Съвременен Китай представлява своеобразен остров. Макар и да не е обкръжен отвсякъде с вода (с океана граничи само източният му фланг), Китай граничи с територии, чието преодоляване е трудно, практически по всички направления. Има няколко региона, през които това би могло да стане по-лесно, но за да разберем Китай, следва да започнем с визуализацията на планините, джунглите и пустините, които го „затварят”.
Тази външна обвивка едновременно и съдържа в себе си, и защитава Китай.
Китай следва да бъде разделен на две части: китайският „хартленд” и некитайските буферни региони, които го обкръжават. През Китай преминава линия, известна като 15-дюймова изохиета (т.е. линия, свързваща зоните с еднакви количества валежи – б.р.). На изток от нея, падат над 15 дюйма (1 дюйм = 24,5 см) валежи годишно, докато на запад валежите са по-малко. Основната част от китайското население живее на изток и на юг от тази линия. Това е т.нар. „хански Китай”, т.е. китайския „хартленд”. Това е територията, където живеят мнозинството китайци, родината на ханския етнос, т.е. онова, което светът познава като „китайско”. Важно е да не забравяме, че в този район, чиято площ се равнява на половината от САЩ, живеят над един милиард души.
Китайският хартленд се разделя на две части – северна и южна, като последните, на свой ред, представят и двата основни диалекта – „мандарин”, в северната, и кантонския – в южната част на страната. Тези диалекти имат една и съща писменост, но в звуково отношение силно се различават. Китайският хартленд се определя от две основни реки – Хуанхъ, на север, и Янцзъ – на юг, където протича и още една, по-малка – т.нар. Перлена река (Джудзян). Хартлендът е селскостопанския регион на Китай. Но, което е най-важното, в Китай, на глава от населението, се пада приблизително три пъти по-малко земя, отколкото са средните показатели за останалия свят. Тази особеност е определяща за новата китайска история, както по отношение на ниското жизнено равнище, така и на опитите за преодоляването му.
Този хартленд е заобиколен от своеобразен пръстен от нехански региони – Тибет, Синцзян (населен с мюсюлмани-уйгури), Вътрешна Монголия и Манчжурия. Това са буферни региони, които, исторически, попадат под властта на Китай, когато той е достатъчно силен, и се отделят от него, когато отслабне. Днес присъствието на все по-голям брой ханци в тези региони е причина за напрежение, но пък именно днес хански Китай е изключително силен.
Освен това, има региони, където възникват историческите заплахи за Китай. Хански Китай е пълноводен регион, където падат значително количество валежи. Затова той винаги е бил земя на фермери и търговци. В същото време, прилежащите зони традиционно се обитават от номади и конници. През ХІІІ век, монголците, обединени от Чингисхан, нахлуват и окупират (до ХV век) част от хански Китай, преди династията Хан да наложи властта си над страната. След този период, китайската стратегия си остава една и съща: бавно и систематично утвърждаване на контрола над въпросните външни региони с цел да бъде защитен основният хански етнос от набезите на номадите. Този императив е и основния двигател на китайската външна политика. Въпреки дисбаланса на населението си, а може би тъкмо заради това, Китай се смята за прекалено уязвим пред евентуални военни заплахи от север и запад. Защитата на огромното земеделско население от тях се оказва трудна задача. Най-простото решение, към което се ориентира и Китай, е установяването на диаметрално противоположен вътрешен ред и постоянен натиск върху потенциалните завоеватели.
Има обаче и друга причина. Освен съществуването на „буферите”, контролът върху тях гарантира сигурността на границите. Контролирайки периферните територии, Китай надеждно защитава хартленда си.
Характерът на китайските граници
Сега, нека се опитаме да анализираме последователно характера на китайските граници, като започнем от изток, покрай южната граница с Виетнам и Мянма.
Границата с Виетнам е единствената леснопроходима, както за големите армии, така и за мащабните търговски потоци. Тук е мястото да си припомним, че сравнително немного отдавна – през 1979, Китай и Виетнам водиха кратка „гранична” война, както и, че в миналото Китай неколкократно е доминирал над Виетнам. Останалата част от южната граница на китайската провинция Юнан – с Лаос и Мянма, минава през труднопроходими хълмисти джунгли, където, на практика, липсват големи пътища. Интензивното и мащабно движение през тези граници, фактически, е невъзможно. По време на Втората световна война, американците и британците опитват да изградят т.нар. Бирмански път, за да стигнат до Юнан и да снабдяват с оръжие войските на Чан Кайши, но се сблъскват с грандиозни трудности, придобили почти легендарен характер. Тоест, в тази зона, Китай може да се чувства в безопасност.
