Скоро след като зае мястото си в Белия дом, президентът Барак Обама направи редица изявления, показващи намерението му да внесе сериозни корективи в близкоизточната политика на САЩ.

Така, по отношение на близкоизточното урегулиране, акцентът бе поставен върху създаването на Палестинска държава, като фундаментално условие за постигането на стабилен мир. Макар че Вашингтон отдавна подкрепя създаването на такава държава и това бе фиксирано в прословутата „Пътна карта”, призивът на Обама звучи по-конкретно и настойчиво, в сравнение с предшествениците му.

Вторият принципен момент в подхода на сегашния президент към близкоизточния въпрос бе твърдата му позиция относно израелските селища на Западния бряг. Обама заяви, че „изграждането на селищата трябва да бъде прекратено, за да можем да продължим нататък” и именно в тази посока бяха разговорите му с израелския премиер Нетаняху, през май 2009. Впрочем, САЩ упражняват натиск върху Израел и в някои други посоки. Така, американците за първи път поставиха въпроса за израелския ядрен потенциал, призовавайки Йерусалим да обяви че притежава такъв и да пристъпи към постепенната му ликвидация. Освен това, в разговорите си с Нетаняху, Обама отказа да санкционира евентуалното използване на сила от Израел срещу Иран, обявявайки се дори против отправянето на заплахи за подобни действия към режима в Техеран. Тоест, както посочва британският анализатор Ленърд Дойл „Вашингтон вече не е готов автоматично да подкрепя Израел, без оглед на последиците за самите САЩ”.

Позицията на Израел и арабската реакция

Изправен пред тази твърда американска позиция, Нетаняху беше принуден да направи някои отстъпки. Отказвайки се от досегашната си позиция, той изрази готовност да подкрепи създаването на Палестинска държава, макар че обвърза това с редица условия. Според него, Палестина трябва не просто да признае Израел, а да го признае като „национална държава на еврейския народ”. Той смята, че именно това е „централния и най-важен въпрос, който още не е решен, и причината, че конфликтът продължава вече толкова години”. В същото време, израелският премиер подчерта, че „Палестинската държава следва да бъде демилитаризирана, защото не искаме да имаме още един Сектор Газа или втори Иран до нашите граници”. Що се отнася до селищата, израелската страна обеща да опразни 22 от тях, които смята за „незаконни”. Нещо повече, в края на май израелската армия ръзруши (за седми пореден път) незаконно изградения кибуц Маое Естер, който обаче еврейските заселници моментално възстановиха отново. Що се отнася до останалите около 80 селища, в които живеят 300 хиляди души, според Нетаняху, те няма как да не продължат да се разширяват, поради естествения прираст на населението им. В същото време, той потвърди твърдата си позиция, че Йерусалим е „вечната столица на еврейския народ, обединен град, който никога вече няма да бъде разделян”, както и по проблема за палестинските бежанци, чието връщане, според Нетаняху, „е несъвместимо със статута на Израел като национално огнище и дом на еврейския народ”. Както констатира в тази връзка левият израелски политик Ури Авнери „Планът на Нетаняху включва запазването на израелския контрол върху цялата страна от Средиземно море до река Йордан; никакви ограничения за еврейските селища на цялата тази територия; ограничено самоуправление за палестинските анклави, с висока концентрация на арабско население, които ще бъдат заобиколени от кибуци; Йерусалим изцяло да остане в границите на Израел; нито един палестински бежанец няма да може да се върне на територията на Израел”.

В момента, вътрешнополитическите позиции на Нетаняху изглеждат достатъчно стабилни. Подходът му се споделя и от неговите, принадлежащи към десницата или религиозните кръгове, министри. По отношение на Йерусалим, позицията на премиера се доближава до тази на президента Шимон Перес, според който този град „никога не е бил нечия друга столица, освен на еврейския народ”, както и на председателя на Кнесета Руевен Ривлин, твърдящ, че израелския суверенитет над Йерусалим „не подлежи на преговори” и, че „светът трябва да признае суверенитета ни, както и водещото място на евреите в Светите места, като наше исконно право”. Не по-малко важно е и, че линията на премиера се подкрепя от почти половината население на страната – само за два дни след речта на Нетаняху в Университета Бар-Илан, в която той изложи визията си по близкоизточния въпрос, рейтингът му скочи от 16% до 44%. Освен това, израелският премиер може да разчита на подкрепата на американската Републиканска партия, където, както посочва и Ленърд Дойл, „той има много фенове”. От друга страна, възможностите му за маневри са ограничени. Политическото оцеляване на Нетаняху, до голяма степен, зависи от подкрепата на ултрадясната партия „Нашият дом Израел”, която зае трето място на последните избори и днес е част от управляващата коалиция, а водачът и Авигдор Либерман стана външен министър.

Междувременно, декларираната от израелския премиер позиция породи крайно негативна реакция в арабския свят. Както заяви, на 15 юни, говорителят на президента на Палестинската национална администрация (ПНА) Набил Абу Рудейна, „претенциите на Нетаняху саботират всички инициативи, парализират всички усилия и са открито предизвикателство към позициите на палестинците, арабите и американците”. На свой ред, самият президент на ПНА Махмуд Абас обвърза подновяването на преговорите с Израел с прекратяване действията на заселниците, а в изказването си от 15 юни, египетският лидер Хосни Мубарак подчерта, че „призивът за признаването на Израел, като еврейска държава, проваля всички възможности за постигането на мир”. Накрая, Ислямското движение за съпротива (Хамас) смята, че програмата на Нетаняху „е израз на расистка и екстремистка идеология и напълно игнорира правата на палестинците”. На 25 юни, на заседанието на Съвета на Арабската лига, на ниво външни министри, беше формулирана и общата арабска позиция, според която възобновяването на мирния процес се обвързва с „пълното прекратяване активността на заселниците, включително в Източен Йерусалим, и гарантиране, че еврейската държава ще изпълни постигнатите досега споразумения с палестинците”.

Възможностите пред Обама

В така очерталата се ситуация, Обама е изправен пред сложен избор – или да отстъпи пред исканията на Нетаняху, рискувайки престижа си, но пък запазвайки „специалните отношения” с Израел, или да увеличи натиска върху него. Засега няма признаци, че президентът е склонен да втвърди тона си по отношение на еврейската държава. Напротив, и Обама, и държавният секретар Клинтън неведнъж декларираха привързаността си към „нерушимото приятелство” с израелците и, че „гарантирането на израелската сигурност е, и ще продължи да бъде, крайъгълен камък на американската външна политика”. Що се отнася до евентуалното усилване на натиска върху Израел, на пръв поглед Вашингтон разполага за целта с един толкова сериозен инструмент, като военната помощ за тази държава от 3 млрд. долара годишно. Само че използването му, до голяма степен, зависи от отношението на влиятелната еврейска общност в САЩ. На последните президентски избори, Обама получи подкрепата на 78% от избирателите евреи, които (според Ленърд Дойл) „са сред най-твърдите привърженици на тази военна помощ”. Наистина, в подкрепа на позицията на Обама се обявиха двамата му най-близки помощници – главният секретар на Белия дом Рам Емануел и главният политически съветник на президента Дейвид Акселрод. Което обаче не гарантира, че еврейското лоби ще си затвори очите при евентуален опит на Обама да наложи някакви санкции на Израел.

Друг проблем, който ще трябва да реши президентът, е Движението Хамас, което буквално всеки момент може да взриви ситуацията в региона. Ислямистите демонстрираха сдържано-позитивна реакция на президентските изявления, посочвайки, че макар в тях да се съдържат „доста противоречия”, налице е известна промяна в поведението на Америка. На 17 юни водачът на ислямисткото палестинско правителство Исмаил Хания обяви, че Хамас ще приеме всяко предложение за създаването на Палестинска държава, в границите от 1967, със столица Йерусалим, което може да се оцени като малка позитивна промяна в позицията на палестинските фундаменталисти. Не е изключено и, че мнението на Обама за евентуалното установяване на контакти с тях, може и да не се окаже еднозначно негативно. Във всеки случай, президентът поиска от Сената да приеме закон, позволяващ финансирането на палестинското правителство, дори ако в него участват представители на Хамас. В същото време, Нетаняху продължава да заема непримирима позиция към ислямистите, подчертавайки, че „Израел никога няма да преговаря с терористите, които искат да го унищожат”.

Така или иначе, но Обама не може да е твърдо уверен, че е в състояние да постигне разрешаването на проблема, за което говори и репликата, по време на речта му в Университета на Кайро от 5 юни, че: „не можем да наложим мира”.

Иракският проблем и отношенията със Сирия

По отношение на Ирак, американският президент обяви, че войските на САЩ, които наброяват 149 хил. души, ще напуснат тази страна през 2012. Това стана възможно заради успехите на американците и иракското правителство в борбата с тероризма. Макар че бунтовниците все още са в състояние да осъществяват мащабни акции (само през март в Ирак са загинали 923 граждански лица), като цяло е налице тенденция към нормализиране на ситуацията (май, когато загинаха 134 души, стана най-спокойния месец за шестте години американска окупация). Както отбелязаха на съвместната си пресконференция, в края на май, говорителите на американския корпус генерал Дейвид Пъркинс и на иракското военно министерство полковник Касем ал-Мусауи, през последната година насилието в страната е намаляло с 60%. Макар че американците все още не могат да са сигурни, че са удържали пълна победа (само в атентата, извършен в края на юни в Багдад, загинаха над 70 души). Според командващия CENTCOM Дейвид Питреъс, „макар че в Ирак бе постигнат значителен прогрес, ситуацията остава нестабилна и все още може да се обърне”. Според началник щаба на Сухопътните сили на САЩ Джордж Кейси, ако това се случи, на американския корпус ще се наложи да остане в страната поне още 10 години.

Никак не е проста ситуацията и в политическата сфера. Както отбеляза през юни посланикът на САЩ в Багдад Кристофър Хил, американците „много усилено работят за диалога между различните политически сили в Ирак” и правят всичко възможно за постигането на консенсус между тях. На свой ред, генералният секретар на ООН Бан Ки Мун констатира в доклада си пред Съвета за сигурност, от 8 юни, че са налице „обнадеждаващи признаци за прогрес”, като например успешно проведените местни избори, споразумението на избор на председател на парламента, съгласуване на плановете за разглеждане на най-важните закони и т.н. В същото време се запазват (и още дълго ще продължат да съществуват) подхранващите екстремизма етнорелигиозни противоречия. Основното обаче е, че в Ирак липсва гражданско общество, което не позволява и ефективното функциониране на държавната система, създадена по западен модел. Изключително сериозен проблем е тоталната корупция (по този показател Ирак е на 178 място от общо 180 държави).

Налице са и известни промени в подхода на Вашингтон към Сирия. Както подчерта в края на юни говорителят на Белия дом Робърт Гибс, администрацията на Обама се надява, че „сирийското правителство може да се превърне в конструктивен играч за поддържане на мира и стабилността в региона”. Беше решено в Дамаск да се върне посланикът на САЩ, двете страни се споразумяха за посещението на американска военна делегация в Сирия, с цел обсъждане „на съвместните усилия в борбата срещу терористите в Ирак”, както и на специалния пратеник на президента за Близкия изток Джордж Митчъл, който да обсъди възможностите за възобновяване на сирийско-израелските преговори. Според сирийския посланик във Вашингтон Имад Мустафа, появата на Митчъл в Дамаск „може да се окаже пробив с сирийско-американските отношения”. Както изглежда, Обама се опитва да „опитоми” Сирия, използвайки т.нар. „либийски сценарий”.

В същото време, американците гледат да не допуснат възстановяването на сирийското влияние в Ливан. Доказателство за това е изявлението на Барак Обама от 8 юни, че неговата администрация „и занапред ще подкрепя суверенен и независим Ливан”, както и на вицепрезидента Джо Байдън, който в навечелието на ливанските избори отбеляза, че ако те бъдат спечелени от опозицията, Вашингтон „може да преразгледа условията за оказване на финансова помощ”.

Политиката към Иран

Засега Обама се опитва да напипа подходите за решаването на проблема с Иран по пътя на преговорите. Така, той обеща да окаже икономическа подкрепа на иранците, ако те променят ядрената си програма и прекратят подкрепата за Хамас и ливанската Хизбула. Но, ако тези усилия не дадат резултат до края на 2009, Вашингтон ще работи за още по-сурови международни санкции срещу Иран.

Показателно е обаче, че Обама не споменава за военно решаване на проблема, очевидно съзнавайки, че евентуално нападение срещу Иран може да взриви ситуацията в целия Близък изток, да даде мощен импулс на тероризма и да доведе до появата на реална (а не само виртуална) „дъга на нестабилност” в пространството между Ирак и Афганистан. Въпреки това, според редица американски официални лица, военното решение не е свалено от дневния ред на САЩ.

Друг вариант за Вашингтон е подкрепата за „мирната демократична революция” в Иран. Както е известно, подобен вариант беше изпробван успешно от американците през 1953, когато финансираните от ЦРУ „масови народни демонстрации” в Иран подготвиха почвата за отстраняването на премиера Мосадък и възстановяване властта на шах Мохамед Реза Пахлави. През 2003, в САЩ бе приет т.нар. „Акт в подкрепа на свободата и демокрацията в Иран” и беше създадена съответната финансова фондация. От САЩ за Иран излъчват на фарси т.нар.„Национална иранска телевизия”, „Радио Фарда”, както и иранската редакция на „Гласа на Америка”, за чиито нужди Държавната администрация отпуска 15 млн. долара годишно. Освен това, американското правителството финансира преводите на фарси на филми и книги, съдържащи инструкции за организирането на мирни антиправителствени демонстрации. На свой ред, Конгресът отделя определена сума в подкрепа на „образователните институции, хуманитарните групи, неправителствените организации и отделни индивиди в Иран, подкрепящи развитието на демокрацията и човешките права”. В тази връзка, обвиненията на иранския президент Ахмадинеджад към САЩ и Запада, като цяло, че подкрепят действията на опозицията, оспорваща резултатите от последните президентски избори, може и да имат известни основания.

Ситуацията в Афганистан и „новият курс към исляма”

Ограничавайки постепенно присъствието си в Ирак, САЩ увеличават това присъствие в Афганистан. В края на юни там бяха изпратени 7 хил. американски войници, съвсем скоро ще бъдат прехвърлени още 14 хил. Във Вашингтон се надяват, че това ще доведе до прелом в битката между силите на международната коалиция и правителството в Кабул и бунтовниците талибани. В същото време, американците са наясно, че проблемите на тази страна следва да решават комплексно, т.е. не само с военни, а и със социално-икономически средства. В речта си в Университета на Кайро, Барак Обама заяви, че САЩ ще отпуснат за развитие на афганистанската икономика 2,6 млрд. долара. Остава обаче въпросът, доколко ефективно ще бъдат изразходвани тези средства. От 2001 насам, Вашингтон и предоставил на Кабул 33 млрд. долара без това да доведе до подобряване на икономическата ситуация в страната, където отглеждането на опиумен мак се превърна в основния начин на препитание за местните селяни. Социално-икономическите проблеми се задълбочават от проникването на талибаните в местната власт, което американският командващ в Афганистан Стенли Маккристъл оценява „като най-опасния процес”, тъй като Движението „Талибан” се оказва „способно да формира сенчеста власт, сплашвайки населението и ограничавайки действията на местните власти, променяйки по този начин самата структура на живот на афганистанците”. В тези условия, за разгрома на талибаните ще е необходимо продължително време, като според генерал Джордж Кейси американските войски ще останат в страната поне още 10 години.

В речта си, произнесена в Университета на Кайро, Обама призова за „нов подход” в отношенията между САЩ и исляма, подчертавайки, че „част от отговорността ми като американски президент е да се боря с негативните стереотипи” към тази религия. Няколко дни преди това, в интервю за BBC, той подчерта, че „демокрацията, върховенството на закона, свободата на словото и религиозната свобода са универсални принципи”, но американците не бива да смятат, че могат „да натрапват собствените си ценности на други държави със съвършено различна история и култура”.

