Mao: The Unknown Story, by Jung Chang & Jon Halliday, Random House, 832 pp, 2005.

Ако великият Мао действително е притежавал дарбата да предвижда нещата, сигурно щеше да нареди на хората си открият в провинция Сечуан малкото момиче Цзюн Чан и да я убият заедно с всичките и роднини до девето коляно.

Момиченцето обаче израства, емигрира във Великобритания и наскоро публикува фундаментална биография на Мао („Мао: неизвестната история”), която може да струти завинаги репутацията му на „голям политик и стратег”. В тази великолепна книга – резултат от десетгодишна упорита работа и задълбочени проучвания на архивите, методично се унищожават всички претенции на Мао Цзе-дун за симпатии, или легитимност.

Създаденият преди почти 70 години от Едгар Сноу бестселър „Червената звезда над Китай” помогна много за оформянето на героичния образ на Мао, в който повярваха мнозина. Именно тя постави началото на светлата историческа епоха на „великия кормчия”. Новата биография обаче, бележи нейния край.

Когато за първи път взех книгата в ръцетете си, изпитвах към нея известен скептицизъм. Чан придоби голяма известност на Запад с романа си „Дивите лебеди” – своеобразна сага за живота на три поколения жени от собственото и семейство. Книгата привлече вниманието на читателите, но не бих я определил като шедьовър. Когато се появи, още живеех в Китай и (също както и китайските ми приятели) бях много изненадан от успеха и, защото описваните събития, макар и тъжни, всъщност бяха повече или по-малко известни. Що се отнася до биографията на Мао, която Чан е написала заедно със съпруга си – британския историк Джон Холидей, очаквах, че ще бъде също толкова обемиста, но, едновременно с това, и повърхностна. А тъй като в заглавието фигурира и фразата „неизвестната история” (имайки предвид, че книгата е посветена на човек, за който са писани стотици томове), това само затвърди предубежденията ми.

Всъщност, този труд е изключително поучителен. Действително, с течение на годините, се появяват все повече подробности за жестокостта на Мао, но в тази нова биография се представа качествено нова информация, при това по толкова оригинален и увлекателен начин, че тя е вече настолна за изключително много хора по целия свят. Не е чудно, че китайското правителство моментално забрани не само книгата, но и онези списания, в които се публикуват рецензии или анотации за нея – вероятно защото там Мао много прилича на Хитлер, или Сталин.

В това отношения, имам известни резерви по отношение на редица тези на авторите, доколкото, според мен, Мао (въпреки цялата му чудовищност) съумя да наложи редица полезни промени в Китай. Освен това, Чан и Холидей, на моменти толкова явно се стремят да опорочат и оплюят всичко, сторено от него, че не бих се учудил, ако те изключват самата възможност да бъдат представени и анализирани някакви доказателства и свидетелства, оправдаващи китайския лидер. Но нека оставим това за после.

Мао е не просто историческа фигура, но и част от онзи фундамент (малко поовехтял, разбира се), върху който се крепи цялата легитимност на самата „народна република”. Той е част от основополагащата митология на китайската държава, своеобразен еквивалент на Ромул и Рем за „народен Китай”. Именно поради това портретът му продължава да виси на пекинския площад Тянанмън. Дори сред обикновените китайци Мао запазва привлекателността си, подхранвайки народното въображение. В редица провинции, китайците дори започнаха да му посвещават традиционните си религиозни светилища. Което несъмнено е най-голямата чест за един атеист – да бъде превърнат в бог.

Греховете на Мао, извършени в преклонна възраст, са сравнително добре известни и дори Чен Юн – един от най-високопоставените китайски лидери от 80-те години, отбеляза навремето, че за самия Мао би било по-добре ако беше умрял още през 1956. Новата биография обаче показва, че този човек и бил фалшив герой още от самото начало на кариерата си.

Така например, в книгата си авторите твърдят, че Мао всъщност не е основал Китайската комунистическа партия, както се смята, както и, че самата партия е създадена не през 1921, а още през 1920. Нешо повече, въз основа на задълбочени проучвания в руските архиви, те доказват, че тя е била изцяло контролирана от руснаците. Така, през първите девет месеца от съществуването на компартията, руските болшевики са финансирала 94% от разходите и, а само 6% са дошли от местни източници. Самият Мао се издига в партийната върхушка не заради подкрепата на китайските си съмишленици, а просто защото е бил избраникът на Москва. Като сред причините за това е и способността му да се подмазва – веднъж той споделя с руснаците, че установеният от тях ред в Коминтерна е толкова великолепен, че го накарал „да скочи 300 пъти от радост”.

Мао винаги е бил смятан за велик селски водач и военен стратег. В новата му биография обаче, тези твърдения са сравнени със земята. Всъщност, корените на този мит могат да се открият в т.нар. „възстание на есенния урожай”, избухнало през 1927. Но Чан и Холидей твърдят, че Мао не е участвал в него, дори по-скоро го е саботирал и едва по-късно си присвоява всички заслуги и лаври.

Както е известно, първата жена на Мао (или пък втората – зависи как ги броим) Ян Кай-хуей е убита по заповед на един от противниците му. Освен този факт, за нея не се знае почти нищо. В книгата си обаче, Чан и Холидей цитират нейни неизпратени писма, които са крайно критични към действията на съпруга и. Писмата били открити по време на ремонтните работи в старата и къща, извършени по нареждане на правителството през 80-те и 90-те години на миналия век. Те показват силната любов, която тази жена е изпитвала към Мао, но и отвращението и към жестокостите на времето (и на съпруга и). „Да убиваме, да убиваме, да убиваме – пише тя в едно от писмата си, превърнали се в своеобразни мемоари на живота и – в ушите ми постоянно звучи тази фраза! Защо хората са толкова зли? Защо са толкова жестоки?”. Всъщност, Мао без усилия би могъл да спаси тази чувствителна и добросърдечна жена, майка на първите му три деца, тъй като често е минавал край дома, в който я изоставил. Но не си е мръднал и пръста за да го направи и тя загива на 29-годишна възраст.

В книгата се доказва, че по онова време мнозина в ръководството но китайската Червена армия не са изпитвали доверие към Мао, което го подтикнало да извърши жестока чистка в комунистическите редици. Той пише до партийното ръководство, че лично е открил в армията 4400 „подривни елементи”, след което всички те са били подложени на жестоки мъчения, а повечето – екзекутирани. Впрочем, в секретен доклад се съобщава, че по времето на Мао е била унищожен една четвърт от целия личен състав на Червената армия, при това често преди да бъдат убити, тези хора са подлагани на нечовешки мъчения.

Сред най-свещените митове, формиращи комунистическата история на Китай, е този за прословутия „Велик поход” – почти библейският сюжет за прехвърлянето на търсещата спасение Червена армия в Североизточен Китай. По време на този поход Мао и съратниците му демонстрират невиждан героизъм и мъдрост, прониквайки незабелязано през фронтовите линии на противника и преодолявайки всевъзможни трудности и препятствия. Чан и Холидей опровергават всички детайли на тази общоприета гледна точка.

На първо място, според тях, Мао и неговата Червена армия успяват да се измъкнат от врага и да осъществят въпросния поход, само защото водачът на китайските националист - генералисимус Чан Кай-ши, съвсем съзнателно им позволява да го направят. Те твърдят, че Чан Кай-ши е искал да прехвърли собствените си войски в три провинции на Югозападен Китай, но се е опасявал да не настрои против себе си местните военни командири. Именно поради това той принуждава Червената армия да се отправи в своя „Велик поход” през същите тези провинции, а след това, по-молба на притеснените от нахлуването и местни военни лидери, изпраща там армията си за да изгони комунистите и така успява да постави непокорните провинции под свой контрол.

Най-скандалното в случая според авторите е, че през по-голямата част от пътя на Мао дори не се налагало да ходи – него просто са го носели. Те цитират собствените му думи, произнесени няколко десетилетия по-късно: „По време на похода лежах в една носилка. Какво правех ли? Ами, четях. Много четях”. Доста „буржоазно” поведение, нали?

Най-известната битка по време на „Великия поход” е преминаването на комунистическите части през моста Даду, който уж е завзет със щурм под неспирния огън на противника. В публикуваната през 1985 книга на Харисън Солсбъри „Великият поход” (“The Long March”) е описана „самоубийствената атака” на моста, който на практика е бил разглобен, а след това залят с бензин и подпален. Чан и Холидей обаче обявяват цялата битка за пълна измислица, цитирайки като доказателство свидетелствата на редица очевидци: всичките 22 души, формиращи авангарда на групата, щурмувала моста, остават живи и по-късно биват наградени с костюми и автоматични писалки. Нито един от тях дори не е бил ранен. Според Чжоу Ен-лай (един от най-близките съратници на Мао и дългогодишен министър-председател на Китай), по време на щурма загинал само... един кон.

Историята продължава в същия дух. Мао е имал опасен конкурент за лидерския пост в лицето на Ван Мин, който системно бил тровен и едва не е убит по време на пребиваването на Червената армия в провинция Юнан. Междувременно, Мао приветства японската агресия срещу Китай, разчитайки че това ще провокира ответно съветско нахлуване и така ще получи възможността да оглави марионетния просъветски режим. Той не само не оглавява борбата срещу японските окупатори, но и нарежда на Червената армия да не се сражава с японците, изпадайки в бяс, когато отделни нейни части все пак влизат в битки с тях.. Впрочем, според някои историци, Мао дори е сътрудничал с японското разузнаване, за да ерозира мощта на китайската национална армия, ръководена от Чан Кай-ши.

Книгата на Чан и Холидей сваля ореолите и на мнозина други китайски исторически личности от този период. Така вдовицата на легендарния Сун Ят-сен е обрисувана в нея (макар и не особено убедително) като съветски агент. На свой ред, „младият маршал” Чжан Сюе-лян, когото в Китай почитат като героя, отвлякъл Чан Кай-ши за да го принуди да се сражава активно с японците, е изобразен като властолюбив заговорник, подготвящ държавен преврат. Аз самият познавах маршала през последните години от живота му и все още пазя изписаните с неговия калиграфски почерк йероглифи, върху моите собствени визитни картички. Четейки книгата обаче, започвам да се замислям, дали действително си е струвало да ги съхранявам толкова време?

Чан и Холидей твърдят, че дори и след като идва на власт, Мао не се отказва от бандитските си навици. Наистина, този период е сравнително по-добре познат, но и тук се появяват много нови неща. Оказва се например, че Мао използва войната в Корея за физическото унищожаване на бившите бойци от националистическата армия на Китай, изпращайки ги на сигурна смърт срещу американците. Междувременно той неведнъж се изказва крайно презрително за китайските селяни, които уж би трябвало да защитава. Така по време на големия глад, предизвикан от безумните реформи в селското стопанство през 50-те години, Мао дава следите инструкции: „учете селяните да ядат по-малко, нека супата и кашата им са по-редки. Държавата трябва да направи всичко възможно за да ...не даде на селяните възможност да се хранят прекалено обилно”. При едно от посещениеята си в Москва, китайския лидер предлага в името на „световната революция” да жертва живота на 300 милиона.китайци (което по онова време е половината население на страната), а през 1958 възторжено описва тежестта на задачите, които е поставил пред сънародниците си така: „реализацията на тези цели и всички тези проекти могат да струват живота на половин Китай”.

Впрочем, „великият кормчия” често изглежда като човек, който не е съвсем наред. Той например съвсем сериозно обмислял идеята да лиши поданиците си от техните имена, заменяйки ги с номера. А разсъждавайки за опасността планетата да бъде унищожена от ядрена война, той гласно разсъждава пред близките си, че „това би могло да стане голямо събития в рамките на Слънчевата система, макар че за мащабите на Вселената, ще остане почти незабележимо”.

В книгата си, Чан и Холидей припомнят, как в края на 50-те и началото на 60-те години т.нар. „Голям скок” води до най-страшния глад в човешката история, както и за това, как през 1966 Мао отново се превръща в едноличен диктатор на Китай, обзет от хаоса на „Културната революция”. Авторите включват и сензационни материали, посветени на Чжоу Ен-лай, дълго време заемал поста министър-председател на комунистически Китай. Той е изобразен като верен ласкател и марионетка на Мао, въпреки, постоянните издевателства, на които го подлага диктаторът, принуждавайки го публично да се самокритикува и поставяйки го в задните редове по време на най-важните партийни събрания. В средата на 70-те Чжоу се разболява от рак, но Мао не му разрешава да се лекува сериозно – просто защото иска той да умре преди него. „Засега няма да ти правят операция – обявява Мао на своя премиер през май 1974 – и не искам да чувам никакви възражения”. В края на краищата, Чжоу действително умира в началото на 1976, а Мао го надживава с няколко месеца.

