Според директора в швейцарския Център за политика на сигурност Пал Дунай, от доста време насам сме свидетели на намаляващото значение на Европа. Старият континент вече не е нито основния силов център, нито пък (което е добре) най-големия генератор на конфликти. А именно тези два фактора удържаха Европа в центъра на международната политика в течение на няколко столетия. Сега обаче, ситуацията е различна. В същото време, да не забравяме, че общият БВП на Европейския съюз се равнява на този на САЩ (14,5 млрд. долара) и Европа все пак продължава да е един от световните центрове.

Проблемът по-скоро опира до това, че Европа не е единна, обединените и действия са слаби, поне в сферата на отбранителната политика и политиката за сигурност. И тази стратегическа маргинализация може да бъде преодоляна, само ако Eвропа поиска и съумее да действа като единно цяло.

Националните държави очевидно ще си останат ключовите играчи в международната политика, но ролята им ще се промени не само заради междудържавната и регионална интеграция, но и във връзка с нарастване ролята на неправителствените организации. Тоест, налага се да помислим за една по-малко строга интерпретация на държавния суверенитет, в сравнение с Вестфалската система, доминирала от средата на ХVІІ до края на ХХ век.

Сериозните трансформации в международната система са свързани и с това, че за разлика от миналото, днес пазарните икономики в държавите с авторитарни режими демонстрират по-убедителни резултати, отколкото класическите либерални демокрации. В същото време, макар че осигуряват по-голям икономически ръст, те си остават непривлекателен за повечето хора политически модел.

Сегашната американска администрация наследи много тежко бреме в сферата на сигурността, което ще и се наложи да носи поне до края на сегашния президентски мандат на Обама, ако не и по-дълго. Ирак е безвъзвратно загубен, а в Афганистан не се забелязват признаци на някаква стабилност. А урокът, който САЩ би трябвало да извлекат от това е, че вече не са в състояние да действат на международната сцена както си пожелаят и без да се съобразяват особено с останалите, както и, че международните споразумения следва да отчитат не само чисто военните фактори, а и някои други. Разбира се, всичко това няма да означава драматично оттегляне на САЩ от международната сцена, а по-скоро появата там на други политически конфигурации, а не тези, които толкова необмислено се опитваше да наложи администрацията на Буш-младши. Неслучайно, американските политици (като например държавния секретар Хилари Клинтън) толкова често използват напоследък понятието „умна сила”.

От наднационален към федерален  модел?

В края на миналата 2009 се случиха две изключително важни събития, които в момента определят физиономията на обединена Европа: влизането в сила на Лисабонския договор и предшестващото го искане на Чехия да бъде освободена от задължението да спазва изцяло Хартата за основните права на ЕС. И макар че това беше сметнато от мнозина за незначително препятствие пред утвърждаването на договора, истината е, че за бъдещето на ЕС чешкият прецедент може да се окаже не по-малко важен, отколкото постановките на самия договор. Всъщност, чешкият президент Вацлав Клаус изведе на преден план основният въпрос, на който Лисабонският договор не отговаря: какво точно представлява ЕС?

Европа, която вече над половин век се движи по пътя на интеграцията, постепенно променя нейните форми, поради което е трудно да се определи както техният характер, така и целта на целия този процес. Навремето, Договорът от Маастрихт очерта далечната перспектива за създаването на европейска федеративна държава. В същото време обаче, междудържавните основи на интеграционните процеси се запазиха. Старият принцип, според който политическата интеграция трябва да следва икономическата, беше нарушен през последните двайсетина години заради политически обоснованото приемане на редица държави от Централна и Източна Европа в ЕС. Така, политическата интеграция стана и по-ясно очертана, и по-значима, а нерядко и водеща.

В резултат от това, всички опити да се характеризира достатъчно ясно днешният Европейски съюз се оказват невъзможни. Дали това е международен съюз или пък става дума за квази-държава? Всъщност, основната разлика между Лисабонския договор и предишния проект за Европейска конституция е, че в него бе премахната откровено държавническата реторика. В същото време обаче, ЕС очевидно вече е излязъл извън рамките на международната организация, а някои от регламентираните от договора органи на европейската власт са по-скоро федерални, а не наднационални. Но, ако окончателно се утвърди моделът на ЕС, като наднационален съюз, той очевидно не може да се развива като федерация.

„Подписах този договор, в резултат от който Чехия губи суверенитета си – подчерта Вацлав Клаус след като последен положи подписа си под Договора от Лисабон. Всъщност, проблемът е, че никой не може да каже, дали чешкият президент е прав, или не. Старата идея, че националните държави ще предадат на наднационалните органи на Съюза не част от своя суверинитет, а само част от суверенните си пълномощия, вече не е особено актуална. В новия ЕС съвсем не всичко ще се основава на съгласието на националните власти. Тоест, налице е принципно нарушаване на суверенитета. Което пък означава, че вече едва ли следва да смятаме държавите-членки на ЕС за пълноценни субекти на международното право. В същото време обаче, и ЕС все още не се е превърнал в такъв субект.

В момента Евросъюзът е по-скоро формираща се федерална държава, без обаче да е сигурно, че този процес задължително ще доведе до някакъв гарантиран или поне видим резултат. Засега развитието му следва принципа „пълното единство е невъзможно, но пък и разпадането е малко вероятно”. Затова продължава да не е ясно, дали ЕС е субект на конституционното и международното право. Макар че именно международните договори са в основата на първичното право на ЕС, новият правен субект вече е отчасти самостоятелен и не е производен на съставляващите го национални субекти. Тоест, ЕС е формиращо се квази-държавно образувание, което още не притежава собствен суверенитет, но все по-силно претендира за такъв.

Определено може да се твърди, че зараждащата се общоевропейска държавност вече е влязла в противоречие и дори в открито противоборство със старите национални държави. Като тези противоречия засягат не само институционалното разграничение на функциите, а, най-вече хуманитарното пространство, т.е. не правата на държавите, а човешките права.

Само по себе си, днес това противоречие е актуално за цялата система на международните отношения. Международното право в сферата на човешките права много активно се разработваше в демократичните западни държави, в годините след Втората световна война, до голяма степен във връзка с разпадането на колониалната система, и започна да се прилага в реалната политика, след края на студената война. При наличието на глобален консенсус относно тази хуманна идеология, международното право, основаващо се на старите постановки на Вестфалската система за държавния суверенитет, губи значението си, също както и формиралата се сравнително неотдавна (в исторически план) европейска система от национални държави. Защото суверенитетът на всяка самоопределила се нация неизбежно влиза в противоречие с индивидуалните човешки права. В крайна сметка обаче, тази логика доведе до това, че в единствен гарант на човешките права в света постепенно се превърнаха САЩ и доминираните от тях международни организации или временни съюзи, присвоили си правото да осъществяват (включително и без мандат на ООН) „хуманитарни интервенции” против суверенни държави, с цел да бъдат защитени правата на техните граждани. В същото време, тъй като тази международна дейност на Вашингтон и доминираните от него организации не се основава на демократичните принципи, може да се твърди и, че процедурната демокрация, сама по себе си, постепенно започна да отмира, паралелно с упадъка на своята естествена форма – суверенните национални държави.

Именно в тези условия, Европейският съюз изгражда правното си пространство, основано на човешките права, приемайки Хартата на основните права на ЕС (подписана през декември 2000 от лидерите на държавите-членки, като седем години по-късно, Европарламентът, Европейският съвет и Еврокомисията приеха адаптирания и текст), която следва да е прилага именно от общоевропейските институции. От една страна, нещата отново опират до споменатото по-горе ограничаване суверенните права на националните държави в полза на една международна организация, а от друга - става дума за инструмент, който трябва да защити ЕС от американската доминация и правен диктат. Тоест, нещо като „европейска лига”, която трябва да защити европейците от политиката на „евроатлантическия център”, тълкувайки самостоятелно съответните правни текстове.

Хартата за правата, като инструмент на суверенна Европа

За разлика от проекта за Европейска конституция, част от която бе и въпросната Харта, тя не влезе в Договора от Лисабон, макар че в него се съдържат отпратки към нея, в качеството и на отделен документ, и се гарантира задължителният характер на нейните постановки за държавите-членки на ЕС. Сама по себе си, Хартата е своеобразен „краен продукт” на цялата европейска история на човешките права през ХХ век.

В нея, за първи път, като основа за класификацията на правата се посочва не видът или сферата на прилагането им, а ценностите, на които те се основават. Хартата събира в един документ всички права и то като основополагащи. Тоест, тя премахна старата граница между „различните поколения права” (граждански, политически и икономически, социални, културни) въз основа на принципа за универсалния им характер, тяхната неделимост и ценностния подход. В самата основа на класификацията им е поставена система от седем фундаментални ценности: уважението към човешкото достойнство, гарантиране на човешките права и свободи, както и принципите за равенството, солидарността, демокрацията и правовата държава (в съответствие с което отделните глави на Хартата са озаглавени: 1. Достойнство. 2. Свобода. 3. Равенство. 4. Солидарност. 5. Гражданство. 6. Правосъдие). Тоест, става дума за документ, поставящ началото на съвършено нов етап в развитието на правната теория и, в това си качество, той несъмнено е далеч по-съвършен и съвременен, отколкото правните документи на САЩ и ООН.

Но, ако на равнището на международната общност приемането на Хартата увеличава суверенитета на ЕС в сферата на правните интерпретации, с приложението на европейското право за човешките права на равнището на държавите-членки възникват сериозни препятствия. Като въпросът не опира само до противоречията между Хартата и националното законодателство, а и до това, че Хартата формира единно хуманитарно пространство, което е несъвместимо с модела и практиката на националната държава. Вече няколко страни-членки получиха правото изцяло или частично да не прилагат на територията си изискванията на Хартата. Както можеше да се очаква, начело в тази класация е Великобритания, макар че мнозина се опитват да обяснят това с историческата специфика на британската правна система, която няма как да бъде напълно интегрирана в континенталната. Далеч по-сериозни са изключенията, направени за Полша и Чехия. Двете държави поискаха да бъдат изключени от действието на онези постановки на Хартата, които са неприемливи за тях по определени ценностни или исторически причини: за католическа Полша например, това е проблемът за правата на сексуалните малцинства, а за Чехия – този с изселените след 1945 германци.

И макар че тези отстъпки от страна на ЕС, на пръв поглед, могат да ни се сторят незначителни, те водят до запазване суверенитета на националното право над европейското, нарушаване на единното правно пространство на Евросъюза, както и на фундаменталния принцип за равенството между всички негови членове. Освен това, те очертават два проблема, които на практика имат общоевропейско значение и значително отдалечават в бъдещето реализацията на идеята за единното хуманитарно пространство на ЕС: това е противоречието между Хартата и системата от традиционни културни ценности (особено в държавите, смятани за бастиони на католицизма), както и противоречието между нея и историческите условия на формиране на европейските нации (или поне на повечето от тях).

Впрочем, очертава се, че проблемите с традиционните ценности ще засегнат всички европейски държави. Като този за правата на сексуалните малцинства е най-незначителния измежду огромния брой въпроси, с които предстои да се сблъска ЕС при утвърждаването на новото общоевропейско право. Като пример можем да посочим сравнително скорошното (от ноември 2009) решение на Европейския съд по човешките права за поставянето и носенето на християнски символи на обществени места. Така, носенето на кръстчета в класните стаи беше обявено за „нарушаване правата на родителите да възпитават своите деца, според собствените си убеждения” и противоречащо на „религиозните свободи на учениците”. Това решение на съда провокира масови протести, а някои страни-членки, като Италия, Полша и Литва, направо отказаха да се съобразяват с него. Само че подобно поведение на отделни нации не променя задължителния характер на въпросното решение за европейските органи (освен ако то не бъде преразгледано), затова предстои да станем свидетели на поредния остър конфликт между националните и общоевропейското правни системи. А в бъдеще със сигурност ще има все повече такива проблеми.

