Изпитанията на първата китайска противоспътникова ракета през януари 2007, както и приетият от Пекин през март рекорден (за периода от 1995 насам) военен бюджет дадоха повод на Вашингтон отново да изрази безпокойството си от драматичния ръст на военната мощ на Китай. В отговор, китайските министър на отбраната Цяо Ганчуан обяви, че страната му „не възнамерява да продължи и в бъдеще изпитанията на балистични ракети в Космоса”. През следващите месеци, редица високопоставени китайски представители също потвърдиха, че страната им възнамерява да използва космическото пространство изключително за мирни цели. Американците обаче се придържат към различно мнение. Както отбеляза по този повод държавният секретар по отбраната на САЩ Робърт Гейтс, непрекъснато нарастващата военна мощ на Китай може да промени утвърдилия се силов баланс ва Азиатско-Тихоокеанския регион. Доколко реално е подобно твърдение и, как могат да се развият отношенията между двете големи сили в близко бъдеще?

Пекин, както може да се очаква, категорично отхвърля обвиненията, че следва някаква милитаристична стратегия, подчертавайки, че през последните 100 години Китай нито веднъж не е изпратил и един свой войник да окупира дори педя чужда земя и неговата военна политика се изчерпва с целите на самоотбраната. Страната се стреми към създаването на съвременна армия, чиито арсенал да включва последните постижения на науката и високите технологии. В това отношение не може да не се отбележи мощното развитие на националния военно-промишлен комплекс, целящо да осигури за Китайската народно-освободителна армия всички нови видове високотехнологично оръжие, собствено производство.

Техническите възможности на Китай

Още преди десетина години специалистите посочваха, че състоянието на редица предприятия (които макар и да принадлежаха формално към военно-промишления комплекс, повече или по-малко, обслужваха нуждите на армията) свидетелства за огромните възможности на китайския научно-производствен потенциал. Да вземем едно, на пръв поглед, незначително предприятие като обувната фабрика в Гуанчжоу. Тя беше създадена съвместно от търговското предприятие, обслужващо нуждите на Гуанчжоуския военен окръг (по онова време на армията все още се разрешаваше да се занимава и с бизнес, днес това вече е забранено), което предостави необходимите сгради и осигури работната сила, и тайванската компания „Юфун”, доставила суровината и производствената база.

Фабриката, която произвежда над 10 млн. чифта обувки годишно, снабдява с тях китайската армия. Но не само нея. Заради изключително ниските цени (8-10 долара за чифт) продукцията и масово се изнася в чужбина, и най-вече в САЩ. Във фабриката работят изключително млади жени (на възраст до 29 години) от офицерски семейства, които са принудени да спазват почти казармен режим. Въпреки тежките условия и ниската заплата (около 50 долара месечно) обаче, те твърдят, че са доволни от работата си, защото могат да спестят малко пари за да следват в университета. На свой ред, тайванските мениджъри подчертават, че тези условия им позволяват да постигнат висока производителност на труда, а имайки предвид ниската себестойност на продукцията – и да си гарантират голяма печалба.

Нещо подобно, макар и на по-високо ниво, можеше да се види преди десетина години и в една от първите свободни икономически зони в Китай – Шенчжън. Става дума за създадената съвместно с японската корпорация Sanyo електротехническа компания „Хуакиан”. Появата и стана възможна, благодарение на отличните условия за инвестиции и ниското облагане на печалбите, което я направи привлекателна за чуждестранния капитал, заедно с който в страната започнаха да навлизат и високите технологии. Първоначално компанията само сглобява цветни телевизори и видеоапаратура, след което започва да прехвърля (чрез дъщерните си фирми) технологиите си и в други райони на страната, паралелно подготвяйки и необходимите висококвалифицирани кадри. Това беше само началото на техническата революция в Китай. Днес страната все повече се превръща в единна зона за развитие на новите технологии и производства. Като тонът в този процес се задава от 53-те държавни научно-технически паркове, които засега покриват само 0,01% от китайската територия, но вече произвеждат 4% от китайския БВП. Само през 2005 доходите им надминаха 350 млрд. долара, като всяка година нарастват приблизително с 25%. Първият сред тях (както по време, така и по значение) без съмнение е научно-технологичният парк Чжунгуанцун, който се намира в едноименото северозападно предградие на Пекин. Тук са концентрирани 39 висши учебни заведения, както и Китайската академия на науките, над 200 научно-изследователски институти, множество водещи лаборатории и експериментални бази, както и няколко хиляди производствени предприятия. Именно в научно-производствената база на Чжунгуанцун китайските учени създадоха през 2002 първата компютърна система, изпълняваща над трилион операции в секунда.

Военно-промишленият комплекс

Преди време американското списание „Нюзуик” нарече технологичния парк Чжунгуанцун „инкубатор на високи и нови технологии, играещ ключова роля за научно-техническия прогрес на Китай”. Това, в пълна степен, се отнася и за останалите технологични паркове, които, без изключение, са ориентирани към удовлетворяване на потребностите на военно-промишления комплекс (ВПК). Или, ако искаме да сме по-точни, военно-промишленият комплекс, който междувременно се превърна в ключов фактор на националната икономика, мощно стимулира развитието на въпросните технологични паркове, като активно внедрява създаваните в тях технологии във военната индустрия, както и в чисто гражданските производства. За това, в значителна степен, съдейства и подходящата система за управление на китайския ВПК.

В частност, през 1998, в Китай беше създаден нов комитет за военна наука, техника и индустрия. Той е орган на Държавния съвет и разработва отрасловата политика, законите, плановете и нормативите, осъществявайки в същото време и необходимия контрол в тази сфера. Тясно свързани с него са създадените през 1997 десет най-големи пазарно ориентирани промишлени обединения: на ядрената индустрия, на атомното промишлено строителство, на космическата наука и техника, космическото електромеханично обединение, първото и второто авиопромишлени обединения, обединението на корабостроителната промишленост, на тежката корабостроителната индустрия, на оръжейната индустрия и обединението за въоръжение и военна техника. Дейността на обединенията се основава на следните принципи: единство на управлението на научно-изследователската и опитно-конструкторската дейност и доставките на въоръжение и на военна техника; строг държавен контрол на всички фази от реализацията на програмите за усвояване на нови технологии; ясна система за отговорностите на длъжностните лица в сферата на управлението и широко използване на съвременните информационни технологии. Според самите китайци, държавната собственост и държавното регулиране не са пречка за ефективното функциониране и динамичното развитие на военно-промишления комплекс, обединяващ около 30 хиляди предприятия и три милиона работници и служители.

През 2006, приходите на предприятията от ВПК нарастнаха с 20%, в сравнение с 2005, добавената стойност на тяхната продукция се увеличи със 17%, а печалбата им надмина 20 млрд. юана (2,5 млрд. долара). Според председателя на Държавния комитет за военна наука, техника и промишленост на Китай Чжан Юнчуан, през миналата година системата от научни институти и промишлени предприятия в отбранителната сфера успешно е изпълнина поставените и задачи по разработката и производството на модерни оръжия и военна техника.

Той изрази увереността си, че приетият преди две години петнайсетгодишен план за развитие на военната индустрия на страната ще се реализира успешно. За главна цел на плана е обявено съкращаването, а впоследствие и пълното ликвидиране на технологичния разрив между Китай и водещите производители на оръжие и военна техника (САЩ, Русия, ЕС), който в момента варира в отделните отрасли между пет и повече от двайсет години, създаването на собствено високотехнологично оръжие и прекратяване на зависимостта на китайската армия от вноса на военна техника. Основният акцент се поставя върху необходимостта да се осъществи пробив в сферите на ракетно-космическата, самолетната, военно-морската и лазерната технологии, системите за противовъздушна отбрана, управление и комуникации. При това се запазва и задачата за развитие и повишаване ефективността и сигурността на силите за стратегическо сдържане, предназначени за нанасянето на ответен удар срещу противника.

Според откритите източници, които са предимно американски, днешният ядрен арсенал на Китай включва около 410-440 единици. Това са приблизително 140 бойни глави на ракети със среден и далечен обсег на действие, с наземно и морско базиране, 150 единици ядрени оръжия, в самолетите, плюс 120-150 тактически бомби с малка мощност, артилерийски снаряди и ядрени мини. През следващите десетилетия числеността на китайските ядрени оръжия ще нараства и те ще продължат да се усъвършенстват.

Що се отнася до ракетно-космическия отрасъл, там усилията са концентрирани най-вече за създаването на обитаема орбитална станция и космически кораб за многократно използване, осъществяване през следващите 10-15 години на полет до Луната, както и нейното „усвояване”. Успешно вървят работите по ракетите от серията CZ „Чанчжън”, чиято крайна цел е да гарантират изстрелването в Космоса на орбитална станция с тегло 22 тона. Работи се и за създаването на ракети тип CZ -2-8 L с осем ускорители, които ще могат да извеждат на кръгова орбита на височина 200 км и наклон от 28,5 градуса, на полезен товар до 13 тона. Модернизацията и разширяването на ядрения арсенал включват и разработването на нови средства за доставка. Миналата година списъкът им беше попълнен от новата мобилна междуконтинентална балистична ракета „Дунфън-31” ( DF -31 ) с обсег около 8 хил. км, а през 2007 на въоръжение ще постъпи усъвършенстваният вариант на междуконтиненталната ракета DF -31 A , с още по-голям обсег на действие (според повечето експерти – до 10 хил. км). Според някои публикации в специализирани медии, тристепенната ракета на твърдо гориво DF -31 е снабдена с термоядрена моноблокова бойна глава, или пък с три бойни глави с по-малка мощност. Освен това, ракетата може да бъде снабдена с комплекс от системи за преодоляване на противоракетната отбрана на противника. На базата на DF -31 в Китай в момента се създава и морски вариант на ракетата, предназначен за атомните подводници от нов клас.

В Китай авиационната промишленост се смята за локомотив на научно-техническия прогрес. Като приоритет в развитието и, естествено, представлява военната авиация. Пред нея е поставена задачата да създаде по-гъвкави и модерни военно-въздушни сили, разполагащи с изтребители-прехващачи и ударни самолети с голям обсег на действие, транспортни самолети с голям обсег, съвременни системи за водене на електронна война и за противовъздушна отбрана, както и необходимия потенциал за откриване, проследяване, установяване на целта и нанасяне на удар по нея. В частност, през миналата 2006, започна серийното производство на изстребителя „Цзян-10”, който е аналогичен на европейския „Юрофайтър-2000” и е изцяло китайска разработка. През 2007 пък стартира разработката на китайски широко фюзелажен самолет, който ще позволи значително да се повиши мобилността на китайската армия и способността и да прехвърля свои части на големи разстояния. Усилено се работи и по изграждането на стратегически бомбардировач от ново поколение. Вече са разработени нови крилати ракети тип С-601/-801. В сферата на корабостроенето, китайският военно-промишлен комплекс се ориентира към решаването на две основни задачи – създаването на ракетно-ядрени сили с морско базиране, което значително ще повиши стратегическата неуязвимост на страната, и излизането на военно-морския флот извън териториалните води, т.е. навътре в океана, с цел защита на морските комуникации и, най-вече, маршрутите за доставка на енергоносители за Китай. В тази връзка се планира да бъдат взети на въоръжение 10-12 атомни подводници, половината от които ще бъдат от типа „Ксия”, снабдени с балистични ракети. До 2010 китайските военно-морски сили ще бъдат попълнени с 12 торпедни атомни подводници и 100 дизелелектрически подводници, разполагащи с най-модерно оборудване и въоръжение. Паралелно с това, усилено се строят нови есминци, стартира и изграждането на първия китайски самолетоносач.

Разсъждавайки за оръжието на бъдещето, не можем да не споменем и сериозните успехи на Китай в сферата на лазерните технологии. Китайците създадоха експериментален модел на лазер с мощност на импулса 1 млрд. кВт. Работи се и по създаването на рентгенови лазери. Що се отнася до бронетанковата техника и артилерийското стратегическо въоръжение, в тази сфера потребностите на китайската армия вече изцяло се покриват с техника собствено производство. При това, някои китайски оръжия и военна техника, като например танкът Т-99, не отстъпват на най-добрите западни образци.

Китай като военен съперник на САЩ

Въпреки всички тези постижения, в Пекин смятат, че по отношение разработването и внедряването на новите военни технологии, Китай напредва по-бавно, отколкото би трябвало. Повечето чуждестранни анализатори обаче се придържат към противоположното мнение, посочвайки очевидния прогрес в развитието на Китайската народно-освободителна армия. При това те обръщат особено внимание на стремителния преход от предишната стратегическа ориентация на китайската армия предимно към операции по суша, което изискваше наличието на многочислени сухопътни войски, към подготовка за едновременни операции по суша и море, изискващи далеч по-компактен, по-мобилен и технически по-модерен потенциал. Като пример за това, западните наблюдатели обикновено посочват руско-китайското военно учение «Мирна мисия-2005», по време на което китайските сухопътни части, морската пехота, авиацията и военно-морските сили безпроблемно координираха действията си, както и тези с руските си партньори. Така, китайските военно-въздушни сили се включиха в учението, използвайки информацията, подавана им от руския самолет за далечно радиолокационно откриване и насочване А-50, а военните кораби на Русия и Китай осъществиха съвместни операции за борба със самолети и подводници. Особено впечатляваща се оказа последната фаза на учението, по време на която китайски сухопътни части и морска пехота, във взаимодействие с частите на въздушно-десантните войски, се съединиха с руските подразделения и съвместно имитираха стоварване на десант на отбранявано от противника крайбрежие, т.е. тъкмо онова, което може да се окаже ключов елемент при евентуално силово решение на тайванския проблем.

Всичко това показва, че Китайската армия се превръща в мощна военна машина, „способна да участва в краткосрочен конфликт с висока интензивност с противник, притежаващ високо технологични оръжия” (цитатът се съдържа в един от последните доклади на Пентагона, посветени на Китай). В тази връзка не може да не отбележим, че във Вашингтон реагират изключително нервно на продължаващото развитие на Китай и укрепването на военната му мощ, което разбира се, се отразява и на китайско-американските отношения, като цяло. Както показва проведената през миналата 2006 анкета, една трета от американците са убедени, че Китай „скоро ще доминира в света”, а 54% от тях виждат в китайския възход „заплаха за мира на планетата”.