Книгата е нестандартен портрет на едно чудовище, което според авторите и, носи отговорността за гибелта на повече от 70 милиона души. Но, дали това е вярно? Библиографията и бележките са многобройни и впечатляващи. Чан и Холидей твърдят, че са разговаряли с огромен брой хора, включително с дъщерята на Мао Ли На, неговата любовница Чжан Ю-фън, както и с президентите Буш-старши и Форд. Остава неясно обаче, какво точно са и казали те. Сред източниците на информация се посочва и Чжан Хан-чжъ, която е преподавала английски език на Мао и е била негов близък съратник. И тъй като тя е сред най-старите ми китайски приятели, реших да се свържа с нея( Чжан призна, че наистина се е срещала неофициално два, или три пъти с Чан, но е отказала да и даде интервю и не е казала нищо съществено. Надявам се, че Чан и Холидей ще съобщят поне част от своите източници, за да може обективно да се прецени, доколко достоверни и точни са изводите им.

Личното ми впечатление е, че по-голямата част от фактите и твърденията в тази книга са добре обосновани, но авторите не винаги съумяват да избегнат двусмислието. Трябва да им се признае, че не са използвали данните, изнесени през последните години от някои хонгконгски списания, в които фактите се преплитат с откровени измислици. Но установяването на истината става доста по-трудно, отколкото те смятат. Мемоарите и спомените, на които разчитат, може би заслужават доверие, но самоувереният маниер с който авторите оперират със събитията и цитатите, не може да не предизвика известни съмения. Затова се опасявам, че някои от твърденията им могат да се окажат силно преувеличени.

Като пример, ще дам периода на големия глад между 1958 и 1961. Според авторите, тогава „умират до 38 млн. китайци”. Като доказателство, те представят собствения си анализ на смъртността сред китайското население през тези години. Само че има огромен брой експертни оценки на смъртността в различни академични изследвания и специализирани научни списания, като цифрите в тях силно се различават. Никой не знае със сигурност точната цифра и, безусловно, данните за смъртността са твърде приблизителни за да можем да им се доверим. Най-щателните оценки, цитирани от демографите, изследващи периода на „големия глад”, обикновено споменават по-ниски цифри, от тези в книгата. Джудит Банистър например, говори за 30 милиона, Базил Ештън привежда същата цифра, а Сижъ Пън твърди, че броят на умрелите от глад е 23 млн. Тревожи ме фактът, че авторите са взели най-високата цифра на човешките загуби, включвайки я в книгата си и обявявайки я за единствено вярната. Но, ако се окаже, че тя е преувеличена, къде са гаранциите, че и другите не са погрешни?

И още един проблем: в книгата на Чан и Холидей Мао е изобразен като такъв дивак, че в характеристиката му напълно липсва триизмерния образ. Подобна личност несъмнено отблъсква читателя, но пък си остава необяснима за него. Авторите го представят като некадърен психопат, но е трудно да разберем, как е подобен тип успял да измести всичките си конкуренти, да стане едноличен лидер на Китай и една от най-почитаните фигури на миналия век.

Накрая, да не забравяме, че Мао има свое, собствено място в историята. Съгласен съм, че в много отношения той е „катастрофален” лидер и в книгата тази му страна е показана по-добре, откъдето и да било другаде. Но наследството на Мао не се изчерпва само с лошото, което е направил. Аграрната реформа в Китай (също както и аграрните реформи в Япония и Тайван) помага да бъдат поставени основите на сегашния китайски просперитет. С еманципацията на жените и забраната на браковете, сключвани между деца, Китай прави огромна крачка напред, превръщайки се от най-кошмарното място на света за едно младо момиче в общество, където жените имат повече права, отколкото в днешна Япония или Южна Корея например. Тоест, разрушаването на старата икономическа и социална структура на Китай, предприети от Мао, улесняват по-нататъшната трансформация на страната и превръщането и в нов световен икономически „дракон”.

Ако пък търсим историческия паралел, според мен, Мао най-много прилича на първия император от династията Цин, който преди 2200 години обединява Китай, построява значителна част от Великата китайска стена и въвежда единни мерки, валута и правна система в страната. В същото време обаче, изгаря стотици книги, често заедно с авторите им. Император Цин е бил също толкова жесток и, понякога, също толкова ненормален, колкото и Мао. Но успехите му в обединяването и укрепването на Китай поставят основата, върху която стъпва следващата династия Хан, при чието управление настъпва една от златните епохи в китайската цивилизация. Струва ми се, че жестокостта на Мао действително е катастрофа за своята епоха и е великолепно описана в тази книга. Но това е само част от историята. Защото същият този Мао поставя основите за възраждането и възхода на Китай след пет века на апатия и застой.

* Авторът е анализатор на „Ню Йорк Таймс” и автор на няколко книги за Китай и Азия

{rt}

Става дума за номоса на Земята. Което означава, че разглеждам Земята – небесното тяло, което ние, хората обитаваме, като единно Цяло. Тоест, разглеждам го не просто като глобус, а опитвайки се да открия нейното глобално разпределение и присъщия и ред. Гръцката дума „номос”, която ще използвам за да обознача с него това разпределение и този ред, произлиза от гръцкия глагол nemein. Значението му е същото като на немската дума nehmen – т.е. „вземам”. И така, „номос” означава на първо място – вземане, или завоюване. На второ – разделяне и разпределяне на завоюваното и, на трето – използването, обработката и експлоатацията на полученото при това рапределяне. С други думи, производство и потребление. Завоюването, разпределянето и използването са своеобразни „пра-събития” на човешката история – трите основни акта на изначалната драма. Като всеки от тях притежава собствена структура и специфика. Например, рапределянето бива предшествано от измерване, изчисляване и претегляне на онова, което следва да се разпредели. Пророческите думи от Стария Завет: „мене, текел, упарсин” (изчислено, претеглено, разделено), съдържащи се в пета глава на книгата на пророк Данаил, се отнасят към втория акт на тази триактна изначална драма: номосът на Земята.

Такъв номос винаги е имало. Във всички времена хората за завоювали, разпределяли и обработвали Земята. Но чак до епохата на Великите географски открития, т.е. до ХVІ век, те притежават глобална представа за небесното тяло, което обитават. Наистина, имали са някакви митични образи на Небето и Земята, на сушата и морето, но Земята все още не е била измерена като глобус и хората не смеели да излизат в просторите на големите океани. Техният свят бил чисто земен. Всеки могъщ народ се е смятал за център на Земята и разглеждал региона, в който господствал, като обител на мира, извън която са земите на варварите, хаоса и безкрайните войни. На практика, това им давало възможност с чиста съвест да покоряват и завладяват земи и плячка, докато не се сблъсквали с някаква естествена преграда. Тогава изграждали там граничен вал, лимес или китайска стена. Или пък смятали Херкулесовите стълбове и океана за края на света. Приемали за обитаема земя (на гръцки Ойкумен) само собствената си империя. Това е бил номосът на Земята в епохата, когато световните океани оставали недостъпни за властта на човека.

Този първи номос на Земята бива разрушен преди приблизително 500 години, когато човечеството покорява големите световните океани. Платноходите обикалят земното кълбо, открита е Америка. Съвсем нов, напълно неизвестен до този момент континент, за чието съществували дори не са подозирали. От тези открития на сушата и в моретата възниква вторият номос на Земята.

При това никой не се интересувал от мнението на хората, обитаващи новооткритите земи. В края на краищата, откритията не се нуждаят от визата (т.е. от разрешението) на онези, които биват „открити”. А откриватели стават европейските народи, които постепенно завоюват планетата, разпределят я помежду си и започват да я експлоатират. Така, този втори номос става европоцентричен. Новооткритият континент Америка първоначално се експлоатира като колония. Огромната маса на азиатската суша обаче, не може да бъде завладяна по същия начин. Затова тук европоцентристката същност на номоса се проявява само частично като откровено завземане на територия, а в повечето случаи - под формата на протекторати. Например, договори за аренда на земя, търговски договори и споразумения, определящи различните сфери на интереси. С две думи, експлоатацията се осъществява в по-гъвкава форма. Що се отнася до Африка, европейските държави – завоевателки си разпределят окончателно територията и чак през ХІХ век.

Спецификата на този втори номос на Земята е, на първо място, в неговата европейска структура. А, на второ, в това, че той – за разлика от първата (все още митологизирана) картина на света – включва в себе си и океаните. И така, новият ред става вече глобален, но все още разграничава сушата и морето. Сушата е поделена на „метрополии” (т.е. държавни територии), колонии, протекторати и сфери на интереси. Морето, напротив, остава свободно. Трябвало е да бъде свободно (т.е. без разделящи граници за всички държави) за да позволи свободната експлоатация на ресурсите си (риболов, добив на сол, на бисери и т.н.) и свободния достъп (мирното корабоплаване и морските войни). Разбира се, решаващото в случая е, че и свободното водене на война е органична част от свободата на морските територии. Тъкмо поради това най-силната морска държава завладява световните океани. Така, към великите завоевания на сушата се добавя и великото овладяване на моретата. Като в тази битка Англия последователно побеждава всичките си европейски съперници за морска хегемония: Испания, Холандия, Франция и Германия.

Европоцентристкият номос на Земята съществуваше чак до Първата световна война (1914-1918), основавайки се на двойното равновесие. На първо място, на равновесието между Земята и Морето. Англия еднолично доминираше в морските простори и съзнателно не допускаше никакво равновесие между морските държави. На европейския континент, напротив, бе установено такова равновесие, недопускащо хегемонията на която и да било сухопътни държава. Но негов гарант е отново морската сила Англия. Тоест, равновесието между земята и морето образува основата, върху която земята (т.е. сушата) бива балансирана от следното специфично равновесие.

В рамките на това равновесие, Земята и Сушата са две съвършено различни понятия. Съществува международно право на сушата и различаващо се от него международно морско право. В международно-правно отношение, сухопътната война е нещо съвършено различно от морската война. Така, на сушата, като враг се определя само противниковата армия, но не и гражданското население. В международно-правен смисъл, частната собственост на последното не може да се смята за военен трофей. Морската война обаче, е преди всичко търговска. И в нея враг е всеки, който търгува с противника. Частната собственост на гражданите на воюващата държава и дори частната собственот на онези от неутралните държави, търгуващи с тях, се смята за законна плячка в съответствие с блокадното право. Тоест, тук Земята и Морето се противопоставят един на друг с изцяло различните си понятия за войната, врага и трофеите, сякаш става дума за два различни свята.

Този европоцентричен номос на Земята бе разрушен вследствие на Първата световна война 1914-1918. Днес, т.е. през 1954 (статията излиза през 1955 в Gemeinshaft und Politik, H., 1/1955, s. 7-10 – б.р. ), Земята – т.е. небесното тяло, което обитаваме, се разпада на две части - на източна и западна половина, които се противопоставят една на друга като врагове, в рамките на студената (прерастваща от време на време и в гореща) война. Това е днешното разделение на Земята. Както е известно, Изтокът и Запада първоначално са само географски понятия. Освен това, те са непостоянни и неопределени по отношение на нашето земно кълбо. То има два полюса – Северен и Южен. Няма обаче Източен и Западен полюс. Америка е Запад по отношение на Европа, но по отношение на самата Америка, Западът – това са Китай и Русия, а пък по отношение на последните Западът се идентифицира с Европа. И така, чисто географски тук не може да се очертае нито някаква надеждна граница, нито пък да се открие обяснение за това връждебно противопоставяне. Но, отвъд чисто географската противоположност се очертава далеч по-дълбока, фундаментална противоположност. Достатъчно е да погледнем глобуса за да видим истинската причина за конфликта. Това, което днес обознаваме като Изток, представлява огромна маса континентална суша. Напротив, гигантските повърхности на западната половина на Земята са покрити от големите световни океани – Атлантическият и Тихият. Затова зад противопоставянето между Изтока и Запада се крие далеч по-дълбоката противоположност между континенталния и морския светове. Противоположността между стихиите и елементите на Земята и Морето.

В миговете на най-голямо напрежение, човешката история нерядко опира до чистата противоположност на тези елементи. Именно за такъв световно-исторически момент един велик немски поет е съчинил поразителни стихове. Писал ги е през лятото на 1812, когато френският император Наполеон І е на върха на военното и политическото си могъщество. Армията му вече марширувала към Москва. Именно тогава Гьоте съчинява ода, в която казва следното за Наполеон:

„Там, където размишлява сумракът на столетията,

Той го разсейва със светлината на духа.

Изчезва всичко нищожно,

И само морето и земята имат значение тук.”

Гьоте подкрепял Бонапарт, надявайки се, че благодарение на него Англия ще бъде победена и сушата отново ще „възстанови всичките си права”. Както знаем обаче, императорът бива победен не от Англия, а от континенталните държави Русия, Прусия и Австрия. Което илюстрира факта, че по онова време номосът на Земята все още се е основавал на равновесието между сушата и морето.

Как обаче стоят нещата днес? Днес, предишното, основаващо са разделението между земята и морето равновесие, е унищожено. Развитието на съвременните технологии лиши морето от характера му на природна стихия. Добавено бе ново, трето измерение – въздушното пространство, като силово поле на човешката власт и дейност. Мнозина вече смятат, че Земята вече е просто летище и площадка за кацане: източник на суровини и самолетоносач са бъдещите космически полети. Наистина, подобно нещо все още звучи фантастично, но пък е показателно за това, с каква сила днес стои въпросът за новия номос на Земята.

