz2Z20nb4NR.

7  В края на 2012, първото място в класацията на вносителите на въоръжение в Близкия Изток се заема от ОАЕ  - 4,8 млрд. долара (28,5% от обема ина вноса на целия регион). На второ място е Саудитска Арабия – 2,843 млрд долара (16,87%) [Центр анализа мировой торговли оружием, 2013].

8 Аравийские монархии Персидского залива собираются объединиться в союз // РИА Новости.

2011. 2 декабря. http://ria.ru/world/20111220/521821055.html .

9 Союз нерушимый монархий Залива // Лента.ру. 2013. 18 декабря. http://lenta.ru/articles/2013/12/17/usa/ .

10 Виж: Война на аутсорсинг. Конфликт в Сирии выплеснулся за ее пределы // Лента.ру. 2013.

30 мая. http://lenta.ru/articles/2013/05/30/escalate/. Сирийские повстанцы нашли в Дамаске иранские войска и «Хизбаллу» // Лента.ру. 2013. 3 апреля. http://lenta.ru/news/2013/04/03/heretheyare/. К защите режима Асада подключились иракские шииты // Лента.ру. 2013. 27 мая. http://lenta.ru/news/2013/05/27/iraqis/.

11 Ядерный и ракетный потенциал Ирана. Совместная техническая оценка угроз экспертами из

США и России. Доклад Института Восток – Запад. Май, 2009. С. 26. http://issuu.com/ ewipublications/docs/ru_iran_03/1?e=9392629/5360135.

Литература:

1. Аватков В.А. (2012) Арабская весна и великодержавные амбиции Турции // Влияние событий «Арабской весны» на регион в контексте внешней политики Турции / отв. ред. В.А. Аватков, С.Б. Дружиловский. М.: Русориент, Турецкий клуб МГИМО. С. 13–17. 

2. Алиев С.М. (2004) История Ирана. XX век. М.: Институт востоковедения РАН: Крафт+. 

3. Арбатов А.Г. (2012) Ползучий кризис // Азия и Африка сегодня. № 8 (661). С. 11–13. 

4. Батыршин И.М. (2006) Экономические связи Совета сотрудничества арабских государств Персидского залива c США (современные тенденции и перспективы развития). Автореферат дисс. канд.экономич. наук. 

5. Боев Э.Б. (2013) Развитие отношений между персоязычными государствами в период президентства М. Ахмадинежада // Материалы конференции Института Востоковедения РАН «Особенности политики ИРИ в период президентства Ахмадинежада». http://www.ivran.ru/ac-en/468. 

6. Братерский М.В. (2012) Вашингтон и новые региональные державы Азии // Россия в глобальном мире: 2000–2011: хрестоматия в 6 т. / под ред. И. Иванова. Т. 3. М.: Аспект Пресс. С. 206–228. 

7. Быстров А.А. (2013) Турецкая экспансия в Сомали / Институт Ближнего Востока. http://www.iimes.ru/?p=17845. 
   

8. Вартазарова Л.С., Стегний П.В. (ред.) (2012) Турция: новая роль в современном мире. М.: ЦСА РАН. 
   

9. Васильев А.М. (2012) Иран как «шиитская сверхдержава»: реальные и мнимые вызовы // Азия и Африка сегодня. № 8 (661). С. 3–8. 
   

10. Волкова А.В. (2009) Консультативный совет Саудовской Аравии: традиции, возможности институционального развития // Вестник РГГУ. № 9. 
    

11. Волович А.А (2011) Турция и «арабские революции» 2011 года // Институт Ближнего Востока. http://www.iimes.ru/rus/stat/2011/26-05-11a.htm . 
    

12. Гаджиев А.Г. (2012) Противоречия в сирийской политике Турции (по материалам турецкой прессы) // Институт Ближнего Востока. http://www.iimes.ru/rus/stat/2012/10-02-12.htm. 
    

13. Глазова А.В. (2011) Новая стратегия Турции на Ближнем Востоке // НГ Дипкурьер. № 283. 26 декабря. 
    

14. Дружиловский С.Б. (2007) Иран: эволюция «исламской модели развития» // Полития. № 4 (47). С. 139–146.

15. Зайчиков В.И. (2004) Король Фейсал Ибн Абдель Азиз: путь к власти, саудовские реформы // Вестник РУДН. Сер. «Международные отношения». № 1 (4). С. 217–224.

16. Комерова И.В. (2009) Стратегия внутренней и субрегиональной политики Саудовской Аравии: вторая половина XX века: диссертация кандидата исторических наук. Рязань. С. 251–252.

17. Кулагина Л.М., Ахмедов В.М. (2013) Иран и арабские революции на Ближнем Востоке // Материалы конференции Института Востоковедения РАН «Особенности политики ИРИ в период президентства Ахмадинежада». http://www.ivran.ru/ac-en/468 .

18. Лебедева Э.Е. (2012) Кризис в Мали // Ежегодник Север – Юг – Россия / отв. ред. В.Г. Хорос,

19. Д.Б. Малышева. М.: ИМЭМО РАН.

20. Лосев Ю.И., Комерова И.В. (2007) Саудовская Аравия во взаимоотношениях с княжествами залива в период с 1968 по 1973 гг. // Российский научный журнал. № 1. С. 101–107.

Львов П. (2013) Что остается делать США на Ближнем Востоке? // Новое восточное обозрение.

12 июля. http://ru.journal-neo.org/2013/07/12/what-are-the-choices-of-the-us-on-themiddle-

east/.

21. Люкманов А.Р. (2011) Модернизация «по-османски» // Международная жизнь. № 10. С. 35–49.

22. Малышева Д. (2002) Мусульманский компонент мировой политики // Pro et Contra. Т. 7. № 4. С. 104–126.

