Развитието на събитията в света след падането на Желязната завеса потвърждава тезата на редица анализатори, че външнополитическата доктрина на САЩ се основава на концепцията за "управлявания хаос". През последните двайсет и пет години военните стълкновения в Африка, Азия, Латинска Америка и дори Европа не престават, а жертвите в тях (по-голямата част от които са деца и цивилни граждани) са милиони. Сред причините за това е стремежът на САЩ за формирането на доминиран от тях еднополюсен свят.

Доктрината на „управлявания хаос“ продължава да бъде водеща в американската външна политика, но тактиката за нейното провеждане се променя в зависимост от динамиката на международната среда и регионалните характеристики. Очертават се два основни вектора по които се развива американската външна политика през последните години: борба с международния тероризъм и смяна на властта в поредица от държави, посредством инспирирана отвън вътрешна съпротива, или т.н. „цветни” революции. И в двата случая напрежението в регионален и глобален план се поддържа посредством предварително планирани действия. Международният тероризъм напомня за себе си с периодични терористични акции на различни военизирани формирования, повечето от които бяха създадени от САЩ в друго време и с други цели. Колкото до цветните революции, те доказаха своята ефективност като политическо изобретение за смяна на управлението не само в отделни държави, но и в цели региони.

Доктрината за цветните революции

Какво представляват цветните революции като политическа доктрина? Западните политолози ги представят като стихийни процеси и спонтанна проява на народните маси, решили да си върнат правото да управляват своята собствена страна. Събитията обаче показват, че различните разновидности на тези "революции" обикновено са старателно подготвени операции за сваляне на неудобни за някого законни правителства. По правило, в основата на цветната революция стои някакво приемливо звучащо за международната общност обвинение към субект, организация или правителство. В действителност, призивите за демокрация целят дестабилизирането на съответната държава или регион и поставянето им под контрола на външни сили.

Особен интерес в случая представлява ефективността на "цветните революции" за смяната на иначе устойчиви политически режими, които в продължение на десетилетия успешно са поддържали сигурността не само в собствената си държава, но и в регионален план. Характерни случаи в това отношение са Либия и Сирия, както впрочем и събитията през 90-те години на миналия век в Източна Европа. В настоящата статия ще се опитам да анализирам някои от съществените параметри и особености на т.н. кадифени, нежни или цветни, „революции”, очертали се като ключов елемент на съвременната глобална американска политика.

Държави, в които през различни периоди е имало „цветни революции“

Както вече отбелязах, официално цветните революции се представят като форма на масови протестни действия на местното население за сваляне на нежелани режими - събирателно понятие, използвано за дефинирането на въпросните революции, както и на някои широко известни масови насилствени и ненасилствени протестни акции. „Цветната революция обикновено означава използване на ненасилствени средства за протест, които в крайна сметка приключват със свалянето на потисническия режим”[1].

Според друго определение, това е „широко използвано от световните медии понятие за обясняването на различни движения, развили се в някои общества от постсъветското пространство и Балканите в началото на новото хилядолетие. Впрочем, то се използва и по отношение на "арабската пролет" в Близкия Изток, а според някои наблюдатели този феномен за първи път има място още през 1986 с провеждането на т.нар. „жълта революция” във Филипините (довела до свалянето на президента Маркос - б.р.).[2]

Във всички определения се обръща внимание на факта, че участниците във въпросните революции „по правило залагат на ненасилствената съпротива, наречена още гражданска”. Последната се осъществява под формата на демонстрации, стачки и мирни интервенции, като целта е да се упражни силен натиск върху управляващите за извършване на промени в името на демокрацията. Този метод се използва отдавна в борбата против диктаторски режими, чуждестранна окупация и тоталитарни системи на управление. Съществува обаче фундаментална разлика между случаите, когато ненасилствената съпротива е породена предимно от натрупаното недоволоство и желанието за промяна на обществото в конкретната държава, и тези, когато тя се провокира (или стимулира) от външни сили, преследващи собствените си интереси.

Какво трябва да разбираме под понятието „ненасилствена съпротива” и какви са специфичните му характеристики ни помага да разберем идеологът на цветните революции - американският политолог Джийн Шарп[3]. Той посочва, че причините за появата на конфликти в обществото могат да са политически, икономически, социални или религиозни. Освен това, мащабите на конфликта могат да се ограничат в рамките на отделен регион, район или дори град, а той да засегне само отделни сегменти на обществото или цялата държава. Разпространението на този вид конфликти в няколко държави едновременно се случва много рядко. В тази особеност на вътрешните конфликти Шарп вижда възможност за използването на ненасилствени действия за тяхното разрешаване. Въпросът е, как ненасилствените действия да бъдат провокирани за да се използват за предварително набелязаните цели.

Според Шарп, ненасилствените действия са феномен на Западната цивилизация, където те са се развили при използването на стачки и бойкоти в работническото движение и отказът от международно сътрудничество в този вид борба. Ненасилствените действия са методът, с чиято помощ участниците в цветните революции променят нещата, независимо от причините и мащабите на конфликта. Това е „общ термин, включващ в себе си десетки специфични форми на протест”, при който активистите, ангажирани в конфликта, не използват физическо насилие.

По-долу ще се опитам да изложа основните положения, развити от идеолога на цветните революции. Шарп твърди, че ненасилието не следва да се възприема като пасивност или бездействие, а като ненасилствено действие. То не е опит да се избегне или игнорира конфликтът. Това е метод на борба с използването на санкции и определени техники за въздействие върху социалната, икономическата и политическата власт и за противодействие на определени сили в конфликта.

Ненасилствените действия нямат нищо общо с пасивността, покорността и страха, посочва Шарп. Те не следва да се приравняват към вербалното или психологичното убеждаване, въпреки, че последното може да се използва като механизъм за промяна на отношението към проблема[4]. В ненасилственото действие не е заложено нищо, което би могло да предотврати използването му за „добри” или „лоши” цели, въпреки че социалните последствия от неговото прилагане за реализацията на определени „лоши” цели могат значително да се отличават от последствията при използването на насилие за постигането им.

Прилагането на методите на ненасилие не се основава на тезата, че всички хора по рождение са добри. Приема се, че хората са способни да вършат както добро така и зло и дори да проявяват крайности, като жестокост и антихуманност. Участниците в ненасилствените действия не са пацифисти или светци. Успехът при прилагането на ненасилствените действия не се предпоставя от наличието общи стандарти и принципи на съпротивляващите се, или от някакви общи интереси. В миналото ненасилствените действия обикновено са били осъществявани от обикновените хора. При цветните революции тези обикновени хора също трябва да се използват - но направлявани от предварително подготвени активисти, за провеждане на планираните от тях действия.

Участниците в ненасилствените действия вярват, че опонентите им ще се въздържат от прилагането на насилие, но ненасилственият метод се разработва, отчитайки и възможността за действия в ситуация, когато срещу тях се използва насилие. Ако по този начин се окаже невъзможно да се постигне промяна в действията на противника, срещу него могат да се използват и методи за насилствена принуда. Това са основните постановки, върху които Шарп изгражда концепцията за цветните революции.

Какви са различията между истинските и цветните революции? Членът на Съвета за сигурност на Руската Федерация и професор в Московския държавен университет Андрей Манойло ги определя по следния начин: „В исторически план, истинските революционни движения се пораждат от обективното развитие на процесите в обществото, докато цветните революции са добре разработени технологии, представяни за стихийни процеси”. Тоест, това са „технологии за осъществяване на държавни преврати и външно управление на политическата ситуация в конкретната страна в условия на изкуствено създадена политическа нестабилност”. Натискът върху властта при цветните революции се „осъществява под формата на политически шантаж, а като средство за провеждането му обикновено се използва младежко протестно движение”. [5]

Цветните революции като форма на „нетрадиционна война”

Нетрадиционните форми за водене на война започнаха да се изследват по-задълбочено след като САЩ обявиха война на „международния тероризъм”. Съпротивата срещу терористичната активност има своите уникални характеристики, които правят класическите военни действия неефективни и дори неприложими. Обикновено феноменът се разглежда като „нетрадиционна” или „малка война”. Някои от характеристиките на „малката” война се забелязват и при развитието на цветните революции[6]. Например:  действия на две противникови страни без ясно определена граница между тях; невъзможност да се прилагат класическите силови форми, средства и методи за неутрализиране на противника; невъзможност за симетричен отговор на противника с прилагане на използваните от него методи и средства и др.

Цветните революции имат обаче и своите особености, характерни само за тях. Където и да се провеждат, каквато и цел да се опитват да постигнат (геополитическа, социална, икономическа), те следват една и съща схема на организация – създаване на младежко протестно движение, преобразуването му в политически мотивирана маса и използването и за сваляне на действащата власт посредством различни форми на шантаж.

При всички цветни революции присъстват два ключови момента. На първо място, те винаги се случват в държави, разполагащи със стратегически ресурси като нефт, газ или военни бази, както и там, където се пресичат геополитическите интереси на големите световни сили, а на второ – почти винаги се осъществяват в държави, които се ръководят от антизападно настроени правителства, или такива склонни да се присъединят към антизападни икономически или политически алианси.

Като нетрадиционна форма на война цветната революция има някои съществени особености.

Цветната революция е информационна война.

Основна характеристика на цветната революция е нейният информационен характер. Това е информационна война срещу противника, която се води със специфични средства и методи. За успешното провеждане на подобна война се изисква старателна подготовка, включваща добре планирана дезинформация и пропаганда в полето на противника. Освен местното население, обект на манипулация става и световното обществено мнение. Манипулативната обработка и дезинформацията продължават достатъчно дълъг период.

Както и традиционната, информационната война се нуждае от стабилно финансово и кадрово обезпечаване. При нея се търси силна местна и международна медийна подкрепа. Вместо добре подготвени военни специалисти, информационната война изисква добре обучени активисти, които да гарантират такава медийна подкрепа. За целта се използват възможностите на местните и чуждестранните медии.

Освен това се създават условия за оптимално използване на социалните мрежи. В подобни случаи се подготвя детайлно разработен предварителен сценарий, чиято реализация се съпътства от професионални PR-кампании[7]. Така например, предишната (оказала се  неуспешна) „оранжева революция” в Украйна беше проведена най-вече с помощта на телевизията, докато Интернет беше използван като второстепенно средство. Прави се всичко необходимо за целенасочено манипулиране на информацията в медиите. В това отношение САЩ имат богат опит, придобит още в годините на студената война. Ето някои примера от по-ново време.

Бившият държавен секретар от администрацията на Буш-младши Кондолиза Райс сега е служител в новинарския екип на телевизионната компания CBS. Според „Ню Йорк Таймс“, тя потвърждава обвиненията към американските власти за контрол върху средствата за масова информация. По нейните думи, представителите на Белия дом могат да убедят автора на всеки неудобен материал да не го публикува, или просто да забранят публикуването му под предлог, че съдържа „твърде важна за държавната сигурност информация”. Райс признава, че и самата тя се е занимавала с подобна дейност, намесвайки се в работата на американските медии през 2003.

Друг бивш държавен секретар - Хилари Клинтън, информира, че Сенатът на САЩ е отделил огромна сума за създаване в социалните мрежи на убедителни интернет образи на измислени потребители. Целта е тези лъжливи образи да провеждат активно общуване, манипулирайки общественото мнение. За всеки анонимен адрес или отговор, пуснат под чуждо име, се заплаща определена сума. Така писането на коментари в Интернет се превръща в индустрия.

През 2013 ЕС официално съобщи, че отделя 2 млн. евро за следене в Интернет на евроскептиците с цел да им противодейства. Британски евродепутат оправда това „патрулиране“ в Интернет с желанието да се представя справедлива и обективна информация за Евросъюза. Това решение на ЕС намери своето продължение на срещата на външните министри в Брюксел на 19 януари 2015. Тогава беше обсъден въпросът за създаване на рускоезична медия на Европейския съюз, като според българския външен министър Даниел Митов, целта и е „да представя истината, да съобщава свободно и обективно информацията така, че руснаците да могат да чуят и другата гледна точка”[8].

В началото на декември 2014 Сенатът на САЩ с голямо мнозинство (411 гласа „за” и 10 „против”) прие откровено антируската Резолюция 758. Според конгресмена Елиът Енгел, „Под ръководството на Владимир Путин, Русия е заплаха за европейската сигурност и интересите на САЩ в региона”. За високият рейтинг на Путин американците обвиняват руските медии, затова конгресмените „призовават президента и Държавния департамент да разработят стратегия за многостранна координация при създаването и разпространяването на новини и информация на руски език в страните с рускоговорящо население”. При проведените дебати Хилъри Клинтън обяви, че САЩ са в

информационна война с Русия и изрази съжаление, че след падането на Берлинската страна този въпрос е бил подценен от американската администрация.

Същата година Конгресът на САЩ прие закон с който „Гласът на Америка” и Радио „Свобода” възстановяват някои от спрените предавания и се задължават да излъчват 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. За целта американското правителство отделя 10 млн. долара. Целевата аудитория на тези две радиостанции обхваща Украйна, Крим и Молдова с предавания на руски, украински и татарски, като всичко се координира от Държавния департамент на САЩ.

Подобна организация на синхронизирани действия може да се осъществи ефективно само при комуникиране в реално време с ръководния център. Това се постига чрез Prepaid-GSM-Handy и социалните мрежи. Организаторите разполагат с необходимите средства и технологии за да гарантират сигурна връзка с потребителите. По време на „Арабската пролет“ в Тунис, Египет и Либия, американските ВВС (U.S. Air Force), поддържат мобилните телефони и интернет връзките на „революционерите“  чрез сложни технически устройства в турбините на самолетите C-130 Херкулес (Lockheed C-130)[9].

Латвийският политолог Нормунд Гростинш дава убедителни примери за възможностите на социалните мрежи за манипулиране на обществото[10]. По време на неуспешната иранска „зелена революция“ през 2009 по мрежата се пуска „дневникът на едно обикновено иранско момиче”. В него се описва, как то се бои да отиде на площада, но водено от гражданския си дълг излиза на улицата, въпреки страха който изпитва. За нея въпросът е на живот и смърт. И момичето описва в дневника си, какво се случва по време на участието и в протестите. Последните и записки се следят от стотици хиляди ползватели на мрежата и момичето благодари на всички, застанали на нейна страна. След известно време, с променен стил, по-голяма й сестра съобщава: „тя загина”, което оказва катализиращо въздействие, мотивирайки много хора да повторят подвига на момичето. В крайна сметка обаче става ясно, че въпросната страница във Фейсбук се поддържа от 40- годишен мъж от Западна Европа.

Интернет и мобилните телефони позволяват на алтернативните медии да действат, без да се опасяват от правителствената цензура и контрол. Така, от компютри в САЩ, в Уикипедия е била поставяна манипулирана информация за иранския президент с цел да го представи като несериозен и смешен. При друг случай в Twitter се появява страница на латвийския кардинал Янис Пуятс, в която от негово име се публикуват различни дискредитиращи го коментари. Съдът застава на страната на кардинала и страницата бива закрита, но на следващия ден отново се появява. Същото се случва и с предишния руски президент Дмитрий Медведев. От негово име някой създава страница в Интернет, за чието закриване се налага да се потърси съдействието на САЩ.

Интересна е съпоставката между две видеообращения по Интернет - на 20 февруари 2014 от Киев и на 28 септември 2014 от Хонконг. И в двата случая протестиращите получават идентични инструкции за действие. Голяма част от световните медии тогава показват „млада участничка в протестите на Майдана, представяща се за киевчанка, която обяснява на добър английски, как свободолюбивите украинци са излезли на улицата за да се освободят от диктатурата”. При протестите в Хонконг след половин година отново се появява младо момиче с апел „Моля, помогнете на Хонконг”. Момичето също изглежда местно и също говори на добър английски”. В отговор медиите шеговито се обръщат към читателя с призив „открийте десет разлики”[11].

По време на революционните действия на „Пора“ (Украйна), „Кмара“ (Грузия) „Кел-Кел“ (Киргизия), „Отпор“ (Сърбия) и другаде, организаторите им ежедневно продуцират новини, разпространявани чрез контролираните от САЩ средства за масова информация като „BBC World“, „CNN“ и „Al Jazeera“. Целта е ясна - създаване на масова еуфория и подтикване на населението към гражданско неподчинение.

В днешно време масовото манипулиране е добре изучено и това позволява неговото умело и ефикасно използване по начин, при който населението трудно може да различи истината от откровената лъжа. Чрез прилагане на секретни методи и провеждане на сложни активни мероприятия, инициаторите манипулират емоциите на хората, стимулират критичните настроения сред масите, насочвайки по този начин действията им в желаната посока.

По силата на своето въздействие и ефект контролирано манипулираната информация вече е почти равностойна на традиционните оръжия. С помощта на социалните мрежи, електронните и другите медии могат да се реализират сериозни геополитически задачи. Въпреки специфичните си особености, информационната война, осъществявана под формата на цветна революция, преследва същите цели като традиционната – овладяване на чужди територии и техните ресурси, чрез установяването в тях на марионетно управление.

Инициаторите остават анонимни

Активистите на цветните революции активно използват мобилна и интернет връзка за да координират действията си. Още през 90-те години на ХХ век, с помощта на външни сили, в бъдещите обекти на информационна атака бяха създадени условия за анонимна регистрация на SIM-карти. По редица съображения за сигурност подобно нещо в западните демокрации никога не е допускано. Анонимното притежание на SIM-карти позволява организирано да се злепоставят и нападат неудобни за някого патриотично настроени културни дейци, учени, професионалисти, отделни политици или цели правителства. Най-често използваното обвинение в подобни случаи е за корупционни практики. Това се потвърждава и от събитията в повечето постсоциалистически държави през последния четвърт век.

Невъзможността за изтичане на информация от източника при осъществяването на активни мероприятия с масов характер е сериозно предимство. Анонимността на инициаторите и перфектното прикритие на външната намеса са задължителни условия за успеха. Независимо от ръководната роля на външния „кукловод“ в целият цветен „революционен” процес (планиране, финансиране, кадрово осигуряване, медийна и политическа подкрепа), тя остава в сянка, а самият „кукловод“ обикновено се изявява в ролята на загрижен за съдбата на демократичните ценности доброжелател. Когато се анализират подобни събития в някоя чужда държава ролята на външния играч обикновено се откроява достатъчно ясно, но когато става въпрос за твоята собствена страна, процесът често остава незабележим[12].

Целта се постига с помощта на малък брой посветени.

По информация на „Вашингтон Таймс“, през 2011 Централното командване на въоръжените сили на САЩ (CENTCOM) купува ”специална компютърна програма, с чиято помощ военните създават в Интернет множество фиктивни профили”. Програмата позволява те да се „внедряват в определени групи, а в някои случаи и за разпространяване на дезинформация”. Така операторът може „да управлява онлайн няколко човека от един и същ работен сървър, без да бъде разкрит от набелязания противник”.

Създадените нереални образи се програмират в компютъра и така един сътрудник може да управлява стотици фалшиви профили. Групите се създават на териториален признак, като заданието за всеки конкретен случай варира в незначителна степен, автоматично променяйки по този начин и контекста. Достатъчен е само един творец, а виртуалните изпълнители стават стотици. Така източникът може да коментира дори и себе си в Интернет.

Всеки, който използва Facebook, Twitter и другите социални мрежи, може да забележи, че написаните от името на различни хора коментари всъщност имат един автор. Това са специалисти, които подават темата или текста, а след това множество индивиди, със своите езикови и интелектуални възможности, изпълняват задачата. Виртуалният изпълнител не може да бъде заловен и дори не може да бъде неутрализиран физически. Него просто ще го изтрият от мрежата. Влизайки в социалната мрежа, обикновеният ползвател се оказва в лабиринт, по който се движи от един виртуален „трол“ към друг, приемайки за приятели тези, с които споделя.

Възможност за мобилизация на големи маси в много кратък срок.

Посредством съвременните информационни технологии, призивите и мобилизацията за организирани протестни действия могат да се извършват мигновено и на големи територии. Това позволява достатъчно голям брой участници да се организират в сравнително кратък срок. Тази особеност на информационната война се използва от организаторите на цветните революции и те за броени часове могат отлично да подготвят пълномащабни, повсеместни и добре организирани действия.

Мирният старт на протестите.

Друга характерна особеност на цветните революции е техният привидно мирен характер. Обикновено всичко започва с масов протест, на който група граждани изразяват своето недоволство от конкретно действие или бездействие на управляващите. Не се използва физическо насилие и няма призиви за такова. Тази липса на насилие ограничава незабавната ответна реакция на правоохранителните органи, а несъгласните с безредиците не са достатъчно силно мотивирани да противодействат на техните инициатори.

