A Rising China and Security in East Asia: Identity Construction and Security Discourse, by Rex Li, 297 pp, Routledge, Lоndon, 2010.
Когато се дискутира феноменът на китайския възход, обикновено вниманието се концентрира върху последиците от него за световната политика и, как следва да реагират другите силови центрове. По-малко се говори за това, как самите китайци виждат международната система, мястото на страната си в нея и отношенията и с основните геополитически играчи. Появилата се наскоро книга на професора от Ливърпулския университет „Джон Мур” Рекс Ли „Китайският възход и сигурността в Източна Азия: конструиране на идентичността и осмисляне на сигурността” се опитва да запълни тъкмо този пропуск.
В нея се анализира процесът на формиране на новата китайска идентичност на международната сцена, през призмата на възприемането на три други държави (САЩ, Япония и Русия) от самия Китай. Според автора, именно тези държави в момента са най-важните „други” за Пекин, не на последно място и защото оказват доминиращо влияние върху ситуацията в ключовия за китайците регион – Източна Азия.
В изследването си, професор Ли се опира на дискурсния анализ на официални публикации или записани от самия него разговори, отразяващи възгледите на водещи китайски експерти в сферата на международните отношения и геополитиката. Разбира се, тази методология не може изцяло да замени прекия достъп до източниците във висшите сфери на властта, където се вземат и всички външнополитически решения. В Китай те си остават недостъпни за анализатора. Ли обаче смята, че и систематичното проучване на оценките, давани от китайските експерти, може да ни даде известна представа за това, как разсъждават и действат лидерите на Китай (с. 7).
През последните трийсетина години професионалното равнище и нивото на институционализация на китайската експертна общност във външнополитическата сфера, доста се повиши, също както и степента на влиянието и върху формирането на геополитиката на Китай. При вземането на важни стратегически решения, китайските лидери често се консултират с водещите местни анализатори. Освен това, в средите на експертната общност изпъква една група от „интелектуалци-публицисти”, които активно се изявяват в медиите и по този начин въздействат не само върху политиците, но и върху общественото мнение. Неслучайно Ли използва като основа на изследването си публикациите в петнайсетина най-авторитетни във външнополитическата сфера китайски списания, както и много лични разговори или материали от различни конференции с участието на китайски експерти (с. 7).
Като привърженик на т.нар. „аналитичен еклектизъм”, Ли не споделя тезата, че поведението на Китай на международната сцена се определя предимно от уж доминиращата в средите на китайската дипломация „реалистична школа”. Институционалните и ментални фактори са не по-малко важни, отколкото материалните или „силовите”. Затова авторът се обръща и към парадигмите на либерализма, конструктивизма и постмодернизма, като с помощта на този теоретичен инструментариум последователно анализира дискурса, отразяващ възприемането от страна на китайските експерти на глобалните и регионални (т.е. касаещи Източна Азия) стратегии на САЩ, Япония и Русия през последните две десетилетия (с. 47-110). Специално внимание се отделя на виждането на китайските експерти за това, как страната им следва да реагира на предизвикателствата на тримата други големи играчи в източноазиатската геополитика (с. 171).
Основният извод на Ли е, че начинът, по който Китай възприема големите играчи в Източна Азия е свързан със стремежа му да си изгради идентичност на велика държава. Мощта, намеренията и поведението на великите държави се тълкуват от Пекин, най-вече от гледна точка на това, дали те могат да попречат (или вече го правят) на превръщането му в световна сила.
Според китайските експерти, сегашната международна система се характеризира с наличието на „една свръхдържава и няколко големи (велики) държави”. По този начин те подчертават, че американското превъзходство в глобалната политическа структура не е абсолютно и поради това Китай също може да играе много съществена роля в нея. Китайските анализатори много разсъждават за предимствата на многополюсния модел, който, според тях, се различава качествено от нестабилната многополюсна структура на някогашна Европа. Един от начините за формирането на многополюсния модел е установяването на „стратегическо партньорство” с другите големи държави, като Русия и Франция например. Подобни партньорства помагат за признаването на Китай за държава, взаимодействаща си на равнопоставена основа с другите големи държави, т.е. улеснява постигането на статут на велика държава (с. 212).
