Каспийският петрол винаги е бил в полезрението на анализаторите, но в последните години два основни фактора повишават значимостта му. Първият е рязкото покачване на нефтените котировки по световните борси, а вторият – бързото нарастване на петрола, добиван в Азербайджан и особено в Казахстан. Русия и Иран също са каспийски държави, богати на енергийни ресурси, но главните им находища на енергоносители не са в акваторията на Каспийско море.
Данните за нефтените залежи в района на Каспийско море са много противоречиви. Според различни източници, става дума за количества между 4 и 30 милиарда тона. Сигурно е обаче, че в акваторията на Каспийско море се намират третите по големина световни нефтени залежи след тези в Персийския залив и Русия. Към 2005, на каспийския петрол се падат 2,36% от световните доставки на тази суровина. Делът нараства непрекъснато, но никога няма да достигне двуцифрен процент. В този смисъл, петролният износ от региона има спомагателна роля в поддържането на световното равновесие между търсене и предлагане на „черно злато”. Но значимостта на Азербайджан, Казахстан и Туркменистан може да нарасне рязко при военно-политическа криза в Персийския залив.
Маршрутите за износ на каспийски петрол през Черноморския регион могат да се разделят на две групи – маршрути, водещи до Черно море (отвеждащи), и такива, извеждащи каспийския нефт от Черно море до световните пазари (извеждащи).
Геометрия на отвеждащите тръби
В началото на постсъветския период каспийските държави наследиха от СССР само тръбопроводи, водещи към Русия, но не позволяващи пряк достъп до световните пазари. Азербайджан за първи път получи възможност да изнася своя нефт в Черноморието, през 1997, когато влезе в експлоатация тръбата Баку-Новорсийск. Проектният и капацитет е 5 млн. т годишно, но в действителност по него никога не е преминавало повече от половината от това количество. От началото на 2007, Азербайджан преустанови износа по тръбата към Новоросийск, а през 2008 предложи на Москва съоръжението да се използва за пренос на казахстански и туркменистански петрол.
През 1999 бе построен друг тръбопровод – от Баку до грузинското пристанище Супса. И той не е с голям капацитет. За първите 10 месеца на 2006, по него са минали 5,5 млн. т нефт, след което съоръжението е затворено за ремонт. Подаването на нефт по тръбата Баку-Супса бе подновено през тази пролет.
Най-големият успех за нефтения износ на Азербайджан е построяването на тръбата от Баку до турското средиземноморско пристанище Джейхан. Към края на 2008, това съоръжение ще достигне проектната си мощност от 50 млн. т годишно, а се говори и за увеличаване на капацитета му до 90 млн. т.
Баку-Джейхан принадлежи на международен консорциум от компании, добиващи нефт в Азербайджан и Казахстан. Съоръжението бе построено благодарение на мощната финансова, и особено политическа, подкрепа на САЩ.
През пролетта на 2008, Азербайджан завърши първият етап от проекта, позволяващ износа на петрол до грузинското черноморско крайбрежие с цистерни. Най-напред азербайджанската държавна нефтена компания купи терминал в околностите на Кулеви, а след това започна разширяването му. Към май 2008, капацитетът на терминала е 10 млн. т годишно, но се очаква да се удвои.
В сравнение Азербайджан, Казахстан е разположен още по-навътре в Евразийския материк и това затруднява износа на казахския нефт. От СССР страната наследи само тръбопровода от Атърау до руския град Самара. Сериозна промяна в статуквото настъпи през 2003, когато потече първият петрол по новата тръба от Тенгиз до Новоросийск. Оператор на съоръжението е Каспийският тръбопроводен консорциум (КТК), чиито състав е доста пъстър. Русия държи 24% от акциите му, Казахстан – 19%, а султанът на Оман – 7%. Най-големият частен акционер в КТК е американската компания Шеврон. През 2007, по тръбата Тенгиз-Новоросийск са транспортирани 33 млн. т петрол, а за 2008 се очакват 33,8 млн. т. Което е максималния капацитет на съоръжението. Затова, от няколко години, се водят тежки преговори за разширяването му. Въпреки официалните изявления на руската и казахстанската страна, че подкрепят удвояване на капацитета на КТК, въпросът остава нерешен. Частните акционери в тръбата, най-вече Шеврон, губят търпение и вече се оглеждат за други маршрути за износ на петрола, добиван от тях в казахстанския участък на Каспийско море. Главното алтернативно трасе минава през Каспийско море до Баку, откъдето суровината да влезе в системата Баку-Джейхан. От своя страна, Русия също има съмнения за скорошното разширяване на КТК и наскоро се договори за увеличаване на капацитета на стария тръбопровод от Атърау до Самара.