Организацията на „цветната революция.

В организационен план могат да се откроят няколко основни фази в модела по който се реализират цветните революции.

Всяка цветна революция започва с формиране на организирано протестно движение, което се подготвя да стане движеща революционна сила. То се формира посредством конспиративна мрежа от стотици клетки, всяка от които има лидер и няколко члена (активисти). По този конспиративен модел на организация действат всякакъв вид нелегални структури и терористични организации. Източниците, от които се черпи подобен опит, са единствено спецслужбите, които могат да бъдат държавни или частни. В САЩ например действат стотици частни разузнавателни, контраразузнавателни и военни корпорации[13].

На основата на откровена дезинформация, манипулирана информация или обещания за някаква бъдеща компенсация започва масово вербуване на активисти. Обикновено това са млади хора, които изпълняват ролята на местни координатори на протестите. Те задължително преминават обучение в специализирани центрове, действащи под различни наименования и свързани с програми за разширяване на демократичните ценности. По правило, тези центрове действат като неправителствени организации (НПО) и се финансират от частни и държавни структури.

Следващият етап поставя под някаква форма начало на съпротивата. Това може да бъде случаен или предизвикан инцидент с неправомерно полицейско насилие, резултати от избори, компрометиране на политик и т.н. Тогава в различни градове на улицата едновременно излизат подготвените за действие структури. Това мотивира хората и изразът на недоволството започва да придобива масова форма. Важно е поводът за това недоволство да се приема от цялото общество и да стане предмет на широко обсъждане. Обикновено, още на този етап революцията приема някакъв символ и получава характерно име (жасминена, оранжева булдозерна, кадифена, на чадърите, на ранобудните и т.н.). Ключовите символи и фрази се разпространяват мигновено по социалните мрежи и медиите. Авторите им обаче по правило остават неизвестни[14].

На предварително набелязано и достатъчно просторно място, където могат да се поберат големи маси, започва да се формира "политически мотивирана тълпа". Подходящи за целта са проходни площади или ключови кръстовища в централната част на града. Блокирането им нарушава ежедневния ритъм на гражданите, препятства движението на обществения транспорт и частните автомобили. Указанието, кой площад или кръстовище да се блокира обикновено става под формата на информация за вече настъпило събитие. Например, „демонстрантите се запътиха към... и там движението става невъзможно”. За целта се използва новинарски екип на някоя частна радиостанция, предварително вербувана за целта.

В продължение на многочасов митинг, посредством често неверни съобщения за силови действия на властите и призиви да не се отстъпва, активистите постепенно засилват напрежението. В подходящ момент някой инициира призив или действия за масова идентификация с революционна символика, на която всички започват да се подчиняват. Например - „който не скача е червен” (България), „който не скача е московец” (Украйна), „той е свършен”, „махайте се” (Сърбия), „стига”, „време е” (Грузия), и т.н. Всички колективно започват да изпълняват това ритуално действие като личностната идентификация постепенно изчезва и се формира тълпа, която вече се управлява по свои специфични закони.

Описаната схема въздейства върху подсъзнанието и се използва от всички тоталитарни религиозни движения и секти[15]. На този етап започват да се създават условия за продължителна съпротива. Появяват се палатки, топла храна, подръчни средства за нападение, облекло и други необходими средства.

Протестиращите ясно определят своите искания. Обикновено това са ултимативни и крайни постановки със заплаха за преминаване към силови форми на съпротива и масови безредици, ако не бъдат изпълнени. Това е възлов момент за управляващите. Ако не могат да устоят и започнат едно по едно да приемат исканията, революцията постига целта си без да се пролее кръв.

В случай, че властите решат да преминат към противодействие, лидерите дават указания на тълпата за щурмуване позициите на силите на реда и „мирната” революция прераства в различни форми на насилие. В зависимост от обстоятелствата, насилието приема форми на въоръжена съпротива. Тогава, неизвестно как и откъде, в ръцете на протестиращите се появява и оръжие. В подобни случаи се пролива кръв, прави се опит за преврат и дори  гражданска война. Открито започват да се намесват външни сили и понякога се стига до чужда въоръжена интервенция ( по време на „Арабската пролет” - в Либия и Сирия,  а на практика и по време на украинския „Евромайдан”).

Етапите в еволюционното развитие на цветните революции

Винаги е имало вътрешнодържавни проблеми и насилие, породени от външни източници. В различните периоди външната намеса е променяла своето наименование и форми. Натискът на външни сили срещу правителството на една държава може да се класифицира съобразно мотивационната основа за провокиране на конфликт и степента на готовност от страна на ненасилствената антиправителствена съпротива да се премине към въоръжен конфликт. В по-ново време в мотивационната основа за организиране на вътрешна съпротива от външни източници се открояват няколко ключови периода.

Период на въоръжена съпротива. По време на блоковото противопоставяне (т.е. до 1989) вълненията и съпротивата на населението срещу управляващите определено носеха белезите на планирано насилие и предварителна подготовка за въоръжена съпротива - Унгария (1956), Чехословакия (1968) или Португалия (1974). Всъщност, чак до 1990 не може да се говори за „нежни” „кадифени” и всякакви цветни революции. През този период съпротивата обикновено е свързана с подготовка за въоръжено насилие, породено от обстоятелствата - въстания за повече свобода и човешки права и против комунистическото потисничество.

Период на информационната война. След 90-те години, т.е. след краха на Съветския съюз и „нежните революции“ в страните от доминирания от него комунистически блок, тактиката за провокиране отвън на вътрешна конфронтация в обществото се промени. Американската политическа доктрина за гарантиране на човешките права и свободата на словото загуби актуалността си сред победените идеологически противници на САЩ. Започналият процес на неолиберална глобализация създаде неограничени възможности за свободното движение на стоки, хора и информация в световен мащаб. Това засили възможностите за корпоративен контрол върху националните медии и улесни разпространението на лансирани отвън схващания и визии по наболели вътрешни проблеми. Всичко това създаде благоприятни условия за манипулиране на общественото мнение.

Новите технологии и появилите се социални мрежи предоставиха неограничени възможности за контрол и целенасочено манипулиране на информацията. Избирателно подавани и тенденциозно коментирани вътрешнополитически и международни събития започнаха да формират позицията на обществото по възлови проблеми в неговото развитие. Методите за водене на информационна война непрекъснато се усъвършенстваха и тя се превърна в ефикасно оръжие за постигане на геополитически цели.

През този период САЩ и техните западни съюзници започнаха да стимулират появата на вътрешна съпротива срещу правителствата на постсъветските държави и тези от Югоизточна Европа. Целта беше тяхната геополитическа преориентация, позволяваща мащабното изкупуване на държавните им активи и завоюване на нови пазарни ниши в местните икономики. Този процес беше улеснен от политическата ситуация в края на миналия век (доминирана от концепцията за еднополюсния свят) и от прогресивно нарастващите възможности за осъществяване на ефективен информационен контрол.

Използването на инструментариума на информационната война позволи на външни сили да създават вътре в набелязаните държави силни антиправителствени настроения, трансформирайки ги след това в „нежни” революции, в хода на които смяната на властта може да се постигне без насилие и проливане на кръв.

Съпротивата срещу собствените легитимно избрани правителства беше не толкова спонтанна, колкото резултат от продължителна и добре планирана подготовка в организационен, финансов и медиен план. Условията позволяваха, с помощта на предварително обучени местни активисти, периодично да се провокира „масово изразено недоволство”, което да доведе до смяна на властта. Така, с лозунги за демократични промени, външните организатори на протестите можeха (или поне опитваха) да постигнат целите си без проливане на (много)кръв. С подобни характеристики са събитията през първото десетилетие на новия век в редица постсъветски държави (революцията на розите в Грузия през 2003, оранжевата революция в Украйна през 2004 или революцията на лалетата в Киргизстан през 2005) в остатъчна Югославия (2000), както и в някои азиатски държави („зелената революция в Иран през 2009).

Това е вторият период на външно генерирана гражданска съпротива за сваляне на неудобни управляващи режими. Можем да го наречем ера на „цветните”,” кадифените”, „нежните” и т.н. революции, приемайки условно, че продължава до 2010. Колкото и нежно наименование да има стимулираната отвън антиправителствена съпротива обаче, и през този етап целта и неизменно си остава смяната на действащите политически режими замяната им с „демократични“ (т.е. удобни за интересите на Запада, като цяло и на САЩ, в частност, и враждебно настроени към техните геополитически противници).

Период на въоръжени конфликти, прерастващи в граждански войни

След 2011 промените в геополитическите интереси на водещите глобализационни субекти и преди всичко на САЩ усилиха противопоставянето в регионален и глобален мащаб, поставяйки го изцяло на икономическа основа. Провокираните отвън масови протести започнаха да се организират под лозунги за премахване на корупцията, престъпността и продажността на политиците. Както и преди обаче, в основата им стояха интересите на външни сили, чиято цел е укрепване на собствените им икономически позиции, имащи геостратегически характер.

Драстичното влошаване на жизнения стандарт се оказа подходяща мотивационна основа за стимулиране на масово недоволство сред местното население. Последиците от световната икономическа криза започнаха да се обясняват с чисто вътрешни причини. Управляващите елити в редица незападни държави бяха публично заклеймени като виновни за ширещата се корупция, незаконно забогатяване, връзки с престъпни групировки и нежелание да осъществят реформите, предложени им от ЕС, МВФ, Световната банка, НАТО и т.н.

Като повод за организиране на масови улични протести започна да се използва натрупаното недоволство от управлението на елита. Непосредствен повод пък бяха поредните „нечестни” и „манипулирани” избори и нежеланието те да бъдат признати. Исканията за повторни или предсрочни избори получиха необходимата международна легитимност. Максимално бе използвано и съществуващото сред младите хора в арабските държави недоволство от наложените ограничителни рамки в начина им на живот.

В същото време променените международни условия направиха успешно използваната в предишните периода ненасилствена схема за смяна на властта недостатъчно ефективна. В резултат от това опитите за сваляне на управляващите режими на вълната на масово изразеното „народно недоволство” започнаха да придобиват характеристики на въоръжени стълкновения. „Жасминената революция” в Тунис през 2010 постави началото на кървавите „цветни” революции. В хода на осъществяването и силите на реда убиха няколко десетки протестиращи. Това беше началото на прословутата „Арабска пролет”, по време на която тенденцията за употреба на насилие ескалира в събитията през 2011 в Египет, за да достигне още в края на същата година кулминацията си в Либия и Сирия, където събитията още от самото начало придобиха характер на ожесточени въоръжени сблъсъци, бързо трансформирали се в кървава гражданска война.

Характерен случай за трансформацията на нежните революции в насилствено сваляне на легитимната държавна власт е втората ("февруарска") революция в Украйна, осъществена през зимата на 2013-2014. През този период протестите на украинския т.нар. Евромайдан преминаха през два основни етапа. Първият обхвана столицата, където протестиращите бяха добре въоръжени и насилието бързо взе жертви. Поради нерешителните действия на управляващия елит законно избраното правителство беше свалено с "най-неприкрития подпомогнат отвън държавен преврат в историята" (думите са на американския геополитик Джордж Фридман). Вторият етап на украинската „революция” продължи вече извън столицата, в различни региони, като действаща сила стана местното население. Получи се въоръжено регионално противопоставяне, придобило характер на гражданска война, чиито изход стана непредвидим и на практика ликвидира целостта на държавата.

Новият тип „революции”, осъществени в Украйна и Сирия, имат и друга особеност. При тях външните организатори на протестите и техните вътрешни активисти изпуснаха контрола върху събитията. Цветната революция и в двата случая придоби международен характер. В Сирия конфликтът прерасна в регионален и доведе до появата на прословутата Ислямска държава, отхвърляща всички западни ценности. Отгледаният от Запада радикален и склонен към безогледно използване на терор ислямизъм излезе на международната сцена със собствена държава (т.нар. "Халифат"), опитваща се да води независима от международните институции финансова политика. Това е логично следствие от прикритото спонсориране от страна на САЩ и съюзниците им на различни въоръжени ислямистки формирования в продължение на десетилетия, независимо от реалната заплаха те да се превърнат във врагове на самите американци. Друг резултат от продължаването на сирийската криза вероятно ще бъде появата, под някаква форма, на кюрдска държава. Това обаче ще прекрои границите на целия регион. Каква ще бъде реакцията на засегнатите държави трудно може да се предвиди.

В Украйна Евромайданът доведе до формирането на законодателна и изпълнителна власт по неприемливия (поне на теория) за западното общество модел на „площадната демокрация”. Развитието на събитията възроди феномена на фашизма в близки до класическите му форми. Приемайки за нормално подобно развитие на събитията, САЩ и ЕС открито демонстрираха, че водят политика на двойни стандарти. По правило, престъпленията на техните протежета не се коментират или се оправдават с очевидни лъжи и дезинформация. Опитите цялата вина за украинската криза да се възложи на Русия стават все по-неубедителни. Ожесточаването на военните действие и убийствата на цивилни граждани очевидно цели Москва да бъде принудена пряко да се намеси в защита на руското население в тези райони.

Разчита се, че при подобно развитие Русия за дълги години напред ще се сдобие с имидж  на агресор и заплаха за своите съседи, а НАТО ще намери оправдание не само за своето съществуване, но и за по-нататъшното си разширяване. Европа пък ще бъде убедена във възраждането на „заплахата от Изток“ и вместо да развива взаимноизгодните си икономически отношения с Москва ще се преориентира към разширяване на трансатлантическото сътрудничество. Това ще улесни подписването на „Споразумението за Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство” (ТТIР)[16], даващо възможност американските стоки да навлизат без никакво ограничение на европейските пазари.

В който и етап да се намира една цветна революция тя има три възможни сценария за успешно развитие:

- масовите акции на недоволство се оказват достатъчни и целта е реализирана без проливането на кръв (нападението срещу парламента в България през 1996);

- прилагане на различни форми на насилие, които застрашават гражданския мир и принуждават властта да отстъпи („Жасминовата революция” в Тунис през 2010, „Пъпешовата революция” в Египет през 2011)

- трансформирането и във въоръжен държавен преврат и дори гражданска война (Сирия и Украйна).

При всички възможни варианти на развитие на цветните революции целта винаги е една – смяна на действащото правителство. Поради това, дори властта да бъде свалена само с помощта на граждански протест, описаните събития се определят от техните автори като революции, а тези революции винаги предизвикват промяна, която е в полза на транснационалните корпорации.

Отличителната особеност на този трети етап в развитието на цветните революции е готовността на външните инициатори драстично да променят първоначалните си намерения и без колебание да реализират набелязаната цел с военни действия и явно изразена външна подкрепа.

Корпоративните революции

Някои наблюдатели разглеждат „цветните” революции в началото на ХХІ век като характерни елементи на "ерата на новата американска експанзия". При всички случаи резултатите от тези "революции" съвпадат с интересите и улесняват стремежа на транснационалните корпорации (ТНК) да определят икономическата и външната политика на съответните държави. Точно тази особеност на „цветните” революции е причина в последно време те все по-често да се възприемат като „корпоративни“ и да се анализират именно от тези позиции.

Действително през второто десетилетие на настоящия век ставаме свидетели на края на „цветните”, „кадифените” и всякакви други „нежни” революции и началото на „корпоративните революции”. Характерно за тях е, че външната намеса при  осъществяването им е съвършено неприкрита още в началния им етап. Дори и ако започнат като мирни протести, "корпоративните революции" съдържат в себеси си всички предпоставки за въоръжени сблъсъци и продължителни граждански войни.

Корпоративният характер на съвременните цветни революции проличава в зле прикритото организационно и финансово участие в тях на могъщи ТНК, международни финансови структури и мозъчни тръстове. При корпоративните революции целта се преследва без оглед на жертвите и щетите. В началото на 2015 жертвите в гражданската война на територията на Украйна надхвърлиха 5 000 души, предимно цивилни граждани, сред които деца и възрастни. Както там, така и в Сирия (където те вече са десетки, ако не и стотици хиляди) никой не може да каже, колко ще бъдат в края на войната. За инициаторите на корпоративните революции е важно не само да бъде сменен режимът в държавата, но да се гарантират и определени геополитически предимства. Тоест, корпоративните революции засягат вече интересите на цели региони.

В заключение, можем да кажем, че целта на всяка цветна или корпоративна революция е завоюването на нови пазари. Разликата между двете е в средствата с които се постига целта. Ако приемем, че при цветните тя се постига чрез безкръвна смяна на режимите,  при корпоративните средствата не се подбират.

Корпоративните революции представляват предварително планирана силова външна интервенция, целяща отстраняване (или поне отслабване) присъствието на геополитическите конкуренти в конкретни региони. Стремежът на организаторите им е постигане на икономическо и геостратегическо превъзходство. Това дава основание на мнозина анализатори да разглеждат тези „революции” като модерно средство за реализацията на определени геостратегически цели.

Чрез корпоративните революции САЩ реализират своята геополитическа експанзия в различни региони на света. Основните им мишени днес са държавите от Евразия (и най-вече Китай, Русия, Индия) и немалко държави от Латинска Америка. Ако се ангажираме с някаква прогноза, трябва да очакваме продължаване на американската политика на контролиран хаос до настъпването на фундаментална промяна, в глобален план, на съотношението между силите, провокиращи хаоса и тези, които се опитват да го неутрализират.

Източници:

Манойло А.В. Цветные революции и технологии демонтажа политических режимов // NB: Международные отношения. — 2015. - № 1. - С.1-19. DOI: 10.7256/2306-4226.2015.1.12614. URL: http://e-notabene.ru/wi/article_12614.html

Начев Й., ГМО – храната като оръжие, И-во «Сиела», С., 2014, (220 стр.)

Начев Й., Пейчев А., Войната срещу тероризма – неконвенционален конфликт, “Военен журнал”, том 110, № 5, С, 2003, /стр. 94 -101 /.

Начев Й., Разузнаване на религиозна основа, Научни трудове на УНИБИТ, Том 9, 2011г.

Начев Й., Разузнавателни доктрини на ХХІ век, КК „Труд”,2013, (220 стр.)

Gene Sharp, Correcting Common Misconceptions About Nonviolent Action" From The Politics Of Nonviolent Action, Porter Sargent, Boston, 1973

http://en.wikipedia.org/wiki/Colour_revolution

http://frognews.bg/news_84523/ES-shte-izdava-ruskoezichna-mediia/

http://sandra-nova.livejournal.com/588327.html

http://www.aliceswonderland.eu/Alice-colour_revolution-bg.html

http://www.d-pils.lv/news/2/489442

http://www.politonline.ru/provocation/22839029.html

http://www.thedailybell.com/definitions/params/id/1813/

* Преподавател в УниБИТ, член на Българското геополитическо дружество

[1] http://www.thedailybell.com/definitions/params/id/1813/

[2] http://en.wikipedia.org/wiki/Colour_revolution

[3] Gene Sharp, Correcting Common Misconceptions About Nonviolent Action" From The Politics Of Nonviolent Action, Porter Sargent, Boston, 1973

[4] Пак там

[5] Манойло А.В. Цветные революции и технологии демонтажа политических режимов // NB: Международные отношения. — 2015. - № 1. - С.1-19. DOI: 10.7256/2306-4226.2015.1.12614. URL: http://e-notabene.ru/wi/article_12614.html

[6] Начев Й., Пейчев А., Войната срещу тероризма – неконвенционален конфликт, “Военен журнал”, том 110, № 5, С, 2003, /стр. 94 -101 /.

[7] Манойло А.В. Цветные революции и технологии демонтажа политических режимов // NB: Международные отношения. — 2015. - № 1. - С.1-19. DOI: 10.7256/2306-4226.2015.1.12614. URL: http://e-notabene.ru/wi/article_12614.html

[8] http://frognews.bg/news_84523/ES-shte-izdava-ruskoezichna-mediia/

[9] http://www.aliceswonderland.eu/Alice-colour_revolution-bg.html

[10] www.d-pils.lv/news/2/489442

[11] http://www.politonline.ru/provocation/22839029.html

[12] http://sandra-nova.livejournal.com/588327.html

[13] Начев Й., Разузнавателни доктрини на ХХІ век, КК „Труд”,2013, (220 стр.)

[14] Манойло А.В. Цветные революции и технологии демонтажа политических режимов // NB: Международные отношения. — 2015. - № 1. - С.1-19. DOI: 10.7256/2306-4226.2015.1.12614. URL: http://e-notabene.ru/wi/article_12614.html

[15] Начев Й., Разузнаване на религиозна основа, Научни трудове на УНИБИТ, Том 9, 2011г.

