Ако Рип ван Уинкъл (герой от едноименното произведение на американския класик Натаниел Хотърн, който заспива и се пробужда след двайсет години, откривайки, че е проспал половината си живот - б.р.) беше заспал през 1992 и се бе събудил през 2017, вероятно щеше да бъде смаян от много неща и случки, включително от смартфоните или от президента Доналд Тръмп. Би се учудил обаче и от това, колко малко се е променила вътрешната структура на глобалната политика след края на студената война.
НАТО продължава да съществува и дори се разшири значително за сметка на бившите държави от Варшавския пакт, достигайки до самото "сърце" на някогашния Съветски съюз. Ван Уинкъл ще се изуми от факта, че и през 2017 Съединените щати са ангажирани с нещо, силно напомнящо нова студена война с постсъветска Русия и постмаоистки Китай. По време на първата студена война мнозина консерватори обвиняваха либералите, че са руски шпиони и марионетки, сега пък - т.е. в хода на втората студена война, мнозина либерали обвиняват президента-консерватор Тръмп и неговите съветници, че са агенти за влияние на Москва. Много американци продължават да смятат Иран - който е опонент на Америка откакто се трансформира в теократичен режим през 1979 - за най-големия враг на САЩ в Близкия Изток. Северна и Южна Корея продължават да са разделени и да се намират в състояние на перманентен конфликт. Тоест, ако Рип ван Уинкъл иска да види някакъв съвършено различен световен ред, очевидно отново ще му се наложи да заспи, като си нагласи будилника на 2050 или дори на 2100-та година.
От гледната точка на реалистичната школа в теорията на международните отношения, степента на инерция в геополитиката представлява много сериозен проблем. Традиционният реализъм се основава на тезата, че алиансите са само временен отговор на външните заплахи и след изчезването на последните, те трябва да бъдат ликвидирани или трансформирани. Когато реалистите решат да преминат от теоретичните формулировки към практическите решениа, те по правило следват един или друг вариант на стратегията на "офшорния баланс", в рамките на която САЩ следва да концентрират натиска си върху най-малко опасната измежду големите държави в многополюсния свят (в книгата си The American way of strategy самият аз наричам този вариант "адаптивна стратегия").
В дългосрочна перспектива, реалистите могат да се окажат прави. НАТО и алиансът между САЩ и Япония могат да се изчерпат, а Съединените щати да решат да ограничат разходите си и да се ориентират към политика на "офшорен баланс". Възможно е тези събития да отнемат повече време - да не забравяме, че от падането на Берлинската стена са изминали само 28 години, а от момента на разпадането на СССР – едва 26.
В същото време обаче, онези от нас, които се смятат за реалисти, би трябвало да си изяснят, дали наистина осъзнаваме истинското състояние на нещата. Възможно е да се окаже, че реалистите от школата на "офшорния баланс" бъркат, за разлика от неоконсервативните и неолиберални привърженици на американската глобална "империя". В крайна сметка, съществуват повече от два варианта - на постоянно променящите се алианси и на американската глобална хегемония или "империя". Третият вариант е подялбата на света между дългосрочни геополитически блокове.
Блоковата система е позната на всички. Разделянето на планетата на два блока, управлявани от свръхдържави, беше най-важната характеристика на студената война, продължила от края на Втората световна война до 90-те години на ХХ век.
Създаденият и доминиран от Америка блок често бива определян като "Свободният свят". В най-добрия случай, това е евфемизъм, а в най-лошия - изкривяване на действителността в духа на Оруел. Защото американският блок от ерата на студената война включваше не само либерални или демократични държави, но и деспотичните монархии от Персийския залив и проамериканските диктаторски режими в Южна Корея, Тайван, Филипините, Южен Виетнам (преди завоюването му от комунистическия Север през 1975), и повечето страни от Латинска Америка.
Впрочем, "Свободният свят" не само не бе "свободен", но и не беше истински "свят". Противостоеше му комунистическият блок, чиито лидери се смятаха за част от единното марксистко-ленинско движение, дори когато - в началото на 50-те години - Мао Дзедун започна борба за лидерство с наследниците на Сталин. Що се отнася до т.нар. "Трети свят", той не представляваше истински блок, а по-скоро общо понятие, включващо неутралните страни, като Индия и много други постколониални държави в Азия, Африка и Близкия Изток, стремящи се да максимизират своята независимост от двете свръхдържави.
