Цялата история на цивилизационното самоопределяне на Русия след реформите на Петър І е история на постоянното и сравняване с Европа. По принцип, този проблем би могъл и да не възникне, ако политическият елит на Русия си беше останал чисто руски. Но, от времето на Петър Велики, руската аристокрация, в голямата си част, и особено столичната, възприема Русия най-вече като обект на европеизация. Нейните религиозни пристрастия, идеологическите и колебания, външният и облик, дори и нейният език, могат да бъдат най-различни, но не и руски. Дори и ако успеем да открием отделни примери за руски патриотизъм сред представителите на аристокрацията, те са изключение на фона на общата ситуация. Единствените събития, които карат руските аристократи да си припомнят, че все пак са руснаци, са войните. Но и в този случай те рядко са сражават съзнателно за суверенитета на Русия, сама по себе си. Обикновено воюват за Русия, като част от Европа, т.е. за поредните общоевропейски ценности: с католиците против протестантите, с протестантите срещу католиците, с Наполеон срещу реакцията, с реакцията срещу Наполеон. Във всички тези случаи, Русия се оказва или жертва на чужда агресия, или съюзник на чужда коалиция, но почти никога – субект, който съзнателно и прагматично реализира своя собствена геополитическа програма. Дори когато Русия все пак се опитва да действа самостоятелно, тя пак разчита на помощта на Европа, която обикновено цинично я предава, както например по време на многобройните руско-турски войни. Причината за това фатално обстоятелство е, че Европа не само не се възприема от руската аристокрация, като потенциален или реален противник, а – напротив – на нея се гледа като на ценност, за която си струва да се сражаваш докрай.
Така, руските аристократи могат да воюват с Наполеон и, в същото време, да общуват помежду си на отличен френски, както и да обмислят, дали да не минат от една масонска ложа в друга. Митът за Европа е определящ както за официалния петербургски елит, така и за всички течения от политическата опозиция – от декабристите до болшевиките. Разбира се, и едните, и другите са се смятали за руски патриоти, само че техният патриотизъм винаги е просто част от общия европейски мит и никога – опит за преодоляването му.
За управляващите в Санкт Петербург, преодоляването на европейския мит би означавало връщане на столицата в Москва и възстановяване на Патриаршията, завладяване на Константинопол и пресичане на британската имперска експанзия в Азия, а също да започнат да говорят със собствения си народ на руски и да изразяват неговите национални интереси, а не тези на други народи, или пък на своите роднини по династична линия в Париж, Берлин или Лондон. За тогавашната политическа опозиция, преодоляването на европейския мит пък би означавало тя да започне да мисли не как да осъществява терор срещу собствения си народ, а за изграждането на Русия, да основава идеологията си не на привнесените отвън идеи на френската масонска ложа на Великия Изток или на Първия Интернационал, а на руската имперска православна традиция.
Всички разсъждения на мнозинството от руската интелигенция от онова време (както впрочем и днес) за „нещастната Русия” не опират до това, че тази Русия не е в състояние да съхрани самата себе си, т.е. своята специфика, а че недостатъчно се е европеизирала, т.е. че още не е станала Европа. Какво обаче представлява тази прословута Европа?
Всъщност, Европа е мит - най-големият и най-устойчивият мит измежду всички, които са привнесени от Запада в Русия. Друг въпрос е, че тъй като този мит вече не едно или две столетия оказва изключително мощно въздействие върху съзнанието и подсъзнанието на всички „неевропейци”, неговите безкрайни превъплъщения водят до това, че Европа действително започва да се превръща в реалност, макар и в една толкова противоречива и полиморфна реалност, че се оказва практически невъзможно да се осъзнае докрай, какво точно представлява истинското и битие (т.е. нейното esse), или пък, каква е нейната единна и неразделима същност (т.е. нейната essentia)... Европа не е просто мит, тя е мит на митовете, т.е. архетипичен мит, представляващ отличен пример за това, как точно се формира и структурира митът, като такъв.