Засега подходът на Барак Обама към проблемите на Близкоизточния регион и мюсюлманския свят, като цяло, повиши популярността му в арабските държави и, в частност, в Египет, където доверието към САЩ е нараснало от 6% до 25% за първите пет месеца от пребиваването му в Белия дом (същото се наблюдава в Тунис и Саудитска Арабия). Въпреки това, не може да се говори за коренен прелом в отношението към САЩ в Близкия изток. Така, в Египет, 67% от участниците в анкетата на „World Piblic Opinion” оценяват ролята на САЩ в света като негативна, 75% са убедени, че те искат да отслабят и разединят мюсюлманите, а 80% смятат, че целта на американците е контрола над близкоизточния петрол и натрапването на своята култура на ислямските държави. 60% от египтяните пък се съмняват, че Обама наистина иска създаването на Палестинска държава.

Като цяло, подчертаното внимание на президента към случващото се в Близкия изток показва, че и сегашната администрация продължава да смята региона за един от най-важните, в геополитически план, и се стреми САЩ да играят водещата роля в него.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Досегашната парадигма на световното усройство се основаваше на триадата „глобализация/експанзия на либералната демокрация и пазара/американска монодържава”. Едно сложно преплитане, което неговите апологети (не само американските) смятаха за хармонично. Днес обаче, се оспорват два от върховете на този правилен триъгълник – икономическият и идеологическият. Третият, който имаше чисто геополитически характер, просто се провали. Всъщност, той така и не излезе от проектната си фаза. От което пък следва, че хипотетичната американска свръхдържава се намира в стадия на максималната си слабост. В същото време, дори и да не са в състояние да управляват сами света, САЩ все още могат да влияят върху съдбата му повече, отколкото която и да било друга държава. Личността на президента Обама въплъщава съзнанието за тази драма и, едновременно с това, гордостта на онези, които продължават свято да вярват в универсалната мисия на Америка. Между реализма и идеализма – две категории, които американците традиционно свързват със „злото” и „доброто”, Вашингтон се опитва да укрепи позициите си, вече не като единствената свръхдържава на планетата, а като най-големия акционер във формиращата се глобална йерархия.

В същото време, водещите държави са все по-склонни да приемат, че са необходими нови правила за устройство на света, при условие че тяхната интерпретация е в съответствие със собствените им интереси. Което не означава, че появата на световно правителство е особено вероятна. Възможно е по-скоро преразглеждане, на глобално равнище, на понятието „консенсус”, което си остава непонятно за пуристите на американския универсализъм, създаден от европейските империи преди няколко столетия. Заради размаха и дълбочината на кризата, изходът от нея изисква значителното намаляване на геополитическата сложност. Тоест, възприемането на подход, противоположен на този, според който „глобалната криза изисква глобален отговор”. Ако действително беше така, щеше да ни се наложи да живеем в постоянен хаос. Защото, колкото повече са тези, които вземат решенията, толкова по-малко ефективни са компромисите, които те биха могли да постигнат. Дори и ако допуснем, че стотиците държави и частни или неформални властови центрове ще съумеят съгласувано да излязат извън рамките на алгебраичната сума на собствените си интереси.

„Кимерика”, като нова парадигма

Геополитическото коректност изисква тази нова парадигма да не се обявява официално, за да не бъдат засегнати онези, на които тя отрежда второстепенни роли, или пък са нарочени за статисти. А това означава почти целия свят, ако в нова глобална парадигма се превърне „Кимерика” (Китай + Америка) – код G-2. Тоест, диархията „Америка-Китай”, която, благодарение на икономическата симбиоза може да си извоюва статута на „глобално консулство” (по аналогия с двамата консули, управляващи Рим по време на Републиката).

Китайско-американският пакт още не е узрял съвсем (нещо повече, на последната среща ЕС-Китай, провела се през май 2009, китайският премиер Ван Цзябао публично отхвърли концепцията за G-2 – б.р.). И, най-вероятно, никога няма да узрее. Табуто обаче вече е нарушено. Наскоро двама китайски анализатори – Хуан Хъ и Чжу Ши, публикуваха статия със заглавие, което довчера би било немислимо: „За възможностите на кондоминиума Китай-САЩ” (1). В нея те представят китайско-американския съюз, като алфата и омегата на глобалната стабилност. При това, базирайки се на постановката, че Китай скоро ще стане господар на положението, защото „кондоминиумът следва да се базира на желанието да се спазва принципът на подчинеността и водещата роля на държавата, притежаващи по-голям обем знания и доминиращи икономически механизми” (2). Именно за тази роля претендира пекинският елит.

Дискусиите около идеята за „Кимерика” очертават три основни тенденции на текущата геополитическа криза: отхвърлянето на идеологическите предразсъдъци на ХХ век, постепенното изпразване от съдържание и смисъл на алиансите и стремеж към смесване (съюз) на необичайни макрорегиони (включително и неформални) с цел да се осигури на принадлежащите към тях необходимата критична маса, за да си гарантират достойно място в подготвящият се нов „глобален консенсус”. И това не е просто поредната реторика в полза на многополюсния модел, а идеал за система, опираща се на регионални, контактуващи помежду си, блокове и претендираща да бъде алтернатива на утопията на американския едностранен подход. Според поетизирания вариант на руския външен министър Сергей Лавров, живеем в епоха на „сливането”, резултат от „политиката на консенсуса”, към която сме длъжни да се ориентираме поради глобалния размах на непредвидените обстоятелства. Защото „императивът за нашия регион (обозначен като „евроатлантически”) е да намери собственото си място при формирането на полицентричната система на глобално управление” (3). В прозата на делничната политика обаче, всеки възприема по своему този макрорегионален императив, стремейки се най-вече да установи, къде точно започва собственото му (макро)господство и, къде свършва господството но другия.

На пръв поглед, става дума за парадокс: прагматизмът ни принуждава да мислим с размах, излизайки извън всички схеми, което обаче не е сред силните страни на демокрациите, където мирогледите обикновено се оказват изпразнени от съдържание заради прекалено краткия период на пребиваване във властта. Днес обаче, полумерките и ограниченото мислене вече не са полезни. Новите йерархии ще се определят от онези, които дръзнат да трансформират кризата в проект за бъдещето, а не от пазителите на несъществуващото статукво. Тоест, смелостта безспорно е необходима, макар че все още не е съвсем ясно, в какви точно стратегии ще се реализира.

Някои, макар и намиращи се още в инкубационен стадий, проекти вече са очевидни (като например този за „Кимерика”). При други, нещата не са чак толкова ясни. Това се отнася и за проекта „Еврорусия”. Той по-скоро прилича на мъглявина. Става дума за фона, на който европейските и руските елити (независимо дали тези елити се привличат или отблъскват) са склонни да проектират и съизмерват собствените си варианти за бъдещето.

Какво означава  Еврорусия?

В оптималния си вариант, това е идея за насочване на растящата взаимозависимост между европейците и руснаците в руслото на геополитическата им интеграция, опираща се на споделяни и подкрепяни от всички участници правила и институции. Като на тази основа, по-късно биха могли да се установят привилегировани отношения със САЩ. Но не и с Китай, освен ако междувременно проектът за „Кимерика” вече не се е реализирал на практика.

Тук е мястото да напомня, че вече има една Еврорусия, която се е реализирала в сферата на футбола.

Няма да е много сложно да се повтори Паневропа на Шампионската лига, но този път в геополитическа форма. Не толкова максималистките измерения на евроруската мечта, правят относителни пространствените мащаби на проекта (ограничавайки го само до съюза между Москва и „Стара Европа”) и/или институционалната му интензивност, реализирайки тази мечта на основата на серия от международни договори, запазващи суверенитета на участниците. В подобни меки модулации, евроруският сценарий може да започне да се реализира много по-скоро, отколкото мнозина си мислят (или се опасяват). Всъщност, влакът вече е тръгнал и се движи по ясно очертана и защитена линия. Рано или късно, той ще трябва да спре на някоя нова гара или пък да се върне в началната. А може би и още по-назад, ако кризата се задълбочи и се трансформира във вътрешни или междудържавни конфликти.

В какво е сходството между проектите за Еврорусия и Кимерика и къде следва да търсим различията между тях? Те имат общ троен корен (за който споменах по-горе)- антиидеологически, нетърпим към установените алианси, макрорегионален – който се подхранва и от ерозията на старите представи. Затова Еврорусия и Кимерика не са свързани нито с универсалистките принципи на съвременността, нито с геостратегическите обединения (формализирани, но и прекалено задължаващи), а са насочени към разширяване и задълбочаване на пространството на съвместното управление.

Що се отнася до качествените различия (количествените са показани в таблица 1), те са поне пет.

-   Териториалното съседство. Европа и Русия са разположени на един и същи континент, докато Китай и САЩ са разделени от най-големия океан на планетата.

-   Историческата дълбочина. Вече четири века руснаците и европейците си оспорват различни континентални територии или пък се опитват да доминират съвместно над тях. Своеобразен висш символ на взаимното им „откриване” става основаването на Санкт Петербург (1703), от който, между другото, произхожда и „дуумвиратът” Путин-Медведев, както и по-голямата част от съответните кланове. В „Стара Европа” още е популярна фразата на Бисмарк, според който никога на бива да се разкъсват връзките, свързващи ни със Санкт Петербург. Пътищата на европейци и руснаци се пресичат в продължение на векове (понякога мирно, понякога не), т.е. още по времето, когато Съединените щати въобще не са съществували, а пък Китай още не е открил Америка.

-   Културните обмени. Като започнем с идентичността на специфичната литература, европейският и руският елити смятат, че достатъчно познават представите, които едните имат за другите, включително стереотипните, дори и когато изпитват отвращение към тях. Тоест, тук нивото е съвсем различно, в сравнение със степента на развитие на американско-китайските културни отношения, които са на доста ниско равнище. Има обаче нещо много показателно: и в двата случая отношенията са асиметрични. Руснаците и китайците повече се интересуват от европейците и американците, отколкото обратното. Откъдето можем да заключим за наличието на чувство на непълноценност у първите спрямо вторите, пък макар и завоалирано за да не пострада националната им гордост.

-   Многообразието на взаимната зависимост. Евроруският „синтез” ухае на природен газ и тръбопроводи. Китайско-американският – на долари и индустриални стоки. Русия привежда в движение нашата индустрия, но не произвежда почти нищо, ако не броим оръжието и спътниците. Тя по-скоро се насочва към нашите производствени активи. Ние, европейците пък използваме руската енергия още от късната съветска епоха и плащаме добре за това. Тоест, ако странната тихоокеанска двойка се появи сравнително наскоро, евроруският „годеж” е доста стар. Така, експерименталното споразумение между Бранд и Брежнев „газ срещу тръбопроводи” беше подписано още през 1970. Първият руски природен газ в посока Европа (Източна Германия) тръгна на 1 май 1973. Днес той покрива 1/4 от европейските потребности, с тенденция към нарастване. При това не става дума само за енергоносители: идеята е, че съдействайки за благополучието на руския гигант, който в момента не разполага с алтернатива на нашия енергиен пазар, и обвързвайки го по този начин към себе си, можем да предотвратим евентуалното му рухване (и риска да бъдем засипани от неговите отломки). Наистина доста сложни и объркани отношения, в сравнение с елегантно простите отношения между Пекин и Вашингтон: Китай изнася и икономисва, а Америка внася и затъва в дългове. Поне засега.

-   Мощта и влиянието на участниците. САЩ и Китай са „номер едно” в съвременния свят, а вероятно и в утрешния, ако разбира се кризата не сложи край на симбиозата помежду им. В същото време, Европа и Русия си остават съмнителни и нееднородни образувания. Така, Европа не е геополитически обект, докато Русия е. И то с утвърдена представа за това, какво точно представлява, пък макар и вероятно преувеличена. Американците и китайците отдавна са утвърдили границите си, докато европейците (ЕС) и руснаците – не. Европейският съюз не покрива цяла Европа. В Брюксел се преструват, че искат да приемат всички европейски страни, макар че изключително трудно успяват да „смелят” и приобщят последната група от присъединили се към Съюза източноевропейски държави, някои от които бяха (а може би продължават да са) под влиянието на Москва.

В същото време, Руската Федерация е доста по-малка от Русия. Съществува руски пространствен канон, наложен още от царете, развит в епохата на болшевизма и възприет от сегашните и ръководители, който очертава границите на Империята далеч отвъд федералните граници (които съвсем не са временни) и включва по-голямата част от бившия Съветски съюз. Една Империя, в чиито център са руснаците, но която съвсем не е руска национална държава.

Предвид наличието на тези предпоставки, глобалната криза действа като своеобразен геополитически ускорител. Тя отвори очите на американците и китайците, че конфликтът между тях би означавал взаимното им унищожение, т.е. че ситуацията е сходна с онази, на която се основаваше биномът САЩ-СССР, само че тогава ставаше дума за атомни бомби, а днес – за пари. В същото време, кризата показа на руснаците, колко крехки са икономическите и демографски основи на геополитическите им амбиции. Както и доколко, страдащата от корупцията и клановите междуособици политическа система, поставя под въпрос ефективността (ако не и легитимността) на властта. На европейците пък кризата демонстрира за пореден път, че съперничеството между националните държави продължава да доминира над слабите опити за налагане на общоевропейско управление, както и, че раните, нанесени от рецесията на някои, наскоро присъединили се, членки на Съюза, рискуват да ги хвърлят в хроничен хаос. Да не говорим за сивата зона на Балканите и Черно море, постоянно балансираща между евроатлантическите си стремежи и руското влияние. Тя все повече се превръща в периферия, от която останалата Европа съзнателно се самоотстранява, надявайки се че така повече няма да и се налага да се занимава с постоянно повтарящите в региона имплозии (т.е. насочени навътре взривове – б.р.).

Идеята за Еврорусия стартира именно оттук. От търсенето на нови макрорегионални хоризонти, в рамките на които да може да се управлява кризата и да се осъществи подготовката за предизвикателството на Кимерика. Или по-точно, от убеждението, че отсъствието на баланс между енергийната взаимозависимост и недостатъчната политическа обвързаност следва да бъде преодоляно, преди да стане прекалено опасно и за Европа, и за Русия (включително в сферата на сигурността). В същото време не си струва да фантазираме на тема, какво би могло да се случи, ако Руската Федерация се разпадне, което изглеждаше неизбежно преди десетина години (т.е. преди идването на власт на Путин). И, което някой ден отново може да стане възможно.

В какъв стадий се намира формирането на Еврорусия? Засега не е ясно. Ясно е обаче, че в авангарда на този процес са руснаците и германците. Останалите внасят поправки в проекта, или пък си мълчат, съпротивляват се или пък се опасяват, че са ги пренебрегнали.

Но, ако се опитаме да разберем, какво се случва под повърхността и хвърлим бегъл поглед в геополитическата кухня на властта, особено в Берлин и Москва, ще видим, че формулирането на рецептата все още продължава. Което още веднъж потвърждава, че „желязната арматура” около която се циментира идеята, действително идва от Германия и Русия. От техните специални отношения, съхранили се във времето, между съюзите и войните, и дори укрепнали. В случая не става дума за едно от многото „стратегически партньорства”, нито пък нещата опират само до личните отношения между Путин и бившия канцлер Шрьодер, който днес ръководи консорциума „Северен поток”, т.е. проекта за един „много геополитически” газопровод, който трябва да докара сибирския газ директно в Германия. Тези отношения продължават да се развиват и укрепват и при уж проамерикански настроената Меркел.

Германското разузнаване определя авантюрата с постоянното включване на Русия в Европа, като „общоевропейско предприятие”. Руско-германският тандем трябва да се превърне в нещо подобно на френско-германската ос (без да коментираме основите, върху които се формира). Тоест, да премине от сегашното си „газообразно” в геополитически твърдо състояние. Впрочем, той вече има и своето „атомно” измерение. Така, „Сименс” скъса с френската „Арева” за да сключи договор с руския „РосАтом”, с цел обединяване на технологиите и ресурсите за съвместни действия на световните пазари за атомна енергия. Без съмнение, става дума за качествен геополитически скок, имайки предвид крехката граница между гражданската и военната атомна енергетика.

В същото време, това сътрудничество в атомната сфера има и трето измерение – геополитическо. Съзнавайки, че не може да разчита на подкрепата на бившите сателити на Москва, както и на британците, шведите и пръснатите тук и там из Европа русофоби, Берлин грижливо „отглежда” идеята си за “Kernereuropa” – т.е. за „европейското ядро”, олицетворявано от Германия и Франция. Докато през 90-те години основният аргумент за формирането на тази „малка голяма Европа” беше еврото, сега това е Еврорусия. Както през 1994, когато се появи известното писмо на Волфганг Шьойбле и Карл Ламерс, аргументиращо необходимостта от „евроядрото”, така и днес най-големите привърженици на идеята за Еврорусия могат да се открият в средите на християндемократическата германска десница (сред най-активните е говорителят по външнополитическите въпроси на парламентарната фракция на ХДС/ХСС Екарт фон Клайден). На свой ред, един от най-влиятелните съвременни теоретици на германско-руския съюз Александър Рар резюмира нещата така: „ЕС трябва да формира вътре в себе си ядро от няколко европейски държави и да му възложи отговорността за евро-руската политика” (4).

