В интервю, дадено в края на миналата 2005, руският президент Владимир Путин фомулира важна теза, позволяваща да съдим за геополитическото кредо, което следва сегашният политически елит на Русия и как той си представя стратегическите задачи пред страната. В отговор на въпроса, дали Руската Федерация се опитва да възстанови статута си на свръх държава, Путин отбелязва, че цената, която ще трябва да се плати за това значително надвишава възможната полза.
Оранжевият синдром
От това и някои други изявления на руския лидер произтичат две неща. На първо място, че днешна Русия се отказва от амбициозния и нереалистичен проект за възраждане статута си на свръхдържава. И, на второ, че тя предпочита балансираната и прагматична политика, строго отчигаща съотношението между усилията и разходите при избора на основните цели. Всъщност, Путин е съвсем прав, че връщането на статута на свръхдържава би могъл да се окаже непосилно и изключително нерентабилно за страната му. Днес Русия вече не е обременена от сериозни международни задължения, подобни на онези, които изискваха в миналото от Съветския съюз да присъства във всички региони на планетата, изразходвайки за целта огромни социални и икономически ресурси. Откровено враждебната позиция по отношение на САЩ или ЕС би струвала изключително скъпо на Москва.
Затова, от гледна точка на провъзгласения от Путин прагматичен политически курс, миналата 2005 може да се определи като по-скоро успешна за страната му. В същото време „газовата война” с Украйна през последните дни на 2005 и началото на 2006 оставя неприятно чувство. Да не забравяме, че през пролетта на 2005 Путин обяви разпадането на Съветския съюз „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век” – на фона на подобна констатация, разривът с Украйна, Грузия и някои други бивши съветски републики, изглежда фатален и необратим.
Последните години, включително и 2005, очертаха пред света една Русия, болезнено преживяваща синдрома на т.нар. „оранжеви революции”. Немалко постсъветски републики, консолидираха своите усилия, демонстрирайки ясно прозападната си ориентация. Това обаче не би трябвало да ни заблуждава. Руското влияние в региона не отслабва, а само се трансформира. Така, през цялата 2005 продължи деградацията на дипломатическите отношения с Грузия, но парадоксалното в случая е, че Русия си остава най-големия инвеститор в грузинската икономика. На свой ред, украинските власти също продължават да водят интензивен диалог с големите руски инвеститори, въпреки острият газов конфликт. Тоест, влиянието на Москва си остава (както и преди) достатъчно голямо, но променя формата и стандарта си, заедно с правилата и нормите на взаимоотношения със съседите. Но, доколко така зададената от Путин нова, прагматична парадигма на руската геополитика е оправдана? И доколко тя отговаря на един друг, също официално обявен, руски приоритет – съхраняване на влиянието в постсъветското пространство? Какви възможности открива (или, напротив, закрива) подобна смяна на геополитическата парадигма?
Моделът на многополюсния свят, в чиято подкрепа се обявява официална Русия, бавно но сигурно си пробива път. В същото време ерозията на господстващите позиции на САЩ е забележима не само в Средна Азия, но и в Западна Европа и Латинска Америка. Като тази тенденция се задълбочи значително именно през 2005, когато окончателно се изясни, колко дълбоко е затънала сегашната американска администрация в иракското блато. По принцип, многополюсният модел дава на Москва възможност за избор между потенциалните съюзници и партньори, които биха съдействали за повишаването на нейния международен статус. Оттук, впрочем, произтичат и постоянните колебания на Кремъл между Изтока и Запада, т.е. между възможностите, които предлагат ЕС или Китай. Наистина, и в двата случая Русия се опитва да разиграе единствения си сериозен коз – своите енергийни ресурси, следвайки стратегията на т.нар. „петролна дипломация”, формулирана още през 2002 от тогавашния външен министър Игор Иванов.