[16] Transatlantic Trade and Investment Partnership  (ТТIP)

{backbutton}

След края на студената война, под напора на освободените емоции, гражданите на Европа  ентусиазирано  подкрепиха политическия проект за създаване и развитие на единно европейско пространство, даващо възможности за социално развитие, незастрашено от постоянна военна заплаха, но разполагащо със средства за защита в съответствие с новата парадигма за сигурност. В интензивно глобализиращия се свят, проектът „Европейски съюз” придоби очертанията на възможен глобален играч, при това в уникална интеграция с политико-военния съюз НАТО, който в процеса на своята трансформация започна да формира неговата (на ЕС) подсистема „отбранителна сигурност”. Едновременно с това, в условията на изграждащото се  евроатлантическо единство и видимо еднополюсната геостратегическа среда, нарасна броят и се задълбочиха въоръжените конфликти и военните действия в различни райони на света, включително продължаващата дезинтеграция и дестабилизация в Близкия Изток.  На фона на тези конфликти, политико-военната криза  в Украйна, започнала през 2014, направи  видим за всички развиващият се в тази страна процес на държавна дезинтеграция в резултат на налагания продължително време от местните управляващи олигархичен модел. Активизирането на процесите за решаване на съществуващите проблеми в определен момент (т.нар. Евромайдан“) беше резултат на многофакторни усилия, направлявани от нееднозначно дефинирани вътрешнодържавни и геополитически интереси, което бе и една от причините за избухването на гражданска война в Украйна. Напълно се потвърждават  думите на Пол Хърст[1]: „Стана банално да се разсъждава за бъдещето, което ни очаква след началото на новото хилядолетие....В известен смисъл такива периоди са неизбежни... Суверенната териториална държава се променя през по-голямата част от изминалото хилядолетие, особено през последните четиристотин години. Затова разсъжденията за бъдещето са не просто модерни, но и необходими”.

В това се състои и уникалността на човешката същност – в умението ни, въз основа на действията, извършени в миналото, и днешните резултати от тях, да се анализира средата, в която се развиваме и да се прогнозират възможните тенденции. От философска гледна точка, се потвърждава тезата, че настоящето е резултат от миналите ни действия, а със сегашните си градим своето бъдеще, тоест, че минало, настояще и бъдеще представляват неделимо цяло, определяно още като „пространствено-времеви континиум“.

Какво се случва и каква е причината, 25 години след края на блоковото противопоставяне и 70 години след Втората световна война опустошила територията и обезкръвила населението на Стария континент,  в Европа и евроатлантическото пространство отново да се появи призракът на студената война? Коя е причината на фона на военните действия в Украйна да възкръсне риториката от онова време, едни или други държави да бъдат обявявани за „врагове”, а призракът на унищожението, макар и с „документирано” минало, да бъде допуснат като възможност за реализирането на едно разрушително бъдеще? В контекста на непрекъснатия характер на процеса на развитие и взаимната зависимост между неговите елементи, отговорът на този въпрос следва да се даде въз основа на задълбочен и системен анализ, като оценката за всяко събитие бъде съобразена със съществуващите причинно-следствени връзки, което понякога се „изкривява“ под въздействие на емоциите или на криво разбраната политкоректност.

Ситуацията в евроатлантическото пространство

В контекста на гореизложеното, как бихме могли да определим случващото се в евроатлантическото  пространство? Какви решения, от кого, как и защо се вземат в така създалата се ситуация, за която има достатъчно основания да бъде определена като „стрес-тест”? За да се даде отговор, различен от традиционния: „защото това е лошо/неправилно, а това добро/правилно”, се налата  първо да си изясним съдържанието на понятията „стрес” и „тест”.

В психологията като стрес[2] се определя реакция на организма (обществото)[3]на изискваща адаптация ситуация , в която човекът(обществото) е претоварен(о) или когато е налице рязка промяна в условията  на съществуването (на човека, или обществото) му. Що се отнася до тълкуването за „тест“, освен - както еднозначно  е определян от всички - като проверка/изпитание, по своята същност[4] това може да бъде:  проверка на умственото развитие и интелигентността на човека(обществото)[5]; специално разработена система от задачи (за проверка); разработена система за откриване на болест.

В този смисъл, е необходимо да бъдат определени факторите, които  създават и характеризират  ситуацията в евроатлантическото пространство като стресова. За да го направим, е нужно да си изясним не само настоящата ситуация, но и произтичащите от нея тенденции. Отговорите на въпросите относно съдържанието на „теста”, пред който са изправени страните от евроатлантическата общност, ще определят,  от една страна, зрелостта на обществото, а от друга – следва да потвърдят достоверността на основите и концепцията, върху които са изградени Европейският съюз и НАТО, като военнополитически съюз.

В пространствено-времеви и икономически план развитието на евроатлантическите взаимоотношения след периода на студената война би могло да се охарактеризира с наличието на всеобща подкрепа за целите и развитието на проекта за ЕС[6], отговарящи на очакванията за осигуряване възможност за развитие чрез „насърчаването на балансирания и устойчив икономически и социален прогрес, постигане на по-висока степен на заетост, в частност, на територия без вътрешни граници и укрепване на социално-икономическото единство”. Именно тази подкрепа създава последващите условия за активното институционално развитие на ЕС през разглеждания от нас период, а едновременно с това – и на новите страни членки и кандидатите за присъединяване се дава възможност за вземане на своевременни, жизненоважни за обществото вътрешнополитически и икономически решения. От една страна се създава усещане за непрекъснато постъпателно икономическо развитие на ЕС в естествена взаимовръзка с всички държави от Черноморско-Кавказкия регион, в това число Грузия, Русия, Турция, Украйна, и активиране на трансконтиненталните връзки и взаимоотношения. Това даде възможност за  средносрочно и дългосрочно планиране, както на съюзните политики, така и на тези на отделните държави. От друга страна, нееднократно споделяната идея за развитието на ЕС, озвучена от  Вивиан Рединг^[7] ( в британския "Дейли телеграф"), спорд която: "кампанията за превръщане на ЕС в Съединени европейски щати, т.е. в истински политически съюз, ще бъде най-доброто оръжие срещу евроскептицизма", утвърди развиващата се визия за Европа, като територия без вътрешни граници(чието „ядро“ е Шенгенско пространство) и укрепване на социално-икономическото и политическо единство. Това на практика потвърди същността на новата парадигма на сигурността, акцентираща върху важната роля на подсистемата за вътрешна сигурност, чиято икономическа основа е един от ключовите фактори за развитието на обществото.

Така изложената най-обща географско-икономическа и политическа характеристика би следвало да се допълни с реализирането на структурния елемент от средата за европейска сигурност, осигуряващ военната защита на споделяните ценности и интереси. Възможността за защита от външни заплахи създава условия за осъществяване и поддържане развитието на обществото в рамките на Съюза, като цяло, и в отделните държави членки. Тази задача по естествен начин бе възложена на съществуващия военнополитически алианс  НАТО^[8], чиято основна функция - защита интересите на страните членки от военна заплаха, остава непроменена и до днес. По същество, при използването му като военна система за сигурност се следва тенденцията, характерна и за ЕС - формиране на области от общи/съюзни ценности и интереси, които,  в определена степен, отговарят на националните интереси на страните членки. Това определя и необходимостта от създаване и развитие на съюзен ресурс, който по същество дава възможност, от една страна, съществуващият вече алианс (НАТО) да се трансформира според условията на „еднополюсния“ свят, а от друга предлага незабавна алтернатива за военна защита на бързо формиращото се единно икономическо и политическо пространство на ЕС.

Общият извод, който бе официализиран, макар да остава нееднозначен и спорен бе, че след края на студената война светът е станал еднополюсен, а доминиращата концепция за неговото развитие е тази, прокарвана от САЩ. В същото време беше възприето схващането, че сигурността на ЕС се базира най-вече на неговото икономическо развитие, а ефикасността  на отбраната му се гарантира от съюзните сили.

Казаното дотук характеризира представата, която всеки отделен субект (ЕС, НАТО, държавите членки/техните граждани, съседните държави и светът,като  цяло) си бе изградил. При това, тази ситуация беше възприемана като неизменна и дори да се допускаше възможност за промяна, се смяташе, че тя няма да изисква кардинални промени в новите концепции, подходите и създадените структури.

Някои нови тенденции

По-задълбоченият анализ обаче очертава няколко неособено забележими вътрешни тенденции, които също следва да бъдат взети под внимание. Първата е, че описаната по-горе „картина“ се характеризира с изграждането и развитието на мащабни взаимовръзки и взаимозависимости между двата съюза ( НАТО и ЕС) чрез създаване на „общосъюзни“ способности, чиято ефикасност се гарантира от изключително високата степен на интегриране между националните и съюзни цели и военни способности. Основни характеристики на високата степен на интеграция са: многонационалната организационно-йерархична структура за управление и многонационалните формирования, подготвени по единни стандарти и изисквания, в това число и единни системи за съюзен контрол. На определен етап това поражда тенденция за нарушаване на баланса и невъзможност за постигане на желаните национални (т.е. на страните членки)  политики и отбранителни способности. От своя страна, това би могло да  доведе до „неприемливи“ (в определена степен)  икономически и политически последствия особено за малките държави членки. В същото време високата степен на взаимозависимост на въоръжените сили на страните членки в системата на Алианса не благоприятства развитието и реализацията на идеята за единни Европейски въоръжени сили, способни да решават самостоятелно конкретнии задачи, освен в случаите, когато те са съгласувани с политическите и военни органи на НАТО. Разбира се, възможно е да се приеме, че създаваните в различни формати и в рамките на ЕС сили представляват развитие на идеята за „обща европейска политика за сигурност и отбрана”, но те могат да бъдат използвани само съгласувано с НАТО. Предпоставка за изграждане на самостоятелни Единни европейски сили е превръщането на ЕС в единна общност под формата на „Европейски съединени щати”, т.е. на конфедерация със самостоятелни цели и политика. В този контекст, заслужава внимание становището на американския геополитик и президент на Агенция Стратфор Джордж Фридман за влиянието на Северноатлантическия алианс върху промяната в междунационалните и човешки взаимоотношения на базата на единството на целите: “ Това, което НАТО осигури (на държавите членки)^[9], беше безценен и неочакван страничен продукт от всичко което се случваше през годините^[10] -  другарство,  разбирателство и единство на целите от двете страни на Северния Атлантик”.

Към настоящия момент можем с достатъчна увереност да твърдим, че трансформираният военнополитически съюз НАТО се е наложил като „отбранителна” подсистема на Европейската система за сигурност и държавите членки, особено малките, са зависими от него. В същото време, според Фридман[11], за американците участието на страната им в Северноатлантическия пакт е свързано с убеждението, че съюзът ще реши всички проблеми, с които САЩ се сблъскват при реализацията на своите интереси.

Що се отнася до становището на Фридман[12] за изграждането на една напълно единна Европа, под формата на конфедерация - според него, това не би могло да се осъществи „без провеждането на единна външна и отбранителна политика“, което се обяснява с факта че Европа е континент съставен от държави с различни интереси.

Вторият важен момент е, че „няма значение, че държавите членки имат различни данъчни ставки, проблемът е, че ако на Съюза (европейската конфедерация) се налага да прибегне до военни действия за да защити интересите си, но не всички негови членове са съгласни, а някои директно отказват, това означава, че не става дума за истински съюз, а по-скоро за група държави, които си сътрудничат както намерят за добре, съобразно собствените си национални интереси“. Именно с това е свързан ключовият въпрос за единството на ценностната система на Съюза, т.е. за съвпадането на националните и съюзните цели.

Евроатлантическата система в режим на „стрес-тест“

Анализирайки перспективите за социално обществено развитие, особено в сегашната епоха на бурни глобални промени и сблъсък на интереси, които тук няма да разглеждаме, какво би могло да бъде  съдържанието/въпросите пред евроатлантическата система, намираща се режим на „стрес-тест“?

Като начало бихме  могли да започнем с националната позиция на България по ключовия въпрос, дали светът ще остане „еднополярен” или ще се трансформира в „многополярен“ („мултицентричен“), както и за степента ни на готовност за приемане на съюзна оценка, която е различна от националната позиция и за отстояване на национална позиция, различна от предлаганата от Съюза.

Ако следваме постановките на Стратегията за национална сигурност на Съединените щати (публикувана през февруари 2015) е очевидно, че те се придържат към концепцията за еднополярен свят под тяхно ръководство: „Американското лидерство е глобален положителен фактор и е обосновано от трайните ни национални интереси, както са формулирани в Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2010[13]”.

От друга страна, във Военната доктрина[14] на Руската Федерация се допуска използване на военни средства, само след изчерпване възможностите на политическите, дипломатически, правни, икономически, информационни и други средства с ненасилствен характер. Оценката на обстановката на глобално и регионално нива е охарактеризирана като сложна, което според Москва е резултат от поетапното преразпределяне на сферите на влияние в интерес на нови центрове на икономически растеж и политическо влияние.

В същото време, не можем да не отбележим, че в позицията на страните членки на ЕС към провежданите от тях политики по отношение на военните конфликти след края на студената война и визията за характера на света се очертава по-скоро тенденция за приемане на тезата за многополярния и многоцентричен свят. Неин израз е стремежът на националните правителства за използването на различни подходи за урегулиране на кризите в зоните от взаимен интерес и изграждане на националната отбрана. Това е причината Германия, Франция или Унгария, дефинитивно да търсят мирно политическо решение на сегашната криза в Украйна. Пак това е причината един от първите членове на НАТО –Турция, да следва една до голяма степен самостоятелна политика (включително и военно-техническа).

Сравнявайки основните, току що приети документи в сферата на сигурността на САЩ, които са глобална сила, и тези на Русия, която не се определя като лидер, но ясно дефинира разбирането си за многополярен свят и за приоритет на ненасилствените средства при решаване на възникващите въпроси, ясно се вижда геополитическата „пропаст“ между техните две визии и е лесно да се прогнозират тенденциите към противопоставяне в средносрочен план, което впрочем е отразено и в двата посочени по-горе стратегически документа.

От друга страна, стремежът на основния икономически „двигател” на ЕС (оста Германия- Франция) да се придържа към по-самостоятелна политика при решаване проблемите в Европейския регион очертава тенденция за наличие на „конфликтна” зона със САЩ по отношение „организирането” на световния ред.

Следващият момент е свързан с оценката и мнението на страната ни за разразилата се финансова криза, засегнала много от държавите в еврозоната и особено такива като Гърция, чието състояние генерира, особено през последната година, политическа нестабилност и ангажирането на мащабни политически и финансови усилия в ЕС, с тенденция те окажат определено влияние върху националните и съюзни отбранителни способности и политическото единство на Съюза.

Друг важен въпрос е за отношението ни към усилващия се външен миграционен натиск върху външните граници на ЕС, каквато е и тази между Българи и Турция, и проявите на нетърпимост на национално ниво в общото европейско пространство, както и усилващите са настроения за възстановяването на вътрешните граници в ЕС.

На свой ред, събитията в Украйна биха могли да се считат за обобщаващ „въпрос“ с няколко съставляващи:

- до каква степен е възможно формиране на самостоятелна национална политика, съобразена със собствените ни интереси, в системата на съюз (ЕС и НАТО);

- в каква степен могат да бъдат защитени националните интереси  при прилагане на политики от съюзните решения за санкции (икономически, политически, военни) и как се възприема това от гражданите на страните членки, включително на България;

- каква е степента на национална самостоятелност и единство при вземане на решения за укрепване и развитие на националната и съюзна отбранителната подсистема (НАТО) и оказване на военно съдействие извън задачите за защита на непосредствените националните интереси на държавите членки.

- какво е нивото на амбиции на  САЩ, които са „гръбнака“ на военнополитическия съюз НАТО, пактът да бъде използван като един от инструментите за защита на собствените им национални интереси: „Правителството на САЩ няма по-голяма отговорност от защитата на американските граждани. Нашите задължения не свършват до

границите ни. Приемаме нашата отговорност за гарантиране на международната сигурност, защото това служи на нашите интереси”[15].

- до каква степен политиката към Русия се формира като резултат от неприемане на стратегемата за еднополюсния свят и свързаните с това последици. Какви двустранни национални дългосрочни тенденции биха могли да се развият в областта на културно-историческите традиции и  взаимоотношения между България и Русия?

Отговорите на тези въпроси могат да бъдат определени  като  критерий за достоверността на общочовешките ценности и политически намерения, заложени като основа на двата съюза (ЕС и НАТО) и дефинираните на тази основа съюзни интереси и ценности. Именно те определят устойчивостта на двата основни компонента на евроатлантическото развитие

Възможните сценарии[16] са разглеждани неведнъж, но бихме могли да определим няколко основни въпроса от  „стрес-теста“, които, ако бъдат  решавани със средствата на „силовата политика“, могат да ерозират изграденото до момента евроатлантическо единство и да породят дългосрочна негативна и дори разрушителна тенденция.

На първо място е „нежеланието“/неприемането на многополярния свят и поддържане на желаното от някои държави състояние на еднополярен, доминиран от една концепция и комфортен за управление свят.

На второ място е ограничаването от страна на ЕС и НАТО на реализирането на  националните политики, съобразени с дълготрайните икономически интереси на страните членки, което - ако няма ясна и реална алтернатива - би могло да се приеме от тях като опит за „силово“ разкъсване на междудържавни, етнорелигиозни и, културно-исторически взаимоотношения и ново налагане на идеологизиран[17] „модел“ на управление на обществото.

На трето място (което не означава, че е по-малко важно) е нивото на амбициите на САЩ да използват военнополитическия съюз НАТО за реализиране на националните си цели, като глобална сила, и за налагането на нов световен ред[18]. В този случай, НАТО рискува да загуби „същността“ си като „отбранителна“ подсистема на ЕС и интегриращ елемент в евроатлантическото пространство. Това може да стимулира тенденциите към усилване на националистическите движения в страните членки и стремежа за ограничаване или дори отхвърляне на съществуващата система за висока степен на интеграция на съюзните сили до степен да не може да се постигне консенсус при възникване на необходимост от общ съюзен отговор на едно или друго конкретно предизвикателство.

На четвърто място можем да посочим тенденцията за пресъздаване и разпространяване на мита за собствената ни непогрешимост, като една от страните в евроатлантическия съюз, с което отричаме не само правото на другите държави да следват своя собствена политика, преследваща определени национални цели, но дори и правото им да следват свой път на развитие.

Заключение

Динамиката на геополитическите отношения през последните 5-7 години е изключително интензивна, а стремежът на утвърдили се и развиващи се държави и съюзи за постигане на регионално и глобално лидерство и доминация във временно формиралия се еднополярен свят, е силно изразен. Това, от своя страна, не само предполага, а и провокира сериозни финансово икономически сътресения и усложняващи се военни конфликти. Характерна особеност на глобалния свят е, че политиките за реализиране на геополитически цели предизвикват глобален отговор на вече многополярния и многоцентричен свят. Бихме могли да приемем, че благодарение на натрупаните знания, политическия опит и технологичното развитие във военната сфера, краят на студената война даде възможност за промяна не само на парадигмата за сигурност, но и създаде условия за осъзнаване същността на силата, като гарант за реализиране на общественото развитие. Едновременно с това обаче, от гледна точка на културно-цивилизационното развитие, силата става все по-неприемлив аргумент за налагане на решения и политики в интерес на една отделна или на група държави.

Ако сега държавите от евроатлантическата общност, формирали интегрирана съюзна система за социално икономическо развитие и военна защита на основата на ясно формулирани съюзни интереси, не съумеят да „решат“ стрес-теста, предизвикан от самите нас в резултат от сблъсъка на геостратегическите интереси, а вместо това разчитат на отговорите от периода на студената война, „оценката” ще бъде неудовлетворителна. В резултат от това, съществува много висока вероятност да бъде провокирана лавинообразна тенденция на разпад и в двата съюза (EС и НАТО), като държавите членки отново поставят в основата на своите политики националните (а не общоевропейските или евроатлантическите) ценности и интереси и потърсят ново равновесно състояние на средата за сигурност.

