Напоследък все по-често сравняват Русия с Китай, особено що се касае до китайския опит за успешно (поне, както изглежда) икономическо развитие. Лично аз смятам (и съвсем не съм единственият), че подобно сравнение не е добре осмислено, защото в историческата динамика са съпоставими не едновременните, т.е. синхронните, обекти, а намиращите се в една и съща фаза от развитието си, т.е. синфазните. Което не би могло да се каже за Русия и Китай, защото те преживяват качествено различни демографски преходи, като в Китай е налице огромно селско население, откъдето тепърва могат да се черпят необходимите демографски ресурси, които в Русия отдавна са изчерпани. Настоящата статия обаче, няма да разглежда този въпрос. В края на краищата, някогашният СССР също най-често бе сравняван с Китай - наред със САЩ, разбира се (1). Конюнктурните, чисто икономически (а икономиката, като наука, едва ли работи в мащаба на столетията) и други подобни, сравнения са разбираеми, макар и повърхностни. Съвършено ясни са и основанията за геополитическите сравнения, макар че по правило това не са сравнения, а по-скоро изясняване на реалните и възможни връзки, включително и на потенциалните конфликти (което е различна логическа процедура, която ще разгледаме по-нататък). По-сериозни са сравненията въз основа на размера на територията, в съчетание с нейната структура – като в случая става дума за най-големите страни на планетата, които са съотносими не с отделни други държави, а с цели части на света – континенти, или субконтиненти (Индия, обединена Европа, Бразилия, САЩ, Австралия и т.н.), или пък – в исторически план – с най-големите колониални империи (британската и испанската). Има ли обаче и по-сериозни основания за сравнение, или поне за съпоставка, защото могат да се съпоставят и несходни и дори несравними обекти? Мисля, че такова основание е налице.
В редица съществени аспекти на културния ландшафт Русия и Китай си приличат. Същото (дори в още по-голяма степен) се отнася за съвременен Китай и някогашния СССР. Тоест, настоящата статия продължава серията от съпоставки между Русия и нейните части, с други страни и региони (2). В този смисъл, ще ни интересува тъкмо (и най-вече) сходството, най-малкото защото то много по-рядко се забелязва, докато различията винаги изглеждат далеч по-очевидни.
И така, какво е сходното между гъстонаселените, почти лишени от гори и изцяло селскоскопански усвоени равнини на Китай, където се култивира напоявано земеделие и преобладава мусонният климат, и руския ландшафт? Ако разглеждаме културния ландшафт изключително, или предимно, в аспекта на природната му основа, или пък във връзка с нея, това съображение би било съвсем резонно. Само че учените разглеждат културният ландшафт, като такъв, още от времето, когато през 1826 гениалният Йохан фон Тюнен открива и доказва, че културният ландшафт е закономерно диференциран, и безотносително на диференциацията на природния ландшафт и дори при пълната му еднородност (3), подобен ход на мисли е абсолютно закономерен (макар че и досега в Русия изследването на културния ландшафт се извършва предимно под формата на анализ на трансформирането на неговата природна основа).
За Русия (още повече пък за бившия СССР) и Китай е характерна силната „запечатаност” на държавата в пространството. Културните ландшафти на двете страни са в максимална степен „одържавени”. В частност, такава, обикновено незабележима в западния свят реалност, като административно-териториалното делене, играе в тези две страни ключовата роля на „скелет”, на който се крепи целият живот на пространството и обществото. Самият културен ландшафт е негова своеобразна обвивка, той е производен и, едновременно, произведен от него. Тоест, административно-териториалното делене е ландшафтообразуващ фактор. Комплекските райони на ландшафта (независимо дали на някой му харесва или не) съвпадат с регионите в рамките на административно-териториалното делене (4), както блестящо бе доказано от Б.Родоман в големия му цикъл от изследвания, посветени на ландшафтните особености на Русия (5).
