When China Rules the World: The Rise of the Middle Kingdom and the End of the Western World by Martin Jacques, Allen Lane, 550 pp, 2009.
Capitalism with Chinese Characteristics: Entrepreneurship and the State by Yasheng Huang, Cambridge, 348 pp, 2008.
Against the Law: Labour Protests in China’s Rustbelt and Sunbelt by Ching Kwan Lee, California, 325 pp, 2007.
В наши дни, ориентализмът се ползва с лоша слава. Навремето Едуард Саид го представя като забъркана на Запад адска смес от фантазии и откровена враждебност, с която ви гощават, описвайки обществата и културата на Изтока. Тезата му се основава на класическите британски и френски трудове за Близкия Изток, където ислямът и християнството се сражават един срещу друг в течение на дълги столетия, преди (вече през Новото време) регионът да бъде подчинен от империализма на Запада. Далечният Изток обаче винаги е представлявал по-различен проблем. Той е разположен твърде далеч за да се приема като военна или религиозна заплаха за Европа и вдъхновява множество великолепни истории, пропити не със страх и омраза, а с почуда и възхищение. Сведенията на Марко Поло за Китай, които днес се смятат за основани най-вече на слухове, рисуват великолепни картини, вдъхновили по-късно Колумб да вдигне платната на своите каравели в опит да стигне до чудесата на тази страна по море. Когато, през ХVІІ-ХVІІІ век, най-сетне започва да постъпва по-реалистична информация за Китай, отношението на европейците към него продължава да е пропито повече от трепетно възхищение, отколкото от страх или снизходителност. От Пиер Бейл и Лайбниц, до Волтер и Франсоа Кене, европейските философи виждат в Китай империя, която е по-цивилизована от тези в Европа: не само по-богата и гъстонаселена, но и по-толерантна и миролюбива, в сравнение с тях. Виждат в него държава без свещеници, вдъхновяващи религиозните преследвания, в която висшите длъжности се заемат по заслуги, а не по рождение. Дори и по-скептично настроените към Поднебесната империя – Монтескьо и Адам Смит – също са озадачени и впечатлени от богатствата и царящият в нея ред.
Драматична промяна в тези настроения настъпва едва през ХІХ век, когато Западът научава повече за относителната военна слабост и икономическа изостаналост на империята Цин. Китай, разбира се, продължава да се смята за плодородна територия, но вече започва да се разглежда като примитивна, жестока и обременена от предразсъдъци държава. Уважението отстъпва място на презрението, смесено с известна доза расизъм – т.е. манията по Китай се превръща във фобия. В началото на ХХ век, след като силите на осем чужди държави си пробиват с бой път до Пекин за да смажат т.нар. „боксерско възстание”, в пресата и сред политиците става модна темата за „жълтата заплаха”, а автори като Джек Лондон или Джон Хобсън фантазират за бъдещата китайска доминация над планетата. През следващите няколко десетилетия махалото се връща назад, най-вече благодарение на такива хора като писателката Пърл Бък и мадам Чан (съпругата на Чан Кайши), които спечелват симпатиите на западната общественост за Китай, водещ отчаяна борба срещу Япония. След 1949 настъпва поредната радикална промяна, в резултат от която в червен Китай се концентрират още повече страхове и опасения и той се превръща в по-зловещ тоталитарен кошмар, дори от Съветска Русия. Днес, бързото развитие на Китай отново трансформира отношението на Запада, провокирайки ажиотаж и небивал ентусиазъм сред бизнес-средите и медиите и пораждайки нова модна вълна на възхищение от тази страна, което доста напомня увлечението по китайските предмети в епохата, когато в Европа доминира стилът рококо. Фобията към Китай въобще не е изчезнала, но сме свидетели на нова мания към всичко китайско.
Трябва ли да се боим от Китай?