Тук следва да имаме предвид, че въпросното съдебно дело все пак беше инициирано от коренни европейци (официалният иск бе подаден от една италианка с финландски произход), но занапред можем да очакваме, че ще има все повече искове, касаещи християнското наследство, от страна на бърза растящите европейски мюсюлмански общности. При това, те ще претендират за много повече неща. Вече появилите се коментари на различни евро-мюсюлмански лидери по темата, дават да се разбере, в каква степен човешките права, фигуриращи в Хартата на основните права на ЕС, на практика, не са универсални, а са продукт тъкмо на развитието на „постхристиянската” култура. Истината е, че общоевропейската правна система лесно може да се използва от носители на други (т.е. неевропейски) култури за утвърждаването на съвършено чужди на съвременна Европа ценности, които в перспектива водят до отхвърляне на самата европейска идеология за човешките права.

Не по-малко разрушителна за формиращото се единно правно пространство, основано на човешките права, могат да се окажат и историческите противоречия. Така, чешкият случай може и да не е особено актуален за Западна Европа, но за Централна, Източна и Югоизточна, той има принципен характер. Защото в тези части на континента, в съвсем недалечното минало, и правата на човека, и правата на народите бяха нарушавани по особено фрапантен начин. И, ако условно можем да приемем, че международните отношения вече са нормализирани (което, между другото, може да се окаже само временно), проблемите с нарушаването на човешките права остават нерешени.

Сред тези проблеми е и този за судетските немци, който доскоро се смяташе за окончателно решен от съответните споразумения на държавно ниво между Чехия и Германия и Прага вече не се тревожеше, че Берлин може отново да ги постави. Само че създаването на общоевропейско хуманитарно пространство почти обезсмисли предишните споразумения: т.е., ако на междудържавно равнище даден проблем вече е решен, той може с пълна сила да продължи да „виси” на частно равнище. Прогонените навремето судетски германци и техните потомци вече бяха готови да залеят европейските съдилища с искове срещу Чехия. Фактът, че ЕС реши да отстъпи и гарантира на Прага, че декретите, издадени навремето от чешкия президент Бенеш, ще продължат да важат, напук на Хартата за основните права, беше оценен в Германия като нарушаване на европейското право. Което си е така: ограничаването на действието на Хартата на чешка територия и частичното запазване независимостта на съдебната система на страната, прекъсва единното правно пространство на ЕС и влиза в пряко противоречие с принципа за равенство на всичките му членове. Германските протести бяха съвсем разбираеми, имайки предвид, че тъкмо Германия бе основния инициатор за създаването на Хартата, чието приемане (както се надяват в Берлин) окончателно я очиства от греховете и по отношение на човешките права от времето на Хитлер. В интерес на европейската интеграция обаче, ултиматумът на Клаус беше приет. Въпреки това е очевидно, че тактическата отстъпка към Чехия противоречи на морално-правните норми и европейскитеенности, които би трябвало да залегнат в основите на обединена Европа.

Историческото бреме

Сега основният въпрос е, какво следва оттук нататък? Дали чешкият прецедент ще се превърне в правило, т.е. ще важи за всички държави от ЕС, или пък Брюксел ще съумее да го локализира само по отношение на Чехия? Ясно е, във всеки случай че влизането в сила на Договора от Лисабон няма да спре разпространението му. Доказват го например, редица изявления на управляващите в съседна Словакия. Нейният премиер Роберт Фицо наскоро напомни, че декретите на Бенеш са „интегрална част от словашкия правов ред”. Действително, тази държава, която по времето на Бенеш е съставна част от Чехословакия, има всички причини да настоява към нея да бъде приложен същия подход, който и към Чехия. Още повече, че има аналогични проблеми с германците, а в още по-голяма степен – с унгарците. Наистина, Братислава вече не разполага с политическия лост, използван съвсем навреме от Прага, но пък има всички логични и правни основания да иска от Брюксел гаранции, че резултатите от реализацията на декретите на Бенеш няма да се преразглеждат. Но, ако се отстъпи и пред Словакия, това ще е нов прецедент, защото ще означава преразглеждане на действието на Лисабонския договор, вече след като той е бил подписан от съответната държава. Което пък дава възможност и на други държави, имащи сходни проблеми, да си опитат късмета. В крайна сметка, правото на ЕС предполага, че всичките му членове са равни, а то, де факто, вече бе напрушено.

Всъщност, за Европа е изгодно да разпространи действието на „чешкия прецедент” и върху другите страни от ЕС, защото това би било гаранция срещу повторното повдигане (поне) на германския и унгарския въпроси. От друга страна обаче, това би ерозирало основите на модела за обединена Европа, съдържащ се в Договора от Лисабон и би стопирало процеса на европейската правна интеграция. Освен това, ако нациите, засегнати от следвоенната изселническа политика, решат да търсят реванш и „компенсации за нарушените си права”, те ще могат да го направят само разрушавайки институциите на ЕС, което още повече ще задълбочи конфликтната ситуация. А да не забравяме и прецедентас решението на Европейския съд по кипърския въпрос (според който кипърските гърци, прогонени от северната част на острова след турското нахлуване през 1974, запазват правата си върху своите недвижими имоти там), което тепърва ще оказва дестабилизиращо влияние върху целия регион. Централна и Източна Европа притежават огромен конфликтен потенциал, който спокойно може да се сравнява с този на Балканите и не е ясно, дали ЕС е в състояние да предотврати възможната му експлозия.

Тоест, въпросът отново опира до историческото наследство: проблемът е за правното усвояване на събитията от миналото. Именно в тази сфера най-много липсва консенсусът и общите норми, а тъкмо този проблем постепенно става все по-актуален, особено за държавите от Централна, Източна и Югоизточна Европа. Наистина, в миналото международната общност е допускала и дори е приемала за норма това, което днес се смята за престъпно. Следвоенната политика на изселванията, в повечето случаи, въобще не е противоречала на законите от онова време, макар че днес бива осъждана. Освен това, следва да отбележим, че проблемът възниква във връзка с утвърждаването на идеологията на човешките права и единното хуманитарно пространство на ЕС, т.е. той по самата си същност е идеологически. Предишните „нормални” практики днес се представят за „аморални” и тъй като европейското общество се основава на една доста ясна идеология, притежаваща силно морално-ценностно измерение, проблемът за отношението към миналото и поправянето на някогашните „грешки”, въз основа на съвременните „правилни” норми, ще се повдига отново и отново. Въпросът обаче е, струва ли си въобще да се разпространява сферата на действие на правните принципи на ЕС върху реалността отпреди появата на Евросъюза и ако това е така, колко назад в историята (т.е. колко десетилетия или дори столетия назад) следва да се върнем? На този въпрос, Европа тепърва ще трябва да отговори, засега обаче е трудно дори да прогнозираме, какъв ще е отговорът и. Днес европейците изглеждат доста объркани.

Освен това, осъждането на декретите на Бенеш би означавало осъждането на една от жертвите на германския нацизъм през Втората световна война. То би могло да провокира мощен процес за преразглеждане на всички резултати от нея, при това вече не само в медиите и учебниците по история, а в юридически план. Този проблем може да има взривоопасни последици в онези зони на Източна Европа, които (все още) не са част от ЕС. Тоест, „правовата идеология”, възприета от ЕС, може да реанимира конфликтните линии на Втората световна война и дори частично да легализира идеологиите на загубилите я държави.

Бъдещето на Вестфалската система

Но, основният проблем, който бе задълбочен от Лисабонския договор, е съдбата на Вестфалската система и постепенният и упадък. Структурата на ЕС, която се прокарва с този договор, води страните-членки към „Европа на регионите”. В същото време, съпротивата на старата система на суверенните национална държави срещу новата система добива все по-ясни очертания и дори доведе до провала на проекта за Европейската конституция (предшестващ Договора от Лисабон). Сега тази съпротива, принуждава Брюксел да прави изключения от постановките на Договора. Така, според зам.шефа на администрацията на чешкия президент Клаус Петер Хайек: „Приемането на Лисабонския договор означава, че губим суверенитета си и отново ще се стремим да го получим. А една от възможностите за това е излизането от ЕС”.

Не бива да се учудваме на този радикализъм, защото самата чешка нация е доста своеобразен феномен. Още в периода между двете световни войни, малцина в Европа са вярвали, че Чехословакия действително ще съумее да се „дегерманизира” (и „деунгаризира” в словашката си част), т.е. че Прага някой ден наистина „ще заговори на чешки”. Самата тази държава се е разглеждала като временен начин да бъде отслабена Германия. Но, заради резултата от Втората световна война чешката нация възкръсна от пепелта и затова лесно можем да разберем тревогата на Вацлав Клаус за съдбата на страната му в обединена Европа. Само че проблемът за съхраняването на собствените нации стои пред почти всички членки на ЕС, включително и пред България. Още навремето Дьо Гол се обявява против единното европейско образование, в което „ще изчезнат нашите народи, техните държави и закони”. Всъщност, опасността от изчезването им идва не само от тяхното обединяване в обща европейска държава, а е свързана и с процесите на вътрешен разпад, които ЕС може само да стимулира. Става дума вече не за правата на човека, а за правата на народите. Както е известно, в основополагащите документи на международното право се утвърждава правото на самоопределение не на нациите или на населението на съществуващите административни единици, а именно на народите, макар че никъде няма ясна дефиниция, какво точно следва да се разбира под „народ”. И така, субект на правото на самоопределение е народът, но какво представлява народът и кой може да се смята за такъв се решава с политически средства, т.е. оказва се сфера на различни интерпретации и постоянни спорове. Основният въпрос в съвременните международни отношения може да се формулира така: кой решава, че конкретна общност може да се смята за народ, а друга – не? Съответно, международната общност подхожда към упражняването на това право избирателно. В същото време, предвид налагането на идеологията на всеобхватната защита на правата на малцинствата, повечето интерпретации на статута на „народа” са склонни да определят като „народи” все по-малки общности.

Така в Европа се появяват все нови етнически малцинства, които все по-лесно се сдобиват със статут на национални малцинства и разширяват правата си за сметка на старите нации. При това, те се изявяват в полето на регионалната политика, която става все по-актуална. Разпадането на големите нации на по-малки (например възможното скорошно отделяне на Каталуния и Шотландия) все още не означава криза на националната държавност, както твърдят мнозина. По-скоро обратното, то е свързано с нейното утвърждаване. Но, паралелно с този „малък национализъм”, се лансира и един принципно различен проект – регионалният, и тъкмо той се възприема логически като основа за една наистина обединена Европа, преодоляла националните суверенитети и формирала единно хуманитарно и правно пространство.

Може дори да се твърди, че новият модел, опитващ се да замени националния – т.е. моделът на регионалните общности – вече получи признание, във връзка с разпадането на Югославия. Независимата Босна и Херцеговина, както и т.нар. Република Косово са, де юре, национални образувания. Макар че в същото време е очевидно, че първата е стриктно разделена на национални общности, а пък Косово, независимо от официално прокламираното етническо равноправие, си е чиста проба национално образувание. Истинско революционно събитие за международната система може да стане обаче отделянето на сръбската автономна област Войводина. Защото една независима Войводина ще се окаже именно онзи „принципно ненационален” регион, който първи (в това си качество) ще получи статут на субект на международното право. И, без значение, дали ще бъде приет в ЕС, или не, ще олицетворява новия принцип на устройство на Европа, която с течение на времето окончателно ще загуби белезите на съюз между нации, превръщайки се в съюз на регионите – като междинен етап към формирането на наистина единен европейски геополитически субект. Стига разбира се, съвременната насоченост на процесите на европейската интеграция да получи своето по-нататъшно развитие. Така, предвидената в Договора от Лисабон възможност за възстановяването на пълномощията от общоевропейско (ЕС) на национално равнище, може и да не се окаже инструмент за защита на старите нации, а точно обратното – благодарение на принципа на субсидиарността, допълнително да ерозира значението на националните институции. Така, на теория, Европа ще може да преодолее ограниченията на човешките права от страна на старите суверенни държави и техните национални конституции.

