(Не)възможната подялба на Сирия

Нещо повече, в публикуваната си през юни 2017 статия в National Interest "Време е за разделянето на Сирия" (1), австралийските експерти Денис Драгович и Ричард Айрън твърдят, че това е единствения възможен начин за прекратяването на продължаващата вече шест години война в тази страна. В същото време обаче, редица техни колеги напомнят, че подобна рецепта вече беше използвана в Ирак и не доведе до нищо добро. Между другото, още през далечната 2004 списание "Геополитика" публикува статията на Дан Бранкати "Федерализацията: пътят към стабилизацията на Ирак?" (2), в която се развиваше точно тази идея.

Малко по-късно, през 2006 известният американски стратег Ралф Питърс публикува в "Armed Forces Journal” прословутата си статия "Кървави граници", илюстрирана с вдигналата голям шум карта на новия „Голям Близък Изток" (виж статията на Питърс в бр.5/2006 на "Геополитика" - б.р.) в която границите на почти всички съвременни близкоизточни държави бяха сериозно прекроени. Както вече споменах, първата жертва на този подход стана Ирак. Съдейки по всичко, с насрочения за септември 2017 референдум за независимостта на т.нар. Иракски Кюрдистан, неговото разделяне ше стане официален факт.

Що се отнася до Сирия, още през 2016 тогавашният американски държавен секретар Джон Кери спомена за евентуалното и разделяне. Тогава той съобщи, че САЩ разполагат с "план Б", който ще влезе в действие, ако преговорите между режима на Асад и опозицията в Женева се провалят. На свой ред, сегашният президент на САЩ Доналд Тръмп, както изглежда, е поставил плана за разделяне на Сирия в основите на близкоизточната си политика, след като обяви кюрдските сепаратисти за американски съюзници и официално започна да им доставя оръжие.

Според Драгович и Айрън: "Онази Сирия, която познавахме, е мъртва, а опитите за възстановяването на следвоенното статукво представляват истинска сизифова задача както поради ограничените ресурси на международната общност, така и заради геополитическите противоречия и измеренията на омразата между отделните етнически и религиозни групи в населението на страната. Следвоенната стабилизация би била възможна само ако бъдат постигнати три ключови цели: създаването на легитимна държава, гарантиране сигурността на населението и удовлетворяване на основните му потребности". Именно затова двамата смятат, че предизвикателствата, пред които е изправен светът в Сирия, могат да бъдат преодолени чрез прекрояването на границите в чиито рамки отделните сирийски общности ще могат да създадат собствени администрации.

Двамата автори са убедени, че подобно разделяне е необходимо, защото вече не е възможно постигането на стабилност в Сирия, в рамките на предишните и граници. Освен това, те прогнозират, че планът на ООН едва ли ще доведе до появата на легитимно правителство в тази страна. Според тях, създаването на широка коалиция, която да замени режима на Асад, ще изисква преодоляването на широк спектър от противоречия, съществуващи между голям брой различни групировки. При това, тези противоречия имат многостранен характер, включвайки исторически формирали се вражди, различни икономически цели, стремеж за създаване на собствени държави, както и дълбоки етнически и религиозни различия. Така, сунитите от ислямистките движения няма да могат да седнат на една маса с алевитите, нито пък кюрдите ще са склонни да се откажат от териториалните си придобивки по време на войната.

Вторият аспект на успешното следвоенно възстановяване на страната е свързан с гарантирането на сигурността на населението. И тук от ключово значение се оказва липсата на вътрешна легитимност. Така, след поражението на Ислямска държава, нейните водачи и привърженици няма да се изпарят, а ще продължат терористичната си активност. По същия начин, евентуалното сваляне (или оттегляне) на Асад, което често се представя като дългосрочна решение на сирийската криза, ще доведе само до това, че местните малцинства ще си намерят нов диктатор, който веднага ще потърси подкрепа от Иран и Русия за да гарантира собствената си сигурност и тази на своята общност.