В самата Русия дебатите имат по-малко езотеричен характер, още повече, че руските представи за това на кои европейци може да се разчита и на кои – не, са достатъчно избистрени. Самият президент Медведев, призовавайки за подписването на ново споразумение за европейска сигурност (което би означавало „пенсионирането” на НАТО) и създаването на ново евроатлантическо пространство в рамките на равностранния триъгълник Москва – Брюксел (разбирай Берлин-Париж) – Вашингтон, вижда в него предпоставки за своеобразен руско-германски пакт, подобен на френско-германския „мотор” на евроинтеграция от 50-те години на ХХ век (5). Показателно е, че Юлия Тимошенко – някогашната „Пасионария” на украинската „оранжева революция, която днес противниците и наричат марионетка на Путин (макар да е очевидно, че той не изпитва особено доверие към нея), също използва тази историческа аналогия като модел за по-нататъшно развитие на „укрепващото руско-германско партньорство, в неговия европейски контекст” (6).

В руските мозъчни центрове са склонни да приемат за възможна бъдеща „голяма сделка” между Русия и Европа, по формулата на Тимофей Бордачов „енергия срещу създаване на пълноценни общи институции” (7). Обвързването на руските енергоносители към институциите от общоевропейски тип, включително механизмите за общоевропейска защита на световните пазари, би позволило на двете страни да излязат от омагьосания кръг (в чиито рамки печалбата за едната би означавала загуба за другата), в който засега продължават да пребивават заради взаимното си недоверие (8). В тази връзка, Сергей Караганов уточнява: „Русия предложи на Европа да осъществят обмен на активи, като европейските компании купят част от руските петролни находища, а руските – част от европейската разпределителна мрежа” (9). Целта е формирането на гигантски евроруски енергиен консорциум, контролиращ цялата верига. На свой ред, Фьодор Лукянов признава, че глобалната криза е дала полезен урок за Русия за необходимостта от геополитическа умереност. Което, между другото, я тласка в нашата посока – т.е. към съюз с Европа. Колкото по-ниска е цената на петрола, толкова по-малък е радиусът на действие на Москва. Защото „приоритетите все повече се концентрират върху Европа и Евразия” (10). Целта е ясна: „Създаването на нова „Велика Европа” на основата на съюза между ЕС и Русия и това е задача, сравнима по своя мащаб с онази, която си поставят архитектите на европейската интеграция, след Втората световна война. Между другото, тогава също почти никой не е вярвал в успеха им” (11).

Условието тази нова „Велика Европа” да действа на глобалната сцена като своеобразна “swing power” (т.е. „колебаеща се сила” – б.р.) между Америка и Китай, на практика, изисква възстановяване на руското влияние в „градината на някогашния общ съветски дом” и постигане на споразумение с нерусофобски настроената част от Европа, разширена на тази основа. „Статутът на Русия, като една от великите държави, е неотделим от постсъветското пространство” – твърди Давид Еркомаишвили (12). В тази връзка, Еврорусия ще анулира сивите зони между общоевропейското пространство и Русия, превърнали се в погранични зони на Кремъл. Като ще се стигне дори до сключването на пакт между Евроядрото (т.е. германско-френския авангард, плътно до който стоят и някои други държави, поддържащи тесни икономически и търговски отношения с Москва, сред тях и Италия) и Велика Русия: т.е. сегашната Федерация, разширена с някои междинни територии, плюс сферата на влияние, съвпадаща с нейното традиционно пространство, което Виталий Третяков определя като „Руския съюз” (13).

САЩ и проектът за Еврорусия

Как американците гледат на Еврорусия? Разбира се, официално, подобен въпрос въобще не се поставя. Налице е обаче определена нервност, особено когато руско-германският флирт стане прекалено откровен или пък, когато някои европейски или руски политици използват рецесията за да поучават американците, критикувайки остро тяхната идеология на неограничения от нищо свободен пазар. Всичко това илюстрира, колко неприятна е подобна перспектива за Вашингтон. От гледната точка на Белия дом, днешна Европа е достатъчно стабилна и, в същото време, достатъчно слаба, за да заслужава специално внимание. Тя не представлява нито сериозен проблем, нито сериозен ресурс. Истината е, че в усилията си да излезе от блатото, в което вкараха Америка Клинтън и Буш, подклаждащи миража за неограничената и мощ, Обама много малко разчита на европейците.

По отношение на руснаците обаче, нещата стоят различно. Даже много различно. Днес американците живеят в един свят „без Европа”, също както, през 90-те години, си бяха създали илюзията, че живеят в един свят „без Русия”. Тогава руснаците бяха притискани да станат „по-демократични” и в същото време продължаваха да ги третират като „съветски граждани”, тласкайки НАТО към техните граници.

Обама храни надеждата да възстанови взаимно изгодните (ако не и доверителни) отношения с единствената държава, която запазва възможността да разруши Америка. Всъшност, той няма друг изход, освен да се надява на това. Както се отбелязва в доклада на Комисията за политиката на САЩ по отношение на Русия (съвместен проект на американските „мозъчни центрове” – Nixon Center и Belfer Center), за Вашингтон е неизбежно „да признае важността на сътрудничеството с Русия за постигането на основните американски цели, като недопускане Иран да се сдобие с ядрено оръжие, окончателното ликвидиране на Ал Кайда и стабилизирането на Афганистан, или гарантирането на сигурността и просперитета в Европа”. Нещо повече, „без тясното сътрудничество с руснаците, нито една стратегия не е в състояние да предотврати разпространението на ядреното оръжие, ядрения тероризъм и ядрената война”.

Накрая, което е и най-важното, „Вашингтон не бива да очаква, че ще може да създаде собствена зона на влияние по границите на Русия и, в същото време, да поддържа конструктивни отношения с Москва” (14). В това отношение, препоръките на комисията, ръководена от бившите сенатори Гари Харт и Чък Хагел, засягат един „открит нерв” в руско-американските отношения: разширяването на НАТО, за което толкова настояваха американците (напук на мнението на мнозина от т.нар. „стари европейци”), както и последвалият опит на Путин да възстанови контрола на Кремъл върху по-голямата част от постсъветското пространство за да превърне Русия отново във велика държава в Евразия и света. Две очевидно несъвместими цели.

В атмосферата на „презареждане” на отношенията между Москва и Вашингтон, когато присъединяването на Грузия и Украйна към евроамериканския клуб засега е отложено за необозримото бъдеще, вече нищо не изглежда невъзможно, дори и бъдещата интеграция на Русия в НАТО. Което пък най-сетне би разрязало „гордиевия възел” на противоположните американска и руска „доктрини Монро”. Засега тази тема е оставена на втори (и дори на трети) план, или пък се разисква най-вече от независими анализатори и геополитици. Така, координаторът на американския Комитет за Източна Европа и Русия Айра Строс твърди, че Москва е само на 7-8 години от „неизбежното” си присъединяване към НАТО. Според едно проучване на общественото мнение от 2002 (!), 65% от американците, 54% от европейците и 36% от руснаците гледат положително на тази перспектива. На свой ред, Международната кризисна група (един от най-големите глобални изследователски центрове) твърди, че „проблемът с разширяването на НАТО не опира толкова до това, че пактът е стигнал до границите на Русия, а до това, че е спрял там”.

Ето как отново стигаме до проекта за Еврорусия. Защото за Путин и Медведев е немислимо да чукат на вратата на Северноатлантическия пакт, като някаква си Грузия. „Великите държави не влизат в коалиции, те ги създават. А Русия се смята за велика държава” – подчертава постоянният представител на Кремъл в НАТО Дмитрий Рогозин. Идеалното за Москва би било формирането на нов пакт за сигурност и сътрудничество от Ванкувър до Владивосток, създаден от триадата Русия – Европа – САЩ. Става дума за архитектура на сигурност, стояща над всяка от сега съществуващите организации, която би направила НАТО незначителна, дори и ако оцелее, както често се случва с ненужните организации.

Налице е очевиден паралел със Свешения съюз, благословен от руския император Александър І през 1815. Също както този съюз си поставя за цел установяването на епоха на мир за всички народи от „християнската (разбирай паневропейската) нация”, като се започне от трите и големи провинции – Австрия, Прусия и Русия, така и този нов Велик Север, опиращ се на Америка, Европа и Русия ще може да решава съдбините на света. Както и да удържа попълзновенията на Китай, който не е част от „християнската цивилизация”.

В крайна на краищата, руските лидери продължават да се смятат за ръководители на една евроазиатска империя, която гледа на Запад и се опасява от „жълто нашествие”. И в същото време обмисля идеята за Еврорусия като ос между Велика Русия и Стара Европа и възможност да бъде приета от Америка като равнопоставен партньор, избягвайки риска да се окаже притисната в клещите на Кимерика.

Независима дали е голяма мечта или голям кошмар, Еврорусия вече е част от нашето настояще, пък дори и само от енергийна гледна точка или като перспектива за геополитическата еволюция на европейския континент. Възможността тя да приеме политическо-институционална форма, пък дори и в по-малки мащаби, в сравнение с намеренията на най-пламенните и апологети, все още е трудно да се прецени. Прекалено много променливи величини следва да се вземат предвид, за да определим шансовете на подобен гигантски проект и то в една толкова неясна епоха, като днешната.

Но, ако все пак твърдо сме решили да залагаме за това, какво точно ще се случи в бъдеще, би следвало да изключим възможността да се съхранят още дълго сега съществуващите, но вече лишени от смисъл, континентални порядки. В средносрочна перспектива и в условията на постоянна (ако не и нарастваща) енергийна евро-руска взаимозависимост, все повече ще се усещат културните и геополитически последици от взаимната контаминация (т.е. смесване – б.р.). В същото време, не бих рискувал да прогнозирам степента на европеизацията на Русия или на русификацията на Европа, или пък какви последици ще има този процес за отношенията с Америка, Китай и другите ключови държави на планетата.

Трябва да сме наясно обаче, че ако евро-руските отношения, вместо да се развиват, бъдат ограничени, увличайки в бездната и крехкия проект за „презареждането” на Обама, за всички нас нещата ще се развият много зле. Много по-зле дори, отколкото се надяват китайците.

Бележки:

1. Huang He, Zhu Shi, "Sulla possibilita di un condominio Cina-Stati Uniti", Xiandai Guoji Guanxi (Relazioni Internazionali Contemporanee), n. 2/2008, pp.

28-32, citato in A. Lomanoc, "Multipolar Hegemony", Russia in Global Affairs, n. 4/2008, eng.globalaffairs.ru/numbers/25/1243.html

2. Ibidem.

3. Cfr. "Russia’s Lavrov comments on world affairs", BBC Monitoring, 11/4/2009.

4. A. Rahr, "Reaching out to Russia", Internationale Politik, Spring 2009,

www.ip-global.org/archiv/2009/spring2009/reaching-out-to-russia.html

5. Cfr. D. Medvedev, "Speech at Meeting With German Political, Parliamentary and Civic Leaders", Berlino, 5/6/2008: "Il significato della riconciliazione russo-tedesca e chiaramente sottostimato. Per il futuro dell’Europa, altrettanto

importante di quanto stata, ad esempio, la riconciliazione tra Francia e Germania".

6. Y. Tymoshenko, "Europe must pull together in the crisis", The Guardian, 9/3/2009.

7. T. Bordachev, "The Limits of Rational Choice", Russia in Global Affairs, n. 4/2008, eng.globalaffairs.ru/numbers/25/1242.html

8. Ibidem.

9. S. Karaganov, "Confrontation or Cooperation", Internationale Politik, Autumn 2008, www.ip-global.org/archiv/2008/autumn2008/confrontation-or-cooperation-.html

10. F. Lukjanov, "The dangers of inflated expectations", Russia Beyond the Headlines, 24/3/2009, rbth.rus/2009/03/24/240309_inflated.html

11. F. Lukjanov, "Europe Needs a New Security Architecture", Russian Analytical Digest, n. 55/2009, p. 5.

12. D. Erkomaishvili, "A New Chance for Leadership", Russia in Global Affairs, n. 4/2008, eng.globalaffairs.ru/numbers/25/1248.html

13. V. Tretjakov, "Progetto Russia: che cosa vogliono Putin e Medvedev", Limes, n. 3/2008, pp. 25-39.

14. Cfr. "The Right Direction for U.S. Policy toward Russia", Commission on U.S. Policy toward Russia, Washington, marzo 2009.

* Авторът е професор по политическа география в Университета Сан Рафаело в Милано и главен редактор на италианското геополитическо списание „Лимес”

{rt}

След разпадането на някогашния Съветски съюз, САЩ, които разполагаха с гигантска икономика и могъща армия, останаха единствената свръхдържава на планетата. В същото време, съзнавайки, че Русия продължава да е значителна държава с огромен ядрен арсенал, Америка бързо включи в стратегическите си задачи и необходимостта да установи близки отношения с източноевропейските нации и да проникне в руския „заден двор” за да привлече бившите съветски републики в своята сфера на влияние. Целта на тези действия беше Русия да се окаже обградена от държави, поддържащи тесни връзки със западните сили, да се освободят централноазиатските държави от ядрените „активи” и да се гарантира достъпа на  американската икономика до техните огромни енергийни запаси.

Русия, чиято икономическа и военна мощ беше изтощена и на която се наложи да се справя с вътрешния политически хаос, който също беше последица от разпадането на Съветския съюз, по онова време нямаше нито ресурси, нито пък желание да отправи предизвикателство към американската доминация.

Но, докато тази страна преживяваше болезнен период на преход от комунизъм към капитализъм, руските стратези не изпускаха нито за миг от погледа си развитието на американските планове около границите на Русия и в Източна Европа, насочени към обкръжаването на страната с враждебно настроени към Кремъл държави. Скоро Русия започна дипломатически преговори с бившите съветски републики за създаването на стратегически регионален форум (ОНД), опитвайки се да ги задържи в собствената си сфера на влияние. Освен това, Москва избра Китай за свой стратегически партньор, който трябваше да и помогне да неутрализира американската стратегия. С население от над един милиард души и бързоразвиваща се икономика, Китай не криеше амбициите си да се превърне в световна държава и да балансира американското влияние в Централна Азия, Корейския полуостров и в Южнокитайско море, където Пекин преследва собствени икономически и стратегически интереси. Той обаче не можеше да действа сам и се нуждаеше от силен съюзник, който да му гарантира достъп до евтини източници на енергоносители, нужни за поддържане високите темпове на нарастване на китайския БВП и съвременните военни технологии, необходими за реализацията на стратегията за създаване на една доста по-малка, универсална, способна да нанася мощни удари по противниците си и високотехнологична армия. Конвергенцията на стратегическите интереси сближи двете нации, което пък доведе до появата на редица икономически, енергийни и военни споразумения, поставили началото на стратегическото сътрудничество между двата гиганта, насочено, според собствените им думи, към противодействие на американската хегемония.

Китайско-руското партньорство

Успехът на американските въоръжени сили по време на Първата война в Залива беше, най-вече, резултат от тяхната мобилност, гъвкавост и децентрализирана командна структура, която позволи на командирите на бойните части да взимат най-важните решения самостоятелно, както и използването на високотехнологични оръжия, позволяващи да се откриват и унищожават вражеските обекти в Залива с безпрецедентна точност. След щателен анализ на тази война, китайските служби за военно планиране стигнаха да извода, че армията на страната не е подходяща за водене на високотехнологична конвенционална война, тъй като е прекалено голяма и тромава, разполага с остаряло въоръжение и е структурирана така, че всички решения се вземат централизирано, лишавайки командирите на военните части от възможност да действат самостоятелно. Затова те препоръчаха възприемането на двустранен подход, с цел китайските въоръжени сили да станат по-малки, по-гъвкави, по-мобилни и способни да реагират бързо, което би им дало възможност да водят високотехнологична конвенционална война срещу своите противници. С руска помощ, китайците започнаха, от една страна, да модернизират армията си, заменяйки остарелите военни постановки и демодираните методи на подготовка със съвременни, а – от друга страна, да усъвършенстват наличното въоръжение и да купуват ново, за да реализират плановете си за създаване на високотехнологична армия.