САЩ и Япония като препятствие пред величието на Китай
Китайските анализатори смятат, че САЩ са основното външно препятствие по пътя към придобиването на този статут. Те са убедени, че Америка се стреми да съхрани и укрепи „еднополюсния модел”, появил се в началото на 90-те години на миналия век. Китайците, твърди професор Ли, не смятат, че е имало кой знае какви различия между политиката на администрациите на Бил Клинтън и Джордж Буш-младши. И при Клинтън, и при Буш, се акцентираше върху защитата на американските икономически интереси, укрепването на военната мощ на САЩ и разпространяването на демокрацията в света. Като за доминацията в Европа се използваха механизмите на НАТО, а в Азиатска-Тихоокеанския регион – на американско-японския алианс и други двустранни съюзи. Особено безпокойство сред китайските анализатори породи съпътстващото „глобалната война с тероризма” разширяване на зоната на стратегическите американски интереси в Азия, която вече включва Южна и Централна Азия. Не по-малко тревожно за китайците звучат и плановете на САЩ за разгръщането на системи за противоракетна отбрана, които потенциално биха могли да се използват за защитата на Тайван.
Както посочва в книгата си Рекс Ли, китайските анализатори са сигурни, че САЩ изграждат в Азия „мрежова структура за сигурност”, която да попречи на Китай да се превърне в сила, достатъчно мощна за да отправи открито предизвикателство към американските интереси. „Стратегическото обкръжаване” на Китай от страна на САЩ придоби по-ясни очертания след събитията от 11 септември 2001. Китайците откриват доказателство в подкрепа на този извод, наблюдавайки укрепването на военно-политическите връзки на Вашингтон не само с традиционните му азиатски съюзници, а и с редица китайски съседи. Те се опасяват, че тази американска политика може да създаде реална заплаха за сигурността на Китай.
Китайските експерти се отнасят доста подозрително и към Япония, особено във връзка с опитите и да се превърне в „политическа” или дори във „военна” сила. Като Пекин е обезпокоен най-много от прогресивно задълбочаващите се, от средата на 90-те години насам, военно-политически връзки между Токио и Вашингтон и, на първо място, от възможността Япония да подкрепи американците при евентуален военен конфликт в Тайванския пролив. Тоест, Япония (също както и САЩ) се възприема от китайските анализатори като сериозно препятствие пред обединяването с Тайван. А без да си върне острова, Китай много трудно (ако това въобще е възможно) ще може да стане велика държава. Или, както посочва един от цитираните в книгата на Ли китайски изследователи: „без Тайван, Китай просто няма да бъде Китай”.
Отношенията на Япония с другите азиатски държави и участието и в регионалните многостранни форуми също се следи изключително внимателно и се тълкува като интегрален компонент от японската стратегия за превръщането на страната в „политическа сила” и ограничаване на китайското влияние в Азия. Сред основните причини за недоверието към Токио, което много ясно се усеща в анализите на китайските експерти, са и непреодолените исторически вражди, както и отказът на Япония да се извини по подходящ начин за „предишните си прегрешения” към Китай.
Китайската визия за Русия
Като цяло, визията на китайските анализатори за Русия е положителна, като те виждат в нея привърженик на идеята за многополюсния свят и ценен стратегически партньор на Пекин. Както посочва и професор Ли, навремето китайците са демонстрирали съчувствие и разбиране към трудния период, през който се наложи да премине Русия след разпадането на Съветския съюз, когато Москва беше принудена да се бори за оцеляването си като значима световна сила. Китайските експерти, които пишат за ситуацията в Русия през 90-те и първата половина на 2000-те години, посочват, че Москва едва ли ще се примири със загубата на традиционните си сфери на влияние и статута си на велика държава (с. 169). И, както показа прословутата реч на Путин, произнесена в Мюнхен, през 2008, както и последвалите я събития, те се оказаха напълно прави в прогнозите си.
От гледната точка на китайските анализатори, държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион, също както и самият Китай, вече не възприемат Русия като стратегическа заплаха, отчасти заради ограничения и военен потенциал в Азия, отчасти заради конструктивното участие на Москва в решаването на въпросите на сигурността в региона. Според тях, руската политика в него до голяма степен се определя от икономическите мотиви и желанието на Русия да се включи в динамичното развитие на Азиатско-Тихоокеанския регион, което е важно най-вече за просперитета на далекоизточните райони на страната.
