Кипър е малка по площ островна държава, която притежава стратегическо географско положение, тъй като се намира в контактната зона между две културно-цивилизационни пространства, представляващи естествен кръстопът на традиционни транспортни и търговски коридори – Южните Балкани и Източното Средиземноморие (Леванта)i. Възникнал като компромис между гръцката и турската геополитика, Кипър представлява геополитически израз на привидното противоречие между наличието на незначителен териториален и демографски потенциал и значимостта на острова в международните отношения.
Таблица 1. Астрономическо географско положение на остров Кипър
Крайни точки на остров Кипър
Географски координати
Най-северна точка
35° 41` с. ш.
Най-южна точка
34° 33` с. ш.
Най-западна точка
32° 17` и. д.
Най-източна точка
34° 35` и. д.
Площта на Кипър възлиза на 9251 кв. км, а населението е 1 124 000 (2010), което определя средна демографска плътност 106 д./кв. км. Островният характер на територията и специфичното географско положение на Кипър дефинират главните насоки в неговото културно-историческо и търговско-икономическо развитие. Островът се намира на 64 км южно от Турция, на 96 км западно от сирийския бряг и на 370 км от Порт Саид в Египет, а разстоянието между столицата Никозия и София е 1204 км. Дължината на бреговата линия се изчислява на 737 км, като тя е силно разчленена, но с малко удобни заливи. Главните пристанища са разположени по южното и югоизточното крайбрежие. Най-големият пристанищен град е Лимасол, разположен в едноименния залив на югоизток. Големи морски градове са също Ларнака, Пафос, Фамагуста и Киренияii.
Геополитическото положение на Кипър
Най-характерната особеност на геополитическото положение на Кипър е свързана с обективното съществуване на две квази-държави – гръцка и турска (фиг. 1). Гръцката част на острова („Kypriaki dimokratia”) доминира в социално-икономическото му развитие и обхваща близо 2/3 от площта на Кипър, а турската част е наречена Севернокипърска турска република (Kuzey Kibris) и е призната само от Турцияiii. Наличието на подобни образувания е достатъчно основание за високата степен на геополитическа конфликтност, която се регулира от вътрешно-политическа граница, представляваща буферна зона, дълга 180 км. Тази физическа бариера е известна като „Зелената линия” и се охранява от войски на ООН (UNFICYP), като в културен аспект разделя православното гръцки-говорещо население от турско-езичните кипърски мюсюлмани. Тя е и външна граница на ЕС, където, от гледна точка на икономическите принципи, членува единствено гръцки Кипър, а това се допълва и от политическата изолация на турската част, тъй като там кипърското правителство не може да упражнява ефективен контрол. На територията на Кипър се намират и две британски военно-морски бази – Акротири и Декелия, които са важен фактор за запазване стабилността на островаiv.
Етническата структура на населението на Кипър е съставена от 80,2% кипърски гърци, 18,3% кипърски турци, 0,5% араби-маронити, 0,3% арменци, 0,3% италианци, 0,2% англичани и др., включително между 50 000 и 70 000 българи, живеещи основно в Никозия, Ларнака, Лимасол, Пафос и Паралимни. Религиозният състав е доминиран от християните (81,8%), а мюсюлманите са 18,2%. Икономическите статистики илюстрират значението на Кипър като силно развита балканска държава, чийто брутен продукт се формира предимно в сектора на услугите (71%), разчитащ главно на приходите от туризъм и банково делоv. Индустрията осигурява ¼ от брутния продукт на Кипър, като с най-голям обем промишлена продукция се отличава металургията, която е осигурена със собствени минерални суровини. Кипърското земеделие има типичен средиземноморски профил и е традиционно специализирано в риболова, лозарството, отглеждането на маслини, смокини, бадеми и цитрусови плодове. Морският транспорт притежава голямо търговско значение, като Кипър е на четвърто място в света сред страните с „удобен флаг”, отстъпвайки само на Панама, Либерия и Малта.
Кипър има многовековна бурна и драматична история, като във всяка епоха специфичното му местоположение е благоприятствало осъществяването на активни търговско-стопански връзки между островите в Егейско море, Египет, Мала Азия и Месопотамия. Динамизмът в развитието на острова се допълва и от геоморфоложките особености, природните богатства и топлия средиземноморски климатvi.
Остров Кипър е заселен първоначално от малоазиатско-егейските племена хетайци и карийци, които са родствени с племенните общности, населяващи Троя, а някои сравнително нови открития край Никозия свидетелстват за връзките на местното население с акадите и шумерите от района на Месопотамия. Към края на ХІV век пр. н. е. част от гръцкото население мигрира от областта Аркадия на полуостров Пелопонес и създава първите колонии на острова. По-късно тук се установяват и ахейците, които през 1225 пр. н. е. колонизират целия остров, пренасяйки и микенската култура. Скоро след гръцката колонизация Кипър е завладян от финикийците - класически древно-морски народ, който донася там и своята писменост. Най-значимите финикийски колонии са Аматус и Тамасос, известни с медните си рудници, както и Китон – прочуто търговско пристанище. По това време Кипър вече представлява оригинално съчетание от егейска или критско-микенска култура с различни малоазиатски, месопотамски и египетски влияния. До VІІІ век пр. н. е. островът е владян последователно от египтяните, хетите и асирийците, като е поделен на десетина малки царства. По време на Гръко-персийските войни (500-449 пр. н. е.) той е подчинен на Персия, а в похода на персийския цар Ксеркс срещу Гърция 150 кипърски кораба участват в известната морска битка край Саламин. Към ІV век пр. н. е. Кипър е завоюван от войските на Александър Македонски, а в епохата на елинизма принадлежи на египетската династия на Птолемеите. След І век пр. н. е. Кипър влиза в състава на Римската империя, без да има съществена историческа роля. Когато империята се разпада, Кипър става част от териториите на Византия и в края на ІV век жителите му възприемат православния модел на християнството. През 648 островът е завладян от арабите, които пренасят и арбо-ислямската култура. През втората половина на Х век Кипър се освобождава от арабска власт и отново става „византийски” остров, а през 1191, по време на Третия кръстоносен поход, е завладян от английския крал Ричард Лъвското сърце. От края на ХІІІ век тук се установява Орденът на тамплиерите, което превръща Кипър в основен латински център в Леванта. В края на Средновековието, през 1489, островът става част от владенията на морската република Венеция.
