Известно е, че историята няма линеен характер и обикновено избира да следва неочаквани пътища. И все пак, какъв ще бъде светът след двайсет години, ако геополитиката съхрани своята, различима ясно днес, посока на развитие.
През 2026 икономиката на Китай ще бъде по-мощна от тази на САЩ. Индия пък ще разполага с по-голяма икономическа мощ, отколкото която и да било европейска държава поотделно. Русия, Бразилия и Индонезия ще и отстъпват незначително. С развитието на тези държави, техните апетити към усвояването на повече суровини и интелектуален капитал ще стават все по-ненаситни. Светът ще стане свидетел на глобални конфликти за петрол, вода и повече висококвалифицирани специалисти. И в тях уязвими ще се окажат дори великите държави. Приватизацията на „правото на унищожение” – като започнем от компютърните фанатици, способни да провокират световен хаос от някой локален младежки център, и свършим с терористите, снабдяващи се на международните пазари с оръжия за масово поразяване – ще позволи на неголеми групи и дори на отделни хора да обявяват война на цели държави. Подобно уязвимост обаче, би могла да провокира появата на своеобразен „отбранителен империализъм”, когато силните държави ще поемат в свои ръце управлението на по-малките страни за да не допуснат последните да се превърнат в опорна база на всевъзможни враждебни групировки.
След изместването на икономическата мощ от Север на Юг и Изток, ще последва и изместване на културното влияние. Възходът на „Ал-Джазира” и на Боливуд ясно показва, че светът и днес не се възприема само през американските очи. Старите цивилизация (като тези на Китай и Индия например) постепенно ще трансформират такива понятия като „демокрация”, „свобода” и „принципи на правовата държава” според собствените си разбирания за тях.
От анализа на тези тенденции следва, че през 2026 можем да очакваме не установяването на един, единствен нов световен ред, а наличието на поне четири различни модела за такъв ред. Като през този четириполюсен свят ще минават две основни разделителни линии: между демокрациите и автокрациите, а също между страните, стремящи се към баланс на силите и онези, чиято геополитика ще се основава на международните институции и международното право.
Американският свят ще си остане най-важния силов полюс, ако успее да привлече към себе си Индия. От друга страна, спадът в курса на долара и прекалено войнственото поведение на Вашингтон могат да доведат до това, че Америка по-скоро ще отблъсква, отколкото ще привлича нови съюзници. Във всеки случай, в бъдеще традиционните съюзници на САЩ като ЕС, Япония, или Южна Корея, ще демонстрират далеч по-слабо желание да се примиряват с водещата роля на американците, отколкото например по време на студената война.
Разширената „евросфера”, която вече ще включва и България, Румъния, Норвегия, Швейцария, Турция, Украйна, Западните Балкани, Молдова, Беларус и Грузия, ще продължи да споделя със САЩ общата вяра в демократичните принципи, но в същото време ще се чувства все по-отчуждена от тях поради привързаността си към мултилатерализма.
Около това „европейско ядро” ще се групират останалите 70 държави от някогашната съветска сфера на влияние, Близкия изток и Африка. Намирайки се в икономическа зависимост от него, те постепенно ще се европеизират.
На Изток, този процес ще бъде наблюдаван с недоверие от Русия и Китай, тясно свързани от геополитическите си интереси и сходните си държавни модели. И двете страни ще се опитват да използват мултилатерализма за да гарантират позициите си. Така, Русия ще се стреми да препятства прекомерното разширяване на ЕС на изток. Икономическият възход на Китай пък ще послужи за пример и ориентир на онези режими, които искат да модернизират своите страни, без да загубят властта и позициите си. Китай и Русия (заедно с Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан) ще превърнат Шанхайската организация за сътрудничество в своеобразен „балансьор” на държавите от т.нар. „Голяма седморка”.
Четвъртият полюс в света ще бъде религиозната сфера, непознаваща (и непризнаваща) нито демокрацията, нито правовата държава. Като последица от глобалния религиозен ренесанс, през 2026 светска Европа ще се окаже в доста сложно положение. Като авангардът на религиозния фронт ще се формира, както и може да се очаква, от мюсюлманския свят. Дори и ако някои страни от Близкия изток (например Ливан, Палестина и Иран) успеят да създадат някаква форма на ислямска демокрация, многи други държави ще претърпят крах в опитите си да адаптират достатъчно бързо политиката си, за да се справят с обществените промени. В Саудитска Арабия, Египет и Ирак корумпираните елити ще бъдат пометени от ислямистите, които ще разполагат с все по-тесни транснационални връзки.
Не всички държави обаче, задължително ще се окажат част от нечия сфера на влияние. Което пък ще доведе до глобална конкуренция за привличането на своя страна на онези, които все още не са се присъединили към някой от „новите блокове”. Тази конкурентна битка може да стане особено ожесточена, като в хода и ще се променят и коалициите в Южна и Централна Азия, Кавказ и Близкия изток.
Хубавото е, че този нов „свят на четирите полюса”, въпреки всички раздиращи го конфликти, едва ли ще допусне избухването на истинска война от по-голям мащаб. Разбира се, налице е опасността, че религиозната сфера ще продължи да поражда екстремизъм. Но, тъй като четирите блока (полюси) ще бъдат свързани помежду си от единна икономическа система – т.е. те ще водят оживена търговия, инвестирайки значителни средства един в друт – новият баланс на „меката” сила и власт ще се окаже относително стабилен.
* Авторът е директор на Отдела за външна политика в Центъра за европейски реформи в Лондон
{rt}
