Днес България дотолкова е оплетена във вътрешни боричкания, че отдавна е заменила своите външнополитически приоритети само с един вектор – Европейския съюз, и то най-вече, кой и как да преразпределя прословутите пари идващи по програмите на Брюксел. След последните парламентарни избори чухме и поредната версия за все несбъдващият се край на българския преход – това щяло да стане, когато ДПС напусне властта.
Всъщност, за края на несвършващия роден преход ще можем да говорим едва когато ние, българите дотолкова добре уредим своята страна, че най-после вдигнем глава от вътрешните си проблеми и се огледаме в съседните държави и то по начин достоен за да защитим националните си интереси. Защото, в крайна сметка, прословутия „преход” не представлява нищо друго освен поредното продължение на вековния ни, още възрожденски, комплекс за културно, стопанско и политическо догонване на развития свят. Затова краят на сегашния ни преход ще настъпи, едва когато станем равноправни, действителни членове на ЕС, а не както е сега по милостта на Брюксел, Вашингтон, Париж, Берлин и Лондон. А пък мерило за успешност ще бъде начинът, по който отстояваме българските национални интереси, в рамките на общоевропейските политики.
Отвъд теориите
Поради провала на националното обединение, подобен вековен български комплекс, като „преходите” или „догонването”, преминал през перипетиите на различни външнополитически противостояния, е и македонският въпрос. С разпадането на Югославия, през 1991, остатъчна Македония влезе в казуса, към който се стремяха да я консервират поколението дейци на ВМРО между двете световни войни, а именно свободна и независима област, която да съхрани и изяви своя характер като втора българска държава. Нежеланието и импотентността на „първата българска държава” след 1989 обаче, с нищо не подпомагат подобна трансформация. Напротив Бившата югославска република Македония (БЮРМ) вече 20 години отправя предизвикателства към националната сигурност на днешна България, а официалната политика на София оставя без отговор всички провокации на днешния македонизъм.
Но, за разлика от политическите лъкътушения на „прехождащата” България, историческото време никога не спира, то е и българско само дотолкова, доколкото успеем да се впишем в европейското, световното и най-вече в пряко касаещото ни общобалканското време. Повярвахме си, че като влязохме заедно с Румъния в ЕС сме успели да изпреварим ориенталските сахатници на Турция, Албания и сърбизираната периферия на бивша Югославия. Залъгваме се с оправдателни теоретични аксиоми, че външната политика е пряко продължение на вътрешната, но не си даваме сметка, че докато нагодим и задвижим някак вътрешните си часовници, има опасност те отдавна да са изостанали от реалностите край нас. Затова, като догонваща страна, трябва да си даваме сметка, че има въпроси, които трябва да се решават успоредно и едновременно с вече упоменатото, все не случващо се, но постоянно обявявано, „приключване на българския преход”.
Нуждата от успоредност на външната и вътрешната българска политика, без да се стига до ненужни изчаквания и съдбоносни паузи, поражда и още един съществен теоретично-практичен проблем за възможното разминаване на целите и средствата. Страните в преход обикновенно са с ограничени ресурси, а друга всеизвестна аксиома е, че не могат да се преследват неограничени цели с ограничени средства, защото това винаги поражда трагедии и катастрофи. А български национални катастрофи, обвързани с Македония, дал Бог. Само че това не е извинение за бездействието, което е не по-малко престъпление от непремерената национална политика. Просто трябва да съсредоточим българските ресурси, които днес съвсем не са малко, към постижими балкански цели. Когато говорим за практически действия, проблемите винаги опират до пари. А след преразпределението през последните двайсетина години на толкова икономически активи идва естественият въпрос, къде е прословутият „национално отговорен” капитал, за да се оправдаваме, че няма средства? Та нали цялото българско Възраждане бе задвижено от истински „национално отговорен” капитал и то без намесата на несъществуващата тогава българска държавност! За постижимостта на днешните външнополитически български цели в постюгославското пространство говори и фактът, че те остават в рамките на общоприетата европейска и трансатлантическа политика.
