Както и известно, днес критично важна роля в националното проектиране играе не само съвършенството на конкретните процедури, но и човешките качества, не само енергията на новите идеи, но и наличието на такъв генерален субект, какъвто е „националната корпорация”, искрено заинтересована от „капитализацията” на своята държава. Както и, наличието на достатъчно сложни „карти” на епохата, в които да са очертани не само топографските особености на света, който вече принадлежи на миналото, дори не и на текущата, вече формализирана и осмислена реалност, но и на онзи неясен, трудноуловим и едва очертаващ се ландшафт отвъд хоризонта, който наричаме „бъдеще”. Истината е, че от доста години насам човечеството се развива в условията на преход. Културната криза на модерната епоха назряваше в продължение на дълги десетилетия – всъщност целият ХХ век премина под знака на социалния преход и инициативното търсене на нов световен ред. Конкуриращите се проекти на века – на комунизма, фашизма, социалната демокрация и неолиберализма, които замениха религиозните ереси и конфликтите на предишните епохи, демонстрираха обаче, в една или друга степен, своята едностранчивост и незавършеност, трансформирайки се от утопии в антиутопии.

1.

Съвременният процес на икономическа глобализация би могъл накратко да се формулира така - ако в миналото световната икономика беше онова поле, върху което действаха суверенните държави, днес тя е напълно автономен субект, опериращ върху територията на националните държави. В същото време обаче, появата на този у никален глобален субект съвсем не води автоматично до изчезване на предишните "актьори" от сцената. В резултат от това днешният свят представлява странна еклектична реалност, далеч по-сложна и нерядко парадоксална в изявите си, съчетаваща най-характерните белези на споменатите по-горе две системи. Паралелно с това, естествено, се извършват и качествени промени в традиционните проекции на политическата власт в света. Икономиката променя вътрешното си съдържание, започва да се изявява не просто като средство за управление на стопанската дейност, но и като доминираща система за обществено управление - т.е. като политика и дори като идеология на настъпващата нова епоха. Пряка последица от което пък е постепенната замяна на досегашните геополитически императиви, с нови - геоикономически. Световната хегемония вече не се свързва със завоюването на нови територии, нито дори с прякото подчиняване икономическото пространство на "противника". Днес тя е свързана по-скоро с налагането на собствената политическа воля и виждане за бъдещето, с установяване и поддържане на желаната топология на световните стопански връзки, с достигането на стратегическите предели, определящи се от геоикономическата конкуренция и, накрая, от възможността за укрепване или ерозия на една или друга система от социално-икономически ориентации.

В рамките на новата глобална (но не и универсална) икономика все по-ясно се очертават контурите на нейните "специализирани сегменти" - така наречените "големи икономически пространства", обединени от общите си културно-исторически традиции, общ тип стопанска практика, общи социално-икономически интереси и стратегически цели. Тези пространства нерядко излизат извън географските рамки, в резултат от което от развалините на доскоро съществувалия "двуполюсен свят" се надига призракът на един "нов регионализъм", който вероятно ще оформи геоикономическия скелет на света през Третото хилядолетие. В основата на "големите икономически пространства" ще бъде органичното взаимодействие между новите регионални силови центрове и влизащите в съответното "голямо пространство" национални държави.

Типологията на взаимоотношенията в така очертаващият се Pa х Economicana , значително се отличава от принципите, върху които се основаваше организацията на различните международни организации и системи в досегашния свят. Такъв ключов вид дейност като финансово-правното регулиране (т.е. реалният механизъм за глобално планиране и дългосрочно ресурсно преразпределение) например, занапред все повече ще се превръща в прерогатив на рязко обособен икономическо-политически елит, оформящ доминиращия слой на новата глобална икономика и не без основание свързван днес със Съединените щати. Именно САЩ се опитват да наложат схемата на еднополюсния свят, поставяйки под контрол останалите геоикономически пространства и континенти и обединявайки ги в единна йерархична и централизирано управлявана структура. Последното обаче става все по-трудно постижимо, по ред съвсем обективни причини.

Краят на ХХ-ти век се оказа и края на биполярната определеност на света, в който голямата геополитическа игра в общи линии следваше правилата изработени в Ялта през 1945 и три десетилетия по-късно уточнени в Хелзинки. В резултат от фундаменталните промени през последните десетина години радикално се промениха дори основните геополитически оси Изток-Запад и Север-Юг, определяли световното развитие през отминаващото столетие.
Новият световен модел изглежда далеч по-сложен. От една страна той се очертава като "хексагонален" (и в този смисъл като многополюсен), като в състава му влизат четири "големи пространства" - северноатлантическо, тихоокеанско, евразийско и "южно", обхващащо преимуществено регионите около Индийския океан, а също и две транснационални пространства, които излизат далеч извън рамките на познатите геополитически схеми. Въпросните региони обаче, съвсем не са равнопоставени и в този смисъл, светът на ХХІ век ще продължи още известно време да се развива като еднополюсен.

Така нареченият Север вече не представлява единнно "голямо пространство". В негов "основен нерв" постепенно се превръща икономиката на така наречения "Нов Север" и тъкмо тя повече или по-малко определя правилата на играта на планетата, регулирайки глобалните икономически операции.
Със северноатлантическия регион тясно е свързана и икономиката на "квази-Севера", извличаща основните си печалби от неравномерността и липсата на равновесие в световното развитие и тъкмо в това неравновесие придобиваща своята странна, почти турбулентна, устойчивост. Не по-малко ярка характеристика на северния ареал е впечатляващият резултат от научно-техническата революция на новото време - геоикономическият "Запад". Именно тук се създава особен тип национално богатство: развита социална и промишлена инфраструктура, обезпечаваща производствата на свръхмодерните "информационни" технологии, значителна част от които след това се "тиражира" (частично в процеса на износ на капитали) и в други региони на планетата.
И макар че границите между трези пространства, в рамките на някогашния Север, все още са трудно различими, стратегическите им цели вече забележимо се разминават, а в определени случаи дори си противоречат. В този смисъл е особено интересен вътрешният, чисто геоикономически смисъл на разширяването на НАТО на изток, даващо шанс на високотехнологичната промишленост на "Запада", изправена пред сериозни проблеми, да получи огромна глътка въздух, осигурявайки си пазари, оценявани на 100-200 милиарда долара. В н ова геостратегическа реалност се превръща и намиращият се в състояние на преход "постсъветски свят", погребал под руините на плановата икономика могъщия доскоро властови полюс - някогашния "Изток". Както и да се обозначава това "голямо пространство" - нова Руска империя или ОНД, то си остава един от шестте геоикономически полюси на новото време, намиращ се днес в хаотично движение, чиито истински характер и значение тепърва ще се изясняват.
Очевидно губи единството си и така нареченият "Юг" - бившият Трети свят, разпаднал се на няколко автономни геоикономически пространства. Една от причините за това е фактът, че масовото промишлено производство, като системообразуващ фактор (в геоикономически смисъл), постепенно се измества от северноатлантическия регион към азиатско-тихоокеанския. Тук, върху необятните простори на Големия тихоокеански пръстен, включващ и такъв нетрадиционен компонент като оста Индустан-Латинска Америка, се формира второто промишлено пространство на планетата - "Новият Изток", в известен смисъл запълващ биполярния вакуум, образувал се от разпадането на световния комунистически блок.
Добивът на суровини продължава да бъде определящ за държавите, принадлежащи към съвременния "Юг", обединяващ предимно страни, чието население изповядва исляма, и разположени главно в тропиците и субтропиците. Кръвно заинтересувани от радикално преразглеждане на съществуващата днес система за разпределение доходите от трафика на суровини, принадлежащите към този геоикономически макрорегион търпеливо очакват своя час, бавно приближаващ се с постепенното изчерпване запасите от природни ресурси. В дългосрочен план, "Югът" се стреми също към установяването на нов екологичен ред, солидаризирайке се в тази област с онези държави на планетата, които макар и да нямат големи запаси от суровини, притежават мощен биосферен потенциал (сред тях, на първо място е Китай). В същото време, в "задния двор" на съвременната цивилизация, се формира още един геоикономически персонаж - архипелаг от територии, поразени от вируса на социалния хаос, постепенно превръщащи се в самостоятелен стратегически пояс на планетата през новото хилядолетие - т.н. "Дълбок Юг". Той представлява своеобразен маргинален свят, чието битие се определя предимно от глобализацията на асоциалните и откровено криминални тенденции от различен тип. Достатъчно е да споменем, че в него господстват "мръсните пари" - независимо дали получени от криминалната приватизация и откровено разграбване в "посткомунистическото пространство" или от наркотрафика, чиито годишен оборот е около 400-600 милиарда долара. Интересното в случая е, че асоциалният по своята специфика "Дълбок Юг" намира ред допирни точки с крепящият се върху откровени финансови машинации "квази-Север", формирайки заедно с него единно еклектично пространство, съществуващо за сметка на своеобразна цивилизационна рента - т.е. планомерното разхищаване на националното богатство, създадено от труда на цели поколения.
На фона на всичко казано дотук, става ясно, колко изкуствени и нереални са повечето оптимистични схеми на т ака нареченото "постиндустриално общество".
В редица случаи вместо тях съвсем ясно изпъква суровата реалност на цивилизационния регрес и деиндустриализацията - тези очевидни симптоми на наближаваща глобална криза. Очевидно е, че съвременната икономика преживява дълбока вътрешна мутация. Формира се новата икономика на ХХІ век, същността на която е инволюционния път от капитала към рентата, от класическото индустриално стопанство към специфичните механизми за извличане на свръхпечалба предимно във вид на рента, изплащана от едно геоикономическо пространство на друго.
Именно споменатите по-горе геоикономически пространства, формират и така нареченият нов световен ред. През идващото столетие, да бъдеш пълноправен участник в сложната глобална игра, означава преди всичко да си наясно с интересите на един или друг от световните икономически полюси, стремящи се максимално ефективно да реализират своята фундаментална специфика. На този фон опитите на източноевропейския политически елит да гради националната си стратегия единствено в рамките на така наречения "еднополюсен модел" излеждат и безнадеждно демодирани, и предварително обречени на неуспех.

Всъщност, ако оставим настрана хипотетичните цели на слабите (поне към днешна дата) геоикономически играчи (като например стремежът на "Юга" към установяването на нов икономически и екологически ред), о сновните геоикономически концепции, чието съперничество определя и съдържанието на модерната епоха, са следните: тази на "новия световен ред", организиращ сложната система за равномерно разпределение и преразпределение на жизненоважните ресурси на планетата; тази на "неконтролируемото развитие", ултралиберална по своята същност, и свързана със субективните интереси на големите финансови оператори и все по-стохастичния характер на "свръхоткрития свят" на виртуалната реалност; чисто палиативното "структурно преустройство", т.е. адаптацията на различни сегменти от световната икономика към нуждите на глобалния пазар в рамките на сегашната му "северноцентрична" конфигурация (по този път се движат много страни от Африка, Латинска Америка и "постсъветското пространство"); концепцията за "устойчиво развитие", съчетаваща икономическата дейност с императивното решаване на ред назрели екологични и социални проблеми; различните варианти на "неопротекционизма" или пък идеята за "форсираното свръхразвитие", залагаща на научно-техническия пробив, подкрепен от държавата, както и на творческите ресурси на цивилизацията като ключов фактор в съвременното производство (върху подобни концепции, между другото, се основава и модерният национализъм) и, накрая, връщането към активното държавно регулиране и автархията. Ясно е, че Pax Economicana , т.е. новата геоикономическа схема на световното устройство ще позволи на човек да промени радикално геометрията и пределите на съвременната цивилизация, Поемайки същевременно и целия риск, съдържащ се в подобен глобален експеримент.

2.

Паралелно с възхода и прогнозирания от редица съвременни политолози залез на Америка, постепенно се очертава контура на нов глобален субект – геоикономическата мега-корпорация на т.нар. «Нов Север», породена от универсалната «щабна икономика» и процеса на транснационализация на елитите.

През 90-те години на миналия век мнозина анализатори предсказваха изместването на силовите «игри» от военно-политическата към икономическата сфера, паралелно с ескалацията на нов тип конфликти – геоикономическите сблъсъци, ръзгръщащи се в контекста на международните връзки. Както отбелязва един от влиятелните привърженици на този подход, «геоикономиката се основава не толкова на логиката, а и на синтаксиса на геополитиката и геостратегията, а в по-широк смисъл – и на целия наличен опит от конфликните ситуации». Съдбата на подобни прогнози е донякъде двусмислена: от една страна, те сякаш не се сбъднаха, но пък породеният от тях понятиен инструментариум се оказва изключително удобен за анализа на станалите оттогава събития (1) .

Налице е общо разбиране, че със световната икономика се случва нещо много интересно и, едновременно с това, предизвикващо известни опасения – става въпрос за наистина фундаментална мутация. Извършва се промяна на утвърдените икономически форми, в една и съща сфера съществуват съвместно съвършено разнородни регламенти и процедури, които сякаш случайно са обединени от средата и практиката, но които действат в различни координатни системи.

През новия век икономиката придобива определена политическа субектност и нов, много по-широк хоризонт. Тя постепенно се трансформира в изкуство на стратегическото действие и системните операции, налице е процес на сливане на политиката с икономиката, което най-ярко се проявява в сферата на световните комуникации. Не просто се изтрива границата между вътрешната и външната среда, или между икономическото и политическото пространства – все по-очевидна е доминацията на глобалния геоикономически баланс над националните икономики.