Митът за Гърция като мит за Европа
Границите на Европа винаги са били неясни. Трудно е да се каже, кога твърде неопределените крайбрежни територии на Североизточното Средиземноморие са започнали да се наричат „Европа”. Древните гърци първоначално смятали, че, на изток, границата на Европа минава през Егейско море, после – по река Фасис в Южен Кавказ, а още по-късно – по течението на река Танаис (Дон). В своеобразна антитеза на Европа се превръща „Азия”, в която древните гърци първоначално включват всички територии на изток и юг от Европа, т.е. и днешна Африка (което е доста показателно), и едва по-късно започват да правят разлика между двете (1). Тоест, Азия също е мит. Истината е, че тя не притежава някакво единно пространство, тя е мит, олицетворяващ Анти-Европа.
Безусловно, именно Древна Гърция може да се приеме за „първата Европа”. Или, ако искаме да сме по-точни, древните гърци са първите, които се самоопределят като „европейци”, а всички останали – като „азиатци”, макар че, в същото време, персите и египтяните например, съвсем не се самоопределят като такива, нито пък знаят, че ги смятат за „азиатци”. Впрочем, по-нататък им се налага да го научат. Без съмнение, Древна Гърция е първата („малката”) Европа, в чиято история обаче се очертават и развиват всички противоречия на бъдещата „голяма” Европа. Всъщност, какво обединява Гърция, освен, повече или по-малко, общия език? Може би само мнимите „заплахи” от Изток – например от полулегендарната Троя, или от персите (определям тези заплахи като мними, тъй като троянската и персийската флоти са несравними с ахейския), обединяват гръцките полиси в една военна общност, която веднага след края на поредната война се разпада. Гърция е крайно нееднородна, дори и в чисто религиозен план. Както доста точно се изразява Ницше: „гръцкото „образование”, в продължение на дълъг период, представлява хаотично натрупване на чуждоземни - семитски, вавилонски, индийски и египетски форми и понятия, а в религиозния им пантеон се води своеобразна битка между всички богове на целия Изток” (2). Наистина, по-нататък Ницше допълва, че „постепенно гърците се научават как да организират този хаос - това те съумяват да постигнат като, в съответствие с делфийското учение, отново се връщат към самите себе си” (3), само че ако приемем това за вярно, следва да смятаме „аполонизма” за основа на гръцката култура, а не само за един от нейните елементи, заради който се наложило да бъдат пожертвани всички останали. Древна Гърция е лишена от своя собствена същност, от истинско собствено битие – и тъкмо в това е проблемът: наследявайки от Финикия не само азбуката, но и морския начин на съществуване, Гърция се разпада на колонии и метрополии, без единен център и смисъл.
Географската нееднородност на Гърция предопределя и вътрешното и поляризиране – морската, колонизирала цялото егейско пространство, Атина срещу сухопътната, базираща се на автархична икономика, Спарта. Кои в по-голяма степен са били европейци – дали атиняните, или спартанците? Следващият разрив е още по-сериозен, когато Атина, заради своята развратеност и умора, отказва да се подчини на македонския цар, започнал велик поход за завоюването на света. В тази ситуация, кой е повече грък и повече европеец – дали атинянинът Демостен или македонецът Александър? Именно Александър налага Гърция (и Европа) на останалия свят, той не толкова открива света за гърците, колкото открива гърците за света, въпросът обаче е, дали самият той е грък? Както е известно, гърците смятали македонците за северни варвари, почти скити, впрочем самият Александър изповядва всевъзможни негръцки религиозни култове, само и само да спечели за каузата си всички „азиатци”, от Египет до Индия. Истината е, че той не е особено добър ученик на Аристотел, защото очевидно е бил човек с негръцко, сакрално-традиционно съзнание. Самата Гърция пък е периферия на неговата, първа в човешката история, Евразийска Империя, за чиято столица той определя Вавилон – естествения „център на света” за цяла „Азия”. В какво тогава е, неговият елинизъм, неговият „европеизъм”? Александър предлага на Гърция да се превърне в Империя и по този начин, на практика, а погребва, защото се оказва, че Гърция всъщност не може да предложи кой знае какво на останалия свят, напротив, тя самата бива погълната от него, навлизайки в периода на своята странна „златна есен”, която Йохан Дройзен повече от две хиляди години по-късно определя с понятието „елинизъм”.
