Le monde selon K. par Pierre Pйan, 323 pp. Fayard, Paris, 2009.
В средата на май, армията на Шри Ланка завърши разгрома на тамилските „тигри”. Президентът на страната Махинда Раджапаксе определи тази кампания на „изгорената земя”, като „безпрецедентна хуманитарна операция”. Други обаче са склонни да я квалифицират като катастрофа. Сред тях е и френският външен министър Бернар Кушнер, който дори се отправи в Шри Ланка, заедно с британския си колега Дейвид Милибанд, за да склонят враждуващите страни към примирие. Както се оказа, безуспешно.
В известен смисъл, цитираното по-горе определение на Раджапаксе беше намек за това, как самият Кушнер е повлиял върху съвременния свят. Защото именно той, в много по-голяма степен от който и да било друг, съдейства за изтриването на разликата между филантропията и военните действия. Още като млад лекар-гастроентеролог и, както сам се определя, „наемник за оказване на извънредна медицинска помощ”, в началото на 70-те години Кушнер помогна за създаването на организацията „Лекари без граница”. В края на 70-те пък се превърна в нещо като говорител на бежанците от Виетнам, през 80-те беше съветник на Франсоа Митеран, през 90-те помогна за пробуждането на общественото недоволство от събитията в Сомалия, Босна и Руанда, а след нападението на НАТО срещу Сърбия стана временен губернатор на Косово. Накрая, Кушнер е най-видният измежду участващите в сегашното дясно правителство френски социалисти. И макар че едва ли именно той е авторът на понятието „хуманитарна интервенция”, със сигурност беше негов символ в продължение на последните няколко десетилетия.
Повечето французи вероятно биха казали, че това е забележително. В една страна, където е широко разпространено циничното отношение към политиката и елитите, Кушнер от дълго време се ползва с имиджа на обществен любимец, като рейтингът на популярността му понякога надхвърляше 60%. Освен това, той е любител на приключенията и политически идеалист – с други думи човек, който вероятно най-добре би могъл да играе в днешна Франция ролята, която навремето е изпълнявал Андре Малро. Показателно е, че имиджът му не пострада особено, дори след като публично одобри американската интервенция в Ирак, през 2003.
В началото на 2009 обаче, един от най-известните и скандални френски журналисти публикува резултатите от своето открито разследване, в което Кушнер е обвинен в най-различни интелектуални, политически и финансови престъпления. Авторът Пиер Пеан стана популярен, благодарение на серията от разкрития, в които разобличи централноафриканския диктатор Жан Бедел Бокаса, че снабдява с диаманти за милиони франкове Жискар Д’Eстен, както и президента Митеран – че в младостта си е сътрудничел на режима във Виши. В книгата си „Светът според К.”, Пеан анализира редица нелицеприятни моменти от кариерата на Кушнер, в качеството му на консултант. И, което е още по-скандално, той твърди, че „транснационалният хуманизъм” на Кушнер е подчинил френските външнополитически интереси на Съединените щати, както и, че хуманизмът – или поне тази му разновидност, която се практикува от Кушнер, е просто „своеобразен зародиш на неоконсерватизма”.
Появата на книгата в Париж имаше ефекта на избухнала бомба. Кушнер моментално обвини Пеан в антисемитизъм, опитвайки се да ангажира всичките си известни приятели в своя защита – от Бернар-Анри Леви, във Франция, до Хилари Клинтън и Кофи Анан, в чужбина. Част от левите издания (и най-вече „Либерасьон”) пък дадоха трибуна на Пеан, макар че „флагманът на френската левица” „Льо Монд”, публикува редица нападки срещу книгата му. На свой ред, новинарският ежедневник „Льо Пуан” предприе собствено независимо разследване на основните тези на Пеан, което, като цяло, ги потвърди. Без съмнение, „Светът според К.” е смела и важна книга, макар, че е недостатъчно премерена, често несправедлива и нерядко небрежна. Което донякъде обезценява съдържащите се в нея нападки срещу „милитаризирания хуманизъм” на Кушнер. Поне досега обаче, нито Кушнер, нито някой от неговите защитници, е дал адекватен отговор на тези нападки.
