On China, by Henry Kissinger, 586 pp., Penguin Press, 2011

Наскоро се появи внушителният том на ветерана на американската дипломация Хенри Кисинджър „За Китай”, който вече е достъпен и за българските читатели, макар и само на английски език. Както е известно, 88-годишният Кисинджър беше държавен секретар на САЩ през 1973-1977 (при президентите Никсън и Форд), а между 1969 и 1975 беше помощник на президента по националната сигурност. С основание го смятат за „патриарх” на американската външна политика, като сред най-големите му заслуги са, на първо място, налагането на „политиката на разведряване” по отношение на Съветския съюз, както и „отварянето” на Китай за Америка, чиито символ стана посещението на президента Никсън в Пекин, през 1972.

Последните трийсетина години, Кисинджър оглавява основаната от самия него международна консултантска компания Kissinger Associates, чиито клиенти са предимно транснационални корпорации. През цялото това време той продължава да играе ролята на доверено лице на редица американски президенти, като нерядко се нагърбва с ролята на посредник при предаването на послания, имащи частен и деликатен характер, между тях и чуждестранните им партньори. Така например, през 1989 той помогна за успокояването на взривоопасната ситуация между Вашингтон и Пекин, заради китайския дисидент Фън Личжъ, укрил се от властите в американското посолство в Пекин. В крайна сметка, Фън получи правото да напусне страната и в момента преподава физика в Университета на Аризона.

Културният характер на китайската изключителност

В книгата си, Кисинджър се опитва да покаже какво влияние оказва древната и съвременна история на Китай върху формирането на неговата външна политика и отношението му към Запада. При това, той се опира не само на трудовете на такива мастити американски китаисти като Джонатан Спенс например, но и на личните си контакти с няколко поколения китайски лидери през последните четиридесет години. „На всяка държава е присъщо чувството за предначертана съдба – твърди, в частност, Кисинджър – но американската изключителност има мисионерски характер. Тя се базира на това, че САЩ се смятат за длъжни да разпространяват собствените си ценности по целия свят. Китайската изключителност, напротив, има културен характер: Китай не твърди, че институциите му са подходящи за другите страни, но въпреки това е склонен да подрежда останалите държави в йерархична схема, мястото им в която се определя от това, доколко са им близки китайските културни и политически форми”.

Според автора, нито една друга държава в света не може да се похвали, че притежава толкова мощна връзка с древното си минало и класическите принципи, като Китай. Затова, „всеки опит да се разбере бъдещата роля на Китай в света следва да започне с анализа на дългата му история”. „В течение на дълги векове Китай рядко се е сблъсквал с други общества, сравними с него по размерите и знанията си – посочва Кисинджър – Затова Срединната империя се отнася към народите, живеещи по нейния периметър, като към васални държави. В същото време, сблъсквайки се с външните заплахи и със съперничеството между враждуващите групировки вътре в страната, китайските държавници формулират такива постулати на стратегическото мислене, които акцентират върху дипломатическите тънкости, търпението и уклончивото поведение, вместо на военните подвизи”.

Макар че Кисинджър, който не е икономист, гледа да се въздържа от директни оценки за сегашната ситуация, когато Пекин разполага с гигантски количества американски дългови книжа, все пак си позволява да отбележи по този повод, че президентът на Китай Ху Цзинтао и премиерът Ван Цзябао „оглавяват една страна, която вече не се смята подвластна на комплексите на чирака по отношение на западните технологии и институции”. Освен това той е убеден и, че икономическият крах от 2008 „сериозно ерозира вярата на китайците в непререкаемия авторитет на Запада в икономическата сфера”. Според него, тези събития, на свой ред, са довели до формирането сред младото поколение студенти и хората, ползващи Интернет, а вероятно и сред част от политическото и военно ръководство на страната, на убеждението, че в структурата на международната система се осъществява фундаментална промяна”.

Кисинджър анализира ключовите епизоди в китайската външна политика – от класическата епоха до наши дни, като при това акцентира върху десетилетията, след идването на власт на Мао Цзедун, включително формирането и прекъсването на съюза със СССР, Корейската война, посещението на Никсън в Пекин и трите кризи в Тайванския пролив. При това, той съумява да придаде на описанието на тези политически и военни конфликти определен колорит, възкресявайки личните си спомени за такива ключови фигури като Мао, Чжоу Енлай и Дън Сяопин.

Според автора, основаващите се на сътрудничеството отношения между САЩ и Китай „са необходими за гарантиране на глобалната стабилност и мира”. Въпреки това, той предупреждава, че ако между двете страни „започне студена война, тя ще стопира прогреса за цяло поколение от двата бряга на Тихия океан” и „ще внесе раздор във вътрешната политика на всички региони, при положение, че такива световни проблеми, като разпространението на ядреното оръжие, околната среда, енергийната сигурност и климатичните промени императивно изискват глобално сътрудничество”. „Не е необходимо и не бива отношенията между Китай и САЩ да се превръщат в антагонистична игра” – смята Кисинджър.

Според него, в момента, в китайското общество активно се дискутира въпросът за характера на мощта, влиянието и стремежите на Китай. Всъщност, тази дискусия върви (макар и с известни прекъсвания) още от времето, когато Западът широко отваря вратите на Китай за останалия свят. Сега обаче, тя е навлязла в нова фаза. Ако преди се спореше, дали „си струва Китай да се отвори за външния свят, търсейки знания за да преодолее изостаналостта си, или пък да се затвори в себе си, за да се защити от „варварския”, макар и превъзхождащ го в технологично отношение, останал свят, днес дебатите се основават на признанието, че великият проект за укрепване на собствената мощ се е увенчал с успех и Китай вече догонва Запада”. Целта на сегашния етап от националната дискусия е „да се дефинират условията, при които Китай следва да си взаимодейства с външния свят, който, дори според мнозина съвременни либерално настроени „интернационалисти”, му е причинил толкова много злини и от чиито опустошителни набези, страната едва сега се оправя”

Като пример за тази триумфалистка линия на китайското мислене Кисинджър дава появилата се през 2010 и вдигнала голям шум книга на полковник Лю Минфу „Китайската мечта”. Авторът и твърди, в частност, че „главната цел на Китай през ХХІ век е да се превърне в световна държава номер едно, и най-велика сила”. Според него, колкото и да се стреми Пекин да придаде мирен характер на своя възход, „конфликтът е иманентно присъщ на отношенията между Китай и САЩ”. Лю твърди, че в отношенията между Пекин и Вашингтон ще доминира „продължителното съперничество” и те ще се превърнат в „дуела на века”. Нещо повече, тази надпревара може да завърши с победата на само една от страните. „Алтернатива на тоталния успех може да бъде само унизителното поражение” – смята китайският полковник.

На свой ред, Кисинджър отбелязва, че определени кръгове в САЩ споделят огледална на китайската триумфалистка гледна точка, според която „успешният китайски възход е в разрез с позициите на Америка, както в Тихия океан, така и в света”. И макар че, нито Пекин, нито Вашингтон се придържат официално към подобни концепции, те, според автора, „формират контекста на много от онова, което смятаме за съвременна стратегическа мисъл” Достатъчно е само една от страните да се опита да реализира тези схващания и „САЩ и Китай могат много лесно да се окажат вкарани в омагьосания кръг на ескалиращото напрежение”.

Измеренията на китайско-американското противодействие

Кисинджър предполага, че Китай „ще се опитва да изтласка американската мощ по-далеч от границите си, да ограничи мащабите на военноморското присъствие на САЩ и да ерозира тежестта на Америка в международните отношения”. „САЩ пък ще се опитват да организират многобройните китайски съседи така, че да могат да формират с тяхна помощ противовес на китайската доминация – посочва той – И едната, и другата страна ще подчертават идеологическите си разногласия. Взаимодействието им ще се усложни още повече, тъй като идеите за сдържането и превантивните акции не са симетрични между тези две държави. САЩ отделят повече внимание на доминиращата военна мощ, докато Китай – на решаващото психологически въздействие. Като рано или късно, или едната, или другата страна ще допусне грешка”.

Кисинджър не вярва в успеха на САЩ да обединят азиатските държави „на основата на идеята за сдържането на Китай или създаването на блок на демократичните държави за организирането на идеологически кръстоносен поход”. И се аргументира с това, че Китай е „незаменим търговски партньор за повечето си съседи”. По същия начин, според него, е обречен на провал и „всеки китайски опит за изключване на Америка от азиатските проблеми, касаещи икономиката и сигурността”. Според Кисинджър, той би „срещнал сериозна съпротива от почти всички азиатски държави, опасяващи се от последиците, които би могло да има господството в региона на само една държава”.

Авторът смята, че би било по-уместно китайско-американските отношения да се характеризират не като партньорство, а като „съвместна еволюция”. Това означава, че и едната, и другата страна „преследват свои вътрешни императиви, сътрудничейки си там, където е възможно, и приспособявайки отношенията си така, че да минимизират конфликтите”.

Засягайки въпроса за човешките права, който исторически играе ролята на дразнител в двустранните отношения, Кисинджър признава, че САЩ биха изневерили на себе си, „ако спрат да декларират привързаността си към основополагащите принципи на човешкото достойнство и участието на народа в управлението”. В същото време, „отчитайки характера на съвременната технология, тези принципи не се ограничават от националните граници”. Практиката обаче сочи, че „опитите те да се натрапят по пътя на конфронтацията, по всичко изглежда, са обречени на провал, особено в държава с такава визия за себе си, като Китай”. Затова бившият стратег на американската външна политика предлага на сегашните си колеги следната рецепта – да се опитат „да намерят баланс между дългосрочните морални убеждения, като във всеки отделен случай ги приспособяват към изискванията на националната сигурност.

Кисинджър не крие възхищението си от това, как президентът Буш-старши „умело и елегантно успяваше да се движи по острието на ножа, налагайки санкции на Китай заради събитията на площад Тянянмън и, едновременно с това, извинявайки се за тези действия на китайските лидери в частната си кореспонденция с тях, както и с помощта на специални емисари”. В същото време, авторът очевидно оценява като неуспешен опит за подобно „балансиране” политиката на Бил Клинтън, който известно време „се опитваше да оказва натиск на Пекин, но след това предпочете разумно да отстъпи, без обаче да получи каквито и да било благодарности от китайците за това”. „Китайците не смятат за отстъпка, отпадането на едностранната заплаха – предупреждава Кисинджър – и са крайно чувствителни дори към най-малкия намек за намеса във вътрешните им работи”.

Когато Америка акцентира върху демократичното управление като основна предпоставка за прогреса по другите въпроси на дневния ред с Китай, „задънената улица става неизбежна”. „Най-добро за САЩ би било съчетаването на двата подхода: идеалистите трябва да признаят, че реализацията на принципите им изисква време и, че следва да се съобразяват с обстоятелствата – посочва авторът на книгата – Тоест, те трябва да се примирят с това, че ценностите имат своя собствена реалност и следва да се вписват в текущата политика”.

Опирайки се на над половинвековния си дипломатически опит, Кисинджър признава, че „културните, историческите и стратегическите разминавания във възприятието ще се окажат сериозни предизвикателства дори за ръководещите се от най-добри намерения и най-прозорливи лидери на двете държави”. „От друга страна, ако историята се свеждаше до механично повторение на миналото, никога не биха се случили каквито и да били промени – пише той – Всяко велико постижение първо е било визия, преди да стане реалност”.

В тази връзка, Кисинджър припомня знаменитото си посещение в Китай преди 40 години, когато заедно с тогавашния премиер Чжоу Енлай съгласуват комюникето обявяващо предстоящата визита на Никсън. „Тогава китайският премиер ми каза, че появата на Никсън в Пекин ще разтърси света – пише авторът – И би било прекрасна кулминация, ако 40 години по-късно САЩ и Китай могат отново да обединят усилията си, но не за да разтърсят, а да градят заедно съвременния свят”.

* Българско геополитическо дружество

Датата 19 септември 2011 се оказа възлова за нажежаване на страстите в Източното Средиземноморие и отправна точка за развитието на опасни тенденции. Всичко започна с реакцията на Турция, от първите дни на септември, на обявеното от Кипър начало на проучвателни сондажи за природен газ под морското дъно южно от острова. Анкара го отхвърли като незаконно и несправедливо и заплаши, че ще започне сама да сондира на север, под закрилата на военния си флот. Тези „сондажни” заплахи се добавиха към поредицата други, отправени горе долу по същото време към Израел, Република Кипър и дори към ЕС.

Всъщност, проблемите около намеренията и действията за проучване дъното на Източното Средиземноморие съществуват от години. Но интересът към тях се засили неимоверно след откриването от Израел (през 2009-2010) на големи залежи от газ и нефт западно от бреговете му. С това, целият район южно от Кипър и западно от Ливан и Израел, както и цялото Източно Средиземноморие, стана обект на повишени външни и вътрешни апетити. Удвоиха се и усилията за делимитиране на проблематичните морски граници, с оглед ускоряване на продажбите и печалбите.

Новите газови находища

Откритите от израелците две големи газови полета са Левиатан и Тамар. Подобно на Кипър, Израел използва за проучвателните си сондажи американската компания Noble Energy Inc. от Хюстън (още от 1998). По нейни данни, в Левиатан газовите залежи се равняват на 453 млрд. куб м, а в Тамар – на 178 млрд. куб м. Така, до 2010, установените и предполагаемите залежи на Израел в морето бяха 30 млрд куб м, а само година по-късно надхвърлиха 650 млрд куб м. Не е изключено следващите проучвателни сондажи да доведат до нови открития. През 2010 например, американската US Geological Survey прогнозира, че в басейна на Левиатан може да има 3,6 трлн. куб м газ и 1,7 млрд. барела нефт. Турската преса пък писа наскоро, цитирайки правителствени източници, че в района между Египет, Кипър и Крит има 15 трлн куб. м газ, на стойност 7 трлн долара.

Откритите израелски газови полета

Разчита се, добивът от двете полета да започне през 2012-2013, в резултат от което Израел има реалната перспектива да стане голям производител и износител на газ. Добивът от Левиатан може да покрие нуждите на страната за 60 години, а от Тамар – за 30 години. По-малки газови залежи има в находището Далит – около 20 млрд куб м.

Реална е перспективата Израел да започне да изнася газ за ЕС и най-вече за Кипър и Гърция. В началото на юли т.г. премиерите на Израел и Гърция обсъдиха възможността за изграждане на подводен тръбопровод до Гърция (с междинен „хъб” в Кипър), откъдето израелският газ може да продължи към други страни от ЕС.

Всъщност, сегашните спорове между Кипър и Турция бяха предшествани от тези между Ливан и Израел. Ливанците смятат, че полето Левиатан се намира отчасти в тяхната изключителна икономическа зона. Бейрут настоява за дял от находището, получавайки подкрепа в това отношения от Хизбула (която заплаши с военни действия еврейската държава) и от Иран. Впрочем, Ливан претендира и за част от Тамар. През 2010 иранският посланик в Бейрут дори заяви, че ¾ от находището принадлежи на ливанците. Постигането на споразумение между Израел и Ливан се усложнява не само заради външната намеса и вътрешната нестабилност в Ливан, но и заради официалното състояние на война между двете страни (от 1948), поради което споровете по демаркирането и собствеността ще са продължителни. Въпреки това, Ливан също се надява да започне проучвания. Подкрепяният от Хизбула ливански министър на енергетиката заяви през 2010, че това може да стане още през 2012. Преди гражданския конфликт в Сирия премиерът на Ливан Харири заяви, че се надява скоро да постигне споразумение и с Дамаск, който също може да стартира сондажите си през 2012. Ливан има оскъдни природни ресурси и огромни дългове (150% от БВП), затова достъпът до находищата е много важен за него. При липсата на споразумение между двете съседни страни обаче, ако Израел започне пръв експлоатацията на находищата, ще си осигури много сериозно предимство. Както е известно, Конвенцията на ООН по морско право (1982) предвижда изключителна икономическа зона на морските страни, отстояща на 200 мили (370 км) от техните брегове и включваща териториалните им води, в която те могат да разработват природните си ресурси. Израел и Турция не са подписали конвенцията, докато Ливан и Кипър са страни по нея.