Блоковете в ерата на студената война
Блоковете от ерата на студената война бяха по-слабо интегрирани, отколкото много древни или средновековни империи, но пък много по-интегрирани от старомодните, „незаинтересовани” съюзи между независими държави, създадени за борба срещу някаква обща заплаха. В най-добрия случай, следвоенните Западна Германия и Япония биха могли да се разглеждат като "полусуверенни" държави, лишени от правото да прокарват наистина независима външна политика и подчинени на (неформалната) доминация на САЩ. Тоест, те представляваха своеобразни "протекторати" - нещо средно между имперски колонии, подчинени на метрополията, и наистина независими съюзници.
Още по-близо до традиционния имперски модел беше Съветският блок в Източна Европа. В една сфера на влияние, която се определя изключително от военна гледна точка, великата държава може да отстоява своето право на вето по отношение на стремежа на някои страни, представляващи част от тази сфера, да формират военни алианси със страни извън нея, позволявайки им в същото време да бъдат независими. Такъв беше случаят с Финландия по време на студената война, но това не се отнасяше за държавите от Варшавския пакт, след като през 1945 Москва създаде на контролираните от нея територии покорни комунистичеси сатрапии, просъществували чак до края на студената война. "Доктрината Брежнев" утвърди правото на СССР да се меси във вътрешните работи на "братските народи" от комунистическия блок. Както е известно, Съветският съюз успя да потуши избухналите антикомунистически въстания, осъществявайки военни намеси в Източна Германия - през 1953, в Унгария - през 1956 и в Чехословакия - през 1968. Друга подобна намеса вероятно е била предотвратени благодарение на наложеното от Войчех Ярузелски военно положение в Полша през 1981. Зависимите комунистически режими от Източния блок с основание се смятаха за "сателити" на Москва.
Що се отнася до държавите от НАТО, през цялата студена война в нито една от тях не дойде на власт правителство, свързано по някакъв начин с Москва, затова можем само да гадаем, каква би била реакцията на Запада при подобно развитие. Въпреки това, още от началото на следвоенния период САЩ се стремяха да отслабят комунистическите партии в Западна Европа и да укрепят позициите на техните противници с помощта на тайни подривни действия. На други места, Съединените щати осъществиха серия от секретни операции с цел да не допуснат падането на зависимите от тях режими и идването на власт на просъветски или неутрални лидери. Така, през 1953 Вашингтон помогна за свалянето на правителството на Мосадък в Иран, опита се да свали или да убие Фидел Кастро, съдейства за осъществяването на военните преврати през 1954 и 1973 в Гватемала и Чили и осъществи военни интервенции през 1965 в Доминиканската република и през 1983 - в Гренада, като това са само някои от множеството американски намеси в политиката на други държави. Освен това САЩ се ангажираха с мащабни войни на Корейския полуостров и в Индокитай за да запазят властта на местните проамерикански и антикомунистически диктатури.
Блоковете от ерата на студената война представляваха икономически, културни, а също военни и идеологически организации. Самата студена война пък, освен всичко друго, беше война на финансово, търговско и индустриално изтощаване на комунистическия блок от страна на американския, включително чрез налаганите в течение на половин век максимално строги икономически санкции. В рамките на стратегията на студената война, САЩ поощряваха икономическата интеграция на Западна Европа и си затваряха очите за меркантилистката търговска политика на своите японски, южнокорейски и тайвански протекторати. Впрочем, по време на студената война Съветският съюз също разполагаше със свой икономически блок - т.нар. Съвет за икономическа взаимопомощ (1949-1991), известен повече като СИВ.
Студената война се водеше и на идеологическия фронт. Още със завземането на властта от болшевиките през 1917 Съветският съюз се опитва да манипулира общественото мнение в другите държави по света, включително в САЩ, с помощта на активисти на местните комунистически партии, шпиони и просъветски настроени некомунистически елементи. На свой ред, по време на студената война САЩ, техните съюзници и протекторати създадоха собствени антикомунистически пропагандни мрежи и институции. Някои от тях, като Радио "Свобода" например, бяха публични. В други случаи антикомунистическата пропаганда се поощряваше тайно от САЩ, които финансираха с посредничеството на ЦРУ организации като Конгреса за културна свобода или списание Encounter.
