Както е добре известно, през по-голямата част от последните няколко века Монголия се контролира от една от двете съседни на нея велики държави – Русия и Китай. Китайците управляват страната повече от двеста години, като край на властта им слага революцията в Китай от 1911, довела до обявяването му за република и последвана от няколко десетилетия на хаос и войни. Само десет години по-късно, властта в Монголия е поета от комунистическо правителство, напълно зависимо от Съветския съюз.

Битката за монголските ресурси

Ето защо, когато след разпадането на Съветската империя, през 1991, Монголия най-сетне повярва, че е наистина независима, ръководството и се сблъска с проблем, който до днес си остава нерешен: как тази независимост може да бъде съхранена, след като страната продължава да е притисната като в менгеме между двамата си съседи-гиганти. Този въпрос придоби нови измерения в последно време, когато стана ясно, че Монголия разполага с изключително богати залежи на природни изкопаеми. През октомври 2009, правителството в Улан Батор (Улаанбаатар, на монголски) подписа споразумение, на стойност 5 млрд. долара (което почти се равнява на годишния БВП на страната) с консорциума, обединяващ канадската компания Ivanhoe Mines Ltd и британско-австралийската Rio Tinto, за разработката на гигантското находище на мед и злато Ою-Толгой, в южната част на пустинята Гоби и в близост до китайската граница. Според експертите, находището, чиято експлоатация ще стартира през 2013,  може да осигури годишен добив от 450 хиляди тона мед и 330 хиляди унции злато в продължение на следващите поне 35 години. Освен това, Монголия притежава значителни запаси от въглища (само тези на южномонголското находище Таван-Толгой се оценяват на 6,5 млрд. тона) и уран.

Всичко това силно повиши значението на тази страна, особено за Китай, който отчаяно се нуждае от суровини за да гарантира постъпателния ръст на своята изключително динамична икономика. В същото време обаче, то усилва опасенията сред монголците, че Пекин може отново да превърне страната им в свой протекторат. Затова монголското ръководство се опитва да съхрани крехкия баланс, запазвайки китайските инвестиции, от които страната силно се нуждае, като в същото време ограничи, доколкото е възможно, китайското политическо влияние, привличайки за целта други стратегически международни партньори. Това най-много си личи в една сфера, която е ключов елемент на всяко геополитическо съперничество от ХІХ век насам – железопътното строителство.

Разработката на двете гигантски находища в Южна Монголия – въглищното Таван-Толгой и медно-златното Ою-Толгой, които са сред най-големите неразработени находища в света, налага изграждането на нова жп линия, която да ги свърже със съществуващата железопътна мрежа на страната, така че да осигури износа на рудата за Китай, който, както се очаква, ще купува почти целия добив от Таван-Толгой. В същото време, най-близко разположената съществуваща монголска жп линия е на цели 400 км от находището.

На теория, най-краткият и евтин вариант би било изграждането на жп връзка директно на юг – към Китай, с обща дължина около 290 км, от които на монголска територия са само 80. Компанията SouthGobi Energy Resources LLC, която държи контролния пакет от акциите на Таван-Толгой, планира да изгради частна жп линия по този маршрут и дори вече подписа договор с германските железници (DB AG) за технико-икономическата обосновка на проекта. На свой ред, DB AG обеща да пусне влакове по линията още през 2011.

Монголското правителство обаче, предпочете да се откаже от този проект. Причината са страховете му, че свързването на находището с китайската жп мрежа, и то без да има връзка с монголската, ще позволи на Китай да контролира прекалено ефективно както това, така и останалите находища в тази част на страната – включително и Ою-Толгой.

Според Машбат Отгонбаяр, който е анализатор в Института за стратегически изследвания в Улан Батор: „ако погледнем на картата проекта за новата жп линия към Китай, нещата изглеждат така, сякаш Китай е откъснал част от Монголия”.

Находищата в Южна Монголия и спорните железопътни проекти (mongol)

Разбира се, монголското правителство признава, че този директен маршрут към Китай е по-евтин, отколкото изграждането на 400-километрова линия в източна посока, до съществуващата национална жп мрежа. То обаче е наясно и, че в случая стратегическите съображения са по-важни от цената. „Железопътната мрежа е изключителна важна за нас. Не можем да разрешим строежа на частни жп линии, ако те не се вписват в стратегията на правителството – отбелязва Дашбалжир Немехбаяр, който ръководи Дирекцията за финанси и инвестиции на монголското Министерство на транспорта и строителството – Инвеститорите търсят максималната печалба, докато ние преследваме други цели. А щом те са дошли в страната ни, са длъжни да работят и да се съобразяват с нас”. Според него, „правителството, най-вероятно, ще блокира изграждането на жп линията, предложена от SouthGobi Energy Resources LLC и DB AG”.

Тази позиция на монголските власти породи объркване сред международните инвеститори – Световната банка и Азиатската банка за развитие, които възнамеряваха да финансират изграждането на въпросната линия. Те изтъкват, че изборът на източния маршрут (осъществяващ връзка с монголската жп мрежа) ще утрои транспортните разходи, да не говорим, че монголската мрежа е с широко междурелсие (1520 мм, каквито са и линиите в цялото постсъветско пространство) докато Китай използва стандартно междурелсие (1435 мм). „Единственото логично решение е изграждането на нормална жп линия направо на юг, към Китай – посочва в тази връзка Ейдриън Рутънбърг, който отговаря за Монголия в Азиатската банка за развитие – това ще ви каже и всеки специалист”.

Монголците обаче не са единствените, които не искат пряка жп връзка между най-големите си находища и Китай. Както е известно, Русия, още от съветско време, контролира 50% от държавната компания „Уланбаторски железници”. И руските железници (ОАО РЖД) много биха искали да изградят 400-километровия участък до жп мрежата, защото това ще позволи, ако възникне подобна необходимост, добитите суровини (особено въглищата) да бъдат транспортирани към Русия. Затова мнозина в Улан Батор смятат, че ако Монголия все пак склони южната жп връзка към Китай да бъде изградена първа, Москва може да блокира строежа на източната линия.

На свой ред, макар че Китай с всички сили подкрепя южния маршрут, той не е в състояние да попречи на руския проект за източната жп линия. Защото, както подчертава Дашбалжир Немехбаяр: „руснаците отдавна присъстват в Монголия, а китайците едва напоследък се опитват отново до проникнат в страната”.

Монголия – троянският кон на Пентагона в Азия?

В тази ситуация, Монголия опитва да се измъкне от опеката на двамата си могъщи съседи, рискувайки обаче да попадне в зависимост от друга велика сила, в чиято геополитика Евразия играе ключова роля (поне ако съдим от книгите на хора като Збигнев Бжежински например). Става дума разбира се за единствената световна свръхдържава – САЩ, чиито връзки с Монголия, особено във военната сфера, напоследък прогресивно се задълбочават. До степен, че в една публикувана напоследък своя статия, чикагският геополитически анализатор Рик Розоф нарече последната „троянския кон на Пентагона в Азия”. Какви са основанията му да мисли така?

Още през 90-те години на миналия век, Монголия опита да се включи в различни миротворчески мисии на ООН, но Световната организация сметна, че състоянието и подготовката на въоръжените и сили ги прави неподходящи за участие в подобни операции. САЩ обаче очевидно не мислеха така и още през 1996 подписаха споразумение за сътрудничество в сферата на отбраната с Монголия. Стремейки се да разширят максимално броя на страните, участващи в операцията срещу Ирак, те включиха в „коалицията на желаещите” и монголски военни части, независимо от тяхната неподготвеност. Така, между 2003 и 2008, 150 монголски военнослужещи охраняваха лагера Еко в южноиракския град Дивания – първата военна мисия на страната от края на Втората световна война насам. Това осигури на Монголия известни финансови дивиденти, включително пакет от помощи на стойност 285 млн. долара (чрез корпорацията „Millennium Challenge”), както и организирането на ежегодни американско-монголски военни учения, под надслов „Khan Quest” (наречено така в чест на Чингис хан). Освен това, с помощта на САЩ, Монголия най-сетне бе допусната до участие в миротворческите мисии на ООН, като през 2006 260 монголски войници бяха изпратени в Сиера Леоне.

На 29 март 2010, НАТО официално обяви Монголия за 45-та държава, предоставила свой контингент на Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан –ISAF (всъщност първите 130 монголски военни се появиха в тази страна още през септември 2009). Същият ден, монголският военен министър Лувсанвандан Болд се появи в щаб-квартирата на пакта в Брюксел за да потвърди официално участието на 250 монголски военнослужещи в Афганистан. По този повод, зам. генералният секретар на НАТО Клаудио Бизониеро заяви, че: „срещата ни ознаменува официалното признаване на монголския принос в ISAF”. Нещо повече, ръководството на пакта обяви, че след като Монголия вече официално е „държава, предоставяща войски”, тя ще участва и в срещата на външните министри на Северноатлантическия алианс, провела се на 23 април в Естония. Ето как НАТО се сдоби с военен партньор, разположен между Русия и Китай.

Както вече споменах, от 2003 насам, американско-монголските военни учения „Khan Quest” се провеждат всяка година, под ръководството на Тихоокеанското командване на Пентагона, като официално обявената им цел е „подготовка на монголската армия за участие в миротворчески мисии в различни точки на света”. През 2004, по американска препоръка, Монголия за първи път бе поканена да участва във военните учения „Cobra Gold” в Тайланд, които са най-големите в Азия. Малко по-късно, монголският президент Намбарин Енхбаяр се срещна в щата Хавай с командващия на американския Тихоокеански флот адмирал Уйлям Фалън и обсъди с него „разширяването на потенциала на монголската армия”. През октомври 2005, Доналд Ръмсфелд стана първия американски държавен секретар по отбраната, посетил Монголия, а само месец по-късно там се появи и американският президент Джордж Буш, заедно с държавния секретар Кондолиза Райс. Между другото, в коментара на „Асошиейтед Прес” за визитата на Ръмсфелд в Монголия се посочваше, че там „той се опита да задълбочи връзките между двете държави, като своеобразна застраховка от възможни промени в текущата политика на Китай”. Стана ясно също, че Ръмсфелд е обещал на монголците САЩ да им предоставят безвъзмездно военна техника за 11 млн. долара.

За да демонстрира признателността си за ролята, която Монголия играе в реализацията на стратегическите планове на САЩ в Евразия, през 2006, американският Конгрес прие специална резолюция, с която поздрави Монголия с 800-годишнината от обединяването на монголските племена в единна нация, осъществено от Чингис хан, както и с „привързаността и към демокрацията, свободата и икономическите реформи”. През същата година, представители на монголските ВВС бяха поканени на „най-голямото многостранно военновъздушно учение в северната част на Тихия океан – „Cope Thunder”, провело се в Аляска, с участието на 1300 военни от САЩ, Австралия, Канада, Германия, Япония, Южна Корея и Швеция. През следващата 2007, военната интеграция на Монголия за първи път излезе извън рамките на простото присъствие на нейни наблюдатели при провеждането на различни американски военни учения. Монголски летци се включиха в ученията „Red Flag - Alaska”, наред с колегите си от САЩ, Испания, Тайланд и Турция.

Тази военна активност на Монголия и осигури челното място в класацията на държавите, получаващи помощи от вашингтонския Millennium Challenge Account (американски правителствен фонд за развитие на двустранните отношения с капитал 5 млрд. долара).

През юли 2008, страната беше поканена да участва в Тихоокеанския симпозиум на военноморските сили, провел се в столицата на Малайзия Куала Лумпур с участието на 20 държави, и то при положение, че Монголия няма нито излаз на Тихия океан (от който е отделена с хиляди километри руска и китайска територия), нито пък флот.

Между другото, точно по същото време, в Улан Батор бе осъществен неуспешен опит за поредна „цветна революция” в посткомунистическото пространство, като в резултат на бунта, организиран от привърженици на опозиционната Демократическа партия на Цахиагийн Елбегдорж, загинаха пет души, а 300 бяха ранени.

Закъснялата руска реакция

Всичко това най-сетне накара съседна Русия да обърне повече внимание на случващото се в Монголия и да се опита да пресече тенденцията за превръщането на страната в ключов военен съюзник на САЩ в Евразия. През ноември 2008, Монголия и Русия проведоха съвместно военно учения на монголска територия („Дархан”), което между другото беше първото след разпадането на Съветския съюз, седемнайсет години преди това. В същото време, само през периода 2003-2008, Пентагонът проведе в Монголия цели седем подобни учения. Освен това, руснаците обещаха да отпуснат на Улан Батор военна помощ, в размер на 7 млн. долара

Междувременно, през 2004, Монголия получи статут на наблюдател в доминираната от Китай и Русия Шанхайска организация за сътрудничество (в която, освен тях, участват Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан). Показателно е обаче, че през следващите шест години тя не положи някакви по-сериозни усилия за получаването на пълноправно членство в ШОС.

През март 2009, по време на срещата си с монголския премиер Санжаа Баяр, руският му колега Владимир Путин напомни, че през 2008 обемът на търговията между двете страни е достигнал 1,3 млрд. долара. Той обеща, че Русия ще предостави на Монголия заем от 300 млн. долара за подпомагане на селското и стопанство. На свой ред, Баяр заяви че страната му ще използва част от средствата за закупуване на руска селскостопанска техника. Освен това, той подписа в Москва споразумение за сътрудничество в сферата на атомната енергетика с шефа на „Росатом” Сергей Кириенко. Тук е мястото да напомним, че в началото на 2009 двете страни обсъждаха на среща в Иркутск възможностите за изграждането в Монголия на малки ядрени електроцентрали и разработката на монголските уранови находища. Тогава премиерът Баяр обяви, че страната му е заинтересована от създаването на съвместен център за обогатяване на уран, използвайки за целта мощностите на Ангарския химически комбинат.

Освен това, Москва директно се конфронтира с Вашингтон в железопътния сектор на Монголия. Съединените щати обявиха, че ще отпуснат 285 млн. долара за реконструкция и модернизация на съществуващата монголска жп мрежа, но поставиха като предварително условие извършването на финансов одит на Уланбаторската железница (в която руснаците разполагат с 50%-ов дял). Русия обаче, категорично отхвърли това искане.

Заключение

На 24 май 2009, кандидатът на опозиционната (и смятана за прозападно и проамерикански ностроена) Демократическа партия Цахиагийн Елбегдорж спечели президентските избори в Монголия, което даде нов тласък на опитите страната да балансира руското и китайско присъствие, укрепвайки стратегическите си отношения със САЩ. Да не забравяме, че това е първият монголски президент, който никога не е бил член на Монголската народно-революционна партия, както и първият, получил образованието си на запад – в Икономическия институт, към Университета на Колорадо (през 2001), а след това и в Училището за управление „Джон Кенеди” към Харвардския университет. Тоест, налице са всички основания да смятаме, че по време на мандата му военните връзки между Монголия и Съединените щати (и НАТО) ще продължат да се разширяват и задълбочават. Неслучайно, в ежегодната класация на „Freedom House” страната беше оценена като „свободна и демократична” (макар че редица други държави, които са доста по-напред от нея в това отношение, все още не могат да се похвалят с подобна оценка). Разбира се, Русия се опитва да не допусне подобно развитие. Така, през август 2009, в Улан Батор се появи руският президент Дмитрий Медведев, който подписа с новия си монголски колега спогодба за съвместен добив на уран.

Благодарение на обширната си територия (над 1,565 млн. кв. км) и рядката населеност (в страната живеят по-малко от три милиона души, 40% от които са концентрирани в столицата), Монголия е оптималната територия, даваща възможност на американското военно разузнаване (сухопътно, въздушно и спътниково) да осъществява едновременно наблюдение на Китай и Русия. А сегашният държавен глава, получил образованието си в САЩ, едва ли би се противопоставил на евентуално молба от Вашингтон в тази посока.

* Българско геополитическо дружествo

„Западът е съвсем малка част от планетата, чиято странна и бурна съдба, в крайна сметка,

налага западния начин на мислене, говорене и действие на целия останал свят”

Мишел Фуко

Промените в икономиката, международната политика, военната стратегия, научната и технологичната сфери, осъществяващи се с главозамайваща бързина, не могат да не повлияят и на геополитическите тенденции, особено по отношение на практическата и структурната геополитика, или по-точно на съвкупността от тези разклонения на геополитическата наука. Макар че фундаменталните постановки на „бащите-основатели”, като Кьелен, Макиндер, Маън и други, не се поставят под съмнение, някои техни тези се нуждаят от известни корекции и уточнения, съобразени с духа на времето, в което живеем. От друга страна, насочването на вниманието към трудовете на някои автори, които доскоро не се смятаха за геополитически, изисква преразглеждането им, тъкмо от тази гледна точка. Към последните можем да причислим и забележителния френски философ-постмодернист Мишел Фуко (1926-1984). Освен с изследванията си на различни обществени и политически процеси, свързани с насилието, властта и сексуалността, превърнали се в негова „визитна картичка”, Фуко се интересува и от въпросите на стратегията, разглеждайки я като проява на властта по отношение на пространството (1).

Мишел Фуко изразява публично отношението си към географията, в нейния политически контекст, след като, през 1976, към това го приканва Ив Лакост - главният редактор на фундаменталното френско списание „Херодот”, оказало сериозно влияние върху развитието на цялата следвоенна европейска геополитика. Стигайки до извода, че произходът на отделните форми на знанието следва да се анализира не с термините на съзнанието, възприятието и идеологията, а с тези на тактиката и стратегията на властта, Фуко плътно се доближава до политическата география, поставяйки я в центъра на научните си интереси. „Тактиките и стратегиите, разгръщащи се посредством използването, разпределението, разграничаването и контрола на териториите и тяхната организация... спокойно биха могли да станат обект на специфичен раздел на геополитиката, в който сферата на моите собствени изследвания да се слее с вашата научна дисциплина” – посочва той в дискусията си с Лакост, на страниците на списанието (2).

По-късно, в книгата си „Пространството, знанието и властта” (1982), Фуко повдига въпроса за „пространствения характер на знанието” и връзката между този негов аспект и новата форма на отношенията между пространството и властта, станала възможна благодарение появата на модерните видове комуникации, като железниците например, което води до възникването на разнообразни социални феномени (3). В това интервю той подчертава и промяната на ролята на града и урбанистичния ландшафт, стигайки до извода, че „моделът на града се превръща в матрица, на чиято основа се осъществява регламентацията на цялата държава (4). Столицата задава ритъма на цялата страна, предопределяйки нейната структура, заедно с институциите, възлите в които се концентрира властта, ресурсните центрове, социалните гета и анклавите на маргиналите”.

Освен това, самият тандем „знание-власт”, който привлича вниманието на Фуко през целия му живот, разгледан през призмата на трудовете на класиците на геополитиката, води до концепцията за формирането на характера на нацията в зависимост от географските условия, за влиянието на етоса (т.е. синтеза на идеите и нравствените комплекси) върху международната политика и възприемането, в тази връзка, на един или друг модел на стратегия за държавно развитие.