И все пак, нима в Древна Гърция действително няма нищо уникално, нищо свръхново, по отношение на останалия свят, в сравнение с цялата т.нар. „световна Азия”? Не, разбира се: именно в Гърция за първи път се налага идеята за изграждането на света върху чисто секуларни (т.е. светски) основи, т.е. на основите на откъснатото от корените си автономно индивидуално съзнание, лишено от всякаква външна обосновка. В тази смисъл, в спартанската автархия действително няма нищо уникално, което обаче не може да се каже и за атинската демокрация, защото тя е предизвикателство към целия останал свят, дори и със самия факт на своето съществуване. По същия начин, няма нищо уникално в Омировата „Илиада”, освен че става дума за великолепна поема, описваща поредната война между две армии. В „Одисеята”, приписвана на същия автор, обаче се съдържа едно качествено ново и наистина уникално предизвикателство – в нея се описва историята на един отделен човек, с цялата му индивидуална специфика и ясно разпознаваема психология. Докато „Илиадата” е епос на сакралната, традиционалистка, имперска, героична и идеократична Гърция, „Одисеята” представлява епос на светска, колониална, полисна и индивидуалистична Гърция и то не заради това, че в нея се описват скитанията и приключенията на един единствен човек (шумерската поема „Гилгамеш” също описва скитанията на един човек), а защото представя неговите индивидуални емоции и предпочитания. Впрочем, същото може да се каже и за древногръцката философия. Какво могат да дадат на азиатското съзнание Питагор, Платон или Плотин? Поредната сакрално-метафизична картина на света, т.е. нищо принципно ново. Философията на софистите обаче (и най-вече на Протагор), е наистина чисто гръцки принос, от който, между другото, се ужасяват и самите гърци: „човек е мярата за всички неща – на съществуващите, за това че съществуват, и на несъществуващите – за това, че не съществуват”. Древните гърци отлично са разбирали това, т.е. осъзнавали са отличието си от Азия и този факт много ярко присъства в гръцките трагедии (достатъчно е да си припомним „Перси” на Есхил). За гърците, цялата Азия била земя на варвари, т.е. варварска периферия, където цари „пълен мрак”. В същото време, самите гърци или не осъзнават, или не искат да осъзнаят, че в очите на целия останал свят и най-вече в тези на имперска Персия, именно те са истинските варвари - морски разбойници, нападащи и завладяващи чуждите брегове (нека си припомним злобните „морски народи” – ахиява, от египетските източници). Така се изправяме пред една много важна дилема: или същността на Древна Гърция-Европа е в нейния секуларен индивидуализъм, или този индивидуализъм е само нейна акциденция (т.е. случайно отклонение), което едва ли е по-важно, отколкото са всички останали. От отговора на този въпрос, можем автоматично да изведем и отговора на въпроса, какво е Древна Гърция и какво е Европа?