Отвъд тактиките
В отношенията си с БЮРМ, България не може да наложи същото бeзуслoвнo вето, което си позволява Гърция. Това не е и необходимо, защото ще създаде проблеми на София в ЕС и НАТО и ще има негативни последствия за бъдещето на отношенията Скопие - София. Но ние, българите трябва да представим пред скопската „влада” практически критерии, само срещу изпълнението на които, да разрешим встъпването на съседната държавица в евроатлантическите структури. Тази интеграция е в безспорен интерес за всички страни в региона и Европа, но не може да стане за сметка на българските национални интереси, които се оспорват и отричат от днешните управляващи в БЮРМ.
За съжаление, България няма ясно артикулирани цели в своята политика към бившата югорепублика. Да не говорим за някакъв диалог между управляващи и опозиция по този въпрос (може би затова е редно, като неправителствена организация, Българското геополитическо дружество да организира поне една кръгла маса по темата, където публично да се чуят мненията и вижданията на политическите сили в София и Скопие за двустранните отношения).
Българската политика към Македония най-често е хаотична, несистематична, ad hoc, което увеличава спекулациите и надеждите на постюгославската политическа класа край Вардар. Признаването на БЮРМ, по времето на президента Желю Желев, бе импровизация, която не се провали само поради гръцката блокада на Скопие и международната блокада на остатъчна Югославия. Впрочем, все още се чуват гласове, че признаването през 1991 е трябвало да бъде под условие, както го направи Гърция. Подобна теза е спорна, защото бързото българско позоваване на „комисията Бадантер” бе предизвикано от страховете, че Сърбия, преди да започне войната в Словения, Хърватска и Босна, ще нанесе изпреварващ удар на юг. Дали тези опасения са били основателни е спор, който ще трябва да разрешат бъдещите изследователи.
Същевременно, липсата на официална, ефективна, единна позиция по македонския въпрос на българската държава я прехвърли в ръцете на самодейци, любители, а за съжаление понякога и експлоататори. Това даде възможност да се пропилеят много вътрешнобългарски и емигрантски ресурси. Известен опит за българска държавна намеса и регулиране на отношенията бе направен по време на управленията на Иван Костов и Любчо Георгиевски, но поради падането от власт на правителството на СДС и албанската криза в БЮРМ от 2001, всичко постигнато бе зачертано и изоставено. Достойни паметници за този провал са корозиращите пилони между Деве Баир и Крива Паланка, или пък 8-годишния „метеж” на ДПС в Министерството на образованието в София. Последният срина желанието на студентите от БЮРМ да учат в България. Като съпътстващи жертви на политиката на ДПС бяха поразени и българските студенти от Западните Покрайнини, Молдова и Украйна.
Когато говорим за краткотрайния период на затопляне на отношенията между София и Скопие не бива да забравяме, че тогава инициатор бе правителството на СДС, защото пое ускорен курс за присъединяване на България към НАТО и ЕС, а за целта се искаше нормализиране на отношенията с всички съседи и решаване на спорните въпроси. Така се стигна и до големия компромис с признаването на македонския език под формата на „конституционна езикова норма”.
Сега обаче, Скопие е в позицията на догонващ. Управляващите край Вардар са кандидати за влизане в ЕС и НАТО. След отцепването и на Черна гора от Сърбия скопската мечта за реставрация на Югославия и включване на БЮРМ в новото югоиздание се оказа химера. Затова, преко югоносталгията, македонският политически елит с нежелание симулира стремеж за интегриране в Европа. Самото съществуване или реставриране на Югославия връщаше македонизма към сърбо – коминтерновската му легитимност. Но гибелта на югомитологията отново извади на дневен ред първородния грях на македонизма, заченат от коминтерновския великосръбски шовинизъм чрез унищожаването с огън и меч на българщината в Македония. Така, след 1991, македонската национална идентичност изпадна във все по-задълбочаваща се криза. За да запуши разтворилата се съдбоносна историческа пропаст, настоящият премиер Никола Груевски притопли идеята за античния македонизъм. Както находчиво я синтезира скопският в-к „Дневник”, тя гласи: „Пиши антички - бриши словенски”. Но гръцкото вето върху кражбата на елинистична история, предвещава поредния идеологически провал на македонизма. Това, разбира се, не трябва да ни кара да злорадстваме, защото отново ще тласне македонистите към изначалната им практика - „Не кради античност, кради от богатата болгарска история там има хляб за всички балкански народи”. Опитът на Скопие да съчетае постигането на няколко цели едновременно – ненакърнимо съхраняване на македонизма, влизане в евроатлантическата система и успоредно икономическо и социално модернизиране е обречен на неуспех, точно защото бившата югорепублика няма нито етнически, нито икономически, нито адекватен културен потенциал да го постигне. Тоест, пред нас се разиграва поредната балканска трагедия, породена от разминаване на цели и средства.