Икономическата дейност продължава да се разглежда като напълно самостоятелен практически отрасъл, но едновременно с това – и като трансцеденция на наличния материал, като перманентно генериране на нови, често съвършено еклектични предметни (дейностни) полета. Потенциалът на този синтетичен космос изглежда необятен, макар че все пак се очертават някакви граници за развитието на онези икономики, чиито вектор е насочен към екстензивното потребление на материалните ресурси и към интензифициране на възможностите за сметка на високотехнологичното индустриално развитие. Днес обаче, механизмът на акселерацията, действал успешно в продължение на няколкостотин години (т.е. постъпателната иновационна динамика) започва да работи по-бавно и все по-често дава дефекти.

Иновационната вълна от началото на ХХ век, породила кризата на свръхпроизводството (както и методите за борба с нея) с течение на времето бе заменена от планомерната оптимизация на вече постигнатото. Опитите за нов инженерен пробив, чрез връщането на локомотива на икономата върху релсите на интензивното (а' ла Шумпетер ) иновационно-индустриално развитие, не дадоха значими резултати, при това започна да спада и производителността на капитала. Информационните технологии, средствата за комуникация, био- и нанотехнологичната продукция, енергията на термоядрения синтез, както и новите видове горива, очертават вероятното пространство на действие, но не са годни да осъществят самото действие, което да може да бъде поставено на една плоскост с индустриалния преврат от зората на миналия век.

Междувременно, икономиката, в традиционните и форми – селскостопанска, промишлена, индустриална – се сблъсква и с допълнителни проблеми: ресурсни, трудови (социални) и екологични, превръщайки се в обременителна и дори второкачествена. Стимулите за развитие, особено в условията на дефицит на радикални изобретения и забележителни технически иновации, все по-често се оказват извън рамките на актуалните операции. Необходимо е съществено обновяване на инженерните и индустриални стереотипи, необходим е някакъв нов механизъм (какъвто днес все още няма). Междувременно, възникват икономически комбинации и стратегически алианси, различаващи се от индустриалните кодове на предишния етап на развитие. Един от геоикономическите вектори на ХХІ век е връзката на политиката с онова, което по традиция се смята за част от икономическата сфера – с природните ресурси и най-вече с енергоносителите. Финансите и енергетиката са два актуални камертони, чиито тоналности са от значение както за стратегическите, така и за текущите проблеми на практиката. Върху полето, очертано от тези вектори, се разгръщат геостратегическите игри и «щабните учения», чиято цел е организирането на новия световен ред.

Освен това, (пост)съвременната икономика вече не е просто стопанска, производствена сфера, а представлява един предимно информационен, счетоводен, цифров свят, който от определен момент нататък не е само турбулентно финансово пространство, но и форма на експлоатация на политическите и правни ресурси. С това е свързано осъзнаването на смисъла на нематериалните ресурси, при това не само в качеството им на финансово значим компонент, но и като напълно самостоятелен актив.

Все по-отчетливо се вижда сложността и нееднородността на геоикономическата среда и нейната многопластова структура. Икономическата история на последния един век съвсем не е еднозначна: наред с тенденцията към утвърждаване на свободната търговия и либерализация на глобалния пазар се проявява и стремеж към устойчив, системен контрол на стопанската дейност и осъществяване в икономическата сфера на един или друг политически (управленски) проект.

Използваните при това методи силно се различават. От явни и груби форми на администриране, типични за социалистическите и корпоративни държавни модели, до много по-гъвкавите – каквито използват международните институции за развитие, световните регулиращи органи, структурите за транснационален политически и финансов контрол, или пък характерни за специфичното формиране на ТНК (неолибералните технологии). Така, паралелно с конфликта (през миналия век) между «социализма» и «капитализма», се развиваше и един по-малко очевиден, но, възможно, по-универсален процес на потискане, делегиране и маргинализация на частния и националния суверенитет, компрометиране на чистия либерализъм и включване в тази сфера на действие на най-разнообразни «надстройки».

Днес, на тази основа се проектират не само моделите на международните системи за сигурност (и сътрудничество), но и геоикономическите конструкции от типа на глобалната данъчна система, световния валутен борд, застраховането на националните и регионални рискове, или дългосрочното планиране на динамиката и географията на ресурсните потоци. Както и проектите за конвертиране на виртуалните кредити в активи на нови обекти на собствеността и последващото им мащабно преразпределяне. Освен това, в икономическия космос се формира своеобразна виртуално-физическа галактика – пронизваща икономическия космос «тъмна енергия», стремяща се да преодолее гравитацията на стопанската практика и да надмине всички мислими граници на икономическия растеж.

Като модел на архитектониката на геоикономическата (трансикономическа и параполитическа) вселена можем да използваме добре познатото многослойно «китайско кълбо». Геоикономическата конструкция последователно обединява свързаните помежду си дейности в сложноподчинената топология на «икономистичния» универсум. На долното, географски локализирано равнище, е добивът на полезни изкопаеми, както и селскостопанското производство, и използването им от «старомодната», изразходваща голям обем ресурси, икономика. На следващото, по-високо, ниво е производството на «интелектуални суровини» и усвояването им от високотехнологичното производство на стоки и услуги. На транснационално равнище се намира производството на финансови ресурси и използването на технологията на универсалния процентен данък като механизъм за управление на останалите обекти (които, на свой ред, пораждат нуждата от ресурси и услуги).

Транснационален характер има обаче и «обратната страна» на геоикономическия световен ред – сдържаният от цивилизацията порив към инволюционно, хищническо използване на собствения потенциал с цел да бъде получена максимална краткосрочна печалба, както и системният контрол върху различни видове асоциални практики. В света се изгражда глобален многослоен Undernet , използващ възможностите, които се разкриват пред неограничените от някакви морални съображения форми на легални и нелегални организации, където неформалният стил и максималната гъвкавост се оказват много съществено предимство. Оттук в „големия социум” проникват ресурсите на неясния генезис и правила на играта, в които правовият, да не говорим за моралният, контекст губят предишното си значение.

Накрая – на висшето ниво на геоикономическата конструкция се разполага своеобразната строителна площадка на „щабната икономика”, арматурата на глобалното управление на метаикономиката, т.е. мястото, където се изработват „правилата на играта”: регламентите, които пряко и косвено съчетават икономиката и политиката, предугаждайки (изпреварвайки) унификацията на източниците на легални платежни средства, тоталния контрол на движението им и появата на унитарна система на данъчните плащания. Всичко това, взето заедно, е в състояние да трансформира „земите” на геоикономическия универсум в „плодородната нива” на новия световен ред – т.е. във вълшебен източник на специфична квазирента. Характерът на затворения модел на подобен социум може да се опише със следната формула: произведено е онова, което е продадено, капитал е само онова, което се котира на пазара, а битието се определя от правото на кредит. Недокрай усвоена все още е само завършващата този логически кръг постановка, според която: за човек може да се смята само онзи, който плаща данъци.

3.

В стопанската и финансова механика на света се осъществяват драматични промени: формира се глобален пазар, утвърждава се нова ценностна система, основаваща се на финансовата редукция на битието (цифрово мислене и цифрова култура), където парите са основния фактор за изграждането на модела на новия свят. Интернационализирайки се и превръщайки се в специфичен вид стока, парите заместват пространството на икономическите операции и постепенно маргинализират традиционното разбиране за икономическата практика.

Парите са своеобразни атоми на „долния свят”, разглеждан в неговия социален, а не физически, аспект. Както е известно, познанието за вътрешната същност на материята, и нейното последователно деструктуриране на основните съставляващи я елементи, доведе до изобретяването на непознати по своята мощ устройства (като атомната бомба например). По същия начин, изследването на вътрешната природа и потенциалните възможности на финансовото (цифрово) измерение на света може да доведе до появата на не по-малко съкрушителни технологии, способни да осъществят както собствен „управляван синтез” (своеобразен „финансов термоядрен синтез” чрез откриването на източници на неограничен кредит например), така и собствени Хирошима или Чернобил.

Още в края на 60-те години на миналия век се очерта криза на производствената и банкова системи, както и на съответната инфраструктура, на традиционните форми на капитала, а също криза на натрупването на капитала и спад на неговата производителност. При това световната икономика демонстрира тенденция не само към глобален обхват, но и към глобален одит – т.е. форсирано извеждане на преден план на новите предметни полета на действие, каталогизиране на материалните и нематериални обекти – актуални и потенциални елементи на финансовите операции. Както и към производството на иновационни капиталови форми, към промяна на ролята на нематериалните активи, а също и към разширяване на ареалите на приватизацията. С две думи – налице е тенденция към налагане на комплексна (йерархична) геоикономическа формула на разделението на труда в световен мащаб.

В началото на 70-те години на ХХ век дотогавашният модел на икономическа практика на планетата претърпя сериозни промени. В света бе осъществен радикален завой, ознаменувал укрепването на позициите на глобалната олигархия – т.е. на стратегическия съюз между предишните собственици и новия управленчески елит (формирали своеобразна нова класова общност). В групата на индустриално развитите държави се очертава отказ от кейнсианството и модела на „социалната държава”, изостря се конфликтът между индустриалния и финансовия капитали, победител от който, в крайна сметка, се оказва последният. Паралелно с това, в държавите от т.нар. Трети свят, предишната стратегия, насочена към ограничаване на вноса (т.нар. „индустриална модернизация”) се заменя от нова, поощряваща износа (т.нар. „суровинна модернизация”), мащабната приватизация и продажбата (включително и в чужбина) на националните активи и гарантиране на максимално благоприятен климат за натрупване на капитали, независимо от отражението на тези процеси върху обществото, като цяло.

През последните десетилетия на ХХ век зоната на действие на въпросната стратегия постепенно обхвана цялата планета: от Чили до Великобритания и от разпадналият се Съветски съюз до трансформиращият се Източноазиатски регион. Става дума, разбира се, за неолибералният икономически модел и съответстващата му конструкция на новия световен ред. Последната впрочем, допуска съществуването на доста варианти, съчетаващи често противоположни, поне на пръв поглед, феномени – например на икономически либерализъм и политически авторитаризъм.

Най-краткото определение за неолиберализма е: икономическа власт (да не кажем икономическа диктатура), която освобождава формите си на действие от всички национални, социални, държавни и етични ограничения и, която се съпровожда със стесняване на пространството на публичната политика и представителните форми на упражняване на реалната власт. Нещо повече – в определен смисъл това е финалът на дългата надпревара между държавата и капитала, пораждащ нов формат на социално устройство (т.е. нов обществен строй): този на държавата-корпорация. С други думи, в сблъсъка между двата източника на властта – държавата и капитала – държавата постепенно се освобождава от „бремето на държавността” като властта преминава към геоикономическата система от политико-икономически силови центрове. Подобна феноменология, излизаща извън рамките на предишните модели на световен ред, притежава собствена логика и ентусиазъм и ознаменува началото на нова историческа епоха. Паралелно с това се налага и друг феномен – този на мрежовата култура, който активно се утвърждава както в сферата на социалната организация, така и в тази на икономическата дейност, откривайки потвърждение за собствената си историческа релевантност в кризата на предишната система на обществена регулация. Както и във формирането на нова социална общност – транснационалният елит, който съществено се отличава както и от досегашната буржоазия, така и от принадлежащите към бюрократизирания управленско-чиновнически апарат. Тоест, в света се формира социална и политическа класа, свързана с постиндустриалното производство (и, съответно, битие), която е дълбоко враждебна към предишния модел на устройство на света. Логиката на този нов свят далеч невинаги съвпада с рационалността, характерна за човека от модерната епоха, а формалното (т.е. отчуждено, дисциплинарно знание) нерядко се заменя от нов тип трансдисциплинарно знание, персонализирани умения и навици, които са неотчуждаеми от конкретния субект на действието.

Доминиращият в кодовете на съвременната (модерната) цивилизация протестантски етос е поразен от сериозна криза и търпи фундаментална мутация. През последните стотина години, в недрата на обществото, постепенно се формира нов мироглед, различна ценностна система – макар и не съвсем отчетлива и не до край осъзната, но активно утвърждаваща се в практиката на човешкото битие. Хората, принадлежащи към тази нова култура, съзнателно прекрачват границите на социалния и културен контрол «над разума и езика», както и пределите на религиозния патернализъм и предишните форми на метафизичното и психологическо програмиране на човешките действия. Те късат не само с утвърдилите се стереотипи, но и с цялото досегашно тълкуване на културната традиция, реализирайки своята метафизична и чисто практическа свобода на избор. А същото и свободата си да съществуват извън какъвто и да било строго определен метафизичен модус, което пък им позволява произволно да тълкуват основите и целите на битието, проявявайки свободно истинската си същност, независимо каква точно е тя.

4.

Друг от векторите на (пост)съвременния свят е свързан не толкова с икономическата стратификация и унификация, колкото с една специфична разновидност на деятелната полифония, разкриваща многостранния потенциал на новите модели на организация.

Притежавайки подвижна координатна система, транснационалният универсум си избира една или друга конфигурация, като средство за конюнктурна фиксация на статуквото. Динамичният космос започва да наподобява игра, в която не всичко съществуващо е и достоверно, не всичко достоверно е реално, вероятностите и концепциите са капитализируеми, а феномените са устойчини, но не задължително и равновесни. Парадоксалността на ситуацията се проявява в странното, на пръв поглед, нарастване на индивидуалната свобода, независимо от паралелното развитие и усъвършенстване на структурите за контрол в условията на масовото общество...

Що се отнася до новото поколение на „глобалното човечество”, в света очевидно се формира специфичен тип корпоративна култура, тясно свързана и с постиндустриалното устройство и мрежовата среда, като цяло. Тези персонажи поставят в центъра на своята активност някаква нематериална цел – идеята за специфичен тип развитие, разглеждана като мисия. Или, ако искате – собствено тълкуване на битието, като паралелно с това решават и чисто практически задачи.

По този модел след това се подреждат другите видове корпоративни практики. Около смисловия център се формират асоциации и групи, като решаването на редица работни схеми се предава именно на тях, следвайки условията на аутсорсинга. Като цяло, стратегията на агломерацията се стреми да съчетае търсещата, „венчърна”, активност със системността на екстензивните, пакетни действия в избрана посока.