Каква би могла да бъде формата на този нов номос? В това отношение се очертават три възможности. Първата, и очевидно най-простата, е един от партньорите в сегашното глобално противостоене да победи другия. В такъв случай, сегашният дуализъм на Изтока и Запада би се оказал просто последния стадий към окончателното, затворено единство на света. Нещо като „последен рунд” или „финален спринт” в страшната битка за новия номос на Земята. Чиито победител би станал единственият господар на света. Който ще може да завоюва, разпределя и експлоатира цялата територия на планетата – сушата, морето и въздуха, в съответствие със собствените си планове и идеи.

Широко разпространеният в съвременното общество чисто технократичен начин на мислене не би могъл да си представи никаква друга възможност. За него, Земята вече е станала толкова малка, че без усилия може да бъде обхваната и взета в ръце. Затвореното единство на света, очевидно, почти автоматично, или пък от само себе си, се обяснява с въздействието на съвременните модерни технологии.

Но колкото и чудовищно да е това въздйствие, те не могат да унищожат изцяло нито човешката природа, нито властта на земята и морето, без да унищожат в същото време и самите себе си. Наличието на съвременните технологии не би трябвало нито да ни замайва, нито пък да ни хвърля в отчаяние. Не бива да се отказваме от човешкия си разум. Но не бива и да спираме рационално да анализираме всички хипотези за новия номос на Земята.

Втората възможност е, да се предприеме опит да съхраняване на равновесната структура на предишния номос. Като за целта се използват съвременни средства, приспособени към днешните технологии и промени. Което означава, че познатото ни от историята морско господство на Англия би се усилило допълнително с обединяването на морската и въздушна доминация. Впрочем, вече не си струва да говорим за малката островна Англия, а единствено за Съединените щати. Защото именно те са онзи, така да се каже, най-голям на планетата остров, способен да наложи и гарантира равновесието на останалия свят.

Третата възможност също се основава на идеята за равновесието. Но не на онова равновесие, крепящо се върху комбинацията между глобалната морска и въздушна доминация, гарантираща световната хегемония. Защото може да стане така, че да се формират много самостоятелни големи пространства, или блокове, които да поддържат и гарантират равновесието на останалия свят.

Ако всички осъзнаят глобалната картита на тези три възможности, дори и само това вече би означавало много за правилното разбиране на бъдещето. Защото мнозинството анализатори на този страшен проблем сляпо призовават за появата на един, единствен господар на света. Наистина, подобен призив се дължи на примитивисткия стремеж към упростяване на нещата, но това не бива да ни пречи да осъзнаем наличието и на други възможности. Втората, измежду очертаните по-горе възможности, която е продължение на предишната структура на баланса, осъществяваща хегемонията – има значителен шанс в лицето на наследената традиции и утвърдените навици. Третата възможност – т.е. равновесието на многото самостоятелни големи пространства, определено е рационална, ако въпросните големи пространства са вътрешно хомогенн и разумно разграничени помежду си.

И така, свидетели сме на неудържимото формиране на новия номос на нашата планета. Мнозина виждат в този процес само смърт и разрушения. Други дори смятат, че идва краят на света. В действителност, наблюдаваме само края на предишното съотношението между Земята и Морето. Разбира се, старият номос си отива. И заедно с него си отива цялата система от традиционни мерки, понятия и навици. В същото време бъдещето не се изчерпва само с тяхната липса. Или пък с вреждебното на номоса Нищо. В ожесточените сблъсъци между старите и нови сили несъмнено ще възникнат и необходимите нови мерки, ще се оформят нови и разумни пропорции. Защото в този процес участват и доминират боговете. А тяхната мярка е от друг порядък.

* Авторът (1954-1985) е сред най-големите немски геополитици-континенталисти, юрист и теоретищ на т.нар. „консервативна революция”

{rt}

Сегашното изключително положение на САЩ в света е постоянен повод за демонстрация на различни силни чувства (от възхищение до странна смес между завист и омраза), които обаче изглеждат не по-малко безсмислени, отколкото са например емоционалните оценки на синоптичните промени. Просто, световната политическа игра се развива по начин, при който един конкретен играч оказва (поне засега) огромно влияние върху по-нататъшния и ход. Като за целта разполага с наистина изключителна „национална мощ” - и като цяло, и по отношение на отделните и съставки (икономическа, културно-идеологическа и, разбира се, военна).

Обективният анализ на военния компонент на американската „национална мощ” със сигурност би ни помогнал да си отговорим и на ключовия въпрос за това, какво всъщност се случва днес в света. Защото всяка ситуация се изяснява, посредством анализа на съпътстващите я проблеми. А сред многобройните проблеми на САЩ в сферата на сигурността и отбраната изпъкват няколко, които бихме могли да подредим така: Китай, финансовият дефицит и Ирак.

Анализаторите, участващи в изготвянето на последния за миналата 2005 годишни обзори на китайската военна мощ (издавани от американското министерство на отбраната) обръщат внимание най-вече на все по-високо качество на бойната техника, с която разполага Китайската народно-освободителна армия. Като според официален представител на Пентагона, най-големи опасения предизвиква дори не самият факт, че китайската армия вече разполага с „хай-тек” въоръжение, а че Пекин концентрира усилията си върху рязкото повишаване нивото на подготовка (съвсем в „западен стил”) на нейния личен състав и подразделенията и. И макар че при окончателното редактиране на този документ от него са били махнати най-тревожните пасажи, появата му стана повод редица знакови фигури (като например шефа на Комитета на началник-щабовете генерал Майърс или бившия директор на ЦРУ Улси) да подчертаят, че Китай вече не може да се смята за „треторазрядна” във военно отношение държава и, че на хоризонта се очертава перспективата за нов глобален сблъсък от рода на студената война.

Ще напомня, че съвсем доскоро американските геополитици смятаха подобна перспектива за възможна чак след около 15-20 години и затова стратегията на САЩ за този период си поставяше като цел успешното водене на регионални войни против държави, нарушаващи договорите за нераспространение на оръжия за масово поразяване, или пък подкрепящи „международния тероризъм”. При това се смяташе, че „облекчените” (т.е. способни да бъдат бързо прехвърляни във всяка точка на света) американски експедиционни сили, разчитайки на огромното си превъзходство над всички евентуални противници, както в подготовката, така и във въоръжението си, ще могат да им нанесат решително поражение в рамките на краткосрочни и интензивни военни операции.

Но подобен тип въоръжени сили едва ли стават за воденето на изтощителна война с противник, разполагащ с почти същата мощ. Очевидно, именно осъзнаването на това, колко неадекватна на новите геополитически реалности е възприетата от САЩ стратегия на военно строителство, доведе до отлагане излизането на поредния обзор на проблемите на националната сигурност за периода 2005-2009, т.е. за следващите четири години (Quadrenial Defence Review - QDR), който трябваше да бъде връчен на президента Буш още през август.

Разбира се, макар и в неявна форма и използвайки за целта на определени евфемизми (от типа на „...възможността за поява в Азия на икономически и военно политически силов център”), Китай бе посочен като потенциален геополитически опонент на САЩ още в предишния обзор QDR-2001. Все пак, върху основните концептуални положения на последния силно се отразиха събитията от 11 септември 2001, случили се три седмици преди появата му. През 2005 обаче, САЩ очевидно са стигнали до извода, че двусмислиците и недомлъвките по отношение на Китай вече нямат никакъв смисъл, защото става дума за нещо много сериозно и потенциално опасно.

Днес върху запазващата се (напук на всичко) известна неопределеност във визията за бъдещите заплахи се наслагват и немислимите преди проблеми, касаещи финансирането на основните американски военно-промишлени програми, което, на свой ред, се обуславя от ръста през последните години на отрицателния баланс между приходите и разходите в държавния бюджет на САЩ. По време на втория си мандат, администрацията на Буш се ориентира към ограничаване (поне) на ръста на бъджетния дефицит чрез съкращаване на държавните разходи. Военното министерство, като основен потребител на държавни средства, естествено не можеше да не се съобрази с това. Затова още в края на 2004 военният министър Доналд Ръмсфелд лансира поредната си инициатива, предлагайки през следващите шест години финансирането на перо „Покупки на военна продукция” в бюджета на министерството да бъде съкратено с 30 млрд. долара.

Непосредствено след това официалните изказвания на босовете на американската военна промишленост придобиха съвсем минорен тон. Всъщност, истината е, че проблемите с финансирането на тази промишленост започнаха да се изострят още преди инициативата на Ръмсфелд. Като съвсем не последна роля в това изиграха както общото оскъпяване на процеса на смяната на поколенията военна техника (което, според един от най-авторитетните специалисти по проблемите на американската военна промишленст Нормън Огъстин – бивш вицепрезидент на Lockheed Martin, следва експоненциална крива на развитие), така и погрешната оценка от страна на клиентите (т.е. на Департамента по отбрената) на реалната стойност на поръчаната продукция (която по правило се занижава, при това в пъти).

Така, първият произведен есминец DD(X) по технологията „стелс”, според експертите от военното министерство би трябвало да струва 1,7 млрд. долара, докато по оценки на колегите им от Конгреса цената му ще бъде над 3 млрд. На свой ред, независими екперти смятат, че стойността на корабите от този клас не би трябвало да надвишава един милиард долара (приблизително толкова струват съвременните атомни самолетоносачи с водоизместимост 100 хил. т). Финансовите ресурси на американските военноморски сили ще им позволят да поръчват по не повече от един DD(X) годишно, което поставя под въпрос запълването на капацитета на основните производителни на военни кораби в САЩ Northrop Grumman и General Dynamics. Затова, както и по други конкретни поводи, все по-често се споменава възможността за спиране на производствени линии и дори на цели поделения на американските военно-промишлени гиганти, с всички произтичащи от това последици (включително и социални).

През мналата 2005 всичко това послужи като повод на редица конгресмети да използват доста твърда реторика по отношение на военното министерство, която в най-общи линии би могла да се сведе до това, че преди да се коментират «невероятните качества» на DD(X), или на изтребителите F-22, не би било зле да се отговори на въпроса какви първостепенни национални задачи ще бъдат решени с тяхна помощ. Защото едно е, ако става дума за «държавите-парии, подкрепящи тероризма» и съвсем друга – ако се отнася за очертаваща се китайска заплаха. Така, в крайна сметка, се оказва, че при наличието на подобен дефицит в държавния бюджет, няма никакъв смисъл в QDRда се фиксират конкретни военно-технически системи, след като Конгресът не е наясно, за какво точно те биха могли да се използват.

В концентриран вид, всички американски проблеми в сферата на националната сигурност и отбраната се проявиха в «иракския капан» (в който САЩ бяха вкарани не по-малко глупаво, отколкото навремето Съветският съюз – в афганистанския). На първо място, «неочаквано продължителният» конфликт в Ирак вече оформи огромна «дупка» в държавия бюджет, през която ежегодно изтичат по 100 млрд. долара. На второ място, стана ясно (за кой ли път в световната военна история), че основният товар в бойните действия се поема от армията (т.е. от сухопътнити сили), а победата (също както и по времето на Римската империя) не може да се гарантира само от въздуха, а единствено от решаващият успех, постигнат непосредствено на територията на противника (което самите американци обозначават с израза “boot on the ground”).

Междувременно, докато вървяха «революционните преобразувания във военната сфера» за пореден път стана ясно и, че числеността на американските сухопътни сили е просто недостатъчна, арсеналите от стандартно въоръжение и боеприпаси застрашително намаляват, а от Ирак към САЩ нараства потокът от ранени и убити, както и този на повредена (повече или по-малко) бойна техника. За интензивността на военните действия косвено свидетелстват данните на медицинското управление на американската армия, според които процентът на връщащите се в строя ранени е значително по-нисък, отколкото беше в Корея или Виетнам например.

За радикалната промяна на американската визия за текущите приоритети във военната сфера говори впрочем и един многозначителен епизод от конференцията на най-големите световни оръжейни компании, състояла се в Лондон през лятото на 2004. Тогава, един от официалните представители на Пентагона откровено призна, че ведомството му се нуждае не от «хай-тек» военна техника, а по-скоро от средства, гарантиращи защитата на камионите и бойците от обстрела на иракските «муджехидини», осъществяван със стандартно стрелково оръжие.

Тоест, експертите действително има за какво да се замислят, преди да представят на президента Буш поредния концептуален документ, касаещ военното строителство и гарантирането на американската сигурност. Впрочем, вече се чуват гласове, че занапред неговото изготвяне не трябва бъде монополен приоритет на военното министерство, а в него да се включат и други ведомства, като например Държавния департамент, ЦРУ, ФБР и новосформираното американско «вътрешно министерство».

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Представата за съществуването на циклични тенденции в историческите явления е много стара. Тя е намерила израз в различни философско - религиозни системи от древността и Средновековието. Много изследователи от близкото минало също са констатирали подобни явления в различни аспекти на социалното развитие. Арнолд Тойнби, [1] разглежда историческото развитие като процес на възход разцвет и упадък на 22 етнокултурни / цивилизационни/ общности , съществували по различно време в различните части на света. Някои от тях се появяват в райони, където преди това са съществували други такива и фактически се явяват техни приемници. Всяка една от тези етнокултурни общности се развива по силата на вътрешни за нея причини. Взаимодействията между едновременно съществуващите във времето цивилизации не играят съществена роля в историческия процес. Макар и непряко, в този случай също е заложена идеята за цикличност, при която една цивилизация преживявайки възход, разцвет и упадък е заменена от друга, която на свой ред също преминава през тези етапи.