В известен смисъл блоковете от ерата на студената бяха доста по-интегрирани, отколкото старите европейски колониални империи или династични монархии. Както е известно, в династичните империи има държавни религии, а пък колониалните империи твърдят, че са носители на някаква универсална идея - католическата контрареформация, в случая с Испания, свободата - в случая с Великобритания, или пък просветителската мисия - във френския случай. Но съчетаването на доминиращите военни съюзи, интегрираните междудържавни индустриално развити икономики и постоянната военновременна пропаганда, осъществявано в течение на половин век, беше нещо ново в историята.
Повечето реалисти (включително и аз самият) смятаха това за временно явление. Когато рухна Берлинската стена, мнозина от нас вярваха, че алиансите и мисленето от епохата на студената война, както и нейните институции, ще изчезнат или поне ще бъдат радикално трансформирани. Надявахме се, че в "новия нормален свят" големите и малките държави ще преразгледат старите съюзи, ръководейки се единствено от собствените си национални интереси.
Всъщност, напълно е възможно това да се случи, но засега нещата изглеждат съвършено различно. Наистина, държави като Филипините или Турция, които доскоро се смятаха за близки съюзници на САЩ, сега афишират независимостта си от Вашингтон. Но това са по-скоро изключения, потвърждаващи правилото, а именно че доминираният от Америка блок от ерата на студената война продължава да съществува. През 90-те години на миналия век мнозина се опасяваха, че обединена Германия много бързо ще се превърне във велика държава и ще се опита да създаде доминирана от нея Централна Европа. Вместо това, САЩ запазиха хегемонията си в НАТО, а алиансът започна да се разширява на изток, докато не се сблъска със сериозната съпротива на постсъветска Русия в Грузия и Украйна.
Новата блокова реалност
Тоест, налага се изводът, че в общи линии реалистите са прави относно динамиката на глобалната политика, но невинаги - относно нейните ключови играчи. Ами, ако основните действащи лица в световната политика са - и ще продължат да бъдат - не множеството независими държави, а малък брой повече или по-малко постоянни йерархични многонационални блокове, всеки от които ще бъде ръководен от една или няколко доминиращи национални държави?
Вярата, че в индустриалната епоха светът ще се трансформира в една или няколко военно-икономическо-политически агломерации се формира още през ХІХ век. В края на същото столетие тази идея стимулира конкуренцията между западните държави за овладяване на колкото се може повече колонии. Освен това, тя става причина за двете световни войни, избухнали на фона на стремежа на правителствата на Германия и Япония да развият и консолидират собствените си блокове или империи по пътя на регионалната военна експанзия.
В книгата си "Революцията на мениджърите", появила се през 1943, бившият троцкист и теоретик на консерватизма от ерата на студената война Джеймс Бърнам (1905-1987), предсказва появата на три големи блока след края на Втората световна война, чиито "ядра" според него ще бъдат САЩ, Германия и Япония. Този негов труд оказва силно влияние върху антиутопичната визия на Джордж Оруел в неговия прочут роман "1984", където се говори за постоянен нискоинтензивен конфликт между въображаемите блокове на свръхдържавите Океания, Евразия и Източна Азия.
Както се вижда Бърнам се оказва лош пророк. Втората световна война доведе до установянето на двуполюсен световен ред, в чиито рамки САЩ и Русия - като свръхдържави - се превърнаха в хегемони на двата конкуриращи се блока, Япония стана сателит на Америка, Германия беше поделена между източния и западния блок, а Източна Азия и другите региони се превърнаха в спорни зони, където блоковете се опитваха да печелят позиции с помощта на т.нар. "опосредствани войни" (proxy wars).
Бърнам обаче, оставайки верен на марксистката традиция, от чието влияние успява да се освободи едва в края на живота си, се опитва да интегрира теорията за глобалните икономически и социални промени в собствената си геополитическа теория. Всъщност, това винаги е било и си остава несъмнено предимство на подходите, сходни с подхода на Бърнам, основаващ се на противопоставянето на съвременните, доминиращи на Запад научни концепции за световния ред, които по правило се концентрират само върху един, единствен фактор и се опитват да градят теорията си на него.
