В предишната си статия („Геополитически и геоикономически проблеми на ЕС”, вж. бр.3/2008 на „Геополитика –б.р.) разгледах три проблема на ЕС, засягащи вътрешната логика на развитие на процеса на европейската интеграция, в аспектите дефицит на демокрация, елитарно управление и бюрократичен капацитет. В настоящия материал ще проследя проблемите на ЕС, които се експонират на (и между) трите равнища:  наднационално, национално и субнационално (регионално, местно). Тези проблеми придобиват нова острота с отрицателния ирландски вот на референдума за ратификацията на Лисабонския договор, известен и като Договора за реформа. Както е известно, той трябваше да замени провалената (след отрицателните референдуми във Франция и Холандия) Европейска конституция.

Проблемите на наднационално равнище

Само за осем години, Европейският съюз преживя три стресови момента, които спокойно могат да се квалифицират като провали на наднационалното равнище.

На първо място, в хода на изпълнение на Лисабонската стратегия (известна и като План 2000) стана очевидна нереалността на заложените цели във времевия хоризонт до 2010. Симптомите за това се появиха още през 2002-2004, което наложи да се формира спешно т.нар. Комисия Кок (оглавена от бившия премиер на Холандия) със задача да анализира основните постулати на стратегията и шансовете за постигане на стратегическите цели по определените приоритети до 2010. През ноември 2004, Докладът Кок бе предложен за обсъждане в ЕК. Той е доста критичен. Главният извод, който се прави в него, е че има опасност Лисабонската стратегия „да се превърне в синоним на пропуснати цели и неизпълнени обещания”, което засяга, преди всичко, интересите на регионалното и местно равнище, т.е. субнационалното, където главни актьори са гражданите, местните власти и бизнеса, които са основните бенефициенти на решенията на наднационалното равнище.

Лисабонската стратегия е мащабна, но сложна по своята структура, което я прави трудно разбираема дори за професионалистите. Пълният й формат включва 28 главни цели, 120 подцели и 117 индикатори за измерване на изпълнението на стратегията. Ежегодно се изискват над 300 отчетни доклади от десетки комисии, комитети, агенции и т.н. Това е едната страна на проблема. Другата е непрекъснатото законотворчество по тези цели, подцели и задачи, под формата на директиви, инициативи, програми, информационни съобщения, препоръки и т.н.  Третият момент (може би най-важния) е констатацията (през първите две-три години на реализирането на стратегията) за неосъщестимостта на основните цели и задачи до 2010. Следователно, не се поставя под съмнение парадигмата на политическата визия на стратегията, а става дума за недобре премислени, от гледна точка на времето, стратегически и главни цели и лоша координация и синхронизация между трите равнища.

В тази връзка, Докладът Кок предлага няколко основни корекции:

- Да се преформулира парадигмата на стратегическата цел на стратегията, като вместо „най-конкурентна икономика в света” тя се дефинира така: „единна, конкурентоспособна и динамична икономика, основана на знанието, която да е сред най-добрите в света”. Малко по-късно, тази постановка също търпи известна корекция, като започва да се говори не за икономика, а за „общество, основано на знанието”.

- Да се съкратят базовите индикатори от 117 на 14.

- Да се задължат държавите-членки да разработват национални планове за реформи, в изпълнение на целите и задачите на стратегията.

- Европейската комисия да поеме функцията на „главен контрольор” по изпълнение на стратегията, като за целта създаде ежегоден мониторинг, а страните-членки поемат  насрещни ангажименти (политически, чрез национални стратегически референтни рамки, и като конкретни действия, чрез  национални оперативни програми).

- Да се реформират радикално финансовите стратегии по План 2000, през следващия индикативен период 2007-2013.

В основни линии, по всички тези пунктове и понастоящем „кипи“ активна законодателна и политическа дейност от страна на Европейската комисия, корпуса на еврокомисарите и техните екипи. В този процес на реформи, политически инициативи, създаване на нови финансови инструменти и програми, дебати и диалози е доста трудно да се прецени,  какво е останало от първоначалния замисъл на Лисабонската стратегия. Появиха се усложняващи обстоятелства, свързани с конкретни предизвикателства, като проблемът за климатичните промени, или последиците от финансовата, енергийна и продоволствена кризи. На преден план, като нов стратегически приоритет на ЕС, се дефинира превръщането на Съюза в глобален играч и фактор в решаването на проблемите на глобалното затопляне. Според мен обаче, натискът ЕС да играе водеща роля в тази сфера е недостатъчно мотивиран, имайки предвид сложността на проблема, изискващ политическо взаимодействие между всички субекти на международните отношения (и особено на водещите световни държави), a също мащабни финансови ресурси за практическо противодействие на негативните климатични промени. Трудно е да се приеме, че водещата роля на ЕС може да инкасира геополитически дивиденти от него. Затова може да се допусне, че става дума по-скоро за политически маньовър, целящ отвличане на вниманието от вътрешните затруднения на общността, свързани с недостатъчно доброто изпълнение на Лисабонските цели, а като конкретно измерение, и на Кохезионната политика. Независимо, че Политиката за икономическо и социално сближаване е в активен ход и за нея се планират значителни финансови ресурси от европейския бюджет (282,9 млн. евро, за периода 2007-2013), данните сочат тенденция към „отваряне на ножицата“ на регионалните различия не само по отношение на новите страни-членки, но и вътре в „ядрото“ на развитите членки. Средното нарастване на БВП на Общността продължава да изостава от това на САЩ и Япония. В същото време, все по-трудно става отразяването на инфлационния натиск във всички държави-членки. Това наложи спешните политически мерки, предприети от ЕК, през юни 2008: приемане на нови законодателни инициативи до края на годината за гарантиране изпълнение на мерките по възобновяемите енергийни източници до 2020, постигане на икономии от промишлеността и домакинствата, за сметка на увеличаване на енергийната ефективност, преразглеждане на Директивата за данъчно облагане в енергетиката и Директивата за евровинетката, въвеждане на данъчни облекчения (евентуално намаляване на акцизи и ДДС), обвързани с енергийната ефективност, предприемане на краткосрочни мерки за подкрепа на най-засегнатите слоеве на европейското население. Както се вижда, болшинството от мерките засягат директно субнационалното равнище.

Инфлационното равнище в ЕС се наблюдава чрез т.нар. „хармонизиран индекс на потребителските цени“. При средна стойност на нарастване на индекса от 3,6% (за периода април 2007 - април 2008), само ръста в цените на течните горива за европейските домакинства е 35,2%, а на горивата за транспортните средства - 12,7%. В малко по-ниски стойности се движат цените на хранителните стоки. За България обаче, увеличението им достигна 30%!

Другият „препъни камък“, в решаващото за ЕС първо десетилетие на XXI век, се оказа проектът за Европейска конституция (вж. статията „Европейската конституция и геополитиката на ЕС” в бр. 5/2007 на „Геополитика” – б.р.). Тук ще обърна внимание на няколко момента. Основната обструкция на отрицателния вот от субнационалното равнище, при референдумите в Холандия и Франция, се изразяваше в несъгласие с позицията на наднационалното равнище за намаляване на социалните функции на държавата и прокарваната тенденция към засилена либерализация и „стопяване“ на националните суверенитети. Тогава над 70% от фермерското съсловие във Франция гласува против проекта за Европейска конституция.

На трето място, референдумът в Ирландия за ратифициране на Лисабонския договор, с неговия отрицателен вот, внесе нов момент: за първи път вотът на недоверие е адресиран директно към наднационалното равнище. Социологическите проучвания показаха запазване на сравнително високия процент на доверие към трите водещи партии в страната. Отново (както за Конституцията на ЕС) най-висок е процентът на неодобрение (над 74%) на договора сред представителите на „работническата класа“, а също сред младите, жените и безработните. Гласувалите „против“ изтъкват като основни аргументи трудно разбираемия характер на проекта и опасенията си за накърняване на ирландската идентичност и на националния и военен суверенитет. Повече от половината негласували също изтъкват аргумента „непpозрачност и неразбираемост“ на договора. Като нова позиция може да се оцени становището на мнозинството от гласувалите (76%) и негласувалите (над 62%), че отрицателният вот е аргумент за извличане на допълнителни дивиденти за Ирландия при евентуален допълнителен референдум или в процеса на т.нар. „bargaining“ (т.е. пазарене) с наднационалните органи на ЕС. Интересна проява на политическа зрялост на субнационалното равнище в Ирландия! Може да се допусне, че този нов аргумент щеше да присъства и в други държави - членки, ако там се провеждаха национални референдуми. Такива обаче не се допуснаха, включително и в страни като Франция, със силни традиции в тази форма на пряка демокрация. Наднационалното равнище реши да предприеме подобна радикална мярка като презастраховка, след горчивия опит с проекта за Европейска конституция. В същото време обаче, нещата опират и до „дефицита на демокрация“.

Възможности за изход от кризата

Какви са алтернативите за изход от кризата? Защото, онова, което се случва, трудно може да се дефинира по друг начин. Организъм, който на три пъти демонстрира болестни синдроми, очевидно не е здрав!

На първо място, необходима е подготовка, а не кърпеж, на нов договор, който да отчете неудачите в Лисабонската стратегия, проваления проект за Европейска конституция и почти проваления Договор за реформа. Твърденията, че те са начертали жалоните на евопейската интеграция през XXI век, са меко казано неоснователни. Народите на страните-членки, т.е. субнационалното равнище, ще проявят разбиране само при положение, че получат адекватно обяснение. Може би това ще позволи и желания пробив, замислен с т.нар. „План Д“. Засега той не дава очакваните резултати, защото не са разработени ефективни механизми за „демокрация, диалог и дебат“ сьс субнационалното равнище. Оставащите години до края на индикативния период са достатъчни и за диалога, и за подготовката на нов договор или стратегия. Налице е сериозен, обективен аргумент: новите глобални предизвикателства, свързани с различните видове кризи (енергийна, продоволствена, финансова), за които се очертава да имат дългосрочен характер, както и промените в климата. Спешно предприеманите мерки от наднационалното равнище вероятно са правилни, но остава под съмнение тяхната подчиненост на една обща дългосрочна логика. Пример за това е склонността на ЕК да разреши краткосрочни (временни) инициативи за отслабване на вредните ефекти от енергийната криза върху най-засегнатите слоеве на населението. Тоест, да не се нарушават съществуващите правила на единния пазар, валутния съюз и тенденцията към разширяване на данъчната и фискална политка на ЕС. Но нали новите предизвикателства, без съмнение, имат дългосрочен характер!

На второ място, налага се провеждане на допълнителен референдум в Ирландия. Рискован ход, защото за краткото време, което остава до 1 януари 2009 (влизането в сила на Лисабонския договор), мнението на ирландците едва ли ще се промени кой знае колко.

На трето място е опцията „opt-out“, т.е. даване възможност на Ирландия да прилага селективно произтичащите от договора ангажименти, като изключва областите, които смята за особено чувствителни.

На четвърто място, продължаване на ратифкационния процес от останалите страни-членки, като при успешен край Ирландия може да „излезе временно“ от процеса на интеграция (между другото, именно това е позицията на висши политици от Германия и Франция). Този вариант обаче, също е много рискован, защото създава опасен прецедент за бъдещето развитие и единството на ЕС.

Какви са изводите от отрицателния вот на ирландския народ:

- Синдромът „непрозрачност и слаба чуваемост“ между наднационалното и субнационалното равнище на ЕС се засилва вместо да отслабва. Националното равнище (държавниите, парламентарни, изпълнителни и законодателни органи, както и политическите партии) очевидно не е най-добрия транслатор на политическите визии и послания на ЕС към субнационалното равнище. Следователно, наложително е разработването на действен, ефективно действащ механизъм за пряко комуникиране, координиране и партниране в двете посоки между наднационалното и субнационалното равнище при подготовка и вземане на решения по широка гама въпроси, касаещи развитието на ЕС. Ще се наруши ли сегашното статукво на националното равнище, в качеството му на посредник, свеждащ решенията на наднационалното равнище към субнационалното? Вероятно да, затова пък се прави решителна стъпка към практическо утвърждаване на принципа на „субсиадарността“ и се отива към желаното стесняване на суверенитета на държавите-членки.

- Необходим е нов „период на размисъл“ (такъв кратък период се даде и след отрицателните референдуми във Франция и Холандия), т.е. време за сериозна просветителска дейност, с цел откровено запознаване на субнационалното равнище с истнските стратегически цели и реалности на европейската интеграция. Тезата за превръщане на субнационалното равнище в равностоен партньор на националното и наднационалното равнища трябва постепенно да се изпълва с конкретно съдържание.

- Нарастващото усещане, че с Лисабонския договор се решават не толкова стратегическите въпроси на последващото развитие на ЕС, колкото организационни проблеми на самото наднационално равнище и „затягане“ на наднационалната дисциплина. Председател на Съвета на ЕС и Върховен представител (външен министър) на ЕС по въпросите на външните работи и сигурността, вероятно са полезни нови органи, от гледна точка на мястото на ЕС в глобалния свят, но в същото време означават набъбване на европейската аминистрация, свиване на националните суверенитети в областта на международните отношения и подценяване на малките страни-членки. Премахването на шестмесечния ротационен принцип и намаляването на комисарите означават поне 10-15 годишен период за да има една страна свой представител във върховните органи на Съюза. Новата система за гласуване -  55% от членовете на Съвета при минимум 15 гласували страни-членки, зад които да стои 66% от населението на ЕС, е схемата на обикновено мнозинство (50% +1) и цели облекчаване режима на вземане на решения, но пък се отдалечава от демократичните принципи. Това са симптоми на движение към политически съюз, което е, както се оказва, все още чувствителна тема за субнационалното равнище. В настоящата статия, по същество, не се взема отношение по този въпрос (т.е. за политическия съюз), но се подчертава острата необходимост от откровен диалог и дебат с националното и субнационално равнище за това, докъде са параметрите на политическия съюз и на „общоевропейското гражданско общество“?

Възникването на колизии между трите равнища е свързано с вътрешната логика и еволюцията на европейската интеграция. За какво става въпрос?