През 2007, Кипър подписа с Ливан споразумение за делимитиране. Такива споразумения страната има и с Египет (2003) и Сирия. На 17 декември 2010 Кипър и Израел обявиха в Никозия, че са се споразумели да си разделят приблизително поравно 155-милнота (270-км) водно пространство между тях. Три дни по-късно, турското Външно министерство протестира пред израелския посланик, че споразумението е минирало усилията за обединяване на острова. Както е известно, Анкара не признава подписаните от Кипър споразумения, тъй като не признава и кипърското правителство.

През 2008, Кипър предостави на Noble концесия за проблематичния от турска гледна точка сондаж в Блок 12 („Афродита”) от 6 хил. кв. км, разположен на 185 км от острова и на 34 км от Левиатан. Вторият лиценз на фирмата (от 2010) и разреши да сондира във всички останали блокове, които са общо 12, разположени са южно от Кипър и западно от Ливан (на половината разстояние до Израел) и са с обща площ над 50 хил. кв. км. От своя страна, норвежката компания PGS (Petroleum Geo-Services) осигури Кипър с пълно 2D, и отчасти 3D-покритие на всичките блокове.

Реагирайки на турските заплахи, Кипър поиска гаранции от ЕС, че сондажите няма да срещнат пречки. В началото на септември еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер предупреди Турция да се въздържа от заплахи и да не вреди на добрите отношения, и бе подкрепен в това отношение от говорителя на Върховния представител за външна политика и сигурност Катрин Аштън, от редица евродепутати, както и от премиера и външния министър на Гърция. Окуражен от това, на 18 септември кипърският президент Димитрис Христофиас напомни на Турция и кипърските турци, че всеки техен сондаж край брега ще противоречи на международното право, тъй като Севернокипърската турска република не е международно призната.

Ще ескалира ли конфронтацията?

В навечерието на 19 септември се забеляза съсредоточаване и активно движение на турски военни кораби (без навлизането им в чужди териториални води), както и на израелски бойни кораби и разузнавателни самолети, наблюдаващи придвижването на платформата на Noble до Блок 12. Според гръцки военни експерти, засилената патрулна дейност на турски кораби в Източното Средиземноморие продължава и след тази дата.

На 19 септември САЩ изпратиха в Анкара директора на Националното разузнаване Джеймс Клапър, след което държавният секретар Хилари Клинтън прие турския външен министър Ахмет Давутоглу в Ню Йорк като подкрепи пред него международно признатото правителство на Кипър и правото му да експлоатира ресурсите си. Призив против изострянето на спора отправи и специалният представител на ООН за Кипър Лиза Бетелхайм.

Въпреки това, на 20 септември, турски бойни кораби и самолети проведоха двучасово бойно учение южно от Кипър (и в близост до платформата), докато „Ню Йорк Таймс” излезе с редакционна статия, приканваща Турция към сдържаност и отговорност. Стигна се до използване трибуната на 66-та сесия на ОС на ООН, където на 22 септември кипърският президент реагира на заплахите на Ердоган за активни действия срещу кипърско-израелския газов заговор, определяйки турските военноморски маневри като провокация и заплаха за целия район

Междувременно, става все по-очевидно, че Анкара се готви максимално бързо да стартира собствени сондажи в спорната зона. На 15 септември турското правителство съобщи, че ще подпише споразумение със Северен Кипър за демаркиране на морските граници, с което да се улеснят проучванията и сондажите. То обяви също, че от 15 септември до 15 ноември норвежки проучвателен кораб, съпроводен от няколко турски военни кораба, ще извършва проучвателни дейности край о-в Кастелоризо. Споразумението беше подписано на 21 септември между Ердоган и президента на кипърските турци Дервиш Ероолу, по време на сесията на ООН в Ню Йорк. Турското Външно министерство съобщи, че предстои издаването на лицензи за офшорни сондажи, а премиерът Ердоган предупреди, че чуждестранните фирми, работещи с Кипър, не бива да разчитат на договори в Турция.

След третата поред изборна победа на ислямската Партия на справедливостта и развитието през юни 2011, турското правителство демонстрира склонност към по-енергична и силова външна политика. Съпроводена с повишена самоувереност, тя цели да утвърди страната като основен регионален играч. На фона на усилващото се напрежение, Турция вероятно би подкрепила Ливан, и, със сигурност, окупирания от нея Северен Кипър, където държи 40 хилядна армия. Не е изключено също, да се обяви против кипърския и дори израелския газов износ през района. Съвсем естествено е обаче, останалите засегнати страни да потърсят начин съвместно да се противопоставят на турските претенции.

Още преди 19 септември, Турция, Гърция, Израел и Кипър поставиха в повишена готовност военните си сили. Гърция и Израел разчитат на сдържащия ефект от обявеното от тях военно споразумение от 4 септември срещу евентуална военна ескалация. Споразумението позволява по-добро съгласуване на действията на бойните им флотове в района, включително около Кипър. САЩ са благосклонни към двете страни, което се съзнава добре от Турция. Досега Анкара поддържа официални контакти със САЩ по проблема, но, официално или не, не е влизала в контакт с Noble, за да ги убеди да се откажат от сондажите, което някои смятаха за възможно. Истината обаче е, че едва ли ще стигне до реални действия срещу платформата. САЩ не само че дадоха зелена светлина на компанията да сондира, игнорирайки заканите на Ердоган и Давутоглу, но и твърдо стаят зад нея. На 15 септември Държавният департамент подкрепи енергийната диверсификация в Европа, за което, на практика, работи и и Noble.

Няма съмнение, че ако конфронтацията между Израел и Турция в Източното Средиземноморие продължи да ескалира, това ще изисква директна американска намеса, включително използването на Шести американски средиземноморски флот. Всъщност, с последната серия от заплахи, Ердоган може да постави страната си в доста трудно положение, тъй като те породиха недоволството едновременно на САЩ, Израел, Кипър и Гърция. Евентуални турски действия срещу американската платформа биха изправили Анкара едновременно срещу четирите държави, затова са малко вероятни. В същото време, ако турците се задоволят само със символично сондиране край бреговете на кипърската турска зона, рискуват да заприличат на играч, чиито големи претенции нямат реално покритие. Затова не може да се изключва Анкара да потърси някакъв междинен вариант – например осъществявайки кратки военни учения, съчетани с по-мащабни сондажи край брега на Северен Кипър и водите между острова и Турция, зачестили маневри на кораби и самолети, както и сондажи край гръцкия шелф (на 27 септември, корабът „Пири Рейс”, съпроводен от турски военни кораби, започна да проучва запасите от енергоносители край бреговете на Северен Кипър). Така страната ще демонстрира военната и икономическата си мощ в зоната на Източното Средиземноморие, оставаща си една от най-важните в света.

В крайна сметка, въпреки твърде високия в момента „газов градус”, страстите могат да се уталожат след известен период от време, необходим за постигането на приемливо за всички играчи в региона споразумение. Възможно е например, един тръбопровод от израелските и кипърските газови находища, минаващ по дъното на морето, през Кипър и след това, през територията на Турция, с цел износ на газ за Гърция и ЕС, да се окаже по-изгоден и приемлив, отколкото транзитирането на газа по друг начин.

От друга страна, подобно временно утихване няма да означава трайно разрешение. Словесните престрелки и дрънкането на оръжие заради новооткритите мащабни находища на природен газ няма да засенчат другите противоречия в региона, притежаващ огромен взривоопасен потенциал. Напротив, сегашните енергийни спорове могат да придадат нови и още по-опасни измерения на близкоизточния конфликт, като цяло.

* Българско геополитическо дружество

През последните десет години след подписването на Охридския рамков договор Република Македония се превърна в любим изследователски обект за политолозите, занимаващи се с дълбоко разделените общества и с различните политически рецепти за тяхното лечение, назовавани с трудно преводими английски термини: „система на споделяне на властта” (power sharing system), консенсуална демокрация (consociational democracy), етническо включване (ethnic inclusion) и т. н. През по-голяма част от тези двайсет години независимост етническият конфликт бе основно съдържание на политическия процес в страната, макар че тя страдаше и от тежки икономически, социални и демографски проблеми.

Наследството от югославския период и предпоставките за конфликта

Независимата държава Република Македония се появява на картата на Европа през 1991 като малка, сравнително бедна, планинска страна без излаз на море. Най-важното е, че страната е етнически нехомогенна. Основното малцинство – албанското, представлява 21,7% от населението на младата република през 1991, за да достигне до 25,17%, според последното преброяване от 2002. Това нарастване се дължи на по-високата раждаемост при албанците, която прави етническата картина не само пъстра, но и нестабилна. Жителите на страната, които се самоопределят като македонци, са 66,3%, при обявяване на независимостта, и 64,2%, през 2002. Етническата картина се допълва от няколко по-малочислени малцинства – турци (3,85%), цигани (2,66%), сърби (1,78%).

Етническа карта на Македония по общини (2002)

Сравнително високата етническа нехомогенност на Република Македония има историческо обяснение. По време на войните и последващата размяна на население през първите три десетилетия на ХХ век в източната и южната част на Балканите (Гърция, Турция, България), има няколко вълни от прогонване и размяна на население на етнически принцип. По това време Вардарска Македония не е самостоятелна политическа единица и затова не е засегната до такава степен от етническата хомогенизация. Създаването на Съюзна Република Македония в рамките на Титова Югославия съвпада с управлението на Комунистическата партия, чиято идеология, поне в първите десетилетия след Втората световна война, също не насърчава създаването на етнически чисти републики. Поради това населението на републиката край Вардар остава пъстро в етническо отношение, но албанците не са кооптирани в политическото управление в Скопие чак до последното десетилетие на века. Изключително важно е, че за разлика от България, например, в Македония етническата картина на столицата е почти точно повторение на тази в страната като цяло. Албанците са около една пета от жителите на Скопие и живеят компактно на десния бряг на Вардар.

В първите години след обявяването на независимостта има страхове, че Белград може да оспори съществуването на македонската държава. Но сърбите скоро са въвлечени в други тежки конфликти в Хърватска, Босна и Херцеговина и Косово и престават да бъдат заплаха за своя южен съсед. От средата на 90-те години нататък, албанците се превръщат в основното предизвикателство за съществуването на Република Македония като независима, унитарна държава с ненарушими граници.

В югославския период албанците са изключени от управлението и администрацията в Македония (те са едва около 3% от държавните служители), тъй като македонците имат редица предимства пред тях: по-високо ниво на грамотност; по-добро владеене на официалния език в републиката; по-добър достъп до лидерите на Комунистическата партия в Скопие. Поради това албанците се занимават предимно със земеделие и заемат някои специфични икономически ниши, като например дребната търговия, дребното предприемачество и частното фермерство¹. Освен това, сред тях е широко разпространена сезонната трудова миграция, вътре в Югославия и извън нея.

Част от албанците са въвлечени и в полулегални и нелегални дейности – контрабанда, наркотрафик². Поради преобладаващо работническо-мениджърския модел на приватизация в Македония, представителите на албанското малцинство са почти изключени от нея, защото в управленските екипи на държавните предприятия няма албанци³.

Македонските албанци са мобилни и със силно чувство за етническа и кланова солидарност. По исторически причини те са свързани много повече с косовските си събратя, отколкото с албанците от Албания, която е бедна и затворена страна.

През първото десетилетие от своето съществуване Република Македония е национална държава. Така е по конституция, така е и на практика. Още от 1991 в правителството влизат представители на албанските политически партии, но това не е израз на някаква осъзната необходимост за пропорционално представителство на основното малцинство във властта, а по-скоро прагматичен технологичен похват, чрез който водещата партия от македонския лагер успява да си осигури парламентарно мнозинство. Всъщност именно нежеланието на Любчо Георгиевски да включи в правителството двама министри от албанската Партия за демократичен просперитет (ПДП) му коства премиерски пост през 1991, след първите многопартийни парламентарните избори, на които ВМРО-ДМПНЕ печели най-много депутатски места, но под 50%. Към днешна дата той оценява тази постъпка като „наивна”, но случката е показателна за доминиращите настроения сред македонската десница преди 20 години, когато участието на албанци в правителството се е смятало за недопустимо⁴.

Големият процент на албанското малцинство и липсата на висока бариера за влизане в парламента предопределят плурализма в политическото представителство на македонските албанци. Във всичките години на независимостта в Собранието в Скопие има повече от една албанска партия. Това засилва вътрешната динамика на албанското малцинство и отваря пространство за навлизане на политическия радикализъм. Албанските политици в Република Македония винаги играят на две сцени – най-напред се борят за лидерство сред своята собствена етническа общност и едва след това – за по-добри позиции на национално ниво. Така политически елит в страната се разделя на два ясно обособени сегмента – македонски и албански. Те влизат в преговори помежду си, но никога не се смесват. Същите са и отношенията между техните електорати. Между македонци и албанци съществува стена от недоверие и дълбоки културно-битови различия. Показателно е, че в Македония има по-малко етнически смесени бракове дори в сравнение с Босна и Косово. През 1999 например, е имало само 16 такива брака⁵.

През 1999, войната между НАТО и остатъчна Югославия за Косово дава нов тласък за засилване на чувството за етническа солидарност между македонските и косовските албанци, най-вече поради големия (макар и временен) бежански поток от бунтовната сръбска област към Република Македония. След като са живели в една държава в продължение на близо осем десетилетия, албанците от двете страни на Шар планина трудно приемат разделянето, наложено им след 1991.

Геополитически аспекти на конфликта от 2001

Геополитиката обикновено се занимава с обяснение на баланса на силите на глобално ниво. Но логическите построения, използвани за обяснението на съперничеството между Великите сили, са приложими и за по-малката балканска геополитическа сцена и дори за една отделно взета държава, като Република Македония.

Няма съмнение, че в края на ХХ и началото на XXI век албанците са възходяща сила на Балканите. Това се дължи на няколко обстоятелства. В основата на относителния албански възход е демографският фактор. През цялата втора половина на ХХ век раждаемостта сред албанците е по-висока отколкото сред съседните славянски народи. Конкретно за Република Македония, данните от 1994 показват, че македонските и сръбски жени излизат от фертилна възраст със средно 2,07 деца, докато за албанките този показател е двойно по-голям⁶. Социолозите и политолозите отдавна са забелязали, че наличието на голям процент млади хора, особено ако много от тях са безработни, е потенциален дестабилизиращ фактор. Този извод важи с пълна сила за общността на албанците от бивша Югославия и по-специално за тези от Република Македония.