Новото поколение млади геополитици – от радикално настроените до привържениците на школата на „критичната геополитика”, като Джерард O’Тоъл, Джон Егню или Саймън Далби, с възторг възприемат критичния подход на Мишел Фуко, анализирайки различните форми на проява на властта, включително и на осъществявания от нея завоалиран контрол и потисничество. Както е известно, тази школа разглежда географията не като описание на физическия ландшафт, а като специфична форма на знание, в чиято основа е „четенето на книги”. Тази много вярна забележка, някак си убягва от вниманието на класическите геополитически автори, предпочитащи да акцентират върху значението на етнографските различия,  връзката между „почвата и народа” и различни други фактори, предопределящи и влияещи върху държавната мощ. Наистина, в тази наука ключово пособие са картите, позволяващи ни нагледно да се убедим в благоприятното или пък неблагоприятно разположение на конкретната територия, за което пишат Достоевски, Парч, Хаусхофер и други, макар че още големият руски писател Николай Гогол, който, въпреки несъмнената му гениалност, не можем да причислим нито към географите, нито към политиците, подчертава колко е по-необходимо да изучаваме картите (в сравнение с книгите), особено за образователни цели (5).

В тази връзка, според мен, особено важен е докладът на Мишел Фуко, озаглавен „Другите пространства”, който той изнася на една архитектурна конференция, през 1967 и който е публикуван почти двайсет години по-късно (6). Между другото, предшествениците му от т.нар. Ситуационистки интернационал (основан през 1957 в Италия от група радикални художници неосюрреалисти – б.р.) също се интересуват от пространството и различните му форми, особено урбанистичните, твърдейки, че е необходимо да се преразгледа отношението към него и новите методи на взаимодействие между пространствените форми (7). Фуко обаче качествено се отличава от тях с глобалния си подход към проблема, съчетан с щателното фиксиране на отделните му детайли – исторически, научни, културни и т.н. В неговия доклад „Другите пространства” се съдържат няколко ключови момента. На първо място, това е полемиката между представителите на „културата на времето” и „културата на пространството”, на чиято основа се развиват и повечето идеологически конфликти. Струва ми се, че подобна постановка на въпроса е много важна, тъй като дотогава геополитическото противопоставяне се извежда от вечния дуализъм на сушата и морето, без въобще да се повдига въпросът за темпоралния му характер. Фуко предлага да анализираме „благочестивите потомци на времето” и „гневните обитатели на пространството” (8) през призмата на структурализма, позволяваща ни да определим кой и как точно се отнася към времето и историята. Имайки предвид постмодернистките императиви (създаването на алтернативна история и възможността да съществуват „няколко времена”, с които произволно може да се оперира в рамките на няколко пространства) и несекващите опити за преразглеждане и фалшифициране на историята, подобен подход изглежда актуален и перспективен.

На второ място, Фуко анализира въпросите на топологията през призмата на историческата перспектива, проследявайки как се променя отношението към пространството. Йерархията на местата, съществувала през Средните векове – т.е. тяхната локализация, след скандалните открития на Галилей бива заменена от триизмерността , заменена, на свой ред, през ХХ век, от местоположението, което Фуко определя посредством „съседството” между отделните точки и елементи. Подчертавайки значението на техническия аспект на проблема – мястото на натрупване на информацията, нейните потоци (например под формата на звуците, предавани по телефонната линия) и специфичната маркировка на елементите в рамките на случайно преразпределеното множество, Фуко стига до извода, че въпросът за идентифицирането на отделните типове натрупвания, локации, циркулации и класификации е от първостепенно значение, тъй като от познаването им зависи и възможността да бъде постигната една или друга предварително поставена цел.

По-нататък, анализирайки различните видове отношение към пространството (включително и вътрешното) и основите на неговата десакрализация, Фуко насочва вниманието към препокриването и пресичането на обективно съществуващите и създаваните от самите нас места. За целта той въвежда термина „хетеротопия”, т.е. фактически локализирано място, оспорващо реалното местоположение на друго, в рамките на конкретната култура, явявайки се своеобразно негово „контра-местоположение”. Което, по същество, представлява реализирана утопия. За систематичното изследване на подобни места пък се предлага т.нар. „хетеротопология”. Разбира се, Фуко концентрира вниманието си предимно върху културните прояви на хетеротопията – специфичните места, където в древните общества се осъществявали обредите на пречистване или инициация, гробищата, корабите и влаковете, музеите и библиотеките, театралната сцена или пък пътуващите панаири. Но, ако разширим хоризонта на този обзор до чисто политическите перспективи, нима при това положение хетеротопията не се превръща в синоним на геополитиката, акцентираща върху значението на културните, религиозните и традиционните фактори? Не са ли хетеротипни, такива държави с проблемен суверенитет, като Косово, Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия, Северен Кипър и т.н.? Несъмнено е така. Освен това обаче, съществуват редица други политически хетеротопии – свободните икономически зони; градските площади, които са традиционна сцена на демонстрации, бунтове или безкръвни революции; щателно охраняваните срещи на върха на големите световни сили (впрочем, последните са по-скоро антихетеротопии, каквито вероятно са и бойните полета!) и паралелно провеждащите се в съседство с тях контра-срещи на антиглобалистите; зоните, овладени от бунтовници, както и обширните територии, контролирани от престъпните групировки; „скуотите” на анархистите или пък т.нар. екологични селища. А пък когато се задейства принципът на хетерохронията, в такива хетеротопии могат да се превърнат цели градове и държави – националните и регионални празници, презентациите на големи обекти и различните мероприятия, свързани с някакво голямо събитие (като например, присъединяването към ЕС на поредната държава), които, подобно на средновековните карнавали, трансформират унилия пейзаж и сивите човешки маси в екстатична симбиоза, пулсираща с различни енергийни снопове.

Този списък може значително да бъде разширен. Съвременните тенденции в международните отношения императивно ни налагат да използваме максимално широкообхватен инструментариум за анализ, контрол, въздействие и взаимодействие, включително този, който ни предлага Фуко, като така обогатяваме геополитическата наука с редица нови направления.

Бележки:

1. Така например, в  труда си “Субектът и властта” Фуко посочва, че държавата, благодарение на това, че притежава определена индивидуална матрица, в известен смисъл, представлява нова форма на патриархална (пастирска) власт, за разлика от суверенната власт, изискваща от поданиците на държавата определена саможертва. Макар че, без да преуваличаваме особено, бихме могли да кажем, че съвременната държава, за разлика от “народния пастир”, едва ли е готова да се жертва в името на живота и спасението на собственото си “паство”, а и самите цели на патриархалния тип власт (като проява на конкретна форма), свързана с държавата, са се променили, хипотетичният сценарий за развитието на подобна ситуация може да представлява интерес за изследователя. Защото, ако това се случи, гражданите просто престават да бъдат граждани именно на онази, държава, която се е принесла в жертва за тях. Което пък поражда редица въпроси: какъв е техният статут, ще се сдобият ли с нов “пастир”, т.е. водач; дали той ще произлиза от същата среда, или в действие ще влезе екзогенният механизъм и, накрая, дали въпросното паство няма да бъде присъединено към друго, водено от свой собствен “пастир”? Последният вариант, безусловно, е свързан с териториалния въпрос – дали новата общност ще се приюти на териториите, контролирани от новия “пастир”, или пък териториите на двете паства ще бъдат обединени. Освен това, самото патриархално начало символизира наличието на някакви неутрални, или пък неочертани с гранични линии територии-пасища, което пък ни кара да се замислим за самата структура на “държавата от пастирски тип”.

2. Foucalt M. Power/Knowledge: Selected Interviews and Other Writings, 1972-77. – Brighton: Harvester Press, 1980. p. 77

3. Мишел Фуко, не без ирония, отбелязва, че след появата на железопътния транспорт, във Фланция възниква теорията, че железниците ще улеснят общуването между народите, съдействайки за универсализацията на света, в резултат от което войните постепенно ще станат невъзможни. В същото време, германското военно командване се оказва по-хитро и далновидно, справедливо предполагайки, че железниците по-скоро ще улеснят воденето на войните.

4. Фуко Мишель. Интеллектуалы и власть, часть 3. Статьи и интервью 1970-1984.– М.: Праксис, 2006. с. 217.

5. Виж например статията му “Мисли за географията”, влязла в сборника “Арабески”, 1835.

6. Foucalt M. “Des espaces autres” (conference au Cercle d’etudes architecturales, 14 mars 1967), Architecture, Mouvement, Continuite, № 5, octobre 1984, pp. 46-49.

7. Характерни трудове на Ги Дебор & Co в тази посока, са статиите “Теория на дрейфа”, “Увод към критиката на градската география”, “Конструиране на ситуации”, “За новия урбанизъм” и други.

8. Фуко Мишель. Интеллектуалы и власть, часть 3. Статьи и интервью 1970-1984., М.: Праксис, 2006. с. 191.

* Авторът е украински геополитик-неоевразиец

Оръжейната търговия е сред най-важните фактори, определящи значението и ролята на държавата в съвременната глобална система. От една страна, от износа на оръжия и военна техника зависи защитата на геополитическите и външноикономически интереси на конкретната държава. От друга, международният пазар на оръжейната търговия е арена на борбата за хегемония и налагането на т.нар. „нов световен ред”.

За Русия, наследила традициите и материално-техническата база на свръхмощния военно-индустриален комплекс, създаден в Съветския съюз, оръжейната търговия е възможност не само да съхрани статута си на „силов център”, оказващ определящо влияние върху политическото развитие на различни региони в света, но и, чрез модернизацията на военния си отрасъл, да издигне националната икономика до постиндустриалното, иновационна ниво на развитие.

Дълбоката криза на руския военно-индустриален комплекс през 90-те години, съпроводен със загубата на редица традиционно оръжейни пазари, беше преодолян едва в началото на ХХІ век. След 2001, Русия е сред най-големите играчи на пазара на оръжие и военна техника. Този съществен пробив не означава обаче, че позициите и на оръжейния пазар, както и в международната политика, са непоколебими, нито пък, че са изчезнали всички проблеми, тормозещи развитието на руския военно-индустриален комплекс.

На първо място, водещите позиции на Русия в оръжейната търговия бяха извоювани, благодарение на масовото закупуване на руско оръжие от Индия и Китай, на които, през първото десетилетия на ХХІ век, се падат между 70% и 80% от всички продажби. Така, през последните девет години, обемът на сътрудничеството с Китай във военната сфера, достигна 16 млрд. долара, а окончателното изпълнение, през 2010, на двустранното руско-индийско споразумение във военната сфера, включващо около 200 проекта, се оценява на над 18 млрд. долара (1). Днес обаче, обемът на търговията с Делхи и Пекин е около 16%-18% от общия показател и вероятно ще продължи да намалява (въпреки мащабните сделки, включително и военни, сключени при последното посещение на премиера Путин в Делхи, през март 2010) (2). Този закономерен процес е обусловен от редица причини:

- в основни линии, тези две държави приключиха превъоръжаването на армиите си, а Китай съумя да изгради собствен военно-индустриален комплекс;

- в търговията с двете страни, Русия се ориентира към съвместна разработка на оръжия и технологии – в частност, можем да посочим осъществяваната, съвместно с Индия, разработка на крилатата ракета «БраМос», създаването на съвместен среден транспортен самолет и индийското участие в създаването на руски изтребител от пето поколение;

- Индия и Китай се превръщат от купувачи в продавачи на оръжие.

В същото време, осъзнаването, че спадът в темповете на търговията с оръжие и военна техника с тези страни е закономерен процес е слабо утешение за Кремъл, тъй като други толкова големи клиенти на руския военно-индустриален комплекс засега не се очертават.

На второ място, руската продукция невинаги отговаря на нарастващите изисквания на клиентите и съвременните стандарти за сигурност, икономичност и ексклузивност. На трето място, което е не по-малко важно за конкурентоспособността на Русия на международния оръжеен пазар, е проблемът за надеждността на руските партньори и готовността/способността за постигане на компромиси при преговорите за военните договори. Съвременна Русия, в частност, не може да предложи на основните си партньори онова, което навремето можеше да си позволи Съветският съюз – да сключва с тях договори за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ. С други думи, да поеме политически ангажименти към конкретни режими, поемайки бремето на икономическото им подпомагане. Освен това, купувачите на оръжие и военна техника искат гаранции за качество (сигурност) и обслужването им от страната-доставчик, нещо, което Русия (предвид икономическото и равнище) не винаги може да предложи. Тоест, запазването на силни позиции на оръжейния пазар изисква сериозни усилия от руското ръководство и непосредствените производители на военна техника. За Русия, оръжейната търговия придобива особено значение, предвид ролята, която би могъл да изиграе военно-индустриалният комплекс, като локомотив не толкова на модернизацията, колкото на иновационното развитие, без което в съвременния свят не може да се гарантира националната сигурност, да се съхрани суверенитета и да се избегне превръщането в суровинен придатък на такива нео-империи, като САЩ и ЕС. Показателно е и, че в последното си послание към Федералното събрание, президентът Дмитрий Медведев обърна специално внимание на «създаването на свръхмодерни видове оръжия, които да гарантират руското превъзходство над всеки противник». В същото време, президентът подчерта, че трябва да бъде създадена «ефективна система от поръчки за военната индустрия, в която стриктно да се спазва балансът между доставките за нуждите на националната отбрана и тези за чужбина», както и сериозно да се подобри качеството на продукцията, като паралелно се намали себестойността и. В новата руска военна доктрина, снабдяването на армията и другите видове войски със съвременно въоръжение, военна и специална техника, се разглежда като материална основа на бойната им мощ. В същото време, както отбелязва секретарят на Съвета за сигурност на Руската Федерация Николай Патрушев, „функционирането с пълни обороти на предприятията и организациите от военно-индустриалния комплекс позволява не само да решаваме задачите, свързани с отбраната ни, но и изпълнява сериозна социална функция, позволявайки да се повиши жизненото равнище на населението, особено, в руските региони” (3).

Днес, Русия доставя оръжие и военна техника на 80 държави по света. Всяка година корпорацията „Рособоронекспорт” сключва между 1000 и 1700 договори за доставка на военна продукция в чужбина. В същото време обаче, в резултат от усилващата се през последните години конкуренция и политизацията на пазара на търговията с оръжие, ситуацията се променя не в полза на Русия. По данни на аналитичния отдел на американския Конгрес, през 2008, САЩ за пореден път са излезли на първо място, сключвайки военни сделки на обща стойност 38 млрд. долара. Това е над 68% от стойността на всички аналогични сделки, осъществени от всички търгуващи с оръжие държави на планетата. На второ място, се оказва Италия, която е реализирала поръчки на стойност 3,7 млрд. долара. В тази класация, Русия е едва на трето място, със сделки за 3,5 млрд. долара, което е над 10 пъти по-малко, отколкото са регистрирали САЩ. Разбира се, „Рособоронекспорт” цитира други цифри. Според публикувания в края на 2008 сборник, озаглавен „Военно-техническото сътрудничество между Русия и другите държави. Анализ на пазара”, Москва е продала оръжия и военна техника за 6,75 млрд. долара. Обемът на сделките през миналата 2009 пък се оценява на 7,5 млрд. долара. Според генералния директор на „Рособоронекспорт”. Анатолий Исайкин, реалната ситуация силно се отличава от американската оценка. Увеличавайки, през 2009, експортния обем на поръчките до 27 млрд. долара, Русия твърдо заема второто място сред световните износители на оръжие и военна техника, значително изпреварвайки водещите европейски държави.

Американската доминация на глобалния оръжеен пазар

Така или иначе, но изоставането на Русия от най-големия в света търговец на оръжие е очевидно. Американската доминация на оръжейния пазар е обусловено от цял комплекс фактори, като те не са само следствие на вътрешните руски проблеми, а и резултат от сериозната борба за глобална хегемония, която не секна с разпадането на Съветския съюз, а просто придоби нови форми. Специфично за новите технологии, използвани в тази борба, е отсъствието на процедури на интеграцията на подчинените територии с метрополията и налагане на господството не само с традиционните силови методи, а и чрез икономическа и неикономическа (информационна и психологическа) принуда.

Важно е да сме наясно, че стремейки се към хегемония, САЩ (за разлика от други имперски държави) демонстрират доста творчески подход: така, обвързването към американската икономика често се осъществява под формата на пропаганда на демократичните ценности и оказване на „благотворно морално влияние”. Дори разполагането на американски части или на военни бази се използва като средство за гарантиране на експанзията, а не на нейните цели. Добре известно е, че още преди края на Втората световна война Франклин Рузвелт формулира стратегемата за гарантиране на „решаващо силово надмощие на САЩ в света”. На свой ред, известният с крайно левите си възгледи професор от Харвардския универсисет Ноам Чомски твърди, че за решаването на задачата „как да се организира светът по начин, който най-пълно да отговаря на националните интереси на САЩ” идеолозите на американския хегемонизъм използват понятието „голямо пространство”. Според тях, това „голямо пространство” следва да включва, като минимум, Западното полукълбо, бившата Британска империя и Далечният Изток, а като максимум – цялата планета. Чомски смята, че всички тези проекти и планове си поставят съвсем прагматични цели – „да обслужват интересите на американската икономика” (6).

През периода на студената война, основният противник на САЩ, при реализацията на плана им за „голямото пространство”, беше Съветският съюз. В тази връзка е показателно, че Директива 20/1 на Съвета за национална сигурност на САЩ, от 18 август 1948, по-известна като „плана Дълес”, не само формулира стратегическите цели за ерозия на съветската империя, но и съдържа конкретни постановки за действие, в случай че „ върху част (или пък върху цялата) от руската територия бъде установен какъвто и да било некомунистически режим”. Значението на този въпрос, изисква по-обширен цитат от въпросния документ. И така, „следва съвсем ясно да подчертаем, че независимо от идеологическата основа на подобен некомунистически режем и без значение, до каква степен той ще бъде склонен да се съобразява с принципите на демокрацията и либерализма, ние сме длъжни да реализираме целите си. С други думи, трябва автоматично да осигурим необходимите гаранции за това, че дори ако този режим е некомунистически и формално приятелски настроен към нас, той няма да разполага с голяма военна мощ; ще бъде силно зависим икономически от външния свят; няма да упражнява сериозна власт над националните малцинство и няма да налага нищо подобно на „желязна завеса”. Ако въпросният режим демонстрира враждебност към комунизма и стремеж за приятелски отношения със САЩ, трябва да се постараем тези условия да не му бъдат натрапени по откровено оскърбителен или унизителен начин. При всички случаи обаче, тези условия следва да бъдат наложени” (7).