В [2] авторът развива тезата и привежда аргументи, че циклите в историческото развитие са реалност, произтичащи от влияние върху климата на цикли на слънчевата активност със свръхвекова продължителност. Предизвиканите климатични цикли на свой ред водят до съответните вариации в ефективността на селското стопанство и всички останали , климатично зависими отрасли на икономиката. Това предизвиква циклично въздействие както върху условията за прехрана, демографските и миграционни процеси, така и върху цялостното историческо развитие. Като втори цикличен фактор, но с много по -малка тежест се посочват краткосрочните вариации на слънчевата и геомагнитната активност и тяхното влияние върхи нервно-психическите процеси на възбуждане и задържане.

В тази работа ще бъдат обсъдени слънчево-климатичните аспекти на проблема, съгласно развитите в [2] идеи. Циклите на Слънцето и тяхното климатично 'ехо' Слънцето е главният климатообразуващ фактор, нещо повече, неговото греене е причината за съществуването на земната атмосфера. Ето защо естествено е да се очаква, че активните процеси, протичащи на него оказват съществено влияние върху климата. Тази теза обаче се приема много негативно в средите на Международната метеорологична организация и в частност от  привържениците на 'антропогенния парников ефект' . Основните им доводи против 'хелиофизичния' фактор през 70-те и 80-те години бяха свързани с липсата на съществени вариации на достигащата до Земята слънчева енергия в хода на 11- годишния цикъл. Откритите в климата цикли с продължителност 11 и 22 години, за различни райони на Земята, които са аналози на съответните слънчеви колебания, те се опитват да интерпретират като случайни съвпадения.

През 90-те години обаче в областта на хелиофизиката и хелиоклиматичните връзки беше направен огромен скок. Той се изразява в  следните направления :

1. Чрез преки инструментални наземни и спътникови наблюдения бяха най-после установени вариации в ефективно достигащата до повърхността на Земята слънчева енергия. Те се оказаха 0.060.02% спрямо т.нар. 'слънчева константа' в рамките на 11- годишния слънчев цикъл. Макар и на пръв поглед тази стойност да изглежда малка, тя е климатично значима и може да обясни до голяма степен най-вече наблюдаваните в много райони на Земята температурни вариации с квази -11-годишна цикличност.

2. Подобренията в техниката на измерване на т.нар 'космогенни' радиоизотопи' /въглерод-14, берилий-10, кислород-18 и др./ позволиха да бъдат изучени вариациите в скоростите на образуване на някои от тях в миналите епохи, в отделни случаи дори за целия период на последните 1-1.5 млн. години. Физическият механизъм на образуването на атомите на споменатите изотопи в атмосферата на Земята е такъв, че позволява реконструкцията по косвен път на поведението на слънчевата активност в миналото [3,4,5]. Получени бяха и първите  данни от подобни анализи на образци от лунен грунт [4]. Резултати бяха сравнени с други независими източници на косвена информация за слънчевата активност, основани на писмени сведения от древността и Средновековието за полярни сияния, ярки комети и наблюдавани с просто око слънчеви петна, включени в т.нар. 'ред на Шове' [6]. Тези сравнения показват много добра съгласуваност между различните видове данни [7,8].

3. Направена бе сериозна преоценка на представите за хода на слънчевата активност през последните 400 години /епохата на инструменталните наблюдения на Слънцето/. Американските изследователи Д.Хойт и К.Шатът [9] въз основа на анализа на възможно най-пълния обем сведения от проведени наблюдения за периода 1610-1995 г, показаха, че слънчевите активни процеси в края на XX век са  на най-високото си ниво за целия период от 1610 г. насам. Тези нови анализи позволиха надеждното установяване на мощни цикли на слънчевата активност с продължителност 205-210, 350-400, 1000-1200, 2200-2400, 13000 и 25000 години. Това даде силен тласък в осмислянето на причините за възникване на много от установените преди това цикли в климата, които се оказаха в тясна връзка с промените в свръхвековото поведение на Слънцето.

Тук няма да влизаме в детайлите на пълната картина на цикличните вариации на климата , предизвикани от свръхвековата цикличност на Слънцето. Трябва обаче да се охарактеризира, макар и накратко, най-важната дългосрочна циклична проява на слънчево-климатичните връзки имаща пряко отношение към историческата епоха , т.е. последните 5000 години. На четири пъти през холоцена /следледниковата епоха, / последните 10-11 хил. години/ климатът на Земята е преминавал през относително кратки периоди на дълбоко застудяване , известни като 'малки ледникови периоди'. Последният от тях е бил през XV-нач.XVIII век. В неговата най-дълбока фаза /втората половина на XVII век/ среднопланетарната температура е била с около 2.С по-ниска от съвременната. Тези 'малки ледникови периоди' винаги се следват от около 300-годишни епохи на бързо затопляне. Целият този процес има характер на цикъл с продължителност от около 2200-2400 години. Той е бил установен въз основа на палеоклиматични данни в края на 60-те години . През 80-те години въз основа на анализа за скоростта на образуване на радиовъглерод постепенно станало ясно, че подобен цикъл, при това с много голяма мощност се наблюдава и в поведението на Слънцето. Дълбоките минимуми на слънчевата активност, породени от 2200-2400 годишния цикъл съвпадат по време с 'малките ледникови периоди'. Последният от тях, известен като 'минимум на Маундер' е бил между 1643-1715 г. и добре личи и в данните от телескопичните наблюдения. От началото на XVIII до края на XX век се наблюдава дългосрочна тенденция за бързо нарастване на слънчевата активност. Схематично 2200-2400 годишният слънчев цикъл е показан на фиг.1.

Фиг.1

От тази схема се вижда, че съвременната епоха, отбелязана със символа 'Q' / 2000 г н.е. / e преломна в рамките на това свръххилядолетно колебание. Началната активна фаза приключва и Слънцето навлиза в нова епоха /'плато'/. Тя се характеризира със сравнително високо ниво на слънчевата активност, при което по-често ще се наблюдават мощни 11-годишни цикли, а вековите и двувековите вариации ще бъдат относително слаби. Свръхвековото затопляне на климата ще се преустанови, но той ще остане мек в продължение на няколко столетия. Тази спокойна фаза ще бъде периодически смущавана от недълбоки застудявания, свързани с вековите и двувековите слънчеви цикли.

Цивилизационният 2200-2400 годишен цикъл

Вариациите от около 2 градуса на средната температура на Земята, предизвикани от квазидвухилядолетното слънчево колебание оказват много силен ефект върху условията за прехрана и демографските процеси , особено на средни и високи географски ширини. Свързаните с него 200-210 и 1100-1200 годишни цикли предизвикват периодически продължителни и дълбоки засушавания в района на Предна и Централна Азия, което пък води до периодични затруднения за поминъка на населението в този район. Тези явления създават предпоставки за циклични масови миграции в направленията север - юг и изток запад в района на Западна и Централна Евразия. От тези климатични вариации произтичат и редица циклични явления в цялостния обществен живот на народите в Европейско-Средиземноморския район. Аналози на тези явления има и в други части на света.

В [2] авторът показва, че климатичното 'ехо' на 2200-2400 годишните слънчеви цикли предизвиква добре изразени цикли в историята. В много голяма степен те маркират основните фази в живота на цивилизационните общности, така както те са дефинирани от Тойнби [2], а именно зараждане, възход, 'смутно време' , 'универсална' държава и разпад. За последните 5000 години на документирана човешка история в Западна Евразия могат да се проследят частично или напълно три цивилизационни 2200-2400 годишни цикли : 1. шумеро-египетско - минойски /3500 до около 1700 г.пр.н.е.+междинна епоха 1700-1200 г.пр.н.е./, 2. античен /1200 пр.н.е. до 500 г.н.е.+ междинна епоха { Ранното Средновековие) 500-1000 г.н.е ; 3. съвременен - след 1000-1050 г.н.е. Ето и кратко описание на основните характеристики на главните фази на цивилизационния 2200-2400 годишен цикъл в контекста на слънчево-климатичните връзки:

1. Зараждане на цивилизационната общност /'героична епоха'/ - Свързва се с преход на Слънцето от околомаксимумна фаза на квазидвухилядолетния цикъл към свръхвекови спад, което предизвиква дългосрочна тенденция към захлаждане на климата. Продоволственият недостиг в Северна Европа и степите на Западна Евразия довежда до демографски излишък и масови миграции към Централна , Южна Европа, Северна Африка и Близкия изток. Образуват се нови държави начело с представители на военната аристокрация на завоевателите. Резултатите на завоеванието обикновено са нетрайни извън Европа и островите в Средиземно море. Там започва да се развива новата цивилизация. Начален възход на градовете-държави.

2. 'Велика морска експанзия' и Ренесанс - Това е епохата съответствуваща на минимумите на 2200-2400 годишните слънчеви и климатични цикли. Студеният климат тласка обществото към усвояването на нови знания и технологии. Възход на науката и философията. Религията е в началото на дългосрочно отстъпление. Реалистични тенденции в изкуството. Застудяването на климата поражда демографски излишъци дори и в Южна Европа. Решение на проблема се търси в посока на морската експанзия и колонизация на далечни земи. Борбата между родовата аристокрация и търговско -занаятчийското съсловие достига своя връх.

3. 'Смутно време' - Съвпада с началната активна фаза на 2200-2400 годишния слънчев цикъл, предизвикващо дългосрочно и бързо затопляне на климата. Подобряването на природните условия едновременно стимулира повишаването на жизнения стандарт и възможностите за нови инвестиции в областта на технологиите и духовната сфера. Научно-философските възгледи изтикват още повече на заден план религията. Порасналите възможности на европейската цивилизация и нейния стремеж към увеличаване на жизненото пространство я тласкат към нова колониална експанзия, чийто обект е цялата позната до момента част от света. Този опит няма траен успех и завършва с провал. Излишъците от материални блага пораждат стремеж за тяхното преразпределение , в резултат на което започват вътрешноцивилизационни войни и междукласови борби. С последното е свързан разцветът на учения от социалистически тип, както и опити за реорганизация на обществото на социалистически принципи.

4. 'Универсална' държава /империя/ - Слънцето преминава от активната в спокойната /платовидна фаза/ на 2200-2400 годишния цикъл. Климатичните условия не се влошават, но спират да се подобряват. Това предизвиква криза в цивилизационната общност, тъй като възникват симптоми на конфликт между навикът на обществото да консумира в нарастващи темпове материални блага и невъзможността на природната среда да отговори на това изискване. Възникват идеи от тип 'устойчиво развитие'. Развитието на науката и технологиите се забавя. Стихват вътрешноцивилизационните войни, а впоследствие и външната експанзия. Цялата цивилизация се обединява в единна 'универсална ' държава- структура без дългосрочни цели, чиято функция е единствено да пази статуквото и социалната стабилност. Развива се юриспруденцията. Религията отново е във възход. Възникват религии за 'умиращия' и 'възкръстващ' бог. .

5. Разпад - Вторичният минимум на слънчевия 2200-2400 годишен цикъл поражда трайно и дълбоко захлаждане на климата в Северна Европа в съчетание със застудяване и засушаване в Централна Азия. Породените в резултат на това масови миграции слагат край на универсалната държава. Това е краят на старата цивилизация, но все още не е началото на новата.

6. Междинна епоха /'рециклирана империя'/ - Климатът отново се затопля и миграциите стихват. Започва бавно възстановяване на духовния живот и материалната инфраструктура. Споменът за загиналата империя е още жив и започват опити за нейното възстановяване. Всички тези процеси продължават до настъпването на нов спад в 2200-2400 годишния слънчев цикъл , които предизвестяват приближаването на нов 'малък ледников период'.

Изводи

От казаното дотук следва, че циклите в историческото развитие имат своето логично обяснение в рамките на цикличните промени в околната среда , и по конкретно, в климата . Те имат слънчево обусловен характер. Съвременните интеграционни тенденции в света и в частност в Европа както и популярността на различните теории за 'устойчиво развитие ', 'края на историята' и др. съответствуват на текущия стадий на преход на Слънцето от активната към спокойната фаза на 2200-2400 годишния цикъл и свързаните с това дългосрочни тенденции в околната среда. Съвременната епоха има за свой най-близък аналог състоянието на античния свят през II в. пр.н.е., т.е. предхожда с около 100 години най-вероятния срок за окончателното формиране на 'универсална' държава в Европа.

Последният извод е твърде интересен и важен. От него следва, че сегашният Европейски съюз е ранен продукт именно на настъпващите универсални тенденции в развитието на западната цивилизация. Най-вероятно обаче той ще се окаже нетрайна структура, тъй като изпреварва с около един век своя истински исторически 'сезон'. Както е показано в [8] предстои минимум на двувековия слънчев цикъл през първата половина на XXI век. По всяка вероятност той ще доведе до захлаждане на климата до нива, характерни за 'минимума на Далтон' / 1793-1840г/, а оттам и до изостряне на икономическата и политическа обстановка в света. Това би могло да забави и дори да спре интеграционните процеси в Европа за няколко десетилетия.