Поради естеството на установения международен ред в годините на студената война периодичните изблици на албанско недоволство бяха разглеждани като вътрешна работа на Югославия и Белград имаше свобода да се справя с тях както намери за добре. Но след разпадането на Югославия и особено след кървавите етнически чистки в Босна и Херцеговина правата на малцинствата веднъж завинаги престанаха да бъдат само вътрешнополитическа работа. Международната общност започна да упражнява натиск върху правителствата в балканските държави да прилагат западните стандарти за малцинствени права. Този натиск бе от полза главно за албанците, тъй като те бяха основното етническо малцинство и в Сърбия, и в Република Македония.

Третият фактор, който даде силен тласък за албанския геополитически възход, бе американското покровителство. САЩ припознаха Слободан Милошевич като главен враг на тяхната визия за ред на Балканите още по време на Босненския конфликт. Впоследствие, при ескалацията на Косовската криза, бе логично САЩ да застанат на страната на косовските албанци, които бяха противниците на Милошевич. А понеже връзките между косовските и македонските албанци са много тесни, очакването бе, че американската подкрепа за албанския бунт може да се пренесе и в Република Македония.

Поради закъснялото си национално развитие, албанците създадоха своя държава по-късно от повечето балкански народи. Тази държава не бе особено успешна в опитите си да обедини всички албанци на Балканите. Близо половината от тях останаха под властта на Югославия. През втората половина на 90-те години на ХХ век Сърбия отчаяно се опитваше да спре своята национално-териториална имплозия и именно Косово бе във фокуса на тези усилия. Макар че във военно отношение косовските албанци бяха много по-слаби от сръбската държава, по това време те вече бяха възходяща сила, докато Сърбия бе в упадък. Поради това съществуващото статукво бе абсолютно неприемливо за албанците. Халфорд Макиндър казва, че „големите войни в историята са резултат, директен или индиректен, от неравномерния растеж на нациите”…. Трябва да напомним, че тези думи са казани за съотношението на силите между големите играчи на световната сцена, но описаният сценарий намира потвърждение и в развитието на събитията на Балканите.

Събитията на Балканите от 1999 показаха как един етнически сепаратизъм може да бъде успешен, ако се ситуира в контекста на благоприятна международна среда. Затова албанският бунт в Република Македония през 2001 може да бъде разглеждан като отзвук на успеха в Косово от 1999, след който бе нелогично геополитическото настъпление на албанците да спре на границата между Косово и Република Македония. Още повече, че тази граница бе силно пропусклива

Република Македония беше много по-слаба държава от Сърбия, но и много по-демократична от режима на Милошевич. Затова македонските албанци се нуждаеха от допълнителен импулс от Косово, за да започнат бунт срещу властите в Скопие. Самият факт, че безспорният лидер на Армията за национално освобождение (АНО) в Македония Али Ахмети е и един от основателите на Армията за освобождение на Косово (АОК) показва, че борбата на АНО може да се разглежда като продължение на битките, водени от АОК, само че на територията на друга държава. Според Жидас Даскаловски, АНО е организация от типа „чадър”, включваща националисти, наркотрафиканти, недоволни македонски албанци, обикновени селяни и чуждестранни наемници⁷. Същото може да се каже и за АОК. През 2001, АНО получава значителна финансова и морална помощ от албанската диаспора в САЩ и Западна Европа, също както такава помощ получава АОК две-три години по-рано⁸.

Всичко това дава основание събитията в Република Македония от 2001 да бъдат определени като пореден етап от албанското геополитическо настъпление от западната периферия на Балканския полуостров към неговата централна част. Ако по времето на Османската империя това настъпление е само етнотериториално и демографско, към края на ХХ век то придобива политически характер и цели промяна на съществуващите държавни граници. Етническият аргумент играе главна роля при обосноваването на албанските териториални претенции. Той обаче работи с по-голяма сила по отношение на Косово, където непосредствено преди войната от 1999 албанците са почти четири пети от населението на областта. Ситуацията в Република Македония е доста по-различна – там албанците са приблизително една четвърт от общото население и са разпръснати върху разпокъсана територия под формата на дъга, която започва от Охридското езеро и стига до Куманово. За разлика от Косово, тази територия никога не е била отделна административна единица, а в някои общини на Република Македония албанците придобиват числено превъзходство едва в последните две десетилетия на ХХ век. Поради това обособяването на македонските албанци в самостоятелна държава изглежда нереално както преди подписването на Охридския договор, така и след това. Ако сепаратизмът е цел номер едно за косоварите, то за македонските албанци през 2001 целите могат да бъдат само две – присъединяване към бъдещо независимо Косово чрез разчленяване на македонската държава или промяна на характера на тази държава. Според най-песимистично настроените македонци, пълзящата териториално-демографска експанзия на албанците в източна посока ще вбие албански клин между Македония и Сърбия (от другата страна на границата, в Прешевската долина, също живеят албанци) и ще прекъсне стратегическата комуникационна линия Белград-Скопие. Подобни предположения обаче отиват твърде далеч и предполагат наличието на някаква единна обща стратегия за албанската експанзия на Балканите. Всъщност, такава стратегия няма. Всички опити на изследователите да дефинират целите на албанския бунт в Република Македония през 2001 завършват с констатацията, че тези цели се менят според обстоятелствата. Действията на АНО зависят от силата на противодействието на македонските сили за сигурност и най-вече от позициите на международния фактор, в лицето на САЩ и ЕС. Все пак, може да се приеме твърдението на един от най-задълбочените изследователи на балканските конфликти Флориан Бибер, че за разлика от Босна или Косово, в Република Македония през 2001 битката не е между два конкуриращи се държавни проекти (македонски и албански) и за преначертаване на границите, а по-скоро за това, как да изглежда съществуващата вече държава⁹.

Разбира се, събитията, довели до Охридския договор, могат да бъдат гледани и през призмата на личностните борби вътре в политическия лагер на македонските албанци. Разсъждавайки върху мотивацията на бунтовниците, Джеймс Пардю, специален американски представител за конфликта в Македония през 2001, в крайна сметка заключава: „Аз мисля, че те търсят по-голямо политическо влияние вътре в албанската общност в Македония и в Косово”¹⁰.

Битката между албанците и македонските сили за сигурност от 2001 не завършва с категорична победа на някоя от страните и не премахва причините за конфликта. Това е война за територия, маскирана зад исканията за повече права на малцинствата.

Поставяйки албанския бунт в Република Македония от 2001 в контекста на общата албанска експанзия на Балканите, логично е да се запитаме, докога ще продължи тази експанзия и дали Охридският договор не бележи нейната връхна точка? Макар и с голямо закъснение, албанците следват модела на демографско развитие на другите балкански и европейски народи. Връхната точка на албанския демографски бум вече е премината . Макар че не разполагаме с данни за демографските процеси сред македонските албанци, те не са много по-различни от тези при косовските им събратя. В Косово пикът на раждаемостта при албанците е през 50-те и 60-те години на ХХ век (по около 40 родени деца на 1000 души) след което започва да намалява (до 16 деца на 1000 души през 2009)¹¹ Поради това е логично да очакваме бавен и постепенен спад в динамиката на албанския натиск върху съседните балкански народи. В същото време, трябва да се отчита факта, че през второто десетилетие на XXI век албанците почти се изравниха по численост (6,5-7 милиона) с двата основни славянски народа на Балканите – сърби и българи. Срещу тази почти еднаква численост стои очевидно несъответствие по отношение на размера на територията, обитавана от тези три народа. Докато българите и сърбите (самата Сърбия плюс Република Сръбска в Босна и Херцеговина) живеят на територия от малко над 100 000 кв. км, общата територия на Албания, Косово и общините с албанско мнозинство в Република Македония и в Южна Сърбия не надхвърля 45 000 кв. км. Поради това албанският натиск за усвояване на нови територии ще продължи дори и при положение, че няма никакъв шанс за промяна на съществуващите държавни граници. Понеже албанците в Южна Сърбия и Черна гора са незначителен брой (под 100 000), то най-логично е и за в бъдеще албанският териториален натиск да бъде упражняван предимно в Република Македония. Това е естествен иманентен процес, който има по-скоро хаотичен, отколкото направляван характер.

Въоръженият конфликт от 2001 и Охридският договор бележат важна промяна в геополитическата среда, в която се намира младата държава Република Македония. От решаващо значение за съдбата на страната се превръщат отношенията с Косово и Албания, а не тези със Сърбия, България и Гърция. Ако до края на ХХ век основният геополитически натиск върху Вардарската долина се е проектирал от изток, север и юг, в началото на XXI век той вече идва от запад и северозапад. Драматичната съдба на бившите югославски републики след 1991 води до обособяването на нова геополитическа зона, обозначавана с името Западни Балкани. Република Македония се оказва в нейната източна част. След като в началото на XXI век става ясно, че България и Румъния ще влязат ЕС, в международния геополитически дискурс със стария термин „Балкани” все по-често се обозначават именно Западните Балкани. От геополитическа гледна точка, членството в ЕС и НАТО прави България част от Запада, макар че цивилизационно тя не се отличава от Македония и Сърбия. Така се стига до парадокса Република Македония да граничи на изток със Запада, а върху нейната западна граница да оказват натиск албанците, които македонците възприемат като народ от Ориента.

Република Македония след Охридския договор

Охридския договор е израз на желанието на САЩ и ЕС да лекуват етническия конфликт в Македония с двете добре известни либерални лекарства: децентрализация и включване на малцинствата в управлението на всички нива. Класическият модел на либерална демокрация, наричан още Уестминстърски (1991-2001), се проваля и е заменен от консенсуална демокрация. Албанците не успяват да се интегрират в македонското общество на индивидуално ниво и затова сега опитват да го направят като общност.

Охридският договор предвижда серия от поправки в македонската конституция, които да променят характера на държавата¹². Все пак договореното в Охрид през 2001 не превръща Република Македония във федерация. Липсват точни предписания за включването на малцинствата в парламента или в правителството, каквито има например в Дейтънския договор, превърнал Босна и Херцеговина във федерация с квоти във властта за всяка от трите етно-религиозни общности. Охридският договор позволява „креативна двусмисленост” (по израза на Флориан Бибер), но изисква отношенията между двете основни етнически групи в страната да бъдат постоянно предоговаряни. Затова повечето изследователи предпочитат да тълкуват „духа” на договора, вместо да се взират в неговата буква и да подчертават, че той не е еднократен акт, а процес.

За успокоение на македонското мнозинство, в Охридския договор е включена една много важна точка, в която се казва, че етническите проблеми нямат териториално разрешение. Вариантът за федерализация на Република Македония е отхвърлен като вместо него се предвижда засилване на местното самоуправление, което да важи за всички общини, а не само за тези с албанско мнозинство. Друга важна клауза гласи, че се въвежда двуезичие в общините, в които някое малцинство надхвърля 20% от общото население на съответната община. Така начертаването на новата административна карта на страната (броят на общините е намален от 123 на 84) се превръща в сложен политически въпрос. Според новото административно деление някои градове, като Струга и Кичево, стават центрове на общини с преобладаващо албанско население, защото присъединените към тях села са предимно албански.

Може би най-важното предписание на Охридския договор е пропорционалното включване на малцинствата в държавната администрация. Това изискване автоматично превръща преброяването на населението в сюжет с първостепенна политическа важност, защото от неговите резултати зависи колко албанци трябва да получат държавни служби. Навлизането на албанското малцинство в държавната администрация става неочаквано бързо. Ако през 2004, сред получаващите държавна заплата, албанците са били само 5,61%, през 2010 те са вече 24,18%, с което почти е достигната пропорцията на това малцинство в общото население на страната. При това, албанците навлизат масово и в армията, въпреки че това не се предвижда в Охридския договор. Не такъв е обаче случаят с по-малобройните малцинства. Турците, които са 3,85% от населението, заемат само 1,49% от държавните служби, а за циганите(ромите) тези показатели са, съответно, 2,66% и 0,64%¹³. Процесът на назначаването на албанци на държавни служби съвсем не е гладък и безпроблемен. В случая става дума за позитивна дискриминация, при която в редица случаи професионалните критерии трябва да бъдат пренебрегнати, за да се изпълни политическата поръчка, залегнала в Охридския договор. През последните няколко години в Република Македония вече има два-три университета, където може да се получи образование на албански език, но проблемът е, че вътрешният подбор на албанците, назначавани в администрацията, не е по професионални, а по партийни критерии. Освен това, поради типичния за тази етническа общност патриархален семеен и обществен модел, броят на мъжете албанци, назначени на държавна служба, надвишава значително този на жените.

Друг елемент от т. нар модел на споделянето на властта, въведен с Охридския договор, е изискването на двойно парламентарно мнозинство за приемането на закони, които са чувствителни за междуетническите отношения в страната. Това означава, че съответните закони трябва да бъдат одобрени както от повече от половината депутати македонци, така и от мнозинството депутати от етническите малцинства. Двойно (или Бадинтерово) мнозинство се изисква за закони в областта на културата, използването на езиците, образованието, документите за самоличност, използването на държавните символи и местното самоуправление. На теория, кой точно закон да се приема с двойно мнозинство трябва да се решава от Комитета за отношенията между общностите, но тази институция не успява да се наложи като работеща и нейните правомощия са иззети от съвета на лидерите на партиите от съответната управляваща коалиция, в която неизменно има и албанска партия. Засега има само един случай, когато (между 2006 и 2008) ВМРО-ДПМНЕ прави правителствена коалиция с партията, която не е на първо, а на второ място в предпочитанията на избирателите етнически албанци.

Големият проблем на междуетническите отношения в Република Македония е, че след 2001 те в още по-голяма степен преминават през посредничеството на политическите партии. Голяма рядкост са инициативите за междукултурен диалог, идващи „отдолу”. Нищожно малък е броят на македонците, знаещи албански. Самите албански партии, чиято идеология се изчерпва с етническия национализъм, са монополизирали напълно ролята на посредник между своите сънародници и държавата. В този смисъл, изграждането на истинска гражданска нация в Република Македония, от типа на американската, поне засега изглежда нереално.

В крайна сметка, Охридският договор може да се приеме за успешно разрешение на македонско-албанския конфликт от 2001, защото, поне засега, удържа тлеещия етнически конфликт в мирна рамка. Ако целите на Запада са да бъде „опитомен” албанският експанзионизъм и да се примирят македонците с промяната в характера на държавата, те могат да се смятат за изпълнени. В Република Македония бе изградена мека форма на консенсуална демокрация. Държавата определено не е мултиетническа, както се надяваше Западът, а по-скоро двунационална (двутетническа). Но, ако отчетем факта, че численото съотношение между македонци и албанци е 2,5 към едно, поне засега македонските черти в облика на страната преобладават над албанските, макар че никога вече няма да бъдат единствените. Характерът на македонската държава и на македонската политическа нация е изключително чувствителен въпрос за титулния етнос в Република Македония. Македонската национална идентичност е сравнително нов исторически феномен и винаги е била оспорвана от българи, сърби и гърци. Само едно десетилетие след като най-сетне намира сигурно убежище в новата независима македонска държава, тази идентичност трябваше да бъде преформулирана. След Охридския договор в пантеона на националните герои на Република Македония трябва да се намери място и за албанци. Впрочем, паметникът на Скендербег вече няколко години стои на брега на Вардар в Скопие, докато от другата страна на реката през тази година се появиха Гоце Делчев, Даме Груев и... Александър Велики.