В тази връзка Драгович и Айрън посочват, че геополитическата реалност на днешния Близък Изток е, че сирийската криза е "игра с нулева сума". Тоест, няма вариант за възстановяване на унитарната държава, при който да бъде прекратена борбата за регионална доминация между Иран и Саудитска Арабия. Да не говорим, че призивите за създаването на кюрдска (квази)държава продължават с пълна сила. Ето защо, и след ликвидирането на ИД, Сирия ще си остане дълбоко разединена, а насилието ще продължи да се вихри. В подобни условия постигането на мир ще изисква огромни усилия и ще се съпътства от много сериозни политически усложнения. При това огромната част от бремето по реализацията на миротворческите процес ще се стовали върху международната общност, тъй като нито един от "вътрешните" играчи в Сирия не изпитва доверие към останалите.

Затова, според двамата експерти, разделянето на страната би могло да стане решение на проблема, тъй като при подобно развитие отделните автономни администрации ще могат по-ефективно да постигнат толкова необходимия вътрешен мир, отколкото една централна власт, включваща представители на различни етнически и религиозни групи, всяка от които преследва собствени интереси и има своя визия за бъдещето. Естествено, политическите противоречия ще се запазят и при разделянето на страната, но те ще се решават с политически, а не с военни средства.

Драгович и Айрън смятат, че такива нови квазидържави могат да станат "държавата на алевитите", Сирийски Кюрдистан (който да заема територията на днешна Северна Сирия), както и някакво сунитско образувание в източната част на страната. Впрочем, възможно е кюрдските Отряди за народна самоотбрана (YPG), съвместно с арабите сунити и другите сили, влизащи в т.нар. Сирийски демократични сили (SDF, чиито гръбнак са именно кюрдите от YPG), да формират обща мултиетническа държава в Източна и Северна Сирия.

Разбира се, тези нови квазидържавни образувания ще се нуждаят от собствени въоръжени сили за да могат да защитят своите граждани. Но, ако сегашната армия на режима в Дамаск и кюрдските YPG ще формират гръбнака на въоръжените сили на съответните образувания, създаването на армия на евентуалната сунитска квазидържава ще изисква помощта на международната общност, като ключова роля в това отношение биха могли да изиграят такива държави, като Саудитска Арабия, Египет, ОАЕ и Йордания.

При подобно развитие на събитията обаче е възможен и сценарият, при който поне две от новите квазидържави да се намират в остро противопоставяне помежду си, ползвайки се от подкрепата на спонсорите си в лицето на Саудитска Арабия и Иран, които пък - на свой ред - ще се опитат да ги използват като инструменти в собствената си борба за регионална доминация. Тоест, международната общност е изправена пред избора, или да се опита да постигне стабилност в рамките на една единна Сирия, или да не допусне противопоставяне между новите квазидържави, възникнали след разделянето и.

Накрая, поне според Драгович и Айрън, постигането на третия аспект - удовлетворяването на основните потребности на населението, също би могъл да бъде постигнат по-лесно в рамките на отделните квазидържави, всяка от които ще отговаря за доставката и разпределянето на помощите за собственото и население.

От друга страна, мнозина посочват, че прекрояването на границите е свързано с редица рискове, като масовата миграция, ликвидирането на геополитическия баланс и появата в резултат от това на още нови държави, липсата на яснота относно техните граници, както и възможността подобно разделение да се окаже от полза за локалните диктатори и въоръжени групировки. Драгович и Айрън признават, че тези опасения са донякъде оправдани, но в същото време подчертават, че подобни рискове съществуват и при варианта със съхраняването на унитарната сирийска държава. Освен това, разделянето на Сирия едва ли ще бъде одобрено от нейните съседи и, в частност, от Ирак и Турция (особено предвид собствените им проблеми с кюрдите). Ето защо, според авторите, международната общност е изправена пред "неудобен избор": или да продължи да следва досегашната си стратегия, която едва ли ще доведе до стабилност в Сирия, или пък да използва възможността, която предоставя сирийския конфликт, и да прекрои картата на страната, прекъсвайки по този начин омагьосания кръг на перманентно насилие.