Китайския планински връх Хкакабо Рази (5881 м) е точката, където се събират границите на Китай, Мянма и Индия. Оттук започва югозападната китайска граница, минаваща по хребета на Хималаите. По-точно, това е границата на контролирания от Китай Тибет, граничещ с Индия и две хималайски държави – Непал и Бутан. Тази граница съвпада с дългата дъга, преминаваща през Пакистан, Таджикистан и Киргизстан и завършваща с връх Победа (7439 м), където се събират границите на Китай, Киргизстан и Казахстан. Преходът през тази зона е много труден, макар че в исторически план отделни нейни части са били използвани като търговски маршрути. Като цяло обаче, Хималаите са пречка както за осъществяването на сериозна търговия, така и на мащабни военни действия. Тоест, Индия и Китай, също както и Китай и по-голямата част от Централна Азия, са изолирани едни от други.
Единственото изключение е граничният участък с Казахстан. Този район е проходим, но през него се осъществява сравнително малък транспортен трафик. Но, доколкото съществуващите магистрали се разширяват (а се строят и нови), това ще бъде основния маршрут между Китай и останалата част на Евразия. Това е единственият сухопътен мост от китайския „остров”, който може да се използва. Казахстанската граница обаче се намира на разстояние почти хиляда мили от първите хански китайски провинции, като маршрутът преминава през слабонаселените територии на един предимно мюсюлмански регион, представляващ значителен проблем за Китай. Важно е да отбележим, че древният Път на коприната от Китай на Запад, е минавал именно през Синцзян и Казахстан, просто защото това бил единственият възможен маршрут.
Накрая, Китай има и дълга северна граница с Монголия, а след това и с Русия, която стига чак до Тихия океан. Тя, разбира се, е проходима. Именно оттук са се осъществявали успешните нахлувания в Китай, например, когато монголската конница завладява огромни части от хански Китай. През други периоди, китайските буфери – Вътрешна Монголия и Манчжурия, защитават хански Китай от подобни външни атаки. Самите китайци не осъществяват инвазия на север по две причини. На първо място, исторически, там просто не е имало какво да се завладява. На второ, от север на юг, достъпът е затруднен. Русия разполага с две железопътни линии – Транссибирската и Байкало-амурската, която съединява тези два региона и е свързана с първата. Освен тях обаче, от изток на запад, липсва наземен транспорт, който да свързва регионите на Русия. Освен това, няма и транспортни връзки между севера и юга. В резултат, земите, които на пръв поглед изглеждат съвсем достъпни, на практика съвсем не са такива.
Руската област, която е най-достъпна за Китай, е регионът, граничещ с Тихия океан – от Владивосток до Благовещенск. Той разполага с нелоши транспортни магистрали, сравнително населен е и, определено, представлява интерес за Китай. Ако някога избухне сериозен конфликт между Китай и Русия, това ще стане именно тук. Освен това, този регион граничи с Корейския полуостров, т.е. зоната на последния голям военен конфликт с китайско участие.
Остава китайското тихоокеанско крайбрежие, по което са разположени многобройни пристанища и, което, в исторически план, е играло важна роля за крайбрежната търговия. Интересно е, че като изключим опита на монголците да нахлуят в Япония и единствения основен маршрут на Китай към Индийския океан, използван най-вече за търговия, китайците доста бързо се отказват от експанзия по това направление. Всъщност, Китай никога не е бил морска държава. Чак до ХІХ век той не се сблъсква с противници, способни да го застрашат откъм морето и, като следствие от това, няма особено желание да изразходва огромни средства за изграждането и поддържането на силен флот.
Контролирайки Тибет, Синцзян, Вътрешна Монголия и Манчжурия, Китай е изолирана държава. Хански Китай потенциално е подложен на напрежение само в една точка – на югоизток, с Виетнам. Друга подобна точка се намира в Източна Манчжурия и касае Сибир и Корея. Накрая, единственото открито пространство в останалата част на Евразия се намира на границата между Синцзян и Казахстан.
След появата на европейците в западната част на Тихия океан, през първата поливина на ХІХ век, в най-уязвима зона на Китай се превръща негово крайбрежие. Наред с европейските посегателства, в които търговските интереси биват подкрепени от ограничена военна сила, Китай страда най-много от продължителната гражданска война, след която японците нахлуват и окупират по-голямата част от Източен Китай, както и Манчжурия, в началото на 30-те години на ХХ век. Въпреки несъизмеримо по-голямата си военна мощ и продължилата над десет години война, Япония не съумява да принуди китайското правителство да капитулира. Този прост факт се обяснява с това, че хански Китай, имайки предвид неговите размери и гъстотата на населението му, просто не може да бъде пасивна зона. Затова, без значение колко военни победи удържат японците, те така и не успяват да победят китайците.