В скопските политически кръгове постоянно се чуват остри критики към Охридския договор, включително и от лидери, които навремето са го подписали. Сериозно предизвикателство към духа на Охрид обаче може да дойде само от нов албански бунт, а такъв е малко вероятен. Събитията от 2001 разместиха из основи политическите пластовете сред албанската общност и сегашните лидери на този етнос нямат интерес от нов подобен трус, който може да ги изтласка на заден план. Освен това, трябва да е ясно, че Косово получи независимост не заради храбростта и силата на бойците от АОК, а заради САЩ и НАТО, който прогониха сърбите от спорната област. След 2001 на македонските албанци бе дадено ясно да разберат, че Западът няма да подкрепи техни сепаратистки акции. За да стане това предупреждение още по-категорично, в първите две-три години след Охридския договор Македония бе полупротекторат на Запада. САЩ и най-вече ЕС прилагаха към страната стратегията на моркова и тоягата или т. нар. принцип на условността (conditionality). Срещу етнически мир и реформи през 2005 Република Македония получи като награда статут на кандидат за членство в ЕС. Оттогава обаче, всички опити на Скопие за започване на предприсъединителни преговори с ЕС и за влизане в НАТО се разбиват в стената на гръцкото вето. Така Гърция разбива имиджа на ЕС като „трансформираща сила” по отношение на Република Македония и намалява инструментите, с които Брюксел може да въздейства върху властите в Скопие.

Бележки:

1. Най-добра илюстрация за голямата разлика между трудовата заетост на албанците и македонците може да бъде намерена в един брилиянтен аналитичен доклад на Европейската инициатива за стабилност: Ahmeti’s Village. The Political Economy of Interethnic Relations In Macedonia. European Stability Initiative Report, Skopje and Berlin, October 1, 2002: http://www.esiweb.org/docs/showdocument.php?document_ID=36

2. Според Робърт Хислоп, масовото навлизане на албанците в криминални организации може да бъде обяснено със следните фактори: комунистическите репресии в Титова Югославия; културата на омертата; терорът в Косово по време на режима на Милошевич; анархията, настъпила в Албания през 1997; войните в Югославия; връзките на албанците с мафията от Кавказ; и нарушаването на санкциите, наложени на Югославия през 1992. Hislop, Robert 2002: Zatišje pred bura? Vlijanieto na prekugraničnite mreži, korupcjta i kriumčarenjeto vrz stabilnosta na Makedonija i vrz bezbednosta vo regionot. Skopje, 2002, s. 12-14.

3. Zeqiri, Izet. The Economic Causes and Consequences of the 2001 War and the Consolidation of the Economy After the Crises. In: Power-Sharing and the Implementation of the Ohrid Framework Agreement. Skopje, 2008, pp. 89-107.

4. Бевме многу наивни. Интервю с Люпчо Георгиевски. Утрински вестник. 29.08.2011.

5. Brunbauer, Ulf. The implementation of the Ohrid Agreement: Ethnic Macedonian Resentments. In: Journal on Ethnopolitics and Minority Issues in Europe (JEMIE) 2002 (1); http://www.ecmi.de/jemie/special_1_2002.html

6. Dragovic, Anica. Differentials of Fertility in the Republic of Macedonia. New Balkan Politics. Issue 2. http://www.newbalkanpolitics.org.mk/OldSite/Issue_2/dragovic.eng.asp

7. Daskalovski, Zidas. Walking on the Edge. Consolidating Multiethnic Macedonia 1989-2004. Skopje, 2005, p.119.

8. Първанов, Антон. Косовският възел на Балканите. Възникване, развитие, решения. С., Военно издателство, 2011.

9. Bieber, Florian. Power-Sharing and the Implementation of the Ohrid Framework Agreement. In: Power-Sharing and the Implementation of the Ohrid Framework Agreement. Skopje, 2008, pp. 7-40, here p. 7.

10. Daskalovski. Op. cit., p.121.

11. http://en.wikipedia.org/wiki/Demographics_of_Kosovo

12. Текстът на договора може да бъде видян на: http://siofa.gov.mk/mk/dokumente/Ramkoven_dogovor.pdf

13. Ристеска, Марија. Време за меритократија! Нова Македониjа, 12.08.2011.

* Българско геополитическо дружество

Кипър е малка по площ островна държава, която притежава стратегическо географско положение, тъй като се намира в контактната зона между две културно-цивилизационни пространства, представляващи естествен кръстопът на традиционни транспортни и търговски коридори – Южните Балкани и Източното Средиземноморие (Леванта)ⁱ. Възникнал като компромис между гръцката и турската геополитика, Кипър представлява геополитически израз на привидното противоречие между наличието на незначителен териториален и демографски потенциал и значимостта на острова в международните отношения.

Таблица 1. Астрономическо географско положение на остров Кипър

Площта на Кипър възлиза на 9251 кв. км, а населението е 1 124 000 (2010), което определя средна демографска плътност 106 д./кв. км. Островният характер на територията и специфичното географско положение на Кипър дефинират главните насоки в неговото културно-историческо и търговско-икономическо развитие. Островът се намира на 64 км южно от Турция, на 96 км западно от сирийския бряг и на 370 км от Порт Саид в Египет, а разстоянието между столицата Никозия и София е 1204 км. Дължината на бреговата линия се изчислява на 737 км, като тя е силно разчленена, но с малко удобни заливи. Главните пристанища са разположени по южното и югоизточното крайбрежие. Най-големият пристанищен град е Лимасол, разположен в едноименния залив на югоизток. Големи морски градове са също Ларнака, Пафос, Фамагуста и Киренияⁱⁱ.

Геополитическото положение на Кипър

Най-характерната особеност на геополитическото положение на Кипър е свързана с обективното съществуване на две квази-държави – гръцка и турска (фиг. 1). Гръцката част на острова („Kypriaki dimokratia”) доминира в социално-икономическото му развитие и обхваща близо 2/3 от площта на Кипър, а турската част е наречена Севернокипърска турска република (Kuzey Kibris) и е призната само от Турцияⁱⁱⁱ. Наличието на подобни образувания е достатъчно основание за високата степен на геополитическа конфликтност, която се регулира от вътрешно-политическа граница, представляваща буферна зона, дълга 180 км. Тази физическа бариера е известна като „Зелената линия” и се охранява от войски на ООН (UNFICYP), като в културен аспект разделя православното гръцки-говорещо население от турско-езичните кипърски мюсюлмани. Тя е и външна граница на ЕС, където, от гледна точка на икономическите принципи, членува единствено гръцки Кипър, а това се допълва и от политическата изолация на турската част, тъй като там кипърското правителство не може да упражнява ефективен контрол. На територията на Кипър се намират и две британски военно-морски бази – Акротири и Декелия, които са важен фактор за запазване стабилността на острова^iv.

Етническата структура на населението на Кипър е съставена от 80,2% кипърски гърци, 18,3% кипърски турци, 0,5% араби-маронити, 0,3% арменци, 0,3% италианци, 0,2% англичани и др., включително между 50 000 и 70 000 българи, живеещи основно в Никозия, Ларнака, Лимасол, Пафос и Паралимни. Религиозният състав е доминиран от християните (81,8%), а мюсюлманите са 18,2%. Икономическите статистики илюстрират значението на Кипър като силно развита балканска държава, чийто брутен продукт се формира предимно в сектора на услугите (71%), разчитащ главно на приходите от туризъм и банково дело^v. Индустрията осигурява ¼ от брутния продукт на Кипър, като с най-голям обем промишлена продукция се отличава металургията, която е осигурена със собствени минерални суровини. Кипърското земеделие има типичен средиземноморски профил и е традиционно специализирано в риболова, лозарството, отглеждането на маслини, смокини, бадеми и цитрусови плодове. Морският транспорт притежава голямо търговско значение, като Кипър е на четвърто място в света сред страните с „удобен флаг”, отстъпвайки само на Панама, Либерия и Малта.

Кипър има многовековна бурна и драматична история, като във всяка епоха специфичното му местоположение е благоприятствало осъществяването на активни търговско-стопански връзки между островите в Егейско море, Египет, Мала Азия и Месопотамия. Динамизмът в развитието на острова се допълва и от геоморфоложките особености, природните богатства и топлия средиземноморски климат^vi.

Остров Кипър е заселен първоначално от малоазиатско-егейските племена хетайци и карийци, които са родствени с племенните общности, населяващи Троя, а някои сравнително нови открития край Никозия свидетелстват за връзките на местното население с акадите и шумерите от района на Месопотамия. Към края на ХІV век пр. н. е. част от гръцкото население мигрира от областта Аркадия на полуостров Пелопонес и създава първите колонии на острова. По-късно тук се установяват и ахейците, които през 1225 пр. н. е. колонизират целия остров, пренасяйки и микенската култура. Скоро след гръцката колонизация Кипър е завладян от финикийците - класически древно-морски народ, който донася там и своята писменост. Най-значимите финикийски колонии са Аматус и Тамасос, известни с медните си рудници, както и Китон – прочуто търговско пристанище. По това време Кипър вече представлява оригинално съчетание от егейска или критско-микенска култура с различни малоазиатски, месопотамски и египетски влияния. До VІІІ век пр. н. е. островът е владян последователно от египтяните, хетите и асирийците, като е поделен на десетина малки царства. По време на Гръко-персийските войни (500-449 пр. н. е.) той е подчинен на Персия, а в похода на персийския цар Ксеркс срещу Гърция 150 кипърски кораба участват в известната морска битка край Саламин. Към ІV век пр. н. е. Кипър е завоюван от войските на Александър Македонски, а в епохата на елинизма принадлежи на египетската династия на Птолемеите. След І век пр. н. е. Кипър влиза в състава на Римската империя, без да има съществена историческа роля. Когато империята се разпада, Кипър става част от териториите на Византия и в края на ІV век жителите му възприемат православния модел на християнството. През 648 островът е завладян от арабите, които пренасят и арбо-ислямската култура. През втората половина на Х век Кипър се освобождава от арабска власт и отново става „византийски” остров, а през 1191, по време на Третия кръстоносен поход, е завладян от английския крал Ричард Лъвското сърце. От края на ХІІІ век тук се установява Орденът на тамплиерите, което превръща Кипър в основен латински център в Леванта. В края на Средновековието, през 1489, островът става част от владенията на морската република Венеция.

След 1571 започва нов етап в историческото и културно-политическото развитие на острова, тъй като тогава султан Селим ІІ завладява Кипър и го превръща във вилает на Османската империя. За да спечели християнските му жители като верни поданици, а и като средство за спечелване на войната срещу Египет, султанът предоставя на Гръцката кипърска Църква известни привилегии, но постепенно отношенията между турските власти и местното население започват да се развиват във все по-трудни условия. Още през 1578 избухва първото въстание срещу империята, което бързо е потушено, тъй като нито Испания, нито Венеция подкрепят кипърската кауза. Трябва да минат повече от три века преди Кипър да извоюва независимостта си от Османската империя. Това се случва през 1878, в хода на процес, в който от османско владичество се освобождават и някои други балкански народи, включително България.

След разпадането на Османската империя Великобритания, начело с кралица Виктория и премиер-министъра Дизраели, се стреми да затвърди и разшири световните си колониални придобивки, като по-специално насочва своите геополитически интереси към Левантийския регион. Освен това британските геополитици са силно разтревожени от потенциалната възможност за руска намеса на Балканите, както и от достъпа на Русия до Черно и Средиземно море. Ето как остров Кипър постепенно започва да придобива важно геостратегическо значение за Великобритания.

На 3 юни 1878 Османската империя е принудена да отстъпи пред британския натиск, скоро след което флагът с полумесеца и звездата е свален и на негово място е издигнат националният флаг на Великобритания. Превръщането на Кипър в британско владение е узаконено на Берлинския конгрес, а според условията на подписания договор Великобритания трябва да плаща наем за острова, като през 1907 сумата е намалена наполовина. В навечерието на Първата световна война изплащането практически е прекратено и през февруари 1925 Кипър официално става колония на Британската империя.

„Британският” период в развитието на Кипър е възприет с надежда от кипърските гърци като евентуален преходен етап към присъединяването на острова към Гърция. Това право на Кипър е признато от влиятелни държавни фигури като Уилям Гладстоун, Уинстън Чърчил и Лойд Джордж.

По силата на Лозанския договор от 1923 Турция се отказва от правата си върху Кипър, а малко по-късно Великобритания установява военно положение на острова, което води до обтягане на отношенията с Гърция. През 1950, 97 % от кипърските гърци гласуват за изгонването на британската администрация от острова присъединяването му към територията на Гърция. Всъщност, основна геостратегическа цел на британското правителство е да превърне т. нар. „кипърски въпрос” в конфликт между Гърция и Турция. Осъществяването на подобна геополитика дава възможност на Великобритания да продължи колониалното си влияние, подготвяйки постепенно почвата за евентуална турската намеса в Кипър с цел извършването на геолитически компромис от гръцка страна. В крайна сметка, на 16 август 1960, по силата на Лондонския договор, Кипър извоюва своята независимост от метрополията като междувременно става член на Британската Общност (Общността на нациите).

Създаването на независима република Кипър, като отражение от процесите на деколонизация през втората половина на XX век, превръща острова от обект на международното право в негов самостоятелен субект. Същата година е изготвена и конституцията на страната. Тя го превръща в независима и суверенна република и е уникална със своята комплексност, многообразие и законови защити, които предвижда за малцинствата, като установява държавно-политическо устройство, крепящо се на следните особености:

- Кипър представлява република, начело с президент кипърски грък и вицепрезидент кипърски турчин, избирани за срок от пет години;

- официални езици в страната са гръцкият и турският;

- Кипър има собствен държавен флаг – маслинени клончета, обгръщащи златистите очертания на острова, изобразен на бяло поле, като израз на компромиса между гръцкото синьо и турското червено;

- Министерският съвет (кипърското правителство) включва седем гръцки и трима турски министри;

- администрацията е поделена в съотношение 7:3 (70 % кипърски гърци и 30 % кипърски турци);

- в състава на кипърската армия се включват 60 % гръцки и 40 % турски киприоти;

- законодателната власт се упражнява от парламент, наречен Палата на представителите, с общ брой 50 депутати, от които 35 се избират от гръцките и 15 от турските общини^vii;

- Върховният конституционен съд се състои от от двама гърци, един турчин и един неутрален съдия, определен от президента и вицепрезидента;

- между Кипър, Гърция и Турция трябва да се сключи военен съюз, а заедно с Великобритания да се изготви пакт, който да гарантира независимостта, териториалната цялост и конституцията на новата държава.

Таблица 2. Главни урбанистични центрове в Кипър

Генезис и еволюция на кипърския въпрос

До 1878 кипърският въпрос се възприема като конфликт между Кипър и султана на Османската империя, а след това като проблем на отношенията на местното население с Великобритания, в качеството й на колониален владетел. След извоюване независимостта на страната неговото съдържание се променя и той се трансформира в геополитически проблем между кипърските гърци и турци за идентичността на държавата и следователно това е един от последните неизяснени проблеми на т. нар. „източен въпрос”, свързан с уреждане наследството на Османската империя^viii. С течение на времето този проблем активизира не само Гърция и Турция, но и ООН, ЕС (по-специално Великобритания), САЩ, Русия (СССР), явявайки се благодатно поле за упражняване на ефективен геополитически контрол.

От възникването си до момента ясно се открояват четири основни периода в развитието на кипърския въпрос: британски „период” (до 1960); унитарен период (1960-1974); федеративен период (след 1974) ^ix.