Въпреки това, има още един фактор, който, както изглежда,  може да окаже решаващо въздействие върху всички тези процеси и това е вкоренeната в европейската култура „национална визия за света” и националната идентичност. Според повечето, проведени напоследък, социологически проучвания, по своето значение за жителите на Европа, т.нар. „европейска идентичност” изостава далеч зад националната и регионални идентичности. При това, европейската идентичност може да бъде допълнително ерозирана вследствие приемането в ЕС на нови православни (засега такива са Гърция, България, Кипър и Румъния, а сред кандидатите са Сърбия, Черна гора, Македония, частично Босна, Украйна, Молдова, Грузия и Армения) и, евентуално, мюсюлмански държави (Албания, частично Косово и Босна, както и Турция), а пък регионалната идентичност, на практика, е остатък от пред-националната епоха и няма пряко отношение към съвременния процес на регионализация.

Засега дори е трудно да дадем някакво адекватно описание на евентуална бъдеща Европа на „самоопределилите се региони”. Още повече, че несъмнено са налице достатъчно ефективни механизми за самозащита на нациите (както юридически – например конституционните съдилища, така и чисто ментални), които могат отново да бъдат активирани, особено в случай, че Европа не съумее да избегне избухването на нови междудържавни конфликти на територията на континента.

Истината е, че моделът на европейската интеграция все още не е изработен и процесът, който се развива днес, не съдържа някаква цялостна концепция за бъдещето на Евросъюза. Въпросът за съхранението на националния суверенитет, както и за пълномощията на съюзните органи, самият им характер на наднационални или „ненационални” и оказващи пряко въздействие върху отделните европейски региони, все още не е решен. И, само по себе си, влизането в сила на Договора от Лисабон, не води до нищо наистина конкретно в процеса на неговото решаване.

ЕС - елемент на „Еврорусия” или на thegrandealliance.eu?

Но, независимо от това, какъв точно ще бъде моделът на обединена Европа, тя ще трябва да се позиционира в глобалното геополитическо пространство, включително като определи отношението си към другите „цивилизационно близки” силови полюси – САЩ и Русия. Както е известно, напоследък с голяма популярност се ползва идеята за формирането на т.нар. „Еврорусия”, лансирана от главния редактор на италианското геополитическо списание „Лимес” – професор Лучо Карачоло (вж. Геополитика, бр.3/09 – б.р.). Неговият сънародник професор Карло Пеланда разширява тази идея, като предлага формирането на т.нар. „Голям съюз”, или както той самият го нарича thegandalliance.eu, който, според него, следва да обедини САЩ, ЕС и Русия. Целта на подобен алианс е: „Да се подкрепи властта на едно глобално правителство „по западен модел”, след мащабния упадък на американската империя, и да се изгради геополитическа организация, превъзхождаща Китай и способна да упражнява сдържащо влияние върху него. Само така демократичният капитализъм ще може да доминира над авторитарния капитализъм, който се олицетворява от Пекин”.

Разбира се, фактите от последното десетилетие ограничават до минимум вероятността за осъществяването на подобен сценарий. Според проф. Пеланда обаче, в крайна сметка, той все пак ще се реализира, защото „ползата от него е очевидна”. Той смята, че еврото и доларът следва да „съвпаднат”, иначе и двете валути ще рухнат, а пък Русия рискува да бъде „погълната” от Китай, ако не стане част от западната икономическа и стратегическа система.

Привържениците на тази теза, не вярват в трайността на Г-2 (или „Кимерика”, както я нарича проф. Карачоло), нито пък са впечатлени от процесите на фрагментация в ЕС. Според тях, тези тенденции са временни и обратими. Те обаче са силно обезпокоени от факта, че Москва реконструира империята си по начин, който изключва формирането в бъдеще на т.нар. „Голям съюз”. Както посочва, проф. Пеланда, „Путин дойде на власт през 2000 за да възстанови централната власт в раздробената Русия, както и влиянието на Москва в постсъветското пространство. Тогава Западът, с изключение на Германия и Италия, се опитваше да му пречи, а повечето западни медии го демонизираха”. Според него, през 2004, опирайки се на мощния скок в цените на енергоносителите, пренебрегнатият от Запада Путин е решил да изгради империя, която да не е част от Запада. За целта, той постепенно връща в орбитата на Москва централноазиатските държави и ограничава разширяването на ЕС на Изток, като в същото време поощрява превръщането му в самостоятелен геополитически играч „за да успокои антируските настроения сред част от европейците и да си гарантира съюза с Берлин”.

Карло Пеланда обаче смята, че дори ако бъде създадена „нова евразийска империя с център Москва”, без подкрепата на Америка, Индия и Британската общност, тя ще бъде твърде слаба пред натиска на Китай. Затова той настоява за формирането на „Троен съюз” между САЩ, ЕС и Русия и призовава американския елит да се ориентира именно към тази стратегическа цел, вместо да хаби усилия за формирането на „нестабилни двустранни споразумения, в отчаян опит да съхрани самотната американска империя”.

При всички случаи обаче, преди да му се наложи да избира между проекта за „Еврорусия” или пък за „Големия съюз”, ЕС ще трябва да реши въпроса за собствената си идентичност и модела, който трябва да го превърне в наистина самостоятелен геополитически фактор.

* Българско геополитическо дружество

„Дипломацията се провали – заяви сенаторът-демократ от Ню Йорк Чък Шумър на последната конференция на Американско-израелския комитет (АІРАС) – Иран е на ръба да се сдобие с ядрено оръжие и ние не можем да го позволим”.

„Трябва да разгледаме последното възможно средство – подчерта на свой ред сенаторът-демократ от Индиана Еван Бей – т.е. използването на сила за да не допуснем иранците да създадат собствено ядрено оръжие”.

„Войната е нещо ужасно – отбеляза сенаторът-републиканец от Южна Каролина Линдзи Греъм – но понякога е по-добре да започнеш война, отколкото да допуснеш втори Холокост”. След което, се впусна в разсъждения за войната, в която ние, американците на всяка цена следва да се ангажираме:

„Ако използваме военна сила, трябва да го направим решително. Иранското правителство следва да бъде лишено от възможността да води конвенционална война против съседните държави и нашите войски в региона. У иранците не бива остане нито един самолет, способен да се издигне във въздуха, и нито един кораб, годен да се задържи на повърхността”.

Даниел Плетка от American Enterprise Institute, смятан за един от центровете на неоконсерватизма, твърди: „високопоставен вашингтонски политик ми каза, че единствените все още неуточнени въпроси са, кой ще започне тази война и как тя ще приключи”.

Що се отнася до това, кой ще я започне, това ни е добре известно. Не си спомням случай, когато Техеран е започвал война, нито пък мога да си представя, че се готви да осъществи самоубийствена атака срещу единствената в света свръхдържава, притежаваща хиляди ядрени бойни глави. Както и в случая с Ирак, през 2003, войната ще бъде започната от Съединените щати срещу една държава, която не ни е нападнала, и с цел тя да бъде лишена от оръжия, каквито всъщност не притежава.

Връщайки се към тезата на Греъм, става ясно, че ако започнем войната, задължително ще трябва да лишим Иран от способността да ни отговори. Тоест, като минимум ще трябва да използваме авиацията и крилати ракети за нанасяне на въздушни удари по редица цели.

На първо място, това ще бъдат иранските ядрени обекти, включително завода за обогатяване на уран в Натанза – т.е. построеният навремето от американски специалисти реактор, използван за производството на медицински изотопи, атомната електроцентрала в Бушер, центрофугите в околностите на свещения град Кум и заводът, произвеждащ „тежка вода” в Арак.

Проблемът ни е, че последните три още не са въведени в експлоатация и се намират под надзора на инспектори от ООН. В Бушер пък работят руски специалисти и няма никакви доказателство, че проектът има военен характер.

Ако Иран разполага със секретни заводи, където се работи по създаването на ядрено оръжие, защо никой не ни казва къде са те и не иска там да бъдат изпратени инспектори на ООН? Защо преди три години 16 американски разузнавателни служби ни заявиха, че такива заводи не съществуват, както и, че Иран се е отказал от програмата си за създаване на ядрено оръжие още през 2003?

Ако Иран действително е „на ръба” да се сдобие с атомна бомба, както твърди Шумър, излиза, че цялата американска разузнавателна общност следва да бъде обезглавена заради очевидната и некомпетентност.

Междувременно, в края на март, в един материал със заблуждаващо читателите заглавие „ЦРУ: Иран може да произвежда ядрено оръжие”, вестник „Вашингтон Поуст” обяви, че в новия доклад на ЦРУ уж се твърди, че „Иран продължава да развива редица възможности, които могат да се приложат за производството на ядрено оръжие, ако в Техеран бъде взето съответното решение”.

Извинявайте, но това е пълна глупост! Защото същото може да се каже за поне дузина други държави, използващи атомна енергия и осъществяващи изследвания в сферата на ядрените технологии.

Нека продължим обаче с анализа на „светкавичната война”, която ни препоръчва сенатор Греъм.

За да предотвратят иранската контраатака, САЩ ще трябва да разрушат 14 ирански летища и всички военни самолети още докато са на земята. Ще ни се наложи също да потопим всички военни кораби и подводници на иранските военноморски сили и да унищожим 200 ракетни, патрулни и скоростни катери, в състава на Революционната гвардия, иначе те ще започнат да минират Персийския залив и да атакуват бойните ни кораби.

Освен това, критично важно е още през първия ден да бъдат ударени стартовите площадки на иранските ракети, както и ракетните заводи, тъй като Иран (подобно на Саддам, през 1991) вероятно ще се опита да атакува Израел, за да превърне войната против Ислямската република в американско-израелска операция.

Сред останалите критични цели ще се местата, където са разположени противокорабните ракети по иранското крайбрежие, заплашващи американските военни кораби и танкерите, които преминават през Ормузкия пролив. Всяка иранска атака срещу корабите или пък минирането на пролива, най-вероятно, ще го затвори задълго и рязко ще повиши световните цени на петрола.

Ще се наложи да бъдат нанесени удари и по казармите на Революционната гвардия и особено по тези на корпуса ал-Кудс, разположени недалеч от Ирак, за да бъде забавено придвижването на иранските войски през иракската граница, където те ще атакуват американските войници и гражданския персонал. Същото може да се наложи и по отношение на иранските части, разположени край границата с Афганистан.

Имайки предвид позициите на „Хизбула” в Южен Бейрут, всички американски цивилни, най-вероятно, ще трябва да бъдат изтеглени от Ливан още преди началото на войната, за да не бъдат убити или взети за заложници. Под въпрос е и, доколко ще се чувстват в безопасност американците, живеещи в държавите от Персийския залив и особено в Бахрейн, който е база на V-ти американски флот и е населен предимно с шиити.

Освен това, на чия страна ще застанат иракските шиити?

Дали ще ни се наложи да интернираме всички граждани на Иран, намиращи се в САЩ, както постъпихме с германските и италиански граждани, през 1941? Колко терористични атаки срещу различни „меки цели” в САЩ можем да очакваме от иранските агенти и тези на „Хизбула”, в отговор на убийството на стотици хиляди цивилни в хода на стотиците американски удари по Иран?

Преди „партията на войната” да ни вкара в поредния въоръжен конфликт, Сенатът трябва да е наясно, дали Техеран действително е на „ръба” да се сдобие с ядрена бомба и защо „сдържането”, което никога досега не ни е подвеждало, не може да бъде успешно приложено в иранския случай.

* Авторът е сред най-известните американски геополитици. Бил е съветник на президентите Никсън и Рейгън и кандидат на предварителните избори на Републиканската партия за президент на САЩ

Подписаният на 8 април нов договор за стратегическите настъпателни оръжия с Русия (СНВ), без съмнение, е най-голямото външнополитическо постижение на американския президент Обама до момента и идеално допълва историческия му законопроект за реформи в здравната система, който бе одобрен от Конгреса в края на март.

Изглежда, действително сме свидетели на „презареждане” в руско-американските огношения, което само по себе си е достатъчно труден процес, имайки предвид наличието на цяла армия от „рицари на студената война”, окопали се във Вашингтон, включително и в администрацията на самия Обама.