И така, на какви части би могла да бъде разделена Сирия, кой точно ще ръководи този процес и кои вътрешни и външни сили ще претендират за контрола над отделните „кантони” или квазидържави? Възможен отговор дава фигура 1, където може да се види картата на бъдещото кантонизиране на страната, изготвена от RAND Corporation още през февруари 2017.

             Карта на бъдещото разделяне на Сирия, според RAND Corporation

Легенда:

Зона, контролирана от режима

Зона, контролирана от SDF (кюрдите)

Зона, контролирана от опозицията/Турция

Район с евентуално международно управление

Претенциите на основните външни играчи

Както е известно, в момента САЩ претендират за контрола върху два големи района в Сирия. Техни военни присъстват в контролираната от кюрдските сили Северна Сирия, както и в значителен участък от сирийско-йорданската граница и в граничния пункт Ат Танф, на границата с Ирак. Активното изграждане на военни бази говори, че Вашингтон планира дългосрочно присъствие в региона, което вероятно ще бъде легитимирано с помощта на кюрдските сепаратисти въз основа на проекта за Федерация на Северна Сирия, създадена по модела на съседен Иракски Кюрдистан. Като спорна територия се очертава районът на язовира Ат Таура, на запад от доскорошната столица на Ислямска държава Ракка, където силите на САЩ и съюзниците им са разположени на южния бряг на река Ефрат. Спорадичните сблъсъци между кюрдите и сирийската армия, както и свалянето през юни на един сирийски самолет Су-22 от американците ясно показват, че САЩ не възнамеряват да се изтеглят от района.

След превземането на Ракка частите на SDF със сигурност ще се насочат в югоизточна посока, по течението на река Ефрат, за да се опитат да превземат контролирания от правителствените сили анклав Деир ез-Зор, който от три години насам е обсаден от ислямистите, освен разбира се, ако не бъдат изпреварени от сирийската армия или проиранските доброволци.

Между другото, според британския "Индипендънт", след стремителното настъпление на сирийските правителствени сили към обсадената от проамериканската коалиция SDF (чиито гръбнак са кюрдските Отряди за народна самоотбрана - YPG) ислямистка "столица" Ракка, руските военни, сирийската армия и кюрдите от YPG са създали общ "координационен център" край град Русафа в пустината на Източна Сирия с цел да не допуснат евентуални "случайни сблъсъци" между проруските и проамериканските сили, разположени на двата бряга на река Ефрат. Според кореспондента на вестника Робърт Фиск, посетил въпросния "център": "колкото и нестабилни да изглеждат тези нови връзки между YPG, руснаците и сирийците, те показват, че страните са твърдо решени да избегнат какъвто и да било военен сблъсък между Москва и Вашингтон в региона".

На свой ред, след приключването на операцията "Щитът на Ефрат" Турция контролира неголяма територия в Северна Сирия, която е ценна за нея с това, че разделя кюрдските кантони. Като цяло, турската операция успя да постигне само част от предварително набелязаните цели, предотвратявайки възможността за свързване на контролираните от кюрдите територии в Североизточна (района на Камишли) и Северозападна (зоната около Африн) Сирия. Както е известно, по-нататъшната турска експанзия беше поставена под въпрос заради настъплението на сирийската армия от юг. В момента, под турски контрол и в пълна бойна готовност се намират голям брой отряди на сирийската въоръжена опозиция, с обща численост около 3000 души.