Използват се също т.нар. матрични технологии, организиращи средата, създавайки подходящите за постигане на стратегическите цели и удобни за текущата дейност колизии и ситуации. Ориентацията към гъвкави организационни схеми пък гарантира защита при възникване на сериозни сътресения. Предприемчивите констелации („звездни образувания”) могат да жертват частта за да съхранят цялото, освен това този тип организационна култура позволява осъществяването на групови действия с широк пространствен и целеви обхват, решавайки комплексни задачи и изграждайки мащабни системно-модулни схеми. Наистина, всичко това (в една или друга степен) се е правило и преди, но мащабите, последователността и оперативността бяха различни.

Глобалният обхват и кумулативният ефект се постигат с помощта на редица технически и технологични механизми, произведени и изпробвани от цивилизацията сравнително скоро. С други думи, пълноценната реализация на новата култура на усвояване на света се оказва възможно именно на основата на постиндустриалното устройство. Отличителните и свойства – универсалният характер на осъществяваната експанзия, разширяването на компетенциите, множественият излаз към политическите пространства – на свой ред поражда и усъвършенства инструментариума, необходим за формирането на динамичната среда на обитаване и институционализира нейните амбивалентни прото-форми: като държави-корпорации, „астероидни групи”, или други амбициозни персонажи на (пост)съвременния свят. Синтетичният подход към практиката предполага органична взаимовръзка между икономическите, политически и идеологически задачи (аспекти), позволявайки всяка от тях да се решава далеч по-ефективно, благодарение на постигнатия синергиен ефект.

Всъщност, става дума вече не за икономическа активност, а за създаването на алтернативна система за управление на материалния свят, за решения, пряко касаещи стратегиите на развитие, за властови импулси и инициативи, за обединяване в едно цяло, върху нова културна платформа, на различни направления на човешката активност. За нови технологии на действие, целящи промяната на световния ред, за специфично „топографиране” на социалния ландшафт. И, накрая, за принадлежащите към транснационалната „въздушна класа”, действащи извън привичните структури на властта. В тези условия понятието „корпорация” постепенно връща забравения си смислов отенък.

Повтарям, че не става дума само за борба на интелекти, финанси, организационни принципи, технически възможности и технологични решения, а най-вече – за битка между мирогледи, между кодекса на предишната цивилизация и семантиката на новата култура. Мрежовите конгломерати чертаят границите на своя собствена география, изявявайки се като, макар и виртуални, но фактически равнопоставени и все по-влиятелни партньори на традиционните управленски структури.

5.

Глобалната проблематика, дългосрочното проектиране и комплексният подход към социалната реалност, които от 60-70-те години на миналия век се превърнаха в основа на активното планиране на бъдещето (в значителна степен благодарение усилията на Римския клуб), всъщност демонстрираха изострената обществена реакция на качествено новата историческа ситуация, управлявайки едновременно и съдържанието на социалния дискурс, и очертанията на генералния политически проект.

В онези години споровете на тема дългосрочно проектиране и възможните нови модели на световния ред се водеха в атмосферата на своеобразна футурологична еуфория и целенасочени усилия към „изграждането на мостове” (в частност, в сферата на ограничаване на ядрените оръжия), намаляване на напрежението между двата противостоящи си блока, предчувствие за неизбежна конвергенция на политическите системи и очертаваща се тенденция към налагане на неолибералния модел и унифициране на икономическите схеми. А също за необходимостта от социално и политическо конвертиране на „плодовете” от тоталната деколонизация на не-Запада (т.е. на Третия свят) и решаване на възникналите в тази връзка екологични, демографски и ред други проблеми.

В човешката история двуполюсният модел е приемал различни форми. Дори традиционната дихотомия “ Изток - Запад ” има различни социо-културни измерения: конфесионално противопоставяне („християнство-езичество”), културна мисия („цивилизация-варварство”) и политическо противоборство („капитализъм-социализъм”). В края на 80-те години обаче, наред с кризата на привичната матрица на двуполюсния свят, възникна и вероятността от появата на друг „не-двуполюсен” социум, определян, според конюнктурата, или като „еднополюсен”, или като „многополюсен” свят. Перспективата за изчезването на привичната база предопредели, в крайна сметка, и огромната популярност на двете алтернативни на традиционните мерки концепции – за „края на историята” и за „сблъсъка на цивилизациите”.

Първата обявяваше за изпълнени миленаристките мечти, наново възпроизвеждайки оригиналната версия на мондиалистката утопия. В същото време тя очертаваше стартовата (а, може би, финалната) черта в разбирането на глобализма като нов световен ред, характерен за който е идеологическият мир. Както и конфесионалното единство, или поне балансираният, конструктивен, диалог между различните култури. Наистина, този идеал се оказа помрачен от наличието на различни екологични, демографски и ресурсни ограничения, които, между другото, дори и поради самия факт на съществуването си, създаваха предпоставки за формулирането на универсална квазиидеологическа платформа на предстоящата политическа реконструкция ( e . g . концепцията за „устойчивото развитие”).

Втората концепция не възникна веднага. Първоначално за ролята на основен опонент на Америка се лансираше „международната организирана престъпност” и, особено, наркотрафика. По-късно обаче, концепцията за „цивилизационния сблъсък”, въпреки промяната в типологията на политическия субект, съумя да създаде предпоставки за идентифициране на далеч по-разбираем и привичен образ на врага: първоначално под формата на участниците в т.нар. „ос на злото”, а след това – и вече задълго – на ислямския екстремизъм (ислямизма) и, особено, на ислямисткия тероризъм, без да забравяме наличието на още един потенциален претендент за ролята на „главен враг” – Китай.

Всъщност, противопоставянето, в зората на новото Хилядолетие, между Джордж Буш - човекът прехвърлил темата за „сблъсъка между цивилизациите” в конкретната и съвсем неметафорична „война срещу тероризма” (с военнопленници, специфични съдилища и т.н.), и Ал Гор – идеологът на новия универсализъм, издържан в духа на концептуалистиката на световния баланс и устойчивото развитие – и символично, и политически обозначи ситуацията на историческия „момента на истината” за стратегическия дизайн на Америка.

Истината обаче е, че основният залог в битката за бъдещето бе много по-висока. Козовете в тази игра не са просто тази, или онази топография на ландшафта, а нейна цел не е просто първото място в надпреварата за политическа или друга доминация. Проблемът е свързан по-скоро със самата постановка на въпроса. Както и с обекта на самата битка. Какво всъщност, следва да се разбира под понятието „бъдеще”, какъв е категориалният статус на епохалната New Deal , кой от играчите играе сам, а кой е просто нечий агент в глобалното постмодерно „Казино Роял”? Какви образи се тиржират в общественото съзнание и психика? Големият социален взрив? Или светът на „елоите” и „морлоците” от утопиите на Хърбърт Уелс? Екологична, демографска или икономическа катастрофа? Или пък нов световен хаос, в който на повърхността може да изплува – при това със съвсем конкретни политически претенции – световният „ъндърграунд”? А може би иновационен пробив към рая на новия „златен век” (в една или друга миленаристка версия), или пък към усвояването на Космоса?

Още в концепцията на Фукуяма самото понятие за прогреса бива поставено под въпрос. Лимитът за нови революции беше обявен от него за „изчерпан”, а за основен проблем се посочваше екологичното, демографско и икономическо преустройство на планетата.

В подобен подход към принципите и параметрите на човешката вселена се очертават контурите на колосална културна инверсия, на връщането към, на пръв поглед, отдавна отхвърлени и забравени кодове на един свят, който би трябвало окончателно да е останал в историята. Кои обаче са субектите на този „антиисторически проект” – онези, които нямат бъдеще, които засенчват общия хоризонт на останалите, присвоявайки си функциите на „пазители на портите и ключовете за тях”? Защото в случая за връх на прогреса се обявяват не само определен тип политически регламент и формула за новия световен ред. По същество, затвореният геоикономически универсум се обявява за оптимална механика на света, който губи творческата си сила. На света, в който съзнателно се игнорира и потиска всички неконтролируеми иновации, като явление. Както впрочем, и всяко нарушаване на наложените рамки и граници (т.е. утвърждаването на баланса).

Новата управленска класа, тясно свързана с финансовата олигархия и споделяща заедно с нея неолибералната версия за глобалното общество, залага на мегапроекта на световната геоикономическа машина, обединяваща света на хората и всички техни дейности, трансформирайки всички форми на антропологична активност в универсална квазирента. На този свръхамбициозен проект противостои не по-малко амбициозният свят на хората-новатори и творци, обвързали собствената си съдба с тази на „отворения свят”. И тълкуващи историята не като безкрайно удължим „срок”, а като основния модус на съществуване на човека, като необходимо условияе за перманентната му трансцеденция към неговото истинско състояние.

В тази антропологична дихотомия има нещо много специфично: тези две разновидности на новата управленска класа, подготвяйки се за финалната схватка помежду си, представляват своеобразен физически и метафизичен „двигател”. Подбуждани от своя основен инстинкт и есхатологичното си нетърпение, тези две различни природи, освободени от последния акт на историята, в крайна сметка са обречени да се сблъскат в порива си да преодолеят всички предгради пред поставените от тях цели. Изходът от този конфликт ще определи и съдбата на човечеството.

Бележки:

1. Геоикономиката, като направление на социалните науки се формира още в средата на ХХ век на границата между икономиката и политологията. В нейния предмет могат да се очертаят няколко аспекта, обединяващи въпросите на икономическата история, икономическата география, световната икономика, политологията и конфликтологията, както и теорията на системите и управлението. Геоикономиката изучава: политиката и стратегията за повишаване конкурентоспособността на държавата в условията на глобализация; синтеза на политиката и икономиката в международните отношения и формирането на система за стратегически взаимодействия и основи на глобалното управление; пространствено локализиране (географско и трансгеографско) на различните видове стопанска практика и променящата се типология на световното разделение на труда.

* Авторът е заместник-директор на Националния институт за развитие към Икономическия департамент на Руската академия на науките

{rt}

Докато вниманието на повечето анализатори, както и на световната общност и медиите, е съсредоточено най-вече към действията на американската армия в Ирак и Афганистан и развитието на ситуацията около Иран, в Тихоокеанския регион, без особен шум, вече стартира мащабно прегрупиране на съсредоточените там американски сили. През следващото десетилетие много подразделения и части от всичките три рода войски на САЩ ще сменят досегашните си бази в Южна Корея и Япония за да се прехвърлят на един малък тихоокеански остров.

Според анализи, публикувани в американската преса, новата военна доктрина на САЩ предвижда остров Гуам, който е част от Марианския архипелаг, да се превърне в обозримо бъдеще не само в „непотопяем самолетоносач”, но и в трамплин за евентуалното използване на мобилни сили за бързо реагиране в кризисните райони на Тихия океан, а също в Източна, Централна и Югоизточна Азия.

Тропическият остров, който има площ само 544 кв км и е дълъг едва 48 км, е отстъпен на САЩ от Испания след войната между двете държави през 1898. През 1941 той е окупиран от японската императорска армия. Американците успяват да си го върнат чак през лятото на 1944 след ожесточени сражения, в които загиват три хиляди морски пехотинци и 18 хиляди японци. В ерата на студената война Гаум беше сред ключовите бази на стратегическата авиация и военноморските сили на САЩ и играеше важна роля в стратегическата поддръжка на американския експедиционен корпус в Индокитай през 60-те и 70-те години на миналия век.

След разпадането на Съветската империя и края на студената война, островът постепенно се превърна в един от много туристически центрове в тази част на Тихия океан. Напоследък обаче, той е обект на изключително внимание от страна на американското военно командване. Според списание „Нюзуик”, Гуам вече е бил посетен от няколко високопоставени комисии на Пентагона, както и от японска военна делегация. Неотдавна там се появи и вицепрезидентът на САЩ Дик Чейни.

Според някои независими военни анализатори, проявата на толкова сериозно внимание към малкия остров едва ли е случайна. Гуам заема ключово място в новата азиатска стратегия на Съединените щати. От известно време насам звената за стратегическо планиране на Пентагона усилено работят по плановете за мащабно прегрупиране на американските въоръжени сили в Тихоокеанската зона, отчитайки ръста на антиамериканските настроения в Южна Корея и Япония, където днес са дислоцирани, съответно, 29 хиляди и над 33 хиляди военнослужещи на САЩ.

От тази гледна точка Гуам безспорно има неоспорими предимства, именно защото принадлежи на САЩ. Тоест, Пентагонът не трябва да съгласува и консултира със съюзниците си използването на дислоцираните тук войски, както му се налага да прави днес в Япония и Южна Корея.

В момента на територията на Гуам има по-малко от три хиляди американски военни. След десетина години обаче, те ще бъдат над двайсет хиляди. Имайки предвид цивилните служители, очаква се, че населението на острова ще нарастне с поне 35 хиляди души. Задачата на американската военна групировка на острова е да бъде готова „за всякакви варианти на действие” – от обезпечаване на чисто хуманитарни операции и на борбата с международния тероризъм, до военното противопоставяне на Китай в случай на изостряне на ситуацията около Тайван.

По някои данни, американските части за специални операции, още от 2001, използват Гуам като база за осъществяването на секретни операции срещу висши функционери на Ал Кайда и ислямистките терористи, действащи в Индонезия и Филипините. В перспектива, вече разположените в Гуам свръхмобилни части на военно-въздушните и военно-морските сили ще могат да реагират при възникване на кризисни ситуации в радиус до 1,5 хил. мили, благодарение на изключително изгодното разположение на острова.

Гуам се намира на около три часа със самолет (или на 2-3 дена с кораб) от Япония, Китай, Корейския полуостров, Индонезия и Филипините. Освен това, в същата зона се намират и ключовите морски транспортни артерии в Тихия океан и, в частност, Малакският пролив, през който всяка година преминава около 50% от световния петролен транзит.