Очевидно, китайското пространство притежава съществено сходство с някогашното съветско пространство (тъй като не съм специалист по Китай не бих могъл да кажа точно колко голямо е то). Впрочем, ситуацията в Руската Федерация започва постепенно да се променя и, макар че все още няма с какво да се измерва структуриращата роля на административно-териториалното делене, с него е несъпоставима нито идна друга структура. И в Руската Федерация, и в Китай, регионите (в Китай това са провинциите) представляват пределно комплексни райони, организирани като възлови, въз основа на връзките си с доминиращият във всяко отношение административен център. Дори и идентичността на жителите до голяма степен се определя, или пък съвпада, с регионите на административно-териториалното делене. Разбира се, китайските провинции са исторически оформени, но и границите на немалко руски региони почти съвпадат с тези на губерниите от времето на Екатерина Велика (т.е. отпреди повече от 200 години) и дори със старите руски княжества. В тези две страни регионите съществуват съвсем реално и в това си качество са напълно способни да отстояват своя собствена политика, както и стана в хода на регионализацията на СССР, частен случай на която (макар и най-важният) бе и разпадането на самата съветска империя. В каква именно фаза се намира днес Китай (ако измерваме развитието на нещата там по скалата на разпада на СССР) не е съвсем ясно, но ми се струва че днешен Китай не съответства на СССР от 1984 (когато регионите вече съществуваха), а по-скоро на една доста по-късна дата – процесите на регионализация в Китай вече започнаха: налице е увеличаване на регионалните различия и противоречията между провинциите и специалните зони (в рамките на няколко провинции), между Севера и Юга (близостта на Хонконг, чуждестранните инвестиции, многото свободни икономически зони, бурният икономически ръст), както и между крайбрежните и вътрешните провинции. Само че пространствата на Китай и Русия са така устроени, че подобни противоречия директно се транслират към Центъра и го дестабилизират, тъй като Центърът, призван да решава тези противоречия, просто не е способен на компромиси.
Китай и Руската Федерация са полиетнически и поликултурни държави, при реалната и формална доминация на една култура и един етнос. Русия формално (така поне мисля аз) е федерация, а в Китай има автономни провинции (чиято автономност също е формална), обитавани от различни „национални малцинства” (чиято обща численост е съпоставим с тази на цялото население на Русия). Културният ландшафт на Руската Федерация (в още по-голяма степен това се отнася за бившия СССР) и на Китай не просто е разнообразен – той е разнороден. Като всичко това генерира определено напрежение в някои точки – например в Чечения и Синцзян.
Нека го кажем направо: макар Китай и Русия очевидно и отдавна съществуват като страни, днес съответните (китайска и руска) държави са несравнимо по-големи от едноименните страни. Зоните между границите на самите страни и тези на едноименните държави не са съставни части на тези страни, а по-скоро техни владения, или дори колонии. Нещо повече, самите страни Русия и Китай заемат сравнителна малка част от държавната територия на едноименните държави. По отношение на Русия, тази тема вече е разработвана (7), а що се отнася до Китай трябва да отбележим, че Вътрешна Монголия, Синцзян и Тибет (с които списъкът съвсем не приключва) не могат да се приемат за органична част от страната Китай, впрочем, в исторически план, доскоро и Манчжурия не бе такава част. Тоест, ясно е, че Китай и Русия не са национални държави, а империи с всички произтичащи от това последици за културния им ландшафт. Тогава обаче съпоставими са не Русия и Китай, а Руската Федерация (или СССР) и Китай. Като въпросът за това, дали Китай прилича повече на рухналия Съветски съюз, или на Руската Федерация изисква специален анализ. Китай и съвременна Русия (Руската Федерация) не са две страни, а по-скоро две групи страни (и други територии), във всяка от които обаче ясно доминира само една страна.