ЛИТЕРАТУРА

{1} Тойнби А., 1995, Изследване на историята, три тома, изд.Хр.Ботев, София /прев.англ./, {C} Toynbee A, 1946, Oxford Univ.Press

[2]. Комитов Б., 2001, Циклите на Слънцето, климата и цивилизацията, Алфамаркет, Ст.Загора

[3] Damon P and Sonett C., 1991, in The Sun in Time, ed . Sonett C and Giampapa M.S.,

[4] Дергачев В.А., Чистяков В.Ф., 1990, Известия ФГИ, стр.112;

[5]Stuiver M., Quay P, 1980,Science,v.v207 ,No44,p26'

[6] Schove D.J, 1983,Strusburg, Pensilvania, Hutchison Publ.Co.

[7] Komitov B.,1997,Bulg.Geophys. J.,v23,No 1-2, p69-78;

[8] Komitov B.,Bonev B.,2001, Astrophys. J. v.554,L119-L122, 2001 June 10

[9] Hoyt D .,Shatten C., 1998, Sol. Phys.v.181,p491

* Институт по астрономия при БАН

{rt}

В края на миналата година италианските специални служби потвърдиха, в специален доклад, наличието на крайно обезспокоителна тенденция в борбата с международния тероризъм – постепенното сливане на тероизма с организираната престъпност. Докладът, който е изготвен от специалното звено, разследващо връзките между престъпността и политиката в Италия (DIGOS), разкрива, че през последните години Ал Кайда редовно е ползвала мрежата на неаполитанската мафия, известна като Камора, както и нейните лаборатории за изготвяне на фалшиви документи, за прехвърлянето на свои активисти в Париж, Берлин, Лондон и Мадрид. Според DYGOS, броят на въпросните активисти, преминали през Неапол, е повече от хиляда. Според неаполитаския вестник „Ил Матино”: „мрежата на Камората е осигурявала подслон на хората от Ал Кайда на територията на Италия, след което ги е прехвърляла в други европейски държави, често използвайки за целта същите кораби, с които се осъществява контрабандата на цигари, наркотици и други стоки”.

Алиансът между Камората и Ал Кайда е поредния пример за мащабите на новото предизвикателство пред глобалната сигурност, което е колкото обезспокояващо, толкова и комплексно явление. В миналото пътищата на организираната престъпност и политическия тероризъм се пресичаха далеч по-рядко, днес обаче те са рамо до рамо от другата страна на барикадата във войната на цивилизования свят срещу „силите на злото”. На пръв поглед, подобен съюз изглежда странен. В края на краищата, бизнесът на мафията има своята специфика, която изисква всички свързани с него операции да бъдат пазени в дълбока тайна, т.е. да се прави всичко възможно за да не се привлича вниманието на властите. На свой ред, терористите искат техните акции да бъдат забелязани от възможно най-голяма брой хора, тъй като насаждането на страх и несигурност в обществото е сред основните им цели.

Епохата на глобализация обаче, породи една качествено различна ситуация, в която дейността на терористичните групировки и тази на организираната престъпност все по-тясно се преплита и обединява. С края на студената война, през 90-те години на миналия век, терористичните и бунтовнически групи, разчитащи дотогава на финансовата подкрепа на съветския режим, спешно трябваше да потърсят нови източници на средства за да продължат дейността си. Христоматиен пример за еволюцията на този тип организации са т.нар. Революционни въоръжени сили на Колумбия (FARK) – най-голямата марксистка партизанска групировка в страната. От началото на 90-те FARK активно се включи в кокаиновия бизнес, като първоначално пое „охраната” на полетата с кока, нарколабораториите и тайните самолетни писти в колумбийската джунгла, а след това активно се включи и в самия наркотрафик. Според американските служби за борба за наркотиците, днес годишните доходи на FARK от този бизнес са над 400 млн. долара.

Така колумбийските партизани запълниха празнотата, възникнала след разгрома на големите наркокартели от Кали и Меделин. „Марксистите от FARK просто заеха мястото на ликвидираните от властите наркобарони – подчертава експертът по проблемите на наркотрафика в Латинска Америка Брюс Бъгли от Университета на Маями – а огромните средства, които получават от търговията с наркотици, им осигуриха необходимата самостоятелност за да продължат спокойно и политическата си дейност”.

Смята се, че от доста години насам колумбийските партизани заплащат с дрога оръжието, което им доставят различни други терористични организации и най-вече нелегалното въоръжено крило на Ирландската републиканска армия (ИРА). Междувременно, разузнавателните служби на редица латиноамерикански държави смятат, че поне една организирана престъпна групировка – чеченската мафия, използва активно Аржентина като „транзитен център” за доставките на колумбийски кокаин в Европа. Срещу това, чеченците продават оръжие на криминалните синдикати в Бразилия и Колумбия, включително и на FARK.

Алиансът между тероризма и организираната престъпност вече действа и в много други страни от Латинска Америка. В Еквадор например, местната полиция разкри наскоро международна наркотрафикантска мрежа, ръководена от ливанеца Ради Зайтер, собственик на верига от арабски ресторанти в столицата Кито. Според местните власти, Зайтер е предоставял 70% от печалбите от наркотрафика на радикалната ислямистка организация Хизбула, действаща в Близкия изток. По време на ареста на 19 членове на мрежата на Зайтер в Бразилия, полицията откри и конфискува наркотици на стойност над 65 млн. долара.

Връзките между терористите и наркотрафика в Латинска Америка са много сериозно предизвикателство пред американското правителство, както и за вътрешната сигурност на САЩ. Докладите на американските специални служби сочат, че през последните години Ал Кайда поддържа връзки и работи съвместни с мексиканските наркотрафиканти и организирани престъпни групировки, които помагат за прехвърлянето на хората на Бин Ладен през мексиканската граница. Ако това е така, то означава и, че активистите на Ал Кайда имат възможността да се «разтворят» и действат в голямата латиноамериканска общност в самите Съединени щати.

Наркотрафикът обаче, съвсем не е единствената криминална дейност, в която терористите и организираната престъпност обединяват усилията си. Отвличанията, нелегалният трафик на хора и контрабандата, както и производството на фалшиви пари, нелегални компактдискове и софтуер и различните видове мошенически операции (с кредитни карти, мобилни телефони и т.н.), дори изнудването и въоръжените грабежи, са сфери, в които едните и другите все по-често обединяват усилията си и действат заедно. Така например, преди ареста им през 2002, членовете на нелегалната клетка на Хизбула, базираща се в Шарлота, Северна Каролина (САЩ), е финансирала дейността си чрез мошеничества с кредитни карти и контрабанда на цигари и дори е използвала част от средствата за да подпомогне централата на организацията в Ливан (ще припомня, че Хизбула бе включена в официалния списък на терористичните организации на американския Държавен департамент).

Междувременно, от известно време насам, най-търсеният индийски криминален бос Дауд Ибрахим също работи в тясно сътрудничество с Ал Кайда и други терористични групировки, предоставяйки им каналите, по които върви контролираният от него контрабанден трафик от Индия за Европа. Смята се, че Ибрахим е организирал и терористичние атентат в Момбая, който отне живота на 257 индийци през 1993.

Според Арно дьо Борчгрейв, който ръководи Центъра за стратегически и международни изследвания, «най-печелившият бизнес за новия алианс между тероризма и организираната престъпност е търговията с бели робини». Борчгрейв твърди, че всяка година в различни страни по света изчезват почти седем милиона жени, както и, че «значителна част от тези жени биват отвличани или примамвани от бившите съветски републики, Китай, Бирма и т.н. и превръщани в проститутки в Западна Европа. Като печалбата от този бизнес е сравнима с тази от наркотрафика.

Привържениците на глобализацията обикновено смятат, че породените от нея икономически тенденции – свободната търговия, икономическата интеграция и разпространението на високите технологии, имат изцяло положителен характер. Истината обаче е, че (наред в всичко друго) те формират и подходящите условия за взаимодействие между терористите и криминалните структури. Или, както обяснява Кимбърли Тачук, директор в Института за национална стратегически изследвания в Университета за национална отбрана във Вашингтон: «Криминалните мрежи и терористичните групировки просперират в условията на непрекъснато нарастващата взаимозависимост, разширяващата се глобална търговия и бурно развиващите се транспорт и комуникации».

Според повечето експерти, задълбочаващите се връзки между тероризма и организираната престъпност променят самия характер на войната с тероризма, максимално изостряйки заплахата срещу глобалната общност и поставяйки на дневен ред необходимостта от нова парадигма в сферата на стратегическото мислене. На състоялия се през 2005 във Вашингтон форум, носещ показателното име «Смъртоносната ос – връзките между организираната престъпност и тероризма», участниците предупредиха, че САЩ и техните съюзници следва спешно да приемат нова стратегия за борба с очертаващият се глобален алианс между терористи и мафиоти. Като, според тях, вниманието трябва да се концентрира върху финансовите връзки между двете групи и все по-мащабното използване на Интернет за осъществяването на техните престъпни цели.

Разбира се, не по-малко важно е укрепването на законодателните, социални и политически институции в страните, особено засегнати от новия глобален криминално-терористичен алианс. Освен това, както отбелязва и бившият специален помощник на американския президент по въпросите на вътрешната сигурност Франк Джилуфо: «САЩ не са в състояние да се справят с този проблем сами, но поне могат да помогнат на особено пострадалите от дейността на криминално-терористичните мрежи държави, предоставяйки им необходимите средства за борба с тях».

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Смята се, че потребностите на човечеството от петрол не могат да бъдат удовлетворени, както и, че фаталният разрив между търсенето и предлагането на петрол е неминуем. С ръста на икономиките на Европа, Япония и редица „развиващи се” държави и съпътстващият го ръст на потребностите им от петрол, този разрив ще се увеличава все повече. САЩ ще стават все по-зависими от добрата воля на близкоизточните износители, които пък ще са все по-изкушени да се възползват от своето „петролно оръжие” за да ерозират американската икономика. Америка ще продължи да преживява петролна криза, докато не увеличи рязко собствения си петролен добив (каквато тенденция се наблюдава напоследък), или пък докато други страни, като Русия например, не започнат интензивно да експлоатират неотдавна откритите си петролни залежи.

Много често обаче, онова, което се смята за общоизвестно, се оказва невярно. Всъщност, петролна криза, разбирана като драматичен разрив между търсенето и предлагането, няма и никога не е имало. Освен това Близкият изток не разполага и никога не е разполагал с „петролна бомба”. Що се отнася до темповете, с които ще нараства руският петролен добив, те безспорно са важни, но не са от принципно значение. Накрая, темповете на икономически ръст в САЩ, Европа, Япония, или където и да било другаде, не оказват влияние нито върху стабилността на петролните доставки, нито върху цените.

С реалния проблем в петролната сфера светът се сблъска още след 1970. Неговата същност се определя от безпрецедентния, макар и нелеп, монопол, създаден от повечето близкоизточни петролни държави с формирането на ОПЕК. Спецификата на тази организация е, че членовете и координират действията си с цел да бъдат ограничени петролните доставки и по този начин да си гарантират по-високи цени. Днес цените на петрола за завишени от участничките в ОПЕК до степен, която е вредна дори за собствените им интереси. Нивото на добива, който тези страни са установили по метода на пробите и грешките, е неустойчиво. Истината е, че ОПЕК вреди на световната икономика, но не защото е оръдие на някакъв зловещ заговор, а просто защото неговите членове нямат друг избор.

През последните години съвкупната икономическа мощ на групата държави-членки на ОПЕК бавно спада. Не мисля обаче, че в скоро време тя ще изчезне напълно. През 1979, 2003 и 2005 страните страните-вносителки на петрол отстъпиха публично и безусловно пред натиска на този картел. При това не съм сигурен, че те са били наясно с истинските последици от това си поведение.

За да осъзнаем вредата, която продължава да нанася съществуването на ОПЕК, трябва да анализираме мита за разрива между търсенето и предлагането на петрол, както и този за прословутото „петролно оръжие”. Ако го направим, ще разберем, че повечето проблеми на световния петролен пазар призлизат от самия факт, че подобен картел съществува и провежда толкова късогледа политика. Определен принос има, разбира се, и неспособността на страните-вносителки да се възползват от наличните възможности за отслабване позициите на ОПЕК.

Вярно ли е, че „петролът свършва”?

Петролът не е единственият енергоносител, за който се смята, че запасите му всеки момент ще се изчерпат. Още преди 1800, Европа почти по същия начин се е вълнувала от възможността да се изчерпат запасите от въглища, считани по онова време за основа на икономическата мощ. Въгледобивът в Европа достигна върха си към 1913, но днес той е нищожно малък. Нима това е последица от изчерпването на въглищните запаси? Едва ли. В недрата на Европа все още има милиарди тонове въглища. Но дори и на цени, изцяло покриващи разходите по добива им, за тези въглища просто няма търсене. Затова те са безполезни и обречени да си останат в недрата на Стария свят.

Тоест, взето само за себе си, без оглед на търсенето и разходите за добиването им, количеството полезни изкопаеми няма особено значение.

