Възходът на Китай като икономическа, политическа и военна сила, се съпровожда от националистически бум сред населението на страната. В последната си книга, признавайки, че Китай има „основания за претенциите си” към западните държави, известният специалист по китайските проблеми Питър Грийс предупреждава, че емоционалният популистки национализъм, „подхранван от спомена за несправедливостите и униженията, понасяни от китайците в миналото, започва да оказва реално влияние върху формирането на китайската външна политика” (1) . Мнозина на Запад бяха шокирани, когато разбраха, че над 20 милиона китайци са се подписали под петицията за отклоняване молбата на Япония за постоянно членство в Съвета за сигурност на ООН. През април 2005 хиляди демонстрираха по улиците на големите градове на Китай срещу новите японски учебници по история, в които, според протестиращите, се премълчава истината за японските жестокости през 30-те и 40-те години на миналия век, както и срещу декларацията на Токио, че ще подкрепи САЩ в усилията им да защитят Тайван от евентуална китайска атака. През май с.г. Пекин отмени в последната минута планираната среща между японския премиер Юниширо Коизуми и китайския вицепремиер У И, в знак на протест срещу посещенията на Коизуми на военното гробище Ясукуми, където са погребани редица японски военнопрестъпници, с което отношенията между двете страни стигнаха до опасно ниско ниво.
Макар повечето анализатори да подхождат предпазливо към темата за границите и мотивите на новия китайски национализъм, мнозина смятат, че неговият възход представлява крайно опасно явление, породено от традиционния китаецентризъм и сегашните аспирации на Пекин за статут на велика сила. Така, Ричърд Бърнстейн и Рос Мънроу отбелязват, че: „движен от националистически чувства, стремежа никога повече да не допусне униженията от миналото и очевидното желание да утвърди международните си позиции, Китай вече не крие, че иска да измести САЩ като доминираща сила в Азия” (2) . Мнозина западни наблюдатели бяха смаяни от яростните демонстрации пред американските дипломатически мисии в Китай непосредствено, след като самолетите на НАТО по погрешка бомбардираха китайското посолство в Белград през 1999, и най-вече от твърдата убеденост на протестиращите, че ударът е бил нанесен съвсем съзнателно. Две години по-късно, въздушният сблъсък между американски разузнавателен самолет EP -3 и китайски изтребител над Южнокитайско море, доведе до нова експлозия на националистически емоции, а загиналият китайски пилот Ван Уей веднага бе обявен за „мъченик на революцията” и „героичен защитник на родината”.
Всичко това усилва опасенията както в Азия, така и на Запад, че яростният национализъм, чиито корени са в „столетието на срам и унижения за Китай”, поставя под много сериозен въпрос мирния характер на днешния китайски възход (4) . Истината обаче е, че китайският национализъм е сложно явление, което съвсем не се изчерпва с емоционалната реторика и уличните демонстрации. Въпреки, че китайското правителство не се колебае да използва националистическите чувства, когато това отговаря на целите му, национализмът на Пекин е прагматичен и „подправен” с умерена и предпазлива дипломация. Този държавен, съзнателно ограничаван, прагматичен национализъм не е някакъв постоянен и точно дефиниран феномен, още по-малко пък негова движеща сила са идеологията, религиозните вярвания или други абстрактни идеи. Той, по-скоро, е инструмент, който управляващата Китайска комунистическа партия (ККП) използва за да укрепи вярата на масите в съществуващата политическа система и да обедини страната в периода на нейната бърза и съпроводена с безброй предизвикателства трансформация в посткомунистическо общество. За сегашните китайски лидери мирът и развитието на Китай са първостепенни цели на външната им политика, затова те се опитват да избягват откритата конфронтация със САЩ и другите западни сили, които държат „ключа” за модернизацията на Китай. За тях национализмът е необходим за да си гарантират необходимата обществена подкрепа, но в същото време те са наясно, че появата на неконтролирани националистически чувства и прояви може да постави под въпрос и политическата стабилност, и икономическата модернизация – т.е. двата основни стълба, легитимиращи властта на ККП в страната. Така че основният въпрос е, дали Пекин ще може да удържи набиращият сили национализъм под контрол, или не?