Ограничаването на руското влияние в световната политика и икономика е фактическо продължение на реализацията на „плана Дълес”, а намаляването на руските партньори в сферата на оръжейните доставки пряко съдейства за постигането на първите две от изброените по-горе „гаранции” за защита на американските интереси. Ще изброя само някои доказателства, подкрепящи тази моя теза. Днес Русия, на практика, е загубила традиционния за някогашния СССР европейски оръжеен пазар и то не само заради преминаването на посткомунистическите държави от континента към стандартите на въоръжение на НАТО. Присъединяването на една или друга източноевропейска държава към Северноатлантическия пакт, само по себе си, не означава край на оръжейната търговия с тях. На първо място, много руски военни технологии напълно отговарят на стандартите на НАТО, но при това са значително по-евтини от своите американски, френски или германски аналози. На второ място, държавите от региона все още разполагат с голямо количество съветска военна техника, която се нуждае от модернизация. На трето място, ангажирайки се с програмата „Партньорство за мир”, Русия се превръща във все по-авторитетен участник в европейските процеси. Военно-техническото сътрудничество се развива активно и в рамките на Съвета „Русия-НАТО”, което беше потвърдено и при посещението в Москва на генералният секретар на Алианса Андерс Фог Расмусен, през декември 2009. Същността на проблема, от една страна, е политическото изтласкване на Русия от такива важни геостратегически зони, като Източна и Югоизточна Европа, Близкия изток, Северна Африка, Централна Азия и Южен Кавказ. А от друга - в стремежа на САЩ и НАТО да прехвърлят върху Русия част от бремето на отговорността за ситуацията в най-сложните и взривоопасни региони и, нещо повече, да я вкарат в геополитически капани от типа на Афганистан, отклонявайки я от стратегическата борба между силовите центрове на планетата. Именно последното стана очевидно по време на последното посещение на Расмусен в Москва и то заслужава изключителното внимание на руското ръководство.

Ще припомня, че генералният секретар на НАТО отбеляза, в частност, че „през 2020 сътрудничеството между Русия и пакта в сферата на сигурността ще бъде нещо естествено. Заедно ще се борим срещу наркотрафика и пиратството и ще осъществяваме съвместни миротворчески операции. В сферата на противоракетната отбрана пък, ще обединим системите си за ПРО, което ще ни защити и ще ни обвърже политически. А Съветът „Русия-НАТО” ще се превърне във важен форум за обсъждане на европейската и световната сигурност” (8). В най-близка перспектива, като най-важна точка на съприкосновение между Русия и НАТО, се разглежда именно Афганистан. Сред конкретните предложения на генералния секретар на пакта към Москва, специално внимание изискват тези, свързани с военно-техническото сътрудничество: доставката на хеликоптери за афганистанските въоръжени сили, обучаване на военни пилоти, снабдяване с резервни части и гориво; обучаване на местните полицейски сили и предаване на опита на руските правоохранителни органи, както и този в борбата с наркотрафика. Те следва да се разглеждат в тясна връзка с продължаващото разширяване на влиянието на Алианса и САЩ в сферата на оръжейната търговия в такива региони, като постсъветското пространство и Близкия изток. Умело използвайки методите на т.нар. “твърда” (политически натиск, санкции и пряка военна намеса) и „мека” (манипулации на масовото съзнание, корумпиране на политическите елити) сила, Съединените щати постепенно овладяват пазарите, традиционно ориентирани към руското оръжие и военна техника: Алжир, Грузия, Египет, Ирак, Индия, Украйна и др.

В частност, през 2006, Държавният департамент на САЩ наложи икономически санкции на „Рособоронекспорт”. Решението беше мотивирано с това, че Русия е доставила на Иран зенитно-ракетни системи „Тор-М1” и по този начин уж е нарушила силовия баланс в региона. Впрочем, Москва наистина завърши, през 2006, доставката на подобни зенитни комплекси на Иран, като общата стойност на тази мащабна оръжейна сделка достигна 1,4 млрд. долара. В отговор, САЩ обявиха, че доставките на  такова оръжие за Иран са неуместни, тъй като на страната са наложени санкции от Съвета за сигурност на ООН. В резултат, Вашингтон реши да санкционира руската компания, въпреки че в конкретния случай ставаше дума за доставката на изцяло отбранителни оръжия. Всъщност, нещата опираха до това, че зенитно-ракетните системи „Тор-М!” са елемент на противовъздушната отбрана с малък обсег, предназначена за борба със съвременните средства за въздушно нападение на разстояние до 12 км и височина – до 6 км и особено за борба с т.нар. свръхточни оръжия (крилати ракети, управляеми и неуправляеми авиобомби).

При наличието на подобен натиск от страна на САЩ и другите „силови центрове” удържането на руските позиции на оръжейния пазар зависи не само от модернизацията на военно-индустриалния комплекс, но и от диверсификацията на самия процес на продажба на оръжия и военна техника. В този смисъл, превръщането на Виетнам в един от най-големите вносители на руско оръжие може да се смята за своеобразен „пробив” на международния оръжеен пазар. Ханой вече купи от Русия 72 зенитно-ракетни комплекси „Игла-1”, 23 противокорабни ракети „Уран”, два зенитно-ракетни комплекса С-300 ПМУ-1, три хеликоптера Ми-17, два ракетни катера „Мълния”, стражеви кораб от клас „Светулка” и друга военна техника (9). Преговорите по доставката за Виетнам на шест руски дизелови подводници, тип „Варшавянка” („Кило”, по класификацията на НАТО), 12 изтребители Су-30МК2 (а по-нататък вероятно и хеликоптери Ми-17), приключиха успешно, при посещението в Москва на виетнамския премиер Нгуен Тан Зунг, през декември 2009.

Възможно е договорът с Виетнам да има комплексен характер и да включва не само доставката на подводници и обучението на техните екипажи, а и изграждането на брегова инфраструктура за базирането им, тъй като досега виетнамците не разполагаха с подводен флот. Това не само е най-големия единичен договор за доставката на подводници в постсъветското пространство (по-голям, по броя на доставените кораби, беше договорът с Китай за доставката на осем подводници, през 2002), но и най-дългосрочния проект за обслужване и модернизация на военна техника. Освен това, сделката е изключително мащабна и в международен план – стойността и е около 2 млрд. долара. На практика, през последните години, само Франция успя да сключи аналогични сделки за изграждането, по лиценз в Индия, на подводници “Scorpene” (10).

Най-вероятно, Русия ще се превърне в крупен военен доставчик и на Индонезия, която вече купи 12 бойни самолети Су-27 и Су-30, хеликоптери Ми-17 и Ми-36 и реши да се сдобие с дизелови подводници, клас „Кило” и „Амур-950”. Общо, до 2024, се предвижда да бъдат закупени 12 руски подводници. При това, следва да отбележим, че, по думите на военния министър Джувоно Сударсоно: „Индонезия се стреми максимално да балансира източниците на купуваното от нея въоръжение, за да избегне зависимостта от който и да било от тях, както и да си гарантира максимално благоприятни условия” (11). В същото време, въпреки официално декларирания стремеж към „балансирана политика”, активните контакти между Русия и Индонезия пораждат сериозна тревога у Вашингтон, който се стреми да възстанови предишното си влияние в региона, загубено след 1996. В частност, по време на посещението си в Джакарта, през февруари 2009, държавният секретар по отбраната на САЩ Робърт Гейтс декларира готовността на страната си да окаже „всестранна помощ за техническата модернизация и подготовката на личния състав на индонезийските военновъздушни сили, набелязани в хода на предстоящата реформа на националните въоръжени сили” (12). Подобни декларации свидетелстват за сериозна конкуренция между Русия и САЩ за влияние в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Близкоизточният оръжеен пазар

Основният и най-перспективен, през съветския период, близкоизточен пазар също е арена на много сериозна схватка между Русия и САЩ. Така, Москва, почти за цяло десетилетие (1990-2000), се самоотстрани от традиционния за нея сирийски пазар. И това стана, въпреки че военните структури на двете държави поддържаха много здрави връзки, а сирийската армия, почти на 90%, беше въоръжена със съветско оръжие. При управлението на президента Елцин обаче, Русия ревизира близкоизточната си политика, предпочитайки, в значителна степен, да следва фарватера на Вашингтон и, на практика, не развиваше отношенията си със Сирия. Вместо това, тя се концентрира върху проблема за връщането на големите дългове за доставена в миналото военна техника, който едва ли можеше да бъде решен извън контекста на евентуални нови оръжейни доставки. В резултат от продължителни преговори (при посещението на сирийския военен министър Мустафа Тлас в Москва, през май 2001), Москва и Дамаск подписаха споразумение за руските доставки на военна техника и погасяване на сирийския военен дълг. Доставките на 14 изтребители Су-27СК за Сирия стартираха през 2002, въпреки недоволството на Запада от възобновяването на руско-сирийското военно сътрудничество. През лятото на 2005 обаче, Москва и Вашингтон се споразумяха за ограничаване на военните доставки за „горещите точки по света”. В резултат от това, договорът за доставка в Сирия на преносими зенитно-ракетни комплекси „Игла”, обявени за „оръжие на терористите”, тъй като лесно се транспортират и могат ефективно да се използват срещу противниковата авиация, на практика, беше прекратен, поради силния натиск на САЩ и Израел. Все пак, още в края на годината проблемът бе решен, като, вместо комплексите „Игла”, Русия предложи на Сирия зенитно-ракетните комплекси „Стрелец” – аналог на комплекса „Игла”, но монтиран на транспортно шаси, което напълно изключва използването му от терористите (от което най-много се опасяваха в Израел). Въпреки това, САЩ и Израел продължават да обвиняват Москва, че с оръжейните си доставки за Сирия нарушава силовия баланс в региона, а част от руското оръжие попада у радикалите от „Хизбула”. Освен това, израелците не крият тревогата си от намерението на Русия да усили военноморското си присъствие в сирийските пристанища Латакия и Тартус.

Традиционният за Русия иракски оръжеен пазар беше загубен след окупацията на страната от САЩ. До американската интервенция през 2003, Москва, която бе заинтересована от преструктурирането на иракския дълг, положи доста усилия за разрешаването на противоречията между антииракската коалиция и режима на Саддам Хюсеин, включително отмяната на икономическите и други санкции. След окупацията на Ирак от частите на САЩ и съюзниците им, възможностите за военно-техническо сътрудничество с тази страна, както и перспективите за връщане на иракския дълг, на практика, изчезнаха. Още повече, че изпълнението на подписаните през 2008 договори, още на следващата година превърна Ирак в най-големия вносител на американско оръжие в света, а общият обем на американските военни доставки в тази страна, от октомври 2005 насам, е около 20 млрд. долара (13).

На фона на „поражението” в Ирак, в сериозен успех за руските износители на оръжие и военна техника стана възобновяването на военно-техническото сътрудничество с Алжир. Така, през 2002, бяха реализирани договори за доставката на 22 самолета Су-24 за 120 млн. долара и 42 хеликоптера Ми-17 за 180 млн. долара. Освен това, Русия достави на Алжир три радиолокационни станции за управление стрелбата на фрегати, над 100 противокорабни и противолодъчни ракети (предимно „Уран”). В същото време обаче, преговорите за продажбата на 50 изтребители МиГ-29, за 1,5 млрд. долара, не доведоха до конкретен резултат и, в крайна сметка, Русия беше изпреварена от Украйна, която сключи договор с Алжир за доставката на 36 МиГ-29. Алжирското правителство, което беше наясно с развитието на руско-сирийските отношения, обвързваше продължаването на преговорите с Русия с опрощаване на дълговете по предишните оръжейни доставки. По време на посещението на Путин в Алжир, през март 2006, беше постигнато споразумение за доставката на руско оръжие на обща стойност 5,5 млрд. долара, както и за опрощаване на алжирския военен дълг към Русия от 4,7 млрд. долара. В резултат от това, до 2010, алжирската армия трябваше да получи 36 леки изтребители МиГ-29СМТ, 28 тежки мултифункционални изтребители Су-30МКА, 14 учебно-бойни самолети Як-130, 8 дивизиона зенитно-ракетни системи (ЗРС) С-300ПМУ, както и 40 танка Т-90. През пролетта на 2006, генералният директор на корпорацията „Ростехнологии” Сергей Чемезов гордо обяви, че „ще доставим на Алжир почти всички видове въоръжения: ПВО, авиация, морска и сухопътна техника. Като почти цялото това оръжие е ново, само 10% от целия обем на договора касае ремонта на стара съветска техника, използвана от алжирската армия. Ние разполагаме със сериозни предимства пред западните конкуренти, качеството на военната ни техника е отлично, а цената е с 15-20% по-ниска от тази на западните аналози” (14). Съществено допълнение към сделката бе споразумението за съвместен добив на газ на алжирска територия между „Газпром” и местните газови компании.

По-нататък обаче, нещата не се развиха никак гладко. В началото на 2008, руско-алжирските споразумения се оказаха на ръба на провала. Алжирците върнаха на Русия получените, през 2006-2007, и вече платени 15 изтребители МиГ-29СМТ, под предлог, че са били произведени още по съветско време (макар и да не са били използвани). Според руските производители, това не означава окончателно прекратяване на договора, а по-скоро евентуална замяна на въпросните самолети с по-модерните МиГ-29М2 и МиГ-35, всеки от които обаче е с 5-10 млн. долара по-скъп. Според източник от Федералната служба за военно-техническо сътрудничество, не е изключено, че след „модернизацията им”, Алжир все пак ще приеме „бракуваните” самолети. Лично аз смятам, че въпросът е много по-дълбок. Подобен обрат следва да се разглежда като поредното звено от веригата събития в битката, която се води не само на оръжейния пазар. В конкретния случай, нещата са свързани не само с активизацията  на френската оръжейна експанзия (Франция активно лансира изтребителите си „Рафал”), а и с възможностите на Париж да влияе върху политиката на алжирското ръководство. Още повече, че нещата не приключиха с отказа от руските самолети – през август 2007, правителството на Алжир обяви, че прекратява действието на меморандума за взаимно разбирателство между „Газпром” и алжирската компания „Сонатрак”.

Латиноамериканският пазар

Друг пример, илюстриращ битката за пазари и сфери на влияние, е Венецуела – един от най-перспективните политически съюзници и икономически партньори на Русия в Латинска Америка. Както е известно, през пролетта на 2006 се изостриха отношенията между Каракас и Вашингтон, който вкара Венецуела в списъка на държавите „пораждащи опасения в контекста на борбата с тероризма” и наложи ембарго на оръжейните доставки за страната. В отговор, венецуелският президент Уго Чавес обяви, че ще купува оръжие и военна техника от Русия и Китай. Година преди това, Москва се споразумя да достави на Венецуела 100 хиляди автомати „Калашников”.  Научавайки за сделката, тогавашният държавен секретар по отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд заяви: „Дори не мога да си представя, какво може да се направи с толкова автомати. Не знам, защо Венецуела се нуждае от 100 000 автомати „Калашников” и силно се надявам, че тази сделка няма да се реализира, защото тя не вещае нищо добро за цялото Западно полукълбо”. Според Департамента по отбраната, такова оръжие се купува за да се прехвърли впоследствие в други райони на Латинска Америка и, в частност, за колумбийските партизани от FARC (15).

Без да си правят труда да разсейват тези съмнения на Ръмсфелд, през юли 2006, Москва и Каракас сключиха договор за доставката на още 100 хиляди автомата „Калашников” и боеприпаси за тях, на обща стойност 52 млн. долара. През същата година бяха подписани и два договора за изграждането във Венецуела на завод, който ще произвежда по лиценз автомати АК-103, и друг – за патрони с калибър 7,62 мм, на обща стойност 474,6 млн. долара. Задълбочаването на военно-техническото сътрудничество между Москва и Каракас очевидно силно раздразни Вашингтон, който реагира, като се опита да убеди (чрез говорителя на Държавния департамент Том Кейси) Русия да преразгледа въпросните договори, тъй като „планираните от Венецуела покупки надхвърлят отбранителните и нужди и не съдействат за регионалната стабилност” (16). Руската страна обаче, не сметна, че има основание за подобни тревоги. Освен това, през юли 2006, бяха подписани договори за доставката на 38 руски военни хеликоптери МИ-35, на стойност 484 млн. долара, и 24 изтребители Су-30МК2 за Каракас.

През февруари 2007, Чавес обяви, че е купил от Русия 12 зенитно-ракетни комплекса с малък обсег  „Тор-М1”, на гъсенично шаси, на стойност 29 млн. долара. Планира се те да бъдат разположени в северната част на страната, за да защитават Каракас и основните петролни находища от евентуални въздушни атаки. Освен това, Венецуела е готова да купи няколко самолета Су-30. При последното посещение на Чавес в Москва, през септември 2009, двете страни се споразумяха и за доставката на 100 танка Т-72 и Т-90, на обща стойност 500 млн. долара. Според някои медии, Венецуела ще купи от Русия патрулни катери, както и подводница, клас „Амур” (17). През втората половина на 2009 трябваше да стартират и руските доставки на хеликоптери Ми-28Н за Венецуела. Освен чисто финансовия аспект, военно-техническото сътрудничество с тази латиноамериканска държава е важно за Русия и като инструмент за „диверсифицирането на глобалния ред, наложен от САЩ, и създаването на многополюсен свят” (18).

Кои корпорации доминират на глобалния оръжеен пазар

Разбира се, мястото на Русия на международния оръжеен пазар не се определя само от скритите геополитически боричкания, а зависи и от конкурентоспособността на нейния военно-индустриален комплекс. Така, според публикуваната през миналата 2009 от Defence Week класация, само 9 руски производители на военна техника влизат в Топ-100 на най-големите (по обем на продажбите) корпорации от тази сфера за 2008 (19). Въпреки ръста (за 2008 и 2009) на печалбите на руските оръжейни компании, повечето от тях влошиха позициите си на световния пазар, най-вече поради недостатъчните поръчки от Военното министерство в Москва. Тоест, очертава се друга важна страна на проблема: съкращаването на армията води и до намаляване на поръчките от министерството, което, на свой ред, понижава рейтингите на руските производители, т.е. минимизира ролята им на международния оръжеен пазар.

Според Defence Week, през 2008 лидери на този пазар са били американската компорация Lockheed Martin (39,5 млрд. долара), британската BAE Systems (32,7 млрд. долара) и авиационният гигант Boeing (31,1 млрд. долара). В първата десятка на Топ-100 въобще няма руски производители. На най-висока позиция (16-то място) измежду тях е концернът „Алмаз-Антей” (4,3 млрд. долара), който е водещия руски производител на зенитно-ракетни комплекси и получава значителни вътрешни и външни поръчки. На 40-то място се оказа компанията „Сухой” (2 млрд. долара), благодарение големите поръчки на изтребители Су-30 за Индия, Алжир и Венецуела. На 80-то (и трето сред руските производители) място е „Уралвагонзавод”, известен като производител на танковете Т-90 (646 млн. долара).

Освен отделни предприятия, в класацията присъстват и няколко големи руски корпорации и холдинги. Така, на 55 и 56-то място, съответно, са корпорациите „Тактическо ракетно въоръжение” (1,152 млрд. долара) и „Иркут” (1,149 млрд. долара). На 64-то място в класацията на американското списание е холдингът „Руски хеликоптери” (845 млн. долара), а в дъното и са производителят на авиационни двигатели УМПО (89-то място, с 541 млн. долара) и  концернът „Радиотехнически и информационни системи” (99-то място, с 396 млн. долара).

