Подписаният на 8 април нов договор за стратегическите настъпателни оръжия с Русия (СНВ), без съмнение, е най-голямото външнополитическо постижение на американския президент Обама до момента и идеално допълва историческия му законопроект за реформи в здравната система, който бе одобрен от Конгреса в края на март.
Изглежда, действително сме свидетели на „презареждане” в руско-американските огношения, което само по себе си е достатъчно труден процес, имайки предвид наличието на цяла армия от „рицари на студената война”, окопали се във Вашингтон, включително и в администрацията на самия Обама.
Очевидно е обаче, че в този исторически момент за съвременната политика подобно споразумение за контрол на въоръженията не бива да си остава само двустранна руско-американска сделка. В края на март, в Москва се появи изключително важна фигура – вицепрезидентът на Китай Си Цзинпин, смятан за основния претендент за наследник на сегашния държавен глава Ху Цзинтао, включително и на поста генерален секретар на Китайската компартия, което вероятно ще стане на ХVІІІ партиен конгрес, през 2012.
Всъщност, подписването на новия договор за СНВ бележи нова и доста неясна фаза ва сложното американско-руско-китайско уравнение и Пекин със сигурност ще следи изключително внимателно случващото се между Вашингтон и Москва тъй като може да се окаже, че тъкмо възходът на Китай е лайтмотивът на американските маневри за „презареждане” на отношенията с Русия.
В изявлението си за медиите, дадено от Си в Москва на 23 март, той направи директен намек за необходимостта от формирането на китайско-руски стратегически алианс, посочвайки, че „Русия и Китай трябва да се опират един на друг по всички въпроси, представляващи стратегически интерес за Русия”.
Тандемът Обама-Медведев
Петдневното посещение на Си Цзинпин в Москва се проведе на фона на мъчителните преговори за новия договор за СНВ, които течаха по същото време в Женева. Както е известно те се проточиха с месеци, преди най-сетне да доведат до сделката от 8 април, а през същото това време китайско-американските отношения бяха помрачени от спора между Пекин и Вашингтон за курса на юана. Заради този спор, „Китай и САЩ се конфронтират и, както изглежда, тази конфронтация ще се задълбочава”, се твърди в редакционна статия на китайския официоз „Женминжибао”, от 24 март.
И Обама, и руският президент Медведев много искаха да стигнат до споразумение по новия договор за СНВ. За Обама, договорът беше важен етап в провежданата от него външна политика, създал необходимите предпоставки за „ядрената среща на върха”, провела се във Вашингтон на 12 април с участието на лидери на над 40 държави. Освен това, договорът открива възможност за по-късното мащабно съкращаване на въоръжения, като всичко това може да окаже положително влияние върху отношението на американската общественост към първия мандат на сегашния президент и, евентуално, да му осигури още един четиригодишен престой в Белия дом.
На второ място, ако Обама наистина съумее да стартира „презареждането” на проблемните отношения между САЩ и Русия, той не само ще отслаби напрежението, натрупано по време на „ерата Буш”, но и ще получи възможност да влияе върху руската позиция по редица жизненоважни въпроси, като иранската ядрена програма, тероризма, Близкия изток, енергийната сигурност и, което е най-важното, възхода на Китай.
По същия начин, Медведев се нуждаеше от мащабно (външно)политическо постижение и нищо не би укрепило повече култивирания от него имидж на „кремълски реформист”, отколкото способността да покаже, че е в състояние да промени отношенията между Русия и Запада. Впрочем, Медведев се оказа в центъра на международното внимание и по време на театралната „ядрена презентация”, състояла се на 12 април.
В хода на преговорите си със САЩ за СНВ, Кремъл отклони настоятелния съвет на висшите руски военни, според които Москва трябваше на всяка цена да настоява споразумението на разоръжаване да ограничи по някакъв начин американските планове за разгръщане в Европа на т.нар. система за противоракетна отбрана (ПРО). Както е известно, в рамките на новия договор, всяка от страните трябва да съкрати броя на разгърнатите си ядрени бойни глави до 1550, докато броят на системите за доставката им ще бъда намален наполовина (до 800), а броят на ядрените ракети и тежките бомбардировачи няма да надхвърля 700.
В договора липсват конкретни постановки, ограничаващи програмите за ПРО, като такива, ако изключим доста абстрактната и нямаща задължителен характер формулировка, признаваща наличието на директна връзка между настъпателното оръжие и противоракетната отбрана (1). Както изглежда, в Кремъл са се примирили с невъзможността параметрите на антибалистичните системи за ПРО да бъдат включени в един договор за стратегическите настъпателни оръжия. На свой ред, Обама (най-малкото временно) реши да отложи или да прекрати реализацията на всички големи програми за разработването на стратегически системи за ПРО.