Възходът на алтернативния национализъм
До ХІХ век, когато Китай все още е империя, за национализъм просто не може да се говори. Китайският политически елит започва да възприема модерните националистически доктрини, като инструмент за съхраняване и възраждане на Китай едва след катастрофалния разгром, претърпян от британските войски в т.нар. „Опиумна война” през 1840-1842, след която под въпрос е поставена не само целостта на Китайската империя, но и националният суверенитет, застрашен от чуждестранните имперски сили Оттогава насам, националистическият проект, като средство за преодоляване на униженията, които страната търпи от чужденците постоянно присъства в китайската политика. Почти всички влиятелни китайски политически лидери, от зората на ХХ век до днес, споделят както горчивината от претърпените от страната им унижения, така и твърдата решимост да възстановят престижа на Китай и неговото истинско място в света.
В една от своите ранни версии от началото на миналото столетие, китайският национализъм се развива не като прагматично, а по-скоро като етническо движение, стремящо се към сваляне на управляващата тогава манчжурска династия Цин и връщане на цялата власт в ръцете на етническите китайци (т.нар. Хан). Етническият национализъм, разглеждащ нацията като политизирана етническа общност, нерядко вдъхновява движения за налагане и укрепване на националния тип държава в Китай. След падането на династията Цин през 1911, първо националистическата партия Гоминдан, а след това (през 1949) и ККП формулират новата китайска държава като мултиетническа политическа общност. Днес етническият национализъм се изповядва само от етническите малцинства в Китай (тибетци, уйгури, или монголци), лишени от правото да имат собствена държава. Според официален Пекин, тези кръгове представляват сериозна заплаха за единството на мултиетническата китайска държава и поради това правителството предприема твърди мерки за потискане проявите на етническия национализъм.
В зората на ХХ век в Китай проникват и идеите на либералния национализъм, чиито привърженици разчитат да възродят страната по пътя на политическите и социални реформи. Либералният национализъм разглежда нацията като общност от граждани, поели дълга да подкрепят и защитават интересите на своята страна в света на националните държави, но също и да укрепват индивидуалните свободи. Реформите в комунистически Китай, стартирали след смъртта на диктатора Мао Цзедун в началото на 80-те, години и курсът на Дън Сяопин и наследниците му към икономическа либерализация, дадоха възможност на либералния национализъм да разшири значително влиянието си в съвременен Китай. Въпреки че либералните националисти се идентифицират с китайската държава в битката и срещу „чуждестранния империализъм”, това не означава, че подкрепят Комунистическата партия. Те претендират за по-широко обществено участие в политическия процес и се обявяват против авторитарното управление. След края на студената война, либералните националисти лансират тезата, че възприемането на либерално-демократичните ценности е най-доброто средство за възраждането и възхода на Китай.
Така, ККП все по-често бива критикувана, че нито има обществена подкрепа, нито пък притежава качества за да защити жизненоважните китайски национални интереси. Сегашните китайски лидери са принудени да се конкурират с етническия и либералния национализъм, за да наложат собствената си националистическа визия за изграждането на националната държава и да гарантират, че партията ще запази контрола върху националистическите настроения на масите.
Крехката легитимност
Ето как възникна специфичният прагматичен държавен национализъм, който разглежда нацията като териториално-политическа общност, признава на Комунистическата партия правото да говори и действа от името на нацията и изисква от китайските граждани да подчинят личните си интереси на националните интереси на Китай. След като комунистическата идеология бързо започна да губи популярността си на фона на стартираните в началото на 80-те от Дън Сяопин пазарно-ориентирани икономически реформи, ККП – неспособна да лансира някаква нова идеология, в качеството и на интегрираща обществото сила, се опита да компенсира това, заменяйки комунистическите идеологеми с добре звучащи лозунги от типа на: „да бъдеш богат е достойнство”. Хората бяха поощрявани да консумират повече, да използват възможностите за бизнес, да стават предприемачи и да се конкурират един друг. Когато в края на 80-те реформите в Китай се сблъскаха с определени трудности, като висока инфлация, корупция и безработица, а режимът не бе в състояние да предложи някаква реална компенсация за обикновените китайци, управляващите окончателно осъзнаха, че вече не разполагат нито с ефективна идеология, нито с дългосрочна визия, с чиято помощ да убедят гражданите да се примирят с бремето на настоящето в името на по-доброто бъдеще. Тази ситуация драматично отслаби подкрепата за ККП и ерозира легитимността на комунистическия режим. Недоволството и призивите за демократизация достигнаха кулминацията си по време на мащабната антиправителствена акция на столичния площад Тянанмън през 1989, смазана жестоко от правителството. През следващите години, възстановяването на легитимността и гарантиране на широка национална подкрепа се превърна в най-сериозното предизвикателство пред китайския режим.