Вашингтон и Токио вече постигнаха принципно споразумение за предислоцирането, до 2014, на осем хиляди американски морски пехотинци от военните бази на САЩ в Япония на остров Гуам. При това японското правителство ще поеме до 60% от разходите по тази операция, която ще струва около 10 млрд долара.

Предвид новата стратегическа роля на Гуам, Пентагонът възнамерява съществено да модернизира и разшири съществуващата на острова военна инфраструктура. Планира се, в частност, допълнително да се модернизира военно-въздушната база „Андерсън”, която вече разполага с две писти с дължина над 3 км и може да приема тежки бомбардировачи Б-52, както и военно-транспортни самолети.

По-нататъшните планове предвиждат в базата „Андерсън” да бъдат настанени за постоянно самолети за зареждане с гориво във въздуха, както и 48 изтребители Ф-22 „Раптър”. Ще бъдат отпуснати 60 млн. долара за програмата за базиране в Гуам на ескадрила от 10 стратегически безпилотни разузнавателни самолета „Глобъл хоук”.

Предвижда се военно-морската база на острова, в залива Апра, да бъде разширена така че там да бъдат базирани атомни самолетоносачи, както и специалната флотилия от т.нар. „крайбрежни бойни кораби” ( LCS ) . Междувременно, към базата вече са зачислени две ударни подводници от клас „Лос Анжелос”, към които скоро ще се присъедини още една. Тук ще бъдат базирани и преобразуваните, така че да могат да носят крилати ракети „Томахоук” и транспортни средства на частите за специални операции, атомни подводници с балистични ракети, тип Трайдънт.

Анализирайки състава и военните възможности на американската групировка, която ще бъде дислоцирана в Гуам, редица военни специалисти смятат, че без съмнение основното и предназначение ще бъде подготовката за противопоставяне на Китай. Защото за борба с терористите подобна концентрация на военна мощ изглежда съвършено неоправдана. Пентагонът засега избягва да коментира този въпрос.

Междувременно, местните власти и повечето жители на острова с нетърпение очакват новия „военен десант” на острова, очаквайки, че той ще се превърне в изключителен стимул за икономиката на Гуам. Според американските медии, цените на недвижимите имоти на острова вече са скочили с 50%. Очаква се и разкриването на много нови работни места във военните бази.

Впрочем, Пентагонът се сблъсква и с определени проблеми при реализирането на плановете си – редица активисти измежду местните аборигени от племето чаморо, които са около 47% от населението на острова, се обявиха против увеличаването на броя на американските военни. Според тях, армията на САЩ, която и днес контролира 1/3 от територията на Гуам, може да сложи ръка и върху останалата, от което със сигурност би пострадал туристическият бизнес. Да не говорим, че в случай на военен конфликт, островът рискува да се превърне в мишена на ответен китайски удар или пък на терористични нападения.

В Пентагона обаче смятат, че в крайна сметка ще успеят да се споразумеят с аборигените. Защото американските военни се готвят да вложат в острови такива суми, които гарантират, че всички загуби от спада на туристическата активност ще бъдат покрити с лихвите.

* Българско геополитическо дружество

Смята се, че днес китайската диаспора наброява между 35 и 80 милиона души, пръснати по целия свят. Това е най-голямата диаспора на планетата. При това, за разлика от България например, която все още умува по въпроса за връщането (или поне ангажирането с процеса на възраждане на националната икономика) на етническите българи, които по една или друга причина живеят в чужбина и имат чуждо гражданство – Китай никога не е прекъсвал връзките със своите диаспори в другите страни и всячески подкрепя контактите между „хуацяо” (т.е. лицата от китайски произход и чуждестранно гражданство) и техните роднини в страната.

Инвестициите – най-важният въпрос

Отделяйки специално внимание на работата с „външните китайци”, смятайки я за ангажимент не само на институциите, официално занимаващи се с въпросите на китайските имигранти, а и за стратегическа (т.е. дългосрочна) задача на цялото държавно ръководство, китайските лидери винаги са се стремели да разширят с тяхна помощ връзките си в чужбина за да улеснят реализацията на основната задача пред страната през последните няколко десетилетия – модернизацията на Китай и превръщането му в свръхсила, способна да съперничи дори на САЩ. Именно с тази цел, през 1979, Китай стартира политиката си на активно привличане на инвестиции от „хуацяо” към старата им родина. За целта комунистическото ръководство издаде редица нормативно-правни документи, насочени към подобряване на инвестиционния климат в страната: например Постановлението за поощряване инвестиците на тайванските сънародници от 1988 (допълнено през 1994) или Решението на Държавния съвет на Китай за поощряване на инвестирането в китайската икономика на капитали на китайските емигранти, включително тези от Хонконг и Макао, от 1990. Една година по-късно пък беше приет Закон за защита на правата и интересите на реемигрантите (т.е. на решилите да се върнат в отечеството китайски емигранти) и роднините на емигранти. Според него, реемигрантите и роднините на емигранти се ползват с всички права и задължения, определени от конституцията и законите на Китай и нито една държавна организация или частно лице нямат право да ги дискриминират. Съобразявайки се с реалната ситуация и отчитайки спецификата на проблема, държавата осигурява на реемигрантите и роднините на китайските емигранти необходимата подкрепа, съгласно правилата, утвърдени от Държавния съвет или съответните негови органи. Така, реемигрантите разполагат със собствена квота в в китайския национален парламент (Общокитайският съвет на народните представители - ОСНП) , както и в регионалните парламенти на онези райони, където живеят сравнително голям брой от тях. Разрешено им е да създават обществени организации, чието имущество се гарантира от закона, и да осъществяват съответната дейност.

Всички власти на национално, регионално и местно ниво са длъжни да оказват подкрепа на инициативите, организирани в страната от реемигрантите и роднините на китайските емигранти. Когато реемигрантите и роднините на емигрантите предоставят на държавата материали и средства, получени от роднините им зад граница, в съответствие с установената от държавата практика, те се ползват с редица привилегии, например плащат по-ниски мита или въобще биват освободени от тях.

Държавата гарантира частната собственост на реемигрантите и техните роднини. В частност, властите са поели ангажимента да съхраняват паричните им преводи, да им гарантират правото на наследство, разрешавайки им, в частност, да получават завещаното или подарено от техните роднини в чужбина имущество, както и да си го поделят, ако то се намира в чужбина. Те имат и правото на юридическа защита на връзките със своите роднини и приятели в чужбина. Със специален закон се гарантира облекчен режим за пътуване в чужбина на тази категория лица, особено в случай на спешна необходимост да напуснат Китай (поради болест или смърт на техни роднини, или за да уредят наследството си). Реемигрантите и роднините на китайските емигранти имат правото да се преселят за постоянно в чужбина, в частност, след като напуснат работа или излязат в пенсия. Те ползват и определени държавни привилегии, когато заминават в чужбина за да получат образование за собствена сметка. В закона се казва, че държавата защитава справедливите права на реемигрантите и роднините на китайските емигранти в чужбина, съобразно със сключените от Китай международни договори и в съотвествие с международната практика. Практическото прилагане на това законодателство и създаването на преференциален режим за «външните китайци», реемигрантите и техните роднини, повлия изключително положително върху потока от инвестиции, които «хуацяо» влагат в икономиката на Китай. Така, етническите китайци (заедно с деловите кръгове в Хонконг, Макао и Тайван) осигуряват основната част от всички чуждестранни инвестиции в Китай – над 80%. Само през 1999 «хуацяо» влагат 56 млрд. долара в Китай, а за целия период на реформите – над 500 млрд. долара. Показателна е и динамиката на инвестициите в континентален Китай на Хонконг, който беше основния инвеститор в китайската икономика през 80-те години на миналия век – тогава само за три години ежегодните инвестиции нарастнаха от 642 млн. до 4 млрд. долара. Друг нагледен пример е Сингапур (ключов пункт от «империята на хуацяо»), чиито инвестиции в Китай, само за една година (1990), нарастнаха от 62 млн. до над 6 млрд. долара.

Сред привилегиите, предоставяни на инвеститорите – «хуацяо», са правителствените гаранции срещу национализация на техните вложения и другата им собственост, изплащането на държавни компенсации в случай на реквизиции, както и възможността, след плащане на дължимите данъци, да превеждат печалбите и другите си доходи в чужбина. Освен това бе решено да не се облагат с вносни мита и с единен търговско-промишлен данък (както и да не се изискват вносни лицензи) внасяното в Китай индустриално оборудване, детайли, гориво и суровини, използвани в производството, в рамките на общата сума на инвестициите. Поощрява се създаването на съвместни предприятия с китайски и емигрантски капитали, като в тази връзка е предвидено местните власти да могат да решават оперативно (за около месец) проблемите, свързани със създаването на подобни компании. При това последните се ползват с правото да теглят заеми както от китайски, така и от чуждестранни банки. Наетият в чужбина управленски и технически персонал получава отворени входни и изходни визи. За допълнително удобство на инвеститорите и защита на интересите им, те могат да бъдат представлявани в Китай от своите роднини. Разрешено е също създаването на асоциации на инвеститорите в районите, където са разположени обектите на техните инвестиции. Ако през 1986 в страната е имало 1500 предприятия с чуждестранен капитал и капитал на «хуацяо» и на китайците от Хонконг и Макао, само през 1992 са били създадени 40 хиляди подобни компании.

Граждани или не?

Интересен е и опитът за решаването на проблема за представителството на етническите китайци, които не са граждани на страната, в ОСНП, както и на въпроса за предоставянето им (или отказа) на китайско гражданство. Както е известно, китайската конституция от 1975 не даваше на „хуацяо” правото да разполагат със свои депутати в ОСНП, което предизвикваше възраженията на правителствата, в страните със значителен брой китайски емигранти.

В края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век политиката спрямо китайците, живеещи в чужбина, до голяма степен, се определяше от програмата за „четирите модернизации”, към чиято реализация китайските власти искаха да привлекат и „хуацяо”. Именно тогава, отново бе поставен въпросът за тяхното гражданство. Той се решаваше с всяка страна (където има китайска общност) поотделно и с подписването на съответните официални документи. За първи път тази политика беше официално формулирана в Закона за гражданството, приет на Петата сесия на ОСНП през октомври 1980. В него, при определяне правото на гражданство, се изхождаше както от „кръвния” така и от „териториалния” принцип и не се признаваше „двойното гражданство”. Така обаче от китайско гражданство бяха лишени всички, получили чуждо гражданство по рождение, или по собствено желание (параграф 9: „ако китайските граждани, постоянно живеещи на територията на друга държава, доброволно придобият чуждо гражданство, автоматично губят китайското”). При това се признаваше само чуждото гражданство, получено в страните, където действа „териториалния” принцип, дори и ако единият или и двамата родители са граждани на КНР. Във всички останали случаи за получаването на чуждо гражданство беше необходимо съгласието на китайското правителство. Законът даваше право на китайците, получили чуждо гражданство, да си върнат китайското и признаваше съществуването на лица без гражданство, които в миналото са се смятали за граждани на Китай.

Отстраняването на проблема за „двойното гражданство”, макар и да не сне окончателно, поне значително ограничи въздействието на факторите, генериращи напрежение в отношенията между страните от Югоизточна Азия и Китай, както и между „външните” китайци и коренното население.

Поемайки курс към модернизация на страната, което предполагаше и разширяване на сферите на сътрудничество с другите държави за получаване от тях на необходимите инвестиции, високи технологии и управленски опит в икономиката, китайското ръководство преосмисли и отношението си към китайците, живеещи в чужбина и започна да поощрява по-тесните връзки с тях. Същността на тази стратегия бе в активното привличане на финансови средства от „външните китайци” и техните роднини в Китай, както и приемането на закони, гарантиращи техните права и интереси.

В практическата и реализация бяха ангажирани партийните, правителствени и обществени организации. В Централния комитет на Китайската компартия тези въпроси бяха възложени на комитета, отговарящ за т.нар. Единен фронт. С практическата работа обаче се занимава Канцеларията на Държавния съвет за китайците, живещи в чужбина, както и Комитетът по въпросите на китайските емигранти към ОСНП. Задачата на последния е да придаде законодателен, систематичен характер на политиката както по отношение на „хуацяо”, така и на техните роднини и на реемигрантите, и да контролира работата на държавните органи и обществените организации за практическата реализация на приетите закони.

През 1988 пък беше създадена Комисията на Народния политически консултативен съвет на Китай по въпросите на китайците, живеещи в чужбина. Сред задачите на комисията е установяването на контакти и осъществяването на съвместни инициативи с лидерите на „хуацяо” в чужбина, както и консултирането на законите и правителствената стратегия по отношение на „външните китайци”. Важна роля в реализацията на тази стратегия играе обществената Общокитайска асоциация на реемигрантите (ОАР), която се контролира пряко от Централния комитет на Китайската компартия и Канцеларията на Държавния съвет. Тя трябва да следи, доколко се спазват гарантираните от държавата права и интереси на реемигрантите, да им помага при решаването на техните конкретни проблеми, както и да осведомява властите за настроенията сред тях.

Институциите за работа с „хуацяо” лансираха през последните години редица мерки, които трябва да създадат привилегировани условия за реемигрантите. Сред практическите стъпки в тази посока е частичната либерализация на пътуванията им в чужбина, изплащането на паричните преводи и опростените правила за влизане в Китай което значително укрепи доверието на „външните китайци” към сегашното ръководство в Пекин.