Младият К.
Както е известно, младият Кушнер е комунист, макар и доста своеобразен. Той не е особено привързан към комунистическите принципи, разглеждайки политическите ангажименти, по-скоро, като инструмент на личните си амбиции. „Аз съм едновременно и комунист, и Растиняк” – подчертава той в известното комунистическо списание „Кларте”, намеквайки за качествата на популярния герой на Балзак. 28-годишният Кушнер е малко стар за да се включи активно в събитията от 1968, оценявайки ги като „локална хедонистична революция, която, на практика, не се интересува от останалия свят”. През есента на същата година той заминава като доброволец в мисията на Червения кръст за да лекува гладните и ранените в отцепилата се от Нигерия сепаратистка „държава” Биафра. По принцип, медицинският персонал е длъжен да спазва строг неутралитет в района на военните действия, Кушнер обаче не се съобразява с това. Той открито подкрепя каузата на племето „игбо” от Биафра, заявявайки, че мнозина от принадлежащите към него са могли да бъдат спасени, ако светът бе подкрепил каузата им. „Трябваше да вдигнем повече шум – пише по-късно Кушнер – като ясно заявим, че нигерийската армия убива деца и напада цивилни”.
Разбира се, Кушнер не е единствения, който мисли така. През 1971, неколцина ветерани от войната в Биафра, предимно лекари от парижката болница Божон и сътрудници на специализираното медицинско списание „Тонус”, започват да обсъждат организацията на амбициозен доброволчески проект. Кушнер е член на тази група още от самото начало, превръщайки се в най-известния и харизматичен неин лидер. Постепенно, на базата на групата, възниква организацията „Лекари без граници”, която в книгата си „Властта и идеалистите” (2005) Пол Бермен определя като „силно политизиран Червен кръст, т.е. Червен кръст, насочен към идентифициране на политическите реалности, генерирани от хуманитарните кризи”. Като цяло, Кушнер е на мнение, че левите не бива да стоят със скръстени ръце, докато наоколо загиват хора. Тези му настроения могат да се обяснят и със специфични лични причини: неговите баба и дядо са убити в Освиенцим, когато той е на четири. По-късно, Кушнер обяснява, че нападението на нигерийските войски срещу болницата на Червения кръст, в която е работел, окончателно го убеждава, че не бива да се подчинява „на инструкциите на бюрократите от Червения кръст – една организация, която навремето си е мълчала за нацистките концентрационни лагери”. Според него, човек трябва открито да приеме политическата логика на конкретната ситуация, или рискува да се превърне в съучастник на геноцид.
В книгата си, Пеан отделя специално внимание на войната в Биафра. Както е известно, тази нигерийска провинция е богата на петрол и Дьо Гол, Франко и Салазар подкрепят обявяването и за независима. На свой ред, Жак Фокар, смятан за „идеолог и вдъхновител на френския неоколониализъм в Африка”, става инициатор за въвличането на Червения кръст в събитията в региона. Самолетите с военни доставки, с които Кушнер и сътрудниците му пристигат от Габон в Биафра, често превозват и оръжие, т.е. мисията им съвсем не е толкова „неутрална”, колкото изглежда на пръв поглед. Възможно е в очите на жертвите, конфликтът действително да е изглеждал като „геноцид”, но по-точната му дефиниция е „гражданска война”, съпроводена с особена жестокост.
Пеан разглежда „моделът на Биафра” като първия модел за хуманитарна интервенция, изобретен от Кушнер, който той нееднократно използва след това. В основата му е оптималната PR-стратегия. Тя включва три основни елемента: опростяването (чрез постоянните обвинения в геноцид), преувеличаването на собствената роля (с помощта на медиите) и милитаризма. Сред досадните детайли в книгата на Пеан е, че в нея въобще не се анализира сериозно идеята, че предотвратяването на геноцида наистина би могло да бъде морално съображение, т.е. нещо много повече, отколкото елементарна PR-тактика (авторът въобще не споменава бабата и дядото на Кушнер). Въпреки това, той е прав, посочвайки, че заетата от Кушнер позиция в конфликта му пречи да осъзнае сложността и нееднозначността на местните условия, правейки го податлив на „избирателното негодувание, което не се опира върху рационалния анализ на ситуацията”.