Преподавател във Военна академия „Георги Раковски“

[1] Пол Хърст, „Война и сила през XXI век, изд. 2013г, на български език изд. Труд, София, 2014г, с.5

[2] www.rechnik.info/стрес,11.019 10.02.15

[3] Добавено от автора, във връзка с разглежданата проблематика

[4] www.rechnik.info/тест,11.07 10.02.15

[5] Добавено от автора, „Обществото” се разглежда като от хора обединени системата на социално политическите взаимоотношения”

[6] http://bg.wikipedia.org, Създаден с договорът от Маастрихт(официално Договор за Европейския съюз) от 1992 обединявайки две общности –Европейската икономическа общност, именувана като Европейска общност. Европейската общност за атомна енергия (Евроатом). С Договора от Лисабон(13 декември 2007) ЕС става правоприемник на Европейската общност.

[7] http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2892162
[8] Вашингтон, 4 Април 1949, а Американският сенат го ратифицира на 21 Юли с 82 гласа „за“ и 13 “против“, като наблюдателите посочват, че въпреки очевидните двусмислия и компромиси, договорът успява да отговори на двойния критерий - да успокои европейците и да бъде политически приет в САЩ.

[9] Бележка на автора.

[10] Пояснение допълнено от автора.

[11] Както 7

[12] Както в 7

[13] National Security Strategy, February 2015, p.2

[14] Военна доктрина на РФ, Декември 2014г,т.5,9

[15] National Security Strategy, February 11, 2015 с.6 II. Security

[16] Е.Люцканов, ‚Тенденции за развитие на НАТО и ЕС и влиянието им върху националната и регионалната сигурност. Нови глобални и регионални съюзи и влиянието им върху средата за сигурност“. Годишен сборник, ВСУ“Черноризец Храбър“-под печат

[17] Има се в предвид „марксистката идеология“ определяща се като най-правилна/политически коректна.

[18] National Security Strategy, February  11, 2015

{backbutton}

Китай започва да опознава Черноморския регион още от времето на монголската династия Юан, която управлява Поднебесната близо сто години (1271-1368). Периодът е свързан с културна и търговска експанзия на династията начело с монголския император Кубилай хан извън пределите на Китай. Корабите на династия Юан плават през нови морета и проникват на нови територии. В края на ХІV век Пекин установява отношения с Персия и големите градове в Близкия Изток, с Византия и с папа Николай IV, както и с най-влиятелните европейски средновековни владетели. След Опиумните войни от ХІХ век, практически до края на Втората световна война, за повече от столетие Китай на практика изпада в зависимост от Запада и губи възможност да развива активни стопански отношения с Големия Черноморски регион (ГЧР).

Днес, съвременен Китай недвусмислено се превръща във водещ фактор на XXI век. Поднебесната не се припознава само с принадлежността си към Азиатско-Тихоокеанския регион, където са нейните жизнено важни интереси, но активно работи за позиционирането си в други региони на света. Натрупаният значителен политически, военно-стратегически, търговско-икономически, валутно-финансов и културен потенциал за целия период от създаване на Китайската народна република представлява онази критична маса, която създава възможности за реализиране на китайските геостратегически интереси. Опирайки се на хилядолетните китайски управленски традиции, философия и мъдрост, петото поколение китайски ръководители начело със Си Дзинпин печели приятели и съюзници, не чрез дрънкане на оръжие и проектиране на военна мощ, а с умело използване на инструментариума на икономическата, културната и публичната дипломация.

Големият Черноморски регион (ГЧР) е геополитическа категория, която се налага в международните експертни среди след края на студената война. Преформатирането на постсъветското пространство очертава и геополитическите контури на ГЧР в рамките на Балканите, Черноморието и Каспия (преди всичко южнокавказките държави). В региона се пресичат геополитическите интереси на традиционните играчи като ЕС, САЩ, Русия, Турция, Иран. Отскоро в него активно навлиза и Китай. ГЧР е важно предмостие за китайската икономическа и културна експанзия в Европа и Близкия Изток.

Пекин все още няма изработена отделна стратегия за ГЧР. Във връзка с това китайската визия и интереси спрямо региона следва да бъдат наблюдавани през призмата на три ключови китайски стратегически вектора.

Китайският път на коприната

Първият вектор е свързан с амбициозните планове на китайското държавно ръководство за възраждането на Пътя на коприната в сухопътното и морското му измерения.

Сухопътното измерение, известно още като „Новият път на коприната” или „Икономическият пояс на копринения път”, се планира да тръгне от Сиан в Централен Китай и да премине през провинциите Гансу и Синцзян, преди да влезе в Казахстан. Пътят продължава през югозападната част на Централна Азия като достига до Северен Иран преди да завие към Ирак, Сирия и Турция. В Европа Новият път на коприната влиза през Дарданелите и Босфора в България и продължава към Румъния, Унгария, Чехия, Германия. (Във връзка с това през 2013 влезе в експлоатация подводният жп тунел „Мармарай” на стойност 4 млрд. щ.д с дължина 13.6 км, с 1.5 км подводна част под Босфора). От германския Дуисбург пътят се насочва към ключовия холандски пристанищен център Ротердам, след което се спуска към Венеция.

Морското измерение, известно като „Морския път на коприната” тръгва от Гуанджоу и преминава през провинциите Гуанси и остров Хайнан преди да потегли на юг към ключовия за световната търговия пролив Малака. От малайзийската столица Куала Лампур пътят преминава през индийския град Калкута (Колката) и пресича Индийския океан като достига бреговете на Кения. Предполага се, че морското измерение на Пътя на коприната ще обхване и Шри Ланка. От кенийската столица Найроби трасето следва на север към Африканския Рог и Червено море, за да влезе в Средиземно море през стратегически важния Суецки канал. Морският път на коприната прави важна спирка в атинското пристанище Пирея и се съединява със своя сухоземен събрат „Новият път на коприната“ в италианското пристанище Венеция.

Ако интеграционният проект „Източно партньорство” на ЕС за бившите съветски републики или инициативата на САЩ за „Големия Близък Изток”, предвиждат налагането на „ценностна” демокрация, в китайската визия за сътрудничество отсъстват политически условия. Китайският „копринен” проект се отличава и от руския евразийски проект, разчитащ на реинтеграцията на постсъветското пространство под егидата на Москва главно чрез инструментариума на геополитическата и геокултурната доминация. Пътят на коприната цели да засили търговския и културния обмен на Поднебесната със света. Това са региони с население близо 3 млрд души и перспективни пазари. Самото название Път на коприната е отражение на историческата мисия на Китай като източник на търговия със стоки и обмен на информация, познания, култура и технологии. Чрез икономиката Пекин се стреми да изгради по-тесни политически и културни отношения със страните, през които преминава Пътят на коприната. Китайското разбиране е, че тези отношения следва да се изграждат върху принципите на взаимното уважение, зачитане на суверенитета и ненамеса във вътрешните работи, независимо от тежестта на дадената държава в системата на международните отношения. Ако се осъществи в пълния си обем, амбициозният китайски суперпроект предполага интегрирането на значителен брой стратегически важни транспортно-инфраструктурни и енергийни трасета и морски пристанища, търговско-инвестиционни, научно-технически, информационно-технологични центрове в три континента - Азия, Африка и Европа.

Пътят на коприната е китайският отговор на предизвикателствата на икономическата глобализация на света. Важна негова особеност е, че ГЧР се явява пресечна точка и на двете измерения на Пътя на коприната. Освен това изграждането на китайски плацдарм за икономическо навлизане в ГЧР и Източна Европа е елемент от китайската евразийска стратегия, с която ще бъдат принудени да се съобразяват и руските евразийски, и евроатлантическите стратези.

Активизиране на отношенията с централно и източноевропейските страни

Вторият вектор обхваща отношенията на Пекин със страните от Централна и Източна Европа. Китай използва икономическата стагнация и липсата на сериозни инвестиции в Европа като предпоставка за икономическо навлизане в Централна и Източна Европа (по-специално в Югоизточна Европа). Пекин смята, че Брюксел не е успял да гарантира на тези страни достоен напредък след включването им в евроатлантическото геополитическо пространство. Ако първата вълна от приети в ЕС държави от Централна Европа през 2004 усетиха ползите от реализацията на частични инфраструктурни преобразования, страни като България бяха деиндустриализирани и деаграризирани, изоставайки осезаемо от водещите държави в Евросъюза.

Според китайското държавно ръководство Брюксел не разполага с достатъчно ресурси и ясна концепция за модернизация на икономиките на новоприетите страни членки на ЕС. По тази причина Пекин е готов да заеме тази ниша, като предлага реализацията на важни инфраструктурни проекти в замяна на продоволствени и селскостопански стоки. През 2012 стокообменът между Китай и страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) възлиза на 20 млрд. щ.д., което е 10% от общия стокообмен на КНР с ЕС.

През ноември 2013, на фона на провалената среща на върха на „Източно партньорство“ във Вилнюс, в тила на ЕС - в Букурещ, се проведе среща на 16 европейски държави от ЦИЕ с високопоставена китайска делегация начело с китайския министър-председател Ли Къцян. След форумите в Будапеща през 2011 и Варшава през 2012 това е третата среща между високопоставени политици от ЦИЕ и Китай. Румънската столица не е избрана случайно за провеждането на срещата. Букурещ смята Китай за най-надеждния си дългогодишен азиатски партньор, а за Пекин Румъния е най-лоялният му партньор в ЕС. На срещата Пекин обяви решението си за откриване на кредитна линия от 10 млрд щ.д. за реализация на големи съвместни инфраструктурни проекти в страните от региона. Резултатите от преговорите демонстрират желанието на Китай да развива пълноценни отношения със 16-те държави от ЦИЕ без менторството на Брюксел. ЕК безуспешно се опитва да откаже 16-те от договореностите с Китай. Еврокомисията обвинява Пекин в провеждане на политика „разделяй и владей”, а от източноевропейците изисква да спазват общоевропейския солидарен подход по отношение на развитието на отношенията на ЕС с трети държави. В отговор на критиките, Пекин твърди, че не иска да внася разкол в ЕС, а предлага сътрудничество, което ще допринесе за балансираното развитие в Европа.

На четвъртата подобна среща на високо равнище в Белград през декември 2014 са съгласувани основните направления на сътрудничество между КНР и ЦИЕ. Първото направление акцентира върху разгръщането на пълноценна търговия чрез свързване на пристанищата с железопътните и автомобилните инфраструктури. Във връзка с това е договорено изграждането на стратегически транспортен коридор Унгария - Сърбия - Македония - Гърция, който да свърже гръцкото пристанище Пирея с пазарите в Югоизточна и Централна Европа. Второто направление касае сътрудничеството за осъществяването на мащабни инфраструктурни проекти и експлоатационното им обслужване. Страните от региона могат да оползотворят китайския проектантско-технологичен и инженерно-строителен опит в тази сфера. Китайските машини и оборудване за изграждането на инфраструктура – транспортна, пристанищна, логистична и пр., са конкурентоспособни на международния пазар. Третото направление предвижда формирането на работещ механизъм за инвестиционно финансиране, който да обслужва реалния сектор на икономиката. Китайското правителство предлага да се съгласуват финансови и инвестиционни параметри на сътрудничество между КНР и ЦЕИ, при запазване водещата роля на пазарния принцип за правене на бизнес. Пекин насърчава страните от ЦИЕ да се възползват от оповестената на Букурещката среща специалната кредитна линия. Освен това Китай планира създаването на инвестиционен фонд в размер на 3 млрд щ.д., като планира да насочи 1 млрд. от тях за съвместни проекти.

Съществува потенциал за ръст на търговския стокообмен между Китай и ЦИЕ. Чехия, Унгария, Румъния, Сърбия и Гърция разглеждат сериозно китайските предложения и са готови да стартират реализацията на редица инфраструктурни, транспортни, енергийни и селскостопански проекти. Китай вече участва в модернизацията на пристанищни центрове в Гърция и Румъния. Пекин помага за облекчаване на дълговата криза на Гърция, изкупувайки част от суверенния й дълг и прави солидни инвестиции в пристанището в Пирея и в международното летище в Атина. Китай е отпуснал заем на гръцкото правителство за обновяване на гръцкия търговски флот и закупуването на 162 кораба от Поднебесната. Китай държи една трета от световния корабостроителен пазар, докато гърците контролират значителна част от международните морските превози.

Състоянието на българо-китайските търговско-икономически отношения не съответства на интензивния двустранен политически диалог. Китайското ръководство гледа на страната ни като на перспективен партньор и приятел. В Китай високо ценят факта, че България е втората държава в света, която признава КНР през 1949. Наскоро България стана първата страна, превела и издала книгата на сегашния държавен ръководител на КНР Си Дзинпин „Китайската мечта”. На представянето й в София присъства и президентът Плевнелиев. София обаче подцени срещата в Белград, в която участва само на ниво вицепремиер за разлика от другите държави от ЦЕИ, представени от своите държавни и правителствени ръководители. На този фон България изостава от балканските си съседи в привличането на значими китайски инвестиции за развитие на икономиката. Сглобяването на китайския лек автомобил Great Wall в Ловеч остава най-емблематичната китайска производствено-технологична инвестиция у нас. Китайските делови среди и компании с политическата подкрепа на държавата регистрират сериозен интерес за участие в реализацията на големи наши инфраструктурни проекти (например, участие в търга за строителство на третия лъч на софийското метро, строителството на стратегически тунел под връх „Шипка”, който да свърже транспортната мрежа на Северна и Южна България и магистрала „Черно море”). Но отказът на българското правителство за предоставяне на държавна гаранция за момента блокира реализацията на тези инвестиционни намерения.

Китайското позициониране в Кавказко-Каспийския регион.

Третият стратегически вектор на Пекин в ГЧР засяга отношенията му със страните от Южен Кавказ. Регионът е важно свързващо звено между Каспийско и Черно Море, но и източник на стратегическа нестабилност, заради трите неразрешени „замразени” (а всъщност тлеещи) етнонационални конфликти. Китай е политически неутрален по отношение на натрупаните противоречия между Армения и Азербайджан, заради Нагорни Карабах и между Грузия и Русия, заради Южна Осетия и Абхазия. За разлика от другите външни сили, Пекин не носи негативния исторически багаж на разделянето и противопоставянето на кавказките народи. Южнокавказката политика на Пекин изхожда от следните съображения. Първо, Пекин използва икономическия инструментариум и „меката сила” (културния и образователния обмен и публичната дипломация) за реализиране на китайските дългосрочни интереси в богатия на ресурси и история Южен Кавказ. Второ, Пекин разглежда геополитическото си позициониране в региона като превенция срещу проникването на тюркско влияние в северозападния уйгурски мюсюлмански регион на Китай. Южен Кавказ е географски, политически и културно свързан с Централна Азия и Пекин се опасява от превръщането му в коридор за инфилтриране на радикалния ислям на китайска територия. Геополитически погледнато, се наблюдава частично препокриване на китайските, руските и иранските интереси в Южен Кавказ. Русия би могла да разглежда китайското позициониране като част от стратегията за неутрализиране влиянието на ЕС и САЩ в региона. Китайските инвестиции в Южен Кавказ индиректно ще помогнат за социално-икономическия напредък и на руския Северен Кавказ и за премахване на питателната почва за разпространение на радикалната ислямистска идеология в региона.

Пекин постепенно разгръща активно търговско-икономическо, енергийно и културно-образователно сътрудничество с Азербайджан, Армения и Грузия след извоюване на тяхната независимост и установяване на дипломатически отношения в началото на 90-те години на миналия век.

Китайско-азербайджанските делови форуми се материализират в конкретни споразумения. Едно от тях например, предвижда изграждането на азербайджанска територия на технологичен център за производство на поточни линии за производство на оптични кабели, компютърни системи, мобилни сондажни платформи за добив на газ и нефт, материали за съхранение и пакетиране на селскостопанска продукция и пр. Китайски фирми се конкурират успешно с руски и западни енергийни компании за достъп до азербайджанските енергийни ресурси. Втората по големина след „Петро-Чайна” китайска нефтопреработваща и химическа компания „Синопек Груп” с преобладаващо държавно участие (76%) през периода 2002-2003 получава правото да проучва нефтените находища „Курсанги-Карабагли – K&K” и „Гобустан” в Азербайджан. Проектът K&K осигурява добива на 300,000 тона суров петрол и представлява най-голямото шелфово находище. След посещение в КНР и Сингапур, представителите на СОКАР – държавната азербайджанска нефтена компания – договарят азербайджански нефтени доставки за Китай. Енергийното китайско-азербайджанско сътрудничество се допълва с договорености за изграждането на инфраструктура, ремонт и реконструкция на топло- и водноелектрически централи. Китайска национална компания за електрическо оборудване печели търг за рехабилитация на азербайджанска ТЕЦ и модернизацията на седем енергоблока, които произвеждат 45% от електроенергията в страната. След рехабилитацията на централата мощността и трябва да достигне 2500 мегавата. Китайската електрическа компания участва и в ремонта на каскадата на Мигначевирската ВЕЦ (с капацитет от 430 мегавата), която заема важна част в осигуряване на енергийния баланс на Азербайджан.

Китай присъства активно в арменската икономика. Съвместното китайско-арменско предприятие за производство на синтетичен каучук Шанси-Наирит е пример за успешно индустриално сътрудничество. За неговото стартиране през 2003 са инвестирани 300 млн. щ.д., осигуряващи производството на 30 000 тона синтетичен каучук и 100 млн. щ.д печалба годишно. Арменската държава държи 40% дял в предприятието. Пекин участва в модернизацията на арменската енергийна система, по-специално в ремонтните и рехабилитационни дейности на пети енергоблок на Хразданската ТЕЦ. Частният китайски бизнес също стъпва на арменския пазар. През 2010 41 фирми с китайско капиталово участие стартират дейността си в Армения – търговия на едро с хранителни стоки, напитки, цигари, текстилни стоки и обувки, търговия на дребно с медикаменти, медицински консумативи, козметика, електроуреди, облекло и ресторантьорство. Китай има интерес да участва във важен геополитически транспортно-инфраструктурен проект – изграждане на жп линия, която да свързва Армения с иранските пристанища в Персийския залив. Реализацията на този амбициозен проект ще отвори вратата на Ереван до Централна, Южна и Югоизточна Азия, Пекин получава пазарен достъп в Южен Кавказ.

Китай навлиза икономически и в Грузия. Предприети са стъпки за откриването на филиал на Китайската банка за развитие в страната и за насърчаване на взаимната търговия и инвестиции. Грузинците предлагат участие на китайския капитал в модернизирането и разширяването на пристанището в Поти. Китайско-грузинските енергийни отношения се материализират в изграждане на хидроенергийна инфраструктура. Базираната в провинция Съчуан китайска вносно-износна електрическа компания изгражда през 2001-2004 най-голямата след независимостта на Грузия водноелектрическа централа в Кхадори с капацитет от 24 мегавата. Сред приоритетните сфери на сътрудничество е транспортната инфраструктура. Пекин има интерес да се включи в изграждането и експлоатацията на жп линията Баку - Тбилиси - Карс. Китайската корпорация „Синохидро” и китайските железници печелят международен търг, обявен от грузинското правителство, за реконструкция на стратегически тунел, свързващ източната със западната част на Грузия и изграждане на жп пръстен околоТбилиси, който е важен елемент от транспортното развитие и сигурност на Грузия. Стойността на 30-келометровия пръстен е 353.5 млн. щ.д., в това число изграждането на каскади, тунели и други инфраструктурни обекти.

Културно-образователният обмен на Китай с трите южнокавказки републики се изразява в откриване на културно-информационни центрове. Функционират успешно и филиали на Института „Конфуций” в столиците на трите кавказки републики, спомагащи за популяризиране на китайския език и култура. Тече обмен на студенти, аспиранти и университетски преподаватели на базата на сключени двустранни образователни спогодби.

Определен дискомфорт в отношенията създава значителния приток на китайски гастарбайтери в трите кавказки републики. Само в Азербайджан те вече наброяват над 7000 души (според официалната статистика), като при това значителна част се заселват не само в градовете, но и в селските райони. В автономната грузинска република Аджария (в градовете Батуми и Кобулети) се увеличава броят на китайските търговски обекти и ресторанти (близо 600). Китайската работна ръка подбива местния трудов пазар, тъй като китайските работници са непретенциозни, работливи и нископлатени (със средни възнаграждения от 90 щ.д. на месец). Според грузинско-китайско споразумение, китайската компания „Хуалинг” ще строи мащабен жилищен комплекс със статут на специална икономическа зона, който може да се обособи като бъдещия „Чайна таун” в Тбилиси. Растящият брой законно и незаконно работещи китайски имигранти в Южен Кавказ може да се окаже източник на сериозно социално-икономическо напрежение в приемащите ги кавказки държави. На определен етап този хуманитарен аспект на отношенията може да стане предмет на сериозни дискусии и търсене на решение на междудържавно равнище.