23. Малышева Д.Б. (2012) Несостоявшееся региональное лидерство Турции // Ежегодник Север – Юг –Россия / отв. ред. В.Г. Хорос., Д.Б. Малышева. М.: ИМЭМО РАН. С. 99–102.

Мануков С. (2013) Аравийский парадокс // Expert Online. 17 июля. http://expert.ru/2013/07/17/aravijskij-paradoks/?n=66992.

24. Манукян Д.А. (2010) Политика Ирана на Ближнем Востоке в условиях глобализации. Автореферат дис. на соискание степени канд. полит. наук. СПб.

25. Мелкумян Е.С. (2009) Проблема ядерного нераспространения на примере региона Персидского залива // Вестник РГГУ. № 9. С. 55–72.

26. Мотовилов Ю.В. (2005) Особенности выработки и осуществления региональной политики Исламской Республики Иран в условиях глобализации. Автореферат дисс. канд. полит. наук. Н. Новгород.

27. Нейматов А.Я. (2010) Исламский фактор и его влияние на политику Саудовской Аравии // Вестник Московского государственного областного университета. История и политические науки. № 1. С. 196–199.

28. Орлов В. (2012) Лабиринт, которого нет // Россия в глобальной политике. № 1. С. 54–67.

29. Павлова М. (2009) Мировая валютно-финансовая система в условиях кризиса и перспективы создания новых резервных валют // Perspectives of Innovations, Economics and Business. № 2. С. 62–69.

30. Протопапас Д. (2011) Геополитические интересы Турции и восстания на Ближнем Востоке // Международная жизнь. № 10. С. 50–60.

31. Пурыжинский Д.С. (2013) Политика ИРИ на центральноазиатском направлении в период президентства Ахмадинежада // Материалы конференции Института Востоковедения РАН «Особенности политики ИРИ в период президентства Ахмадинежада». http://www.ivran.ru/ac-en/468.

32. Реутов А. (2009) «Выжженная земля» дает все больше дыма: Столкновения в Йемене грозят перерасти в региональный конфликт // Коммерсантъ. № 211 (4266). 12 ноября.

33. Рогов С.М. (2012) Роль Ирана в политике США на Ближнем востоке // Азия и Африка сегодня. № 8 (661). С. 8–11.

34. Свистунова И.А. (2012) Внешняя политика России и Турции в условиях «Арабской весны» // Влияние событий «Арабской весны» на регион в контексте внешней политики Турции / отв. ред. В.А. Аватков,

35. С.Б. Дружиловский. М.: Русориент, Турецкий клуб МГИМО. С. 10–12.

36. Стегний П.В. (2012) ББВ: Большая Ближневосточная Весна. Или Война? // Россия в глобальной политике. № 1. С. 68–79.

37. Степанова Е. (2011) Арабские революции: к диалектике причин и следствий // Пути к безопасности. Вып. 1–2 (40–41). М.: ИМЭМО РАН. С. 40–48.

38. Туран И. (2011) Турция на подъеме: от неразвитой страны к региональной державе // Россия в глобальной политике. Т. 9. № 5. С. 124–138.

39. Ульрихсен К.К. (2012) Арабские решения арабских проблем? // Россия в глобальной политике. № 2. Т. 10. C. 156–165.

40. Филатов С.В. (2012) Внешние факторы сирийского конфликта // Ежегодник Север – Юг – Россия /отв. ред. В.Г. Хорос, Д.Б. Малышева. М.: ИМЭМО РАН. С. 83–87.

41. Ханна П. (2010) Второй мир. М.: Издательство «Европа».

42. Хорос В.Г. (2012) Предисловие // Ежегодник Север – Юг – Россия / отв. ред. В.Г. Хорос, Д.Б. Малышева. М.: ИМЭМО РАН.

43. Хуссейн М.Х. (2012) Американская оккупация Ирака и ее региональное влияние // Вестник СамГУ. № 8/1 (99). С. 46–49.

44. Центр анализа мировой торговли оружием (2013) Рейтинг импортеров вооружений в регионе Ближнего Востока возглавляют ОАЭ, Саудовская Аравия и Турция. Новости. 12 февраля. http://www.armstrade.org/includes/periodics/news/2013/0221/115517211/detail.shtml.

45. Чеклина Т.Н. (2010) Особенности таможенных союзов развивающихся стран // Российский внешнеэкономический вестник. № 7. С. 60–67.

46. Чернова А.Ф. (2013) Ирано-иракская война 1980–1988 гг.: подходы монархий персидского залива //Научно-теоретический журнал «Общество. Среда. Развитие» («TERRA HUMANA»). № 1. С. 96–100.

47. Юртаев В.И. (2012) Особенности и реализация внешней политики Исламской Республики Иран в 1979–2010 гг. Автореферат дисс. ... докт. ист. наук. Мocква.

48. Яковлев А.И. (2011) Саудовская Аравия в начале XXI века: государство и проблемы развития // Восток. Афро-азиатские общества: история и современность. № 5. C. 84–97.

49. Яковлев А.М. (2000) О современной элите в Саудовской Аравии // Политическая элита Ближнего Востока (сборник статей). M.: ИИИиБВ и ИВ РАН.

* Преподавател в Руската академия за народно стопанство, анализатор на International Organisations Research Journal

{backbutton}

В момента Нигерия, която е сред най-големите страни в Африка, с население 173,6 милиона души, е застрашена от разпад и ликвидирането си като държава. При това, съвсем доскоро - в началото на 2014 - тя беше на първо място на континента по ръста на своя БВП, изпреварвайки дори африканския лидер ЮАР.