Българските илюзии
Някои в София вече потриват ръце, че предстоящите провали на Скопие автоматично ще тласнат БЮРМ в границите (или поне в сферата на влияние) на България. В тази връзка си спомням, какво ми каза един македонски българин, по време на първия албански метеж през 2001, „В България, след 1878, всички политици смятат, че са оженени за съдбата на Македония. Че тя като невеста им е предопределена да бъде завинаги тяхна. Но забравят, че според прилепската поговорка една жена не принадлежи на тоя, комуто е обречена, а на оня, който я сака. А покрай Македония винаги е имало мераклии да я имат”. През ХІХ и началото на ХХ-ти век София подценява потенциала на Сърбия и Гърция да заграбят Македония. Днес по същия начин се подценяват и възможностите на албанците да установят контрол над БЮРМ.
Сред причините сега да няма официална и единна българска позиция по македонския въпрос е и фактът, че в България вече 20 години битуват условно три течения в отношението към феномена БЮРМ. Първата и най-шумна позиция е на така наречените „ура – патриоти” или „казионни патриоти”. Те непрекъснато ни заливат със зрелищни акции. За съжаление, дори когато действията им са добронамерени, целите им едва ли са постижими, чрез техните често скандални и конфронтационни начинания. Най-често, подобни действия водят до обратен ефект. Непрекъснатото парадиране на „казионните патриоти” с българите и българското зад граница води до приватизиране на македонската идея за лично или частно политическо използване. Което, в крайна сметка, обезценява самата идея пред българите и света. Не бива обаче да се отрича, че с непрекъснато припомняне на историческите факти това течение, като наследник на Македонския научен институт, теоретично „пусна доста кръв” на македонистката идеология.
Също малцинствено, като брой хора, но много по-ефективно е второто течение, което условно ще наречем „експертите”. Това са предимно академични, елитарни кадри и чиновници в държавната администрация, които не така публично споделят идеята, че днешната „македонска нация” е нерушим факт, който не трябва да се заобикаля. Под девиза за „признаване на реалностите”, те отричат всякаква нужда от защита на българските национални интереси в БЮРМ и отправят мантри за „падането на границите”, „естественото решаване на проблемите”, „глобализма” и „европейската интеграция”. Впрочем, любопитно е, че за европейската си интеграция България заплати сравнително скромно, само със спирането на няколко ядрени блока в Козлодуй. Хърватите ще заплатят с приемането на равноправния словенски излаз на Адриатика, което, в сравнение със стотиците километри тяхна брегова ивица и острови, си струва цената. Турците пък ще платят с решаване на кипърския и кюрдския въпрос, Сърбия - със загубата на излаз на море и то най-вече заради недалновидната им политика в изгубеното Косово. С какво ли обаче ще платят македонците влизането си в ЕС? Разменната монета ще е или краха на македонизма или федерализирането на държавата им, което е първата стъпка към нейното крайно албанизиране. Но може да ги постигне и съдбата на сръбския инат, тоест да заплатят двойна цена. Според нашенските „експерти”, когато БЮРМ влезе в ЕС и НАТО, от двете страни на Осоговската планина и на Огражден ще потече мед и масло, а бъдещите „северномакедонци” ще прегърнат българските си съседи и ще ги заобичат во веки веков повече и от родни братя.