От гледна точка на теорията на международните отношения, неореализмът - в най-чистия му вид - изолира властта, приравнявана, по правило, към военната мощ. Някои негови разновидности се опитват да обяснят външната политика на отделните държави като реакция на условията на полярния модел: би- мулти- едно- или аполярен, т.е. "безполюсен". В същото време обаче, от друга гледна точка, традиционната неокласическа икономика игнорира както националните държави, така и блоковете, в качеството им на самостоятелни икономически субекти, и теоретизира търговията от гледната точка на отделните физически лица и фирми, действащи на несъществуващия идеализиран глобален пазар. Третата гледна точка пък акцентира върху политическата теория, включително теориите за либералната демокрация, които по правило почти не обръщат внимание на реалните събития в сферата на националната сигурност или икономиката.
В някои научни направления идеализираните модели могат да се окажат полезни, но като цяло не спомагат за правилното разбиране на световната политика. В този случай, трите изолирани подхода на теорията на международните отношения, теоретичната икономика и политическата философия, могат да създадат един хипотетичен свят, в който всяка държава ще разполага с теоретичната възможност да се присъедини едновременно към конкретен съюз с цел да гарантира военната си защита, към друг търговски блок - за да постигне икономическите си цели, и към трети международен алианс, чиито членове са обединени от общите си политически убеждения и социални ценности.
В реалния свят обаче, не съществува подобна калейдоскопична съвкупност от възможности. Между военната, икономическата и политическата сфери винаги е налице значително еднообразие на подходите както по време на студената война, така и четвърт век след нейния край.
В Европа например, е налице почти пълно (с някои изключения) съвпадение между членството в НАТО и това в ЕС. Върху членовете както на ЕС, така и на НАТО, се упражнява силен натиск да се съобразяват с постулатите на общата либерално-демократична идеология. В тази връзка, Полша и Унгария например, се разглеждат напоследък от повечето западноевропейски членове на ЕС и НАТО като отказващи да го сторят "нелиберални демокрации", заради спорната политика по отношение на обществената телевизия (Полша) или държавния контрол върху неправителствените организации и имиграцията (Унгария), макар че в сравнение с автократичния Китай или Саудитска Арабия, тези две страни трудно могат да бъдат отличени от своите "либерални" европейски съседи.
В други сфери пък се наблюдава съществено наслояване на членството във военни алианси и в търговски блокове. Така, мегарегионалните търговски споразумения, лансирани от администрациите на Буш-младши и Обама - Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) и Транстихоокеанското партньорство (ТТП), целяха отчасти да укрепят иницираните от САЩ алианси за гарантиране на сигурността в Европа и Източна Азия. На свой ред, лансираното от Китай Регионално всеобхватно икономическо партньорство (РВИП) има ярко изразени геополитически измерения, включвайки много от азиатските държави, които в същото време са членове на ТТП, но изключвайки САЩ. Освен това е налице значително съвпадение между членството в Шанхайската организация за сътрудничество - квазивоенен алианс, оглавяван от Китай и Русия - и новите икономически институции, подкрепяни от Пекин, включително Новата банка за развитие на БРИКС и Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции. Същото се отнася и за Евразийския икономически съюз, иницииран от Владимир Путин, чиито измерения са колкото икономически, толкова и геополитически.
Ако разглеждаме политиката за сигурност и търговската политика като съвършено различни сфери, всяка от които се характеризира със специфични вътрешни характеристики и не е свързана с другата, рискуваме да се объркаме, също като в известнати индийски притча за слепите мъдреци и слона, в която въпросните мъдреци, докосвайки различните части на слона, не осъзнават, че и хоботът, който им прилича на змия, и голямото плоско ухо и наподобяващите дървета крака всъщност принадлежат на едно и също животно. В нашия случай, такиви "животни" са блоковете.
Отговорният подход към блоковете означава отказ от идеята за националния интерес като съвкупност от разнообразни приоритети и осъзнаване на факта, че националните интереси както на доминиращата, така и на подчинените държави често се дефинират от лидерите като съхраняване или разширяване на блока, част от който са всички те.
От гледна точка на господстващата държава, която ръководи конкретния блок, последният умножава националната военна мощ и богатство чрез присъединяването към собственото население и ресурси на онези на другите членове на блока. Предвид ниските коефициенти на раждаемост и трудностите, свързани с повишаване нивото на производителност за сметка на иновациите, най-бързият и ефективен начин да се повиши общия БВП на един блок се оказва присъединяването на нови членове. При това членството в блока може да повиши статуса на държавите от "втория ешелон". Така например, населението на Евразийския икономически съюз, който включва Русия, Беларус, Казахстан, Киргизстан и Армения, е 179 млн. души, като 143 млн. от тях живеят в Русия.