Според американските медии, Центърът за планиране на военните операции на Съединените щати в йорданската столица Аман е поискал от Анкара да прехвърли тези отряди под командването на САЩ с цел да не се допусне настъплението на проиранските отряди в района на Ат Танф, но турците са отказали. В момента Турция се опитва да открие начин да разшири зоната си на влияние в Сирия за сметка на кюрдския кантон Африн, включително търсейки сътрудничество с Дамаск и Москва. В тази връзка, някои сирийски анализатори допускат, че Анкара е склонна дори да допусне възстановяване контрола на сирийския режим над Африн, тъй като това би гарантирало относителната сигурност на турската граница в този участък и би затруднило трафика на оръжие от Сирия за бойците на Кюрдската работническа партия (РКК), действащи на територията на самата Турция. Турското военно командване осъзнава, че ако все пак реши сама да окупира Африн, Турция вероятно ще се сблъска там с мащабна терористична кампания и трудно ще удържи контрола над населената с кюрди територия. От друга страна обаче, това би и позволило значително да разшири своята зона на влияние в Сирия за сметка на съседната провинция Идлиб, която все още се контролира от джихадистите. Създаването на пряка връзка между Турция и Идлиб, през района на Африн, ще усили значително турските позиции и ще ликвидира влиянието на терористичните групировки, като Хаят Тахрир аш-Шам (бившият Фронт Ан Нусра) например. Ето защо, в момента Анкара продължава да се колебае, дали да предпочете сътрудничеството с Дамаск с цел подялбата на кюрдската зона Африн, или пък да стартира мащабна самостоятелна военна операция за овладяването и (между другото, на 31 юли турски военни завзеха две села в зоната на Кобани, Северна Сирия, контролирана от YPG).

Що се отнася до Иран, режимът на аятоласите очевидно няма никакво намерение да се отказва от плановете си за създаването на "шиитска геополитическа ос" в региона, ключова роля в която се отрежда на Сирия. През настоящата 2017 иранците увеличиха числеността на своите доброволчески отряди в Сирия до 6000 души. Това стана възможно благодарение на понижаването на интензивността на военните действия в Ирак (особено след падането на Мосул), нарастващото значение на борбата срещу Ислямска държава и продължаващите усилия за привличането във въпросните отряди на шиити от Ирак, Пакистан и Афганистан. Разширяването на иранското военно присъствие в Сирия, позволи осъществяването на редица мащабни операции срещу силите на ИД, в резултат от които в зоната на влияние на Техеран се оказаха значителни територии южно от Палмира (включително фосфатните находища Хнейхис и Аш Шаркие), както и малък участък от границата с Ирак, северно от Ат Танфа.

Както е известно, Иран е сред големите печеливши от очерталия се през юни 2017 конфликт между Доха и Рияд, тъй като се оказа единствената държава, способна да осигури необходимите продоволствени стоки за населението на Катар. Освен това, в отговор на обвиненията, че финансира Ислямска държава и други терористични организации, режимът в Доха рязко съкрати помощта за съюзните си групировки, както и за бедуинските племена, действащи в сирийската пустиня по границата с Ирак. Това пък позволи на проиранските отряди да се откажат от планираното (но спряло в резултат на американските въздушни удари) настъпление срещу Ат Танф и да го продължат успещно в североизточна посока, към граничния с Ирак сирийски град Ал Букамал.

Както е известно обаче, в освободения от иранците участък от границата между Сирия и Ирак липсват удобни пътища. Основните пътни магистрали минават или на юг от него - в Ат Танф (шосето Багдад-Дамаск) или пък на север - в Ал Букамал (шосето Деир ез-Зор - Багдад). Първата се контролира от американските специални части и (както декларират във Вашингтон) никога няма да бъде предадена на проиранските доброволци. Втората пък е добре укрепена и се контролира от ИД, като в момента е единствената сравнително безопасна комуникация между сирийската и иракската групировки на джихадистите. Тоест, поне досега, Иран все още не е изпълнил основната си задача: да гарантира сигурна сухопътна връзка по линията Техеран-Бейрут.