Но, дори ако оставим настрана крайните мнения, очевидно е, че САЩ са наясно с прогресивно увеличаващите се възможности на Пекин да се конкурира с Америка в Азиатско-Тихоокеанския регион. Отчитайки, че, през ХХІ век, именно в тази регион ще се решава съдбата на света, както и тази на американската хегемония в него, Вашингтон, съвсем естествено, се стреми да не допусне превръщането на Китай в нова световна свръхсила. Неслучайно, още преди да заеме президентския пост Джордж Буш-младши откровено заяви, че Китай е стратегически съперник и потенциален противник на Америка. И само трагичните събития от 11 септември 2001 го принудиха да коригира частично стратегията на САЩ към Китай.

Мит и реалност

Днес американската политика по отношение на Пекин следва добре известния принцип на двойните стандарти. От една страна, Вашингтон декларира привързаността си към „стратегическото партньорство” и реанимира военното сътрудничеството с Китай, а – от друга, оказва натиск върху различни държави, опитвайки се да ограничи китайските политически и военни амбиции. В частност, американците продължават да подкрепят санкциите, ограничаващи сътрудничеството с Пекин във военната сфера, като особено настояват ЕС да продължи да спазва ембаргото, наложено върху продажбите на оръжие и военна техника за Китай. САЩ издигнаха на по-високо равнище военното си сътрудничество с Япония и, едновременно с това, се опитват да активизират стратегическите си отношения с Индия, което донякъде отразява желанието на Америка да получи гаранции, че Китай никога няма да доминира в Южна или Централна Азия. Освен това, американците започнаха да усилват своята военна мощ в района на Тихия океан, концентрирайки я около базата си на остров Гуам.

Какво е бъдещето на отношенията между Дракона и Орела, както често наричат двете страни американските медии? Очевидно е, че макар Китай да съумя да разшири икономическото и политическото си влияние в Азия, и извън нея, и представлява определена заплаха за икономическите интереси на САЩ, той, поне засега, не е в състояние да ги изпревари в икономически план, още по-малко пък да ги предизвика открито – във военен. Но, натрупвайки все по-голяма мощ, Драконът все по-активно ще се конкурира с Орела за морската доминация в Азиатско-Тихоокеанския регион, за контрола над енергийните и другите ресурси в световен мащаб, за преразпределяне на пазарите и разширяване на сферата си на влияние. Което неизбежно ще тласка двете държави към открита конфронтация. Опасността от нея би нарастнала многократно, ако Пекин все пак дръзне да опита силово решение на тайванския проблем или пък на териториалния си спор с Япония за петролно-газовите находища в Източнокитайско море. Тоест, потенциалната аплаха от политическа или дори военна конфронтация между Китай и САЩ не е мит, а реалност. С която би следвало да се съобразяват всички в региона, а и извън него.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Енергийните потребности на Индия и статутът и на голям световен вносител на оръжие и военна техника, както и на износител на някои видове въоръжение, все по-често се оказват взаимно свързани. След като загуби от Китай в няколко директни сблъсъка за достъп и контрол над енергоносителите в различни точки на света, Индия превърна обвързването на енергийните си потребности с договори за покупка или продажба на въоръжение в ключов (макар и необявен официално) елемент от своята стратегия.

„В правителството смятат, че военните взаимоотношения и достъпът до залежите на енергоносители могат и следва да бъдат обвързани – заяви пред мен високопоставен правителствен чиновник, пожелал да остане анонимен – естествено, подобни отношения се формират в условията на пълна секретност, тъй като разгласяването им би могло да доведе до отрицателни последици”.

Според този и други подобни източници, Индия вече реализира тази стратегия в Централна Азия, където до края на 2007 ще бъде открита индийска военно-въздушна база в бившата съветска република Таджикистан. Това ще бъде първият индийски военен обект извън границите на страната. Досега индийските военно-въздушни сили участваха само в различни хуманитарни мисии с международен характер.

Съвместните подготвителни работи във военно-въздушната база Айни, край таджикистанската столица Душанбе, приключиха през август като базата ще започне да се експлоатира от индийската военна авиация през декември 2007. Делхи разчита да разположи там 12 изтребители МиГ-29. Междувременно, Индия предложи да възстанови със свои сили и средства таджикистанската ВЕЦ „Варзоб-1”. Според повечето анализатори, тази стъпка е продиктувана от индийските интереси в региона, където има огромни залежи от природен газ. В същото време, сред целите на Индия е и създаването на плътна разузнавателна мрежа, позволяваща да се следи активността на радикалните мюсюлмански структури в региона, заради близостта му с щата Джаму и Кашмир, претенции към който има Пакистан.

Междувременно, в Африка, индийските енергийни компании също обвързват сделките си с реализацията на едни или други инфраструктурни проекти. Но, независимо от усърдния си стремеж за достъп до енергоносителите на Африка или Русия, Индия винаги е поставяла на преден план необходимостта от достъп до централноазиатския петрол и природен газ. Той обаче, открай време се оказва проблемен поради редица географски и политически пречки, за разлика от този до енергоносителите на Катар, Алжир или Индонезия например.

Така, Делхи усилено търси начин да се добере до находищата на Казахстан и разглежда възможностите за реализирането на мегапроекти като газопровода Иран-Афганистан-Пакистан-Индия (ІРІ), или не по-малко мащабният газопровод, който трябва да свърже Туркменистан, Афганистан, Пакистан и Индия. Впрочем, проектът за туркменистанския газопровод не включва участието на Иран и САЩ и затова реализацията му изглежда по-малко сложна, поне в чисто геополитически план.

Има вероятност обаче, всички тези проекти да се сблъскат с много сериозни проблеми в сферата на сигурността, заради присъствието в регионите по трасето на тръбопроводите на различни радикално-ислямистки формации, от типа на афганистанското Движение „Талибан”, контролиращо значителна част от територията на страната.

В този контекст, индийската военна база в Таджикистан може да предостави допълнителни лостове в ръцете на правителството, включително възможност за получаване на важни разузнавателни данни, както и близост до ключовите регионални центрове, богати на енергийни ресурси. Тоест, появява се шанс да се гарантира сигурността на всеки от споменатите по-горе бъдещи тръбопроводи.

Една от причините Делхи толкова активно да търси нови центрове на енергоносители е, фактът, че Иран постепенно се отдалечава от Индия като потенциален стратегически енергиен партньор. Причината е силният американски натиск върху правителството в Делхи да стои настрана от Техеран по всички въпроси, касаещи тази сфера. В тази връзка, през август т.г., иранският енергиен експерт Рактим Катакей отбеляза, че Иран може да продава природния си газ навсякъде по света и Индия сама трябва да реши, какво всъщност иска. Междувременно, иранските власти напомниха на индийската държавна компания ONGC Videsh Ltd , че срокът на подписания с нея меморандум за разработването на находищата Джуфеир и Ядаваран вече е изтекъл. Така под въпрос остава и реализирането на сделката между Индия и Иран за евентуална доставка на втечнен ирански природен газ, която беше обвързана с развитието на въпросните находища от индийската фирма.

Индия, Иран и Пакистан продължават опитите да се споразумеят за цените, транзита и проблемите, касаещи сигурността на тръбопровода ІРІ, чиято предварителна стойност е 7,5 млрд. долара. Техеран обяви, че разчита да стартира доставките на природен газ за Индия до 2011. Но, докато сделката не е сключена официално, няма никаква сигурност по въпроса. Нов момент в преговорите беше отказът на Индия и Пакистан да приемат проекта за споразумение, в което Техеран предложи преразглеждане на цените да може да става във всеки момент от срока, за който бъде подписан договорът. Индийският министър на петрола Мурли Деора, който в началото на август посети Иран, определи иранските предложения като „прекалено ангажиращи”. Впрочем, в Делхи не крият недоволството си и от възобновените, отново по инициатива на Техеран, преговори за цената, фиксирана във вече подписания договор за доставка на втечнен природен газ.

Визирайки друг регион, този път източно от Индия, където военните аспекти също излизат на преден план, „Амнести интернешънъл” наскоро цитира „достоверен източник”, според който Делхи планира да продаде бойни хеликоптери на военната хунта в Мянма, което би нарушила наложеното от Европейския съюз ембарго на доставките на оръжия за режима в тази страна. Защото Индия предлага да продаде на хунтата подобрени леки хеликоптери, при чиито монтаж са използвани компоненти, произведени във Великобритания, Германия, Франция, Швеция, Италия и Белгия, което е в нарушение на действащите вече почти двайсет години ограничения, наложени от ЕС за подобни продажби (независимо дали те се осъществяват пряко, или чрез посредници)

В тази връзка, не може да се отрече, че Индия би искала да получи достъп до богатите находища на природен газ в Мянма, въпреки, че там вече действат (и то доста успешно) китайските компании. Идеята на Делхи е, че Индия не бива да се ограничава с действия само в икономическата сфера, а и да окаже „стратегическа подкрепа” на Мянма, включително доставяйки и оръжие, за да има някакъв реален шанс срещу Китай.

Наскоро индийското Външно министерство обвини Министерството на петрола и принадлежащата му компания Gas Authority of India Ltd , че са провалили дипломатическите усилия, свързани с първоначалното предложение на правителството на Мянма за доставката на природен газ от две крайбрежни находища, в които няколко индийски компании държат 30%-ов дял.

Друга страна, по отношение на която отбраната и енергетиката също се оказват тясно свързани (макар и на по-различно ниво), са САЩ, Както е известно, беше подписан окончателният вариант на индийско-американската „гражданска” ядрена сделка, което би трябвало да гарантира на Индия достъп до ядреното гориво, необходимо за производството на електроенергия в нейните АЕЦ. Както изглежда, между двете страни най-сетне е постигнато разбирателство и относно правото на Индия да използва отработено ядрено гориво, както и относно извършените от нея в близкото минало изпитания на ядрено оръжие. Впрочем, Индия вероятно ще може да сключи подобни договори и с други държави, особено ако между нея и САЩ отново възникнат разногласия за доставките на ядрено гориво и технологии.

Срещу това, Вашингтон получи от Делхи няколко поръчки за доставка на военна техника. Така, през май 2007, Индия и САЩ сключиха договор за доставка на шест американски транспортни самолета С-130 J „Херкулес” на стойност над един милиард долара, което е най-голямата, до момента, индийска военна сделка с Америка. През юли, индийското правителство позволи на американския атомен самолетоносач „Нимиц” да хвърли котва в пристанището на Чаннаи (Мадрас), а както твърдят редица експерти, американските компании са фаворити в търга за доставката на нови реактивни изтребители, на обща стойност 10 млрд. долара, които Индия планира да закупи.

Енергетиката и военната техника винаги са представлявали впечатляваща комбинация. Да не забравяме, че и американското нападение срещу Ирак никога не е целяло само свалянето на Саддам Хюсеин...

* Авторът е известен индийски политически анализатор

{rt}

Възможностите на Москва да влияе върху ситуацията в Централна Азия, използвайки за целта Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), както и мястото на организацията в руската външна политика, до голяма степен зависят от позицията на Пекин. Трезвият анализ сочи, че, на практика, водещата роля в ШОС не принадлежи на Русия, а на Китай. Нарастващият с всяка измината година китайски икономически потенциал, по редица основни показатели, многократно превъзхожда аналогичните показатели на останалите членки на ШОС.

Бурният ръст на китайската икономика вече съвсем очевидно влияе и върху съседите на Китай. Разнообразните китайски стоки се продават, на ниски цени, не само на пазарите на САЩ и Западна Европа, но и на тези на държавите от непосредственото обкръжение на Китай – Бутан, Бангладеш, Бирма, Тайланд, Лаос, Непал, Филипините и др. Местните производители не могат да пробият със своите стоки на световните пазари, тъй като те вече са залети с аналогични стоки, китайско производство.

При това, Пекин успешно съчетава търговската си експанзия на външните пазари с твърд протекционизъм по отношение на своя собствен. Нито един от съседите на Китай, така и не съумя да си извоюва сериозни позиции на китайския пазар. Нещата опират до това, че китайците са заинтересовани изключително от вноса на суровини, финансови и банкови капитали, както и на високотехнологична продукция, включително модерни видове оръжие и военна техника. Западните съседи на Китай (държавите от Централна Азия, които членуват в ШОС) също не могат да се възползват от бурното развитие на Китай, с дългосрочна полза за себе си. В определен смисъл, бихме могли дори да констатираме, че те са на път окончателно да се утвърдят като суровинни придатъци на китайската икономика. Впрочем, такива държави-членки на ШОС, като Киргизстан и Таджикистан например, изглеждат напълно доволни от отредената им роля на доставчици на селскоскопански и минерални суровини за Китай.

Набиращата скорост китайска търговска експанзия в държавите от ШОС е част от общия процес на трансформиране на Китай в глобална търговска държава. Още през 2004 той влезе в тройката на световните износители и вносители, след САЩ и Германия. Тогава делът му в световния износ и внос на стоки, вече беше достигнал, съответно, 6,5% и 5,9%. Ръстът на основните показатели на взаимния стокооборот в търговията на Русия и постсъветските държави от Централна Азия с Китай отразява, в частност, тенденцията към стимулиране на износа от тези страни за Китай. В същото време спада износът им на индустриална продукция. Запазването на тази тенденция затвърждава положението на Русия и държавите от Централноазиатския регион като доставчици на първични енергоносители, дървен материал и метали за Китай.

Днес енергоносителите са половината от руския износ за Китай. Ако само допреди девет години (т.е. през 1998) машините и промишленото обороудване съставляваха 25% от руския износ за тази страна, през миналата 2006 делът им спадна до 1,2%.