Митът за Рим, като мит за Европа
Гърция отправя своето предизвикателство към азиатското човечество, но това предизвикателство е двусмислено: едно е сакралната сухопътна Империя на Александър Македонски, а съвсем друго – пиратската колониална експанзия на Атина; едно е да усвоиш в Академията, създадена от Платон, философската систематизация на религиозните си представи, а съвсем друго – да се съмняваш в тези представи, както го правят софистите. В крайна сметка, Гърция не издържа на това фундаментално вътрешно противоречие и рухва, а „истинската Европа” постепенно започва да се асоциира с Рим. Днес е много трудно да си представим, колко далечни всъщност са били двата свята – гръцкият и римският. За гърците, римляните са поредните варвари, новите македонци от Запада, признаващи единствено грубата сила и представляващи именно тази сила (и нищо повече от това). Не бива да забравяме обаче, че Рим също възприема гърците, в определен смисъл, като варвари: така идеологът на римската държавност Катон Стари вижда в гръцкото начало само разложение и не е далеч от истината. Да не говорим, че римляните се смятат за наследници на древните троянци, призвани да отмъстят на ахейците за миналите поражения. В същото време обаче, както на Гърция не и остава нищо друго, освен да се подчини на Рим, така и на Рим не му остава друго, освен да започне да копира Гърция. Тоест, и тук става дума за война между две различни култури и цивилизации, както е и при сблъсъка между Гърция и Азия. Само че в този случай, самата Гърция се оказва в ролята на Азия, т.е. на Изтока. Рим заимства от Гърция всичко най-добро и всичко най-лошо, с едно изключение, което няма как да усвои – нейната геополитическа природа. Затова, колкото и да се съревновава с Гърция в своя секуларен индивидуализъм, Рим никога не успява да я надмине, тъй като представлява аграрна, телурократична държава, великолепно воюваща на суша, но зле приспособена към овладяването на морски колонии. Рим обаче, разполага с редица други предимства пред Гърция – докато тя е конгломерат от разнотипни полиси, Рим е единна, силно централизирана държава. В този смисъл, Рим действително е първата Европейска Империя, за която може да се твърди, че е „обединила Европа”. Макар че и тук възникват няколко въпроса: доколко Рим действително е „обединил” цялата Европа (виж картата на континента), на каква основа се осъществява това „обединение” и, какво в него е европейското, освен етнолингвистичните му особености? Ако става дума за секуларно-индивидуалистичното съзнание, това очевидно не е вярно, защото Римската Империя е поредното сакрално древно царство, макар и доста силно засегнато от „гръцките недъзи”.
Митът за Единното Християнство като мит за Европа
И така, елинството и латинството не изчерпват същността на Европа. Наистина, трудно е да си представим Европа без тях, но не може и да се твърди, че целият европеизъм се свежда до тези две съставляващи. Следващата му, трета по ред, съставляваща е християнството, дошло в Европа от Азия, т.е. от римския протекторат Юдея (факт, който повечето привърженици на тезата за тъждеството между християнския и европейския дух, кой знае защо забравят). Да се твърди, че християнството е същността на Европа, означава да се твърди, че преди появата на християнството Европа просто не е съществувала. Християнството наистина се превръща в обща идеология на Европа, но това става едва след продължителния процес на християнизация на Римската Империя и последвалият го, още по-продължителен, процес на християнизация на цялата европейска територия, в името на което се налага да бъде пожертвано всичко останало, включително елинството и латинството. Християнството обаче не прониква само в Европа – цяла Северна Африка, както и Близкият изток, са християнски, докато не попадат под властта на Исляма. Какво обаче означава понятието „обща християнска цивилизация”, след като буквално от самото начало Християнският Изток и Християнският Запад съществуват в съвършено различни измерения, различавайки се по всички възможни критерии – лингвистични, етнически, географски, държавно-правни и догматични. Може дори да се твърди (макар и да звучи малко пресилено), че съществуват две Християнски Европи - Западна и Източна, като последната надхвърля границите на Европа и се трансформира в Евразия: така половината от Византийската империя се намира в Мала Азия, а по-голямата част от Московското царство е разположено отвъд Урал.
Християнството идва в Русия от Византия, от граничния евро-азиатски град Константинопол, а и самата християнизация на Русия може да се тълкува именно и само като християнизация, а не като европеизация. Римският престол винаги е смятал ромеите и руснаците (както и всички православни) за варвари и еретици, нуждаещи се от ново, този път „правилно”, покръстване. Ето защо католическите мисии и до днес са толкова активни в Православния Изток.
Но, след ХVІ век, самото Западно Християнство се разделя на католически юг и протестантски север, без да броим отделните течения в самото протестантство (нима можем да твърдим, че лютеранска Скандинавия и калвинистка Холандия принадлежат към една и съща конфесионална цивилизация?). Тоест, Европа е разделена и то по всички възможни разломни линии и нито едно събитие от историята и не може да се тълкува като нейно реално обединяване.