Точно това течение задава тон в политиката ни към Скопие. То служи за алиби на българското бездействие спрямо случващото се на Запад от нас. Всяко измъчено раздвижване на София по отношения на бивша Югославия винаги е свързано с натиск от Брюксел и Вашингтон и никога не се съобразява изцяло с българския национален интерес. Единственият случай, който си спомням за противното, е когато, през 1999, Иван Костов отказа на българска територия да бъдат изградени бежански лагери за косовските албанци и страната ни построи лагера в Радуша.
Времето на националния прагматизъм
Третото течение в България, по отношения на БЮРМ, не е механичен сбор между вижданията на „ура-патриотите” и „експертите”. В основната си маса българите никога не са били хора на крайностите (същото се отнася и за нашия елит - разбира се когато не става дума за пари). Затова най-масово, но не така представително, е, нека го наречем, течението на „прагматиците”. Прагматиците призовават да се отчитат политическите реалностите и именно върху тях да се градят отношенията между София и Скопие, но без да се накърняват българските национални интреси.
Първият принцип на прагматизма е, че македонско национално съзнание съществува у голяма част от славяноезичното населения на БЮРМ. Но не бива да приемаме този факт за завършен и краен. Обърканата ожесточеност, с която скопският елит защитава македонската националност, говори за значителни пропуквания в македонската национална идентичност. Тя не може да удържи на непрекъснато променящите се балкански, държавни и геополитически реалности. Самият „македонизъм” е наложен в „Южна Сърбия”, като алтернатива на проваленото сърбизиране. Но това не е станало с един акт или декрет, а със системна политика на терор и „отбългаряване”. Така че ако се стигне до обратен процес на връщане към българските корени, той също ще бъде бавен и мъчителен, но не трябва да става по силов или административен път. Затова борбата на прагматиците е за стопанско и културно побългаряване на славянското население в БЮРМ в един продължителен период, чрез отваряне и взаимно интегриране на населението от двете държави. Целият въпрос е, как да стане това на практика?
И тук веднага се появяват два успоредни практически казуса от източната и западната страна на границата. Дали в БЮРМ да има българска политическа партия и дали в България да легализираме партия на „македонистите”, като стигналото чак до Страсбург ОМО „Илинден”. Аргументите на казионните патриоти са, че първото е частично допустимо, а второто е табу. Разбира се изказват се и максималистични резерви, че цялото славянско население в БЮРМ е от български корен, затова не бива да се борим за признаване на българско малцинство там, а да говорим за българско мнозинство. „Експертите” стоят над тези дилеми, но все пак смятат, че всяко легализиране на македонистите у нас трябва да е на паритетни начала с политиката на Скопие спрямо сдруженията от рода на „Радко”.
В крайна сметка, може би България трябва да разреши действието на контролираната от Скопие партия ОМО – „Илинден”. Тогава публично ще се види, че това са самозванци, платени македонисти зад който реално не стоят и 1000 човека. A защо да нямаме и две македонистки партии? Стига, за сметка на това, на абсолютно паритетни начала, да получим регистрация и свобода на действие за българска партия в Македония. На първо време става дума за около 20 000 души с двойно гражданство. Реалният електорален потенциал на тази партия е около 200 000 гласа от населението на днешната Вардарска държавица. Дори сега, без никаква официална политическа кампания, а само чрез агитация по родове и фамилии, подобна партия може да извади 50 000 избиратели. Те винаги могат да бъдат „баланса” между ВМРО-ДПМНЕ, новата формация на Любе Божковски и левия флагман СДСМ. Българската партия може да си сътрудничи и с партиите на останалите малцинства в западната ни съседка.