Наблюдавайки развитието на американската въздушна мощ и използването и с цел максимално бързото приключване на бойните действия, китайският военен елит осъзна необходимостта да се отърве от остарелите си бойни самолети, като ги замени с по-съвременни модели, способни да защитят въздушното пространство на Китай и наземните му сили, в случай на вражески въздушни атаки. В близкото минало китайските военновъздушни сили разполагаха с почти четири хиляди самолети F-6, F-7, A-5, J-5 и други, които бяха доста остарели, според съвременните стандарти и които трябваше спешно да бъдат заменени с нови. В това отношение, Москва предложи на Пекин много съблазнителна оферта, включваща не само доставката на най-модерните руски бойни самолети, обучението на пилотите, както и доставката на резервни части и други средства, необходими за поддръжката и ремонта на новите самолети, но и трансфер на технологии, с цел пълната модернизация на китайската авиационна индустрия. В съответствие със споразумението между двете държави, китайците получиха такива самолети, като СУ-27, СУ-30 и Су-34, изпълняващи ролята на изтребители-прехващачи с голям радиус на действие и на изтребители-бомбардировачи.

Тези нови възможности на китайските военновъздушни сили веднага бяха взети под внимание от западните анализатори, според които те доказват, че Китай значително е повишил практическата си способност да защитава своето въздушно пространство, както и стратегическите си интереси в региона. В същото време, това беше мащабна сделка за руския отбранителен комплекс, която не само потвърди нарастващото влияние на Русия в Китай, но и демонстрира стратегията на Москва за противодействие на американските планове в Централна Азия, Източна Европа и Южнокитайско море. Освен това, сделката илюстрира руската решимост, страната постоянно да разширява възможностите си за продажба на оръжия и военна техника на други държави.

Китайските амбиции за създаването на истински военен флот отразяват желанието на Пекин да доминира в Южнокитайско море и да е в състояние да нанесе поражение на огромния флот от американски самолетоносачи в региона, в случай на война за Тайван, както и в Индийския океан, за да може да провежда дългосрочни морски операции в международни води с цел да бъдат защитени доставките на петрол и търговските морски пътища, които са жизненоважни за бързо растящата икономика на Китай. Пекин се ангажира с различни проекти за да модернизира наличния си флот от военни кораби и подводници, както и да получи по-мощни от Русия и да подобри значително възможностите си да води морски сражения. Наред с участието в редица програми за модернизация на наличния военноморски флот на Китай, Русия достави на Пекин няколко есминци, клас „Современный” (снабдени с ядрени ракети), както и подводница клас „Кило” с достатъчно количество ракети, торпеда и друго военно снаряжение. По данни на някои западни специализирани издания, за да помогне на Китай да стане по-равностоен на основния си потенциален противник – флотът от самолетоносачи на САЩ, Русия предоставя всестранна подкрепа на китайския проект за изграждането на собствен самолетоносач, предназначен да играе ключова роля в бъдещите морски операции на Китай в Южнокитайско море и Индийския океан.

За да подобри мобилността, защитата и точността на своята военна техника и с цел да оптимизира армията си, Китай съкрати сухопътните си войски, превръщайки ги в по-малки, но по-гъвкави и мобилни, увеличи инвестициите в научни изследвания и разработки, повишаващи бойните им възможности, стартира редица амбициозни проекти за модернизиране на наличното въоръжение, закупи редица нови технологии, позволяващи му да започне производството на тежки оръжия от ново поколение и установи тясно сътрудничество с руснаците, съвместно с които реализира програма за производството на нов тип „умни оръжия”, значително повишаващи ударната сила на китайските въоръжени сили.

Китайските военни стратези отделят специално внимание и на наземните комплекси на Противовъздушната отбрана (ПВО), като и в тази сфера се разчита на руската помощ. Така, Москва се съгласи да участва в разработването на редица китайски проекти, като например на системата за ПВО FT-2000, която би могла да се използва и в системи за противоракетна отбрана. За да ограничи американската доминация в Космоса, Русия предложи услугите си за увеличаване възможностите и оптимизиране на китайската космическа програма, която след това еволюира в програма за космическо въоръжение и в тази връзка бе подложена на изключително остра критика от страна на САЩ. Високото равнище на руско-китайското сътрудничество в сферата на отбраната показва, че отношенията между двете държави са стъпили на здрава основа и следват една обща цел – възстановяването на глобалния военен баланс на силите, който беше драстично нарушен след разпадането на Съветския съюз.

След като Китай беше обединен, под ръководството на Комунистическата партия, през 1949, между Пекин и Москва се установиха топли отношения и енергично сътрудничество в сферите на търговията, икономиката и отбраната, но този период не продължи дълго. Скоро двете държави се дистанцираха една от друга, формално по идеологически причини, като „приятелските” отношения между двата гиганта се изродиха в откровена враждебност, довела до възникването на множество проблеми и дори до истинска гранична война, през 1969. Няколко десетилетия по-късно обаче, водени от собствените си стратегически мотиви да се противопоставят на американската глобална доминация, Пекин и Москва осъзнаха необходимостта да разрешат спорните въпроси помежду си, което доведе до подписването на двустранните споразумения за демаркиране на границата от 1991 и 2004, чиято цел беше тези граници да се основават на взаимното доверие, сътрудничеството и общите интереси.

Проблеми и перспективи пред руско-китайските отношения

Но, макар че, в своето противопоставяне на Запада, Русия безспорно се нуждае от голям и силен партньор като Китай, Москва не може да пренебрегне и някои други фактори, които могат да генерират проблеми за нейната сигурност, ако Китай стане прекалено силен и се опита да привлече бившите съветски републики в собствената си сфера на влияние,   стремейки се да получи ексклузивен достъп до техните енергийни ресурси. Русия е склонна да предоставя на Китай инструментите, необходими за подобряване качествата на неговата икономика и въоръжени сили, за да използва тази страна, като своеобразна стратегическа „пешка” срещу американското влияние в Централна Азия и някои други региони, но в същото време Москва стриктно ще следи Китай да не стане толкова силен, че да отправи открито предизвикателство към позициите на Русия като ключова световна сила. Тоест, руснаците не са склонни да предоставят на китайците неограничен достъп до най-сложните си военни технологии, опасявайки се, че Пекин може да ги използва за да създаде дългосрочна заплаха за руската национална сигурност.

Въпреки това, стратегическото сътрудничество между двете велики държави ще продължи и в бъдеще, благодарение действието на следните фактори:

Енергийният фактор. Русия трябва да използва своите огромни енергийни запаси за да си осигури (чрез техния износ) необходимите средства за подобряване състоянието на своята икономика и отбранителна индустрия. От друга страна, Китай се нуждае от непрекъснато нарастващи доставки на енергоносители, за да поддържа високия си икономически ръст.

Стратегическият фактор. Тъй като и двете държави искат да противодействат на американските стратегически планове в Централна Азия, Близкия изток и Източна Европа, конвергенцията на стратегическите им интереси ще ги накара да си сътрудничат в сферите, където имат взаимна изгода.

Политическият фактор. Двете държави ще си сътрудничат за да преодолеят остатъците от предишното недоверие и взаимни подозрения, да задълбочат взаимодействието си в решаването на важните политически въпроси и да поддържат стабилни двустранни отношения за да концентрират националната си енергия и ресурси за провеждането на вътрешните политически и икономически реформи, необходими за успешната им адаптация към новите политически и икономически реалности на „постамериканския свят”.

* Авторът е основател и ръководител на Форума за стратегии и развитие на Бангладеш

{rt}

Поради дискусионния характер на зачестилите геополитически анализи, засягащи в един или друг аспект руската геополитика, както и поведението на  Русия на международната сцена, е трудно да бъдат определени точните параметри на нейното геоположение. Недооценката на едни или подсъзнателното изпускане на други фактори, с пряка рефлексия върху геополитическия й статут, допълнително увеличават неяснотите в нейната геополитическа конкретизация. Дори сега, близо две десетилетия след разпадането на СССР, в период на видимо преодоляна постсъветска слабост и, респективно, забележим геополитически подем, все още е трудно да се отговори на въпросите, къде и какво е точно мястото на Русия в съвременния свят. Без да навлизам в задълбочен анализ на геополитическите загуби от съветската епоха, измененията на вътрешнополитическата ситуация в страната, както и на съвременните успехи на Русия в регионалните съперничества с външния свят и провежданата от нея нова геостратегия, ще направя опит за качествено обобщение на основните детерминанти, имащи пряко отражение върху нейния геополитически потенциал. Представената генерализирана оценка на геополитическото положение на Русия включва анализ на някои подкатегории на нейното географско положение, както и на елементи, оказващи пряко или косвено влияние върху съвременната й геополитическата значимост – територия (географско положение, големина, конфигурация), природни ресурси, население, стопанство, култура, военна мощ.

Мястото на Русия в новата геополитическа структура на света

Известно е, че в геополитическата структура на света, след края на междублоковото противопоставяне, настъпват значими качествени изменения. Рухването на социалистическата система и на СССР води до несъстоятелност на наложилата се през втората половина на ХХ век двуполюсна геополитическа структура. Губи актуалност и планетарната политико-икономическа подялба на Първи (капиталистически), Втори (социалистически) и Трети (развиващите се страни) свят. Настъпилите промени в силовия баланс на света (военен, икономически, финансов, информационен) създават условия за установяване на нов геополитически ред, а геополитическите последици от разпадането на социалистическата система и Съветския съюз водят до рязко намаляване геополитическото влияние на Русия в света. Съветското геополитическо отстъпление от Източна Европа, Азия, Африка и Латинска Америка създава предпоставки за мащабно проникване и разпространяване на атлантизма. Неговото влияние, особено в Източна Европа, заменя съветското след настъпилия “геополитически вакуум” от преустановилия съществуването си социалистически блок.

Геополитическите щети, които понася Русия от разпадането на СССР, както и геополитическите придобивки, съхранявани от нея, имат съществено влияние върху съвременното й географско и геополитическо положение. Стесняването на границите на страната в Европа, Кавказ и Централна Азия, със загубата на повече от 5 млн. кмІ и почти половината от населението на СССР, рязко съкращава глобалната й тежест. Русия се лишава от огромни териториални, демографски, интелектуални, природни и стопански ресурси. Но по основни геополитически показатели тя съхранява функциите си на една от водещите страни в съвременния свят. Русия запазва и първостепенното си геополитическо положение между Европа и Азия, което дава възможност да се разглежда като ключова страна в глобален мащаб.

Въпреки териториалните загуби от разпадането на СССР, Русия продължава да е най-голямата държава в света: с площ от 17,1 млн. км² (11,5 % от земната суша), съществено (1,6–1,8 пъти) превъзхождаща площта на останалите страни гиганти (Канада – 10 млн. км², Китай – 9,6 млн. км², САЩ – 9,4 млн. км²). Разположена в североизточната част на евразийския континент, нейната територия се простира от Гданския залив на Балтийско море, на запад (Калининградска област), до Тихия океан, на изток, т.е. на почти 10 хил. км. В меридионално направление – от северните морета на Ледовития океан до планинските хребети на Кавказ и Памир, достига дължина почти 4 хил. км. Огромните размери и конфигурацията на територията са фактори, които й отреждат мястото на най-обширната страна на планетата, имаща общи граници с 16 държави и разполагаща се в 11 от общо 24 часови пояса. Около 1/4 от руската територия е на изток от планината Урал, което условно може да се приеме за европейско пространство, а три четвърти е на запад от нея – в Азия. Прякото взаимодействие на Русия с разностранни политически субекти от няколко геополитически региони съхранява способността й да води мащабна и многоаспектна външна политика както в Европа, така и в Азия.

В математикогеографско отношение по-голямата част от територията на Русия е разположена между 50-ия паралел и Северната полярна окръжност, а около една четвърт от нейната площ е на север от нея, където природните условия се измерват с екстремни стойности. Тези географски факти, съчетани с преобладаващата концентрация на население между 50-ия и 60-ия паралел, дават основание тя да се определя като най-голямата северна страна в света.

Големината и физикогеографското разнообразие на нейната територия продължават да обуславят количествената концентрация на най-значимите природни ресурси в света. По общи запаси на редица минерални и органични суровини, Русия също е безспорен лидер, притежавайки около 64% от апатитите, 40% от желязото, 35% от природния газ, 31% от никела, 30% от черните и кафявите въглища, 27% от калая, 25% от дървесината, 21% от кобалта, 16% от цинка, 14% от урана, 13% от нефта, 12% от оловото. Общата стойност на невъзобновимите й природни богатства възлиза на 380 трилиона. долара – 3–4 пъти превъзхождаща аналогичната оценка на ресурсния потенциал на Китай или САЩ (Экономическая..., 2002; Кефели, 2004; Скопин, 2006).

Независимо от наследената тежка екологична ситуация в редица градове и райони от съветското развитие, близо 60% от територията на Русия е с ненарушено екологично равновесие, което, по същество, има общопланетарно значение за поддържане баланса на глобалната екосистема (Кефели, 2004).

В геодемографски аспект, Русия е в осмицата на най-многолюдните страни на Земята (144 млн. души) – след Китай, Индия, САЩ, Бразилия, Индонезия, Пакистан и Бангладеш. Голямата територия обаче определя ниската средна гъстота на населението (8,5 д/кмІ), което дава основание Русия да се определя като рядконаселена страна. Тази особеност се отразява негативно върху тенденциите за осигуряване стопанското развитие на Сибир и Далечният Изток, засилвайки опасенията от демографски вакуум, особено на фона на съседен Китай. Етническият състав на населението е традиционно полинационален, включващ понастоящем повече от 180 националности. След образуването на Руската федерация, етническите руснаци в нея са повече от 82% (за разлика от СССР – 56%), което позволява тя да бъде определяна и като мононационална страна (съгласно международните стандарти на ООН, когато водещият етнос е повече от две трети от общия брой на населението). По-големи етнически групи в състава на Руската Федерация образуват татарите, украинците, башкирците, беларусите, мордва и др. Населението й се отличава с изключително висок процент на грамотност (98%), което може да се определи като важен фактор, способен да подобри позициите й в световната геополитическа йерархия. Важно е да се отбележи също, че между 17 и 20 млн. етнически руснаци продължават да живеят в останалите постсъветски републики. Броят им е най-голям в Украйна (9 млн.), Казахстан (4 млн.), Прибалтика (1,5 млн.) и Беларус (1,5 млн). Тази огромна диаспора има голямо значение за провеждането и подсилването на новата руска геополитика в евразийското пространство.

В геокултурен аспект Русия е ядрото на славяно-православната цивилизация и има най-силно културно влияние сред славянските страни в света. Поради развилата се уникална културна специфика на нейното пространство, тя е център и на локалната евразийска цивилизация. В наследство от историческото минало, Русия има силни геокултурни позиции в света от разпространението на руската култура и особено на руския език. Той е един от международните езици (включително на ООН), признат за официален още в Беларус и Киргизстан, а в Казахстан има статут на официално употребяван. Независимо от мерките по ограничаване на изучаването му, интензивното използване на руския език в страни като Украйна, Казахстан, Латвия, Молдова, Естония, Киргизстан, Таджикистан, Армения и Южна Осетия е между 50 и 84 %, а в Беларус достига 94 % (Tiљkov, 2008). В пространството на ОНД и голяма част от Източна Европа руският език все още изпълнява функции на международна комуникация.

Крахът на Съветския съюз, отразил се пагубно върху комунистическата идеология, стимулира рязък спад в позициите на левите политически сили в света. Вследствие на това, повечето от страните със социалистическа ориентация променят политико-икономическия курс на развитието си, попадайки под въздействие на други геополитически центрове, а тези, в които се запазва предишният статут, влиянието на съвременна Русия съществено отслабва. Въпреки това, Русия продължава да бъде носител на алтернативно поведение спрямо атлантизма и американската геополитика. В страната се развиват традиционалистки геополитически тенденции, от които най-ярка и с най-широки позиции е неоевразийството.