Митът за Модерната епоха като мит за Европа
Можем ли да твърдим, че Вестфалският мир от 1648, сложил край на Трийсетгодишната война „на всеки срещу всички”, е довел до обединяването на Европа на основата на общите принципи на секуларното правно съзнание? Не, разбира се, защото този мир просто ознаменува победата на една от съществуващите позиции - всъщност това е победа на малката Холандия, превърнала се в първата в европейската история секуларна държава (под формалното название „Обединени провинции”). И цялото по-нататъшно, триумфално шествие на идеите на Модерната епоха из Европа, съвсем не е израз на нейната истинска същност, а просто победа на един от проектите за Европа. Съвсем друго нещо обаче е (както вече отбелязахме и по-горе) секуларно-индивидуалистичното съзнание, защото именно то отличава и Древна Гърция от целия останал свят. Следователно, победата на идеите на Модерната епоха, през ХVІІ-ХVІІІ век, наистина придава определена (различна от другите) физиономия на Европа и формулира европейската идентичност, но само за онези, които са склонни да я приемат. Тук се налага да внесем едно важно уточнение – секуларно-индивидуалистичното съзнание, т.е. проектът на Модерната епоха, представлява същността на Запада – именно на Запада, като духовна и мирогледна ориентация. В същото време, Европа е много по-мащабно и всеобемно понятие, отколкото е Западът, тя включва в себе си Запада, но не се изчерпва с него. Това става ясно още с появата на втората секуларна държава на планетата – Съединените американски щати, през 1776. Бъдещите САЩ – това вече не е Европа, а именно Западът, т.е. те олицетворяват Запада в много по-голяма степен, отколкото самата Европа.
Европа не се покрива със Запада, или по-точно, Европа не е само Запада. Ако цялата история на Европа се изчерпваше с историята на Модерната епоха, привлекателността и за останалия свят рязко би намаляла. Историята на Европа е и история на преодоляването на Запада, при това на неговата собствена територия. Дори и Възраждането не може да се разглежда само като епоха, подготвила появата на Новото Време, защото още тогава са налице и множество реакционни елементи. В този смисъл, какво представлява Барокът? Или Ампирът? Или Романтизмът? Или пък самото германско Просвещение, което толкова се отличава от останалите? Ами целият след-кантиански „класически германски идеализъм”? Ами цялата ирационалистична, символистка и консервативно-революционна традиции на ХІХ и ХХ век? Нима всичко това не са поредни етапи на глобалната реакция, която формира и по-голямата част от европейската култура на Новото Време?
Тук можем да направим паралел със Санкт Петербург, тази столица на руския европеизъм. Ако вземем само града, създаден от Петър І, той едва ли е по-интересен от който и да било балтийски град. Интересното тук е, че цялата история на Петербург е история на преодоляването на европейския му дух. В Петербург, Русия демонстрира, че наистина може да бъде Европа, при това най-добрата Европа, но също и, че това едва ли и е необходимо.
Много показателно е, че всяко от трите основни идеологически направления, формирали се в Европа през Новото Време – либерализмът, социализмът и консерватизмът, се смята за европейско по своята същност. Това, че Чърчил и дори отвъдокеанският му колега Рузвелт се смятат за изразители на „европейските ценности”, е разбираемо. Но нима Ленин, Троцки, или дори Сталин са се смятали за азиатци? Общата позиция на всички „леви” е била, че Съветският съюз е връх на европейската история и въплъщение на европейската мечта от времето на Перикъл насам. А нима, Мусолини, Франко или дори Хитлер също не твърдят, че изразяват интересите на Европа и „европейския дух”?