Очевидно е обаче, че в този исторически момент за съвременната политика подобно споразумение за контрол на въоръженията не бива да си остава само двустранна руско-американска сделка. В края на март, в Москва се появи изключително важна фигура – вицепрезидентът на Китай Си Цзинпин, смятан за основния претендент за наследник на сегашния държавен глава Ху Цзинтао, включително и на поста генерален секретар на Китайската компартия, което вероятно ще стане на ХVІІІ партиен конгрес, през 2012.

Всъщност, подписването на новия договор за СНВ бележи нова и доста неясна фаза ва сложното американско-руско-китайско уравнение и Пекин със сигурност ще следи изключително внимателно случващото се между Вашингтон и Москва тъй като може да се окаже, че тъкмо възходът на Китай е лайтмотивът на американските маневри за „презареждане” на отношенията с Русия.

В изявлението си за медиите, дадено от Си в Москва на 23 март, той направи директен намек за необходимостта от формирането на китайско-руски стратегически алианс, посочвайки, че „Русия и Китай трябва да се опират един на друг по всички въпроси, представляващи стратегически интерес за Русия”.

Тандемът Обама-Медведев

Петдневното посещение на Си Цзинпин в Москва се проведе на фона на мъчителните преговори за новия договор за СНВ, които течаха по същото време в Женева. Както е известно те се проточиха с месеци, преди най-сетне да доведат до сделката от 8 април, а през същото това време китайско-американските отношения бяха помрачени от спора между Пекин и Вашингтон за курса на юана. Заради този спор, „Китай и САЩ се конфронтират и, както изглежда, тази конфронтация ще се задълбочава”, се твърди в редакционна статия на китайския официоз „Женминжибао”, от 24 март.

И Обама, и руският президент Медведев много искаха да стигнат до споразумение по новия договор за СНВ. За Обама, договорът беше важен етап в провежданата от него външна политика, създал необходимите предпоставки за „ядрената среща на върха”, провела се във Вашингтон на 12 април с участието на лидери на над 40 държави. Освен това, договорът открива възможност за по-късното мащабно съкращаване на въоръжения, като всичко това може да окаже положително влияние върху отношението на американската общественост към първия мандат на сегашния президент и, евентуално, да му осигури още един четиригодишен престой в Белия дом.

На второ място, ако Обама наистина съумее да стартира „презареждането” на проблемните отношения между САЩ и Русия, той не само ще отслаби напрежението, натрупано по време на „ерата Буш”, но и ще получи възможност да влияе върху руската позиция по редица жизненоважни въпроси, като иранската ядрена програма, тероризма, Близкия изток, енергийната сигурност и, което е най-важното, възхода на Китай.

По същия начин, Медведев се нуждаеше от мащабно (външно)политическо постижение и нищо не би укрепило повече култивирания от него имидж на „кремълски реформист”, отколкото способността да покаже, че е в състояние да промени отношенията между Русия и Запада. Впрочем, Медведев се оказа в центъра на международното внимание и по време на театралната „ядрена презентация”, състояла се на 12 април.

В хода на преговорите си със САЩ за СНВ, Кремъл отклони настоятелния съвет на висшите руски военни, според които Москва трябваше на всяка цена да настоява споразумението на разоръжаване да ограничи по някакъв начин американските планове за разгръщане в Европа на т.нар. система за противоракетна отбрана (ПРО). Както е известно, в рамките на новия договор, всяка от страните трябва да съкрати броя на разгърнатите си ядрени бойни глави до 1550, докато броят на системите за доставката им ще бъда намален наполовина (до 800), а броят на ядрените ракети и тежките бомбардировачи няма да надхвърля 700.

В договора липсват конкретни постановки, ограничаващи програмите за ПРО, като такива, ако изключим доста абстрактната и нямаща задължителен характер формулировка, признаваща наличието на директна връзка между настъпателното оръжие и противоракетната отбрана (1). Както изглежда, в Кремъл са се примирили с невъзможността параметрите на антибалистичните системи за ПРО да бъдат включени в един договор за стратегическите настъпателни оръжия. На свой ред, Обама (най-малкото временно) реши да отложи или да прекрати реализацията на всички големи програми за разработването на стратегически системи за ПРО.

В същото време, Москва твърди, че защитата от оперативно-тактическите ракети е достатъчна за ефективното противодействие на потенциала на такива държави, като Китай, Иран или Северна Корея, както и, че Русия и САЩ дори биха могли да обединят усилията си в тази посока. Договорът за СНВ помага на Русия да си създаде имиджа на ключов партньор на САЩ в усилията за поддържане на глобалния стратегически баланс, което пък повишава престижа и в очите на световната общност, макар че тя вече не е световна свръхсила.

Имайки предвид икономическите проблеми и липсата на средства за разработката на нови оръжейни системи, фактическото съкращаване на руските стратегически сили в най-близко бъдеще се оказва неизбежно, докато САЩ нямат никакви проблеми да поддържат ядрения си потенциал на сегашното му равнище.

Москва е заинтересована от постигането на прогрес в руско-американските отношения. Досега „презареждането” засягаше най-вече климата на тези отношения и Русия стигна до извода, че е трудно да се очаква реален прогрес в двустранното сътрудничество със САЩ, по което и да било направление, без наличието на нов договор за СНВ.

Китай предлага помощта си

Тоест, излиза че Москва при всички случаи печели от подписването на новия договор за съкращаване на стратегическите въоръжения. Освен това, в момента Русия просто няма друг избор. Както заяви наскоро пред „Независимая газета” директорът на Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките Сергей Рогов, новият договор е „сурова необходимост” за страната му. Според него: „В момента в САЩ се създават далекобойни конвенционални оръжия, способни да унищожат практически всяка цел, с изключение, може би, на разположените на голяма дълбочина и свръхзащитени бункери. Така, военните задачи, които доскоро можеха да бъдат решени само с помощта на ядреното оръжие, вече могат да се решават с помощта на тези нови неядрени системи. На този фон, американците спокойно могат да си позволят да лансират добре звучащи инициативи за унищожаване на ядреното оръжие и отказа от него, тъй като никой друг в света не е в състояние да създаде толкова високоточни оръжия, с каквито вече разполагат САЩ. Като цяло обаче, администрацията на Обама предпочита да следва по-умерен курс, като успешно съвместява антиядрената си реторика с модернизацията на американските ядрени системи”.

Означава ли това, че наистина ставаме свидетели на „края на историята”? Не, разбира се.

В едно проведено наскоро социологическо проучване на руската неправителствена организация „Левада-център”, само 14% от анкетираните руснаци се обявяват за установяването на по-тесни отношения със САЩ, докато 73% са убедени, че САЩ са „агресор, опитващ се да контролира всички държави на планетата”. В интервю за агенция Интерфакс, един от шефовете на „Левада-център” подчертава: „тези данни свидетелстват, че населението на Русия подкрепя последователно твърдата позиция на Кремъл относно външната политика на САЩ”.

Тоест, посещението на Си Цзинпин в Москва бе осъществено в действително преломен момент за американско-руско-китайското геополитическо уравнение. Си очевидно се стремеше да покаже, че връзките на Китай с Русия са не по-малко важни за Пекин, отколкото връзките му със САЩ. В същото време обаче, нито Пекин, нито Москва демонстрираха готовност да разглеждат отношенията си като стратегически съюз.

Въпреки това, според зам. директора на Института за Далечния Изток към Руската академия на науките Владимир Поляков, с посещението на Си Цзинпин „Пекин искаше да укрепи атмосферата на доверие, която вече съществува между двете държави... В геополитически аспект, това несъмнено е благоприятен за нас фактор, даващ възможност на Русия да се почувства по-уверена в преговорите си със САЩ и европейските държави”.

В момент, когато САЩ „вече не са ни враг, но все още не са наш приятел”, както заяви наскоро руският външен министър Сергей Лавров, китайската подкрепа наистина представлява благоприятен фактор за Москва. Затова, игнорирайки американските усилия за „изолацията” на Иран, министър-председателят Путин обяви наскоро за плановете на Русия да пусне в експлоатация атомната електроцентрала в иранския град Бушер, през август 2010.

Разбира се, макар че новият договор за СНВ е вече факт, трудностите едва сега започват, тъй като договорът трябва да бъде ратифициран от американския Сенат, което няма да стане толкова лесно.

Междувременно, руско-американското съперничество в постсъветските републики продължава да се задълбочава. В поредната демонстрация на Голямата игра, която и днес се води в Централна Азия, се превърна ситуацията, когато (през декември 2009) Москва предложи да разположи руски военен контингент в Баткен, Южен Киргизстан, а Вашингтон моментално отправи контрапредложение на Бишкек, стремейки се да усили собственото си присъствие в региона, където (в авиационната база Манас) вече са разположени 1000 американски войници.  Нарастващото американско присъствие в Киргизстан е повод за безпокойство както в Москва, така и в Пекин. Баткен се намира в близост до „люлката” на радикалния ислям в региона – Ферганската долина, както и до неспокойната Синзцян-Уйгурска област на Китай. Освен това, в Киргизстан има значителна уйгурска общност.

Вашингтон агресивно разширява влиянието си в Киргизстан. Семейния бизнес на клана на киргизкия президент Курманбек Бакиев се захранваше с 80 млн. долара годишно, благодарение на договорите с Пентагона за обезпечаване функционирането на базата Манас. Нещата обаче могат да се променят след въоръжения бунт на киргизката опозиция и свалянето на Бакиев, в началото на април.

Кремълският тандем

Анонимен високопоставен кремълски служител описа последната среща между Си Цзинпин и Путин като „изключително приятелска и плодотворна”.  Според него, Путин е напомнил на Си, че „Русия винаги е подкрепяла Китай по най-чувствителните за него въпроси, включително по тайванския проблем. Смятаме и занапред да градим отношенията си с Китай на основата на уважението към общите ни интереси”. Любопитно е, че поне на пръв поглед, Пекин акцентира върху отношенията с Путин, докато Вашингтон харесва повече Медведев, смятан за „европееца в Кремъл”. По време на последното посещение на държавния секретар Хилари Клинтън в Москва (втората половина на март), президентът Медведев оцени доста оптимистично руско-американските отношения, характеризирайки ги като „честни, открити и съобразени със съществуващите споразумения”. В същото време, външнополитическият съветник на Путин Юрий Ушаков (зам. ръководител на правителствения апарат – б.р.) съобщи, че Путин „много откровено” е обсъдил с Клинтън целия кръг от спорни въпроси – търговията, ПРО, Иран и поправката Джексън-Ваник (т.е. законът от времето на студената война, ограничаващ търговските отношения с Русия). Според Ушаков, „Путин ясно заяви, че влизането на Русия в Световната търговска организация пряко зависи от политическата воля на американската администрация” (Русия кандидатства за членство в СТО от 1993 – б.р.), като при това е използвал доста силни изрази, информирайки държавния секретар за руската позиция по отношение на Грузия и Украйна. Освен това, Путин е обяснил на Клинтън, че е възможно ООН да наложи нови санкции на Иран, но те могат да се окажат контрапродуктивни.

И така, както отбелязва един известен анализатор, Пекин, Москва и Вашингтон много приличат на „тромави участници в странен общ танц, от който никой не може да се откаже, без сериозно да пострада. Трикът е, как да се координират стъпките на участниците така, че те да не се настъпват непрекъснато”. Спорът за курса на китайския юан е сред най-пресните примери за този „валс за трима”. Пекин открито демонстрира надеждата си, че Русия, която също разполага с голям резерв от американски долари, „ще възприеме обективен подход и ще подкрепи Китай” срещу натиска на САЩ. Поне засега обаче, официален Кремъл предпочита да си мълчи по въпроса.

