06
Сря, Ное
5 Нови статии

Китай през погледа на Кисинджър

брой5 2011
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

On China, by Henry Kissinger, 586 pp., Penguin Press, 2011

 

Наскоро се появи внушителният том на ветерана на американската дипломация Хенри Кисинджър „За Китай”, който вече е достъпен и за българските читатели, макар и само на английски език. Както е известно, 88-годишният Кисинджър беше държавен секретар на САЩ през 1973-1977 (при президентите Никсън и Форд), а между 1969 и 1975 беше помощник на президента по националната сигурност. С основание го смятат за „патриарх” на американската външна политика, като сред най-големите му заслуги са, на първо място, налагането на „политиката на разведряване” по отношение на Съветския съюз, както и „отварянето” на Китай за Америка, чиито символ стана посещението на президента Никсън в Пекин, през 1972.

Последните трийсетина години, Кисинджър оглавява основаната от самия него международна консултантска компания Kissinger Associates, чиито клиенти са предимно транснационални корпорации. През цялото това време той продължава да играе ролята на доверено лице на редица американски президенти, като нерядко се нагърбва с ролята на посредник при предаването на послания, имащи частен и деликатен характер, между тях и чуждестранните им партньори. Така например, през 1989 той помогна за успокояването на взривоопасната ситуация между Вашингтон и Пекин, заради китайския дисидент Фън Личжъ, укрил се от властите в американското посолство в Пекин. В крайна сметка, Фън получи правото да напусне страната и в момента преподава физика в Университета на Аризона.

Културният характер на китайската изключителност

В книгата си, Кисинджър се опитва да покаже какво влияние оказва древната и съвременна история на Китай върху формирането на неговата външна политика и отношението му към Запада. При това, той се опира не само на трудовете на такива мастити американски китаисти като Джонатан Спенс например, но и на личните си контакти с няколко поколения китайски лидери през последните четиридесет години. „На всяка държава е присъщо чувството за предначертана съдба – твърди, в частност, Кисинджър – но американската изключителност има мисионерски характер. Тя се базира на това, че САЩ се смятат за длъжни да разпространяват собствените си ценности по целия свят. Китайската изключителност, напротив, има културен характер: Китай не твърди, че институциите му са подходящи за другите страни, но въпреки това е склонен да подрежда останалите държави в йерархична схема, мястото им в която се определя от това, доколко са им близки китайските културни и политически форми”.

Според автора, нито една друга държава в света не може да се похвали, че притежава толкова мощна връзка с древното си минало и класическите принципи, като Китай. Затова, „всеки опит да се разбере бъдещата роля на Китай в света следва да започне с анализа на дългата му история”. „В течение на дълги векове Китай рядко се е сблъсквал с други общества, сравними с него по размерите и знанията си – посочва Кисинджър – Затова Срединната империя се отнася към народите, живеещи по нейния периметър, като към васални държави. В същото време, сблъсквайки се с външните заплахи и със съперничеството между враждуващите групировки вътре в страната, китайските държавници формулират такива постулати на стратегическото мислене, които акцентират върху дипломатическите тънкости, търпението и уклончивото поведение, вместо на военните подвизи”.

Макар че Кисинджър, който не е икономист, гледа да се въздържа от директни оценки за сегашната ситуация, когато Пекин разполага с гигантски количества американски дългови книжа, все пак си позволява да отбележи по този повод, че президентът на Китай Ху Цзинтао и премиерът Ван Цзябао „оглавяват една страна, която вече не се смята подвластна на комплексите на чирака по отношение на западните технологии и институции”. Освен това той е убеден и, че икономическият крах от 2008 „сериозно ерозира вярата на китайците в непререкаемия авторитет на Запада в икономическата сфера”. Според него, тези събития, на свой ред, са довели до формирането сред младото поколение студенти и хората, ползващи Интернет, а вероятно и сред част от политическото и военно ръководство на страната, на убеждението, че в структурата на международната система се осъществява фундаментална промяна”.