Характерно за Китай и Русия е, че преобладаващият по численост и т.нар. „държавнобразуващ етнос” е мнозинство от населението само върху част от територията им. В по-голямата част от територията на Руската Федерация руснаците не са преобладаващ етнос – разбира се трябва да уточним, че с изключение на някои региони като Волго-Уралския или Кавказкия, става дума за предимно слабоусвоени и рядко населени територии. Възможно е дори коренният ландшафт на евенките например, да се окаже по-голям по площ от онзи на руснаците. Този, на пръв поглед неособено съществен факт, касаещ съотношението между териториите на една велика нация и едно полуизчезнало малко племе, може обаче да има огромни последици, включително и чисто икономически, в хода на интеграцията на Русия в западния свят, ако подобна интеграция, разбира се, все пак се състои (нека само си припомним съдбата на индианските територии в Канада). Не трябва да забравяме и, че основните залежи на петрол и природен газ не са разположени в руския ландшафт. Макар че, фактически или формално, са преобладаващо мнозинство от населението, руснаците и китайците формират културния ландшафт само върху част от държавната си територия. Впрочем, СССР (а преди него Руската империя) и Китай са се опитвали в миналото да променят това положение, провеждайки активна, а в редица случаи и масова, русификация и китаизация, като особено известна в това отношение е китаизацията на Тибет.
Както е известно, китайците не са единни в етническо отношение, сред тях се очертават поне две групи, които използват един и същ писмен (йероглифен), но различни устни езици – и понякога за да се разберат помежду си им трябва преводач. Самият Китай се дели на северна и южна част, като икономическият разрив между двете прогресивно нараства. На пръв поглед тази ситуация няма много общо с онази в Русия. Истината обаче е, че Китай, в тесния смисъл (т.е. като страната Китай без владенията и), както и Русия, разглеждана в същия смисъл, отчетливо се разделят на две части и това разделение е историческо, многостранно и добре изразено в днешния ден, включително и по отношение на ландшафта. В историческо и културно отношение Русия винаги е била разделена на две половини – северна („гори”) и южна („степи”) (8). Днес характерни за северната половина са лоялността към централната власт, особено видна по време на избори, и стабилният икономически ръст, макар и постигнат най-вече за сметка на експлоатацията на наличните природни ресурси (но не само), докато в южната половина всичко е обратно. Тези части съществено се различават и по характеристиките на културния си ландшафт, по типа на усвояване на територията и степента на това усвояване. Границата между зоните на културния ландшафт съвпада с тази между Северна и Южна Русия (макар че далеч по-популярен е стереотипът, според който Русия се дели на Запад – т.е. европейската и част, и Изток) и тя в редица отношения е по-очевидна, отколкото дори политическата и етническа граница между Русия и Украйна. В Китай, също се забелязва подобно деление.
Разбира се, съществен факт е, че столицата на Руската Федерация е разположена в относително благополучната и половина, докато в Китай е обратното, но и двете столици са в северните половини на съответните държави. Не по-малко съществено е, че в Русия (СССР, Руската империя), центърът (т.е. столицата) е не само главния, но и най-големия (във всяко отношение) град. В Китай обаче, Пекин заема доста по-скромно положение в йерархията, отколкото Шанхай например.
Сходството между културните ландшафти на Руската Федерация и Китай е неочаквано голямо. Още по-важно обаче, че тези две страни се допълват взаимно в много отношения.
Китай е изключително плътно населена страна (в чисто китайската и, източна част), която при това изпитва остър дефицит от почти всички природни ресурси – както невъзстановяеми (полезни изкопаеми), така и възстановяеми (гори). В краткосрочна перспектива Китай ще изпитва растящ дефицит от питейна вода, чието транспортиране от по-далечни региони, или пък производството и от морска вода (пак поради липсата на енергийни ресурси), ще бъде трудно и скъпо. Китайците страдат от недостиг на обработваема земя (макар че китайското селско стопанство изключително бързо се интензифицира и страната съумя максимално да се възползва от т.нар. „зелена революция”, т.е. от създаването на нови сортови с генетични методи). Не по-малко дефицитна и е земята, използвана за други цели – например за разрастващите се градове или пък за промишлени нужди, които неизбежно ще „изяждат” все повече селскоскопански земи.