На пръв поглед изглежда, че природните богатства (включително огромните запаси от леснодостъпен петрол) и изгодното и географско положение (обширният излаз на Атлантическия океан) биха могле да превърнат Нигерия във водещата държава на Черния континент. В същото време обаче, изключително високото ниво на корупция, слабо развитите индустрия и инфраструктура, етническото и религиозно противопоставяне и (като последица от това) центробежните тенденции постепенно превръщат страната в истинско "царство на хаоса". Като основният елемент на този очевидно "управляван хаос" и най-големият проблем на Нигерия в момента е нарастването на влиянието на радикалната ислямистка групировка "Боко Харам" (което буквално означава "западното образование е грях") и разширяването на зоните на нейната въоръжена активност.

Появата и възходът на "Боко Харам"

През последните двайсетина години нелегалните ислямистки мрежи в Нигерия постепенно набираха мощ. Така, екстремистите от "Боко Харам", която е основана още през 2002, първоначално се занимаваха предимно с нападения срещу петролопроводите и пропаганда сред неграмотните селяни от Сахел (граничната зона в Африка между Сахара на север и по-плодородния район на юг), макар че още тогава се опитваха да осъществяват и организирани терористични акции. През този период обаче, нигерийската полиция съумяваше сравнително лесно да пресича активността на организацията.

През лятото на 2009 ислямистите вече бяха в състояние да организират истински бунт в населените с мюсюлмани северни провинции на страната (където днес действат законите на шариата), макар че той беше разгромен от правителствените сили, а историческият водач на  „Боко Харам“ Мохамед Юсуф бе заловен и по-късно застрелян в ареста. Тези събития обаче, се оказаха само предвестник на терористичната война, която ислямистите започнаха малко по-късно срещу властта, християнската и другите немюсюлмански общности в Нигерия, както впрочем и срещу онези мюсюлмани, които според тях не са „искрено предани на Аллах“.

Днес „Боко Харам“ вече е в състояние да атакува и превзема цели градове. Само през първите седмици на 2015 ислямистите овладяха 16 населени пункта в Нигерия, включително големия търговски център град Бага в североизточната част на страната. На 25 януари те нападнаха град Майдугури, където преди тринайсет години е създадена организацията, застрашавайки живота на стотици хиляди граждани (в крайна сметка, армията все пак не допусна градът да падне).

Легенда:

Основни етнически групи (% от населението)

Хауса-Фулани 29% Канури 4%

Йоруба 21% Ибибио 3,5%

Игбо 18% Тив 2,5%

Иджо 10% Други 12%

От 2009 насам терористите от „Боко Харам“, които през последните шест години се ръководят от Абубакар Шекау, са убили над 13 хиляди души, а около милион и половина (!) нигерийски граждани бяха принудени да напуснат домовете си, превръщайки се в бежанци в собствената си страна. Заради жестокостта си „Боко Харам“ беше включена в списъка на най-кървавите съвременни терористични групировки.

Експанзията на ислямистите извън Нигерия

Междувременно активността на радикалните ислямисти придоби такива мащаби, че техните отряди вече не действат само на територията на Нигерия, а атакуват и съседните държави. Така, през февруари 2015 те влязоха в сражение с войници от Чад (част от обединения корпус на Нигерия, Нигер и Чад за борба с ислямистите) в Камерун, недалеч от градчето Фотокол. И въпреки, че в него отрядът на „Боко Харам“ беше разгромен, като броят на убитите екстремисти достигна 133-ма души, размахът на действията им наистина е впечатляващ. Според експертите, военното крило на „Боко Харам“ наброява около 10 хиляди бойци, а общият брой на активистите на организацията е над 30 хиляди.

Поне до този момент, ответните действия на нигерийското правителство не дават очакваните резултати. Всъщност, те на практика се свеждат само до това, че когато „Боко Харам“ нападне някои селище, армията отива на помощ на жителите му. При това обаче военните много често не успяват да пристигнат навреме. Така например, когато през октомври 2014 ислямистите нападнаха джамията в град Домбоа (тъй като според тях местните мюсюлмани не изповядват „истинския“ ислям), армейските части се появиха едва след като вече бяха загинали петима от молещите се в джамията. Още по-трудно е да бъдат предотвратени терористичните атаки, особено тези в църквите и джамиите, както стана в град Кано, когато в резултат от няколко взрива по време на петъчната молитва загинаха над 120 души.

Международните измерения

Сред ключовите събития, които до голяма степен промениха отношението на международната общност към бойците на „Боко Харам“, стана отвличането, през април 2014 на 276 ученички от град Чибок. От тях по-късно бяха спасени само 57 момичета, докато останалите – според водача на ислямиските Абубакар Шекау – са били продадени в робство или омъжени насила.

В отговор, през май 2014 нигерийският президент Джонатан Гудлък нареди мащабно настъпление против екстремистите. На свой ред, месец по-късно, Съветът за сигурност на ООН и Европейският съюз обявиха „Боко Харам“ за терористична организация и наложиха на групировката международни санкции. Най-важната мярка за борба с нея обаче стана създаването на специален военен корпус на Африканския съюз, с численост 7500 души – войници и офицери от пет държави, които пряко или косвено са засегнати от действията на ислямистите. Разчита се, че въпреки численото превъзходство на последните, военните части на Африканския съюз ще действат съвместно с вече сражаващите се с „Боко Харам“ армии на Нигерия, Чад и Камерун. Надеждите за успех са свързани с факта, че командването, въоръжението и екипировката на корпуса са по-добри от тези на екстремистите, които разчитат на оръжейната контрабанда, за която плащат с краден петрол.