Предвид размерите и числеността на населението му, е много трудно да бъде осъществена военна интервенция срещу Китай, още по-трудно пък е той да бъде завладян. Впрочем, за самите китайци също е трудно да осъществяват подобни интервенции – това не е невъзможно, но е доста сложно. Разполагайки с 1/5 от световното население, Китай трудно може да се огради със стена от останалия свят, както се опитва преди силовата намеса на Великобритания, през ХІХ век. Всичко това означава, че Китай е много специфична велика държава, която е принудена да се държи съвършено различно от другите велики държави.
Основните императиви на китайската геополитика
Китай подчинява действията си на три най-важни геополитически императива:
- съхраняване на вътрешното единство в ханските китайски региони;
- осъществяване на контрол над буферните региони;
- защита на китайските брегове от чуждестранни посегателства.
Съхраняването на вътрешното единство
Китай представлява по-затворена държава, отколкото която и да било друга велика сила. Числеността на населението му, наред с безопасните граници и сравнително изобилните ресурси, му позволяват да се развива, ограничавайки се с минимални контакти с останалия свят, ако реши да следва подобна политика. През маоисткия период например, Китай се превръща в „държава-остров”, на първо място, по вътрешни съображения, основаващи се на безразличието и дори враждебността към останалия свят. Той се чувства в безопасност, като изключим участието му в Корейската война и усилията за успокояване на неспокойните буферни региони. Вътре в самия Китай обаче, периодично възниква самоорганизиран хаос. За Китай, слабостта на това островно положение е свързана най-вече с бедността. Имайки предвид съотношението между площта на обработваемите земи и броя на населението, става ясно, че затворен Китай означава беден Китай. Населението е толкова бедно, че икономическото развитие, продиктувано от вътрешното търсене (заради ограничения му характер) се оказва невъзможно. В същото време, подобен изолиран Китай може по-лесно да бъде управляван с помощта на централизирано правителство. Голямата опасност за Китай е евентуалния разрив и разцепление сред самия хански етнос. Ако това се случи, т.е. ако централното правителство отслабне, периферните региони ще започнат да се откъсват от него и Китай ще се окаже уязвим пред чужденците, които няма да пропуснат да се възползват от слабостта му.
Затова, китайският просперитет изисква страната активно да участва в международната търговия, изнасяйки коприна, сребро и индустриални стоки. В исторически план, търговията никога не е била проблем за Китай. Пътят на коприната позволява на чуждите влияния да проникнат в страната и, като последица от растящото богатство, да генерират известна нестабилност. Като цяло обаче, това не се оказва непреодолим проблем за Китай.
Индустриалната динамика променя както географията на китайската търговия, така и последиците от нея. В средата на ХІХ век, когато Европа (начело с Великобритания) принуждава китайското правителство да направи сериозни търговски отстъпки на британците, се отваря нова глава в китайската история. За първи път, тихоокеанското крайбрежие, а не Централна Азия, се превръща в основната зона на взаимодействие на Китай със света. Това, на свой ред, значително дестабилизира страната.
Тъй като търговията между Китай и останалия свят се активизира, китайците, пряко ангажирани с нея, значително увеличават благосъстоянието си. По онова време, живеещите в крайбрежните китайски провинции, които са най-силно въвлечени в търговията, стават относително богати (не в сравнение с буферните региони, които винаги са били много бедни, а спрямо отдалечените от морето хански провинции на Китай), докато животът на селските стопани от вътрешните области си остава труден.
Централно правителство балансира между различните интереси в крайбрежната зона на Китай и вътрешните райони. Първите, в частност, заради наскоро придобитата водеща роля, са заинтересовани от запазването и задълбочаването на отношенията с европейските държави, САЩ и Япония. Колкото по-интензивно се развива търговията с тях, толкова по-богати стават елитите по крайбрежието и нарастват различията между регионите. Постепенно, властта на чужденците, съюзили се с китайските търговци и политици от крайбрежните райони, става по-силна от тази на централното правителство. Така, най-страшният геополитически кошмар на Китай се превръща в реалност. Държавата започва да се фрагментира и да се разпада на отделни региони, някои от които, до голяма степен, се контролират от чужденците или по-точно от чуждестранните търговския интереси. Пекин губи контрола над страната. Следва да отбележим, че тъкмо това е контекстът, заради който Япония решава да нахлуе в Китай, което обаче се оказва стратегическа грешка, заради неспособността и да му нанесе окончателно поражение.