Книгата на британския професор Мартин Жак „Когато Китай управлява света: възходът на Срединната държава и краят на западния свят” е типичен пример за алармистка утопия, чиито автор очевидно страда от фобия към Китай. В същото време обаче, книгата е значим принос към китаеманията. Посланието и би могло, условно, да се раздели на две части. Първата е добре познатата ни проекция на проблема в бъдещето. При сегашните темпове на икономически ръст, през следващите петнайсетина години китайската икономика ще настигне американската и ще се превърне в най-голямата в света. С население, което е четири пъти по-голямо от това на САЩ, Китай вече разполага с най-големите резерви от чуждестранна валута, страната е водещия световен износител, осигурява най-големите печалби на фондовия пазар и представлява най-големия световен пазар за леки коли. Според Жак, една толкова мащабна трансформация и подобен целенасочен курс към икономическо превъзходство могат да доведат до разделянето на световната история на две основни епохи – преди и след възхода на Китай. В тази част на книгата, аргументацията на автора представлява типичната линейна качествена екстраполация. Жак просто цитира набъбващите цифри, без да добавя към тях нещо, което всеки средно грамотен икономически човек да не е знаел, преди да прочете книгата му.
Всъщност, освен промяната на китайската позиция в световната класация, какво друго би означавало превръщането на Китай в икономическа супердържава? Втората част на посланието на Жак не касае мащабите, а качествените различия. Китай не прилича на другите нации, той наистина не е обикновена национална държава. Той представлява нещо доста по-мащабно и сложно, т.е. „държава-цивилизация”, в качеството му на наследник на може би най-древната непрекъсната история в света, чието културно единство и самоувереност нямат равни. Дълго преди държавите от Запада, неговите лидери създават първата бюрокрация от съвременен тип, пропита от конфуцианските идеи (които са едновременно и авторитарни, и демократични), контролираща простолюдието не с принуда и сила, а с превъзходството на възпитанието си. Именно тази бюрокрация организира прилежащите региони в отлично смазана и редовно плащаща данъци система. Включвайки феодалната аристокрация в редиците на безличните държавни служители, тя освобождава силите на пазара от митническите прегради и развива търговските дружества до безпрецедентно равнище, по отношение на динамиката и сложността им. И само случайно (благодарение на голямата достъпност на въглищните запаси в Китай и безжалостния колониален грабеж, осъществен от водещите европейски държави) Европа съумява да изпревари, през ХІХ век, тази велика прото-съвременна икономика, която, по свой специфичен начин, е също толкова индустриално развита, колкото и Западът (а в някои отношение и по-развита от него). Западното господство обаче, се осъществява през твърде кратък исторически период. Днес Китай се връща към историческото си положение на динамичен център на глобалната икономика.
Какви ще са последиците от това за останалата част на света? За САЩ може да се окаже изключително болезнено изместването им от Китай, като хегемон, не само в традиционните зони на китайско влияние в Източна и Югоизточна Азия, но и в целия някогашен Трети, а и в Първия свят.”Меката сила” на неговите спортни постижения, на бойните му изкуства, на високо ценените му живописци, на неговия, състоящ се от множество диалекти, език, на древната му медицина и, не на последно място, на качествата на неговата кухня, разпространява „излъчването” на Китай в широчина и дълбочина, по същия начин, по който Холивуд, английският език и Макдоналдс, изпълняват тези функции за Америка в наши дни. Неговите впечатляващи икономически успехи не само вдъхновяват повсеместната им имитация там, където бедните нации се борят за подобряване на положението си. Те постепенно променят цялата структура на международната система, предлагайки перспективата за „демокрация между националните държави”, вместо неособено успешно лансирания от Запада модел на „демокрации в рамките на националните държави”. Навлизаме в епоха, когато политическите и идеологически конфликти, характеризиращи епохата на студената война, отстъпват мястото си на „глобалното съревнование между културите”, в което „алтернативните съвременности” ще сложат край на западната доминация. В рамките на тази еманципация, специфичната „китайска съвременност”, вкоренена в конфуцианските ценности на преданост към семейството и уважение към държавата, ще играе водещата роля.