Китай не иска да поема неизбежните геополитически пасиви от признаването на Нагорни Карабах, Абхазия и Южна Осетия. Освен официалните призиви за търсене на мирно решение на „замразените” конфликти в Южен Кавказ, Пекин не се ангажира с посреднически функции. Все пак той поддържа неофициални отношения, включващи развитието на стопански, хуманитарни и културни връзки със самопровъзгласилите се и непризнати държавно-териториални образувания. Тези връзки се осъществяват от китайските делови среди, а не от официалните китайски власти. С Абхазия китайците се опитват да реализират проекти в сферата на селското стопанство, геронтологията, спорта, туризма и по линия на вноса на китайски потребителски стоки на абхазкия пазар. Абхазия има свой почетен консул в Пекин, който лобира за интересите на републиката в Азиатско-Европейската континентална консултативна група. Абхазкото т.нар. Външно министерство е назначило специален пратеник за развитие на отношенията си с Азиатско-Тихоокеанския регион. Отношенията на Пекин с анексираната от Армения азербайджанска територия Нагорни Карабах са функция на китайско-арменските отношения. Китайски предприемачески фирми участват в реализацията на проекти в сферата на строителството, преработката на камъни и изграждането на хидроенергийни мощности в Нагорно-Карабах. С Южна Осетия отношенията са предимно в хуманитарната и производствена сфера. През 2008 Пекин оказва хуманитарна помощ на Цхинвали с оглед преодоляване на последиците от въоръжения му конфликт с Тбилиси. Съгласно споразумението между Северна Осетия и Съчуан, се изгражда руско-китайски производствен парк в сферата на леката промишленост, който осигурява 1000 работни места в Южна Осетия.

Позиционирането на Китай в Черноморско-Азовския регион

След разпадането на Съветския съюз Пекин заявява своя стратегически интерес спрямо Черноморско-Азовския басейн и по специално Крим и прилежащите райони – Донбас, в Източна Украйна и Ростовска област на Руската Федерация. Регионът е интересен за Китай от гледна точка на развитие на търговията, селското стопанство и инвестициите в енергийната сфера. През 2011 Китай е сред основните икономически партньори на Крим, като 40% от вноса в автономната република е с китайски произход. Китай сътрудничи с Крим в изграждането на аграрни комплекси, фабрика за производство на комбиниран фураж, хладилни камери и др. Финансирането на тези проекти трябваше да се осъществи от Китайската вносно-износна банка и Китайската национална инженерна и машиностроителна корпорация. Инвестиционните намерения на Пекин включваха строителството на комбинирана топлоелектрическа централа с мощност от 700 мегавата на стойност 800 млн. щ.д. на мястото на АЕЦ Шчелкино, чието строителство беше изоставено през 1989. Централата трябваше да се захранва с природен газ чрез специално разклонение на газопровода Якой – Феодосия - Керч. В китайските планове влизаше суровината за централата да се осигурява чрез подаване на газ от украинския шелф. Китай имаше готовност да предостави на Украйна сондажна платформа на лизинг от 200 млн. щ.д. за добив на газ и нефт.

Разразилата се през миналата 2014 украинска криза ще промени, но едва ли ще спре амбициозните китайски планове в Черноморско-Азовския басейн. След инкорпорирането на Крим към Руската Федерация китайска делегация води разговори с новото руско ръководство в Крим. Китай проявява интерес негови компании да участват в изграждането на дълбоководно пристанище и в строителството на моста през Керченския пролив.

Украинското предизвикателство пред Китай

Като носител на азиатския културен модел, китайската дипломация не демонстрира емоционалност и откровеност. Изказванията на високопоставените китайски функционери и дипломати са сдържани, умозрителни и премерени. Китайците се опасяват, че един път озвучена, тяхната позиция вече не може да бъде променяна в зависимост от динамично променящата се конюнктура, защото това може да се изтълкувано като израз на двойни стандарти. Китайският партийно-държавен „истъблишмент“ бавно и предпазливо формулира съгласувана външнополитическа позиция по даден международен казус или криза, след което последователно отстоява оповестената позиция в дългосрочен план. Така се случва и по въпроса за украинската криза, защото инкорпорирането на Крим в Руската Федералия и фактическото сепариране на индустриално важния Донбас от Украйна представлява сериозно геополитическо предизвикателство за Поднебесната в Големия Черноморски регион. Освен това, за озвучаването на кардинален преход от един външнополитически курс към друг Китай използва ръководители от втория ешелон на властовите структури. В този контекст трябва да се разглеждат изказванията на и.д. директор на Департамента за Европа и Централна Азия в китайското Външно министерство Гуй Цунюй и на заместник-началника на отдела на ЦК КПК по международните връзки Чжоу Ли, според които КНР се отнася отговорно и внимателно към решаването на националните въпроси и във връзка с това не приема референдумите като начин за извоюване на независимост (Макао например, иска да проведе референдум за принципите на бъдещите си отношения с континентален Китай, което е предизвикателство пред китайския интегритет и национална сигурност). В този смисъл Китай не приема и Кримския референдум като легитимна форма на смяна на суверенната принадлежност на полуострова, но в същото време приема тезата, че Крим е земя, исторически свързана с Русия. Квинтесенцията на китайската позиция е, че Пекин не поставя под въпрос териториалния интегритет на Украйна, но по същество приема фактическата геополитическа промяна на статута на Крим. По въпроса за Крим Китай отчита важността му за националната сигурност на Русия. Индикациите обаче са, че Пекин не би подкрепил под никаква форма евентуално едностранно официално признаване от страна на Кремъл на самопровъзгласилите се Донецка и Луганска народни републики.

Заключение

КНР е в процес на избистряне на самостоятелна стратегия за позициониране в Големия Черноморски регион. Регионът представлява важен плацдарм за проникването на Поднебесната в Кавказ, ЦИЕ и Близкия изток. През него преминават важни стратегически пътни и енергийни трасета и са съсредоточени значими енергийни ресурси, така необходими за развитие на втората по-големина икономика в света. Китайската стратегия за ГЧР ще подпомогне реализацията на китайския геостратегически проект за възраждането на Великия път на коприната. Китай навлиза в региона ненатрапчиво чрез инструментариума на търговско-икономическите, инвестиционните и културно-образователните отношения при зачитане на суверенитета и без поставяне на политически условия за сътрудничество.

Наблюдава се приемственост на китайския подход по отношение на Азиатско-Тихоокеанския регион, БРИКС и, респективно, ГЧР. В усилията си за изграждане на многополюсен свят Пекин е заинтересован от възстановяване на Русия като самостоятелен полюс в системата на международните отношения. В същото време Китай не желае да участва в съюзи срещу други държави, тъй като е заинтересован от мирното обединение с Тайван в обозримо бъдеще. Развитието на равноправни и взаимоизгодни стопански и културни отношения с всички страни на всички континенти е ключов елемент на китайската външна политика. Китай е носител на своя собствена национална ценностна система, различна от скалата на ценностите на Запада, и не се притеснява да я отстоява в международен план.

Литература:

Дергачов, В. (2014). Геополитическая трансформация в Черноморском регионе и проблемы безопасности в Восточной Европе [Онлайн: http://recensio.info/stati/513-geopoliticheskaya-transformatsiya-v-chernomorskom-regione-i-problemy-bezopasnosti-v-vostochnoj-evrope Извлечено на 17.02.2015]

Крутиков, Е. (2014) Мы хорошо знаем историю принадлежности Крыма. г. „Взгляд” [Онлайн: http://vz.ru/world/2014/11/21/716499.html Извлечено на 17.02.2015]

Чернов, В. (2014) Крым станет „щелковым”. [Онлайн: http://portnews.ru/comments/print/1745/?backurl=/comments/ Извлечено на 17.02.2015]

CNPC-Азербайджан (2014). [Online:http://www.cnpc.com.cn/ru/asbj/asbj_index.shtml Извлечено на 17.02.2015]

Babayan, D. (2014). The People’ Republic of China in the Azov-North Black Sea Sub-region: Present  State and Future Plans [Онлайн: http://www.ca-c.org/journal/2012-04-eng/03.shtml Извлечено на 17.02.2015]

Babayan, D. (2014) New Silk Roads in the Southern Caucasus: Chinese Geopolitics in a Strategic Region [ Online: http://yalejournal.org/article_post/new-silk-roads-in-the-southern-caucasus-chinese-geopolitics-in-a-strategic-region/ Извлечено на 17.02.2015]

China's 'New Silk Road' Vision Revealed (2014). [Online: http://thediplomat.com/2014/05/chinas-new-silk-road-vision-revealed/ Извлечено на 17.02.2015]

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

След трагичните януарски събития в Париж се появиха множество анализи относно причините за извършените във френската столица терористични нападения, както и кой би могъл да извлече най-голяма полза от тях. В същото време, новите карикатури на пророка Мохамед, публикувани вече след нападението на ислямистите в изданието Charlie Hebdo, провокираха крайно негативната реакция на мюсюлманската общност (а и не само нейната) както в самата Франция, така и по света. Някои от появилите се в тази връзка анализи например, акцентират върху факта, че през декември 2014 сатиричният седмичник е станал собственост на семейство Ротшилд, което, според авторите на въпросните анализи, съзнателно поддържа конфронтационната линия за да увеличи тиража на списанието (нараснал от 60 хиляди на няколко милиона) и, съответно, печалбите си. Други пък изразяват опасения, че терористичните нападения ще послужат като предлог за налагането на тотален полицейски контрол и ограничаване демократичните права на гражданите на ЕС.

Факт е, че основният въпрос на провелата се на 19 януари 2015 среща на външните министри на държавите членки на Съюза беше обсъждането на "неотложни мерки за засилване на борбата с тероризма", в чиято основа е приемането на своеобразна европейска версия на американския т.нар. "Патриотичен акт" (Uniting and Strengthening America by Providing Appropriate Tools Required to Intercept and Obstruct Terrorism Act of 2001), който беше използван от Вашингтон за установяването на тотален контрол не само върху американските граждани, но и върху тези на други (включително съюзни на САЩ) държави. Доколкото беше пряко засегната от атентатите, Франция пое инициативата, стартирайки в националните медии дискусия за активното прилагане на приетия през октомври 2014 нов закон за борба с тероризма. Както съобщи премиерът на страната Манюел Валс, за укрепване на мерките за сигурност в страната са мобилизирани 122 хиляди полицаи, военни и жандармеристи и се откриват 2680 нови места в специалните служби и армията с цел осъществяване на контрол над "лицата, пораждащи опасения за националната сигурност". Според него, в момента броят на тези хора е около 3000 души, от които 1300 са френски и чужди граждани, живеещи на територията на страната и подържащи връзки с терористичните групировки в Сирия или Ирак, плюс още 500 човека, станали известни на службите в резултат от проверките на джихадистките сайтове. За реализацията на тази програма, в рамките на следващите три години, ще бъдат изразходвани 425 млн. евро. Тя обаче, поражда множество въпроси, включително, дали подобни мерки са оправдани, ако действително става дума само за три хиляди екстремисти.

Транснационалните терористични мрежи

Всъщност, транснационалният тероризъм в съвременния свят е системен феномен, който обикновено е тясно свързан и дори представлява своеобразно продължение на официалната политика, обслужваща интересите на основните глобални геополитически играчи. Това рядко се признава публично, но не е тайна за никого. Разбира се, напоследък сме свидетели и на друг феномен, свързан с тероризма на индивидуално или локално ниво, който по правило няма общо със сериозната политика, но това не променя принципно нещата.

Международният тероризъм, като инструмент за упражняване на влияние върху политическите процеси от едни или други политически субекти, се използва от немалко съвременни правителства, политически партии, големи корпорации, религиозни движения и организирани престъпни групи.

Както е известно, през втората половина на ХХ век, т.е. по време на студената война между САЩ и Съветския съюз, и двете страни прибягваха към нестандартни методи на силово въздействие, извън рамките на традиционната война, доколкото наличието на големи ядрени арсенали направи прекия конфликт между тях крайно проблематичен. Така, СССР и комунистическият блок бяха склонни да подкрепят левите и националистически светски, включително откровено екстремистки, движения от типа на Националния фронт за освобождение на Южен Виетнам, западногерманската "Фракция Червена Армия" (RAF), италианските "Червени бригади", Организацията за освобождение на Палестина, Народното движение за освобождения на Ангола и много други, използващи в рамките на своята активност радикални силови мерки. В тази връзка си струва да припомним за подкрепата, която получава от Източния блок такъв известен международен терорист като Илич Рамирес Санчес (Карлос "Чакала"). На свой ред, САЩ и съюзниците им подкрепяха множество крайнодесни формации, както и радикалните ислямисти, чиито интереси в сферата на геополитиката и глобалната икономика съвпадаха с американските.

Мнозина западноевропейски и американски анализатори смятат, че дипломацията и специалните служби на САЩ имат много сериозна "заслуга" за появата и възхода на такъв вече глобален феномен, като радикалния ислямизъм. Това се отнася и за появата на организации като Ал Кайда, Движението Талибан или Ислямска държава. Впрочем, в различни периоди американските специални служби си сътрудничат и с отделни организирани криминални мрежи, включително италианския и американския клонове на Коза Ностра, калабрийската Ндрангета или MS13 (Mara Salvatrucha - транснационална криминална група, възникнала в Лос Анжелос през 80-те, съставена предимно от латиноамериканци и действаща в САЩ, Канада, Мексико и Централна Америка - б.р.). Твърди се, че в Европа това се отнася и за албанската мафия. Впрочем, други играчи, като специалните служби на Китай, Саудитска Арабия или Франция, също имат свои "клиенти" сред екстремистките и терористични групировки и движения. Тоест, на практика, екстремистките движения и организации, практикуващи тероризъм, са интегрална част от съвременния политически пейзаж, независимо от декларациите на официалните институции в едни или други държави, които обвиняват противниците си, че подкрепят радикалите, но никога не са склонни да признаят, че и те самите го правят.

Тази ситуация се промени значително през последните двайсетина години, след разпадането на двуполюсния модел. След краха на Съветската империя, без подкрепа остана цялата създадена от нея система от "клиенти" (политически режими и движения), включително склонните да използват терористични методи. В същото време, такива държави като САЩ, Саудитска Арабия, Катар, Пакистан и някои други, продължават да използват подобни "инструменти" за прокарването на собствените си геополитически интереси. В тази връзка си струва да припомня, че преди две години управлението на такава ключова държава в Близкия Изток като Египет попадна в ръцете на организацията "Мюсюлмански братя", смятана от мнозина на Запад за "терористична". Това обаче не попречи режимът на президента Мохамад Морси (издигнат от "братята" през 2012 и свален от армията с преврат година по-късно) да получи подкрепата на Вашингтон (както в лицето на Барак Обама, така и на влиятелна фигура като сенатора републиканец Джон Маккейн) и на Анкара.

Изкушението международните терористични мрежи да се използват за решаването на конкретни политически и икономически въпроси се дължи на множеството предимства на този метод. Той, в частност, дава възможност за нанасяне на сериозен ущърб на геополитическия противник, без това да налага открита конфронтация с него, включително с помощта на т.нар. "стратегия на управлявания хаос". Освен това използването на криминални и екстремистки мрежи решава въпроса за финансирането, защото нелегалните операции не се контролират от официалните държавни и обществени институции. На практика е невъзможно да се проследи цялата верига за получаване на необходимите средства и тяхното използване, което позволява да бъдат избегнати евентуални обвинения в незаконни действия и риска от влошаване имиджа на държавата, която си позволява подобни неща, освен това затруднява възможностите за противодействие на противниковите специални служби. Друго важно предимство на използването на терористичните мрежи са ниските разходи и много по-лесното им проникване на територията на противника. Ако кадрите за редовната армия и специалните части се нуждаят от продължителна подготовка и изискват много сериозни средства, а използването им за различни "нерегламентирани" цели е рисковано (да не говорим, че може да окаже деморализиращо въздействие върху обществото на страната, използваща подобен инструментариум), участниците в терористичните мрежи обикновено са доброволци, преследващи свои собствени цели, които се включват спорадично във въоръжени нападения и по нищо не се отличават от местното население. В терористичните екстремистки мрежи професионалисти са само ръководителите от най-високо и средно ниво, които по-трудно могат да бъдат разобличени или ликвидирани и това на практика ги прави слабо уязвими. Не по-малко важен момент в сътрудничеството с терористичните мрежи е фактът, че винаги можеш да се разграничиш от тях и дори да ги обявиш за "глобална заплаха", т.е. за заплаха срещу теб самия. Илюстрация за това е твърдението на командващият иранската паравоенна организация «Басидж» генерал Мохамад Реза Нагди, че американските специални служби са участвали в създаването на Ислямска държава за да разширят влиянието си в региона на Близкия Изток, а сега обявяват тази терористична огранизация за заплаха.

Според главния редактор на френското специализирано издания Defence Ришар Лабевиер (автор на бестселъра „Доларите на терора: Съединените щати и ислямистите“), интересът на Вашингтон към използването на екстремисти, включително ислямски, е възникнал непосредствено след Втората световна война, когато САЩ си поставят задачата да установят контрол над близкоизточните държави и най-вече над тези, разполагащи с големи петролни ресурси. За да го постигнат те трябва да ограничат влиянието на Москва и регионалните и съюзници, които са предимно арабски националисти като Гамал Абдел Насър, Муамар Кадафи, Хафез Асад, а по-късно и Саддам Хюсеин. И тъй като по онова време Съветите са ползват със значителен авторитет в мюсюлманския свят, за Вашингтон е изключително важно да промени това. Отлична възможност да го направи възниква след съветската военна интервенция в Афганистан през 1979.

Според Лабевиер обаче, първата стъпка към формирането на този функциониращ повече от половин век стратегически съюз между ислямистите и САЩ са направени още през февруари 1945 с подписването на т.нар. „пакт Куинси“ (по името на американския крайцер, където става това) между президента Франклин Рузвелт и саудитския крал Абдел Азис, с който американците се превръщат в привилегирован купувач на саудитския петрол и на практика поставят добива му под свой контрол. Освен това, те получават възможност да разположат свои военни бази в този стратегически важен от геополитическа гледна точка район на света. Подписването на въпросното споразумение става отправна точка за формирането на транснационални ислямистки мрежи, чиято основна цел е ограничаване влиянието на светския национализъм и левите идеологии в мюсюлманския свят, не без основание смятани за „инструмент на съветското геополитическо влияние“. Съвместно със Саудитите, САЩ се заемат да създадат алтернатива, базираща се на ислямистката идеология, която по онова време стремително губи почва. Според тази идеология, светският национализъм и увлеченията по социализма са насочени против единствената истинска религия – исляма, а за неин основен носител първоначално е набелязано движението „Мюсюлмански братя“, което от този момент нататък започва да се ползва с благосклонността на американските специални служби и финансовата подкрепа на Саудитска Арабия.

Този нов инструмент на геополитиката на САЩ в региона се оказва знаков, защото позволява използването на такова мощно оръжие като исляма против американските противници в региона и най-вече срещу Съветския съюз. Съкрушителната му ефективност е демонстрирана особено ясно в битката срещу съветската окупация на Афганистан, а след разпадането на Съветската империя, той бива използван и в постсъветското пространство, превръщайки се в своеобразна „ахилесова пета“ на възникналите върху нейните руини нови държави с преобладаващо мюсюлманско население. Тази стратегия (с която, освен САЩ, в течение на дълги години бяха ангажирани и държави като Саудитска Арабия, Пакистан и Катар, а според някои - и Турция) стимулира появата на Движението Талибан, Ал Кайда, Джабхат ан-Нусра, Ислямска държави и редица други подобни организации. Терористичните мрежи демонстрират изключително добра приспособяемост, сред доказателствата за което са данните за сътрудничеството между лидери на Ал Кайда и най-голямата латиноамериканска криминална корпорация MS13, разполагаща със свои структури в десетина държави в двете Америки и контролираща гигантски бизнес, свързан с трафик на наркотици, рекет и пране на пари.

В чисто методологичен план, транснационалните терористични мрежи се базират на принципа, заложен и в основата на концепцията за мрежоцентричната война, разработена под ръководството на президента на Военноморския колеж на САЩ вицеадмирал Артър Сибровски (1942-2005). В технологичен план, терористичната мрежа отговаря на най-съвременните изисквания на този тип войни, доколкото в основата и е обменът на информация между всички участници в нея. Днешният транснационален екстремизъм и престъпност представляват интегрално пространство, притежаващо всички признаци на традиционната армия и държава и способно да осъществява различни видове широкопрофилна активност - например да работи с медиите, с идеологическата и финансовата сфери, както и да подменя функциите на традиционната държава (както го правят Революционните въоръжени сили на Колумбия - FARC, Движението Талибан в Афганистан или Ислямска държава в Сирия и Ирак) и да осъществява военни операции с различна интензивност. При това, ако съществуването и бъде застрашено, терористичната мрежа може да ограничи и дори да прекрати активността си в една точка на света, прехвърляйки я в друга и създавайки съвършено нова конфигурация.