В същото време, Москва твърди, че защитата от оперативно-тактическите ракети е достатъчна за ефективното противодействие на потенциала на такива държави, като Китай, Иран или Северна Корея, както и, че Русия и САЩ дори биха могли да обединят усилията си в тази посока. Договорът за СНВ помага на Русия да си създаде имиджа на ключов партньор на САЩ в усилията за поддържане на глобалния стратегически баланс, което пък повишава престижа и в очите на световната общност, макар че тя вече не е световна свръхсила.
Имайки предвид икономическите проблеми и липсата на средства за разработката на нови оръжейни системи, фактическото съкращаване на руските стратегически сили в най-близко бъдеще се оказва неизбежно, докато САЩ нямат никакви проблеми да поддържат ядрения си потенциал на сегашното му равнище.
Москва е заинтересована от постигането на прогрес в руско-американските отношения. Досега „презареждането” засягаше най-вече климата на тези отношения и Русия стигна до извода, че е трудно да се очаква реален прогрес в двустранното сътрудничество със САЩ, по което и да било направление, без наличието на нов договор за СНВ.
Китай предлага помощта си
Тоест, излиза че Москва при всички случаи печели от подписването на новия договор за съкращаване на стратегическите въоръжения. Освен това, в момента Русия просто няма друг избор. Както заяви наскоро пред „Независимая газета” директорът на Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките Сергей Рогов, новият договор е „сурова необходимост” за страната му. Според него: „В момента в САЩ се създават далекобойни конвенционални оръжия, способни да унищожат практически всяка цел, с изключение, може би, на разположените на голяма дълбочина и свръхзащитени бункери. Така, военните задачи, които доскоро можеха да бъдат решени само с помощта на ядреното оръжие, вече могат да се решават с помощта на тези нови неядрени системи. На този фон, американците спокойно могат да си позволят да лансират добре звучащи инициативи за унищожаване на ядреното оръжие и отказа от него, тъй като никой друг в света не е в състояние да създаде толкова високоточни оръжия, с каквито вече разполагат САЩ. Като цяло обаче, администрацията на Обама предпочита да следва по-умерен курс, като успешно съвместява антиядрената си реторика с модернизацията на американските ядрени системи”.
Означава ли това, че наистина ставаме свидетели на „края на историята”? Не, разбира се.
В едно проведено наскоро социологическо проучване на руската неправителствена организация „Левада-център”, само 14% от анкетираните руснаци се обявяват за установяването на по-тесни отношения със САЩ, докато 73% са убедени, че САЩ са „агресор, опитващ се да контролира всички държави на планетата”. В интервю за агенция Интерфакс, един от шефовете на „Левада-център” подчертава: „тези данни свидетелстват, че населението на Русия подкрепя последователно твърдата позиция на Кремъл относно външната политика на САЩ”.
Тоест, посещението на Си Цзинпин в Москва бе осъществено в действително преломен момент за американско-руско-китайското геополитическо уравнение. Си очевидно се стремеше да покаже, че връзките на Китай с Русия са не по-малко важни за Пекин, отколкото връзките му със САЩ. В същото време обаче, нито Пекин, нито Москва демонстрираха готовност да разглеждат отношенията си като стратегически съюз.
Въпреки това, според зам. директора на Института за Далечния Изток към Руската академия на науките Владимир Поляков, с посещението на Си Цзинпин „Пекин искаше да укрепи атмосферата на доверие, която вече съществува между двете държави... В геополитически аспект, това несъмнено е благоприятен за нас фактор, даващ възможност на Русия да се почувства по-уверена в преговорите си със САЩ и европейските държави”.
В момент, когато САЩ „вече не са ни враг, но все още не са наш приятел”, както заяви наскоро руският външен министър Сергей Лавров, китайската подкрепа наистина представлява благоприятен фактор за Москва. Затова, игнорирайки американските усилия за „изолацията” на Иран, министър-председателят Путин обяви наскоро за плановете на Русия да пусне в експлоатация атомната електроцентрала в иранския град Бушер, през август 2010.
Разбира се, макар че новият договор за СНВ е вече факт, трудностите едва сега започват, тъй като договорът трябва да бъде ратифициран от американския Сенат, което няма да стане толкова лесно.