Впрочем, „Боко Харам“ моментално реагира на обединението на противниците си, като се ориентира към укрепване на своите връзки с други радикално-ислямистки формации. Така водачът на организацията Абубакар Шекау декларира, че целите и са сходни с тези на Ал Кайда, като в същото време изрази възхищението си от успехите на джихадисткото движение „Ислямска държава“ и неговия лидер Ал-Багдади. Нещо повече, през март 2015 Шекау съобщи в акаунт на групировката в Туитър, че се е заклел във вярност към "Ислямска държава". Впрочем, той декларира пълно одобрение и за терористичните нападения на ислямистите в Париж, в началото на 2015. Въпреки това, за разлика от някои ислямистки групировки  в Либия, Египет и други страни, „Боко Харам“ не се смята за част от някакво друго обединение и действа само по собствено усмотрение. От друга страна тя поддържа доста тесни връзки с афганистанските талибани, а много от нейните бойци са преминали подготовка в Афганистан.

При всички случаи, водачите на „Боко Харам“ не крият идеологическата си близост с други терористични групировки и в това отношение западноафриканските ислямисти не се отличават особено от другите радикални групировки и движения. Техният арсенал включва: насилственото насаждане на специфично интерпретираните от тях закони на шариата; крайна и нерядко абсурдна строгост по отношение например към облеклото, храната или предметите на бита; отхвърляне на много съвременни достижения; твърдо и непримиримо отношение към образованието (с което е свързано и името на групировката, означаващо „западното образование е грях“), както и редица други крайности.

Тази безкомпромисност, превръща във „врагове“ на ислямистите не само християните и анимистите, но и част от нигерийските мюсюлмани. Последните също стават обект на техните „наказателни“ акции, тъй като се смятат от привържениците на „Боко Харам“ са „лицемерни отстъпници“, което за пореден път доказва, че едва ли религиозният фанатизъм е основната причина за вършените от тях кланета.

Показателно в това отношение е, че в завладените от нея територии организацията получава подкрепа не само от неграмотните местни фермери. Редица експерти посочват, че към ислямистите нерядко се присъединяват и бивши студенти и дори хора, завършили различни нигерийски университети. Сред причините е баналната невъзможност да си намерят работа в държавните и частните структури. Тези представители на интелигенцията се използват от „Боко Харам“ като военни експерти, включително за изготвянето на взривни устройства, които вече не трябва да се внасят отвън.

Другите проблеми на Нигерия

Впрочем, ислямистите от „Боко Харам“ не са единствения сериозен проблем на Нигерия. От доста години насам икономиката и сигурността на страната са засегнати от непрекъснато нарастващата пиратска активност по крайбрежието на страната. Така само за три месеца през 2013 нигерийските пирати са завладели 51 кораба. В момента активността им е придобила такива измерения, че според Международното морско бюро, пиратската опасност по атлантическите брегове на Нигерия е по-голяма дори от тази в Сомалия.

При това, за разлика от сомалийските си „колеги“, нигерийските пирати атакуват не само превозващите петрол танкери, но и пътнически кораби, като при това действат изключително жестоко и не се спират пред нищо. В същото време, те гледат да не влизат в открити сражения с армията и полицията и използват за свои убежища многобройните малки заливчета в делтата на река Нигер. Показателно е също, че макар да се занимават с грабежи, нигерийските пирати твърдят, че преследват определени политически цели, обявявайки се за „защитници и освободители на потиснатия народ“.

Друг традиционен проблем за днешна Нигерия са междуетническите и междуконфесионални противоречия. Както е известно, заради специфичния религиозен състав на населението на страната (мюсюлманите са малко над 50% , а християните – над 49%) обикновено на президентския пост се редуват представители на различни етнически групи – християнски и мюсюлмански. Голяма част от нигерийците обаче, бяха настроени крайно критично към досегашния президент Джонатан Гудлък, който е християнин от племето йоруба и замени внезапно починалия Умару Ярадуа (мюсюлманин от племето хауса). Както е известно, през март 2015 за президент на Нигерия отново беше избран мюсюлманин от племето хауса - забърканият в няколко преврата бивш генерал Мохамаду Бухари, известен като привърженик на по-тесните отношения с държавите от групата BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка).

Именно това недоволство е сред причините някои нигерийци да се насочат към „Боко Харам“. Недоволни от управлението и от положението си, те влизате в редовете на ислямистите или подпомагат действията им, макар и да не изпитват особено доверие към прокламираните от тях цели. Не ги спира дори споменът за вече преживения в близкото минало на страната кървав етнически конфликт – гражданската война между централното правителство и самообявилата се за независима провинция Биафра, проточила се от 1967 до 1970 и довела до гибелта на повече от един милион (а по някои данни на три милиона) души. Според историците, наред с Виетнамската, това е най-кървавата война на планетата през 60-те години на миналия век.

Кои са „господарите на хаоса“

Ситуацията в една от най-големите африкански държава продължава да е изключително сложна и взривоопасна, независимо от частичните военни и дипломатически успехи на властите, постигнати през последните месеци. Не са преодолени проблемите с пиратството и етническите конфликти, които също застрашават безопасността и стабилността на Нигерия и се нуждаят от бързо решение, както с военни, така и с политически средства.

На практика, страната се е превърнала в своеобразно „царство на хаоса“, в която варварството и жестокостта са ежедневие. А ключовият въпрос е, дали някой управлява този хаос? Отговорът не е еднозначен. Защото, дори ако приемем, че хаосът съзнателно е бил „стартиран“ в Нигерия, в момента той залива и съседните държави, подобно на вируса на Ебола, поразил почти същите райони на Западна Африка. Показателно в тази връзка е, че САЩ, които навремето игнорираха предупрежденията на собствените си лекари, работещи в региона, за опасността от тази смъртоносна болест, реагираха на епидемията като изпратиха армейски части и създадоха свои военни центрове в Западна Африка (виж статията на Уйлям Енгдал „Войната срещу епидемията от ебола в контекста на икономическата битка за Западна Африка“ в бр.6/2014 на „Геополитика“ – б.р.). Поне засега обаче, нигерийските власти се опитват да не допуснат да бъдат ангажирани с подобен тип военно „сътрудничество“. Сдържаността им обаче не се посреща добре от по-войнствено настроените кръгове във Вашингтон. Така, когато през миналата 2014 международната реакция във връзка с отвличането на нигерийските ученички от „Боко Харам“ беше достигнала апогея си, сенаторът републиканец Джон Маккейн заяви, че: „ако знаехме със сигурност, къде ислямистите държат ученичките, не бих се поколебал и минута да изпратя там американските специални части, без въобще да искам разрешение от нигерийското правителство“. Впрочем, сходна позиция изрази и бившият британски премиер Гордън Браун (който и днес продължава да твърди, че военната намеса в Ирак през 2003 е била правилна стъпка).