Като алтернатива на „руските” маршрути за износ на своя петрол, през лятото на 2006, Казахстан се присъедини към проекта Баку-Тбилиси-Джейхан. В началото на 2007 бе договорено създаването на Транскаспийска казахстанска система, включваща петролни терминали на казахстанското крайбрежие на Каспийско море, танкери, терминали на отсрещния азербайджански бряг и свързващи съоръжения до системата Баку - Тбилиси – Джейхан. Тя е естествено допълнение към договора между Казахстан и Азербайджан за износ на казахски петрол през Каспийско море. Той бе подписан още през 2006, но едва през тази пролет беше ратифициран от парламента в Астана. Според официалните заявления, по маршрута Казахстан-Азербайджан първоначално може да се транспортира 25 млн. т нефт годишно, с тенденция за ръст до 38 млн. т.
Същевременно, Казахстан крои планове за самостоятелен излаз на пазарите в Черноморския регион след като стана стратегически партньор на британската компания Greenoak в петролния терминал на грузинското пристанище Батуми. В началото на 2008, британците съобщиха, че са продали изцяло правото за управление на Батумския терминал на Казмунайгаз .
За черноморските амбиции на Казахстан красноречиво говори и покупката на 75% от румънската компания Ромпетрол от Казмунайгаз, през 2006, за 3,6 млрд. долара.
Като цяло, сега има четири „неруски” и 2 „полуруски” маршрута, по които каспийският петрол може да стигне до черноморската акватория.
Геометрия на извеждащите тръби
Макар че не е напълно закрит водоем, като Каспийско море, Черно море също е сравнително изолирано от главните водни пътища в света. Затова въпросът, как каспийския петрол да излезе от черноморската акватория е много важен. От Черно море той може да тръгне по един реално функциониращ и поне пет проектни маршрута. Функциониращото трасе е през тесните проливи Босфора и Дарданелите. През тях могат да промъкнат танкери с максимална товаровместимост от 120 хил. т, докато супертанкерите, пресичащи световните океани, пренасят по 500 хил. т. Освен това, преминаването през Босфора крие постоянна заплаха от екологична катастрофа, защото танкерите пресичат през средата 15-милионния Истанбул.
Засега, възможните сухопътни трасета, по които каспийският петрол може да излезе от черноморската акватория и да стигне до Средиземноморието са следните: Бургас-Александруполис, Бургас-Вльора (АМБО), Самсун-Джейхан (Трансанатолийски тръбопровод), Констанца-Триест (Паневропейски тръбопровод). Към тях трябва да прибавим и вече съществуващата тръба Одеса-Броди, която обаче няма излаз на открито море. Извън всяко съмнение е, че напредъкът на всички тези проекти ще зависи пряко от развитието на тръбопроводите, свързващи Каспийско с Черно море.
Най-напредналият проект е Бургас - Александруполис. Той вече получи одобрението на властите в Русия, България и Гърция. Оператор на тръбата ще бъде смесена компания, в която Русия държи 51%, а България и Гръция – по 24,5%. Планираният капацитет на съоръжението е 35 млн т годишно. Основен източник за захранване би трябвало да бъде суровината, идваща по КТК. Затова съдбата на руско-българско-гръцката тръба, до голяма степен, зависи от изхода на преговорите за разширяване на КТК.
Турският отговор на проекта Бургас-Александруполис е планираната тръба между Самсун и Джейхан. Проектният и капацитет е 50 млн т годишно. Оператор на съоражението е консорциум между турския Чалък холдинг и италианския енергиен гигант ЕНИ. Официалният старт на строителството бе даден през април 2007, но все още не се знае, откъде ще дойде суровината за запълването на тръбата.