В Римския договор, както и в следващите основополагащи договори за развитието на общността, е заложен фундаменталният тезис за прилагането на принципа на „субсидиарността”. Той е в основата на концепцията (която също еволюира) за развитието на европейската интеграция като „общоевропейско гражданско общество”, „Европейски дом” и „Европа на регионите”. От което пък следва, че основният замисъл на европейския обединителен процес е формирането на „европейска общност на гражданите”. От тази гледна точка, на втори план остават националната държава и държавност, а също ролята и функциите на държавните органи. На преден план излизат правата на европейските граждани. Това е закрепено в един от основните документи на ЕС „Хартата на основните права на европейските граждани” (достойнство, свобода, равенство, солидарност, граждански права, правосъдие) и в Договора за реформа. На този принцип са подчинени и се афишират стратегиите и политиките на ЕС, целевото предназначение на програмите и финансовите инструменти. В Договора за създаване на ЕС (1993), Договора за Единния европейски акт (1999) и в отхвърления от Ирландия договор (по същество реформа на членове на Римския договор и на Договора за ЕС), този  въпрос се поставя с цялата му значимост и загриженост. Което е добре.

В тристепенната управленска и функционална структура на ЕС ясно са очертани три равнища: наднационално, национално и субнационално. В нея е заложен както генезизът на идеята за развитието на „общоевропейско гражданско общество” на континента, така и базата за възникване на противоречия. По принцип, те ескалират при по-зрелите форми на развитие на европейската интеграция и най-вече на етапа на изграждането на икономическия и валутен съюз. Става въпрос за противоречия, несъвпадение на интереси или доминиращи позиции на едно равнище над останалите, пораждащи проблеми между тях и вътре в тях. Те обаче следва да се преодоляват, а не, по един или друг начин, да се тушират, тъй-като в следващите етапи (и форми) на развитие на интеграционния процес е най-вероятно да прераснат в деформиращи и задълбочаващи се регионални различия и несъотвествия.

Проблемът има няколко измерения

Първият аспект се свежда до недостатъчното реално и резултативно партньорство между трите равнища, което намалява ефективността при посрещането на новите и все по-усложнени демократични, икономически, социални, екологични и глобални предизвикателства. Седем години след приемането на т.нар. Бяла книга (2001) за управление на ЕС, отново се констатира сериозен дефицит в реалното партниране между трите равнища в процеса на законотворчеството на Евросъюза. Според експертните становища на Комитета на регионите, това, най-малкото, поставя под съмнение действието на основополагащите принципа на ЕС: за „предоставената компетентност” (определяне границите на компетентността на управляващите органи на ЕС), „субсидиарността” (решенията и действията на Съюза да стават на най-ниското равнище на компетентност) и „пропорционалността” (не може да се превишава необходимото за постигане на целите на Съюза). Като общ дефицит се оценява липсата на ефективен механизъм за консултиране на всички равнища в подходяща последователност на процедурите на предложения и съгласуване. Тоест, в процеса на правенето на закони на наднационално равнище, не са привлечени за конструктивно сътрудничество субнационалното и национално равнища, в духа на осъществяването на общностната инициатива „По-добро законотворчество”. Това се отнася особено за субнационалното равнище, чрез използване, на този етап, на механизмите и възможностите на Комитета на регионите, като основен представител, посредник и транслатор на идеи от това равнище към наднационалното. Последното означава, преди всичко, засилване на метода на консултации от регионалното и местно равнище в режим ”ex-ante”. Казано другояче, местните и регионални парламенти (където има и такива) да се привличат в процеса на разработването на Acquis Communautaire на достатъчно ранен (изпреварващ) етап, а не само да се мобилизират и мотивират, като негови крайни бенефициенти. Затова от Комитета на регионите се иска да превърне процеса на консултирането в принцип. Това е сравнително нов момент в развитието на идеологията на субнационалното равнище, прокарвана от Комитета на регионите. Въпросната постановка се защитаваше в Договора за Европейска конституция и намери място в Договора за реформа.

Във връзка с усвояването на планираните средства от еврофондовете по отделните Оперативни програми и други общностни програми и инциативи, се откроиха множество проблеми, засягащи управлението на процеса на всички равнища: наднационално, национално и субнационално (местно и регионално равнище). Безспорен е фактът, че България, вече като страна-членка, демонстрира сериозна неподготвеност, дължаща се на редица фактори, които, в една ли друга степен, са осветлени от професионалните и граждански кръгове.  Нещо повече, неподготвеността ескалира като проблем с изключителна корупционност. Поредица варианти на националните Оперативни програми и Националната стратегическа референтна рамка се съгласуваха и одобряваха продължително време от Брюксел. Това потвърждава предупредителната констатация на експертите за липсата на национална секторна и продуктова стратегия за развитие, което е сред важните причини за отлагане на реалния старт на процеса на усвояване на средствата, планирани за страната ни. Затова и през 2008 България, най-вероятно, за втора година ще бъде бенефициент на ЕС. Нещо повече, по корупционни причини, са стопирани усилията за усвояване на парите по предприсъединителните фондове и, особено, по изключително важната за страната ни програма ИСПА, а също по САПАРД и ФАР.

Проблемите с неподготвеността на българския капацитет да усвоява средства от еврофондовете има своя генезис в релацията: наднационално (ЕС) - национално (страни-членки) и субнационално (регионални и местни органи) равнище. Механизмът на тристепенната система на управление на Евросъюза е съвършен като замисъл, но на практика поражда трудности и проблеми в процеса на синхронизацията на националните законодателства с това на ЕС. Особено на субнационално равнище. Парадоксът е, че най-подготвеното равнище – наднационалното, непрекъснато свежда решения на националното и особено на субнационалното равище, което се оказва едновременно и най-неподготвено (стратегически и управленски), и най-немотивирано (материално), а освен това разполага със скромни собствени финансови ресурси за процедурата за съфинансиране. Всъщност, отговорностите спокойно могат да се подредят и в обратен порядък, но практическата отговорност за усвояването на средствата и последващото управление на реализирането на проекти пада върху субнационалното равнище. Напрежението между наднационалното и субнационалното равнище в ЕС по взимането на решения (особено по Acquis Communautaire), отговорността за тяхното реализиране и носенето на отговорностите е с тенденция към нарастване. Тя няма антагонистичен характер, но при очевидните неуспехи да се осъществи по-решителен пробив в движението към политически съюз, се налага преформулиране на досегашната визия за тристепенна система на функциониране на ЕС. И така, проблемът е, че на субнационалното равнище се прехвърлят крайните отговорности за транспонирането на европейското законодателство и качественото му прилагане, включително и в чувствителната област на усвояването на финансовите ресурси от европейските финансови инструменти. Както и проблемите на другите две равнища на управление на интеграционния процес.

Проблемите на наднационалното равнище имат отношение главно към законодателната база на ЕС, известна като Acquis Communautaire. Именно с нея е свързан процесът на „обединяване” на националните суверенитети в „интегрирания” суверенитет на Евросъюза. Самото квалифициране на тенденцията е достатъчно чувствителна тема, при това не толкова за страни като България, колкото за водещите  (стари) държави-членки на ЕС. Известни са проблемите на големия обем законодателна база, трудната им разбираемост, некоректните и ненавременни транспонирания в националните законодателства, езиковите бариери и грешки, тяхното спазване впоследствие и др.

Фактът, че макар и току що „родени”, повечето стратегии, политики, директиви и инициативи веднага започват да се прекрояват, преосмислят и допълват (любимо занимание на различните експертни административни структури на ЕС), свидетелства, че в този законотворчески процес не е привлечен целесъобразния еврокапацитет в режим „ex-ante”, представляван от различните равнища и гражданските общества.

Субнационално равнище предлага различни идеи за издигане на ролята си. За осъществяването на лансираната от Комитета на регионите теза: „Go (going) local” за изграждане на солидна и безапелационна законова, институционална и конституционна (проблемът с ратифицирането на Европейската конституция) база е наложително процесите на генериране  на стратегиите и политиките на ЕС да тръгват от (или успоредно с) иницииране или реално консултиране по различните схеми. С нея може да се изпълни с желаното съдържание и контрапредложението на Комитета на региоите – т.нар. План „Д” (засилена децентрализация на дейности и решения на по-долните равнища), при което субнационалното равнище се включва  активно в дебата и дискусията за бъдещето на ЕС, както и в разработването на законовата база, стратегиите и политиките. Разбира се, редно е да се отчете, че има геополитически и геоикономически решения на ЕС, за които активното съпричастие на субнационалното равнище просто не е целесъобразно. По такива въпроси, геополитическото волеизявление на държавата (националното равнище) е направено с договора за членство.

Във връзка с проблемите на субнационалното равнище са изведени и целесъобразните практически действия в органите на Комитета на регионите (което се прави) в следните насоки:

- Залагане на процедура за „ранно предупреждение” за неспазване, неизпълнение или нарушения на всичките равнища и от всички органи на ЕС, оторизирани в тази област;

- Признаване на принципа за „консултиране” от субнационалното равнище, и то в режим „ex-ante”, при разработването на законодателната база, стратегиите и политиките на ЕС;

- Консолидиране на действащата комуникационна политика в изпълнение на План „Д”, в посока разширяване на нейната конструкция, чрез мрежа от пресцентрове, действащи на субнационално равнище, интегриране на интернет-страницата на Комитета на регионите „Go local” към тези на ЕК и създаване на линкове на интернет-страницата на Комитета към интернет- страниците на субнационалното равнище (региони и общини);

- Разширяване функциите на Комитета на регионите в посока прецизиране на пълномощията (освен консултантските), в логиката на получаване на разширен статут на орган на ЕС или т.нар. „хоризонтална функция”, придаване на Комитета на специални правомощия за включване в механизма на предварителен контрол при материализирането на гореспоменатите принципи, правото му да завежда искове при установени нарушения при прилагането на принципите и получаване на официален статут на изразител в областта на представителната демокрация;

- Иницииране на практически действия, на субнационално равнище, за постигане на изброените проектни действия, включително провеждане на специални сесии на субнационалните парламенти, посветени на задачите и отговорностите по прилагането на принципите; провеждане на специални сесии или конференции за обсъждане и дебат по развитието на План „Д”, както и на специализирани семинари за обсъждане и изучаване на най-наболелите теми (не само по усвояването на средствата, но и по практическото транспониране на законодателството на ЕС на субнационално равнище).

В своята лекция в Софийския университет, комисарят за вътрешния пазар и услугите на ЕС Чарли Маккрийви, открито подчерта, че в тази чувствителна област на европейската интеграция, би искал да види концентриран и резултативен пазар, ефективно действащ в полза на гражданите на ЕС, по-децентрализиран и мрежово ориентиран, както и много по-добра комуникация и информираност за това, което става в тази сфера. Добре казано!

* Преподавател в УНСС

{rt}

В началото на ХХІ век Черноморско-Каспийският регион се превръща в особена граница в евразийското пространство. Нещо повече, тя е зона на междукултурно (междуцивилизационно) взаимодействие, което не кореспондира с определените и признати държавни граници. Американският професор Джеймс Томпсън (1869-1941) активизира един термин от военния речник – фронтир, със съдържание, даващо възможност за формулиране на този специфичен, по формата и съдържанието си, процес, развиващ се в Кавказкия регион. Фронтирът е „пространство, където се извършва взаимопроникване между обществата. Той се състои от три компонента: териториален елемент, зона или територия (за разлика от точните линейни граници); човешки елемент, първоначално състоящ се от отделни и съвършено разни общества; и елемент от процеса, в който отношенията между хората започват да се развиват и да приемат стабилна форма. Фронтирът се открива в момента на първия контакт между представителите на обществата и се закрива, когато единната власт установява политическо и икономическо господство над тях.”

Това определение дава възможност да се обосноват политикоикономическите и най-вече етно-националните параметри на Черноморската зона на въздействие. От друга страна, то дава възможност да се търсят различни сценарии за преодоляване на напрежението, кризите и ескалиращите в негативен план ситуации.

Нещо повече, чрез термина „фронтир” се създава достатъчно солидна база и широко поле за действие при определяне на формите и възможностите за прилагане на ефективни мерки, способстващи за изграждането на демократични структури в обществата в Черноморския регион. Чрез формирането и изграждането на действащи механизми за взаимодействие в политическите институции в черноморските държави се създава база за демократично държавно управление в региона, което съществено променя икономическата, политическата, социалната и другите сфери на обществения живот.

Сред сериозните постижения по отнощение на демократизацията е геополитическият и геоикономическият формат на сътрудничество в т. нар. „Голям Черноморски регион“, включващ шестте крайбрежни държави – Украйна, Русия, Грузия, Турция, България и Румъния, както и Армения, Азербайджан и Молдова. В този контекст, Черноморският регион не се възприема вече като европейска периферия (особено след приемането на България и Румъния в ЕС), а като обединяващо звено на оста Каспийско море – Черно море – Европа. Той вече е „ос с непрекъснато нарастваща геополитическа важност в разширения Европейския съюз”[1]. Значението му за такива актьори, като ЕС и САЩ, се предопределя и от тяхната потребност от диверсификация на енергийните доставки, с цел намаляване на зависимостта от петрола, добиван в Персийския залив. Големи са също надеждите, че чрез включването на Черноморския регион в европейската сфера на многостранно влияние ще се създадат подходящи условия за подпомагане процеса на демократизация, чрез провеждането на социално-икономически мерки, насочени към достигането на европейските стандарти в политически, икономически и социален план.

Разликите между Източна Европа и Черноморския район са големи, но главната прилика е във възможностите за демократическа интеграция и колективна сигурност. Те се откриват благодарение на по-тесните взаимоотношения и последвалата интеграция в ЕС и НАТО, в качеството им на фактори за трансформацията в региона в посока либералнодемократично развитие.

Основания за подобни надежди е действащото, от юли 1992, Черноморско икономическо сътрудничество (ЧИС), което, на 5 юни 1998, в Ялта, се оформя като Организация на Черноморското икономическо сътрудничество (ОЧИС)*. Респектиращи са данните за населението и външнотърговския капитал на тази организация, поставящи я на второ място по значение след Персийския залив като източник на енергоносители, която все повече се оформя като приоритетен транспортен коридор за пренос на енергоносители към ЕС.

Не може да се пренебрегне и обстоятелството, че благодарение на огромния потенциален пазар, сериозната производствена база и квалифицираната работна ръка, районът очертава широк спектър от възможности за световната икономическа общност. Черно море се оформя като един от районите на активно икономическо сътрудничество през ХХІ век. Практиката е доказала, че общите икономически интереси обединяват различните общества. Нещо повече, те принуждават по-развитие от тях да търсят възможности за премахване на различията, най-вече в политически план, за да се осъществяват по-лесно ефективните икономически връзки. Това дава основание да се предполага, че изграждащите и непрекъснато развиващи се политически структури в черноморските общества, базиращи се върху демократическите ценности и структури на Европа и САЩ, са гаранция за промяна в посока към демократизация.