Навремето, освен реализацията на марксистките постулати, Мао Цзедун си поставя три основни цели. На първо място, той иска отново да „централизира” Китай, т.е. да възстанови ролята на Пекин като столица и политически център. На второ място, се стреми да сложи край на голямото неравенство между крайбрежната зона и останалите части на Китай. На трето място, Мао иска да прогони чужденците от страната. С други думи, той просто цели да възстанови обединен хански Китай.
Първият опит на Мао в тази посока е въстанието в редица китайски градове през 1927, но то се проваля, тъй като коалицията между китайските крайбрежни елити и чуждите държави се оказва прекалено силна. Затова, той предприема продължителен поход във вътрешността на Китай, където сформира масова селска армия, която е едновременна и националистическа, и егалитаристка, а през 1948 се връща с нея в крайбрежната зона и прогонва оттам чужденците. Мао трансформира Китай, възстановява централизираното управление и приема неизбежния резултат от това. Китайците стават равни, но прекалено бедни.
Фундаменталният геополитически проблем на Китай е, че за да може да се развива, той трябва да участва в международната търговия. Но, ако го прави, е длъжен да използва крайбрежните градове и прилежащите райони като своеобразен „интерфейс” с външния свят. Когато това става, крайбрежните градове и прилежащите им райони стават все по-богати. Влиянието на чужденците в тези региони нараства, техните интереси съвпадат с онези на местните китайци и те съвместно започват да се конкурират с централната власт. Китай постоянно е изправен пред въпроса, как би могло да се избегне подобно развитие, без страната да престане да участва активно в международната търговия.
Контролът над буферните региони
Когато Мао подготвя похода си към властта, отслабването на централната власт, войната между хански Китай и Япония, гражданската война и възходът на регионализма създават такова голямо напрежение за „центъра”, каквото той просто не може да понесе. Макар че Манчжурия формално се намира под китайско контрол, Външна Монголия е поставена под съветски контрол, като Съветите разпространяват влиянието си (да не забравяме, че съветската власт е нещо много повече от марксистка идеология) и във Вътрешна Монголия и Тибет. Синзцян също все повече се отдалечава от Китай.
Още по времето, когато Мао се сражава по фронтовете на гражданската война, той се стреми да заложи основите за реинтеграцията и контрола над буферните региони. Интересно е, че първите му стъпки в тази посока са към париране на съветските интереси във въпросните региони. Мао съумява да консолидира китайския комунистически контрол над Манчжурия и Вътрешна Монголия, ефективно изтласквайки оттам Съветите. Синцзян пък се контролира от местния военен командир Ян Цзянсин, като скоро след края на гражданската война, Мао се обръща срещу него и овладява Синцзян. Накрая, през 1950 той се насочва към Тибет, който е окончателно завладян година по-късно. Бързата консолидация на регионите дава на Мао онова, към което се стреми, ликвидирайки опасността от нахлуване в Китай. Защото контролът над Тибет означава, че Индия няма да може да се прехвърли отвъд Хималаите и да си създаде стратегическа оперативна база в Тибетското плато. В Хималаите могат да се водят отделни сражения, но никой не е в състояние да прехвърля цели дивизии през тези планини, нито пък да гарантира снабдяването им. Докато Тибет остава в китайски ръце, индийците са толкова опасни за Китай, колкото и ако живееха на тъмната страна на Луната. Синцзян, Вътрешна Монголия и Манчжурия формират своеобразен буфер между Китай и Съветския съюз. Мао е повече геополитик, отколкото идеолог и не изпитва особено доверие към Съветите. При наличието на тези „буфери” обаче, те не биха се осмелили да нахлуят в Китай. Разстоянията, лошите комуникации и недостигът на ресурси означават, че евентуално съветско нахлуване би било съпроводено със сериозни логистични проблеми и, още преди да достигнат районите, населени с ханци, Съветите биха затънали в пространството, по същия начин като японците.