Неслучайно Китай, вече в продължение на няколко години, се опитва, с дипломатически средства, да наложи изгодна за себе си конфигурация на икономическото сътрудничество в рамките на ШОС. Така, на срещата на върха на организацията през септември 2003, китайският премиер Вън Цзябао предложи, в рамките на ШОС, да бъде създадена, на дългосрочна основа, зона за свободна търговия, която да увеличи товарния поток в региона, паралелно с отслабването на търговските ограничения и, най-вече, на митническите тарифи. При това Пекин акцентира върху енергийните проекти, включително проучването на нови находища на петрол и природен газ, съвместното използване на хидроенергийните ресурси и развитието на големите обекти на водното стопанство в региона.

Според бившия изпълнителен секретар на ШОС Чжан Дъгуан, сегашната задача на тази организация е да гарантира свободното движение на стоки и капитали в рамките на държавите-членки. Китай неизменно следва курс към формиране в ШОС на зони за свободна търговия. Така, през май 2006, по време на една конференция, организирана от Московския институт за международни отношения към руското Външно министерство, Ху Хао, който е член на Съвета на Китайския център за изследвания в ШОС и зам. началник на Управлението за международни връзки на ЦК на Китайската компартия, използва следния израз: „необходимо е да се грижим не само за клоните, но и за корените”. Като под „клони” следва да се разбират преките заплахи за сигурността, а под „корени” – социално-икономическите условия за възникването им.

Засягайки разширяването на икономическите възможности за сътрудничество, Ху Хао обърна специално внимание на перспективите за създаване на съвместен Форум за енергийно сътрудничество. Той подчерта, че до 2010 свободното движение на хора, стоки и капитали в пространството на ШОС може да стане реалност и повдигна въпроса за включването на свободните икономически зони на Хонконг (Сянган) и Макао (Аомън) в изграждането на общото икономическо пространство на ШОС

* * *

Руските политици и експерти обичат да разсъждават за неизбежните загуби, които би претърпяла националната икономика, ако страната влезе в Световната търговска организация (СТО), приемайки условията, налагани и от Запада. Малцина обаче се замислят сериозно, че Русия е изправена пред подобни рискове и на Изток. Обективно погледнато, Китай разполага с редица съществени предимства пред партньорите си от ШОС и се опитва да ги затвърди. Така например, Русия, Казахстан и Таджикистан изразходват значително повече енергийни ресурси (2,5 пъти повече) за производството на единица продукция, отколкото Китай. За Киргизстан този показател е 1,5, а за Узбекистан – 5,8 пъти повече. Всъщност, само Киргизстан и Таджикистан, поради тоталната им деиндустриализация в постсъветската епоха, демонстрират в сферата на енергопотреблението почти същите показатели, каквито и Китай.

Като изключим суровинните отрасли, дори такива водещи държави от ОНД, като Русия и Казахстан, засега са очевидно неконкурентоспособни по отношение на Китай, заради по-скъпо платената си работна сила. Средната месечна заплата в Русия е четири пъти по-висока от китайската. Сред конкурентните предимства на Китай е и по-слабо развитата му, в сравнение с останалите членки на ШОС, система на социално осигуряване. Там например няма пълно пенсионно осигуряване. Друго конкурентно предимство е, че китайските производства нерядко пренебрегват екологичните норми и ограниченията на вредните емисии.

Затова, в определен смисъл, успехите на китайската икономика обективно ерозират позициите на икономиките на китайските партньори от ШОС в сферите на обработвателната индустрия, а понякога и в селското стопанство. От една страна, глобализацията дава на Китай, който разполага с неизчерпаеми резерви от евтина и качествена работна сила и е готов за практически неограничена експанзия на всички възможни пазари, допълнителни предимства. От друга страна, китайските партньори в ШОС се сблъскват конкуренция, която няма чисто пазарен характер, защото Пекин широко използва в икономическата си политика и различни административни лостове.

Според мен, осигуряването на устойчива политическа ситуация в Централна Азия и гарантирането на руските интереси в региона имат както съвпадащи, така и влизащи в конфликт аспекти. Очевидно, стабилността в Централна Азия е изгодна за всички участници в ШОС, без изключение. Само че тази стабилност едва ли може да се постигне с налагането на такава система на взаимни отношения, която да е изгодна на всички страни-членки на организацията.

Днес повечето икономически проекти, разработвани и осъществянани в рамките на ШОС, са обвързани географски именно с Централноазиатския регион. На пръв поглед, подобен подход не е лишен от логика, защото позволява включването на повечето страни-членки на организацията. Само че възприемането му на практика води да изграждането на инфраструктура, която (обективно погледнато) отговаря повече на китайските, а не на руските, интереси. Така например, по-голямата част от проектите в транспортната и енергийната сфери, изискват инвестиции за изграждането на различни обекти в онези райони на Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан и Казахстан, които са разположени в близост до китайската граница. Далеч по-малко са проектите, предвиждащи увеличаване на комуникационните връзки на Централноазиатския регион с Русия. Което означава, че в бъдеще, при възможни промени във външнополитическата ориентация на централноазиатските елити, именно Пекин, а не Москва, ще може да използва допълнителните лостове за икономическо влияние върху ситуацията, създадени под егидата на ШОС.

Вероятно Русия следва да се стреми да налага по-настойчиво, в рамките на ШОС, реализацията на проекти на собствената и територия, с участието на Китай и държавите от Централна Азия – например за доставката, съхраняването и преработката на селскостопанска продукция, или пък за съвместното (с останалите членки на ШОС) производство на индустриална продукция, която да се реализира на територията на страните-членки на организацията (например на селскостопанско машиностроене). За да направи тези проекти по-привлекателни, руската страна би могла да разработи система за привличане на чуждестранни работници от Централна Азия и Китай за изграждането и експлоатацията на подобни съоръжения.

Запазваната на наложилата се в ШОС практика води постепенно до утвърждаване на изгодната за Китай конфигурация в организацията: страните от Централна Азия разширяват сътрудничеството си с Пекин почти изключително в сферите на суровинните и енергийни доставки и търговията, вместо в преработвателната индустрия, да не говорим за високите технологии- Същото впрочем се отнася и за Русия.

В стоковата структура на руския износ за Китай от година на година нараства делът на суровините и полуфабрикатите, като например суровия петрол, дървения материал, рибата, различните химикали и цветните метали. В същото време делът на високотехнологичната продукция прогресивно спада. По данни на руското Министерство на икономическото развитие и търговията, през първата половина на 2007 положителното салдо в търговията на Русия с Китай е с чисто символични размери – малко над 45 млн. долара. При общ обем на стокооборота от 15,9 млрд. долара, руският износ е нарастнал само с 11% (достигайки 7,96 млрд. долара), докато вносът от Китай се е увеличил с 58% (достигайки 7,91 млрд. долара). Става дума за доста тревожна тенденция, особено ако си припомним, че през 2006 положителното салдо на Русия в търговията и с Китай беше 3 млрд. долара.

* * *

Китай упорито ориентира външните си контакти към създаването на максимално изгодни условия за собственото си развитие и е заинтересован да получава енергоносители от страните-членки на ШОС на максимално ниски цени. През февруари 2007, отказът на Пекин да купува руска електроенергия от Бурейската и Зейската ВЕЦ на цените, установени от руската Федерална служба по тарифите, доведе до това, че генериращите мощности на въпросните централи бяха принудени да работят напразно. Подобна ситуация се очертава и в хода на преговорите за доставките на руски природен газ за Китай. Пекин би искал да получава руския газ по цени не по-високи от 100 долара за хиляда куб.м, което е доста по-ниско от цената, плащана за него на Запад.

Струва си да отбележим, че въпреки логиката на съвместното усвояване от бизнес-структурите на ШОС на най-перспективните пазари (сред които е и авиационния например), Китай предпочита да създава на своя територия съвместни самолетостроителни предприятия не с Русия, а с държавите от ЕС. Отдавна минаха времената, когато СССР доставяше на китайците огромно количество продукция на своето гражданско машиностроене. Днес Китай все повече разглежда Русия като пазар за пласмент на продукцията на собствените си промишлени предприятия. През миналата 2006 машините и производственото оборудване формираха 29% от целия китайски износ. Китайският бизнес постепенно изтласква руските си конкуренти от собствената им територия. Засега тази статистика се коригира единствено от руския военно-промишлен комплекс, за който през последните години Китай се е превърнал в основен експортен пазар. Само че и това няма да продължава вечно.

Какво всъщност се крие зад ръста на стокообмена между централноазиатските държави и Китай? От Казахстан китайците внасят енергоресурси и метални руди, от Туркменистан пък възнамеряват да внасят, най-вече, природен газ, от Таджикистан и Узбекистан – цветни метали и уран, а от Киргизстан – скрап от черни и цветни метали. В същото време Китай изнася в тези страни широк спектър от стоки на собствената си индустрия: дрехи, обувки, стоки за масова употреба, продукти на химическата промишленост и машиностроенето. В редица случаи, тази продукция, доставяна на сравнително ниски цени, блокира възраждането на аналогичните промишлени отрасли в централноазиатските държави, съществуващи там още от съветската епоха. Китай постепенно се превръща в активен търговски конкурент на Русия на централноазиатските пазари – не само, защото изкупува суровините, които традиционно се изнасяха за Русия, но и защото се конкурира с руските предприятия на местните пласментни пазари. Един пример за това е доставката, от Китай за Туркменистан, на голямо количество железопътни вагони, които преди това бяха купувани от Русия.

Китайската политика на активна търговска експанзия сериозно затруднява развитието на производството на цели стокови вериги (например в леката промишленост) в централноазиатските държави. Наистина, налице са отделни примери за китайско участие в някои предприятия от леката промишленост в постсъветските републики от региона. Така, китайците участват в производството на копринено кадифе в Туркменистан. Само че това действително са само единични случаи, а не система, освен това те се обясняват или с уникалния характер на съответните производства, или с това, че въпросното участие е просто принудителна отстъпка на Пекин в пазарлъците му с ръководството на конкретната република, касаещи далеч по-мащабни и печеливши проекти. В Туркменистан например, това е проектът за усвояване на гигантските находища на природен газ и изграждането на газопровод за Китай.

Пекин изключително успешно използва и финансовите лостове, с които разполага. Така например, общият обем на предоставените от китайската страна кредитни и безвъзмездни финансови ресурси на Узбекистан, достигна пред миналата 2006 430 млн. долара.

По време на заседанието на Съвета на правителствените ръководители на страните от ШОС, провело се в Москва през 2005, председателят на китайския Държавен съвет Вън Цзябао предложи на държавите-членки на ШОС изгодни кредити, на обща стойност 900 млн. долара, за реализацията на различни съвместни проекти. С други думи, Китай фактически претендира за статута на едноличен донор в ШОС. Разбира се, китайските кредити с лихва под 2%, не можеха да не заинтересуват страните от Централна Азия. През есента на 2005, китайците купиха, регистрираната в Канада петролна компания Petrokazakhstan за 4,5 млрд. долара. През декември същата година Китай и Казахстан съвместно откриха почти 1000-километровия петролопровод Атасу-Алашанкоу, който през настоящата 2007 вече доставя по 200 хил. барела петрол дневно в Китай.

В същото време Пекин демонстрира значително по-слаб интерес към страните, които не са в състояние да му предоставят значителни природни ресурси. Така, зад патетичните лозунги за „стратегическо партньорство” между Китай и Киргизстан можем да открием пренебрежимо малък икономически елемент. От време на време китайците отпускат субсидии за икономиката на Киргизстан, като общата им стойност за последните 14 години не надминава 50 млн. долара. От доста години насам се дискутира възможността за доставката на електроенергия от киргизстанските ВЕЦ-ове за Китай, но китайците така и не пристъпиха към реализацията на проекта за доизграждането на редица ВЕЦ-ове по реките на тази страна, както и за построяването на необходимите далекопроводи. Възможно е Пекин да очаква, че вместо него това ще сторят Русия и Казахстан. Само че последните две държави възнамеряват да използват киргизстанската електроенергия за собствените си цели и, в частност, за снабдяването на алуминиевите заводи, които планират да построят в Таджикистан, Киргизстан и Казахстан.

Въпреки това, укрепването на енергийното сътрудничество в рамките на ШОС е налице. Китай вече разполага със собствени, достатъчно влиятелни, лобисти в повечето централноазиатски държави (сред тях например е дъщерята на президента на Узбекистан Гулнара Каримова), лансиращи идеята за създаването на „енергиен мост” към Китай. В тези условия Москва се опитва да запази водещите си позиции в хидроенергетиката на региона. Осъщественото през декември 2006 преграждане с язовирна стена на река Вашх в Таджикистан, където до края на 2007 ще бъде изградена водната електроцентрала „Сангтуда-1” обаче е по-скоро единичен пример за подобно руско участие, на фона на множеството други, очертаващи налагащата се противоположна тенденция. Така, през февруари 2007, правителството на Таджикистан и Азиатската банка за развитие (АБР) подписаха кредитно споразумение по проекта за износ на електроенергия за съседен Афганистан. Кредитът, на обща стойност 21,5 млн. долара, ще се изплаща за 32 години, като през първите осем лихвеният процент е 1%, а през останалите – 1,5%. Сред останалите финансисти на проекта са Фондът на ОПЕК (8,5 млн. долара), Ислямската банка за развитие (10 млн. долара) и таджикистанският държавен холдинг „Барки Точик” (14 млн. долара). Годишно Таджикистан произвежда 4405 мегавата електроенергия, като по-голямата част се произвежда от местните ВЕЦ-ове. Годишният излишък се равнява на около 1500 гигават-часа, които могат да се изнасят, но само през пролетно-летния период. Впрочем, част от излишната електроенергия, произвеждана през лятото, вече се изнася за Узбекистан, чрез съществуващите южни далекопроводи, другата обаче остава неизползвана. В същото време Афганистан страда от перманентен остър недостиг на електроенергия. В цялата стран, включително в столицата Кабул, има ток само по няколко часа дневно. Проектът за износ на електричество от Таджикистан за Афганистан предвижда изграждането на двоен елекропровод за 220 киловолта, който ще свърше ВЕЦ-а на река Вашх, в Таджикистан, с граничния град Шерхан Бандар, а след това и с афганистанските градове Кундуз, Баглад, Пули-Хумри и, в крайна сметка, с Кабул.