В заключение ще отбележа, че мястото на Русия на международния оръжеен пазар се определя, преди всичко, от икономическата мощ и финансовите инвестиции в отбранителния комплекс. В тази връзка, определен интерес представлява анализът на стокхолмския институт SIPRI (Stockholm International Peace Research Institute) за военните разходи на съвременните държави. Според него, през 2008, съвкупните военни разходи на държавите по света са поставили своеобразен рекорд, достигайки 1,464 трилиона долара, т.е. 2,4% от глобалния БВП. Това означава около 217 долара на всеки жител на планетата. Този показател е с 45% по-голям, отколкото през 1999 и надхвърля показателя за 2007 с 4% (20). Според анализаторите от SIPRI, основните фактори, повлияли върху ръста на глобалните разходи за отбрана, са войната в Ирак, завръщането на Русия на световната сцена, както и нарастването на китайската мощ. В частност, войните в Ирак и Афганистан струват досега около трилион долара, само на САЩ. В сравнение с 1999, американските военни разходи са нараснали с 67%, достигайки (според SIPRI) над 700 млрд. долара. Между другото, според SIPRI, през 2008, водеща по продажби на оръжие е британската BAE Systems (която е едва на трето място в спомената по-горе класация на Defence Week), като това се дължи на увеличеният обем на оръжейните и сделки в САЩ.

Днес Вашингтон изразходва за военни нужди повече средства (42% от всички военни разходи в света), отколкото която и да било друга държава на планетата. При това, съответните сумарни разходи на 14-те следващи държави, са по-малки от американските.

Показателно е, че в тази класация второто място вече се заема от Китай, който през последните десет години утрои военните си разходи. По данни на SIPRI, Пекин е изразходвал за целта около 84,9 млрд. долара, или 6% от всички военни разходи в света. По този показател, китайците надминаха Франция и Великобритания, чиито дялове са 4,5%. Що се отнася до Русия, която значително ограничи разходите за отбрана след края на студената война, през 2008 тя се върна на пето място в класацията (21). През 2009, руските военни разходи бяха 1,212 трилиона рубли, а през 2010 ще достигнат 1,253 трилиона рубли. Тази рекордна в най-новата руска история сума обаче, е 15 пъти по-малка от разходите на САЩ и два и половина пъти по-малка от тези на Китай. Както се казва, коментарите са излишни. Разбира се, всичко това съвсем не означава, че битката на глобалния оръжеен пазар вече е приключила. Всъщност тя е в разгара си и в нея ще загуби онзи, който сам реши да признае поражението си.

Бележки:

1. Гендиректор «Рособоронэкспорта» А. Исайкин: Несмотря на кризис, экспорт нашего оружия ставит рекорды // Российская газета. – 10 апреля 2009. – № 4887; Новости ВПК и военно-технического сотрудничества. Обзор материалов СМИ № 40, http://www.mfit.ru/defensive/obzor/ob21-10-05-3.html.

2. Крапивинский А. Россия продает оружия в 10 раз меньше, чем США, http://svpressa.ru/society/article/14023/

3. Патрушев Н. Проект новой военной доктрины готов, http://www.rian.ru/defense_safety/20091120/194631460.html.

4. Крапивинский А. Россия продает оружия в 10 раз меньше, чем США, http://svpressa.ru/society/article/14023/

5. Гендиректор «Рособоронэкспорта» А. Исайкин…

6. Важдра А. Путь зла. Запад: матрица глобальной гегемонии. – М., 2007. – С. 192 – 193.

7. План Даллеса. Директива 20/1 СНБ США от 18.08.1948. Цит. по Якунин В.И. Сулакшин С.С. Багдасарян В.Э. Новые технологии борьбы с российской государственностью. – М.: Научный эксперт, 2009. – С. 38.

8. Андерс Фог Расмуссен: «НАТО никогда не нападет на Россию!», http://www.mgimo.ru/news/international_contacts/document130866.phtml.

9. СИПРИ, Ежегодник 2003: Вооружения, разоружение и международная безопасность, М. Наука, 2004. – С. 628.

10. Вьетнам становится крупным импортером российского оружия, http://www.vietnamrussia.ru/news_341.htm.

11. Индонезия не стремится к созданию сверхмощной армии, http://www.rian.ru/report/20061121/55839858.html.

12. США помогут Индонезии реформировать ее военно-воздушные силы, http://www.lenta.ru/news/2008/02/26/indonesia/

13. Фролов А.В. Оружие для Ирака, http://www.fondsk.ru/article.php?id=2016.

14. РИА «Новости». – 10 марта 2006.

15. Уго Чавес, http://ru.wikipedia.org/wiki/Уго_Чавес.

16. Вашингтон выступает против закупки Венесуэлой российского оружия, http://www.charter97.org/rus/news/2006/07/26/usa.

17. http://ru.trend.az/regions/world/russia/1538385.html; Кислов А.К., Фролов А.В. Россия и международный рынок оружия. Идеология и практика. – М.: Альфа-Браво, 2008, С. 489.

18. Военное сотрудничество России и Венесуэлы изменит мир, http://www.rian.ru/defense_safety/20081126/155938441.html.

19. Defense Week опубликовал рейтинг лидеров рынка вооружений, http://lenta.ru/news/2009/07/28/toplist/

20. Ежегодник СИПРИ 2008. Вооружения, разоружение и международная безопасность, М., Наука, 2009.

21. Мировые державы поставили рекорд по затратам на вооружение, http://lenta.ru/news/2009/06/08/armsrace/

22. Госдума: расходы на оборону и соцобеспечение военнослужащих будет расти, http://www.annews.ru/news/detail.php?ID=198013.

* Преподавател в Московския държавен институт за международни отношения

През 30-те години на миналия век, в продължение на много кратък отрязък от време, в нашия регион се провеждат четири официални  (и една подготвителна )конференции с постоянна тема на дебатите – съобщителните връзки между държавите на Балканския полуостров и начините за тяхното подобряване. Главен инициатор на почти всичките – Атина 1930, Истанбул, 1931, Букурещ 1932, подготвителната, през 1933, в София, и последната, през 1934, в Солун, е българската страна, а двигател и организатор на проявите е инж. Любен Божков, бивш главен директор на Български държавни железници (1929-1934) и председател на Балканското географско дружество.

Динамиката на състоялите се пет балкански срещи, посветени на транспортните проблеми, при положение че от 1878 насам, т.е. след отхвърлянето на турското робство, държавата ни е предпочитала да решава подобни въпроси основно с двустранни преговори, не е самоцелна и не е елемент от случайна кампания. Тя се вписва органично в цялостната стратегия на България за разкъсване на наложената й след поражението в Първата световна война блокада от страна на нейните съседи, която, в особено голяма степен, рефлектира и върху националната икономика.

Показателен е следният факт, който привежда инж. Любен Божков в студията си „Съобщителните проблеми на Балканите” (1936): 85, 3% (14 164 тона) от целия транзит (16 610 тона) на Германия за България, през 1934, както и 100% (15 997 тона) от транзита за Турция, през същата година, който прекосява България, минава през румънска територия по маршрута Букурещ – Черна вода – Меджидие – Оборище – Синдел – Горна Оряховица, едно разстояние от около 475 км. Тоест, 30 161 тона транзит, вместо да преминат по трасето Букурещ – Гюргево – Русе – Горна Оряховица, с дължина 165 км, с което се спестява време и пари, правят съвършено излишно заобикаляне от 310 км, защото на река Дунав, между България и Румъния, няма нито един мост, който да свърже пряко българските и румънските железници. От началото на преговорите за построяването на такъв мост, непосредствено след Освобождението, е минал почти половин век...

Транзитът, като инструмент за преодоляване на изолацията

Така, наред с дипломатическите усилия за отхвърляне на изолацията, при които от наша страна се правят и тежки компромиси с националната история (договорът за приятелство с Турция, направил невъзможно бежанците от Източна Тракия да се завърнат по родните си места, защото имотите им стават собственост на турската държава, спогодбата Моллов – Кафандарис, с която фактически се съгласяваме с обезбългаряването на Беломорска Тракия, позволението Белград да затвърди териториалното и политическо статукво във Вардарска Македония и Западните покрайнини), се търсят и други нетрадиционни способи, свързани с икономиката. Ненапразно за пробив се разчита именно на транспорта – каквито и да са политическите нагласи на съседите ни, движението на стоките и товарите както на Балканите, така и в Европа, продължава. Разчита се, че появилите се след войната на картата на Стария континент нови държави като Полша, Чехословакия, Австрия и прибалтийските – Литва, Латвия, Естония, ще търсят нови сухоземни трасета за експорт на продукцията си на юг, към Турция и Близкия Изток, а също към Гърция и Средиземноморието.

Един от най-кратките пътища за стоките на тези централно-европейски и северни държави е т. нар. коридор „Балтика – Егея”, който разделя меридианно почти наполовина Стария континет и, през Румъния и България, се насочва директно към Егейско море, с отклонение от Пловдив към Истанбул. Особено заинтересовани от този маршрут са Полша и Чехословакия, чиито правителства виждат в интензивните консултации по време на балканските конференции шанс България и Румъния да се договорят за мост на Дунав при Русе – Гюргево, който би свързал най-пряко железниците на двете държави и би дал възможност коридорът да стане реалност. Тогавашният полски посланик в София нееднократно изразява официално подкрепата на страната си за превоз на полски стоки към Гърция и Турция. Факт, отбелязан от инж. Любен Божков в споменатата по-горе студия - ако през 1929 полският транзит през България е нулев, то през 1932 той е вече 1676 тона и се нарежда на трето място по обем след тези на Румъния – 16 239 тона и Германия – 3246 тона. Любопитен факт е, че наред с дипломатическите совалки родният бизнес също не остава назад. През тези години делегация на варненската търговско-индустриална камара посещава Полша и Чехословакия в търсене на товари за пристанището, което след откъсването на Южна Добруджа от Румъния губи стествения си хинтерланд.

Ненапразно,на всяка една от конференциите, българската делегация поставя в дневния ред няколко постоянни теми, жизненоважни за развитието на стопанството ни, които, след реализацията си, да станат неотменна част от създаването на Общобалканската транспортна система: мост на река Дунав, при Русе – Гюргево; строителство на жп линия по долината на река. Струма към Гърция за свързване на двете жп мрежи, с възможност за транзит от южната ни съседка през наша територия (тогава, за да се отиде от едната в другата столица трябвало да се премине през Ниш, като разстоянието става 1125 км, 480 км от които на югославска територия); изграждане на жп съобщението между София и Скопие, с продължение към Адриатическо море.

Осъществяването на тези транспортни „пробиви”би донесло активи не само за икономиката ни, която се задъхва от репарационните задължения (30-35% от държавния бюджет отиват за покриването им), с разширяване на търговските връзки и привличане на транзит, но и би защитило кръстопътното положение на България на Балканския полуостров и би допринесло, в значителна степен, за реализиране на голямата цел - изваждането й от наложената изолация. За съжаление, съседите ни, особено представителите на Югославия (на една от конференциите д-р Павлакович заявява категорично: „геополитическото й положение прави Югославия да бъде най-важния фактор за развитието на общите съобщения на Балканите, тъй като е преходна страна и връзка между Западна и Източна Европа както по сухо, така и по вода”) и Румъния (всички опити от наша страна за постигане на споразумение за изграждане на мост на Дунав се посрещат „на нож” в Букурещ), колебливата позиция на Гърция и „неутралитета” на Турция, осуетяват нашите инициативи.

Една от тях, която крие значителен потенциал за привличане на транзит, особено в сегашните измерения на обединена Европа, когато най-голямата вътрешноводна артерия на Стария континент, каналът Рейн – Майн – Дунав вече е факт, е връзката Русе – Варна. Нейните възможности са обект на внимание още преди около 90 години, защото позволява се осъществи технологичната комбинация „река – железница/шосе – море”, с всички предимства на комбинирания транспорт. На първия научен конгрес на Инженерно-архитектурното дружество у нас, състоял се на 7-9 август 1927, във Варна, сред основните доклади е този на началника на русенското пристанище инж. Б. Божинов, озаглавен „Отклонение на българския и международния трафик през Русе за Варна”. В него (докладът има всички елементи на съвременен транспортен проект, с рекапитулация на необходимите парични средства) се разглежда възможността част от транзита на дунавските държави от Западна и Централна Европа, предназначен за региона на Черно море и Близкия Изток, вместо да отива предимно до Кюстенджа, да преминава по железопътната дестинация Русе – Варна. Като евентуални ползватели на трасето се посочват товародатели от Полша, Чехословакия, Югославия, Гърция, Турция, Египет и други държави.

Идеята на инж. Божинов среща подкрепата и на акционерите от Българското търговско параходно дружество, чийто рупор - най-авторитетното морско издание, излизало у нас от 1924 до 1945 - „Морски сговор”, в редакционен коментар, озаглавен „Корабоплаването по Дунава”, пише: „Най-късият път за търговията на Централна Европа с Близкия Изток е оня, който минава през Русе на Дунава и Варна на Черно море. Пътят Русе – Варна – Цариград е само 600 км, а оня през Румъния, Сулина – Цариград, е около три пъти по-дълъг, без да се смята, че струва още по-скъпо поради задължителното заплащане от всеки кораб на специални такси за поддържане на Сулинския канал.”

Приключвайки равносметката за необходимите инвестиции за реализирането на проекта на 710 млн. лв. (5 млн. долара по тогавашния курс на лева) авторите му заявяват, че начинанието си струва и „се налага държавата да направи тази жертва”, ако искаме, „щото от дунавския параход до морския параход стоката да се прехвърля „като по вода””.

Основание да отправят тази покана им дава ответната реакция на румънското правителство, научило за амбициозните намерения на София. За да запази международния трафик по Дунава, то взема решение да обяви за свободни, изцяло или отчасти, пристанищата си Гюргево, Галац и Браила, както и Кюстенджа, на Черно море, а освен това да намали значително транспортните тарифи за стоките по железницата, които отиват до тези портове.

Точка на идеята транспортът, чрез транзита, да стане двигател на стопанското оживление и коз в дипломатическата игра на България слага Балканският пакт, наречен още Балканска Антанта, скрепен с договора от 19 февруари 1934 между Югославия, Румъния, Гърция и Турция.

Най-точна характеристика на този военно-политически съюз дава проф. Александър Цанков в мемоарната си книга „България в бурно време”: „Балканският съюз беше създаден против България, пред страх от българската агресия за реванш. Той бе създаден, за да гарантира териториалните придобивки на нашите съседи победители. Присъединяването на България към съюза по това време би означавало с пушка при нозе да пазим границите на ония, които ни бяха отнели земи и бяха наши длъжници.”

Направих тази твърде обширна ретроспекция, защото беше важно да подчертая два момента, които са взаимно свързани и са били използвани, за да се решават с тях както политически, така и стопански цели – благоприятното географско разположение на държавата ни и, в тази връзка, привличането на транзитен трафик през територията й. Един от строителите на родната железница и неин първи директор - инж. Петко Николов, още през 1894 предлага: „Нашите железници трябва да се пригодят към Цариград и беломорските пристанища Солун и Кавала по такъв начин, щото те да привлекат чуждия транзит през нашата страна.” По този повод той дава едно примерно трасе Свищов – Ловеч – Троян (тунел) – Карлово – Пловдив (жп линия през Родопите) – Кавала (Егейско море). Тази съобщителна връзка би могла, според него, да насочи транзит от товари и стоки, които се формират на север (балтийските държави, Полша, Чехословакия, Румъния, Украйна) по най-краткия път на юг през наша територия, с крайни получатели в Турция, Гърция, Близкия Изток и Северна Африка.

Съвременната роля и значение на товарния транзит

Международният транзит, в съвременните измерения на глобализиращия се свят и в рамките на Обединена Европа, е огромен, но все още слабо реализиран национален ресурс за експорт на транспортни услуги. Известният опит на такива страни като Германия, Австрия, Франция, Италия ни показва как, използвайки всички дадености на инфраструктурата си, те отдавна са превърнали транзита в съществено перо за доходи в своите бюджети.

Всъщност, транзитът на товари и стоки може да се разглежда като своеобразен ресурсен потенциал (подобно на залежите от нефт, газ, руди, въглища, гори и други), с тази разлика, че този ресурс е неизчерпаем и може да се самовъзстановява. Само транзитната част на евроазиатската търговия, в размер на 5-6% от общия й обем, се движи, според сериозни оценки, в диапазона от 20 до 30 млрд. долара годишно. При това, един от най-кратките й маршрути (трябва ли да се повтаря това!) преминава през територията на страната ни. Този товаропоток ще стане още по-динамичен и постоянен, в многократно по-големи количества, от началото на 2012, когато се очаква да влезе в експлоатация железопътният тунел под Босфора. С тази връзка, при която влаковете по 12 железопътни трасета (по 6 във всяка посока) ще имат възможност да преминават на всеки 90 секунди под морското дъно, от единия на другия бряг на Истанбул, се слага началото на източния клон на „Южния трансевропейски транспортен коридор” от Европа, през Турция, в две направления: към Иран, Индия и Пакистан, а също, през централно-азиатските държави, към Китай. През 1996, иранците завършиха изключително важната 300-километрова жп връзка между Машхед, в Северен Иран, и Тажан и Саракх, в Туркменистан. По този начин, на практика, се оформи нов „междинен коридор”, свързващ Китай, през Централна Азия, с Иран, а оттам, чрез иранската и турската жп мрежи, и с Южна Европа, през Черно море. През 1992, със завършването на трансграничната жп линия, свързваща Китай с Казахстан, бе създадена втора трансконтинентална жп линия (в Пекин дори я наричат „вторият евроазиатски континентален мост), свързваща китайското пристанище Лянюнган с европейското атлантическо пристанище Ротердам.

Русия, която игнорира евроазиатския коридор ТРАСЕКА, но не се е отказала от амбицията си да участва в преразпределянето на транзита (620 млн. TEU до 2015, в световен мащаб), вижда в този „втори мост” възможност да се включи чрез своята Транссибирска жп магистрала. Съвсем наскоро, на 2 март 2010, на електронния сайт на Руските държавни железници, бе поместена информация, в която се съобщаваше, че Русия модернизира Забайкалския железен път, за да привлече товари от Китай за Европа. Южният клон на тази жп дестинация е свързан със строителството на околовръстен железен път през Краснодар, за да се гарантира доставката и превоза на част от китайските товари и към южните пристанища на Русия на Черно и Азовско море – Новоросийск, Туапсе, Темрюк, Кавказ. В проекта, който се осъществява от 2007 насам и ще завърши през 2012, се инвестират 40,2 млрд. рубли (около 1,93 млрд. долара), като само за 2010 капиталовложението е 5,1 млрд. рубли.