Дън Сяопин и наследниците му Цзян Цзъмин и Ху Цзинтао побързаха да наметнат мантията на прагматичния национализъм, в който откриха най-подходящия инструмент за осигуряване на обществената лоялност и единствената ключова ценност, споделяна както от режима, така и от неговите критици. Така комунистическите лидери се трансформираха в яростни защитници на китайските национални интереси и достойнството на страната, преодолявайки последиците от наложените от Запада санкции след събитията на площад Тянанмън, прокарвайки интересите на китайски бизнес чрез включването на страната в Световната търговска организация, притискайки Тайван да не се обявява за независима държава и дори извоювайки за Пекин домакинството на Олимпийските игри през 2008. Техният „прагматичен национализъм” бе възприет от широки обществени кръгове, усещащи реалната полза от новия икономически курс и подкрепящи правителството в прокламираните от него усилия за укрепване на китайската мощ и просперитет. Следвайки лозунга за „изграждането на социализъм с китайска специфика”, китайските лидери продължиха да полагат значителни усилия за възхода на Китай, включително осигурявайки на националната икономика достъп до най-новите научни и технологични постижения и укрепвайки търговския и културен обмен с международната общност, в това число и с либералните демокрации. В същото време обаче, те отхвърлят всичко, включително либералнодемократичните идеи, което според тях би могло да накърни позициите на ККП във властта и не съответства на прословутата „китайска специфика”.
Прагматичният национализъм поставя знак за равенство между Китай и ККП. Националистическите чувства се формулират от властите като „любов към държавата”, или „патриотизъм и подкрепа за Китай” . Както отбелязва известният специалист по история на дипломацията Майкъл Хънт, „с първия термин китайците обикновено изразяват лоялността и желанието си да служат на държавата, независимо дали тя се управлява от сегашния, или от някакъв реформиран режим” (5) . Тоест, китайският „прагматичен национализъм” определено е държавно-центричен. Така, комунистическата държава, като въплъщение на нацията, винаги може да апелира за лоялността и подкрепата на хората за партията, представяйки тази подкрепа като подкрепа за нацията.
През 90-те години на миналия век Пекин лансира интензивна пропагандна кампания за образоване на хората в духа на патриотичните традиции. Тази кампания трябваше да гарантира лоялността на населението, задушавайки проявите на недоволство. В основата и бе т.нар. „обучение, съобразено с националните условия”, поставящо ударението върху уникалните китайски национални особености, заради които страната не е в състояние да възприеме западната либерална демокрация. Според идеолозите на прагматичния държавен национализъм, сегашното еднопартийно управление ще помогне за запазването на политическата стабилност, като предпоставка за бързо икономическо развитие. От друга страна, твърдението, че чуждестранните сили винаги са работели против китайските интереси, трябваше да обясни икономическата изостаналост на страната с някогашните унижения и сегашната и слабост. Укрепвайки китайското национално чувство и трансформирайки старите обиди и сегашната слабост в движеща сила за модернизацията на Китай, национализмът се превърна в ефективен инструмент за възстановяване легимността на ККП и налагане на тезата, че еднопартийният режим ще гарантира политическата стабилност и икономическия просперитет.
Глобалните последици
Повечето китайци носят в себе си дълбоко вкоренено в историята усещане за несправедливостите, които са понесли от чужденците, както и „мечтата за силен Китай”. Именно поради това, националистическата карта винаги е била особено ефективна, когато страната се е сблъсквала с враждебността или предизвикателствата на външния свят. Според бивш високопоставен китайски правителствен чиновник, ако китайците се чувстват застрашени от някаква външна заплаха, това автоматично укрепва вътрешната им солидарност, така че национализмът действително е крайно полезен инструмент за режима, оправдавайки съществуването му (6) . На практика, въпреки че корупцията, както и социалните и икономически проблеми, сериозно ерозират легитимността на комунистическото управление, това не пречи на много китайци да защитават правителството си от критиките срещу него, идващи от чужбина, вярвайки, че независимо колко са корумпирани или некадърни китайските управници, чужденците нямат никакво право да критикуват Китай и неговия народ. Мнозина негодуват от американския натиск срещу Китай по такива въпроси като човешките права, търговския дефицит, нарушаването на интелектуалната собственост, оръжейните сделки и бъдещето на Тайван, просто защото смятат, че САЩ ги използват за да демонизират страната им и да и попречат да се превърне във велика държава (7) .