Как следва да оценим подобна перспектива? Ентусиазмът, дори ако е свързан с най-добри намерения, въобще не е реална алтернатива на дискриминацията. Китайската античност се простира в дълбините на вековете до 1500 г. пр.н.е. ако не и преди това. Което обаче не превръща днешната Китайска народна република в някакъв специфичен вид „държава-цивилизация”, аналогична например на френската цивилизация, която някои свързват с Третата или Четвъртата френски републики. Всъщност, разговорите за „цивилизациите” обслужват само участниците в тях, определящи границите на самите цивилизации доста произволно: покойният Самюел Хънтингтън например, изброяваше, без да се аргументира достатъчно убедително, осем или девет (включвайки африканската, латиноамериканската и източноправославната) цивилизации. Всъщност тази схема не ни дава нищо ново и ако бъде използвана по отношение на епохите преди новата ера. Подобно на Франция, през 30-те или 50-те години на ХХ век, съвременен Китай е интегрална национална държава, формирана от имперската традиция, макар и с много по-дълга история и в много по-големи мащаби. По същия начин, обезценените претенции да се акцентира върху вековната икономическа централизираност или върху „социалната мъдрост” на Китай, предшестващи съвременната китайска държава, едва ли биха ни помогнали особено да разберем настоящето или бъдещето на тази страна. Ако в епохата Сун Китай, технологически и икономически, далеч е изпреварвал Европа, в края на династията Мин китайската наука вече силно изостава от европейската и дори по време на разцвета през ХVІІІ век (епохата Цин) производителността на китайското селско стопанство и средното равнище на доходите, да не говорим за интелектуалния прогрес, в по-широкия смисъл на това понятие, са несъпоставими с челните постижения на Европа. По аналогичен начин, идиличните картини на размишляващите за благосъстоянието на народи си китайски мъдреци, едва ли са по-близо до реалността, отколкото управлението на сменящите се династии, които (както посочва един от най-добрите китайски историци Хъ Бингдъ) винаги са „орнаментално конфуциански и функционално легистки” и, за които са характерни най-вече репресиите, пък макар и прикрити зад морализираща реторика. Не би било честно, да оценяваме по строго научни и академични критерии една или друга страна на книгата „Когато Китай управлява света”, тъй като става дума за популярна литература. Още повече, че нито една от тези страни няма значение за ключовата идея, съдържаща се в нея, и те формират само предварителния „фолклорен” фон, позволяващ на читателя да свикне по-лесно с тезата за настъпващата епоха на китайското лидерство.
Комунизмът е мъртъв, но „комунистически” Китай се готви да управлява света
Китай е в състояние да се подготви достатъчно добре за доминацията си в света и без да използва като аргумент дългия списък на универсалните си постижения от миналото. По-сериозни претенции бихме могли да предявим към недостатъчната обвързаност на централното послание на книгата. В по-голямата си част, „Когато Китай управлява света” е опит да се обоснове ролята на Китай, не само като бъдеща доминираща държава, но и като своеобразен ледоразбивач, отварящ пътя към „края на западния свят и раждането на новия глобален ред”. Впрочем, подобни констатации, както изглежда, напоследък са характерни за редица британски автори: така версията на Жак не звучи много по-абсурдно отколкото тази на книгата „Защо Европа ще управлява през ХХІ век” от Марк Ленърд, който между другото е част от същия мозъчен център „Демос”, сред чиито основатели навремето беше и Мартин Жак. Книгата „Когато Китай управлява света” има обаче и друга страна, която влиза в противоречие с цялата добре позната ни история. Твърди се, че в международен план Китай „олицетворява многополюсния модел”, привличайки съседите и партньорите си със своята „мека сила” и прокарвайки идеята за „демокрацията между нациите”. В същото време, не бива да забравяме, че „китайците смятат, че превъзхождат останалата част от човечеството”, тоест те са наследници на манталитета на „Срединната държава”, който винаги е бил повече или по-малко расистки и традиционно изповядва идеята за зависимостта на останалите от Китай, която може и да е съдействала за стабилността, но винаги се е базирала на йерархията и неравенството. Може ли това наследство да постигне компромис с перспективата за формирането на справедлива демократична междудържавна система? Не е задължително, защото „Западният свят вече залязва, а новият свят, поне през следващите сто години, няма да бъде Китайски, в смисъла, в който предходният свят се смяташе за Западен”. С други думи, книгата на Жак влиза в противоречие със собственото си заглавие, което сякаш цели просто да гарантира, че тя ще се продава добре.
