След разпадането на Съветския съюз глобалната политическа и икономическа архитектура се основаваше на доминацията на една, единствена свръхдържава.

Ако Рип ван Уинкъл (герой от едноименното произведение на американския класик Натаниел Хотърн, който заспива и се пробужда след двайсет години, откривайки, че е проспал половината си живот - б.р.) беше заспал през 1992 и се бе събудил през 2017, вероятно щеше да бъде смаян от много неща и случки, включително от смартфоните или от президента Доналд Тръмп. Би се учудил обаче и от това, колко малко се е променила вътрешната структура на глобалната политика след края на студената война.

Геостратегическото положение, богатите енергийни и минерални ресурси на Централна Азия и, в частност, на петте постсъветски републики от региона, традиционно привличат вниманието на великите държави.

Заявлението на турския президент Ердоган, че страната му е финализирала сделката за доставка на руски зенитни ракетни системи С-400 отново насочи вниманието на военните експерти към днешното състояние и възможностите на турските въоръжени сили.

Както е известно, през януари 2017 германският министър на развитието Герд Мюлер предложи Европейският съюз да стартира нов план за стимулиране и подпомагане на икономическото развитие на Африка, подобен на прословутия американски План Маршал, помогнал навремето за възстановяването на следвоенна Западна Европа.

Ако вярваме на американския президент Тръмп, енергийният пазар в Европа скоро може да бъде залят от внасяния от САЩ втечнен шистов газ (LNG), което би му помогнало да се освободи от "опасната" газова зависимост от Русия и да гарантира енергийната сигурност на континента. Ако се вгледаме в цифрите обаче, ше видим съвсем други тенденции.