Естествено, мощта, базираща на териториалната експанзия и вътрешния растеж, е в основата на стратегиите на някогашните империи. В условията на съвременната епоха, основаваща се на правилата на националното самоопределение и националния суверенитет, включването на допълнителни територии в състава на държавата посредством тяхното завоюване, се смята за незаконно. В същото време обаче, е напълно възможно създаването на своеобразни "неофициални империи" под формата на блокове, с помощта на алианси за гарантиране на сигурността и търговията, които много трудно могат да бъдат разграничени от фактическия колониализъм, когато единият от партньорите представляват слаб протекторат, а другият - велика държава или свръхдържава.
В момента неокласическите икономисти и либертарианците (две течения, чиито пътища се пресичат) биха могли да възразят, че размерите на икономическите блокове са без значение на фона на глобалния свободен пазар. Това е вярно, но няма нищо общо с темата, просто защото безграничният световен пазар никога не е съществувал реално и няма как да съществува при липсата на световно правителство. В една разделена от блоковете на великите държави световна икономика индустриалните отрасли, чиято печалба нараства благодарение на ефекта от мащаба, ще се окажат по-продуктивни и динамични именно в блоковете с най-големи интегрирани пазари, т.е. на вътрешните пазари на гъстонаселените държави и още по-гъстонаселените блокове.
На свой ред, технологичната и търговска ефективност, гарантирани от мащабите, дават възможност за по-бърз растеж, по-висок доход на глава от населението и ръст на данъците като абсолютна стойност, дори при ниски данъчни ставки - данъци, които освен всичко друго, биват изразходвани за военни нужди. Именно това е успешната стратегия, която беше използвана от по-големия и богат американски блок за да постигне фалита и разпадането на противостоящия му съветски блок. Така е в нашия безмислен меркантилистки свят: колкото по-голям е "твоят" блок, толкова по-добре.
Що се отнася до лидерите на сравнително слабите и малки държави (каквито са мнозинството от страните в света) членството в блока може да се окаже полезно, дори ако съотношението на силите вътре в него е по-скоро йерархично, отколкото равноправно. То би могло да гарантира на износителите и вносителите от въпросните малки държави достъп до пазарите и доставчиците на блока, както и включването им във веригата на неговите доставки. В качеството си на фактически протекторати на доминиращите държави от блока, слабите страни могат да се превърнат дори в своеобразни "търтеи" по отношение на отбраната, харчещи сравнително малко за отбрана, защото разчитат на защита от големите играчи.
Разбира се, освен колективната сигурност и икономическите интереси, обединяващи фактори за членовете на един блок могат бъдат общата идентичност или ценности. Както е известно, навремето комунистическите режими от Варшавския пакт и съветските републики само на думи се ръководеха от маркистко-ленинската идеология. Днес пък, либералната демокрация - не само в нейния абстрактен, но и в по-радикалния и вариант (характерна за който е подкрепата на мултикултурализма и масовата имиграция), се е превърнала в своеобразна официална идеология на ЕС. Мнозина членове на европейския социален елит твърдят, че се смятат на първо място за "европейци", а едва след това - за британци, французи, испанци или гърци.
Съвременните блокове обаче, могат да съществуват и без този трети елемент на общото самосъзнание и ценности, т.е. само на основата на общата военна и икономическа политики. Саудитска Арабия например си остава интегрална част от блока, доминиран от САЩ, макар че ценностите и са напълно несъвместими с либералния и демократичен мироглед на Америка. На свой ред, подходът на руското и китайското правителства към международните отношения се характеризира с т.нар. "суверенизъм", т.е. с висока степен на уважение (и ненамеса) към вътрешната политика и социалната структура на техните съюзници и зависимите от тях държави.
Основите на американския блок
"Реалистите", критикуващи външната политика на САЩ след края на студената война, често са склонни да обясняват политическия курс на последните американски администрации с техния наивен идеализъм или дори утопизъм. Това може и да изглежда правдоподобно в светлината на утопичните логически постановки, към които апелират привържениците на идеята за разширяването на НАТО (представяно като "разширяване на кръга на пазарните демокрации"), войната в Ирак (представяна като част от "глобалната демократична революция") или смяната на режима в Либия (концепцията "отговорност за защита"). Истината обаче е, че подобно обяснение не звучи особено убедително.