Междувременно, руско-американското съперничество в постсъветските републики продължава да се задълбочава. В поредната демонстрация на Голямата игра, която и днес се води в Централна Азия, се превърна ситуацията, когато (през декември 2009) Москва предложи да разположи руски военен контингент в Баткен, Южен Киргизстан, а Вашингтон моментално отправи контрапредложение на Бишкек, стремейки се да усили собственото си присъствие в региона, където (в авиационната база Манас) вече са разположени 1000 американски войници. Нарастващото американско присъствие в Киргизстан е повод за безпокойство както в Москва, така и в Пекин. Баткен се намира в близост до „люлката” на радикалния ислям в региона – Ферганската долина, както и до неспокойната Синзцян-Уйгурска област на Китай. Освен това, в Киргизстан има значителна уйгурска общност.
Вашингтон агресивно разширява влиянието си в Киргизстан. Семейния бизнес на клана на киргизкия президент Курманбек Бакиев се захранваше с 80 млн. долара годишно, благодарение на договорите с Пентагона за обезпечаване функционирането на базата Манас. Нещата обаче могат да се променят след въоръжения бунт на киргизката опозиция и свалянето на Бакиев, в началото на април.
Кремълският тандем
Анонимен високопоставен кремълски служител описа последната среща между Си Цзинпин и Путин като „изключително приятелска и плодотворна”. Според него, Путин е напомнил на Си, че „Русия винаги е подкрепяла Китай по най-чувствителните за него въпроси, включително по тайванския проблем. Смятаме и занапред да градим отношенията си с Китай на основата на уважението към общите ни интереси”. Любопитно е, че поне на пръв поглед, Пекин акцентира върху отношенията с Путин, докато Вашингтон харесва повече Медведев, смятан за „европееца в Кремъл”. По време на последното посещение на държавния секретар Хилари Клинтън в Москва (втората половина на март), президентът Медведев оцени доста оптимистично руско-американските отношения, характеризирайки ги като „честни, открити и съобразени със съществуващите споразумения”. В същото време, външнополитическият съветник на Путин Юрий Ушаков (зам. ръководител на правителствения апарат – б.р.) съобщи, че Путин „много откровено” е обсъдил с Клинтън целия кръг от спорни въпроси – търговията, ПРО, Иран и поправката Джексън-Ваник (т.е. законът от времето на студената война, ограничаващ търговските отношения с Русия). Според Ушаков, „Путин ясно заяви, че влизането на Русия в Световната търговска организация пряко зависи от политическата воля на американската администрация” (Русия кандидатства за членство в СТО от 1993 – б.р.), като при това е използвал доста силни изрази, информирайки държавния секретар за руската позиция по отношение на Грузия и Украйна. Освен това, Путин е обяснил на Клинтън, че е възможно ООН да наложи нови санкции на Иран, но те могат да се окажат контрапродуктивни.
И така, както отбелязва един известен анализатор, Пекин, Москва и Вашингтон много приличат на „тромави участници в странен общ танц, от който никой не може да се откаже, без сериозно да пострада. Трикът е, как да се координират стъпките на участниците така, че те да не се настъпват непрекъснато”. Спорът за курса на китайския юан е сред най-пресните примери за този „валс за трима”. Пекин открито демонстрира надеждата си, че Русия, която също разполага с голям резерв от американски долари, „ще възприеме обективен подход и ще подкрепи Китай” срещу натиска на САЩ. Поне засега обаче, официален Кремъл предпочита да си мълчи по въпроса.
Бележки
1. Фрагмент от стенограмата на пресконференцията на руския външен министър Сергей Лавров, от 26 март 2010. На въпросите, дали в новия договор за СНВ наистина по никакъв начин няма да бъдат ограничени съществуващите или бъдещи американски системи за ПРО и, дали договорът дава възможност на Русия едностранно да го денонсира, ако САЩ все пак продължат да развиват тези системи, министър Лавров отговаря следното: „Пакетът документи се базира на това, че Договорът се сключва в условия, когато двете страни вече разполагат със стратегически отбранителни системи на съответните равнища. Промяната на тези равнища оставя на всяка от страните правото да решава въпроса за по-нататъшното си участие в процеса на съкращаване на стратегическите настъпателни въоръжения. И това ми се струва честна позиция. Тя не забранява на никой от участниците да взема едностранни решения, но еднозначно прокламира, че стратегическите настъпателни въоръжения ще се съкращават до степен, при която всяка от страните ще може да гарантира сигурността си, като при това се отчита наличието на стратегически отбранителни системи, способни да неутрализират стратегическите настъпателни въоръжения. Тази взаимна обвързаност е юридически закрепена”.
* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бил е посланик на страната си в Узбекистан и Турция