След 1571 започва нов етап в историческото и културно-политическото развитие на острова, тъй като тогава султан Селим ІІ завладява Кипър и го превръща във вилает на Османската империя. За да спечели християнските му жители като верни поданици, а и като средство за спечелване на войната срещу Египет, султанът предоставя на Гръцката кипърска Църква известни привилегии, но постепенно отношенията между турските власти и местното население започват да се развиват във все по-трудни условия. Още през 1578 избухва първото въстание срещу империята, което бързо е потушено, тъй като нито Испания, нито Венеция подкрепят кипърската кауза. Трябва да минат повече от три века преди Кипър да извоюва независимостта си от Османската империя. Това се случва през 1878, в хода на процес, в който от османско владичество се освобождават и някои други балкански народи, включително България.
След разпадането на Османската империя Великобритания, начело с кралица Виктория и премиер-министъра Дизраели, се стреми да затвърди и разшири световните си колониални придобивки, като по-специално насочва своите геополитически интереси към Левантийския регион. Освен това британските геополитици са силно разтревожени от потенциалната възможност за руска намеса на Балканите, както и от достъпа на Русия до Черно и Средиземно море. Ето как остров Кипър постепенно започва да придобива важно геостратегическо значение за Великобритания.
На 3 юни 1878 Османската империя е принудена да отстъпи пред британския натиск, скоро след което флагът с полумесеца и звездата е свален и на негово място е издигнат националният флаг на Великобритания. Превръщането на Кипър в британско владение е узаконено на Берлинския конгрес, а според условията на подписания договор Великобритания трябва да плаща наем за острова, като през 1907 сумата е намалена наполовина. В навечерието на Първата световна война изплащането практически е прекратено и през февруари 1925 Кипър официално става колония на Британската империя.
„Британският” период в развитието на Кипър е възприет с надежда от кипърските гърци като евентуален преходен етап към присъединяването на острова към Гърция. Това право на Кипър е признато от влиятелни държавни фигури като Уилям Гладстоун, Уинстън Чърчил и Лойд Джордж.
По силата на Лозанския договор от 1923 Турция се отказва от правата си върху Кипър, а малко по-късно Великобритания установява военно положение на острова, което води до обтягане на отношенията с Гърция. През 1950, 97 % от кипърските гърци гласуват за изгонването на британската администрация от острова присъединяването му към територията на Гърция. Всъщност, основна геостратегическа цел на британското правителство е да превърне т. нар. „кипърски въпрос” в конфликт между Гърция и Турция. Осъществяването на подобна геополитика дава възможност на Великобритания да продължи колониалното си влияние, подготвяйки постепенно почвата за евентуална турската намеса в Кипър с цел извършването на геолитически компромис от гръцка страна. В крайна сметка, на 16 август 1960, по силата на Лондонския договор, Кипър извоюва своята независимост от метрополията като междувременно става член на Британската Общност (Общността на нациите).
Създаването на независима република Кипър, като отражение от процесите на деколонизация през втората половина на XX век, превръща острова от обект на международното право в негов самостоятелен субект. Същата година е изготвена и конституцията на страната. Тя го превръща в независима и суверенна република и е уникална със своята комплексност, многообразие и законови защити, които предвижда за малцинствата, като установява държавно-политическо устройство, крепящо се на следните особености:
- Кипър представлява република, начело с президент кипърски грък и вицепрезидент кипърски турчин, избирани за срок от пет години;
- официални езици в страната са гръцкият и турският;
- Кипър има собствен държавен флаг – маслинени клончета, обгръщащи златистите очертания на острова, изобразен на бяло поле, като израз на компромиса между гръцкото синьо и турското червено;
- Министерският съвет (кипърското правителство) включва седем гръцки и трима турски министри;
- администрацията е поделена в съотношение 7:3 (70 % кипърски гърци и 30 % кипърски турци);
- в състава на кипърската армия се включват 60 % гръцки и 40 % турски киприоти;
- законодателната власт се упражнява от парламент, наречен Палата на представителите, с общ брой 50 депутати, от които 35 се избират от гръцките и 15 от турските общиниvii;
- Върховният конституционен съд се състои от от двама гърци, един турчин и един неутрален съдия, определен от президента и вицепрезидента;
- между Кипър, Гърция и Турция трябва да се сключи военен съюз, а заедно с Великобритания да се изготви пакт, който да гарантира независимостта, териториалната цялост и конституцията на новата държава.
Таблица 2. Главни урбанистични центрове в Кипър
Град
Брой на населението (2010)
Никозия (тур. Лефкоша)
215 000 души
Лимасол (Леймосун)
169 000 души.
Ларнака (Ламака)
53 000 души
Пафос (Баф)
42 000 души
Фамагуста (Газимагуса)
36 000 души
Кирения (Гирне)
28 000 души
Генезис и еволюция на кипърския въпрос
До 1878 кипърският въпрос се възприема като конфликт между Кипър и султана на Османската империя, а след това като проблем на отношенията на местното население с Великобритания, в качеството й на колониален владетел. След извоюване независимостта на страната неговото съдържание се променя и той се трансформира в геополитически проблем между кипърските гърци и турци за идентичността на държавата и следователно това е един от последните неизяснени проблеми на т. нар. „източен въпрос”, свързан с уреждане наследството на Османската империяviii. С течение на времето този проблем активизира не само Гърция и Турция, но и ООН, ЕС (по-специално Великобритания), САЩ, Русия (СССР), явявайки се благодатно поле за упражняване на ефективен геополитически контрол.