Така новата азиатска свръхсила не само успя да си върне доверието на китайските диаспори и да възобнови диалога на „хуацяо” с континентален Китай, но и организира това взаимодействие по такъв начин, че да окаже максимално благоприятно въздействие върху вътрешната икономическа и политическа ситуация в страната.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В продължение на доста време латиноамериканските държави оставаха в периферията на голямата световна политика, без да изпитват, в същата степен, в каквато страните от Европа или Азия например, последиците на мащабни войни и конфликти * . В същото време обаче, световните геополитически сблъсъци активно вляят върху отношенията между страните, разположени на юг от Рио Гранде, съпровождайки процеса на формиране на независимите държави от Западното полукълбо и на техните граници през целия ХІХ век. През следващото столетие геополитическите съображения съдействаха, както за възникването на многобройни териториални спорове, конфликти и войни между латиноамериканските страни, така и за тяхното прекратяване. Характерен за региона през ХХ век е пулсиращият процес на „обединяване-разединяване” между отделните страни от Латинска Америка, пред лицето на мощния им северен съсед – Съединените щати.

В условията на глобализация, класическото, геополитически обосновано, разпределение на силите в региона претърпя сериозни промени под влияние на геоикономическия и геокултурния фактори. В началото на ХХІ век в държавите от Латинска Америка мястото на общите в миналото идеологии (марксизма, кейнсианството, либерализма) и икономически модели (социалистическия, „десаройисткия”, неолибералния) започнаха да заемат нови цивилизационно- и културно обусловени политически и социално-икономически мегапроекти (Бразилия, Венецуела, Боливия). В подобна ситуация се очертава драматична промяна на целия комплекс на междудържавните отношения в региона. Не може да се изключи перспективата за активизиране на старите „замразени” спорове, както и появата на нови, подхранвани от противоречивото въздействие на глобализацията върху региона. Ще запази ли в тези условия Латинска Америка „репутацията” си на най-слабо конфликтната зона на планетата?

Анализът на конфликтния потенциал на региона следва да стартира с очертаването, върху картата на Южна Америка, на три обширни геополитически ареала – Андски, Амазонски и Лаплатски. През ХІХ и ХХ век в първите два нееднократно възникват териториални и други спорове, избухват въоръжени конфликти между държавите, в чиято основа са противоречията, породени от борбата за излаз на Тихия или Атлантическия океани и за достъп до естествените ресурси на крайбрежните морета (Първата и Втората Тихоокеански войни (1) , както и Чакската война), достъпът до плавателното горно течение на река Амазонка (перуанско-еквадорският въоръжен сблъсък през 1941), разграничаването на териториалните води във Венецуелския залив на Карибско море, във връзка с откритите в островния шелф големи петролни залежи и т.н. (2) . С изключение на „чакския проблем”, разрешен с Договора от Буенос-Айрес през 1938 и перуанско-еквадорския териториален спор, чиито последици бяха преодолени по мирен път чак през 1998, всички останали конфликти имат „реликтов” характер. Сред тях са споровете между Колумбия и Никарагуа за редица острови в Карибско море, както и между Венецуела и Гайана за територията Есекибо (3) . Наистина, в последно време, се появиха признаци, че някои от тях могат отново да се разгорят. Така, Боливия отново започна да претендира за възстановяване на излаза и към Тихия океан, изгубен по договора от 1904, а пък Венецуала възобнови териториалните си спорове с Колумбия.

Наред със старите конфликтогенни фактори, през последните години все по-голямо влияние оказват и геоикономическите и геокултурни тенденции, както и прословутият „ляв политически завой”, осъществен от цяла група страни от региона: Венецуала, Бразилия, Аржентина и Уругвай, наред с феномена на „индианския ренесанс” в Боливия, Еквадор и Перу. Важно е да отбележим и, че въпросните нови фактори могат както да изострят, така и да смекчат и дори неутрализират старите териториални спорове.

От 90-те години на миналия век насам, в Южноамериканския регион, като цяло, започна да се очертава тенденция към изглаждане на някои предишни противоречия, които от „замразени” постепенно се трансформират във „виртуални”. Пример за това е най-неспокойният в миналото регион – Ла-Платският геополитически ареал, на чието пространство в края на ХХ век започна да се проявява едно ново явление – транскултурната цивилизационна модификация.

Борбата за влияние в басейна на реките Парана и Ла-Плата между най-големите държави – Аржентина и Бразилия – се усложнява от различията в техните етнокултурни, езикови и „поведенчески” характеристики, както и от присъствието в това геополитическо пространство, на по-слаби страни, като Парагвай и Уругвай, превърнали се в обекти на битката за влияние. През ХІХ век, съвкупността от тези фактори неведнъж води до войни ** и провокира ожесточена оръжейна надпревара. През миналото столетие аржентинско-бразилското съперничество на два пъти едва не доведе до общорегионална война (4) . Хроничното напрежение намаля чак в средата на 90-те години на ХХ век, под влияние на няколко фактора от глобален и регионален мащаб.

По същество, най-важният измежду тях, като започнем от 80-те години насам, се оказва геокултурният, макар че, поне на пръв поглед, за постигането на помирението съдействаха геоикономическите императиви – решението за създаване на интеграционното обединение Меркосур, включващо Аржентина, Бразилия, Уругвай и Парагвай, през 1991. Като пътвърждение на тази теза можем да посочим неуспеха на интеграционните проекти от 60-те години (Групата от Ла-Плата, УРУПАБОЛ) (5) . Още по-показателен е примерът с аржентинско-бразилските противоречия в хидроенергийната сфера в средата на 70-те. Въпреки наличието на взаимен интерес от използване ресурсите на граничните реки, старите противоречия и предубеждения на военните правителства в двете страни доведоха до това, че бразилско-парагвайският проект за водната електроцентрала „Итайпу” и аржентиската ВЕЦ „Корпус” започнаха да се разглеждат като силно конкурентни. В резултат, осъществяването на плановете за развитие на хидроенергетиката сериозно изостри двустранните отношения.

Тогавашната линия и на двете правителства се базираше на „затворения национализъм” и възприемането на международните отношения като арена на съперничество между съседните държави. Бразилските военни предпочитаха ролята на най-близки съюзници на САЩ, а не на потенциални партньори на Аржентина. Аржентинските им колеги пък разсъждаваха в рамките на не по-малко фалшива парадигма, разглеждайки Аржентина като европейска страна, разположена извън пределите на Европа и изключена от латиноамериканския исторически и етнокултурен контекст.

За появата, а след това и за успешното развитие на сътрудничеството в рамките на Меркосур, съдейства, на първо място, отказът на Бразилия от едностранната ориентация към САЩ и „завоят” и към латиноамериканската общност. Политиката на „конструктивен национализъм”, основаваща се на представата за „автентичността” на Бразилия и нейните национални интереси в световния и регионален контексти, предреши замяната на военния режим с граждански през 1985. Икономическият скок на Бразилия през 1910-1980 (темповете на нарастване на бразилския БВП са сред най-високите в света) (6) естествено изясняват и въпроса за това, кой може да играе ролята на лидер в южноамериканското икономическо пространство.

Ключова роля за политическото сближаване между двете страни изигра и поражението на Аржентина във войната с Великобритания за контрол над Фолклендските (Малвинските) острови през лятото на 1982. Подкрепата, оказана на Аржентина от почти всички латиноамерикански държави (включително и от Бразилия) и враждебността към нея от страна на САЩ и другите западни държави, многократно усилиха чувството за солидарност на латиноамериканците и техния „регионален национализъм”. В този смисъл Бразилия не беше изключение и също започна да проявява по-сериозен интерес към сътрудничеството с най-близките си съседи.

Необходимостта от ускоряване на икономическото развитие и императивите за укрепване на демокрацията в държавите от Южна Америка за първи път бяха подкрепени и от политико-психологически стимули. Бразилия започна да се сближава с Аржентина. Наистина, опитът за „връщане” на последната към прозападния курс, при президента Карлос Менем, временно внесе известен дисонанс в аржентинско-бразилските отношения и дори провокира криза в Меркосур през 1998-2003 (7) . Както е известно, резултат от осемгодишното управление на Менем стана социално-икономическата и политическа криза, поразила сАржентина през 2001-2002, на фона на която на власт дойде правителството на Нестор Кирхнер, поставило в центъра на политиката си укрепването на южноамериканската интеграция.
Най-важна последица от подобно развитие на събитията стана това, че в началото на ХХІ век Лаплатският геополитически ареал престана да бъде генератор на напрежение в южноамериканското политическо поле. Периодично възникващите търкания между страните от тази зона имат временен характер ***. Районът на „тройната граница” между Аржентина, Бразилия и Парагвай на река Игуасу както и преди си остава потенциално неспокоен – той е постоянен генератор на наркотрафик, престъпност и тероризъм. Въпреки това, доминиращо в отношенията между четворката от Меркосур (към която гравитира и Чили **** ) не е съперничеството, а сътрудничеството.

В доктрините и концепциите за национална сигурност на Аржентина и Бразилия, нито едната, нито другата страна вече не се разглеждат като потенциални противници. През 1996-2003 Бразилия съществено съкрати военната си групировка на аржентинската граница, прехвърляйки значителна част от нея в района на Амазония. Макар че британските медии периодично предъвкват темата за стария спор за Фолклендските острови, няма никакви основания да очакваме, че Аржентина може да възобнови опитите да го реши със сила. Буенос-Айрес упорито призовава Лондон за мирно решаване на въпроса, пък и не разполага с ресурси за нещо друго. Ориентацията на Аржентина към сътрудничество в рамките на Меркосур, от една страна, максимално ограничава възможностите и да приема едностранни решения, а от друга – укрепва дипломатическите и позиции, позволявайки и да се надява на приемливо за нея решение на Фолклендския проблем.

В основата на новия модел на отношенията в ареала на Ла-Плата се оказаха две съществени обстоятелства: Бразилия се утвърди като неоспорим икономически лидер на Меркосур и ЮАОН (Южноамериканската общност на нациите, създадена през 2004 и обединяваща 12 държави), а пък Аржентина мълчаливо прие ролята на „номер две” в партньорството с Бразилия. При това укрепването на аржентинско-бразилското сътрудничество стимулира сближаването на другите южноамерикански страни. Освен укрепването на Меркосур през 1991-2005 тази тенденция бе ознаменувана и от изработването на съгласувани позиции на влизащите в него държави по отношение на т.нар. Американска зона за свободна търговия (АЗСТ), подписването на споразумението за ЮАОН и създаването на съвместни петролно-газови и медийни холдинги (Петросур и Телесур).

В Андското и Амазонското геополитически пространства продължава да има няколко „замразени” конфликтни огнища. Глобализацията и разпадането на двуполюсната система породиха заплахата от маргинализиране на латиноамериканските страни в икономически и политически план. Тези промени оказаха двойнствен ефект върху конфликтния потенциал на субрегиона. При положение, че (ако използваме израза на аржентинската анализаторка Луиза Бертони) „пространството е просто длъжно да се трансформира във време” (8), геополитическите схеми от ХІХ век вече не работят. Новите геоикономически и геокултурни реалности, наложени върху „реликтовите” териториални и други спорове, могат да доведат да неочаквано изостряне на ситуацията.

Пример за това е състоянието на венецуелско-колумбийските отношения. Натискът на Вашингтон върху президента на Венецуела Уго Чавес засега има обратен ефект – усилване на антиамериканската реторика, демонстративно укрепване на връзките с Куба и с радикалните лидери в Латинска Америка. Стремежът на Чавес да намери „друго цивилизационно решение” за Венецуела, изразил се и в преименуването на страната в Боливарианска република Венецуела ***** , се сблъсква с „неразбирането” на съседна Колумбия, която е привилегирован партньор на САЩ и един от най-големите реципиенти на американска помощ.

Венецуела, която заедно с Колумбия, навремето се беше ориентирала към ускорено присъединяване към Северноамериканската зона за свободна търговия (НАФТА), след 1998 драматично промени геополитическия си вектор, обръщайки се към Бразилия и Меркосур. През декември 2005, Венецуела беше приета за постоянен член на Меркосур без право на глас, докато не изпълни всички изисквания на организацията. Днес Чавес, с неговия яростен антиамериканизъм, отхвърляне на идеята за АЗСТ и политиката на страните, които я споделят (Мексико и Перу), се стреми да създаде в региона мощен „антиимпериалистически фронт”, с участието на Венецуела , Куба и Боливия – т.нар. Боливарианска алтернатива за народите на Америка (АЛБА). В резултат от това, мнозина възприемат политиката на Венецуела като заплаха за регионалната сигурност.

Отношенията между Венецуела и Колумбия (до 1830 тези две страни, заедно с Еквадор, съставляват т.нар. Велика Колумбия) се усложняват от хроничния колумбийски вътрешен конфликт. Правителството на Колумбия тясно си сътрудничи със САЩ, които му помагат да се противопоставя на левите и десни радикални въоръжени формации, срастнали се с наркотрафика и организираната престъпност. По тази причина опозицията обвинява управляващите, че са „продали суверенитета на страната”.

Междувременно, Колумбия обвинява Венецуела, че подпомага ляворадикалната герила, в лицето на „Революционните въоръжени сили на Колумбия” ( FARC ) и „Армията за национално освобождение” (Е LN ), предоставяйки убежище на лидерите им и създавайки партизански лагери в граничните венецуелски територии. Подобни обвинения не са лишени от основание. А към тях следва да добавим и старите вражди. От 1941 насам двете страни не могат да си поделят водите на Венецуелския залив, на чието дъно има значителни петролни находища. След 1980, когато напрежението между тях достигна опасно високо ниво, спорът беше „замразен” за неопределено време. Анализаторите обаче не изключват, че ако този конфликт все пак премине в нова „гореща” фаза, в него могат да се намесят и САЩ, които твърдо подкрепят Колумбия.