В противовес на това Русия, и особено източните и региони (Далечният изток и Източен Сибир), които представляват северната част на Източна Азия (на свой ред Китай е средната част на източноазиатския макрорегион) разполага с огромни природни ресурси – както полезни изкопаеми, така и гори. Големите земни (на качеството им ще се спра по-нататък) и водни ресурси на тези територии са добре известни. Разбира се, формулираният по-горе извод може да се конкретизира по отношение на различните природни ресурси, сред които на преден план несъмнено са енергийните (да си припомним многобройните проекти за изграждане на петролопроводи с китайско участие, или пък проектите за аналогични разработки на залежите от природен газ в Източен Сибир и т.н.). В ресурсно отношение Китай и Русия се допълват, особено отчитайки и обезпечеността на съответните територии с демографски (т.е. с трудови) ресурси. Русия отдавна приключи своя демографски преход и без външен приток населението и само ще продължи да намалява. Специалистите-демографи са единодушни, че никакви държавни мерки няма да доведат до съществено повишаване на раждаемостта, променяйки демографската ситуация, като цяло. Китай, напротив, още не е приключил демографския си преход и въпреки всички активни (и доста сурови) мерки на държавата за намаляване на раждаемостта, тя забележимо надвишава смъртността и нарастването на населението продължава (и ще продължи да нараства).
Източна Русия и Китай (или Северен Китай) сякаш са създадени за да си взаимодействат активно. В света няма друга подобна двойка взаимнодопълващи се ландшафти и икономики на съседни държави. Наистина, двойката „САЩ – Канада” също е допълваща се, но САЩ нямат излишък от демографски ресурси (които да се използват от Канада), а цялата годна за живот и селскоскопанско производство канадска територия (т.е. чието усвояване не изисква извънредни разходи) е вече усвоена. Канада и особено нейната усвоена и заселена южна част, която граничи със САЩ, всъщност не е истинска северна страна (ако съдим по географската ширина, на която е разположена), но климатът и е много по-суров, отколкото този на аналогичните територии от другата страна на Атлантическия океан: нещата опират до това, че цяла Западна Евразия се затопля от мощното топло течение Гълфстрийм, докато покрай бреговете на Северна Америка, напротив, минава студено океанско течение. В определен смисъл, допълващи се са Западна и Източна Европа, но що се отнася до хипотезата за възможното допълване между Югоизточна Азия (и, в частност, Индонезия) и Австралия, тук са налице много сериозни проблеми.
Дори ако си представим, че полезните изкопаеми на Източна Русия все пак бъдат усвоени от самите руснаци, за което няма да е нужно голямо количество работна сила, но пък ще са необходими нови и сложни социални технологии за усвояване на територията (съвсем различни от онези, използвани по съветски време и изискващи прехвърлянето на огромни маси население за продължително време в региони с крайно неблагоприятни природни условия), то и тогава тези ресурси ще бъдат пласирани най-вече в Китай (а също в Япония и Корея). Но, все едно - тази територия ще си остане недоусвоена по отношение на природните и възможности. Тук не може да се формира пълноценна система на разселване – Русия няма демографски ресурси за това, а и няма откъде да ги вземе, след като в самия ландшафт на Европейска Русия се очертавят опасни „дупки” в някога усвоената, но днес прогресивно опустяваща вътрешна периферия. А без определено ниво на заселеност на културния ландшафт той не може да се поддържа в състояние, пригодно за живот. В същото време, колкото и Китай да интензифицира своето производство, особено селското си стопанство (което обаче в този случай ще се нуждае от много повече вода и енергия) и колкото и енергоспестяващи технологии да прилага, все едно – в условията на икономически и демографски ръст – тази страна е обречена да се сблъска с дефицит на практически всички необходими и ресурси, включително и на обработваема земя, а в перспектива – и на вода. СТрува си да отбележим, че Русия и Китай си приличат в още едно отношение – по-голямата част от територията им е негодна (както сега, така и в обозримо бъдеще) за развитие на селско стопанство, а върху значителна част от нея е просто невъзможно създаването на съвременна система на заселване – природните условия не са подходящи за живот. От друга страна, възможното сложно и изключително скъпо усвояване на аридните (т.е. полупустинните) територии от китайците е обречено да се сблъска с хроничния недостиг на вода (а да не забравяме, че става дума за територии, които етнически и културно не са китайски, което ще генерира допълнителни проблеми). В рамките на своята територия Китай няма къде да разширява усвоеното пространство, нито пък разполага с ресурси за това. Тази страна ще се сблъска с изключително острия проблем за заетостта на огромното и население – трудно е да се предвиди, дали прогресивно нарастващият (вследствия на успешната механизация на селското стопанство) излишък от работна сила може да бъде погълнат от новите промишлени отрасли. Китай вече страда и ще продължи да страда от наличието на сериозен излишък от работна сила и просто от население, т.е. от дефицит на територия и природни ресурси.