Източният вектор на руската геополитика
Китай, с прогресивно растящите му потребности от енергоносители, може да даде импулс за развитието на два различни сценария. Първият, към който се придържат и повечето руски анализатори-европоцентристи, обикновено се свързва с враждебната роля на Китай по отношение на Русия и заплахата за източните региони на страната, богати на природни, но бедни откъм човешки ресурси. В този случай, като потенциални съюзници в усилията за сдържане на китайския натиск в Далечия изток и Сибир, се очертават Япония и САЩ. Смята се, че Москва следва да се възползва от факта, че в съвсем близко бъдеще Китай ще измести Япония от второто място в световната класация на най-развитите икономически държави. Което на практика ще означава „отнемане” на потребителски пазари и търговски партньори и пренасочване на търговските комуникации и ресурси. Съдейки по яростната конкуренция между Токио и Пекин за достъп до руските енергийни ресурси, може да се предположи, че Москва ще може (в една или друга степен) да използва техните противоречия в свой интерес. Ако пък сблъсъкът с Китай стане очевиден и непредотвратим, териториалният проблем с Курилските острови може лесно да бъде решен, имайки предвид, че Япония ще бъде силно заинтересована от намирането на нови стратегически партньори в региона. Такъв партньор може да стане Русия. Впрочем, Москва и днес използва успешно геополитическата ситуация: икономическите и връзки с Токио укрепват, въпреки че между двете страни вече 60 години няма подписан мирен договор.
Вторият сценарий би могъл да се приеме като по-вероятен, ако в Кремъл продължат да възприемат като заплаха процеса на „европеизация” на Източна Европа. В този случай Русия може да се ориентира към сближаване с Китай. При подобно развитие обаче, руснаците ще бъдат изправени пред нова „прагматична дилема”. От една страна, Москва ще може да търси гаранции за своята териториална цялост и суверенитет единствено от Пекин. От друга –интеграцията на руските и китайски интереси може да се възприеме и като подчиняване на Китай и частична загуба на авторитет. Дилемата ще се определя от обещанието, че с китайска помощ Русия ще може, в крайна сметка, да влезе в орбитата на новия световен силов център, придобивайки влияние, сходно с онова, с което разполагат Европа или Япония в днешния американоцентричен свят. Но това би била една различна, „азиатска Русия”, ядрото на чиято идентичност вече няма да се определя от европейските ценности.
Този сценарий се лансира от мнозина западни геополитици и геостратези, настояващи за ограничаване на критиките срещу Москва (например заради отстъплението на Кремъл от принципите на политическия либерализъм във вътрешната политика). Защото подобна критика може само да даде нов импулс на руския „дрейф” към Китай, придавайки съвсем нов облик на световната общност. На свой ред, техните опоненти смятат, че ако Русия свикне да използва Китай като своеобразен „геополитически жокер”, с чиято помощ да си извоюва различни отстъпки от Запада, тя е обречена на неизбежна вътрешнополитическа деградация. За това, впрочем, говори не само успехът на руско-китайските усилия за изтласкване на САЩ от Узбекистан, но и принудително високата цена за това – подкрепата за несигурния в дългосрочна перспектива режим на Ислам Каримов след кървавата баня в Андиджан.
Западният геополитически вектор
Русия и Европа се сблъскват със сходни демографски проблеми и силно се нуждаят от възстановяване на нормалната динамика на възпроизводство на населението за сметка на имигрантите. При това, както за руснаците, така и за европейците, като основен източник на имигранти се очертават страни с преобладаващо мюсюлманско население. Терористичните нападения в Лондон и вълненията във френските (и не само) градове още през миналата 2005 накараха мнозина в Европа да погледнат по съвършено различен начин както на войната в Чечения, така и на въоръженото нападение на кавказките уахабити в Налчик. Неслучайно Тони Блеър определи изборите за чеченски парламент през декември 2005, като помагащи за възстановяването на реда и демокрацията в републиката. Наистина, заради тези му думи той моментално бе атакуван от редица правозащитни организации. Но само преди година, подобни жестове на водещи европейски политици бяха просто немислими. Изглежда, през 2006, такива реакции от страна на западния политически елит ще престанат да бъдат изключение и ще придобият рутинен характер.