Така, Кушнер постепенно започва да вижда геноцид почти навсякъде – не само в Руанда, но и (което поражда много сериозни съмнения) в Косово и Дарфур. Той започва да обвинява една от страните в гражданската война, представяйки я за олицетворение на злото, оправдавайки другата, като невинна жертва. Когато войната включва етнически или племенен компонент, тази позиция се оказва най-прекия път към заклеймяването на цели народи – например на сърбите, или на хуту – като по този начин Кушнер става съучастник в същата тази етническа демонизация, борбата с която смята за своя цел. „Под влияние на приятеля му Бернар-Анри Леви, мирогледът на Кушнер постепенно бива схематизиран до крайност – отбелязва Пеан – Така, в очите му светът става опасно прост. И всичко което следва да се направи в него, е да се разграничат героите от негодниците, т.е. доброто от злото, цивилизацията от варварството и, накрая, жертвите от престъпниците. Това е своеобразна, снабдена със субтитри, версия на американската неоконсервативна идеология, която той яростно подкрепя, дори в най-баналните и аспекти”.
В книгата на Дейвид Риф „Легло за през нощта”, посветена на т.нар. хуманитарна помощ и издадена през 2002, се отбелязва друг, доста смущаващ, талант на Кушнер: „да баламосва телевизионните зрители с примитивни басни, от които, както изглежда, публиката се нуждае” и се прави опит да се обясни тази му черта:
„Лесно е да пародираш Кушнер. При всички случаи обаче, не е ясно, дали той е прав... Ако служителите, оказващи хуманитарната помощ, не искат организацията им изцяло да зависи от ограничен кръг основни донори, в лицето на няколко американски неправителствени организации, те трябва да привлекат вниманието на обществеността към дейността си, с помощта на медиите. Някои обаче прикриват тази необходимост по-добре от останалите и само малцина, подобно на Кушнер, са готови открито да си го признаят. Истината е, че хуманитарните организации въртят бизнес с медиите за да си осигурят средствата, даващи им възможност да продължат съществуването си”.
Впрочем, Кушнер не се задържа дълго в „Лекари без граници”. Когато в организацията възникват колебания относно политиката и спрямо бежанците от Виетнам, през 1979, той влиза в открит конфликт със старите си приятели и колеги, включително с президента на организацията Клод Малюре и с Рони Брауман, който оттогава насам не изпуска нито един случай за да атакува Кушнер. Последният пък превръща един товарен кораб в плаваща болница и се отправя с нея към Южнокитайско море, привличайки вниманието на медиите (макар че непосредственият медицински ефект от експедицията е доста спорен). Междувременно, Кушнер създава нова и според него по-ефективна организация, наречена „Лекарите на света”, разчитайки да реализира с нейна помощ цяла поредица подобни проекти.
Политикът К.
Кушнер прекарва последните трийсет години в постоянни опити да „конвертира” хуманитарната си репутация в по-традиционно политическо, военно и дипломатическо влияние. През 1988, Митеран създава специално за него поста министър по хуманитарните въпроси. Най-голямото постижение на Кушнер през този период е теоретичната обосновка (с помощта на известния специалист по международно право Марио Бетати) на юридическото право на намеса – т.е. правото да се игнорира държавния суверенитет и да се осъществява намеса във вътрешните работи на страни, където са налице хуманитарни кризи – което е утвърдено от ООН с Резолюция 43/131. В начина, по който се реализира това, има нещо не съвсем достойно, тъй като се призовава за намеса в случай на „стихийни бедствия и подобни извънредни ситуации”, т.е. политическите пертурбации се приравняват с бурите и земетресенията. Както е известно, през 1990 и 1991, Съветът за сигурност приложи Резолюция 43/131 за откриването на „хуманитарен коридор” за кюрдите, бягащи от Ирак.