Налице е сериозен проблем. Русия не може пълноценно да усвои своите източни територии, нещо повече – степента им на усвоеност пада и населението бяга от североизточните руски райони (а това са североизточните райони на Азия). Китай пък нито днес, а още по-малко в бъдеще, може да мине без ресурсите на същите тези територии.
Изводите от всичко казано дотук изглеждат очевидни: тези територии на Русия и Китай (или поне на Северен и Централен Китай) са обречени да си взаимодействат, като основен проблем и, едновременно, съдържание на всички проекти в това отношение (а да не забравяме, че политиката е сфера, в която се проектира реалността), е типът на това взаимодействие. Разбира се, има и мнение, че в по-далечна перспектива по-голямата част от територията на Русия ще бъде заселена от „преселници от юг” (10), т.е. посоката на многовековното колонизационно движение в Евразия от запад на изток, ще се смени с това от юг на север.
Този проблем има и един, сравнително локален, отделен и практически самостоятелен аспект. Южният приграничен район на руския Далечен изток – някогашната Еврейска област с център Биробиджан (изцяло), Приморието (почти изцяло), Хабаровският край и Амурската област (частично) – представляват територия, която по отношение на природния си ландшафт е просто пряко продължение на китайска Манчжурия - нейна северна периферия със същият тип (ориз и соя) но далеч по-малко успешно селско стопанство. Както е известно, в исторически план, всички тези територии стават част от Руската империя сравнително скоро. По тези земи китайците биха могли да живеят и развиват типичното за тях селско стопанство (а разселването в селските местности е в основата на социалния контрол върху определена територия). Всъщност, те и сега се опитват да го правят, макар че в целия останал свят китайските преселници са предимно градски жители (почти всички големи градове на планетата имат своите „чайна-таун”). Струва ми се, че съдбата на този регион – чиято площ не е никак малка – следва да се обсъжда и решава отделно от общия проблем за политическата реализация на ситуацията, породена от допълващия характер на руската и китайска територии. Тук липсват сериозни природни ресурси, освен обработваемата земя, използвана, между другото, крайно неефективно. Но именно оттук минава Транссибирската железница (а отчасти през тези земи, или малко по на север от тях и „рокадната магистрала” БАМ). На практика тук е разположен и новият руски космодрум „Свободни”, макар че бъдещето му остава неясно.
Друг специфичен аспект е проблемът с Монголия, притисната между Русия и Китай и поделена помежду им така, че самата монголска държава представлява само една от общо петте национално-териториални единици на страната „Монголия” и значителните територии, които не влизат в тях. В бъдеще този проблем ще се изостря. Според мен, в интерес на Русия е да съдейства за възстановяването на историческите монголски граници, дори и ако за целта и се наложи да направи известни териториални отстъпки. Въобще, Москва би трябвало да е заинтересована от максималната интернационализация на китайския проблем.
Обикновено анализаторите на проблемите на културния ландшафт избягват чисто геополитическия им аспект но констатацията на проблемите на конкретните ландшафти е продължение на процеса на изясняването на техния смисъл. Още повече, че геополитическите анализи в това отношение са напълно разбираеми – в случая не става дума за чиста геополитика, а по-скоро за „географско инженерство” (докато геополитиката е негов, политически ангажиран, вариант).
И така, нека се спрем, на някои от геополитическите аспекти на проблема.