След като през 1878 живещите от хилядолетия на острова кипърски гърци слагат логичния край на продължителното османско управление, те насочват усилията си към т. нар. „еносис”, т. е. обединението на Кипър с държавата-майка Гърция. За целта, Великобритания поема административен контрол над Кипър, провеждайки геополитика на ограничаване средиземноморския достъп на Русия. Православното гръцки-говорещо население на острова посреща оптимистично отпадането на Османската империя като субективен фактор при решаването на кипърския въпрос и възприема британската алтернатива като средство за постигане на идята за еносис^x. Лозанският договор от 1923 е правната основа, която декларира турската позиция по проблема за анексията на Кипър към британското правителство, осъществена още през 1914.

В периода 1925-1960 кипърският въпрос вече е колониален проблем, който е преодолян чрез предоставянето на независимост и създаването на суверенна държава Кипър. Още в началото на този период кипърските гърци започват да настояват за повече политически права, което води до някои геополитически проблеми между Гърция и Великобритания. След края на Втората световна война стремежите на Кипър за независимост се засилват, но те са подчинени, преди всичко, на концепцията за еносис с Гърция. Великобритания е разтревожена и от електоралните нагласи на местното население, тъй като кипърската комунистическа партия АКЕЛ твърде бързо се превръща във водеща политическа организация в Кипър. Ето защо британското правителство започва разработването на проекти за конституционно преустройство на колонията, но те са отхвърлени от кипърските гърци, тъй като предвиждат само автономия за острова, без право на самоопределение или пълна независимост.

Исканията за еносис стават все по-настоятелни и през 1950 колониалната администрация се съгласява на референдум за присъединяването към Гърция, в резултат от който 97 % от кипърските гърци гласуват за обединението. Ето защо Гърция настоява кипърският въпрос да бъде включен в дневния ред на Общото събрание на ООН, поради което, през 1955, в Лондон се провежда конференция с участието на Гърция и Турция. На нея трябва да си обсъди самоопределението на Кипър и бъдещия му статут, но гръцките киприоти се обявяват против конференцията, заявявайки, че кипърският конфликт не е политически проблем между Гърция и Турция, а въпрос на самоопределение, засягащ само британското правителство и народа на Кипър. По време на конференцията, Великобритания предлага международно-правния статут на острова да остане открит въпрос, като всяка от страните запази позициите и претенциите си, но в същото време да сътрудничи в развитието на самоуправлението. Поради отхвърлянето на това предложение както от Гърция, така и от Турция, тристранната конференция завършва без реален резултат.

Същата година започва въоръжена борба на кипърците срещу колониалното господство, вследствие на което стартират преговори за възстановяване на мира и образуване на демократично правителство между британския губернатор маршал Хардинг и архиепископ Макариос^xi. За да спре организираните атаки на гръцките киприоти, обединени около тайната организация ЕОКА, колониалната власт възприема Турция като геостратегически противник на Гърция. Турската геополитика категорично изключва предаването на Кипър в гръцки ръце, тъй като на острова живее турско население, но най-вече защото Анкара рискува да бъде затворена на запад и югозапад от изцяло гръцки териториални води^xii. Ето защо, възприемайки острова като стратегическа колония, разположена на входа към Близкия и Средния Изток, Великобритания изтъква опасността както от граждански конфликт в Кипър, така и от война между Гърция и Турция, за да може да продължи колониалното си господство.

Междувременно, провокирани от действията на ЕОКА, турските киприоти създават алтернативна съпротивителна организация, наречена ТМТ (Türk Mukavemet Teskilati) и ръководена от Фазил Кючук, поставил си за цел защита правата на турската общност и разделяне на острова на гръцка и турска част в случай на еносис. ТМТ е активно подкрепяна от турското правителство, водещо политика на разделение, известна като „таксим”. Успоредно с това, британското правителство признава за приложим принципа за самоопределение на острова, но само под британско върховенство. Ето защо условията, които лидерът на АКЕЛ архиепископ Макариос поставя, не са положително приети от британската администрация, поради което преговорите са прекъснати, а архиепископът е обвинен в съучастие с нелегалната организация ЕОКА и депортиран на Сейшелските острови.

Напрежението между кипърските гърци и турци достига връхната си точка през 1957-1958, когато опасността от гражданска война в Кипър придобва все по-реални измерения. Във връзка с това в Цюрих между представителите на Гърция и Турция е проведена дискусия, на която за първи път се акцентира върху идеята за независим Кипър, т.е. нито еносис, нито таксим. Преговорите продължават в Лондон, където вече са поканени архиепископ Макариос (който е върнат от изгнание) и лидерът на турските киприоти Фазил Кючук. В крайна сметка се стига до геополитически компромис, който обаче не е желан от нито един от двамата политически лидери.

Налагайки запазването на британските военни бази на острова, Цюрихско-Лондонското споразумение подкрепя независимостта на Кипър и полага основите на кипърската конституция, която изключва обединяването на острова с Гърция или Турция. Въпреки разочарованието на членовете на ЕОКА, както и на тези от ТМТ, повечето кипърци посрещат с оптимизъм независимостта на Кипър от 16 август 1960, която е гарантирана от Гърция, Турция и Великобритания. Самото кипърско население тогава е съставено от 78% гръцки киприоти, 18% турски киприоти и три малцинствени групи (латини, маронити и арменци), формиращи останалите 4 %.

Между 1960 и 1974 кипърският конфликт придобива предимно вътрешнополитически и етнически основания, тъй като противопоставя различните виждания на гръцките и турските киприоти за политическото устройство на острова. Този етап преминава през различни форми, включително въоръжени сблъсъци и сегрегация, като постепенно в конфликта е въвлечена и ООН, която разполага свои сили на територията на острова, за да осигури посредническа роля при разрешаването на спора.

Първите противоречия между двете общности избухват скоро след обявяването на независимостта, като постепенно кипърските турци са изолирани от управлението на страната. През 1963-1964 сблъсъците между гръцките и турските киприоти прерастват в гражданска война, провокирала сериозни геополитически проблеми между Гърция и Турция, въпреки съвместното им членство в НАТО. Кипърският конфликт и политиката на управляващата комунистическа партия АКЕЛ провокира намесата на САЩ и Великобритания, чиито израз е изпращането на мироопазващата сила на ООН, създадена с резолюция 186, приета на 4 март 1964 от Съвета за сигурност.

От този момент нататък ООН става главният гарант за запазване сигурността на острова и решаване на кипърския въпрос, като предлага различни решения на проблема, но те не устройват нито една от двете сили – кипърско-гръцката, която продължава с опитите си за еносис, признавайки съществуването на турско малцинство, и кипърско-турската, настояваща за федерално устройство на острова.

Междувременно, през пролетта на 1967 държавен преврат превръща Гърция във военна диктатура, което се отразява и върху развитието на кипърския конфликт. Гърция и Турция отново са изправени пред пряк военен сблъсък, но той е потушен след намесата на международната общност и най-вече на САЩ, отзовали командира на гръцката кипърска национална гвардия и бивш лидер на ЕОКА Георгиос Гривас. Турските киприоти се възползват от възникналите противоречия между Кипър и гръцкото правителство за да създадат собствена политическа администрация и въпреки че президентът Макариос я възприема като незаконна, гръцко-кипърският политически елит, както и самите кипърски гърци постепенно започват да възприемат факта, че турското малцинство ще трябва да има някакво ниво на политическа автономия, но най-вече, че обединение на острова с Гърция, при тези обстоятелства, вече става непостижима цел.

Между 1967 и 1974 напрежението между гръцките и турските киприоти временно утихва за сметка на нарасналите противоречия между двете основни фракции в кипърската гръцка общност – едната около президента Макариос, изоставил идеята за еносис в полза на едно постижимо споразумение, и другата, настояваща, че единствен геополитически ход е незабавното обединение с Гърция. Тази втора фракция се ръководи от полковник Гривас, който създава радикалната организация ЕОКА – Б. Когато през 1974 Гривас умира, организацията попада под директния контрол на Димитриос Йоанидес - новият водач на военната хунта в Атина. Чрез преврат в кипърската национална гвардия той прави опит за свалянето от власт на Макариос, в резултат на което настъпва обществено-политически хаос, а гръцки националисти атакуват кипърски турци. Тези атаки, както и липсата на подкрепа от страна на Великобритания, провокират турския премиер-министър Бюлент Еджевит, който на 20 юли 1974 заповядва военна интервенция и в северната част на острова дебаркират турски войски. Това води до сериозни политически вълнения в Гърция и само три дни по-късно военният режим там пада.

Скоро след това в Женева са проведени формални мирни преговори между Гърция, Турция и Великобритания, като е решено турската армия да спре настъплението си в Северен Кипър при условие, че ще остане на острова докато не се постигне политическо споразумение между двете страни. Във връзка с това се провеждат нови дискусии, в които кипърските турци настояват за реална форма на географско разделение между двете общности, докато политиката на кипърските гърци е за запазване унитарния статут на страната. Като се позовава на факта, че е държава-гарант за сигурността на острова и изтъквайки военното положение в Гърция (макар този повод да е бил вече ликвидиран) в средата на месец август Турция продължава военната операция на острова, овладявайки 36 % от него, както и други близо 4 %, обявени за неутрални зони под контрола на ООН. Няколко хиляди души стават жертва на бруталната турска инвазия в Северен Кипър, а близо 200 000 кипърски гърци са принудени да мигрират към териториите, останали под контрола на кипърското правителство или към британските военни бази, като тези действия на турската армия са признати от Европейския съд за правата на човека за нарушения на човешките права. Същевременно, 65 000 кипърски турци се настаняват в териториите под турски контрол.

Пряката намеса на турската армия в конфликта слага началото на фактическото разделение на страната и този казус се превръща в доминиращ елемент на кипърския въпрос. С цената на разделението, белязано от буферната „Зелена линия”, и чрез присъствието на мироопазващите сили на ООН, както и с разполагането на турски военен контингент в Северен Кипър, въоръжените сблъсъци между двете общности са прекратени, но не и окончателно решени, поне докато не бъдат уредени ефективни и приемливи конституционни механизми.

През следващата година ООН предприема нови стъпки към преодоляването на конфликта чрез поредица дискусии между президента на Кипър Глафкос Клиридис и неговия вицепрезиден Рауф Денкташ, но опитите за напредък по териториалните въпроси, както и по проблемите, свързани с управлението на острова, не дават реални резултати. Все пак, на 12 февруари 1977, е постигнато споразумение за федеративното преустройство на Кипър, който трябва да включва две квази-държави, чиито територии да бъдат допълнително определени на икономическа основа и на базата на собствеността върху земята. Създават се също предпоставки за демилитаризирането на острова, а на централната власт се предоставят права, които да осигуряват единството на държавата, но двете страни така и не успяват да се договорят докрай, тъй като имат различия по тълкуването принципа на съществуване на двуобщностната федерация.

На 15 ноември 1983 кипърските турци се възползват от следизборната политическа нестабилност в Турция и едностранно обявяват независимостта на Севернокипърската турска република – акт, който не е приет от Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, Денкташ и турската общност, като цяло, са доволни, защото на практика са постигнали своята геополитическа цел, а именно разделянето на Кипър чрез обособяването на територия, която да е под техен контрол, и на този етап подобно решение напълно ги задоволява.

В течение на няколко години кипърският конфликт престава да е актуален и постепенно потъва в забрава, тъй като на организираните от ООН дискусии двете страни остават твърдо на своите позиции, поради което промяна в статуквото не може да се очаква. През 1997 обаче, основните параметри на кипърския проблем се променят, тъй като ЕС взима решение за старта на преговори за присъединяване на Република Кипър, с което създава нов катализатор за разрешаване на спора, тъй като Турция няма право на вето, а преговорите биха насърчили двете страни да са по-умерени в исканията си. Според противниците на присъединяването, решението ще премахне стимулите на кипърските гърци да постигнат споразумение и те ще решат да изчакат присъединяването към ЕС, а след това, използвайки членството си, да настояват за решаване на въпроса при техните условия. В отговор, Денкташ декларира, че вече не приема федерацията като основа за разрешаване на спора, а настоява за преговори на базата на конфедеративния принцип. Напрежението по оста Турция – ЕС намалява донякъде през 1999, когато Турция също е обявена за кандидат-член на ЕС.

Оптимизъм по преговорите за решаване на кипърския конфликт се появява когато с проблема се заема генералния секретар на ООН Кофи Анан. С подкрепата на ЕС, Великобритания и САЩ той се опитва да изготви подробен и окончателен план, който да регулира всички аспекти на кипърския въпрос. През 2002-2003, успоредно с представянето на плана „Анан”, настъпва изненадваща политическа трансформация сред кипърските турци, която разколебава безкомпромисната политика, водена от Денкташ. Недоволни от политическата изолация и икономическото си положение спрямо гръцкия Юг, както и от попечителството на Турция, но преди всичко, изкушени от възможността чрез присъединяването си към ЕС да достигнат нивото на развитие на кипърските гърци, турските киприоти се отказват от идеите на своя лидер и се обявяват за обединението на острова.

Според плана „Анан” Кипър трябва да се превърне във федеративна република, съставена от два компонента – гръцка част, която да обхване 72 % от острова, и северна турска част. Всяка страна трябва да има собствен парламент, както и двукамарен парламент на федерално ниво. В Камарата на депутатите кипърските турци трябва да имат ¼ от местата, а в Сената да има равно представителство на всяка етническа група. Изпълнителната власт се поверява на президентския съвет, като председателството на Съвета ще се върти между общностите. Всяка общност също ще има право на вето върху цялото законодателство. Според условията, планът „Анан” би влязъл в сила само ако бъде приет от двете общности в едновременни референдуми, насрочени за 24 април 2004. Тогава около 65 % от кипърскита турци гласуват „за”, но 76 % от кипърските гърци, подкрепяйки твърдата позиция на президента Тасос Пападопулос за отхвърляне на плана, гласуват „против”, поради което той не е приет. Изпусната е отлична възможност, при това само седмица преди присъединяването на Кипър към ЕС, което правно-юридически не важи за северната част на острова. От този момент нататък кипърският въпрос се превръща и в проблем на ЕС, което определено дава предимство на кипърските гърци, тъй като Гърция и Кипър, основавайки се на опитите на Турция да се идентифицира като страна-членка на ЕС, могат да използват Съюза като инструмент за да принудят Анкара на съответните отстъпки по кипърския въпрос.

Постепенното попадане на кипърския проблем във фокуса на внимание на ЕС всъщност превръща Съюза в основен играч при опитите за преодоляването му. Волята на ЕС да намери решение на кипърския въпрос чрез прекратяване изолацията на Северен Кипър, интегриране икономиките на гръцката и турската част и подобряване контактите между двете общности, трябва да създададе нужните условия за подпомогне обединяването на острова. Позицията на Никозия, обаче, е различна – кипърският въпрос следва да се реши в рамките на ООН, а не в някакъв друг формат и то само с участието на замесените в него страни - кипърско-гръцката и кипърско-турската.

През 2010 параметрите по кипърския конфликт за пореден път се променят, след като за президент на Северен Кипър е избран националистът Дервиш Ероглу, който подкрепя конфедеративната идея за по-голяма независимост на турската общност, а това засилва безпокойството сред гръцко-кипърското мнозинство, че преговорите могат да срещнат нови пречки. Твърдата политика на Ероглу вероятно ще ще контрастира с тази на предшественика му Мехмед Талаат, който чрез поддържането на добри отношения с кипърския президент Димитрис Христофиас, бе създал условия за сближаване позициите на двете страни.