Русия получава в наследство близо 60% от стопанския потенциал на СССР. Съвкупната съветска икономическа мощ продължително време отстъпва единствено на САЩ, а в последните години от съществуването си – и на Япония (Лавров, Фроянов, 1995). След разпадането на СССР, Русия снижава съществено ролята си на световен стопански полюс. Нарушените съюзни връзки през 90-те години предизвикват всеобща социално-икономическа криза, със загуба на 2/5 от промишления потенциал, непрестанно намаляване на БВП и засилващи се регионални социално-икономически контрасти. В последното десетилетие на мощен стопански подем обаче (6-8%), страната съхранява мястото си в десетката на геоикономическата йерархия (7-о място), с общ БВП – 2,2 трлн. долара (3% от световния за 2008 – www.cia.gov.) и дял от световната търговия – 2% (Россия и глобализация, 2006). Със забележими темпове, през последните години, нараства транснационализацията на нейната икономика (в лицето на компании като Газпром, Русал, Роснефть, Лукойл, ЕЕС, МТС и др.), която, сраствайки се с държавната политическа власт, оказва пряка рефлексия върху геополитическата й тежест. Важна геополитическа особеност е фактът, че Русия продължава да заема водещи позиции в икономиките на страните от ОНД и Прибалтика, по отношение на външната търговия и инвестициите.

Във военногеографски аспект, Русия е един от първостепенните (заедно със САЩ) геополитически субекти, чиято съвкупна военна мощ има пряко значение за поддържане на силовия баланс в света. Независимо от загубата на ключови пунктове за глобално позициониране (руските военни бази – Рощок в Германия, Лурдесе в Куба, Аден в Йемен, Камран във Виетнам, Рамана в КНДР и др), Русия запазва широко военно присъствие в Централна Азия и Черноморско-Кавказкия регион. Тя съхранява и постоянно военно присъствие в Близкия Изток (Сирия). Страната притежава всички видове въоръжени сили и оръжия, както и развит военнопромишлен и космически комплекс, който в новата руска икономическа политика се ползва с приоритетно значение. Русия продължава да има водещи позиции в структурата на въоръжаването и търговията с оръжие. По отношение на стратегическите ядрени сили тя има абсолютен приоритет и разполага с близо половината (48%) от тях (Россия и глобализация, 2006).

В транспортногеографско отношение, голямата територия на Русия е с общопланетарно значение в комуникационните връзки между Европа, Азия и Северна Америка. Страната разполага с развита железопътна мрежа, чиято обща дължина (87 157 км) е 14% от световната. Голямо значение за транзитния западно-източен превоз имат Транссибирската и Байкало-Амурската (нейното продължение) железопътна линия, а в меридионално отношение – Кавказката жп линия (КВЖД). Съществен фактор, повишаващ трансконтиненталното значение на Русия е намиращата се на територията й една от най-развитите речни плавателни системи в света (с дължина 124 000 км, т.е. 20% от световната), улесняваща комуникационния достъп по вода на няколко хиляди километра навътре в континенталните райони. Първостепенно значение за речно-морските връзки в различни части на Русия има Волго-Балтийският канал. По отношение на международните въздушни връзки, огромната руска територия осигурява най-краткия път, свързващ Европа с Южна и Югоизточна Азия, както и Северна Америка с Централна Азия. Въздушната инфраструктура е представена от 1260 летища, с чийто дял (2,5%) страната заема 7-мо място в света. В наследство от СССР Русия притежава и най-добре развитата тръбопроводна система, улесняваща преноса и доставката на нефт, природен газ и различни преработени енергийни суровини от Сибир, Централна Азия и Кавказ към отделни райони на Европа и света. В съвременния етап от развитието на страната, тръбопроводната система се обогатява в количествено, качествено и географско отношение, превръщайки се в част от националните геополитически приоритети. Като съществен недостатък в транспортната осигуреност на страната трябва да се посочат ниската гъстота и качеството на шосейната мрежа. По дължина на шосейните пътища (871 хил. км) тя се нарежда на 8-о място в света (www.cia.gov).

Руската геостратегия

През последните две десетилетия перспективите в руската икономическа геостратегия все повече се обвързват с ориентацията на страната към модернизация на съществуващите и строеж на нови транспортни коридори на нейна територия, включително разширяване възможностите на Северния морски път. Евентуалното реализиране на транспортните инфраструктурни проекти, особено на тези с трансконтинентално значение, биха имали решаващо значение за икономическата й тежест в света, тъй като тя ще е в състояние да осигури най-краткия път на търговските връзки между ЕС, Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР), Северна Америка и Южна Азия. В подобен сценарий ползите за Русия не биха се изчерпвали само с повишаването на качествените аспекти на стопанския й облик (инвестиции, технологична модернизация и създаване на нови производства), но и  с осъществяване на стратегически контрол върху търговските потоци.

В геоикономическата структура на света по икономически показатели, определящи съвкупната стопанска мощ и стандарта на живот на населението, Русия попада в глобалната полупериферия – между постиндустриалните и развиващите се страни. Наличието на други индикатори обаче, с пряко и косвено отношение към нейното геопространство (голяма територия, природни ресурси, образовано население, развита наука, военна мощ), позволява да се поддържа висок геополитически статут, способен да промени положението й на второстепенен икономически субект. Мерките по намаляване на сегашната икономическа зависимост на Русия от страните на геоикономическия център (САЩ, ЕС и Япония) са ключов проблем пред дългосрочното й развитие. Вероятността той да се определя от комплексната мобилизация на другите ресурси предоставя потенциална среда за развитие на бъдеща геоикономическа стратегия.

Голямо значение за разбиране особеностите на геополитическото положение на Русия и нейната роля в света има участието й в редица регионални и глобални структури. От първостепенна важност, разбира се, са отношенията на Русия с бившите съветски републики. Обобщена характеристика на първоначалното положение, в което попадат повечето от тях (с изключение на прибалтийските, по обясними причини) дава бившият президент на Руското географско дружество Сергей Лавров (1928-2000). В доклад, посветен на геополитическите проблеми на Русия, той констатира, че по новите граници на страната, с оглед на икономическата и слабост, се появяват редица “слабожизнеспособни” държави (Лавров, 1995). Познавайки социално-икономическата ситуация в постсъветския регион, от позицията на времето можем само да потвърдим неговата точна констатация. Основно доказателство за това е фактът, че постсъветските републики не страдат толкова от извършените кардинални промени в политико-икономическото преустройство, колкото от нарушените междусъюзни връзки. Един организъм е разсечен. В този план, проблемите от икономически характер за някои от новите независими републики се проявяват и понастоящем. Достатъчно е да се спомене наложеното от Русия “винено ембарго” на Молдова, в периода 2006-2007, за да се разбере колко определящ за стопанското оцеляване на тази страна е винопроизводителният отрасъл. Други страни, като Армения, Грузия, Приднестровието, Южна Осетия, или Киргизстан (поради ниската отраслова специализация, съчетана с изолираното им географско положение) продължават да живеят на “системи”, разчитайки, до голяма степен, на чужда (предимно руска) финансова помощ.

По-голямата част от съветските републики, преминавайки през еуфорията от придобитата независимост, напоследък все повече залагат на прагматизма в отношенията си с Русия, понеже редица проблеми от общ характер изискват решаването си, не без участието на “бившата метрополия” (Кръстев, 2007). Неефективните и все по-отслабващи структури на ОНД, като гарант за руското присъствие в постсъветското пространство, се изместват от много по-перспективни регионални формирования: Съюзната държава Русия–Беларус; Евразийската икономическа общност (ЕврАзИС, създадена на основата на образувания Митнически съюз през 1995), разширяваща влиянието си в Беларус, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и Узбекистан; Общността на договора за колективна сигурност (ОДКС), обхващаща страните от ЕврАзИС и Армения.

Чрез участието си в създадената през 2001 Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), Русия отстоява първостепенната си позиция в по-нататъшното укрепване на своите връзки в Евразия. Функциите на ШОС първоначално се редуцират до укрепване на взаимното доверие с Китай и регулиране на пограничните проблеми, настъпили след разпадането на СССР. Впоследствие обаче, в нея надделяват тенденциите към задълбочаващо се икономическо и политическо взаимодействие. В рамките на ШОС, Русия провежда геополитическа линия на многоаспектно геостратегическо партньорство с Китай. Паралелно с това се увеличава икономическото й влияние в централноазиатските републики от ОНД. В ШОС, наред с разширяването на търговско-икономическото сътрудничество и развитието на транспортната инфраструктура сред страните членки, се засилва и съгласуването по проблемите на отбраната и мерките за международна сигурност. Това става причина, през 2005, да бъдат привлечени, със статут на наблюдатели, Индия, Иран и Пакистан. От 2003, статут на наблюдател в ШОС има и Монголия. Нарастването на международния авторитет на ШОС е резултат преди всичко от непрекъснато разширяващото се руско-китайско взаимодействие. Двете страни развиват дългосрочни връзки в областите на търговията, взаимното инвестиране, енергетиката, банковия сектор, образованието, военната сфера. В търговско-икономически аспект например, само за периода 2000-2007, двустранният търговски оборот помежду им е нараснал повече от 6 пъти (съответно 8 и 48,2 млрд. долара), като Китай вече заема трето място във външната търговия на Русия (след Германия и Нидерландия), а според икономическите прогнози, до 2012, ще излезе на първо място.

Русия заема ключово място и в повечето влиятелни международни организации. Тя е една от 5-те постоянни членки на Съвета за сигурност – най-висшата институция на ООН. Постоянното й участие в западни геополитически структури, като Съвета Русия–НАТО и Г–8, по същество, има за цел балансиране на мощното атлантическо влияние. Според известния италиански геополитик Карло Жан, “това й позволява да играе нова геополитическа роля в света, макар и като партньор, а не като актьор в глобализацията” (Jean, 2004). Като съществен индикатор за нарасналото геополитическо самочувствие на Русия може да послужи военната й намеса в Грузия, през август 2008. Реагирайки безкомпромисно с военна сила в защита на своите интереси в постсъветското пространство, за първи път след разпадането на СССР, тя демонстрира офанзивна геополитическа позиция спрямо Запада и конкретно – Съединените щати.

Някои изводи

Геопространствените особености на Русия, съчетани със сложното й съвременно функционално положение в международната система, затрудняват конкретизацията в оценките на нейното геополитическо място и роля в света. Подобни обстоятелства понякога са причина за генерализация на геополитическите показатели, като се имат предвид главно тези с пряко значение за геополитическата мощ. В такъв аспект, Ирина Василенко (2006) отбелязва, че в геополитическата структура на света, независимо от по-слабия икономически потенциал на Русия в сравнение с други Големи пространства, тя съхранява четири вида ресурси, даващи основание да й се отреди статут на втора свръхдържава и понастоящем:

– териториален (най-голямата по територия страна в света, концентрираща най-голям природноресурсен потенциал);

– комуникационен (най-развитата в света система за пренос на въглеводороди и електроенергия);

– ядрен (най-мощният в света потенциал от междуконтинентални балистични ракети с наземно базиране и ядрен арсенал);

– космически (глобална навигационна спътникова система – ГЛОНАСС, еквивалент на американската GPS).

В заключение може да се констатира, че Русия очевидно притежава огромен потенциал, който умело мобилизиран, в съчетание с уникалното й географско положение между трите световни цивилизации (западна, източна и ислямска) и трите геоикономически полюса (ЕС, НАФТА, АТР), й предоставя естествени условия за взаимодействие с глобалното проектно геополитическо пространство (понеже след укрепване на вертикалата на властта в Русия, руските интереси продължават да са многоаспектно ориентирани във всички региони на планетата). Геополитически проект, отчитащ подобна факторна зависимост, се разработва от най-вече от неоевразийството – геополитическа концепция, която има солидни позиции сред руската общественост и управляващия политически елит. От подобна насока, на практика, зависи продължаването на подема в успехите на нейното геополитическо реанимиране през последните години и утвърждаването й като първостепенен геополитически субект в света.

Литература

1. Василенко И. А., Геополитика современного мира: учебное пособие. М., 2006.

2. Лавров С. Б., Геополитика и регионалистика: взгляд ученых., в: Геополитические и геоэкономические проблемы России. СПб., 1995.

3. Лавров С. Б., Фроянов И. А. Русский народ и государство. СПб., 1995.

4. Кефели И. Ф., Судьба России в глобальной геополитике. СПб., 2004.

5. Кръстев В., Евразийските геополитически координати на Русия // Геополитика, бр. 4, 2007.

6. Россия и глобализация: международные аспекты. / Отв. Ред. М.Г. Носов; Секция международных отношений Отделения обществ. Наук РАН. М., 2006.

7. Скопин А. Ю. Экономическая география России. М., 2006.

8. Экономическая, социальная и политическая география мира. Регионы и страны / Под ред. С.Б. Лаврова и Н.В. Каледина. М., 2002.

9. Jean C. Geopolitica del XXI secolo. Roma-Bari, 2004.

10. Tiљkov V. Il nostro futuro и nella lingua – Limes, rivista italiana di geopolitica, №3, Roma, 2008.

11. www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/rs.html

* Доктор по география, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Цялата история на цивилизационното самоопределяне на Русия след реформите на Петър І е история на постоянното и сравняване с Европа. По принцип, този проблем би могъл и да не възникне, ако политическият елит на Русия си беше останал чисто руски. Но, от времето на Петър Велики, руската аристокрация, в голямата си част, и особено столичната, възприема Русия най-вече като обект на европеизация. Нейните религиозни пристрастия, идеологическите и колебания, външният и облик, дори и нейният език, могат да бъдат най-различни, но не и руски. Дори и ако успеем да открием отделни примери за руски патриотизъм сред представителите на аристокрацията, те са изключение на фона на общата ситуация. Единствените събития, които карат руските аристократи да си припомнят, че все пак са руснаци, са войните. Но и в този случай те рядко са сражават съзнателно за суверенитета на Русия, сама по себе си. Обикновено воюват за Русия, като част от Европа, т.е. за поредните общоевропейски ценности: с католиците против протестантите, с протестантите срещу католиците, с Наполеон срещу реакцията, с реакцията срещу Наполеон. Във всички тези случаи, Русия се оказва или жертва на чужда агресия, или съюзник на чужда коалиция, но почти никога – субект, който съзнателно и прагматично реализира своя собствена геополитическа програма. Дори когато Русия все пак се опитва да действа самостоятелно, тя пак разчита на помощта на Европа, която обикновено цинично я предава, както например по време на многобройните руско-турски войни. Причината за това фатално обстоятелство е, че Европа не само не се възприема от руската аристокрация, като потенциален или реален противник, а – напротив – на нея се гледа като на ценност, за която си струва да се сражаваш докрай.

Така, руските аристократи могат да воюват с Наполеон и, в същото време, да общуват помежду си на отличен френски, както и да обмислят, дали да не минат от една масонска ложа в друга. Митът за Европа е определящ както за официалния петербургски елит, така и за всички течения от политическата опозиция – от декабристите до болшевиките. Разбира се, и едните, и другите са се смятали за руски патриоти, само че техният патриотизъм винаги е просто част от общия европейски мит и никога – опит за преодоляването му.

За управляващите в Санкт Петербург, преодоляването на европейския мит би означавало връщане на столицата в Москва и възстановяване на Патриаршията, завладяване на Константинопол и пресичане на британската имперска експанзия в Азия, а също да започнат да говорят със собствения си народ на руски и да изразяват неговите национални интереси, а не тези на други народи, или пък на своите роднини по династична линия в Париж, Берлин или Лондон. За тогавашната политическа опозиция, преодоляването на европейския мит пък би означавало тя да започне да мисли не как да осъществява терор срещу собствения си народ, а за изграждането на Русия, да основава идеологията си не на привнесените отвън идеи на френската масонска ложа на Великия Изток или на Първия Интернационал, а на руската имперска православна традиция.

Всички разсъждения на мнозинството от руската интелигенция от онова време (както впрочем и днес) за „нещастната Русия” не опират до това, че тази Русия не е в състояние да съхрани самата себе си, т.е. своята специфика, а че недостатъчно се е европеизирала, т.е. че още не е станала Европа. Какво обаче представлява тази прословута Европа?

Всъщност, Европа е мит - най-големият и най-устойчивият мит измежду всички, които са привнесени от Запада в Русия. Друг въпрос е, че тъй като този мит вече не едно или две столетия оказва изключително мощно въздействие върху съзнанието и подсъзнанието на всички „неевропейци”, неговите безкрайни превъплъщения водят до това, че Европа действително започва да се превръща в реалност, макар и в една толкова противоречива и полиморфна реалност, че се оказва практически невъзможно да се осъзнае докрай, какво точно представлява истинското и битие (т.е. нейното esse), или пък, каква е нейната единна и неразделима същност (т.е. нейната essentia)... Европа не е просто мит, тя е мит на митовете, т.е. архетипичен мит, представляващ отличен пример за това, как точно се формира и структурира митът, като такъв.