Аргумент за това е многообразието на участниците в процесите, протичащи в Черноморския регион. В тях активно участват освен исторически традиционните актьори на международните отношения, (правителствата на страните от региона), също и парламентаристи, местни и регионални власти, неправителствени организации. За икономическите актьори, Черноморският регион има особена важност – например, през последното десетилетие, външнотърговският стокообмен на Гърция със страните от ЧИС е нараснал с 500%, а турският частен сектор е увеличил дела си в преките чужди инвестиции в страните от ЧИС от 1,2% до 3%. През черноморските и дунавските пристанища на България преминава повече от 2/3 от външната й търговия. В близко бъдеще се очаква ½ от енергийния внос на ЕС да прекосява Черноморския регион. Всичко това е солидно доказателство за взаимозависимостта между двата свята – изграждащият се демократичен свят на черноморските общества и утвърдения свят на традиционните социално-икономически и политически ценности на Запада.

За процеса на демократизация спомага и обстоятелството, че в ОССЕ, Съвета на Европа, НАТО, ЕС, ОНД и други международни организации членуват в пълна или частична конфигурация и страните от Черноморския регион.

Това, до голяма степен, обяснява и активния диалог между ОЧИС и ЕС, а също получения от Франция, Германия, Австрия, Египет, Израел, Италия, Полша, Словакия, Тунис, Конференцията за енергийната харта* и Черноморският клуб статут на наблюдатели в ОЧИС. ООН също включва ОЧИС в своите регионални акценти на глобална политика, давайки й статута на наблюдател. На ОЧИС разчита руската дипломация, за която Организацията е конструктивна алтернатива на политизирания неформален съюз на държавите от Черноморско-Балтийския регион. Мотивиран интерес към многоаспектната дейност на Организацията проявява и Турция. Чрез ОЧИС, Москва и Истанбул очертават буферната зона, върху която да отстояват своето присъствие и влияние. Не могат да бъдат елиминирани и експертните прогнози, определящи Черноморския регион като арена на „сериозни стълкновения през ХХІ век, породени от проблемите на идентичността, сигурността, демократичните ценности, нефта и миграциите”[2].

Проблемите на Кавказ

Многобройните участници в черноморските процеси, независимо от дългосрочните им интереси или конюнктурни конфигурации, са, повече или по-малко, подчинени на засилващата се нестабилност в региона, най-вече в Кавказкото пространство. Кавказкият интегритет, като понятие и процес, търпи многобройни модификации в постсъветския период. Възстановената след студената война значимост на Кавказкия регион като транспортно-енергиен коридор все повече засилва обвързаността на тези два проблема (интегритет и коридор) в плановете и стратегиите на заинтересованите регионални и глобални субекти.

След разпадането на съветската система, в началото на 90-те години на ХХ век Кавказ, излиза извън контекста на обществено-политическите, социално-икономическите и военностратегическите планове и параметри на биполярния свят. С приемането на геополитическите граници в рамките на създаденото Общество на независимите държави (ОНД), с център правоприемникът на СССР - Руската федерация, стартира поредицата от конфликти с национално-етнически и религиозен характер, която възражда или създава нови огнища на напрежение в постсъветските територии.

По пътя на създаването на съвременната държавна машина страните от постсъветското пространство са принудени да се справят с многобройни трудни препятствия. Сред тях е липсата на традиции в организирането на политически партии, което през последните години е в процес на преодоляване. Трудностите на управлението, като започнем с установяването на законността на централната власт и завършим със създаването на ефективна физическа и социална инфраструктура, спазването на основните човешки права и гражданските свободи, както и решаването многобройните етнически и конфесионални конфликти, очертават кръга от проблеми на прехода към демокрация.

Интересът към Черноморско-Каспийския ареал не е случаен. Тази територия е важен транспортен коридор и район с обширни неразработени природни ресурси, което предопределя геополитическото и геоикономическото му значение. Проблемът за стабилността в региона, както и инкорпорирането му в световната общност и икономика, са от съществена важност за участниците в международния политически процес. Всеки от тях обаче (САЩ, Русия, Турция, Иран, страните от ЕС) възприема решаването на този проблем по различен начин. Това обяснява поливариантността на проектите, които всеки от регионалните и глобалните актьори се опитва да реализира там. Въпросът е, до каква степен съперничеството в Черноморския регион ще реши проблемите на европейските и кавказките общества от постсъветското пространство, на Турция и Русия, доколко реалността ще коригира илюзиите и, какви са възможностите на обществата в региона да постигнат съществени резултати в прехода към демокрация?

В началото на ХХІ век век Кавказ се превръща в своеобразен барометър за позициите на глобалните и регионалните актьори в международната стратификация, очертаваща динамиката на процесите в евразийския ареал. Това явление се засилва особено след „революцията на розите”, в края на 2003, в Грузия, с което стартира т.нар. „второ разпадане” на Съветския съюз. Опитът за коренна промяна в някои от постсъветските републики, като Грузия и Украйна, чрез смяна на политическия елит, трансформира политическата лексика, но не води до фрапиращи резултати. В Брюксел и Вашингтон обаче, е утвърдено мнението за изграждане на либералнодемократична Грузия след „революцията на розите”. Доказателства за това се търсят в амбициозната програма от реформи, които. Грузия стартира през 2008, основаваща се на принципите на демокрацията и свободния пазар. Тбилиси декларира, че основната рамка на партньорство с ЕС ще бъде Планът за действие в рамките на европейската Политика на съседство, която да насърчава движението на хора и стоки и търговския обмен. Не може да се отрече, че главната цел на Грузия е демократическата трансформация във външнополитически план, което обяснява и нейното участие в регионални форуми като Общността на демократическия избор, ГУАМ и Черноморския форум. Доколко обаче участията и декларациите намират ясни доказателства във вътрешнополитически и социален план, които са в основата на прехода към демокрация, ще стане ясно едва след време.

Това обаче разширява възможностите и алтернативите за нови конфигурации в Кавказката буферна зона. Във време на увеличаваща се зависимост от стратегически суровини и засилващо се значение на Черноморско-Каспийското пространство в плановете на регионалните и глобалните актори, моделите на участие се мултиплицират през призмата на мотивираните, но зависими от конюнктурата, амбиции. Те обаче са подчинени на два основни, взаимнозависими фактора, определящи настоящите акценти на кавказко (а, като цяло, и на черноморското) присъствие в геополитическите и геостратегически проекции – оспорваният интегритет на южнокавказките държави и контролът върху находищата на енергоресурсите и транспортните им маршрути.

Тези, обединяващи усилията и амбициите на участниците в борбата за надмощие в Черноморския регион, фактори могат да се превърнат в ефикасен сегмент от сложната структура на промяна в демократизиращите се общества. Доказателство е създадената през 1997 ГУУАМ, в чиито състав влизат Грузия, Украйна, Азербайджан, Молдова и Узбекистан, която, след излизането на Узбекистан от нея, се ограничава в ГУАМ. В дейността на тази организация се очертава отстояваната от Азербайджан позиция, че целта и не е противопоставяне на постсъветското пространство, а прилагането на демократичните ценности и осигуряване благоденствието на своите народи. Действително, ГУАМ се оформя като ефикасен инструмент, който, чрез икономическата интеграция на четири страни под знака „ГУАМ - съединяване на континенти”, въздейства върху демократичната трансформация на обществата.

Тези позитивни, като цяло, резултати в процеса на демократизация на черноморските общества не променят обаче обстоятелството, че Черноморско-Каспийският ареал остава в сферата на недостатъчно изяснените терминологични граници. На практика, Южен Кавказ е с най-големия брой нерешени проблеми и зона, в която процесите се развиват като част от заобикалящото я геополитическо пространство. Нещо повече, те са в центъра на стълкновенията в Черноморската зона и концентрират стратегиите и енергията на всички участници в регионалните процеси.

Трите пояса на сигурност

Тезата, че Кавказкият регион е обкръжен от три пояса (полоси) на сигурност, се превръща в своеобразна аксиома, която, до голяма степен, определя границите на съществуване и влияние на субектите в него. Нещо повече, този регион, в значителна степен, определя проблемите, акцентите и основните процеси, обхващащи промените в Черноморския регион.

Първият пояс включва тримата непосредствени съседи на Южен Кавказ – Русия, Турция и Иран. Тези страни преследват собствена, амбициозна политика и имат големи възможности за намеса както във вътрешните процеси, на национално ниво, така и на регионално. Всяка от тях влияе чрез разнообразни средства, като политически, икономически и военен натиск (Русия), икономическа инвазия (Турция) и конфесионално проникване (Иран) върху демократичната трансформация в кавказките общества, като битката се води с променлив успех.

Ключовата роля на първия пояс не елиминира значението на втория, разположен непосредствено след него и включващ постсъветските републики на Централна Азия и част от европейското пространство (Молдова и Украйна), страни от Близкия, Средния Изток и Балканския полуостров – Сирия, Ирак, Египет, Йордания, Кипър, Гърция, България, Румъния. Голям брой държави от този геополитически пояс имат определени политически и икономически, а някои и стратегически, интереси в Южнокавказкия регион. След влизането на Румъния и България в ЕС,  чрез тях Съюзът си осигурява пряко геополитическо и геоикономическо присъствие в Черноморския регион. Двете балкански държави се превърнаха във важен плацдарм за прокарване на европейските демократични ценности в зоната на Големия черноморски регион. Ставайки част от институционалната рамка на ЕС, София и Букурещ завършиха, в основни линии, процеса на преход от тоталитарна еднопартийна система и централизирана икономика към демократична система на развитие, утвърждавайки модела и практиката на пазарната икономика, принципите на политическия плурализъм и многопартийност.  В тези страни все още има нерешени проблеми в социално-икономически план, а елементите на пълноценно гражданско общество са още в зародиш. Все още в сферата на пожеланията и препоръките е изграждането на ефективно действаща съдебна система, способна да се бори с корупционните практики и да противодейства на всички форми на местна и международна организирана престъпност. Въпреки това, двете държави успешно биха се справили с укрепването на стабилността и демократизацията на Черноморския регион, споделяйки опита си от демократичните реформи с другите страни в преход. От съществено значение е и обстоятелството, че и двете са активни членове на очертаващата се като най-активна и ефективна (в ролята си на своеобразен обединител) среда за демократична трансформация на черноморските общества – ОЧИС.

Третият пояс обхваща САЩ и държавите от Западна и Централна Европа и действа главно чрез организации, като ЕС, Съвета на Европа, ОССЕ, НАТО, Минската конференция и нейната Минска група и др.

Ролята на третия пояс включва следните постулати:

- САЩ обявяват Южен Кавказ и проблемите на неговата сигурност за жизнено важни за своите национални интереси.

- За Западна Европа, Черноморско-Каспийският регион е стратегически мост, свързващ Европа с Близкия Изток, Централна Азия и по-далечните региони в Югоизточна Азия и Китай. Европейските стратегически интереси определят позициите на ЕС, насочени към решаването на всички конфликти и установяването на стабилност и сигурност в региона. Интересите си Европа преследва чрез различните организации, между които се открояват три:

- Минската група, осъществяваща посредническа мисия в решенията на Карабахския конфликт.

- Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), която през последните години засилва активността си в региона, проявяща се най-вече чрез представителства в съответните южнокавказки държави и наблюдатели в различните нива на избори във всяка от тях.

- НАТО, която все повече се превръща в съществен фактор на политическата реалност и един от основните елементи от механизмите на сигурност в Южен Кавказ[3].

Всеки от участниците в трите пояса, в една или друга степен и чрез различни средства и механизми, оказва влияние върху процесите на демократизация в обществата в преход, като спектърът на въздействие е безкрайно широк – от политическите практики до религиозните трансформации.

Засилващата се нестабилност и конфронтация очертават постсъветското пространство като динамична мрежа от граници, която повече разграничава държавите, отколкото да решава многобройните проблеми. Русия все още е в процес на преодоляване на своята политика на „контролирана нестабилност”, целяща най-вече консервирането на т.нар. „замразени конфликти” на непризнатите държави. Съществуването на конфликтни ситуации е сериозно препятствие за интегрирането на черноморските държави от постсъветското пространство в евроатлантическите структури[4], което е в унисон с руските планове. Конкретно доказателство е отлагането на членството на Украйна и Грузия в НАТО след изпълнената с непредсказуеми резултати среща на държавите-членки на Северноатлантическия пакт, състояла се в началото на април 2008, в Букурещ.

Акценти и инициативи

Обществата в Черноморския регион, преодоляващи сложния и труден път към демокрация, имат не само примера на западните държави, но и ефективната им система от законодателни актове. Основа на сътрудничеството в региона са споделените от всички държави ценности и принципи, залегнали в Устава на ООН, в основополагащите документи на ОССЕ, Съвета на Европа и ОЧИС, както и в двустранните партньорски споразумения на отделните страни от региона с ЕС и НАТО. От съществено значение за държавите от Черноморския регион са заложените в Черноморската синергия[5] акценти, очертаващи секторите на сътрудничество, отразяващи общите приоритети, а присъствието и подкрепата на ЕС са доказано значителни. От съществено значение за изграждането на съвременно гражданско общество са присъствието на демокрация, спазване на човешките права и добро управление в държавите от Черноморския регион.

Ориентири за демократична трансформация са установените от Съвета на Европа и ОССЕ показатели за спазването на човешките права и демокрация, прилагани спрямо всички държави от Черноморския басейн. Неслучайно, през последните години, регионалните черноморски организации са ангажирани с развитието на ефективни демократични институции, в подкрепа на доброто управление и спазване върховенството на закона. Решаването на проблемите на държавите в преход към демокрация би се улеснило донякъде, ако ЕС окаже ефективна подкрепа на тези регионални инициативи, споделяйки опита си по отношение на подкрепяните мерки, на човешките права и демокрацията, чрез обучение и програми за обмен, както и чрез насърчаване на регионалния диалог с гражданското общество. Своеобразно доказателство за равнището на развитие на демокрацията в дадена страна е процесът на подготовка и провеждане на избори, а конкретен пример са последните избори в Кавказкия регион.