Всъщност, Китай не възнамерява да управлява света. Всичко, на което сме свидетели днес, се определя от факта, че „навлизаме в епоха на конкуриращи се съвременности”, в която Китай „постепенно ще започне да преобладава и, в крайна сметка, да доминира”. В същото време, идеята за някаква „изцяло китайска съвременност” която да спечели глобалната надпревара за хегемония, едва ли е по-правдоподобна, отколкото тази за бързото китайско развитие, възвестяващо настъпването на ерата на „демокрацията между националните държави”. Ролята на въпросната идея може да бъде разбрана, ако си припомним биографията на автора на книгата. Жак, който навремето беше редактор на теоретичното издание на Британската компартия „Marxism Today”, реши (след като и партията, и списанието му окончателно се простиха, в началото на 90-те, с призрака на комунизма) да се преориентира към анализи във водещите западни медии, отказвайки се от някогашния си език и манталитет. След края на студената война и разпадането на Съветския съюз, противопоставянето между капитализма и социализма се превърна в демоде. И, в тази връзка, как следва да се тълкува политиката на отворени врати, възприета от Китайската народна република и мощното и навлизане на глобалния пазар? Впрочем, книгата на Жак, „Когато Китай управлява света” въобще не се занимава с този въпрос. Истината е, че тя всячески се опитва да го избегне. На нейните над 500 страници думата „капитализъм” почти липсва. Въпреки това, в съвременния свят очевидно се води глобално съревнование, в което е съвсем възможно да победи именно държавата, към която авторът изпитва голяма симпатия. Просто, сега това съревнование не е между остарелите политически категории на социализма и капитализма, а между две „алтернативни” съвременности. Не е трудно да осъзнаем функцията на тази промяна на лексикона. Самият факт, че е налице подобно съревнование дава на лагера на левицата шанс за утешителна награда. Капитализмът очевидно се е наложил в целия свят, затова вече няма смисъл тази тема да се дискутира. Вместо това, изглежда доста съблазнително да се анализира перспективата за незападен вариант на това, каква ще се окаже занапред общата ни съдба, когато в света започне да доминира една държава, в която управляващата партия продължава да се самоопределя като „комунистическа”. Уви, плахата мечта на някогашните левичари е обречена да се сблъска с наистина непреодолима логическа преграда. Алтернативните съвременности, постигнати по такъв начин, са културни, но не и структурни: те се различават не по своите социални системи, а по набора си от ценности – т.е. това, което представлява специфичния национален „стил на живот”. Но именно защото това е най-специфичното нещо за всяка конкретна култура, той най-трудно може да се предаде на която и да било друга култура, т.е. тези черти няма как да бъдат универсализирани. Други, появили се през последните петнайсетина години трудове, за които се сещам в тази връзка, поставят на преден план културните различия в пост-идеологическия свят – като „Сблъсъкът на цивилизациите” на Хънтингтън или „Доверие” на Фукуяма. В тях е уловена тази непреходност и те нямат претенции, че един или друг културен комплекс демонстрира тенденция към господство над всички останали, по същия начин, по-който може да доминира един модален икономически ред. Нещо повече, проекцията на „китайската съвременност”, която, в крайна сметка, ще се превърне в доминираща, не само пренебрегва вътрешно самоограничаващият характер на всяка ясно определена национална култура, но и игнорира познатото на всеки, който е бил в тази страна, китайско упорство в отстояването на тезата за уникалността на Китай. Твърде малко от съвременните култури, с изключение може би на Япония, толкова съзнателно се съпротивляват на всички международни сравнения и са толкова убедени в краха на всеки опит да бъдат имитирани собственият им модел и традиции. Мартин Жак е наясно с това, дори от време на време съзнателно го преувеличава, представяйки го като неизкоренимо чувство за превъзходство, близко до расизма, дори ако доказателствата за това са много по-малко, отколкото му се струва. Той обаче, очевидно не е в състояние да осъзнае, как култът към „китайското” тотално и последователно ликвидира собствените му мечти за бъдещата „китайска съвременност”, триумфално разпространяваща се из цялото земно кълбо, привличайки и подчинявайки всички останали „съвременности”.