Тези три идеологически платформи разделят Европа на три автономни свята (всеки сам за себе си), т.е. на три Европи. Временната победа на проекта на Европейския съюз е просто победа на една от тези Европи (либералната) над двете останали. Малцина днес си спомнят проекта за „Европейска Конфедерация” на Хайнрих Химлер, за „Новата Европа” (т.е. за формиране на Евро-съветска империя) на Жан Тириар, или пък за „Европа на хилядата флага” на идеолога на френските „нови десни” Ален дьо Беноа. В същото време, дали съвременните апологети на Евросъюза биха се съгласили с тезата на Юлиус Евола, че същността на Анти-Европа се олицетворява от „практицистката, меркантилна, либерално-капиталистическа, профанизирана протестантска култура, която окончателно се формира именно в Америка”, или пък с позабравената нацистка теза, че в основата на пан-европейското обединение следва бъде поставена „нордическо-арийската традиция”? Разбира се, най-лесното е да кажем, че подобни тези са маргинални, но истината е, че също толкова маргинална е и сегашната идеология на ЕС (ако разбира се имаме предвид именно нея, а не благодушните представи, които тя поражда у мнозинството, нежелаещи да осъзнаят нейната същност, европейци).
Трите дефиниции за Европа
Време е да си зададем въпроса, защо въобще говорим за Европа? Какво представлява Европа, след като няма нито една, повече или по-малко, ясна дефиниция за нейната същност? Натрапва се отговорът, че всъщност става дума за мит, макар и доста сложен и диалектически структуриран, какъвто, в края на краищата, би трябвало да бъде всеки истински мит. Привържениците на „европейската идея” не могат да кажат, кой точно модел искат да следват – древногръцкия или римския, християнския или атеистичния, либералния, социалистическия или консервативния. Те държат да бъдат именно „европейци”, сякаш става дума за някаква качествена антропологична принадлежност. При това, за да реализират този си стремеж, те са склонни да унищожат всичко специфично европейско у себе си, т.е. онова, което все още е присъщо на гражданина на съвременна Европа: уважението към държавата, уважението към другите европейци, спокойния, разумен и еволюционистки подход към всички проблеми. И причината за това не е, че те искат да бъдат европейци на всяка цена, а че искат само да приличат на европейци – те не вярват в реалната Европа, а в мита за Европа. Мит, който всъщност сами са създали.
Митът за Европа обаче престава да бъде такъв, когато се изяснят конкретните критерии за „европейското”. Разбира се, при всички случаи, това ще означава дефиниране, т.е. ограничаване на този мит (което влиза в противоречие с диалектическата природа на всеки мит) и свеждането му до определено понятие (термин). Тези дефиниции могат да бъдат само три: - Европа, като Запад, т.е. като цивилизация на Модерна; Европа, като западно-християнска цивилизация, т.е. като Западна Европа; Европа, като географското пространство на Западна Евразия, до Урал.
Европа като Запад, т.е като цивилизация на Модерна, излиза извън пределите на Европейския континент, това е цяло цивилизационно пространство, включващо всички държави, възприели идеологията на Модерна, като основополагаща. В този случай, Европа включва и цяла Северна Америка (а, според някои, и Южна), немалко страни от Азия и Африка и, разбира се, Австралия. Като границите и могат да се променят във всяка посока, до безкрайност. В този случай, европеизмът се превръща просто в синоним на секуларно-индивидуалистичния мироглед. В случая няма значение, че 90% от великите европейци (като започнем с Платон и свършим с Хайдегер) вече не могат да се смятат за европейци, затова пък в европейци автоматично се превръщат хиляди чиновници от японските или малайзийските банки. Впрочем, това има своя смисъл, защото какво друго е дала Европа на света освен идеята за тоталната секуларизация? Затова е закономерно да отъждествяваме Запада и Европа, като цяло, с Модерна (всъщност, с какво друго бихме могли да ги отъждествим?). При това положение обаче, излиза че европеизацията на Русия се равнява на нейната „уестърнизация”, т.е. на секуларизацията и. Което и се случва на практика. Това е Европа на ЕС, създаден под строгия контрол и с покровителството на Вашингтон, предпазливо опитващ се, през последните години, да се измъкне от американската опека. Ето това „действително представлява Европа” – констатира Збигнев Бжежински в коментарите си към картата на континента, кодето са обозначени зоните, които, от гледна точка на американските стратегически интереси, следва да станат част от Евросъюза (4). В тях липсва дори Полша, затова пък присъства Турция.