Задължителните минимални условия
Според „експертите”, България трябва да запази пълен неутралитет в спора на Атина и Скопие за името на БЮРМ, наименованието на народа и правото върху марката (ако щете дори и търговската марка) „Македония” и „македонско”. Но това, че в момента българските национални интереси частично съвпадат с елинското оспорване на македонизма, не бива да ни прави пасивни. Очертаващият се компромисен вариант с името „Република Северна Македония” не трябва да става за сметка на българското право за използване на имената „Македония” , „македонско” и „ВМРО”. Ако днешните „новомакедонци” стигнаха до там, че да отричат славянските си корени, за сметка на „античкиот индитет”, то във всеки момент, в който могат да подпишат сепаративно споразумение с Гърция, ще го сторят за сметка на България и така единствената почва за паразитиране на македонизма ще бъде именно кражбата на българска история, върху която да се гради измислена национална самоличност.
Затова прагматизмът изисква веднага и публично да се поставят условията, които София ще държи да бъдат изпълнени от Скопие преди да ратифицира споразуменията за присъединяване на БЮРМ или Северна Македония към НАТО, а след това и към ЕС:
- БЮРМ трябва да разреши регистрирането и свободната изява на официална партия на българите;
- БЮРМ трябва да разреши свободното излъчване на български телевизии и радия, както и разпространението на вестници и книги на своя територия;
- БЮРМ трябва да разреши отварянето на български частни училища и висше училище на своя територия;
- БЮРМ трябва да направи постъпки за съвместно четене и споделяне на общата ни история, като оставим споровете в ръцете на историците, а не на политиците;
- БЮРМ трябва да уреди с Българската православна църква реституционните въпроси, свързани с имотите на Българската Екзархия;
- БЮРМ трябва да се откаже от изключителните права върху наименованията и търговската марка „Македония” и „македонско”;
- БЮРМ трябва да подпише задължаващи документи за изграждането на магистрална и съвременна железопътна връзка между Скопие и София.
Последното условие е много важно, защото кризата от 2001 показа, че при състоянието на комуникациите по несъществуващият Коридор №8 България трудно може да предостави логистична подкрепа за македонската армия. Тогава какви съюзници ще бъдем в НАТО, след като нямаме пътища, по които да се свързваме? Ако Скопие изпитва затруднение с намирането на пари за завършването на своите участъци от връзката между двете столици, те могат да бъдат отдадени под концесия за 60 или 99 години на смесено българо-македонско дружество, което да управлява проекта и да осигури финансирането и строителството. При това не става дума само за поемане на поредните писмени задължения за изграждане на Коридор № 8, но и за гарантиране на изпълнението им от страна на Брюксел и Вашингтон. Още повече, че както се развива политическата криза около спора за името с Гърция, през есента или най-късно до пролетта на 2010, можем да очакваме нов албански метеж в БЮРМ, подобен на този от 2001 и тогава федерализацията на страната ще е пълна. Исканията за двуезичие на албанските политически партии сега са само предшественик на предстоящата ескалация. Много интересно, откъде тогава Скопие ще търси помощ - от Албания, Косово, Гърция или от все по-затъващата Сърбия. В крайна сметка, храбрите „македонси лавове” отново ще опрат до българските военни складове и отново конвоите ще трябва да се лашкат по завоите на Крива Паланка. Но дали тогава войната ще е толкова бутафорна, както през 2001, за да могат оръжията да достигнат безпрепятствено до Скопие и летище Петровац (пардон „Александър Велики”!) или ще попаднат право в ръцете на метежниците?