Резултатите от парламентарните избори в Грузия, през май 2008, представени през призмата на критериите и анализа на ОССЕ, са точна индикация за нивото на развитие на демокрацията и спазването на човешките права в тази държава[6]. Независимо от отбелязаните законодателни пропуски и нарушения, цялостната оценка на ръководителя на мисията на ОССЕ завършва с признаване на изборните резултати,[7]. Сериозен въпрос е, до каква степен ОССЕ, имаща добре изградена организация и механизми за мониторинг на избори на всяко ниво, ще използва разтегливи понятия за демократичността на изборите, които наблюдава? Едва ли елиминирането на сериозни нарушения, утвърждаващи властта на определена личност или политически елит, в разрез с многобройните процедурни резултати, е гаранция за демократизацията на дадено общество.

Проблемите на демокрацията и спазването на човешките права във всяко общество са в пряка зависимост от решаване на въпросите на: заетостта и социалните проблеми. Въпросът е сред важните критерии в скалата за определяне степента на демократичност във всяка демократично трансформираща се държавна структура. Той е константна величина и в партньорските страни от Черноморския регион, изправени пред сходни предизвикателства - висока безработица, широко разпространена сива икономика и проблеми, свързани с укрепване на почтения труд – социален диалог, социална защита и равенство между половете. Борбата с бедността и социалното изолиране е важен момент в няколко плана за действие от Европейската политика за добросъседство. Все още сътрудничеството на регионално равнище относно по-добрата интеграция на етническите малцинства и борбата с дискриминацията не дават сериозни резултати в борбата за решаване на тези сериозни проблеми на страните от Черноморието. От съществено значение продължава да е обменът на информация и на най-добри практики, както и инициативите за по-добро информиране, включително програми за обучение на съответни служители, социални партньори и организации на гражданското общество.

През последните години, процесите в Черноморския регион се развиват под знака най-вече на енергетиката. Тя е своеобразния център, който не само обединява амбиции и проекти, но може да изиграе положителна роля в демократизацията на Черноморския регион. Обединителен елемент в тази посока, с висока резултатност, може да бъде диалогът по енергийната сигурност, чиято цел е формирането на ясна, прозрачна и равнопоставена рамка, съобразена с правните достижения на ЕС, за енергийно производство, транспорт и транзитен пренос. А това означава, приобщаването на трансформиращите се общества към положителните европейски практики и демократични ценности.

Мястото на България

От съществено значение в този процес е политиката на България, която, след включването й в енергийните проекти „Южен поток”, „Син поток”, „Набуко”, Бургас-Александруполис, и Бургас-Вльора (АМБО), се превръща в своеобразен енергиен център на Балканите. Неслучайно, през последните години, в политическите преговори и подписаните споразумения на България с такива ключови субекти в Черноморския регион като Русия и Азербайджан, акцентът винаги се поставя върху различните форми и варианти на участие на всяка от тях в енергийните руски или европейско/американски проекти[8]. Диалогът и постигнатите договорености са в основата на превръщането на София в медиатор и транслатор на европейските демократични проекции в субектите от постсъветското пространство. Практиката вече показа, как това може да стане. Българският премиер Сергей Станишев се справи много добре с дадените му от председателя на Европейската комисия Жозе Барозу пълномощия за преговори с грузинския президент, по време на визитата си в Грузия, съвпадаща с протестите и демонстрациите на опозицията в Тбилиси.

Една от сферите, които могат да бъдат ефективно използвани за утвърждаване на демократичните ценности в черноморските общества е транспортът. Транспортното сътрудничество, чрез подобряване на ефективността, безопасността и сигурността на транспортните операции, създава условия за комуникации между голям брой хора, които, споделяйки опит и формулирайки взаимноизгодни решения, създават атмосфера за ефективно взаимодействие. Неслучайно, ЕС очертава, като централна цел, диалога по транспортната политика, с оглед на регулаторно сближаване. Основни теми са транспортирането на енергоносители и морската безопасност. От съществено значение е използване предимствата на късите морски превози и вътрешните водни пътища, по-точно река Дунав.

Диалогът по зараждащата се глобална морска политика на Съюза спомага не само за създаването на оптимални условия за устойчиво развитие и трудова заетост в секторите, свързани с морето и крайбрежните региони, но и налага полезни практики за утвърждаването на демократичните процеси в Черноморския регион.

Решаване на проблемите на Черноморския ареал са в непосредствена връзка с опазването на околната среда. Този проблем обединява многобройни регионални процеси, но осъществяването им, на практика, изостава. Все още установяването на сътрудничество с всички страни от региона по всички регионални морета, граничещи с ЕС, което е залегнало в морската стратегия на Съюза, не дава ефективни резултати. Все още е силна надеждата за засилено прилагане на многостранните споразумения за околната среда и установяване на по-тясно стратегическо сътрудничество по околната среда в региона. От друга страна, се засилва необходимостта от подпомагане на регионалната дейност за борба с климатичните промени, по-специално, прибягвайки до съвместно прилагане на механизма за чисто развитие на Протокола от Киото и ангажиране на страните от Черноморския регион с участие в международни дискусии за бъдещи действия. Това е и разковничето на успеха в процеса на демократизация на черноморските общества, тъй като проблемът със защитата на природата и обществата е обединителен фактор, независимо от неравнопоставеното обществено развитие на региона.

Основните регионални проблеми

През последните години държавите от Черноморския регион са обединени/разединени от два проблема – енергийни проекти и сигурност. Интегритетът е от съществено значение за транспортирането на стратегическите суровини. Точно този въпрос обаче остава нерешен в постсъветското пространство, което, в контекста на обявяване на независимостта на Косово, през февруари 2008, се оказа голямо предизвикателство за регионалните и глобални „играчи” в Черноморския регион.

Съществена част от енергийните проблеми са и етническите и конфесионалните огнища на напрежение, характеризиращи процесите в различните части на постсъветското пространство и на Балканите. През последните месеци (а и през следващите) акцентите в черноморското геополитическо пространство се концентрират върху казуса Косово (на Балканите) и върху „замразените конфликти” (в постсъветското пространство).

Демократизацията на района е поставена пред сериозно предизвикателство, тъй като двойният стандарт, прилаган в обсъждането и отстояването на различните позиции по балканския и постсъветските казуси, поставя въпросителни, чиито отговори не са в унисон с декларираните демократични принципи и установени международни критерии.

Към тези предизвикателства могат да се прибавят и традиционните за региона трансгранични проблеми, като трафик на хора, оръжие, наркотици и миграция. През следващите години се очертава засилване интензитета на тези процеси, ориентирани към голямото европространство, в което успешно могат да се постигат колосални печалби и да се интегрират човешки потоци извън еврозоната. Тези процеси, които през последните години повишиха интензитета си, изискват сериозно преосмисляне на водената в ЕС и, в частност, в Черноморския регион миграционна политика. Демократизацията на трансформиращите се общества трудно може да протича последователно, с утвърждаване на политически практики и демократично държавно управление, след като е изправена пред предизвикателството на активната миграция на големи количества хора, оказващи немаловажно влияние върху тях.

Решаването на проблема е в непосредствена връзка с популяризирането на мерките за укрепване на доверието в засегнатите региони, включително програми за сътрудничество, създадени специално с цел да събират заедно иначе противопоставящи се страни. Диалогичността, която да е в основата на последователна политика, създаваща благоприятни условия за търсене на решения, е сериозен гарант за изграждането на гражданско общество в тези региони.

Черноморската програма за трансгранично сътрудничество по линия на Инструмента за европейско съседство и партньорство (ИЕСП) може да изиграе особено важна роля в зони на конфликти, където представителите на гражданското общество са особено полезни за развитие на сътрудничеството с местните жители, както и между самите тях. Тя е съсредоточена също върху подкрепата за гражданското общество и сътрудничеството на местно равнище в прилежащите зони на Черно море и улеснява развитието на контактите между черноморските градове и общини, университети, културни дейци и организации на гражданското общество, включително организации на потребителите.

Многостранната интеграция е и в основата на новите трансгранични програми за сътрудничество между България и Румъния (финансирана от Европейския фонд за регионално развитие), както и между България и Турция (финансирана от предприсъединителния инструмент), засилващи развитието на връзките и сътрудничеството по западния бряг на Черно море.

От съществено значение за осъществяване на амбициозните планове и проекти за усилване на процеса на демократизация в обществата в Черноморския регион е прилагането на съвместното финансиране като общоприет принцип. Увеличената гъвкавост на новите финансови инструменти на ЕС улеснява финансирането на инициативите за регионално сътрудничество.

Регионалните дейности на ЕБВР и ЕИБ, както и на Черноморската банка за търговия и развитие вече са значително развити, а Черноморского взаимодействие предлага нови възможности, включително развитие на механизми за съвместно финансиране, превръщащи разнообразните проекти и инициативи в реалност. Това са и основните цели, които преследват демократизиращите се общества в Черноморския регион, тъй като понякога пътят от идеята до осъществяването и е дълъг, а нерядко остава в сферата на добрите пожелания.

Заключение

Черноморският регион концентрира амбициите, плановете и стратегиите на глобалните и регионалните играчи. Битката за надмощие е динамична, жестока и, като цяло, непредсказуема. Всеки от участниците в тази „голяма игра” използва богат арсенал от средства, осигуряващи предимство в сложния възел от проблеми, Обществата в Черноморския регион (основно тези от постсъветското пространство) са в капана на чужди амбиции и планове. Трудно е в тези условия да се изграждат демократични структури и институции, още по-трудно пък е установяването на полезни практики, ориентирани към утвърждаване на демократичните принципи на управление. Въпреки това, гаранция за успех са разнообразните форми на регионално сътрудничество, чрез които се създават благоприятни възможности за усвояване на полезни уроци за преодоляване на препятствията по пътя на демократичната трансформация.

В историческо-политически план Балканите и Кавказ съществуват като райони с различна етническа и конфесионална идентичност. Многобройни са съществуващите държавни образования и осъществяваните в различен период от време административно-териториални преобразования в Черноморския регион. Закриване на фронтира (в контекста на термина, използван от Томпсън) не е имало, даже в съветския период. Официалната държавна и „въображаема” география, създавана от представители на едни или други етнически или конфесионални групи не съвпадат и в периода на съветската хегемония. Многобройните илюзии и капани по пътя към превръщането на Черноморския регион в зона на политическа стабилност, икономически просперитет и етническа и религиозна толерантност са сериозно предизвикателство пред обществата в прехода към демокрация.

Бележки:

* Членки на ОЧИС са Албания, Армения, Азербайджан, България, Грузия, Гърция, Молдова, Румъния, Русия, Турция и Украйна

* ЕСС – Energy Charter Conference

[1] EU Commission, Press Release, IP/01/1531, Brussels.

http://europa.eu.int/rapid/pressReleasesAction.do?reference=IP/01/1531&format=HTML&aged=1&language=EN&guiLanguage=en 31.10.2001

[2] Tisdall S. Interests and Aspirations Clash in Region of Frozen Conflicts // Guardian. – 2005. - February 8.

[3] Карабах как фактор региональной стабильности. Два „да” и два „нет” региональная безопасносность Закавказья - иллюзии, реальность, перспективы.

http://www.karabagh.am/GlavTem/13KarFaktorRegStab.htm

[4] Report prepared by the German Marshall Fund of the US, on the occasion of the NATO Summit 2005, for “А new Euro-Atlantic strategy for the Black Sea region”. http://www.jamestown.org/images/ doc/ KonstRon.doc

[5] Черноморската синергия е сред последните инициативи на ЕС, ориентирана към съвместни действия между актьорите в съществуващите в момента и в очертаващите се в бъдеще секторни програми на общността в областите на демокрацията, свободното движение на хора, сигурност, енергетика, транспорт, околна среда, риболов, морска политика и други. Целта е дейностите да се припокриват и цялата схема да е с висока степен на гъвкавост и динамичност. EU Commission, Press Release, IP/01/1531, Brussels.

http://europa.eu.int/rapid/pressReleasesAction.do?reference=IP/01/1531&format=HTML&aged=1&language=EN&guiLanguage=en

[6] Предварителните заключения на Международната мисия по наблюдение на парламентарните избори в Грузия са поместени на адрес: http://www.osce.org/documents/odihr/2008/05/31268_en.pdf.

[7] Пак там

[8] По-подробно, виж. Dyulgerova N. Caucasian Challenges for the EU // Volume 1:ADAPTING KEY POLICIES IN THE ENLARGED UNION, BECSA, March 2008, РР. 181-195; Дюлгерова Н. България в геополитическия пъзел на ЕС-САЩ-Русия. // Геополитика, 2007, брой 3. С. 38-45;

* Преподавател във Варненския университет „Черноризец Храбър”

** Ръководител на Катедра „Международни отношения” в ЮЗУ „Неофит Рилски” в Благоевград и директор на Дипломатическия институт към Министерство на външните работи

След като, през 1842, британският капитан Артър Конъли, анализирайки политическото съперничество между Руската и Британската империи, първи вкарва в обръщение термина „Голямата игра”, всяко геополитическо противопоставяне в Евразия обикновено се разглежда като неин пореден етап. В същото време обаче, борбата между „големите играчи” и „опосредстваните войни” (т.нар. proxy wars) между „малките им съюзници”, съвсем не изчерпват цялото многообразие на геополитическата конкуренция в един или друг евроазиатски регион. Ако говорим за Черноморско-кавказкият регион например, в исторически план, позициите на „малките играчи”, тяхната самостоятелност и опърничавият им нрав нерядко сериозно объркват картите на участниците в „Голямата игра”. Така, дунавските княжества и „свободните казаци” от Дон или Запорожието, кабардинските князе и адигейските „свободни братства”, татарските и ногайските орди нерядко се оказват онези малки сили, които накланят везните към един или друг „голям играч”. При това го правят, не заради безкористните си чувства към него, а най-вече от политически егоизъм, какъвто малките играчи винаги са имали в излишък. Обикновено обаче, анализите на дипломатическите интереси на великите сили (както и на техните конфликти и преговорите, които водят помежду си) засенчват позициите и реалната мотивация на „малките играчи” (които, постфактум, биват представяни в историческите трудове, най-вече като „доброволни съюзници” на участниците в „Голямата игра”). Според мен, подобна методология е погрешна, защото се основава на опасно опростяване. „Малката игра” (която понякога е твърде „тънка” и не се набива на очи, а друг път изглежда прекалено антажирана и дори „груба”, заради директния си характер) е не по-малко достойна за вниманието на експертите и политиците, отколкото „Голямата игра” на великите държави.