В основата на външнополитическите концепции на двете големи политически партии в САЩ е заложена тяхната убеденост, че съществуването на "американски блок" е от ключово значение за националните интереси на страната. От тази аксиома следва, че абсолютно всичко, което води до укрепването на "американския блок", отговаря на националните интереси на САЩ. Тоест, блокът следва да се разширява, ако това е възможно, но в никакъв случай не бива да се допуска неговото "свиване".
Ако следваме тази логика обаче, излиза, че макар интересите на блока, формирал се около Америка, да съответстват на дългосрочните интереси на Съединените щати, в краткосрочна перспектива е възможно на Вашингтон да се наложи да пожертва тяснонационалните американски интереси за да гарантира функционалността на блока. Тоест, ако съхраняването на мултинационалния блок, доминиран от САЩ, изисква определени жертви от американската нация, те трябва да бъдат направени. Ако известен брой американски военни трябва да загинат за да се демонстрира доверието и загрижеността на САЩ към слабите зависими държави от собствения им блок (като по този начин не се допусне другите американски протекторати да загубят вярата си в Америка като гарант за собствената им сигурност), тогава целта оправдава средствата. Ако определени американски предприятия и индустриални сектори следва да бъдат принесени в жертва с цел привличането в блока (или запазването на членството в него) на едни или други чужди държави, предоставяйки едностранен достъп на техните износители до пазарите на САЩ, това също трябва да бъде сторено. Защото, "което е добро за американския блок, е добро и за Америка".
И тъкмо поради това "транзакционният национализъм" на Доналд Тръмп ужасява външнополитическия елит на САЩ: според принадлежащите към него, президентът не осъзнава, че поддържането на американския блок не е просто една от няколкото основни задачи, а доминираща цел на американската стратегия. От гледната точка на елита, повдигането на въпроса, дали САЩ не са загубили, защитавайки за своя сметка, интересите на Япония, Южна Корея и другите си богати съюзници от НАТО, е все едно да бъдат поставени под въпрос разходите за (и резултатите от) защитата на южното или западното крайбрежия на Съединените щати от страна на федералното правителство. За повечето представители на външнополитическия ни елит отсъствието на Южна Корея или Полша от доминирания от Вашингтон военен блок би било също толкова опасно, колкото и откъсването на Калифорния или Вирджиния от територията на Америка. В крайна сметка обаче, техните страхове могат да се окажат прибързани, той като - както изглежда - Тръмп е по-заинтересован да упражнява натиск върху американските съюзници с цел те да допринесат повече за стабилността и просперитета на доминираните от Вашингтон алианси, отколкото да работи за разпускането на последните.
Подобно на американските си колеги, външнополитическите елити в европейските държави остават неподвластни на логиката на реалистите а'ла Бисмарк, разчитащи на точната и хладнокръвна преценка, дали бремето, свързано с членството в НАТО и ЕС няма да надвиши в определен момент съпътстващите ползи, от гледна точка на тясно дефинираните национални интереси. Така, в хода на кампанията, която през лятото на миналата 2016 приключи с гласуването за излизане на Великобритания от ЕС, именно аутсайдерите-популисти използваха като основен аргумент необходимостта да бъдат защитени британските (или английските) национални интереси. Практически целият британски елит се обявяваше против подобна стъпка. Принадлежащите към него прагматично възразяваха, че цената за т.нар. Brexit ще се окаже катастрофално висока. Беше очевидно, че членството както в ЕС, така и в трансатлантическата европейско-американска система, е важен елемент от тяхното личностно и професионално самоопределение. За върхушката на британското общество излизането от ЕС изглеждаше или като нелепа шега, или като кошмар.
Възможно е съветската заплаха действително да е послужила като първоначален стимул за създаването на НАТО и - косвено - на т.нар. "обединена Европа". Но днес трансатлантическият европейско-американски блок е до такава степен интегриран и толкова силно скрепен от връзките в сферата на военното сътрудничество или икономическата взаимозависимост и общите ценности и е дотолкова съществен за самоопределянето на елитите от двете страни на Атлантика, че продължава да съществува дори при липсата на каквато и да било реална заплаха от страна на Русия, като свръхдържава (в това отношение очевидно не си струва да се придава сериозно значение на ограничения ревизионизъм на Путин).