В исторически план, национализмът влияе върху китайската външна политика по различни начини, чрез различаващите се в схващанията си националисти, следващи собствени пътища за постигането на общата цел – възраждане на националното величие на Китай. В резултат от това, се формират няколко националистически проекта, всеки предлагащ специфична визия относно източниците на националната слабост и различен подход за възраждането на страната. Традиционализмът, антитрадиционализмът и либералният национализъм са трите основни течения, с които „прагматичният национализъм” на сегашния китайски режим е обречен да си съперничи.
Традиционализмът търси корените на китайската слабост в злотворното влияние на империализма върху китайското самочувствие, както и в ерозията на исконните китайски добродетели, като конфуцианската етика например, и призовава за връщане към китайската традиция и за опора на собствените сили. Във външнополитически план, традиционализмът често се свързва с конфронтирането с чужденците и откровената ксенофобия. Традиционалистите са свръхчувствителни по отношение действията и „ударите” на чужденците и крайно войнствени в реакцията си спрямо тях. Примери за крайни изяви на традиционалистката омраза към чужденците в Китай могат да се открият в прословутото „боксерско възстание” през 1900, когато враждебността към чуждото влияние води до убийствата на много чужденци, унищожаване на книжарниците с чуждестранна литература и другите магазини, собственост на чужденци, както и до опожаряването на Британската легация в Пекин, а също т.нар. Културна революция от 60-те години, когато Мао Цзедун наложи политика на икономическа автархия, изолирайки почти напълно Китай от останалия свят. Макар че традиционализмът загуби значителна част от потенциала си през 80-те години, той донякъде възстанови позициите си сред елита, който през 90-те продължи да реагира остро срещу т.нар. „западна хегемония” и „културния империализъм”. И днес традиционализмът се изповядва от част от китайските елит, убедена, че САЩ ще направят всичко за да попречат на Китай да заеме подобаващото му се място в света след студената война.
Антитрадиционализмът, напротив, смята, че тъкмо традиционните китайски ценности, като суровата конфуцианска йерархия и затворената вътре в себе си култура, са истинската причина за слабостта на страната. Затова, принадлежащите към това течение призовават за пълното им отхвърляне и приобщаване към западната култура и западните модели на икономическо и политическо развитие. Във външнополитическата сфера, подходът на антитрадиционалистите включва приобщаване на Китай към модерната международна система. През 50-те години, представителите на антитрадиционализма бяха най-твърдите привърженици на възприемането на съветския модел и интегриране в доминираният от СССР комунистически свят. През 80-те пак те призоваваха за обновяване на нацията, чрез асимилирането на западната култура, възприемане на западните модели на модернизация и приспособяване на Китай към световната капиталистическа система. Според тях, за целта е необходима фундаментална промяна в китайския манталитет към подкрепа на духа на прогреса и демокрацията.
След 1989 както традиционализмът, така и антитрадиционализмът, намират въплъщението си в либералния национализъм. Китайските либерални националисти станаха много по-възприемчиви към тезите на традиционализма след като през 90-те години Китай влоши отношенията си с големите западни държави и, особено, със САЩ, а западните медии започнаха да призовават за „сдържане” на китайския възход. Много привърженици на либералния национализъм смятат, че западните сили (и, най-вече САЩ и Япония) съзнателно пречат на Китай да получи статут на велика сила и реагират остро срещу този „антикитайски заговор”. Именно либералните националисти бяха в основата на антиамериканските демонстрации през май 1999, както и на антияпонските през април 2005. Заради острите им нападки срещу „зловещите” намерения на западните държави, някои наблюдатели побързаха да квалифицират либералните националисти като „нео-авторитаристи”, призоваващи за допълнително укрепване на сегашната централизирана структура на властта, като средство за съхраняване на социалната стабилност и икономическото развитие на Китай.