Тези две нови транспортни дестинации по суша съвсем скоро ще станат конкурентоспособни на морския път (по време и себестойност за превоз на стоките), изместил ги след построяването на Суецкия канал през 1869. Тоест ресурсният потенциал на транзитния товаропоток от Азия към Европа и обратно ще бъде налице – въпросът е, ще успеем ли да оползотворим поне част от него и да го превърнем в геополитически коз, носещ приходи в бюджета и стабилизиране на икономиката ни, както и съобразяване, в международен план, с кръстопътното положение на държавата ни. Защото далеч невинаги товарите избират най-преките пътища, а следват тези, по които срещат най-малко съпротивление (т.е. по-добрите, като бързина и сигурност за превоза, трасета, гарантирани от модерна железопътна и шосейна инфраструктура - оттам и по-малка амортизация на превозните средства, разработени транспортни коридори, комплекси от специализирани терминали, логистични центрове и товарни селища, по-кратки престои на границите заради опростени митнически и гранични процедури, наличие на съвременни информационни технологии за връзка между спедитори, превозвачи и клиенти за следене в реално време на придвижването на стоките и т. н.). Ето защо стратегическа задача на най-високо ниво трябва да стане трансформирането на максималната полза от географското положение на страната ни, като естествен мост между Европа и Азия, в транзитни преимущества за България. При това, нито сме 1934, когато съседите изграждаха целенасочено и с политически натиск „транспортен кордон” около страната ни, за да не реализираме географската си даденост, нито пък 1989, когато векторът на търговските ни връзки, от 1944-та дотогава, сочеше неизменно на североизток. Тогава, транзитът през територията ни, до голяма степен, беше в направление Югоизток: Иран, Ирак, Сирия, с ТИР-овете на СОМАТ, или пък по море, с корабите на Параходство „Български морски флот”, които във Варна и Бургас само сменяха коносаментите на превозваните от тях енергоносители от бившия Съветски съюз с предназначение България и ги разтоварваха в пристанищата на Западна Европа. Да, този „транзит” носеше стотици милиони долари, но и тогава определението му беше „криминален”, а днес е просто невъзможен, защото подобни транспортни операции са несъвместими с принципите в търговските взаимоотношения на страните от Европейския съюз.

Затова днес, в дневния ред на обществото ни, отново трябва да се постави особено остро въпросът доколко реално, а не на думи, използваме естествения потенциал на държавата си, която според основоположника на българската геополитика проф. Иван Батаклиев „си остава най-кръстопътната и най-преходната страна на Балканския полуостров...[  ]...ключът на Балканския п-ов”, за да привлечем транзит. Не само като такси за преминаване през територията ни, но и като продажба на транспортни услуги – товаропотоците да се превозват с наши транспортни средства (железница, автомобили, кораби) по релси, шосе и вода. Тоест, транзитът да създава добавена стойност, която да се инвестира в подобряване на инфраструктурата и подвижния състав, с мултиплициращ ефект по-нататък във веригата „производство – заетост – ръст на икономиката – жизнен стандарт.”

Днес, успехът и просперитетът на националното стопанство в глобалното икономическо пространство става главен аргумент и за политически успех в Общността. На преден план излиза геоикономическата мощ на конкретната страна, в чиято основа са брутният вътрешен продукт (БВП), БВП на глава от населението, конкурентността на произвежданите стоки, технологичното равнище , качеството на промишленото производство, производителността на труда, обемът на спестяванията на населението, инвестициите, заетостта и разпределението на националния доход. В конкретен план, през 2003, на международен семинар във Варна за развитието на пристанищата и реформата у нас, капитан Мартин Сгут – консултант на Световната банка и дългогодишен началник на порта в Буенос Айрес, каза нещо много важно: „Всеки 1000 контейнера, преминали през едно пристанище, създават 3 работни места в него, 11 – в областта, където е пристанището и 50 – във вътрешността на страната. Глобално, ползата от привличането на този товаропоток се изразява в 120 хиляди долара за националната икономика.”

Структура на транзита през България

След 1990, транзитът по суша през България се формира основно от товаропотока към Турция (Близкия Изток) и Гърция. Основен външнотърговски партньор и на двете държави е Германия. Товаропотокът от Турция към Германия е 25% от общия му обем, а от Германия към Турция – 16,4%, като над 80% от експорта (много от големите немски компании имат свои филиали там) и 77% от импорта са индустриални стоки. Гърция: към Германия – 25, 5%; от Германия – 19, 8%. В цифрово изражение внос-износът на Турция към Германия се движи в диапазона на 12-15 млн. т, а на Гърция: 13-16 млн. т, или общо около 25-31 млн. т годишно. Поне половината от този транзитен трафик се осъществява по суша (железница/шосе), като главно за Турция най-краткото разстояние е през наша територия, по класическия диагонал Берлин – Виена – Будапеща – Белград – София – Истанбул. Гърция още дълго време ще предпочита нейният внос-износ да минава по железопътната и шосейна магистрала Солун – Скопие – Белград (Паневропейски коридор № 10) с продължение към Будапеща и Виена, а не през Кулата – София – Видин. Причината е, че реконструкцията и строителството на железопътните и шосейни връзки за скорости, които да направят западното разклонение на Паневропейски коридор № 4 притегателно за транзита, не са осъществени както у нас, така и в Румъния (за разлика от източното разклонение на Коридор 4, от Арад към Букурещ и Констанца. Набелязаните проекти за модернизацията на инфраструктурата към Дунав мост 2 при нас и румънците имат срок на завършване 2017-2020, което, на практика, обезсилва значението и ползата от този станал скандален със проточването на строителството му стратегически обект, пък дори и той и да беше завършен в края на 2010.

В тези сметки умишлено пропуснах внос-износа на други централноевропейски държави към двете ни южни съседки: Австрия, Унгария, Словения, Чехия, Словакия...В момента, през територията на страната ни и ползвайки нашата жп мрежа, няколко утвърдени европейски оператори извършват транзитни интермодални превози:

- „Интерконтейнер” – контейнерни блок-влакове от Шопрон (Унгария) през Сърбия до Халкали (Турция);

- „ДБ Шенкер” – блок-влакове със сменяеми каросерии от Кьолн (Германия), през Румъния, до Дериндже (Турция);

- „Адриа комби” – контейнерни блок-влакове от Любляна (Словения), през Сърбия, до Халкали (Турция);

- „Експрес интерфрахт” от групата „Рейн карго” (Австрия) – контейнерни блок-влакове от Виена (Австрия), през Сърбия, до Халкали (Турция);

- „ОКОМБИ”, филиал на „Рейл карго” (Австрия) – блок-влакове за превоз на полуремаркета по направление Велс (Австрия), през Сърбия, до Халкали.

Всеки ден през България преминават по 4 такива влака от Австрия и Германия – 2 към Гърция и 2 към Турция. Превозвач е австрийска логистична компания, свързана с „Рейл карго” (Австрия), която има издаден сертификат за безопасност в България за извършване на транзитни превози.

Горчивата истина обаче е, че липсва ефективна национална стратегия за привличане на международния транзит през страната ни, която да отчита новите световни и континентални транспортни тенденции. Многократно и хаотично декларираните в това отношение намерения от страна на българския управляващ елит, след 1989, се отличават с конюктурна разнопосочност, партиен егоизъм, мудност и податливост на външни влияния, липса на приемственост и далновидност. Изграденият за насипни товари терминал 2А в бургаското пристанище, в който бяха хвърлени 400 млн. долара грешни пари, вместо за контейнерен, и който сега стои неизползваем поради липса на товари и едва ли някога ще се изплати, е крещящ пример за некомпетентни политически и професионални решения. За същото време, само Турция изгради 6 контейнерни терминала в различни пристанища на Черно и Средиземно море, а Гърция строи 4 – два в Солун и по един в Кавала и Александруполис.

Северните ни съседи, вложили грамадни инвестиции в пристанището на Констанца го направиха „хъб” (разпределителен център) за товарите по транспортните мрежи, свързващи Централна и Източна Европа с Кавказкия регион и Централна Азия, както и на контейнерните товари в Черно море, с капацитет на терминала 1 млн. TEU. Портът има свои офиси в най-големите пристанища по Коридор № 7 (река Дунав), свързващ Северно и Балтийско с Черно море – Будапеща, Виена, Дуисбург, Ротердам, чиято единствена задача е да осигуряват транзитни товари. Автомагистралата Будапеща – Арад – Букурещ – Констанца, северното отклонение на Паневропейски коридор № 4, е другият сухоземен фактор за отклоняване на транзитен трафик към североизток, вместо на юг, по посока на Видин – София – Кулата.

Аналогичният подход на Гърция направи Солун „хъб” за китайските стоки към Югоизточна и Централна Европа. Съчетанието от порт, логистичен център и товарно селище е в основата на впечатляващия успех на компанията CEO PRODOOS S.A. През 2007, тя транспортира 1500 контейнерни блок-влака транзит от Гърция за Централна и Западна Европа, по направлението Солун – Скопие – Белград – Загреб.

Определено не в наша полза, по отношение на транзита, се очертава и налагащата се през последните 7-8 години тенденция за насочване на океанските контейнерни превозвачи в Средиземно море към северноадриатическите пристанища Триест, Венеция, Копер, Риека, Бар, поради изградените там модерни контейнерни терминали, както и наличието на възможност за формиране на блок-влакове за Централна Европа, придунавските държави, включително Румъния, и Мармара (Истанбул), поради концентрацията на товари и по-добрата транспортна логистика (60 блок-влака ежедневно от тези пристанища). Налице са явните приоритети на Гърция, Турция и Румъния да насочват транзитния трафик към водния си транспорт. Пътят Турция – Европа се измества през Адриатика (12 Ро-Ро кораба регулярно плават по направлението Истанбул – Триест и с тях годишно се превозват над 200 хиляди ТИР-а). Подобно е отклоняването на трафика и от Гърция към Адриатика/Италия и от Румъния, през Констанца.

По различни оценки, конкурентно изградените, само през последните две десетилетия, алтернативни шосейни артерии в съседните страни доведоха до отклоняване от българска територия на около 40-50% от нарастващия транзитен трафик през Балканския полуостров. За този времеви отрязък у нас няма завършена нито една автомагистрала. Нито едно наше пристанище, както на Черно море, така и на Дунав, няма бърза и модерна пътна връзка, подходите ни за транзита в посока на Гърция, Турция, Сърбия, Румъния са на нивото отпреди 20-30 години, с многобройни, затрудняващи трафика, препятствия. Стотици милиони екю, долара и евро от програмите ФАР и „Транзитни пътища”, от ИСПА, заеми от ЕИБ и други финансови институции, вместо да отидат по предназначение, потънаха в партийни каси и лични сметки на публично известни личности, подвизавали се като министри и отговорни фактори в строителното ведомство от 1989 насам. В интервю от 5 март 2010, пред БНТ, министърът на регионалното развитие, строителството и благоустройството Росен Плевнелиев заяви: „Когато една държава е приватизирала не пътища, а енергетика, когато тя е наляла 1 млрд. евро в една гола поляна, защо очакваме да имаме магистрали”...

Трябва ли да ни учудва тогава, че даже в годишните отчети на Националния статистически институт е трудно, почти невъзможно, да се намерят точни цифри за транзитния трафик, предпочел да продължи пътя си през България. В данните за автомобилния транспорт той се включва заедно с каботажа към международните превози за собствена сметка и тези срещу заплащане. Така, за 2008, техният обем, като сумарно количество, е 7,646 млн. тона, от които 3,01 млн. тона за страните от Европейския съюз. В информацията за обработените товари в морските ни пристанища, за транзита може да се съди донякъде по количеството контейнери, Ро-Ро и генерални товари. По данни на авторитетната Българска асоциация на корабните брокери и агенти, транзитът през морските ни пристанища, за 2007, е 5,2% от общия обем на обработените товари (25,493 млн. тона), което ще рече, че се равнява на 1,325 млн. тона. При речните – за него може да се съди приблизително по генералните товари (994, 6 хиляди тона), преминали с т. нар. международни кораби – 4, 428 млн. тона, за 2007, но нито 1 тон контейнери.

Това е още един показателен факт, че у нас транзитът е силно подценен като сериозен ресурс за икономиката ни, че много малко се прави да бъде привлечен през страната ни и твърде лесно го губим, когато ни идва едва ли не „на крака”. Щеше ли да бъде за БДЖ така катастрофална 2009, с  превозени едва 13,284 млн. тона товари (през 2008 – 19, 715 млн. тона, а през 2007 – 21, 905 млн. тана), ако по железните ни пътища от Паневропейски транспортни коридори № 4 и № 10 и TEN-T европейската жп мрежа вървеше транзит от/към Западна и Централна Европа към Турция, Близкия Изток и Гърция? Едва ли, но това не пречи политиците ни да продължават да наричат България „мост на три континента”, без поне досега да са направили нищо реално тя наистина да стане такава. За сравнение, Австрия, която не се самообявява за „мост” и няма излаз на море, може да отчете, за 2007, 97 млн. т превозени товари, само от Австрийските железници, две трети от които са транзит.

Литература:

1. Божков Л. Съобщителните проблеми на Балканите, 1936.

2. Цанков Ал. България в бурно време, 1998.

3. Цанков Ал. Икономика и икономическа политика на България, Списание на българското икономическо дружество, 1929.

4. Архив на държавните железници и пристанища в България, 1927. Данчов Ю. Мостът на Дунава и международните жп линии през България.

5. Архив на държавните железници и пристанища в България, 1928. Лазаров Г. Дунав след Версай.

6. Списание на българското инженерно-архитектурно дружество, 1927, бр. 14, 15, 16, Божинов Б. Отклонение на българския международен трафик през Русе за Варна.

7. Списание на българското инженерно-архитектурно дружество, 1927 г., бр. 19, Николов П. Пак за железниците през Родопите и излаза на Бяло море.

8. Международен семинар „Реформата в българските пристанища” – Варна, ноември 2003.

9. Международна конференция „Развитието на пристанищата – ключов фактор за стабилна икономика” – София, ноември 2006.

10. Списание Геополитика, 2004, бр. 1, Таненбаум Дж., Евразийският континентален мост.

11. Списание Геополитика, 2004, бр. 2, Ангелов Кр. Българската транспортна стратегия.

11. Списание Железопътен транспорт, 2009, бр. 7/8, Станев Ж. Прекъснатата логистична верига: инфраструктура – железница – пристанища.

12. Годишници на Националния статистически институт – 2007, 2008 и електронен сайт.

* Българско геополитическо дружество

Основен цивилизационен резултат от продължителното португалско колониално господство е формирането на специфично португалоезично (лузфонско)[1] пространство върху съвременната политическа карта на света (виж. фиг.1). То се отличава със специфични черти и особености, като е представено от осем държави – Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде (Зелени нос), Сау Туме и Принсипе и Източен Тимор (табл. 1). Условно към португалоезичния свят можем да включим също Гоа, Дамау и Дию в Индия, както и китайският автономен район Макау (Аомън)[2]. Смятам все пак, че с по-голямо културно и политическо значение се отличават тези бивши владения на Португалия, които имат съвременен статут на политически независими държави. Ето защо целта на настоящия политикогеографски анализ е да разгледам типичните черти и характерните историко-географски, културно-политически и социално-икономически особености на днешните лузофонски държави.

Общият териториален потенциал на португалоезичните държави е 10,7 млн км² (7,3% от земната суша), а демографските им ресурси се изчиляват на 233 млн души (3,7% от световното население през 2008). Днес те произвеждат около 2,4 трлн долара БВП (3,4% от световния). Близо 99% от общия териториален, демографски и икономически потенциал се пада на Бразилия, Ангола, Мозамбик и Португалия, като само бразилският дял е над 80%. Типична особеност за португалоезичното пространство е доминирането на португалския език и католическата религия. Те имат важно значение за политическите, културните и търговско-икономическите взаимоотношения в лузофонското пространство.

Вероятно най-старият писмен паметник на португалския език датира от 1175 и е неоспоримо доказателство за ранното му отделяне от простонародния латински. Важен принос за неговото утвърждаване има великият португалски поет Луиш де Камоинш, създателят на емблематичната творба ”Os Lusiadas” (“Лузиадите”). В развитието си, португалският език преминава през четири основни етапа – португало-галисийски (ХІІ-ХІV век), старопортугалски (ХІV-ХVІ век), класически (ХVІ-ХVІІІ век) и новопортугалски (след ХVІІІ век). Повечето специалисти от областта на иберо-романските езици смятат португалския за галисийски диалект на испанския (кастилския), но според други той е самостоятелен език. Това е шестият най-широко разпространен език в света, като се поделя на европейски и бразилски, различаващи във фонетично и лексикално отношение.

В Европа, португалският е характерен не само за Португалия, но и за испанската провинция Галисия, с която страната граничи на север – това е свързано с процеса на формиране на португалската държавност през Средновековието. Португалоезична Америка обхваща както Бразилия, така и отделни части на Аржентина, Боливия, Парагвай, Уругвай и Венецуела, което е определено от колониалното минало на района. Лузо-африканското пространство пък включва бившите португалски колонии в Африка и част от населението на Нигерия, Сенегал, ДР Конго (Заир), Малави, Намибия, Южна Африка, Замбия, Зимбабве, Свазиленд и Танзания. В Азия португалски говорещи са Източен Тимор, Аомън, Гоа, Дамау и Дию. Дори в Япония днес има близо 300 000 японци с бразилски произход, които говорят португалски и се наричат „декасегуи”. Португалският е официален и за т.нар. “португалски креоли” в Шри Ланка и на полуостров Малака, в Малайзия, където са известни като “крищувауш”.

Географският обхват на португалоезичното пространство е формиран вследствие колониалния модел на Португалия в периода ХVІ-ХХ век. В началото му португалски говорят около 2 млн души, докато в края на миналия век броят им вече е близо 200 млн. Днес общият им брой е 233 млн души, а според някои прогнози, в средата на ХХІ век ще има над 335 млн лузофони (т.е. португалоговорящи).

Лузофонските държави в Южна Америка, Африка и Азия са изправени пред редица сложни етно-социални и стопански проблеми, които, в определена степен, могат да бъдат преодолени чрез различни форми на взаимно сътрудничество. Спрямо бившите колонии, португалското правителство провежда специфична политика, в която колонизаторското високомерие отстъпва място на искреното приятелство.

Португалоезичните страни осъществяват различни форми на сътрудничество в рамките на Организацията на португалски говорещите страни в света (Comunidade dos Paises Línqua Portuguese), известна и като Лузосфера. Чрез нея Португалия успява да запази своите търговско-икономически и културно-политически връзки с бившите колонии и след тяхната политическа независимост. Comunidade dos Paises Línqua Portuguese (CPLP) обединява независимите португалоговорящи страни в света с цел да стимулира сътрудничеството и съвместните действия между тях, в търсене на общи интереси в културната, икономическата, социалната и научната сфера. Важно значение има свободното движение на хора, стоки и капитали. В това отношение, известен проблем изпитва единствено Португалия, тъй като е член на ЕС и е длъжна да ограничава имиграцията. Общността е учредена на 17 юли 1996 в Лисабон от държавните и правителствените ръководители на Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде, Сау Туме и Принсипе. Две години по-късно Източен Тимор получава статут на наблюдател, а от 2002 е пълноправен член, с което държавите-членки стават осем. През 2005, в Луанда, министрите на културата на тези страни обявяват 5 май за Ден на лузофонската култура. На следващата година, в Бисау, със статут на наблюдатели са приети Екваториална  Гвинея и Мавриций, а Макау става най-новият член на организацията.