В другите региони на света обаче, като например Източна, Централна и Южна Азия, или в Персийския залив, очевидно са налице много по-слаба междунационална интеграция и далеч по-традиционни съюзи, функциониращи на принципа за незаинтересоваността на участниците в тях към вътрешите работи и ценностите на партньорите си. За разлика от Северноатлантическия регион, в Азия все още съществува нещо, които много напомня традиционната реалистична представа за "транзакционната" национална дипломация, основаваща се на стриктно формулираните дискретни интереси на конкретната държава.
Но дори и в самото сърце на политическия прагматизъм през ХХI век, гледната точка на представителите на традиционния американски реализъм вероятно би била отхвърлена. Причината е, че подкрепяната от мнозина реалисти стратегия на "офшорното балансиране", в чиито рамки САЩ играят ролята на "пазители на баланса" сред няколко други велики държави, няма да е актуална заради дългосрочния ръст на благосъстоянието и мощта на Китай и вследствие на китайското господство в региона.
Една от възможностите за промяна на силовия баланс е появата на повече или по-малко фиксирани географски сфери на влияние. И реалистите, и идеалистите, включително неоконсерваторите и войнствените неолиберали, не подкрепят идеята за наличието на различни сфери на влияние. В американската история обаче, този феномен е сравнително нов. Още преди двете световни войни САЩ лансират Доктрината Монро, очертавайки собствена сфера на влияние. Доктрината на отворените врати, прокарвана от Съединените щати и Великобритания преди повече от век, не е в разрез с европейските и японските сфери на влияние на територията на отслабения и раздробен по онова време Китай. Макар че Франклин Рузвелт най-вероятно е предвиждал, че т.нар. от него "четирима световни полицаи" - САЩ, Великобритания, Съветският съюз и Китай - ще контролират свои собствени региони след края на Втората световна война, студената война бързо се превръща в съперничество между противостоящите си либерални и комунистически визии относно контрола над постколониалните държави и т.нар. "поробени народи" от съветска Европа. Разбира се, на практика, и Съединените щати, и СССР защитават собствените си сфери на влияние в Източна Европа, Карибския басейн и Централна Америка. Но идеята, че слабите съседи на великата регионална държава или на свръхдържавата следва да се подчиняват на локалния хегемон, се оказва неактуална. Неслучайно, през 2013 тогавашният държавен секретар Джон Кери обяви, че "ерата на Доктрината Монро" вече е приключила.
Едно от възможните обяснения е, че историческата Доктрина Монро е загубила актуалността си в периода след студената война, по време на който САЩ отстояват своята изключителна сфера на влияние в качеството си на единствената на планетата свръхдържава, при това не само в Америка, но и в Европа, Азия, Близкия Изток и другите региони. Днес обаче американският проект за трансформирането на доминацията в рамките на блока от времето на студената война в универсална хегемония, т.е. за превръщането на цялата планета в единна сфера на влияние на САЩ, е на път окончателно да рухне заради съпротивата на Китай, Русия и изтормозената от безкрайните ни войни американска общественост. Въпреки това, външнополитическият елит на САЩ упорито отказва да признае провала на американските претенции за глобална доминация, внушавайки, че т.нар. "либерален световен ред" е застрашен от Китай, Русия, а вероятно и от Иран. Тоест, тъй като Китай и Русия оказват умерена съпротива на американския блок в Азия и Европа, те започват да се смятат за заплаха за либерализма, върховенството на закона и глобалната демокрация. В същото време обаче, нелибералните и антидемократични съюзници на Америка, като Саудитска Арабия и Катар например, които са отговорни за възхода на салафитските джихадистки движения в Сирия и на други места - кой знае защо следва да се разглеждат като държави, подкрепящи либералния световен ред. Тоест, свидетели сме на своеобразна пропаганда в стил Оруел. Това, което двупартийният външнополитически елит в САЩ и неговите съюзници в чужбина дефинират като либерален световен ред е просто съвременният американски блок, т.е.нещо като прословутия "Свободен свят" от времето на студената война.
Текущите конфликти с Китай и Русия не са просто препятствия по пътя към глобалното господство на САЩ, а истински и много сериозни прегради. При това няма какъвто и да било шанс, че някакъв друг китайски или руски режим - колкото и либерален и демократичен да е той - ще бъде склонен да признае постоянното военно присъствие на САЩ край своите граници за законно. Затова, предвид сравнително ниските - според американската общественост - залози за воденето на рисковани войни с една свръхдържава (каквато са Съединените щати), като най-вероятен дългосрочен резултат се очертава или неутрализирането на оспорваните "междинни зони", като Украйна и Южнокитайско море например, или създаването в тези райони на нови, военизирани прегради и прикрития от типа на "желязната завеса", съществувала в ерата на студената война.