Друг пример за очевидното „отстъпление” на Русия от позициите и на водещ партньор на държавите от Централноазиатския регион в енергийната сфера, стана скандалът с компанията „Руски алуминий”, която беше отстранена от таджикистанското правителство от участието в доизграждането на Рогунската ВЕЦ. Тоест, и многостранното сътрудничество в рамките на ШОС, и двустранните връзки на Китай с държавите от Централна Азия постепенно водят до транформирането на региона в енергиен „донор” на китайската икономика. От 1993 насам Китай внася енергоресурси. Оттогава насам енергийното потребление на неговата икономика динамично нараства, изпреварвайки ръста на вътрешното производство в страната. През 2003 Китай стана втория, след САЩ, най-голям потребител на петрол, измествайки Япония. През същата година, по примера на развитите западни държави, Пекин започна да формира собствени стратегически резерви от петрол, чиито обем (според поставената от китайското ръководство задача) трябва да се равнява, през 2010, на 50-дневното потребление на страната. В тази връзка, част от китайските партньори в ШОС – Русия, Казахстан, Узбекистан и Туркменистан – се разглеждат от Пекин най-вече като източник на енергоресурси.

Все пак, днес Китай е само потенциален играч в конкурентната битка за централноазиатските енергоносители. Като тази ситуация може да претърпи принципна промяна само ако Пекин вземе стратегическото решение да диверсифицира петролния си внос, увеличавайки доставките от Каспийския регион, а китайските корпорации успеят да поставят под свой контрол големите залежи в каспийския шелф и съседните райони.

Теоретично, не може да се изключи напълно и вариантът, при който петролът от каспийските находища ще се доставя в Китай от американски, европейски и руски корпорации, или от консорциуми с тяхно участие. Китай се включи в активната борба за природния газ на Централна Азия, действайки едновременно в няколко посоки. Сред основните партньори на Пекин в това отношение се очертава Астана. На свой ред, Китай подготвя вътрешната си инфраструктура за ефективно използване на централноазиатския природен газ. Вече функционира магистралният газопровод Урумчи-Шанхай. През 2004 Пекин възобнови преговорите с Казахстан, касаещи проектите за изграждането на газопроводи за Китай. Казахстанската компания „КазМунайГаз” обяви, че възнамерява да достави в Китай 10 млрд. куб.м газ през 2008, и 30 млрд. куб. м - през 2020.

Как всичко това се отразява на руските интереси? Традиционно, още от съветската епоха, природният газ от Централна Азия се транзитираше по магистралните тръбопроводи в Русия. Днес добиващите природен газ национални компании на постсъветските държави от региона са принудени да го продават на „Газпром”, който го пласира, включително и на пазарите на трети страни, от което получава немалка печалба. В продължение на няколко години и Казахстан, и Туркменистан активно притискаха Москва да увеличи цената на купувания от нея природен газ. През последните две години Русия склони да се съобрази с тези претенции и рязко повиши цената, по която купува централноазиатските енергоносители. Сред причините за това, не на последно място, бе заплахата от евентуална преориентация на доставките на централноазиатския природен газ от северното (т.е. руското) направление към източното (т.е. китайското). В това отношение Пекин стриктно следва примера на Запада, който също шантажира Москва, лансирайки различни проекти за доставка на централноазиатския природен газ или за Европа, заобикаляйки Русия (транскаспийският проект „Набуко”), или за Южна Азия (трансафганистанския проект).

Разбира се, засега китайската „газова експанзия” в Централна Азия е ограничена в определени рамки, които не позволяват на китайците да действат също толкова активно, както западните компании. Сред слабите им места в това отношение си остава ценовата политика. Цените на енергоносителите на китайския вътрешен пазар, въпреки забележимия им ръст през последните години, са доста по-ниски от средното европейско равнище. Затова значителният ръст на потреблението на природен газ в Китай е възможен само, ако централното правителство се ангажира да покрие разликата между реалните и вътрешните цени за индивидуалните потребители и индустриалните предприятия. Впрочем, възможен е и вариант, при който доставчиците на природен газ от Централна Азия, по една или друга причина, се съгласят да фиксират някакви специални и много ниски цени за Китай.

Някои изводи

В обозрима перспектива взаимодействието с Китай в рамките на ШОС ще се характеризира с нарастваща китайска стокова експанзия на пазарите на останалите страни-членки. През последните години Китай увеличи икономическото и политическото (включително военно-политическото) си присъствие в Централноазиатския регион и на ниво двустранни отношения, и на ниво ШОС, която си остава един от най-важните стратегически приоритети на Пекин. В същото време Китай активно развива и задълбочава контактите си с неутрален Туркменистан, особено в сферата на газовия бизнес. Разполагайки с редица сериозни стратегически предимства пред партньорите си в ШОС, Китай вече се опитва „ да дърпа въжето към себе си”, т.е. работи за преориентирането към Пекин на повечето значими връзки в района на Централна Азия, които досега се ориентираха към Русия.

Имайки предвид всичко казано дотук, Москва би следвало да работи за укрепване на позициите си в Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) и Евроазиатската икономическо общност (ЕврАзЕО), като в никакъв случай не допуска размиването им, или пък сливането им с ШОС. Освен това Русия трябва максимално да се стреми да запази влиянието си в редица ключови за региона области на сътрудничество – хидроенергетиката, ориентираната на север (т.е. към Русия) транспортна инфраструктура и информационно-културната сфера.

* Eксперт на Руския институт за стратегически изследвания в Москва

{rt}

През последните няколко години, в израелските аналитични кръгове все по-често се дискутира необходимостта от преразглеждане на ядрената стратегия на страната. Това се дължи, преди всичко, на качественото нарастване на външните заплахи, пред които е изправена еврейската държава, като на първо място в списъка е стремително развиващата се иранска ядрена програма, което означава, че още преди 2010 Ислямска република Иран може да влезе в списъка на неофициалните членове на световния ядрен клуб. В съчетание с радикалната антиизраелска реторика на Техеран, тази ситуация може да изведе традиционното противопоставяне между двете най-силни държави в Близкия изток на качествено ново равнище, когато и двете ще разчитат най-вече на ядреното оръжие, за да защитят интересите си.

При подобно развитие, Израел неизбежно ще се сблъска с дилемата, касаеща ефективността на стратегията му за ядрено сдържане, която до днес си остава една от най-малко известните сфери на неговата геополитика.

Всъщност, тази стратегия е сред най-уникалните явления в ядрената епоха. Началото на израелската атомна програма беше поставено още през 1964, когато в Димона е въведен в експлоатация първият изследователски ядрен реактор. Плутоният, отделян вследствие на процесите в него, позволи на Израел да създаде първият си ядрен боен заряд в края на 1966 или в началото на 1967.

Достъпните данни за израелския ядрен потенциал, в по-голямата си част, се базират на тези, изнесени от бившия израелски ядрен специалист (осъден по-късно като американски шпионин) Мордехай Вануну, през 1986. Затова и мненията на анализаторите по този въпрос не са еднозначни – според силно разминаващите се оценки, базиращи се на приблизителното количество ядрено гориво, произведено от реактора в Димона, Израел притежава между 137 и 200 ядрени бойни заряди. Така, той стана шестата държава в света и единствената в района на Близкия изток, разполагаща с ядрено оръжие.

Уникалният характер на израелското ядрено сдържане, в значителна степен, се обуславя както от географската и геополитическа специфика на държавата, така и от историческото и минало, стоящи в основата на формирането на израелската стратегическа култура.

Размерите на територията и геополитическото положение на Израел го превръщат, според редица американски анализатори, в „държава за една бомба” – т.е. толкова малка, че за унищожаването и би бил достатъчен и един ядрен удар. Именно тази ситуация формира превантивно-настъпателния характер на израелската военна стратегия, която се основава на тактиката на мълниеносното нападение и нанасяне на максимални щети на противника още в първите часове на конфликта. Същите фактори, впрочем, предопределят и израелския вариант на политиката на ядреното сдържане.

В същото време, Израел се стреми да поддържа и качествено военно превъзходство в конвенционалната сфера, което също би могло да убеди противника да се откаже от използването на сила, или да гарантира победата в конфликта и без използването на ядрено оръжие. Тази позиция обяснява и израелската политика на „ядрена непрозрачност”. Има разбира се и друго обяснение, което лансира Авнер Коен, според когото политиката на „ядрена непрозрачност” е следствие от огромната (дори „свещена”) роля на сигурността за израелската държава. Според него: „израелците избягват да произнасят на глас съчетанието „атомна бомба”, използвайки вместо него „ядрен избор” или „ядрени възможности”, също както ортодоксалните евреи никога не споменават напразно името Господне, заменяйки го с различни синоними”.

За първи път тази политика на „ядрена непрозрачност” е демонстрирана през 1963, по време на срещата между тогавашния израелски министър на отбраната Шимон Перес и президента на САЩ Джон Кенеди. Тогава, на въпроса за израелския ядрен потенциал и намеренията на Тел Авив в тази сфера, Перес отговаря, че „Израел няма да е първата държава, която ще разположи ядрено оръжие в Близкия изток”. През 1974 Ицхак Рабин допълни тази постановка, отбелязвайки, че Израел н e може да си позволи и „да бъде втора (ядрена) държава в региона”. Обикновено тази фраза се тълкува като заплаха Израел да се откаже от политиката на „ядрена непрозрачност”, ако която и да било друга държава в Близкия изток реши да се сдобие с ядрен статут. За своята над четиридесетгодишна история, политиката на „ядрена непрозрачност” позволи на Израел да постигне редица, иначе трудно съчетаеми предимства:

- Да смекчи очевидното противоречие между факта, че страната притежава ядрен военен потенциал и, в същото време, се опитва да запази Близкия изток безядрен;

- Да избегне т.нар. „капан на задълженията”, когато държавният лидер е длъжен да изпълни отправената в рамките на стратегията на сдържането заплаха, за да избегне възможността собствените му обещания вече да не се приемат сериозно от останалите;

- Да съвмести фактическия си ядрен статут с официалната политика на своя основен съюзник – САЩ, които неизменно са в челото на движението за неразпространяване на ядреното оръжие.

Уточняващо допълнение към израелската военна доктрина стана т.нар. „доктрина Бегин”, която се превърна в официална политика на страната след нанесения от Израел въздушен удар срещу иракския изследователски реактор „Осирак”, на 7 юни 1981. Тогава израелският премиер Менахем Бегин обяви, че Израел ще блокира всеки опит на враговете си да се сдобият с ядрено оръжие.

Интензивното развитие на иранската ядрена програма през последните няколко години е тъкмо този случай, когато една млада (в определен смисъл) и мощна държава, чиито лидери използват демонстративно антиизраелска реторика, може да стане притежател на втория в региона ядрен потенциал. Засега Техеран не разполага с атомно оръжие и, ако се съди по официалните му декларации, не възнамерява да го създава. Но, дори ако разгледаме чисто хипотетичната възможност Ислямската република да се сдобие с бомба през следващите пет години (дори и ако става дума за най-примитивния „опитен” вариант на ядрен боен заряд) реалната опасност за Израел ще бъде много сериозна. Като причината отново е малката дълбочина на израелската територия, поради което щетите, нанесени дори и от само една атомна бомба, ще се окажат прекалено големи за израелската държава.

С други думи, появата в иранския арсенал дори на най-примитивен образец на ядрено оръжие би имала твърде сериозни последици – не толкова като непосредствена заплаха за съществуването на еврейската държава, колкото поради промените в рамките на официалната ядрена политика на Израел, които вероятно ще настъпят, като реакция на „повишаването” на иранския военен статус. Трябва да се отбележи и, че в тази ситуация Иран започва да се разглежда и като практически пример, и като теоретичен модел на вероятните промени в Близкия изток, които стават неибежни, имайки предвид активизирането на глобалните съвременни процеси на разпространение на ядреното оръжие. Враждебността на близкоизточните съседи на Израел неведнъж е карала анализаторите да лансират сценарии за развитие на събитията при положение, че в региона се появи и втора ядрена държава. Никога досега обаче, тези сценарии не са изглеждали толкова реалистични като днес, когато Иран с бързи крачки се доближава до получаването на ядрен статут.

Обективната оценка на ситуация в момента, предполага три основни варианта за по-нататъшното развитие на събитията:

- Влизането на Иран в клуба на, де факто, ядрените държави да стане официално, т.е. по примера на Индия и Пакистан. В този случай, следва да се анализира, както възможността на Израел да предотврати реализацията на подобен сценарий, така и спецификата на взаимното израелско-иранско ядрено сдържане, което неизбежно ще възникне в Близкия изток.

- Влизането на Иран в клуба на, де факто, ядрените държави да стане по примера на Израел. Това би означавало провеждане на политика на „ядрена непрозрачност” по подобие на израелската. Този сценарий предполага установяването на нов тип двуполюсно ядрено сдържане, разбира се, ако то устройва и двете държави.

- Иран да бъде спрян „на прага” на клуба на ядрените държави, т.е. да получи виртуална възможност за създаване на ядрено оръжие, без да я осъществява на практика.

И трите модела, макар и в различна степен, могат да повлияят върху характера на израелското ядрено сдържане, което оправдава и техният по-внимателен анализ.

Първият сценарий

За начало, нека разгледаме възможностите на Израел да не допусне Иран да се сдобие с ядрено оръжие, оказвайки му за целта необходимия натиск – дипломатически или военен. По принцип, тази ситуация може да се отнесе и за двата други сценария, макар че при тях вероятността да се реализира значително намалява.