В чисто пропаганден план, имиджът на Венецуела не се подобри особено, след като през 2005 Каракас закупи от Русия 100 хил. единици стрелково оръжие, а Уго Чавес заплаши, че ако САЩ прекратят доставките на резервни части за самолетите F -16 (с които венецуелската армия разполага още от началото на 80-те години на миналия век), страната му ще купи модерни свръхзвукови изтребители от руснаците. Последното предизвиква сериозни опасения в съседна Гайана. Между нея и Венецуела има стар териториален спор за областта Есекибо, с площ от 160 хил. кв. км, която през 1899, с арбитраж, е присъдена на тогавашна Британска Гвиана (днешна Гайана). През целия ХХ век Венецуела, която така и не признава това решение, разчиташе на подкрепата на САЩ, недоволни от антиамериканската политика на тогавашните лидери на Гайана. Но след идването на власт на Уго Чавес ситуацията се промени. Съзнавайки това, самият Чавес прояви инициатива за установяване на стабилен modus vivendi с източната си съседка. При посещението си в Джорджтаун, през февруари 2004, той заяви, че е готов да гарантира стабилните доставки на петрол за Гайана, както и, че няма да пречи на плановете на последната за икономическото развитие на Есекибо.

От началото на 2006 безспокойство предизвиква перспективата за изостряне на друг стар спор в Андския субрегион, свързан с изгубения от Боливия излаз на Тихия океан в резултат от Втората Тихоокеанска война (9) . След Втората световна война, Ла Пас нееднократно поставяше въпроса за преразглеждането на боливийско-чилийския мирен договор от 1904 и за връщане на излаза на море, с посредничеството на международните организации. През 1978, т.е. когато противоречията с режима на генерал Пиночет достигнаха своя връх, Боливия скъса отношенията си с Чили, като те не са възстановени и до днес. При това боливийците не приемат чилийското предложение да им се предостави икономически коридор покрай тихоокеанското крайбрежие. Впрочем (и това многократно бе потвърдено на най-високо ниво), чилийците никога няма да се съгласят страната им да бъде разделена на две части, без сухопътна връзка помежду им ******.

Единствените положителни промени в отношенията между двете страни, след 1978, са свързани с присъединяването на двете към Меркосур, като асоциирани членки, през 1996, както и разминирането на минните полета по боливийско-чилийската граница. През 2004-2005 нарастването на значението на проблемите на енергийната сигурност силно повиши самочувствието на боливийците.

Провалът на плановете за неолиберални реформи през 90-те и началото на 2000-те години, характерно за които беше ускореното проникване на потребителската култура в затънтените кътчета на Андите и миньорските селища в боливийското плато, провокира появата на мощно индианско движение (индианците са 60% от населението на страната). Това доведе до победата на президентските избори през декември 2005 на етническия индианец Ево Моралес, който обеща да национализира петролно-газовия отрасъл и да върне на Боливия излаза на Тихия океан.

Национализацията, която президентът Моралес действително извърши през май 2006, показа, че той, най-малкото, държи на думата си. Действията му обаче, породиха и определени проблеми. Така, боливийската преса рязко разкритикува заявлението на генералния секретар на Организацията на американските държави (ОАД) – чилиецът Хосе Мигел Инсулза, че организацията не може да посредничи в спорове, ако с това не е съгласна една от страните. Междувременно, Чили отхвърля всякаква възможност за преразглеждане на договора от 1904.

Въпреки това, Ево Моралес продължава да отправя призиви „към народа на Чили и към Латинска Америка, като цяло, да помогнат на Боливия за решаването на териториалния спор” (10) . Интересно е, че чилийският президент Рикардо Лагос присъства при встъпването на Моралес в длъжност през януари 2006, въпреки скъсаните дипломатически отношения между двете страни. По-късно самият Моралес, на свой ред, посети Сантяго за да присъства при встъпването в длъжност на новият президент на Чили Мишел Бачелет. Тоест, спорът продължава, но засега няма изгледи за прерастването му в открит конфликт.

Развитието на междудържавното сътрудничество във всеки от геополитическите ареали на Южна Америка – Лаплатския, Андския и Амазонския, както и между тях, поне на пръв поглед, дава реални предпоставки за регионалното сближаване на латиноамериканските страни. Въпреки трудностите, негов основен двигател си остава Меркосур, а основно действащо лице – Бразилия.

В основата на създаването на Меркосур бе формирането на геополитическата ос Бразилия-Буенос-Айрес през 1986. По-късно стартира и изграждането на още една ос – „Бразилия-Каракас”. Централната част на Бразилия и нейното индустриално „сърце” – щатът Сау Паулу, се оказа свързан с петролния добив във Венецуела, а чрез нея – и с Андския субрегион, като цяло. Така започнаха да се формират устойчиви връзки от Андския и Амазонския ареали към столицата на Аржентина и основните и икономически центрове. Като за първи път те заобикаляха планинската верига на Андите и непроходимата тропическа селва, свързвайки се с Лаплатския ареал.

Постепенно се появиха условия за формирането на още една геополитическа ос – южната. Тя трябваше да позволи на Бразилия да получи излаз към Андския арел, както през северното му „крило” (Венецуела и Колумбия), така и през южното (Боливия и Чили). По този начин, формирайки тихоокеански „коридори” и регионални „оси”, латиноамериканският гигант възнамеряваше да си осигури достъп до басейна на Тихия океан, страните от Азиатско-тихоокеанския регион, Карибско море и, разбира се, до венецуелския петрол.

За реализацията на тази задача, през 90-те години на миналия век, бразилската дипломация предприе сериозни усилия за привличането в Меркосур на Чили и Боливия (асоциирани членки от 1996), Перу (асоцииран член от 2003), Венецуела (2005) и страните от АОН, като цяло. Геополитическата ос „Каракас-Бразилия-Буенос-Айрес” беше удължена до Сантяго, Ла Пас, Лима и Богота, затваряйки големия геополитически пръстен на Южноамериканския континент.

Не може да се говори за липса на достатъчно политическа воля за реализацията на този геополитически суперпроект. През 90-те години тя ясно се проявяваше в усилията на Бразилия, а след това и на присъединилата се към нея Венецуела, за създаване на Южноамериканска зона за свободна търговия, разглеждана като алтернативна на подкрепяния от САЩ проект за АЗСТ. През декември 2004 дванайсет държави от региона подписаха в Куско споразумение за създаване на Южноамериканска общност на нациите, която трябваше да се трансформира в единен търговско-икономически и политически блок на страните от Южна Америка, представляващ нейните 361 млн. жители. По-късно се появи и проектът АЛБА, лансиран от Венецуела и Куба, също като алтернатива на провалилата се АЗСТ. През 2006 към АЛБА, която активно се позиционира като „новата антиимпериалистическа сила” в региона, се присъедини и Боливия.

Основният фактор за сближаването между държавите от региона, в рамките на южноамериканския „геополитически пръстен”, е гарантирането на енергийната сигурност. Според анализаторите, сътрудничеството между южноамериканските страни в тази сфера ще заема все по-голямо място в глобалната икономика и политика. Южна Америка разполага с огромни запаси от петрол и природен газ, които покриват не само нейните потребности, но и позволяват непрекъснат ръст на износа. Освен това, страните от региона са изключително богати на възобновяеми източници на енергия, чието търсене тепърва ще нараства – включително на водна, вятърна и слънчева енергия, както и биомасата на тропичните гори. Накрая, в Южна Америка са концентрирани между 13% и 15% от световнита запаси на питейна вода, което в условията на предсказуемия дефицит на този жизнено важен ресурс в средата на ХХІ век, я превръща в ключов геоикономически играч, в глобален план. Междувременно, неравномерното разпределение на енергийните ресурси в континентален мащаб (при липсата на необходимото равнище на междудържавно сътрудничество) превръща тези страни в периодично застрашени от остри енергийни кризи, каквито през последните десетина години изпитаха Аржентина, Чили и Бразилия.

„Развитието на енергийната инфраструктура – т.е. изграждането на газо- и петролопроводи, нови високоволтови електрически линии и т.н., може да се превърне в основен двигател на новия етап в интеграционното взаимодействие между страните от континента, способно да гарантира изключително благоприятни условия за развитието им” – смятат редица аржентински анализатори (11) . Днес в Южна Америка функционира електропровод, свързващ Колумбия и Еквадор, като скоро ще бъдат въведени в експлоатация неговите продължения: на юг към Чили, на север към Панама и на изток – към Венецуела. През 2000 Аржентина и Боливия стартираха изграждането на съвместен газопровод в североизточна посока, като той ще се свърже с тръбопровода Боливия-Бразилия, към който се готви да се включи и Парагвай. На свой ред Венецуела строи две разклонения на петролопровода от север на юг – едното е към Бразилия и Аржентина, а другото – към Боливия, Уругвай и Парагвай. На провелата се през юни 2005 поредна 28-ма среща на Меркосур, с участието на страните от Андската общност, беше предложен план за изграждането на газопровод с дължина 1750 км, който да свърже перуанското пристанище Писко (свързано с газовото находище Камисеа) с чилийското Токопиля и да стане част от вече съществуващата в Южна Америка мрежа от газопроводи (12) .

Укрепването на „геополитическия пръстен” с добавянето към него на „енергиен”, както и продължаващите усилия на южноамериканските държави за развитие на континенталната комуникационна инфраструктура между всичките му ареали, следва да се разглежда като фактор за стабилизиране на отношенията вътре в региона. Задълбочаването му може да изключи възможността от изостряне на териториалните и други спорове. Действително, трудно можем си представим, че след като Боливия бъде плътно интегрирана в схемите за регионално междудържавно сътрудничество, може да сметне за изгодно да провокира изостряне на отношенията си с Чили и Перу. По-скоро, появата на тези схеми следва да се разглежда като предпоставка за изработване (с течение на времето) на нестандартни решения на старите спорове.

Струва си да обърнем внимание на декларациите на бразилските президенти през 1994-2005, че Меркосур е не просто икономическо и политическо, но и културно обединение. Сходни са и редица изказвания на високопоставени чилийски политици (една страна, чиито позиции по развитието на интеграционните процеси далеч невинаги и не във всичко съвпадат с бразилските), според които Меркосур има едновременно и икономически, и правни, и политически, и културни измерения (13) . Съществуващите търговско-икономически противоречия между основните страни в този блок – Бразилия и Аржентина, както и между тях и по-малките участници (Уругвай и Парагвай) не можаха да го провалят. След 2003 оста Бразилия – Буенос-Айрес непрекъснато укрепва.

В същото време, ситуацията, като цяло, остава сложна. Доказателство е неотдавнашното решение на Венецуела да напусне Андската общност (както и възможността същото да стори Боливия), както и трудностите, които преживява Меркосур на фона на очерталите се аржентинско-уругвайски противоречия. САЩ също не гледат с добро око на латиноамериканските интеграционни проекти и периодично полагат усилия за реанимиране на старите противоречия помежду им (14) .

Доскоро Вашингтон очевидно подценяваше геополитическото мислене на латиноамериканските елити. Там просто не можеха да възприемат, че Мексико, или още по-слабите централно-американски държави, могат да имат някакви геополитически интереси. Самите страни от региона пък не забравяха нито за миг за възможността от силово въздействие от Север. В същото време, през последните шейсет години, имаше няколко периоди, в които САЩ сякаш „отсъстваха” от развитието на събитията в Латинска Америка, поради ангажираността им в други региони – например по време на Войната в Корея (1950-1953), или на Виетнамската война (1964-1973). По правило, именно през тези периоди се надигаха мощни националистически вълни, които в крайна сметка водеха до укрепването на солидарността между страните от региона. Слабостта на южноамериканските държави по отношение на САЩ ги подтикваше още по-интензивно да търсят нови форми на сътрудничество .

Събитията от 11 септември 2001 и последвалите военни интервенции в Афганистан и Ирак, както и нарастващото напрежение около Иран, принудиха Вашингтон почти напълно да погребе идеята си за създаване на АЗСТ. На фона на провала на плановете си за създаването на обща континентална интеграционна схема под своя егида, САЩ заложиха на „примамването” на една или друга латиноамериканска държава да напусне регионалните проекти, сключвайки двустранен договор със Съединените щати за създаването на „зона за свободна търговия” (това се отнася например, за Чили, Перу, Колумбия, а в перспектива – вероятно и за Еквадор и някои страни от Централна Америка). Тази тактика обаче, едва ли ще провали плановете за укрепване на латиноамериканското сътрудничество. Нещо повече, стремежът на Вашингтон да следва описаната по-горе стратегия, може само допълнително да радикализира антиамериканските настроения и да задълбочи сътрудничеството между държавите от региона.

Въпреки декларациите, че САЩ са в състояние да водят едновременно няколко локални войни, Вашингтон би предпочел да избегне излишните усложнения в Латинска Америка. Именно това обяснява и миналогодишното обръщение на държавния секретар Кондолиза Райс към бразилския президент Луис Игнасио да Силва (Лула) да окаже „въздействие” върху Уго Чавес по отношение на неговата яростна антиамериканска реторика. Очевидно Белият дом разчита, че Бразилия може да изиграе ролята на посредник между САЩ и радикалните фигури на латиноамериканската политическа сцена – Чавес и Моралес.

Бразилия, която окончателно се утвърди като неоспорим регионален лидер, се отличава от останалите латиноамерикански държави по своите исторически, езикови и екнокултурни характеристики. Латиноамериканският регион е важен за тази страна, която вече се смята за световна сила, по-скоро в политически, отколкото в икономически план. Не бива да се пренебрегват и опасенията на бразилските съседи, че тя може да се намести в собственото им геоикономическо пространство, което невинаги съвпада с техните политически граници. В случай на рязко усилване на бразилското икономическо влияние, икономическият суверенитет на съседните държави – Парагвай, Уругвай, Еквадор и Боливия – може да бъде тотално ерозиран. Както отбелязват мнозина изследователи, появата на държава с геоикономически граници, излизащи далеч извън политическите, може „коренно да трансформира подходите към формирането на основите на държавната валутна, данъчна, антимонополна, инвестиционна и борсова политика” (15) .