Кипърският проблем в контекста на гръцко-турските геополитически противоречия

При представяне хронологията на гръцко-турските противоречия следва да подчертаем, че в периода след края на Втората световна война Турция и Гърция споделят сходни външнополитически интереси, цели и позиции. Дефинираната като основен постулат на сигурността „опасност от север” представлява общата за Анкара и Атина заплаха от разпространение на комунизма, намерила най-ярко проявление в годините на Гръцката гражданска война (1946-1949), и има за резултат плодотворното сътрудничество между двете съседни страни в началото на 50-те години. Съвпадащите геополитически нагласи са съчетани с активната роля на САЩ, формулирана още в доктрината "Труман", и кристализират в поредица особено важни актове, като например присъединяването на Гърция и Турция към НАТО, през 1952, сключването на някои двустранни споразумения за политическо и икономическо сътрудничество, създаването на втория Балкански пакт заедно с Югославия и др.

Всъщност, кипърският конфликт е първия сериозен геополитически мотив за влошаване на дипломатическите отношения между Гърция и Турция. Перспективата за еносис буди основателни тревоги сред кипърските турци, за които е ясно, че без подкрепата на турското правителство гръцкото мнозинство в Кипър може да възприеме модела на остров Крит, присъединен към островна Гърция няколко десетилетия по-рано и бързо хомогенизиран етнически, вследствие на масови изселвания. Ето защо, чрез въоръжената си структура ТМТ, те си поставят за цел да противодействат на партизаните от ЕОКА, като в тази борба турската кауза често търси и намира подкрепа от колониалните власти. Нарастващото напрежение между двете общности в Кипър има адекватно отражение върху отношенията между Гърция и Турция и то ескалира през септември 1955, когато гръцката общност в Истанбул става жертва на турски атентат, който на практика обезмисля споразуменията на Лозанския договор за защита на малцинствените права.

В този момент гръцко-турският конфликт придобива реални геополитически измерения, като основен компонент в него става спорът за статута, политическо устройство и мястото на турското малцинство в Кипър. Цюрихско-Лондонските споразумения изграждат сложна конституционно-правна основа, която става израз на деликатния баланс между двете етнически групи, но носят само временно решение на проблема. Впрочем, привилегированото положение на Гърция и Турция, като държави-гаранти за запазване целостта и независимостта на Кипър, им дава широки възможности за интервенция на острова. Моделът за решаване на спорните въпроси доказва неефективността си през 1963, когато избухват серия въоръжени сблъсъци между кипърските гърци и турци, принудени да търсят помощта на гръцката и турската армия. Ето защо, с позиционирането на мироопазващи сили, в конфликта се включва и ООН, в една военна операция, оказала се най-дълго продължилата от подобен ранг.

Трайното влошаване на отношенията между Гърция и Турция настъпва през лятото на 1974, когато е извършен преврат срещу кипърския президент Макариос от група, близка на военния режим в Гърция, отново издигаща призиви за еносис, поради което в северната част на острова дебаркират турски войски, поставяйки под контрол 1/3 от територията му. Неглижирането на турската интервенция в Северен Кипър от международната общност е причина за решението на Гърция да напусне военните структури на НАТО, в периода 1974-1980.

Успоредно с това се очертава и друг кръг от спорни въпроси, които структурират и допълнително усложняват гръцко-турските политически отношения. Двете страни имат различни позиции и по въпроса за суверинитета върху морските и въздушните пространства в акваторията на Егейско море и с течение на времето този спор придобива конфликтен потенциал, съизмерим с този на кипърския конфликт. Главният проблем, противопоставящ двете страни, касае обхвата на териториалните води в Егейско море, което дава значителни геополитически предимства на Гърция. По този начин комплексът от противоречия в отношенията между двете съседни държави се основава на три основни компонента: кипърският конфликт, проблемът за етническите малцинства и въпросът за суверенитета в егейския басейн.

Модифицирайки военните си доктрини, Гърция и Турция заменят опасността от комунистически преврати с дефинирането на потенциалната възможност от избухване на гръцко-турски военен сблъсък, като основна заплаха за националната и регионална сигурност. Успоредно с това, чрез осъществяването на редица двустранни срещи през 1987-1988, се появяват първите признаци за разведряване в отношенията между Атина и Анкара. Активизирането на гръцко-турския политически диалог създава благоприятна среда за подобряване връзките между Турция и Гърция в навечерието на мащабните промени в Централна и Източна Европа.

Проблемните области във взаимоотношенията между Турция и Гърция следват своята логика на развитие, но биват представени в нова светлина след 17 декември 2004, когато европейският Съвет взима решение да започне преговори с Турция за членството и в ЕС. Сред многото условия, поставени пред Анкара, е тя да подпише Протокол за разширяване обхвата на действие на Споразумението за асоцииране между Турция и десетте нови страни-членки, сред които е и Кипър. Когато, на 29 юли 2005, Турция подписва протокола, известен като Анкарско споразумение, тя прави отделна декларация, че това не означава автоматично признаване на Република Кипър. В допълнение, Турция продължава да не допуска кипърски кораби и самолети в турските пристанища и летища, оправдавайки се с икономическата изолация на Северен Кипър, което, макар че е неприемливо за ЕС, не води до съответните санкции.

Решението за започване на преговори с Турция за членство в ЕС от 3 октомври 2005, на практика, не е обвързано с разрешаването на кипърския въпрос, но се очаква, че в хода на преговорите, които трябва да приключат най-рано през 2015, имайки право на глас, Кипър, с подкрепата на Гърция, трябва да извоюва по-добро решение за кипърския проблем. На 27 февруари 2006 в Брюксел министрите на външните работи на ЕС одобряват предложената от австрийското председателство компромисна формула, основана на два регламента – за директна търговия между Северен Кипър и страните от ЕС и за икономическо подпомагане на кипърските турци, в размер на 139 млн. евро, които да се използват за инфраструктурни проекти, проекти за опазване на околната среда, здравеопазване, подобряване отношенията между двете общности и други.

Разглеждана в контекста на регионалното си лидерство, Турция представлява огромен търговски партньор и територия за инвестиции на транснационалните западноевропейски компании, поради което поведението на водещите страни от ЕС по кипърския въпрос често се оказва твърде благосклонно спрямо турската геополитика. Фактор, като наличието на значителен брой избиратели от турски произход в Германия, Франция, Австрия, Нидерландия и Белгия, е допълнен от мотива за възприемането на Турция като най-сериозната преграда пред заплахата от ислямския фундаментализъм, което очертава нейната безспорна геополитическа роля. Ето защо, ЕС и САЩ трудно биха си позволили да окажат натиск върху Турция, за да постигнат, макар и минимални, отстъпки пред исканията на Никозия. На фона на големите стратегически интереси на САЩ и другите ключови държави в глобалната геополитика, кипърският проблем вече изглежда пренебрежимо малък регионален и дори почти локален конфликт, чието решаване ще продължава да се отлага, като неприоритетен въпрос.

Засега Турция няма никакъв интерес от раздвижването или разрешаването на кипърския въпрос, тъй като статуквото, наложено презт 1974, я удовлетворява. Макар кипърският проблем да се счита за една от основните пречки пред членството й в ЕС, Турция е наясно, че дори да направи огромни отстъпки по него, пред турската кандидатура за пълноправно членство остават още много обективни пречки и трудно изпълними условия. Всъщност, на този етап пред Анкара се очертават две алтернативи спрямо кипърския конфликт: от една страна изгодите от еврочленството са значително по-големи, отколкото интересите на Турция от запазване на статуквото в Северен Кипър, а от друга страна – членство в ЕС не може да се приеме като достатъчен стимул за промяна на турската позиция по този въпрос.

С присъединяването на Кипър към ЕС бе прокаран адекватен мост между европейското пространство и арабо-ислямския регион, който, заради стратегическите си петролни запаси, притежава значителен икономически потенциал. Кръстопътното геополитическо положение и амбициите на Кипър да се превърне в реален търговско-икономически център, комуникационен и транспортен възел, както и средищна точка за културни влияния и модерни идеи са решаващ фактор за насърчаване преодоляването на кризата в турско-гръцките взаимоотношения. Катализатор на опитите за смекчаване на различните позиции се явяват икономическите диспропорции между силно развития гръцки Юг и лишения от адекватна стопанска равнозначност Северен Кипър. Сложната геополитическа обстановка на острова е и основна пречка за приемането на страната в структурите на такава мощна военно-политическа организация, каквато е НАТО. Всъщност сближаването на двете гледни точки е силно зависимо от настроенията в Гърция и Турция и при всеки опит за намеса в политиката на Кипър на някоя крайно дясна радикална групировка, носител на прогръцка или протурска платформа, кипърският конфликт може да поеме в нежелана посока на развитие.

Несъмнено, кипърският проблем е преграда по пътя на Турция към ЕС, а федералният характер на политическото устройство на страната благоприятства упражняването на безкомпромисните геополитически тези, които традиционно демонстрират както гръцкото, така и турското правителство. Очевидно, турските страхове са обвързани с доминиращата роля на гръцкия елемент, изразяваща се в по-скромната социално-икономическа роля на Северен Кипър. Ето защо, водени от опасността от асимилация, политическите партии в Турция безусловно подкрепят турската общност на острова. Гръцките киприоти също имат своите опасения, потвърдени от възраждането на исляма в някои западноевропейски страни, например Германия и Франция, което е допълнено от миграционния ефект, вследствие на революционните събития в арабския свят.

Съвременно състояние и перспективи на кипърския конфликт

Днес основните параметри на кипърския проблем, за които ООН търси адекватни решения, се основават на международните гаранции за сигурността на острова, правомощията на централните органи на бъдещата, обща за кипърските общности, държава, определянето на територията, която да се върне под контрола на кипърските гърци, както и на въпросите, свързани с възстановяване правото на собственост и завръщането на бежанците.

В действителност, кипърският проблем трудно може да се открои на фона на многобройните глобални и регионални геополитически конфликти. Той има свой аналог и в други близки или по-далечни държави и пространства: например в Белгия, която е съставена от два различни в културно и икономическо отношение региони – Фландрия и Валония, в Испания, където етническите общности в Каталуния, Галисия и Еускадия (непризната държава на баските, продължаваща и на територията на Франция) все по-настоятелно демонстрират, подобно на кюрдите в Турция, Иран и Ирак, волята си за политическо самоопределение. Федералният характер на територията на Кипър поразително напомня сложното политико-административно устройство на Босна и Херцеговина, чиято столица Сараево също е разделена между две общности – православна и мюсюлманска. Подобни проблеми характеризират, в миналото и сега, и Левантийския регион – гражданската война в Ливан, продължаващият израело-палестински конфликт и др. Кипърският конфликт е сходен и с проблемите в Ирландия, но там протестантите от северната област Ълстър се присъединяват, през 1921, към Великобритания, отделяйки се от католическото ядро на републиканското образуване Ейре. Възможна ли е впрочем такава алтернатива и за турската общност в Северен Кипър и има ли вероятност от появата на нова държава по модела на Косово?

Подобни основания, базирани на различната природа на двата конфликта, са в голяма степен преувеличени. Разбира се, етнорелигиозните различия между общности, обитаващи дадено пространство, какъвто е и случаят с кипърските гърци и турци в Кипър, е достатъчно мощен фактор за тяхното отделяне и образуването на нови държави със съответните органи на управление. Очевидното доминиране на гръцката общност спрямо тази на турските киприоти, както и обективните основания на кипърските гърци, които намираме в културно-историческото развитие на острова, изключва всяка алтернатива, свързана с възприемането на Северен Кипър като суверенна държава. Но какво би се случило ако кипърските гърци отново припознаят идеята за еносис и, дали Гърция продължава да възприема Кипър като свой остров? А ако мечтата за таксим между Северен Кипър и Турция се осъществи, ще означава ли това края на Кипър като политически субект? Какви ли геополитически отражения ще придобие осъществяването на подобен сценарии в Каталуния, Галисия, Еускадия, Фландрия, Валония, Корсика или Войводина в Сърбия? С какво една Швейцария, която се изолира от ЕС и където наличието на цели четири етнически общности не пречи на мирното съжителство, изразено между другото с един от най-високите стандарти на живот в света, е по-различна? Може ли швейцарският модел да бъде приложен на този малък средиземноморски остров, където отношенията между господстващото православие и турския ислям продължават да се развиват на една ненужно конфликтна основа. И какви очертания ще придобие този конфликт при евентуалното членство на Турция в ЕС? Можем ли да очакваме тогава премахването на „Зелената линия” и жадуваното икономическо и политическо обединение на Кипър да стане реален факт? А ако преодоляването на кипърския проблем се окаже последната преграда пред Турция към ЕС, какво би било нейното решение? Всъщност, достатъчно важен ли е кипърският въпрос и не се ли преекспонира твърде много на фона на много други актуални геополитически и геокултурни проблеми?

Всички тези въпроси ще чакат своя логичен отговор през следващите години, а може би и десетилетия и той несъмнено ще се основава на конкретните предпоставки, обуславящи сложната геополитическа ситуация на острова. Но ако възприемем безкомпромисните позиции на двете страни като главен действащ фактор много трудно можем да очакваме промяна на статуквото в близките няколко години. Изправени пред редица неотложни въпроси, възникнали в резултат от глобалната икономическа криза, или такива, свързани с проблеми като тероризъм, ислямски фундаментализъм или кюрдския въпрос, Гърция и Турция ще предпочетат временно да забавят решението на кипърския проблем, още повече, че за момента статуквото, до голяма степен, задоволява и двете позиции. Ето защо липсата на динамика и гъвкавост по преодоляването на кипърския въпрос вероятно ще продължи да бъде е основна характерстика и през следващите години.

Литература:

Василев, Е., Кипър – история и съвременност. С., 1975.

Гарабедян, А. Цюрихско-Лондонските споразумения за Кипър, в: Балканите след Втората световна война. С., 1978.

Гарабедян, А., Националноосвободителната борба и провъзгласяването на Република Кипър (1945 – 1960). С., 1989.

Гарабедян, А., Кипърският вариант в политиката на Турция спрямо т. нар. външни турци, в: Национални проблеми на Балканите. История и Съвременност, Институт по балканистика при БАН, С., 1992.

Данова, Н., А. Христакудис, А., История на нова Гърция. С., 2003.

Захариев, Ст. Сп. Геополитика, т. 1, 2007.

Карпантие, Ж., Фр. Льоврен, История на Средиземноморието. С., 1999.

Христакудис, А., Общогръцкото социалистическо движение: история, идеология и политика (1974-1988 г.), С., 1989.

Шаперас, К., Т. Ламбринос., Кипър. С., 1962.

Demetriou, O., EU and the Cyprus Conflict. Nicosia, 2005.

Hadjipavlou, M., The Cyprus conflict: Root Causes and Implications for Peacebuilding, Nicosia, 2007

Lumsden, М., The Cyprus Conflict as a Prisoner's Dilemma Game. Oslo, 1973.

Richmond, O., Ethno-nationalism, sovereignty and negotiating positions in the Cyprus conflict: obstacles to a settlement London, 1999.

Shaperas, C., T. Lambrinous, Cyprus, 1957.