В същото време, евентуалното руско-европейско сближаване може да бъде ерозирано от съчетаването на няколко фактора: окончателното фиксиране предела на източната експанзия на ЕС до границите на Русия и интензивната „европеизация” на такива страни като Украйна, Молдова, Грузия и дори Беларус. Москва, която все още не е асимилираха напълно последиците от краха на СССР и Варшавския пакт, през цялата 2005 водеше отчаяна борба за да запази поче частично влиянието си в Югоизточна Европа. Днес най-силният руски коз са енергоносителите, но те очевидно не са достатъчно убедителен аргумент против „европеизацията” за населението на държавите от региона. Впрочем, „енергийният аргумент” не би могъл да стане решаващ и за западноевропеските страни, които очевидно не са готови да „разменят” руските енергоносители срещу отказа си от влияние в Украйна или Молдова. Съзнавайки, че Москва се сблъсква с растящото влияние на НАТО, САЩ и ЕС в западните региони на постсъветското пространство, руският парламент прие за 2006 един от най-големите военни бюджети от средата на 90-те години насам. Сумата, която ще получи Министерството на отбраната дастигна апокалиптичната цифра от 666 млрд. рубли. В крайна сметка обаче, противостоенето между Русия и Запада в постсъветското пространство ще бъде решено в полза на онази от страните, която разполага с повече икономически ресурси и, съответно, съумее да спечели симпатиите на населението в „лимитрофните” (т.е. граничните) държави. Дотогава обаче конкуренцията ще изисква много усилия и ресурси от всички въвлечени в геополитическата игра субекти. През март 2006, след парламентарните избори в Украйна, ще стане ясно и доколко успешно Москва е използвала „газовия” си лост. Мнозина смятат, че споровете за доставките на руския природен газ само са консолидирали националното самосъзнание на украинците, съдействайки за очертаването на все по-отчетлива разделителна линия между тях и „московците”.
Ако във възприятието на водещите руски политици 2006 се окаже неуспешна в западна посока, това би могло да ги тласне към една по-рискована игра в Близкия изток. Така например, руската подкрепа за Иран може да стане по-открита. След като позволи на Вашингтон да поеме инициативата в региона, сега Москва ще се възползва от всеки пропуск или грешка на американците, за да действа ако не като противник, то поне като балансьор, запазвайки си ролята на ключов участник във всички преговори за бъдещето на Близкия изток. Така, Русия ще бъде принудена да подкрепя не само силните и стабилни режими в региона, но и такива, които са слаби и очевидно недълготрайни. Прагматизмът на Кремъл на близкоизточната сцена обаче, няма да се прояви само в това. Руснаците виждат по какъв скъп и неефективен начин САЩ се опитват да укрепят влиянието си в региона. А както показва опитът на съпротивата срещу неуспешната (засега) американска интервенция в Ирак, много по-изгодно е да се печели геополитическо влияние, оставайки встрани от открития сблъсък и формирайки успешни съюзи със страни като Франция, Германия и Китай.
Геополитическите илюзии
Напоследък този тип геополитически сценарии определено са на мода и се разработват усилено не само от руските, но и от американските, китайски, европейски, грузински и украински стратегически центрове. В този смисъл геополитическият прагматизъм на руския президент Путин органично се вписва в основното течение на международната политическа мисъл. Професорът по икономика от Калифорнийския университет Хенри Ли свързва разцвета на геополитическия прагматизъм с края на периода на студената война, по време на която основна цел на съперничеството бе не печалбата, а битката за умовете и душите на хората, населяващи двата враждуващи блока, както и „неприсъединилите се държави”. Тогава стремежът към равенство беше чисто политическа цел, макар и не винаги постижима. Затова чуждестранната помощ и търговските договори от онази епоха помагаха за намаляването на бедността и в двата „лагера” повече, отколкото глобализираната неолиберална икономика и пазарният прагматизъм.
Ако целта на сегашната руска геополитика е превръщането на страната в притегателен център, т.е. в един от полюсите на многополюсния свят, в Кремъл би следвало да са наясно, че един от факторите, препятстващи възникването на независимо икономическо и политическо пространство в рамките на ОНД е тъкмо прагматичното мислене. Защото прагматичната калкулация е доста илюзорна. Парадоксът на пазарния прагматизъм, от който се ръководи съвременната руска държава в своята външна политика, е в това, че той не е в състояние да формулира никаква дългосрочна стратегия и постоянно затъва в преследването на отделни краткосрочни и изолирани цели, симпатии и настроения. Не може да претендираш за влияние, използвайки като средство за постигането му собствената си изолация. Именно тази поука може да се извлече от успешния, а след това и тъжния, опит на сегашната свръхдържава – САЩ. Своебразен успешен връх в историята на тази велика държава бе съюзническият опит от Втората световна война, подсилен от успешно реализираният след това план Маршал. САЩ поставиха, за дълги години напред, основите на един изключително здрав съюз, отделяйки 2% от своя БНП (което съответстваше на триседмичните им военни разходи) за възстановяването на Западна Европа.. А началото на упадъка на световното могъщество на САЩ бе белязано от подчинавянето на американската въшна политика на логиката на прагматизма и пазарните сметки.