Китай има геополитически проблеми със съседен Виетнам, Пакистан и Афганистан, но наистина сериозен проблем възниква на североизток – в Манчжурия, или по-точно в Корея. Истината е, че Съветите, в по-голяма степен, отколкото Китай, подстрекават Северна Корея да нападне Южна, през 1950. Трудно можем да си представим, какво си е мислел Йосиф Сталин, но за него тази ситуация се оказва изключително печеливша. Както е известно, в Корейската война се намесват САЩ, които нанасят поражение на севернокорейската армия и стигат до граничната с Китай река Ялу. Виждайки струпването на отлично въоръжените и подготвени американски части край границата си, китайците решават да ги блокират предварително, стоварвайки десант на юг. Резултатът е проточила се цели три години жестока война, в която китайците губят около половин милион души. От съветска гледна точка, тази война между Китай е САЩ е най-доброто, което би могло да се случи. В същото време, както се посочва в един анализ на Агенция Stratfor по темата, войната демонстрира болезнената чувствителност на Китай към всяко евентуално посегателство към границите му, или пък срещу „буферите”, формиращи основите на националната му сигурност. По отношение на буферните региони, контролирани от Китай, крайбрежната зона се очертава като най-уязвимото място на страната, но тази уязвимост няма военни измерения.
Защитата на крайбрежието
Имайки предвид горчивия японски опит, никой вече не възнамерява (нито пък разполага с достатъчно сили) да нахлува в Китай, разчитайки да постигне пълна победа. Основната опасност за Китай не е военното нападение отвън. За него, гарантирането на сигурността на буферните му региони обикновено изключва военните проблеми. Големият геополитически проблем на Китай е икономиката.
Истинската заплаха за крайбрежен Китай има икономически характер, макар че мнозинството китайци не определят открито това като заплаха. Както видяхме, британската инвазия в Китай води до дестабилизирането на страната и гражданска война, като практически напълно ликвидира централната власт. Всичко това е провокирано от икономическия просперитет на крайбрежието. Мао решава проблема като изкуствено ограничава реалното икономическо развитие на тази част на Китай и ликвидира прослойката, сътрудничела на чуждестранния бизнес (т.нар. „компрадори”). За Мао, ксенофобията е органичен елемент на „естествената политика”. Той вижда, как чуждестранното присъствие ерозира стабилността на Китай и предпочита „единството на бедните” пред хаоса. Освен това, Мао е наясно, че, предвид размерите на китайското население и географията на страната, тя ще може да се защити от потенциален агресор и без наличието на модерен военно-индустриален комплекс.
Неговият наследник Дън Сяопин поема управлението на могъща държава, контролираща центъра и буферните региони. Подложен на силен политически натиск, той се ангажира с повишаване на жизненото равнище в страната, като, без съмнение, е съвсем наясно, че техническият разрив между различните региони на хански Китай, в крайна сметка, застрашава националната сигурност. Затова, Дън предприема една историческа авантюра. Той знае, че китайската икономика не може да се развива, откъсната от света. Вътрешното търсене в страната е твърде слабо, тъй като китайците са прекалено бедни. Затова Дън Сяопин решава да „отвори” Китай за чуждестранните инвестиции и, паралелно, да преориентира китайската икономика, от селското стопанство и тежката индустрия, към експортно-ориентираните отрасли. По този начин, той разчита, че ще се повиши жизненото равнище, страната ще се сдобие с необходимите и модерни технологии, а квалификацията и производителността на китайската работна сила рязко ще се нараснат. В същото време, Дън се надява, че този път усилията за модернизация няма да доведат до дестабилизацията на Китай и появата на силно напрежение между проспериращите крайбрежни провинции и вътрешността на страната, ръст на регионализма или пък до чуждестранен контрол върху крайбрежната зона. Той смята, че може да избегне всичко това, като съхрани силната централна власт, опираща се на вярната и армия и апарата на Комунистическата партия. Наследниците му продължават да утвърждават лоялността на китайците към държавата, а не към чуждестранните инвеститори, които могат да ги направят богати. Това е онзи залог, който се разиграва и днес.
Геополитиката и сегашното положение на Китай
От политическа и военна гледна точка, Китай успя да постигне стратегическите си цели. Буферните региони са непокътнати и Китай не е застрашен от никакви сериозни заплахи в Евразия. Пекин разглежда опитите на Запада да го принуди да напусне Тибет, като опит за ерозия на китайската национална сигурност. Всъщност, Тибет не е сериозен дразнител за Китай. Той няма никакво намерение да го изостави, тибетците пък нямат достатъчно сили за победоносно въстание, а и никой не планира въоръжена интервенция в региона. По същия начин, уйгурските мюсюлмани в Синцзян са просто дразнител, но не и непосредствена заплаха за Пекин. На свой ред, руснаците не са заинтересовани, нито пък имат възможности за инвазия в Китай, а Корейският полуостров не представлява директна заплаха за китайците.