Всъщност, това решение променя всичко. То превръща държавния суверенитет в условност и задълбочава милитаризацията на хуманизма, чието начало е поставено в Сомалия. В навечерието на интервенцията в Сомалия, през декември 1992, Кушнер пише в „Льо Монд”: „Вярваме във въоръжената намеса на международната общност, с цел да бъде подобрена ситуацията”. В книгата си, Пеан подчертава, яростната реакция на това изявление. Така, тогавашният френски военен министър Пиер Жокс посочва, че Кушнер, на практика, признава, че „животът на френските войници вече може да бъде жертван, без консултации с министъра на отбраната”, а Рони Брауман с тревога отбелязва: „В Сомалия, за първи път убивахме в името на хуманизма”. Въпреки това, всички тези представи, които само пет години преди това формираха елементарния здрав смисъл, се оказаха демодирани. Общественото мнение, или по-скоро „общественото усещане”, решително подкрепи позицията на Кушнер. Според Пеан, именно юридическото право на намеса е поставило началото на пътя от Ирак, към Сомалия и Косово, и оттам, обратно към Ирак. И, разбира се, е прав.
Ролята на Кушнер в Руанда е малко по-различна. Осъществяваният там съвсем реален геноцид не води до външна намеса. Впрочем, Пеан се придържа към специфична визия, относно случилото се в тази африканска държава, която излага в книгата си „Черните фюрери и белите им наставници” (2005). Без да поставя под въпрос насилието и геноцида от страна на хуту, той обаче смята, че именно тутси, които Кушнер и други като него представят за невинни жертви, са започнали войната. И настоява, че именно водачът на тутси – Пол Кагаме – т.е. сегашният президент на Руанда, който през онзи период командва Патриотичния фронт на Руанда (ПФР) и е доста близък с Кушнер, дава заповед да бъде свален самолетът на президента Жувенал Хабиарамана, което поставя началото на кървавите кланета (разследването за причастността на Кагаме с катастрофата от 1994, започнато от френския съдия Жан-Луи Брюгер, тихомълком беше прекратено след идването на власт на Саркози и назначаването на Кушнер за външен министър).
С други думи, Пеан обвинява Кушнер, че е бил манипулиран от ПФР. Като основното му доказателство за това е документалния филм на Жан-Кристоф Клотц, от 2006, направен при посещението на Кушнер в столицата на Руанда Кигали, в който може да се види изписаният на лицето му ужас от клането, извършено в Кибакабаге (край Кигали), в деня след свалянето на самолета на Хабиарамана. Използвайки свидетелства на чиновници на ООН, както и няколко много полезни карти, Пеан лансира тезата, че убийствата, които Кушнер използва за пропаганда в полза на каузата на ПФР, най-вероятно са извършени от самия ПФР. Кушнер твърди, че значителна част от убитите хуту са били „демократи”, станали жертва на разярените тълпи от свои съплеменници, именно заради толерантното си отношение към тутси. Пеан обаче смята, че подобно твърдение само доказва демонизацията на хуту от страна на Кушнер. Трудно може да се каже, кой всъщност е по-виновен за трагедията в Руанда, но Пеан поне се опитва търпеливо и доста убедително да реконструира случилото се там.
Онова, с което Кушнер привлича французите, е тезата му, че хуманитарната позиция може да предложи политика, късаща с макиавелистичната традиция. Само че, както се оказва, това не е съвсем така. През 2007, Кушнер напусна Социалистическата партия за да влезе в дясното правителство. Дотогава, той бе съветник на основния противник на Саркози – социалистката Сеголен Руаял.
Въпросът, дали Кушнер упражнява някаква реална власт на Ке д’Орсе или постът е просто награда за подкрепата му за Саркози, остава открит. Във всеки случай, именно Саркози, а не Кушнер, помогна за формулирането на обща европейска позиция по грузинско-руската война, през лятото на миналата година. Що се отнася до самия Кушнер, последната му натрапчива идея е иранската ядрена програма.