На заседанията си, провеждащи се на две години, Общността дискутира основните политически и икономически въпроси, пряко засягащи страните-членки и особено тези, касаещи либерализирането на обществения живот. Разискват се и въпроси, свързани с подобряване отношенията между ЕС и МЕРКОСУР (Южноамериканския Общ пазар) и се организират срещи на върха по оста Европа-Африка. CPLP има статут на наблюдател в ООН и развива различни форми на сътрудничество с няколко агенции, като например Международната организация по миграцията, Организацията на ООН по прехраната, Конференцията на ООН по търговията и развитието и др. Основната идея е страните-членки да разширят влиянието си в международните институции и форуми чрез съвместни политически и дипломатически действия.

Върховен орган за взимане на главните решения (което става с консенсус) е Конференцията на държавните и правителствените ръководители, а изпълнението им е задача на Съветът на министрите. Функционира и Комитет за постоянното гласуване в Лисабон. Той включва представители на държавите-членки и провежда чести срещи, за да следи изпълнението на различните програми и дейности. Изпълнителният секретариат пък отговаря за административните задачи. Създаден е също специален фонд с доброволни вноски от обществени и частни организации. Дейността на CPLP има решаващо значение за постколониалното сътрудничество в „португалския” свят.

От географска гледна точка португалоезичните държави са организирани в четири главни цивилизационни региона: Западна Европа (Португалия), Латинска Америка (Бразилия), Африка на юг от Сахара (Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Вердe, Сау Туме и Принсипe) и Югоизточна Азия (Източен Тимор)

Таблица 1. Териториален, демографски и икономически потенциал на португалоезичните държави (2008)

Както е известно, взаимодействието между политическата и регионалната социално-икономическа география (географията на страните) определя появата на регионалната политическа география. В тази връзка, от важно теоретично значение е прилаганият модел за регионално политикогеографско проучване на страните в света. Тук възприемам следния модел за регионален политикогеографски анализ на португалоезичните държави: съвременно географското пространство, историческо и политическо развитие и социално-икономически особености

Португалия

Португалия  притежава периферно географско положение в пределите на европейския континент. Страната е разположена в западната част на Иберийския полуостров, а територията ù възлиза на 92 000 км² (16 % от площта на полуострова). По този показател Португалия е сред малките държави в Европа и света. Тя граничи по суша единствено с Испания, като границата е с дължина около 1200 км. Португалия има над 800 км слабо разчленена брегова линия с Атлантическия океан. Освен това тя притежава островна територия, съставена от Азорския архипелаг и Мадейра, които заради географската си отдалеченост представляват политически автономни региони. Общата площ на Островна Португалия е близо 3400 км². На португалска територия се намира най-западната точка на Европа – Кабу да Рока (9º з.д.).

Географските особености и историческото развитие на Португалия определят обособяването на три основни културно-исторически и ландшафтни райони – Северна, Централна и Южна Португалия. Северът притежава планински релеф, тъй като включва западните разклонения на планинската област, наречена Месета, и е географското ядро на португалската държавност. Централна Португалия е хълмисто-платовиден район, заемащ пространството между реките Дору и Тежу. Португалският юг пък представлява полупустинна низина, която се отличава като аграрна територия, запазила в себе си арабо-ислямското културно влияние. Надморската височина намалява от север на юг. Най-високата точка в континенталната част е връх Сера да Ештрела (1993 м.), а на Азорските острови вулканът Пику се издига на височина 2351 м. Територията на Португалия е богата на медна руда, уран, олово и калай, а по запаси на волфрам заема първо място в Европа. Меридионалното и разположение определя наличието на разнообразен климат. Най-типично е проявлението на субтропичния климат, отличаваще се с висока влажност по крайбрежието, но е доста сух в южните райони. От своя страна северните територии са по-богати на водни ресурси. Речната мрежа е сравнително гъста и е представена предимно от реките Миню, Дору, Тежу и Гуадиана, които са сред най-дългите на полуострова. Наличието на жълтоземни, канелени и червеноземни почви определя развитието на специфични средиземноморски видове – корк, маслина, смокиня, нар, бадем, мирт, олеандри, рожково дърво, финикови палми, приморски бор-пиния.

Португалия е европейската държава с най-стабилни политически граници, тъй като съвременното ù геопространство е формирано още през ХІІІ век. Първоначално на нейна територия възниква древната държава Лузитания. Тя заема северната част на днешна Португалия, а през ІІ век е вече римска провинция. В периода 713-718, Южна Португалия става владение на Арабския халифат. През 1095 е образувано графство Портукаленш, простиращо на юг от река Дору, с главен град Порту. В 1143, графството се превръща в кралство Португалия, със столица Куимбра, което е официално признато от римския папа, през 1179. То разширява територията си на юг, към земите, владени от арабите. Последните са окончателно прогонени през 1250, когато е отвоюван най-южният португалски град – Фару.

В края на Средновековието Португалското кралство е географски изолирано от останалата част на Европа, но притежава широк атлантически излаз. Значението на този географски фактор е оценено от португалските владетели и в епохата на Великите географски открития Португалия създава обширна колониална империя. Благодарение на Португалската колониална империя днес тази малка европейска държава, на практика, разполага със значително по-обширно географско пространство.

В началото на ХХ век Португалия променя формата на държавното си управление и става една от първите републики в Европа. Между 1933-1974 в страната е наложена специфична авторитарна власт, като през по-голямата част от този период тя е управлявана от генерал Салазар – най-противоречивата фигура в съвременната политическа история на страната. Авторитарното му политическо управление (т.нар. “салазаризъм”) е подобено на наложения по същото време от генерал Франко в съседна Испания модел. През 1974, т.нар. „априлски капитани” (някои от които са под силно комунистическо влияние) извършват преврат, известен в португалската история като „Революцията на кармфилите”[3], и слагат край на авторитарния режим. Година по-късно, е подписана новата конституция и Португалия поема по пътя на модерната демокрация. Това дава възможност на страната, през 1986,. да стане дванайстата членка на ЕС.

Португалия е парламентарна република, като президентът има ограничени правомощия. Парламентът (Събранието на Републиката) е еднокамарен, а начело на правителството е премиер-министърът. През 1976, континенталната територия на страната е поделена на осемнайсет историко-географски области, наречени distritos, а две години по-късно Азорските острови и Мадейра са преобразувани в автономни региони със свои органи на управление. В 1999, португалското правителство предлага ново административно райониране на страната, но то е отхвърлено с референдум. За целите на ЕС територията на Португалия е поделена на 7 региона (NUTS ІІ) и 30 подрегиона (NUTS ІІІ).

Португалското население е 11 млн души (2008). То е неравномерно разпределено, като средната гъстота е около 120 д./кв.км. Най-гъстонаселена е бреговата област, докато южните части се отличават с по-ниски стойности на гъстотата. Естественият прираст варира между 0 и 1%о, което е характерно за целия западноевропейски регион. Градското население е близо половината от общото. Това е нисък показател за държава от Западна Европа и показва, че португаската територия е слабо урбанизирана. Най-големите португалски градове са разположени по крайбрежието, в северната и централната част на страната. Като основни икономически ядра изпъкват столицата Лисабон (3,2 млн души) и главният град на Севера – Порту (1,5 млн.). Други важни градове са Брага, Куимбра, Браганса, Виля Реал, Визеу и Кащелу Бранку, разположени на север от река Тежу. Главните стопански центрове на Южна Португалия са пристанищният град Сетубал, Евура, Бежа, Фару. Най-големите градове на Азорския архипелаг са Понта Делгада, Ангра ду Еруижму, Орта и Логиш, а център на Мадейра е град Фуншал.

Етнорелигиозният състав на населението е еднороден, като португалците се отнасят към иберо-романската подгрупа на романската (латинската) езикова група. Върху формирането на португалската нация влияние оказват романизираните лузитани, келтското племе галисийци, германските племена свеви и вестготи, арабите и берберите, както и някои доримски колонисти (гърци, финикийци, картагенци). След разпадането на колониалната система, в Португалия се завръщат много португалци, родени в португалските колонии (тези реемигранти са известни като ретурнадуш). Относителният им дял е около 6% от населението на страната. Същевременно, в Португалия се установяват и доста португалски говорещи цветнокожи (главно от Ангола и Мозамбик).

Съвременното португалска кономика има типичните черти на полупериферен район и е относително по-слабо развита от другите западноевропейски стопанства. Важни фактори за това са географското положение на страната и авторитарния режим, изолирал Португалия от икономическия модел на развитие на Западна Европа. Португалското членство в ЕС променя икономическото и положение, но въпреки структурните промени тя дълго време е най-слабо развита от държавите-членки. На базата на някои историко-географски фактори, Португалия се специализира в текстилната, обувната, рибоконсервната промишленост и лозаро-винарството. Същеременно, тя е на първо място в света по производство на корк и коркови изделия. Най-големият търговски партньор на Португалия е Испания. Португалската индустрия е силно зависима от вноса на суровини, поради което производството и се отличава с пристанищна ориентация. Земеделието пък е с растениевъдна насоченост, но е ниско продуктивно и слабо конкурентно. Все по-голямо значение придобива туризмът, който е най-големият източник на доходи в структурата на икономиката.

В териториален аспект се наблюдават някои икономически контрасти. Така например, Лисабон и Порту притежават широка стопанска специализация и съсредоточават близо половината от производството и индустриалната заетост. Икономическите райони на Брага, Авейру и Сетубал също концентрират голям промишлен и демографски ресурс, докато останалата част от страната представлява географска област с предимно аграрен характер.

Бразилия

Бразилия е най-голямата португалоезична и католическа държава в света. Тя се разполага върху 8,5 млн км² и по териториалния си потенциал отстъпва само на Русия, Канада, Китай и САЩ. Същевременно, Бразилия покрива близо ½ от площта на Южна Америка, а нос Бранку е най-източната точка на континента. Страната има широк излаз на Атлантическия океан – над 7300 км. Бразилия граничи с всички южноамерикански държави, без Еквадор и Чили. Нейно притежание са някои крайбрежни острови, сред които най-големи са Фернанду ди Нуроня и Маракажу. Съвременните граници на страната са формирани през втората половина на ХІХ век, когато с Парагвай се води война за областта Риу Гранде ду Сул, който става бразилски щат.   

Добре обособени на територията на Бразилия са геоморфоложките области на Амазонската низина, равнината Пантанал, платото Мату Гросу, Бразилската планинска земя, част от Гвианското плато и Лаплатската низина. Най-високата точка достига 3014 м, при връх Неблина, в Гвианската планинска земя. Като цяло, преобладава низинно-равнинният релеф. Бразилия разполага с огромни залежи на рудни полезни изкопаеми (желязо, манган, мед, боксит, цинк, никел, уран, злато, титан, хром, волфрам). Перспективни са находищата на нефт в шелфовата зона, докато запасите на калорични въглища са ограничени. Обособяват се три климатични области – екваториална (Амазония), тропическа (Бразилското плато) и субтропична (Южна Бразилия). Територията на Бразилия притежава значителни хидроресурси. Особено важно стопанско значение има Амазонка – най-пълноводната река в света. Огромен е хидроенергийният потенциал на реките Парана, Сау Франсишку, Парагвай и Уругвай. Почвено-климатичните особености определят наличието на разнообразни природни зони. За западната част на Амазонската низина са типични влажните екваториални гори (селва), за които е характерно голямо видово разнообразие. Централните части на страната са заети главно от бразилска савана, наречена кампус. В условията на сух тропично-пасатен климат, на североизток са се образували полупустинни редки гори (каатинга). Бразилската планинска земя и приатлантическите равнини са покрити от типична тропическа гора. В Южна Бразилия преобладават вечнозелените смесени гори и субтропичната степ – пампа.

Историческото развитие на Бразилия започва в началото на ХVІ век, когато тя става португалска колония. Португалска Бразилия същестува в периода 1530-1822. Най-напред са основани няколко португалски селища по атлантическия бряг, обвързани предимно с развитието на тропическо растениевъдство и, най-вече, с отглеждането на захарна тръстика. В средата на ХVІ век Бразилия е поделена на поземлени феодални владения (капитанства), управлявани от генерал-губернатори. С течение на времето са открити големи находища на злато и диаманти, което води до разширяване на колониалната територия към сушата. Постепенно, към португалското владение в Южна Америка започват да проявяват териториални претенции Франция, Нидерландия и Испания. Геополитическото съперничество между тях и Португалия оказва важно влияние върху формирането на политическите граници на Бразилия. След като става независима държава, тя бързо се превръща в империя с обширно географско пространство и значителни природни ресурси за икономическо развитие.

Бразилската империя съществува до 1889. Първият бразилски владетел - Дон Педру де Алкантара, е просветен и авторитарен монарх, който се проявява и като либерал, налагайки основите на парламентарната политическа система. През 1831, под натиска на народното недоволство, той е принуден да абдикира в полза на малолетния си син Педру ІІ. Император Педру ІІ осъществява реформи, довели до бурно стопанско развитие. През този период се наблюдава и забележителен демографски растеж, свързан с интензивната европейска миграция. Икономическите различия между отделните географски райони в страната обаче се задълбочават. Педру ІІ е свален от власт през 1889, след което Бразилия се превръща в „консервативна” република.

Конституцията от 1891 определя основите на федералната държава. Тя е съставена от щати (estados), които наследяват някогашните португалски капитанства. През първите две десетилетия на ХХ век Бразилия е управлявана от олигарси, наречени коронели. Световната икономическа криза слага край на “коронелския” период, а след като властта е завзета от армията, начело на управлението, през 1930, застава Жетулиу Варгаш. Той разпуска Конгреса (бразилския парламент) и изолира старите партии от властта, с което превръща Бразилия в авторитарна държава. Този период остава в историята като “Estado Novo” („Новата държава”) и продължава до 1954. През следващите години се налага консервативен модел, който с течение на времето се либерализира. В 1988 е приета нова конституция, създаваща предпоставки за преход към демокрация.

Бразилия е президентска федеративна република. Парламентът и се състои от Федерален сенат и Палата на депутатите. Територията е поделена административно на 26 щата и един федерален (столичен) окръг, управлявани от губернатори. От 1960, столица на страната е град Бразилия, наследил старите колониални столици Салвадор и Риу де Жанейру

Населението на Бразилия е 188 млн души (2008). Важни социално-демографски особености са високите стойности на естествен прираст (над 10%о) и детска смъртност (близо 30%о), големият дял неграмотно (около 15%) и подтрудоспособно население (над 25%) и др. Средната гъстота е 14 души/км², като населението е разпределено крайно неравномерно. Над 90% от него обитава крайбрежните щати, заемащи 1/3 от общата площ на страната. За сметка на това, слабонаселени са тропическите гори на Амазония, саваните и вътрешните плата. През последните години нараства ролята на урбанизационните процеси, в резултат на което делът на градското население вече достига 78%.

Етническият състав на бразилското население е формиран от смесването на три основни компонента – местни индиански племена, европейски преселници и чернокожи африканци. “Бялото” преселническо население е съсредоточено главно в южната субтропична област. То е съставено от португалски, италиански, испански и немски преселници, които бързо се асимилирав в бразилци. Индианските племена обитават вътрешността на Амазония, а най-многобройни сред тях са араваките, гуараните и каингуаните. Тъмнокожите бразилци са потомци на някогашните роби с африкански произход и са най-многобройни в североизточната част на Бразилия. Под влияние на смесените бракове между отделните расови типове е значителен броят на мулатите и метисите. Над 92% от населението е католическо, като в отделни райони са запазени някои типични африкански религиозни култове.

Изграждането на Бразилия като нова столица е стъпка, насочена към икономическо съживяване на вътрешните територии. Най-големите бразилски градове са Сау Паулу (едно от най-старите колониални селища в Новия свят) и Риу де Жанейру, който е център на огромен мегаполис. Важно икономическо значение имат също Белу Оризонте, Порту Алегре, Ресифи, Салвадор, Форталеза, Куритиба, Белем и Манауш.

Бразилия притежава най-голям икономически потенциал сред държавите от Латинска Америка. След края на колониалния период тя е типично аграрна страна, която, с течение на времето, преминава през тежки икономически кризи. През 60-те и 70-те години, икономиката и се развива сравнително стабилно, но през 80-те, по време на т.нар. “изгубено десетилетие”, Бразилия изпада в рецесия. Подписването на Договора за Общ пазар (МЕРКОСУР) с Аржентина, Уругвай и Парагвай, през 1991, поставя началото на радикални промени в икономическото развитие на страната.

В стопанско отношение, се наблюдават резки регионални диспропорции. Всъщност, Бразилия е икономически стабилна само в отделни пространствено ограничени райони. Икономическо ядро на страната е Югоизточна Бразилия. Тя представлява силно урбанизирана и богата на природни ресурси територия, основана на индустрията, търговията и банковото дело, притежава добре изградена пристанищна инфраструктура и е част от най-силно развития в икономическо отношения район в Южна Америка. Тук има и отлични условия за развитието на тропическо растениевъдство (кафе, какао, памук, тръстика, банани и соя). Североизточна Бразилия, която е най-рано колонизирана, вътрешноконтиненталната област и, особено, Амазония, заемаща 1/3 от общата площ на страната, представляват слаборазвити селскостопански райони.

Португалоезичните държави в Африка

Ангола е най-голямата португалоезична държава в Африка. Тя заема компактна територия от 1,2 млн км² в югозападната част на континента. Страната притежава значителен излаз на Атлантическия океан (над 1600 км), но бреговата линия е слабо разчленена. Ангола има общи граници с ДР Конго, Намибия, Замбия и Конго, като те имат подчертано изкуствен характер. От територията на страната е отделена провинция Кабинда, притежаваща значителен нефтен потенциал.

Почти цялата територия на Ангола представлява високопланинско плато, чиято надморска височина нараства от запад на изток и при връх Моко достига най-високата си точка – 2610 м. Крайбрежието е заето от тясна атлантическа низина. По запаси на полезни изкопаеми Ангола е сред най-богатите държави в Африка. Тя притежава значителни находища на диаманти, нефт, мрамор, мед, манган, желязна руда, злато и фосфати. Типичен за платовидната област е тропично-мусоният климат, определящ наличието на сух зимен и влажен летен сезон. Крайбрежната низина е под влияние на студеното Бенгелско течение, поради което за нея е характерен сухият пасатен климат. Речната мрежа е гъста, а най-важно значение имат реките Касаи, Кванго, Куанза и Кунене. Под влияние на геоморфоложките условия те са неплавателни, но притежават голям хидроенергиен потенциал. На територията на страната са обособени различни ландшафтни зони – саванни гори, в северната и централната част, полупустини и пустини на юг, както и листопадни редки гори във вътрешността.