Всъщност, най-голяма военна заплаха за Китай представлява военноморският флот на САЩ. Китайците стават все по-зависими от морската търговия, а американският флот има възможност (ако поиска) да блокира пристанищата на Китай. Ако го направят, САЩ ще поставят Пекин на колене. Затова основната цел на китайските военни е да направят невъзможна подобна блокада. Китай се нуждае от няколко поколения за да изгради флот, който да е в състояние да се конкурира в военноморските сили на САЩ. Само за подготовката на морски летци, за осъществяването на ефективни операции с участието на самолетоносачи, ще са необходими най-малкото няколко десетилетия докато сегашните курсанти станат капитани и адмирали. И то без да броим времето, необходимо за създаването на самолетоносачите и съответните самолети, както и за усвояване на тънкостите при провеждането на операции с тяхно участие.
Основната задача пред Китай е да направи блокадата толкова неизгодна, че американците никога да не се опитат да я осъществят. За целта, китайците се запасяват с противокорабни ракети с наземно и подводно базиране. Стратегическото решение за Китай е той да създаде ракетни сили, които да са достатъчно разсеяни в пространството (така че да не могат лесно да бъдат унищожени от САЩ) и да имат достатъчно голям радиус на действие, така че да държат американците на значително разстояние – например в централната част на Тихия океан.
За да бъдат ефективни тези ракетни сили, те трябва да са в състояние да откриват и проследяват потенциалните цели. Затова, ако китайците продължат да развиват именно тази стратегия, те ще бъдат принудени да създадат собствени системи за морско разузнаване с космическо базиране. И тъкмо това са технологиите, по които те работят в момента. Противокорабните ракети и космическите системи, включително антиспътниковите системи, предназначени да „ослепят” американците, определят мащабите на китайското военно противодействие срещу единствената значима военна заплаха за Китай.
Освен това, Пекин може да използва тези ракети за блокирането на Тайван и прехващани на корабите, опитващи се да го нарушат. Китайците обаче не разполагат с военноморски сили за да осъществят десант на сушата и така да подкрепят и финализират операцията по „реинтегрирането” на острова. Освен това, Китай не е в състояние да наложи въздушно господство в Тайванския пролив. Той би могъл да причини големи неприятности на Тайван, но не и да го окупира.
Ракетите, спътниците и подводниците определят военноморската стратегия на Китай
За Китай, основният проблем, касаещ Тайван, е свързан с морето. Тайван е така разположен, че е изключително подходящ за разполагане на военновъздушни и военноморски бази, които да пресекат транспортните комуникации между Южнокитайско и Източнокитайско море, изолирайки, на практика, северното крайбрежие на Китай и Шанхай. Всъщност, ако разгледаме архипелага Рюкю, простиращ се от Тайван до Япония, и също го включим в тази схема, виждаме, че блокадата на севернокитайското крайбрежие е възможно и без Тайван. По принцип, островът няма кой знае какво значение за Китай, освен ако не провежда откровено враждебна политика към него или е част от антикитайски съюз (например със САЩ). Ако това е така, географското положение на Тайван може да създаде много сериозни проблеми на Китай. Освен това, островът има голямо символично значение за китайците и повдигането на този въпрос традиционно възпламенява националистическите им чувства. Тоест, макар Тайван да не представлява пряка заплаха, той може да бъде косвена опасност, която Китай не може да игнорира.
Има един регион, където в момента Пекин осъществява умерена експанзия - това е Централна Азия и, в частност, Казахстан. Някога част от Великия път на коприната, днешен Казахстан е страна, разполагаща с толкова необходимите за китайското развитие енергоносители. Китайците активно работят за развитието на търговските отношения с Казахстан и разширяване на транспортната му инфраструктура. Тези комуникации отварят търговски път, даващ възможност петролните потоци да бъдат насочени в едната му посока, а индустриалните товари – в другата.
При това обаче, китайците нарушават сферата на влияние на Русия в постсъветското пространство. Руснаците бяха склонни да се примирят с ръста на китайската икономическа активност в региона, но се опасяват от превръщането на Китай в политическа велика сила. В исторически план, Казахстан представлява буферна държава, защитаваща европейската част на Русия от китайската експанзия и в продължение на векове страната е подчинена на Москва. Развитието на събитията в този регион следва внимателно да бъде наблюдавано. Ако Русия реши, че Китай демонстрира прекалена самоувереност в него, тя може да отговори на китайската икономическа мощ с военни мерки.