Имайки предвид мащабите на промяната в цялата система на националните държави, до която доведоха усилията на Кушнер и лансираната от него идеология, изглежда странно, че почти всички дискусии, породени от появата на книгата на Пеан във Франция, бяха свързани със съдържащите се в нея няколко твърдения за корупция. Всъщност, Пеан отправя много по-сериозни и многопластови обвинения към сегашния външен министър на Франция. Както е известно, през 2002 и 2003, Кушнер посети Бирма, като пътуванията му бяха платени от френския петролен гигант „Тотал”. Тъй като по онова време останалите петролни компании бойкотираха бирманската военна хунта, „Тотал” остана най-големия чуждестранен инвеститор, успешно работещ с бирманската армия, срещу която бяха отправени редица обвинения, включително за масово използване на принудителен труд. В доклада на Кушнер, за който му бяха платени 25 000 евро, „Тотал” бе призована „ясно да се обяви в защита на необходимостта от демокрация в страната”, но във всички други отношения поведението и беше оценена като „удовлетворително”. Компанията използва доклада за собствената си реабилитация, правейки го достояние на френските медии.
По-малко известно (поне преди появата на книгата на Пеан) беше участието на Кушнер в един, донесъл фантастични приходи, проект на правителството на Габон. През 2003, неколцина отдавнашни партньори на Кушнер, сред които Ерик Данон (днес френски дипломат в ООН), консултираха две компании - „Imeda” и “African Steps”, които подписаха договори, на стойност милиони евро, за изграждане на национална здравна служба на Габон. Кушнер беше консултант и на двете компании, срещу което получи „чисти” 216 хиляди евро, за по-малко от три години. И макар че по онова време не заемаше правителствен пост, премиерът Жан-Пиер Рафарен го назначи за шеф на квазиправителствената група „Еsther”, организираща и ръководеща оказването на помощ от френските болници за африканските. В книгата си, Пеан твърди, че покойният габонски диктатор Омар Бонго е вярвал, че си е „купил” услугите, оказвани му от френското правителство.
Всъщност, въпросът е доста сложен. Дали действително става дума за нарушение, зависи от това, как следва да се разглежда групата “Esther” и конституционния и статут като „група за прокарване на обществения интерес”. Не по-малко важен е и отговорът на въпроса, как следва да се дефинират и намеренията на Габон. Ако правителството на тази африканска държава, в действителност, не е имало намерение да създава национална здравна служба и не е направило почти нищо за това, тогава публикуването на доклада може да се оцени като порочен механизъм за предоставяне на високоплатени синекурни длъжности на ограничен кръг от „приятели”. Впрочем, писането на „доклади” е традиционен френски начин за финансиране на политическите съюзници. Така например, преди десетина години, съпругата на тогавашния кмет на Париж – съюзникът на президента Ширак Жан Тибери, беше принудена да обяснява пред съда, как е получила 200 хиляди франка за един написан през пръсти доклад по въпросите за глобалното разпространение на френския език.
Доколко основателни са „габонските обвинения” на Пеан към Кушнер зависи и от това, как следва да се разглежда френската традиция за преминаване на държавните чиновници в частния сектор – система, чрез която принадлежащите към елита сменят правителствените постове със синекурни длъжности в сферата на бизнеса. Неслучайно, веднага след излизането на книгата на Пеан, Кушнер изложи редица аргументи в своя защита, повечето от които се свеждат до фразата „всички правят така”. „Ако решите да проверите, колко министри се занимават с консултации – заяви той в пред телевизионния канал „Франс-2” – ще направите огромен списък”. Което наистина е така. Междувременно, Кушнер за пореден път посети Вашингтон, където се срещна с Хилари Клинтън, която също бе обвинена преди време, че се опитва да печели от политическите си връзки. „Това е четвъртата книга, насочена срещу мен – заяви френският външен министър при завръщането си в Париж – Хилари обаче ми каза, че срещу нея са написани 25 такива книги”.