Новите играчи в Южен Кавказ

Напоследък в експертните центрове на Русия и трите постсъветски държави от региона много се дискутира тенденцията към „интернационализация” на Южен Кавказ. По правило обаче, всички спорове за външните (или нерегионални) играчи се ограничават с анализи на политиката на ЕС (и, най-вече, тази на „новото съседство” по отношение на Грузия, Армения и Азербайджан) или пък на американския геополитически проект за „Големия Близък изток”. Междувременно, Южен Кавказ привлича вниманието не само на европейските и американски политици, но и на най-близките му „некавказки” съседи и дори на руските стратегически партньори от ОНД. Само че за техните приоритети и интереси в региона не се знае много. Разбира се, от това амбициите на новите потенциални участници в „кавказката игра” не стават по-малки. През последните няколко години, интереса си към Кавказ достатъчно ясно декларират страни като Казахстан и Украйна – две доста различни държави, чиято „постсъветска” история също силно се различава. Така, докато Казахстан се ползва с репутацията на един от основните евразийски съюзници на Руската Федерация, Украйна се сдоби с имиджа на един от водещите „бунтари” и „разколници” в ОНД. В същото време, кавказката политика, както на Киев, така и на Астана, говори само за едно. След разпадането на Съветския съюз между бившите съветски републики вече не съществува нито „братска солидарност”, нито пък правителствата им изпитват някаква „историческа благодарност” към Москва. Налице е само силен национален егоизъм и стремеж да се следват собствените интереси в икономиката и политиката. Само тези интереси (а не фантомното евразийско единство и отдалечаващият се спомен за общото съветско минало) определят стратегията на постсъветските държави. Затова Астана и Киев ще действат по отношение на Грузия и Азербайджан не така, както би искала Москва, или дори Вашингтон, а както националните казахстански и украински елити смятат за изгодно за себе си. Тоест, те едва ли биха възприели руските аргументи за „марионетката Саакашвили” или за „милитаризацията на Азербайджан”, ако нямат собствени (украински и казахстански) мотиви да го направят.

Всъщност, тези мотиви бяха убедително демонстрирани, през пролетта на 2008, когато Москва и Тбилиси отново изостриха отношенията си. Нека си припомним, коя държава първа се разграничи публично от решението на Москва да не спазва повече санкциите срещу Абхазия (от 6 март 2008, в отговор на провъзгласяването на косовската независимост). Направи го Казахстан - основният съюзник на Русия в Организацията за Договора за колективно сигурност (ОДКС) и Евроазиатската зона за икономическо сътрудничество (ЕвраЗИС). В декларацията, по този повод, на официалния представител на казахстанското Външно министерство Ержан Ашикбаев бяха лансирани следните тези: „Ние се обявяваме за уважаване на суверенитета и териториалната цялост на Грузия и изразяваме надежда, че ситуацията ще бъде решена максимално бързо, с мирни средства и на основата на компромис, който да удовлетворява интересите на всички участници в спора”.

Кавказката политика на Украйна и Казахстан

Когато започна серията от „самолетни скандали” между Русия и Грузия, в тях се намеси Украйна –основният опонент на Москва в ОНД. На 30 април 2008, грузинското Външно министерство разпространи съвместно заявление на президентите Михаил Саакашвили и Виктор Юшченко за руската роля в разрешаването на етнополитическите конфликти в Абхазия и Южна Осетия. По-късно текстът му беше публикуван и в Киев: „Президентите на Украйна и Грузия разгледаха сегашната ситуация относно разрешаването на грузинско-абхазкия и грузинско-осетинския конфликт и изразяват загрижеността си от опитите на Руската Федерация да постави под съмнение териториалната цялост на Грузия, като повиши статута на отношенията си с Абхазия и Южна Осетия. По този начин самообявилите се републики, на практика, биват тласкани към отделяне от Грузия”. Освен това Юшченко и Саакашвили разкритикуваха „последните заявления на официални руски представители за възможното използване, от страна на Русия, на военни средства за защита на своите граждани в Абхазия”. Не бива да се оставят без внимание и останалите кавказки „сюжети”, намиращи се извън рамките на руско-грузинската проблематика. На 24 април 2008, по време на пленарното заседание на Сената на Казахстан (горната камара на местния Парламент), беше ратифициран договорът между Казахстан и Азербайджан за подкрепа и съдействие на петролния транзит, през Каспийско море и азербайджанската територия, към международните пазари, по тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Последният, както е известно, се смята за по-скоро политически проект и Москва е склонна да разглежда участието в него едва ли не като предизвикателство. Междувременно, проектът предполага разширяване на пристанището Курик, от което казахстанският петрол ще се доставя, през Каспийско море, до тръбопровода Баку-Джейхан.

Впрочем, нито Украйна, нито Казахстан за първи път се опитват да „проникнат” в Южен Кавказ. Още по съветско време, казахстанския лидер Назарбаев предлагаше да посредничи за разрешаването на арменско-азербайджанския конфликт в Нагорни Карабах. През септември 1991, първият руски президент Борис Елцин, посети, заедно с Назарбаев, района на конфликта (включително карабахската столица Степанакерт). Резултат от това посещение беше съвместното комюнике, подписано в Железноводск от лидерите на Русия, Казахстан, Армения и Азербайджан (като наблюдател участваше и представител на Нагорни Карабах), което целеше стабилизиране на ситуацията в региона, връщане на депортираното население по домовете си, освобождаване на заложниците, разполагане в конфликтната зона на „информационни групи”, включващи представители на Русия и Казахстан и осигуряване на обективна информация за положението в Нагорни Карабах. В крайна сметка обаче, през 1991, посредническата мисия на Назарбаев не се увенча с успех. Но и след разпадането на СССР, Казахстан продължи да претендира за ролята на един от „интеграционните фактори” в постсъветското пространство. Впрочем, намеренията му имат съвсем прагматична основа. Основната характеристика на казахстанската външна политика, след 1991, е нейната диверсификация, т.е. поддържането на стабилни отношения както с „големите играчи” (Русия, САЩ, ЕС), така и с отделните постсъветски държави. Тоест, тя се ръководи от прагматизма, а не от някакви идеологически съображения.

На свой ред, Украйна подписа, през 1993, Договор за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ с Грузия, който беше сред първите в Евразия документи, подписани от новите независими постсъветски държави, сключени без намесата на „ръката на Москва”. През втората половина на 90-те, Тбилиси неколкократно се обръщаше към Киев с молба да изпрати в зоната на грузинско-абхазкия конфликт украински „сини каски”. През юни 1998 (т.е. почти веднага след изострянето на конфликта  в Галския район на Абхазия”, когато военните действия временно бяха възобновени), украинският президент Леонид Кучма обсъди този въпрос с грузинския си колега Едуард Шеварднадзе, като изрази готовност да изпрати „миротворци” в зоната на сблъсъците, макар да я обвърза с няколко важни условия.

Междувременно, след „оранжевата революция” в Киев, именно идеологията се превърна в определящия фактор за сближаването между Украйна и Грузия. Активността на украинската външна политика в Кавказ нарасна след успешната реализация на двете „цветни революции” през 2003-2004. Групата около Юшченко започна да разглежда Саакашвили не просто като стратегически партньор и съюзник, но и като „идейно близък” политик.

Казахстан активизира кавказката си политика през 2005. Дотогава Астана действаше много предпазливо. През 2005 обаче, казахстанският президент ясно обозначи грузинското направление, като едно от приоритетните за Астана, отбелязвайки, че: „Искаме да получим достъп до Черно море, със своя петрол, различни стоки и транзитни товари, за да развиваме търговията си. Искаме да участваме в приватизацията, която тече в Грузия, в строителството и изграждането на нови индустриални обекти. Искаме да разполагаме и с туристически обекти на грузинското черноморско крайбрежие”. Само за три години Казахстан се превърна в основния външен инвеститор в Грузия (изпреварвайки Турция и Великобритания), като си извоюва ключови позиции в банковия сектор и туристическия бизнес (най-вече в Аджария). Само през 2006 обемът на търговията между двете държави нарасна с 90%.

Успехите на Украйна, при управлението на Юшченко, са по-скромни. В действията на Киев има повече популизъм, отколкото реални икономически или военно-политически резултати. По време на посещението си в Тбилиси, през март 2007, украинският президент декларира готовност да изпрати „сини каски” в Южна Осетия и Абхазия, „в рамките на мандат, който да бъде еднакво приемлив за всички страни в конфликта”. През юни 2007, по време на срещата на държавите от ГУАМ (организацията, обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова) в Баку, Юшченко нарече арменските части, разположени в Нагорни Карабах и около тази непризната държава, „окупатори” (квалификация, каквато не си позволяват нито САЩ, нито ЕС) и обяви готовността си да изпрати украински „сини каски” на линията на прекратяване на огъня в района. И едното, и другото предложение обаче, едва ли могат да се оценят като реалистични, по ред причини. На първо място, от страните, ангажирани във въпросните конфликти, само Грузия е готова за тяхната „украинизация”. Това не се отнася нито за Южна Осетия, още по-малко пък за Абхазия, където още са живи спомените за участието на „доброволци” от украинската крайно-националистическа организации УНА-УНСО (Украинска национална асамблея – Украинска народна самоотбрана) в продължилите 14 месеца бойни действия между абхазци и грузинци, на страната на последните. И макар, че УНА не представлява интересите на украинската държава, за абхазкия елит и масовото съзнание декларациите на активистите на тази радикална структура, че са готови да се включат в евентуална операция на Тбилиси срещу сепаратистите, както и декларациите на официален Киев се сливат в общ информационно-пропагандистки фон. Вторият проблем пред хипотетичните украински миротворци е одобрението за разполагането им от Върховната Рада в Киев. За разлика от Русия, властта в Украйна не се гради на твърд вертикален принцип и затова Виктор Юшченко не е в състояние сам да „прати полковете” в Кавказ. В същото време, както отбелязва известният политолог Александър Крилов, депутатите от Върховната Рада не горят от желание да пратят украинските части в един толкова взривоопасен регион, и то под чуждо командване (без значение, дали на ГУАМ или на ООН).

Заключение

Независимо от очевидно различаващите се начални мотиви, резултати, успехи и провали, Украйна и Казахстан, т.е. двама от „малките играчи” в Кавказката игра, имат сходни интереси. И Астана, и Киев са заинтересовани от запазването на териториалната цялост на Грузия (макар в единия случай да доминира чисто прагматичният интерес, а в другия - „демократичният интернационализъм”), защото самите те се боят от подем на сепаратизма (макар че в случая с Казахстан подобна опасност изглежда по-скоро виртуална) и се опитват да провеждат самостоятелна политика, която не е свързана с интересите на Москва. Както отбелязва казахстанският политолог Досим Сатлаев: „За разлика от другите постсъветски държави, Казахстан не е принуден да се моли, а разчита само на взаимноизгодното сътрудничество. Тоест, Москва не разполага с кой знае колко лостове за влияние върху Астана, освен транзитната зависимост на Казахстан от Русия, но пък тъкмо тя кара казахстанското ръководство да търси и други икономически контакти. Затова Кремъл едва ли ще предприеме някакви действия, целящи ерозията на икономическия съюз между Грузия и Казахстан, тъй като това може да провокира негативната реакция на Астана, която има собствена визия за мястото си в постсъветското пространство”.  Украйна е много по-зависима от Москва, в същото време обаче сегашното и ръководство демонстрира и много по-голям стремеж към независима от Кремъл външна политика. При всички случаи, интересите на Астана и Киев са достатъчно значими фактори (макар и несравними с тези на ЕС и САЩ), които следва да се вземат под внимание от Москва. В противен случай, при определено развитие на събитията и съотношение на силите, везните в „Голямата игра” могат да се наклонят не в нейна полза.

*  Авторът ръководи Отдела на междунационални отношения в Института за политически и военен анализ

{rt}

Каспийският петрол винаги е бил в полезрението на анализаторите, но в последните години два основни фактора повишават значимостта му. Първият е рязкото покачване на нефтените котировки по световните борси, а вторият – бързото нарастване на петрола, добиван в Азербайджан и особено в Казахстан. Русия и Иран също са каспийски държави, богати на енергийни ресурси, но главните им находища на енергоносители не са в акваторията на Каспийско море.

Данните за нефтените залежи в района на Каспийско море са много противоречиви. Според различни източници, става дума за количества между 4 и 30 милиарда тона. Сигурно е обаче, че в акваторията на Каспийско море се намират третите по големина световни нефтени залежи след тези в Персийския залив и Русия. Към 2005, на каспийския петрол се падат 2,36% от световните доставки на тази суровина. Делът нараства непрекъснато, но никога няма да достигне двуцифрен процент. В този смисъл, петролният износ от региона има спомагателна роля в поддържането на световното равновесие между търсене и предлагане на „черно злато”. Но значимостта на Азербайджан, Казахстан и Туркменистан може да нарасне рязко при военно-политическа криза в Персийския залив.

Маршрутите за износ на каспийски петрол през Черноморския регион могат да се разделят на две групи – маршрути, водещи до Черно море (отвеждащи), и такива, извеждащи каспийския нефт от Черно море до световните пазари (извеждащи).

Геометрия на отвеждащите тръби

В началото на постсъветския период каспийските държави наследиха от СССР само тръбопроводи, водещи към Русия, но не позволяващи пряк достъп до световните пазари. Азербайджан за първи път получи възможност да изнася своя нефт в Черноморието, през 1997, когато влезе в експлоатация тръбата Баку-Новорсийск. Проектният и капацитет е 5 млн. т годишно, но в действителност по него никога не е преминавало повече от половината от това количество. От началото на 2007, Азербайджан преустанови износа по тръбата към Новоросийск, а през 2008 предложи на Москва съоръжението да се използва за пренос на казахстански и туркменистански петрол.

През 1999 бе построен друг тръбопровод – от Баку до грузинското пристанище Супса. И той не е с голям капацитет. За първите 10 месеца на 2006, по него са минали 5,5 млн. т нефт, след което съоръжението е затворено за ремонт. Подаването на нефт по тръбата Баку-Супса бе подновено през тази пролет.

Най-големият успех за нефтения износ на Азербайджан е построяването на тръбата от Баку до турското средиземноморско пристанище Джейхан. Към края на 2008, това съоръжение ще достигне проектната си мощност от 50 млн. т годишно, а се говори и за увеличаване на капацитета му до 90 млн. т.