Исторически погледнато, китайско-руските отношения винаги са били сложни. До Втората световна война, Съветите се опитват да манипулират китайската политика. След 1945, отношенията между Съветския съюз и Китай никога не са били толкова добри, както твърдят някои, а понякога дори са откровено враждебни, както например през 1969, когато руските и китайски войски се сражават на река Усури. Руснаците, традиционно се опасяват от китайска експанзия в районите по тихоокеанското си крайбрежие. Китайците пък са загрижени от руско проникване в Манчжурия и дори отвъд нея.
Всичко това обаче не се случва, защото логистичните усилия, свързани с подобни действия, биха се оказали непропорционални, затова нито една от страните не иска да рискува в битка с другата. Според мен, това съображение е валидно и за сегашната ситуация. В същото време обаче, нарастващото китайско влияние в Казахстан няма как да не тревожи руснаците, които биха могли да опитат да го изтласкат оттам. Но, ако решат да го направят, това би прераснало в сериозен проблем. Втора точка за взаимен натиск между двете страни ще бъде Тихоокеанският регион, като нещата допълнително се усложняват от близостта на Корея.
Всичко това обаче, са само теоретични възможности. Заплахата от американска блокада на китайската крайбрежие и използването на Тайван за изолацията на Северен Китай, както и конфликтът с руснаците заради Казахстан, са все възможности, които китайците следва да отчитат, ако искат да са готови за най-лошия сценарий. На практика обаче, САЩ не са заинтересовани от блокирането на Китай, а китайците и руснаците не възнамеряват да изострят конкуренцията си в Казахстан.
Китай няма геополитически проблем, който да притежава чисто военни измерения. Това е свързано с традиционната му силово позициониране и гарантиране на физическата сигурност, например с помощта на буферните региони. Китай съумява да го постигне, подчинявайки действията си на три основни стратегически императиви (за които споменах по-горе). В момента, той изглежда най-уязвим по отношение на първия императив: единството на хански Китай. Последното не е свързано с някаква военна заплаха, заплахата в случая е икономическа.
Икономическите измерения на китайската геополитика
Тоест, основният геополитическо проблем на Китай е икономически и има два основни аспекта. Първият е доста прост. Китайската икономика е ориентирана към износа, което прави страната зависима отвън. Независимо от това, колко са големи валутните му резерви, с колко много високи технологии разполага или пък, колко евтина е работната му сила, Китай зависи от готовността и възможността на другите държави да внасят неговата продукция, както и от възможностите за физическата и доставка до техните пазари. Всяко нарушаване на този процес оказва директно влияние върху състоянието на китайската икономика.
Основната причина другите държави да купуват китайските стоки е тяхната цена. Те са по-евтини, заради разликата в работната заплата. Ако Китай загуби това предимство, или пък възникнат някакви други непредвидени пречки, експортните му възможности ще намалеят. Днес например, когато цените на енергоносителите растат, себестойността на продукцията се увеличава, а относителната разлика в заплащането на труда намалява. Според търговските партньори на Китай, в определен момент, стойността на китайския износ, по отношение на „политическите разходи” (свързани със затварянето на заводи), ще започне да се променя
Китай не може да въздейства върху всички тези процеси. Той не може да контролира световните цени на петрола. Китайците могат да използват огромните си валутни резерви за да „субсидират” тези цени за производителите, но на практика това ще означава връщане на големи средства обратно към държавите-потребители на китайски стоки. Пекин може да контролира ръста на заплатите, въвеждайки контрол върху цените, но това ще провокира вътрешна нестабилност. Истината е, че китайският възход се основава на факта, че Китай се превърна в „индустриалната работилница на света” и в това си качество изцяло зависи от останалия свят, който купува стоките му.
Налице са и други въпроси, касаещи Китай, като започнем с дисфункционалната финансова система и свършим със състоянието на селските стопанства. Всичко това може да се добави към очертаните по-горе проблеми. В геополитиката обаче, винаги търсим „центъра на тежестта”, а по отношение на Китай нещата опират до това, че колкото по-ефективен става китайският износ, толкова повече страната се превръща в заложник на своите клиенти. Някои анализатори предупреждаваха, че Китай може да изтегли парите си от американските банки. Това е малко вероятно, но да приемем че го направи. Какво обаче биха правили китайците, ако загубят САЩ, како клиент?