На този фон можем само да разчитаме, че помощта на Африканския съюз и осъзнаването от международната общност на съществуващите проблеми в региона, както и стремежът на африканските политически елити да действат заедно срещу тероризма, ще доведат до едно по-оптимистично развитие на ситуацията в Нигерия и ще помогнат за преодоляването на сегашния хаос (управляван или не) в страната и в региона, като цяло.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

През февруари 2015, по инициатива на германския министър на отбраната Урсула фон дер Лайен, в Берлин се проведе конференция по проблемите на международната сигурност. Тя е първата от цяла серия различни мероприятия, включително заседания на четирите формирани по време на конференцията работни групи и колоквиуми, в резултат от които в рамките на следващите година и половина - две следва да бъде изготвена новата "Бяла книга" на бундесвера, т.е. новата военна или отбранителна доктрина на Германия.

Както е известно, за разлика например от САЩ, Русия и някои други държави, в германската "Бяла книга" не се формулират конкретно националните интереси на страната. Причината е, че немската отбранителна доктрина е изцяло "интегрирана" в контекста на общите задачи, които си поставят в сферата на сигурността НАТО и ЕС.

Според Урсула фон дер Лайен, в новата военна доктрина на страната ще бъде променен досегашния статус на Русия. Както е известно в предишната Бяла книга, одобрена от правителството в Берлин през 2006, Москва се ползваше със статут на "водещ партньор". Според Handelsblatt, в новата доктрина ще бъде преформулирано и отношението на Германия към Руската Федерация. Коментирайки посоките на тази промяна, министърът на отбраната посочи, че именно Русия (и, по-точно, ангажирането и в украинската криза) е станала причина за промяната на цялата концепция за европейската сигурност. Според нея, първите сигнали, че Москва променя външната си политика са се появили още преди началото на сблъсъците в Донбас и сега страната и трябва да отговори на предизвикателството, отправено от Путин.

Междувременно, НАТО и САЩ също преразгледаха отношението си към Русия. Така, през септември 2014, по време на срещата на върха в Нюпорт, Северноатлантическият алиянс позиционира Русия като съперник и дори противник. В новата американска стратегия за национална сигурност пък, тя е дефинирана като "агресор" по отношение на Украйна, а санкциите срещу нея се одобряват като начин за упражняване на натиск върху Москва.

В отговор Русия също "втвърди" военната си доктрина. Така, в документа, подписан от президента Путин през декември 2014 сред основните опасности за националната сигурност на страната се посочва разширяването на НАТО на изток и идването на власт в съседните държави - в резултат на "цветни революции" или на откровени държавни преврати - на враждебно настроени към Москва сили.

Промените във военно-политическата доктрина на Германия

Според германския министър на отбраната, събитията, развиващи се в непосредствена близост до границите на страната, "радикално променят архитектурата за сигурност в Европа". В резултат от това, фокусът в новата Бяла книга на бундесвера ще се измести от участието в мисии в чужбина към укрепването на отбранителната способност в рамките на НАТО.

Следва да се отбележи, че този път в създаването на Бялата книга ще участват не само експерти от министерствата на отбраната и външните работи, но и от министерствата на вътрешните работи, икономиката и сътрудничеството с развиващите се държави, от Европейската комисия и НАТО, както и общественици, депутати и дори представители на неправителствения сектор.

Първата военна доктрина на Федерална република Германия беше публикувана през 1969. До средата на 80-те години тя се обновяваше на няколко години, след което периодите между публикуването на „Бялата книга“ на бундесвера станаха по-дълги. Така, предпоследната военна доктрина на страната се появи през 1994, т.е. малко след обединяването на Германия, а сега действащата беше представена през 2006 от тогаващния военен министър Франц Йозеф Юнг. Както е известно обаче, оттогава насам стратегическата ситуация се промени радикално. Украинската гражданска война, кланетата, извършвани от т.нар. Ислямска държава в Ирак, Сирия и Либия, както и случващото се в Големия Близък Изток, като цяло, застрашават стабилността на международния ред. Както с основание посочва в тази връзка германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер, "светът се пука по шевовете".

Всъщност, дискусията за необходимостта от нова доктрина за сигурност върви в Германия още от началото на 2014. Началото и беше поставена от изказванията на Мюнхенската конференция по въпросите на сигурността на федералния президент Йоахим Гаук, външния министър Франк-Валтер Щайнмайер и министъра на отбраната Урсула фон дер Лайен, в които и тримата поискаха страната им да играе по-активна роля в света. В тази връзка Министерството на външните работи в Берлин публикува документа "Преглед 2014: нов поглед към германската външна политика", анализиращ целите и инструментариума на външната политика на страната.

Една година по-късно, през февруари 2015, тази дискусия навлезе в нов етап. Както вече споменах, Министерството на отбраната стартира обсъждането на новата "Бяла книга" за политиката в сферата на отбраната и сигурността (Weißbuch zur Sicherheitspolitik) и бъдещето на бундесвера. Това стана на специално организираната за целта конференция с участието на над 200 експерти: военни, политици, дипломати, учени и представители на медиите.