Баку-Джейхан принадлежи на международен консорциум от компании, добиващи нефт в Азербайджан и Казахстан. Съоръжението бе построено благодарение на мощната финансова, и особено политическа, подкрепа на САЩ.

През пролетта на 2008, Азербайджан завърши първият етап от проекта, позволяващ износа на петрол до грузинското черноморско крайбрежие с цистерни. Най-напред азербайджанската държавна нефтена компания купи терминал в околностите на Кулеви, а след това започна разширяването му. Към май 2008, капацитетът на терминала е 10 млн. т годишно, но се очаква да се удвои.

В сравнение Азербайджан, Казахстан е разположен още по-навътре в Евразийския материк и това затруднява износа на казахския нефт. От СССР страната наследи само тръбопровода от Атърау до руския град Самара. Сериозна промяна в статуквото настъпи през 2003, когато потече първият петрол по новата тръба от Тенгиз до Новоросийск. Оператор на съоръжението е Каспийският тръбопроводен консорциум (КТК), чиито състав е доста пъстър. Русия държи 24% от акциите му, Казахстан – 19%, а султанът на Оман – 7%. Най-големият частен акционер в КТК е американската компания Шеврон. През 2007, по тръбата Тенгиз-Новоросийск са транспортирани 33 млн. т петрол, а за 2008 се очакват 33,8 млн. т. Което е максималния капацитет на съоръжението. Затова, от няколко години, се водят тежки преговори за разширяването му. Въпреки официалните изявления на руската и казахстанската страна, че подкрепят удвояване на капацитета на КТК, въпросът остава нерешен. Частните акционери в тръбата, най-вече Шеврон, губят търпение и вече се оглеждат за други маршрути за износ на петрола, добиван от тях в казахстанския участък на Каспийско море. Главното алтернативно трасе минава през Каспийско море до Баку, откъдето суровината да влезе в системата Баку-Джейхан. От своя страна, Русия също има съмнения за скорошното разширяване на КТК и наскоро се договори за увеличаване на капацитета на стария тръбопровод от Атърау до Самара.

Като алтернатива на „руските” маршрути за износ на своя петрол, през лятото на 2006, Казахстан се присъедини към проекта Баку-Тбилиси-Джейхан. В началото на 2007 бе договорено създаването на Транскаспийска казахстанска система, включваща петролни терминали на казахстанското крайбрежие на Каспийско море, танкери, терминали на отсрещния азербайджански бряг и свързващи съоръжения до системата Баку - Тбилиси – Джейхан. Тя е естествено допълнение към договора между Казахстан и Азербайджан за износ на казахски петрол през Каспийско море. Той бе подписан още през 2006, но едва през тази пролет беше ратифициран от парламента в Астана. Според официалните заявления, по маршрута Казахстан-Азербайджан първоначално може да се транспортира 25 млн. т нефт годишно, с тенденция за ръст до 38 млн. т.

Същевременно, Казахстан крои планове за самостоятелен излаз на пазарите в Черноморския регион след като стана стратегически партньор на британската компания Greenoak в петролния терминал на грузинското пристанище Батуми. В началото на 2008, британците съобщиха, че са продали изцяло правото за управление на Батумския терминал на Казмунайгаз .

За черноморските амбиции на Казахстан красноречиво говори и покупката на 75% от румънската компания Ромпетрол от Казмунайгаз, през 2006, за 3,6 млрд. долара.

Като цяло, сега има четири „неруски” и 2 „полуруски” маршрута, по които каспийският петрол може да стигне до черноморската акватория.

Геометрия на извеждащите тръби

Макар че не е напълно закрит водоем, като Каспийско море, Черно море също е сравнително изолирано от главните водни пътища в света. Затова въпросът, как каспийския петрол да излезе от черноморската акватория е много важен. От Черно море той може да тръгне по един реално функциониращ и поне пет проектни маршрута. Функциониращото трасе е през тесните проливи Босфора и Дарданелите. През тях могат да промъкнат танкери с максимална товаровместимост от 120 хил. т, докато супертанкерите, пресичащи световните океани, пренасят по 500 хил. т. Освен това, преминаването през Босфора крие постоянна заплаха от екологична катастрофа, защото танкерите пресичат през средата 15-милионния Истанбул.

Засега, възможните сухопътни трасета, по които каспийският петрол може да излезе от черноморската акватория и да стигне до Средиземноморието са следните: Бургас-Александруполис, Бургас-Вльора (АМБО), Самсун-Джейхан (Трансанатолийски тръбопровод), Констанца-Триест (Паневропейски тръбопровод). Към тях трябва да прибавим и вече съществуващата тръба Одеса-Броди, която обаче няма излаз на открито море. Извън всяко съмнение е, че напредъкът на всички тези проекти ще зависи пряко от развитието на тръбопроводите, свързващи Каспийско с Черно море.

Най-напредналият проект е Бургас - Александруполис. Той вече получи одобрението на властите в Русия, България и Гърция. Оператор на тръбата ще бъде смесена компания, в която Русия държи 51%, а България и Гръция – по 24,5%. Планираният капацитет на съоръжението е 35 млн т годишно. Основен източник за захранване би трябвало да бъде суровината, идваща по КТК. Затова съдбата на руско-българско-гръцката тръба, до голяма степен, зависи от изхода на преговорите за разширяване на КТК.

Турският отговор на проекта Бургас-Александруполис е планираната тръба между Самсун и Джейхан. Проектният и капацитет е 50 млн т годишно. Оператор на съоражението е консорциум между турския Чалък холдинг и италианския енергиен гигант ЕНИ. Официалният старт на строителството бе даден през април 2007, но все още не се знае, откъде ще дойде суровината за запълването на тръбата.

Перспективите пред тръбата от Бургас до Вльора са още по-неясни. В началото на 2007, в Скопие, министри от България, Македония и Албания подписаха междуправителствена спогодба, с която дадоха политическа подкрепа за тръбата. От самото начало това е частен и дори фамилен проект, иницииран от македонския емигрант в САЩ Вуко Ташкович. След смъртта му, през 1997, движеща сила на начинанието е сина му Глигор Ташкович. Смята се, че зад петролопровода Бургас-Вльора стоят американски интереси, което означава че няма да е толкова трудно да се осигури финансиране за проекта. Съответно, този маршрут едва ли може да разчита на руски нефт и ще се стреми да си осигури суровина от Азербайджан и най-вече от Казахстан.

Строежът на тръбата Констанца-Триест засега не е на дневен ред защото трасето е много дълго (1856 км) и ще е рентабилно само при многократно увеличаване на количеството нефт, постъпващо в Черноморската акватория.

Тръбата Одеса-Броди свързва Черно море с украинския град Броди, който е в близост до границата с Полша. Има планове за удължаване на тръбата до полския град Плоцк, а след това - до балтийското пристанище Гданск. Оператор на Одеса-Броди е украинска държавна компания. Понеже тръбата не бе използван в аверсно направление, през 2004, Киев прие руското предложение нефтът да потече в обратна посока – от Броди към Одеса. След „оранжевата революция” отношенията между Киев и Москва охладняха и сега украинците се стремят да се договорят за първоначално предвиденото превозване на каспийски нефт от Одеса към Броди. През пролетта на 2008, Украйна, Литва, Полша, Грузия и Азербайджан се договориха за аверсно използване на Одеса-Броди, но то силно ще заниси от количествата каспийски нефт, достигащ акваторията на Черно море.

Петролопроводите като приложна геополитика

В основата на всички маршрути за износ на каспийски нефт до Средиземноморието през Черно море стоят различни геполитически интереси. Проектът Бургас-Александруполис е наричан “православната тръба” и очевидно е в полза най-вече на Русия и, в по-малка степен, на България и Гърция. Зад петролопровода Бургас-Вльора стоят американците, а Самсун-Джейхан е турски икономически и геополитически проект. Одеса-Броди пък може да се нарече проект на ГУАМ, защото в него участват всички държави от тази организация, без Молдова.

Като цяло, се оформят две основни и конкуриращи се черноморски направления за каспийския нефт. Едното е от Каспийско море през Русия, до югозападния бряг на Черно море, другото – от Каспийско море, през Азербайджан и Грузия, към северозападния бряг на Черно море.

Така Черноморието се превръща в пресечна точка на различни визии за преноса на каспийски нефт до европейските и световни пазари.

В крайна сметка, петролната връзка ни дава основание да говорим за обособяване на самостоятелна Черноморско-Каспийска геополитическа зона. Тя обединява територии, принадлежащи към няколко от досега съществуващите големи геополитически единици - ЕС, постсъветското пространство, Кавказ и Балканите. Напук на онова, което виждаме на географската карта, нефтените маршрути превръщат Казахстан и Азербайджан в черноморски играчи, а ЕС, Украйна, Грузия и Турция – в каспийски. Към тях можем да добавим САЩ, които, поради глобалните си геополитически интереси, отдавна са се превърнали в черноморска и каспийска държава.

Към днешна дата конкуренцията между черноморските маршрути за износ на каспийския нефт, до голяма степен, е отражение на глобалното геополитическо противопоставяне в региона. „Оранжевият” лагер, в лицето на Украйна и Грузия, се стреми да намали енергийната си зависимост от Русия и каспийският петрол е е добра предпоставка за постигане на тази цел. Румъния също избягва да се обвързва в съвместни енергийни проекти с Москва. България заема промеждутъчна позиция. Тя охотно влиза в съвместни проекти с руснаците, но в същото време дебело подчертава принадлежността си към друга геополитическа зона – тази на ЕС. На свой ред, Турция може да си позволи лукса да води самостоятелна енергийна игра в черноморския регион. Чрез „Син поток” и може би чрез Самсун-Джейхан, турците сътрудничат с Русия, но в същото време поддържат и всички енергийни маршрути, заобикалящи руската територия. Нестабилното звено в черноморския геополитически пасианс е Украйна. Там превесът на „оранжевия” лагер е незначителен и при обръщане на политическото махало в Киев, упоритото украинско противопоставяне срещу Москва на енергийния фронт вероятно ще бъде смекчено. С напредването на проектите за нови тръбопроводи в Черноморския регион, те вече ще бъдат и фактор, формиращ геополитическата ориентация на съответните държави, а не само последица от нея.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Промените в световната икономика, породени от разпадането на двуполюсната система, а след това и от разширяването на Европейския съюз на Изток, засегнаха всички участници в интеграционния процес и, преди всичко, новите независими държави, особено място сред които заема Украйна. Ролята и в световната икономическа система се определя, освен от наличието на богати находища на природни ресурси, и от удобното географско положение в една зона, където се събират европейските и азиатски пътища. През територията на Украйна минават най-кратките пътища по направленията Северна и Централна Европа – Южен Кавказ, Северна и Централна Европа – Централна Азия и Балтика – Черно море. Излазът на Черно море и принадлежността и към страните от Дунавския басейн дават на Украйна статут на потенциално влиятелна морска държава. При това,  свързващи звена в системата на международния транзит за Украйна, в повечето случаи, са градовете от Централна и Югоизточна Европа.

Интеграционните процеси, предвиждащи създаването на условия за свободно движение на стоки, услуги, капитали и работна сила, се превърнаха в приоритетно направление в политиката на развитите държави. Това, на свой ред, води до постоянния ръст на международния транзит. Впоследствие, пресичането на границите на трета държава, както и превозите на различни товари, се превърнаха във важен източник на експорт на услуги, съществени бюджетни отчисления и създаване на допълнителни работни места за много държави.

Въпросът за развитието на транспортните връзки на Украйна става още по-актуален на съвременния етап, когато се усилва взаимната зависимост между отделните държави и региони. Нарастват транснационалните потоци, увеличават се обемите на капиталовите трансфери, а информацията се разпространява наистина светкавично. От една страна, международните икономически процеси придобиват цялостност и завършеност, а от друга - налице е диференциране между участниците в тях на „развити” и „слаби”, т.е. неспособни да действат според условията на световната търговия. Този ход на събитията налага щателен анализ на съществуващите начини на осъществяване на транзита през Украйна и детайлно уточняване на транзитните и възможности. На тази основа, в настоящото изследване, си поставихме следните задачи: да определим участието на Украйна в процесите на транснационализация на обслужването на международните комуникации, да очертаем равнището на развитие на основните транзитни потоци и да оценим украинското участие в интеграционното сътрудничество, чрез международните транспортни коридори.

При анализа, използваме няколко основни термини. Така, терминът „транзит”, традиционно означаващ „преминаване”, днес се използва за обозначаване на превоза на пътници и товари, от един пункт до друг, през няколко междинни пункта. Транзитни превози се реализират и с участието на различни видове транспорт (например железопътен или воден). Установяването на транзитни международни комуникации създава удобства за вносителите и износителите, освобождавайки ги от претоварването на стоките, допълнителното оформяне на документите и плащанията в граничните пунктове и пристанищата. По правило, товарните превози се осъществяват въз основа на съответните споразумения между страните (8). За своеобразен прообраз на съвременните транзитни мрежи се смята Великият път на коприната, който свързва (от ІІ век пр.н.е. до ХV век) Западна Европа с Китай. По археологически данни, преди него (от ІІІ хил.пр.н.е.) е функционирал т.нар. „лазуритов път”, по който този полускъпоценен камък се е превозвал от находищата в предпланините на Памир (днешен Таджикистан) до Месопотамия и Индия. От края на ІІ хил.пр.н.е. пък започва да действа т.нар. „нефритов път”, по който се осъществява търговията със скъпоценни камъни от Централна Азия срещу коприна от Китай. Впоследствие тези древни комуникации се превръщат в средство не само за разпространение на самите стоки, но и на информация за производството им. Днес историците ги определят като опит за осъществяване на взаимноизгодна търговия и културен обмен между различните страни и цивилизации. През 1987-1997, под егидата на ЮНЕСКО, се реализираше програмата „Пътят на коприната – път на диалога”, която постави основата на сегашния проект за възраждане на Великия път на коприната (5).

На свой ред, терминът „международен транспортен коридор” обозначава единния комплекс от сухопътни и водни транспортни магистрали, със съответната инфраструктура, осигуряващи възможност за превоз на товари и пътници, в съответствие с изискванията на ЕС. Сред тях са пропусквателна способност на шосетата не по-малка от 20 хил. автомобила в денонощие, при минимална скорост от 120 км/ч (за жп линиите, скоростта е 100 км/ч). Нормативът за пресичане на границата с автомобил е 15 минути, с влак – 20 минути, а с камион – 1 час. Украйна планира да постигне тези показатели до 2015.