От възникването си до момента ясно се открояват четири основни периода в развитието на кипърския въпрос: британски „период” (до 1960); унитарен период (1960-1974); федеративен период (след 1974) ix.
След като през 1878 живещите от хилядолетия на острова кипърски гърци слагат логичния край на продължителното османско управление, те насочват усилията си към т. нар. „еносис”, т. е. обединението на Кипър с държавата-майка Гърция. За целта, Великобритания поема административен контрол над Кипър, провеждайки геополитика на ограничаване средиземноморския достъп на Русия. Православното гръцки-говорещо население на острова посреща оптимистично отпадането на Османската империя като субективен фактор при решаването на кипърския въпрос и възприема британската алтернатива като средство за постигане на идята за еносисx. Лозанският договор от 1923 е правната основа, която декларира турската позиция по проблема за анексията на Кипър към британското правителство, осъществена още през 1914.
В периода 1925-1960 кипърският въпрос вече е колониален проблем, който е преодолян чрез предоставянето на независимост и създаването на суверенна държава Кипър. Още в началото на този период кипърските гърци започват да настояват за повече политически права, което води до някои геополитически проблеми между Гърция и Великобритания. След края на Втората световна война стремежите на Кипър за независимост се засилват, но те са подчинени, преди всичко, на концепцията за еносис с Гърция. Великобритания е разтревожена и от електоралните нагласи на местното население, тъй като кипърската комунистическа партия АКЕЛ твърде бързо се превръща във водеща политическа организация в Кипър. Ето защо британското правителство започва разработването на проекти за конституционно преустройство на колонията, но те са отхвърлени от кипърските гърци, тъй като предвиждат само автономия за острова, без право на самоопределение или пълна независимост.
Исканията за еносис стават все по-настоятелни и през 1950 колониалната администрация се съгласява на референдум за присъединяването към Гърция, в резултат от който 97 % от кипърските гърци гласуват за обединението. Ето защо Гърция настоява кипърският въпрос да бъде включен в дневния ред на Общото събрание на ООН, поради което, през 1955, в Лондон се провежда конференция с участието на Гърция и Турция. На нея трябва да си обсъди самоопределението на Кипър и бъдещия му статут, но гръцките киприоти се обявяват против конференцията, заявявайки, че кипърският конфликт не е политически проблем между Гърция и Турция, а въпрос на самоопределение, засягащ само британското правителство и народа на Кипър. По време на конференцията, Великобритания предлага международно-правния статут на острова да остане открит въпрос, като всяка от страните запази позициите и претенциите си, но в същото време да сътрудничи в развитието на самоуправлението. Поради отхвърлянето на това предложение както от Гърция, така и от Турция, тристранната конференция завършва без реален резултат.
Същата година започва въоръжена борба на кипърците срещу колониалното господство, вследствие на което стартират преговори за възстановяване на мира и образуване на демократично правителство между британския губернатор маршал Хардинг и архиепископ Макариосxi. За да спре организираните атаки на гръцките киприоти, обединени около тайната организация ЕОКА, колониалната власт възприема Турция като геостратегически противник на Гърция. Турската геополитика категорично изключва предаването на Кипър в гръцки ръце, тъй като на острова живее турско население, но най-вече защото Анкара рискува да бъде затворена на запад и югозапад от изцяло гръцки териториални водиxii. Ето защо, възприемайки острова като стратегическа колония, разположена на входа към Близкия и Средния Изток, Великобритания изтъква опасността както от граждански конфликт в Кипър, така и от война между Гърция и Турция, за да може да продължи колониалното си господство.
Междувременно, провокирани от действията на ЕОКА, турските киприоти създават алтернативна съпротивителна организация, наречена ТМТ (Türk Mukavemet Teskilati) и ръководена от Фазил Кючук, поставил си за цел защита правата на турската общност и разделяне на острова на гръцка и турска част в случай на еносис. ТМТ е активно подкрепяна от турското правителство, водещо политика на разделение, известна като „таксим”. Успоредно с това, британското правителство признава за приложим принципа за самоопределение на острова, но само под британско върховенство. Ето защо условията, които лидерът на АКЕЛ архиепископ Макариос поставя, не са положително приети от британската администрация, поради което преговорите са прекъснати, а архиепископът е обвинен в съучастие с нелегалната организация ЕОКА и депортиран на Сейшелските острови.
Напрежението между кипърските гърци и турци достига връхната си точка през 1957-1958, когато опасността от гражданска война в Кипър придобва все по-реални измерения. Във връзка с това в Цюрих между представителите на Гърция и Турция е проведена дискусия, на която за първи път се акцентира върху идеята за независим Кипър, т.е. нито еносис, нито таксим. Преговорите продължават в Лондон, където вече са поканени архиепископ Макариос (който е върнат от изгнание) и лидерът на турските киприоти Фазил Кючук. В крайна сметка се стига до геополитически компромис, който обаче не е желан от нито един от двамата политически лидери.
Налагайки запазването на британските военни бази на острова, Цюрихско-Лондонското споразумение подкрепя независимостта на Кипър и полага основите на кипърската конституция, която изключва обединяването на острова с Гърция или Турция. Въпреки разочарованието на членовете на ЕОКА, както и на тези от ТМТ, повечето кипърци посрещат с оптимизъм независимостта на Кипър от 16 август 1960, която е гарантирана от Гърция, Турция и Великобритания. Самото кипърско население тогава е съставено от 78% гръцки киприоти, 18% турски киприоти и три малцинствени групи (латини, маронити и арменци), формиращи останалите 4 %.
Между 1960 и 1974 кипърският конфликт придобива предимно вътрешнополитически и етнически основания, тъй като противопоставя различните виждания на гръцките и турските киприоти за политическото устройство на острова. Този етап преминава през различни форми, включително въоръжени сблъсъци и сегрегация, като постепенно в конфликта е въвлечена и ООН, която разполага свои сили на територията на острова, за да осигури посредническа роля при разрешаването на спора.