В съвременната ситуация Русия е в състояние да създава единствено „съюзи по сметка”. В този смисъл геополитическият избор пред Москва е прост и очевиден: страната рискува да стане сателит на Китай, или пък на ЕС. Русия няма да може да се трансформира в самостоятелен притегателен център на жизнеспособен интеграционен проект, ако нейният политически елит продължи да залага само на прагматизма и „петролната дипломация”. Статутат на свръхдържава не се купува евтино. Именно това ясно бе отбелязано и от президента Путин. Но, ако искат да бъдат прагматични до край, отчитайки ограничените си ресурси и нежеланието на населението да ги дели с някой друг, както и общото ниво на политическа култура на значителна част от елита, руснаците ще трябва да признаят, че прекалено скъпа може да се окаже дори и „скромната” претенция за съхраняване влиянието на Москва в постсъветското пространство.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
В интервю, дадено в края на миналата 2005, руският президент Владимир Путин фомулира важна теза, позволяваща да съдим за геополитическото кредо, което следва сегашният политически елит на Русия и как той си представя стратегическите задачи пред страната. В отговор на въпроса, дали Руската Федерация се опитва да възстанови статута си на свръх държава, Путин отбелязва, че цената, която ще трябва да се плати за това значително надвишава възможната полза.
Оранжевият синдром
От това и някои други изявления на руския лидер произтичат две неща. На първо място, че днешна Русия се отказва от амбициозния и нереалистичен проект за възраждане статута си на свръхдържава. И, на второ, че тя предпочита балансираната и прагматична политика, строго отчигаща съотношението между усилията и разходите при избора на основните цели. Всъщност, Путин е съвсем прав, че връщането на статута на свръхдържава би могъл да се окаже непосилно и изключително нерентабилно за страната му. Днес Русия вече не е обременена от сериозни международни задължения, подобни на онези, които изискваха в миналото от Съветския съюз да присъства във всички региони на планетата, изразходвайки за целта огромни социални и икономически ресурси. Откровено враждебната позиция по отношение на САЩ или ЕС би струвала изключително скъпо на Москва.
Затова, от гледна точка на провъзгласения от Путин прагматичен политически курс, миналата 2005 може да се определи като по-скоро успешна за страната му. В същото време „газовата война” с Украйна през последните дни на 2005 и началото на 2006 оставя неприятно чувство. Да не забравяме, че през пролетта на 2005 Путин обяви разпадането на Съветския съюз „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век” – на фона на подобна констатация, разривът с Украйна, Грузия и някои други бивши съветски републики, изглежда фатален и необратим.
Последните години, включително и 2005, очертаха пред света една Русия, болезнено преживяваща синдрома на т.нар. „оранжеви революции”. Немалко постсъветски републики, консолидираха своите усилия, демонстрирайки ясно прозападната си ориентация. Това обаче не би трябвало да ни заблуждава. Руското влияние в региона не отслабва, а само се трансформира. Така, през цялата 2005 продължи деградацията на дипломатическите отношения с Грузия, но парадоксалното в случая е, че Русия си остава най-големия инвеститор в грузинската икономика. На свой ред, украинските власти също продължават да водят интензивен диалог с големите руски инвеститори, въпреки острият газов конфликт. Тоест, влиянието на Москва си остава (както и преди) достатъчно голямо, но променя формата и стандарта си, заедно с правилата и нормите на взаимоотношения със съседите. Но, доколко така зададената от Путин нова, прагматична парадигма на руската геополитика е оправдана? И доколко тя отговаря на един друг, също официално обявен, руски приоритет – съхраняване на влиянието в постсъветското пространство? Какви възможности открива (или, напротив, закрива) подобна смяна на геополитическата парадигма?
Моделът на многополюсния свят, в чиято подкрепа се обявява официална Русия, бавно но сигурно си пробива път. В същото време ерозията на господстващите позиции на САЩ е забележима не само в Средна Азия, но и в Западна Европа и Латинска Америка. Като тази тенденция се задълбочи значително именно през 2005, когато окончателно се изясни, колко дълбоко е затънала сегашната американска администрация в иракското блато. По принцип, многополюсният модел дава на Москва възможност за избор между потенциалните съюзници и партньори, които биха съдействали за повишаването на нейния международен статус. Оттук, впрочем, произтичат и постоянните колебания на Кремъл между Изтока и Запада, т.е. между възможностите, които предлагат ЕС или Китай. Наистина, и в двата случая Русия се опитва да разиграе единствения си сериозен коз – своите енергийни ресурси, следвайки стратегията на т.нар. „петролна дипломация”, формулирана още през 2002 от тогавашния външен министър Игор Иванов.