Европа като западно-християнска цивилизация. Границите на тази Европа са достатъчно точно определени на самия Европейски континент, те свършват там, където започва Православният Евроизток. В същото време, те силно се разширяват в други посоки, имайки предвид, че през последните пет века Рим и Лондон съумяха да „християнизират” половината планета. В рамките на този подход, Европа, на практика, се отъждествява със западната си част, т.е. със Западна Европа. В такъв случай, възниква въпросът, какво всъщност представлява европеизацията на Русия, ако не нейното повторно „християнизиране” (този път обаче по западните канони), което от гледната точка на Православието, е ерес. Известният теоретик на евразийството Пьотр Савицкий посочва, че „по отношение на Европа, Русия символизира Православието, т.е. истинското християнство по отношение на ереста, каквато е упоритото отричане от Христовата вяра, която някога Европа е изповядвала като своя” (5).
Европа като Западната част на Евразия, до Урал. Всъщност, това е единствената, чисто географска дефиниция на Европа, която не поражда никакви въпроси. Само че смисълът на подобна дефиниция е чисто териториален, т.е. в нея липсва реално съдържание. При това положение, как може да се осъществи европеизацията на Русия? Никак, защото Русия вече е Европа, пък макар и само наполовина.
Митът на Европа и реалността на Евразия
В крайна сметка, тезата, че европейската идентичност на Русия е от също толкова голямо значение както и нейната „азиатска идентичност” е мит, който първоначално се натрапва на руснаците от самите европейци, когато последните се нуждаят от Русия като съюзник срещу едни или други „антиевропейски сили”, а след това и от европоцентрично настроените руски елити, възприемащи страната си като своеобразно „диво поле”, което следва перманентно на бъде подложено на благотворното въздействие на европейската култура. Именно поради това първият мащабен историософски труд в историята на руската мисъл през ХІХ век е книгата „Русия и Европа” на професор Николай Данилевский (1870), в която Русия се дефинира именно по отношение на Европа и се представя като най-висш израз на „славянския културно-исторически тип”, който е противоположен на „романо-германския тип”, т.е. на Европа.
Като убеден еволюционист (нещо, което мнозина забравят), авторът на „Русия и Европа” се оказва заложник на чисто европейските митове за прогреса и расово-етническото самосъзнание, като вследствие на това, просто развива и задълбочава европейската митология. Според него, цялата същност на Русия се свежда до ролята и на изразител на общославянските интереси, сякаш действително съществува някаква единна общославянска цивилизация. Самата Русия пък се оказва, на практика, просто част от Европа, защото славяните са чисто европейска раса. Данилевский смята, че историческото предимство на Русия е в това, че тя е още по-прогресивна, отколкото „романо-германския свят”. Книгата му е ярък пример за опита да се преодолее европоцентристкото съзнание, без да бъдат засегнати неговите фундаментални постановки. Затова и Шпенглер, който без съмнение е познавал труда на Данилевский, отива по-далеч от предшественика си по въпроса за същността на руската цивилизация, определяйки я не просто като „славянска”, а като „славянско-сибирска”. Следващата стъпка по пътя към това преодоляване става трудът на Николай Трубецкой „Европа и човечеството” (1920), с която започва и историята на руското евразийство. Именно Трубецкой въвежда термина „Русия-Евразия”, имайки предвид не „азиатската”, а именно евразийската природа на Русия. Тъкмо в това е и интелектуалното предизвикателство на евразийството – в стремежа му да вижда в Русия единствено Русия, а не Европа или Азия. Що се отнася да това, че мнозина са склонни да виждат в евразийството някакво признание за азиатската същност на Русия, то само доказва, че митовете за Европа и Азия са се превърнали за нас, руснаците в по-голяма реалност, отколкото е обективната реалност на Евразия, в която самите ние живеем.