Първите противоречия между двете общности избухват скоро след обявяването на независимостта, като постепенно кипърските турци са изолирани от управлението на страната. През 1963-1964 сблъсъците между гръцките и турските киприоти прерастват в гражданска война, провокирала сериозни геополитически проблеми между Гърция и Турция, въпреки съвместното им членство в НАТО. Кипърският конфликт и политиката на управляващата комунистическа партия АКЕЛ провокира намесата на САЩ и Великобритания, чиито израз е изпращането на мироопазващата сила на ООН, създадена с резолюция 186, приета на 4 март 1964 от Съвета за сигурност.
От този момент нататък ООН става главният гарант за запазване сигурността на острова и решаване на кипърския въпрос, като предлага различни решения на проблема, но те не устройват нито една от двете сили – кипърско-гръцката, която продължава с опитите си за еносис, признавайки съществуването на турско малцинство, и кипърско-турската, настояваща за федерално устройство на острова.
Междувременно, през пролетта на 1967 държавен преврат превръща Гърция във военна диктатура, което се отразява и върху развитието на кипърския конфликт. Гърция и Турция отново са изправени пред пряк военен сблъсък, но той е потушен след намесата на международната общност и най-вече на САЩ, отзовали командира на гръцката кипърска национална гвардия и бивш лидер на ЕОКА Георгиос Гривас. Турските киприоти се възползват от възникналите противоречия между Кипър и гръцкото правителство за да създадат собствена политическа администрация и въпреки че президентът Макариос я възприема като незаконна, гръцко-кипърският политически елит, както и самите кипърски гърци постепенно започват да възприемат факта, че турското малцинство ще трябва да има някакво ниво на политическа автономия, но най-вече, че обединение на острова с Гърция, при тези обстоятелства, вече става непостижима цел.
Между 1967 и 1974 напрежението между гръцките и турските киприоти временно утихва за сметка на нарасналите противоречия между двете основни фракции в кипърската гръцка общност – едната около президента Макариос, изоставил идеята за еносис в полза на едно постижимо споразумение, и другата, настояваща, че единствен геополитически ход е незабавното обединение с Гърция. Тази втора фракция се ръководи от полковник Гривас, който създава радикалната организация ЕОКА – Б. Когато през 1974 Гривас умира, организацията попада под директния контрол на Димитриос Йоанидес - новият водач на военната хунта в Атина. Чрез преврат в кипърската национална гвардия той прави опит за свалянето от власт на Макариос, в резултат на което настъпва обществено-политически хаос, а гръцки националисти атакуват кипърски турци. Тези атаки, както и липсата на подкрепа от страна на Великобритания, провокират турския премиер-министър Бюлент Еджевит, който на 20 юли 1974 заповядва военна интервенция и в северната част на острова дебаркират турски войски. Това води до сериозни политически вълнения в Гърция и само три дни по-късно военният режим там пада.
Скоро след това в Женева са проведени формални мирни преговори между Гърция, Турция и Великобритания, като е решено турската армия да спре настъплението си в Северен Кипър при условие, че ще остане на острова докато не се постигне политическо споразумение между двете страни. Във връзка с това се провеждат нови дискусии, в които кипърските турци настояват за реална форма на географско разделение между двете общности, докато политиката на кипърските гърци е за запазване унитарния статут на страната. Като се позовава на факта, че е държава-гарант за сигурността на острова и изтъквайки военното положение в Гърция (макар този повод да е бил вече ликвидиран) в средата на месец август Турция продължава военната операция на острова, овладявайки 36 % от него, както и други близо 4 %, обявени за неутрални зони под контрола на ООН. Няколко хиляди души стават жертва на бруталната турска инвазия в Северен Кипър, а близо 200 000 кипърски гърци са принудени да мигрират към териториите, останали под контрола на кипърското правителство или към британските военни бази, като тези действия на турската армия са признати от Европейския съд за правата на човека за нарушения на човешките права. Същевременно, 65 000 кипърски турци се настаняват в териториите под турски контрол.
Пряката намеса на турската армия в конфликта слага началото на фактическото разделение на страната и този казус се превръща в доминиращ елемент на кипърския въпрос. С цената на разделението, белязано от буферната „Зелена линия”, и чрез присъствието на мироопазващите сили на ООН, както и с разполагането на турски военен контингент в Северен Кипър, въоръжените сблъсъци между двете общности са прекратени, но не и окончателно решени, поне докато не бъдат уредени ефективни и приемливи конституционни механизми.
През следващата година ООН предприема нови стъпки към преодоляването на конфликта чрез поредица дискусии между президента на Кипър Глафкос Клиридис и неговия вицепрезиден Рауф Денкташ, но опитите за напредък по териториалните въпроси, както и по проблемите, свързани с управлението на острова, не дават реални резултати. Все пак, на 12 февруари 1977, е постигнато споразумение за федеративното преустройство на Кипър, който трябва да включва две квази-държави, чиито територии да бъдат допълнително определени на икономическа основа и на базата на собствеността върху земята. Създават се също предпоставки за демилитаризирането на острова, а на централната власт се предоставят права, които да осигуряват единството на държавата, но двете страни така и не успяват да се договорят докрай, тъй като имат различия по тълкуването принципа на съществуване на двуобщностната федерация.
На 15 ноември 1983 кипърските турци се възползват от следизборната политическа нестабилност в Турция и едностранно обявяват независимостта на Севернокипърската турска република – акт, който не е приет от Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, Денкташ и турската общност, като цяло, са доволни, защото на практика са постигнали своята геополитическа цел, а именно разделянето на Кипър чрез обособяването на територия, която да е под техен контрол, и на този етап подобно решение напълно ги задоволява.