Първата прогноза за скорошното изчерпване на петролните запаси прави главният геолог на щата Охайо Стронг Нюбъри още през 1875. Оттогава насам рядко е минавало десетилетие, в което някой да не бие тревога по този повод. Така, през 1973 Джеймс Ейкинс, анализатор на американския Държавен департамент и ключов фактор в тогавашната американска политика в петролния сектор, издаде книгата си „Петролната криза”, в която призова за увеличаване на добива на петрол на територията на САЩ и подобряване на отношенията с петролните държави от Близкия изток. През 1979 президентът Джими Картър повтори публично оценките на ЦРУ, обявявайки, че „петролът свършва в целия свят”. През 2003 „Ню Йорк Таймс” отпечата материал с тревожното заглавие „Очаква се, че петролните запаси ще бъдат изчерпани през следващите няколко десетилетия”. Според прогнозата на Международната енергийна агенция (International Energy Agency), занапред добивът на петрол ще продължи на нараства само в района на Персийския залив (и то само до 2030), докато в останалите петролни зони той ще започне да спада.

Тези апокалиптични предсказания, по правило, се оказват неверни. През 2003 световният добив на петрол беше 4,4 хиляди пъти по-висок, отколкото по времето на Нюбъри, а цената на барел бе по-ниска. Световните запаси и обемът на добива (дори ако не вземаме предвид Близкия изток) днес са значително по-високи, отколкото е предвиждал Ейкинс преди 30 години. А от времето, когато Картър обяви на света, че „петролът свършва”, производството му е нарастнало с 25%. При това износът на петрол от Близкия изток стигна върха си още през 1976-1977.

Истинската петролна криза

Истинската „криза”, или ако искате - действително преломното събитие в тази сфера (както и да го квалифицираме), се случи през 1973-1974, когато десетина страни, повечето от които са разположени в Близкия изток, взеха съгласувано решение за съкращаване на петролния добив. Оттогава насам, те постоянно практикуват налагането на ограничения върху обемите на добивания петрол. Тоест, те съзнателно „притвориха” източника на най-евтиния петрол в света за да вдигнат цената му и така да увеличат собствените си печалби. Последиците от тази политика заставиха големите държави – потребителни на петрол, да предприемат редица важни стъпки. Както отбелязва в редакционната си статия от 2003 „Ню Йорк Таймс”: „от времената на петролното ембарго през 1973, всеки американски президент, като започнем от Ричард Никсън, обещаваше да ограничи огромните потребности на САЩ от внос на петрол, инвестирайки средства за откриването на алтернативни източници на енергия”. Само малцина измежду сътрудниците на сменящите се американски администрации не бяха съгласни с тезата на Картър за изчерпването на петролните запаси и наличието на задълбочаващ се енергиен разрив. Затова всяко следващо правителство на САЩ лансираше широк спектър от мерки в областта на енергийната политика, обосновавайки и съответните държавни разходи за осъществяването им.

Така, по времето на Картър, Белият дом наложи приемането на закони, забраняващи използването на природен газ за производството на електроенергия, макар че запасите от природен газ са огромни и използването му в електроенергетиката е далеч по-екологично, отколкото това на петролни продукти или пък на въглища.

Вместо това, различните администраци в Белия дом упорито прокарваха в Конгреса данъчни кредити и субсидии за създаването и използването на синтетично гориво и за увеличаване употребата на каменните въглища в електроенергетиката. Неотдавна Данъчната служба на САШ (Internal Revenue Service) призна, че кредитната линия, предназначена да „разпределя” по 20 млрд. долара годишно за подкрепа на производството на новото синтетично гориво, получавано чрез смесването на мазут и въглищен прах, продължава да действа. Лансираният от правителството на Буш-младши „Енергиен закон” (Energy Bill), известен още като „енергийното барбекю”, пък създава нова разновидност на държавна субсидия, а като последица - огромен брой нови лобистки групи, както и нови работни места – т.е. всичко онова, което в бъдеще ще бъде горещо защитавано като положителен резултат от правителствената политика в тази сфера. Защото, колкото по-разточителен е един закон, толкова повече са привържениците му.

От времето на Никсън до ден днешен, всички американски правителства разглеждат енергийната сфера и петрола като обекти, нуждаещи се от управление с политически средства. Никой не се опитва да анализира проблема през призмата на ценовия механизъм. През цялото време, произвежданият петрол все „не достигаше” – а това, както твърдяха всички, е прекалено сложен проблем за да се решава с чисто икономически (т.е. пазарни) механизми.

Кога ще се изчерпат запасите от петрол?

Ето един въпрос, който може да се чуе много често: „Кога ще спрат световните доставки на петрол?”. А най-адекватният отговор, според мен, е: „Никога”. Съревнованието между оскъдната природа и вечно търсещият човешки разум не спира още от времето, когато хората започват да ползват полезните изкопаеми. Залог в тази игра са цените на въпросните ресурси и следва да признаем, че засега човечеството печели с много точки пред природата.

Мнозина апокалиптично настроени анализатори обаче, базирайки се на непрекъснато растящите цени на петрола на световния пазар, не спират да ни напомнят, че: „сегашното положение не може да продължава още дълго”. И те биха били прави, ако на световния пазар действаха множество независими един от друг доставчици. Но истината е, че там доминира един монополен доставчик и високите центи, сами по себе си, не означават нищо. За да си изясним, какво точно се случва, нека преди това се спрем на особеностите на икономиката на полезните изкопаеми.

Известно е, че минералните суровини се извличат от запасите, скрити в недрата на Земята. Тези запаси включват установените залежи от полезни изкопаеми, чието разработване със сигурност би донесло печалби на онзи, който се заеме с него. И така, изчерпани ли са запасите от петрол? Наистина ли търсенето им става все по-трудно? Общоприетният отговор на тези въпросе е: „да, разбира се”. Само че това широко разпространено мнение е погрешно. Запасите от минерални суровини са не само природен дар, но и резултат от определени инвестиции. Без предварителен анализ и прогноза на печалбата и обема на добива на съответната суровина никой не би взел решение за пробиването на поредния петролен кладенец и последващата му експлоатация. Освен това, тъй като добивът от всеки кладенец спада с падането на налягането, с течение на времето експлоатацията му става все по-скъпа. А когато разходите по добива на петрол от конкретния кладенец станат нерентабилни, той престава да се използва – колкото и петрол да е останал в него, добивът му не покрива разходите при конкретните цени и използвани технологии. Доказаните запаси от петрол представляват кумулативна оценка на онова количество суровина, което може да се добие с печалба от определен брой петролни кладенци, но не и оценка на вероятното количество петрол, съдържащо се в недрата им. В САЩ и някои други държави обемът на доказаното количество петрол се изчислява като планиран кумулативен добив от работещите или готови да заработят кладенци. В други страни, където се използват други методики на изчисляване на запасите, съответните данни често нямат никаква стойност.

Вероятните запаси, в най-добрия случай (например, използвайки методиката, възприета от Геоложката служба на САЩ), представляват оценка на съвкупния възможен добив в конкретния регион. При това този съвкупен възможен добив се определя от количеството петрол, което би могло да се добие във въпросния регион за всички години, през които се експлоатират действащите и новите кладенци, при съвременното състояние на технологията и геофизическите знания и при цени, актуални за момента, когато е била изготвена съответната прогноза.

Има ли достоверно знание?

За разлика от доказаните и вероятните запаси, величината на „известните запаси” не може да се приеме като адекватна оценка на количеството петрол, което потенциално би могло да бъде добито.

За да прогнозираме достатъчно точно запасите от петрол, би трябвало не по-малко точно да предскажем бъдещото развитие на науката и технологиите в тази сфера. Тоест, за да знаем, какви точно са запасите, трябва да сме наясно какво точно бъдеще ни чака. Само че никой не може да предскаже бъдещето. Концепцията за изчерпването на петролните запаси е толкова разпространена, просто защото ни се струва очевидна. Нека си представим някакъв обем от запаси, от които в продължение на редица години се извършва определен добив. Изводът е съвършено ясен: запасите постепенно намаляват и неизбежно идва момент, когато те свършват. Петролът, намиращ се под земята, става все по-ценна суровина, толкова по-ценна, че възниква и прословутият разрив – между онова количество петрол, което ни е необходимо и това, което можем да извлечем от ограничените залежи. Цивилизацията вече не може да зависи от петрола, т.е. следва да се предприемат спешни мерки за освобождаването и от петролната зависимост.

Петролът действително свършва – в определени региони и в определено време. Така, добивът на петрол в Апалачите, в САЩ, стига своя максимум още през 1900, а в Тексас – през 1972. Само че, в глобален аспект, концепцията за изчерпването на петрола никога не е била вярна. През 1970 доказаните запаси от петрол в страните извън ОПЕК е била 200 млрд. барела. Но през следващите 35 години същите тези страни са добили около 470 млрд. барела, а днешните им запаси се оценяват на 209 млрд. барела.

Компаниите, занимаващи се с добив на петрол, поддържат темп на експлоатация на петролните запаси, равняващ се на 7% годишно, след което извеждат от експлоатация изчерпаните кладенци и въвеждат нови. В началото на този период, страните от ОПЕК са разполагали със запаси от 412 млрд. барела. За последните 35 години те са добили около 310 млрд. барела. Днешните им запаси се оценяват на 819 млрд. барела, но е ясно, че всъщност те са много по-големи от онова, което страните-членки на ОПЕК са добили през всичките тези години. Само Саудитска Арабия разполага със 80 петролни находища, от които само девет са действащи. Разбира се, там има и множество други находища – проучени, или все още неизвестни. Впрочем, Саудитска Арабия съзнателно не влага големи средства за установяване и разработване на нови находища именно защото увеличеното предлагане на петрола моментално би довело до спад в цената му на пазара.

Постиженията в научно-техническата сфера водят до намаляване на разходите, като правят рентабилен добива от още неразработените находища, намиращи се в известните петролни провинции, и стимулира търсенето на нови. През 1950 нямаше добив на петрол от морския шелф – подводните залежи просто бяха недостъпни. Преди малко повече от четвърт век сондите на петролните компании стигаха до дълбочина малко повече от 300 метра в шелфа. Днес усъвършенстваните технологии, които направиха излишни скъпите стоманени конструкции, позволяват сондите да стигат дълбочина от 3 километра, т.е. петролът да се добива по начин, който преди се смяташе се прекалено скъп, т.е. нерентабилен. Сега една трета от целия петролен добив в САЩ се извършва в морския шелф. Американската Геоложка служба смята, че при съвременното равнище в научно-техническите знания, добивът на петрол от шелфа скоро ще достигне 50% от целия добив в страната.

Но петролните запаси, намиращи се в морския шелф, не са се появили там просто така, „с течение на времето”. Спомням си онзи стар филм, която една жена, изразявайки възхищението си от бижутата на главната героиня (чиято роля се изпълняваше от Мае Уест), възкликва: „Боже, ама това са брилянти!”. На което Мае Уест хладнокръвно отговаря: „Бог няма нищо общо с това”. По същия начин и добивът на петрол от морския шелф няма нищо общо с Провидението, или с късмета. Той става възможен, защото постиженията в сферата на високите технологии превърнаха в печеливши съответните инвестиции. А стимул за ръста на знанията и високите технологии бе по-голямата икономическа ефективност. Сондирането на шелфа стана онази нова технология, позволяваща да се добива петрол от дъното на океана. Петролните специалисти в Канада и Венецуела разработиха механизми за добив на петрол от пясъчните пластове, типични за шелфа на тези страни. Новите технологии намаляват разходите по добива и нищо чудно с течение на времето поредната значителна част от петрола, намиращ се в земните недра, също да се окаже в списъка на „доказаните запаси” от тази жизненоважна суровина.

Новите запаси

Доколко проучването на нови петролни залежи и практическата работа по привеждането им в групата на „доказаните петролни запаси”, годни за експлоатация, е по-трудно и скъпо, отколкото преди? Данните, публикувани преди петнайсетина години, със сигурност не потвърждават подобен извод.

Междувременно, тъй като вече не се публикуват сведения за по-късния период, ние с моят колега Кембъл Уоткинс решихме да запълним тази празнота и съставихме таблици за продажната стойност на доказаните запаси, които на практика бяха продадени в САЩ още преди да бъдат извлечени на повърхността. Резултатите, които получихме, биха могли да се използват за оценка на петролните запаси навсякъде, където бизнесът може свободно да инвестира в тяхното разработване (последното не се отнася за страните-членки на ОПЕК, както и за някои други държави).

Ако разходите за проучването и разработването на новите запаси нарастват, би трябвало да нараства и цената на новопроучените запаси. Истината обаче е, че не открихме нищо подобно в периода 1982-2002.

Струва си да се замислим и за още нещо – та нали мнозина биха поискали да направят пари от нарастването на стойността на още неразработените нови запаси. Те, например, биха могли да заемат някаква сума, да купят правата върху залежите и да чакат докато цените на петрола нарастнат доколкова, че тези залежи да бъдат продадени с достатъчно голяма печалба. Ако всяка година запасите от петрол намаляват, стойността ще нараства пропорционално и печалбата от тази операция би трябвало, най-малкото, да гарантира връщането на кредита и да компенсира рисковете, свързани с нея. На практика обаче, подобни инвестиции имат отрицателна печалба, дори и без да броим надбавките за риска.