Най-ранните държавни обединения на територията на Ангола се създават по течението на река Куанза, а Диогу Кау е първият португалски мореплавател, който достига анголския бряг, през 1482. Постепенно са изградени военноморски крепости, при Луанда и Бенгела, което поставя началото на португалското колониално присъствие. Най-напред е колонизирано крайбрежието, където португалците осъществяват доходна търговия с роби. По-късно, редица договори позволяват на Португалия да наложи политическата си власт над цялата днешна територия на страната. Тя е поделена на капитанства, обвързани с аграрното производство, като най-важната износна стока е кафето. От средата на ХХ век                           Ангола (наречена така в чест на африканската кралица Н`гола) вече е задморска провинция на Португалия, което поражда силно недоволство сред местното население. Заради разногласията между различните движения, борещи се за независимост, то трудно успява да се обедини в опитите си за изгонване на португалците. В страната действат три национално-освободителни движения, като най-влиятелно е Народното движение за освобождение на Ангола (МПЛА). То е с комунистическа ориентация, а негов ръководител е Агустиню Нету. Анголските бунтовници се ползват със съветска, кубинска и китайска подкрепа, което им помагат да отбиват натиска на португалската армия. През 1975. Ангола поема по самостоятелен път на политическо развитие.

След независимостта, страната е обхваната от гражданска война. Тя продължава до 2002 и е провокирана от нееднородния етнически състав на населението. Същевременно, особеностите на геополитическото положение и наличието на ценни полезни изкопаеми превръщат Ангола в обект на интерес от страна на САЩ и СССР. Към параметрите на анголския конфликт можем да прибавим и опитите на Фронта за освобождение на Кабинда, който се стреми към отделянето на богатата на нефт провинция. В началото на 90-те години на ХХ век Ангола се отказва от комунистическия път на развитие и се създават условия за свободни парламентарни избори. Те обаче не решават сложните социални и икономически проблеми, а демокрацията остава измамна фасада за едно разнородно общество, в което оръжието е важен аргумент за решаване на многобройните конфликти.

По данни от 2008,. населението на Ангола е колкото португалското – около 11 млн. души, като по-голямата част обитава северното крайбрежие и централните плата. Ангола е с най-малка гъстота сред португалоезичните държави – само 9 души./кв.км. Над 95% от анголското население е от групата бенуе-конго (общо 16 народности). Официален език е португалският, но се използват и много други африкански езици. Столица на Ангола е град Луанда (3 млн жители), а други важни градове са Уамбу, Бенгела, Кабинда, Луена и Лубангу. Ангола е богата на полезни изкопаеми, но минно-добивната промишленост е слабо застъпена. В основата на анголската икономика е тропическото растениевъдство. Слабата урбанизираност допълва аграрния профил на стопанството. Отглеждат се предимно кафе, сизал, захарна тръстика, царевица, сладки картофи, банани, ориз, цитрусови плодове. Те формират почти целия износ на страната.

Мозамбик е разположен в Югоизточна Африка и обхваща площ около 800 000 км². Страната граничи с Танзания, Малави, Замбия, Зимбабве, ЮАР и Свазиленд. Бреговата линия с Индийския океан е добре усвоена и се простира по протежение на 2800 км.

Северен Мозамбик е зает от Източноафриканското плато, което стъпаловидно се понижава на запад и изток. В западната част се извисяват няколко вулканични планини, като в масива Инянга се намира най-високата точка в страната – връх Бинга (2436 м). Крайбрежието представлява плодородна алувиална низина, обхващаща близо 2/3 от територията на Мозамбик. Тя разполага с различни полезни изкопаеми – въглища, боксит, медна и желязна руда, злато, уран. Северните територии са под влияние на субекваториалния климат, а за южните е типичен тропично-пасатният климат. Мозамбик е богат на води. Речната мрежа е гъста и е представена от реките Замбези, Лимпопо, Сави и Рувума, а по границата с Малави се намира голямото източноафриканско езеро Няса. Под влияние на почвено-климатичните условия са се обособили две основни природни зони – влажна савана по крайбрежието и област на редките гори в сухите вътрешни плата.

Първият португалски мореплавател, достигнал брега на днешен Мозамбик, е Педру Кувиляу. От началото на ХVІ век започва изграждането на португалски селища, осъществяващи активна търговска дейност по крайбрежието. През 1629, португалците подчиняват княжеството Мономотапа, заемащо част от съвременната територия на Мозамбик. То е прочуто с богатите си златни находища и развитата морска търговия, ориентирана към Индия и арабския свят. Постепенно, колониалната територия е поделена на феодални капитанства (prazos). Към средата на ХVІІ век Мозамбик се превръща в португалска колония с главен град Луренсу Маркеш (днешната столица Мапуту).

По време на португалската колонизация на Африка, през ХІХ век, Мозамбик изглежда примамлив и богат на подземни дарове район, чието овладяване се оказва по-оправдано отколкото на войнствената Ангола. Най-напред е окупирана долината на Замбези, разположена в гореща и заблатена низина и населена с разединени от търговията с роби общности, т.е. не представлява кой знае каква ценност.. В периода 1895-1913 Португалия успява да колонизира цялата територия на страната. Въпреки че не е богата на природни ресурси, тя обхваща буферната зона между съперническите амбиции на Великобритания и Германия. Мозамбик се оказва твърде нехомогенен вътрешно, защото португалските селища са по-многобройни на север, докато южните райони са исторически по-слабо привързани към метрополията и португалоезичното население там е малцинство.

Политиката на Салазар за възстановяване на Португалската колониална империя поражда идеята за цялостно преустройство на колониалните владения в една система, в която Мозамбик трябва да доставя на метрополията суровини, да осигурява пазари и да приема нейното излишно население. Колонията обаче е доста отдалечена от Португалия, а географските условия са по-неблагоприятни от тези в Ангола. През 1942, Компанията на Мозамбик, която осигурява търговските връзки между метрополията и колонията, прекратява съществуването си, а това създава предпоставки за политическа независимост. Организираната освободителна война срещу Португалия започва в 1964, като се ръководи от Едуарду Мондлане и Самора Машел.

След оттеглянето на португалците, регионалните проблеми в Мозамбик се задълбочават. Въпреки декларираната солидарност, СССР се отказва от военно присъствие и не предприема сериозни стъпки към икономическото подпомагне на страната, което е по-различен от приложения в Ангола модел. След 1989 се създават предпоставки за промяна във външнополитическата ориентация и Мозамбик се насочва към Запада[4]. Независимо от промените обаче, политическа обстановка в страната остава неспокойна.

Населението на Мозамбик възлиза на 20 млн души (2008), а сред големите градове, освен столицата Мапуту, са Бейра, Немпула, Инямбане, Тете, Келимане, Пемба, Шимойу и др. Средната гъстота е 25 д./км², а естественият прираст е традиционно висок. В етническо отношение, най-многобройна е групата банту (98%), обединяваща близо 50 племена. Португалците в страната са около 20 000 (0,1% от населението). Официален език е португалският, но се използват и многобройни местни езици и диалекти. Територията е слабо урбанизирана, а икономиката има земеделска насоченост. Отглеждат се два типа култури – потребителски и износни. Към първата група спадат ориза, бананите, фъстъците и бобовите, а към втората – тръстиката, кокосовите палми, сизал, копра, памук, цитруси, кашу, агаве, чай, тютюн. Мозамбик определено е сред най-слабо развитите страни в Африка.

Гвинея-Бисау е сред по-малките португалоезични държави на континента. Тя е разположена в западната част на Африка, а площта ù е едва 36 000 км². Граничи с Гвинея и Сенегал и има широк излаз на Атлантическия океан. Територията и включва също остров Булама и архипелага Бижагуш. През 1886 са определени съвременните граници на страната, които имат изкуствен характер.

Португалска Гвинея е низинно-равнинна страна. Икономическият и живот се определя от растениевъдството, развито в делтите на реките Корубал, Жеба и Кашеу. Бреговата линия е силно разчленена, а вътрешните заблатени низини преминават във високия само 300 м саванен масив Фута Джалон. Характерният за района екваториално-мусонен климат определя наличието на гъсти вечнозелени гори. Открити са ограничени находища на калай, боксит, мед фосфати, нефт и циркон.

Естествените предпоставки, определящи приобщаването на Гвинея-Бисау към Португалската империя в Африка, са удобните заливи, наличието на острови и благоприятното географско положение. Португалците създават първите си селища тук още в средата на ХV век, след което започва постепенната колонизация. Колонията обаче е твърде бедна на суровини за износ и разполага само с анакардиев орех и фъстъци. През първата половина на ХІХ век започват опитите на местното население за отхвърляне на португалската колониална власт, а в началото на ХХ век борбите за независимост придобиват формата на открит въоръжен конфликт, потушен трудно от португалските войски през 1908-1915. През 1961 обаче, започва нов етап в освободителното движение, свързан с партизанското движение, оглавено от Африканската партия за независимост на Гвинея-Бисау (ПАИГК). През 1974, Гвинея-Бисау става първата независима държава в афро-лузофонското пространство.

В Португалска Гвинея войната за независимост се свързва с името на Амилкар Кабрал, като особено важна е ролята на т.нар. “баланти”. Те обединяват по-голямата част от местното население, което е враждебно настроено към португалското господство. Техен противник са “пьолите” – наследници на завоевателите и малцинство, подкрепящо метрополията.

Всъщност, до 1980, островите Зелени нос са част от Португалска Гвинея. Тя се управлява от Луиш Кабрал, който обаче е обвиняван от гвинейците, че фаворизира островното население. Ето защо, с помощта на армията, властта взима Бернарду Виейра. Той ориентира Гвинея-Бисау към социалистическия блок и следва политика на структурни промени, които обаче не дават сериозни икономически резултати. През 90-те години, политическият режим се либерализира и се провеждат първите многопартийни избори. Независимо от това, проблемите в страната изглеждат почти нерешими и засягат всички сфери от политическото и икономическото и развитие.

През, 2008, населението на Гвинея-Бисау е 1,4 млн души, т.е. територията и е слабо усвоена. По-гъстонаселена е само крайбрежната зона, където е разположена и столицата Бисау. Португалска Гвинея е сред най-слаборазвитите държави в Африка. В основата на икономиката и е растениевъдството, докато индустриалното производство е застъпено частично. Отглеждат се предимно фъстъци, маслодайна и кокосова палма, ориз, сорго, памук.

Кабу Верде, наричана до 1986 Република Зелени нос, обхваща едноименния архипелаг, разположен в Атлантическия океан близо до западния бряг на Африка. По-големи острови са Сантягу, Сау Антоу, Буавишта, Фогу, Сау Никулау, Сау Висенти, Майу и Сал. Те са разделени на две части – Северни Наветрени острови (Барлавенту), с главен град Минделу, и Южни Подветрени острови (Сотавенту), с главен град островната столица Прая. Общата площ на страната е 4000 км². Крайбрежието е слабо разчленено, бреговете са стръмни и скалисти, с малко изградени пристанища. Архипелагът се отличава с вулканичен произход, планински релеф и тропично-пасатен климат. Преобладават пустините и полупустините, като само на отделни места по крайбрежията се срещат бананови палми. Населението възлиза на 400 000 души (2008) и се препитава с отглеждането на захарна тръстика, царевица, банани и кафе.

В колониалната епоха островите Зелени нос печелят от изгодното си географско положение между африканското крайбрежие и Бразилия. Постепенното усвояване и колонизацията на островите започва от средата на ХV век, когато мореплавателят Диегу Гомеш открива Сантягу и Майу. Кабу Верде става независима държава в 1975. Главна роля в процеса на извоюване на независимостта играе ПАИГК, създадена през 1956. След като островите се отделят от Португалска Гвинея, са проведени първите избори, сложили край на еднопартийната комунистическа диктатура. Това е важна стъпка по пътя към истинската политическа промяна на старата система, благодарение на която Кабу Верде поема по пътя на демокрацията.

Сау Туме и Принсипе е островна държава, разположена в района на Гвинейския залив. Архипелагът е съставен от два по-големи и многобройни малки ненаселени острови с територия около 1000 км² и население близо 200 000 души. Столица на страната е Сау Туме, разположен на едноименния главен остров. Бреговете му са слабо разчленени, докато на Принсипе, в многобройните малки заливи, са изградени няколко пристанища. Островите са с вулканичен произход и са заети от гъсти вечнозелени гори. Преобладават планинският релеф и влажният екваториален климат. Икономиката на Сау Туме и Принсипе има подчертан аграрен профил – отглеждат се предимно кафе, какао, банани, кокосови орехи и хининово дърво. Важно икономическо значение имат нефтодобивът и риболовът.

Архипелагът е открит от португалските мореплаватели Жуау де Сантарем и Педру Шкубар в 1471, а първите му бели заселници идват от Мадейра към края на века, създавайки тръстикови плантации. По-късно започва отглеждането на кафе и особено на какао, което се превръща в основен поминък за местното население. В колониалната епоха, Сау Туме и Принсипе са важно островно владение, част от Атлантическата империя на Португалия. В периода 1951-1972, архипелагът е със статут на португалска задморска провинция, а през 1975 Сау Туме и Принсипе става независима държава.

Скоро след това властта в младата република е взета от прокомунистическото Движение за независимост на Сау Туме и Принсипе. То национализира колониалните плантации, но само след десетилетие държавно управление се оказва, че икономическите резултати от това са плачевни. Наблюдава се например рязък спад в производството на какао, което съставлява 90% от износа на страната. Затова са предприети мерки за либерализиране на режима и през 1990 страната се ориентира към политически плурализъм. Това е един нетипичен за Африка модел на демократична смяна на властта, която обаче е изправена пред многобройни проблеми. Все пак, Сау Туме и Принсипе се стреми да използва геополитическите предимства на островния си характер.

Източен Тимор – португалоезичният остров в Азия

Източен Тимор (Тимор Леста) е единствената португалоезична държава в Азия. Тя се намира в югоизточната част на континента и заема площ от 15 000 км². Тимор Лесте е сред от най-новите държави на политическата карта на света – тя става независима едва през 2002. Страната заема източната половина на остров Тимор, анклава Амбину (Окуси) с главен град Лифау, в западната му част, и малкия остров Атауру, или Камбинг, на север. Релефът е предимно планински. Най-високата точка е при връх Тата Май Лау – 2963 м., като на изток планините преминават в каменисто плато, завършващо с тясна блатиста равнина, на юг. В условията на влажен екваториален климат са се образували типични дъждовни гори, покриващи над 70% от площта на бившата колония. По крайбрежието са открити перспективни запаси от нефт и природен газ. Населението на Източен Тимор е около 1 млн души, а гъстотата е 60 д./км². Най-многобройни етнически групи са тетум (повече от половината от населението), мамбаи, токоде и различни папуаски племена, а католицизмът е религия за около 1/3 от жителите на страната. Столица е град Дили. Икономиката на острова е специализирана в земеделието и текстилното производство, а култури като кафе, ориз, копра, манго, ванилия, карамфил, банани, сандалово дърво и сладки картофи осигуряват основната част от износа.

Португалците откриват остров Тимор в началото на ХVІ век и през 1642 той вече е колония на Португалия. През 1859, островът е поделен на две колониални области, като португалските завоеватели усвояват източната, а холандците – западната част. Това разделение става основа за прокарването на държавната граница с днешна Индонезия.

Независимостта на Тимор Лесте е обявена на 28 ноември 1975. Още на следваща година обаче страната е окупирана от индонезийската армия и е насилствено обединена с Индонезия. Това провокира гражданска война, която се води повече от двайсет години, като в нея загиват над 100 000 души. Бунтовниците са обединени в Революционния фронт за освобождение на Източен Тимор (FRETILIN), чийто лидер е Хосе Хорта. През 1999, Тимор Лесте обявява едностранно своята независимост, но тя не е призната от Индонезия, която продължава военните действия. Ето защо в конфликта се намесва ООН и на 20 май 2002 Източен Тимор официално се отделя като независима държава. През същата година тя става част от Лузосферата.

Заключение

Географският модел, приложен от Португалия по време на колониалната епоха, определя създаването на културно-политическо пространство, което обхваща страни, разположени в райони с различни цивилизационни характеристики и ниво на икономическо развитие. Между тях се осъществяват разнообразни форми на сътрудничество, намерили израз в Организацията на португалски говорещите страни. Дори само присъствието в нея на държава като е Бразилия дава възможност на Португалия да се възприема като страна с висока потенциална геоикономическа стойност. Можем да направим извода, че въпреки  периферното си географско положение в Европа, благодарение на своята морска политика, Португалия съвсем не е държава с малки икономически възможности. Бразилия е богата на природни ресурси и притежава значителен стопански потенциал. В световната колониална история няма подобен аналог на близост между метрополия и колония в системата на техните политически и икономически взаимоотношения. Наличието на общи културни елементи, като език и религия, намира израз и във възприемането на модел за единен държавен организъм. Същевремено, афро-лузофонското пространство, представено предимно от Ангола и Мозамбик, също има своите важни функции, които са свързани с наличието на енергийни и минерални суровини със стратегическо значение. Трайното португалско присъствие в Източен Тимор и подкрепата за това бивше азиатско владение имат своето значение като проводник на икономическите интереси на Португалия в района. Ето защо смятам, че Португалия може да използва геоикономическите предимства на колониалното си величие, за да се превърне в действително влиятелна сила в Европа и атлантическия свят.

Бележки:

1. Понятието “лузофонски” произлиза от древното име на Португалия – Лузитания, наречена на обитавалите северната част на страната племена лузи (лузитани)

2. Гоа е със статут на щат, а Дамау и Дию представляват съюзни територии на Индия. Аомън е специален китайски административен район и има важно значение за съвременната икономика на азиатския гигант.