В течение на няколко години кипърският конфликт престава да е актуален и постепенно потъва в забрава, тъй като на организираните от ООН дискусии двете страни остават твърдо на своите позиции, поради което промяна в статуквото не може да се очаква. През 1997 обаче, основните параметри на кипърския проблем се променят, тъй като ЕС взима решение за старта на преговори за присъединяване на Република Кипър, с което създава нов катализатор за разрешаване на спора, тъй като Турция няма право на вето, а преговорите биха насърчили двете страни да са по-умерени в исканията си. Според противниците на присъединяването, решението ще премахне стимулите на кипърските гърци да постигнат споразумение и те ще решат да изчакат присъединяването към ЕС, а след това, използвайки членството си, да настояват за решаване на въпроса при техните условия. В отговор, Денкташ декларира, че вече не приема федерацията като основа за разрешаване на спора, а настоява за преговори на базата на конфедеративния принцип. Напрежението по оста Турция – ЕС намалява донякъде през 1999, когато Турция също е обявена за кандидат-член на ЕС.
Оптимизъм по преговорите за решаване на кипърския конфликт се появява когато с проблема се заема генералния секретар на ООН Кофи Анан. С подкрепата на ЕС, Великобритания и САЩ той се опитва да изготви подробен и окончателен план, който да регулира всички аспекти на кипърския въпрос. През 2002-2003, успоредно с представянето на плана „Анан”, настъпва изненадваща политическа трансформация сред кипърските турци, която разколебава безкомпромисната политика, водена от Денкташ. Недоволни от политическата изолация и икономическото си положение спрямо гръцкия Юг, както и от попечителството на Турция, но преди всичко, изкушени от възможността чрез присъединяването си към ЕС да достигнат нивото на развитие на кипърските гърци, турските киприоти се отказват от идеите на своя лидер и се обявяват за обединението на острова.
Според плана „Анан” Кипър трябва да се превърне във федеративна република, съставена от два компонента – гръцка част, която да обхване 72 % от острова, и северна турска част. Всяка страна трябва да има собствен парламент, както и двукамарен парламент на федерално ниво. В Камарата на депутатите кипърските турци трябва да имат ¼ от местата, а в Сената да има равно представителство на всяка етническа група. Изпълнителната власт се поверява на президентския съвет, като председателството на Съвета ще се върти между общностите. Всяка общност също ще има право на вето върху цялото законодателство. Според условията, планът „Анан” би влязъл в сила само ако бъде приет от двете общности в едновременни референдуми, насрочени за 24 април 2004. Тогава около 65 % от кипърскита турци гласуват „за”, но 76 % от кипърските гърци, подкрепяйки твърдата позиция на президента Тасос Пападопулос за отхвърляне на плана, гласуват „против”, поради което той не е приет. Изпусната е отлична възможност, при това само седмица преди присъединяването на Кипър към ЕС, което правно-юридически не важи за северната част на острова. От този момент нататък кипърският въпрос се превръща и в проблем на ЕС, което определено дава предимство на кипърските гърци, тъй като Гърция и Кипър, основавайки се на опитите на Турция да се идентифицира като страна-членка на ЕС, могат да използват Съюза като инструмент за да принудят Анкара на съответните отстъпки по кипърския въпрос.
Постепенното попадане на кипърския проблем във фокуса на внимание на ЕС всъщност превръща Съюза в основен играч при опитите за преодоляването му. Волята на ЕС да намери решение на кипърския въпрос чрез прекратяване изолацията на Северен Кипър, интегриране икономиките на гръцката и турската част и подобряване контактите между двете общности, трябва да създададе нужните условия за подпомогне обединяването на острова. Позицията на Никозия, обаче, е различна – кипърският въпрос следва да се реши в рамките на ООН, а не в някакъв друг формат и то само с участието на замесените в него страни - кипърско-гръцката и кипърско-турската.
През 2010 параметрите по кипърския конфликт за пореден път се променят, след като за президент на Северен Кипър е избран националистът Дервиш Ероглу, който подкрепя конфедеративната идея за по-голяма независимост на турската общност, а това засилва безпокойството сред гръцко-кипърското мнозинство, че преговорите могат да срещнат нови пречки. Твърдата политика на Ероглу вероятно ще ще контрастира с тази на предшественика му Мехмед Талаат, който чрез поддържането на добри отношения с кипърския президент Димитрис Христофиас, бе създал условия за сближаване позициите на двете страни.
Кипърският проблем в контекста на гръцко-турските геополитически противоречия
При представяне хронологията на гръцко-турските противоречия следва да подчертаем, че в периода след края на Втората световна война Турция и Гърция споделят сходни външнополитически интереси, цели и позиции. Дефинираната като основен постулат на сигурността „опасност от север” представлява общата за Анкара и Атина заплаха от разпространение на комунизма, намерила най-ярко проявление в годините на Гръцката гражданска война (1946-1949), и има за резултат плодотворното сътрудничество между двете съседни страни в началото на 50-те години. Съвпадащите геополитически нагласи са съчетани с активната роля на САЩ, формулирана още в доктрината "Труман", и кристализират в поредица особено важни актове, като например присъединяването на Гърция и Турция към НАТО, през 1952, сключването на някои двустранни споразумения за политическо и икономическо сътрудничество, създаването на втория Балкански пакт заедно с Югославия и др.
Всъщност, кипърският конфликт е първия сериозен геополитически мотив за влошаване на дипломатическите отношения между Гърция и Турция. Перспективата за еносис буди основателни тревоги сред кипърските турци, за които е ясно, че без подкрепата на турското правителство гръцкото мнозинство в Кипър може да възприеме модела на остров Крит, присъединен към островна Гърция няколко десетилетия по-рано и бързо хомогенизиран етнически, вследствие на масови изселвания. Ето защо, чрез въоръжената си структура ТМТ, те си поставят за цел да противодействат на партизаните от ЕОКА, като в тази борба турската кауза често търси и намира подкрепа от колониалните власти. Нарастващото напрежение между двете общности в Кипър има адекватно отражение върху отношенията между Гърция и Турция и то ескалира през септември 1955, когато гръцката общност в Истанбул става жертва на турски атентат, който на практика обезмисля споразуменията на Лозанския договор за защита на малцинствените права.