В качеството си на демонстрираща мощен ръст свръхдържава, Китай (опитвайки се да укрепи този си статус) следва да е готов, и то за значителен период от време, за автархия – т.е. да е способен да се самозадоволява със редица стратегически стоки и ресурси. Струва ми се обаче, че съвременен Китай не е способен на подобно нещо (за разлика от него, през значителна част от историята си, Съветският съюз бе способен да съществува в режим на автархия, също както и нацистка Германия – макар и само заедно със съюзниците и сателитите си). Неспособността на британската икономика да съществува в автархичен режим през 1940-1941 едва не доведе страната до поражение във Втората световна война. А единствоно направление, в което се намират всички необходими на китайците ресурси, е северното, сибирското, т.е. руското. В това отношение ресурсите на някоя друга страна като Казахстан например (и то само енергийните), очевидно не са достатъчни. Ако Китай се ориентира към имперска политика, той неизбежно ще трябва да се опре на ресурсите на тези територии. Не твърдя, че китайците ще го направят наистина (макар да не виждам причини защо, след като всичко ги тласка към това), а само се опитвам да интепретирам ландшафта. Китай очевидно ще търси всички възможни средства за да реши проблема. Като най-простото между тях е да използва Русия като стратегически съюзник и ресурсен тил. Впрочем, сегашната руска политика също следва тази посока. Няма нужда да подчертавам, че в този случай, рано или късно, Руската Федерация ще се превърне в младши партньор на Китай с всички произтичащи от това последици. Много съществено е, че освен чисто ресурсния си потенция, тези територии (без значение, какво точно означават те за Русия и колко голяма е геостратегическата им роля) биха имали за Китай гигантско геополитическо и геостратегическо значение. Китай действително може да стане свръхдържава, в традиционния смисъл на това понятие (между другото, понятието „свръхдържава” също търпи промени), при наличието на две териториални условия – анексията на Източна Русия и осигуряване на пряк достъп до Северния ледовит и „истинския” Тихи океан (а не само до неговите полузатворени морета) и анексията на Бирма, осигуряваща пряк достъп до Индийския океан. В този смисъл, едва ли може да има по-голяма геополитическа грешка за Русия от съюза с Китай и снабдяването му с оръжие и технологии – грешка, която може да доведе до анексията на Източна Русия, при това опирайки се тъкмо на руските ресурси.
Русия и Китай ландшафтно се допълват и безспорно са необходими един на друг. В това няма никакви съмнения. Само че допълването може да бъде различно. В стратегическа перспектива, т.е. разсъждавайки за много десетилетия напред и ориентирайки се както към собствените, реални интереси на Русия, така и на укрепването на нейната позиция и роля в света (в което също се състои нейният истински, а не само моментен, интерес), Русия следва да допълва Китай не само в ресурсно-икономически план. Русия, особено източната и част, трябва да се разглежда като планетарен резерват, екологично допълващ и свръхурбанизираната и индустриализирана Западна Европа, и (особено) бързо развиващата се и също свръхиндустриализирана Източна Азия (11). Именно, и само в този случай, Русия и нейните, прилежащи до Китай територии могат да изпълнят своята, без съмнение световна мисия (присъединяването на тези територии към Китай просто би довело до екологична катастрофа с непредсказуеми мащаби). Това обаче, съвсем не пречи на осъществяването на съвместни проекти за усвояване на природните ресурси на тези руски територии, стига те да отговарят на световните икономически стандарти. Няма нужда да доказвам, че именно такава планетарна роля на въпросните руски територии би накарала световната общност да работи за съхраняването на геополитическото статукво, от което най-заинтересована е самата Русия. Впрочем, за ролята на подобен световен резерват не е необходимо и голямо население... Само ако им извоюва правото на „екологична специализация”, Русия ще може и да удържи, и да усвои окончателно своите източни територии, без да привлича за целта външни (т.е. китайски) демографски ресурси.
Бележки:
1. Каганский В.Л. Кто же мы // Век ХХ и мир, 1990, № 6; Сравним образы // Радуга (Таллин), 1990, № 7; Двоемыслие географии // Родина, 1992, № 2. Студентите от Географския факултет на Московския държавен университет, които редовно анкетирам, задавайки им въпроса: "Изброете три страни, които взети заедно дават представа за СССР (Русия)", все по-рядко сравняват Русия със САЩ и все по-често - с развиващите се страни.
2. Вж. теоретико-географските этюди в моята книга "Культурный ландшафт и советское обитаемое пространство". - М.: НЛО, 2001, както и статиите ми в Руски журнал.