Митът за Гърция като мит за Европа

Границите на Европа винаги са били неясни. Трудно е да се каже, кога твърде неопределените крайбрежни територии на Североизточното Средиземноморие са започнали да се наричат „Европа”. Древните гърци първоначално смятали, че, на изток, границата на Европа минава през Егейско море, после – по река Фасис в Южен Кавказ, а още по-късно – по течението на река Танаис (Дон). В своеобразна антитеза на Европа се превръща „Азия”, в която древните гърци първоначално включват всички територии на изток и юг от Европа, т.е. и днешна Африка (което е доста показателно), и едва по-късно започват да правят разлика между двете (1). Тоест, Азия също е мит. Истината е, че тя не притежава някакво единно пространство, тя е мит, олицетворяващ Анти-Европа.

Безусловно, именно Древна Гърция може да се приеме за „първата Европа”. Или, ако искаме да сме по-точни, древните гърци са първите, които се самоопределят като „европейци”, а всички останали – като „азиатци”, макар че, в същото време, персите и египтяните например, съвсем не се самоопределят като такива, нито пък знаят, че ги смятат за „азиатци”. Впрочем, по-нататък им се налага да го научат. Без съмнение, Древна Гърция е първата („малката”) Европа, в чиято история обаче се очертават и развиват всички противоречия на бъдещата „голяма” Европа. Всъщност, какво обединява Гърция, освен, повече или по-малко, общия език? Може би само мнимите „заплахи” от Изток – например от полулегендарната Троя, или от персите (определям тези заплахи като мними, тъй като троянската и персийската флоти са несравними с ахейския), обединяват гръцките полиси в една военна общност, която веднага след края на поредната война се разпада. Гърция е крайно нееднородна, дори и в чисто религиозен план. Както доста точно се изразява Ницше: „гръцкото „образование”, в продължение на дълъг период, представлява хаотично натрупване на чуждоземни - семитски, вавилонски, индийски и египетски форми и понятия, а в религиозния им пантеон се води своеобразна битка между всички богове на целия Изток” (2). Наистина, по-нататък Ницше допълва, че „постепенно гърците се научават как да организират този хаос - това те съумяват да постигнат като, в съответствие с делфийското учение, отново се връщат към самите себе си” (3), само че ако приемем това за вярно, следва да смятаме „аполонизма” за основа на гръцката култура, а не само за един от нейните елементи, заради който се наложило да бъдат пожертвани всички останали. Древна Гърция е лишена от своя собствена същност, от истинско собствено битие – и тъкмо в това е проблемът: наследявайки от Финикия не само азбуката, но и морския начин на съществуване, Гърция се разпада на колонии и метрополии, без единен център и смисъл.

Географската нееднородност на Гърция предопределя и вътрешното и поляризиране – морската, колонизирала цялото егейско пространство, Атина срещу сухопътната, базираща се на автархична икономика, Спарта. Кои в по-голяма степен са били европейци – дали атиняните, или спартанците? Следващият разрив е още по-сериозен, когато Атина, заради своята развратеност и умора, отказва да се подчини на македонския цар, започнал велик поход за завоюването на света. В тази ситуация, кой е повече грък и повече европеец – дали атинянинът Демостен или македонецът Александър? Именно Александър налага Гърция (и Европа) на останалия свят, той не толкова открива света за гърците, колкото открива гърците за света, въпросът обаче е, дали самият той е грък? Както е известно, гърците смятали македонците за северни варвари, почти скити, впрочем самият Александър изповядва всевъзможни негръцки религиозни култове, само и само да спечели за каузата си всички „азиатци”, от Египет до Индия. Истината е, че той не е особено добър ученик на Аристотел, защото очевидно е бил човек с негръцко, сакрално-традиционно съзнание. Самата Гърция пък е периферия на неговата, първа в човешката история, Евразийска Империя, за чиято столица той определя Вавилон – естествения „център на света” за цяла „Азия”. В какво тогава е, неговият елинизъм, неговият „европеизъм”? Александър предлага на Гърция да се превърне в Империя и по този начин, на практика, а погребва, защото се оказва, че Гърция всъщност не може да предложи кой знае какво на останалия свят, напротив, тя самата бива погълната от него, навлизайки в периода на своята странна „златна есен”, която Йохан Дройзен повече от две хиляди години по-късно определя с понятието „елинизъм”.

И все пак, нима в Древна Гърция действително няма нищо уникално, нищо свръхново, по отношение на останалия свят, в сравнение с цялата т.нар. „световна Азия”?  Не, разбира се: именно в Гърция за първи път се налага идеята за изграждането на света върху чисто секуларни (т.е. светски) основи, т.е. на основите на откъснатото от корените си автономно индивидуално съзнание, лишено от всякаква външна обосновка. В тази смисъл, в спартанската автархия действително няма нищо уникално, което обаче не може да се каже и за атинската демокрация, защото тя е предизвикателство към целия останал свят, дори и със самия факт на своето съществуване. По същия начин, няма нищо уникално в Омировата „Илиада”, освен че става дума за великолепна поема, описваща поредната война между две армии. В „Одисеята”, приписвана на същия автор, обаче се съдържа едно качествено ново и наистина уникално предизвикателство – в нея се описва историята на един отделен човек, с цялата му индивидуална специфика и ясно разпознаваема психология. Докато „Илиадата” е епос на сакралната, традиционалистка, имперска, героична и идеократична Гърция, „Одисеята” представлява епос на светска, колониална, полисна и индивидуалистична Гърция и то не заради това, че в нея се описват скитанията и приключенията на един единствен човек (шумерската поема „Гилгамеш” също описва скитанията на един човек), а защото представя неговите индивидуални емоции и предпочитания. Впрочем, същото може да се каже и за древногръцката философия. Какво могат да дадат на азиатското съзнание Питагор, Платон или Плотин? Поредната сакрално-метафизична картина на света, т.е. нищо принципно ново. Философията на софистите обаче (и най-вече на Протагор), е наистина чисто гръцки принос, от който, между другото, се ужасяват и самите гърци: „човек е мярата за всички неща – на съществуващите, за това че съществуват, и на несъществуващите – за това, че не съществуват”. Древните гърци отлично са разбирали това, т.е. осъзнавали са отличието си от Азия и този факт много ярко присъства в гръцките трагедии (достатъчно е да си припомним „Перси” на Есхил). За гърците, цялата Азия била земя на варвари, т.е. варварска периферия, където цари „пълен мрак”. В същото време, самите гърци или не осъзнават, или не искат да осъзнаят, че в очите на целия останал свят и най-вече в тези на имперска Персия, именно те са истинските варвари - морски разбойници, нападащи и завладяващи чуждите брегове (нека си припомним злобните „морски народи” – ахиява, от египетските източници). Така се изправяме пред една много важна дилема: или същността на Древна Гърция-Европа е в нейния секуларен индивидуализъм, или този индивидуализъм е само нейна акциденция (т.е. случайно отклонение), което едва ли е по-важно, отколкото са всички останали. От отговора на този въпрос, можем автоматично да изведем и отговора на въпроса, какво е Древна Гърция и какво е Европа?

Митът за Рим, като мит за Европа

Гърция отправя своето предизвикателство към азиатското човечество, но това предизвикателство е двусмислено: едно е сакралната сухопътна Империя на Александър Македонски, а съвсем друго – пиратската колониална експанзия на Атина; едно е да усвоиш в Академията, създадена от Платон, философската систематизация на религиозните си представи, а съвсем друго – да се съмняваш в тези представи, както го правят софистите. В крайна сметка, Гърция не издържа на това фундаментално вътрешно противоречие и рухва, а „истинската Европа” постепенно започва да се асоциира с Рим. Днес е много трудно да си представим, колко далечни всъщност са били двата свята – гръцкият и римският. За гърците, римляните са поредните варвари, новите македонци от Запада, признаващи единствено грубата сила и представляващи именно тази сила (и нищо повече от това). Не бива да забравяме обаче, че Рим също възприема гърците, в определен смисъл, като варвари: така идеологът на римската държавност Катон Стари вижда в гръцкото начало само разложение и не е далеч от истината. Да не говорим, че римляните се смятат за наследници на древните троянци, призвани да отмъстят на ахейците за миналите поражения. В същото време обаче, както на Гърция не и остава нищо друго, освен да се подчини на Рим, така и на Рим не му остава друго, освен да започне да копира Гърция. Тоест, и тук става дума за война между две различни култури и цивилизации, както е и при сблъсъка между Гърция и Азия. Само че в този случай, самата Гърция се оказва в ролята на Азия, т.е. на Изтока. Рим заимства от Гърция всичко най-добро и всичко най-лошо, с едно изключение, което няма как да усвои – нейната геополитическа природа. Затова, колкото и да се съревновава с Гърция в своя секуларен индивидуализъм, Рим никога не успява да я надмине, тъй като представлява аграрна, телурократична държава, великолепно воюваща на суша, но зле приспособена към овладяването на морски колонии. Рим обаче, разполага с редица други предимства пред Гърция – докато тя е конгломерат от разнотипни полиси, Рим е единна, силно централизирана държава. В този смисъл, Рим действително е първата Европейска Империя, за която може да се твърди, че е „обединила Европа”. Макар че и тук възникват няколко въпроса: доколко Рим действително е „обединил”  цялата Европа (виж картата на континента), на каква основа се осъществява това „обединение” и, какво в него е европейското, освен етнолингвистичните му особености? Ако става дума за секуларно-индивидуалистичното съзнание, това очевидно не е вярно, защото Римската Империя е поредното сакрално древно царство, макар и доста силно засегнато от „гръцките недъзи”.

Митът за Единното Християнство като мит за Европа

И така, елинството и латинството не изчерпват същността на Европа. Наистина, трудно е да си представим Европа без тях, но не може и да се твърди, че целият европеизъм се свежда до тези две съставляващи. Следващата му, трета по ред, съставляваща е християнството, дошло в Европа от Азия, т.е. от римския протекторат Юдея (факт, който повечето привърженици на тезата за тъждеството между християнския и европейския дух, кой знае защо забравят). Да се твърди, че християнството е същността на Европа, означава да се твърди, че преди появата на християнството Европа просто не е съществувала. Християнството наистина се превръща в обща идеология на Европа, но това става едва след продължителния процес на християнизация на Римската Империя и последвалият го, още по-продължителен, процес на християнизация на цялата европейска територия, в името на което се налага да бъде пожертвано всичко останало, включително елинството и латинството. Християнството обаче не прониква само в Европа – цяла Северна Африка, както и Близкият изток, са християнски, докато не попадат под властта на Исляма. Какво обаче означава понятието „обща християнска цивилизация”, след като буквално от самото начало Християнският Изток и Християнският Запад съществуват в съвършено различни измерения, различавайки се по всички възможни критерии – лингвистични, етнически, географски, държавно-правни и догматични. Може дори да се твърди (макар и да звучи малко пресилено), че съществуват две Християнски Европи - Западна и Източна, като последната надхвърля границите на Европа и се трансформира в Евразия: така половината от Византийската империя се намира в Мала Азия, а по-голямата част от Московското царство е разположено отвъд Урал.

Християнството идва в Русия от Византия, от граничния евро-азиатски град Константинопол, а и самата християнизация на Русия може да се тълкува именно и само като християнизация, а не като европеизация. Римският престол винаги е смятал ромеите и руснаците (както и всички православни) за варвари и еретици, нуждаещи се от ново, този път „правилно”, покръстване. Ето защо католическите мисии и до днес са толкова активни в Православния Изток.

Но, след ХVІ век, самото Западно Християнство се разделя на католически юг и протестантски север, без да броим отделните течения в самото протестантство (нима можем да твърдим, че лютеранска Скандинавия и калвинистка Холандия принадлежат към една и съща конфесионална цивилизация?). Тоест, Европа е разделена и то по всички възможни разломни линии и нито едно събитие от историята и не може да се тълкува като нейно реално обединяване.

Митът за Модерната епоха като мит за Европа

Можем ли да твърдим, че Вестфалският мир от 1648, сложил край на Трийсетгодишната война „на всеки срещу всички”, е довел до обединяването на Европа на основата на общите принципи на секуларното правно съзнание? Не, разбира се, защото този мир просто ознаменува победата на една от съществуващите позиции - всъщност това е победа на малката Холандия, превърнала се в първата в европейската история секуларна държава (под формалното название „Обединени провинции”). И цялото по-нататъшно, триумфално шествие на идеите на Модерната епоха из Европа, съвсем не е израз на нейната истинска същност, а просто победа на един от проектите за Европа. Съвсем друго нещо обаче е (както вече отбелязахме и по-горе) секуларно-индивидуалистичното съзнание, защото именно то отличава и Древна Гърция от целия останал свят. Следователно, победата на идеите на Модерната епоха, през ХVІІ-ХVІІІ век, наистина придава определена (различна от другите) физиономия на Европа и формулира европейската идентичност, но само за онези, които са склонни да я приемат. Тук се налага да внесем едно важно уточнение – секуларно-индивидуалистичното съзнание, т.е. проектът на Модерната епоха, представлява същността на Запада – именно на Запада, като духовна и мирогледна ориентация. В същото време, Европа е много по-мащабно и всеобемно понятие, отколкото е Западът, тя включва в себе си Запада, но не се изчерпва с него. Това става ясно още с появата на втората секуларна държава на планетата – Съединените американски щати, през 1776. Бъдещите САЩ – това вече не е Европа, а именно Западът, т.е. те олицетворяват Запада в много по-голяма степен, отколкото самата Европа.

Европа не се покрива със Запада, или по-точно, Европа не е само Запада. Ако цялата история на Европа се изчерпваше с историята на Модерната епоха, привлекателността и за останалия свят рязко би намаляла. Историята на Европа е и история на преодоляването на Запада, при това на неговата собствена територия. Дори и Възраждането не може да се разглежда само като епоха, подготвила появата на Новото Време, защото още тогава са налице и множество реакционни елементи. В този смисъл, какво представлява Барокът? Или Ампирът? Или  Романтизмът? Или пък самото германско Просвещение, което толкова се отличава от останалите? Ами целият след-кантиански „класически германски идеализъм”? Ами цялата ирационалистична, символистка и консервативно-революционна традиции на ХІХ и ХХ век? Нима всичко това не са поредни етапи на глобалната реакция, която формира и по-голямата част от европейската култура на Новото Време?

Тук можем да направим паралел със Санкт Петербург, тази столица на руския европеизъм. Ако вземем само града, създаден от Петър І, той едва ли е по-интересен от който и да било балтийски град. Интересното тук е, че цялата история на Петербург е история на преодоляването на европейския му дух. В Петербург, Русия демонстрира, че наистина може да бъде Европа, при това най-добрата Европа, но също и, че това едва ли и е необходимо.

Много показателно е, че всяко от трите основни идеологически направления, формирали се в Европа през Новото Време – либерализмът, социализмът и консерватизмът, се смята за европейско по своята същност. Това, че Чърчил и дори отвъдокеанският му колега Рузвелт се смятат за изразители на „европейските ценности”, е разбираемо. Но нима Ленин, Троцки, или дори Сталин са се смятали за азиатци? Общата позиция на всички „леви” е била, че Съветският съюз е връх на европейската история и въплъщение на европейската мечта от времето на Перикъл насам. А нима, Мусолини, Франко или дори Хитлер също не твърдят, че изразяват интересите на Европа и „европейския дух”?

Тези три идеологически платформи разделят Европа на три автономни свята (всеки сам за себе си), т.е. на три Европи. Временната победа на проекта на Европейския съюз е просто победа на една от тези Европи (либералната) над двете останали. Малцина днес си спомнят проекта за „Европейска Конфедерация” на Хайнрих Химлер, за „Новата Европа” (т.е. за формиране на Евро-съветска империя) на Жан Тириар, или пък за „Европа на хилядата флага” на идеолога на френските „нови десни” Ален дьо Беноа. В същото време, дали съвременните апологети на Евросъюза биха се съгласили с тезата на Юлиус Евола, че същността на Анти-Европа се олицетворява от „практицистката, меркантилна, либерално-капиталистическа, профанизирана протестантска култура, която окончателно се формира именно в Америка”, или пък с позабравената нацистка теза, че в основата на пан-европейското обединение следва бъде поставена „нордическо-арийската традиция”? Разбира се, най-лесното е да кажем, че подобни тези са маргинални, но истината е, че също толкова маргинална е и сегашната идеология на ЕС (ако разбира се имаме предвид именно нея, а не благодушните представи, които тя поражда у мнозинството, нежелаещи да осъзнаят нейната същност, европейци).