Кисинджър анализира ключовите епизоди в китайската външна политика – от класическата епоха до наши дни, като при това акцентира върху десетилетията, след идването на власт на Мао Цзедун, включително формирането и прекъсването на съюза със СССР, Корейската война, посещението на Никсън в Пекин и трите кризи в Тайванския пролив. При това, той съумява да придаде на описанието на тези политически и военни конфликти определен колорит, възкресявайки личните си спомени за такива ключови фигури като Мао, Чжоу Енлай и Дън Сяопин.

Според автора, основаващите се на сътрудничеството отношения между САЩ и Китай „са необходими за гарантиране на глобалната стабилност и мира”. Въпреки това, той предупреждава, че ако между двете страни „започне студена война, тя ще стопира прогреса за цяло поколение от двата бряга на Тихия океан” и „ще внесе раздор във вътрешната политика на всички региони, при положение, че такива световни проблеми, като разпространението на ядреното оръжие, околната среда, енергийната сигурност и климатичните промени императивно изискват глобално сътрудничество”. „Не е необходимо и не бива отношенията между Китай и САЩ да се превръщат в антагонистична игра” – смята Кисинджър.

Според него, в момента, в китайското общество активно се дискутира въпросът за характера на мощта, влиянието и стремежите на Китай. Всъщност, тази дискусия върви (макар и с известни прекъсвания) още от времето, когато Западът широко отваря вратите на Китай за останалия свят. Сега обаче, тя е навлязла в нова фаза. Ако преди се спореше, дали „си струва Китай да се отвори за външния свят, търсейки знания за да преодолее изостаналостта си, или пък да се затвори в себе си, за да се защити от „варварския”, макар и превъзхождащ го в технологично отношение, останал свят, днес дебатите се основават на признанието, че великият проект за укрепване на собствената мощ се е увенчал с успех и Китай вече догонва Запада”. Целта на сегашния етап от националната дискусия е „да се дефинират условията, при които Китай следва да си взаимодейства с външния свят, който, дори според мнозина съвременни либерално настроени „интернационалисти”, му е причинил толкова много злини и от чиито опустошителни набези, страната едва сега се оправя”

Като пример за тази триумфалистка линия на китайското мислене Кисинджър дава появилата се през 2010 и вдигнала голям шум книга на полковник Лю Минфу „Китайската мечта”. Авторът и твърди, в частност, че „главната цел на Китай през ХХІ век е да се превърне в световна държава номер едно, и най-велика сила”. Според него, колкото и да се стреми Пекин да придаде мирен характер на своя възход, „конфликтът е иманентно присъщ на отношенията между Китай и САЩ”. Лю твърди, че в отношенията между Пекин и Вашингтон ще доминира „продължителното съперничество” и те ще се превърнат в „дуела на века”. Нещо повече, тази надпревара може да завърши с победата на само една от страните. „Алтернатива на тоталния успех може да бъде само унизителното поражение” – смята китайският полковник.

На свой ред, Кисинджър отбелязва, че определени кръгове в САЩ споделят огледална на китайската триумфалистка гледна точка, според която „успешният китайски възход е в разрез с позициите на Америка, както в Тихия океан, така и в света”. И макар че, нито Пекин, нито Вашингтон се придържат официално към подобни концепции, те, според автора, „формират контекста на много от онова, което смятаме за съвременна стратегическа мисъл” Достатъчно е само една от страните да се опита да реализира тези схващания и „САЩ и Китай могат много лесно да се окажат вкарани в омагьосания кръг на ескалиращото напрежение”.

Измеренията на китайско-американското противодействие

Кисинджър предполага, че Китай „ще се опитва да изтласка американската мощ по-далеч от границите си, да ограничи мащабите на военноморското присъствие на САЩ и да ерозира тежестта на Америка в международните отношения”. „САЩ пък ще се опитват да организират многобройните китайски съседи така, че да могат да формират с тяхна помощ противовес на китайската доминация – посочва той – И едната, и другата страна ще подчертават идеологическите си разногласия. Взаимодействието им ще се усложни още повече, тъй като идеите за сдържането и превантивните акции не са симетрични между тези две държави. САЩ отделят повече внимание на доминиращата военна мощ, докато Китай – на решаващото психологически въздействие. Като рано или късно, или едната, или другата страна ще допусне грешка”.