Подобни квалификации обаче, силно опростяват нещата, защото макар комунистическият режим и либералните националисти да споделят идеята за силен Китай, либералите не се идентифицират с комунистическата държава и не спират да критикуват правителствената политика, ограничаваща личните права и политическата активност. Професорът от Пекин Цин Юи посочва, че за китайските либерални националисти е недопустимо както да бъдеш роб на чуждестранните сили, така и на собствената си държава (8) , което означава борба за защита на националните интереси във външнополитически план и за защита на индивидуалните права – във вътрешнополитически. Тоест, на международната сцена, китайците трябва да се борят за укрепване позициите на страната си, докато в самия Китай усилията следва да се съсредоточат в борбата за човешки права и против авторитарния комунистически модел.
Либералните националисти лансират тезата за по-широко обществено участие при формиране на китайската външна политика, което открай време е монопол на държавата, и често прибягват до откровен популизъм, критикувайки външната политика на правителството. Така, разговаряйки с един от водачите на китайските либерални националисти Ван Сяодун, западен анализатор стига до извода, че „национализмът на Ван се съчетава, колкото и да е странно за някои, с искрена привързаност към демократичните ценности”. Според Ван, китайското ръководство трябва да се отчита пред обществото за това, как защитава националните интереси (9) . В тази връзка, той критикува отказа на контролираните от държавата китайски медии да съобщят, че Пекин е платил 2,7 млн. долара за вредите нанесени на американските дипломатически мисии в Китай по време на демонстрациите през 1999, след като самолети на САЩ бомбардираха по погрешка китайското посолство в Белград. Според Ван, ако Китай беше демократична страна, медиите щяха да поставят този въпрос и правителството би трябвало да потърси съгласието на народа за изплащанато на подобни компенсации на САЩ. Той смята също, че китайците са в правото си да свалят всяко правителство, което не защитава адекватно националните интереси (10) . Впрочем, либералните националисти постоянно обвиняват сегашния китайски режим, че е прекалено приятелски настроен към Япония и твърде мек спрямо САЩ.
Ръководството на ККП е съвсем наясно за опасносттта, която представляват идеите на традиционалистите, антитрадиционалистите и либералните националисти за стабилността на Китай и добрите му отношения с водещите световни държави, държащи ключа за успешната по-натъшна икономическа модернизация на страната и тъкмо затова залага в своята външна политика на прагматичния „държавен” национализъм. Всъщност, този прагматичен национализъм доминира в Китай още от старта на пазарно-ориентираните икономически реформи в началото на 80-те. Въпреки, че традиционалистката и антитрадиционалистката версии на национализма продължават да се ползват с известна популярност в страната, истинското предизвикателство към монопола на ККП във властта е възхода на либералния национализъм. Поради това китайските лидери предприемат сериозни мерки за да не допуснат този национализъм да излезе извън контрол и сериозно да навреди на външнополитическите отношения на страната. Прагматичният национализъм, който е далеч от всякакви крайности, е идеалния инструмент за това. Подчертавайки, че именно липсата на модернизация е превърнала някогашен Китай в лесна мишена за западния империализъм, прагматичният национализъм подкрепя всеки външнополитически подход, който може да ускори китайското развитие. Тоест, той проповядва приспособяване към променящият се модерен свят и макар да е националистическа доктрина, в основата му не стои някаква идеология а просто добре осъзнатия интерес.
Прагматичните китайски лидери съзнават, че Съветският съюз рухна, най-вече в резултат от неразумната си стратегия на конфронтация със САЩ, в чиито рамки усилията за превръщането му в световна свръхсила изтощиха икономиката и военния капацитет на страната. В епохата след студената война Пекин се ръководи от идеята за света като многополюсна общност на суверенни нации, спазващи принципа за ненамеса във вътрешните си работи, и упорито се стреми да наложи този модел, отхвърляйки еднополюсния. Тази позиция се илюстрира от автора на популярната китайска книга, озаглавена „Китай не желае да бъде г-н Не”, който подчертава през 1998, че като един от по-слабите играчи в многополюсния свят, Китай не бива да се превръща в новия „Господин Не”, тръгвайки по стъпките на някогашния Съветски съюз и конфронтирайки се със САЩ. Вместо това, Китай следва да защити националните си интереси, провеждайки далеч по-далновидна дипломация, „опираща се на разума и спокойствието” (11) .