И така, с какво Израел би могъл да заплаши Иран, на сегашния етап от развитието на иранската ядрена програма? Например, с повторението на ситуацията от 1981, когато бе осъществена на практика „доктрината Бегин”, т.е. беше унищожен иракският ядрен реактор в Осирак. Доколко обаче е реално да се мисли, че върху Иран може да се окаже натиск, използвайки подобна заплаха? Всъщност, вероятността това да се случи е доста малка. На първо място, двете държави не поддържат дипломатически отношения, т.е. не разполагат с пряк канал за връзка. А в една толкова деликатна ситуация, всеки посредник би могъл да съдейства не само за подобряването, но и за задълбочаването на отношенията между двете страни, особено отчитайки огромното количество взаимно очерняща информация, поднасяна от медиите и нерядко даваща превратна представа за намеренията и целите на противника.

На второ място, следва се има предвид спецификата на иракската стратегическа култура, базиращата се на богатото имперско минало, от една страна, и на печалния колониален опит – от друга. Освен това, религиозно-митологичният мироглед на зороастризма, както и наслоената върху него шиитска версия на исляма, предлага черно-бялото възприемане на света, в който на Иран е отредена месианската и донякъде мъченическа роля на последната духовна опора на всички мюсюлмани. В тази ситуация, както отбелязва Керълайн Земке, в основна фобия на иранците се превръща страхът да не изпаднат в ситуация, когато за пореден път натискът на „неверниците” да доведе до поредно поражение за стремежите на иранската нация. Днес за такова поражение се смята евентуалното прекратяване на иранската ядрена програма, вследствие на външния натиск. Тоест, може да се прогнозира, че опитите да се въздейства на Ирак чрез заплахи, биха имали по-скоро обратен ефект върху развитието на неговата ядрена програма и могат окончателно да тласнат Техеран към „ядрения избор”, пък дори и само заради стремежа му да се противопостави на натиска, представяйки този стремеж за „непреклонност на иранската нация пред неверниците”.

И така, Израел има още един вариант – да премине към практическо изпълнение на заплахата си, декларирана в рамките на „доктрината Бегин”. Дали обаче израелците са в състояние да унищожат иранската ядрена инфраструктура, до степен да спрат ядрената програма на Техеран?

От една страна, сегашното състояние на иранската противовъздушна и противоракетна отбрана не се отличава особено от това на иракската през 1981. Следователно, за модерните израелски комплекси за радиоелектронна борба едва ли ще бъде проблем да нарушат работата на иранските радиолокационни станции, както и на системите за насочване на зенитните ракети. От друга страна обаче, за разлика от Ирак, който разполагаше със само един ядрен реактор, френско производство, иранската ядрена инфраструктура е разпръсната по цялата територия на страната, включително и в труднодостъпни планински местности, следователно само една операция няма да бъде достатъчна за унищожаването на по-голямата и част. Освен това, пак за разлика от иракската, иранската ядрена програма е, на практика, самодостатъчна, т.е. може да се самовъзстановява. Ако пък вземем предвид, че евентуална израелска операция няма да унищожи, а само ще забави, развитието на ядрената програма на Иран, опитът Техеран да бъде спрян със сила започва да изглежда практически безнадежден. При това, следва да споменем още едно обстоятелство. За разлика от Ирак на Саддам Хюсеин, Иран разработва паралелно уранов и плутониев проект, което значително повишава шансовете за оцеляване на ядрената му програма, като цяло.

Нещо повече, Техеран многократно е заявявал, че ще отговори с масиран военен контраудар на всяка атака, което означава началото на пълмощабна война между двете държави – ситуация, крайно неприятна за Израел, имайки предвид споменатите по-горе геополитически особености на тази страна.

Последната възможност за Израел – включването в евентуална военна операция срещу Иран на собствения му ядрен потенциал, изглежда много малко вероятно, поради феномена на т.нар. „ядрено табу”, което ограничава действията на всеки притежател на ядрено оръжие. Освен това, дори ако оставим настрана мащабното радиоактивно заразяване на целия близкоизточен регион (което е неизбежно при подобно развитие), количеството ядрено оръжие, необходимо за унищожаването на иранската ядрена програма, ще бъде много по-голямо от бомбите, хвърлени срещу Хирошима и Нагазаки.

Следователно може да се направи изводът, че тактиката на принуждаване най-вероятно би се оказала безполезна по отношение на Иран и няма да донесе на Израел очаквания резултат. Освен това, подобен вариант ще има и доста странични ефекти за еврейската държава, като например война до пълно изчерпване на икономическия и военен потенциал на противниците, екологична катастрофа в региона, изостряне на конфликта с ислямския свят и непоправим удар по международния имидж на страната. Тоест, можем да предположим, че Иран, ако действително се стреми към създаването на ядрен арсенал, най-вероятно ще се сдобие с възможности за собствено „ядрено сдържане”.

Затова, нека анализираме възможността за установяването на взаимно иранско-израелско ядрено сдържане, в аспекта на класическите елементи на теорията за ядреното сдържане. Става дума за това, доколко убедително е израелското ядрено сдържане, достатъчно рационални ли са участниците в системата за ядрено сдържане, параметрите на приемливия ущърб за Иран и за Израел, както и проблемът за втория ядрен удар (т.нар. „удар на възмездието”) за Израел.

Убедителността на израелското ядрено сдържане е сред най-уязвимите места на израелската държава. В същото време, тази категория е една от основните за сдържането, като такова. Според Лорънс Фридмън, който я определя като „вълшебната съставка на сдържането”, тя представлява съчетание на военните възможности на държавата с нейната готовност да ги използва и, което е най-важното, с осъзнаването на този факт от потенциалния противник.

Именно последният аспект поражда най-много спорове сред израелските политически анализатори. Политиката на „ядрена непрозрачност” не само замъгли информацията за ядрените възможности на държавата, но и остави открит въпроса за чертата, отвъд която израелското правителство би се решило да използва ядрено оръжие.

Събитието, което провокира тази дискусия, беше Първата война в Персийския залив през 1991, когато Ирак изстреля срещу израелската територия около 40 ракети с конвенционални бойни глави. При това ударът беше нанесен въпреки ясното предупреждение на Израел, че подобни атаки ще бъдат последвани от сурово възмездие, което мнозина изтълкуваха като възможност за нанасяне на ядрен удар срещу Ирак. Израелските експерти анализираха този прецедент от две различни позиции. Така, Шай Фелдман твърди, че израелското ядрено сдържане е демонстрирало ползата си, защото Ирак така и не се е осмелил да използва срещу еврейската държава големите си запаси от химическо и биологично оръжие, широко използвано във войната с Иран.

Към противоположна позиция се придържа Яир Еврон, според който израелската политика на ядрено сдържане се е оказала напълно несъстоятелна, доказателство за което са и иракските ракетни атаки. Що се отнася до неизползването на химическо оръжие, това, според израелския специалист, е станало по-скоро по чисто технически причини, а не поради ефекта от израелските заплахи. Според Зеев Маоз пък, израелското ядрено сдържане се оказва неубедително във всички случаи, когато на карта е поставено оцеляването на държавата. Тоест, днес израелското ядрено сдържане не може да предотврати нито химическа атака, нито нападение с конвенционално оръжие срещу територията на страната, което пък означава, че политиката на „ядрена непрозрачност” може би трябва да бъде изоставена. Маоз смята, че тя много наподобява избора на митичния древноеврейски герой Самсон, загинал заедно с всичките си врагове, което от гледна точка на практическата политика, е абсурдно.

Преминавайки към анализа на въпроса, доколко рационални са действията на участниците в системата на иранско-израелското ядрено сдържане, се налага първо да опровергаем добилата популярност през последните години теза за т.нар. „ислямски ирационализъм”. Така, Иран често бива представян като държава на религиозни фанатици, чиято официална идеология е сходна с онази на терористите-самоубийци. Заявлението на иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, направено през октомври 2005, по време на конференцията „Светът без ционизъм”, в което той призова „Израел да бъде изтрит от политическата карта”, само затвърди тази представа.

В същото време, днес има всички основания да се предполага, че тази позиция на Иран е просто част от политиката на ислямисткото ръководство на страната, целяща създаването на съответния имидж. Имидж на защитници на всички „правоверни”, особено по толкова важни въпроси, като арабско-израелския конфликт, в чиито рамки повечето араби разглеждат Израел като държава, заграбила мюсюлманските светини и пречеща на създаването на независима Палестина. Впрочем, фактът, че Израел контролира Йерусалим, където се намира една от трите най-големи светини на исляма – джамията Ал-Акса, донякъде го защитава от евентуален ирански ядрен удар. Защото, ако Техеран действително възнамерява да сравни със земята еврейската държава, самият факт, че това ще означава и унищожаването на Йерусалим е допълнителен сдържащ фактор.

Впрочем, според някои специалисти, имиджът на Иран, на практика, не отговаря на действителността. Така например, анализирайки иранската външна политика, Майк Айзенщад подчертава умението на иранските лидери да лавират и избягват пряката конфронтация. Той, в частност, дава за пример ситуацията през 1999, когато афганистанското Движение Талибан ликвидира деветима ирански дипломати, в отговор на което Техеран концентрира войските си по границата и поиска убийците да му бъдат предадени, но не предприе интервенция..

Оценявайки последните събития, следва да отбележим, че сегашната външна политика на Иран, макар и да е доста рискова, включва типичните източни „хитрости”. Така, под прикритието на умелия дипломатически пазарлък със Съвета за сигурност на ООН, през последните години, Техеран успешно продължи да развива ядрената си програма, избягвайки засега двете най-сериозни последици – икономическото ембарго и военната намеса.

Тоест, проблемът за рационалното поведение в иранско-израелските отношения, сякаш касае в по-голяма степен Израел. Защо? Именно заради неизгодното геостратегическо положение на тази държава, за която всяко забавяне, позволяващо на противника, в хода на настъплението му, да заеме господстващо положение, е равносилно на поражение. А, следователно, и на унищожаването на самата израелска държава, чиито противници просто не я признават като такава. Както отбелязва, след атаката срещу реактора в Осирак, тогавашният израелски премиер Менахем Бегин: „Специалистите ни казаха, че една иракска 20-килотонова бомба може да унищожи едновременно 50 хиляди израелци и да причини смъртта на още 150 хиляди. Освен това, последиците от радиацията не само ще причинят смъртта на мнозина, но и ще лишат други от възможността да имат деца, или пък децата им ще се раждат с физически и психически отклонения. Ако разполага с поне три атомни бомби, противникът ще може да унищожи Йерусалим и околностите му, Тел Авив и предградията му, както и Хайфа и сателитните и градове. 20% от израелското население ще бъде унищожено или облъчено. В съпоставими цифри, това ще се равнява на 46 млн. американци. Затова иракската бомба винаги ще бъде заплаха за Израел”.

Това означава, че в диалога със склонния към рискови действия Иран, Израел ще се чувства в същата ситуация, както навремето с Ирак, т.е. като върху буре с барут, което, имайки предвид успешната досега традиция на „настъпателното доминиране”, би могло да доведе до конфликт с използване на ядрено оръжие. При това най-вероятно негов инициатор може да стане Израел, а основна причина – класически формулираният от Томас Шелинг „страх от внезапна ядрена атака на противника”, характерен за нестабилните форми на сдържане. Нестабилни, поради неравенството между страните по определени стратегически показатели, отнасящи се към всички аспекти на иранско-израелското противопоставяне.

Подобна теза се подкрепя, в частност, от параметрите на неприемливия ущърб и съотношението му за всяка от държавите в тази система. Дори и при най-повърхностно сравнение между израелската и иранската територия, се вижда огромно несъотвествие (приблизително 1:100). Така, площта на Израел е 20991 кв. км, а тази на Иран – 1648195 кв. км. Диспропорцията по отношение на населението е доста по-малка - приблизително 1:10 (7,2 млн. израелци, срещу 70 млн. иранци). Последният фактор отново не е в полза на Израел, защото предвид малката му територия, плътността на населението е твърде висока, което пък означава по-висок процент на смъртност на квадратен километър при евентуална ядрена атака на противника. Нещо повече – опитът от иранско-иракската война показа, че дори и след като загуби около 500 хиляди души, Иран съумя да се възстанови доста бързо. Не става дума за това, че цифрата е незначителна, тя по-скоро показва, че още през 80-те години на миналия век иранците са преминали една сериозна психологическа бариера, което със сигурност се отчита и от израелското разузнаване. През март 2004 тогавашния израелски премиер обяви, че: „За да предотврати разрушителния първи удар на противника, Израел трябва да притежава възможност да порази в отговор не по-малко от 15 негови градове”. Подобна теза ни кара да анализираме възможността за нанасянето на израелски удар на възмездието, тъй като няма никаква гаранция, че в хода на дори и относително слаб ядрен удар (3-5 ядрени бойни заряди, равняващи се на онези над Хирошима и Нагазаки, т.е. количеството, с което Иран реално би могъл да разполага след няколко години), по-голямата част от израелската ядрена мощ няма да бъде унищожена.

И така, каква е възможността Израел да нанесе ответен удар, ако бъде подложен на ядрена атака? Мненията на анализаторите и военните специалисти се различават. Така, през 1980, началникът на Генералния щаб на израелската армия Рафаел Ейтан заяви, че размерите на територията на страната и нейното население пречат за установяването на „ядрен баланс на страха”, тъй като Израел може да бъде унищожен още с първия удар.

Към противоположно мнение по въпроса се придържа известният учен Едуард Латвак, според който, дори ако Израел разполага само с ядрени бойни глави, разположени в ракетни шахти, страната ще може да си гарантира потенциала, необходим за нанасянето на успешен ответен удар срещу противника. Причината е значителното технологично изоставане на останалите държави от Близкия изток в сравнение с Израел, поради което повечето техни ракети не могат да се похвалят с особена точност. Подобна позиция обаче, изглежда малко лекомислена, защото техническият прогрес постепенно навлиза и в Близкия изток, да не говорим, че ракетите с ядрени бойни глави не се нуждаят от кой знае каква точност, защото разлика от няколко километра не се отразява върху ефективността им.