Кисинджър не вярва в успеха на САЩ да обединят азиатските държави „на основата на идеята за сдържането на Китай или създаването на блок на демократичните държави за организирането на идеологически кръстоносен поход”. И се аргументира с това, че Китай е „незаменим търговски партньор за повечето си съседи”. По същия начин, според него, е обречен на провал и „всеки китайски опит за изключване на Америка от азиатските проблеми, касаещи икономиката и сигурността”. Според Кисинджър, той би „срещнал сериозна съпротива от почти всички азиатски държави, опасяващи се от последиците, които би могло да има господството в региона на само една държава”.

Авторът смята, че би било по-уместно китайско-американските отношения да се характеризират не като партньорство, а като „съвместна еволюция”. Това означава, че и едната, и другата страна „преследват свои вътрешни императиви, сътрудничейки си там, където е възможно, и приспособявайки отношенията си така, че да минимизират конфликтите”.

Засягайки въпроса за човешките права, който исторически играе ролята на дразнител в двустранните отношения, Кисинджър признава, че САЩ биха изневерили на себе си, „ако спрат да декларират привързаността си към основополагащите принципи на човешкото достойнство и участието на народа в управлението”. В същото време, „отчитайки характера на съвременната технология, тези принципи не се ограничават от националните граници”. Практиката обаче сочи, че „опитите те да се натрапят по пътя на конфронтацията, по всичко изглежда, са обречени на провал, особено в държава с такава визия за себе си, като Китай”. Затова бившият стратег на американската външна политика предлага на сегашните си колеги следната рецепта – да се опитат „да намерят баланс между дългосрочните морални убеждения, като във всеки отделен случай ги приспособяват към изискванията на националната сигурност.

Кисинджър не крие възхищението си от това, как президентът Буш-старши „умело и елегантно успяваше да се движи по острието на ножа, налагайки санкции на Китай заради събитията на площад Тянянмън и, едновременно с това, извинявайки се за тези действия на китайските лидери в частната си кореспонденция с тях, както и с помощта на специални емисари”. В същото време, авторът очевидно оценява като неуспешен опит за подобно „балансиране” политиката на Бил Клинтън, който известно време „се опитваше да оказва натиск на Пекин, но след това предпочете разумно да отстъпи, без обаче да получи каквито и да било благодарности от китайците за това”. „Китайците не смятат за отстъпка, отпадането на едностранната заплаха – предупреждава Кисинджър – и са крайно чувствителни дори към най-малкия намек за намеса във вътрешните им работи”.

Когато Америка акцентира върху демократичното управление като основна предпоставка за прогреса по другите въпроси на дневния ред с Китай, „задънената улица става неизбежна”. „Най-добро за САЩ би било съчетаването на двата подхода: идеалистите трябва да признаят, че реализацията на принципите им изисква време и, че следва да се съобразяват с обстоятелствата – посочва авторът на книгата – Тоест, те трябва да се примирят с това, че ценностите имат своя собствена реалност и следва да се вписват в текущата политика”.

Опирайки се на над половинвековния си дипломатически опит, Кисинджър признава, че „културните, историческите и стратегическите разминавания във възприятието ще се окажат сериозни предизвикателства дори за ръководещите се от най-добри намерения и най-прозорливи лидери на двете държави”. „От друга страна, ако историята се свеждаше до механично повторение на миналото, никога не биха се случили каквито и да били промени – пише той – Всяко велико постижение първо е било визия, преди да стане реалност”.

В тази връзка, Кисинджър припомня знаменитото си посещение в Китай преди 40 години, когато заедно с тогавашния премиер Чжоу Енлай съгласуват комюникето обявяващо предстоящата визита на Никсън. „Тогава китайският премиер ми каза, че появата на Никсън в Пекин ще разтърси света – пише авторът – И би било прекрасна кулминация, ако 40 години по-късно САЩ и Китай могат отново да обединят усилията си, но не за да разтърсят, а да градят заедно съвременния свят”.

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.3 2024