Тоест, прагматичният национализъм подкрепя такъв външнополитически подход, който би защитил китайските национални интереси, чрез развитие на сътрудничеството с водещите световни сили, за разлика от курса, предлаган от традиционалистите и либералните националисти. Тактиката на прагматичния национализъм е достатъчно гъвкава, а стратегията му – умела. Това позволява да се избегне конфронтацията, като в същото време се запазва безкомпромисната позиция по всички, въпроси, касаещи жизнените китайски интереси или пък такива исторически проблеми, като териториалните спорове с Япония или претенциите на Тайван за независимост. Този „държавен” национализъм не е активен, а по-скоро „реактивен”, доколкото китайското ръководство го използва за да реагира на външния натиск, ерозиращ, или застрашаващ националните интереси на Китай.
Как Пекин се опитва да контролира национализма?
Пекинските прагматици се стараят да не допуснат трансформирането на националистическите чувства на китайците в критика срещу правителствената външна политика. Така, въпреки че част от китайското общество призовава управляващите да възприемат по-твърда линия срещу „провокациите” на САЩ и Япония, свързани с Тайван или международната търговия, китайското ръководство е наясно, че икономическият успех на Китай е силно зависим от интеграцията на страната с външния свят и, особено, от сътрудничеството с напредналите западни държави. Затова, в дискусиите, посветени на китайския възход, както в страната, така и в чужбина, то поставя ударението върху принципите на мирното съвместно съществуване, мирното „надмощие” и мирното развитие. Така, в речта си, произнесена в Ню Йорк през декември 2003, премиерът Ван Цзябао използва концепцията за „китайски мирен възход” за да потвърди, че Китай не възнамерява да провежда конфронтационна политика по отношение на САЩ. По-късно, загрижен от това, че думата „възход” може да раздразни Вашингтон, както и някои от китайските съседи, президентът Ху Цзинтао използва в речта си на форума Боао в Хайнан през 2004 термина „мирно развитие”. За да свърже термините „възход” и „развитие” един от съветниците на президента Ху – Чан Бицян заяви през 2005 на същия форум, че „Китай възприе стратегия на мирен възход, или казано с други думи – на мирно развитие” (12) .
Съобразявайки се с тези принципи, прагматичните китайски лидери смятат национализма за сила, чието използване следва да бъде „канализирано”. Затова правителството ограничава или дори забранява на студентите да провеждат демонстрации срещу чужденците (особено антиамерикански и антияпонски), като от време на време подкрепя забраната си и със сила. Властите очевидно са се поучили от горчивия опит в миналото, включително от бурната реакция след бомбардирането на китайското посолство в Белград през 1999. Тогава протестите, които първоначално бяха толерирани, бързо излязоха от контрол, застрашавайки не само китайско-американските отношения, но и позициите на управляващата Компартия, обвинена, че се страхува от открита конфронтация с Америка.
За да предотвратят нови подобни събития, контролираните от държавата медии предупреждават, че те водят до ограничаване броя на чуждестранните туристи и инвестициите в Китай. Два дни след бомбардирането на посолството в Белград, Ху Цзинтао (тогава все още вицепрезидент на страната) декларира правителствената подкрепа за патриотизма на студентите, но предупреди, че екстремистките прояви няма да бъдат толерирани. На свой ред, тогавашният президент Цзян Цзъмин заяви, че животът в Китай трябва да се нормализира и призова китайците да „обърнат нова страница” в името на икономическите интереси на страната.
Само две години по-късно, след сблъсъка между американски шпионски самолет и китайски изтребител, прагматичните китайски лидери вече бяха подготвени да не допуснат повторението на протестите от 1999. Въпреки гръмките антиамерикански декларации и предварително поставяните условия, в крайна сметка те се съгласиха да освободят екипажа на американския самолет. В същото време бяха цензорирани и ограничени антиамериканските лозунги в Интернет и медиите. В Пекин и други големи китайски градове, правителството забрани демонстрациите пред американските дипломатически мисии, както и отправянето на заплахи към чужденците. Като доказателство, че властите изцяло контролират ситуацията, президентът Цзян отказа да отмени планираното си посещение в Латинска Америка. По чисто вътрешни причини, управляващите продължиха да отправят остри декларации срещу САЩ, но в същото време предприеха всички необходими мерки за да избегнат откритата конфронтация с тях и да съхранят непокътната рамката на сътрудничеството с Вашингтон по време на кризата.