Китай се е поставил в такова положение, че просто е длъжен да поддържа доброто настроение на клиентите си. Той ежедневно се бори с тази сурова реалност, но фактът си остава факт: останалият свят е много по-малко зависим от китайския износ, отколкото Китай е зависим от останалия свят.
Това пък ни води до втория, още по-сериозен, аспект на китайските икономически проблеми. Както вече споменах, първата (от общо трите) основна геополитическа необходимост пред Пекин е да гарантира единството на хански Китай. Третата пък е свързана със защитата на Тихоокеанското му крайбрежие. Навремето, Дън Сяопин залага на това, че ще може да „отвори” крайбрежието без да ерозира единството на хански Китай. В резултат, както и през ХІХ век, крайбрежният регион стана богат. Само че вътрешните региони продължават да са изключително бедни. Крайбрежният регион е сериозно ангажиран в глобалната икономика, а вътрешната част на Китай – не. Тоест, Пекин за пореден път е принуден да балансира между крайбрежието и вътрешната зона.
Интересите на крайбрежните райони и тези на вносителите и инвеститорите са тясно свързани. В Пекин са силно заинтересовани от съхраняването на вътрешната стабилност. С нарастване на натиска, властта ще се стреми да увеличи контрола си над политическия и икономическия живот по крайбрежието. Интересът на вътрешната зона е да получава средства от крайбрежието. Последното пък е заинтересовано да запази тези средства за себе си. Пекин се опитва (и ще продължи да го прави) да удовлетвори и двата региона, като не допусне разпадането на Китай, без, в същото време, да прибягва до драконовите мерки на Мао. Неблагоприятната международна икономическа конюнктура обаче, води до спад в търсенето на китайската продукция, затова и полето на маневриране на Китай се стеснява.
Втората част на проблема, произтича от първата. Ако глобалната икономическа криза са проточи (или, още по-лошо, внезапно се задълбочи), китайският износ рязко ще намалее, а Пекин ще бъде принуден да балансира между нуждаещата се от финансови средства вътрешна зона и крайбрежните райони, страдащи от намалелия износ. Да не забравяме, че около 900 млн. китайци обитават вътрешните райони и само 400 млн. живеят в крайбрежната зона. Когато нещата опират до намирането на баланс от страна на властта, вътрешните региони се превръщат във физическа заплаха за режима, а пък крайбрежието дестабилизира разпределението на богатството. На страната на вътрешната зона са масите, а на крайбрежието – международната търговска система. Навремето императорите са имали по-малко проблеми, отколкото сега управляващите в Пекин.
Заключение
Геополитиката се основава на географията и политиката. Политиката пък има два аспекта: военен и икономически. Те си взаимодействат и се подкрепят взаимно, но в крайна сметка са съвършено различни. За Китай, гарантирането на сигурността на буферните му региони обикновено изключва военните проблеми. Проблемите, с които се сблъсква Китай, имат дългосрочен характер и касаят Североизточна Манчжурия и силовия баланс в Тихоокеанския регион.
Най-големият геополитически проблем на Китай е икономиката. Първият геополитически императив е запазване единството на хански Китай, а третият – защитата на неговите брегове, като те се определят в по-голяма степен от икономически, отколкото от военни съображения. Вътрешно и външнополитическите проблеми произтичат от икономиката. Мащабното икономическо развитие на страната, осъществено през живота на последното поколение китайци, имаше безжалостно географски характер. Това развитие беше от полза най-вече за крайбрежието, оставяйки вътрешната зона, където живеят огромното мнозинство китайци, да се влачи далеч зад него. Освен това, Китай си остава уязвим по отношение на глобалните икономически сили, които той не може да контролира, нито може да промени и приспособи. Всъщност, това не е нещо ново в китайската история, но традиционният начин за разрешаване на този проблем е свързан с възхода на регионализма и отслабването на централната власт. Залогът, направен навремето от Дън Сяопин, задължава всичките му наследници. Той започна тази игра, но именно те трябва да я изиграят докрая.
Най-важният въпрос в случая е, какво представлява икономическата основа на днешен Китай – фундамент или баланс? В първия случай, процесът може да се проточи дълго. Във втория обаче, накрая всичко ще рухне. Както се очертава, липсват практически доказателства, че става дума за фундамент, най-малкото защото мнозинството китайци продължават да преживяват с по-малко от 100 долара месечно, т.е. те очевидно са изключени от играта. Тоест, става дума за баланс, а това застрашава първия геополитически императив на Китай: съхраняване единството на ханския етнос на всяка цена.
* Авторът е известен икономически експерт, председател на Американското бюро за икономически изследвания