Възраждането винаги е искало първо „Екзарха”
Сценарият с албанския метеж макар и краен, не е чак толкова далечен и нереалистичен. Нас обаче ни интересува, как българщината ще проникне в БЮРМ?. Последният ни посланик в Скопие генерал Михо Михов успя да уреди македонското поделение на „Кейбълтел” безплатно да разпространява в съседната страна повечето национални български програми по кабел, но македонските власти забраниха и тази стъпка. Новият български посланик трябва отново да активира този проект и да преследва неговото започване с всички средства. Но първостепенна задача за момента е откриване на частно българско средно училище в Скопие. Защото всичко и винаги, за да легне на здрава основа, започва с просвещение. Този колеж не само трябва да подготвя македонските кандидати за българските висши училища, но и да гарантира стипендии за надарени деца. Скопското българско училище трябва да се превърне в своеобразна нова Солунска гимназия. Макар да покрива македонските и българските образователни държавни стандарти, школото трябва да дава елитно образование с широк хуманитарен и технически профил и да гарантира влизането на питомците си във всички водещи университети в Европа и САЩ. Ако подобно частно училище успее, то ще отвори път и за други български колежи в Прилеп, Битоля, а защо не и в албанизираното Тетово. Ако бъде изградена българска просветна мрежа в БЮРМ, ще се създаде възможност и за откриване на Българско висшо училище там. Едновременно с това, трябва широко да се отворят вратите за македонски студенти у нас, като бъдат премахнати и минимизирани всички административни и финансови пречки пред тях. И без това скоро няма да има кой да учи в българските университети, защото все повече знаещи и можещи деца отиват да следват в чужбина. Но средствата и усилията, вложени в обучението на македонски студенти, си струва да бъдат направени, защото те тепърва ще се изплащат към България под формата на добро отношение към тяхната Алма матер. Само тези кадри ще могат да отпушат и толкова плашещото македонистите в Скопие „българско икономическо проникване” в БЮРМ.
Целият въпрос е, кой в България ще застане зад тези проекти? Безспорно, това ще са неправителствени организации, които в момента или са в насипно състояние, или тепърва предстои да се създават и то много бързо. Те ще могат да привлекат за българската кауза в Македония и пари по програмите на ЕС. Неправителственият сектор обаче трябва да получи подкрепата на българската държава. Хубаво е, че новото правителство за първи път създаде постта министър за българската диаспора. Но само един министър, пък бил той и Божидар Димитров, не може да реши всички тези проблеми. Нужна е също подкрепата на образователното министерство, на Министерството на външните работи. Ще е успех, дори дори ако министър Димитров успее да убеди поне част от нашите емигранти в чужбина да вложат средства в тази наистина патриотична мисия за ребългаризиране на БЮРМ. Ще е нужно и „национално отговорният капитал” да поразвърже кесиите, като Агенцията за българите в чужбина стане държавен гарант за изразходването на дарителските средства.
Изброените цели трябва да бъдат степенувани, подредени във времето, осигурени финансово и обявени за официална българска държавна доктрина спрямо БЮРМ, която да бъде подкрепена и от опозицията, и да се изпълнява от всяко следващо правителство. Тази политика трябва да бъде огласена публично и да бъде официално пропагандирана, така че да се неутрализира влиянието на „ура – патриотите” и „експертите”. Времето за българщината в Македония днес е апостолско. Не са ни нужни “войводи”, а просветители, които да обикалят и да вършат работа там по места, а не от канцелариите и кафаните в София. Въпросът е - готова ли е българската държава да изпрати своите апостоли в БЮРМ и да ги подкрепи? И изобщо има ли ги тези апостоли или сме способни само от време на време да държим високопарни речи за „най-романтичните страници от българската история”....
След 1991, българската външна политика към БЮРМ следваше принципа да се запази новомакедонската държавност на всяка цена, защото това ще даде време за ребългаризация на славянското и население, в рамките на бъдещото общо членство в ЕС и НАТО. Днес под въпрос е поставено именно последното условие. Подхранван от югоносталгията, македонизмът в Скопие не иска членство в НАТО и ЕС, защото осъзнава, че е обречен. Времето ни притиска и не ни остава нищо друго освен да ускорим интегрирането на Македония към Европа, но само при условието, че са защитени правата на българското малцинство в разпадащата се македонистка държавица. И дори и да не успеем да договорим тези права сега, трябва да сме готови за предстоящата поредна македонска криза, като защитим своите интереси пред Брюксел и Вашингтон, и ограничим намесата на съседните на БЮРМ страни, когато техните ходове противоречат на българщината в Македония.
* Авторът е председател на Констролния съвет на Българското геополитическо дружество. Статията, която отразява собствената му позиция, публикуваме като дискусионна и очакваме и други мнения по темата.
{rt}