Фундаменталният въпрос е, доколко вярна ще остане Бразилия на създаваната от самата нея система за континентално сътрудничество, ако бъдат удовлетворени амбициите и да влезе в „клуба” на великите световни държави (т.е. ако получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН и бъде поканена в Г-8). Не ясно и, колко дълго Аржентина ще продължи да се задоволява с ролята на „втория играч” в латиноамериканската геополитическа схема, потискайки амбициите си от миналото столетие. В страната продължава да съществува силна тенденция тя отново да се самоопредели като „западна”, а не като „латиноамериканска”. Сегашната идеологическа общност на ръководителите на Бразилия, Аржентина, Венецуела, Чили, Еквадор, Уругвай и Боливия скрива съществуващите различия, свързани с различната степен на радикализация на местните елити. Така, в Бразилия и Чили доминират умерените, а във Венецуела и Боливия - привържениците на „радикално-антиимпериалистическите възгледи” (16) .

Разсъждавайки за перспективите на конфликтогенния потенциал на южноамериканското политическо пространство, следва да имаме предвид един факт, който се потвърждава от почти цялата дълга история на отношенията между САЩ и Латинска Америка: стремежът на латиноамериканските елити към единство е право пропорционален на степента на осъзнаване на собствената им слабост.

Конкретно за Бразилия, като слабо място се очертава рядконаселеният и слабо изучен, но потенциално богат район на Амазония. Този район, с площ от 5,3 млн. кв. км, в който са съсредоточени 35% от всички тропически гори на планетата, все по-активно се интегрира в сферата на дейност на големите транснационална корпорации (ТНК), както и на международните престъпни организации, свързани с производството и трафика на наркотици, незаконния добив на злато, скъпоценни камъни и ценни дървесни видове.

Контрабандният трафик на природни ресурси от Амазония достигна мащаби, пряко застрашаващи националната сигурност на Бразилия. В страната нараства тревогата във връзка с появата на сепаратистки тенденции в някои територии, и дори щати, с предимно индианско население (като щат Рорайма например); обявяването на Амазонка за „колективно достояние на човечеството” и евентуалното осъществяване на международна военна интервенция в района за „борба с наркотрафикантите и терористите, проникващи от съседна Колумбия”.

Според редица бразилски депутати, в момента срещу страната им се осъществява своеобразна „информационна агресия” от страна на западните медии. Последните обвиняват бразилското правителство, че систематично нарушава човешките права в Амазония, използвайки като претекст отделни негативни явления в отношенията между армията, т.нар. „гаримпейрос” (т.е. златотърсачите) и някои индиански племена. В световните медии периодично се появяват материали за унищожаването на тропическите гори в Бразилия и нарушаването на екологичния баланс.

Бразилското правителство е наясно, че няма да реши проблема само с мерки за гарантиране на силовото си присъствие в Амазония (между 2000 и 2003 числеността на разположените там военни части нарастна от 5 до 15 хил. души). Практически всички действия, предприети от Бразилия през последните години за укрепване на сътрудничеството със съседните държави, общата граница с които е дълга над 11 хил. км, бяха насочени към утвърждаване на суверенитета над Амазония. Пример за такова сътрудничество стана създаването през 90-те години на системата за електронно наблюдение SIVAM (Система за контрол на басейна на река Амазонка), със съдействието на САЩ, Венецуела, Колумбия, Панама и Перу.

Друга важна инициатива, също свързана със стремежа на Бразилия да си гарантира контрола върху природните ресурси на Амазонския басейн, е лансираната от президента Лула през 2003 идея за установяване на преференциално сътрудничество между „възходящите страни-гиганти”, сред които, според него, освен Бразилия, са Русия, Индия, Китай и ЮАР (по-късно към тях бяха прибавени Аржентина и Мексико) (18) . Освен размерите на територията, населението и стойността на БВП, както и важната роля в световната икономика и политика, всички тези страни си приличат по това, че разполагат с уникални природни ресурси, битката за които вероятно ще определи спецификата на ХХІ век.

Все пак, перспективата Бразилия да се откъсне от своите латиноамерикански „корени” не изглежда особено вероятна, дори ако страната съумее да повиши международния си статут. Защото само развитието на регионалното сътрудничество в Амазония, където се срещат всичките три южноамерикански геополитически ареали, може да разруши представата за този район като „зона на безвластие, нуждаеща се от международен контрол”. По същата причина Бразилия не може да си позволи да остави отношенията си със съседите „на самотек”, позволявайки възраждането на старите териториални спорове или пък новия възход на набиращия сили „индиански ренесанс”. Бразилските усилия за „формиране” на различни латиноамерикански алианси, които страната полага от 1904 насам, очевидно нямат конюнктурен характер. Затова едва ли можем да очакваме, че тя няма да се опита да използва влиянието си при изостряне на ситуацията в региона.

* * *

Независимо от всички затруднения от геополитически, геоикономически и геокултурен характер, които ще въздействат върху спецификата на отношенията между южноамериканските държави през ХХІ век, необходимостта от решаването на проблемите на тяхната обща сигурност (енергиен, природно-ресурсен и информационен) са стимул те да продължат да разработват нови схеми на сътрудничество. Центростремителните сили постепенно започват да надделяват над центробежните. Старите междудържавни конфликти постепенно се изглаждат или разрешават в контекста на съвместното усвояване на новите икономически и цивилизационни възможности.

Бележки:

1 Първата Тихоокеанска война (1864-1866) се води между Испания и южноамериканските републики – Перу, Чили, Еквадор и Боливия; Втората Тихоокеанска война (1879-1884) пък се води между Чили, от една страна, Перу и Боливия – от друга.

2 По-подробно за территориалните спорове в Латинска Америка и сегашното им състояние вж.: Мартинов Б.Ф., Сударев В.П., Территориальные споры в Латинской Америке // Латинская Америка. 1982. № 8, 9; Старостина. Е.А., Приграничные поры: причины возникновения, пути разрешения // Латинская Америка. 2005. № 10. C. 25-30.

3 Территорията Есекибо е провинция на Гайана, за която претендира Венецуела.

4 Вж .: M. Bandeira, Brasil y Estados Unidos. De la Triple Alianza al Mercosur. Buenos Aires, 2004. Cap. IV-VIII.

5 УРУПАБОЛ – интеграционно обединение от 60-те години на ХХ век, включващо Уругвай, Парагвай и Боливия.

6 Brazil : Dilemmas and Challenges. S Л o Paolo, 2002. Р. 100.

7 Вж.: Интеграция в Западном полушарии на пороге ХХI века. М .: ИЛА РАН , 1 999.

8 L. Bertoni , Nuevos actores y un antiguo ideal. America Latina y un mundo hacia el continentalismo. FIEALC . XII Congreso . Roma , 2005.

9 По-подробно : Старостина Е.А. Ibid . С. 29-30.

10 El Diario , La Paz . 02.05. 2006.

11 L. Bertoni , Op. cit. Р . 14.

12 Латинская Америка . 2006. № 1. С . 23.

13 J.G. Valdez , Chile y el Mercosur en Am е rica Latina // Diplomacia. Santiago de Chile. 1999. Nо 79. P. 11.

14 Последен най-характерен пример бе предоставеният, през 1997, от администрацията на Бил Клинтън, на Аржентина статут на «член на НАТО извън пределите на алианса» (Major Non-NATO Ally), което беше коментирано в бразилкия печат като стремеж на САЩ да възкресят старите аржентинско-бразилски «подозрения», за да внесат разцепление в Меркосур. През същата година Съединените щати премахнаха забраната за доставка на технологично сложни оръжия в държавите от Южна Америка, макар че страните от субрегиона поеха задължение да се въздържат от нова оръжейна надпревара помежду си.

15 Кочетов Э.Г., Геоэкономические истоки построения системы национальной безопасности России // Вестник РАЕН. 2004. № 3. C. 11.

16 Латинская Америка. 2006. № 1. C. 23.

17 По-подробно вж.: Латинская Америка. 2004. № 2. C. 41-43.

18 По-подробно вж.: Латинская Америка. 2005. № 5, 6, 7.

* Най-тежката война в Южна Америка през ХХ век е т.нар. Чакска война (1932-1935) между Парагвай и Боливия, която струва живота на над 100 хил. души.

** Най-голямата война е тази между страните от т.нар. «Троен съюз» – Аржентина, Бразилия и Уругвай против Парагвай (1864-1870), в резултат от която последният търпи съкрушително поражение и губи до 4/5 от населението си.

*** Така, през 2006, възникна напрежение между Аржентина и Уругвай заради решението на последния да изгради целулозно-хартиен комбинат в граничната зона с Аржентина, което, според правителството в Буенос Айрес, ще наруши екологичния баланс на водите на река Ла-Плата.

**** Преодоляването на напрежението между Аржентина и Чили, породено от спора за принадлежността на островите в пролива Бигъл, през 1984, стана възможно благодарение усилията на дипломатите от двете страни и посредничеството на папата. Днес конфликтът е окончателно преодолян. През декември 1998, между Буенос-Айрес и Сантяго, беше подписано двустранно споразумение за разграничаване на континенталните ледници.

***** Името на Освободителя – Симон Боливар (1783-1830), се свързва от Уго Чавес с опита за връщане към отговарящия на цивилизационната специфика на Венецуела път на развитие, отхвърлен през XIX век заради заимствания от САЩ модел на «представителната демокрация».

****** През Втората Тихоокеанска война Боливия действа в съюз с Перу, която също губи част от крайбрежните си територии в полза на Чили. Според Анконския договор от 1929, тези территории са поделени между Чили и Перу. Предаването на боливийските територии предварителна трябвало да бъде одобрено от перуанската страна (неслучайно се казва, че «катинарът» на тихоокеанския въпрос се намира в Сантяго, а «ключът» – в Лима). Ако претенциите на Боливия бяха удовлетворени, сегашната чилийска територия би била разделена на две части, без сухопътна връзка помежду им.

* Авторът е зам. директор на Института за Латинска Америка

{rt}

Наблюдаващото се през последните няколко години рязко нарастване на подводните флоти на редица държави от Югоизточна Азия кара мнозина анализатори да твърдят, че в западната част на Тихия океан се очертава нова оръжейна надпревара. Действително, в региона се строят десетки кораби за борба с подводници, въоръжени с ракети и съответното разузнавателно оборудване, което само увеличава опасенията от възможен кофликт в един толкова неспокоен район на света и, в същото време, заплашва да промени глобалния силов баланс.

Правителството на Индонезия вече декларира намерение да построи, до 2024, 12 нови подводници, които ще патрулират в стратегически важните крайбрежни води около нейните 17-хиляди острова. На свой ред Сингапур, Малайзия, Виетнам, Тайланд, Южна Корея, Бангладеш и Пакистан усилено купуват готови подводници.

Китай и Индия – двете постоянно набиращи сили свръхдържави от Азиатско-Тихоокеанския регион пък планират създаването на ново поколение атомни подводници. Като китайските ще могат да изстрелват ядрени ракети, способни да поразят и територията на Съединените щати. Според авторите на един изключително интересен доклад, публикуван наскоро от Австралийския институт за стратегическа политика, „в региона вече се подготвя нова оръжейна надпревара”. На свой ред, авторът на бестселъра „Врагът под нас” ( The Enemy Bellow ) Ендрю Дейвис подчертава, че „подводниците могат да представляват сериозна заплаха за действията на надводния военен флот, както и за търговските кораби”. Той прогнозира, че активизирането на подводните флоти на държавите от региона може да доведе до появата на „сериозни международни инциденти”, като „всяка грешка може да провокира сблъсък или ескалация на ответните действия”.

Доскоро за основна опасност в тези води се смятаха паравоенните флотилии на съвременните „пирати”, нападащи търговските кораби по морските маршрути през Малакския пролив, отделящ остров Суматра от Малайския полуостров.

Днес именно в този район се концентрират новото поколение подводници, които са в състояние да потопяват кораби, да атакуват пристанища и петролни платформи, да минират обширни зони и да стоварват десанти на сушата. Един инцидент от октомври миналата година илюстрира възможността за възникването на подобен конфликт. Тогава американският самолетоносач „Кити Хоук”, с водоизместимост 82 хил. тона, който символизира американското военно превъзходство в Тихия океан, в компанията на голяма флотилия от подводници и хеликоптери за борба с подводници, провеждаше учение около японския остров Окинава. Внезапно в близост до него се появи китайска бойна подводница клас „Сон”, която както изглежда е тренирала действия за борба със самолетоносачи, оставайки незабележима за американските кораби, чак до момента, когато изплува само на пет мили от „Кити Хоук” – разстояние, от което спокойно може да атакува противника със своите противокорабни ракети и торпеда, руско производство. По-късно американските офицери признаха, че не са били готови за подобна изненада, защото китайските подводници много рядко могат да се срещнат в открито море, толкова далеч от собствените си брегове.

Според адмирал Уйлям Фалън, който тогава командваше силите на САЩ в Тихия океан, а днес ръководи американските операции в Близкия изток (включително в Ирак и Афганистан), инцидентът „можеше да има непредсказуеми последици”.

Според експертите, Индонезия увеличава подводният си флот с темпове, непознати за която и да било друга държава от нейния ранг. Тя вече поръча в руските заводи, разположени в Далечния изток, четири дизелови подводници клас „Кило”, всяка от които струва по 200 млн. долара. Междувременно, през март 2007, руснаците сключиха договор за доставката на две подводници за Южна Корея, като поръчката се оценява на 750 млн. долара.

На свой ред, Сингапур планира до 2016 да се сдобие с шест нови подводници. През април т.г. в своята финална фаза навлезе строителството на френската подводница „Скорпена”, поръчана от Малайзия. Това е първата от двете подводници, предназначени за малайзийския флот. Виетнам пък възнамерява да се сдобие с две или три подводници клас „Кило”.