Повишаването на ролята на Китай като велика (икономически и политически) държава е централният факт на нашето време. Той обаче не се изяснява от автора, тъй като самото понятие „съвременност” си остава непълно и лишено от конкретно съдържание от началото до края на книгата „Когато Китай управлява света”. Няма да е силно преувеличено ако кажем, че в основата на този труд е закъснялата среща между вчерашния марксизъм и азиатските ценности. Освен упорито налаганата теза за непрекъснатостта на конфуцианството, за чиито пряк наследник се представя китайският комунизъм, авторът много малко говори за съвременното китайско общество, което, само по себе си, е показателно. С няколко изречения се споменава, че в страната се задълбочава икономическото неравенство, но пък се подчертава, че правителството активно работи за да попречи на тази тенденция. Малко повече внимание е отделено на недостига на природни ресурси и екологичните проблеми. На управляващата партия пък е посветен малък раздел, който не ни казва нищо ново. Следват неособено критични коментари за вълненията в граничните китайски региони, съпроводени от твърдата убеденост, че Китай не е готов за демокрацията и затова най-добрият вариант би бил, компартията да продължи да управлява страната поне през следващите трийсетина години. Общо взето, с това се изчерпва всичко, което любознателният читател би могъл да научи от книгата за реалния социален пейзаж на съвременен Китай. Разбира се, в нея няма нищо, които би могло да разтревожи управляващите в Пекин, където книгата на Жак вероятно се възприема повече от одобрително. Ще припомня, че през 1935, съпрузите Сидни и Беатрис Уеб озаглавяват книгата си за СССР „Съветският комунизъм: нова цивилизация?”, като в следващите и издания въпросителният знак в заглавието вече липсва. Тезата на Мартин Жак за съвременната китайска „държава-цивилизация”, до голяма степен, ми напомня за нея.
Можем ли да разберем днешен Китай
Всъщност, сериозният анализ на съвременен Китай остава отвъд пределите, очертани от книгата на Жак. В тази връзка е любопитно да я сравним с изследванията на двама забележителни учени, които подхождат към същата тема от двата противоположни полюса на политическия и интелектуален спектър. Първото е книгата „Капитализъм с китайска специфика” на Хуан Яшън (преподавател в Масачузетския технологичен институт), принадлежащ към т.нар. „либерална десница”, която е отличен пример за плодотворно емпирично изследване, концептуална яснота и независим интелект. Всеки, който би искал да разбере, какъв тип икономика и какъв тип развитие са характерни за Китай, следва да започне изучаването на страната именно с тази книга. Предпоставките, използвани от автора, едва ли биха могли да са по-неокласически: според него стабилното развитие се гарантира най-вече (и дори само) от частната собственост, финансовата либерализация и системната отмяна на държавния контрол върху икономическите сделки. Изводите му обаче само показват, колко е прав Карло Гинзбург, когато посочва, че отказът от всякаква идеологизация може да бъде предпоставка за наистина оригинално изследване, но в същата степен би могла да се окаже и непреодолимо препятствие за него. Залагайки на изключително подробния анализ на първичните данни и, най-вече, на огромното количество банкови документи, проследяващи заемите и техните получатели, вместо да се довери на усреднената вторична статистика, Хуан съумява да пробие гъстата мъгла, скриваща начина, по който функционира китайската икономика в периода на реформи, последвал смъртта на председателя Мао.
Главното му откритие е, че бързите темпове на китайското икономическо развитие се основават на два, доста различаващи се, модела за развитие. През 80-те години, общата либерализация на финансовата политика способства за просперитета на частните фирми в селата, известни като „предприятия от града и селото” – название, което заблуждава мнозина изследователи, защото именно тогава кредитите „потичат” към селските бизнесмени и бедността в селските райони значително намалява. Следва шокът от 1989, след който държавата рязко променя курса, ограничавайки кредитите за селските бизнесмени и насочвайки основните капиталови потоци към възстановените големи държавни предприятия и градските инфраструктури, като – не на последно място, предоставя значителни привилегии на чуждестранния капитал, привлечен към проекти в големите градове. Според Хуан, социалните последици от този нов курс са драматични. Неравенството – не само между града и селото, но и непосредствено в средите на градското население – рязко нараства, тъй като делът на селското население в китайския БВП пада, а паралелно с това селяните започват да губят земята си, системата на здравеопазване и образование в селата е силно разклатена, в резултат от което там силно нараства неграмотността. В блестящата си глава, посветена на Шанхай – тази своеобразна витрина на китайската „хипер-съвременност”, Хуан показва, колко нищожна всъщност е ползата за средните домакинства от блестящите му небостъргачи и модернизираната инфраструктура. На фона на „грандиозните кражби”, осъществявани от проспериращите държавни чиновници, предприемачи и чуждестранни мениджъри, и без това нестабилните дребни и средни частни фирми, а и обикновените семейства едва съумяват да свържат двата края в тази „най-успешна потьомкинска столица на света”. Двайсет години по-късно, в национален мащаб, бюрократичният апарат продължава да прибира огромни печалби, а в резултат на четирите последователни и много значителни увеличения на заплатите, в периода 1998-2001, размерът на приходите му нараства над два пъти.