Във всички случаи, кошмарният за привържениците на глобалната американска хегемония сценарий за разделянето на света между регионални блокове и сфери на влияние ще бъде осъществен. Тоест, няма да има нито устойчиво и общопризнато глобално военно господство на САЩ, нито следващ общи правила световен свободен пазар. Вместо това, поне в краткосрочна перспектива, ще станем свидетели на описваната от Джеймс Бърнам и Джордж Оруел версия на световния ред: оглавявана от Америка "Океания", някакъв китайски "източноазиатски" блок и ориентирана към Русия "Евразия", която вероятно ще бъде по-малка и слаба от някогашния СССР. С течение на времето, към САЩ и Китай, като водещи военни и икономически държави, би могла да се присъедини Индия, вероятно начело на свой собствен блок (да го наречем условно "южноазиатски"). Популисткият национализъм в Европа ще обрече на провал всеки опит за превръщането на континента в централизиран независим блок, способен да действа на световната сцена като едно цяло. Възможните алтернативи за Европа е тя да си остане протекторат на САЩ, да се ориентира към неутралитет или - в най-лошия случай - да се превърне в "зона на разпад" и обект на попълзновенията на големите външни сили.
Заключение
Нищо в настоящия анализ не противоречи на класическия реализъм. Това обаче означава, че предпочитаната от мнозина съвременни американски реалисти стратегия на "офшорния баланс" може да се окаже също толкова неактуална, колкото и отживялата времето си стратегия на глобалното господство на САЩ, към която се придържат неоконсерваторите и неолибералите.
Стратегията на офшорния баланс предполага сравнително лесно присъединяване към едни или други алианси, както и излизането от тях. Освен това, тя изисква наличието на достатъчен брой големи държави, а не само две или три. Само че светът, който включва няколко гигантски интегрирани междунационални блокове, няма нищо общо с този на крехките и лесно прекратявани съюзи, формирани на икономическа основа, в чиито рамки конкурентите периодично сменят местата си. Би могло да се каже, че подобна визия за световната политика проектира остарялата версия на силовата политика на континентална Европа от ХІХ век върху по-малко променливия световен ред през ХХІ и ХХІІ век.
И така, дали светът на бъдещето ще прилича повече на този, съществувал през по-голямата част от човешката история - т.е. поделен между големи мултинационални империи, като Китайската, Персийската или Римската, които се разширяват, докато не се сблъскат една с друга? В света на военно-индустриалните блокове, също както и в старата система на аграрните васални империи, нискоинтензивните сблъсъци по границите могат да продължават в течение на столетия, без да провокират мащабен конфликт, който да прерасне в тотална война на унищожение.
Ако съм прав, Рип ван Уинкъл вероятно би се разочаровал още повече, ако отново заспи днес за да се събуди през 2050 или 2100. Дотогава политиката от позиция на силата може да се промени до неузнаваемост. Много по-вероятен обаче изглежда сценарият, при който великите държави и техните сфери на влияние въобще няма да се променят. САЩ ще продължат да доминират в Северна Америка и, евентуално, в Европа, част от Азиатско-Тихоокеанската зона и други региони. Китайската сфера на влияние тепърва ще се оформя. Ще съществуват тлеещи огнища на напрежение, които ще се превърнат в пресечна точка между тези и други по-малки блокове. Периодите на студена война между блоковете ще се редуват с периоди на студен мир. Вътре в отделните блокове може да се осъществява мащабна свободна търговия, инвестиции и миграция, но икономическите отношения между тях, по правило, ще бъдат конфликтни и ще се определят от принципа на стратегическия меркантилизъм "кой кого".
А какво ще стане с мечтата за един сплотен свят, състоящ се от наистина независими държави, споделящи единен глобален свободен пазар и контролирани от доброжелателно настроените Съединени щати или пък от Съвета за сигурност на ООН? Опасявам се, че Рип ван Уинкъл би могъл да види нещо подобно само на сън.
* Авторът е политически директор на Програмата за икономически растеж на "Ню Америка Фоундейшън", автор на бестселъра "Американската стратегия" и анализатор на "Нешънъл Интерест"