Промени се обаче и още нещо. Очакванията, свързани с Германия, значително се повишиха. Това се дължи както на нарастващата и икономическа мощ, така и на готовността на Берлин да поеме по-голяма политическа отговорност. Както посочва директорът на лондонския Кралски институт за международни отношения (известен повече като Чатъм Хаус) Робин Ниблет, по време на един от дебатите, предшестващи началото на дискусията за "Бялата книга": "В момента Германия е "средна свръхдържава", докато Франция например може да се квалифицира като "слаба свръхдържава", а Великобритания продължава да търси точната си роля".

Самите германски политики все още щателно избягват да използват термина "свръхдържава" по отношение на страната си, т.е. не искат да я представят за нещо повече от това, което реално е. В същото време обаче, Урсула фон дер Лайен признава, че "ние вече не се стремим да подценяваме значението си". Впрочем, напоследък тя все по-често говори за необходимостта страната и "да бъде център и да лидира". Както се посочва в един коментар на Der Spiegel: "Военния министър разбира се е наясно, че колегите и от Външното министерство в Берлин възприемат със смесени чувства на гордост и тревога фактът, че за Вашингтон, Пекин и Москва Берлин е първото "лице за контакти" в Европа. Там знаят, че ако успеят да се споразумеят с германците, значи са постигнали и споразумение с ЕС, като цяло. Германската дипломация отчаяно опитва да не се главозамайва от това, защото е наясно, че само за един миг страната не просто може да се окаже в изолация в самата Европа, но и да достигне опасен предел на своите възможности".

Според повечето немски експерти, Германия не иска да бъде свръхдържава, пък дори и "средна". Според лидерите на всички политически партии, тя би искала повече да се възприема като надежден европейски съюзник. Те обаче посочват, че също както Германия днес се натоварва с по-големи отговорности в Европа, така и самата Европа следва да поеме по-голяма отговорност за собствената си отбранителна способност и за сигурността на съседните и държави.

Партньорство вместо лидерство?

Напълно открит обаче остава въпросът, дали Германия е склонна да поеме и свързаното с нейната нова роля по-тежко финансово, политическо и военно бреме? Защото истината е, че немското общество се отнася крайно скептично (стигайки до открито отрицание) към една по-активна политика в сферата на сигурността. Федералният канцлер и правителството са наясно, колко непопулярни са високите разходи за отбрана и досега избягваха да задълбават в тази деликатна тема. Тя обаче няма как да бъде избегната във вече течащите дискусии за новата "Бяла книга".

Както посочва в коментара си Der Spiegel обаче: "Има и една много по-важна тема: дебатите относно политиката за сигурност се развиват в контекста на мрачната 2014. На фона на миналогодишната война в Източна Украйна, която продължава да ангажира вниманието на всички, мнозина са склонни да забравят, че в периода след падането на Берлинската стена Германия поддържаше тясно партньорство и сътрудничество с Русия. Днес всички твърдят, че не искат да се връщат назад, към студената война, но в същото време декларират, че "Путин вече не ни е партньор", а НАТО прекрати всякакво политическо и военно сътрудничество с Русия". Тоест, съществува реална опасност, че логиката на "сдържането", надпреварата във въоръжаването и ескалацията на напрежението, също както и по време на студената война, ще започне да доминира в стратегическите дебати. В този смисъл, новата германска "Бяла книга", която ще определи развитието на събитията в сферата на сигурността и отбраната през следващите 10-15 години, следва да постави и въпроса, дали все пак няма път назад - към възстановяване на партньорството и сътрудничеството между Берлин и Москва. А също, как самата Германия би могла да допринесе за него. На това би трябвало да се основава и самата германска доктрина в сферата на сигурността и отбраната“.

В тази връзка, специално внимание заслужава фактът, че в края на януари 2015 германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер официално потвърди намерението на правителството да създаде нов институт за изследване на Русия и държавите от ОНД. Пред депутатите в Бундестага той заяви, че украинската криза е потвърдила "повърхностния характер на познанията ни за политиката и обществото в страните от бившия СССР и не отговаря на съвременните изисквания". Истината е, че през последните години не само Германия, но и повечето големи европейски страни, отделяха твърде малко внимание на постсъветските държави, ограничавайки активността си там с тематични проекти (екологични, интеграционни, за защита на границите или в подкрепа на демократичното развитие на медиите). Това беше свързано на първо място с необходимостта от стриктен и постоянен контрол върху развитието на вътрешните проблеми на ЕС, като например възхода на новите национално-консервативни и популистки движения, исламофобията и евроскептицизма.

Поради липсата на финансиране и внимание от страна на управляващите, националните институти, ангажирани с постсъветските държави, или значително ограничиха активността си, или бяха закрити. Така, през 2000 германското правителство реши да разформира Федералния институт за източноевропейски изследвания (BIOst) в Кьолн, поради "нецелесъобразността едновременно да бъдат финансирани националните и общоевропейските институти, занимаващи се с една и съща дейност". Неочакваното за европейците присъединяване на Крим към Русия, както и проточилата се кървава гражданска война в Украйна, дадоха да се разбере, че сведенията и анализите на структурите на ЕС очевидно са недостатъчни и неадекватни. Веднага след началото на масовите безредици в Киев, германското Външно министерство обърна внимание на Бундестага върху "некоректните цифри и налични данни",  базирани предимно върху проучванията на общественото мнение в Украйна, например в рамките на проекта "Европейския барометър за съседството". Тук е мястото да напомня, че анкетите в рамките на въпросния "Барометър" се провеждат по една и съща методика както в държавите от южното (Алжир, Египет, Тунис, Израел, Мароко, Йордания, Ливан), така и в тези от източното (Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова, Украйна) съседства, а също в Русия, което не изглежда особено професионално. Освен това редица анализатори открито твърдят, че резултатите от анкетите в рамките на "Барометъра", нерядко се използват за чисто разузнавателни цели - например при прогнозирането на вълнения или "цветни революции" в едни или други държави, за оценка на нивото на доверие към НАТО при разполагането на военни бази и осъществяването на съвместни маневри или военни операции, а също на доверието към националните лидери, управляващите и опозиционните партии с цел да се очертаят подходящите субекти в преговорните процеси и т.н.