Военните експерти подчертават, че в последно време Русия не осъществява активни бойни действия в Сирия. Наистина, войствените декларации на висши руски военни, че всички американски самолети на юг от Ефрат, ще се смятат за законна мишена, ограничиха поне донякъде ентусиазма на американските ВВС. В същото време обаче, руснаците не предприеха никакви реални стъпки за изтласкване на американците от зоната на язовира Ат Таура, оттатък река Ефрат. Това дава основание на някои анализатори да твърдят, че Москва смята своята зона на влияние по крайбрежието на Сирия и в района на Палмира за напълно достатъчна и едва ли ще се опитва да я разширява.

Макар че съвсем доскоро се смяташе, че режимът в Дамаск изцяло се е отказъл от опитите да провежда някаква поне малко независима политика и изцяло разчита на своите руски и ирански съюзници, напоследък става все по ясно, че умело лавирайки между техните интереси и залагайки на съществуващите между Москва и Техеран противоречия, сирийските власти успяха да си гарантират известна свобода на действие и и значително да укрепят своята армия. Постигнатото през май 2017 в Астана примирие позволи на Дамаск да изтегли част от войските си от фронта в района на Хама и да ги прехвърли на изток, в района на Итрия и Ханасир, т.е. по стратегическия път, свързващ Алепо с Южна Сирия.

Освен това, през юни, сирийската армия успя да обкръжи напълно контролирания от ИД обширен пустинен район, югоизточно от Алепо. Под контрола на сирийското правителство се оказа и стратегическият петролопровод, по който преди войната се доставяше петрол от провинция Хасака. Това ще позволи на сирийските власти да преговарят с кюрдите, контролиращи въпросното находище, за доставката на толкова необходимите на Дамаск енергоносители.

На теория, след като успее да ликвидира обкръжената групировка на ИД, сирийската армия би могла да продължи настъплението си на изток, към анклава Деир ез-Зор, но е по-вероятно, че няма да има сили за това.

Всъщност, независимо от твърденията на западните експерти, като цитираните в началото Драгович и Айрън, разделянето на Сирия на зони на влияние едва ли ще доведе до прекратяването на конфликта. Просто, защото големите външни играчи все още не са разрешили собствените си противоречия по сирийския въпрос и затова най-вероятно ще използват контролираните от тях локални военни сили за да ерозират позициите на своите съперници. Като най-конфликтна се очертава Източна Сирия, където се пресичат американската и иранската сфери на влияние. Най-вече, защото САЩ и Израел няма да допуснат създаването на стратегическия сухопътен коридор между Техеран и Бейрут. Освен това, в провинциите Хасака и Деир ез-Зор има големи петролни запаси и във Вашингтон ще направят всичко възможно за да не позволят те да бъдат използвани от режима на Асад.

Зоните на деескалация в Сирия

Както е известно на 7 юли САЩ, Русия и Йордания се споразумяха за прекратяване на огъня между поддържаните от всяка от страните групировки в Сирия, както и за създъването на зони на деескалация в югозападната част на страната. Всъщност, това е първият реален опит на администрацията на Тръмп да сложи край на започналата преди шест години сирийска гражданска война. Според повечето анализатори, това е станало възможно след като руснаците най-сетне са съумели да убедят американските си партньори в правотата на своята позиция по сирийския въпрос. А именно, че мирът е възможен само в онези райони на страната, където т.нар. "умерена опозиция" не сътрудничи с терористите, а се бори с тях. В противен случай, руските части и техните сирийски и ирански съюзници с основание възприемат и едните, и другите като своя законна мишена.

На срещата между Тръмп и Путин в Хамбург, по време на провеждащия се там форум на Г-20, двамата се договориха за прекратяването на военните действия в една от четирите зони на деескалация, което означава, че САЩ се ангажират да упражнят натиск в тази посока върху "умерената опозиция", а Русия - върху Башар Асад.