Бележки

1. Фрагмент от стенограмата на пресконференцията на руския външен министър Сергей Лавров, от 26 март 2010. На въпросите, дали в новия договор за СНВ наистина по никакъв начин няма да бъдат ограничени съществуващите или бъдещи американски системи за ПРО и, дали договорът дава възможност на Русия едностранно да го денонсира, ако САЩ все пак продължат да развиват тези системи, министър Лавров отговаря следното: „Пакетът документи се базира на това, че Договорът се сключва в условия, когато двете страни вече разполагат със стратегически отбранителни системи на съответните равнища. Промяната на тези равнища оставя на всяка от страните правото да решава въпроса за по-нататъшното си участие в процеса на съкращаване на стратегическите настъпателни въоръжения. И това ми се струва честна позиция. Тя не забранява на никой от участниците да взема едностранни решения, но еднозначно прокламира, че стратегическите настъпателни въоръжения ще се съкращават до степен, при която всяка от страните ще може да гарантира сигурността си, като при това се отчита наличието на стратегически отбранителни системи, способни да неутрализират стратегическите настъпателни въоръжения. Тази взаимна обвързаност е юридически закрепена”.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бил е посланик на страната си в Узбекистан и Турция

Збигнев Бжежински е роден във Варшава на 28 март 1928 в семейството на полски дипломат. Израства в Канада, после се преселва в САЩ, където прави впечатляваща научна и политическа кариера. Дълги години е професор в Колумбийския и Харвардския университети. През 1966-1968 е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, а от 1973 до 1976 е директор на Трилатералната комисия. През 1977-1981, Бжежински е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. През 80-те години (т.е. по времето на президента Рейгън), той е член на Президентската комисия за химическите оръжия, на Комисията на Съвета за национална сигурност и Департамента по отбраната за изработването на комплексна дългосрочна стратегия на САЩ и на Президентския консултативен съвет за външно разузнаване. Смята се за един от най-авторитетните и влиятелни съвременни американски геополитици. Автор на много книги, по-известни от които са: „Америка и света: разговори за бъдещето на американската външна политика” (2008, съвместно с Брент Скаукрофт и Дейвид Игнатиъс), „Вторият шанс: трима президенти и кризата на американската суперсила” (2007), „Изборът: глобално господство или глобално лидерство” (2004), „Геостратегическата триада: животът с Китай, Европа и Русия” (2001) и „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви” (1997).

-          Д-р Бжежински, в най-известната ви книга „Голямата шахматна дъска” се твърди, че за да се противопоставят успешно на „силите на световната анархия” и да гарантират глобалната стабилност, САЩ трябва да съхранят хегемонията си в света поне в рамките на едно поколение и дори повече. Като ключът към тази хегемония е Евразия. Според Вас, именно евразийската стратегия на САЩ ще определи, дали те ще съумеят да запазят първостепенната си роля. Какво представлява днес американската стратегия в Евразия? И каква е ролята на афганистанската война, в рамките на тази стратегия?

-          В книгата си твърдя още, че американското превъзходство едва ли ще продължи вечно и, наистина, ако не водим разумна политика можем, образно казано, да изгубим контрола върху топката. Боя се, че днес тeзи мои опасения се потвърждават, защото непосредствено след 11 септември ние реагирахме по начин, който само задълбочи проблемите, и се забъркахме в една игра, чиито резултати трудно могат да се определят, но последиците от която – ако не приключим с нея, докато нещата все още не са отишли прекалено далеч – могат да се окажат разрушителни. Тоест, въвлечени сме в това, което аз, самият наричам Глобални Балкани. Както е известно, истинските Балкани са вътрешно отслабена (особено в миналото) част от Европа, раздирана от всевъзможни конфликти: етнически, религиозни и териториални, в които, по правило, се забъркват и великите държави. Днешните Глобални Балкани се простират от Суец, на изток, до Синцзян – на запад и от новата руска граница с Казахстан, на север, до Индийския океан – на юг. На тези територии живеят около 550-600 милиона души. И его че днес, за огромно съжаление, основното действащо лице в тази взривоопасна зона сме именно ние, американците.

-          Защо е така? Защо за Америка е толкова важно да доминира в този регион?

-          Господството означава способност да управляваш. Да бъдеш забъркан е нещо съвършено различно. Аз например смятам, че мащабите на военната ни намеса са прекалени. В същото време, съм убеден, че способността да управляваме различните, влизащи в конфликт помежду си, интереси и сфери на влияние в този огромен суперконтинент Евразия, е от ключово значение за собствената ни стабилност и сигурност. Което обаче не означава, че трябва да разчитаме на военните методи.

-          Вие самият, също подчертавате колосалните богатства, с които разполага регионът, за значението на тръбопроводите, минаващи през него. Защо за Америка е толкова важно да играе ролята на арбитър в Евразия?

-          Всъщност, не казвам, че Америка трябва да бъде арбитър, но е много важно да разберем, че в глобалното разпределяне на властта от изключително значение е, кой управлява и контролира ресурсите. И, ако другите части на света, в които или имаме специални интереси или просто сме тясно свързани с тях (като например Далечният Изток, Япония и Китай, или пък Западна Европа), попаднат в зависимост от една, единствена държава, това би могло да има разрушителни последици и дори да доведе до конфликти. Ето защо, разнообразието на източниците на енергоносители е залог за сигурност.

-          Каква политика се опитва да реализира президентът Обама в Евразия?

-          Отличен въпрос, който обаче би трябвало да зададете на самия него.

-          Казват, че той се съветва с Вас, затова ще Ви попитам направо, обсъди ли предварително с Вас намерението си да изпрати още войски в Афганистан?

-          Ако ви отговоря положително, това няма да е съвсем вярно. Истината е, че участвах в някои съвещания, свързани с взетите от него решения, включително и в Белия дом. Съмнявам се обаче, че приносът ми е бил кой знае колко значителен. По собствен опит знам, че наистина значителен принос имат онези, които постоянно са ангажирани с проблемите, ежедневно обсъждат различни варианти и после ги проиграват. Много често външните съветници биват канени от чиста любезност. Затова нямам никакви илюзии относно собствената си роля. Но, да се върна на въпроса ви, какво мисля за политиката на Обама. Мисля, че президентът нямаше избор. Той просто наследи тази ситуация. Въпросът обаче е, дали ще съумее да се справи с нея, така че тя да престане да бъде това бездънно блато, в което все повече затъваме? Според мен, това не е никак проста задача.

-          Но, нима идеята, че Евразия е ключът към глобалната американска доминация не е истинската причина за присъствието на САЩ в Афганистан?

-          Не. Предполагам, че основната и специфична причина за това да сме в Афганистан беше мащабното нападение срещу Съединените щати, подготвено в бункерите и пещерите на Афганистан. Тогава предложихме на афганистанските власти (а по онова време там управляваха талибаните) да избират между две възможности: или да унищожат бункерите и лагерите на Ал Кайда и ни предадат хората, организирали нападението срещу нас, или неминуемо ще последва военна операция, която да ликвидира и бункерите, и Ал Кайда. Те предпочетоха второто и затова днес сме в тази страна.

-          В книгата си говорите за значението на Пакистан, Афганистан и Туркменистан, както и на енергийния въпрос, като цяло. Несъмнено сте чувал твърдението, че нещата не опират до това, дали Ал Кайда има убежища в Афганистан или Северен Вазиристан, или пък някъде другаде, да речем в Хамбург, а до това, дали Ал Кайда разполага с база, откъдето да започне атаката си, защото тя може да атакува от много места. Тоест, от гледна точка на стратегическата визия, трябва да съществува някаква по-сериозна причина.

-          Момент, не разбирам за чия визия говорите, защото не Обама влезе в Афганистан, нали така?

-          Да, така е...

-          И това се случи преди повече от осем години.

-          Така е, но, по една или друга причина, предишната администрация не придаваше на Афганистан такова стратегическо значение, като сегашната.

-          Може и да не са придавали, но истината е, че именно предишната администрация ни вкара в Афганистан и ние останахме там. Да не говорим, че въобще не си свърши работата в тази страна, защото реши да осъществи и друга военна интервенция, а именно тази в Ирак. Което беше много съмнително решение. Мисля обаче, че имайки предвид обстоятелствата, след 11 септември, ние наистина нямахме избор – врагът беше в Афганистан. Той унищожи три хиляди американци и беше организиран. Именно тази организация трябваше да бъде ликвидирана. Що се отнася до мен, участието ми във вземането на това решение беше незначително, както съм споменавал и друг път. Просто се включих в няколко заседания в Департамента по отбраната, с участието на държавния секретар по отбраната, които касаеха Афганистан и се проведоха непосредствено след 11 септември. Тогава правителството се консултира с мнозина представители на аналитичната общност. Пак ще подчертая обаче, че консултациите нямат нищо общо с вземането на решения. Изразявайки мнението си, винаги съм имал предвид, че трябва да влезем в Афганистан за да ликвидираме Ал Кайда, но да не оставаме там, защото много добре си спомням, какво се случи със Съветския съюз в тази страна. Затова им казах: „Не оставайте и не се занимавайте с никакво държавно строителство и налагане на демокрацията, а само с Ал Кайда. Тоест, трябва да влезем, да ги ликвидираме и да се изтеглим”. Това беше, и е, моето мнение. Само че Обама реши друго.

-          Смятате ли, че президентът се е повлиял от позицията на Пентагона?

-          Всъщност, не знам точно какво е мнението на Пентагона. Защото някои там разсъждават за необходимостта да разполагаме с някакви дълговременни бази в региона... Но не това ни накара да влезем в Афганистан, повярвайте ми. Не това беше причината. Сега обаче, там съществува цялостна суперструктура, изградена от администрацията на Буш, не знам дали заради гръмките декларации, или защото хората от тази администрация наистина са вярвали, че това е правилно. Между другото, не е никак лесно да определим, в какво точно са вярвали, защото те вярваха в много неща, които после се оказаха неверни. Те например, вярваха, че демокрацията може да се изгради с помощта на военната сила. Това обаче е изключително продължителен процес, когато става дума за едно средновековно общество. Но, нека се върнем към наследството, което получи Обама. Ние влязохме в Афганистан не заради петрола, там няма петрол. Влязохме в тази страна, защото ни нападнаха. Което, разбира се, не означава, че този район не е стратегически важен за нас. Освен всичко друго, от изключително значение е, как ще действаме в него. Мисля, че да присъстваме в региона, да участваме в търговията, да осигурим повече възможности, да строим повече тръбопроводи и пътища между изтока и запада, включително нов „Път на коприната” – всичко това е начин да го стабилизираме и да установим влиянието си в него

-          Поне според Пентагона, не знам какво мислите Вие по този въпрос, в Ирак Америка трябваше да покаже, че е в състояние да се справи с враговете си, че не може да си позволи да изглежда слаба на международната сцена. До каква степен, сегашните трудности в Афганистан се дължат на това, че ако Америка възнамерява да запази господството си в региона и в Евразия, като цяло, тя не може да си позволи да загуби в Афганистан?

-          Вижте, не вярвам в подобни паралели. На първо място, не мисля, че въобще трябваше да влизаме в Ирак, нито пък вярвам, че сме влезли в тази страна за да демонстрираме силата си. Влязохме в Ирак, защото се поддадохме на редица аргументи в полза на военната интервенция, които се оказаха лъжливи и които, както знаете, усилено се внушаваха на американското общество: например, че сме в голяма опасност, защото иракчаните имат оръжия за масово унищожение. Всъщност, те нямаха такива.

-          Вече е ясно, че Буш и Чейни предварително са знаели, че такова оръжие няма...