Освен германското Външно министерство, за разширяване на активността в сферата на анализа на обществено-политическите процеси в постсъветското пространство настояват и членовете на консултативния обществен съвет за външна политика към правителството в Берлин (DGAP). Според Щефан Мейстер, който отговаря в него за Източна Европа, Русия и Централна Азия: "санкциите ни срещу Русия доведоха до съвършено противоположен на очаквания ефект, пораждайки патриотична вълна в страната и укрепвайки режима на Путин, чиито рейтинг сред населението на държавите от постсъветското пространства скочи до небето". Според него, един от факторите за неефективността на провежданата по отношение на Русия политика са "вкоренилите се стереотипи, които отдавна не са адекватни".

Организирането на новия център за Русия и ОНД е възложено на професора от Института за източноевропейски изследвания към Бременския университет Ханс-Хьонинг Шрьодер. Той е признат експерт по Русия, автор на няколко книги за новата руска история, постоянен участник в т.нар. Валдайски клуб, добре владее руски и много често се появява в Москва и Санкт Петербург. Добре известна е тезата му, че "възможностите на ЕС да влияе върху вътрешната политика на Русия са нищожни". Коментирайки новото си назначение, проф. Шрьодер определи като своя основна задача да гарантира, че новият германски институт няма да зависи от ЕС. Той ще започне да функционира още през тази година, като ще се финансира от фонд с начален капитал не по-малко от сто милиона евро. Това ще позволи на германското правителство да се ограничи със спорадични финансови субсидии на конкретни целеви проекти.

На ниво външни министри, недостигът на достоверна информация и липсата на качествена експертиза за държавите от постсъветското пространства се признава от всички водещи държави от ЕС. Освен това те изтъкват успешната пропаганда на Москва в рускоезичния (а това означава не само в постсъветския, но и в постоциалистическия) сегмент. И тъй като сред обективните фактори за успеха на Кремъл е руският език, като средство за междунационална общуване в държавите от бившия СССР, в Брюксел беше взето спешно решение за създаването на общоевропейски рускоезичен медиен холдинг. Отделно от това, Естония, Латвия, Чехия и Полша възнамеряват да създадат собствени рускоезични телевизии. На свой ред, Великобритания съобщи, че е увеличила времето за общоевропейско излъчване на руски език.

Новият политически курс на Берлин

Според експертите, промените във военно-политическата доктрина на Германия следва да се разглеждат именно в контекста на новия политически курс на страната, породен от осъществяващите се геополитически трансформации. Освен официално изтъкваните причини, свързани с кризата в Украйна обаче, съществуват и редица други, формиращи сложен "коктейл" от съвременна политика и история, който влияе върху сферата на сигурността.

На първо място, заради своето минало, Германия продължава негласно да се разглежда от повечето си западни съюзници като "освободен условно престъпник, който следва да бъде внимателно наблюдаван и контролиран" и това се превръща в основна преграда пред нейната милитаризация.

На второ място, по ред обективни причини, Русия започна да провежда много по-активна политика в постсъветското пространство, което се възприема на Запад като изключително важна промяна и често се интепретира като "прикрита агресия".

На трето място, Берлин отдавна настоява, че НАТО следва да се върне към основната си задача - да гарантира сигурността в евроатлантическата зона. Германците съзнателно не участваха толкова мащабно в операциите извън зоната на пряка отговорност на пакта, както го правеха бившите колониални сили Франция и Великобритания, които имат определени интереси в някогашните си владения. Германия никога не е имала истинска колониална империя, но през целия период на постбиполярния свят безапелационно подкрепяше американските действия в Големия Близък Изток (включително в Ирак и Афганистан). Но след като Белият дом обяви, че окончателно прекратява мисията в Афганистан и, че НАТО се връща в зоната на своята пряка отговорност, това беше възприето с облекчение в Берлин, тъй като германците бяха силно притеснени от политическата и икономическа цена на американските действия. Най-много ги дразнеха опитите на Вашингтон да наложи в Близкия Изток западния демократичен модел, което (както всички станахме свидетели) доведе до хаотизирането на региона и дори до глобална дестабилизация. В същото време, по финансови съображения, Пентагонът твърди, че ще продължи да съкращава военното си присъствие в Западна и Централна Европа, включително изтегляйки някои свои части от Германия, доколкото най-важната зона за САЩ в момента е Азиатско-Тихоокеанският регион.

На четвърто място, евроинтеграционните процеси се развиват нееднозначно, нараства евроскептицизмът, налице са и силни центробежни тенденции, пример за което са Гърция и Великобритания, която също заплашва, че може да напусне ЕС.

В същото време, мнозина, принадлежащи към германския политически елит, биха искали въоръжените сили на страната да започнат да играят по-активна роля на международната сцена. Още повече, че те са едни от най-добрите в света. Затова можеше да се очаква, че рано или късно Берлин ще започне да изважда армията си от ъгъла, където тя стои вече дълги десетилетия, опитвайки се да я върне на някогашните и водещи позиции. В това отношение е налице и определено желание да се преодолее налаганият през последните 60-70 години на германските военни комплекс за непълноценност.