Ще напомня, че меморандумът за създаването на четири зони на деескалация в Сирия беше подписан в Астана още през май 2017, в рамките на преговорите между сирийския режим и умерената опозиция, като гаранти на този документ станаха Русия, Турция и Иран. Вашингтон, който първоначално бойкотираше този формат, а след това участваше в преговорите чрез посланика си в Казахстан, повиши през май нивото на своето представителство, изпращайки в Астана помощника на държавния секретар по проблемите на Близкия Изток Стюарт Джонс.

Месец по-късно, в Хамбург, САЩ най-сетне се включиха активно в процеса на разрешаване на сирийската криза, превръщайки се на практика в четвъртия му гарант, наред с Русия, Турция и Иран (и дори измествайки последните двама на по-заден план).

Четирите зони на деескалация следва да включат районите, които все още се контролират от т.нар. "умерена опозиция" (виж фигура 2). Първата, най-голяма, но и най-проблемна измежду тях (в посока от север на юг), е зоната "Идлиб", която включва почти цялата едноименна сирийска провинция, както и някои съседни територии на провинциите Алепо, Латакия и Хам. Втората е разположена на север от Хомс и можем условно да я обозначим като "Растан", по името на третия най-голям град в провинцията, след Хомс и Палмира. Третата зона е предградието на Дамаск Източна Гута, а четвъртата включва две трети от провинция Дераа, както и останалата в Сирия част от провинция Кунейтра (по-голямата част от нея - т.нар. Голански възвишения, е анексирана от Израел), както и няколко селища в западната част но провинция Сувайда, на границата с Дераа.

В съответствие със споразуменията от Астана, в зоните за сигурност следва да бъде гарантиран достъпът на хуманитарни стоки, възстановяването на инфраструктурата и икономическата активност, а в хода на напредъка на мирния процес - и създаването на легалнни органи на местната власт. За целта, страните поеха ангажименти да изготвят до средата на юни точни карти на зоните на деескалация, както и карти на разграничителните линии между "умерената въоръжена опозиция" и терористичните групировки.

  Фигура 2. Зоните на деескалация в Сирия, според споразумението от 7 юли 2017

Междувременно, събитията от края на юли 2017 на практика промениха статута на първата зона. Както е известно, тогава радикалните джихадисти от Хаят Тахрир аш-Шам установиха пълен контрол над Идлиб, изтласквайки оттам всичките си "умерени" конкуренти, и стигнаха до турската граница, овладявайки попътно няколко големи склада със западно въоръжение. Повечето експерти обаче смятат, че този на пръв поглед несъмнен успех на най-радикалната джихадистка групировка в Сирия (като изключим ИД), може да се окаже началото на нейния край, който при това ще бъде твърде мъчителен. Просто защото вече нищо не пречи на руската авиация и на турската артилерия да атакуват Идлиб, което досега те се въздържаха да правят, тъй като градът формално се контролираше от вече несъществуващата групировка Ахрар аш-Шам, която бе сред участниците в преговорите в Астана. Не се изключва дори, че в усилията за унищожаването на джихадистите от Хаят Тахрир аш-Шам могат да се включи и проамериканската коалиция. Тоест, ако преди събитията в Идлиб военните експерти в Москва, Анкара, Аман и Дамаск не бяха наясно, какво следва да се прави с този своеобразен "джихадистки резерват", в който през последните две години се стичаха най-радикалните проислямистки сили, сега колебанията им вероятно ще изчезнат. Тоест, само въпрос на време е, кога руснаците и турците ще атакуват контролираната от Хаят Тахрир аш-Шам „зона на деескалация” около Идлиб.

И така, както вече споменах по-горе, първоначалното споразумение между Путин и Тръмп за прекратяване на огъня касаеше само една от четирите зони на деескалация, а именно четвъртата, която по настояване на Москва бива условно обозначавана като "Югозападна Сирия". Причината, както и руското искане да бъдат уточнени провинциите, част от чиито територии влизат в тази зона (Дераа, Кунейтра и Сувайда), е свързана с необходимостта да бъдат пресечени евентуални бъдещи спекулации относно принадлежността към тази зона на някои територии, които в момента се контролират от умерената опозиция, но не са обект на споразумението за зоните на деескалация. На първо място сред тях е големият масив по границите на Сирия с Йордания и Ирак (при това той е част от провинциите Дамаск и Хомс, които не се споменават в меморандума), както и за част от провинция Сувайда, която обаче е разположена в противоположна на зоната на деескалация посока.