На този фон става разбираема тревогата на редица австралийски военни експерти, според които морското превъзходство на страната им (която е основния британски съюзник в региона) е поставено под въпрос.

На свой ред, високопоставени представители на британското командване, отговарящи за съвместните с Австралия учения в южната част на Тихия океан, се опасяват, че на ракетите, с които са снабдени обикновените подводници в региона, могат да се монтират и ядрени бойни глави. Което пък да доведе до ядрено противопоставяне в тази част на света. Според високопоставен британски морски офицер: „Ако стратегическата ви цел е да разполагате със средства за ядрено сдържане, създаването на силен подводен флот е съвсем естествено. Всъщност, това е най-добрата възможност за реализиране на собствения ядрен потенциал, защото откриването и унищожаването на подводниците е доста сложно”.

Военно-морският анализатор от Международния институт за стратегически изследвания Джейсън Олдоруик смята, че : „Подводниците са потенциални ракетни площадки и могат да се окажат ключов фактор в спора за Тайван или Молукските острови например”. Прес-секретарят на индонезийската армия контраадмирал Сунарто Шукронопутро заяви през британския „Сънди телеграф”, че укрепването на военно-морската мощ е изключително важно за страната му, разположена на 17 хиляди острова. „Наличието на две остарели подводници е съвършено недостатъчно за да охраняваме териториалните си води – подчерта той – затова постепенно ще купуваме нови подводници, съобразявайки се с икономическите си възможности”. Коя е конкретната причина за решението на Джакарта да увеличи драстично подводния си флот не се посочва точно, но според цитирания по-горе австралийски доклад, в основата му са действията на Китай. Както е известно, отношенията между тази страна и Индонезия, през последните 40 години, са доста сложни.

След 1996, когато САЩ насочиха към Тайван две ударни групи самолетоносачи за да не допуснат евентуална китайска интервенция, Пекин започна да влага много сериозни средства за развитие на военно-морските си сили. През миналата 2006 президентът Ху Цзинтао заяви на конгреса на Компартията, че „флотът следва да е готов за военни действия във всеки момент”.

Ръководството на американското военно-морско разузнаване твърди, че Китай възнамерява да построи пет стратегически атомни подводници. Те ще бъдат снабдени с ракети JZ -2 , чиито радиус е 5 хил. км. Така, в скоро време, Пекин ще разполага в Тихия океан с 60 стратегически ядрени ракети с разделящи се бойни глави.

Първата от тези подводници ще бъде пусната на вода през 2008, а първите две ударни атомни подводници от нов клас ще бъдат пуснати още през тази година. През 2007 китайските разходи за отбрана ще нарастнат със 17%, достигайки близо 46 млрд долара, като за последните 19 години те са нарастнали два пъти.

През миналата година Пекин измени подхода си към проблемите на националната отбрана, отказвайки се от доктрината на Мао Цзедун, предвиждаща унищожаването на врага на китайска територия. Новата доктрина (вж. Геополитика – бр.2/07 – б.р.) поставя акцента върху защитата на страната извън границите и. В един скорошен доклад на американския Департамент по отбраната, касаещ Китай, се прави извода, че Пекин вече подготвя бойна ескадрила за бъдещия си самолетоносач, който ще позволи на китайците да изнесат силите си далеч навътре в Тихия океан.

Според Робърт Кърниол, който ръководи азиатско-тихоокеанския отдел на авторитетното военно списание “ Jane ' s Defence Weekly ”: „в региона съществуват сериозни подозрения, свързани с непрозрачните действия на Китай”. Той подчертава, че: „Укрепвайки флота си, една страна може да преследва чисто отбранителни цели, но истината е, че подобни средства могат да се използват и за нападение. Военно-морските технологии стават все по-сложни, затова нараства вероятността всяка грешка, или дори незначителен инцидент, да доведат до много сериозни последици”.

Отговорът на САЩ бе даден от вицепрезидента Дик Чейни по време на посещението му, през февруари, на тихоокеанския остров Гуам, който макар че е дълъг само 30 мили се смята за „непотопяемия самолетоносач на Америка”. Чейни приветства появата край острова на две ударни атомни подводници клас „Лос Анжелос” (очаква се до края на 2007 към тях да се присъедини и трета). В залива Апра трескаво се модернизират съоръженията, позволяващи разполагането на атомни подводници „Трайдънт” (повече за мястото на Гуам в стратегията на САЩ – вж. статията на стр. – б.р.) .

Новите китайски подводници обаче, могат сериозно да променят силовия баланс в региона. Както отбелязва и Кърниол: „Китайците дадоха да се разбере, че възможността за военно решение на тайванския въпрос продължава да съществува. Всички са съгласни, че американците няма да могат да предотвратят евентуално нахлуване на острова. Те могат да се намесят и да го спрат, но вече нямат възможност да предотвратят началото му”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Нарастващото напрежение в Близкия изток, сложните взаимоотношения между държавите от региона и постепенната ерозия на консолидационните възможности на арабските страни, водят до задълбочаване на съперничеството между основните претенденти за лидерските позиции в света на Исляма. Особено място сред тях заемат Иран и Индонезия. Последната, която е най-голямата мюсюлманска страна в света (населението и надминава 240 милиона, като над 85% са мюсюлмани), отдавна вече не се смята за „периферна държава”. С това е свързана и активността, с която Джакарта опитва да се наложи като фактор, способен да допринесе за стабилизирането на ситуацията в Близкия изток, включително за разрешаването на палестинската, ливанската и иракската кризи, проблемът с иранската ядрена програма и т.н.

На свой ред, Иран също не пропуска да демонстрира претенциите си за ключова роля в региона. Икономическият и научно-технически потенциал на тази страна значително надминава този на повечето и арабски съседи. Доказателство за което са и нейните успехи в ядрената сфера. Не бива да се пренебрегва и фактът, че основателят на ислямската република аятолах Хомейни се отнасяше крайно отрицателно към режима в съседна Саудитска Арабия (друга страна, която по традиция претендира за водеща роля в ислямския свят), призовавайки мюсюлманите в света „да осъзнаят в колко голяма степен династията на Ибн Сауд е зависима от великите държави и, в частност, от империалистическа Америка,... демонстрирайки предателското си отношение към борбата на героичния палестински народ” (1) . А в Иран ценят изключително високо идеологическите тези, лансирани от покойния Хомейни.

На този фон двете държави, претендиращи за лидерските позиции в мюсюлманския свят, все по-открито си разменят взаимни нападки, отказвайки се от редица предишни оценки и вече поети задължения. Едва ли някой е забравил например, декларацията в подкрепа на мирния характер на иранската ядрена програма, която президентът на Индонезия Сусило Бамбанг Юдойоно направи по време на посещението на иранския му колега Махмуд Ахмадинеджад в Джакарта, през март 2006. Впрочем, тогава за Ахмадинеджад тази подкрепа от „една толкова голяма и приятелска мюсюлманска страна” имаше изключително важно значение. За да си я гарантира, иранският президент включи в състава на делегацията си един от най-авторитетните представители на висшето иранско шиитско духовенство – аятолах Мохамед Али Такшири (който преди това ръководеше Организацията за ислямски и културни връзки, смятаща се за един от основните инструменти в пропагандната машина на иранския режим). Това, без съмнение, съвпадаше с интересите на Индонезия, която от доста време насам поставя акцента в своята външна политика върху укрепването на мюсюлманската солидарност, на основата на все по-тясното взаимодействие в сферите на културата, образованието, науката и религията. Тоест, залага се на политическите съображения, интересите и далновидността на елитите в света на Исляма. В същото време миналогодишните преговори показаха, че амбициозните планове на индонезийските лидери не намират особен отклик от страна на Иран. Когато Джакарта предложи съдействието си за намаляване на напрежението в иранско-американските отношения (очевидно стремейки се към ролята на посредник за решаването на един от най-острите съвременни проблеми, което без съмнение би повишило значително авторитета и в мюсюлманския свят), иранският президент Махмуд Ахмадинеджад недвусмислено даде да се разбере, че не гледа сериозно на подобна оферта. Той декларира, че Техеран предпочита „самостоятелно за взема решенията, касаещи съдбините на страната” и затова не се нуждае от посредници в диалога със САЩ (2) . Тези му думи могат да се разглеждат като потвърждение на вече очерталите се намерения на иранското ръководство да играе все по-важна, ако не и решаваща, роля в съдбините на световната умма. Впрочем, индонезийският му колега Юдхойоно въобще не изглеждаше обезкуражен от подобна реакция и малко по-късно предложи (този път на САЩ) страната му да се включи в разрешаването на иракската криза, като отново постави акцент върху необходимостта проблемът да бъде решен от самите мюсюлмански държави, разбира се под егидата на Джакарта.

Индонезия апелира към световната общност „да се замисли за решаването на иракския проблем” и лансира собствен план за етапно преодоляване на кризата, в който ударението се поставя върху „неизбежното изтегляне на САЩ от Ирак”. Това бе потвърдено от Юдхойоно и по време на съвместната му пресконференция с американския президент Буш в Джакарта, през ноември 2006. Тогава индонезийският държавен глава декларира убеждението си, че властта в Ирак трябва да остане в ръцете на законно избраното правителство, способно само да управлява страната, ако в нея бъде постигнато необходимото пълно помирение между враждуващите групировки. Според него, след изтеглянето на коалиционните сили от Ирак, там трябва да навлязат умиротворителни части на ООН или на друга „трета сила” (очевидно се имаше предвид Организацията Ислямска конференция - ОИК). Необходимостта от това, според Джакарта, се диктува от опасенията, че след неминуемото, по думите на президента Юдхойоно, изтегляне на американските части от Ирак, там може да възникне „вакуум във властта”. В подобна ситуация войниците от „братските мюсюлмански държави” няма да се възприемат от местното население като „врагове и окупатори на Ирак”, т.е. биха могли да поддържат мира и законността в страната през преходния период.

Малко по-късно външният министър на Индонезия Хасан Вираюда директно призна, че „Индонезия би искала да изпрати свои умиротворителни части в Ирак, като по този начин даде пример и на останалите мюсюлмански държави” (3) . Така, Джакарта, която навремето се обяви рязко против началото на американската военна интервенция, сега демонстрира желание да изпрати собствените си войски в Ирак, в качеството на инициатор на едно толкова значимо събитие. Последното впрочем, изцяло се вписва в намеренията на президента Юдхойоно, обявени по време на първата му реч, касаеща проблемите на външната политика: през май 2005 той заяви, че би искал да играе ролята на миротворец в тази сфера, стремейки се да създава атмосфера на взаимно доверие и да изгражда мостове за решаване на сложните международни проблеми.

Аргументирайки индонезийската инициатива за изтегляне на американските войски от Ирак, външният министър Вираюда, в своя анализ на събитията през миналата 2006 и перспективите за 2007, постави на първо място (т.е. като едно от основните събития) взривяването на шиитската джамия Аскария в иракския град Самара. Според него, именно това събитие е хвърлило страната в пламъците на гражданската война между сунити и шиити, което пък е направило невъзможно за американците да спечелят войната или да останат в Ирак по-дълго време без да навредят сериозно на собствения си международен престиж. В същото време, той смята, че прибързаното изтегляне на американските части от страната би сложило кръст на имиджа на САЩ като глобална свръхдържава и би ерозирало политическото им влияние, макар че Америка вероятно би запазила лидерските си позиции на международната сцена. Вираюда очевидно е убеден, че подобно развитие би дало възможност на т.нар. „държави парии” да атакуват открито международната система. Според него, регионалният ред в Близкия изток може да претърпи драматични промени под влиянието на Иран, в качеството му на регионална суперсила, тъй като притежаването (в перспектива) от въпросната държава на ядрено оръжие не предвещава мир и стабилност в района, а под влияние на този фактор противопоставянето между сунити и шиити може да провокира верижна реакция в целия Близък изток (4) .

Тезите, лансирани от Вираюда, не могат да се разглеждат иначе, освен като пълен отказ от споразуменията между Иран и Индонезия, постигнати в Джакарта през март миналата година. За целта бяха употребени най-различни средства. Използвайки обстоятелството, че Махмуд Ахмадинеджад далеч не винаги намира подкрепа от страна на иранските аятоласи, Джакарта се опитва да го привлече на своя страна и то не без известен успех. Така, в началото на март 2007, по време на срещата си с ръководителите на Съвета на индонезийските духовници, иранският аятолах Такшири призова Индонезия да поеме по-голяма отговорност за състоянието на ислямския свят. На свой ред, индонезийската страна, опитвайки се да закрепи вече постигнатото, покани Такшири да участва в конференцията в Джакарта, посветена на сближаването между мюсюлманите от различните страни и народности, както и на проблемите на икономическото възраждане на ислямските държави (5) . С други думи, борбата за лидерски позиции между Индонезия и Иран, постепенно преминава от чисто позиционна „игра” в открита конфронтация. В това отношения, събитията, споменати по-горе, могат да се окажат преломни. Защото след Техеран и Джакарта, в битката за лидерство в света на Исляма, могат да се включат още две държави, които имат сериозни амбиции в това отношение – Пакистан и Малайзия. Преградите, които доскоро сдържаха нарушаването на етичните норми и джентълменските споразумения, вече не съществуват. Новият етап от схватката все повече излиза извън рамките на дипломацията, а потвърждение за това могат да станат още събитията през следващите една-две години.

Бележки:

1. Завещание на аятолах Хомейни, Техеран, 1997, с. 143-144.

2. Институт за Близкия изток, 1 5.05.2006.

3. ATP , 15.01.2007.

4. Jacarta Post , 06.03.07

5. Irna, 06.03.2007.

* Българско геополитическо дружество

{rt}