3. Идеята е Португалия да се превърне в “европейската Куба”, но по ред причини от вътрешно- и външнополитически характер тя не се осъществява и страната се насочва към по-активна европейска интеграция, израз на която е португалското членство в ЕС

4. Важна стъпка в това отношение е членството на Мозамбик в Британската Общност на нациите

Библиография:

Ангелов, Ч., Миниатюрни държави. С., 1994

Байков, Б. Социалистическият експеримент в Африка. С., 1991

Божинов, Н. и др., Светът – карти, имена, числа. С., 2007

Велю и др., Португалски хроники, С., 1979

Видрович, К., А. Монио, История на Черна Африка. С., 2004

Гър, Т., Народи срещу държави. С., 2002

Даков, В., Португалските владения в Африка. – История и география, 6, 1961

Дерменджиев, Ат., Дойков, В., Португалия. С., 2000

Димитров, Сл., География на португалоговорещите страни. Велико Търново, 2008

Енциклопедия ТЕМА, Азия. С., 2005

Енциклопедия ТЕМА, Америка и Океания. С., 2005

Енциклопедия ТЕМА, Африка. С., 2005

Енциклопедия ТЕМА, Европа. С., 2005

Йорданов, Б., Бразилия – чудо и реалност. С., 1975

Каравеев, А., Бразилия. Москва, 1974

Карастоянов, Ст., По някои проблеми на структурата на земевладението, земеползването и аграрните отношения в Португалия. – Год. на СУ, “Св. Кл. Охридски, книга 2 – География, т. 70, 1978

Коломиец, Г. Португалия, Москва, 1959

Лакост, Ив (съставител), Геополитически речник. С., 2005

Луканов и др., Евро-2004 Португалия. С.,2004

Луканов и др., Страните в света. С., 2008

Матеев, И., Източна Азия – икономика и политика. Велико Търново, 2009

Мирчева, Хр., Югоизточна Азия. Традиции и съвременост. С., 2001

Митев, Й., Салазаризмът. Велико Търново, 2007

Михайлов, Б., Португалия и Революцията на карамфилите. С., 2006

Ненов, Т. Ангола – страната на кафето и диамантите. С., 1985

Пантев, А., Защо две Америки. С., 1991

Ризов, Г. Езици и етноси на Африка. С., 2001

Ротермунд Х. И др., История на Южна и Източна Азия през ХІХ и ХХ в. С., 2003

Сарайва, Ж., История на Португалия. С., 2002

Скиавоне, Дж., Международни организации – справочник. С., 2006

Стам, Ан, Африканските цивилизации. Враца, 2003

Цолов, П. Ангола. С., 1966

Цолов, П. Мозамбик. С., 1967

Шевалие, Ф., История на Латинска Америка. С., 2002

Шюно, П., История на Латинска Америка. С., 2002

Armiño, K., Guia da reabilitação Pós-Guerra. O processo de Moçambigue e a contribuição das ONG. Bilbao, 1987

Coelho, M., Geografia do Brazil. São Paolo, 1990

Cortesão, J. Pauliceae Lusitania Monumenta Historica. Lisboa, 1956

Gama, J., A Política Externa Portuguesa 1999-2002. Lisboa, 2002

Lucci, E., As Regiões Brazileiras. São Paolo, 1976

Mello, A., Alguns aspectos sociollogicos da história económica recente do Brazil. Brazil, 2003

Portugal: Dez Anos de Política de Cooperação – Ministério dos Negócios Estrangeiros. Lisboa, 1995

Russell-Wood, A., A world on the move: Jke Portuguese in Africa, Asia and America 1415-1808. Manchester, 1992

Sodre, N., Formação histórica do Brasil. São Paulo, 1962

Spínola, A., Portugal e o futuro. Botafogo, 1974

* Преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”

[1] Понятието „лузофонски” произлиза от древното име на Португалия – Лузитания, наречена на обитавалите северната част на страната племена лузи (лузитани)

[2] Гоа е със статут на щат, а Дамау и Дию представляват съюзни територии на Индия. Аомън е специален китайски административен район и има важно значение за съвременната икономика на азиатския гигант.

[3] Идеята е Португалия да се превърне в „европейската Куба”, но по ред причини от вътрешно- и външнополитически характер тя не се осъществява и страната се насочва към по-активна европейска интеграция, израз на която е португалското членство в ЕС

[4] Важна стъпка в това отношение е членството на Мозамбик в Британската Общност на нациите

В началото на април, малко след като кървавите бунтове в централноазиатската република Киргизстан доведоха до свалянето на президента Курманбек Бакиев (дошъл на власт през 2005,  в резултат от поредната „цветна революция” в постсъветското пространство), вицепремиерът на временното правителство в Бишкек Омурбек Текебаев заяви следното в интервю за руското електронно издание „Газета.ru”: „Не сме канили руските ни приятели да вземат отношение към случващото се в Киргизстан. Но истината е, че на 23 март всички руски медии неочаквано ни оказаха информационна подкрепа срещу режима на Бакиев. Обществото прие това като подкрепа за опозицията от страна на Русия. Освен това Москва първа призна нашето правителство. В същото време, американските ни приятели, кой знае защо, предпочетоха да запазят мълчание, макар че обикновено те първи подкрепят подобни действия. Причината е, че този път американците бяха заложили всичко на Бакиев и още не могат да дойдат на себе си от случилото се. Затова и не са в състояние да предложат нищо”. Впрочем, както заяви при последното си посещение в Бразилия руският президент Медведев, ситуацията в Киргизстан е била обсъждана между него, американския президент Обама и президента на Казахстан Назарбаев, с цел да не се допусне „избухването на истинска гражданска война в страната и последващото и разпадане на части”. Според него, „можахме да избегнем подобно развитие, именно защото Бакиев склони да подаде оставка”..

Думите на вицепремиера Текебаев дават отлична представа за цялата парадоксалност на ситуацията в Киргизстан, където поредната „цветна” революция този път беше подкрепена не от Вашингтон, а от Москва. Поне засега, анализаторите са затрудняват да посочат, какви точно геополитически интереси на участниците в „Голямата игра”, която отново се вихри в Централна Азия и Средния Изток, доведоха до подобна трансформация. В тази връзка, интересна хипотеза лансира азербайджанският политолог Шамсудин Мамаев, който прави връзка между случилото се и процеса срещу известния терорист и наркотрафикант Абдулмалик Риги в съседен Иран. Според него, макар че сам по себе си не е особено значимо събитие, той спокойно би могъл да провокира своеобразен „ефект на доминото”, който, в крайна сметка, да е ускорил процеса на промените на Киргизстан.

Поредният етап от „Голямата игра” в Централна Азия

Мнозина смятат, че на 3 февруари 2009, когато все още действащият президент на Киргизстан Курманбек Бакиев реши да обяви именно в Москва решението си да закрие базата на американските военновъздушни сили в Манас (край столицата Бишкек), е започнал нов етап от „Голямата игра” между Вашингтон и Москва в региона. Както е известно, това се случи пет месеца след като руският президентът Медведев обяви, че страната му смята някои райони за зона на своите специални интереси и само две седмици след като Москва отпусна на Бишкек заем от два милиарда долара, както и безвъзмездна финансова помощ от 150 млн. долара. Тогава повечето експерти решиха, че именно това е цената за затварянето на американската база в Манас.

Разбира се, както можеше да се очаква, Вашингтон категорично отказа да се признае за победен. В крайна сметка, след като предложиха трикратно да увеличат наема, който плащат за базата и обещаха допълнителни инвестиции в нейната инфраструктура, американците запазиха правото да продължат да я ползват, вече като „Център за транзитни превози”. При това, САЩ не само си затвориха очите за нарастващите мащаби на политическите репресии в Киргизстан, но и се постараха всички договори за доставка на гориво и други материали за базата да бъдат сключени с компании, тясно свързани с клана на Бакиев. „По наши оценки, всяка година семейството на президента получава за базата най-малко 80 млн. долара, чиста печалба. Защото всичко, което дават американците отива изключително в техните джобове” – заяви навремето по този повод един от водачите на местната опозиция Едил Байсалов, който днес ръководи кабинета на временния премиер Роза Отунбаева. С други думи, Вашингтон, на практика, купи целия клан Бакиеви, още повече, че американците вече натрупаха богат опит в това отношение в съседен Афганистан, където първоначално осигуряваха закрила, а след това и успешна политическа кариера на удобните им местни политици. Междувременно, след още половин година, процесът срещу споменатия по-горе ирански терорист и наркотрафикант Риги нагледно демонстрира колко близки са станали отношенията между Вашингтон и Бишкек.

На 23 февруари 2010, самолет на авиокомпанията „Киргизстан”, пътуващ по маршрута Дубай-Бишкек, беше прехванат от два изтребителя на иранските военновъздушни сили, веднага след като пресече въздушното пространство на Иран. Те го принудиха да кацне, след което иранските специални служби арестуваха двама от пътниците в него. Единият бе водачът на водещата кървава терористична война срещу Иран сунитска организация „Джундала” („Бойците на Бога”) Абдулмалик Риги. Големият скандал обаче избухна, когато арестуваният Риги, за когото се знае че е тясно свързан с Ал Кайда, призна пред иранското следствие, че получава оръжие, взривни вещества и телекомуникационно оборудване от… ЦРУ. Както и, че Управлението е обещало да му осигури ново убежище в Киргизстан и то тъкмо в базата „Манас”. В подкрепа на тези показания, шефът на иранското разузнаване Хайдар Мослехи представи пред медиите снимки на Риги, които, според него, са правени в една от американските бази в Афганистан, само 24 часа преди той да бъде арестуван. Естествено, официален Вашингтон моментално опроверга всички тези твърдения, но на 9 март 2010 американското посолство в Бишкек съобщи, че по молба на киргизкото правителство САЩ проучват възможността за създаването, в южната част на страната, на тренировъчен център за местните специални части. На практика, това означаваше още по-голямо нарастване на американското военно присъствие в Киргизстан и появата на нова база на САЩ там. Което окончателно препълни чашата на търпението на противниците на президента Бакиев, както и на обществото, като цяло.

Още на следващия ден, Съветът на аксакалите (старейшините) на Киргизстан поиска незабавното затваряне на американския Център за транзитни превози, действащ на територията на летище „Манас”. Участниците в него изразиха тревогата си от факта, че достъпът на киргизките власти до Центъра ограничен и те нямат право да го проверяват, така че вече не може да се установи за какви точно цели САЩ използват този военен обект. В същото време, Съветът посочи в декларацията си, че „вследствие на безотговорната и безпринципна политика на висшето държавно ръководство, Киргизстан се оказа въвлечен в процеса на подготовка на терористите, действащи в региона”. Което беше ясен знак, че процесът срещу Риги в съседен Иран силно ги е впечатлил. Според киргизките старейшини, „докато присъствието на руски военни бази на наша територия е исторически обосновано и отговаря на стратегическите ни интереси, военното присъствие на САЩ и държавите от НАТО в Киргизстан се превръща в заплаха за нашите национални интереси”.

Както е известно, организацията „Джундала” беше създадена през 2003 от талибаните. За разлика от пакистанския филиал на Движението Талибан обаче, тя не воюва с правителството в Исламабад. Нейният враг е Иран, а в бойно поле на войната срещу него, организацията е превърнала източната иранска провинция Белуджистан. За ефективността и говори терористичното нападение от октомври 2009, когато атентатор-камикадзе на „Джундала” взриви шефа на Корпуса на стражите на ислямската революция в Белуджистан. Имайки предвид рязкото нарастване на напрежението между САЩ и Иран, на което сме свидетели напоследък, и подготовката на нови още по-сурови международни санкции срещу режима на аятоласите, самопризнанията на шефа на „Джундала” Риги свидетелстват, че американските бази в Киргизстан могат да се окажат (ако това вече не е станало) сред центровете за подготовката на диверсионните групи, които ще бъдат изпратени в Иран, в случай, че американците все пак се решат да нанесат военен удар по тази страна.

Едва ли можем да се съмняваме, че Москва бе силно обезпокоена от подобна провокативна активност на американските специални служби в зоната на собствените и „специални интереси” и то на фона на подготвяното от Вашингтон влизане на представители на т.нар. „умерени талибани” в правителството на афганистанския президент Карзаи. Както посочва в тази връзка и Шамсудин Мамаев, арестът и следствието срещу Абдулмалик Риги и особено сензационните му признания, са показали достатъчно ясно на основните играчи в региона – Иран, Русия, Узбекистан и Китай, наличието на много сериозен проблем, който незабавно следва да бъде решен по някакъв начин. В същото време, беше очевидно че за целта не можеше да се разчита на някаква помощ от режима на Курманбек Бакиев, който, след като прецени, че американците му предлагат по-изгодни условия и повече пари, окончателно се ориентира към тях, концентрирайки в същото време всичките си усилия за увековечаване властта на президентския клан в страната.

Киргизстан и централноазиатският наркотрафик

Впрочем, да не забравяме, че освен терорист и лидер на „Джундала”, арестуваният от иранските власти Абдулмалик Риги, се смята и за един най-големите наркотрафиканти в района на Средния Изток. В тази връзка, си струва да обърнем внимание и на друга екстравагантна хипотеза за случващото се в Киргизстан, което, според нейните привърженици, е свързано с транзита на афганистанските наркотици. Както е известно, напук на предварителните очаквания, след появата на корпуса на САЩ и НАТО в Афганистан, през 2001, производството на наркотици в тази страна, вместо да намалее, рязко нарасна (само в периода 2001-2007 обемът му се увеличи 40 пъти, достигайки 8200 тона годишно). В същото време, през последните години, съседен Киргизстан се превърна в ключов транспортен възел на „Великия път на хероина”, по който наркотрафикът от Афганистан върви към пазарите на Европа и Азия. Така, в един материал, появил се наскоро на сайта Oriental Review, се посочва, че: «Най-вероятно именно печалбата от нелегалния наркотрафик е била основният източник на доходи за клана Бакиев, по време на управлението на последния, през 2005-2010. Впрочем, същото се твърди и в публикувания на 13 април анализ на американската център Stratfor. Налице са редица свидетелства, че самото идване на Курманбек Бакиев на власт, през март 2005, на вълната на т.нар. «революция на лалетата», е било финансирано и подкрепено от проспериращата транснационална наркомафия”. Позициите на централноазиатските наркобарони в Киргизстан са изключително силни. Смята се дори, че площите, засети с опиумен мак в тази държава, почти не отстъпват на маковите полета в съседен Афганистан. От друга страна, киргизките правозащитни организации неколкократно предупреждаваха, че базата на американските ВВС в „Манас”, която е ключов пункт за снабдяването на чуждестранния корпус в Афганистан, също може да се използва от наркотрафикантите. Впрочем, през септември 2009, същата теза лансира и китайският официоз „Женмин жибао”, посочвайки, че „според редица експерти, авиобазата „Манас” в Киргизстан може да се използва от свързани с наркомафията чуждестранни военни за транзита на наркотици от Афганистан”. Можем само да гадаем обаче, дали връзките на Бакиев с наркомафията са сред причините за свалянето му, или пък (както смятат някои почитатели на конспиративните теории), тя също е участвала в свалянето му. Ако второто се окаже вярно, това не само ще доведе до рязка дестабилизация на региона, но и би било огромно предизвикателство за стратегическите интереси на ключовите регионални играчи, в лицето на Китай, Русия, Иран и Казахстан.

Макар че редица западни аналитични центрове (включително Stratfor) побързаха да заключат, че зад събитията, разтърсващи Киргизстан от 6 април насам, под една или друга форма стои Русия, истината е, че смяната на властта в постсъветската република,, която при това не е приключила напълно, постава нови предизвикателства пред Москва. Още повече, че опитите за разрешаването на вътрешнополитическата криза в Киргизстан да се използва инструментариума на организации като ОНД, ОДКС или ШОС, засега не дават резултат.

В същото време, дори ако приемем, че Бакиев действително е водил проамериканска политика, засега липсват солидни гаранции, че наследниците му няма да се придържат към подобен курс. Според мнозина анализатори (включително и руски), те са склонни да продължат «мултивекторната» външна политика на сваления президент. Показателно в това отношение е, че паралелно с провеждането на преговори за поредните грантове и заеми от Москва, новото правителство в Бишкек декларира, че американския «Център за транзитни превози» в Манас засега ще продължи да функционира.

Разбира се, това не е в синхрон с доминиращите настроения в киргизкото общество, което вижда в руснаците едва ли не единствения гарант за собственото си оцеляване. Всъщност, истината е, че споровете за това, кой модел е по-подходящ за централноазиатските държави – дали либералният или пък «авторитарният» на Ислам Каримов, подминават истинските проблеми на разединения в момента регион. А те наистина са многобройни: обусловената от географското му единство прозрачност на държавните граници, неравномерното разпределение на вносните ресурси, наличието на значителни етнически анклави на териториите на Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, както и нарастващото влиняие на радикалния ислям, и могат да бъдат успешно решени само ако регионът бъде обединен в рамките на общо цивилизационно пространство и единен социално-икономически комплекс. В противен случай той неизбежно става силно уязвим за най-различни вътрешни и външни предизвикателства.

Според редица руски и западни експерти, потенциалните конфликти, които в момента са в латентно състояние, могат да се актуализират само след няколко месеца, като основната горища точка си остава Ферганската долина, на изток и юг от която са обхванатите от безредици южни зони на Киргизстан. Тя е ключов пункт, даващ възможност на онзи, който я контролира, да въздейства едновременно върху Казахстан, Русия, Китай и Иран. Опитвайки да си представим моделите на евентуалните бъдещи сблъсъци, можем да си припомним кървавия киргизско-узбекски конфликт в Ошка област, през 1990 (в чиято основа бяха споровете за местните водни ресурси), действията на терористите от Ислямското движение на Узбекистан през 1999, или пък събитията в Андиджан, през 2005.

В този смисъл, идеята за създаването на руски военни бази в Ош и Баткен се очертава като единствения за момента начин да не се допусне мащабна дестабилизация на Ферганската долина. Както е известно, тя се дискутира на експертно равнище, макар че донякъде противоречи на провежданото в момента «оптимизиране» на руското военно присъствие в Централна Азия. В същото време, както вече посочих, американците предлагат да създадат в Баткен «антитерористичен център». Между другото, по някои данни, именно към Баткен е пътувал и задържаният от иранските власти терорист и наркотрафикант Абдулмалик Риги.

В същото време, точно сега (и особено на фона на приповдигнатото настроение след подписания в Прага доворор СНВ-3) трудно може да се очаква Москва да предприеме някакви радикални мерки за противодействие на американските военни планове в Централна Азия. Тя обаче едва ли ще се задоволи просто да следи активността на САЩ в региона. Сегашната ситуация, в която постоянните разговори за необходимостта от създаване на ефективни механизми за сигурност не се подкрепят от конкретни споразумения, а всяка държава от региона е принудена сама да взема мерки за гарантиране на собствената си сигурност, не може да продължава до безкрайност. Защото ръстът на взаимното недоверие и окончателната минимизация на влиянието на структурите, за чието създаване и налагане Москва изразходва толкова време и сили, е само една от опасните последици от тази ситуация, да не говорим за ръста на наркотрафика и заплахата от мащабна дестабилизация по целия периметър на южните граници на Русия.

Заключение

И така, макар че основните причини за започналите на 6 април безредици, довели до свалянето на президента Бакиев, очевидно следва да се търсят във вътрешнополитическите процеси, развиващи се в самия Киргизстан, символично е, че тъкмо в деня, когато там избухна втората „цветна революция”, киргизките старейшини, на специално свикана пресконференция, отново заявиха, че именно американското военно присъствие е причината за политическите сътресения в страната. Според тях, базата на САЩ се е превърнала в своеобразна „гаранция за управлението” на Бакиев и клана му, които, разчитайки на нея, „си позволяват вопиющи нарушения на човешките права и потискат свободното слово”. В резолюцията на Съвета на аксакалите се посочва и, че „неспазването на международните договори и споразумения стана причина за влошаване на отношенията ни със съседите, особено с традиционния ни стратегически партньор и приятел на страната – Русия”. „Смятаме – подчертават в резолюцията си старейшините – че разполагането на военни бази на двете водещи световни държави, които се придържат към противоположни позиции по много въпроси на международната политика, не е допустимо на една толкова малка територия, като нашата”. Ето как, в крайна сметка, наистина може да се окаже, че незначителното на пръв поглед събитие – арестът на иранския терорист Риги през февруари и последвалите разкрития за дейността му, е провокирало своеобразен ефект на доминото, който в крайна сметка е довел до смяната на властта в Киргизстан, или поне значително я е ускорил.

* Българско геополитическо дружество