Що се отнася до тезата, че промените в германската военна доктрина се налагат заради кризата в Украйна, Берлин очевидно преиграва. Всъщност, много държави използват украинската криза за собствените си цели, макар да оправдават това с поведението на Русия. Полша например отлично се възползва от сегашната ситуация за да се превърне в ключов съюзник на САЩ и "най-важния член на НАТО в Източна Европа" и дори да възроди старата си геополитическа идея за т.нар. Междуморие, т.е. за формирането на доминиран от Варшава блок от държави от Балтийско до Адриатическо море, ползващ се с покровителството на Вашингтон. По същия начин Германия, която отдавна искаше да промени статута на въоръжените си сили, но се сблъскваше със "забраната" на САЩ, сега получава от самите американци карт бланш да го направи, срещу възприемането на по-негативна позиция към Русия от страна на Берлин.

Разбира се, това, което прави НАТО в момента, както и промените във военната доктрина на Германия, не означават появата на опасност от пряка военна атака срещу Русия. В тази връзка ще напомня, че в момента пактът възнамерява да разположи шест неголеми подразделения, които да помагат при координирането на силите за бързо реагиране в Естония, Латвия, Литва, Полша, България и Румъния, както и да увеличи силите си за бързо реагиране от 13 000 до 30 000 души. При това групата за повишена бойна готовност ще наброява около 5 000 души, като 2700 от тях ще са германци (останалите ще са от Франция, Италия, Полша, Испания и Великобритания). На практика, това наистина не са големи сили, още повече, че при наличието на ядрено оръжие, числеността на конвенционалните сили не е от решаващо значение. В същото време обаче, очевидните опити на НАТО за обкръжаването на Русия по най-чувствителните за нея направления и разполагането в максимална близост до границите и на центрове за командване и управление, не могат да не тревожат Москва. Както е известно, в съвременните войни, наличието на подобни центрове за връзка и координация позволява разгръщането на военни групировки от 5 до10 000 елитни военни само за 48 часа.

Новите предизвикателства

Следва да напомня, че при изготвянето на предишната Бяла книга в Германия все още имаше наборна армия. Освен това, тогава не съществуваше Ислямска държава. На трето място, през 2006 все още се смяташе, че афганистанският конфликт ще приключи с установяването на стабилност в страната, а на четвърто - почти нищо не се казваше за кибератаките. В новата военна доктрина ще бъде отделено специално внимание на всички тези фактори. Освен това, да не забравяме, че изготвянето и ще отнеме 1,5-2 години, а самата доктрина вероятно ще се използва 10-15 години, като през този период в нея също ще бъдат внасяни промени. Накрая, както подчертава и самата Урсула фон дер Лайен, много неща ще зависят от това, как ще се развиват отношенията между Берлин и Москва. По-горе посочих, че във военен план Русия вече не се дефинира като "водещ партньор" и в самата Германия се водят спорове, дали тя да се смята за съперник или за противник? През следващите две-три години обаче, политическата ситуация може да се промени, а доктрината ще се използва и ще се променя в рамките на поне десетина години. Все пак, мнозина, включително в самата Германия, се надяват, че руснаците няма да се превърнат в противници, макар да осъзнават, че предвид новите амбиции на Берлин, те действително се оказват негов съперник.

Както е известно, мисията в Афганистан, която навремето стартира като "миротворческа", но на практика се оказа продължителна военна операция, доведе до преориентирането на германската армия предимно към мисии в чужбина. Сега, на фона на руско-украинския сблъсък, Франц Йозеф Юнг, който в качеството си на военен министър през 2006 представи действащата и в момента "Бяла книга", а днес е зам.председател на фракцията на ХДС/ХСС в Бундестага по външната политика и сигурността, не смята за нужно приоритетите на бундесвера отново да бъдат преразгледани и Германия да се върне към съществувалата по време на студената война отбранителна доктрина на страната. На практика обаче, сме свидетели именно на такова развитие. На германските военни се отрежда едва ли не ключова роля в новите сили за повишена бойна готовност, решението за чието създаване беше взето в отговор на руските действия в Крим и подкрепата за бунтовниците в Източна Украйна. В същото време самолети на германските ВВС патрулират във въздушното пространство на постсъветските прибалтийски държави. Според Юнг, тъй като Москва "постави под въпрос мирния модел в Европа, днес отново става актуално да сме в състояние да се защитим" (интервю за Stuttgarter Zeitung). В тази връзка, бившият министър на отбраната посочва, че това ще изисква много средства и призовава за повишаване на разходите за отбрана на Германия.

Конфликтът в Източна Украйна обаче, съвсем не е единствената причина за обновяването на германската "Бяла книга". Междувременно, в арабския свят се появиха няколко нови горещи точки. Все още не е ясно, колко дълго ще продължи войната срещу т.нар. Ислямска държава, която разполага с радикално настроени привърженици и в самата Германия (т.е. в нейната мюсюлманска общност). В същото време компютърните мрежи на немското правителство все по-често стават обект на кибератаки, осъществявани извън страната. Освен това бундесверът не разполага с ясна стратегия за борба с възможни опасни епидемии, като треската Ебола, отнела хиляди животи в Западна Африка. Накрая, финансовата криза в еврозоната доведе до съкращаване на разходите за отбрана в редица държави от ЕС и НАТО.

Отговорите на всички тези предизвикателства следва да бъдат дадени в новата "Бяла книга". Възможно е тя действително да стане готова в рамките на следващите година и половина - две, т.е. до края на 2016. Създаването на нова европейска архитектура на сигурност, върху което акцентира по време на конференцията в Берлин Урсула фон дер Лайен, ще изисква обаче много повече време. Според германския експерт по сигурността професор Ханс-Хьонинг Шрьодер, "създаването на нова система за сигурност в Европа ще отнеме поне 10-12 години".

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}