В крайна сметка, бихме могли да заявим, че няма никакви признаци за това, че проучването и разработването на петролните находища в държавите, които не членуват в ОПЕК, стават все по-скъпи. От друга страна, твърденията за изчерпване на петролните запаси в тези страни не отговарят на действителността, или пък се отнасят само за незначителна част от находищата.

Единният световен пазар

Според друга, тотално наложила се догма, доставките на енергоносители за САЩ са потенциално несигурни, тъй като американците купуват петрол предимно от близкоизточните държави, които са силно антиамерикански настроени. Всъщност и това твърдение е също толкова необосновано, както и онези, които разгледахме по-горе.

По-голямата част от петрола се доставя по море. Петролните танкери могат да бъдат изпратени в една, или друга точка на света, без допълнителни разходи. Нещо повече, значителна част от допълнителнителните петролни доставки могат да бъдат извлечени от морското дъно, а не от сушата. Затова нищо не пречи маршрутите на танкерите, доставящи петрол от страните, където той е в излишък, на тези, където той липсва, да бъдат преразгледани. Едва ли ще бъде преуваличено, ако кажем, че всички барели петрол на световния пазар, се конкурират взаимно. Ако някъде, накой барел бъде блокиран, моментално ще го замени барел от друга точка на света.

В много анализи се споменава, колко е „провървяло” на „страдащата от липсата на петрол” Япония, че новите петролни находища са се оказали в близост до нея – в шелфа на остров Сахалин. Често се подчертава също значението на Западна Африка за снабдяването с петрол на „жадното за енергоносители” Източно крайбрежие на САЩ. Всичко това звучи убедително, но истината е, че няма никакъв смисъл.

Всъщност, ръстът на търсенето е от полза за потребителите, а неговият спад им вреди, без значение откъде и къде се доставя петролът. Експортните потоци ще потекат в онези посоки, които им гарантират максимална печалба. За купувача разстоянието между износителя и вносителя определя само незначителна част от разходите му при покупката на всеки барел петрол.

Митът за „петролното оръжие”

Дали доставчикът обича своите потребители, или пък ги мрази (както и обратното) няма никакво значение, защото на световния петролен пазар продавачът не може да изолира нито един потребител, както и купувачък не може да изолира нито един доставчик. Въпреки това, според общоприетото мнение, страните от Близкия изток уж разполагат с изключително мощно „петролно оръжие”, което биха могли да използват за да накажат САЩ, или която и да било друга държава. В подкрепа на това схващане често се посочва петролното ембарго, уж наложено през 1973 от арабските държави-членки на ОПЕК (с изключение на Ирак, чиито лидер Саддам Хюсеин спечели много от отказа да се присъедини към него) по отношение на САЩ и Запада, като цяло. Тогавашният държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър многократно посети близкоизточните държави за да преговаря с тях, опитвайки се да „прекрати всичко това”. Десет години по-късно обаче, той призна, че т.нар. „ембарго” е имало психологическо, но не и икономическо значение. Наскоро авторитетното списание „Икономист” призна справедливостта на оценката, която аз дадох още през юли 1973: дори и ако подобно ембарго бъде наложено, то няма да окаже никакъв ефект върху диверсифицирания характер на петролните доставки. Така и стана. Всъщност ембарго срещу САЩ нито беше обявено, нито пък би могло да бъде обявено. Кошмарните опашки по бензиностанциите из цяла Америка от онова време бяха резултат от рационирането на бензина и ценовия контрол, а не от ембаргото. И американците не би трябвало да обвиняват арабските страни за онова, което направиха със собствените си ръце.

Съкращаването на добивите, което се предприема както от арабските, така и от други страни-петролопроизводителки, имаше място и тогава, и по-късно, но истината е, че тези опити никога не са били особено мащабни. Ако анализираме обемите петрол, достъпни на пазарите на различните страни-потребителки, ще се окаже, че положението на САЩ е било малко по-лошо от това на Япония и малко по-добро от това на Западна Европа. Но и тази разлика, според мен, е по-скоро случайна и се дължи на несъвършената статистика.

Основният урок е, че съотношението между вътрешното производство на потребявания петрол и неговия внос не е от сериозно значение. Американските президенти (включително и сегашният - Буш) могат колкото си искат да говорят за „остротата на проблема” със съкращаването на вноса и гарантиране на „енергийната независимост” – в края на краищата нито един политик не е загубил подкрепата на избирателите, посочвайки им чужденците като източник на всички проблеми. Фактите обаче, не потвърждават драматизма на ситуацията, който изкуствено се нагнетява от политиците. Вносът на петрол не прави нито един вносител зависим, нито от някой конкретен износител, нито дори от всички износители взети заедно. Затова преките или косвени разходи за съкращаването на вноса са просто излишно пилеене на ресурси. Държавната подкрепа за изследванията в енергийната сфера действително би могла да се покрие от постигнатите в нея резултати. Но държавните разходи в енергийното производство са по-скоро безсмислено пилеене на средства.

И така, стигаме до ключовия въпрос: ако всички споменати дотук заплахи се оказват по-скоро въображаеми, кои тогава са истинските проблеми на съвременния петролен пазар?

Световният петролен монопол

Както вече споменах, петролната „криза” започна през 1971-1973, когато десетина страни-производителки на петрол се споразумяха да вдигнат цените, ограничавайки добивите си. Те продължават да следват тази координирана политика и днес. Собствените им разходи за увеличаване добива на петрол (които са приблизително еквивалентни на нормата на печалба на съответните инвестиции) са несъизмеримо малки в сравнение с печалбите, идващи от завишените цени. Всъщност, цената на петрола би трябвало да бъде достатъчно стабилна. Нека сравним основните условия в петролния бизнес, с тези в газовия отрасъл. Потребителите на петрол са далеч по-многобройни и разнообразни. Сезонните колебания на петролния пазар са по-малки, а разходите по съхраняването му – значително по-ниски. На практика, през първите 25 години след края на Втората световна война, реалната ценова динамика, отчитаща и инфлацията, беше подложена на съвсем незначителни колебания. Както и във всеки друг отрасъл, и тук са възможни краткосрочни колебания, когато цените ту се повишават, ту спадат. Между края на Втората световна война и началото на 70-те години на миналия век цените на петрола само два пъти скочиха рязко нагоре – по време на близкоизточните кризи през 1957 и 1967, но и двата пъти паднаха сравнително бързо. Според някои, стабилността на цените през този период е била последица от това, че по-голямата част от петрола на планетата се е продавал на малък брой големи компании, известни като „седемте сестри”. Всъщност, между 1940 и 1970 реалните цени на петрола спадат с почти две трети, като контролът върху този процес от страна на „седемте сестри” е крайно ограничен, ако въобще е съществувал.

Но ето че в периода 1970-1980 ръстът на реалните цени се равнява на 1300%. След това, между 1980 и 1986 те спадат почти с две трети, след което настъпва период на умерен ръст, продължил до 1997. През 1997-1998 цените отново спаднаха, а след това нарастнаха три пъти (между февруари 1999 и пролетта на 2004) и продължиха да растат. Защо през последните години колебанията в цените на петрола имат подобни гигантски мащаби? Защо те не променят посоката си също толкова бързо, както това ставаше в по-далечното минало, или, с други думи, защо колебанията в цените вече не са краткосрочни?

Спекулация?

Опитите на петролните спекуланти да предвидят цените също оказват влияние върху фактическото състояние на пазара. Професионалните играчи трупат пари непосредствено от промените в цените. В този смисъл обаче, всеки, който се занимава с добив, преработка или транспортиране на петрол, както и потребителите, т.е. всеки който продава или купува петрол днес, разчитайки на промените в цените утре, също е спекулант.

Спекулациите обаче влияят върху картелните цени повече, отколкото върху цените на свободната конкуренция. Колебанията в цените на петрола станаха по-интензивни, защото прогнозата за едно или друго ниво на цените включва не само оценка за търсенето и предлагането, а отчита и решенията на държавите-членки на ОПЕК за петролните квоти, както и способността им да изпълняват вече поетите задължения. Затова световният петролен пазар е по-непредсказуем и по-неустойчив, а промените на този пазар все по-често стават внезапно. По време на ценовия скок от 1973 промените в петролното предлагане не излизаха извън рамките на обичайните колебания, докато ръстът на цените бе наистина огромен. Всъщност, тази „криза” представляваше класически случай на паническа реакция на купувачите.

Картелът

ОПЕК представлява система на периодични срещи на държавите-членки, целящи приемането на общо решение или за бъдещите цени, или за обемите на добивания петрол. Фиксирането на един от тези параметри, определя и другия. Тоест, ОПЕК фактически представлява съвкупност от картелни споразумения – първите редовни съвещания от този род започнаха още преди повече от трийсет години. Като от време на време, за да намерят решение на текущите проблеми, членките на ОПЕК преразглеждат параметрите на въпросните споразумения.

Всяко повишаване на цените на петрола става в ситуация, при която наличните производствени мощности надвишават фактическото производство – нещо, което би било невъзможно, ако ценообразуването се извършваше на конкурентна основа. И дори ако в самото начало е липсвало подобно разминаване, то още първото решение на страните от ОПЕК за съкращаване на петролните добиви, автоматично го създава. Държавите-членки съзнателно се въздържат от увеличаване на добива на петрол, стремейки се да увеличат цените и, съответно, печалбите си. През последните години високите цени редовно се обясняват с намаляващите запаси на потребителите от петрол и петролни продукти. Това, разбира се, е вярно, но истинската причинно-следствена връзка тук е следната: картелът съзнателно намалява добива, което пък води на намаляване на запасите, а последното, на свой ред, до скок на цените. И тъй като те са много по-ниски от производствените разходи, производството може да бъде увеличено многократно – ако всеки производител реши да действа, ръководейки се от собствените си интереси, повишавайки добива. Което пък ще доведе до спад на цените и, съответно, на приходите. Само съгласуваните действия на всички държави от ОПЕК могат да накарат всяка от тях поотделно да не увеличава петролния си добив. Ценовият скок след 1999 е отлично илюстрация на казаното дотук. Навремето и администрацията на Клинтън, и първият кабинет на Буш, ръкопляскаха на ОПЕК, когато организацията стабилизира цените на ниво 23-28 долара за барел. Днес обаче, действията на ОПЕК доведоха до повече от двукратното повишаване на този диапазон. При това ОПЕК отново реагира с демонстративно безразличие на опитите на американската дипломация да повлияе върху тази и политика. Защо картелът действа по този начин?

Два ключови проблема

Всеки картел е длъжен да реши ключовата задача за определяне на такова ценово ниво и обем на продукцията си, които да му гарантират максимална печалба. Прекалено високата цена може да доведе до снижаване на печалбите, защото купувачите ще свият обема на покупкит. И нещо по-лошо - веднъж установена, цената следва непрекъснато да се променя, отчитайки промените в търсенето и предлагането, които ще се съобразяват с тази, първоначално установена, цена. Какво ниво на цените може да се приеме като адекватно? Мненият по този въпрос са противоположни и ОПЕК нерядко определя това ниво по метода на пробите и грешките. Така, през 80-те години на миналия век, картелът допусна ужасна грешка, вдигайки цените на петрола до 40 долара за барел (което, имайки предвид инфлацията, се равнява на днешни 80 долара). Държавите-членки на ОПЕК очакваха по-нататъшен ценови ръст, но последвалото свиване на търсенето ги принуди да намалят цените. Тоест, първият проблем на картела е определянето и поддържането на адекватни цени.

Вторият проблем е свързан с разпределянето на продажбите между членките на картела. Всяка страна, влизаща в ОПЕК, може да спечели доста, ако успее да заблуди партньорите си, увеличавайки петролния добив над определената квота. Последното е напълно възможно, той като разходите за производството на допълнителните количества петрол са значително по-ниски от установената му стойност. Но, ако някой член на картела наруши споразумението, предлагането на петрол на световните пазари моментално ще нарастне, цените ще паднат, а заедно с тях и допълнителната печалба, получена от заобикалянето на правилата.

Така, през 1980, Саудитска Арабия, едностранно (за първи и последен път) реши да ограничи своя петролен добив. Кралството позволи на партньорите си от ОПЕК да добиват петрол в свободен режим, което доведе до спад в цената му на световния пазар. Тогава Ер Риад реши да балансира общия обем на предлагането, намалявайки собственото си производство – т.е. докато всички останали членки на картела увеличиха добива, Саудитска Арабия намали своя точно с толкова, че да компенсира съвкупния ръст на предлагания петрол.

Скоро обаче, саудитците осъзнаха, че не могат да постигнат своите цели, без помощта на партньорите си от ОПЕК. Защото, ако Саудитска Арабия останеше единствената страна-членка на ОПЕК, ограничаваща добива си на петрол, обемът на предлагания на световния пазар петрол, все едно, би останал прекалено голям и цените биха продължили да падат. Тогава кралството призова партньорите си да спазват установените квоти. Те обаче предпочетоха да запазят по-високите нива на производство на петрол, т.е. да печелят за сметка на Саудитска Арабия. В края на 1985 износът на саудитски петрол спадна почти до нула, а Риад декларира, че занапред няма да се съобразява с цените, установени от ОПЕК. Последвалият процес на реорганизация на картела отне почти осем месеца, през които цените паднаха с две трети спрямо 1980.