Пеан безспорно е безкомпромисен и нелицеприятен автор. Методите, които използва в книгите си, показват, че добре познава и разчита на човешката психология. Така, той първоначално критикува Кушнер за едно, а веднага след това – за нещо съвсем противоположно: от една страна, за това, че е предал френския суверенитет в ръцете на международните институции, а от друга – че е действал без санкциите на ООН. Изтъквайки провалите на Кушнер и несъответствието между действията му и неговите собствени идеали, той, в същото време, отклонява вниманието на читателите от основното си възражение против френския външен министър, касаещо същността на въпросните идеали. Пеан е типичен френски републиканец от по-старото поколение - голист, за когото е трудно да се обяснява в любов към човечеството, ако това, дори и в нищожна степен, би противоречало на интересите на Франция. Той смята (и е прав), че логичният извод от политиката на Кушнер е отричането, или поне отслабването, на националната държава за сметка на международните структури: ЕС, ООН или Международния наказателен съд, да не говорим за неформалния съд на международното обществено мнение. Пеан обвинява и Кушнер, и Бернар-Анри Леви (когото Кушнер нарече „моята съвест”), че „ненавиждат голизма и политическата философия, която той олицетворява: ценностите на френската революция, връзката с идеологията на Съпротивата, ценностите на националната независимост. Те иронизират всички тези идеали от позицията на англосаксонския космополитизъм, основаващ се на концепцията за човешките права и неолиберализма, които са и в основата на неоконсервативната идеология, изповядвана и от френските „нови” философи”.
Контраатаката на К.
Впрочем, още на следващия ден, след появата на книгата на Пеан, Кушнер се оказа напълно готов за контраатака, поставяйки началото и в сградата на френската Национална асамблея. Подчертавайки, че Пеан го обвинява, че „персонифицира „антиидеята” на Франция – космополитизма”, той задава въпроса: „Нима тези обвинения в космополитизъм, в трудни времена, като днешните, не ви напомнят за нещо? На мен, лично ми напомнят. И ще ви кажа, че това е проблем, който далеч не е само лично мой”. Малко по-късно, Пеан дори публично беше обвинен в „антисемитизъм”, а пък Леви го нарече „джудже”.
Дали обаче, бремето на доказателствата следва изцяло да се поеме от Пеан? И дали обвинението към Кушнер, че изповядва „англосаксонския космополитизъм” действително е сходно с обвиненията, отправяни навремето от противниците на Алфред Драйфус? Самият Пеан задава в „Либерасьон” реторичния въпрос, как другояче може да се определи понятието „без граници”, освен като „космополитизъм”? В тази връзка, той цитира една статия от 1985 на Леви и още двама френски интелектуалци, в която те заявяват: „Разбира се, ние твърдо се определяме като космополити. Всичко, което мирише на национални традиции и национализъм, ни е чуждо, дори нещо повече – смятаме го за отвратително”. В страна като Франция, където се отделя толкова голямо внимание на формалното равенство във всички сфери на живота (може би с изключение на финансовата), не можем да очакваме от Пеан да признае правото на Леви и Кушнер да използват същия език, който те самите му отказват.
Фактът, че в книгата си Пеан използва думата “braderier” (т.е. „битак”) специално се подчертава, особено в „Льо Монд”. Тази дума, която Пеан толкова често употребява по отношение на Кушнер, навремето се използва и от противниците на Пиер Мендес-Франс - евреин и премиер на Франция, дошъл на власт скоро след френското поражение при Диен Биен Фу (Виетнам) и почти веднага след това сключил мирен договор с Хо Ши Мин, давайки импулс за последвалото по-късно изтегляне на французите от Тунис, Мароко и Алжир. По отношение на Мендес-Франс, думата “braderier” се използва за да се подчертае уж извършената от него „разпродажба на националните интереси”. Пеан винаги остро е възразявал, когато различни еврейски организации или групи се опитват да налагат на останалите своята дефиниция за това, кое точно е геноцид и кое не е. В тази връзка, той цитира интервю с един американски експерт по връзки с обществеността, призоваващ в началото на 90-те години западните правителства да се намесят на страната на босненските мюсюлмани. Според въпросния експерт, най-успешният му ход в тази кампания е бил да убеди организациите на американските евреи да осъдят действията на Белград като геноцид. На свой ред, Пеан смята, че откриването на офис на суданската Народно-освободителна армия в Тел Авив е било решаващия фактор за признаването и за доминираща група в Южен Судан. Той споменава и ролята, която изиграват Центърът Симон Визентал и Съюзът на студентите-евреи във Франция за създаването на френската организация „Неотложна помощ за Дарфур”.