Освен това транснационалните терористични мрежа се развиват с пълен синхрон с хода на прогреса, особено по отношение използването на медиите и социалните мрежи. Ислямска държава например активно използва Twitter и Youtube (виж статията на д-р Боян Хаджиев "Интернет стратегията на Ислямска държава", в бр.1/2015 на Геополитика - б.р.). За страничния наблюдател може да изглежда странно, но водачите на ИД редовно изготвят бизнес доклади за активността на организацията, организират пътувания в завладените от нея територии и снимат качествено направени филми, пропагандиращи нейната идеология. Тероризмът е част от съвременния свят на всички възможни нива: социално, медийно или политическо, той е интегриран в глобалната икономическа структура и се е превърнал в нейна органична част. В този смисъл, лозунгите за борба с международния тероризъм, които чуваме напоследък, в повечето случаи имат само символично значение, именно защото транснационалните терористични мрежа продължават да се използват като ефективен инструмент за прокарване на собствените геополитически интереси.

Съществуват ли реални механизми за борба с транснационалния тероризъм

Както е известно, феноменът на транснационалния тероризъм и възможностите за успешна борба с него се дискутират от доста години насам. Няма как да се отрече, че през този период мащабите на терористичните нападения нараснаха, а престъпните мрежи вече плътно покриват всички континенти на планетата, но истината е, че консенсусът почти всяка отделно взета престъпна активност да бъде обозначавана като "глобална", съдейства за легитимирането на новия статут на тероризма. Представата за тероризма като заплаха за цялото човечество и нов глобален враг позволява формирането на цял комплекс от нови механизми в сферата на вътрешната и външната политика в света, а като него естествен и доминиращ център се очертават САЩ.

Нерядко проблемът с тероризма се разглежда в контекста на глобалната демократизация, поставяйки на преден план въпроса, как развитието на глобалния пазар влияе върху транснационалния тероризъм? Така, според професора от Харвардския университет Джефри Франкел, откритите международни структури стимулират разширяването на терористичните мрежи, докато Дрю Шауб от Университета на Пенсилвания смята, че глобализацията намалява риска от терористични нападения. Така или иначе, световният тероризъм обикновено се разглежда като страничен играч в процеса на глобализация, като повечето изследвания в тази сфера се основават на тезата, че всяко екстремистко политическо действие е в разрез с тенденциите към разширяване на отвореното общество и пазара. Дали обаче наистина е така?

В историята на тероризма има множество примери на кървава борба за определени ценностни устои, противопоставящи се на културната, религиозна или политическа експанзия. Дали обаче е коректно този феномен да бъде определян като "глобален тероризъм", представяйки го едва ли не за основното огнище на съпротива срещу глобализацията? Защото истината е, че терористичните групировки много често са били използвани и продължават да се използват като инструмент в големите геополитически игри. Показателно в тази връзка е, че екстремистите могат да бъдат представяни и като "борци за свобода" и като "кръвожадни радикални елементи", в зависимост от контекста. Пример за това е, че преди две години американският сенатор Джон Маккейн отиде в Сирия за да се срещне там с "борците за демокрация срещу кървавия режим на диктатора Асад", които днес формират гръбнака на т.нар. Ислямска държава. Ето защо, лозунгите за подновяване на борбата срещу "световния тероризъм" не звучат особено убедително при положение, че едни терористи (например либийските, сирийските или чеченските ислямисти) се обявяват за "борци за свобода", а други за "врагове на демокрацията". В крайна сметка подобен "световен тероризъм" се оказва много удобен медиен продукт, който може да придобие най-различни смислови форми. Впрочем, когато се говори за "световен тероризъм", може ли той да се представя като "антиглобализационен феномен"? Залагайки на геополитическите противоречия, терористичните организации в целия свят са пример за циничен и изключително мащабен бизнес.  В качеството си на ключов "инвеститор", Саудитска Арабия поддържа мрежа от ислямистки организации на всички континенти, а САЩ, които подкрепят въоръжените отряди на сирийската опозиция, продължават да си затварят очите за присъствието на многобройни кадри на Ал Кайда в техните редици. Тоест, в днешната информационна епоха въоръжените екстремистки групировки могат да играят най-разнообразни роли, при това дори без да го осъзнават. Опитвайки се обикновено да решат своите регионални проблеми и вдъхновени от съвършено утопични идеали, редовите терористи се превръщат във фон на грандиозен спектакъл, чиято крайна цел, според редица западни анализатори, е "утвърждаването на американския модел на глобализация".

Всичко това поражда основателни съмнения относно това, доколко тероризмът е реално предизвикателство срещу устоите на сегашния световен ред и, дали не се използва по-скоро като инструмент за укрепването му. Защото много терористични формации бяха създадени като своеобразни "марионетки", обслужващи определени геополитически цели. Не е изненада и, че по-късно някои от тях прекъснаха връзката със своите създатели, опитвайки да се позиционират като самостоятелни играчи. В това отношение прословутата Ислямска държава е поредния пример за "чудовище, създадено в лабораторията на борците с "глобалния" тероризъм". В кървата си битка за налагането на "истинския ислям" тази организация на практика се стреми да ликвидира суверенитета на държавите и културното многообразие на региона. След като не успяха да свалят сирийския диктатор (каквато беше целта, на онези които ги финансираха  и подкрепяха с оръжие), радикалните ислямисти се насочиха към други цели (и се сдобиха със собствени източници на приходи), вероятно различни от тези на бившите им "кукловоди". Последните обаче не са особено обезпокоени от това, защото подобно развитие се вписва в т.нар. "стратегия на управлявания хаос", да не говорим, че е повод за подновяване на позаглъхналата през последните години война срещу "световния тероризъм". Съществуват обаче много сериозни опасения, че тази война няма да бъде спечелена и то не защото терористите са непобедими, а защото съществуването им е в интерес на големите оръжейни корпорации (гарантирайки им гигантски печалби), на глобалните медии, определящи облика на "външния враг", както и на онези политически елити, които предпочитат да мобилизират населението на планетата за борба срещу подобни изкуствено отгледани чудовища, вместо да се заемат с разрешавенето на реалните проблеми, пред които е изправен съвременният свят.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Мнозина у нас вероятно се питат, защо напоследък Китай става толкова интересен за политиците и бизнесмените в България? Почти всяка седмица в страната ни пристигат китайски бизнес делегации, а български компании от различни браншове летят към необятната азиатска страна. Впрочем, ако за нас, българите интересът към Китай се пробуди сравнително отскоро, той е обект на изключителното внимание на политици и бизнесмени от целия свят от поне трийсетина години насам. Три посещения на най-високо ниво в Пекин – на вече бившия премиер Пламен Орешарски и тогавашния председател на парламента Михаил Миков, както и на президента Росен Плевнелиев, осъществени в рамките само на пет месеца (края на 2013 – началото на 2014) са красноречиво доказателство, че все пак се опитваме да наваксаме пропуснатото в тази посока. Отчасти, отговорът на въпроса за интереса българските политици и бизнесмени към Китай е свързан с това, че:

- В продължение на вече доста години Китай е „фабриката на света” и един от най-големите трезори на планетата.

- Докато ЕС и България се бореха с кризата, най-многолюдната държава на планетата се утвърди като втората по големина икономика в света с темпове на растеж, които не падат под 7% годишно.

- От две-три години насам страните от Източна Европа откриха за националните си икономики Китай. Всъщност, по-скоро Китай пръв потърси връзки с тази част от Стария континент. Срещата в Полша на вече бившия китайски премиер Уън Дзябао с ръководителите на източноевропейските правителства, по време на която беше обявена китайска кредитна линия за 10 млрд. долара, стана ясен знак за необходимостта от сътрудничество в условията на сериозна конкуренция.

В момента Източна Европа си съперничи с мощните икономики на Великобритания, Германия и другите стари членове на ЕС за вниманието и сътрудничеството на Китай.

Както е известно, между есента на 2012 и пролетта на 2013 в Пекин плавно беше извършена смяна на поколенията в управлението на страната на най-високо ниво. През ноември 2013 Третият пленум на ХVІІІ конгрес на ККП затвърди курса на икономическо развитие и засили акцента върху пазарната икономика, т.e. формира прогнозируема бизнес среда в страната.

За Пекин не е без значение „вписването” на източноевропейците в приоритетите на китайската външна политика. През 2014 се навършиха 65 години от обявяването на Китайската народна република и установяването на официални българо-китайски отношения, което бе добър повод да се активизира и политическият диалог между двете страни.

Предварителните нагласи

Още преди заминаването си за Пекин българският президент Росен Плевнелиев заяви в интервю за китайската агенция „Синхуа”, че иска предстоящото му посещение "да отвори колкото се може повече врати и да подсили отличните българо-китайски отношения”. Според него, визитата е „стъпка в правилната посока, към задълбочаване и разширяване на сътрудничеството” .

В делегацията на президента бяха включени председателят на Комисията по външна политика и Групата за приятелство България-Китай в НС Янаки Стоилов, заместник-министрите на външните работи и на транспорта, председателят на Българската академия на науките акад. Стефан Воденичаров, секретари на държавния глава, както и над 30 представители на българския бизнес, водени от главния изпълнителен директор на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ) Евгени Иванов.

В състава на бизнес делегацията присъстваха и цели браншови организации, представляващи българския бизнес в съответните сектори и обединяващи десетки фирми: Българската асоциация на производителите и износителите на облекло и текстил (БАПИОТ), Българската асоциация на софтуерните компании (БАСКОМ), Българската асоциация на износителите, Българо-китайската търговско-промишлена камара, Българо-китайската асоциация за бизнес развитие, Българския център за развитие, инвестиции и туризъм в Китай. В нея бяха включени и изпълнителният директор на Национална компания „Индустриални зони”, както и представители на компании от секторите на информационните технологии и производството на дигитални продукти, производството и дистрибуцията на вина и храни, производството на енергия от възобновяеми източници, текстилната индустрия, фармацията, екотехнологиите и производството на екопродукти, туристическият и консултантският бранш, изграждането на спортни съоръжения и т.н.

Ако оставим настрана политическото говорене и взаимните уверения за „традиционното приятелство”, което е „укрепнало във времето”, и желанието „добрите двустранни отношения да се надградят, да станат още по-ефективни и да се отворят нови хоризонти на съвместното сътрудничество”, както и гордостта, че България е втората държава, която е признала КНР, държавното посещение на българския президент в Китай от 12 до 15 януари 2014 действително постави началото на нов етап в българо-китайските отношения.

След премиера и председателя на парламента, президентът Росен Плевнелиев беше третият висш представител на властта у нас, пристигнал в Пекин в рамките на само пет месеца. Освен това той бе първият държавен глава, посетил Китай през 2014. За последно такова посещение направи президентът Петър Стоянов през май 1998, по покана на тогавашния китайски президент Дзян Дзъмин.

Визитата на Плевнелиев, на която китайските медии отдадоха „голямо и специално значение”, премина не само под знака на 65-годишнината от установяването на двустранните дипломатически отношения между България и Китай, но бе добро начало за отбелязването ѝ. В този контекст беше логично и широкото и отразяване в китайския и българския печат. Китайските журналисти, политолози и анализатори многократно цитираха думите на държавния глава Си Дзинпин, че „независимо от промените в международната обстановка и във вътрешен план през тези години, двустранните ни отношения запазиха стабилно равнище”, а българските им колеги акцентираха върху прогнозата на нашия президент, че „предстои отношенията между България и Китай да бъдат издигнати на ново, по-високо ниво” и, че „страната ни ще играе конструктивна роля в насърчаването на отношенията с Китай и на тези между Централна и Западна Европа и Китай”. В ексклузивно интервю, дадено по време на българо-китайския икономически форум пред „Чайна Дейли”, българският президент подчерта, че основополагащи в отношенията между България и Китай са „доверието, приятелството и традицията”.

Състоянието на българско-китайските икономически отношения

По данни на БНБ обемът на китайските инвестиции в страната ни през 1996-2012 е бил

82.1 млн. евро. През последното десетилетие двустранният стокообмен между България и Китай е отбелязал ръст от 400%, а повече от 20 български градове и региони вече са установили тесни връзки с китайски партньори.

През 2012 двустранният стокообмен между България и Китай е надхвърлил 1,738 млрд. долара, като българският износ за Китай е 762 млн. Този впечатляващ 80%-ов ръст нарежда Китай на второ място след Турция сред експортните ни дестинации извън ЕС. През 2013 стокообменът възлиза на 1,888 млрд. долара, а през първите десет месеца на 2014 – на 1,567 млрд.

Тези факти са повече от показателни и потвърждават, че България все повече се ориентира към износ на стоки за Китай, чиито стойности през последните години стремително нарастват. Според търговският съветник в посолството ни в Пекин Нели Нанова, усилията, които тя и представляваната от нея служба полагат за балансиране стокообмена, дават резултати и „промяната на търговските взаимоотношения между България и Китай е видима не само на високо равнище, но се забелязва и от обикновените граждани”. Тя е много положителна и се дължи на няколко важни фактора.

На първо място, през последните години китайското правителство лансира програма за балансиране на износа и вноса, акцентирайки върху вноса на стоки в страната.

На второ място, Пекин насърчава вътрешното потребление, което, от своя страна, е предпоставка за засилването на двустранните икономически отношения.

На трето място, напоследък в Китай се оформя стабилна средна класа, която бързо се замогва, а стандартът на живот на китайското население непрекъснато се повишава. Оттам и засиленото търсене на европейски стоки на вътрешния китайски пазар.

Всички тези фактори безспорно обуславят зачестилите посещения на български делегации в Китай.

Президентът Плевнелиев също отчете, че „отношенията ни са отлични на всички равнища – от кметовете до президентите на двете страни”, и определи като цел на посещението си в Пекин продължаване на политическия диалог на най-високо равнище и активизиране на двустранните търговско-икономически и инвестиционни отношения, като акцентът пада върху привличането на повече китайски инвестиции у нас. Според него, идеята е през следващите пет години „търговският обмен между България и Китай да се удвои”, тъй като има отлични възможности не само за увеличаване на китайските инвестиции в България, но и за разширяване на техния спектър.

Осемте приоритетни области, в които страната ни търси възможности за привличане на китайски инвеститори са: електроника и електротехника, информационни технологии и аутсорсинг, химическа и фармацевтична промишленост, машиностроене, транспорт и логистика, хранителна промишленост, земеделие и здравеопазване.

Разчитайки да привлече част от общия кредитен ресурс от 10 млрд. долара, които Пекин предвижда за Инициативата за сътрудничество с Централна и Източна Европа, България проявява интерес към китайски инвестиции в инфраструктурата – проектите за изграждане на тунел под Шипка и на хидросъоръжение на река Дунав при Никопол-Турну Мъгуреле, АМ „Черно море”, железопътни и хидросъоръжения, както и възможностите за съвместно изграждане на мостове по река Дунав. В транспортно-логистичния сектор, България предлага на концесия речни и морски пристанища, летища, индустриални зони, както и енергийни проекти, възобновяеми енергийни източници, нови технологии и иновации. В тази връзка президентът Плевнелиев посочи, че България има амбициозна програма, която предвижда изграждането на нови 21 индустриални зони и горещо приветства китайската Инициатива за сътрудничество със страните от Централна и Източна Европа (16+1), отбелязвайки, че между държавите от региона вече има конкуренция на качествени проекти, които могат да бъдат финансирани с кредитния ресурс на китайското правителство от 10 млрд. долара в рамките на Инициативата. Освен това страната ни е четвъртата от региона след Унгария, Румъния и Полша, която получава статут на „всестранно приятелско сътрудничество и партньорство с Китай”. В тази връзка президентът Росен Плевнелиев отправи апел към китайския бизнес да инвестира в България и да се възползва от изгодните възможности, които страната ни предлага, за да стъпи на европейския пазар. Като предимства на България той посочи:

- През страната ни преминават най-много трансевропейски транспортни коридори (тя е единствената в ЕС, през чиято територия преминават цели пет трансевропейски транспортни коридора).

- Индустриалната зона в Божурище и карго-летището в Стара Загора дават достъп едновременно до няколко европейски коридора.

- България разполага с добре образовани кадри.

- Страната има конкурентни предимства като регионален център в областта на информационните и комуникационните технологии.

- Българският потенциал в областите на машиностроенето, текстилната индустрия, логистиката.

- Благоприятните условия за чуждестранни инвестиции у нас, включително едни от ниските в Европа данъчни ставки за бизнеса и за гражданите, сравнително стабилната банкова система (посещението на Плевнелиев беше осъществено преди фалита на КТБ – б.р.), макроикономическата стабилност и ниският държавен дълг

Като допълнителен мотивиращ фактор за повече китайски инвестиции държавният глава открои процеса на икономическо възстановяване у нас и в ЕС, като цяло. Тук е мястото да посоча, че поканата към Китай да използва България "за да стъпи на европейския пазар" бе доста закъсняла, защото китайците отдавна не само са „стъпили“ на европейския пазар, а тотално са го превзели.

Какво интересува потенциалните китайски инвеститори

Сред по-важните български инфраструктурни обекти, в които китайските компании демонстрират готовност да инвестират и които бяха обсъдени на бизнес срещите, съпътстващи миналогодишното посещение на държавния ни глава в Пекин, са:

- Тунелът под Шипка и Черноморската магистрала. Една от водещите китайски държавни компании в строителството China Construction предлага да го изгради, като според старшия и мениджър Сун Дъбин, вече са водени разговори с българската страна, както и с френски и американски компании, освен за този проект, и за изграждането на магистрала Черно море.

- Възможностите за съвместно изграждане на мостове по река Дунав и хидроенергийни комплекси.

- Предоставянето на концесии на китайски компании на български черноморски и дунавски пристанища.

- Сред конкретните проекти по линия на тристранното сътрудничество България – Румъния – Китай, който е обсъждан в разговорите на най-високо равнище, е изграждането на мост и хидроцентрала на река Дунав в района на Никопол-Турну Мъгуреле.

Важен момент е, че представителите на китайските фирми, проявили сериозен интерес към горепосочените обекти и по-конкретно към строежа на тунела под Шипка, магистралата „Черно море” и мостовете на Дунав, искат от българската държава да гарантира за тях, което президентът Плевнелиев коментира така: „Не е задължително да предоставяме държавни гаранции. Има много и най-различни форми и говорихме за това да има нов интегриран и по-креативен подход”.

Седем компании, чиито ръководители участваха в делегацията водена от Плевнелиев, привлякоха интереса на местните партньори, а китайският премиер Ли Къцян поиска от България да улесни издаването на визи за китайски туристи;

В рамките на посещението беше подписано официално съвместно комюнике за укрепване на всестранното сътрудничество между България и Китай и „издигането на българо-китайските отношения до ниво на стратегическо партньорство“, прието след пленарните разговори на двете делегации, начело с президента Росен Плевнелиев и председателя на КНР Си Дзинпин. Страната ни е четвъртата държава от Централна и Източна Европа, която получава такъв статут, след Унгария, Румъния и Полша.

Беше подписан Меморандум за сътрудничество между КРИБ, представляван от главния изпълнителен директор Евгений Иванов, и Китайския съвет за насърчаване на международната търговия с председател Уан Дзифей. Заедно с партньорите си от Централна и Източна Европа, Съветът ще създаде съвместна Асоциация за насърчаване на търговията, която да стимулира взаимния обмен и сътрудничество между фирмите от страните участници. Уан Дзифей се ангажира лично, че ще бъдат положени допълнителни усилия от китайска страна за „балансирано развитие на двустранното търговско сътрудничество”, в чиито рамки китайската страна да стимулира вноса на български стоки, а българските фирми да участват още по-активно във форумите на Съвета за насърчаване на двустранната търговия. Същевременно китайските фирми ще бъдат стимулирани да влагат средства в България, възползвайки се от благоприятния инвестиционен климат.