Като друг възможен вариант за нанасяне на „удар на възмездието” може да се разглежда т.нар. „ответно-насрещен” удар. Само че, ако подобен вариант може да се приеме за ефективен по отношение на страни като САЩ или Русия, това се дължи на факта, че ракетите, изстреляни срещу тях ще летят достатъчно дълго време (около 15 минути) за да бъдат унищожени преди да са достигнали целта. Имайки предвид разстоянието между Иран и Израел, времето на полета ще бъде не повече от 3 минути, което очевидно е недостатъчно за предприемането на ответна атака (след получаване на сигнал от системите за предотвратяване на ракетни удари) още преди противниковите ракети да са поразили територията на страната. Тоест, подобен вариант на действие се оказва неприемлив в ситуация на вече съществуващо израелско-иранско ядрено сдържане. Единствена възможност за гарантиране нанасянето на ответен удар от страна на Израел може да стане развитието на ядрени сили с морско базиране. По неофициални данни, през 2003-2006, Израел е купил от Германия три подводници клас „Делфин”, които могат да носят балистични ракети с ядрени бойни глави. Но и в това отношение, Израел се сблъсква с редица проблеми.

Първият е, че според предварителните оценки на израелските експерти, за гарантиране на ефективно ядрено сдържане, страната се нуждае от най-малко девет подводници от същия клас, имайки предвид, че част от тях ще дежурят в бойна готовност, други ще бъдат изпращани за ремонт, а трети ще отиват, или ще се връщат от бойно дежурство. Разходите по поддръжката на толкова подводници обаче, могат да сринат военния бюджет на страната.

Вторият проблем е свързан с мястото на базиране, и по-точно, на осъществяване на бойните дежурства на подводниците. Предлагат се два варианта – Средиземно море и Индийския океан. Но, макар че Средиземно море е достъпно за Израел, едва ли базираните там подводници могат да се смятат за „максимално неуязвими”, имайки предвид сравнително неголямата акватория на морето и активното присъствие в него на всички държави, разположени по крайбрежието му. В това отношение Индийският океан изглежда по-удобен, само че маршрутът на подводниците към него минава през Суецкия канал и Персийския залив, където те ще бъдат и най-уязвими.

Въпреки това, изглежда, че ако Иран форсира ядрената си програма, Израел ще бъде притиснат до стената и може да се изкуши да рискува, използвайки и двата, очертани по-горе, варианта на действие.

Впрочем, при всеки случай, възможността на Израел да нанесе ответен удар може да бъде поставена под съмнение, ако не от самия Израел, то от противниците му (и, най-вече от Иран), което би означавало крах на стратегията на сдържането. Тоест, за да бъде достатъчно убедителен, Израел се нуждае от нещо повече от морски компонент на ядрените си сили. Истинска гаранция, способна действително да укрепи израелското ядрено сдържане, са ядрените гаранции на достатъчно мощна атомна държава, като в това отношение, израелците най-вероятно ще разчитат на основния си съюзник – САЩ. Тоест, Вашингтон ще трябва да даде на Израел гаранции за „разширено сдържане”, подобни на тези, дадени навремето на Западна Европа.

Разширеното сдържане САЩ-Иран

Възможността Израел да влезе под американския „ядрен чадър” изглежда доста вероятна, в същото време последиците от това за стабилността на Близкия изток биха били нееднозначни.

На първо място, възниква въпросът, как би започнал да се държи Израел, получавайки подобни гаранции от страна на САЩ? Според Джеймс Ръсел, опирайки се вече не само на своите собствени, но и на американските ядрени сили, традиционната за тази държава тактика на „настъпателното доминиране” може да се задълбочи, което пък да доведе до т.нар. „парадокс на стабилността/нестабилността”, когато отсъствието на голям ядрен конфликт се „компенсира” от голям брой малки кризи с използването на конвенционални оръжия. В ситуацията с Израел и Иран, тези конфликти, вероятно, ще се реализират на територията на Ливан, с активното участие на спонсорираното от Техеран движение Хизбула. Като, с течение на времето, действията на Израел могат да го поставят в позицията на агресор. На свой ред, Иран, който изключително държи на имиджа си на „защитник на правоверните”, може да се изкуши „да накаже агресора”, което при наличието на ядрено оръжие у двете страни, да ескалира до мащабен ядрен сблъсък.

Вторият въпрос е, как би се държал Иран, ако се окаже „сдържан” от хилядите американски ядрени бойни глави? Имайки предвид традиционно провокационния характер на иранската външна политика, може да се очаква, че Техеран ще се опита, чрез серия от асиметрични стъпки, да вбеси израелците дотолкова, че да ги тласне към необмислена първа крачка, давайки на Иран възможността да се представи пред света за „жертва и защитник на правоверните”.

Третият въпрос е, как ще се държи Вашингтон, ако заради своите ядрени гаранции за Израел, бъде въвлечен в потенциален ядрен конфликт? Може да се очаква, че, от една страна, САЩ ще се опитат да сдържат Израел, а от друга – че сдържаната позиция на Израел, може да породи у Техеран илюзия за слабостта на противника, изкушавайки го да се опита да промени силовия баланс в Близкия изток, чрез поредица от асиметрични действия, изтласквайки останалите „актьори” от досегашните им сфери на влияние. В това отношени, Иран ще влезе в конфронтация не само с интересите на Израел, но ще наруши и традиционната сфера на жизнените интереси на Саудитска Арабия, която (вероятно заедно с Израел) ще поиска от САЩ да върнат Иран на изходните му позиции. Освен това, и самите САЩ сигурно ще се опитат да притиснат Иран за да не допуснат сериозни геополитически промени в региона. Имайки предвид иранския манталитет, за който всяко подчинение на външния натиск ще означава фатална загуба на имиджа на страната в ислямския свят, можем да очакваме, че подобен опит ще доведе до ескалиране на напрежението в Близкия изток, тъй като Техеран (отново имайки предвид манталитета му) отдавна е готов да играе „с нулева сума”, при което би го задоволило само получаването на „максимално количество точки”. Последица от възникването на такова напрежение отново би могла да бъде ескалацията на конфликта и преминаването му в ядрен, като резултатът ще зависи най-вече от здравите нерви на „играчите”. Дали конфликтът ще доведе до практическото използване на ядрено оръжие, вероятно ще зависи от това, доколко рационален ще изглежда Иран в очите на американците. Тук са възможни два варианта за развитие на събитията: или ще бъде постигнат реален взаимен компромис, който, подобно на Карибската криза от годините на студената война, в някаква степен ще стабилизира отношенията между ядрените държави в региона, или резултатът ще бъде открит ядрен сблъсък.

Вторият възможен сценарий

Според този сценарий, Иран ще се сдобие с ядрено оръжие, но, подобно на Израел, няма да го обяви официално. Това развитие изглежда най-малко вероятно, но в същото време е и най-малко опасното, от трите, които анализираме в тази статия. Малко вероятно, защото развитието на иранската ядрена програма, в значителна степен, има статусен характер, т.е. наличието на ядрено оръжие, по принцип, трябва да бъде обявено, иначе то рискува да загуби основното си предназначение (да осигури необходимия нов статут на Техеран). Освен това, формулирането на иранската военна политика „по модела на Малкия Сатана” (както иранските ислямисти наричат Израел) едва ли ще е приемливо за иранското ръководство, най-малкото, защото би било крайно непопулярно сред широките маси в страната.

В същото време, ако приемем, че все пак има малка вероятност Иран да тръгне по пътя на „ядрената непрозрачност”, подобна политика значително би намалила вероятността от взаимен ядрен сблъсък, защото тя, от една страна, изключва „страха от внезапно ядрено нападение”, който е основната причина за нестабилността на ядреното сдържане, в началния му етап. Нито една от държавите няма да осъществи ядрено нападение, защото нито една от тях официално няма да признава, че вече има ядрен статут. На второ място, това развитие на нещата намалява необходимостта от предоставянето на американски ядрени гаранции за Израел, който може да продължи да развива подводния си атомен флот за всеки случай, т.е. за да реагира, ако иранците решат в бъдеще да се откажат от политиката на „ядрена непрозрачност”.

В същото време този втори сценарий също има сериозни недостатъци. На първо място, винаги съществува рискът подобно „замразено” сдържане да премине от латентна в остра фаза и тогава нещата отново ще се развият според първия сценарий. На второ място, убедителността на израелската стратегия на ядреното сдържане може значително да спадне, поради факта, че съдържащото се в „доктрината Бегин” изискване да не се допусне враговете на Израел да притежават ядрено оръжие, ще се окаже несъстоятелно. Във фазата на „непрозрачното взаимно сдържане”, този проблем няма да влияе съществено на самото сдържане, но при изостряне на ситуацията може да изиграе фатална роля.

Третият сценарий

Според мнозина експерти, именно този сценарий изглежда най-вероятен. Те смятат, че, развивайки пълен ядрен горивен цикъл, Техеран все пак няма да рискува да престъпи линията, прокарана от Договора за неразпространение на ядреното оръжие между ядрените и неядрените държави. Тоест, Иран, като виртуална ядрена държава, без на практика да притежава собствен ядрен арсенал,ще запази всички възможности (при очевидна заплаха за сигурността на държавата) максимално бързо да произведе собствена атомна бомба. Какви ще бъдат последиците от такава стъпка за регионалната и глобална сигурност?

Най-вероятно ще последва „верижна реакция” в целия регион. Тук трябва да отбележим, че през последните години значително се активизираха мирните атомни енергийни програми на редица близкоизточни държави, като Египет, Саудитска Арабия, Алжир, Тунис, Мароко и др. Дали това означава, че зад тях се крие и стремеж към създаване на собствена атомна бомба? Едва ли, но би могло да се предположи, че реакция на иранския „прагов” ядрен статут, ще стане сходната ситуация с Египет и Саудитска Арабия, които също претендират за статута на регионални лидери и едва ли ще позволят на иранците още дълго да лидират в ядрената сфера.

В подобна ситуация мотивацията на Израел да изостави стратегията си на „ядрена непрозрачност” също може да укрепне, което пък би тласнало всички останали близкоизточни държави към увеличаване на военния си потенциал. Впрочем, съвсем не е задължително именно Израел да се окаже катализаторът на превръщането на Близкия изток в общност на ядрени държави, тъй като провокиращите подобен процес фактори могат да имат и друг произход.

При всички случаи, ако Израел реши за изчака по-нататъшното развитие на събитията, запазвайки сегашния си „непрозрачен” статут, в перспектива неговият ядрен арсенал може да стане обект на шантаж от страна на регионалните му противници, които са способни да го изправят пред ултиматума: „или Близкия изток ще стане зона, напълно свободна от ядрено оръжие, или Израел ще има едновременно няколко ядрени съседи”.

В подобна ситуация, пред Израел стои задачата на всяка цена да не допусне развитието на военният компонент на иранската ядрена програма, като общ провокиращ фактор. Тази задача, най-вероятно, ще се решава по пътя на уточняването (въз основа на разузнавателните сведения) и евентуалното унищожаване на военните разработки на иранците, което отново предполага нанасянето на превантивен удар.

В същото време отказът от „ядрената непрозрачност” днес, когато иранската ядрена програма набира скорост, може да провокира Техеран окончателно да направи ядрения си избор.

В крайна сметка, оценката на сегашната ситуация в Близкия изток и, в частност, на перспективите за развитието и, позволява да се твърди, че:

- Сегашната политика на „ядрена непрозрачност” на Израел е оптималната, от гледна точка преодоляване на възможните последици от разпространението на ядреното оръжие в Близкия изток;

- В същото време стремителното интензифициране на глобалните процеси на разпространение на ядреното оръжие в света, вече засегна и Близкия изток. Анализът на последните събития позволява да прогнозираме, че в близко бъдеще в региона ще се появи нова ядрена държава, което най-вероятно ще принуди Израел да изостави политиката на „непрозрачност” за да повиши убедителността на своето ядрено „сдържане”;

- Отказът от политиката на „ядрена непрозрачност”, на свой ред, може да има редица сериозни последици за региона. Сред тях, в частност, е т.нар. „ефект на доминото”, т.е. опитът на редица арабски държави да се сдобият с ядрен статут, въвличането на САЩ в системата на ядрено сдържане (като гарант за сигурността на Израел) и нарастване на „ядреното напрежение” в Близкия изток, поради вече разклатения от Техеран регионален силов баланс. Подобна ситуация може да доведе до локален въоръжен сблъсък с ограничено използване на ядрено оръжие, или пък до установяването на нов модел на стабилност в региона, базиращ се на взаимното ядрено сдържане (като първият може да предшества налагането на втория). В същото време, новата близкоизточна система ще се отличава от класическото ядрено сдържане от ерата на студената война по това, че вероятно ще бъде многополюсна (т.е. ще включва три или повече ядрени „полюса”) и ще се характеризира с по-ниско ниво на стабилност, пак поради своята многополюсност, поликултурността на участниците в нея и диспропорциите между техните количествени и качествени характеристики.

* Доцент в Одеския национален университет и старши сътрудник на Националния институт за стратегически изследвания към президента на Украйна

{rt}

През последните години се очертаха различни гледни точки относно същността и проблемите на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), но истината е, че много от тях се основават на заблуди или, което е по-лошото, просто изопачават реалните факти. Бих искал да се спра на три от тях. Първата е, че ШОС представлява руско-китайски алианс, насочен срещу САЩ. Втората – че Русия и Китай се опитват, с помощта на ШОС, да установят съвместен контрол над Централна Азия. Третата е, че с присъединяването на нови страни-членки, ШОС става по-силна.