Възможно е тази роля на „арбитър” да е преминала към евреите, без те съзнателно да са се стремили към нея, но, само по себе си, това е парадокс. Ако предотвратяването на геноцида наистина трябва да стане ръководен и задължителен принцип на новата „глобална конституция” (без значение дали тя е писана или неписана), в името на която младите хора могат да бъдат изпращани да убиват и да умират, просто не може да съществуват каквито и да било, базирани на етничността, експертизи, касаещи този проблем. Като проблем на историята, етиката и индивидуалната съвест, Холокостът безспорно заслужава специално място. Но, ако към него се подхожда като към политически проблем, ситуацията е различна. Ако новата, лансирана от Кушнер, система действително претендира да е демократична, иранският президент Ахмадинеджад би следвало да има същото право на глас, както и самият Кушнер. И тази перспектива – т.е., че дефинирането на геноцида може да бъде предмет на дебати, осъществяващи се в шумното и популистко пространство на глобалната демокрация или кибердемокрацията, поражда много по-голяма тревога, отколкото речника, който използва Пиер Пеан. Защото така апологетите на „международният хуманизъм” отварят ужасната кутия на Пандора и, както посочва Алън Финкелраут, „подбуждат към разпалването на антирасистка омраза”.
Без да дръзнат открито да обвинят Пеан в антисемитизъм, Кушнер и Леви косвено намекват за това, което пък им позволява да заобиколят обвиненията, отправяни от самия него към тях. Всъщност, няма никакви причина да смятаме, че когато Пеан говори за „англосаксонския космополитизъм”, той има предвид нещо друго. Най-критикуван в книгата му е именно „англосаксонският” (а не еврейският) аспект от идеологията на Кушнер. В тази връзка, Пеан цитира един стар приятел на френския външен министър, според който: „той често съжаляваше, че не се е родил американец”. В книгата си, Пиер Пеан поставя дипломацията, която Кушнер прокарва в Рунда, в контекста на „операциите на англосаксонската реконкиста” от епохата след студената война. Той, в частност, обвинява Кушнер и покойния Джон Гаранг (водач на сепаратистката южносуданско Народно-освободителна армия), че са ерозирали съвместната френско-суданска стратегия за противопоставяне на „англосаксонския експанзионизъм в региона”, в началото на 90-те. Що се отнася до действията на Кушнер на Балканите, според Пеан те изцяло се вписват в руслото на американската стратегия в региона.
Пеан очевидно вярва, че основната цел на САЩ (или на англосаксонците) е „да фрагментират териториите и все още съхранилите се национални държави, с цел да ликвидират сферите им на влияние и, задълбочавайки етническите различия и вражди сред тяхното население, да отстранят потенциалните си конкуренти по пътя към глобална хегемония”. Според него, Американската империя много прилича на Империята от „Междузвездни войни” и всеки местен жител, вярващ, че влиянието на империята е полезно за страната му, е глупак, страхливец или предател.