Сред другите важни документи бе меморандумът за разбирателство, подписан от Уан Джъсюн - президент на Федерацията на индустрията и търговията в Шанхай, и Евгени Иванов - главен изпълнителен директор на КРИБ, споразумението за икономическо и търговско сътрудничество между Китайския съвет за насърчаване на международната търговия CCPIT (клон Шанхай) и Българският център за развитие, инвестиции и туризъм в Китай, както и споразумението за сътрудничество в областта на туризма, като китайската страна изрази готовност да поощрява туристическите пътувания на гражданите си в България.

По време на срещата между заместник-министъра на икономиката и енергетиката Бранимир Ботев, който е и председател на Междуведомствената работна група за проекти в туризма и заместник-изпълнителният директор на Българската агенция за инвестиции Константин Джатев, от една страна, и представители на Beijing Urban Construction Group, проявяващи интерес да инвестират в българския туризъм, от друга, беше подчертано, че през последната една година България бележи 5,5%-ов ръст на чуждестранните туристи, т.е. над средния показател за Европа. „Туризмът е ключова индустрия за страната ни и има дълги традиции”, заяви зам.-министър Ботев. 13,6% от националния ни БВП се формира от този сектор, което е доста над средното европейско и световно ниво. Според международни анализи, България има потенциал да увеличи близо 4 пъти капацитета си в планинския и ски туризма, които, заедно с морския, са сред основните предлагани продукти в тази сфера .

Подписаната Междуправителствена спогодба за сътрудничество в областта на морския транспорт пък предоставя възможности за разширяване на търговските контакти и осигурява по-надеждна защита на превозвачите от двете страни. Беше подписан и Меморандум за разбирателство между министерствата на културата. Подготвя се и откриването на културни центрове на България и на Китай в Пекин и в София.

Китайският премиер Ли Къцян предложи на България помощ в мащабните проекти и по-конкретно „активно участие в изграждането на инфраструктурата на България”.

На 13 януари в Пекин беше подписан Протокол за фитосанитарните изисквания за износ на земеделска продукция, в това число и люцерна, от България за Китай, което е нов тласък за един от приоритетите в българо-китайските отношения – аграрния сектор.

България и Китай търсят нови форми на сътрудничество в селското стопанство, което има потенциал да се превърне в ново значимо направление на двустранното сътрудничество.

Като изключително важно постижение в тази област може да се определи съпричастността на Китай към „стратегическия български приоритет” – развитие на земеделието и производството на храни. Представителите на китайския бизнес имат желание за „крупни инвестиции в земеделския сектор” и най-вече за изграждането на фабрики за производството на храни, а не само за износ на сурова земеделска продукция. Работи се за ускоряване подписването на споразумения и за износ на българско мляко и млечни продукти, в това число сирене и кашкавал, както и на месо, месни продукти и субпродукти, колбаси и деликатеси.

Направени са значителни постъпления за премахване на съществуващите в момента бариери пред българските производители заради санитарните изисквания на Китай, в резултат от което се очаква „отпушване на износа на български млечни и месни изделия за китайския пазар”. Според шефа на КРИБ Евгени Иванов, ще бъде подписано споразумение в областта на санитарните норми, което да позволи износа на мляко, месо и месни продукти”. Процедурата по подписването му ще е по-кратка от обичайната, защото България вече е част от групата със специален статут, благодарение на приетото Комюнике за всестранно приятелско партньорство.

Седем договора на обща стойност 60 млн. евро сключиха компании от бизнес делегацията, придружаваща президента Плевнелиев по време на официалното му посещение в Китай. Това е приблизително 1/5 от сегашния търговски стокообмен между двете страни и ще доведе до разширяване му. Нещо повече, всички тези сделки са експортно ориентирани и „не става въпрос за внос на китайски стоки и услуги, а обратното – за износ на български стоки и услуги, софтуерни услуги разработване на дизайн на хотелски стаи”.

По време на Българо-китайския бизнес-форум в Пекин (14.01.2014) иновативната фирма Walltopia, световен лидер в производството на изкуствени катерачни стени, чиято производствена база се намира край Ловеч, подписа Меморандум за стратегическо партньорствo с Jihua Group, част от китайския холдинг Xinxing Cathay International.

Споразумението е за изграждане на 30 развлекателни центрове за практикуване на екстремни спортове в Китай през следващите пет години. Договорените поръчки са с индикативна стойност 50 млн. евро. Обемът е значителен не само на фона на общата сума на договорите, сключени от българската бизнес делегация в Китай, но и на фона на резултатите от дейността на фирмата в България. Според изпълнителния директор и собственик на компанията Ивайло Пенчев, приходите за 2013 само на българското дружество ще достигнат 25 млн. лв, а сключените до този момент договори за работа подсигуряват ръст с около 50%.

Договор за сътрудничество подписаха българската компания Евродизайн БГ и китайската Shenzhen Dnets Technology Co. Ltd., Така, Евродизайн, която е специализирана в разработването, производството, инсталирането и поддръжката на мултимедийни и комуникационни системи в хотелите, се върна от Китай с поръчки за 6 млн. евро.

Беше подписан Меморандум за инвестиции между българската компания Маунтин Парадайс АД и китайската China HK Int’l Investment Group Ing., която стана партньор на собственика на курорта „Маунтин парадайс” в Банско в областта на недвижимите имоти, където ще инвестира 1 млн. евро.

На свой ред Българско Розово Масло ЕООД постигна споразумение за износ на продукти от розово масло с китайската Shanghai BZ Cosmetic Trading Private Limited. Компанията на Лъчезар Динев ще доставя продукти от розово масло, прилагани най-вече в козметиката.

Две водещи китайски държавни строителни корпорации направиха конкретно предложение за участие в изграждането на автомагистрала „Черно море”. Тя е сред предложените от страната ни проекти за финансиране в рамките на Инициативата на Китай за сътрудничество със страните от Централна и Източна Европа и един от тези, към които китайският бизнес проявява най-силни апетити. В тази връзка президентът Плевнелиев оцени високо желанието на Китай да подкрепи модернизацията и развитието на страните от региона, разглеждайки този акт като „част от цялостното сътрудничество между Китай и Европа”, от една страна, и като „силен инструмент” за стимулиране на двустранните отношения между България и КНР, от друга.

Като реален резултат и голямо постижение може да бъде отчетено обявяването на стипендии за 50 български студенти в Китай, които са извън договорената квота на реципрочни начала. Освен това предстои да бъдат увеличени и квотите за обмен на студенти между България и Китай и за задълбочаване на сътрудничеството в образованието.

Договорено беше посещението в България на група китайски експерти, които да приемат окончателно правилата за съвместен бизнес, така че те да не противоречат на европейското и китайското законодателство. Тя включва представители на Китайската банка за развитие, както и на водещи инфраструктурни компании, които да одобрят предложените от Българо-китайската комисия за икономическо сътрудничество проекти. Страната ни ще бъде посетена и от представители на китайски високотехнологични фирми, сред които водещ китайски производител на компютри. Очаква се китайската делегация активно да участва в преговорите за карго-зона „Загора“ край Стара Загора, която е в процес на подготовка. На територията на летището в града ще се търсят възможности за изграждането на логистични центрове.

Заключение

След като глобалният икономически „мотор“ Китай демонстрира качествено нови стандарти за реформи, превръщайки се в „модел на света” (по признанието и на самия Плевнeлиев)|, българският президент изрази желание България също „да стане част от този голям успех”. След многобройните си срещи на най-високо ниво в Пекин държавният ни глава е убеден, че има „сериозни перспективи за българо-китайските отношения” и в скоро време ще видим конкретните измерения на разширяването на китайските инвестиции и бизнес в България като целта е „през следващите пет години търговският обмен между България и Китай да се удвои”.

Повод за позитивни очаквания от миналогодишното посещение на президента Росен Плевнелиев в Пекин дава не само интензивният политически диалог, осъществен в китайската столица, но и активното търсене на нови форми за сътрудничество и конкретните договорености в областта на търговско-икономическото сътрудничество между двете страни, както и предприетите стъпки за тяхната реализация. От една страна, китайската Програма за подкрепа на проекти на страни от Централна и Източна Европа на стойност 10 млрд. долара предлага големи възможности, от друга, Китай представлява изключително динамичен пазар с огромен потенциал за българските стоки, технологии и продукти.

И докато при посещението на тогавашния премиер Орешарски в Китай в края на 2013, въпросът беше, какво и къде биха инвестирали китайците в България, визитата на президента Плевнелиев демонстрира, че вече е пробуден интересът към това, какво ние бихме могли да изнасяме в Китай. Интересът на китайците е основно към земеделска продукция, храни, вино, мляко, млечни и месни произведения и розови продукти.

В заключение ще цитирам отново президента Плевнелиев: „Когато има такова голямо доверие и такова голямо приятелство между две нации, бихме искали да отворим нови хоризонти“. Няма спор, че тези хоризонти вече са отворени. Остава да видим, как точно ще се възползваме от това.

* Институт по история към БАН

{backbutton}

Мнозина смятат, че новата китайска геополитическа игра в Евразия е безпрецедентна по своите мащаби в съвременната история. Както посочва в тази връзка бразилският анализатор Пепе Ескобар: "Времето, когато "бащата на китайските реформи" Дън Сяопин призоваваше страната съзнателно да се стреми да не изпъква на международната сцена, отдавна отмина". Разбира се, вътрешата стабилност и успешната реализация на икономическите реформи, лансирани от президента Си Дзинпин, продължават да са първостепенен приоритет за управляващите в Пекин. В същото време, те трябва да се справят с такива предизвикателства като вълненията в Хонконг, Тибет и Синцзян, мирната интеграция на Тайван, разрешаването на териториалните спорове в Южнокитайско море, отношенията с основните китайски конкуренти в Азия - Индия и Япония, или проблемите, които създават някои китайски съюзници на континента, като Северна Корея или Пакистан. Отделна, макар и по-далечна цел е да бъдат блокирани плановете за увеличаване на американското военно присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион, включително чрез изграждането на мощен флот, разполагащ с достатъчно ядрени подводници, както и на модерни военновъздушни сили, без при това да бъде провокирана паника във Вашингтон от нарастващата "китайска заплаха".

Новите пътища на коприната

В същото време, предвид факта, че американският флот ще продължи в обозримо бъдеще да контролира глобалните морски търговски маршрути, Китай усилено реализира мрежата от т.нар. "нови пътища на коприната" на територията на Евразия. Краен резултат от осъществяването на тази впечатляваща стратегия трябва да стане триумфът на интегрираната инфраструктура: мрежа от шосета, скоростни железопътни линии, тръбопроводи и пристанища, които да свържат китайските тихоокеански пристанища със Западна Европа и Средиземноморието. Следвайки в обратна посока маршрута на легендарния средновековен пътешественик Марко Поло, един от ключовите участъци на тази мрежа ще стартира от някогашната имперска столица Сиан към Урумчи, в провинция Синцзян, за да продължи оттам през Централна Азия, Иран, Ирак и Турция, стигайки до Венеция. Друг морски "Път на коприната" пък тръгва от провинция Фудзиен, преминава през Малакския пролив, Индийския океан и кенийското пристанище Момбаса, за да стигне до Средиземноморието през Суецкия канал. Взети заедно, те формират това, което Пекин нарича Икономическия пояс на пътищата на коприната.

Стратегията на Китай е създаването на взаимносвързана мрежа, обединяваща пет ключови региона: Русия (основният мост между Азия и Европа), Централна Азия, Югозападна Азия (където ключова роля се възлага на Иран, Турция, Саудитска Арабия, Ирак и Сирия), Кавказ и Източна Европа (включително Беларус, Молдова и, в зависимост от нейната стабилност, Украйна), както и групата, включваща Афганистан, Пакистан и Индия, в качеството на своеобразен "бонус".

Друг подобен "бонус" може да стане свързването на икономическия коридор Бангладеш - Китай - Индия - Мянма с коридора Китай - Пакистан, което би осигурило на китайците привилегирован достъп до Индийския океан. Цялата тази система от автомобилни трасета, скоростни жп линии, тръбопроводи и комуникационни мрежи биха обвързали региона с Китай. Както посочва в статията си в индийския ежедневник Hindu президентът Си Дзинпин: "комбинацията между "фабриката на света" и „офиса по поддръжка на планетата“ трябва да създаде най-конкурентната производствена база и най-привлекателния потребителски пазар".

В своеобразен център на процеса на реализация на стратегията на китайското настъпление към Европа се е превърнала столицата на провинция Синцзян Урумчи и провеждащото се там ежегодно изложение „Китай-Евразия“, което е най-мащабното в Централна Азия. От 2000 насам един от основните приоритети на Пекин е урбанизацията на тази пустинна, но богата на петрол провинция и нейната индустриализация, без оглед на разходите и  с всички възможни средства. Сред тях е и бързата китаизация на региона и смазване на всеки опит за демонстрация на недоволство от страна на местното уйгурско население. Неслучайно китайският генерал Ли Ячжоу наскоро нарече Централна Азия: "най-апетитния трофей, който небесата могат да подарят на днешен Китай".

Същността на китайската визия за нова Евразия е изложена подробно в книгата на професор Ван Жиси (ръководител на Центъра за международни стратегически изследвания към Пекинския университет) „Походът на Запад: ребалансирането на китайската геостратегия“, появила се през 2012. Най-доброто, което може да противопостави на амбициозните планове на Пекин администрацията на Обама е „морското сдържане“ на китайците в зоната между Индийския океан и Южнокитайско море, както и изкуственото изостряне на конфликтите и формирането на стратегически алианси по цялата периферия на Китай, от Япония до Индия (в същото време доминираната от САЩ НАТО е ангажирана в сдържането на Русия в Източна Европа).

Преградите пред пътищата на коприната

Газовата „сделка на века“ на стойност 400 млрд. долара, която Путин и Си Цзинпин сключиха през миналата 2014, постави основите на изграждането на тръбопровода „Силата на Сибир“, което стартира в Якутск. По него китайците ще получават руски природен газ. Впрочем, това е само началото на базиращия се на общите енергийни проекти стратегически алианс между двете държави.

Между другото, както отбелязват германските икономически експерти, потокът от стоки по новите пътища на коприната няма да е еднопосочен, т.е. само от Китай към Европа. Не по-малко мащабен ще бъде товарният транзит в обратната посока, за което говори и непрекъснато нарастващият брой контейнерни влакове от различни европейски градове (при това не само от Германия, Полша или Холандия, но дори от Испания) към основните китайски индустриални центрове. Впрочем, прогнозите сочат, че още през 2018 Китай може да се превърне в основния търговски партньор на Германия, изпреварвайки САЩ и Франция.

Пречка за развитието на тази тенденция обаче е новата студена война срещу Русия, която поражда сериозни разногласия вътре в Европейския съюз. В момента антируският лагер в него обединява Великобритания, Швеция, Полша, Румъния и прибалтийските постсъветски държави. Проруският лагер пък се оглавява от Италия и Унгария (близки до техните са и позициите на Чехия и Словакия). Германия пък е ключът към това, дали бъдещето на ЕС ще бъде свързано със спускането на нова "Желязна завеса" на Изток, или - напротив - със осъзнато "движение на Изток", с крайна цел формирането на единно търговско-икономическо пространство от Лисабон до Владивосток. Друга ключова държава в това отношение е Украйна. Ако тя запази неутралитета си и бъде федерализирана (което се подкрепя от Москва, но категорично не се приема от Вашингтон) възможността за "движение на Изток" ще се запази. Ако пък не, шансовете за формирането на континентална ос Берлин - Москва - Пекин изглеждат повече от съмнителни.

Впрочем, съществува и друг вариант на икономическа интеграция в Евразия. Както е известно, Вашингтон усилено работи за създаването на Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (ТТІР) с Европа и за сходно Транстихоокеанско партньорство (ТТР) в Азия. И двете са инструмент за глобализацията на американските корпорации, а целта им е очевидна: да попречат на възхода на икономикета на държавите от групата BRICS и другите нововъзникващи пазари, укрепвайки американската глобална доминация.

Налице са два много важни знака за това, че зад тези икономически проекти се крият чисто геополитически цели - ТТР не включва Китай, а ТТІР не включва Русия. И с това, разбира се, са наясно и в Пекин, и в Москва. Всъщност, мнозина представители на европейския бизнес (особено на аграрния) открито заявяват, че ТТІР е просто своеобразна икономическа версия на такава "рудиментарна структура" (думите са на китайския призидент Си Дзинпин) като НАТО.

Тоест, сред държавите от ЕС и най-вече сред тези от Южна Европа съществува много сериозна съпротива срещу ТТІР, а в Азия - срещу ТТР (резерви към него демонстрират, в частност, Япония и Малайзия). Именно това позволява на китайците и руснаците да залагат на "новите пътища на коприната" и формирането на нов тип търговски отношения в Евразия, ключова роля за което може да изиграе доминираният от Русия Евразийски съюз. И тук обаче от изключително важно значение е поведението на германските финансови и индустриални среди, за които отношенията с Москва продължават да са изключително важни, затова те следят последното развитие на събитията с нарастваща тревога. Тази тревога е дори по-голяма, отколкото опасенията на Берлин за останалия, обхванат от кризата, Европейски съюз (който през последните пет години на три пъти беше поразен от рецесия). В крайна сметка, Германия вече е истинския лидер на Европа - тя е по-важна за нея, отколкото такива институции като Европейската централна банка, МВФ, или дори Европейската комисия.

Интересно е, че когато германският канцлер Меркел посети Пекин през есента на 2014, медиите на обърнаха голямо внимание на факта, че визитата и даде необходимото политическо ускорение на такъв мащабен стратегически проект като изграждането на непрекъснат скоростен железопътен коридор (или по-скоро мрежа от коридори) между Пекин и Берлин. Ако бъде реализиран, той несъмнено ще се превърне в своеобразен транспортен и търговски "магнит" за десетки държави по цялото протежение на маршрута от (Източна) Азия към (Западна) Европа. Този коридор, който ще минава през Москва, може да сеокаже  изключително важен интеграционен фактор в евразийския суперконтинент, както и най-големия кошмар на Америка.

Последиците от "загубата" на Русия

Както е известно, на последната среща на върха на НАТО в Нюпорт беше взето решение за разполагането на ограничени "сили за бързо реагиране" в близост до руските граници при възникването в бъдеще на кризи от типа на украинската. Няколко дни преди това в столицата на Таджикистан Душанбе се проведе подобна среща на Шанхайската организаиция за сътрудничество (ШОС), която се смята от мнозина западни анализатори като възможния азиатски аналог на Северноатлантическия пакт. Медиите в Западна Европа и САЩ не обърнаха особено внимание на форума на ШОС, макар че там страните-членки се споразумяха за приемането в организацията на Индия, Пакистан, а малко по-късно - и Иран. Последиците от това могат да се окажат много сериозни. Индийският премиер Нарендра Модри лансира собствена версия на Пътя на коприната, което кара някои експерти да прогнозират възстановяването на икономическата ос Пекин-Делхи, което радикално би променило геополитическата карта на Евразия, особено ако към нея бъде привлечен и Иран.

Тоест, ШОС бавно но сигурно се провръща в най-важната международна организация в Азия. Очевидно е, че сред дългосрочните и цели ще бъде отказът от използването на долара в международната търговия, използвайки вместо това в търговията с енергоносители „петроюана“ или „петрорублата“. Очевидно е също, че САЩ никога няма да бъдат поканени в ШОС.

Всички тези неща обаче, ще се случат в бъдеще. В момента Кремъл дава ясни сигнали, че е склонен да преговаря с Белия дом, а Пекин никога не ги е прекратявал. За съжаление, поне засега администрацията на президента Обама все още разчита на американската технологична и военна мощ за да си извоюва максимално изгодни позиции в Евразия, което според мнозина анализатори е "една доста късогледа политика". В същото време, Пекин разполага с достъп до всички световни пазари и огромни свободни финансови средства, а пък Москва притежава гигантски количества енергоносители и други ресурси. Тристранното сътрудничество между Вашингтон, Пекин и Москва несъмнено би било от полза и за трите държави, но Обама изглежда не го съзнава.

Затова можем да очакваме, че Китай и Русия ще задълбочат стратегическото си партньорство, привличайки и други евразийски регионални държави. Пекин съвсем правилно заложи на това, че конфронтацията между САЩ (НАТО) и Русия заради Украйна ще принуди Путин да се обърне на Изток. В същото време Москва осъществява тази трансформация твърде предпазливо, съзнавайки сложните проблеми с които е свързана тя.