Всеки здравомислещ анализатор не може да не забележи, че горните твърдения са погрешни. Китай и Русия не се стремят към създаването на алианс. Но, дори ако предположим, че това е така, подобен съюз, при всички случаи, просто не би могъл да функционира: даже и да постигнат някакво военно обединение, Москва и Пекин едва ли ще могат ефективно да се противопоставят на Вашингтон, тъй като отношенията между тях не са достатъчно тесни и доверителни. Дори ако предположим, че такъв съюз все пак бъде създаден, остава неясно, каква полза биха имали участниците в него. Освен това, за създаването на истински съюз липсва необходимата правна база. Действително, в Договора за добросъседство, дружба и сътрудничество между Руската Федерация и Китайската народна република се съдържа постановката за осъществяване на контакти и консултации (чл. 9), но тя не може да се интерпретира като възможност за създаване на алианс. Същата постановка присъства и в договора между Русия и Северна Корея, но това не дава основание да се твърди, че между двете страни има съюз. Дали, при възникване на китайско-американски конфликт заради Тайван, Москва ще окаже военна подкрепа на Пекин? Или пък, ако предположим, че американците съумеят, с помощта на системата си за противоракетна отбрана, да елиминират китайския стратегически ядрен потенциал, дали руснаците ще рискуват да поставят Китай под своя ядрен „чадър”? Отговорът и на двата въпроса е отрицателен. Китайците предпочитат да поддържат добри отношения с американците, пред възможността да разчитат на руския ядрен „чадър”, предоставяйки отново на Москва ролята на „Големия брат”, както беше в първите години на студената война.

Втората заблуда също може лесно да бъде преодоляна. Русия, която смята Централна Азия за част от своята сфера на влияние, изпитва известни опасения от китайското проникване там. Наистина, през последните години Китай демонстрира тенденция към укрепване на влиянието си в региона, страните в който станаха независими след разпадането на Съветския съюз. Това обаче съвсем не означава, че той ще противостои на Русия. За Китай, чието уязвимо място е Синцзян-Уйгурския автономен район, разположен на границата с Централна Азия, от ключово значение е запазването на стабилността в региона. Именно поради това, Пекин осъществява „настъпление” в Централна Азия. Китайската стратегия включва икономическото развитие на Западен Синцзян, но „отварянето” на провинцията може да ерозира контрола на Пекин, което изправя китайското правителство пред сложна дилема. Тоест, в момента Китай няма възможност за агресивно „усвояване” на Централна Азия. Ако предположим, че общият руско-китайски контрол в региона действително е възможен, условия за съвместната им хегемония в него, въпреки това, липсват, още повече, че и двете страни съвсем съзнателно не се стремят към нея. Това се потвърждава от няколко факта. Така например, веднага след събитията от 11 септември 2001, ШОС, на практика, не предприе никакви активни действия. В същото време Узбекистан приветства появата на американски части на своя територия, с което постави под въпрос съществуването на антиамерикански тенденции в ШОС. Има данни, че Киргизстан се е съгласил с присъствието на американски войски, без да се посъветва преди това с Русия. Още повече, че по онова време дори Таджикистан се отнасяше крайно предпазливо към САЩ. Казахстан, независимо от характерната за него предпазливост и далновидност, също провежда собствена външна политика. Тоест, дори Китай и Русия да се опитат съвместно да поставят Централна Азия под свой контрол, едва ли ще имат сили да го направят.

Третата заблуда е свързана с надценяването на мащабите и бъдещите перспективи на ШОС. В частност, от страна на Русия и Китай, често се говори за голямото значение на организацията, пример за което е следната теза: „От географска гледна точка, организацията покрива почти целия регион, тъй като включва Русия, Китай, страните от Централна Азия, а заедно с наблюдателите – и държави от Южна и Западна Азия и Близкия изток. Населението само на шестте страни-членки е една четвърт от световното, а ако прибавим към него и това на държавите-наблюдателки, ще видим, че става дума за половината жители на планетата. В същото време територията на организацията е сравнима с тази на Монголската империя”.

Подобни мнения се срещат често, макар че, за съжаление, количеството на членовете или мащабът на една организация невинаги са доказателство за реалните и възможности. През януари 2006 имах възможност да участвам в конференцията, посветена на ШОС, която се проведе в Лондон от Центъра за международни стратегически изследвания. През май същата година пък участвах в първата среща на специалистите по проблемите на ШОС, организирана от Московския държавен институт за международни отношения (вариант на тристранните срещи, провеждани от изследователските институти на Русия, Китай и Индия). И на двете срещи имаше дискусии, но повечето доклади, за мое учудване, бяха лишени от реално съдържание. Останах с впечатление, че самите участници не са съвсем наясно, какви точно цели си поставя ШОС. С нарастване броя на страните-наблюдателки, се създава усещането, че организацията увеличава влиянието си, но дори и сега обсъждането на вътрешните проблеми на участничките в нея е доста повърхностно. В известен смисъл, би могло да се твърди, че в момента ШОС се намира във върховата фаза на своето развитие. Дори ако оставим настрана Индия, която и сега се държи на известна дистанция, ако предположим, че Пакистан и Иран, които официално декларираха желанието си да се присъединят към организацията, получат статут на постоянни членки, това може да наруши вътрешния баланс и единството в ШОС.

Всъщност, за организацията е далеч по-важно да концентрира своето внимание върху реализацията на първоначалните си задачи – укрепването на стабилността, мира и добросъседските отношения в граничните региони. Тоест, ШОС следва да се занимава с това, което най-добре и се отдава. Само тогава ще може да се разчита, че организацията ще просъществува достатъчно дълго и да се дискутира нейното бъдеще. В противен случай ШОС рискува (за съжаление) да се превърне в втора ОНД.

Възможното участие на Япония

Кои са фундаменталните задачи на ШОС? Освен ролята на регионална организация, формираща своеобразна „ос на стабилност” в граничните райони, тук е налице и определен психологически елемент. А именно – фактът, че организацията не е насочена против трети страни, отвореният и характер и максималното съдействие за укрепване на тази нейна насоченост. ШОС изначално се различава от блоковете от времето на студената война. Сочат я като пример за организация от нов тип, създадена в условията на новото мислене, след края на студената война. Ако действително е така, фактът, че в същото време я определят и като „Източната НАТО” или „ядреният ОПЕК”, е достатъчно тъжен. Отговорността за това, че в САЩ и Западна Европа се усилва тенденцията към негативно възприемане на ШОС (в, частност, отново става дума за трите, споменати по-горе, заблуди), до голяма степен пада върху западните специалисти, макар да не може да се твърди и, че самата организация няма нищо общо с това. За да демонстрира, че остава привързана към първоначалните си цели, ШОС трябва решително да скъса с този негативен имидж.

За да може, под егидата на стабилността и сътрудничеството в региона, да се укрепи разширяващата се по два основни вектора (от Централна Азия към Монголия и Северноизточна Азия, а също от Южна към Западна Азия), ШОС следва още веднъж твърдо да заяви, че е отворена за страните и международните организации, проявяващи интерес към региона, т.е. склонна е да включи и „западни” държави.

Да видим, как би могло да стане това на практика. Според член 14 от Хартата на ШОС, съществуват три форми на участие в организацията – като пълноправен член, като наблюдател и като партньор в диалога. Въпреки отворения характер на организацията, нито в плановете на държавите-членки на ШОС, нито в тези на „външните” държави не влиза простото разширяване на кръга на наблюдателите, които, съгласно статута, следва постоянно да присъстват на нейните мероприятия. Затова възниква необходимостта да се използва по-рационално статута на „партньора”. Може да се използва и правото на държавите, в които се провеждат срещите на високо равнище на ШОС, да канят и специални гости. Така, афганистанският президент Хамид Карзаи присъства на срещите в Ташкент и Шанхай, което, без съмнение, бе по инициатива на страните-домакини. Като такъв гост на следващите срещи би могла да бъде поканена някоя от развитите държави, което ще потвърди и отворения характер на организацията.

Разбира се, може да се предположи, че Русия и Китай ще се отнесат негативно към идеята за ангажирането на голям брой „външни държави” с дейността на ШОС, пък макар и само, защото това би означавало отслабване на собственото им влияние в нея. Очевидно е обаче, че тъкмо това би съдействало за демократизирането на международните отношения, внасяйки своя принос за стабилното развитие на организацията, с която те толкова се гордеят. Всъщност, това е в интерес на повечето централноазиатски държави (и, особено, на Казахстан, Киргизстан и Таджикистан), както и на страните-наблюдателки (и, особено, на Монголия, Индия, Пакистан и Иран).

Кои страни би следвало да бъдат ангажирани с дейността на ШОС? На първо място, покани следва да получат всички страни, декларирали желанието си да станат членки или наблюдатели. Сред тях можем да споменем САЩ, където, след провала на изборите за Конгрес и Сенат, в края на миналата 2006, администрацията на Буш е принудена на търси нови пътища във външната си политика. Държавите от ЕС също биха били силни кандидати. Но, на първо място, необходимото внимание следва да се отдели на Япония. Както е известно, Япония е азиатска будистка страна. Макар че е демократична държава, тя не се придържа към американско-европейските идеи за демокрацията и случаите, когато би притиснала партньорите си, използвайки понятия като „човешки права” например, няма да бъдат много. Доказателство за това е „разбирането”, което прояви японското правителство към събитията на площад Тянанмън и руските действия в Кавказ. Правителството на Шиндзо Абе, в частност, особено подчертава значението на демокрацията. Според мен обаче, с това то просто декларира привързаността си към демократичните принципи, като система, и не означава, че Япония би предявила към трети страни някакви, свързани с тези принципи, претенции. Тоест, ако по отношение на САЩ и европейските държави, членките на ШОС биха могли да изпитват известни опасения, свързани с потенциални опити да им бъдат натрапени „демократичните идеи”, това със сигурност не би трябвало да се отнася и до Япония.

Вторият фактор, който си струва да подчертаем, е, че отношенията на Япония със страните от Централна Азия са достатъчно стабилни и положителни. Подобни примери не са чак толкова често явление (така например, руснаците възприемат японците, общо взето, положително, докато обратното не е вярно). Друг важен момент е, че Япония и централноазиатските държави не са подложени на влиянието на различни негативни фактори (какъвто например са граничните проблеми) и могат свободно да градят отношенията си въз основа на взаимната изгода. Укрепването на тези отношения, без съменение, би било голям плюс за страните от Централна Азия в отношенията им с останалите страни, а ангажираността на Япония с дейността на ШОС би повишила авторитета на организацията, особено по отношение на нейния отворен характер и прозрачността и. При това положение, САЩ едва ли биха дръзнали да я квалифицират като „сборище на държави-парии”. Освен това, Япония поддържа добри отношения и със страните-наблюдателки в ШОС. Така например, Монголия, която традиционно се притеснява от китайския и руския натиск, усилено си търси „трети съсед” и смята, че такъв съсед би могла да стане именно Япония. Токио поддържа добри отношения и с Пакистан и Индия, а вследствие на независимата си политика в Близкия изток през 70-те години на миналия век – и с Иран.

Третият фактор е, че през последните години японската политика в Централна Азия се активизира значително. Макар че лозунгът за необходимостта от провеждане на „евразийска” външна политика бе лансиран още по времето на министър-председателя Рютаро Хашимото (т.е. през 90-те), доскоро японските премиери избягваха да посещават Централна Азия. Но след старта, през 2005, на дипломатическия форум „Централна Азия + Япония” отношенията започнаха да укрепват и премиерът Джуничиро Коидзуми най-сетне се появи лично в Казахстан и Узбекистан. Днес, Япония анализира възможността да разшири присъствието си в Централна Азия, както и на юг, в Индия и Пакистан. Проблемът е, че японското външно министерство смята, че страната следва да провежда независима политика. А, имайки предвид позицията на САЩ, се очертава конкуренция между силите, подкрепящи създаването на отделна организация в региона и тези, които се стремят да трансформират вече създадената регионална организация в по-отворена и заслужаваща доверие. Самият аз смятам, че ШОС първоначално беше създадена за решаване на граничните проблеми и укрепване на стабилността и сътрудничеството в региона, както и, че Япония би постигнала по-голям ефект, опитвайки се да укрепи позициите си в него, ако си сътрудничи с ШОС, а не като участва в създаването на паралелна организация. Още повече, че това би могло да се постигне с цената на минимални загуби и би донесло максимална полза за японските национални интереси. Основното за Япония е да не допусне грешка при избора на модела на отношенията си с Централна Азия. Ако Токио продължи сътрудничеството си със страните от региона чрез форума „Централна Азия + Япония”, както е днес, и политиката на ШОС към по-голямо отваряне се окаже успешна, ползата ще бъде взаимна и дългосрочна.

Нека анализираме конкретната ситуация. През август 2007, в столицата на Киргизстан Бишкек, се проведе поредната среща на ШОС. За Япония, от особено значение бе поканата на организаторите към външния министър Таро Асо. Все пак, да не забравяме, че ключова роля в това отношение ще играе Казахстан. През януари 2007, за председател на секретарията на ШОС беше назначен бившият посланик на тази страна в Япония Болат Нургалиев, който добре познава и западните държави (в края на 90-те беше посланик и в САЩ). В този смисъл, той е достатъчно подходяща фигура за стартиране на процеса на постепенно „отваряне” на ШОС, като Япония не крие, че разчита централноазиатските държави да съдействат тя да бъде поканена в организацията.

Освен поканата от централноазиатските държави, пред Япония има поне още две препятствия, които тя ще трябва да преодолее. Първото е, да накара Китай и Русия да не пречат за ангажирането и с дейността на ШОС. След като Шиндзо Абе стана премиер (Абе подаде оставка през септември 2007 – б.р.) , се очерта тенденция към подобряване на японско-китайските отношения и по-нататъшно развитие на сътрудничеството с Русия в енергийната и икономическата сфери. Що се отнася до общото развитие на ШОС, ако централноазиатските страни все пак решат да проявят инициатива и поканят Япония, Русия и Китай едва ли ще се обявят против това.

Вторият проблем следва да се търси в самото японско външно министерство. Всъщност, това е и основното препятствие. Все пак, сред служителите в министерството има достатъчно специалисти, заинтересовани от развитието на отгношенията и по-тясното ангажиране с дейността на ШОС. Ако прибавим към това и „гъвкавия” характер на политиката, провеждана от министър Таро Асо (макар това да няма пряко отношение към темата, можем да посочим като пример намекът, че териториалният проблем между Русия и Япония може да се реши чрез предаването на три от Курилските острови на Япония, както и този, че страната може да се сдобие с ядрено оръжие), както и провалът на администрация на Буш на миналогодишните избори за Конгрес и Сенат и признаците за известна промяна в американската външна политика, според мен има немалка вероятност такава промяна да претърпи и японстата стратегия. Струва ми се, че Япония има сериозен шанс и следва да го използва.

* Авторът е професор в Университета на Хокайдо, Япония

{rt}

В началото на ХХІ век, на мястото на съществуващата през 90-те години на предишното столетие парадигма, се появиха нови проблеми с глобален и геополитически характер, размиващи границите между вътрешната и външната сигурност на отделните държави. А сред реакциите на новите заплахи стана стремежът към обединяването на дипломатическите, икономическите, военните и разузнавателните усилия за преодоляването им.

Така, преди единайсет години, в списъка на международните организации се появи т.нар. „Шанхайска петорка”, която впоследствие се трансформира в Шанхайската организация за сигурност (ШОС). Първоначално малцина я възприемаха сериозно, до голяма степен поради това, че проблемите, пред които беше изправена, се оценяваха като „дискретни”, т.е. имащи локално и временно значение. С течение на времето обаче, дневният ред на организацията съществено се разшири, като мястото на териториално-граничните проблеми и тези, касаещи взаимната сигурност, бе заето от въпроси, имащи глобален и геополитически характер.

Анализът на процеса на еволюцията на ШОС свидетелства, че още в началото тя бе замислена като геополитически инструмент. В тази връзка, нека разгледаме две от измеренията на ШОС: географската конфигурация и политическата и композиция. Както е известно, в нея участват две световни сили (Китай и Русия), както и четири малки, в сравнение с тях, страни от Централна Азия. Това не са просто шест държави, а шест неравнопоставени, от гледна точка на техния политически, икономически, военен, демографски и социален потенциал, страни. Тоест, става дума за организация от типа „2+4” или „1+1+4”. В случая е безсмислено е да се опитваме да разделяме четирите централноазиатски държави, защото така асиметрията в политическата композиция на организацията само ще се усили. Основното обаче, както показва другото измерение на ШОС, е географския фактор. Централноазиатският вектор е сред основните в новия политически процес, чието олицетворение е Шанхайската организация за сигурност.

Експертите лансират няколко сценария за развитието на ШОС. Първият е изграждането му като антизападен алианс, т.е. като своеобразна „анти НАТО”. Тезата доби особена популярност след 10-то заседание на държавните глави на страните-членки на ШОС, провело се през юли 2005 в Астана, чиито основен резултат, породил силен геополитически резонанс, стана декларацията на организацията за определяне на конкретни срокове за прекратяване присъствието на международните антитерористични сили, дислоцирани в американските бази в Киргизстан и Узбекистан, във връзка с приключване на активната фаза на операцията в Афганистан срещу Движението „Талибан”. Въпросната декларация, касаеща новата роля на ШОС, като своеобразен регионален балансьор, най-вече на геополитическите стремежи на САЩ, породи различни оценки сред водещите експерти. Повечето от тях го възприеха като антиамерикански ултиматум и опит на определени политически кръгове да прокарат, чрез документите на организацията, философията на „студената война” и двуполюсния свят.

По-нататъшното развитие на ситуацията обаче демонстрира раздалечаването между позициите на страните-участнички по този въпрос. Така, след известно време, Бишкек фактически дезавуира участието си в антиамериканската (по същество) декларация на ШОС. На свой ред, Ташкент не се ограничи само с устна декларация (както направи Бишкек), но и принуди САЩ да закрият базата си в Ханабад. Що се отнася до Казахстан, на чиято територия нямаше американски бази, той демонстрира типичен пример на политика на „дистанциране” като, от една страна, подкрепи антиамериканския демарш, а от друга – не предприе никакви реални стъпки към влошаване на отношенията си със САЩ (или НАТО).

Разбира се, антизападният сценарий би могъл да улесни онези политически сили на Запад, които продължават да разглеждат Русия и Китай като свои традиционни и перманентни съперници. Според мен обаче, подобен сценарий не може да бъде привлекателен от гледна точка на дългосрочните интереси на страните-членки на ШОС, още повече, че и Москва, и Пекин са заинтиресовани от развитието на сътрудничеството си със Запада.

Според други експерти, същността на втория сценарий на развитие на ШОС се свежда да създаването, на нейна основа, на друга организация, интегрирана със западните структури на базата на идеите на откровения регионализъм, т.е. с голям брой страни-членки и наблюдатели.

Добре известно е обаче, че всяко разширяване на състава на структурата на една международна организация може да породи политически и организационни трудности. Откровеният регионализъм е неясна и поради това неадекватна концепция, той като тя може да размие основите, да нивелира същността и да отслаби мисията на ШОС. Разширяването на Шанхайската организация за сигурност може да я превърне в нещо подобно на останалият нереализиран модел на т.нар. Съвещание за взаимодействие и мерки за доверие в Азия (СВМДА). Тоест, налага се изводът, че всяка общност следва да притежава долен и горен праг на целесъобразност.

Впрочем, съществуват и други мнения относно перспективите за развитие на ШОС. Някои например лансират следния сценарий – установяването на съвместна опека над Централна Азия от страна на Русия и Китай. Развитието на политическите процеси в рамките на организацията дава определени индикации за наличието на подобна тенденция. Достатъчно откровен по този въпрос е Дмитрий Трофимов от Центъра за международни изследвания към Московския държавен иститут за международни отношения, според който залог за устойчивостта на ШОС е „общата заинтересованост на Москва и Пекин подобен многостранен формат да бъде използван за активизирането на двустранните руско-китайски отношения”. Нещо повече, той смята, че „руско-китайската връзка” в организацията притежава голям потенциал и за решаването на руските стратегически задачи в Централна Азия. Препоръките на Трофимов са съвсем логични, от гледна точка на традиционната геополитика: „днес усилията на Русия и Китай са насочени, на първо място, към по-скорошната трансформация на ШОС в многопрофилен механизъм за осъществяване на необходимия диалог, позволяващ максимално ефективно да се реализират някои общи руско-китайски външнополитически задачи в рамките на разширяващото се централно-азиатско геополитическо пространство” (1) . Без съмнение, подобна стратегия говори за наличието на известна тенденция към формулиране на модел за съвместен патронаж на двете големи държави над Централна Азия.

Разбираемо е, че централноазиатските участници в ШОС (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан) не са заинтересовани от превръщането на Централна Азия в арена на сблъсък между големите държави и не желаят да бъдат пионки в чужда геополитическа игра. Те разчитат, че ШОС ще се превърне в структура, способна да им помогне за решаването на практическите проблеми, касаещи сигурността и икономическото им развитие. Затова те всячески ще се стремят към утвърждаването на един друг сценарий, според който ШОС следва да се превърне в механизъм за взаимен баланс между Русия и Китай в Централна Азия, с активното включване в „играта” и на държавите от региона. В тази връзка е интересна тезата на Динара Калиева от Казахстанския институт за стратегически изледвания, според която китайското участие в ШОС „не просто повишава военно-политическите възможности на организацията, но и позволява на централноазиатските участници в нея да го използват като инструмент за постигането на баланс между Русия и Китай, чиито интереси активно присъстват в региона”.

Така или иначе, но двамата основни играчи в ШОС – Русия и Китай, без съмнение, провеждат собствена геополитическа игра, в която всяка от страните се опитва да извлече максимална полза от многостранното сътрудничество. Така, китайските интереси в ШОС се определят от редица фактори. Очевидно е, че Пекин иска да запази Централна Азия като свой стабилен „тил”. Освен това, Китай разглежда някои от страните в региона като сериозен потенциални доставчици на енергоресурси и свои партньори в други сфери на икономиката. Пекин е наясно и, че сигурността на държавите от региона и тази на китайския Синцзян-Уйгурски автономен район са тясно свързани и възникването на нестабилност в Централна Азия ще се отрази върху сигурността на Северозападен Китай. Затова китайците се стремят към създаването, съвместно с централноазиатските държави и Русия, на колективни механизми, способни да гарантират регионалната сигурност. Както изглежда, тъкмо това е и основната цел на ШОС, от китайска гледна точка. Всъщност, най-важното за Пекин е Централна Азия да не попадне под контрола на само една държава, или група от държави, особено такива, чиито геополитически и стратегически отношения с Китай са сложни или дори враждебни. В същото време китайската стратегия в Централна Азия не е напълно самостоятелна, а е детерминирана от позициите на Русия и САЩ. Разбира се, Пекин предприема всевъзможни опити за укрепване на „китайския елемент” в ШОС, като при това разсее подозренията, които изпитват съседите му – членки на организацията, по отношение на неговите намерения, утвърждавайки имиджа си на „нова свръхдържава, която обаче няма агресивни намерения”. Тоест, Китай се опитва да установи своеобразна „мека хегемония” в региона.

От друга страна, в Пекин внимателно следят стъпките, които Русия предприема през последните години за връщането си в Централна Азия и възстановяване на руското военно-политическо и икономическо влияние в региона. За китайските стратези не е тайна, че Москва разчита, чрез създаването на нова икономическа организация, да задълбочи стопанската интеграция вътре в ОНД и, паралелно с това, да увеличи политическото си влияние. Както изглежда, в момента китайците усилено търсят адекватен отговор на това руско предизвикателство, опитвайки се да ограничат мащабите на завръщането на Русия в региона в рамките на собствените си интереси. Очевидно е също, че Пекин ще направи всичко възможно за да не допусне ерозията на ШОС, като основен геополитически инструмент на китайското влияние в Централна Азия и балансьор на китайско-руските отношения.

Другият ключов участник в ШОС е Русия, за която, през последните години, Китай придоби критично важно геополитическо значение. Въпреки че руските военни експерти не са единодушни по отношение на степента и дълбочината на военно-стратегическото сътрудничество, неспорим факт е, че мащабите на това сътрудничество достигнаха, през 2005-2007, безпрецедентни размери. Двете държави проведоха редица големи съвместни военно-тактически и военно-стратегически учения, приеха Съвместна декларация за световния ред през ХХІ век, предприеха, в рамките на ШОС, общ демарш срещу американското присъствие в Централна Азия и лансираха грандиозен проект за трансазиатски газопровод.

В същото време, Москва, както изглежда, все пак изпитва известно безспокойство от постепенното засилване на китайското влияние в Централна Азия и нарастващата зависимост на региона от Китай. Всевъзможните опити на Пекин да превърне ШОС от политическа организация в икономически съюз под егидата на Китай не срещат разбиране в Русия. Така например, в края на октомври 2005, по време на поредното заседание на Съвета на правителствените ръководители на страните-членки на ШОС в Москва, Пекин опита да промени парадигмата на развитието на организацията в посока на укрепване на икономическото сътрудничество. Председетелят на Държавния съвет Вън Цзябао обяви готовността на страната си да предостави на останалите членки на ШОС дългосрочен кредит от 900 млн. долара за реализирането на съвместни икономически проекти. По замисъла на китайците, усвояването на кредита трябваше да съдейства за задълбочаване на сътрудничеството в рамките на ШОС и реализацията на дългосрочната цел на организацията – създаване на регионална свободна търговско-икономическа зона. Това китайско предложение обаче, не бе посрещнато от останалите с особен ентусиазъм.

Като цяло, практическото съвпадение или близостта в позициите на Русия и Китай по основните остри въпроси на международната ситуация и паралелната насоченост на техните стремежи, позволява на двете държави да координират действията си на международната сцена, без да поемат някакви твърди съюзнически ангажименти и без да бъдат въвлечени в системен антагонизъм и конфронтация с останалите глобални силови центрове, както и да съгласуват позициите си, с които, по принцип, не могат да не се съобразява нито един от водещите „играчи” в сферата на международните отношения. Разбираеми са и сложните чувства, които изпитват руснаците по повод увеличаващото се политическо и икономическо присъствие на Китай в Централна Азия. И тъкмо поради това Москва предприема сериозни усилия за възстановяване на собственото си влияние в региона (така Русия постигна сливането на Организацията за централноазиатско сътрудничество - ОЦАС и Евроазиатската икономическо общност - ЕврАзИО, фактически поставяйки под контрол интеграционните процеси в Централна Азия). Безспорно, налице е определена конкуренция между руските и китайските интереси, но икономическото развитие отдавна доказа правотата на тезата, че без конкуренция е невъзможно и развитието. ШОС все повече се превръща във форум за преговори и консултации, с чиято помощ държавите-членки могат да постигнат взаимноизгодни решения на важните за тях въпроси. Днес ШОС има всички шансове да стане една от малкото международни организации от нов тип, задаващи параметрите на сътрудничеството в променилите се международни отношения. В анализа на нейната дейност не могат да се използват остарелите стереотипи на блоковото мислене. Защото и на ШОС, както и на всички други аналогични организации, е иманентно присъщ стремежът към разширяване сферата си на влияние. Можем да предположим, че в хода на нейното вътрешно развитие и постепенното изкристализиране на собствената и политическа и идеологическа идентичност, този сремеж ще се трансформира в ясно дефинирана политическа стратегия.

При успешното си развитие ШОС би могла да изведе страните-членки до такова равнище на сътрудничество, за което е най-подходящ терминът „стратегическо партньорство”, т.е. специфичен тип взаимоотношения, основаващи се на дъгосрочния си характер и постоянството на общите стратегически интереси, развитие на сътрудничеството в практически всички сфери, на единството или близостта на интересите в сферата на сигурността, както и на близостта в позициите им по ключовите въпроси на международните отношения. В крайна сметка, опитът от участието в тази организация може и трябва да изведе до подобно равнище на отношения поне държавите от Централна Азия, осигурявайки им толкова необходимата политическа мъдрост и практически опит.

Бележки:

1. Трофимов Д., Шанхайский процесс – от „пятерки” к „Организации сотрудничества” – итоги 1990-х, проблемы и перспективы развития., „Центральная Азия и Кавказ”, 2002, №2, с. 103-104.

* Научен секретар на Института за стратегически анализи и прогнози в Бишкек, Киргизстан

{rt}