Трите дефиниции за Европа

Време е да си зададем въпроса, защо въобще говорим за Европа? Какво представлява Европа, след като няма нито една, повече или по-малко, ясна дефиниция за нейната същност? Натрапва се отговорът, че всъщност става дума за мит, макар и доста сложен и диалектически структуриран, какъвто, в края на краищата, би трябвало да бъде всеки истински мит. Привържениците на „европейската идея” не могат да кажат, кой точно модел искат да следват – древногръцкия или римския, християнския или атеистичния, либералния, социалистическия или консервативния. Те държат да бъдат именно „европейци”, сякаш става дума за някаква качествена антропологична принадлежност. При това, за да реализират този си стремеж, те са склонни да унищожат всичко специфично европейско у себе си, т.е. онова, което все още е присъщо на гражданина на съвременна Европа: уважението към държавата, уважението към другите европейци, спокойния, разумен и еволюционистки подход към всички проблеми. И причината за това не е, че те искат да бъдат европейци на всяка цена, а че искат само да приличат на европейци – те не вярват в реалната Европа, а в мита за Европа. Мит, който всъщност сами са създали.

Митът за Европа обаче престава да бъде такъв, когато се изяснят конкретните критерии за „европейското”. Разбира се, при всички случаи, това ще означава дефиниране, т.е. ограничаване на този мит (което влиза в противоречие с диалектическата природа на всеки мит) и свеждането му до определено понятие (термин). Тези дефиниции могат да бъдат само три: - Европа, като Запад, т.е. като цивилизация на Модерна; Европа, като западно-християнска цивилизация, т.е. като Западна Европа; Европа, като географското пространство на Западна Евразия, до Урал.

Европа като Запад, т.е като цивилизация на Модерна, излиза извън пределите на Европейския континент, това е цяло цивилизационно пространство, включващо всички държави, възприели идеологията на Модерна, като основополагаща. В този случай, Европа включва и цяла Северна Америка (а, според някои, и Южна), немалко страни от Азия и Африка и, разбира се, Австралия. Като границите и могат да се променят във всяка посока, до безкрайност. В този случай, европеизмът се превръща просто в синоним на секуларно-индивидуалистичния мироглед. В случая няма значение, че 90% от великите европейци (като започнем с Платон и свършим с Хайдегер) вече не могат да се смятат за европейци, затова пък в европейци автоматично се превръщат хиляди чиновници от японските или малайзийските банки. Впрочем, това има своя смисъл, защото какво друго е дала Европа на света освен идеята за тоталната секуларизация? Затова е закономерно да отъждествяваме Запада и Европа, като цяло, с Модерна (всъщност, с какво друго бихме могли да ги отъждествим?). При това положение обаче, излиза че европеизацията на Русия се равнява на нейната „уестърнизация”, т.е. на секуларизацията и. Което и се случва на практика. Това е Европа на ЕС, създаден под строгия контрол и с покровителството на Вашингтон, предпазливо опитващ се, през последните години, да се измъкне от американската опека. Ето това „действително представлява Европа” – констатира Збигнев Бжежински в коментарите си към картата на континента, кодето са обозначени зоните, които, от гледна точка на американските стратегически интереси, следва да станат част от Евросъюза (4). В тях липсва дори Полша, затова пък присъства Турция.

Европа като западно-християнска цивилизация. Границите на тази Европа са достатъчно точно определени на самия Европейски континент, те свършват там, където започва Православният Евроизток. В същото време, те силно се разширяват в други посоки, имайки предвид, че през последните пет века Рим и Лондон съумяха да „християнизират” половината планета. В рамките на този подход, Европа, на практика, се отъждествява със западната си част, т.е. със Западна Европа. В такъв случай, възниква въпросът, какво всъщност представлява европеизацията на Русия, ако не нейното повторно „християнизиране” (този път обаче по западните канони), което от гледната точка на Православието, е ерес. Известният теоретик на евразийството Пьотр Савицкий посочва, че „по отношение на Европа, Русия символизира Православието, т.е. истинското християнство по отношение на ереста, каквато е упоритото отричане от Христовата вяра, която някога Европа е изповядвала като своя” (5).

Европа като Западната част на Евразия, до Урал. Всъщност, това е единствената, чисто географска дефиниция на Европа, която не поражда никакви въпроси. Само че смисълът на подобна дефиниция е чисто териториален, т.е. в нея липсва реално съдържание. При това положение, как може да се осъществи европеизацията на Русия? Никак, защото Русия вече е Европа, пък макар и само наполовина.

Митът на Европа и реалността на Евразия

В крайна сметка, тезата, че европейската идентичност на Русия е от също толкова голямо значение както и нейната „азиатска идентичност” е мит, който първоначално се натрапва на руснаците от самите европейци, когато последните се нуждаят от Русия като съюзник срещу едни или други „антиевропейски сили”, а след това и от европоцентрично настроените руски елити, възприемащи страната си като своеобразно „диво поле”, което следва перманентно на бъде подложено на благотворното въздействие на европейската култура. Именно поради това първият мащабен историософски труд в историята на руската мисъл през ХІХ век е книгата „Русия и Европа” на професор Николай Данилевский (1870), в която Русия се дефинира именно по отношение на Европа и се представя като най-висш израз на „славянския културно-исторически тип”, който е противоположен на „романо-германския тип”, т.е. на Европа.

Като убеден еволюционист (нещо, което мнозина забравят), авторът на „Русия и Европа” се оказва заложник на чисто европейските митове за прогреса и расово-етническото самосъзнание, като вследствие на това, просто развива и задълбочава европейската митология. Според него, цялата същност на Русия се свежда до ролята и на изразител на общославянските интереси, сякаш действително съществува някаква единна общославянска цивилизация. Самата Русия пък се оказва, на практика, просто част от Европа, защото славяните са чисто европейска раса. Данилевский смята, че историческото предимство на Русия е в това, че тя е още по-прогресивна, отколкото „романо-германския свят”. Книгата му е ярък пример за опита да се преодолее европоцентристкото съзнание, без да бъдат засегнати неговите фундаментални постановки. Затова и Шпенглер, който без съмнение е познавал труда на Данилевский, отива по-далеч от предшественика си по въпроса за същността на руската цивилизация, определяйки я не просто като „славянска”, а като „славянско-сибирска”. Следващата стъпка по пътя към това преодоляване става трудът на Николай Трубецкой „Европа и човечеството” (1920), с която започва и историята на руското евразийство. Именно Трубецкой въвежда термина „Русия-Евразия”, имайки предвид не „азиатската”, а именно евразийската природа на Русия. Тъкмо в това е и интелектуалното предизвикателство на евразийството – в стремежа му да вижда в Русия единствено Русия, а не Европа или Азия. Що се отнася да това, че мнозина са склонни да виждат в евразийството някакво признание за азиатската същност на Русия, то само доказва, че митовете за Европа и Азия са се превърнали за нас, руснаците в по-голяма реалност, отколкото е обективната реалност на Евразия, в която самите ние живеем.

В този случай, дефиницията за Русия като Евразия има чисто географски, обективно-териториален смисъл. Затова, поне според мен, всяка геополитическа стратегия на Русия, като държава, разположена от Балтийско море до Тихия океан, може да бъде единствено евразийска. Русия не може (или по-скоро не бива) да се възприема като плацдарм на Европа в Азия, или на Азия в Европа. Защото и за Европа, и за Азия тя винаги си остава периферия, пък макар и много голяма и значима периферия. За Евразия обаче, Русия е център. Европейският мит на Русия винаги ще бъде мит за Русия като една не съвсем истинска Европа и той не може да бъде нещо друго, дори и по чисто географски причини.

Въз основа на казаното дотук, дали може да се твърди, че такива понятия като Европа, Азия и Евразия притежават чисто географски смисъл, без да имат някакво културно-политическо съдържание? Това зависи от политическия контекст, в който се употребяват тези термини. В крайна сметка, дори такива геодетерминисти, като Данилевский и Трубецкой, разбират под „Европа” не просто територията, а именно „романо-германската цивилизация”. Разбира се, това означава понятието „Европа” да се сведе до културните основи на нейната западна част, т.е. свеждането и само до Западна Европа. Следователно, възниква въпросът за геокултурната дефиниция на Евразия и, ако погледнем георелигиозната карта на света ще видим, че цялото това пространство, което в тесния геополитически смисъл се определя като Евразия, действително има конкретно религиозно-културно съдържание. И това е Православието. При това, още от началото на разграничаването си от Католицизма,  Православието е чисто евразийска традиция. Така, Православна Византия не е нито Европа, нито Азия, а именно Евразия. Православният Кавказ, също не е Европа, нито Азия, а нещо трето – специфично евразийско пространство. И когато, след падането на Византия, Православието започва перманентно да се разпространява от Московска Русия чак до бреговете на Тихия океан, то само затвърждава значението си като специфична евразийска традиция, в геополитическия смисъл на думата.

По отношение на Европа (или по-точно на Западна Европа, т.е. на „романо-германската цивилизация”), Евразия (или по-точно Източна Европа и Сибир, т.е. „славяно-сибирската цивилизация” на Шпенглер или „славяно-туранската цивилизация” на Трубецкой) се позиционира по същия начин, по който и Православието към Западното Християнство. И тъй като Русия си остава основа на православно-евразийското пространство, самото понятие Русия-Евразия се превръща в тъждество. При това не бива да забравяме, че ако за Европа Русия-Евразия е изток, за Азия тя е север. На изток от Русия-Евразия е разположена само една страна – островният конгломерат Япония (макар че ако сме съвсем точни, той се намира на югоизток). Всички останали азиатски държави са разположени на юг от Русия-Евразия. Привичното обозначаване на ислямската или китайската цивилизации като източни също говори за това, че руското съзнание продължава да си остава европоцентрично. В този аспект, е съвършено неадекватно да се обозначават руско-турските войки като „източни”. Защото, за Русия-Евразия, ислямският и китайският светове не са изток, а юг и едва когато го осъзнаем напълно, съзнанието ни ще стане изцяло рускоцентрично.

Русия е православно-евразийска цивилизация, своеобразна северна, евразийска Византия. По отношение на нея, Европа може да се разглежда или като съдържателно понятие, т.е. като Запад – зона на католико-протестанската (романо-германската) цивилизация, родила секуларно-индивидуалистичната идеология на Модерна, или пък като чисто формално понятие, т.е. като западната част на Евразия, като при това положение и самата Русия би могла да се приеме за „наполовина Европа”, само че Източна.

Бележки:

1. Европа // Словарь Античности. – М., 1989, С.199.

2. Ницше Ф. О пользе и вреде истории для жизни. // Собр. соч., т.1. – М.,1990, С. 229.

3. Ibid.

4. Бжезинский З. Великая шахматная доска. – М.,1998, С.102.

5. Савицкий П. Евразийство. // Континент Евразии. – М.,1997, С.19.

* Авторът е съвременен руски консервативен философ и геополитик-неоевразиец, председател е на Византийския клуб в Москва

{rt}

Преди да започнем анализа на ядрената доктрина на съвременен Китай, нека отбележим, че в китайската култура дори самото понятие за „война” има доста различно съдържание от това, което влагат в него европейците.

Целият ход на световната история потвърждава съществуването на тясна и постоянна взаимна обвързаност между икономиката, политиката и войната. Най-точно връзката между политиката и войната е формулирана преди почти два века от Карл фон Клаузевиц, според когото „войната е продължение на политиката с други средства”. Междувременно, още прец VІ в. пр.н.е., китайският военен теоретик Сун Цзъ отбелязва, че „войната е пътя на лъжата и заблуждаването на противника”. Препоръките на Сун Цзъ отразяват спецификата на китайската култура, според него: „ако може да направиш нещо, заблуждавай противника си, че не можеш да го направиш; ако можеш да се възползваш от нещо, го заблуждавай, че нямаш такова намерение; ако си близо, го заблуждавай, че си далеч; примамвай го, като му обещаваш нещо изгодно за него; разстрой силите му и чак тогава го атакувай; ако той е напълно готов за битка, бъди нащрек; ако е силен, избягвай схватката с него; предизвикай гнева у него за да разстрои силите си; прави се на смирен за да го направиш по-самоуверен; ако силите му са свежи, опитай се да го умориш; ако силите му са събрани в юмрук, опитай се да ги разединиш; нападни го, когато не е готов; действай, когато не те очакват” (1).

Още по-показателно обаче, са следните принципни постановки на древния китайски военен стратег: „според правилата за водене на война, на първо място стои изискването да запазиш противниковата държава цяла, а на второ – да я съкрушиш... стократно да влезеш в битка и стократно да удържиш победа, не е най-доброто, най-доброто е да покориш противниковата армия без да се сражаваш” . Някои съвременни европейски военни теоретици се отнасят подчертано скептично към тезите на Сун Цзъ, наричайки го „пълководец, който не е спечелил нито една битка”. Всъщност, подобно отношение още веднъж демонстрира цялата дълбочина на различията в западния и китайския подход към войната и победата.

В тази връзка не е зле да си припомним и препоръките на Дън Сяопин, които са в основата на съвременната военна политика на Китай: „спокойно наблюдавайте и действайте. Защитете нашата позиция. Прикрийте мощта ни и изчакайте да настъпи нашето време. Придържайте се към сдържана позиция и никога не претендирайте открито за лидерство” .

В днешен Китай трудовете на забележителните древни китайски пълководци, и най-вече на Сун Цзъ, У Цзъ и Тай Гун, продължават да заемат достойно място и все повече привличат вниманието на чуждестранните военни теоретици. За да разберем същността на китайската стратегия, можем да използваме една популярна аналогия на различията между западната и източната цивилизации и тези между две популярни логически игри - шахът и китайската игра „го”. Макар че и двете възникват на Изток, първата придобива голяма популярност на Запад, докато втората си остава популярна най-вече в Източна Азия. Можем да предположим, че причината за това е, че логиката на шаха съответства повече на западната култура, докато тази на „го” – на източната.

Както е известно, шахът изисква наличието, в началото на играта, на пълен комплект фигури. В нейния ход силите намаляват, в зависимост от загубените фигури, като в крайна сметка печели онзи, които, без оглед на загубите, успява да матира царя на противника.

В играта „го” обаче, партията започна с празно игрово поле, като силите на противниците нарастват в зависимост от поставянето под контрол на фигурите на противника. И колкото повече продължава играта, толкова по-зависими стават позициите на участниците от допуснатите от тях грешки, като особено важно е пръв да се възползваш от грешката на противника си. Победата в „го” изисква поставянето под контрол на по-голямата част от игровото поле, като колкото по-големи са силите на победения противник, толкова по-значима е и самата победа.

Това сравнение хвърля известна светлина върху същността на източната стратегия – стремежът към установяване на по-голямо влияние с минимални разходи и то не за сметка на унищожаването на противника (което би довело до големи загуби в собствените редици), а за сметка не неговия ресурс, т.е. използването на грешките му за гарантиране на собствения възход.

Китайското стратегическо планиране

В този смисъл, никак не е случайна, че в стратегическото си планиране Китай използва именно обобщения показател за националната мощ CNP (comprehensive national power), който определя мястото на страната сред другите държави на световната сцена, както и показателя за стратегическата конфигурация на тази мощ SCP (strategic configuration of power). Както изглежда, SCP се използва за идентифицирането на реалните и потенциални заплахи пред китайската мощ, включително и военната. При това, според повечето анализатори, китайското ръководство съзнателно се стреми да представи възможностите си за по-малки, отколкото са в действителност, избягвайки откритата конфронтация с когото и да било, за да си осигури оптимални условия за по-нататъшното развитие на страната.

Поемайки курс към фундаментална трансформация на въоръжените си сили, Китай подчертава, че първите десетилетия на новия век ще бъдат мирни и няма да изискват да се залага на военна сила за развитието на страната.