Друг поглед към ролята на Кушнер
Разбира се, ролята на Кушнер за разпространението на американската хегемония може да се анализира и по начин, различен от използвания от Пеан. Истината е, че само малцина от онези, които в собствените им страни биват смятани за „лакеи” или „пудели” на американския „нов световен ред”, се възприемат по този начин и от самите американци (това се отнася дори за Тони Блеър). Без значение, дали това се харесва на хората от типа на Пеан, сътрудничеството на Кушнер със САЩ означава не толкова преклонение пред американската военна мощ, а по-скоро опит тя да бъде използвана в името на европейските интереси (които нерядко са „идеалистически”). В тази връзка, нека си припомним интервюто, което Кушнер даде на „Фигаро”, през пролетта на 2009, във връзка с френската реинтеграция във военната организация на НАТО. Според него, пълното членство в Алианса позволява на Франция, в перспектива, да участва в планирането на всички операции в Босна, Косово, Афганистан и т.н., в които все едно би и се наложило да участва. Нещо повече, това би позволило на европейците „по-лесно да осъществяват операции в чужбина, без съгласието или участието на американците”.
Кушнер подкрепя американската намеса в Сомалия, през 1992, отчасти защото разчита, че това ще позволи по-късно да бъде осъществена подобна намеса и в Босна. Пеан едва ли прав, смятайки това за „разпродажба на националните интереси”, но е прав, че то представлява сериозен проблем. Защото, ако намесата в Сомалия прави военните намеси допустими по принцип и позволява по-късната намеса на Балканите, последната пък прави принципно допустима военната интервенция в Ирак, през 2003. Налице бяха достатъчно силни аргументи и основания за противопоставяне на нахлуването в Ирак, но онези, които приемат юридическото право на намеса и другите принципи на „кушнеризма”, нямаха никакви принципни възражения срещу него. Правителството на Буш имаше немалко основания да смята, че „международната общност” (особено в Европа) ще се отнесе с необходимото уважение към американската дипломация, като към кокошка, която продължава да снася златни „хуманитарни” яйца. И след като бе формирана необходимата „хуманитарна” база за войната срещу Саддам Хюсеин (използването на отровни газове срещу собственото население, батальоните на смъртта, убийствата на политическите опоненти), всичко останало (за онези, които приемат предпоставките на Кушнер) беше без значение. Разбира се, отсъствието на оръжия за масово унищожение беше неуспех, но то се оказа второстепенен въпрос, както признава и самият Кушнер, според който: „Американците водиха една легитимна война, макар основанията за нея да се оказаха непотвърдени и недостатъчни”.
Както отбеляза преди няколко години Пол Бермън: „Ако Кушнер постъпи правилно, когато се отправи с взет под наем кораб и шестима лекари из източноазиатските морета... нима трябваше да се ограничи само с това?”. Истината е, че превръщането на човешките права в приоритет обикновено води до поемането на по-големи военни задължения в опасните зони на света, отколкото повечето граждани на демократичните държави биха сметнали за допустимо. Освен това, поне на първо време, то води до деполитизирането на военните операции. Невинаги е лесно да определим, какво точно имат предвид французите, използвайки понятието „неоконсерватизъм”. Пеан обаче е напълно прав, когато казва, че това е „кушнеризмът”, в съвкупност с логичните изводи, произтичащи от него.
През двете десетилетия след падането на Берлинската стена, почти без всякаква съпротива, в света се наложиха редица нови и модни доктрини. Една от тях е и „хуманитарният интервенционизъм”. Неограниченият от нищо „див” капитализъм е друга подобна доктрина. Всички тези явления, както и техният колапс, са епифеномени на господстващата в съвременния свят доктрина за човешките права, която индивидуалистичният Запад се опитва да наложи на останалите, главозамайвайки се от собствените си успехи. Никой не би дръзнал да сравнява прозата на Пеан с тази за Литън Стречи, но „Светът според К.”, оставя у читателя същото усещане, както и книгата на Стречи „Прочутите викторианци”: тя очевидно е сляпа за достойнствата на своя герой и в същото време е прекалено обстоятелствена за да изпада в истерия, но пък е пълна с ценни поуки за това, колко трудно е да се разграничи нравствената власт от властта въобще.
* Авторът е известен американски анализатор и главен редактор на „Уикли Стандарт”. Последната му книга, превърнала се в бестселър, е „Отраженията на революцията в Европа: имиграцията, ислямът и Западът” (2009).
{rt}