Използвани инернет-адреси:

http://www.cyprus-conflict.net/

http://eab.ege.edu.tr/pdf/5/C5-S1-2-M4.pdf

http://www.eduvinet.de/comcult/pdf/regiokonf/bg/cocbgtla404.pdf

http://www.expert-bdd.com/index.php?Itemid=34&id=802&option=com_content&task=view

http://politology-univ.blogspot.com/2009/08/1995-2001.html

Бележки:

1. Наименованието на остров Кипър, който е третият най-голям средиземноморски остров след Сицилия и Сардиния, е дадено още от древните гърци и римляните, които го наричали “купрос”. След тях, арабите и турците го наричат “кибрис”, като и двете думи означават “мед”. Значителните находища на медна руда в Кипър са определили и латинското название на медта – “купрум” (Cu). Подобно е и английското му звучене: Cyprus. Според друга теория наименованието на Кипър идва от характерните за острова кипариси (Cupressus), типични за Средиземноморието вечнозелени иглолистни дървета.

2. В по-голямата си част това е един планински остров – добре обособени са две геоморфоложки вериги, като най-високата точка достига 1953 м, при връх Троодос в Южен Кипър. Между двата планински масива е разположена плодородната хълмиста равнина Месария, представляваща гъстонаселен земеделски район, включващ и държавната столица Никозия, локализирана на границата между гръцката и турската част на острова. Градът е с население 215 000 души, от които 52 000 са кипърски турци. Те обитават Северна Никозия (Лефкоша), която е столица на непризнатата Севернокипърска турска република. Територията на Кипър предлага богати запаси на руди, съдържащи мед, хром, злато, антимон, желязо, манган и никел, както и многобройни находища на минерални извори, а около 18% от нея са покрити от типично средиземноморска растителност.

3. Площта на Северен Кипър е дефинирана през 1983 и се изчислява на 3 355 кв. км. (36% от общата площ), а населението е 255 хил д. (2010).

4. Акротири е разположена в крайните южни части на острова (в близост до Лимасол) и има площ 123 кв. км. Декелия е с площ 131 кв. км. и се намира на 10 км. североизточно от Ларнака.

5. Качествени икономически показатели за 2010, като БВП/ч. и Индекс на човешкото развитие (ИЧР), представят Кипър като високо развита европейска страна. По обем на БВП (21,3 млрд. $) страната е на 131-во място в света, но според БВП/ч. (31 410 $) Кипър заема 24-то място в света и е второ на Балканите след Гърция. ИЧР (0,914) отрежда на Кипър 32-ра позиция и трето място на Балканите след Гърция и Словения.

6. Първите исторически сведения за Кипър можем да черпим от Омировите поеми. В тях се споменава за приятелски настроените към гърците кипърци, които воюват срещу Троя, а така също за оживената търговия с медни руди и дървен материал, включително кедър, както и за развитото корабоплаване.

7. По-късно основният закон е променен и днес в парламента участват 80 народни представители, от които 56 са гърци, а 24 са кипърски турци.

8. В международните отношения се използват термините гръцки и турски киприоти.

9. При британския период различаваме два основни етапа: предколониален (1878-1925), койте е свързан с прехода от османска към британска власт и с опита на Великобритания да наложи ефективен колониален контрол над острова, и колониален (1925-1960), характеризиращ Кипър като британска колония. Федеративният период включва два етапа – преди и след 1983, когато Турция провъзгласява независимостта на Севернокипърската турска република.

10. След отделянето на Кипър от Османската империя турските киприоти съставляват около 1/4 от населението на острова.

11. Архиепископ Макариос е глава на автокефалната Кипърска православна църква от 1950 до смъртта си през 1977, а през 1960 става първият президент на Кипър.

12. Практически Турция не притежава нито един значителен егейски остров, дори в близост до западния й бряг, където се намират гръцките Додеканези, сред които и остров Родос.

* Преподавател в Софийски университет “Св. Климент Охридски”

Майкъл Мандълбаум, Пестеливата суперсила: американското глобално лидерство в условията на финансов недостиг. Военно издателство, София, 2011, 146 стр.

В продължение на седемдесет години след избухването на Втората световна война САЩ бяха глобална суперсила и действаха активно на международния терен без да се замислят върху въпроса, който всяка друга страна си задаваше на първо място: колко ще струва това? Времето, в което на Америка не й се налагаше да прави разлика между необходимост и лукс в своята външна политика, обаче свърши. Финансовата криза от 2008 и главоломно нарастващите социални плащания, като здравни услуги и пенсии, ще доведат до значително намаляване на парите, които САЩ отделят, за да управляват света. Това твърдение е изходната точка, от която тръгва Майкъл Мандълбаум в своя увлекателен и дълбок анализ за бъдещата международна роля на Америка.

Професор Майкъл Мандълбаум е един от най-влиятелните американски анализатори на международните отношения. Той е директор на Центъра за американска външна политика към Факултета за международни изследвания в университета „Джон Хопкинс” във Вашингтон. Преподавал е и в Харвард, университета „Колумбия” и Военноморското училища на САЩ. Автор и съавтор е на 11 книги.

Мандълбаум прави кратък анализ на поведението на САЩ на международната сцена от 40-те години на миналия век до днес, за да стигне до парадоксалния на пръв поглед извод, че от 1941 до 1991 и след това, между 1991 и 2008, Америка води една и съща външна политика, но поради противоположни причини. През първия период, тази политика е нужна, за да отстрани външната заплаха пред страната, докато през втория (т.е. след студената война) тя е възможна именно поради отсъствието на такава заплаха. Всъщност, именно съчетанието от двете липси - на сериозен международен съперник и на значими икономически ограничения, води до хиперактивна глобална роля на САЩ в света след 1991. След като Съветския съюз вече го няма, цената на американските интервенции в различни точки на планетата изглежда приемливо ниска за политиците във Вашингтон. Така, вместо да доведе до свиване на обхвата на американската външна политика, краят на студената война има точно обратния ефект.

Любопитна е трактовката на Мандълбаум за най-сериозните грешки във външната политика на САЩ след 1991. Едната от тях е нападението срещу Ирак, което авторът определя като „превантивна война, която е непознат вид война в американската история и не е позволена от международното право”. Това не е изненадващо – отрицателно отношение към войната срещу Саддам Хюсейн от 2003 имат мнозина анализатори, при това не само европейски, но и американски. Като втора основна грешка на САЩ след края на студената война обаче, Мандълбаум сочи разширяването на НАТО на изток. Според него, този акт влошава отношенията с Русия, тъй като нарушава обещанието на западните партньори, че Алиансът няма да се разширява на територията на бивша комунистическа Европа. Неизпълненият ангажимент създава у руснаците силни съмнения относно доверието към Запада и особено към Съединените щати. Руските политици са огорчени от злоупотребата със слабостта на страната им и се обръщат срещу САЩ. Впоследствие се оказва, че това струва скъпо на американците. Мандълбаум дава за пример иранската ядрена програма, която би могла да бъде възпряна, ако САЩ можеха да разчитат на сътрудничеството на Русия по този въпрос.

Какви ще бъдат изходните позиции за американската външна политика през следващите години? Търсейки отговор на този въпрос, Мандълбаум анализира възможността Русия или Китай да се превърнат в сериозно предизвикателство за доминирания от Вашингтон международен ред съответно в Европа и в Източна Азия. Изводът е, че Москва и Пекин нямат особен интерес да предизвикат глобална нестабилност, защото рискуват да загубят твърде много. Ако все пак се стигне до такава нестабилност, тя ще бъде резултат не от силата, а от слабостта на тези две държави в смисъл, че в случай на вътрешни проблеми техните лидери биха се опитали да отвлекат вниманието на народите си чрез някаква външнополитическа авантюра.

Голямата промяна, която се случва в момента, не е появата на равностоен международен съперник на САЩ, а стремителното съкращаване на възможностите за финансиране на американската външнополитическа активност. Държавният дълг на Съединените щати вече е толкова голям, че през третото десетилетие на века разходите по обслужването му могат да надхвърлят целия военен бюджет на страната. При това, през изминалата година и половина след написването на книгата на Мандълбаум, ситуацията с американската задлъжнялост се влоши драматично. Срещу продължаването на експанзивната външна политика на САЩ работят и демографските реалности. В момента, в пенсия започва да излиза поколението на следвоенния „бейби-бум”. Освен това, напредъкът в медицината добавя към здравните услуги все по-скъпи лекарства и видове лечения, което повишава неимоверно това разходно перо в бюджета на САЩ. Тъй като все повече хора придобиват право на осигурено от държавата здравно обслужване и лечението на всеки болен става все по-скъпо, до 2030 сумата от обществените и частни разходи за здравеопазване може да достигне 41% от доходите на средното американско домакинство.

В крайна сметка, това което ще се случи с американската външна политика, може да се опише като „приспособяване към финансовия недостиг”, очакван в близкото бъдеще. Според Мандълбаум, това означава, че мащабни военни операции като тези в Ирак и Афганистан ще останат в миналото, както впрочем и държавното строителство с пари на американския данъкоплатец в провалени държави от Третия свят. Това е лукс, който Вашингтон не може да си позволява повече. И понеже досега САЩ са играели ролята на световно правителство, занапред намаляването на тяхната международна активност ще се отрази много сериозно не толкова върху самата Америка, колкото върху останалия свят. В обозримо бъдеще няма кой да поеме ролята на Съединените щати по осигуряване на глобално управление, поради което тяхното отдръпване няма да бъде рязко, а постепенно.

Сред препоръките, които дава Мандълбаум, е САЩ да споделят бремето на международните отговорности с партньорите си. А също да избягват конфронтацията с Китай и да се стремят към подобряване на отношенията с Русия. Най-радикалното и политически чувствително предложение на Майкъл Мандълбаум е свързано с цените на бензина в САЩ. Авторът смята, че те трябва да се повишат чрез допълнително данъчно облагане или чрез определяне на минимални нива за цената на вносния петрол. Смисълът от тази мярка е да се намали петролното потребление в САЩ, което ще подпомогне целите на американската външна политика. Понеже Съедините щати са най-големия световен вносител на петрол, това ще доведе до глобален спад в цената на тази важна суровина и ще остави по-малко средства у страни като Иран, които работят срещу интересите на Америка. От друга страна, данъкът върху бензина ще спомогне за запълване на огромната дупка във федералния бюджет. И накрая – по-скъпият бензин ще тласне напред иновативните разработки за алтернативни горива. Мандълбаум е наясно, че поскъпването на бензина е въпрос, към който американското общество е изключително чувствително, поради което подобно решение ще срещне ожесточена съпротива на най-високо политическо ниво. Въпреки това, той се застъпва за тази мярка, която според него ще „покаже способността на американския народ да направи краткосрочна жертва в преследването на важна международна цел” и ще стане „пример за американското глобално лидерство”.

Обобщаващия извод в книгата на Майкъл Мандълбаум е, че „светът ще разбере, че има нещо по-лошо от прекалено силната Америка и то е твърде слабата Америка”.

* Българско геополитическо дружество

Напоследък става все по-ясно, че нормалният конструктивен диалог за изграждането на съвместна (т.е. между Русия и НАТО) система за противоракетна отбрана в Европа едва ли ще се случи. Още в началото на годината беше налице прогресивен спад в интереса на САЩ и на алианса към него, а днес сме свидетели на почти пълното игнориране на руските инициативи за ПРО от страна на Запада. И въпреки, че повечето западноевропейски и американски медии продължават да говорят за успешното развитие на „презареждането” между Вашингтон и Москва, редица експерти смятат, че последните събития сочат по-скоро обратното.

Така, руското Външно министерство реагира незабавно и крайно негативно на осъщественото, през юни, съвместно украинско-американско военноморско учение “Sea Breeze-2011”, хода на което, в акваторията на Черно море беше осъществена „антипиратска операции по стандартите на НАТО” с участието на ракетния крайцер на САЩ „Монтерей”. „Ако става дума за обичайно посещение в този изключително чувствителен район, защо за него беше избран именно кораб с подобно въоръжение” – се посочва в декларацията на министерството. Но въпреки руските протестни ноти за недопускане нарастването на излишната военна активност край границите на Русия (в крайна сметка не става дума за патрулен катер, който следва да тренира парирането на „сомалийски пирати” по време на учението), американският крайцер педантично и последователно изпълни всички поставени пред него задачи, като попътно акостира и в грузинското пристанище Батуми.

Тази стъпка на американското ръководство би могла да се характеризира не само като „очевидна демонстрация на сила”, но и като откровен намек, че Москва не бива да храни особени илюзии за затопляне на отношенията си със САЩ. На практика, на руснаците беше казано почти в прав текст, че „трябва да си знаят мястото”. Неслучайно, в една от нотите на руското Външно министерство се посочваше, че „паралелно с разговорите за сътрудничество в сферата на ПРО, на практика, се осъществява оперативна противоракетна рекогносцировка в непосредствена близост до нашите граници”.

Отделно си струва да отбележим (виж статията на Марков „Европейската система за ПРО: със или без Русия”, Геополитика, бр.3/11 – б.р.), че създаването на позиционен район на американската система за ПРО в Европа (която кой знае защо се обозначава като „европейска”) в никакъв случай не защитава европейските страни от ракетната заплаха, свързана с т.нар. „държави-парии” (като например Иран). Както и по времето на президента Буш-младши (плановете по разполагане на ракети GBI в Полша и на радара в Чехия), основната цел на разгръщането на противоракетната система си остава ракетно-ядрения потенциал на Русия.

Променяйки незначително името на системата за ПРО и залагайки в основата и новите прехващащи ракети, както и вече разработената система Aegis, САЩ с наистина глобален размах продължават да развиват успеха си по посока блокирането на руския ядрен потенциал. И, ако американският военно-индустриален комплекс съумее да реализира в рамките на поставения срок (2018-2020) модернизацията на прехващащите ракети SM-3, още през 2020 Русия ще се сблъска с реалния проблем, как да противодейства на тази заплаха.

На показаната по-долу схема ясно се вижда, че разполаганите от САЩ системи за ПРО в Европа и Япония, до 2020, еднозначно ще покрият до 90% от най-вероятните направления на полета на руските междуконтинентални балистични ракети (МБР) с наземно и морско базиране. Остава само да си припомним, многобройните декларации на военно-политическото ръководство на САЩ и НАТО, които нееднократно заявяваха, че тяхната система за ПРО не е насочена срещу Русия. Ако погледнем схемата, виждаме, че всъщност е точно обратното.

Американската система за ПРО "Aegis" – SM-3 през 2020

Тъй като американската морска групировка за ПРО, разположена край бреговете на Аляска, няма да е в състояние да поразява руските МБР в най-уязвимия (активния) участък от полета им, ракетите, изстрелвани от ракетните бази, разположени отвъд Уралските планини, остават донякъде неуязвими за американците. В същото време обаче, съвсем наблизо се намира Китай, чиито геополитически интереси също визират Русия, затова и тези руски позиции не могат да се смятат за „идеални”.

Съвършено други са силите и средствата, които ще бъдат разположени в Европа. Затова нека ги разгледаме по-подробно

Морската групировка за ПРО в Европа

Тя включва ракетни крайцери клас „Тайкондерога”, разполагащи със 122 пускови установки, на които, в зависимост от оборудването, могат да бъдат разположени ракети „Томахоук”, прехващащи ракети SM-3, както и ракети за борба с подводници. Друг носител на противоракетния комплекс Aegis са есминците клас „Арли Бърк”, разполагащи с 96 пускови установки за различен клас ракети.