Идентифицираните в официалните китайски документи заплахи са свързани с тайванския проблем, вероятни вътрешни конфликти в Тибет и Синцзян-Уйгурския автономен район. В същото време обаче, най-сериозните проблеми, които биха могли да забавят развитието на страната са свързани с гарантирането на стабилни доставки на енергоносители отвън. В перспектива, зависимостта на Китай от външните доставки на енергоносители ще нарасне, което пък изисква гаранции за сигурността на тези доставки от различни региони на света. Още повече, че в Азия все повече изпъква нарастващият икономически потенциал на Индия. Съперничеството между тези два гиганта за енергоносители, включително и в Африка, придобива все по отчетливи очертания. В тази връзка, изглежда логично и основното направление в трансформирането на военните възможности на китайските въоръжени сили – провеждането на съвместни локални операции в различни региони на планетата. В съответствие с фиксираните преди време цели за развитие на китайския отбранителен потенциал до 2020, китайската армия трябва да стане най-силната в Азия, а след това да достигне и тези на водещите световни държави.

Стремежът на един от глобалните лидери да повиши нивото на военната си мощ до степен, съответстваща на статута на световна сила, се потвърждава и от избора на основния акцент в техническата трансформация на китайските въоръжени сили – тяхната информатизация. При това, в самия подход към осъществяването на информатизацията, се следва принципът на съгласувано развитие на икономиката и военното строителство. Информатизацията на въоръжените сили и на държавата, като цяло, се реализират в рамките не единен процес. Като цяло, военните разходи на Китай се увеличават с по-високи темпове, отколкото е икономическият ръст, което говори за тенденция към ускоряване темповете на модернизиране на въоръжените сили. Така, през 2003, при ръст на БВП от 9,1%, официално обявеното нарастване на военните разходи (в сравнение с 2002) е било 11,5%; а през 2004 същият показател е бил 11,6%. Според анализ на Стокхолмския институт за изследване проблемите на мира (SIPRI), през последните години реалните военни разходи на Китай надхвърлят средно със 70-80% официално обявените, а делът им от БВП се доближава до средния световен показател от 3%.

Глобализационните процеси, до голяма степен, се развиват именно благодарение развитието на глобалните информационни системи. Нивото на информатизация на една страна, в значителна степен, определя и мястото и в съвременния свят. На свой ред, глобалните информационни системи са немислими без космическите комуникационни системи с различно предназначение.

Развитието на китайската ядрена стратегия

Имайки предвид всички тези нюанси в стратегията и военната политика на Китай, следва да подходим и към въпроса за ядрената стратегия на тази страна. Още от първите години след създаването на Китайската народна република, комунистическото военно-политическо ръководство следва постановката, че страната трябва да разполага с мощни и модерни въоръжени сили, притежаващи и ядрено оръжие. Първата китайска ядрена програма, приета през 1951, има изцяло мирна насоченост, но още в средата на 50-те тя е допълнена със секретен раздел, насочен към създаването на собствено ядрено оръжие и на негови носители.

Следва да отбележим, че в съответствие с националните традиции, китайското ръководство, поемайки курс към създаването на такова оръжие, в официалната си пропаганда, касаеща ядрената политика, съзнателно подценява значението на това оръжие. По този начин се постигат едновременно няколко цели. На първо място, населението бива убедено, че обширната територия на страната и наличието на широка мрежа от подземни бомбени убежища могат да осигурят оцеляването му и да гарантират крайната победа, като така у него се поддържа висок боен дух. На второ място, подценявайки в официалните изявления на своето ръководство значението на ядреното оръжие, Китай демонстрира независимата си позиция на международната сцена.

В същото време, убедеността на китайското военно-политическо ръководство в необходимостта страната да притежава ядрено оръжие не само че не се подлага на съмнение, но и постоянно укрепва. За това спомага и ролята, която изиграват двете тогава единствени ядрени държави в два големи локални конфликта през 50-те – Корейската война (1950-1953) и китайско-американският сблъсък в Тайванския залив (1958). Пекин е изправен пред директната заплаха на САЩ да използват ядрено оръжие срещу него, както и пред нежеланието на Москва да сподели с него ядрените си тайни. Влошаването на съветско-китайските отношения в началото на 60-те допълнително мотивират Китай на всяка цена да се сдобие с ядрено оръжие.

Показателно е, че непосредствено след първото си ядрено изпитание, през октомври 1964, Китай декларира отказ да използва пръв ядрено оръжие. Стремейки се да минимизира икономическата цена на производството на такова оръжие, Пекин се ориентира към производството най-вече на термоядрени боеприпаси и създаване на балистични ракетни с наземно базиране, както и на самолетни ядрени бомби.

Първоначалната дислокация на китайските ракетни бази, имайки предвид обсега (2000-4000 км) на наличните по онова време ракети („Дунфън-2” и „Дунфън-3”), достатъчно ясно доказва, че те са насочени предимно срещу Съветския съюз, макар че в обсега им се намират също Корейският полуостров, Япония, Тайван, Североизточна Индия и Югоизточна Азия.

От средата на  70-те, Китай започва да снабдява армията си с ракети с по-голям обсег, разположени в централните и южни райони на страната. През същия период започват и работите по създаването на балистични ракети с морско базиране, както и на междуконтинентални балистични ракети (МБР). Първите изпитания на такава ракета „Дунфън-5”, с радиус на действие до 12000 км, се осъществяват през 1980. Последвалото им разполагане в ракетни бази в централните райони на Китай, позволява те да поразяват обекти по цялата територия на Съветския съюз, САЩ и Индия .

Успешното изстрелване на балистична ракета с морско базиране става възможно едва през 1988, след което китайските въоръжени сили се сдобиват и с ракетна подводница с 12 балистични ракети на борда.

Китайската ядрена мощ

В момента, Китай разполага както със стратегическо, така и с нестратегическо ядрено оръжие. Стратегическите му ядрени сили включват стратегическите ракетни войски, стратегическата авиация и ядрено-ракетният флот. В началото на 2007, общото количество на средствата за доставка на стратегически оръжия, с които разполагат китайците, достигна 244. Стратегическите ракетни войски притежават 130 пускови установки за балистични ракети с наземно базиране. 30 от тях са за междуконтинентални балистични ракети (18 установки с „Дунфън-5Ф”, 6 – с „Дунфън-31” и 6 – с „Дунфън-31А”). Китай разполага с доста повече балистични ракети със среден радиус на действие (103), като сред тях са 11 броя „Дунфън-4”, 36 броя „Дунфън-21” и 35 броя „Дунфън-21А”. Всички китайски балистични ракети са моноблокови.

На свой ред, китайската стратегическа авиация разполага със 120 бомбардировача „Хун-6” (китайски вариант на съветския бомбардировач от 50-те ТУ-16), всеки от които може да носи по една атомна бомба Б-5, с мощност 2 Мт.

Накрая, атомният ракетен флот на Китай включва една подводница с 12 моноблокови балистични ракети „Цзюйлан-1”. Стратегическият запас на страната от ядрени бойни глави и авиационни бомби се оценява на 240-280 единици.

Информацията за мащабите и структурата на нестратегическия ядрен потенциал на Пекин е доста ограничена. Най-известен е изтребителят-бомбардировач „Цян-5”, чиито обсег на действие е 400 км и може да носи една атомна бомба с мощност от 5 до 20 кт.

Освен това, в състава на стратегическите ракетни войски има ракетни бригади с оперативно-тактически ракети „Дунфън-11А”, „Дунфън-15” и „Дунфън-15А”. В състава на сухопътните сили пък има балистични ракети с малък радиус на действие, както и артилерийски системи с ядрени снаряди и фугаси.

Смята се, че запасите на китайците от атомни бомби Б-4 е 350 единици, от ядрени бойни глави за оперативно-тактически ракети – 40, единици а от тактически ядрени боеприпаси – 120 единици.

В сравнение с другите ядрени държави, китайските ядрени сили имат ниска ядрена готовност, като причината е свързана с техническите несъвършенства на ракетно-ядрения им потенциал.

Оценявайки този потенциал, съобразно традиционната логика на другите ядрени държави, със сигурност може да се каже, че стратегическите ядрени сили на Китай не могат да се използват за подготовката и осъществяването на внезапен ядрен удар срещу такива държави, като САЩ или Русия. Същата логика ни води до извода, че в условията на криза в отношенията с всяка от тези две държави (т.е. конвенционална война), Пекин няма друг изход, освен да нанесе изпреварващ ядрен удар. Защото китайските стратегически ракетни войски са толкова уазвими, че при всеки друг вариант рискуват да бъдат унищожени само с една атака на противника, при това осъществена с конвенционални оръжия. Оттук се налага и изводът, че ключовата постановка в китайската ядрена доктрина, че страната няма да използва първа ядрено оръжие, има по-скоро декларативен характер.

В традиционната и интерпретация, тази постановка би могла да се основава единствено на концепцията за ограничения ответен ядрен удар. Последната пък се базира на наличието на такава структура и потенциал на националните ядрени сили, който би позволил да се създаде реална заплаха от нанасянето на недопустимо голяма вреда на противника, при осъществяване на ответен ядрен удар. Смята се, че при подобна ситуация вероятният противник би се въздържал от използването на ядрено оръжие или от воденето на военни действия с такъв мащаб, който да изисква употребата на ядрено оръжие.  Само че за да се реализира концепцията за ограничения ответен ядрен удар, трябва да притежаваш определено количество ядрени носители, които биха могли да оцелеят след първата ядрена атака на противника. В същото време, следва да разполагаш и с такава система за управление на стратегическите ядрени сили, която да ти позволи в тези условия да вземеш необходимото решение и да го реализираш на практика.

Добре известно е, че оцеляването на ядрените носители зависи от техния тип. Най-големи шансове в това отношение имат подводниците, но при тях е налице сериозен проблем с връзката, необходима за изпращане на съответната заповед. Ако подводницата се намира на повърхността или на малка дълбочина, тя е силно уязвима, ако пък е на по-голяма дълбочина радиовръзката с нея е възможна само в нискочестотния диапазон. В същото време, предавателите и антените, използвани за този диапазон, са с твърде големи размери и трудно биха оцелели след евентуален противников ядрен удар. Сред изходите от ситуацията е използването на предаватели и ретранслатори за нискочестотния диапазон, разположени в самолети (т.е. във въздуха). В тази връзка обаче, възниква необходимост от създаването на въздушен компонент на системата за управление на ядреното оръжие.

Въпросът за оцеляването след първия ядрен удар на противника засяга в още по-голяма степен наземния компонент на ядрените носители. То е възможно чрез създаването на силно защитени пускови ракетни шахти или пък на мобилни ракетни комплекси.

Осъществяването на всички тези комплекси от мерки за повишаване шансовете за оцеляване на китайския ядрен комплекс и способността му да нанесе ответен удар по противника изискват огромни материални разходи, както и време за практическата им реализация, което пък не позволява процесът да бъде скрит от противниковите разузнавания, колкото и затворена държава да е Китай.

Тоест, в крайна сметка излиза, че поетото от Пекин задължение да не използва пръв ядрено оръжие може и да няма чисто декларативен характер. От една страна, концепцията за ограничения ответен ядрен удар позволява да се поддържа такъв състав на стратегическите ядрени сили, който да отговаря на икономическите възможности на страната, като по този начин Китай избегне включването си в ядрената надпревара на водещите ядрени държави, а от друга – страната да се чувства достатъчно уверена по отношение гарантирането на собствената и сигурност.

Китайската ядрена философия

И все пак, не това е основното. Ядреното оръжие е крайно средство за водене на война, то е  последна и отчаяна стъпка за нанасяне на максимални поражения на противника, независимо от гигантските собствени загуби. Само че подобен подход е в пълен разрез с китайската философия за войната и победата. Истината е, че тази философия е несъвместима с използването на ядрено оръжие. Нещо повече, воденето на война с използването на оръжия за масово унищожение е съвършено безсмислен за Китай. Огромната численост на китайското население е сред основните елементи на неговата военна мощ, даваща му предимство пред всички останали държави на планетата. Използването на оръжия за масово унищожение би могло да се окаже изгодно за която и да било друга държава, чието население отстъпва по численост на китайското, но не е изгодно за самия Китай. За него, да поеме инициативата в използването на подобно оръжие означава да се лиши от едно от най-големите си предимства.

В същото време, ядрената политика на официално признатите ядрени държави (включително тези, представляващи най-голяма потенциална заплаха за Китай – САЩ и Русия) не изключва нанасянето, при определени условия, на изпреварващ ядрен удар.

Тези условия например са формулирани в основните постановки на руската военна доктрина от 1993. От една страна, за тяхна основа беше приет подходът на страните-членки на НАТО, наред с условията за гаранция за неизползването на ядрено оръжие срещу неядрени държави. От друга страна, това решение беше обусловено от разпадането на съветските въоръжени сили, незавършения процес на формиране на въоръжените сили на Русия и ограничените им възможности да водят конвенционална война. Тоест, формулирането на условията, при които беше прието за възможно нанасянето на първи ядрен удар, трябваше да предотвратят прерастването на локалните конфликти в пълномащабна война. Военната доктрина на Русия от 2000, на практика, съдържа същите условия, както и тази от 1993. Впрочем, и до днес възможностите на руските въоръжени сили още не са достигнали такова равнище, което би позволило на Москва да не се опасява от избухването на пълномащабна конвенционална война.

На свой ред, през 2001, САЩ не само затвърдиха предишните си подходи към въпроса за използването на ядреното оръжие, но и разшириха спектъра на условията за това, включвайки и възможността за нанасяне на превантивни ядрени удари. При това, за разлика от тази на Русия, ядрената политика на САЩ се диктува не от военната им слабост, а от стремежа да укрепят глобалното си превъзходство.

Общото в доктриналните постановки на Русия и САЩ е, че те, на практика, затвърждават целесъобразността от притежаване на ядрено оръжие, влизайки по този начин в противоречие с условията на Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО). Защото при подобен подход, перспективата за реално ядрено разоръжаване става нереална. В същото време, китайските доктринални постановки не противоречат на условията на ДНЯО.

Заключение

От казаното дотук се налага изводът, че ядрената стратегия на Китай най-добре отговаря на условията на формиращия се световен ред. От което обаче не следва, че

Пекин няма да развива и усъвършенства ядрените си сили. На първо място, срокът за експлоатация на ракетно-ядрените оръжия е ограничен и замяната им е неизбежна. Естествено, тази замяна ще бъде свързана с въвеждането на по-съвършена техника, отговаряща на новите условия.

От 2002 насам, китайските стратегически ракетни сили се снабдяват с ракетни комплекси, включващи усъвършенствани балистични ракети със среден радиус на действие „Дунфън-21А” с твърдо гориво (в сравнение с прототипа „Дунфън-21”, максималният и обсег е увеличен от 2000 до 3000 км). През 2003 беше взет на въоръжение първият мобилен ракетен комплекс с междуконтинентални балистични ракети „Дунфън-31А” (с радиус на действие 12300 км). Усилено се работи по създаването, на базата на „Дунфън-31” и „Дунфън-31А”, на нова мобилна балистична ракета със среден радиус на действие „Дунфън-25”. Според някои данни, тази ракета ще включва първата и втората степен на „Дунфън-31, 31А” и ще има радиус на действие до 4000 км. Първото изпитание на „Дунфън-25” вероятно ще се проведе до края на 2009 или в началото на 2010.

В същото време, лансираната от САЩ Система за противоракетна отбрана, стимулира Китай да приеме програма за снабдяване на стратегическите си ракети с разделящи се бойни глави, както и с устройства за преодоляване на противниковите системи за ПРО. Вече е разработена междуконтинентална балистична ракета „Дунфън-5Б” с касетъчна ядрена бойна глава.

Както изглежда, по-нататъшният ход на борбата за регионално лидерство и статутът на глобална свръхдържава могат да тласнат военно-политическото ръководство на Китай към пълен или частичен (на регионално равнище) отказ от задължението страната да не използва първа ядрено оръжие. В тази връзка, би било полезно, другите водещи ядрени държави да се откажат от онези постановки в ядрените им доктрини, които позволяват, при определени условия, те да използват първи това оръжие. Защото, докато това не се случи, шансовете да се убедят останалите държави да се откажат от плановете си да се сдобият с ядрено оръжие, остават минимални. Освен това, само при подобно развитие изискването на ДНЯО за постигане на всеобщо ядрено разоръжаване може да се превърне в реалност.

* Българско геополитическо дружество

{rt}