Транзитът през територията на Украйна

Изследванията сочат, че Украйна използва практически всички видове транзит. През територията и преминават железопътни, автомобилни и водни коридори. Въпросът за реализацията на наличния транзитен потенциал на страната стана особено остър, във връзка с разширяването на ЕС. През 1993, на конференцията на министрите на труда и транспортна в Брюксел, в която участваха и държавните глави на осем страни от Южен Кавказ и Централна Азия, в рамките на програмата TACIS, беше лансиран проектът TRACECA за формирането на нов евроазиатски коридор. По-късно, към програмата се присъединиха Украйна, Молдова и Монголия. През септември 1998, в Баку, се проведе Международна конференция за възраждане на историческия Път на коприната, на която 32 европейски и азиатски държави подписаха многостранно споразумение за развитието на коридора Европа-Кавказ-Азия. В случая, Украйна е важна за Европа най-вече като страна, транзитираща енергоносители. Според известния украински анализатор Андрей Деркач: „Именно като транзитна държава, Украйна представлява икономически интерес за ЕС. Съюзът обективно не е заинтересован от развитието на потенциалните си конкуренти. Но с транзитния статут не бива да се спекулира, той следва да са изгражда на основата на дългосрочните икономически отношения с Русия и ЕС, превръщайки се в ключов елемент на икономическата и (индиректно) политическата евроинтеграция на страната” (1).

На законодателно равнище, транзитният потенциал на Украйна е представен в редица документи. Така, „Законът за транзита на товари”, от 20 октомври 1999, определя транзита като превоз, с транспортни средства, на товари под митнически конрол, през украинска територия, между два пункта, или в рамките на един гранично-пропусквателен пункт, през държавната граница. В същото време, както се вижда, законът не отчита транзита на енергоносители по тръбопроводи, както и този на електроенергия по високоволтовите електропроводи.

Малко преди това, с постановлението си от 20 март 1998, правителството на Украйна утвърди „Програма за създаване и функциониране на национална мрежа от международни транспортни коридори в Украйна, до 2010”. Две години по-късно (7 февруари 2000), Върховната Рада прие „Закон за комплексната програма за утвърждаване на Украйна като транзитна държава, през 2002-2010”. През април 2006, правителството в Киев утвърди „Програма за развитие на националната мрежа от международни транспортни коридори през 2006-2010”. Според нея, наличието на съответното равнище на комуникации, трябва съществено да увеличи обема на транспортните потоци (до 40%, каквито са покозателите в Холандия). До 2010 се планира да се изградят магистралите Лвов-Краковец, Лвов-Броди и Астабан-Киев-Виница-Хмелницки-унгарска граница (2). Успешната реализация на така очертаните задачи трябва да се превърне в един от приоритетите на „транзитния пробив” на Украйна.

В момента, през украинска територия минават седем международни транспортни коридори, чиято обща дължина е 3,2 хил. км и по които се превозват над 60% от всички транзитни товари:

№ 3 Берлин (Дрезден) – Вроцлав – Лвов – Киев;

№ 5 Триест – Любляна – Будапеща – Братислава – Ужгород (Чоп) – Лвов;

№ 9 Хелзинки – Санкт Петербург – Витебск – Киев (Москва) – Одеса (Кишинеу) – Букурещ – Пловдив – Александруполис;

Европа – Азия;

Гданск – Одеса (Балтийско море – Черно море);

ТRАСЕСА: Европа – Кавказ – Азия;

№ 7 Река Дунав

Освен това, през територията на Украйна преминават коридорите на Организацията за сътрудничество на железниците (ОСЖД) № 3, 5, 7, 8 и 10. Свързването, на украинска територия, на европейските коридори № 3 и 5 с коридорите на ОСЖД № 3 и 5 създава своеобразен мост между Европа и Азия, включващ и Транссибирската магистрала, която, частично, засяга и територията на Украйна.

Международните коридори не просто преминават през украинска територия, но се пресичат на някои места, формирайки важни транспортни възли: Лвовски, Киевски, Одески. Така, през Лвов преминава Транспортен коридор № 3 и завършва Коридор № 5. През Киев минава Коридор № 9 и завършва Коридор № 3. В Одеса, Коридор № 9 се свързва с транспортния коридор ТRACECA. По този начин, Украйна, заедно с останалите страни, формира най-краткия път за превоза на товари от Централна Азия и Кавказ, през Черно море, за Европа и обратно (3).

От обяваването на украинската независимост измина достатъчно дълго време, но и днес недостатъчно се осъзнава важността на географското положение на страната. Украйна запази основните транзитни магистрали, но за тяхната поддръжка, както и за разширяването им, не се влагаха достатъчно средства. Според статистиката, за първите четири години от съществуването и като независима държава, обемът на товарите, превозвани с автомобилен транспорт, е намалял 2,7 пъти, а през следвашщите пет години – още два пъти. Обемът на товарите, превозвани с железница, пък е спаднал над три пъти.

В години на независимостта, Украйна се сдоби с най-високия в Европа коефициент на транзитност – 3,75. Въпреки това, транзитният потенциал на страната се използваше само на 70%. И единствено заради благоприятното и географско положение, външнотърговското салдо на всички транспортни услуги, включително железопътния, морския, въздушния и другите видове транспорт, надхвърли 4,5 млрд. долара годишно (7). В същото време, обемите на транзитните превози (без въздушния транспорт) намаля почти с 13%, затова пък превозите с железница са нараснали 1,5 пъти.

По-сериозни инвестиции в развитието на тази сфера започнаха да се влагат едва през последните години. Междувременно, експертите на ООН и ЕС прогнозират, че към 2010 стокообменът по европейската ос Север-Юг ще нарасне с 25-30%, а по евразийската ос – с 30-35%. Което означава, че има шанс да се подобрят сегашните показатели, практически по всички посоки.

Важна стъпка към подобряване на системата на международните транспортни коридори (МТК) стана приемането на Украйна в Световната търговска организация (СТО), тъй като изпълнението на задачите, свързани с това, ще доведе до повишаване качеството на транспортно-спедиторското обслужване, което да достигне световните стандарти. За покриването на тези изисквания, големи надежди се възлагат на украинския участък от Коридор № 5 и възраждането на Пътя на коприната, включващо и организацията на контейнерни жп превози от Китай към Европа. Разширяването на руската Транссибирска магистрала, също може да се осъществи, през украинска територия, по няколко маршрута: към Полша, по Коридор № 3 и към Словакия и Унгария, по Коридор № 5. Освен това, дължината на сухопътния мост между Европа и Азия е три пъти по-малка, от пътя по море (11-12 хил. км). В този контекст, особено значение има изграждането на Коридор № 9, минаващ през Одеса, както и на Коридор № 7, където много важно е създаването на условия за достъп на по-големи кораби до украинската част на Дунавската делта.

Транспортният потенциал на Украйна

Преминавайки към анализ на отделните видове транзит, следва да подчертаем, че железниците са смятат за най-развития вид транспорт в Украйна. По обем на товарните превози с жп транспорт, страната заема четвърто място в Евразия, след Китай, Русия и Индия. Дължината на жп мрежата и надминава 22 хил. км. В същото време, общата дължина на международния жп коридор № 3, на територията на Украйна, е 705 км, а на № 5 (между Чоп и Лвов) – 266 км. Но, съществуващият еднопътен жп тунел, изграден още през 1886, значително ограничава скоростта на влаковете, по втората линия. Технологичните мощности на националната транспортна инфраструктура позволяват ежегодно да се превозват над един млрд. тона товари, при това, както вече посочихме, транзитният потенциал се използва само на 70%. Превозват се най-вече въглища, желязна руда, петрол, химически и минерални торове, химикали, черни метали, кокс, както и пшеница.

Изпълнявайки утвърдената от правителството „Програма за създаване и функциониране на националната мрежа от международни транспортни коридори”, украинските железници (УЗ) модернизират инфраструктурата в посочените по-горе участъци, съгласно националните стандарти. През 1998-2005 са ремонтирани над 6 хил. км железен път, модернизират се системите за сигнализация и комуникация. Освен това, макар условията за транзит през Украйна да не отговорят на международните стандарти, това се компенсира от сравнително ниските тарифи за транзитните превози, особено в сравнение със съседните държави. Сред недостатъците са ограниченията в скоростта, имайки предвид, че стандартът на ОСЖД за товарните влакове е 100 км/ч (в перспектива 120 км/ч). За целта, в Транспортното министерство в Киев вече са разработени няколко проекта за пускане на подобни влакове.

Прехвърляйки се към автомобилния транспорт, следва да отбележим, че в сравнение с железниците, той е по-слабо развит, липсват достатъчно автомагистрали, както и необходимото обслужване.

Дължината на шосетата в Украйна надминава 160 хил. км. В същото време местният автомобилен парк не отговаря на изискванията на нормативите Евро 1-3, най-вече по отношение на екологията, шума и безопасността. Превозите на товари и хора се затрудняват и от мудните гранични и митнически процедури. Освен това, западните превозвачи се сблъскват с много проблеми, свързани с недостатъчната правна хармонизация на правилата за товарни превози, задръстванията, лошата работа на украинските митници и високия криминален риск. Без външна помощ (като тази, която ЕС оказа на държавите от Централна и Югоизточна Европа), Украйна трудно ще успее сама да се справи с тези проблеми. Ще напомим и, че за развитието на транспортните коридори в страните-кандидатки за членство в ЕС, Съюзът е отделил, в рамките на програмите PHARЕ и ТАСІS, около 70 млрд. евро (4).

През последните години въпросът за разширяването на автомагистралите, водещи към столицата се решава малко по-активно. Завършиха работите в участъка Киев-Одеса, разширява се трасето към Крим. Изгражда се железопътен и автомобилен преход, през река Днестър, към Киев. Въпреки това, съществуващият недостиг от магистрали и ограниченията на скоростта карат превозвачите да търсят алтернативни маршрути за превоз на товарите си.

Товарни превози се съществяват и с фериботи, през Черно море. Те свързват Украйна с Южен Кавказ. Тази сфера (която също е част от проекта TRACECA) е обект на специален интерес от страна на правителството, наред с развитието на железопътните и шосейни връзки на черноморските пристанища със западната граница. В тази връзка, в рамките на проекта, се изграждат и жп линии, и пристанища на Черно и Каспийско море, оптични връзки и автомобилни пътища. Коридорът включва фериботните комплекси Иличовск, Варна и Поти, на Черно море, и ферибота Баку-Туркменбаши, през Каспийско море, по който се превозват най-вече петрол, и петролни продукти, метали, пшеница и памук.

В общия рейтинг на перспективите пред пристанищата и водните пътища, тези на Украйна са на 53 място, след пристанищата на балтийските държави и Русия и преди тези на Румъния, България, Италия, Турция и Полша. Украйна наследи от рухналия СССР 30% от корабостроителните му заводи, 27% от товарния флат и 50% от пътническите кораби. През 1991, под украински флаг плаваха до 400 кораба, десет години по-късно, бяха останали само стотина, средната възраст на които е над 20 години (6). В същото време, днес броят на украинските пристанища е около 20, но резервните им преработвателни мощности са само 40% от някогашните (7). Сред негативните фактори на този вид транзит, следва да отбележим големите престои на товарите на украинската граница, както и бавното им претоварване в пристанищата. Украинските транзитни позиции в района на Дунав са доста несигурни, като пре0 последните години се изостря конкуренцията с Румъния.

Въпреки това, в последно време, правителството активизира дунавската си политика, както и тази в Черно и Азовско морета, свързана с формирането на Единната европейска транспортна мрежа, включително по Коридор № 7 (река Дунав). Със средства от ЕС, фериботният комплекс на пристанището в Иличовск, беше трансформиран в мултимодален терминал, където бе изградена контейнерна площадка, даваща възможност за ефективна обработка на контейнерите, доставяни с ферибота Варна-Иличовск, действащ от 1978. Оттам товарите се разпределят към пристанище Поти/Батуми или към турския порт Дериндже.

Украйна разполага и с редица други големи морски пристанища: Одеса, Мариупол, Херсон, Николаев, и Керч, които могат много да помогнат за развитието на транспортната и система. Налице е и до 40% ръст в обема на обработваните товари в дунавските пристанища Рени и Измаил.

Наличието на плавателни реки (Днепър, Дунав, Днестър, Южен Буг) съдейства за развитието на речния транспорт, като Днепър и Дон свързват Украйна с държавите от ОНД, а Дунав – с Европа.

Що се отнася до инфраструктурата на въздушния и транспорт, страната отстъпва на повечето съседи. В системата на украинското Министерство на транспорта, действат 37 летища, 17 от които са международни (в момента се анализира предложението за изграждане на международно летище и в Николаев). Трябва да се признае, че наличните украински летища не отговарят напълно на международните технологични изисквания (както и на тези по отношение на предоставяните услуги), а пистите им са износени. Много остър проблем е остарелия самолетен парк и липсата на средства за обновяването му. В тази връзка, Транспортното министерство разглежда възможността за приватизация на въздушния транспорт (без летищата, които ще останат държавна собственост). Наложените от ЕС, през 2002, много по-сурови изисквания относно шума на самолетите и вредните им емисии в атмосферата, лишиха украинските авиокомпании от правото да летят в чужбина (с изключение на няколкото самолети „Боинг-737” на Международните украински авиолинии и „Аеросвит”).

Украинският енергиен транзит

Накрая, що се отнася да тръбопроводния транзит, следва да поставим акцента върху факта, че именно благодарение на него Украйна изнася услуги за почти 3 млрд. долара. Трябва да се отбележи и, че украинската газопроводна система е втората по дължина в Европа и включва 37 хил. км магистрални газопроводи и 13 подземни газохранилища.

В случая, рискът произтича от старите тръби и факта, че експлоатационният период на помпените станции е между 20 и 40 години, а помпите са много износени. Всичко това изисква реализирането на редица програми за модернизиране на украинската газопроводна система и разширяване на мрежата. Всъщност, подобни мерки се вземат. Така, през 2001, в рамките на проекта „Газтранзит”, беше завършено строителството на газо-компресорната станция „Тарутино”, по действащия газопровод Ананьев-Тираспол-Измаил, което даде възможност да се увеличи сумарната пропусквателна способност на газопроводната мрежа с почти 4 млрд. куб. м годишно и позволи да се разшири транзита на руски газ към Балканите и Турция. В рамките на националната програма „Петролът и природният газ на Украйна до 2010” от голямо значение за гарантиране на енергийната сигурност е международното сътрудничество, в рамките на Договора към Енергийната харта.