3. Тюнен И. Изолированное государство. - М.: Изд-во газеты "Экономическая жизнь", 1926; вж. също Родоман Б.Б. Модель Тюнена и теоретическая география // Изв. Всес. геогр. об-ва, 1984, № 5.
4. Аз обаче не си спомням нито един опит за райониране на руския културен ландшафт, където поне да се отчита това съществено обстоятелство.
5. Родоман Б.Б. Узловые районы // Теоретическая география. - Вопросы географии.
88. - М.: Мысль, 1971; вж. също: Родоман Б.Б. Территориальные ареалы и сети. Очерки теоретической географии. Смоленск: Ойкумена. 1999; Поляризованная биосфера: Сборник статей. - Смоленск: Ойкумена. - 2002.
6. Тази теза, както и твърдението, че концептуалните схеми за устройството и распада на СССР непременно ще ни потрябват за да разберем ситуацията в днешен Китай и неговата динамика, аз лично лансирам вече повече от десет години - Каганский В.Л ,Россия как ситуация исследования и понимания // Куда идет Россия? Альтернативы общественного развития. II. - М.: 1995; Советское пространство: конструкция и деструкция // Иное. Т.1 - М.: Аргус, 1995.
7. Каганский В.Л. Россия - СССР сегодня? Сравнительный портрет пространств.
Статья первая. Сходство // Общественные науки и современность, 2005, № 2.
8. Яковенко И.Г. Северорусская и южнорусская народности. Этнокультурные и политические аспекты // Куда идет Россия?.. III. Социальная трансформация постсоветского пространства. - М.: Аспект-пресс, 1996.
9. Яковенко И.Г. Российское государство: национальные интересы, границы, перспективы. Новосибирск.: Сибирский хронограф, 1999.
10. Вж. Каганский В.Л. Неожиданный географ и геополитик Карл Хаусхофер (рец.
К. Хаусхофер. О геополитике. Работы разных лет. пер. с немецкого. - М.: Мысль, 2001.) // Отечественные записки, 2002, № 6 (7).
11. Каганский В.Л., Родоман Б.Б. Поляризованный ландшафт юга Дальнего Востока России (проект экофильной территориальной организации) // Родоман Б.Б. Поляризованная биосфера: Сборник статей. Смоленск: Ойкумена. 2002.
* Авторът е ръководител на направление в Института за национална икономика в Москва
{rt}
Напоследък все по-често сравняват Русия с Китай, особено що се касае до китайския опит за успешно (поне, както изглежда) икономическо развитие. Лично аз смятам (и съвсем не съм единственият), че подобно сравнение не е добре осмислено, защото в историческата динамика са съпоставими не едновременните, т.е. синхронните, обекти, а намиращите се в една и съща фаза от развитието си, т.е. синфазните. Което не би могло да се каже за Русия и Китай, защото те преживяват качествено различни демографски преходи, като в Китай е налице огромно селско население, откъдето тепърва могат да се черпят необходимите демографски ресурси, които в Русия отдавна са изчерпани. Настоящата статия обаче, няма да разглежда този въпрос. В края на краищата, някогашният СССР също най-често бе сравняван с Китай - наред със САЩ, разбира се (1). Конюнктурните, чисто икономически (а икономиката, като наука, едва ли работи в мащаба на столетията) и други подобни, сравнения са разбираеми, макар и повърхностни. Съвършено ясни са и основанията за геополитическите сравнения, макар че по правило това не са сравнения, а по-скоро изясняване на реалните и възможни връзки, включително и на потенциалните конфликти (което е различна логическа процедура, която ще разгледаме по-нататък). По-сериозни са сравненията въз основа на размера на територията, в съчетание с нейната структура – като в случая става дума за най-големите страни на планетата, които са съотносими не с отделни други държави, а с цели части на света – континенти, или субконтиненти (Индия, обединена Европа, Бразилия, САЩ, Австралия и т.н.), или пък – в исторически план – с най-големите колониални империи (британската и испанската). Има ли обаче и по-сериозни основания за сравнение, или поне за съпоставка, защото могат да се съпоставят и несходни и дори несравними обекти? Мисля, че такова основание е налице.