Оттогава Саудитска Арабия нееднократно обявява, че няма да съкрати добива на петрол, ако не получи предварителни гаранции, че същото ще направят и останалите членове на картела. Което лиши последните от всичките им илюзии, че могат едностранно да регулират ситуацията в сферата на петролния добив (странно е обаче, че в страните-потребителки на петрол тези илюзии са все още живи).

Както показва историята, постигането на подобна договореност между група държави е доста трудно нещо. Първоначално, когато такова споразумение все още не е постигнато, страните се опитват да се шантажират взаимно. След това всички започват много внимателно да следят действията на останалите, опитвайки се да изяснат кой, кого и с колко е успял да излъже. През 1986-1996 цените на петрола бяха, повече или по-малко, стабилни и се равняваха приблизително на една трета от максималните цени през 1980. Но и през този период делът на държавите от ОПЕК в световните доставки на петрол намаляваше – страните, извън картела, разширяваха добива си, тъй като наложилите се цени гарантираха приемлива печалба на инвестициите им в разработването на нови находища.

Днес страните-членки на картела имат всички основания да са доволни. От 1999 насам държавите от ОПЕК, заедно с Русия, Мексико и Норвегия (макар сътрудничеството между ОПЕК и тях да е съпроводено с много условности) съумяваха да ограничат световния добив не петрол, удържайки цените на достатъчно високо ниво. Диапазонът им първоначално бе установен на ниво 17-22 долара за барел, после на 22-28 долара След 2000 те почти не падаха под 28 долара, а през декември 2003 надминаха 30 долара за барел. През следващите две години цените скочиха още по-драстично, надминавайки 70 долара (макар, че според някои след споразумението между Москва и ОПЕК от декември 2005 може да се очаква през следващите две години цените за барел петрол да варират между 45 и 55 долара – б.р.).

Още преди последните съкращение в добива на петрол, страните от ОПЕК разполагаха със значителни резерви за неговото увеличаване, които оттогава насам са нарастнали още повече. Въпреки това, участничките в картела съзнателно ограничаваха допълнителното предлагане, следейки стриктно за спазването на квотите и активно действаха за запазването на високите цени на петрола.

Бъдещите цени и обемът на добивания петрол

Страните от ОПЕК са постоянно ангажирани със задачата да бъде ограничено предлагането на петрол, така че да не се допусне спад в цената му на световните пазари. И винаги, когато не отделят достатъчно внимание на този проблем, реалността грубо им напомня за себе си – както стана например през 1980-1985 или през 1997. Те обаче открай време вярват, че ги чака блестящо бъдеще – т.е., че съвсем скоро държавите, които не членуват в ОПЕК, ще намалят драстично петролното си производство, тъй като запасите им са недостатъчни. Затова, според тях, делът на ОПЕК на петролния пазар всеки момент ще започне да расте. Всъщност, истината е, че държавите извън този картел, постепенно увеличават както запасите, така и добива си на петрол, а делът на ОПЕК в общия износ спада. Някога той достигаше до 60-65% от целия петролен пазар, днес обаче е паднал до 30-35%. И едва когато ограниченията, свързани с петролния добив, станаха по-сурови, държавите, нечленуващи в картела, склониха да си сътрудничат донякъде с ОПЕК.

Преди време шефът на саудитското министерство на петрола заяви, че страната му вече няма да съкращава производството, без да разполага с гаранции за сътрудничество както със страните-членки на ОПЕК, така и с производителките извън организацията. Което съответства на здравия смисъл. Защото, ако през 1999 например, Саудитска Арабия беше съкратила едностранно производството си на петрол, тя (също както вече стана през 1980) щеше да претърпи сериозни финансови загуби, без да успее да предотврати падането на цените.

Зависимостта от петрола

Нито една развита държава не би търпяла фиксиране на цените от страна на частни компании в такива мащаби и форми, каквито практикува ОПЕК. В Съединените щати ръководителите на корпорациите, уличени в извършването на подобни действия, моментално отиват в затвора. Само че членките на ОПЕК са суверенни държави, които не се подчиняват на американските закони. Нещо повече, на САЩ и на останалите страни-потребителки много им се иска да вярват, че могат да разчитат на подкрепата на държавите от ОПЕК и, особено, на Саудитска Арабия.

Тази хипотетична подкрепа се изразява в политическите гаранции за „достъп до петрола”. Но на глобалния петролен пазар, където гъмжи от продавачи и купувачи, всички участници разполагат с такъв достъп. Друг разпространен мит е този за взаимните задължения: страните на ОПЕК доставят петрол, а срещу това САЩ гарантират „защитата им”. В действителност такъв избор просто няма – американците биха защитавали въпросните държави от агресията на трети страни, или пък на съседите им, при всички случаи. Като те не са длъжни, и не възнамеряват да дават нищо на Америка срещу тази защита. И, разбира се, страните от ОПЕК ще продължат да доставят петрол, каквото и да се случи.

Единственият проблем в случая е, какво количество петрол ще доставят. Защото от това количество зависи и цената. След трийсет и пет години, в които получаваха свръхвисоки доходи, държавите-членки на ОПЕК продължават да зависят тотално от продажбите на петрола си, както е било винаги. Те и днес удовлетворяват почти всичките си потребности, за сметка на петролния износ. Преди петдесет години Венецуела лансира идеята да насочи част от своите „петродолари” за развитието на отрасли, които не са свързани с добива и износа на петрол, издигайки красиво звучащият лозунг “sembrar el petroleo”(което буквално означава „до посееш петрол”). Но въпреки че редица малки държави натрупаха значителни финансови резерви, обикновено влагани в чужбина, всички опити на близкоизточните страни-членки на ОПЕК да създадат несвързани с петрола експортни отрасли претърпяха пълен провал. Тези държави периодично се оказват на ръба на фалита, не са способни да оцелеят без доходите си от петрола, нито пък могат да планират предварително действията си.

За какво бяха похарчени приходите от продажбите на петрол на стойност над три трилиона долара? В по-голямата си част – за купуване на оръжие, субсидии, заплати за нарастващото население, както и за различни грандиозни проекти от чисто престижен характер – far la bella figura, както казват италианците. Само че и най-впечатляващите проекти изглеждат зле, когато после биват изоставяни. Така, през 1980, Саудитска Арабия разполагаше с валутни резерви на стойност 180 млрд. долара, вложени в чужбина. Днес тази страна има държавен дълг, а през последните няколко години страда и от бюджетен дефицит.

Убедителен исторически експеримент бе извършен в Ирак през 1991, когато по решение на ООН, режимът на Саддам спря да изнася петрол. В резултат, БНП на Ирак моментално падна с 86%. Създадените дотогава отрасли на националната икономика, уж несвързани с петрола, всъщност обслужваха петролното производство и местните крайни получатели на приходите от продажбата на енергоносители на световния пазар. Една част от иракските компании в сектора на петролната обработка, представляваха големи държавни промишлени предприятия, организирани по модела на съветските заводи. Други пък съществуваха единствено благодарение на държавните субсидии или квотите, ограничаващи вноса, което автоматично генерираше корупция. Дори и днес, почти три години след падането на Саддам, иракските компании, извън петролния сектор, си остават твърде слаби и не могат да гарантират необходимата заетост. Преди четири хиляди години Месопотамия се е славела като крупен износител на зърнени култури. Оттогава насам обаче тя никога не е изнасяла жито. Наистина, днес Саудитска Арабия произвежда и дори изнася зърнени култури, но разходите по отглеждането значително превишават стойността им на световния пазар. За напояване властите използват подземните запаси от питейна вода. Само че разходите, необходими за да стигне тази вода до повърхността са толкова големи, че реалната стойност на така произведената „селскостопанска продукция” скача но небето. От друга страна, подобна правителствено политика стимулира появата на заинтересовани лобита, които постоянно настояват за влагането на все нови и нови средства в тези очевидно нерентабилни проекти.

Страните-членки на ОПЕК не разполагат с почти нищо друго, освен с износа на петрол. Повечето от тях са обкръжени с враждебно настроени съседи. Хората, вземащи решенията в правителствата на държавите от картела, не са способни да планират действията си в дългосрочна перспектива, както го правят повечето частни компании. Те търсят краткосрочните печалби, пренебрегвайки дългосрочните загуби. Затова и ОПЕК демонстрира подобен недостиг на стратегическо мислене при вземане на повечето си решения – тя бърза да наложи цени на петрола, превишаващи онези, които биха предложили частните фирми. Тоест, картелът предпочита високи цени сега, въпреки че това със сигурност ще доведе до спад на производството в бъдеще. Преди около 70 години един западен петролен специалист пише следното в отчета си, изпратен в централния офис на компанията му от Персийския залив: „Тези хора не се вълнуват за собственото си бъдеще. Те искат парите сега”. Впрочем, и днес бихме могли да кажем същото за тях.

Поведението на страните от ОПЕК доста напомня онова на испанския крал Филип ІІ. Той, както е известно, бил най-богатият владетел в Европа, което обаче не му попречило неколкократно да фалира. Огромните доходи, свързани с експлоатацията на богатите сребърни и златни рудници в испанските колонии, кралят изхарчил, следвайки лошите си навици и стремежа за световна слава. Когато доходите му от текущата година спадали, той вземал заем срещу доходите от следващата. Тази му политика разорила тогавашна Испания. Днес същата политика разрушава икономиките на страните от ОПЕК.

Сътрудничеството с ОПЕК

Наскоро Международната енергийна агенция (ІЕА) и американското правителство за пореден път потвърдиха политиката си на сътрудничество с ОПЕК. Агенцията продължава да внушава на държавите-вносители да не прибягват до стратегическите си резерви, включително до Стратегическия петролен резерв на САЩ (създаден след кризата от 1973-1974, днес американският петролен резерв, предназначен да се използва по време на войни, стихийни бедствия и т.н., е достигнал над 700 млн. барела – б.р.). В крайна сметка, последните се съгласиха да не задействат стратегическите си резерви докато „сериозният петролен дефицит” не стане реалност. Всъщност, това означава, че въпросните резерви, най-вероятно, никога няма да бъдат използвани. В пазарната икономика количеството предлагани стоки е съобразено (балансирано) с количеството стоки, за което има търсене, като това става посредством промяната в цените, което пък не допуска появата на „сериозен дефицит” нито днес, нито в бъдеще. Но, по традиция, ІЕА, както и американското правителство, предпочитат да игнорират ценовите механизми.

През 1974 ІЕА наложи законова забрана върху разработването на стратегическите петролни резерви, която да действа докато „разривът” между търсенето и предлагането на петролния пазар не достигне поне 7%. Междувременно, само в периода 1978-1980 цените на петрола се покачиха три пъти. Като причината за това съвсем не беше изчерпването на кладенците, а решението на страните-членки на ОПЕК и, най-вече, на Саудитска Арабия, да намали производството, вместо да го увеличи за да компенсира намалените постъпления на световния петролен пазар, породени от революцията на аятоласите в Иран. Тогава стратегическите запаси на САЩ не бяха задействани. Администрацията на президента Картър, на политическо ниво, се съгласи да не използва стратегическите петролни резерви на страната без съгласието на Саудитска Арабия.

Решенията на ОПЕК за съкращаване на петролните квоти, взети през последните няколко години, преследват същата цел – да не се допусне спад в търсенето. Ето как се оказахме в ситуация, сходна с онази през 1979. Уж сътрудничещите с Вашингтон членове на картела, нямат никакви задължения пред Америка. Стремейки се да увеличат печалбите си, те могат да увеличат производството на петрол, но могат и да го намалят. Истината обаче е, че петролен дефицит няма и няма да има. Производителите никога няма да съкратят производството повече, отколкото са го правили в миналото – просто защото в противен случай рискуват да загубят доста пари. Макар, че евентуално решение на САЩ да използват стратегическия си резерв би било ясен сигнал, че американското търпение не е безкрайно. Подобна мярка би довела до спад в цените, ограничавайки петролната спекула.

Заключение

Американската политика в петролната сфера се основава не на фактите, а на илюзии и измислици, каквито са всички приказки за „разрива” между търсенето и предлагането, или пък за петролния „дефицит” (или, съответно, „излишък”). Тези идеи бяха в основата на законите, приети още по времето на президента Картър. Те са и в основата на внесения през 2004 в Конгреса енергиен закон (Energy Bill). В ерата на Картър, в Белия дом вярваха в същото, в което вярват и по времето на президента Буш-младши. Напук на всички доказателства за обратното, американското правителство продължава да обвързва петролните доставки най-вече с ОПЕК, или със Саудитска Арабия. Като този мит е част от друг, по-голям мит – за това, че светът е застрашен от изчерпването на петролните запаси.

* Авторът е професор по икономика в Мазачузетския технологичен институт и известен специалист в областта на американския петролен сектор и световната икономика. Автор на няколко книги, сред които: The Economics of Petroleum Supply и The Genie Out of the Bottle: World Oil Since 1970.

{rt}