Руският път на коприната

Миналата година стана ясно, че китайците са склонни да финансират с 242 млрд. долара и да осигурят необходимите технологии за изграждането високоскоростна жп линия, която ще позволи от Пекин до Москва да се стига само за два дни. А, както е известно, Китай разполага с достатъчен технологичен капацитет, да не говорим, че притежава много повече свободни финансови средства, отколкото намиращата се в стагнация Европа, откъдето руснаците досега купуваха своите високоскоростни влакове "Сапсан". Както вече споменах, през миналата 2014 сътрудничеството между Китай и Русия получи силен тласък в резултат от охлаждането на отношенията между САЩ и ЕС, от една страна, и Москва - от друга. Това касае и високоскоростните жп превози. Така, през октомври 2014 руското Транспортно министерство и руските железници (РЖД) подписаха с китайския Държавен комитет по развитието и реформите и китайската жп корпорация меморандум за сътрудничество в тази сфера. Сред целите му е проектирането на евразийски високоскоростен транспортен коридор Москва-Пекин, през Казахстан, включително висоскоростна жп магистрала Москва-Казан. Общата дължина на новата линия ще надхвърли 7 хиляди километра, а времепътуването ще е само два дни. На руска територия тя ще свърже Центъра, Поволжието и Уралския икономически регион, след което ще премине през Казахстан. Третият и участък пък ще свърже Западен (Урумчи) и Централен (Пекин) Китай. През ноември 2014 вицепрезидентът на РЖД Александър Мишарин заяви, че строителството на новия "път на коприната" ще отнеме между 8 и 10 години. От гледна точка на мащабите и значението и, високоскоростната жп линия Москва-Пекин спокойно може да се сравнява с изграждането на Суецкия канал, което навремено оказва незабавно и грандиозно въздействие върху цялата глобална търговия, позволявайки прекосяването на света за рекордно кратки срокове.

Един мащабен проект

Китайско-руското партньорство за създаването на нов "път на коприната" е също толкова важно, колкото и историческото споразумение за доставката на 30 млрд. куб. м руски природен газ годишно в Китай за 400 млрд. долара, подписано през май 2014. Сред другите знакови споразумения между двете страни е и суаповата сделка за обмен на рубли и юани на обща стойност 24 млрд. долара, както и договорът за избягване на двойното данъчно облагане.

Впрочем, не само Китай демонстрира желание да инвестира в руски проекти (за разлика от поразения от стагнацията ЕС). В самата Русия се променя отношението към китайските инвеститори, като сред примерите за това е допускането на китайски акционери (които могат да получат до 49% от акциите, на стойност 4-5 млрд. долара) в разработването на Ванкорското петролногазово находище. Според генералния директор на Фонда за национална енергийна сигурност на Русия Константин Симонов: "Това е безпрецедентен случай, тъй като китайците получават дял в един проект, който вече се реализира и не се нуждае от кой знае какви инвестиции или нови технологии. Досега не бяхме включвали китайците във вече готови проекти, а им предоставяхме активи само на принципа на обмена, т.е. ако искат нещо от нас те следва да ни дадат нещо свое. В този случай не им поставяме никакви предварителни условия и това е сред най-важния резултат от западните санкции. Русия все повече се сближава с Китай, без значение, дали това се харесва на някого или не".

В същата посока е и промяната в отношението на Москва към желанието на китайските автомобилни корпорации да построят свои заводи на руска територия. Както е известно, китайските автомобили са конкуренти на руския АвтоВАЗ, затова досега на тях не се гледаше с добро око, докато в същото време европейските и американски автомобилни концерни твърде лесно получаваха всевъзможни стимули за да създават свои заводи в Русия. Сега едновременно няколко китайски автомобилни производители обявиха, че ще строят заводи в Русия, което се подкрепя от управляващите в Кремъл.

Китайските високи технологии

Впрочем, руснаците първоначално бяха решили да развиват и високоскоростните си железници в тясно сътрудничество с европейските държави, откъдето бяха купени първите руски високоскоростни влакове. Така, влаковете "Сапсан" бяха създадени от германската компания Siemens, а влаковете "Алегро" бяха купени от френската Alstom. Русия планираше да започне производство на влакове "Сапсан" и на своя територия, но това не се реализира на практика. Сега е очевидно, че сътрудничеството в тази сфера се измества от ЕС към Китай, като основната причина отново е откровено конфронтационната политика на Запада.

Макар че европейските компании отдавна развиват високоскоростните жп превози, китайците бързо ги настигат. В чисто технологичен план, това става чрез закупуването на най-новите технологии на такива утвърдени производители като Bombardier, Alstom или Kawasaki. Усвоявайки тези технологии Китай активно създава на тяхна основа свои собствени разработки. Пример за това са китайските влакове CRH-380 за скорост над 350 км/ч, които са в експлоатация от 2010 насам. Що се отнася до технологиите за строителство на нови жп линии, китайските компании вече са изпреварили европейските - така например, от 2004 в страната функционира комерсиална жп линия на магнитна възглавница, в която бяха инвестирани над 10 млрд. долара. Според експертите, ако китайците построят поне една жп линия в Русия (дори и само до Хабаровск или Владивосток) те имат реален шанс да изпреварят конкурентите си от Германия, чиито технологии са доста по-назад от китайските, базиращи се на челните френски и японски постижения.

Ако в Европа бумът в изграждането на високоскоростни жп линии беше в началото на 90-те години на ХХ век, в Китай той се случва в момента, при това китайците все по-успешно излизат и на международния пазар (например в Мексико). При това, докато развитите европейски държави са концентрирали усилията си предимно върху повишаване на скоростите по вече съществуващите линии, Китай увеличава скоростите, паралелно с разширяването на железопътната си мрежа.

Само в периода 2010-2012 китайците инвестираха в развитието на своята железопътна инфраструктура 355 млрд. долара и продължават да влагат стотици милиони всяка година. В момента общата дължина на високоскоростната жп мрежа на страната е над 10 000 км.

Разполагайки с най-голямата в света мрежа от скоростни и високоскоростни жп лини, Китай несъмнено има какво да предложи на Русия, особено в технологичната сфера. Той например би могъл да помогне за успешното завършване на спрените проекти за локализация на високоскоростните влакове в тази страна, още повече че има достатъчно финансови ресурси за това.

Едно сравнително евтино решение

При това китайците не само искат и са в състояние да работят с руснаците за изграждането на "руският път на коприната", но и могат да им предложат едно сравнително евтино решение за този впечатляващ инфраструктурен проект. Става дума за това, че ако проектът за новия "път на коприната" между Москва и Пекин бъде реализиран с китайски технологии, началната му цена ще бъде 230 млрд. долара, докато ако това стане със западни технологии тя ще скочи до 350 млрд. Ако средната себестойност на високоскоростното железопътно строителство на Запад е около 50 млн. долара за километър, в Китай, който използва за целта своята по-евтина технология, тя е 33 млн. долара за километър.

Впрочем, Русия очевидно се нуждае не само от китайските технологии, но и от китайските финансови ресурси. В тази връзка си струва да припомня, че споменатият по-горе проект за изграждането на първата в страната високоскоростна жп магистрала върви много трудно и той все още не е одобрен окончателно. Китай обаче е склонен да инвестира в реализацията му, разбира се, ако това стане с китайски технологии.

Несъмнено, един толкова мащабен проект може да се осъществи само с общите усилия на Русия, Китай и Казахстан, през чиято територия ще минава въпросната магистрала. Според експертите е възможно сравнително бързо да бъде намерена взаимноприемлива форма за разпределяне на разходите и приходите, тъй като не е задължително всяка страна да участва в еднаква степен във финансирането на проекта, компенсирайки това с извършването на необходимите строителни работи на своя територия или предоставяйки необходимите материални ресурси за проекта на другите участници. Затова дори сегашната сложна икономическа ситуация в Русия едва ли ще попречи на този мащабен проект, още повече че реализацията му няма да стартира още утре, т.е. има достатъчно време за акумулирането на необходимите ресурси.

Възможно е някой ден реалистите във Вашингтон отново да дойдат на власт и тогава със сигурност ще потърсят отговорност от онези, които си позволиха толкова лесно да "изгубят" Русия, отстъпвайки я на Китай. Всъщност, истината е, че Китай се е превърнал в своеобразен интеграционен център на новия световен ред, който привлича, подобно на магнит, не само Русия, но и други държави в Евразия (включително Индия), както и европейския лидер Германия, въпреки откровено проамериканската позиция, която заема напоследък канцлерът Меркел. Според мнозина анализатори, в хода на този процес САЩ постепенно ще бъдат изтласкани от Евразия, а до 2025 оста Берлин - Москва - Пекин може и да се превърне в реалност.

Тихата китайска експанзия в Европа

Докато САЩ и ЕС продължават да се конфронтират с Русия в Европа и постсъветското пространство, Китай тихомълком осъществява експанзия на Стария континент. Както е известно, днес китайският фактор в глобалната политика и икономика не се изчерпва само с масовите стоки, заливащи световните пазари. След като вече надмина САЩ по икономическата си мощ (по паритет на покупателната способност) Китай се стреми да играе водеща роля както в рамките на такива международни обединения като BRICS и ШОС, така и в двустранните отношения. Очаква се, че съвсем скоро Пекин ще е в състояние да стартира политика за стимулиране на икономическия растеж, съпоставима по мащабите си с прословутата политика на „количествени облекчения“ (QE) на американския Федерален резерв.

Стремежът на Китай да акцентира върху европейския вектор на външната си политика е очевиден. Своеобразен повратен момент в това отношение бе инициативата на Пекин, стартирала през ноември 2011. Дотогава китайската активност в Европа се свеждаше предимно до изкупуването (на фона на започналата през 2008 финансова криза) на редица европейски фирми и компании, както и до покупката на недвижими имоти. През есента на 2011 обаче, в европейската политика на Китай настъпи нов момент: Пекин предложи да подпомогне финансово ЕС в борбата с кризата, отпускайки му заеми на обща стойност 100 млрд. долара при определени условия. Сред тях бяха повишаване на статута и ролята на Китай в МВФ и Световната търговска организация (СТО), както и отмяна на забраната за доставки на европейско въоръжения за Китай (нейни най-активни поддръжници са Великобритания, Швеция и Холандия, докато Франция и Германия демонстрират по-гъвкаво отношение по въпроса). Срещу това, освен предоставянето на антикризисен заем на ЕС, Пекин обеща и да отвори пазарите си за европейските производители, което би било от голяма полза за европейската индустрия. Нещо повече, китайското ръководство беше склонно да подпомогне ЕС, дори и само срещу част от изброените по-горе отстъпки. Особено внимание в това отношение привлече идеята за включването на китайския юан в т.нар. „валутна кошница SDR“ (специални права на тираж), представляваща съвкупност от валути, които МВФ признава като резервни. В момента в нея влиза американският долар, еврото, паундът и йената. Ако юанът се присъедини към тях, това би означавало и, че Китай ще получи право на вето в МВФ, а да не забравяме, че Фондът е сред инструментите, гарантиращи глобалната хегемония на САЩ.

Реакцията на ЕС на предложенията на Пекин, която очевидно беше съгласувана предварително с Вашиингтон, се оказа обаче крайно негативна. В Брюксел ги квалифицираха като „унизителни и опасни“ и вместо да ги приемат, стартираха нов етап в търговската война с китайците. Така, през юни 2013 Европейската комисия увеличи вносните мита за китайските слънчеви панели (първоначално с 8,6%, а през август – с 47,6%). Китайците продават годишно в Европа такива панели за над 20 млрд. евро. Двамата най-големи производители са китайските компании Yingli Green Energy Holding Company Limited и Trina Solar Limited. Впрочем стартиралата търговска война не беше от полза и за ЕС, тъй като можеше да доведе до съкращаването на 200 работни места в Европа и загуби за 27,2 млрд. евро.

В отговор на инициативата на Европейската комисия (за която най-много настояваха Франция, Испания и Италия) Китай стартира серия от антидъмпингови и антидотационни процедури спрямо вината, внасяни от ЕС, обвинявайки Брюксел, че е предоставил на доставчиците „незаконни държавни субсидии“. Конфликтът не можа да бъде предотвратен и по време на срещата между германския канцлер Меркел и китайския премиер Ли Къцян през октомври 2014, а да не забравяме, че Германия е най-големия европейски пазар за китайските слънчеви панели. Решението на Европейската комисия за увеличаване на вносните мита не бе отменено, впрочем, да не забравяме, че антидъмпинговото разследване по отношение на тази китайска продукция започна първо в САЩ. Малко по-късно в обект на подобно разследване - вече в Европа - се превърнаха и китайските производители на телекомуникационна техника Huawei и ZTE.

Подобно развитие беше повече от неприятно от гледна точна на интересите на ЕС, предвид факта, че Китай е на път да измести САЩ като основния търговски партньор на Съюза. През 2013 общият търговски оборот на ЕС със САЩ достигна 483,926 млрд. евро (14,2% в структурата на стокооборота), а този с Китай – 428,062 млрд. евро (11,6%).

Както е известно, поне засега ЕС декларира готовност да подпише всеобхватно търговско споразумение със САЩ. В заключителната декларация на провелата се на 18 и 19 декември 2014 в Брюксел среща на върха на Съюза се подчертава намерението на участниците да ускорят преговорите с американците за Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (TTIP) и да подпишат съответното споразумение до края на 2015. На свой ред, Вашингтон, който е силно заинтересован от обвързването на Европа с TTIP, се опасява, че подготовката за президентските избори през 2016 може да затрудни този процес.

Впрочем, да не забравяме, че в самата Европа печелят популярност противниците на споразумението със САЩ. Така, петицията на различни неправителствени организации, призоваваща ЕС да прекрати преговорите с Вашингтон за TTIP, вече е подкрепена от над един милион европейци. Както е известно, Лисабонският договор от 2009 задължава Европейската комисия да разгледа въпросната петиция, при положение, че подписалите я над милион граждани, представляват поне 1/3 от страните членки на ЕС.

Според инициаторите на този документ, споразумението за TTIP ще позволи на САЩ да поставят под свой контрол европейския енергиен пазар и да натрапят на европейците собствения си шистов газ, вместо по-евтиния руски природен газ. Показателно е също, че на срещата в Брюксел, представителите на държавите членки акцентираха върху необходимостта от създаването на инвестиционен план за „презареждане“ на европейската икономика чрез нейната реиндустриализация, на обща стойност 315 млрд. долара. Очевидно е, че в случая китайските и, евентуално, руските инвестиции биха улеснили реализацията му.

Според повечето анализатори, през миналата 2014 финансово-икономическата ситуация не се е подобрила, в резултат от което т.нар. обединена Европа е изправена пред важен избор. В изследване на социологическата агенция WIN/GIA се посочва, че над половината британци (51%) се обявяват за излизането на страната им от ЕС. Така Великобритания стана първата европейска държава, в която противниците на ЕС вече са мнозинство. Във Франция, Италия и Германия над 25% от анкетираните се обявяват за излизане от Съюза, в Гърция те са 1/3, а в Холандия – 42%. Показателно е също, че повечето от тях обвиняват банките и банкерите за икономическите проблеми на Европа.

Според икономическия редактор на британския "Гардиън" Лари Елиът, еврозоната е в навечерието на нова икономическа криза, като най-вероятният сценарий е появата на нови проблеми в Гърция (във връзка с идването на власт на радикалнолявата коалиция СИРИЗА), чиито жители са "уморени от постоянните икономии". Елиът твърди, че не много по-добра е и ситуацията в Португалия, Испания, Италия и Белгия. Ако това не се промени, "доверието на бизнеса и потребителите ще бъде пропиляно, а опасенията във връзка с неработещата кредитна политика ще се усилват". Впрочем, същото се твърди и в последния доклад на експерти от Организацията на икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), в който се акцентира върху забавянето на икономическия растеж в държавите от еврозоната и Великобритания през последните месеци на 2014.

Високата безработица продължава да е сериозен негативен фактор за ЕС. През миналата 2014 тя намаля едва с 0,4%, в сравнение с 2013, достигайки 10,5%. Спадът е по-скоро символичен, при това в редица държави безработицата нарасна - например в България, Белгия, Финландия, Франция, Италия, Люксембург, Холандия, Кипър и Малта.

Основният негативен фактор обаче е началото на "техническа рецесия" в Германия. Както е известно, през октомври 2014 четири водещи немски изследователски институти - Ifo, DIW, RWI и IWH, понижиха прогнозата си за растежа на националната икономика. В тази връзка, в един анализ на бизнес-изданието Handelsblatt се посочва, че за начало на "техническа рецесия" би могло да се говори още през второто или третото тримесечие на 2014, когато, в частност, беше регистриран спад на поръчките в индустриалния сектор с 5,7%, а самото индустриално производство намаля с 4%. Сред причините за спада е "войната на санкциите", която Западът води срещу Русия. При това, според германските експерти, забавянето на икономическия растеж в страната има дългосрочен характер.

Рецесията в Германия няма как да не засегне цялата еврозона, което пък (според експерти на Deutsche Bank) ще доведе до още по-голям спад в курса на еврото, като през 2017 то може да се окаже по-евтино от долара.

Двустранното сътрудничество с Китай

В тази ситуация едва ли е чудно, че редица държави членки на ЕС се стремят да разширяват двустранното сътрудничество с Китай. На свой ред, Пекин е изцяло отворен за това. В момента китайското присъствие във външната търговия на европейските държави е достатъчно сериозно. Така, Китай е четвъртия най-голям вносител в Чехия (веднага след Словакия и преди Русия). В Унгария той е на трето място по този показател, а в Полша и Сърбия - на четвърто.

Като цяло, през миналата 2014 общият обем на търговията между Китай и държавите от Централна и Източна Европа достигна 48 млрд. евро, т.е. с 3,9 млрд. евро повече, отколкото през 2013.

Ключов момент за укрепването на китайските позиции на континента бе провелата се през декември 2014 в Белград Трета икономическа среща на държавите от Централна и Югоизточна Европа и Китай. На нея китайският премиер Ли Къцян потвърди интереса на Пекин за „динамично сътрудничество“ с централноевропейските държави и подкрепи „силната европейска валута“. Посещението му в сръбската столица беше първото на толкова високо ниво за последните почти трийсет години.

Сред подписаните в Белград документи, безспорно най-значимо е споразумението за изграждането, с финансовата подкрепа на Китай, на скоростна железопътна магистрала Белград – Будапеща, която трябва да се превърне в ключово звено на трансграничния търговски „Нов път на коприната“, свързващ китайските индустриални центрове с Европа. Друго ключово звено в последния участък на този път е гръцкото пристанище Пирея, два от чиито терминали се ползват под аренда от китайската корпорация Cosco. В момента, 80% от търговията на Китай с Европа се осъществява по море. На срещата в Белград обаче, премиерите на Сърбия - Александър Вучич, на Унгария - Виктор Орбан и на Китай – Ли Къцян подчертаха, че възнамеряват да изградят „нов сухопътен и морски маршрут, на основата на скоростната жп магистрала Будапеща – Белград (която трябва да е готова през 2017) и пристанище Пирея“. Според Вучич, въпросната железопътна магистрала „ще се превърне в гръбнак на транспортните магистрали, свързващи тази част на Европа с Китай“.

Впрочем, на срещата в Белград беше дискутирана и цялостната икономическа политика на Китай в Европа. Ли Къцян подчерта, че страната му разполага „с достатъчен капацитет и може да реагира на нуждите на източноевропейските държави“. По-конкретно, беше обсъдена възможността за отпускане на поредния китайски заем от 7 млрд. евро за страните от региона. Както е известно, през 2012 на срещата във Варшава беше постигнато споразумение за откриването на китайска кредитна линия за 10 млрд. евро.

В момента, основните бенефициенти на китайските инвестиции в Централна и Източна Европа са Унгария и Сърбия. Пекин е инвестирал в техните икономики няколко милиарда евро. В края на 2013 китайските инвестиции в Полша достигнаха 300 млн. евро, в Румъния – 114 млн. евро (през миналата 2014 те нараснаха с още 45 млн.). Освен това, през октомври 2014 Китай реши да отпусне на Черна гора заем от 687 млн. евро за изграждането на участък от скоростна магистрала. Паралелно с това, Пекин подписа предварително споразумение с Босна и Херцеговина за финансиране на 62-километров участък от автомагистрала на нейна територия. Целта е същата – изграждането на интегрирана общобалканска инфраструктура. Освен терминалите в пристанище Пирея, интегрална част от нея вече са откритият в края на 2014 нов мост над Дунав в Белград, дълъг 1,5 км, на стойност 136,5 млн. евро. Това са първите конкретни резултати от реализацията на китайските инфраструктурни проекти в Европа, тепърва обаче предстои да бъдат осъществени най-впечатляващите от тях.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}