Сред първостепенните задачи пред Украйна е да задейства енергийната си система в пълния и обем. През територията на страната минават трансконтиненталният газопровод „Дружба”, газопроводите „Съюз”, Уренгой-Помари-Ужгород и тръбопроводът за амоняк Толиати-Одеса.

С въвеждането в експлоатация на Одеския петролен терминал, Украйна получава големи възможности за регулиране на петролните потоци от държавите от Близкия изток и Каспийския регион към Европа, и така пряко да влияе на общия геополитически баланс в евразийското пространство.

Важно значение за развитието на украинската система от тръбопроводи ще изиграе продължаването на петролопровода Одеса-Броди. Друг перспективен проект, може да стане енергийният маршрут Каспийски регион – Азербайджан – Грузия – ЕС. По него Украйна вече получава каспийски петрол. Друг позитивен момент ще бъде разширяването на мощностите на нефто-транспортния комплекс на терминала във Феодосия, чиито обем на работа, през последните десетина години, нарасна 20 пъти.

Отношенията между Киев и Москва

Очертавайки съществуващите и потенциални трудности, следва да отбележим, че сериозна пречка пред реализацията на транзитните интереси на Украйна са разногласията между Киев и Москва. През продължителен период от време, Украйна осъществяваше транзит, в двайсет страни по света, на 90% от износа на руски природен газ, както и на значително количество руски петрол. Днес, 60% от газовото потребление в ЕС се покрива от собствени източници, но, както твърдят експертите, през 2020, зависимостта на Съюза от вноса ще достигне 67%. Тогава, основен доставчик на „синьо гориво” за ЕС, наред с Туркменистан, Казахстан и Узбекистан, ще се окаже Русия, тъй като доставките на газ от Алжир и Норвегия са по-проблематични. Тоест, ако днес петролните и газови магистрали на Украйна не работят с пълна мощност, в бъдеще (имайки предвид, че Русия разработва алтернативни маршрути за своя петрол и природен газ, заобикалящи транзитните държави) ситуацията може само да се влошава.

Би било наивно обаче, вината за подобно развитие да се възлага само на външните сили, защото основна причина за сегашната тежка ситуация е необмислената външна политика на украинските политически елити. На практика, към активно развитие на транспортните си коридори, Украйна пристъпи чак 10 години след обявяването на независимостта, като през 2002-2005 инвестициите за усъвършенстване на международните коридори бяха 4,5 млрд. гривни, срещу които бе извършен капитален ремонт на 560 км шосета и реконструкция на други 233 км. Това очевидно е недостатъчно.

Сред основните фактори, забавящи развитието на транзитните маршрути, следва да се посочат липсата на достатъчно финансиране за модернизация на транспорта, налице е също нецелево или неефективно използване на държавните средства.

Приоритет на Украйна следва да си остане съхраняването на статута на основен доставчик на руски газ за Европа и създаването на нови възможности за износ на суровини от Централна Азия към ЕС. Украинската позиция в сферата на газовия транзит трябва да се координира с тази на другите водещи транзитни държави от Източна и Централна Европа, както и да се завърши изграждането на петролопровода Одеса-Броди.

За да се увеличат обемите на транзита, предстои решаването на редица конкретни задачи: да се представят икономически обосновани терифни ставки за транзита, да се адаптира украинското законодателство към изискванията на ЕС, да се увеличат инвестициите в транспортната сфера, да се модернизира транспорта, както и да се запази държавната собственост върху магистралните петроло- и газопроводи.

Литература:

1. Деркач А. Європейський вибір України, Дзеркало тижня, 2002, № 16, с. 4.

2. Закон України про Комплексну програму утворення України як транзитної держави у 2002-2010 роках, Відомості Верховної Ради України, 2002, № 24, с. 626.

3. Кутах Ю. Транзитні зв’язки України і міжнародні транспортні коридори, Економіст, 2002, № 1, с. 50–57.

4. Луцишин П., Федонюк С. Європейські інтеграційні процеси: формування єдиного ринку, Луцьк: Волин.обл.друк, 2004, с. 115.

5. Мамлева Л. Становление Великого шелкового пути в системе трансцивилизационного взаимодействия народов Евразии, //http://archaeology.kiev.ua/pub/mamleyeva.htm

6. Новикова А. Экономическая безопасность Украины в транспортной сфере, Экономика Украины, 2002, № 10, с. 18-25

7. Транзитний прорив,  http://kraina.org.ua/index.php?pageid=10

8. Транзит. Большая советская энциклопедия, http://encycl.yandex.ru/dict/bse

* Доцент в Катедра „Международни отношения”нав Одеския национален университет „Иля Мечников”

** Докторант в Катедра „Международни отношения” на Одеския национален университет „Иля Мечников”

Провъзгласената независимост на Косово и подкрепата за нея от страна на САЩ и редица европейски държави (сред тях и България), нямаше как да не вдъхновят сепаратистките движения, действащи в най-различни точки на света. Сред регионите, които се сблъскват с проблемите на сепаратизма, е и Арабският Изток.

Ситуацията в Иракски Кюрдистан

Този проблем винаги е бил особено остър в Ирак, където основната заплаха за териториалната цялост на страната, по традиция, идва от местните кюрди и шиити. Наистина, през последните години, тенденцията към отделяне на иракския Юг забележимо отслабна, тъй като създадената от американците в Ирак система на държавно управление, даде възможност на шиитите да се превърнат в основната политическа сила в страната. При това, шиитските партии и групировки се научиха да извличат от така създалата се ситуация и определена икономическа изгода. Както констатира шефът на иракския Комитет за борба с корупцията Муса Фарадж, само контролът, установен от шиитите върху контрабандния трафик на петрол и природен газ им позволи, през петте години след свалянето на Саддам Хюсеин, да получат приходи от около 45 млрд. долара.

По-различно се разви ситуацията в Иракски Кюрдистан. В съответствие с новата иракска конституция, този район се сдоби с максимално широка автономия и дори получи правото да напусне иракската държава, ако Багдад не спазва поетите от него задължения. В момента, кюрдските власти в регионалния център Ербил признават властта на централното правителство, само защото все още не смятат, че е дошъл моментът за обявяване на независимост. Освен това, в Иракски Кюрдистан цари относителна стабилност. Икономическата ситуация определено се подобрява и там действат около 3,5 хиляди иракски и чуждестранни компании. Край Захо и Сюлеймания вече се добива немалко петрол, който гарантира на местните кюрди собствени източници на приходи. В Кюрдската автономия функционира местен парламент и правителство, сформирана е 80-хилядна армия, разполагаща с тежко въоръжение, включително и с бронирана техника.

Тоест, така създалата се ситуация напълно удовлетворява иракските кюрди. Както отбелязва и президентът на Ирак Мустафа Барзани, който е кюрд, неговите сънародници “поеха задължението да бъдат активен елемент от федерален, демократичен и плуралистичен Ирак, но в същото време се гордеят с високото равнище на автономия, което си извоюваха”.

В същото време, отношенията между Ербил и Багдад не са чак толкова безпроблемни. Както е известно, кюрдите традиционно претендират за Киркук и Мосул. Техните части заеха тези два града, през април 2003, след влизането на американците в Багдад, но после бяха принудени да ги изоставят, под натиска на Вашингтон и Анкара. В резултат от това, Мосул и Киркук, в чиито околности има значителни петролни залежи, не станаха част от Иракски Кюрдистан (макар да бе обявено, че въпросът за принадлежността им ще бъде решен по-късно, чрез референдум).

Друг сериозен препъни-камък е проблемът с разрешенията за разработката на енергийните находища. Кюрдите, които през 2007 приеха специален Закон за кюрдистанския петрол и природен газ, смятат, че тези разрешения следва да се издават от властите в Ербил, но правителството в Багдад не е склонно да им признае подобно право.

Предвид казаното дотук, естествено възниква въпросът, дали е възможно (пък макар и чисто теоретично) скорошно провъзгласяване на независимостта на Иракски Кюрдистан? Повечето експерти смятат, че подобна стъпка би имала много сериозни негативни последици за иракските кюрди. Опитът от всички досегашни военни сблъсъци между тях и Багдад сочи, че кюрдските части не са в състояние да се противопоставят на превъзхождащата ги иракска армия и затова всеки път им се налага да изоставят градовете и големите населени пунктове и да се изтеглят в труднодостъпните и неособено пригодни за нормален живот планински райони.

Освен това, в международен план, обявяването на независим Иракски Кюрдистан би провокирало крайно отрицателната реакция на Анкара, която още през март 2003 предупреди, че при подобно развитие турските войски ще влязат в Северен Ирак, и дори прие решение за такава интервенция, през октомври 2003 (макар че, заради силния американски натиск, турското правителство не се реши да го осъществи). Освен това, провъзгласяването на независим Иракски Кюрдистан, може да даде на Анкара необходимия повод да денонсира турско-британско-иракския договор от 1926, според който Мосулският вилает става част от Ирак (но не и от независим Иракски Кюрдистан). Тоест, ако в Ербил решат да обявят независимост, Турция ще започна много по-активно да разиграва “картата” с иракските “тюркмени”, които са 7% от населението на страната и също претендират за Киркук. Впрочем, не по-малко негативна ще бъде и реакцията на Иран, който също има сериозни проблеми със своите кюрди. Освен това, излизането на Иракски Кюрдистан от състава на Ирак би бил в нарушение на резолюции № 1483 и № 1500 на Съвета за сигурност на ООН, сред целите на чието приемане беше именно гарантиране на териториалната цялост на тази страна.

В подобна ситуация, независимостта на Иракски Кюрдистан е възможна само, ако бъде одобрена и подкрепена от САЩ, макар че последното е много малко вероятно, тъй като подобна стъпка би провокирала остър конфликт между Вашингтон и Багдад и би върнала американско-иракските отношения към състоянието, в което се намираха по времето на Саддам Хюсеин. Да не говорим, че тя би предизвикала криза в отношенията между САЩ и Турция, която не само е американски съюзник в НАТО, но и единствената светска и демократична държава в Близкия изток.

Ситуацията в Судан

Не по-малко остър (всъщност, дори още по-остър) е проблемът със сепаратизма в Судан, където, от 1955 до 2005 (с 11-годишно прекъсване) се водеше кървава война между мюсюлманския Север и езическия и християнски Юг, в хода на която загинаха над два милиона души, 600 хиляди бяха принудени да напуснат страната, а четири милиона бяха насилствено изселени от родните си места. През 90-те години на миналия век, войната поглъщаше по 400 млн. долара годишно, т.е. почти всички приходи на суданското правителство.

За прекратяването на бойните действия, до голяма степен, допринесе откриването на петролни залежи в разположения на границата между Севера и Юга район Нуерленд. Перспективите за печалбите от тях накараха както правителството в Хартум и ръководството на Суданското народно-освободително движение/Суданска народно-освободителна армия (СНОД/СНОА), така и подкрепящите Юга западни държави да потърсят възможност за политическо разрешаване на проблема. На 9 януари 2005, суданският вицепрезидент Али Таха и лидерът на СНОД/СНОА Джон Гаранг подписаха в Найроби Всеобхватно мирно споразумение, което радикално промени характера на отношенията между Севера и получилия широка автономия Юг. Беше приета временна конституция на Южен Судан, след което там се създаде местен парламент и правителство, а на базата на СНОА беше сформирана и редовна армия на Юга. Освен това, Хартум и Джуба се споразумяха за принципите на разпределение на икономическите ресурси (включително петрола), властовите пълномощия и за създаване на механизми за гарантиране на сигурността. Но най-важното решение е, че през януари 2011, в суданските провинции Сини Нил и Нубийски планини, ще се проведе референдум за евентуалното им присъединяване към Юга.

Това мирно споразумение беше подкрепено от Съвета за сигурност, приел (на 25 март 2005) резолюция № 1590, според която беше създадена специална Мисия на ООН, с цел да се подпомогне провеждането на референдума, като в нея ще участват над 13 хил. души,

В момента независимостта на Юга се подкрепя от 90% от местното население, което обаче не означава, че ситуацията не може да се промени. В тази връзка си струва да припомним, че след като през 1972-1983 водачите на движението “Аня-Ня” (предшественик на СНОД/СНОА) бяха поканени да заемат ключови постове в администрацията на получилия автономия Юг, в суданското правителство и в ръководството на управляващата тогава партия – Суданския социалистически съюз, това възстанови мира и потисна сепаратистките настроения. През 1991 пък, южняците отхвърлиха предложението на Съвета на командването на революцията за национално спасение за превръщане на Судан във федерална държава, изтъквайки, че това би довело до разпадането на държавата.

При евентуално обявяване независимостта на Юга, в много сериозен проблем може да се превърне и въпросът за принадлежността на Нуерленд, където има големи петролни залежи (в южните провинции се добива 85% от суданския петрол). В момента лицензите за разработването им се дават от суданското правителство и Хартум едва ли ще гледа безучастно, как находищата преминават под контрола на Джуба.

Освен това, отделянето на Юга може да поощри сепаратистките настроения в другите райони на страната и, в частност, в Дарфур където ситуацията и без това е трагична, както и в провинция Червено море.

Сепаратизмът в Арабска Африка

Във външнополитически план, обявяването на независимост на Южен Судан, може да се превърне в заразителен пример за сепаратистите в района на Африканския Рог, зоната на Големите африкански езера и Централна Африка, което допълнително би дестабилизирало ситуацията в този, и без това взривоопасен, район.

Що се отнася до останалите арабски държави, в момента те почти нямат сериозни проблеми с териториалната си цялост. Така, исканията на кабилите в Алжир засега не излизат извън рамките на “културната автономия”. В Саудитска Арабия и Либия, които се формират като единни държави, сравнително неотдавна, има известни регионалистки настроения, които обаче все още не са се трансформирали в сепаратистки. В Йемен и Оман пък, споменът, че в миналото на територията и на двете страни съществуваха по две отделни държави, все повече избледнява.

Тоест, като цяло, засега липсват основания да се твърди, че сепаратизмът е сред основните заплахи пред държавите от Близкия изток и Магреб. Във всеки случай, мащабите му са несъпоставими с тези на заплахата, която представлява за Арабския Изток ислямският фундаментализъм.

* Българско геополитическо дружество

{rt}