Стремейки се да бъде обективен, Хуан демонстрира известен оптимизъм спрямо политиката на сегашното китайско ръководство (олицетворявано от президента Ху Цзинтао и премиера Вън Цзябао), което, според него, е успяло да поправи някои от най-големите грешки на предшествениците си (тандема Цзян Цзъмин – Чжу Жунцзи), допуснати през 90-те години, отбелязвайки обаче, че е възможно осъществяваните от него реформи да се окажат твърде закъснели и да не успеят да компенсират икономическия крах в селата, опустошени от масовата миграция към градовете. Освен това, той противопоставя крайно високия кофициент Джини (мярка за разпределението на доходите, предложена от италианския демограф и статистик Корадо Джини – б.р.) на днешен Китай на относително справедливите бързо растящи пазари в останалата част на Източна Азия, обяснявайки го с несравнимо по-голямата роля в китайската икономика на чуждестранните компании и държавните предприятия и по-малкия дял на „вътрешния” частен сектор в китайския модел на развитие. Според него, изводът, който се налага е, че от средата на 90-те ръстът на производителността в Китай е започнал да намалява. Хуан е убеден, че ефективността и справедливостта винаги зависят от свободните пазари, които в Китай си остават „полузадушени”. Разбира се, китайският капитализъм реално съществува, но е силно и разнопосочно деформиран от корупцията и контрола на държавата, която, отричайки свободата на хората сами да ръководят бизнеса си, не е в състояние да осигури рационални условия за справедливост или благосъстояние.
Най-голяма загриженост, според Хуан, поражда състоянието на селските райони на Китай, където, както той аргументирано показва, все още живеят и умират по-голямата част от жителите на страната. Що се отнася до съдбата на градските наемни работници, тя е предмет на задълбочено изследване в книгата на Чин Куанли (професор в Калифорнийския университет в Бъркли) ”Против закона: работническите протести в Китай”. Навремето, изследванията, посветени на работническата класа в различните страни по света, бяха водещи в историята и социологията, но днес стават все по-малко, успоредно с упадъка на работническото движение, като политическа сила, през последните години. Книгата на Чин отразява гледната точка на един радикално ляв автор и очевидно е в разрив с тази тенденция. Макар че силно се отличава по използваните методи за анализ и мащаба на самото изследване, истината е, че подобна книга не се бе появявала на пазара от времето на „Формирането на английската работническа класа” на Еуард Томпсън (т.е. от 1963). Тя спокойно би могла да бъде озаглавена и „Ерозията и трансформацията на китайската работническа класа”. Книгата, която е резултат от седемгодишни проучвания и множество интервюта, взети от авторката на място, наистина представлява своеобразен етнографски и аналитичен шедьовър.
Съдбата на пролетариата в държавата на пролетарската диктатура
Книгата на Чин се състои от две части, като първата е посветена на „ръждивия пояс” на Манчжурия, а втората на „слънчевия пояс” на Гуандун. Първата половина анализира деструкцията на пролетариата, създал основната индустриална зона на Китай след 1949, след като големите държавни предприятия в китайския Североизток бяха разрушени или разпродадени. В хода на този процес, работниците се оказаха без работа и често без стотинка в джоба, докато държавните чиновници и посредниците-спекуланти получиха огромни суми от ликвидирането и приватизацията на онова, което бе създадено от същите тези работници. По ирония на съдбата, днес имаме възможност да видим с очите си картината на разрушаването на старата китайска работническа класа, благодарение на забележителния 9-часов документален филм на режисьора Ван Бин „На запад от жп линията” (Tie Xi Qu: West of the Tracks), появил се през 2003. Във втората част на книгата си, Чин анализира появата на новата работническа класа, състояща се предимно от млади мигранти – общи работници от селските райони, почти половината от които са жени. Характерна за тях е липсата на колективна идентичност или политическа памет, като повечето се трудят в крайбрежните „експортни” зони в Югоизточен Китай. По правило, това са нископлатени работници, заети там, където не се спазват правилата на трудовата безопасност, работят по 70 или 80 часа седмично (обикновено при много тежки условия), като работодателите им често злоупотребяват с тях, или пък стават жертва на трудови злополуки. Тоест, между запуснатия „ръждив пояс” и „слънчевия”, с характерната за него свръхексплоатация, всъщност има доста общо – отношението към труда е еднакво безжалостно и в едната, и в другата зона.