В този момент гръцко-турският конфликт придобива реални геополитически измерения, като основен компонент в него става спорът за статута, политическо устройство и мястото на турското малцинство в Кипър. Цюрихско-Лондонските споразумения изграждат сложна конституционно-правна основа, която става израз на деликатния баланс между двете етнически групи, но носят само временно решение на проблема. Впрочем, привилегированото положение на Гърция и Турция, като държави-гаранти за запазване целостта и независимостта на Кипър, им дава широки възможности за интервенция на острова. Моделът за решаване на спорните въпроси доказва неефективността си през 1963, когато избухват серия въоръжени сблъсъци между кипърските гърци и турци, принудени да търсят помощта на гръцката и турската армия. Ето защо, с позиционирането на мироопазващи сили, в конфликта се включва и ООН, в една военна операция, оказала се най-дълго продължилата от подобен ранг.
Трайното влошаване на отношенията между Гърция и Турция настъпва през лятото на 1974, когато е извършен преврат срещу кипърския президент Макариос от група, близка на военния режим в Гърция, отново издигаща призиви за еносис, поради което в северната част на острова дебаркират турски войски, поставяйки под контрол 1/3 от територията му. Неглижирането на турската интервенция в Северен Кипър от международната общност е причина за решението на Гърция да напусне военните структури на НАТО, в периода 1974-1980.
Успоредно с това се очертава и друг кръг от спорни въпроси, които структурират и допълнително усложняват гръцко-турските политически отношения. Двете страни имат различни позиции и по въпроса за суверинитета върху морските и въздушните пространства в акваторията на Егейско море и с течение на времето този спор придобива конфликтен потенциал, съизмерим с този на кипърския конфликт. Главният проблем, противопоставящ двете страни, касае обхвата на териториалните води в Егейско море, което дава значителни геополитически предимства на Гърция. По този начин комплексът от противоречия в отношенията между двете съседни държави се основава на три основни компонента: кипърският конфликт, проблемът за етническите малцинства и въпросът за суверенитета в егейския басейн.
Модифицирайки военните си доктрини, Гърция и Турция заменят опасността от комунистически преврати с дефинирането на потенциалната възможност от избухване на гръцко-турски военен сблъсък, като основна заплаха за националната и регионална сигурност. Успоредно с това, чрез осъществяването на редица двустранни срещи през 1987-1988, се появяват първите признаци за разведряване в отношенията между Атина и Анкара. Активизирането на гръцко-турския политически диалог създава благоприятна среда за подобряване връзките между Турция и Гърция в навечерието на мащабните промени в Централна и Източна Европа.
Проблемните области във взаимоотношенията между Турция и Гърция следват своята логика на развитие, но биват представени в нова светлина след 17 декември 2004, когато европейският Съвет взима решение да започне преговори с Турция за членството и в ЕС. Сред многото условия, поставени пред Анкара, е тя да подпише Протокол за разширяване обхвата на действие на Споразумението за асоцииране между Турция и десетте нови страни-членки, сред които е и Кипър. Когато, на 29 юли 2005, Турция подписва протокола, известен като Анкарско споразумение, тя прави отделна декларация, че това не означава автоматично признаване на Република Кипър. В допълнение, Турция продължава да не допуска кипърски кораби и самолети в турските пристанища и летища, оправдавайки се с икономическата изолация на Северен Кипър, което, макар че е неприемливо за ЕС, не води до съответните санкции.
Решението за започване на преговори с Турция за членство в ЕС от 3 октомври 2005, на практика, не е обвързано с разрешаването на кипърския въпрос, но се очаква, че в хода на преговорите, които трябва да приключат най-рано през 2015, имайки право на глас, Кипър, с подкрепата на Гърция, трябва да извоюва по-добро решение за кипърския проблем. На 27 февруари 2006 в Брюксел министрите на външните работи на ЕС одобряват предложената от австрийското председателство компромисна формула, основана на два регламента – за директна търговия между Северен Кипър и страните от ЕС и за икономическо подпомагане на кипърските турци, в размер на 139 млн. евро, които да се използват за инфраструктурни проекти, проекти за опазване на околната среда, здравеопазване, подобряване отношенията между двете общности и други.
Разглеждана в контекста на регионалното си лидерство, Турция представлява огромен търговски партньор и територия за инвестиции на транснационалните западноевропейски компании, поради което поведението на водещите страни от ЕС по кипърския въпрос често се оказва твърде благосклонно спрямо турската геополитика. Фактор, като наличието на значителен брой избиратели от турски произход в Германия, Франция, Австрия, Нидерландия и Белгия, е допълнен от мотива за възприемането на Турция като най-сериозната преграда пред заплахата от ислямския фундаментализъм, което очертава нейната безспорна геополитическа роля. Ето защо, ЕС и САЩ трудно биха си позволили да окажат натиск върху Турция, за да постигнат, макар и минимални, отстъпки пред исканията на Никозия. На фона на големите стратегически интереси на САЩ и другите ключови държави в глобалната геополитика, кипърският проблем вече изглежда пренебрежимо малък регионален и дори почти локален конфликт, чието решаване ще продължава да се отлага, като неприоритетен въпрос.
Засега Турция няма никакъв интерес от раздвижването или разрешаването на кипърския въпрос, тъй като статуквото, наложено презт 1974, я удовлетворява. Макар кипърският проблем да се счита за една от основните пречки пред членството й в ЕС, Турция е наясно, че дори да направи огромни отстъпки по него, пред турската кандидатура за пълноправно членство остават още много обективни пречки и трудно изпълними условия. Всъщност, на този етап пред Анкара се очертават две алтернативи спрямо кипърския конфликт: от една страна изгодите от еврочленството са значително по-големи, отколкото интересите на Турция от запазване на статуквото в Северен Кипър, а от друга страна – членство в ЕС не може да се приеме като достатъчен стимул за промяна на турската позиция по този въпрос.