Между другото, в зоната на деескалация "Югозападна Сирия" също има няколко населени пункта, контролирани от Хаят Тахрир аш-Шам, и дори малка зона на ИД, която при това се намира точно там, където границите на Сирия и Йордания стигат до окупираните от Израел Голански възвишения. Остава да видим, как проамериканската "умерена опозиция" ще се справи с този проблем.

Редица експерти прогнозират, че в крайна сметка въпросната зона на деескалация ше премине под ефективния контрол на Йордания, която е третият участник в споразумението за създаване на зони за деескалация в Сирия от 7 юли 2017. Впрочем, според появили се в специализираните медии съобщения, в подготовката на американско-руско-йорданския меморандум, активно е участвал и Израел. Центърът за мониторинг за зоната "Югозападна Сирия" е разположен в йорданската столица Аман. В тази връзка, мнозина смятат, че едно добро решение би била евентуалната евакуация в "Югозападната зона" на бойците от умерената въоръжена опозиция и членовете на техните семейства от Източна Гута и Растана. Разбира се, това ще стане възможно само, ако Дамаск склони да приеме териториалната размяна на Източна Гута и Растана срещу контролираната от сирийския режим ивица, която на практика разполовява "Югозападната зона", плюс непосредствено прилежащата до Голанските височини част от провинция Кунейтра.

Наистина това ще означава, че сирийското правителство ще загуби достъпа си до окупираните Голански възвишения (с изключение на тясна петкилометрова ивица до границата с Ливан, където са изворите на река Ауадж, снабдяваща с питейна вода Източен Дамаск, и където може да бъде създадена "вечна" демилитаризирана зона). По този начин обаче, Башар Асад - без дори да му се налага официално да признава Държавата Израел – може да прекрати състоянието на война с нея и да се освободи от бремето на проблема за окупацията на Голанските възвишения (който вече ще стане проблем на Аман), както и на този за "ционистката окупация на Палестина".

Днещните реалности са такива, че разрушената от войната Сирия просто не може да си позволи да се ангажира за "борбата за идеалите на арабския свят", особено след като през ноември 2011 беше изхвърлена от Лигата на арабските държави (тогава против това решение гласуваха само Ливан и Йемен и дори Ирак се въздържа). Още повече в момента, когато вървят усилени сондажи за признаването на Израел от арабските монархии от Залива.

Дамаск отчаяно се нуждае от пробив във формиралия се антисирийски фронт. Това най-лесно би могло да стане именно за сметка на компромиса и териториалните отстъпки в "Югозападната зона на деескалация", при това ще донесе на режима най-големи ползи, в сравнение с предстоящото урегулиране на отнвошенията с Турция, кюрдите или с бъдещата сунитска държава, която рано или късно ще възникне върху част от територията на вече разпадащия се Ирак. Тоест, постигайки разрешаване на проблемите на югозапад с Йордания и, косвено, с Израел, Дамаск ще може да води преговорите с изброените по-горе играчи от много по-силни позиции.  Както е известно, войната в Сирия започна през март 2011 с въоръжените сблъсъци в град Дераа. Сега се появява нелош шанс тя да приключи пак там. Тепърва обаче предстои да видим, дали когато това се случи, Сирия ще продължи да съществува като унитарна държава или ще бъде федерализирана, като първа стъпка към разделянето и на няколко квазидържавни образувания.

Бележки:

1. http://nationalinterest.org/feature/its-time-break-syria-21308
2. https://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/74-2004/broi1-2004/513-federalizatsiyata-patyat-kam-stabiliziraneto-na-irak

* Българско геополитическо дружество