Как реагират самите работници на тази ситуация? В една система, където те не разполагат с никаква свобода, нямат нито професионална, нито политическа организация, нито социален договор, който да им гарантира поне минимална сигурност и достойнство, законът (колкото и да е авторитарен) се оказва единствения ресурс, към който биха могли да прибягнат. Всяко пряко действие рискува да им навлече полицейски репресии, докато протестите, по правило, водят до съд. Работниците се надяват, че правата им, нарушени в резултат на очевидните злоупотреби от страна на работодателите или местните държавни чиновници, могат да бъдат поне частично възстановени и вярват, че ако централното правителство разбере, как се нарушават законите, ще вземе мерки и ще наложи върховенството на тези закони. Тази популярна вяра в добрите намерения на партийното ръководство силно напомня традиционната руска вяра в „царя – бащица”, който нищо не знае за престъпленията на собствените си чиновници или на едрите земевладелци. Естествено, централната власт съдейства за разпространението на подобни илюзии, внушавайки на масите, че не е отговорна за беззаконието на по-ниско държавно равнище и склонявайки да направи определени дребни отстъпки, когато протестите започват да излизат извън контрол.
Фактически, Чин дава да се разбере, че законът може да функционира като ефективна система за контрол и мистификации само в случай, че китайските съдилища не издават несправедливи решения. Всъщност, те правят точно това. В някои случаи обаче, трудовите спорове се решават (по-скоро частично, отколкото изцяло) в полза на работниците, поддържайки наивната вяра, че законът може да те защити дори там, където управляващите гледат на него с презрение. И всичко това се реализира по начин, доста напомнящ за Англия през ХVІІІ век, така добре описата от Томпсън в книгата му „Виги и ловци”, където самото понятие „върховенство на закона” се превръща в бойно поле, на което яростта на низините се опитва да надделее над цинизма на върховете в отчаяната битка за съдебна справедливост. Причините, поради която в този неравен сблъсък постоянните неуспехи не водят до голям брой протестни „взривове”, както показва Чин в книгата си, са чисто материални, а не иделогически. В китайския „ръждив пояс” работниците, макар и лишени от всичко останало, поне запазват жилищата си, които държавата им продава на сравнително ниска цена, като някаква минимална база за оцеляване. В „слънчевият пояс” пък, общите работници-мигранти все още запазват правата върху малките си парчета земя в селата, там където земята още не е приватизирана. Тоест, при цялата им бедност, те все пак не са напълно лишени от всичко и имат какво да губят.
Разбира се, всичко това не намалява трагедията на излъганите надежди и разрушените съдби, с които са пълни страниците на книгата „Против закона”. В нея Чин съумява да улови гласовете на онези, които се оказват в менгемето на безжалостните индустриални механизми на епохата на реформи, и те звучат в покъртителните им интервюта, превърнали се в най-удачните фрагменти на книгата. В повечето случаи тези истории са сърцераздирателни, но акцентът, с който са разказани, свидетелства за храбростта, възмущението, стоицизма и дори чувството за хумор на интервюираните, но и за тяхната мъка, разочарование и отчаяние. Твърде малко социологически изследвания съумяват толкова органично да съчетаят обективните и субективни истини, както тази книга. Без да си се запознал с нея, трудно можеш достатъчно дълбоко да осмислиш съвременен Китай. През ХІХ век, Европа вижда в Америка собственото си бъдеще, макар че пътят към него и се струва твърде дълъг. През ХХІ век, Западът гледа по същия начин на Китай. Разбира се, все още не се е появил източният Алексис дьо Токвил. Дали ще се появи и ще успее ли да повтори постиженията му? Все още има достатъчно време за това. Едва ли обаче, шедьовърът на Токвил „Демокрацията в Америка” ще намери достойно продължение в който и да било вариант на „Съвременността в Китай”.
* Авторът е професор по история и социология в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, САЩ