Перспективите пред тръбата от Бургас до Вльора са още по-неясни. В началото на 2007, в Скопие, министри от България, Македония и Албания подписаха междуправителствена спогодба, с която дадоха политическа подкрепа за тръбата. От самото начало това е частен и дори фамилен проект, иницииран от македонския емигрант в САЩ Вуко Ташкович. След смъртта му, през 1997, движеща сила на начинанието е сина му Глигор Ташкович. Смята се, че зад петролопровода Бургас-Вльора стоят американски интереси, което означава че няма да е толкова трудно да се осигури финансиране за проекта. Съответно, този маршрут едва ли може да разчита на руски нефт и ще се стреми да си осигури суровина от Азербайджан и най-вече от Казахстан.
Строежът на тръбата Констанца-Триест засега не е на дневен ред защото трасето е много дълго (1856 км) и ще е рентабилно само при многократно увеличаване на количеството нефт, постъпващо в Черноморската акватория.
Тръбата Одеса-Броди свързва Черно море с украинския град Броди, който е в близост до границата с Полша. Има планове за удължаване на тръбата до полския град Плоцк, а след това - до балтийското пристанище Гданск. Оператор на Одеса-Броди е украинска държавна компания. Понеже тръбата не бе използван в аверсно направление, през 2004, Киев прие руското предложение нефтът да потече в обратна посока – от Броди към Одеса. След „оранжевата революция” отношенията между Киев и Москва охладняха и сега украинците се стремят да се договорят за първоначално предвиденото превозване на каспийски нефт от Одеса към Броди. През пролетта на 2008, Украйна, Литва, Полша, Грузия и Азербайджан се договориха за аверсно използване на Одеса-Броди, но то силно ще заниси от количествата каспийски нефт, достигащ акваторията на Черно море.
Петролопроводите като приложна геополитика
В основата на всички маршрути за износ на каспийски нефт до Средиземноморието през Черно море стоят различни геполитически интереси. Проектът Бургас-Александруполис е наричан “православната тръба” и очевидно е в полза най-вече на Русия и, в по-малка степен, на България и Гърция. Зад петролопровода Бургас-Вльора стоят американците, а Самсун-Джейхан е турски икономически и геополитически проект. Одеса-Броди пък може да се нарече проект на ГУАМ, защото в него участват всички държави от тази организация, без Молдова.
Като цяло, се оформят две основни и конкуриращи се черноморски направления за каспийския нефт. Едното е от Каспийско море през Русия, до югозападния бряг на Черно море, другото – от Каспийско море, през Азербайджан и Грузия, към северозападния бряг на Черно море.
Така Черноморието се превръща в пресечна точка на различни визии за преноса на каспийски нефт до европейските и световни пазари.
В крайна сметка, петролната връзка ни дава основание да говорим за обособяване на самостоятелна Черноморско-Каспийска геополитическа зона. Тя обединява територии, принадлежащи към няколко от досега съществуващите големи геополитически единици - ЕС, постсъветското пространство, Кавказ и Балканите. Напук на онова, което виждаме на географската карта, нефтените маршрути превръщат Казахстан и Азербайджан в черноморски играчи, а ЕС, Украйна, Грузия и Турция – в каспийски. Към тях можем да добавим САЩ, които, поради глобалните си геополитически интереси, отдавна са се превърнали в черноморска и каспийска държава.
Към днешна дата конкуренцията между черноморските маршрути за износ на каспийския нефт, до голяма степен, е отражение на глобалното геополитическо противопоставяне в региона. „Оранжевият” лагер, в лицето на Украйна и Грузия, се стреми да намали енергийната си зависимост от Русия и каспийският петрол е е добра предпоставка за постигане на тази цел. Румъния също избягва да се обвързва в съвместни енергийни проекти с Москва. България заема промеждутъчна позиция. Тя охотно влиза в съвместни проекти с руснаците, но в същото време дебело подчертава принадлежността си към друга геополитическа зона – тази на ЕС. На свой ред, Турция може да си позволи лукса да води самостоятелна енергийна игра в черноморския регион. Чрез „Син поток” и може би чрез Самсун-Джейхан, турците сътрудничат с Русия, но в същото време поддържат и всички енергийни маршрути, заобикалящи руската територия. Нестабилното звено в черноморския геополитически пасианс е Украйна. Там превесът на „оранжевия” лагер е незначителен и при обръщане на политическото махало в Киев, упоритото украинско противопоставяне срещу Москва на енергийния фронт вероятно ще бъде смекчено. С напредването на проектите за нови тръбопроводи в Черноморския регион, те вече ще бъдат и фактор, формиращ геополитическата ориентация на съответните държави, а не само последица от нея.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