През април 2005 властите в Пекин бяха обезспокоени от антияпонските демонстрации, съзнавайки риска от откритата конфронтация в Токио, както и от възможността общественото недоволство да се обърне срещу правителството. Така, когато протестиращите призоваха за мащабна антияпонска демонстрация на 4 май (в памет на „Движението 4 май”, създадено след като Версайският договор от 1919 дава част от китайската провинция Шандун на японците и борещо се за социални реформи, човешки права и против чуждите агресори) управляващите не само забраниха провеждането и, но и заляха собствениците на мобилни телефони с лавина от SMS -си , срещу „организаторите на незаконните сборища и демонстрации”. На свой ред, най-големият държавен вестник в Шанхай предупреди, че янтияпонските протести прикриват „таен заговор” за дестабилизиране на режима в Китай. Полицията във всички по-големи китайски градове бе вдигната по тревога за да предотврати провеждането на демонстрации, а отряди на специалните части за борба с безредиците обкръжиха сградата на японското посолство в Пекин. На свой ред, властите в Шанхай блокираха целия квартал около консулството на Япония.
Очевидно, прагматичните китайски лидери са наясно, че национализмът е опасно и двуостро оръжие. Той може да бъде използван за легитимиране управлението на ККП, но може да се превърне и в инструмент за неговото дестабилизиране в ръцете на либералните националисти – противници на режима. Както отбелязва Никълъс Кристоф в „Ню Йорк Таймс”: „Всичко това прави китайския национализъм изключително интересна сила, способна да укрепи позициите на правителството, но и да го свали” (14) . Ако китайските лидери не спазват националистическите си обещания, рискуват да се превърнат в мишена на националистическа критика. Тоест, национализмът се превръща в нещо като „кутията на Пандора” за режима. Без постоянно да бъдат ограничавани, изявите му могат да имат неочаквани последици. И, ако в близко бъдеще китайците действително решат да се обявят срещу режима, те най-вероятно ще го направят, водени тъкмо от националистически подбуди – особено при очевиден провал на провежданата от правителството външна политика или на програмата му за икономическо развитие на Китай.
Може ли да бъде контролиран прагматичният национализъм?
Вече двайсет години (т.е. от началото на пазарно-ориентираните реформи) Китай продължава да е най-бързо развиващата се световна икономика, а след събитията от 11 септември е и много по-желан (поне на думи) в клуба на големите световни сили. Пекин обаче не бърза да се присъедини към този клуб, понеже днес няма директна външна заплаха за китайския суверенитет, териториална цялост и независимост и страната се чувства все по-сигурна и самоуверена в международен план, но при всички случаи Китай отхвърля възможността от нова студена война.
В същото време обаче, днес китайските лидери изпитват постоянно растящо чувство на несигурност, като в основата му е загрижеността им от евентуален сблъсък на идеологическа основа между Китай и западните сили (и най-вече САЩ), имайки предвид, че по света почти не останаха други комунистически режими. Въпреки факта, че Китай е възходяща сила, нейните лидери не са променили прагматичния си подход към национализма. Като една от малкото останали формално комунистически държави, те изпитват дълбоко безспокойство от нарастващите проблеми, касаещи политическата легитимност и управлението на едно все по-плуралистично общество. Китайската компартия е изправена пред предизвикателството едновременно на външните фактори извън страната, и на либералните националисти – вътре в нея. Още повече, че последните разчитат и на външна помощ (най-вече от администрацията на Буш) в борбата си за политически реформи и демократизация, което пък поставя под въпрос бъдещето на политическата система и сегашния режим в Китай.
Според мнозина западни и японски анализатори, днес Пекин се опитва да обуздае възхода на китайския национализъм и, особено, на неговата либерална версия и, в същото време, да предотврати възраждането на още по-опасните за него традиционалистка и антитрадиционалистка версии на национализма. Очевидно е, че режимът не може да допусне емоционалната, националистическа реторика, звучаща по улиците на китайските градове, да диктува и китайската външна политика. Въпреки, че прагматичните китайски лидери съвсем съзнателно култивираха национализма, като средство за по-успешно противопоставяне на западния натиск (както и на този на вътрешната опозиция), твърдата националистическа реторика на режима, обикновено бива последвана от далеч по-предпазливи конкретни действия. Пекин често използва гръмки декларации, но действа изключително рационално и обмислено.