В зависимост от поставените задачи, морският елемент на американската ПРО може да се разгърне в акваториите на Черно, Балтийско и Баренцово море. Което дава достатъчен простор на въображението. Ако погледнем приложената по-долу схема, ще видим, че с възможности за прехващане на руските МБР разполагат групировката кораби за ПРО Aegis в Балтийско и Баренцово море. И, ако балтийските SM-3 ще имат възможност да прехващат руските МБР, изстрелвани от ракетните бази в Козелск, Татишчево и Тейково, американските кораби в Баренцово море ще държат на прицел ракетите на атомните подводни ракетоносци, носещи бойно дежурство в руската база в Северноморск.

В същото време, за корабите от черноморската групировка, вероятността да „догонят” и поразят изстреляните руски ракети не изглежда голяма. Без да отхвърляме напълно този вариант обаче, можем да предположим, че основно оръжие на въпросните кораби ще станат крилатите ракети с морско базирани „Томахоук”, разполагащи с конвенционални бойни глави и имащи радиус на действие до 1600 км. В такъв случай, тези ракети, изстрелвани от американските кораби, разположени в акваторията на Черно море, ще могат да атакуват ракетните позиции на руските МБР, дислоцирани в Козелск, Татишчево, Тейково и Йошкар-Ола.

От самосебе си се подразбира, че подобен удар с крилати ракети могат да нанесат и корабите, разположени в акваторията на Балтийско и Баренцово море, т.е. ще бъдат застрашени военноморските бази на руския Северен флот, както и базата за междуконтинентална балистични ракети (МБР) УР-100Н, в Козелск.

При всички случаи, се очертава доста неприятна за Москва картина. Излиза, че универсалните американски бойни кораби ще могат не само да свалят руските балистични ракети, но и да атакуват стартовите им позиции с крилати ракети с морско базиране. Друг плюс на американската система за ПРО е фактът, че прехващането на руските ракети ще се осъществява още във фазата на ускоряването им, когато те (т.е. МБР) още не са прикрити с облака от лъжливи цели, създаван от специалните генератори на смущения.

Сухопътната групировка на ПРО в Европа

Както е известно, тя ще бъде представена в двете държави, съгласили се на тяхна територията да бъдат разположени елементи на американската ПРО – Полша и Румъния. Ако погледнем схемата по-долу, ще видим, че дори и тази, на пръв поглед безобидна „европейска система за ПРО” ще представлява заплаха за руския стратегически ядрен потенциал. Прехващащите ракети SM-3 (модернизирани до 2018), с радиус на действие около 1000 км ще могат все пак да прехващат руските МБР на възходящите участъци от траекторията им. На американското командване остава да реши, колко от тези прехващачи да бъдат разположени в Полша. Възможно е, както в случая с Румъния (където, според румънски и американски политици, ще бъдат разположени 24 прехващащи ракети), подобно количество ракети да бъдат разположени и в базите на ПРО в полските гори.

Освен това, в медиите бяха изнесени данни, че морската система за ПРО Aegis с ракети SM-3 ще бъде усъвършенствана така, че въпросните ракети да се използват и в сухопътния въриант на системата. Разбира се, не се уточнява, какво точно ще се усъвършенства, но можем да прогнозираме възможните действия на американските военни стратези.

В момента, основният способ за разполагане на ракети на борда на ракетните крайцери е универсалната установка за вертикален пуск Мк41, която включва между един и осем модула с по осем транспортно-пускови установки (за крайцерите от клас „Тайкондерога” той включва 64 клетки, от които само три не се използват за разполагането на ракети).

Тоест, става ясно, че най-простият начин за разполагането на прехващащи ракети в Полша и Румъния е инсталирането на установки за вертикален пуск Мк41, леко усъвършенствани за да бъдат използвани и на сушата. При това, вероятно ще бъдат използвани максимален брой модули (8 х 8 клетки), тъй като в случая вече го няма изискването за ограничаване на габаритите, с което следва да се съобразяват корабостроителите. И тъй като технологиите за производството на подобни пускови установки са достатъчно добре отработени, не би трябвало да възникнат сериозни трудности при адаптацията на морския ракетен комплекс за действия на сушата.

Всъщност, основният момент е свързан именно с използването на стандартни транспортно-пускови установки (контейнери). При товаренето на тези „безлични” контейнери, обслужващият персонал може и да не знае, какви точно ракети има в тях. Тоест, може да се окаже, че контейнерите съдържат не само прехващащи ракети SM-3, а и крилати ракети „Томахоук”, което разкрива съвършено различни перспективи. Защото тези ракети, които имат стратегически обхват (над 1500 км), мощна бойна глава (при неядрения си вариант) и малко вероятно кръгово отклонение, представляват не по-малка заплаха за руския ядрен потенциал, отколкото американската ядрени балистични ракети. При това не съществува какъвто и да било механизъм за контрол върху разполагането на тези ракети.

Ако искаме да сме коректни, следва да напомним, че ракетите с радиус на действие 500-1000 км бяха забранени с Договора за ракетите със среден и малък радиус на действие, сключен навремето между САЩ и СССР. В конкретния случай обаче, официално декларирайки, че ще разполагат „само отбранителните” прехващащи ракети SM-3, САЩ автоматично освобождават от всякакви инспекции и проверки всички елементи на изграждащата се Европейска система за ПРО. Дори според Виенския договор от 1999, тези системи не подлежат на инспекторски проверки, така че използвайки това САЩ, на практика, получават възможност да разположат стратегически крилати ракети в Европа.

Ако приемем тази хипотеза като основа за по-нататъшните ни разсъждения, става ясно, защо Вашингтон реши да акцентира именно върху морската система за ПРО Aegis, а не върху сухопътната мобилна система за ПРО THAAD.Именно модулният характер на последната позволява създаването на компактно разположена ударна система с елементи на противоракетна отбрана. Споменатият по-горе „ракетен коктейл” (SM-3 + „Томахоук”), който се забърква в непосредствена близост до руските граници, наистина би могъл да се превърне в реална заплаха за стратегическите ядрени сили на Москва.

Броят на ракетите (официално, както вече споменах, ще бъдат декларирани само прехващащите ракети, т.е. ако все пак бъдат разположени и ракети „Томахоук”, това със сигурност няма да бъде обявено) не е ограничен от никакви рамки, т.е. не може да става дума и за никакъв контрол. Защото там, където се декларира разполагането на три модула (24 ракети), спокойно могат да бъдат разположени 8 модула - това ще изисква само малко по-сериозна предварителна подготовка.

И, ако разположените в Румъния прехващащи ракети действително няма да са кой знае колко опасни за Русия, това не може да се каже за онези в Полша. В случая малкият брой ракети SM-3 не е пречка те да се окажат изключително ефективни срещу руските ядрени сили. В повечето специализирани американски и западноевропейски медии се твърди, че 24-те ракети, разположени в Полша, не могат да сторят нищо сериозно срещу 1550-те бойни блокове на руснаците. Само че, американската система за ПРО в Европа няма да е насочена срещу бойните блокове, а срещу ракетите-носители, чиито брой е значително по-малък (според последния договор за стратегическите настъпателни въоръжения между Русия и САЩ, на руснаците ще останат не повече от 500 ракети), при това, както многократно се коментира в руските медии, те не са защитени с лъжливи цели или други смущаващи системи.

Тоест, излиза, че няколкото десетки прехващащи ракети, които ще бъдат разположени в Полша, ще се окажат достатъчно за да свалят, на практика, още при излитането им руските ракети, изстрелвани от базите в Козелск и Татишчево. А пък евентуалното тайно разполагане на крилати ракети „Томахоук” на територията на румънските и полски бази на ПРО ще позволи тези бази да станат също толкова опасни, колкото и американската морска ударна групировка. Те, най-малкото, ще имат същите възможности, освен това корабите могат и да не излязат на подходящите позиции, затова пък разположените на сушата ракети още много дълго ще останат на територията на Европа.

Между другото, самият факт на предислокацията на изтребителите F-16 и военно-транспортните самолети С-130 от Италия в Полша може да се окаже косвено потвърждение на очертаните по-горе хипотези. Ако е така, тогава и доставката, и инсталирането на всички ракети ще се осъществява само от американските военни, през главата на полските им съюзници. В същото време, полският район на ПРО, като най-вероятна мишена на евентуални руски атаки (защото е глупаво да смятаме, че той наистина може да бъде нападнат от иранците), ще се прикрива от системата за противовъздушна отбрана (вече разгърнатата батарея „Пейтриът”) и от ударната авиация на САЩ.

Възможната руска реакция

Независимо от всички очевидно неособено приятелски действия на западните партньори на Москва, целящи фактическата ерозия на стратегическия паритет, който все още съществува между Русия и САЩ, руснаците все още могат да реагират адекватно. Дори в създалите се условия те имат възможност да преодолеят толкова упорито изграждания от САЩ противоракетен „щит” срещу Русия. Така например, сухопътните елементи на ПРО, които следва да бъдат разположени в Полша и Румъния, са силно уязвими от страна на руските тактически ракетни комплекси. В стремежа си максимално да доближат елементите на своята ПРО до границите на Русия, САЩ (НАТО), на практика, ги излагат на евентуалния удар на руските ракети. При това не бива да се изключва вариантът, Москва да бъде принудена да използва и тактическо ядрено оръжие, защото ако става дума за нанасяне на ответен удар, могат да бъдат използвани всички средства. Тоест, излиза, че подписвайки споразуменията за разполагане на елементи на ПРО на своя територия, правителствата на Полша и Румъния автоматично позиционират страните си като първоначални цели.

При това не може да се твърди, че те не са били наясно, какво точно правят. Всичките им стъпки бяха съвсем съзнателни. Разбира се, постоянно се подчертаваше, че разполаганите на тяхна територия елементи на ПРО не са насочени срещу Русия, но това, на практика, не променяше нищо, особено за Москва. Примерът на Чехия, която се отказа от участие в изграждането на американската ПРО в Европа е достатъчно показателен в това отношение. Разбира се, решението беше взето в Белия дом и Пентагона, но чехите веднага го подкрепиха, именно защото съзнаваха каква сериозна заплаха биха си навлекли, ако се бяха включили в системата за ПРО.

Това обаче, не може да се каже за Полша и Румъния. Вероятно разчитайки на сериозни икономически и политически преференции от САЩ в близко бъдеще, те съзнателно решиха да рискуват и да се конфронтират с руснаците. В конкретния случай обаче, позициите на ракетите (SM-3 и, евентуално, „Томахоук”) на румънска територия са за предпочитане, в сравнение с тези на полска.

Предвид последното развитие на събитията и най-вече след изявленията на украинския президент Янукович, че страната му ще се стреми към „извънблоков статут”, става ясно, че Украйна няма да влезе в НАТО, но вероятно няма и да се присъедини към блока между Русия и Беларус. Последното обаче ще затрудни Москва в усилията и да реагира адекватно на разполагането на елементи от американската система за ПРО в Румъния. Не е ясно, дали сегашното състояние на руския Черноморски флот ще му позволи да балансира мощта на формиращата се морска и сухопътна групировка на САЩ в региона. Укрепването на флота също е под въпрос, тъй като основната част от корабостроителната база остана в Украйна (град Николаев), а пък прехвърлянето на кораби от другите руски флоти ще трябва да се съгласува с Турция, която е член на НАТО и едва ли ще позволи преминаването им през Проливите.

Черноморският регион си остава един от най-чувствителните при формулирането на руският отговор на евроамериканската система за ПРО. Всъщност, в момента Москва не може да противопостави на НАТО нищо, освен чисто дипломатическите механизми, което ясно си пролича и в хода на дипломатическия сблъсък, породен от влизането на американския крайцер „Монтерей” в акваторията на Черно море, през юни 2011.

Разбира се, руснаците съвсем не са чак толкова беззащитни, колкото може да се стори на някого. Кремъл вече отделя много по-голямо внимание на модернизацията на стратегическите си ядрени сили и създаването на въздушно-космическа отбрана. Напоследък се активизираха и усилията за създаването на нови междуконтинентални балистични ракети, както с наземно, така и с морско базиране. След преодоляването на многото проблеми, успешно беше проведено изпитанието на руската тристепенна твърдогоривна балистична ракета с мобилно морско базиране "Булава" (Боздуган), която съвсем скоро ще бъде приета на въоръжение. Това вече може да се каже за междуконтиненталната течногоривна балистична ракета с морско базиране „Синева”. До края на 2011, руското Военно министерство планира да поръча нова течногоривна междуконтинентална балистична ракета, която да замени известната, но вече поостаряла ракета Р-36М „Воевода”.

Не по-малко активно се работи за укрепването на въздушния щит на Русия. Според командващия на Обединеното стратегическо командване на Военно-космическата отбрана Валерий Иванов, и днес подчинените му войски прикриват столицата и централните индустриални райони на страната. Освен това генералът напомни, че през 2015 в армията трябва да бъдат доставени нови изтребители, както и новия комплекс за противовъздушна отбрана С-500.

В същото време, следва да е ясно, че руският военно-индустриален комплекс вече не е толкова мощен, както по съветско време, за да може безпроблемно да осъществи подобни мащабни стратегически планове за толкова кратко време (до края на държавната програма за превъоръжаване през 2020). И макар че за модернизацията на производствените мощности на руския отбранителен комплекс са планирани значителни средства, не бива за забравяме, че съвременното високотехнологично оборудване, което понякога се произвежда в единични бройки, изисква не само огромни финансови средства, но и квалифициран персонал, който следва своевременно да бъде подготвен (предвид факта, че голяма част от старите „съветски” кадри отдавна напуснаха тази сфера).

Не е никак лесно и създаването на руската Военно-космическа отбрана. Така, от притежаващата отлични възможности и характеристики зенитна ракетна система С-400 се произвеждат само единични бройки (от 2007 насам, с нея са въоръжени само три руски полка) и трудно можем да си представим, че до 2020 ще настъпи някаква радикална промяна. В същото време се планира, че именно тези системи ще трябва да заменят старите комплекси за противовъздушна отбрана не само в руските части на Военно-космическата отбрана, но и в частите на Единната регионална система на противовъздушната отбрана на Русия и Беларус, Русия и Казахстан и Русия и Армения. Пак тук е мястото да отбележим и, че на Москва се налага сериозно да форсира усилията за създаването на най-новата система за противовъздушна отбрана С-500.

Според повечето руски експерти, държавите-членки на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС, обединяваща Армения, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан, Узбекистан и Беларус) още отсега следва да започнат изграждането на собствена (адаптирана) система за ПРО. В противен случай, ударната и противоракетна групировка на САЩ и НАТО, която се формира под „чадъра” на т.нар. Европейска система за ПРО, още през 2020 ще представлява сериозна заплаха за техните национални интереси. Впрочем, американската система за ПРО в Европа (ако искаме да наричаме нещата с истинските им имена) застрашава с потенциален ядрен конфликт и европейските държави. Затова може би си струва да се вземе пример от Чехия и да се седне на масата за преговори с Москва, но вече в рамките на Европа, а не на САЩ и НАТО.

До 2020 не остава кой знае колко време. И разглежданият в настоящата статия хипотетичен сценарий за хода на събитията не е фантастичен, а съвсем реален вариант за развитие на ситуацията, който със сигурност ще бъде взет предвид не само в Москва, но и в немалко европейски столици.

* Българско геополитическо дружество