С присъединяването на Кипър към ЕС бе прокаран адекватен мост между европейското пространство и арабо-ислямския регион, който, заради стратегическите си петролни запаси, притежава значителен икономически потенциал. Кръстопътното геополитическо положение и амбициите на Кипър да се превърне в реален търговско-икономически център, комуникационен и транспортен възел, както и средищна точка за културни влияния и модерни идеи са решаващ фактор за насърчаване преодоляването на кризата в турско-гръцките взаимоотношения. Катализатор на опитите за смекчаване на различните позиции се явяват икономическите диспропорции между силно развития гръцки Юг и лишения от адекватна стопанска равнозначност Северен Кипър. Сложната геополитическа обстановка на острова е и основна пречка за приемането на страната в структурите на такава мощна военно-политическа организация, каквато е НАТО. Всъщност сближаването на двете гледни точки е силно зависимо от настроенията в Гърция и Турция и при всеки опит за намеса в политиката на Кипър на някоя крайно дясна радикална групировка, носител на прогръцка или протурска платформа, кипърският конфликт може да поеме в нежелана посока на развитие.
Несъмнено, кипърският проблем е преграда по пътя на Турция към ЕС, а федералният характер на политическото устройство на страната благоприятства упражняването на безкомпромисните геополитически тези, които традиционно демонстрират както гръцкото, така и турското правителство. Очевидно, турските страхове са обвързани с доминиращата роля на гръцкия елемент, изразяваща се в по-скромната социално-икономическа роля на Северен Кипър. Ето защо, водени от опасността от асимилация, политическите партии в Турция безусловно подкрепят турската общност на острова. Гръцките киприоти също имат своите опасения, потвърдени от възраждането на исляма в някои западноевропейски страни, например Германия и Франция, което е допълнено от миграционния ефект, вследствие на революционните събития в арабския свят.
Съвременно състояние и перспективи на кипърския конфликт
Днес основните параметри на кипърския проблем, за които ООН търси адекватни решения, се основават на международните гаранции за сигурността на острова, правомощията на централните органи на бъдещата, обща за кипърските общности, държава, определянето на територията, която да се върне под контрола на кипърските гърци, както и на въпросите, свързани с възстановяване правото на собственост и завръщането на бежанците.
В действителност, кипърският проблем трудно може да се открои на фона на многобройните глобални и регионални геополитически конфликти. Той има свой аналог и в други близки или по-далечни държави и пространства: например в Белгия, която е съставена от два различни в културно и икономическо отношение региони – Фландрия и Валония, в Испания, където етническите общности в Каталуния, Галисия и Еускадия (непризната държава на баските, продължаваща и на територията на Франция) все по-настоятелно демонстрират, подобно на кюрдите в Турция, Иран и Ирак, волята си за политическо самоопределение. Федералният характер на територията на Кипър поразително напомня сложното политико-административно устройство на Босна и Херцеговина, чиято столица Сараево също е разделена между две общности – православна и мюсюлманска. Подобни проблеми характеризират, в миналото и сега, и Левантийския регион – гражданската война в Ливан, продължаващият израело-палестински конфликт и др. Кипърският конфликт е сходен и с проблемите в Ирландия, но там протестантите от северната област Ълстър се присъединяват, през 1921, към Великобритания, отделяйки се от католическото ядро на републиканското образуване Ейре. Възможна ли е впрочем такава алтернатива и за турската общност в Северен Кипър и има ли вероятност от появата на нова държава по модела на Косово?
Подобни основания, базирани на различната природа на двата конфликта, са в голяма степен преувеличени. Разбира се, етнорелигиозните различия между общности, обитаващи дадено пространство, какъвто е и случаят с кипърските гърци и турци в Кипър, е достатъчно мощен фактор за тяхното отделяне и образуването на нови държави със съответните органи на управление. Очевидното доминиране на гръцката общност спрямо тази на турските киприоти, както и обективните основания на кипърските гърци, които намираме в културно-историческото развитие на острова, изключва всяка алтернатива, свързана с възприемането на Северен Кипър като суверенна държава. Но какво би се случило ако кипърските гърци отново припознаят идеята за еносис и, дали Гърция продължава да възприема Кипър като свой остров? А ако мечтата за таксим между Северен Кипър и Турция се осъществи, ще означава ли това края на Кипър като политически субект? Какви ли геополитически отражения ще придобие осъществяването на подобен сценарии в Каталуния, Галисия, Еускадия, Фландрия, Валония, Корсика или Войводина в Сърбия? С какво една Швейцария, която се изолира от ЕС и където наличието на цели четири етнически общности не пречи на мирното съжителство, изразено между другото с един от най-високите стандарти на живот в света, е по-различна? Може ли швейцарският модел да бъде приложен на този малък средиземноморски остров, където отношенията между господстващото православие и турския ислям продължават да се развиват на една ненужно конфликтна основа. И какви очертания ще придобие този конфликт при евентуалното членство на Турция в ЕС? Можем ли да очакваме тогава премахването на „Зелената линия” и жадуваното икономическо и политическо обединение на Кипър да стане реален факт? А ако преодоляването на кипърския проблем се окаже последната преграда пред Турция към ЕС, какво би било нейното решение? Всъщност, достатъчно важен ли е кипърският въпрос и не се ли преекспонира твърде много на фона на много други актуални геополитически и геокултурни проблеми?
Всички тези въпроси ще чакат своя логичен отговор през следващите години, а може би и десетилетия и той несъмнено ще се основава на конкретните предпоставки, обуславящи сложната геополитическа ситуация на острова. Но ако възприемем безкомпромисните позиции на двете страни като главен действащ фактор много трудно можем да очакваме промяна на статуквото в близките няколко години. Изправени пред редица неотложни въпроси, възникнали в резултат от глобалната икономическа криза, или такива, свързани с проблеми като тероризъм, ислямски фундаментализъм или кюрдския въпрос, Гърция и Турция ще предпочетат временно да забавят решението на кипърския проблем, още повече, че за момента статуквото, до голяма степен, задоволява и двете позиции. Ето защо липсата на динамика и гъвкавост по преодоляването на кипърския въпрос вероятно ще продължи да бъде е основна характерстика и през следващите години.