Въпреки предупрежденията на редица специалисти по Китай, засега възходът на национализма не влияе директно върху китайската външна политика, превръщайки я в конфронтационна и ирационална. Разбира се, в бъдеще нещата могат да се променят. Макар че формално Китай си остава авторитарна комунистическа държава, той вече не се управлява от харизматични лидери като Мао или Дън, разполагащи с достатъчен авторитет за да определят самостоятелно политическия курс на страната. Сегашните китайски ръководители са много по-ограничени, и то тъкмо от възхода на националистическите чувства в обществото. Продължаващият вече четвърт век процес на „отваряне” и реформи направи режима доста по-зависим от общественото мнение. От друга страна, новите технологии (като Интернет например) осигуряват на обикновените китайци постоянен достъп до информация за света, както и нови средства да изразяват своите позиции и националистическите си чувства. Засега прагматичните китайски лидери съумяват да съхранят авторитарната си власт и да попречат на национализма да излезе извън контрол, но можем само да гадаем докога тази ситуация ще се запази. В крайна сметка, промяната и е само въпрос на време.
Бележки:
1. Peter Gries, China's New Nationalism (Berkeley, Calif.: University of California
Press, 1994), pp. 12, 134.
2. Richard Bernstein and Ross H. Munro, “The Coming Conflict With America,” Foreign
Affairs 76, no. 2 (March–April 1997): 19.
3. John Pomfret, “New Nationalism Drives Beijing; Hard Line Reflects Popular Mood,”
Washington Post , April 4, 2001, p. A1.
4. Вж. например , James Lilley, China Hands (New York: Public Affairs, 2004);
Maria Hsia Chang, Return of the Dragon: China's Wounded Nationalism (Boulder,
Colo.: Westview Press, 2001).
5. Michael Hunt, “Chinese National Identity and the Strong State: The Late Qing-
Republican Crisis,” in China's Quest for National Identity , eds. Lowell Dittmer and
Samuel S. Kim (Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 1994), p. 63.
6. Liu Ji, “Making the Right Choices in Twenty-First-Century Sino-American Relations,”
Journal of Contemporary China 7, no. 17 (1998): 92.
7. Вж. например , Liu Kang et al., Zai Yaomohua Zhongguo de Beihou [Behind the
scenes of demonizing China] (Beijing: Zhongguo Shehui Kexie Chuban She, 1996).
8. Qin Hui, “Zhiyou zhuyi yi minzu zhuyi de qihedian zai nali?” [Where is the convergent
point between liberalism and nationalism?], in Zhishifengzhi lichang: Minzu
Zhuyi yu Zhuanxingqi Zhonguo de Mingyun [The positions of intellectuals: Nationalism
and China's future in the transitional period], ed. Li Shitao (Changchun: Shidai
Wenyi Chuban She, 2000), p. 385.
9. Susan V. Lawrence, “China—The Say No Club,” Far Eastern Economic Review ,
January 13, 2000, p. 16.
10. Ibid.
11. Shen Jiru, Zhongguo Budang Bu Xiansheng: Dangdai Zhongguo de Guoji Zhanlue Wenti
[China does not want to be Mr. No: Problems of international strategy for today's
China] (Beijing: Jinri Zhongguo Chubanshe, 1998), p. 62.
12. Zheng Bijian, “China's Peaceful Rise and New Role of Asia,” China Forum , Autumn
2005, p. 3.
13. Joseph Kahn, “Beijing Finds Anti-Japan Propaganda a Two-Edged Sword,” New
York Times , May 3, 2005, p. A3.
14. Nicholas D. Kristof, “Guess Who's a Chinese Nationalist Now?” New York Times ,
April, 22, 2001, sec. 4, p. 1.
* Професор в Университета на Денвър, изпълнителен директор на Центъра за китайско-американско сътрудничество към университета и издател на Journal of Contemporary China. Автор на няколко книги по проблемите на съвременен Китай.
{rt}