-          Не знам, дали предварително са били наясно с това. Те самите се кълнат в обратното. Кълнат се, че са получили подобна информация. Но да не говорим за това, защото то вече е минало. Няма смисъл да размахваш юмруци, след като боят вече е прекратен. Да видим, какво ще правим с Афганистан, защото сме там вече почти девет години. И днес е по-лесно да кажем, че ще се изтеглим, отколкото наистина да го направим. Дали в резултат от това, в Афганистан няма отново да се наложи именно такъв войнствен режим, който ще бъде снизходителен към Ал Кайда? Освен това, сега има и друг проблем – конфликтът в Афганистан вече е много тясно свързан с този в Пакистан. А Пакистан е важна държава с население от 170 милиона, притежаваща ядрено оръжие и системи за доставката му, покриващи територията на целия регион. Така че трябва много сериозно да се замислим, как да решим този проблем. Не завиждам на президента, който действително е в трудна ситуация. Накрая, но не на последно място, Обама е изправен пред една много поляризирана Америка. В момента ние сме изключително разделени, като страна. По ред вътрешни причини, в САЩ вече няма двупартийна външна политика. И, ако Обама предприеме прекалено бързо изтегляне от Афганистан, републиканците моментално ще го обявят за пораженец, който само гледа как да избяга от бойното поле. Ако пък ситуацията в Пакистан рязко се влоши, за това също ще бъде обвинен той. Тоест, според мен, президентът ни е с вързани ръце и крака. Личното ми мнение е, че сме длъжни да помагаме на афганистанците с всички сили да се борят срещу талибаните. Но тази борба не бива да се води от американците, иначе ни чака същото, което се случи със Съветския съюз. На второ място, длъжни сме по някакъв начин да се споразумеем с онези представители на Движението Талибан, които наистина не са свързани с Ал Кайда. Ясно е към какво се стремят тези хора в Афганистан, но те едва ли ще искат да водят глобален джихад срещу Запада, както го прави Ал Кайда. И, на трето място, не по-малко важно е да намерим начин да помогнем на Пакистан да се справи с проблемите си и да ни помогне да решим нашите в Афганистан. Което пък поражда изключително сложния въпрос, как бихме могли да дадем на Пакистан исканите от него гаранции, че ако се изтеглим от Афганистан, там няма да дойде на власт правителство на талибаните, което да е много по-добре настроено към Индия, отколкото към Пакистан?

-          Имате предвид, че съществува евразийска стратегия, базираща се на съюза между САЩ и Индия, за която обаче гледат да не споменават, защото това може да провокира недоволството на Пакистан?

-          Точно така.

-          Но, наистина ли американско-индийският съюз трябва да бъде крайъгълния камък на евразийската стратегия на САЩ?

-          Ако действително е така, излиза че си нямам никакво понятие, какво представлява една евразийска стратегия. Защото, ако в основата и е един такъв съюз, ние очевидно не възнамеряваме да решим афганистанския въпрос, а пък, ако не го решим и конфликтът продължи, как американско-индийският съюз би повлиял на отношенията между Китай и Пакистан, които и без това са доста близки? И, до какво би довел, в световен мащаб, в контекста на нестабилните отношения между Китай и Индия?

-          Нима не съществува някакво друго решение, включващо изтеглянето на САЩ от Евразия, в качеството им на основен играч, и даващо възможност на евразийците сами да решат проблемите си, макар това да влиза в противоречие с основните тези на най-известната ви книга?

-          Първо да уточним, кои са тези „евразийци”. Защото сега говорим за Афганистан.

-          Ами да започнем с Индия и Пакистан.

-          Добре, за започнем, с Афганистан, Пакистан, Индия и, после, Китай. Добавете към тях иранците и руснаците. Фактът е, че с посредничеството на т.нар. Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), всички те вече започват да си сътрудничат. Проблемът обаче е, че, в известна степен, американското участие в евразийската игра също е фактор на стабилност и предотвратява възможността нещата да се развият по начин, който би засегнал съвсем пряко нашите интереси, или тези на най-близките ни приятели в региона. А, кои са приятелите ни в региона? От една страна, това са европейците. От друга – японците. Имаме приятели и в държавите от Персийския залив, в Обединените арабски емирства, в Израел, в Египет и т.н. Не можем да пренебрегваме това и просто да кажем „всички тези проблеми са работа на самите евразийци, така че довиждане”.

Както е известно, етимологията на английските думи rival (съперник) и rivalry (съперничество) е свързана с латинската rivalis, която първоначално означава „онзи, който използва същата река” или „онзи от другата страна на реката”. Тоест, тя е свързана с отношението на древния човек към могъщата водна стихия. Днес, когато смятаме, че отдавна сме поставили под контрол тази стихия, битката за контрола върху водните ресурси отново се разгаря, първоначално в азиатския регион, а след това и върху още по-обширна територия – от Русия, до Нова Зеландия и Австралия. В същото време, почти цялото внимание на човечеството е концентрирано върху проблемите със „скъпия петрол”, затова, в повечето случаи, геополитическите последици от дефицита на питейна вода продължават да ни убягват. Но, докато петролът има своите алтернативни заместители, нищо не може да замести водата, като основен източник на живота на планетата. В настоящата статия ще се опитам да анализирам възможните сценарии за регионални конфликти, в чиято основа ще са именно водните ресурси, като съзнателно акцентирам върху ролята и мястото в тях на регионалната свръхдържава Китай.

Китайското господство над Тибет е ключът за разбирането на наближаващата геополитическа криза, която вероятно ще се разрази през следващите няколко десетилетия. Това господство означава, че Китай контролира хималайските извори на големите реки в Индия и Югоизточна Азия, които са източник на жизненоважни ресурси за селското стопанство и захранват с енергия тези необятни територии. Наистина, тази стратегическа даденост на Тибет рядко е била реализирана на практика. За да реши проблемите на Китай, който се сблъсква с недостига на вода за напояване и със засушаването,  Пекин няма да се поколебае да използва всички възможни средства в стремежа да си гарантира хималайските водни ресурси. Не бива да се съмняваме, че в този случай Китай няма да се ограничава нито от морални, нито от „добросъседски” съображения, въпреки видимо добрите му отношения с Русия и централноазиатските постсъветски републики. Китайското ръководство следва твърда и безкомпромисна „реална политика”, в чиито център са единствено националните интереси на страната. Затова, всеки път, когато Пекин се сблъсква с проблем, засягащ жизнените му интереси, особено ако касае територии или ресурси, маската на „добрия съсед” тутакси се сваля. Пример за това е развитието на териториалните спорове между Китай и Индия.

Очертаващата се водна криза

Сушата и пълзящото опустиняване са сред главните проблеми, пред които е изправен Китай, който обаче разполага за решаването им с алтернативи, каквито нямат другите азиатски държави, включително Индия. Сред тях е и контролът върху източниците на питейна вода – основните реки на Индия и по-голямата част от Югоизточна Азия, и дори върху течащите далеч от китайските граници реки в Централна Азия и Русия. Очевидно е, че ако в бъдеще Китай се сблъска с катастрофален недостиг на водни ресурси, той ще действа, следвайки собствените си интереси и без оглед на „общественото мнение”, или на факта, че самият Китай е част от „световната общност”. Намеренията на Пекин стават ясни от мащабните му планове му за строеж на язовирни стени и водохранилища в района на Хималаите. Така, водните артерии, носещи живот на цяла Азия, рискуват да се превърнат в обект на политическата воля на Пекин, още повече, че продължаващите с години дипломатически преговори няма да могат да решат проблемите с дефицита на хранителни продукти в региона.

Северен Китай постоянно се сблъсква с проблеми, свързани със засушаването. Така, през февруари 2009, в провинция Хенан (която е основния производител на хранителни продукти) беше обявена повишена готовност за борба с очакваната суша. Според китайската правителствена агенция Синхуа: „метеорологичните служби в провинцията съобщават за най-голямата, от 1951 насам, суша. Тя е засегнала 63% от всички посеви с пшеница (5,26 млн. ха)”. Сред останалите провинции, където през 2009 също беше обявена повишена готовност, са Анхой и Шанси, където приблизително един милион души и 160 000 глави едър рогат добитък изпитваха сериозен недостиг на вода. Редица други провинции, като Хебей, Цзянсу и Шандун, също пострадаха от липсата на достатъчно животворна влага. По официални китайски данни, през 2009, сушата е застрашила около 43% от зимните запаси от пшеница.

Отново според китайската агенция Синхуа: „изследваният сочат, че 2,62 млн. кв. км от територията на Китай са застрашени от опустиняване, а това са половината плодородни земи в страната”. В един доклад, поместен на интернет-сайта на Синхуа, се казва, че „около 35% от всички обработваеми земи ще пострадат от опустиняването, което поставя под въпрос самата възможност на Китай да изхранва населението си... Около 1,6 млн. кв. км обработваеми земи се размиват всяка година от водната ерозия, влияеща по един или друг начин, на всеки речен басейн. На всичкото отгоре, 2 млн. кв. км земи постоянно биват ерозирани от ветровете”.

Индия също се сблъсква с  проблема за изчерпващите се водни ресурси. В доклада на хидрогеолозите от Научната група за геосферата (Earth Science Team) на НАСА, занимаваща се с изучаване на земната гравитация и климатичните експерименти, се посочва, че водата се добива и потребява значително по-бързо, отколкото самият водоносен слой се насища, благодарение на природните механизми. Групата установява, че нивото на грунтовите води е спаднало пет пъти повече от очакваното, заради прекалено интензивната експлоатация на земните недра. Според доктор Роланд, който ръководи изследванията, „ако не бъдат наложени определени ограничения върху ползването на грунтовите води, което да стабилизира нивото им, последиците от това ще се стоварят върху 114 милиона индийци и ще включват пълния упадък на селскостопанското производство и огромен недостиг на питейна вода”.

Нивото на грунтовите води в трите северни индийски щата Раджастан, Пенджаб и Харяна, спадаше с 4 см годишно, в периода между 2002 и 2008. В доклада на спомената по-горе научна група на НАСА се отбелязва, че „в северните щати Раджастан, Пенджаб и Харяна са налице всички показатели за понижаване нивото на грунтовите води: смайващ демографски ръст, бързо икономическо развитие и селско стопанство, поглъщащо 95% от грунтовите води в региона”.

Все по-значителен дял от грунтовите води в Индия се оказват негодни както за пиене, така и за напояване. „Това е нагледно доказателство, че влошените качества на водата също влияят върху недостига на водни ресурси, тъй като ограничават годността и както за използването и от човека, така и от екосистемата, като цяло”. Според хидроложката от Тексаския университет в Остин Бриджит Скънлон: „Напоследък този цикъл ерозира запасите от прясна вода по целия свят. Водните проблеми в даден регион имат своите последици далеч отвъд границите на съответната държава”.

Контролът на Китай върху азиатските водни ресурси

В една своя статия, публикувана в Japan Times, известният индийски учен д-р Брахма Челани прави няколко сериозни извода относно водните кризи, с които се сблъсква напоследък Азия и, в частност, Китай и Индия: „Недостигът на вода в по-голямата част от Азия започва да застрашава процеса на бърза икономическа модернизация, стимулирайки изграждането на хидротехнически съоръжения по горните течения на реките, чиито води принадлежат на (и се ползват от) няколко държави. Ако водната геополитика и занапред продължи да стимулира напрежението между държавите, т.нар. „азиатски ренесанс” много съществено ще се забави. Водата се превръща в онзи ключов проблем, който ще определи, дали в Азия доминира дух на взаимноизгодно сътрудничество или там цари опасна междудържавна конкуренция. Нито една държава не може да окаже по-голямо влияние в тази сфера, отколкото Китай, който контролира Тибетското плато, откъдето извират повечето големи реки в Южна и Югоизточна Азия.

Според д-р Челани, Тибет притежава и контролира най-голямата речна система, благодарение на обширните си ледници и голямата височина, на която са разположени: „Обширните тибетски ледници и голямата височина, на която се намират, захранват с вода най-голямата в света речна система. Водите на тези реки са своеобразни линии на живота за двете най-големи държави – Китай и Индия, както и за Бангладеш, Мянма, Бутан, Непал, Камбоджа, Пакистан, Лаос, Тайланд и Виетнам. В тези страни живеят 47% от всички жители на планетата”.

Но, макар че в Азия живее над половината от световното население, тя разполага с по-малко водни запаси (на глава от населението) от който и да било друг континент, като изключим Антарктида. В тази връзка, Челани говори за „застрашително нарастване на противоречията” и призрака на „бъдещи водни войни в Азия, провокирани, на първо място, от климатичните промени и влошаващото се състояние на околната среда, включително намаляване площите на горите и блатата, което стимулира цикъла от постоянни наводнения и суши, посредством намаляване запасите от природна вода и изтъняване на поглъщащия водата почвен слой”.