Разбира се, китайските експерти са съвсем наясно, че сред руските управляващи кръгове са разпространени представите за потенциалната опасност, която може да представлява за Москва китайския възход. Според тях, именно те обясняват намерението на Русия да съхрани военното си превъзходство над Китай, отказвайки, в частност, да му продаде някои от най-модерните си оръжейни технологии. Затова, макар че китайските специалисти разсъждават за възможността от по-нататъшно задълбочаване на двустранното партньорство, те предупреждават, че неговата насоченост не бива да си диктува от променящите се стратегически приоритети на Москва. Освен това Пекин не е заинтересован от превръщането на руско-китайското стратегическо партньорство откровено антиамерикански алианс и следва да се стреми към строго балансирани отношения с всички велики държави (с. 162-163).
Накрая, някои китайски анализатори подозират, че Русия може да се опита да използва „американската” или „японската” карта за да манипулира Пекин. В тази връзка те отправят сериозни критики към Москва заради склонността и да допусне проникването на САЩ в Централна Азия, което се възприема като пряка заплаха за китайските стратегически интереси.
Стремежът към поддържане на стратегически баланс
Макар че мнозина китайски експерти се отнасят с подозрение към намеренията на САЩ и Япония, повечето се обявяват за поддържане на стабилни отношения и избягване на конфронтацията с тях. Освен това, те са против използването на сила за решаването на териториалните спорове с китайските съседи. Въпреки това, не може да се изключва, че ако Китай не съумее да реализира целите си в рамките на своята сегашна (неконфронтационна, като цяло) политика, той може да възприеме много по-твърда линия към Америка и Япония. Според Рекс Ли, сред основанията за подобна прогноза е и това, че тези две държави биват представяни в дискурсивните конструкции на китайските научни публикации като генериращите заплаха „други”.
В крайна сметка, Рекс Ли стига до извода, че течащите в самия Китай дискусии относно концепцията за „мирния възход” на страната не дават убедителен отговор на въпроса, дали тази идея е само краткосрочен тактически ход, целящ да приспи бдителността на другите големи играчи, или все пак представлява дългосрочна стратегия, подразбираща отказа от използването на силови методи за постигането на статут на велика държава. Авторът не се осмелява да прогнозира бъдещата орбита на Китай на международната сцена, посочвайки, че: „има твърде много променливи, влияещи върху по-нататъшното развитие на Китай, неговата вътрешна и външна политика, затова дори самите китайци не могат да отговорят на този въпрос” (с. 226).
Макар че в самото начало на книгата Рекс Ли декларира превързаността си към „аналитичния еклектизъм”, нейният край е издържан по-скоро в духа на конструктивизма. Обръщайки се към конструктивистката методология, той призовава международната общност да съдейства за формирането на устойчива идентичност на Китай като „отговорна велика държава”. Според него, за целта следва да се подпомогне „интериоризацията на многостранния подход” и други полезни международни норми, като интегрална част на китайската идентичност. Тази промяна на идентичността ще доведе до трансформация на интересите и ще намали вероятността от агресивно поведение в бъдеще (с. 227).
Накрая, следва да отбележим, че изследването на автора губи донякъде от решението му да ограничи неговите рамки само до четирите основни направления на западната теория на международните отношения. В частност, в него нито веднъж не се споменава неомарксистката парадигма. А да не забравяме, че Китай (поне официално) си остава „социалистическа и развиваща се държава”, като тези характеристики определят до голяма степен и сегашната му идентичност.
Освен това, Рекс Ли не уточнява, какво точно е съдържанието на понятието „велика държава”, вероятно предполагайки, че същността му е достатъчно очевидна. Макар че темата несъмнено заслужава повече внимание. Какъв точно тип велика държава се стреми да стане Китай? Дали се стреми към статут, отговарящ на западните представи за „величие”, или пък новата му „великодържавна идентичност” ще включва и традиционните китайски представи за Срединната империя?
Въпреки това, книгата на професор Ли е изключително сериозно изследване, включващо много богат и отлично систематизиран фактически материал. Тя очевидно ще бъде полезна за мнозина и най-вече за онези, които се интересуват от проблематиката на Азиатска-Тихоокеанския регион и ролята на Китай в глобалната геополитика.
* Българско геополитическо дружество