В този случай, дефиницията за Русия като Евразия има чисто географски, обективно-териториален смисъл. Затова, поне според мен, всяка геополитическа стратегия на Русия, като държава, разположена от Балтийско море до Тихия океан, може да бъде единствено евразийска. Русия не може (или по-скоро не бива) да се възприема като плацдарм на Европа в Азия, или на Азия в Европа. Защото и за Европа, и за Азия тя винаги си остава периферия, пък макар и много голяма и значима периферия. За Евразия обаче, Русия е център. Европейският мит на Русия винаги ще бъде мит за Русия като една не съвсем истинска Европа и той не може да бъде нещо друго, дори и по чисто географски причини.
Въз основа на казаното дотук, дали може да се твърди, че такива понятия като Европа, Азия и Евразия притежават чисто географски смисъл, без да имат някакво културно-политическо съдържание? Това зависи от политическия контекст, в който се употребяват тези термини. В крайна сметка, дори такива геодетерминисти, като Данилевский и Трубецкой, разбират под „Европа” не просто територията, а именно „романо-германската цивилизация”. Разбира се, това означава понятието „Европа” да се сведе до културните основи на нейната западна част, т.е. свеждането и само до Западна Европа. Следователно, възниква въпросът за геокултурната дефиниция на Евразия и, ако погледнем георелигиозната карта на света ще видим, че цялото това пространство, което в тесния геополитически смисъл се определя като Евразия, действително има конкретно религиозно-културно съдържание. И това е Православието. При това, още от началото на разграничаването си от Католицизма, Православието е чисто евразийска традиция. Така, Православна Византия не е нито Европа, нито Азия, а именно Евразия. Православният Кавказ, също не е Европа, нито Азия, а нещо трето – специфично евразийско пространство. И когато, след падането на Византия, Православието започва перманентно да се разпространява от Московска Русия чак до бреговете на Тихия океан, то само затвърждава значението си като специфична евразийска традиция, в геополитическия смисъл на думата.
По отношение на Европа (или по-точно на Западна Европа, т.е. на „романо-германската цивилизация”), Евразия (или по-точно Източна Европа и Сибир, т.е. „славяно-сибирската цивилизация” на Шпенглер или „славяно-туранската цивилизация” на Трубецкой) се позиционира по същия начин, по който и Православието към Западното Християнство. И тъй като Русия си остава основа на православно-евразийското пространство, самото понятие Русия-Евразия се превръща в тъждество. При това не бива да забравяме, че ако за Европа Русия-Евразия е изток, за Азия тя е север. На изток от Русия-Евразия е разположена само една страна – островният конгломерат Япония (макар че ако сме съвсем точни, той се намира на югоизток). Всички останали азиатски държави са разположени на юг от Русия-Евразия. Привичното обозначаване на ислямската или китайската цивилизации като източни също говори за това, че руското съзнание продължава да си остава европоцентрично. В този аспект, е съвършено неадекватно да се обозначават руско-турските войки като „източни”. Защото, за Русия-Евразия, ислямският и китайският светове не са изток, а юг и едва когато го осъзнаем напълно, съзнанието ни ще стане изцяло рускоцентрично.
Русия е православно-евразийска цивилизация, своеобразна северна, евразийска Византия. По отношение на нея, Европа може да се разглежда или като съдържателно понятие, т.е. като Запад – зона на католико-протестанската (романо-германската) цивилизация, родила секуларно-индивидуалистичната идеология на Модерна, или пък като чисто формално понятие, т.е. като западната част на Евразия, като при това положение и самата Русия би могла да се приеме за „наполовина Европа”, само че Източна.
Бележки:
1. Европа // Словарь Античности. – М., 1989, С.199.
2. Ницше Ф. О пользе и вреде истории для жизни. // Собр. соч., т.1. – М.,1990, С. 229.
3. Ibid.
4. Бжезинский З. Великая шахматная доска. – М.,1998, С.102.
5. Савицкий П. Евразийство. // Континент Евразии. – М.,1997, С.19.
* Авторът е съвременен руски консервативен философ и геополитик-неоевразиец, председател е на Византийския клуб в Москва
{rt}