Челани обръща внимание на крайно обезпокоителната възможност за „потенциални междудържавни конфликти за контрол върху водните ресурси”, още повече, че подобни конфликти станаха доста често явление в някои азиатски държави – от Индия и Пакистан до Югоизточна Азия и Китай: „Този тип проблеми възникват във връзка с опитите на Китай да изгради язовирни стени или да промени течението на реките (включително да го обърне в обратна посока) от Тибетското плато, откъдето извират повечето големи реки, включително Инд, Меконг, Янцзъ, Хуанхъ, Салуин, Брахмапутра, Карнали и Сутледж. От всички велики азиатски реки, само Ганг извира от индийската страна на Хималаите”.

Проблемите с напояването на селскостопанските площи в Северен Китай, които анализира д-р Челани, принуждават Пекин да концентрира усилията си върху контрола на водните източници в Тибет и да изгражда там хидротехнически съоръжения, не само за добив на електроенергия, но и за отвеждане на водите за напояване, както и за други цели. След като построи два язовира по горното течение на Меконг, днес Китай изгражда още три, което вече породи остри протести във Виетнам, Лаос, Камбоджа и Тайланд. Мащабните китайски планове, касаещи Западен и Централен Тибет, които, както се твърди, ще нарушат течението на големите реки в Индия, продължават да се реализират, макар че информацията за тях, предоставяна от Пекин, е крайно оскъдна.

Водните проблеми в Централна Азия

Конфликтът за контрола на водните ресурси, който в най-голяма степен засята отношенията между Индия и Китай, както и Югоизточна Азия, има своите значими последици и в Централноазиатския регион, като в перспектива може да вкара Китай в конфликт с Русия.

Река Иртиш, която е гранична за Китай, Русия и Казахстан, създава същите проблеми в отношенията между тези три държави, каквито река Брахмапутра в индийско-китайските отношения. Според казахстанския геополитически анализатор Марат Ермуканов: „Търпението на китайските съседи се изчерпа, след като Пекин започна да изгражда канал, свързващ Иртиш с разположената изцяло на китайска територия река Карамай, в резултат от което съществено се понижи речното ниво. Китайската политика по отношение на водните ресурси застрашава селскостопанското производство в толкова екологично чувствителни региони, като Източен Казахстан, Павлодар и Караганда”. Ермуканов смята, че „тази политика може да доведе до суша в руската Омска област, която е водещ производител на пшеница”.

През ноември 2005, отчаяно опитвайки се да предотврати очертаващата се екологична катастрофа, губернаторът на Омска област Леонид Полежаев отпусна 10 млн. рубли за изграждането на гигантски водни резервоари, в които да се събират дъждовните води, използвани след това за индустриални цели. Той аргументира политическото си решение с факта, че преговорите за Иртиш съзнателно са били провалени от китайската страна. В тази връзка, Ермуканов подчертава песимизма на руските специалисти по Китай за желанието на китайците да преговарят по тези проблеми: „Експертите, които са наясно с позициите на китайската страна, не са настроени никак оптимистично по отношение на Пекин, защото очакват, че китайците ще протакат до безкрайност преговорите за река Иртиш”. Между другото, те използват същата тактика и спрямо Индия, протакайки преговорите с нея за река Брахмапутра вече тринайсет години.

През 2004, Китай пусна в експлоатация нова ВЕЦ, която използва 15% от водните ресурси на реките, течащи към Централна Азия. Само на река Или вече са изградени 65 китайски ВЕЦ, като Пекин планира да построи още 13 изкуствени водохранилища. Според известния австралийски политолог и дипломат Бобо Ло, почти никой в правителството на Казахстан не е наясно с истинските мащаби на китайските хидротехнически проекти. В тази връзка, той посочва: „Специалистите-еколози предупреждават, че през следващите няколко години Китай ще изгради нови ВЕЦ-ове по течението на реките Иртиш и Или. Сред тези централи, проектите за които не бяха показани на казахстанската правителствена делегация, при последното и посещение в Пекин, фигурира гигантското Капчагайско (една от казахстанскине ВЕЦ носи същото име – б.р.) водохранилище, с вместимост 380 млн. куб. м.

Марат Ермуканов дава за пример индустриализацията на Северен Китай, станала причина за ръста на селскостопанското производство в Синзцян-уйгурския автономен район, но и за замърсяването на езерото Балхаш. В тази връзка, той акцентира върху лошото управление на водните ресурси и китайския отказ да бъде подписано споразумение със съседите за експлоатацията на общите водни ресурси. Според него: „Ускореното индустриално развитие на Североизточен Китай най-вероятно ще съдейства за по-нататъшното замърсяване на езерото Балхаш в Казахстан с химикали и торове, тъй като в езерото се влива река Или. Увеличаването на оризовите полета в Синцзян-Уйгурския автономен район вече доведе до изтощаване ресурсите на реките Иртиш и Или. По последни данни, в резултат от лошото управление, годишните водни загуби в китайската част от басейна на река Или достигат 4,4 куб. км, т.е. 15% от всички водни ресурси на реката. Това съществено намалява обема на водните ресурси на реката, като основната причина е, че Китай и досега не е подписал международната конвенция за трансграничните води”.

Ермуканов мрачно прогнозира развитието на негативна етническа динамика в региона, който, според него, съвсем скоро може да бъде обхванат от прояви на насилие. Китайците променят демографията на региона, посредством етническа експанзия и под лозунга за прокарване на „мирните търговски интереси”. Освен това, Ермуканов критикува териториалните планове на Китай, които според него пряко визират Казахстан. Макар Бобо Ло да твърди, че китайците са прекалено прагматични и имат какво да губят, за да продължат да оказват натиск върху съседите си по териториалните въпроси (както навремето го правеше Мао), плановете им по отношение на казахстанските територии дават основание да се замислим, дали Пекин действително се е отказал от териториалните си амбиции и спрямо Русия.

Наред с твърдо отстояваните териториални претенции към Индия, Виетнам и Русия, Китай предявява подобни претенции и към Казахстан. Марат Ермуканов твърди, че въпреки споразуменията между Пекин и Астана по граничните въпроси, „Китай никога не се е отказвал напълно от териториалните си претенции към някои райони в Южен Казахстан, които са отбелязани като китайски на картата, изложена в Централния исторически музей в Пекин. Само преди няколко години, при посещението си в музея, членовете на делегацията, водена от казахстанския външен министър, бяха смаяни, виждайки, че доскорошната столица Алмати, езерото Балхаш и други райони на Южен Казахстан, фигурират на нея като част от Китай. След протеста на министъра, китайците обещаха да поправят грешката. В текстовете на учебниците в Синцзянския район обаче, тези територии продължават да фигурират като китайски”.

Генералният секретар на ООН Бан Ки Мун вече неведнъж декларира отношението си към водните спорове между държавите от Централна Азия. През 2007, по време на Азиатско-Тихоокеанския форум по проблемите с водните ресурси, той отбеляза, че „планетата ни се сблъсква със задълбочаваща се водна криза, като особено тревожна е ситуацията в Азиатско-Тихоокеанския регион. Високият прираст на населението, прекалено бързо нарастващото потребление, замърсяването и лошото управление на ресурсите – всички тези фактори ерозират запасите от питейна вода в региона”.

Докладът на ЮНЕСКО „Водата в променящия се свят” призовава за незабавни и мащабни действия, ако „глобалната водна криза” продължи да се задълбочава. Всъщност, този доклад поставя водните проблеми в центъра на потенциална криза, способна да провокира сериозни национални и дори глобални конфликти: „Водните проблеми са свързани с кризисните промени в климата, изтощаването на енергийните и продоволствени ресурси и проблемите на финансовите пазари. Ако не осъзнаем връзката им с водните фактори и не се опитаме да разрешим водните кризи в различните точки на света, всички останали кризи могат да се задълбочат, а пък водните кризи, на локално ниво, да се трансформират в глобална водна криза, водеща до политическа нестабилност и конфликти на всички възможни равнища”.

Заключение

В настоящата статия бяха разгледани, най-вече, промените свързани с недостига на питейна вода в Азия. Тези промени неизбежно ще намерят своя израз във фундаменталните геополитически трансформации и почти тоталното преформатиране на съществуващите в момента крехки блокове и съюзи, като например т.нар. Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС). Стремежът на Китай да си гарантира, включително и с помощта на ШОС, регионална доминация и да упражнява сериозно влияние върху Индия и Русия, със сигурност не гарантира безоблачно бъдеще на този съюз. В борбата за ресурси, и особено за водни ресурси, Китай все по-открито ще се опитва да противостои на Индия, Русия и централноазиатските държави. Лично според мен, стратегическият алианс между Китай и Русия, за който напоследък толкова се говори и на който толкова се разчита за ерозирането на доминирания от САЩ „еднополюсен модел” на световно устрайство, е противоестествен, от геополитическа гледна точка, включително и поради причините, анализирани в настоящата статия. В същото време смятам, че с нарастването на китайската мощ и претенциите на Пекин за регионална хегемония, Централна Азия, Индия и дори такива далечни държави, като Виетнам, все повече ще се ориентират към Русия, в качеството и на единствения възможен „балансьор” на китайското влияние в Азия.

* Преподавател в Университета Отаго, Нова Зеландия

Терористичното нападение в Московското метро, както и последвалите атентати в кавказките автономни републики на Руската Федерация породиха огромен брой анализи на тема, какво точно представлява феноменът на севернокавказкия ислямистки тероризъм, дали той въобще може да се нарече „ислямистки” или пък е по-скоро „етнонационалистически”, възможно ли е да бъде гарантирана сигурността на руските граждани от неговите прояви и, в тази връзка, доколко полезен може да се окаже опитът на другите държави, имащи сходни проблеми. На този фон, изпъкнаха и множество емоционални и откровено дилетантски, по съществото си, коментари, които са обичайни за подобни екстремни ситуации, но с нищо не допринасят за изясняването на проблемите и успешната борба с тероризма. Така, някои медии отделиха доста място на един от руските опозиционни политици Борис Немцов, който подложи на съмнение дори не тактиката, а направо стратегията на борбата на правителството с тероризма. Според него, „ситуацията в Чечения свидетелства, че сепаратистките идеи на покойния Джохар Дудаев са се наложили в обществото и републиката не се подчинява на законите на Руската Федерация, а на шариата” и т.н. Между другото, същите тези лансира и бившият „външен министър” на самообявилата се Република Ичкерия Ахмед Закаев, който, очевидно се смята за голям експерт от някои западни медии, както и от противниците на правителството в самата Русия. Всъщност, подобни твърдения са напълно погрешни и въобще не отговарят на действителността. За начало, нека оставим настрана темата за „отхвърлянето на законите на Федерацията и господството на шариата” и да се спрем на идеите за етнонационалистическия характер на т.нар. „чеченска съпротива”. Истината е, че тези идеи, чиито основен пропагандатор навремето беше именно генерал Джохар Дудаев, отдавна са мъртви. Ако пък ни интересува точния момент на „смъртта” им,  тя настъпи, когато новият емир на т.нар. „Кавказки халифат” Доку Умаров обяви намерението си да го създаде, асоциирайки и себе си, и своите бойци с ислямистите, воюващи в Ирак, Афганистан и други „горещи точки” на планетата. Това се случи преди около четири години и беше широко рекламирано на интернет-сайтовете на бунтовниците. Но началната точка на тази „идейна битка” беше моментът, когато в Чечения се появиха първите арабски доброволци. Важно е да подчертаем, че става дума именно за доброволци, а не за наемници, защото това има принципно значение. Споменатото по-горе решение на Доку Умаров беше пряка последица тъкмо от противопоставянето между сепаратистко-националистическите идеи и ислямисткия радикализъм. Тоест, ставаше въпрос за избор между привързаността към „западните” ценности (за привърженик на които се смята споменатия по-горе Ахмед Закаев, вероятно защото е политически емигрант във Великобритания) и „идеите на световния халифат” (споделяни от хора, като Доку Умаров, убития в края на март негов съратник Анзор Астемиров и говорителя на бунтовниците Мовлади Удугов). Или, с други думи, за избор, кой да бъде основния политически и финансов спонсор на чеченската „съпротива” – Западът, или Изтокът. Западът не оправда очакванията на бунтовниците нито във финансов, нито пък в морално-политически план. Това стана съвсем ясно когато, след атентатите от 11 септември в САЩ и последвалите ги нападения в някои западноевропейски държави, евроатлантическата общност силно охладня към идеите на чеченските „борци за свобода”. В същото време, тези атентати изправиха лидерите на бунтовниците пред необходимостта официално да се дистанцират от „ислямските доброволци”, които на Запад пряко се асоциираха с Ал Кайда. И тъкмо тогава беше прекрачена фаталната граница, като ръководството на чеченската „съпротива”, заради религиозната си принадлежност и своята финансова зависимост, реши да избере Изтока и да обяви това официално. Ключова роля за този съдбоносен за бунтовниците избор изиграха арабските „съветници” (Абу Хафс, Моганед и Сейф ул-Ислам Хамид эд-Дин) в щаба на Доку Умаров. Между другото, ролята на последните е повече „идеологическа”, отколкото „военна”. Това обяснява и стремежа на арабите да присъстват в колкото се може повече бунтовнически отряди, а не толкова да ръководят лично бойните действия. Още повече, че по отношение на военните си умения те доста отстъпват на чеченците. Между другото, в планирането на най-нашумелите терористични нападения (в Беслан, или в московския театър Норд-Ост) с използването на терористи-камикадзе, в които активно участваха и „чужденците”, доминира именно идеологическия, а не военния елемент. Тоест, „моджехидините” се сражават в Чечения не за пари, а за идеята, колкото и фалшива да е тя. Затова не е коректно тези фанатици да бъдат квалифицирани просто като „наемници”.