Литература:
Василев, Е., Кипър – история и съвременност. С., 1975.
Гарабедян, А. Цюрихско-Лондонските споразумения за Кипър, в: Балканите след Втората световна война. С., 1978.
Гарабедян, А., Националноосвободителната борба и провъзгласяването на Република Кипър (1945 – 1960). С., 1989.
Гарабедян, А., Кипърският вариант в политиката на Турция спрямо т. нар. външни турци, в: Национални проблеми на Балканите. История и Съвременност, Институт по балканистика при БАН, С., 1992.
Данова, Н., А. Христакудис, А., История на нова Гърция. С., 2003.
Захариев, Ст. Сп. Геополитика, т. 1, 2007.
Карпантие, Ж., Фр. Льоврен, История на Средиземноморието. С., 1999.
Христакудис, А., Общогръцкото социалистическо движение: история, идеология и политика (1974-1988 г.), С., 1989.
Шаперас, К., Т. Ламбринос., Кипър. С., 1962.
Demetriou, O., EU and the Cyprus Conflict. Nicosia, 2005.
Hadjipavlou, M., The Cyprus conflict: Root Causes and Implications for Peacebuilding, Nicosia, 2007
Lumsden, М., The Cyprus Conflict as a Prisoner's Dilemma Game. Oslo, 1973.
Richmond, O., Ethno-nationalism, sovereignty and negotiating positions in the Cyprus conflict: obstacles to a settlement London, 1999.
Shaperas, C., T. Lambrinous, Cyprus, 1957.
Използвани инернет-адреси:
http://www.cyprus-conflict.net/
http://eab.ege.edu.tr/pdf/5/C5-S1-2-M4.pdf
http://www.eduvinet.de/comcult/pdf/regiokonf/bg/cocbgtla404.pdf
http://www.expert-bdd.com/index.php?Itemid=34&id=802&option=com_content&task=view
http://politology-univ.blogspot.com/2009/08/1995-2001.html
Бележки:
1. Наименованието на остров Кипър, който е третият най-голям средиземноморски остров след Сицилия и Сардиния, е дадено още от древните гърци и римляните, които го наричали “купрос”. След тях, арабите и турците го наричат “кибрис”, като и двете думи означават “мед”. Значителните находища на медна руда в Кипър са определили и латинското название на медта – “купрум” (Cu). Подобно е и английското му звучене: Cyprus. Според друга теория наименованието на Кипър идва от характерните за острова кипариси (Cupressus), типични за Средиземноморието вечнозелени иглолистни дървета.
2. В по-голямата си част това е един планински остров – добре обособени са две геоморфоложки вериги, като най-високата точка достига 1953 м, при връх Троодос в Южен Кипър. Между двата планински масива е разположена плодородната хълмиста равнина Месария, представляваща гъстонаселен земеделски район, включващ и държавната столица Никозия, локализирана на границата между гръцката и турската част на острова. Градът е с население 215 000 души, от които 52 000 са кипърски турци. Те обитават Северна Никозия (Лефкоша), която е столица на непризнатата Севернокипърска турска република. Територията на Кипър предлага богати запаси на руди, съдържащи мед, хром, злато, антимон, желязо, манган и никел, както и многобройни находища на минерални извори, а около 18% от нея са покрити от типично средиземноморска растителност.
3. Площта на Северен Кипър е дефинирана през 1983 и се изчислява на 3 355 кв. км. (36% от общата площ), а населението е 255 хил д. (2010).
4. Акротири е разположена в крайните южни части на острова (в близост до Лимасол) и има площ 123 кв. км. Декелия е с площ 131 кв. км. и се намира на 10 км. североизточно от Ларнака.
5. Качествени икономически показатели за 2010, като БВП/ч. и Индекс на човешкото развитие (ИЧР), представят Кипър като високо развита европейска страна. По обем на БВП (21,3 млрд. $) страната е на 131-во място в света, но според БВП/ч. (31 410 $) Кипър заема 24-то място в света и е второ на Балканите след Гърция. ИЧР (0,914) отрежда на Кипър 32-ра позиция и трето място на Балканите след Гърция и Словения.
6. Първите исторически сведения за Кипър можем да черпим от Омировите поеми. В тях се споменава за приятелски настроените към гърците кипърци, които воюват срещу Троя, а така също за оживената търговия с медни руди и дървен материал, включително кедър, както и за развитото корабоплаване.
7. По-късно основният закон е променен и днес в парламента участват 80 народни представители, от които 56 са гърци, а 24 са кипърски турци.
8. В международните отношения се използват термините гръцки и турски киприоти.
9. При британския период различаваме два основни етапа: предколониален (1878-1925), койте е свързан с прехода от османска към британска власт и с опита на Великобритания да наложи ефективен колониален контрол над острова, и колониален (1925-1960), характеризиращ Кипър като британска колония. Федеративният период включва два етапа – преди и след 1983, когато Турция провъзгласява независимостта на Севернокипърската турска република.
10. След отделянето на Кипър от Османската империя турските киприоти съставляват около 1/4 от населението на острова.
11. Архиепископ Макариос е глава на автокефалната Кипърска православна църква от 1950 до смъртта си през 1977, а през 1960 става първият президент на Кипър.
12. Практически Турция не притежава нито един значителен егейски остров, дори в близост до западния й бряг, където се намират гръцките Додеканези, сред които и остров Родос.
* Преподавател в Софийски университет “Св. Климент Охридски”
Геополитически аспекти на кипърския конфликт – предпоставки, развитие и алтернативи
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode