Анализирайки политическата история на Европа, можем да отбележим, че именно Старият континент е мястото, където са създадени, развити и лансирани двата основни модела на „политията”: нацията и Империята. Тук ще се опитам, акцентирайки върху втория модел, да очертая различията между тях.

За начало обаче, нека си припомним някои дати. Последният император на латинския Запад Ромул Августул е свален през 476. Остава Източната Империя. Междувременно, след разпадането на Западната Империя, се формира ново съзнание за единството на Западна Европа. След 795, папа Лъв ІІІ издава булите си вече не от името на константинополския император, а от това на Карл – крал на франките и римски патриций. Пет години по-късно (т.е. през 800), на Рождество Христово, Лъв ІІІ лично поставя на главата на Карл Велики императорската корона. Това е първото renovatio (т.е. възобновяване) на Империята. Така, в пълно съответствие с теорията за прехода на империята (translatio imperii), според която възродената, в лицето на Карл Велики, империя е продължение на Римската, завършва и пророчеството на Данаил, че четвъртата, т.е. Римската империя, наследила империите на Вавилон, Персия и Александър Македонски, ще бъде последната, след която ще дойде краят на света.

Възраждането на Западната Империя

Renovatio на Империята представлява разрив с идеята на Августин Блажени за радикалната противоположност между civitas terrenа и civitas Dei, от която пък произтича тезата за християнската империя като чиста химера. Лъв ІІІ реализира нова стратегия, чиято същност е, че в християнската империя императорът е защитник на Божия град. Получавайки короната си от папата, императорът поема задачата да възпроизведе вечния духовен, във временния светски, ред. Както е известно, тази спорна формулировка, превръщаща императора в субект на духовното управление, поставяйки го в същото време начело на светската йерархия, става причина за прословутия спор за инвеститурите (чиито връх е схватката между папа Григорий VІІ и император Хенрих ІV).

Вердюнският договор (843) узаконява разделянето на Империята на франките между тримата внуци на Карл Велики – Лотар І, Людовик Немски и Карл Плешивия, а по-късно за император бива коронован саксонският крал Хенрих І. Така Империята става чисто германска. След разпадането на държавата на Каролингите, тя отново е възстановена от германския крал Отон І. Формирана в центъра на Европа от наследниците на Отон и представителите на Франконската (салическата) династия, тя се превръща най-могъщата политическа сила, чак до средата на ХІІІ век, когато официално е преобразувана в Sacrum Romanum Imperium (Свещена Римска Империя). След 1422 към това име се добавя „на германската нация”.

Впрочем, едва ли е необходимо (освен в най-общи линии) да излагам историята на Свещената Римска германска Империя. Ще напомня само, че през цялата си история тя представлява своеобразен синтез на три основни елемента: античния, християнския и германския.

С настъпването на Ренесанса и появата на първите национални държави, идеята за Империята започва да губи силата си. Разбира се, победата, удържана от имперските сили над армията на Франсоа І, през 1525, край Павия, на пръв поглед обръща нещата. Това събитие, което навремето се възприема като „изключително велико”, възражда гибелинските настроения в Италия. Но, след смъртта на Карл V, синът му Филип не получава императорската корона и Империята отново бива сведена до едно по-скоро местно равнище. От Вестфалския мир (1648) нататък, тя все по-малко се разглежда в своето истинско достойнство и все повече – просто като конфедерация на териториални държави. Този процес на упадък продължава още век и половина, преди (на 6 април 1806) Наполеон да завърши Революцията, разрушавайки онова, което е останало от Империята. Австрийският владетел Франц ІІ се отказва от титлата си римско-германски император и така идва краят на Свещената Империя.

Какво е Империята?

На пръв поглед, отчитайки често противоречащите си употреби на думата „империя”, не е никак лесно да се формулира достатъчно ясна концепция за това понятие. В Големия енциклопедичен речник на Емил Литре (1801-1881) дефиницията му звучи като тафталогия: според него, империята е „държава, управлявана от император”. Това очевидно е неточно. Налага се да напомним, че Империята, също както градът или нацията, е форма на политическо обединение, а не форма на управление, каквито са монархията и републиката например. Което означава, че Империята a priori е съвместима с различни форми на управление. Така, член първи на Веймарската конституция включва постановката, че „германският Райх е република”. През 1973 пък, Конституционният съд в Карлсруе потвърждава без всякакво колебание, че включително и днес „германският Райх си остава субект на международното право”.

Без съмнение, най-добрият начин да се изясни същността на понятието за Империя си остава сравняването му с понятието за нация или национална държава (etat-nation), като резултат от процеса на формиране на националното самоопределение и националната принадлежност, пример за което (до известна степен) е развитието на Френското кралство.

В съвременния политически смисъл, нацията е явление, характерно за новото време. Не споделям тезата на учени като Колет Бион или Бернар Гене, според които раждането на нацията следва да се търси далеч назад във времето. Според мен, тя се базира на откровен анахронизъм: смесването на „кралското” и „националното”, формирането на националността и националното чувство и формирането на самата нация. Така зараждането на чувството за съпричастност към неограничените от родните простори пространства в епохата на войните срещу Плантагенетите във Франция (и укрепването му по време на Стогодишната война), следва да се отнесе именно към формирането на националното самоопределение и принадлежност. Не бива да се забравя обаче, че през Средните векове, понятието „нация” (от natio – т.е. раждане) има изключително етнически, а не политически, смисъл: в Сорбоната наричат нации, различните групи студенти, говорещи на един и същи език. Що се отнася да понятието „отечество” (patrie), то се появява във Франция едва по времето на хуманистите от ХVІ век (Доле, Ронсар, Дю Беле) и първоначално е свързано със средновековното обозначаване на местността или „края” (pays, pais). Патриотизмът (ако използваме тази дума не просто за да обозначим привързаността към родната земя) се въплъщава във верността към сеньора или личната преданост към краля. Самото название Франция се появява сравнително късно. От времето на Карл ІІІ, наречен „Простия”, титлата на френския крал е Rex Francorum, а изразът rex Franciae се появява едва в началото на ХІІІ век, при Филип ІІ Август, след разгрома (в битката при Мюре) на графа на Тулуза от Симон дьо Монфор, пристъпил към анексията на Аквитания и преследване на еретиците-катари.

Идеята за нацията окончателно се формира през ХVІІІ век, особено по времето на Френската революция. Тя е органично свързана с концепцията за суверенитета, изповядвана от противниците на кралския абсолютизъм и обединява онези, според чиито възгледи вече не кралят, а „нацията” трябва да олицетворява политическото единство на държавата. Тоест, „нацията” се възприема като такава абстрактна общност, в която народът може да установява и осъществява правата си, а индивидите се превръщат в граждани. Така излиза, че нацията е, преди всичко, суверенния народ, който, в най-добрия случай, делегира на краля изпълнителната власт да прилага закона, произхождащ от общата воля. На второ място, тя е населението, подчинено на една и съща държава, обитаващо една и съща територия и признаващо принадлежността си към една и съща политическа общност. И, накрая, тя е самата тази политическа общност (което, впрочем, обяснява и защо контрареволюционната традиция, доколкото се самоопределя като монархическа или аристократична, се въздържа да възхвалява нацията). Член трети на Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 провъзгласява, че „принципът на суверенитета същностно и изцяло се съдържа в нацията”. Неслучайно Бертран дьо Жувенал стига до извода, че: „след всичко случило се е ясно, че Революцията, както изглежда, целеше създаването на култ към нацията”.

Това кратко отклонение беше необходимо за да се осъзнае по-ясно, че когато противопоставям „Империята” и „нацията”, имам предвид съвременния смисъл на понятието за нация, а не този на Стария режим, който я предшества и в определен смисъл подготвя условията за появата и.

Империя и нация

Кое е фундаменталното различие между Империята и нацията? Преди всичко това, че Империята изначално не представлява територия, а принцип, т.е. идея. Политическият и порядък, на практика, не се определя от някакви материални фактори, нито от размерите на географската и територия, а от духовната или политико-правна идея. Погрешно е да се смята, че Империята се различава от националната държава по своите размери, т.е. че тя просто е „по-голяма от останалите нации”. Разбира се, по дефиниция, Империята покрива по-голяма територия, но същността и не е в това. Тя е, че императорската власт се основава на

факта, че императорът олицетворява нещо далеч надхвърлящо простата мощ. В качеството си на dominus mundi, той е суверен на князете и царете, т.е. може да се каже, че управлява суверените (но не и техните земи) и могъществото му надхвърля рамките на общността, която управлява. Както отбелязва Юлиус Евола, „Империята не бива да се бърка с което и да било от кралствата или нациите, влизащи в нея, защото тя е нещо качествено различно, което по принцип ги предшества и стои над всички тях”.

В същото време, Евола напомня, че „древното римско понятие imperium, освен че означава свръхестествена териториална хегемония, включва и моралното и духовно върховенство – т.нар. auctoritas”. Впрочем, по време на Средновековието съществува достатъчно ясно разграничение между auctoritas и обикновената публична политическа сила, въплътена в правните способи за нейната реализация – potestas. В средновековната империя (включително в Свещената Римска Империя), това двуединство сякаш преодолява разнородния характер на чистата власт, като имперска функция, и властта на императора, като суверен на един или друг народ. Карл Велики например, от една страна, е император, а от друга – крал на лангобардите и франките. Затова и верността към императора не означава подчинение на конкретен народ или страна. В Австро-Унгарската империя, верността към династията на Хабсбургите представлява и „фундаментална връзка между народите, които живеят в нея, заменяйки патриотизма” (Жан Беранже), т.е. тя доминира над връзките, имащи национален или конфесионален характер.

Този духовен характер на имперския принцип е в основата на прословутия спор за инвеститурите, който в продължение на дълги столетия сблъсква привържениците на папата и на императора. Лишено от първоначалното си чисто военно съдържание, създаването на Империята веднага изпълва средновековния германски свят с теологически смисъл, породен от изкривеното християнско тълкуване на римската идея за imperium. Виждайки себе си като изпълнители на вселенската свещена историческа мисия, императорите я тълкуват така: в качеството си на „свещена” институция (Sacrum imperium), Империята представлява автономна, по отношение на папството, духовна мощ. Именно в това е и основата на спора между гвелфи и гибелини.

Отхвърляйки претенциите на папата, привържениците на императора (гибелините) настояват за възстановяване на съществувалото още през Античността разделение между imperium и sacerdomum, като приемат двете сфери за еднакво важни, доколкото и двете са създадени от Бога. Това тълкуване следва римската концепция за взаимоотношенията между носителите на политическата власт и pontifex maximus, всеки от които стои над другия в областта, за която отговаря. Тоест, гледната точка на гибелините по никакъв начин не предполага подчиняването на духовната власт на императорската, а (на фона на изключителните претенции на Църквата) настоява за равен духовен статут на императорската власт. Така, за Фридрих ІІ Хохенщауфен, императорът е посредникът, чрез който в света се разпространява Божествената справедливост. Това renovation, което превръща императора в същностен източник на правото и му признава статут на „живия закон на Земята” (lex anima in terris), съдържа в себе си и същността на искането на гибелините: Империята да бъде призната за равнопоставена на папството, т.е. да се признае нейната сакрална природа и характер. В този смисъл, както подчертава Евола, противопоставянето между гвелфи и гибелини „не е само политическо, както ни учи късогледата историография: то отразява антагонизма на двете dignitates, провъзгласяващи (както едното, така и другото) принадлежността си към духовното равнище. В своя най-дълбок аспект, гибелинското движение, се придържа към тезата, че чрез земния си живот, разбиран като дисциплина, битка и съзнателно служене, индивидът може да работи за постигането на една свръхестествена цел – действайки под знака на Империята, в съответствие с нейния характер на „свръхестествена” институция”.

Оттук и упадъкът на Империята започва да се тълкува като упадък най-вече на нейното основополагащо начало и, съответно, като свеждането и към чисто териториално образувание. Когато Свещената Римска Империя на германците се оказва свързана само с принадлежащите и територии, както в Италия, така и в Германия, тя просто престава да отговаря на своето призвание. Тук е мястото да отбележа, че тази идея присъства още при Данте, за когото императорът не е нито германски, нито италиански, а „римски” в духовния смисъл, т.е. наследник на Цезър и Август. Империята (в истинския и смисъл) не може да се трансформира във „велика нация (или държава)” без това да и причини изключително сериозен ущърб, по простата причина, че в съответствие с основополагащия и принцип нито една нация не е в състояние да поеме и осъществи подобна висша функция и, дори когато се възвисява, не може да надхвърли рамките на собствените си граждански и (като цяло) частни интереси. „В своя истински смисъл – заключава Евола – империята не може да съществува без духовното си измерение. Ако то липсва, това ще бъде едно удържано със сила обединение – т.е. империализъм, елементарна и лишена от „душа” свръхструктура”.

Нацията, напротив, произтича от претенциите на кралствата да обвържат прерогативите на своя суверенитет не с принципа, а с територията. Това започва от разделянето на Каролингската империя, съгласно Вердюнския договор. Именно в този момент, Франция и Германия, вече разделени формално, се разделят и в своите исторически съдби. Германия запазва имперската традиция, докато кралството на франките (regnum Francorum), откъсвайки се от германския свят, бавно започва (по пътя на все по-големите отстъпки от страна на монархията) да се трансформира в съвременна нация. Основните етапи в угасването на каролингската династия през Х век са: 911 – в Германия, 987 – във Франция. Първият крал, избран през 987, е Хуго Капет, за който вече със сигурност може да се твърди, че не е говорел стария език на франките. Той е суверен, несвързан с имперската традиция - неслучайно в своята „Божествена комедия” Данте слага в устата му следните думи: „Аз посадих онзи гробищен корен, който с израслото от него дърво засенчи цялата християнска земя”.

Империята и националната държава

През ХІІІ и ХІV век, Френското кралство, най-вече с усилията на Филип ІІ Август (битката при Бувине, през 1214) и Филип Красивия (битката при Аняни, през 1303) се гради именно като противовес на Империята. През 1204, папа Инокентий ІІІ обявява, че „в публичната си инвеститура, френският крал не признава никаква временна власт, която да стои над неговата собствена”.

Паралелно с използването на т.нар. „троянска легенда”, с пълни сили върви работата по легитимирането на противопоставянето срещу Империята на принципа на суверенитета на националните кралства и правото им да не се съобразяват с интереси, различни от техните собствени. В това отношение, както много точно отбелязва Карл Шмит, особено важна роля играе школата на легистите (т.е. познавачите на римското право). Именно, тя, в средата на ХІІІ век, формулира доктрината, според която „кралят на Франция, който не признава, в своята временна власт, никой над себе си, вече не се подчинява на империята и следва да се смята за pinceps in regno suo”. През ХІV-ХV век, тази доктрина е развита от Пиер Дюбоа и Гийом дьо Ногаре.

Провъзгласявайки се за „император в собственото си кралство (rex imperator in regno suo), кралят противопоставя териториалния си суверенитет на духовното върховенство на Империята и своята чисто временна власт на имперската духовна власт. Паралелно с това, легистите пристъпват към централизация и ограничаване на местните свободи и феодалните права на аристокрацията. Тоест, те формират един, по-същество, буржоазен правов ред, при който рационално обоснованият и признат за всеобща норма закон се поставя в служба единствено на държавната мощ. Правото се трансформира в конкретни закони, кодифицирани от държавата. През ХVІ век кралската формулировка за „императора в своето кралство” вече пряко се асоциира с новата концепция за суверенитета, разработена от Жан Боден. Франция, както констатира Боден, е първата държава в света, създала еманципиран от средновековния модел обществен ред.

Това, което се случва по-нататък, е известно. Във Франция прогресивно се налага национален режим, под двойния знак на централизиращият абсолютизъм и възхода на буржоазните класи. Основната роля в този процес принадлежи на държавата: когато Людовик ХІV казва „Държавата, това съм аз”, има предвид, че не съществува нищо по-висше от въплътената в собственото му личност държава. Именно държавата поражда нацията във Франция, която, на свой ред, ражда френския народ, докато през Новото време, в държавите с имперска традиция, народът създава нацията, а тя, на свой ред – държавата. Тези два процеса на историческо строителство са съвършено противоположни. Както често се казва, историята на Франция е постоянна борба срещу Империята – светската политика на френската монархия винаги е насочена към раздробяването на германското и италианското пространства. След 1792, френската република преследва същите цели: борба против Австрийския императорски дом и завоюването на Рейн. Но противоположността между духовния принцип и териториалната власт не се изчерпва с това. Налице е съществена разлика между това, как Империята създава политическото единство и как това се прави от нацията.

Единството на Империята не е механично, а сложносъставно, органично, обхващащо съвкупността на държавите. В самия начин на въплъщаване на своя принцип, Империята постига единството си именно на тази основа. Ако нацията поражда, или си поставя задачата да формира собствена култура, Империята обхваща различни култури. Ако нацията търси пътя за сближаване между народа и държавата, империята обединява различни народи и общият и закон е автономия и уважение към различията. На най-високо ниво, Империята се разглежда като обединител (но не потисник) на цялото разнообразие от култури, етноси и народи, което включва. Тя изгражда цялото така, че то се оказва по-здраво от отделните, съставляващи го части. Империята, се опира повече на самите народи, отколкото на държавата, тя се стреми към обединяването им в общност на съдбата, без да я свежда до идентичността. Това е класическият образ universitas, противоположен на societas на унитарното и централизирано национално кралство.

Имперският принцип е призван да примири единството и множествеността, универсалното и частното. Мьолер ван ден Брук представя Империята като единство на противоположностите, т.е. като сила, която взаимно ги удържа. На свой ред, Юлиус Евола дефинира Империята като „свръхнационална организация, чието единство не позволява на всичко онова, което тя обединява, да се разпадне до нивото на етническата и културна множественост”. Според него, имперският принцип позволява „трансформирането на множеството от различни етнически и културни елементи във висш принцип, предшестващ техните, произлизащи единствено от чувствената реалност, различия”. Тоест, става дума не за унищожаването на различията, а за тяхната интеграция.

В епохата на апогея на Империята, Рим първоначално лансира идеята (принципа), позволяващ обединяването на различни народи, без това да налага смяната на изповядваната от тях религия или унищожаването на самобитността им. Принципът imperium, който се проявява още в републиканския Рим, отразява волята за налагането на ред и космическа хармония (които вечно са застрашени) на земята. Римската империя признава, освен своите, и другите богове (познати и непознати), това се отнася и до политическия ред. Империята признава чуждите култове и правни норми. Всеки народ е свободен да се организира, съобразно традиционната си правна концепция. Римското jus засяга само отношенията между индивидите, принадлежащи към различни народи, или отношенията между градовете. Тоест, можеш да си римски гражданин (civis romanus sum), без да губиш националността си.

Това различие, което на практика е чуждо на духа на националната държава, се възражда в германската Свещена Римска империя. Като наднационално образувание, средновековният Райх има фундаментално плуралистичен характер. Той съхранява частния живот и частното право на хората. Ако използваме съвременния език, става дума за „федерализъм”, позволяващ да се уважават правата на малцинствата. Нека напомня, че в Австро-Унгарската империя (като оставим настрана факта, че тя функционира достатъчно ефективно в продължение на дълги столетия) мнозинството от населението (60%) са представители на различни малцинства – италианци, румънци, евреи, сърби, украинци, германци, поляци, чехи, хървати, унгарци. Жан Беранже, който е изследвал нейната история, отбелязва, че „Хабсбургите винаги са били безразлични към концепцията за националната държава”, до степен, че империята, създадена от Австрийския Дом, съзнателно се отказва от създаването на „австрийска нация”, формирала се едва през ХХ век.

Що се отнася до националното кралство, то, напротив, винаги следва непреодолимата тенденция към централизация и хомогенизация. Още от самото начало, заемането на определено пространство от националната държава винаги се съпътства от делимитация на територията, върху която се осъществява хомогенният и политически суверенитет. Първоначално тази еднородност се постига чрез правото, т.е. териториалното единство се постига с помощта на унифицираните правни норми. В тази връзка, вече споменах по-горе за ролята на легистите. Светската борба на монархията против феодалната власт (особено по времето на Людовик ХІ), унищожаването на аквитанската цивилизация, утвърденият по времето на Ришельо принцип на централизацията – всичко тези действия имат един и същи смисъл.

В тази връзка, ХІV и ХV век се характеризират с наистина фундаментален поврат. Именно по онова време, когато държавата излиза победител от борбата с феодалната аристокрация и утвърждава съюза си с буржоазията, може наистина да се говори и за появата на централизиран правов ред. Паралелно с това, в икономическата сфера, всичко способства за „националното пробуждане”, отговарящо на стремежа на държавата да максимизира, с помощта на монетизацията на обмена (непазарния, този между общините, както и глобите), данъчните си постъпления.

„Националната държава – посочва Пиер Ранвалон – е начин за обединяване и артикулиране на глобалното пространство. По същия начин, пазарът е, преди всичко, средство за въвеждане на ред и структуриране на социалното пространство, и едва на второ място – механизъм за децентрализирано регулиране на икономическата дейност, чрез системата от данъци и такси. От тази гледна точка, националната държава е процес на социализация на индивидите в пространството. Това е възможно само в атомизираните общества, в които индивидът се разглежда като самостоятелна единица. В пространството, където обществото се разгръща като глобално социално битие, не са възможни (както социологически, така и икономически) нито националната държава, нито пазарът”.

Няма съмнение, че монархическият абсолютизъм подготвя почвата за националните буржоазни революции. Революцията става неизбежна още след като Людовик ХІV сломява и последната съпротива на благородническото съсловие, а буржоазията, на свой ред, съумява да си извоюва автономия. Няма съмнение и, че Революцията, в много отношения, просто поставя акцента върху появилите се още при предишния режим възможности. Именно това констатира и Токвил, когато пише, че: „Френската революция, по същество, само разви всичко онова, което съществуваше и преди нея. Французите вече имаха най-силно централизираната власт в света и Революцията само направи тази власт по-успешна, по-силна и по-смела”.

Както при монархията, така и при Републиката, логиката на националната държава, на практика, води до ликвидирането на всички прегради между централната власт и индивидите. Тя се стреми към унитарна интеграция на последните, т.е. подчиняването им на едни и същи закони, ограничаване и ерозиране на малцинствените общности, говорещи на собствения си език и съхраняващи своята култура и обичайно право. Властта на държавата се осъществява над индивидуалните субекти, ето защо тя непрекъснато руши или ограничава прерогативите на всички видове опосредствена социализация: семейните кланове, селските общини, братствата, цеховете и т.н. Забраната на корпорациите от 1791 (законът на Льо Шапелие) има своя прецедент в забраната, наложена през 1539 от крал Франсоа І „на всички цехове и занаятчийски общности в цялото кралство” – едно решение, превърнало калфите в длъжници. След революцията тези тенденции само се усилват. Разделянето на територията на, повече или по-малко, равни по площ департаменти, борбата срещу „провинциалния дух”, потискането на регионализма, регионалните езици и местните наречия, въвеждането на единна система от мерки и теглилки – всичко това води до унификация. Повтаряйки познатата дефиниция на Фердинанд Тьониес, можем да кажем, че съвременната нация възниква върху основите на едно общество, което на свой ред е възникнало от руините на старите общности.

Тази индивидуалистична съставляваща на националните държави има фундаментален характер. Империята изисква подкрепа за общностите; нацията, следвайки собствената си логика, признава само индивидите. В Империята, поданството може да бъде и опосредствано от различни междинни структури, докато принадлежността към нацията е само пряка, т.е. без всякакво отношение към местните образователни или други структури.

По своята същност, монархическата централизация е юридическа и политическа, тя отразява единствено държавното строителство. На свой ред, революционната централизация, съпровождаща възникването на съвременната нация, отива още по-далеч. Тя директно „продуцира нацията”, пораждайки непознати преди това социални учреждения. Така държавата се превръща в „производител на социалното”, който при това е монополист: върху развалините на унищожените „посреднически” структури тя установява общества на равни, в гражданско отношение, граждани. Жан Бешлер отбелязва, че „нацията приема посредническите структури за маловажни по отношение на гражданството и се стреми да ги направи вторични и подчинени”. До същата констатация стига и Луи Дюмон, според когото: „Нацията, в точния съвременен смисъл на това понятие, както и национализмът – като нещо различно от обикновения патриотизъм – исторически произтичат от индивидуализма, като ценност. В точния си смисъл, нацията е тип глобално общество, съответстващ на господството на индивидуализма, като ценност. Едното и другото не само са паралелни, в исторически план, но и са взаимнозависими, т.е. може да се каже, че нацията е глобална общност, състояща се от хора, които се определят като индивиди”.

На този индивидуализъм, формиращ логиката на националната държава, се противопоставя холизмът на имперската конструкция, в която на индивида не се отнема неговата естествена или културна принадлежност. В Империята, гражданството (поданството) включва различни националности. В националната държава, напротив, тези две понятия са синоними: именно принадлежността към нацията определя и гражданството. Пиер Фужейрола резюмира това така: „При разрива си със средновековните общества, имащи двуполюсна (етническа и религиозна) идентичност, съвременните нации се изграждат като затворени общности с единна официална, установена за техните граждани идентичност. Оттук следва и, че нацията, още в самото начало, представлява анти-Империя. В основата на появата на холандската държава е разривът с Хабсбургската империя, в основата на съвременна Англия е разривът с Рим и налагането на национална (англиканска) религия. На свой ред, Франция се формира като национално обединение против Романо-германската империя, а като нация възниква изключително в резултат на борбата си с традиционните сили в цяла Европа.

Нека добавим и, че, в противоположност на нациите, които в продължение на векове се ограждат с все по-непроницаеми граници, Империята не представлява „затворена тоталност”. По самата си природа, нейните граници са подвижни и временни. Впрочем, както е известно, първоначалното значение на думата граница има изключително военен смисъл – като фронтова линия.

Във Франция, по време на управлението на Людовик Х, думата „граница” заменя разпространения преди това термин „марка”. Изминават обаче още четири века преди тази дума окончателно да започне да обозначава дилимитацията на държавните територии, в съвременния и смисъл. Тук е мястото да посоча и, че идеята за „естествената граница”, която понякога се използва от легистите, през ХV век, напук на някои твърдения, никога не е определяла външната политика на монархията и съвсем погрешно се приписва на Ришельо или дори на Вобан. Истината е, че едва по време на Революцията френската нация систематично започва да употребява понятието „естествени граници”. Така, жирондистите в Конвента го използват за да фиксират източната граница по левия бряг на Рейн, както и за да оправдаят политиката на анексии. Пак по времето на Революцията, якобинската идея, според която границите на държавата следва да съвпадат с езиковите граници, както и с тези на политическата юрисдикция и на нацията, започват да се разпространяват от Франция из цяла Европа. Накрая, именно Конвентът (колкото и да е парадоксално) формулира развитата по-късно от Морас идея за „вътрешните чужденци”, обозначавайки по този начин аристокрацията, в качеството и на защитник на дискредитиралата се стара политическа система – така, Барер, който твърди, че „аристократите въобще нямат отечество”, ги нарича „чужденците сред нас”.

Империята и универсализмът

Макар че е универсална, по принцип и по призвание, Империята, въпреки това, не е универсалистки феномен, в съвременното значение на това понятие. Нейната универсалност не означава претенции тя да се разпростре върху цялата планета. Разширяването на пределите и се свежда по-скоро до справедливото устройство на вътрешното пространство на дадена цивилизация, до федеративното обединение на народите на основата на конкретното политическо устройство, изключвайки перспективата за поглъщането на един от друг народ. Така или иначе, но от тази гледна точка Империята се различава от хипотетичната Световна държава, или от идеята, че съществуват универсално приемливи, винаги и навсякъде, политико-юридически принципи.

Универсализмът (който е пряко свързан с индивидуализма) израства, по-скоро, от същия индивидуалистичен корен на националната държава, като основа на съвременния политически универсализъм. Истината е, че, както сочи и историческият опит, национализмът много често приема формата на един раздут до планетарни размери, етноцентризъм. Тук е мястото да напомня, че френската нация се представя за „най-универсалната измежду всички нации”, като тази универсалност произтича от първоначалния национален модел, предполагащ разпространението на поставените в основата му принципи по целия свят. В епохата, когато Франция се смята за „най-голямата дъщеря на Църквата”, в своята “Gesta Dei per Francois”, монахът Гибер дьо Ножан представя франките като „инструмент на Бога”. След 1792, революционният империализъм намира израз в опитите за налагане на идеята за нацията в цяла Европа. Оттогава насам винаги е имало достатъчно хора, опитващи се да ни убедят, че френската идея за нацията е подчинена на „идеята за човечеството” и тъкмо това я прави, в частност, толкова „толерантна”. Подобна претенция обаче поражда сериозно съмнение, защото тя лесно може да се обърне: ако нацията е подчинена на човечеството, то и човечеството е подчинено на нацията, от което пък се налага изводът, че който е против тази теза, той очевидно е враг на човечеството.

Казаното дотук позволява да разберем, защо названието „Империя” може да се отнася само до такива исторически конструкции, като Римската империя, Византийската империя, Свещената римско-германска империя, или Османската империя. В този смисъл, със сигурност не са империи и държавата на Наполеон, и нацисткият Трети Райх, и британската и френската колониални империи, нито пък съвременните империалистически образувания от американски или съветски тип.

Много е трудно да се нарекат империи образувания, заети изключително с простия процес на разширяване на собствената си национална територия. Подобни съвременни „велики държави” не са империи, а просто големи нации, стремящи се към разширяване на сегашните си граници с помощта на военни, политически, икономически или други завоевания.

В епохата на Наполеон, „Империята” (термин, с който са започнали да обозначават френската монархия още преди 1789, но влагайки в него единствено смисъла на „държава”) е просто национално-държавно образувание, опитващо да се утвърди в Европа, като велика държава-хегемон. На свой ред, империята на Бисмарк, даваща приоритет на държавата, се стреми просто към създаването на германска нация. Държавно-националният характер на Третия Райх е констатиран още от Александър Кожев, който отбелязва, че нацисткия лозунг Ein Reich, Ein Volk, Ein Fihrer е просто немския превод (макар и лош) на лозунга на Френската революция за единната и неделима Република. Враждебността на Третия Райх към истинската идея за Империята се проявява, включително и в критиката срещу „посредническите учреждения” и „съсловията”. Известно е също, че в съветската „империя” винаги е доминирал централисткият и ограничаващ подход, налагащ унификацията на политико-икономическото пространство и ограничаването на местните културни права. Що се отнася до американския „модел”, целящ превръщането на целия свят в еднородна система на материално потребление и технико-икономически практики, много е трудно да се посочи, каква идея, т.е. какъв наистина духовен принцип, тя е в състояние да провъзгласи.

„Великите държави” ipso facto не са империи. Нещо повече, единствено от името на Империята е възможна адекватната критика на съвременния империализъм, в различните му форми. Именно така разсъждава и Юлиус Евола, подчертавайки, че „Без „обичаите и традиционните форми” нито една нация не може да разчита на успешна и легитимна имперска мисия. Не е възможно да разчиташ само на националните си характеристики и в същото време да претендираш (стъпвайки на тази основа) да доминираш над света и дори над другите светове”. И по-нататък: „Ако „империалистическите” стремежи в съвременната епоха претърпяха крах, а върху руините им останаха освободените от тях народи (което се превърна в източник на всевъзможни бедствия за тях), причината за подобно развитие е най-вече в липсата на каквато и да било наистина духовна, свръхполитическа и свръхестествена стихия и замяната и с насилие (по-мощно, но със същите характеристики като противопоставящата му се сила) и с простото подчиняване на останалите. Ако империята не е сакрална, това не е империя, а раков тумор, атакуващ разнообразните функции на живия организъм”.

Съвременният контекст на имперската идея

За какво обаче могат да ни послужат днес всички тези размишления за същността на Империята? Дали опитите да си я представим или да я „призовем” от миналото не са просто химера? Възможно е. Случайно ли е обаче, че винаги когато някой се опитва да лансира модел, който да преодолее националната държава, се обръща към опита на Римската империя? Случайно ли е, че когато политическата мисъл попада в задънена улица, отново може да я мобилизира именно идеята за Империята (Reichgedanke)? В края на краищата, нима същата тази идея за Империята не стои в основата на сегашните дебати за европейското строителство (т.е. за модела на обединена Европа)?

Наистина ли националната държава е непреодолима. Мнозина смятат така, при това не само в средите на левицата, но и на десницата. Сред последните е и Шарл Морас, според когото нацията е „най-широкото от съществуващите във времето обществени обединения, а също най-здравото и пълноценното”, добавяйки, че „в политическата сфера няма нищо по-широко от понятието за нация”. Между другото, когато започва Втората световна война, един от най-старите му ученици Тиери Мулниер го репликира така: „култът към нацията не е отговор, а бягство, или нещо повече – съмнително обръщане към чисто вътрешни проблеми”. Днес от съществено значение е най-вече това, какво представлява светът, отвъд пределите на националната държава. Това, чиято сфера на действие минава през множество разриви. И чиито отговор е появата на нови социални движения, устойчивият регионализъм и автономизъм, в новите и уж непознати преди форми на общност, които обаче често се оказват подобни на разрушените в миналото форми на опосредствената социализация. На всичкото отгоре, националната държава е подложена на силен натиск „отгоре”. Тя губи сили в резултат от развитието на международната конкуренция, появата на международни и общоевропейски обединения, междуправителствени бюрокрации, научно-технически структури, планетарни медийни корпорации и международни групи за натиск. Паралелно, е все по-очевидна ориентацията на националните икономики „навън”, за сметка на вътрешните пазари, посредством формирането на съвместни предприятия и транснационални компании, борсовите операции и световните микронатрупвания.

В страните от Третия свят, националните държави, които са лишени от какъвто и да било исторически фундамент, все повече се очертават като лошо изпълнено копие на западните. Дългосрочната жизнеспособност на „нациите” от Черна Африка или Близкия изток (без да конкретизирам) става все по-съмнителна с всеки изминал ден. Както е известно, тези държави възникват върху произволно очертани от колониалните държави територии, което е направено без всякакво съобразяване с местните исторически, религиозни и културни реалности. Разрушаването на Османската империя, също както и на Австро-Унгария, осъществено в резултат на Севърския и Версайския договори, имат катастрофални последици, които се усещат до днес, за което говорят войните в Залива и сътресенията в Централна и Югоизточна Европа.

На фона на всичко това, няма как да не се обърнем към идеята за Империята, като алтернативен модел на националната държава. В това отношение са налице редица ясни знаци. Сред тях е обединението на Германия, нарастващият интерес към модела на Австро-Унгария и възраждането на старото понятие за Mitteleuropa. Връщането към имперския модел е обективна необходимост. По-горе вече цитирах Александър Кожев. Много интересен е написаният от него още през 1945, но публикуван едва петдесет години по-късно текст, в който той призовава към създаването на „латинска империя”, посочвайки, че идеята за Империята е алтернатива, от една страна, на националната държава, а от друга – на абстрактния универсализъм. „Либерализмът – подчертава Кожев – не е в състояние да си представи никаква политическа цялост, отвъд нацията. В същото време, интернационализмът също бърка, като не вижда никаква жизнеспособна общност, освен човечеството, като цяло. Затова не ни остава нищо друго, освен да преоткрием междинната политическа реалност на империите, като съюзи и котел за претопяване на съвместимите една с друга нации, т.е. като една съвсем съвременна политическа реалност”.

Европа се стреми към политическо единство. Но това политическо единство не може да се изгради по националистическия якобински модел, без това да унищожи богатството и разнообразието на отделните и елементи. Още по-малко може да го постигне икономическият наднационализъм, за който мечтаят брюкселските технократи. Европа не може да бъде изградена по друг начин, освен по федерален модел, базиращ се на обща идея, общ проект, общ принцип, т.е. в крайна сметка, по имперски модел.

Този модел ще позволи разрешаването на проблемите на регионалните култури, националните малцинство и местните автономии, които не могат да получат вярно решение в рамките на националната държава. В същото време, той би позволил да се преосмисли (наред с въпросите, касаещи неконтролируемата имиграция) проблематиката на съотношението между гражданство и националност. Би позволил също да се преодолеят опасностите, свързани с етнолингвистичния иредентизъм, конвулсивния национализъм и якобинстващия расизъм. В крайна сметка, този модел би гарантирал (благодарение на решаващата роля, която отрежда на определянето на автономията) достатъчно пространство за механизмите на пряката демокрация.

Днес много се говори за новия световен ред. Вероятно, такъв нов ред действително е необходим. Само че по кой модел следва да се изгражда? Дали по този на планетарния потребител, човека-машина, или съобразявайки се с организационното разнообразие на живите народи? Дали планетата ще бъде унифицирана с помощта на такива съмнителни инструменти, като транснационалния капитал и империализма от американски тип? Или, хората все пак ще преоткрият себе си в своите вярвания, традиции, начини на живот, т.е. в своите уникални за всеки отделен случай пътища на винаги необходимата съпротива срещу унификацията.

Безусловно, днешна Европа продължава да е блокирана и трудно можем да различим дори началото на пътя към възможното обновяване на имперската идея. Но тази идея съществува и трябва просто да открие съвременната си форма. Навремето Юлиус Евола отбелязва, че: „не общата територия, не общият език, дори не общата кръв формират Отечеството, а обединението около общата идея”. Което доста напомня за девиза на френския пълководец от времето на Стогодишната война Луи д’Естутвил, според когото: „където са честта и верността, там е и Отечеството”. Идеята на нацията е, че само своето е достойно за възхищение. Идеята на Империята пък е, че само достойното е свое.

* Авторът е известен философ и геополитик, член на Френската академия. Смята се за идеолог на „новата десница” в Европа

{rt}

Известният американски интелектуалец, историк и политолог от еврейски произход Пол Едуард Годфрид се смята за един от идеолозите на т.нар. „палеоконсерватизъм” в САЩ. Той е роден през 1941 и е професор в Колежа на Елизабеттаун, Пенсилвания, както и в Института „Лудвиг фон Мизес”. Близък приятел и идеен вдъхновител на редица известни политици и интелектуалци, сред които са Ричард Никсън, Патрик Бюкенън, Джон Лукач, Кристофър Лаш и Мъри Ротбард. В средите на американските консерватори и Републиканската партия, Готфрид се откроява като един от най-твърдите противници на „неоконсерватизма”, олицетворяван от доскорошния президент Буш-младши. Автор е на десетки книги, по-известни от които са: „Консервативното движение” (1988), „Карл Шмит: политика и теория” (1990), „Мултикултурализмът и Политиката на вината: към светска теокрация” (2001), „Странната смърт на марксизма: европейската левица през новото хилядолетие” (2005) и „Консерватизмът в Америка” (2009).

-          Проф. Готфрид, каква, според Вас, е ролята на либералните интелектуалци в съвременното западно общество?

-          Либерални интелектуалци удържаха победа и днес контролират почти всички сфери на обществения живот в западните общества. Впрочем, на тази тема са посветени и почти всичките ми книги. Нещо повече, последната от тях („Консерватизмът в Америка”) е изцяло посветена на анализа на пътя, изминат от западните интелектуалци в щурма им към властта.

Идеите на политическата коректност и мултикултурализма, лансирани и яростно отстоявани от либералните интелектуалци, доминират в повечето западни държави и, както самият аз съм убеден, постепенно разрушават западното общество. Заплахата, която представляват тези идеи, е по-страшна от сегашната икономическа криза, защото инициираните от тях процеси са необратими. Скоро на Запада ще се наложи да се сблъска лице в лице с ислямските фанатици и то не в Афганистан и Ирак, а в благополучните доскоро държави от Западна и Централна Европа и Северна Америка. Не знам, доколко тези тенденции в развитието на западната цивилизация се усещат в България, защото източноевропейските страни изостават в развитието си от своите „по-цивилизовани” партньори с доста години, затова населението им едва ли може да си представи мащабите на културната катастрофа, която е поразила днес Запада.

-          Доколко е в състояние един либерален интелектуалец да подкрепи твърдите действия на властта в собствената си страна, мотивирани от необходимостта да се гарантира националната и сигурност? Съществува ли въобще комуникация между онези, които подкрепят твърдата политика на държавата, и техните опоненти?

-          Мнозинството либерални интелектуалци не разбират особено проблемите на националната сигурност. Те симпатизират на мюсюлманите, защото ненавиждат обществото, основано на християнските ценности. За тях, мюсюлманите са хора, които могат да ни обогатят културно и да сложат край на християнската доминация, а тъкмо това желаят въпросните интелектуалци, като в по-голяма степен това се отнася за европейските, а не толкова за американските им представители. Известно изключение в това отношение е може би само неоконсервативното движение. Само че принадлежащите към него не са достатъчно последователни в своята позиция. От една страна, те фанатично защитават необходимостта да бъде подкрепен Израел в борбата му със световния „ислямски фашизъм”, а от друга – се обявяват за отваряне на границите на САЩ с централноамериканските държави.

Що се отнася до спора между „либералите” и т.нар. „държавници” относно политиката в сферата на националната сигурност, следва да отбележа, че въобще не се води полемика по нито един наистина сериозен въпрос. Мнозина у нас, в Америка критикуват Русия или Турция, че не могат да гарантират, в достатъчна степен, свободата на словото например. В същото време, дори в такава уж демократична държава, каквато претендират да са САЩ, никой не се осмелява да защитава публично гледна точка, различаваща се от официалната, по ключови въпроси, от чието решение зависи оцеляването на нацията. Нещо повече, в редица западноевропейски страни, отстояването на подобна гледна точка, може да те вкара в затвора. В Германия например, всяка проява на „политическа некоректност” официално се преследва от закона. В днешна Великобритания, смятана за родина на либерализма, интелектуалната свобода доста напомня онази в Съветския съюз, по времето на Сталин.

Що се отнася до свободата в САЩ, собствената ми съдба е пример, че такава липсва. Вече съм на 67 години, но все още преподавам в малък колеж. И въпреки че съм написал толкова много книги, именно защото се бунтувам срещу фалшивата политическа коректност, не мога да разчитам на работа в някой престижен американски университет. Затова ми се налага да чета лекции почти изключително в държави от Източна Европа, тъй като в Западна, рискувам да стана обект на съдебно преследване.

-          Може ли да се твърди, че на Запад съществува непредолима пропаст между либералните академични среди и политическите кръгове?

-          Съвременната западна интелигенция представлява своеобразен постбуржоазен феномен. Продължително време доминираща класа на Запад беше буржоазията, която обаче постепенно бе изместена от класата на мениджърите. Последната, в името на демокрацията, реализира редица социални програми, превръщайки се по този начин в защитник на етническите, религиозни и други малцинства, които дълго време се смятаха за аутсайдери в буржоазното общество. На свой ред, интелектуалните и университетските кръгове започнаха активно да лансират идеята, че такива групи, като етническите малцинства, хомосексуалистите, транссексуалните, а днес и мюсюлманите, са жертви на бялото християнско население. Това доведе до конструирането на своеобразна „култура на жертвата”, която продължава да се подкрепя от държавните структури, медиите, университетите и съдебната система. При това, списъкът на „жертвите” постоянно нараства, самите „жертви” се ползват с покровителството на държавата, а либералните интелектуалци се превърнаха в техни опекуни и защитници. Тоест, не може да се говори, че между тези интелектуалци и държавата съществува някаква непреодолима пропаст. Великолепен пример за това е т.нар. „неоконсерватизъм”. От една страна, неоконсерваторите дълго време определяха политическия живот в САЩ, а от друга – те са в центъра на американския културен живот. Нещо повече, именно те определят съдържанието му, тъй като към неоконсервативния лагер принадлежат не само много университетски преподаватели, но и водещи журналисти, които в идеологически план се сливат с академичните среди.

Нещо повече, мнозинството съвременни американски политици са възпитаници на елитните университети – Харвард, Йейл, Бъркли, където огромно влияние им е оказала либералната интелигенция. Всеки, който попадне в някой от елитните ни университети, или дори в централния университет на своя щат, неизбежно попада под това влияние, което след това допълнително се усилва от идеите, лансирани от големите американски медии, действащи в симбиозен синхрон с университетските либерали. Американските политици ужасно се страхуват от медиите и, ако последните се обявяват против расизма, сексизма, хомофобията и т.н., политиците автоматично и без да се замислят заемат същата позиция. Те никога не биха се осмелили да защитят някаква различна гледна точка.

Днес политическата коректност е проникнала във всяка клетка на политическата и бюрократична система на САЩ. В този смисъл не бих очаквал кой знае какво и от новата администрация на Обама. Тя няма да съумее да се справи с предизвикателствата пред националната сигурност, следва да отбележа обаче, че в западноевропейските държави ситуацията е още по-лоша. И всичко това е резултат от влиянието на либералните интелектуалци, което е изключително дълбоко и вече е формирало съвременната политическа култура на Запада. Лично аз например, често имам проблеми, защото в някои свои анализи и интервюта съм си позволил да дам висока оценка на руския премиер Владимир Путин. Смятам го за силен лидер, който решава въпросите на сигурността така, както преценява за нужно. В САЩ няма такива политици, затова си мисля, че ни чакат огромни проблеми в сферата на националната сигурност.

-          В същото време са налице все повече доказателство, че влиянието на видните леви интелектуалци (от типа на покойния Сартър) в западните общества непрекъснато спада. Съгласен ли сте с това?

-          Жан-Пол Сартър изпълняваше във Франция ролята на дразнител, която, поне според мен, е и основната функция на всеки интелектуалец. Френските леви интелектуалци съумяха да поставят под свой контрол доста медии, като например Le Monde, който навремето беше доста консервативен вестник, а сега поощрява проникването на мюсюлманите във властта. Не смятам, че влиянието на левите и либералните интелектуалци на Запад е спаднало, напротив, сигурен съм, че съвременните леви и либерални интелектуалци са много по-радикалн и опасни, от когато и да било преди. Илюзиите, че влиянието им спада се дължат на факта, че днес това влияние придобива по-общ и размит характер, отколкото в миналото.

-          И все пак, не смятате ли, че левите и либерални интелектуалци на Запад са склонни да преразгледат някои от предишните си идеи?

-          Интелектуалците много грижливо се отнасят към идеите си. В момента например работя върху една статия, посветена на известния американски историк Ерик Фонер. И той, и семейството му някога бяха сталинисти. Самият Фонер и днес открито защитава Сталин, представяйки критиците на съветския диктатор за фашисти и десни екстремисти. Въпреки тези си възгледи обаче, и благодарение именно на „политическата коректност”, той успя да направи блестяща кариера. Днес Фонер е на 66 и е сред най-високо платените съвременни историци, а освен това притежава практически всички правителствени награди, които би могъл да получи един американски историк. Всъщност, популярността му в значителна степен се дължи на факта, че представя Американската комунистическа партия като организация на смели реформатори, борещи се за правата на афроамериканците, като целта му е да накара американците да се срамуват заради потисничеството на чернокожите в миналото.

Въпреки че Фонер е социалист до мозъка на костите си, в САЩ той се ползва с поразително влияние, както сред демократите, така и сред републиканците. Така, неоконсерваторът Карл Роув го обяви за „любимия си историк”. Тоест, Фонер няма репутация на крайно ляв историк, напротив, смятат го за общ любимец, само защото достатъчно умело разиграва картата на мултикултурната политическа коректност. Той е типичен пример за интелектуалец, ползващ се с колосално влияние в САЩ и то в целия политически спектър, защото политическите групи, принадлежащи към противоположните полюси на този спектър, постепенно се сливат, превръщайки се в мултикултурни и политически коректни. Управляващите, също както и ляво либералните интелектуалци, смятат, че САЩ са длъжни да помагат на Третия свят, да отворят страната за потоците имигранти и да се извинят на цялото човечество за расисткото си минало.

Що се отнася за споменатия от вас спад на интереса към либерализма сред съвременните интелектуалци, проблемът тук е, че интелектуалците постоянно променят смисъла на самото понятие „либерализъм”. То отдавна е загубило постоянното си значение. Ако днес някой ме попита, дали съм либерал, ще му отговоря „да, аз съм либерал, само че подкрепям либералния модел, създаден през ХІХ век”. А той няма нищо общо с днешния либерализъм.

-          Не смятате ли, че острата критика на умерено-авторитарните режими от страна на левите интелектуалци, в началото на ХХ век, и участието им в борбата срещу тях, е довела до появата на още по-агресивни тирании, както в случая с Германия например? И дали, критикувайки съвременните „недемократични правителства”, днешните ляво либерални интелектуалци не допускат същите грешки?

-          Мисля че тук има малко недоразумение. Съвременните американски либерални интелектуалци не са основните критици на китайското или руското правителства. Те са най-критикувани от неоконсерваторите, именно те демонстрират агресивен национализъм и искат голяма война с Русия. Либералните интелектуалци, които подкрепиха Обама, стоят на съвършено различни позиции. В момента те са прекалено ангажирани с лансирането на нови социални програми в САЩ. Ако обаче президент на САЩ беше станал Джон Маккейн, може би вече щяхме да сме в сериозен конфликт с Москва. Така че агресивното поведение и яростната критика на умерено-авторитарните режими са характерни не само и не толкова за либералните интелектуалци, а за неоконсерваторите.

{rt}

На 11 март 2009, френският президент Никола Саркози обяви решението на страната си да се върне във военните структури на НАТО. Според него: „това ще бъде в интерес, както на Франция, така и на цяла Европа”. На свой ред, министърът на отбраната Ерве Морен уточни, че „Франция би искала да обнови трансатлантическото партньорство между САЩ и  укрепващата Европа”. Външният министър Бернар Кушнер пък сметна за необходимо да добави, че страната му, както и преди, „изцяло контролира собствената си съдба” и нейното участие във военните структури на пакта не застрашава свободния и избор.

Както е известно, при създаването на НАТО преди 60 години, именно Франция става основната опора на САЩ и техния апарат на „студената война” в континентална Европа, като щабът на Алианса се разполага в Париж. Нещата обаче се променят след завръщането в Елисейският дворец на някогашния ръководител на антигерманската Съпротива генерал Дьо Гол. Стремежът му (също както и по време на Втората световна война) към по-голяма независимост на Франция го кара да лансира прословутата идея за „Европа от Атлантика до Урал”, която, както се вижда днес, не е особено реалистична, но която по онова време има ясна антиамериканска и антиатлантическа насоченост. След като Франция става ядрена държава, тя напуска военната организация на НАТО (1 февруари 1966), а 29-те чуждестранни военни бази на територията на страната са закрити. Пак тогава генерал Дьо Гол започва сближаване със Съветския съюз и „отвързва” френския франк от долара, а през 1967, по време на поредната война в Близкия изток, отказва да се солидаризира изцяло с антиарабската позиция на САЩ. Малко по-късно (през 1969) Генералът напуска политиката и умира през 1970.

Но, макар че с течение на годините, много от идеите на Дьо Гол са изоставени от политическите му наследници, повече от четири десетилетия, Франция упорито отказваше да се върне във военните структури на НАТО. Както отбеляза през март 2009 в „Le Mond” бившия френски външен министър (през 1995-2002) Юбер Ведрин, „всички наследници на Дьо Гол, както десните, така и левите уважаваха това решение, оставащо си пробен камък на френската външна и отбранителна политика”.

Ревизионизмът на Саркози

Какво се промени във Франция и света, след като дори такава „свещена крава” на френската геополитика, като неучастието във военните структури на НАТО, беше поставена под въпрос. Причините се коренят най.вече в геополитическите трансформации, настъпили след края на глобалното противопоставяне между Изтока и Запада. От двуполюсен, светът се превърна, според част от анализоторите, в еднополюсен , а според друга част от тях – в многополюсен. При това положение демонстративното изтъкване на специфичния „френски път” започна да изглежда неуместно. След края на студената война, дистанцирането на Париж от НАТО, като военна структура на един от противопоставящите се „лагери”, загуби актуалността си. През 1966-1991, за Франция беше принципно важно да не изглежда „американска марионетка”. Днес обаче в това вече няма смисъл. Така, вместо върху демонстрацията на собствената независимост, акцентът беше поставен върху „евроатлантическата солидарност”. В същото време обаче, предшественикът на Саркози (и негов съпартиец) Жак Ширак принципно отстояваше предишната политика, т.е. онази чието начало бе поставено от Дьо Гол. Той рязко се обяви против американската интервенция в Ирак и доста често противопоставяше позицията на Париж на тази на Вашингтон. С идването на власт на Саркози обаче, основният вектор на френската геополитика промени посоката си. Новият президент обеща промени както във вътрешната политика, така и в международните отношения. Често обвиняван в проамерикански симпатии, Саркози не виждаше смисъл да продължи да държи страната си извън военната организация на НАТО, прокарвайки по този начин разграничителна линия между Франция и такива държави като Германия, Италия, Испания и Великобритания, които са тясно интегрирани в нея.

Затова и решението му да върне Франция във военните структури на НАТО едва ли беше изненада за някого. Далеч преди да стане държавен глава, през май 2007, той беше сред основните представители на „ревизионистичното” крило в голистките структури, наред с основния им реформатор Шарл Паскуа, а след това оглавяваше вътрешната (в рамките на десницата) опозиция на Жак Ширак и неговото протеже – смятания за „русофил” Доминик дьо Вилпен (министър-председател през 2005-2007). Навремето, в статията си „Европа на Никола Саркози”, анализаторът на Telos (един от френските „мозъчни центрове”) Алексис Далем характеризира сегашния президент така: „По отношение на Европа, Саркози се ръководи от стремежа да използва европейските проблеми за да изтъкне собствените си качества на политик, макар че тези проблеми всъщност не го интересуват особено. В общи линии той е склонен да следва британската визия за Европа и нейното движение към икономически либерализъм”. Разбира се, на фона на сегашната криза, френският президент демонстрира склонност значително да коригира либералните си възгледи и да признае ролята на държавата в икономиката, но в останалите отношения не се е променил особено. Той продължава да е убеден атлантист, скрит симпатизант на американските неоконсерватори, противник на иранския възход в Близкия изход, а да не забравяме и, че смята за свой идеен наставник световно известния философ Андре Глюксман – един от водачите на френската крайна левица по време на бунтовете през 1968, който през последните няколко години се изявява като пламенен защитник на правата на етническите малцинства и последователен русофоб. В същото време, Саркози непрекъснато демонстрира, че не е еднозначна личност и е способен да осъществява достатъчно сложни и ориентирани към по-далечното бъдеще политически ходове – нека споменем само инициативите му за „Средиземноморския съюз” и за оста „Варшава-Париж-Лондон”, или пък да си припомним проявената от него, заедно с германския канцлер Ангела Меркел,  подчертана сдържаност към идеята за приемане на Грузия и Украйна в НАТО и ЕС. Впрочем, тази сдържаност, освен всичко друго, отразява и отчетливите икономически противоречия между „старата” и „новата” Европа, във връзка с конкуренцията между работната сила в западната и източната половини на континента, особено на фона на текущата криза.

В момента, според проучванията на общественото мнение, 58% от французите (и 70% от младите хора) подкрепят връщането на страната във военната организация на НАТО. Междувременно, на 18 март, Националната асамблея утвърди това решение на президента Саркози. Мнозина известни политици обаче, както от левицата, така и от постголистката десница, макар и по различни причини, се обявиха против поредната „евроатлантическа” стъпка на френския държавен глава. Така, първият секретар на Социалистическата партия Мартина Обри смята, че е нямало „никакви сериозни причини вземането на това решение да стане толкова бързо, освен атлантизма, който президентът се опитва да превърне в държавна идеология”. На свой ред, бившият министър на отбраната от същата партия Пол Киле, определя решението на Саркози като „опасно”, тъй като „влизането в Обединеното командване на НАТО създава презумпция за подчиненост на френските въоръжени сили на пакта”. Друг бивш военен министър – сенаторът Жан-Пиер Шевенман (председател на Републиканското гражданско движение - MRC), квалифицира очакваното предоставяне на Франция на ръководни постове в Обединеното командване „утешителна награда, която трябва да компенсира очевидната ерозия на френската независимост”. „Всичко това е много опасно за Франция – смята Шевенман, според когото – не бива да допускаме да бъдем вкарани във войни, които не са наши”. На свой ред, бившият кандидат за президент, а днес лидер на Съюза за френска демокрация Франсоа Бейру, определя случилото се като „поражение за Франция и Европа”. Именно на Европа, защото тя се оказва в още по-голяма зависимост от неевропейски сили, „поставящи под въпрос” френската независимост. Според Бейру, този въпрос би могъл да се реши единствено чрез референдум, защото „изборът на Дьо Гол не може да бъде просто така предаден и захвърлен в калта”. Впрочем, редица френски анализатори смятат, че резултатите от подобен референдум биха се различавали значително от тези на предварителните сондажи на общественото мнение.

В същото време, привържениците на атлантическата ориентация на Франция вярват, че „свободният избор”, направен от президента Саркози, ще доведе до „укрепване позициите както на Франция, така и на Европа”. В подкрепа на тази теза, се посочва, че сред условията за завръщането на страната във военните структури на НАТО е назначаването на френски представител на един от двата най-важни военни поста в Алианса – командващ Стратегическото командване на НАТО по трансформацията (отговарящо за доктрината на пакта) в Норфолк, щата Вирджиния. За целта обаче, Франция трябва да си гарантира съгласието на останалите 27 членки на Алианса. Впрочем, според Le Mond, Париж и Вашингтон вече са се споразумели, че френски генерали ще поемат командването на Стратегическото командване в Норфолк и Постоянния щаб на Обединените въоръжени сили на пакта в Лисабон. Твърди се също, че в мирно време френските войски няма да се подчиняват на Обединеното командване, а ядрените сили на Франция ще запазят самостоятелността си. Макар че, какво точно прави една армия в мирно време едва ли е от особено значение.

Една по-силна НАТО

Повечето военни експерти посочват, че решението на Саркози сериозно е увеличило възможностите на НАТО. Разбира се, ядрената мощ на Франция не е в състояние да увеличи тази на пакта до степен, че да бъде нарушен баланса с ядрената мощ на Русия например, но имайки предвид съкращенията в морските и въздушните ядрени сили на Москва, делът на френските ядрени сили в общия потенциал на НАТО може да се окаже съществен. Днес Франция е четвъртата ядрена държава в света, по размера на ядрената си мощ (шест атомни подводници с 80 ядрени бойни глави, 45 самолети „Мираж”, способни да носят ядрено оръжие, 18 шахти с пускови установки, както и ядрени ракети със среден радиус на действие – до 6000 км, които още са в процес на разработка).

Освен това, в резултат от завръщането на Франция, значително укрепва военната инфраструктура на НАТО в Европа. Досега, заради географското си положение, тази страна, в известен смисъл „разкъсваше” блока, отделяйки Пиренейския полуостров (Испания и Португалия), а на практика и Италия, от основните държави-участнички.  Сега Северноатлантическият алианс вече ще разполага с непрекъсната територия от Естония до Португалия, да не говорим, че укрепва и конвенционалната му военна мощ (за ядрената вече споменах по-горе), защото френската армия заслужено се смята за една от най-силните в света, а военната индустрия на страната притежава уникални технологии.

Тук е мястото да отбележим, че след 1991, НАТО премина през много сериозна трансформация. Ако дотогава, в продължение на над 40 години, пактът нито веднъж не бе участвал във военни действия, след разпадането на Съветската империя (колкото и парадоксално да изглежда), той навлезе в период на реални военни операции. Първа беше операцията в бивша Югославия, която започна през 1993. В нейните рамки, през 1995, частите на НАТО осъществиха първата в историята си масирана военна кампания (срещу босненските сърби). През 1999 пък беше осъществена кампанията „Съюзна сила”, в чиито рамки сръбската армия беше принудена да напусне Косово, след продължилите 11 седмици бомбардировки над сръбските градове. В момента НАТО оглавява съюзническата коалиция в Афганистан, воюваща с Движението Талибан. Така, НАТО излезе далеч извън рамките на региона, за чиято сигурност би следвало да отговаря, поне ако се съди по названието и.

Друга важна последица от края на студената война стана разширяването на броя на участниците в Алианса. Към него се присъединиха още 12 държави (последните две – Албания и Хърватия – през април 2009), а желание за това демонстрират Македония, Украйна, Грузия и др.

Днес НАТО разполага с огромен потенциал. Делът на военните разходи на страните-членки е 70% от всички разходи за тази цел в света. В редовете на пакта са три ядрени държави. Решенията, които се вземат в НАТО, отдавна не засягат само неговите членове. Промениха се и задачите на Алианса. Навремето, първият генерален секретар на НАТО – британският лорд Исмей определя целта на организацията така: „да държи руснаците „вън”, американците „вътре”, а германците „долу””. Днес задачите на блока са по-малко ясни, като сред тях е гарантиране сигурността на страните-членки в глобален аспект, тъй като основните заплахи за спокойствието на европейците, американците и канадците се генерират далеч извън пределите на Северния Атлантик. От една страна, НАТО действително се опитва да играе ролята на „световен полицай”, в същото време пактът се стреми да изземе и част от функциите на ООН, тъй като членките на Световната организация често се оказват неспособни да вземат съгласувани решения (още по-малко пък да ги реализират на практика), докато Алиансът е в състояние оперативно да изпраща военни части във всяка точка на света. Така, когато през 1999 ООН блокира за пореден път и не пожела да санкционира войната срещу Сърбия заради случващото се в Косово, инициативата за военните действия срещу Белград беше поета от НАТО.

През следващите години, ролята и значението на НАТО ще продължат да нарастват. Барак Обама вече призова европейските си съюзници да изпратят допълнителни военни контингенти в Афганистан. Продължават сложните дипломатически игри около кандидатурите на Македония, Украйна и Грузия за членство в Алианса. В същото време, по-нататъшното разширяване на НАТО на изток, може да ангажира пакта в нови конфликти, далеч от Европа. Така, войната с тероризма изисква изпращането на бойни кораби и самолети край бреговете на Сомалия и в други части на Индийския океан. Снабдяването на корпуса в Афганистан пък изисква логистично обезпечаване в Централна Азия. Тоест, присъствието на НАТО на планетата продължава да се разширява. И онези, които в началото на 90-те години предполагаха, че ерата на големите военни съюзи е свършила, най-вероятно са бъркали. В този смисъл, завръщането на Франция във военните структури на НАТО има знаков характер.

Русия, Близкия изток и Латинска Америка в новата френска геополитика

Големите държави извън НАТО се отнасят по различен начин към дейността на пакта, като засега най-отрицателно е отношението (особено към разширяването му на Изток) на Русия. Във връзка с прокламираната от САЩ и НАТО необходимост от „презареждане” на отношенията на евроатлантическата общност с Москва (чието основно съдържание е започването на нов процес на ядрено разоръжаване, в който обаче не е включена китайската ядрена мощ, пряко засягаща най-вече руската сигурност), в руската политическа класа днес съществуват две основни течения – на „евроскептиците” (които не са много) и на „еврооптимистите” (които преобладават). Сред последните е дори постоянният представител на Русия в НАТО Дмитрий Рогозин (известен в миналото с яростните си антинатовски изказвания), според когото завръщането на Франция във военните структури на пакта има по-скоро символично значение и не бива да се възприема като сериозна промяна в нейния геополитически курс. Според него, Париж никога не е изтеглял напълно своите офицери от щаба и военното командване на НАТО, както и, че „дори и без да е член на военната организация, Франция активно участваше във всички военни действия на Алианса. Завръщането и във военните структури означава, че тази страна или ще подчини политиката си на атлантическата солидарност, т.е. на Вашингтон, или пък ще пречи за реализацията на онези решения на пакта, които противоречат на интересите на френските съюзници и, в частност, на Русия”.

Тук обаче възниква въпросът, дали Франция и Русия действително са съюзници. Всъщност, дори по времето на Дьо Гол, Париж и Москва са по-скоро „полусъюзници”. На първо място, защото френският политически, военен и културен елит винаги е бил силно раздвоен по този въпрос. На второ място, защото от геополитическа гледна точка, за Русия е важна не толкова самата Франция, колкото френско-германската ос, в качеството и на самостоятелен геополитически субект (което, впрочем, е също толкова важно и за французите и германците). Тук е мястото да припомня, че дори и прословутият голистки проект за „Европа от Атлантика до Урал” има доста двусмислен характер, тъй като (извън контекста на 60-те, когато е лансиран от френския президент), той на практика оставя извън своите рамки азиатската част на Русия, което пък означава (вече в съвременния контекст), че тя може да се окаже в китайската или дори американската сфери на влияние. Неслучайно, пак през 60-те, френският геополитик Жан Тириар лансира алтернативния си проект за „европейска империя от Дъблин до Владивосток”, подчертавайки, че Русия не е просто част от Европа, а „сърцевина” на евразийския суперконтинент, чиито „западен край” (макар и много важен) е самата Европа.

В този смисъл, тезите на „еврооптимистите” (както европейските, така и руските) по отношение на новата геополитика на Никола Саркози, не звучат много убедително. Юбер Ведрин например, твърди, че всички приказки за „европеизацията на НАТО” не заслужават доверие. Според него, става дума по-скоро за „поправянето” на това, което от гледната точка на атлантизма и на Вашингтон, представлява „аномалия в центъра на Европа” – независимата военна мощ на Франция.

„Ревизията” на голизма, която осъществява Саркози, е и в това, че той използва изначално присъщата на доктрината на Дьо Гол двойнственост, задълбочавайки я до степен, при която фундаменталните идеи на Генерала се трансформират в своята противоположност. Френското завръщане в НАТО е добра илюстрация на това. „Франция иска да гради партньорски отношения с Русия, ако и тя го иска, и е готова да обсъжда с нея сигурността на континента” – пояснява френският президент, във връзка със своето решение. „Ще продължаваме конкретния диалог, в съответствие с нашите интереси – продължава той, уточнявайки при това, че – Франция води диалог с Русия, Сирия, Либия, Иран, Венецуела и Куба”, като определя всички тези държави като принадлежащи към потенциален „антиглобалистки” или дори „антикапиталистически” блок. Ако оставим настрана необяснимото причисляване на Москва към „антикапиталистическите сили”, акцентирането върху сътрудничеството именно с тази група държави има определен икономически смисъл за Франция. Тук е мястото да припомня и, че тази държава никога не е била сред страните, чиито ръководство е превърнало крайния пазарен либерализъм в култ (макар че Саркози беше един от първите високопоставени френски политици, публично обявил привързаността си към либерализма).

Но, въпреки че и по време на „ерата Саркози” Франция ще продължи да изгражда външната си политика, отчитайки най-вече собствените си интереси, а не само изискванията на атлантическата солидарност, тя вероятно ще демонстрира нарастващ скептицизъм към възможностите за формиране на наистина самостоятелно европейско „голямо пространство” и особено към перспективите това да стане в партньорство с Русия. В тази връзки си струва да си припомним миналогодишния скандал, предизвикан от изтекла в медиите информация за съдържанието на подготвяния проект за нова военна доктрина на Франция. В този документ, чието приемане е изключителен прерогатив на президента, Русия се квалифицира като „потенциален противник” като не се изключва възможността на френската армия да се наложи да води бойни действия на територията на бившите съветски републики или дори на самата Русия. Според един от водачите на управляващата партия Пиер Льолуш (бивш председател на Парламентарната асамблея на НАТО), това би могло да се случи „ако Москва продължи да демонстрира нарастващи претенции в Южен Кавказ”.

Разбира се, на практика, едва ли ще се стигне чак дотам. И все пак, самото обсъждане на подобна възможност е достатъчно показателно за посоката, в която се развива трансформацията на френската геополитика в „ерата Саркози”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Арх. Христо Генчев, София, мислена в пространството и отвъд времето,

304 стр., ArchLIBRI, С., 2009

Когато за първи път преклоних глава пред президаната врата на храма „Рождество Христово” във Витлеем бях впечатлен от факта, че високо на стената, вляво от олтара и пещерата, бе изписано името на Сердика. Базиликата е издигната през ХІ-ти век от кръстоносците. При строежа те наели местни майстори, които пазели византийската църковна традиция. Така сред градовете на големите църковни събори, които са важни за  християнството, майсторите счели за необходимо до Никея да добавят и старото име на  днешна София. Сцената със самия събор отдавна е изличена от времето, но името на Сердика е оцеляло. В такъв момент не може да не си дадеш сметка за значимото място, което е заемал нашият град в паметта на античността.

Под Витлеем е Йерусалим. Година след като евреите превземат стария град, през 1968, те събарят разделителната стена между юдейската и арабската част. Под руините на стобора разкриват ромейска улица. Днес всеки поклоник и жител в свещенния град може да се разходи по древния плочник, между основите и стените на византийския град. В сегашна София обаче едва ли ще се разходим по старинна улица. Под ларгото само частично е изложена Източната порта на Сердика. Най-лошото е, че всичко, което все още е оцеляло под пластовете на времето, като че ли е обречено на нерадостна съдба. Например, само през тази зима на няколко метра от Национален институт за паметници на културата – НИПК, на ъгъла на бул. „Дондуков” и ул. „Бенковска”, сръчен предприемач вместо да се впуска в приключението и харчовете на колегата си от хотел „Арена”, реши да  си спести копаенето на основи. За да избегне археологията, строителят заби сонди в терена. Така бетонът от пилоните най-безжалостно бе инжектиран в старините, за да ги погребе навеки. Дали същата участ не очаква и институтите на БАН по ул. „Московска”? Софийската мълва твърди, че се готвят заменки, в които старите сгради също ще попаднат в ръцете на строителните босове.

В опит за спасяването на античното софийско наследство, архитект Христо Генчев участва в конкурса за развитието на Западното направление на централната градска част. По този повод, като истински професионалист, той събира всички антични, средновековни и модерни източници за историята на нашата столица. Това му позволява по-късно да систематизира и обобщи своята блестяща монография - „София мислена в пространството и отвъд времето”. Читателите на сп. „Геополитика” имаха възможност първи да прочетат повечето от тезите на архитект Генчев, както и да се запознаят с пленяващите скици на възможните възстановки за вписване на миналото към съвремеността. Но това не означава, че не трябва да се препрочете цялата книга, която е много по-завършено издание от първоначалната публикация. Нова за читателя ще е и първата глава, посветена на „Началото и преселението”. Като историк, смея да коментирам, че хипотезите на автора са доста спорни, но си заслужават да бъдат огласени, още повече, че са интересно и аргументирано поднесени. Праисторията, тоест миналото, преди най-старите писмени извори е отворена тема и всеки има право да проведе свое изследване (нали самата дума хистория означава – изследване, издирване) и да постави своите логични въпроси. При това авторът съвсем коректно използва напълно заклеймения от официалната историография извор „Веда Словена”. Защото, каквито и грехове да се приписват на набедения Стефан Веркович, не може да се отрече, че градивата (тухлите) на  „Веда Словена” са във фолклора, а като носител на митологеми той трябва да бъде използван.

Като архитект, Христо Генчев успешно използва интердисциплинарен подход към монографията за Софийското минало. Той прави много точна оценка на геополитическото значение на София, като „предел” и най-висока кръстопътна точка на Балканите по пътя на via militaris. Точно този факт обрича Софийското поле на историческа жизненост.

Една от най-вълнуващата възстановки в монографията  е разказът за основаването на „тракийския” град. Авторът използва етруската митична строителна традиция, за да открие свещенната точка където „авгурът” – свещенослужителят, е стоял при церемонията за основаването на селището. И тази точка вещо е посочена от архитект Генчев, като всеки може дори и днес да я види и почете. При използването на аналогията с етруските има само един проблем и той се нарича – серди (сарди). Авторът твърде смело прехвърля етруската градостроителна традиция върху траките, а засвидетелстване на подобно сходство няма нито в изворите, нито в археологията. Самият Христо Генчев, на страница 95, ерудирано показва, че съществуват много анатолийски и средиземноморски податки относно сардите, които също не подкрепят авторовата хипотеза в частта за уеднаквяването между траки и етруски. Фактите от пъзела могат отново да се наредят по местата си ако приемем, че сардите не са тракийско племе. Те са по-скоро реликва, подобна на етруските, която се появява след голямото преселение, породено от края на Троянската война. А податки за това допускане има и са коментирани от редица автори, включително и от такъв незаслужено пренебрегван ерудит като Гаврил Кръстевич (1). Разбира се това не означава, че сардите не са контактували с околните тракийски племена. Но редица факти показват, че траките са носители на своя различна традиция, дошла от Северното Причерноморие, която е много по-близка до германските и скандинавските племена. Въпрос на друга дискусия е обаче, как се променя тракийската традиция, когато се среща с елинската и последвалата я ромейска колонизация.

Това не пречи на архитект Генчев да развие своята блестяща теза за сблъсъка на заварената сердикийска градоструйствена традиция с практицизма на ромейската модерност. Този сблъсък поражда сложна симбиоза между стария град и новия римски каструм, който се опитва да се впише в завареното градоустройство. Авторът не споменава пряко, но от написаното се подразбира, че на практика успоредно съществуват един „горен град” на властта и на управляващите и „долен град” на обичайното сердикийско битие. „Горният град” виждаме като възстановка на арх. Сава Бобчев. За съжаление, знаем твърде малко за по-стария „долен град” и за неговите реални размери. Когато четях статиите на архитект Генчев в сп. „Геополитика” с удоволствие обходих повечето от римските репери, разкрити от него в София. Дори направих експеримент. С крачки премерих разстоянието от източната до западната порта на крепостта Хисаря и се оказа, че тя е поне два пъти по голяма от условно премереното с крачки разстояние от източната до западната порта на Сердика. При това, в римската епоха, Хисаря е бил също така град с бани, подобен на Сердика, но като статут, население и гарнизон, със сигурност е бил по-малък. Всичко това ме убеждава, че трябва да се търси допълнителна възстановка за антична Сердика, която да допълва тази на арх. Бобчев и изследването на арх. Генчев в тази насока е една голяма стъпка.

Любопитна и заслужаваща похвала е работата по възстановката на Порта Сакра, както архитект Генчев определя разрушената в края на ХІХ век бойница от средновековния Средец. С вещина и упоритост авторът е събрал и съпоставил най-старите фотографски и художествени изображения с най-старите и съвременните планировъчни документи за да реставрира образа на миналото.

Романтично пленителна е също идеята за Genius Loci. Всеядното християнство заимства от езичеството идеята за местните духове покровители. Затова се вярва, че подобно на човека всеки храм си има своя ангел хранител. Този храмовник остава да обитава мястото на църквата, каквото и да се случи с нея, дори тя да бъде разрушена. Архитект Генчев решава да улови и да ни разкрие невидимото с просто око. Той ни въвежда в своето съкровено усещане за сердикийския дух, който бди през вековете и над днешна София. Когато четях тази глава от книгата веднага си представих оцелелите лица на ангелите от ротондата „Св. Георги”.  Колко безкрайно милостив към нас е Бог, след като дори ни е запазил едно от знаковите изображения на сердикийско-софийския Genius Loci.

В този кратък опит за рецензия не може да не се спомене и чудесното полиграфично оформяне на монографията. Богатият справочен и илюстративен материал е поднесен прагматично в лявата страна на книгата, докато повествуванието е изцяло в дясно, което я прави изключително удобна за четене и работа.

Най-тъжното е, че когато разгръщаме монографията „София мислена в пространството и отвъд времето” не може да не си зададем въпроса, какво ще кажат поколенията подир нас, за това което направихме със София след 1989? Едва ли ще ни простят пренебрежителното, да не кажем престъпното, отношение към централната градска част и старинното наследство. Но колкото да тъпчем, разрушаваме и бетониране Сердика завинаги е вградена в тъканта на София. Затова самият архитект Генчев ни утешава с играта на думи, че - „Всички се боят от времето, но времето се бои от града”. Със сигурност книгата на арх. Христо Генчев е свидетелство, че голяма част от нас също обича своя град и милее за София, че разбира и усеща нейния дух, дори и когато не ни стигат силите, да я направим по-хармонична и по-човечна. Но сега, утре и завинаги Genius Loci ще дава сили на българите, че дори много неща да са безвъзвратно изгубени, битката с времето все още е в разгара си и нашият град има какво да спечели.

Бележки:

1. Възможно е сардите да са най-северното племе на пеонците, които, според Херодот (V, 12 и 13), са потомци на тевкрите - колонисти по реките Струма и Искър. Любопитното е, че самата сцена, описана от бащата на историята, се развива в околностите на лидийската Сарди в Анатолия. Пак според Херодот, преди идването на траките, тевкрите и мизите са колонизирали целия Балкански полуостров. Тевкрите са най-старото население на Троя, а нали етруските също свързват своето начало с бягството на Еней от Троя. Има една легенда, която често се приписва за тракийските жени. Според нея, тракийките били толкова трудолюбиви, че като ходели да поят конете на реката с едната ръка държали животното, с другата предели на хурка, а на главата си носели съд с вода от реката. Всъщност, според Херодот, това предание е свързано с пеонските жени и персийският цар Дарий бил дотолкова впечатлен от тяхната сръчност, че заповядал да преселят трудолюбивите и сръчни пеонци в Азия.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

България{jcomments off}

М. Деведжиев, Още веднъж за българския участък на Коридор 9

В. Чуков, Как ни виждат те: салафитският виртуален поглед към България

А. Петрунов, Неясното бъдеще на НАТО и някои изводи за България

Светът

Н. Стоянов, Голямата игра в Арктика

В. Рябцев, Евразийското Междуморие

Д. Чушков, Глобалната криза и новите измерения на “Голямата игра” в Централна Азия

А. Епщайн, Израелско-палестинският “гордиев възел”

Б. Димитров, Мястото на арабските държави в глобалната геополитика

А. Байчев, Тайванският въпрос в контекста на морското противопоставяне между Китай и САЩ

Фокус: САЩ и другите

И. Мурадян, Черноморският регион и Южен Кавказ в стратегията на САЩ

Д. Фридмън, Американската стратегия в Афганистан

А. Попов, Близкоизточната политика на президента Обама

Н. Травкина, Краят на “старата Америка”: демографската ситуация в САЩ

Фокус: Русия между Европа и Евразия

В. Кръстев, Географските параметри на руския геополитически потенциал

Л. Карачоло, Еврорусия – нашето бъдеще?

А. Малер, Русия, като Евразия

Геостратегия

Ш. М. Сайфудин, Анатомия на стратегическия руско-китайски съюз

П. Златинов, Огненият дъх на дракона: китайската ядрена доктрина

Геоикономика

Т. Грациани, Геополитическите измерения на глобалната криза

Идеи

А. Дьо Беноа, Имперската идея и бъдещето на обединена Европа

Класици на геополитиката

К. Хаусхофер, Границите на германския народ и държава

Книги

И. Иванов, Христо Генчев и духът на София – Genius Loki

Интервю

Професор Пол Годфрид за “постбуржоазния феномен”

{rt}

Дали латиноамериканското пространство ще бъде консолидирано, ако това ще доведе до трансформиране на установения световен ред? Това е въпросът, на който ще се опитам да отговоря в тази статия. От първите дни на американската независимост до днес, за анализите на тази тема са изразходвани тонове мастило. Представители както на левите, така и на десните политически сили спорят, както за възможността да се формира ново геополитическо образувание, така и за целесъобразността на подобни опити. Сред големите фигури, допринесли за задълбочаването на тази дискусия особено място заема аржентинкия писател и философ Хорхе Луис Борхес (1899-1986).

Сегашното състояние на Южна Америка

Общо за всички гледни точки е признанието на плачевното състояние, в което се намира днес Южна Америка, представляваща огромен континент с площ от 18 млн. кв. км, докато общата площ на Китай и Индия е 12,9 млн. кв. км, а тази на Европа е 10 млн. кв км. Ако пък сравним, относително неголямата площ на Никарагуа с нените 130 хил. кв. км и население от 5,5 млн. души, с Бангладеш, чиято площ е 144 хил. км, а населението и цели 150 млн. души, и вземем под внимание факта, че на територията на Никарагуа има две езера с питейна вода, чиято площ е, съответно, 8 хиляди и хиляда кв. км, или пък сравнявайки Амазонска с безплодното Тибетско плато, ще видим че всички предимства на южноамериканското „голямо пространство” са налице.

На територията на Бразилия може да се побере практически цялата Европа. Италия пък би се побрала изцяло само в аржентинската провинция Буенос Айрес, а да не забравяме, че Аржентина има още 23 други провинции. Бразилия е на пето място в света по площ, а Аржентина – на осмо. Сравненията започват да изглеждат неуместни, особено отчитайки, че Южна Америка разполага с 50 хил. км речни плавателни пътища, с нейните три основни реки – Ориноко, Амазонка и Ла Плата, свързани помежду си така, че ако един кораб с вместимост 1200 тона тръгне от Буенос Айрес, може да стигне до венецуелското пристанище Гуайра, плувайки по реките Ла Плата, Парана, Парагвай, Гуапоре, Маморе, Мадейра, Амазонка, Негро, Касикаре и Ориноко. При цялата си мощ, Европа разполага със само 22 хил. км водни пътища, от които 16 хил. са на територията на Франция и Германия, по които се движат до 40% от всички средства на водния транспорт.

За Латинска Америка, като за културен „ойкумен”, ежедневно се публикуват стотици статии и пътеписи, почти нищо обаче не се казва за възможността тя да се превърне в автономно геополитическо пространство. А и това, което се публикува на тази тема, обикновено се изкривява или пък се интерпретира погрешно. Основната мисия на Испания и нейният най-голям успех е откриването, покоряването и колонизирането на света, в който днес живеем ние, съвременните латиноамериканци, а пък най-големия и провал, поне според трудовете на нейните противници, се оказва неспособността и да преобразува единния континент в политическа реалност. Редовните срещи на лидерите на латиноамериканските държави са по-скоро свидетелство за съществуващата културна общност (и тъкмо поради това англосаксонският свят гледа толкова снизходително на тях), отколкото опити за консолидиране на континенталното пространство в могъщо геополитическо образувание.

Съобразявайки се с „политическия реализъм”, ще се огранича само с територията на Южна Америка, защото Мексико, както и цялата Централна Америка, с изключение на Куба, вече са въвлечени в глобалния геополитически проект на Съединените щати.

В началото на Третото хилядолетие, в разположението на силите в Латинска Америка все още са налице определени дисбаланси:

- националните държави губят своята мощ;

- политическите елити, хората, отговорни за социалната политика, както и културните и религиозните кръгове, не демонстрират почти никаква настойчивост за постигане на целите си;

- в рамките на съществуващия икономически модел, националното мнозинство се намира в изолация;

- от 380-милионното население на континента, 40% са бедните, много бедните и просяците;

- само 10% от населението (т.е. около 38 млн. души) могат да се похвалят с постоянна покупателно способност.

Би трябвало да сме наясно, още колко време в Латинска Америка може да се запази подобно положение, лишено от легитимна основа, при което юздите на управлението са в ръцете на ангажираната олигархия, действаща в зависимост единствено от собствените си интереси. Както и докога, елитът ще се придържа към икономически модел, обричащ на глад немалки слоеве от населението, или пък дали латиноамериканските народи още дълго ще търпят подобна несправедливост?

Всички тези въпроси, както и много други, ще си останат без отговор, ако на континента не се формира независимо и суверенно наддържавно образувание, което да осъществява противоположна на сегашната политика. Впрочем, и от гледната точка на международната стратегия, Южна Америка трябва да предложи друг модел на развитие, в сравнение с този, който се опитват да и натрапят.

Но нека преминем към същността на въпроса.

Испанската стратегия

След откриването на Америка от Колумб, на континента навлизат испанските завоеватели, които, при колонизацията на новопридобитите територии, се придържат към двойна стратегия, която включва:

- Стратегията за доминация в региона, заимствана от онази на древните инки. Под контрол се поставят съществуващите пътища, изградени от инките, и водещи към столицата Куско. Не се проектират нови пътни артерии, като испанците се придържат към вече установената от инките стратегия на доминиране над останалите региони и народи на Южна Америка.

- Стратегия за доминация с използване на водните артерии. Испанците използват големите реки Парана, Ла Плата, Парагвай, Уругвай, Ориноко, Амазонка и атлантическото крайбрежие. Към тази стратегия се ориентират и португалците, както и йезуитите, при колонизирането на големите гористи и крайбрежни пространства.

Тези два стратегически подхода са своеобразен предвестник на стратегията, която днес се олицетворява от Андския пакт и Общия южноамерикански пазар (Меркосур). В историографски план, темата заслужава подробен анализ, но обемът на настоящата статия не позволява да го направя.

Стратегията на Новото време

Исторически погледнато, от времето на войните за независимост, стратегията на латиноамериканските държави се разработва, отчитайки силовите линии, по които и Бразилия, и Аржентина опитват да си осигурят достъп до двата океана (Атлантическия и Тихия). От 1816 до 1825, Аржентина наистина разполага с такъв достъп, но заради действията на първия президент на тази страна Бернардино Ривадавия (1826-1827), намиращ се под силното британско влияние, както и със съдействието на нетовия военен министър генерал Карлос Мария де Алвеар, който е убеден англофил по рождение и образование и се придържа към откровено антиболивариански възгледи, страната бива лишена от този си статут.

Получаването на достъп до двата океана, с какъвто разполагат САЩ, е основната причина за съществуването на силовите линии. Така, геополитиката на Бразилия има два основни вектора, насочени към Сантяго и Богота. Основният геополитически вектор на Аржентина пък е насочен към Лима и оттам – към Каракас, пресичайки бразилския вектор. На свой ред, основният чилийски вектор, насочен към Кито и оттам – към Сан Хосе, пресича и бразилския, и аржентинския вектори.

Парагвай и Уругвай не са сред основните играчи в тази „Голяма игра”, защото развитието им винаги е зависело от бразилско-аржентинските противоречия. Подобна позиция може да изглежда морално неприемлива, но, както е добре известно, участниците в реалната политика не се ръководят от моралните категории „добро” и „зло”, а изграждат взаимоотношенията си, на основата на категориите „приятел” и „враг”. Така, след поражението си във войната за излаз на Тихия океан, Боливия изцяло зависи от достъпа си до морските простори през територията на Аржентина (през Бермехо, на Атлантическия океан) и Перу (тихоокеанското пристанище Ило). Още през 1852, аржентинският дипломат Хуан Батиста Алберди определя Боливия като „парадоксална държава”, чиято появата става възможна само със съдействието на Аржентина. От друга страна, Перу поддържа тесни приятелски връзки с Аржентина през цялата си история (нека си припомним, че аржентинският генерал Сан Хосе се сражава за перуанската независимост), но не разполага с политическа тежест в региона. За Еквадор пък би могло да се каже, че тази страна непрекъснато се намира в процес на трансформации, което се отнася и до връзките и с Чили. Накрая, Колумбия, която има излаз и на двата океана, след убийството, през 1948, на популярния местен политически лидер Елиезер Гайтан, се оказва разделена на две: от едната страна са либералите и консерваторите, контролиращи вече над шейсет години държавната власт, а от другата – партиите, ползващи се с популярност сред масите, но изтласкани от властта. Както е известно, в тази страна вече над половин век действат партизаните от марксистката групировка FARС, а самата Колумбия се е превърнала в своеобразно подобие на митичния Кронос, който изяждал собствените си деца. Страната държи печалния рекорд по брой на политическите убийства, както и по убийствата, като цяло. Липсата на сигурност, както и съществуването вътре в държавата (въпреки отчаяните опити на президента Алваро Урибе да игнорира този факт) на териториална база, от която наркогрупировките продължават да водят партизанската си война, правят Колумбия подходящ пример за привържениците на теорията за „пропадналите държави”, използван навремето от Комисията на САЩ за национална сигурност (създадена от Конгреса и известна под името Комисията Харт-Рудман) като повод за въоръжена намеса в тази страна.

Измежду всички латиноамерикански държави, само Венецуела съумя да си извоюва известна свобода на действие, благодарение на запасите си от петрол, но в крайна сметка влезе в остър конфликт с основния си клиент – Съединените щати, тъй като социалдемократическото или социалхристианското крила на местния политически елит, през последния половин век, се грижеха повече за интересите на транснационалните корпорации, отколкото за тези на собствения си народ. Този елит почти напълно игнорира факта, че Венецуела представлява „геополитически мост” между Карибите, Амазонка и Андите и разполага с изключителни геополитически предимства. Защото истината е, че на север Венецуела не граничи с Карибско море, както ни учат в училище. На север тя граничи с Доминиканската република, със САЩ (и асоциираната с тях територия на Пуерто Рико), а също с Холандия и Франция, чрез техните отвъдморски територии. Тоест, страната действително притежава ключово геополитическо положение. Тя разполага с част от огромния басейн на Амазонка, чиято площ е 7 млн. кв. км (имам предвид площта на целия басейн), чрез който стига не само до селвата, но и до други големи реки. Така например, Ориноко и Амазонка образуват гигантска водна артерия, която едновременно е и основната водна артерия на целия южноамерикански континент, и едно от най-големите богатства на планетата - огромни запаси от вода, невероятно богата флора и фауна, както и редица жизненоважни ресурси (вж. доклада на Уго Чавес „Стратегическа визия за положението на Венецуела”, изнесен на Конференцията на Дипломатическата академия в Мадрид, 16.05.2002).

Както вече споменах, политиката на Парагвай и Уругвай зависи от отношенията между Бразилия и Аржентина. Чили пък не влиза в сметките, защото, използвайки езика на реалната политика, „арауканската република” традиционно разграничава съдбата си от тази другите държави от Латинска Америка и няма никакви причини да се надяваме, че тази отшелническа позиция ще претърпи някакви съществени промени в обозримо бъдеще.

Останалите две държави, разположени на територията на Южна Америка, макар и формално да се смятат за независими, всъщност повече наподобяват европейски колониални фактории, особено що се отнася до Суринам. На свой ред Гайана (както е известно, Венецуела претендира за значителна част от нейната територия) е населена с 800 хиляди парии, докарани тук от британците от всички възможни кътчета на земното кълбо (индуси, китайци, монголци, африканци). Подобно „вавилонско стълпотворение” поставя под въпрос дори нормалното ежедневно общуване между гражданите на тази квазидържава, неслучайно от театралното си създаване, през 1966, насам, тя се развива като своеобразна кооперация управлявана от твърда диктатура. Накрая, остава Френска Гвиана, като последен призрак на европейския колониализъм, упорито съпротивляващ се на времето.

Изброените по-горе три „политически недоразумения” не участват, и никога няма да участват в политическия и социалния живот на континента (впрочем, така мислят на само южноамериканците, но и жителите на Карибите) докато не престанат да бъдат марионетки в ръцете на холандци, британци и французи.

Идеята за „стратегическия ромб”

Тук предлагам нова стратегия за Южна Америка, базираща се т.нар. „теория за стратегическия ромб” и целяща частичната замяна на досегашните геополитически вектори на напрежение. Тя е съобразена с принципите на реалната политика и взема предвид избора на Мексико в полза на ALСA и съгласуването на действията му с тези на останалите държави от Централна Америка и Карибския басейн (с изключение на Куба), намиращи се под влиянието на САЩ.

За начало, следва да се откажем от универсалния и абстрактен „латиноамериканизъм”, който е много приятен за слуха, но се оказва съвършено неефективен при формулирането на нова политика за целия латиноамерикански континент. Да се говори днес за единна Латинска Америка, означава не просто да се прави концептуална грешка (защото подобно нещо просто не съществува), но и да се демонстрира пълна липса на геополитически усет. Тоест, става дума за опасна самозаблуда и откъсване от реалността. Терминът „латиноамериканизъм” е още по-универсален от понятието за „човечество”, което, ако използваме думите на Киркегор, „няма нито ръце, нито крака”. Или както казва Прудон: „щом чуя, че ми говорят за „човечеството”, веднага ми става ясно, че искат да ме излъжат”.

Реализацията на Новата стратегия за Южна Америка е възможна само на основата на съществуващите в региона реалности. Което, разбира се, не означава, че някои южноамерикански народи ще останат встрани от този процес. Напротив, тяхното участие в този геополитически проект ще увеличи шансовете им да повлияат върху политиката на техните собствени правителства. Най-ярък пример за подобна Нова стратегия е тази, лансирана през 50-те години на ХХ век от Хуан Перон, който заявява на, провелата се през ноември 1953 в Националната военна академия на Аржентина закрита конференция, че: „следва да се откажем от предишната стратегия на дъгата, свързваща Рио де Жанейро със Сантяго и да формулираме нова стратегия за Латинска Америка”. На същата конференция, генералът предлага, като първа стъпка на новата стратегия, създаването на митнически съюз, основаващ се на принципите на свободната търговия, между Аржентина, Бразилия и Чили. Очевидно е обаче, че този амбициозен проект значително е изпреварил времето си, да не говорим, че има изключително могъщи противници, затова едва ли трябва да се учудваме, че през 1954 (т.е. само година по-късно) бразилският диктатор Жетулио Варгас се самоубива, чилийският президент Ибанес дел Кампо изпада в изолация, а след още две години и самият Перон е принуден да се отправи в изгнание.

За да може едно политическо действие да даде резултат са необходими три неща: хора, средства и действия. Южна Америка има повече от достатъчни човешки ресурси, средства също вече не липсват, а що се отнася до действията, след като Уго Чавес пое властта във Венецуела, през 1999, слагайки край на 40-годишното управление на социалдемократите и социалконсерваторите, по пътя на радикалните реформи поеха и доста други държави от континента.

И така, анализирайки всички аргументи за и против, предлагам на вниманието на читателите идеята си за „стратегическия ромб”, който да съедини Буенос Айрес – Лима – Каракас - Бразилия (т.е. Аржентина, Перу, Венецуела и Бразилия) и да се превърне в гръбнак на новата геполитическа стратегия за Южна Америка.

Реализирането на тази идея ще позволи формирането на Голямо геополитическо пространство с излаз, както на Тихия, така и на Атлантическия океан, разполагащо със значителни човешки ресурси, хомогенно в лингвистично отношение и традиционно идентично. Едно Голямо геополитическо и геоикономическо пространство, притежаващо достатъчно големи запаси от най-необходимите ресурси (енергоносители, полезни изкопаеми, зърнени култури, мед, флора и фауна). Сред полезните изкопаеми, в частност, можем да посочим големите запаси от мед, цинк, злато, магнезий, 90% от световните запаси на ниобий и 96% от тези на волфрам и титан, които са незаменими в производството на ядрени ракети и космически кораби.

Предимството на това Голямо пространство е, че са налице всички предпоставки за формирането му и то няма да бъде поредната креатура ex nihil, при условие, че създаването му стане под патронажа на латиноамериканския общ пазар Меркосур, учреден с Договора от Асунсион от 1991 и успешно функциониращ вече 18 години. В полза на подобна инициатива говори и целият опит на Андския пакт. Тя се основава на идеологическите принципи на Голямото Отечество, така, както са го виждали преди 180 години Боливар и Хосе Сан Мартин.

Южноамериканското континентално пространство

Островният континент, какъвто представлява всъщност Южна Америка, заема площ от почти 18 млн. кв. км, с население над 380 млн. души, повечето от които живеят в крайбрежните зони, където са разположени и основните делови центрове, с изключение на сравнително младата Бразилия.

Както отбелязва преди трийсетина години венецуелецът Хосе Куриел Родригес, „Огромното континентално пространство на Южна Америка, включва басейните на три велики реки Амазонка, Ориноко и Рио де ла Плата, като е 1,5 пъти по-голямо от това на Съединените щати” (Curiel Rodrigues, Jose, Pensando en Venezuela, Cultural Venezolana, Caracas, 1978, p.23). Огромната територия в рамките на този неправилен ромб, който геометрично изразява лансираната тук идея, е практически незаселена, или слабо заселена, и в този смисъл илюстрира политиката на доминиране на държавите-хегемони, посредствон реализирането на теорията за т.нар. „ограничен суверенитет” или чрез изкупуването на огромни територии от чужди компании.

Както правилно отбелязва известният южноамерикански геополитик Адолфо Кутудхян: „В сравнение с Азия или дори с Африка, нашият субконтинент представлява огромно празно пространство и това е геополитическа даденост. Южна Америка все още е континент, заселен предимно по крайбрежието, и ние едва сега усвояваме центъра на своята територия. Това води до геополитическо и икономическо съперничество в процеса на укрепването и  развитието на латиноамериканските държави. В крайна сметка, може да се окаже, че нашето „Ел Дорадо” се намира във вътрешността на континента” (Koutoudjan, Adolfo, Geopolitica Sudamericana, revista “Octubre Sudamericano”, 2000)

Сред най-големите богатства на това „ядро” на южноамериканския континент следва да посочим 30% от световните запаси от питейна вода, както и неизчислимите му хидроресурси. Освен това, тук се намират една трета от вечнозелените гори на планетата.

Преди всичко обаче, трябва да отбележим взаимната връзка между водните пътища, които използват още испанските конкистадори, през ХVІ век, и които се съхраняват през следващите пет века в първоначалния си вид.

Връзката между Ориноко, Амазонка и Рио де ла Плата позволява навигацията от Буенос Айрес до Каракас, както и от изток на запад, като на три места е налице излаз до двата океана. Така, системата Ориноко – Мета позволява излаз както към Тихия, така и към Атлантическия океан, в участъка между Пуерто Буенавентура (Колумбия) и Пуерто Ордаз (Венецуела), като включва 1866 км водни и 779 км автомобилни пътища. На свой ред, системата Амазонка – Путумайо свързва бразилскоко пристанище Белем с еквадорското Сан Лоренцо, като включва 4535 км водни пътища, 230 км шосета и 549 км железопътна линии.

Алтернативната транспортна сиистема Амазонка – Мараньон пък свързва Белем с перуанското тихоокеанска пристанище Чиклайо, като включва 4796 км водни пътища и 700 км железопътни линии.

Освен това, разполагаме с излаз на Атлантическия океан, през боливийската столица Ла Пас и реките Бени, Мадейра и Амазонка. А да не забравяме и връзката с транспортната мрежа на Перу, през провлака Фитцкаралд (3 км). По-горе вече споменах връзката Север – Юг и обратно (през системата на реките Ориноко, Касикуаер, Рио Негро, Амазонка, Мадейра, Маморе, Гуапоре, Парагвай, Парана и Рио де ла Плата). Връзката между реките Парагвай и Гуапоре е възможна, благодарение притоците на реките Агуапе и Алегре, пресичайки Лагуна Ребека и Барбадос. Впрочем, всичко това е подробно описано в изследването на братята Георгеску „Южноамериканските реки като интеграционен фактор” (Georgescu Paul & Constantino, Los ríos de la integración suramericana, Caracas, 1984). Всичко това позволява да се твърди, че водното съобщение между Венецуела, Колумбия, Перу, Еквадор, Бразилия, Боливия, Парагвай, Уругвай и Аржентина (т.е. между девет от десетте южноамерикански държави) е напълно постижимо, стига разбира се въпросните страни да положат поне минимални усилия за реализацията му.

* Авторът е известен аржентински философ и геополитик, професор в Университета на Буенос Айрес. През 1973-1974 е министър на труда и социалните грижи в последното правителство на генерал Перон.

{rt}