В редица съществени аспекти на културния ландшафт Русия и Китай си приличат. Същото (дори в още по-голяма степен) се отнася за съвременен Китай и някогашния СССР. Тоест, настоящата статия продължава серията от съпоставки между Русия и нейните части, с други страни и региони (2). В този смисъл, ще ни интересува тъкмо (и най-вече) сходството, най-малкото защото то много по-рядко се забелязва, докато различията винаги изглеждат далеч по-очевидни.
И така, какво е сходното между гъстонаселените, почти лишени от гори и изцяло селскоскопански усвоени равнини на Китай, където се култивира напоявано земеделие и преобладава мусонният климат, и руския ландшафт? Ако разглеждаме културния ландшафт изключително, или предимно, в аспекта на природната му основа, или пък във връзка с нея, това съображение би било съвсем резонно. Само че учените разглеждат културният ландшафт, като такъв, още от времето, когато през 1826 гениалният Йохан фон Тюнен открива и доказва, че културният ландшафт е закономерно диференциран, и безотносително на диференциацията на природния ландшафт и дори при пълната му еднородност (3), подобен ход на мисли е абсолютно закономерен (макар че и досега в Русия изследването на културния ландшафт се извършва предимно под формата на анализ на трансформирането на неговата природна основа).
За Русия (още повече пък за бившия СССР) и Китай е характерна силната „запечатаност” на държавата в пространството. Културните ландшафти на двете страни са в максимална степен „одържавени”. В частност, такава, обикновено незабележима в западния свят реалност, като административно-териториалното делене, играе в тези две страни ключовата роля на „скелет”, на който се крепи целият живот на пространството и обществото. Самият културен ландшафт е негова своеобразна обвивка, той е производен и, едновременно, произведен от него. Тоест, административно-териториалното делене е ландшафтообразуващ фактор. Комплекските райони на ландшафта (независимо дали на някой му харесва или не) съвпадат с регионите в рамките на административно-териториалното делене (4), както блестящо бе доказано от Б.Родоман в големия му цикъл от изследвания, посветени на ландшафтните особености на Русия (5).
Очевидно, китайското пространство притежава съществено сходство с някогашното съветско пространство (тъй като не съм специалист по Китай не бих могъл да кажа точно колко голямо е то). Впрочем, ситуацията в Руската Федерация започва постепенно да се променя и, макар че все още няма с какво да се измерва структуриращата роля на административно-териториалното делене, с него е несъпоставима нито идна друга структура. И в Руската Федерация, и в Китай, регионите (в Китай това са провинциите) представляват пределно комплексни райони, организирани като възлови, въз основа на връзките си с доминиращият във всяко отношение административен център. Дори и идентичността на жителите до голяма степен се определя, или пък съвпада, с регионите на административно-териториалното делене. Разбира се, китайските провинции са исторически оформени, но и границите на немалко руски региони почти съвпадат с тези на губерниите от времето на Екатерина Велика (т.е. отпреди повече от 200 години) и дори със старите руски княжества. В тези две страни регионите съществуват съвсем реално и в това си качество са напълно способни да отстояват своя собствена политика, както и стана в хода на регионализацията на СССР, частен случай на която (макар и най-важният) бе и разпадането на самата съветска империя. В каква именно фаза се намира днес Китай (ако измерваме развитието на нещата там по скалата на разпада на СССР) не е съвсем ясно, но ми се струва че днешен Китай не съответства на СССР от 1984 (когато регионите вече съществуваха), а по-скоро на една доста по-късна дата – процесите на регионализация в Китай вече започнаха: налице е увеличаване на регионалните различия и противоречията между провинциите и специалните зони (в рамките на няколко провинции), между Севера и Юга (близостта на Хонконг, чуждестранните инвестиции, многото свободни икономически зони, бурният икономически ръст), както и между крайбрежните и вътрешните провинции. Само че пространствата на Китай и Русия са така устроени, че подобни противоречия директно се транслират към Центъра и го дестабилизират, тъй като Центърът, призван да решава тези противоречия, просто не е способен на компромиси.