Кавказкото бойно поле на „глобалния джихад”

Оттук следва и първият важен извод. А той е, че днес Русия воюва в района на Северен Кавказ не със сепаратисти, както беше в началото на 90-те, а с едно от разклоненията на глобалното движение на „радикалния ислямизъм”. Доказателство за което е и наличието на мюсюлмани с различна етническа принадлежност в редовете на бунтовниците и атентаторите-камикадзе. С течение на времето, повечето идеолози на чеченския сепаратизъм осъзнаха утопичния характер на сепаратистките идеи и днес мнозинството от тях формират ядрото на привържениците на чеченския президент Рамзан Кадиров, стремящи се да се интегрират, доколкото могат, в общия икономически модел и политическите реалности на Русия.

Между другото, още в началото на март (т.е. преди атентатите в московското метро), в обширна статия, озаглавена „Глобалният джихад прониква в чеченската съпротива”, Ейми Ферис-Ротман от „Ройтерс” подчертава, че „ислямското бунтовническо движение в Северен Кавказ, очевидно, все повече се трансформира от сепаратистко движение, с корени в местното население, в глобален джихад, чиито цели, пропагандни методи и финансови източници ясно сочат към чуждестранни източници”. Според нея: „Безброй интернет-сайтове, превърнали се в отличителен знак на бунтовническото движение, излъчват видеозаписи с „мъченици на джихада” - нещо съвършено нетипично за севернокавказкия регион само допреди пет-шест години. В същото време, само за последната една година водещият идеолог на Ал Кайда – йорданецът Шейх Абу Мохамед ал-Макдиси на няколко пъти направи публични изявления в подкрепа на Доку Умаров и другите бунтовнически водачи от Северен Кавказ”.  Тук е мястото да припомня, че според редица представители на американските специални служби, ал- Макдиси упражнява по-голямо влияние върху формирането на ислямистката идеология, отколкото дори водачите на Ал Кайда Осама бин Ладен и Айман ас-Зауахири. Западноевропейските експерти пък посочват, че убитият през март в Северен Кавказ бунтовнически водач Саид Бурятски (Александър Тихомиров), дълги години е изучавал изкуството на джихада в Египет. Както е известно, Бурятски пое отговорността за кървавата атака, осъществена през август 2009, когато терорист-камикадзе уби 20 души и рани други 138 в главното управление на милицията в Ингушетия. Както подчертава, в тази връзка, Кристофър Ленгтън от Международния институт за стратегически изследвания в Лондон (IISS), „джихадизмът” в Северен Кавказ се „подхранва” от тесните си връзки с Афганистан и Близкия изток, включващи наркотрафика и други видове контрабандна търговия, както и дарения от различни ислямски неправителствени и благотворителни организации. Впрочем, ръководството на руската Федерална служба за сигурност отдавна твърди, че бунтовниците поддържат тесни връзки с Ал Кайда, макар отделни техни водачи да отричат това. Според шефа на една от групите ветерани от руските специални служби Сергей Гончаров: „налице е огромно финансово влияние от Афганистан и Пакистан”. На свой ред, д-р Прем Махадеван от Центъра за изследване на сигурността (Centre for Security Studies) в Цюрих посочва: „Имайки предвид, че бойци от чеченските сепаратистки групировки се сражават в редовете на талибаните в Афганистан, е напълно възможно между тях да съществува стратегическо единство по отношение на необходимостта от активно противопоставяне на руското влияние в региона на Централна Азия и Кавказ. Но, ако това е вярно, можем да очакваме и, че с активизирането на военните действия в Афганистан ще нараства и броят на терористичните нападения на територията на Русия”.

На второ място, въз основа на една доста спорна статистика, уж свидетелстваща за нарастващата динамика на терористичните нападения в Северен Кавказ през последните две години, някои западни експерти, както и вече цитираният по-горе Борис Немцов, стигат до извода, че тактиката на руското ръководство за борба с тероризма се е провалила, критикувайки го най-вече заради съюза му с Рамзан Кадиров.

В тази връзка, следва да се отбележи, че  от 700-те терористични акции, осъществени в района на Северен Кавказ през последните две години, по-малко от една трета са дело на джихадистите. Или, по-точно казано, са били идеологически мотивирани. В основни линии, терористичната активност в региона е свързана с традиционната цинична борба между местните кланове и племенни общности за повече власт и икономически преференции. Тоест, става дума за обичайната за региона „подялба да активите”, включително и на дотациите от централната власт в Москва. Това, без съмнение, също е много сериозен проблем, но няма пряка връзка с борбата срещу радикалния ислямизъм. И това следва да е ясно, защото решенията на тези два проблема трябва да се търсят в две различни плоскости - политико-икономическата и идеологическата, и не бива да се смесват.

Що се отнася до реалните успехи на руските власти (на централно и регионално равнище), те несъмнено са значителни. Бунтовническите банди са раздробени и малобройни, човешката база за възпроизводството им е силно стеснена, дори в сравнение с началото на 2000. Те вече не са способни да осъществяват мащабни военни операции, каквато например беше овладяването на Назран, през юни 2004. Ликвидирани са повечето знакови фигури сред бунтовниците, притежаващи достатъчно добри организаторски способности за да планират пораждащи сериозен резонанс операции.

Доказателство за всичко това са и последните терористични акции. Да си припомним, как в продължение на три дни Доку Умаров излизаше с напълно противоречащи си декларации, като ту заявяваше, че няма да осъществява терористични нападения, ту поемаше отговорността за тях. Което говори за следното. На първо място, терористичните акции в Москва едва ли са били планирани в „щаба” на Умаров, където за тях, най-вероятно, не са знаели. На второ място, липсва постоянна връзка между различните бунтовнически групи, а това, по правило, е в основата на всеки ефективен модел за организиране на съпротива. На трето място, подобна ситуация тласка бунтовниците от Северен Кавказ  към усвояване модела на действия на Ал Кайда, при който „главата публично определя целта (както, между другото направи и самият Умаров, след взривяването на експреса между Москва и Санкт Петербурт, през декември 2009), а практическата и реализация се поема от слабо свързани помежду си групи, които сами определят начина и средствата. От гледна точка на специалните служби, това е изключително „неудобна” схема, в която липсва едно от най-уязвимите звена – каналите за връзка. Случилото се в московското метро е класически пример за това, налице са всички основания да смятаме, че и вторият взрив на жп линията между Москва и Санкт Петербург е от същата „серия”.

Това отслабване на нелегалните въоръжени групировки в Северен Кавказ стана възможно, именно защото умерената част от бунтовниците, начело с покойния Ахмад Кадиров, мина на страната на централната власт. Следва да е ясно, че друг начин да бъде „обезкръвена” масовата съпротива, чието своеобразно „острие” е въоръжената борба, просто няма, въпреки очевидните „минуси” на подобно решение. Постепенната интеграция на основната маса недоволни в съществуващите икономически схеми е единствения път към решаването на проблема. За което, между другото, свидетелства и израелският опит. В израелския случай, това е съюзът със сегашното ръководство на „Фатах”, благодарение на който впрочем, израелските специални служби съумяха да ликвидират значителна част от водачите на ислямистите. Последният случай с убийството в Дубай на емисаря на Хамас Махмуд ал-Мабух, в което участваха и специалните служби на „Фатах”, го доказва. Впрочем, още преди израелците, тази схема успешно е прилагана от британците в техните колонии.

Оттук следва вторият важен извод. И той е, че общата стратегия за борба с тероризма в Северен Кавказ, в общи лниии, се оправдава, а друга и по-ефективна никой все още не е измислил.

Кой е виновен и какво следва да се направи

Накрая, нека разгледаме обвиненията за уж „безотговорното поведение на ръководството на руските специални служби, шамарът, който им удариха терористите и отказът да бъдат подадени оставки, както става в цивилизованите държави”, които се отправят, както в Русия, така и извън нея, включително и в България. Тук е мястото да припомним, че макар в Ню Йорк и Мадрид да загинаха много повече хора, това не стана повод за оставки в американските и испанските специални служби. Впрочем, дори ако някой беше подал оставка тогава, тя просто нямаше да бъде приета, тъй като това само би усложнило и забавило реалното преследване на терористите. Тоест, времето за сериозни организационни изводи настъпва доста по-късно. Що се отнася до призивите за „въвеждането на допълнителни мерки за сигурност в транспортната сфера”, суровата истина е, че с наличните средства не само на руските, но и на американските, израелските, испанските, британските и които и да било специални служби няма как да се гарантира абсолютното недопускане на терористични акции в транспорта или в местата, където се наблюдават големи струпвания на хора. Още повече, че както посочва швейцарският експерт по Чечения Аликс дьо ла Гранж, „ако терористките в московското метро, действително са принадлежали към т.нар. „черни вдовици”, те най-вероятно са действали под въздействието на наркотици и са били манипулирани от ислямските фанатици, някой от които дори може да ги е взривил от разстояние”. В  крайна сметка, транспортът служи за превоза на огромни маси хора, а не за защита от терористите. В самата му същност е заложена идея, която тотално противоречи на принципите за защита от терора. Тоест, подобни мерки могат да подобрят ситуацията, но няма как да гарантират абсолютна защита.

От това пък следва третият важен извод. Предвид съществуващите реалности, акцентът в борбата с тероризма следва да се постави върху укрепването на агентурния апарат и създаването на ефективно попълвана обща база данни за всички лица, които не само се сражават, но и планират да водят въоръжена борба, или пък се увличат по идеите на екзекутирания в Египет създател на „Мюсюлманските братя” Саид Кутб и неговите последователи. Само усилването на оперативното проникване в терористичните структури на всички равнища; следенето на роднините и близките на убитите терористи, осигуряването на агентурно покритие на транспортната сфера, джамиите, молитвените домове и медресетата, както и ежедневната упорита работа по места, може да гарантира, макар и не абсолютна, но все пак значителна сигурност, че терористичните нападения няма да се повторят. Именно в това следва да се търси основния механизъм за предотвратяването на подобни трагични случаи, а не толкова в техническите средства, нито пък в отказа от досегашната стратегия за партньорство с основните кланове и племенни общности в Северен Кавказ. За да бъде предотвратено нещо, за него трябва да се знае предварително, а това е възможно само с помощта на  мощна агентурна мрежа. Без нея, всички останали мерки са обречени да си останат половинчати.

* Българско геополитическо дружество