Световната икономическа криза от последните две години най-често се асоциира със зрелищните банкови фалити в САЩ. По същото време обаче, в сферата на търговията с природен газ се случиха промени, които могат да се окажат дори по-драматични от събитията, преобразили сектора на финансовото посредничество.

Добра илюстрация за това, което се случва в световната газова търговия, е цитираният от списание. „Икономист” пример с терминала за втечнен газ край канадското градче Китимат. То се намира на брега на Тихия океан, недалеч от Аляска. Преди около пет години въпросният терминал бе замислен от инвеститора „Апачи корпорейшън” като пункт за внос на втечнен газ в Канада. Днес бизнес планът се преобърнал с главата надолу. Терминалът наистина ще е необходим, но не за внос, а за износ на природен газ. Северна Америка, в която допреди година-две имаше голям газов недостиг, сега е на път да задоволи потребностите си почти изцяло със собствено производство. Основна причина е рязко нарасналият добив на т. нар. „неконвенционален газ” – добиван от въглищните и най-вече от шистови пластове (shale gas).

Наличието на газ в пластовете от шисти е известно отдавна. В САЩ първият сондаж в шистови скали е направен още през 1821, но резултатите са незадоволителни. Идеята за добив на нетрадиционния газ набира скорост през 70-те години на миналия век, когато петролът поскъпва рязко, но угасва още в следващото десетилетие, когато нефтените котировки тръгват надолу.

Най-голямата технологична новост в шистовия газодобив е изпробвана едва през 2002 в Тексас. Тогава е направен първият хоризонтален сондаж, който е много по-ефективен от вертикалния. Впоследствие технологията бързо е усъвършенствана и така е отстранена главната пречка за добива на газ от шисти – високата себестойност. Тези промени съвпадат с непрестанното повишаване на световните цени на природния газ, достигнали своя връх в средата на 2008. Така, към американския шистов газ се насочват все по-големи инвестиции като резултатите стават особено видими през последните 10-15 месеца. През 2009 САЩ дори успяват да задминат дотогавашния безспорен световен лидер в газодобива Русия. Нарастването на американското производство идва основно от шистовия газ. Към средата на миналата година той дава 14% от добива в страната, докато през 2000 този дял е бил само 2%. Еуфорията около новото газово чудо се подсилва от факта, че то идва изненадващо. През последните няколко месеца, в САЩ, влизат в експлоатация терминали за внос на втечнен газ, чието строителство е започнало в самото навечерие на бума с шистовия газ. Те вероятно ще останат губещи, защото само за година-две нуждата от внос се е изпарила.

В началото на 2010 вълната на ентусиазъм около газа от шисти прехвърли океана, достигайки Европа и дори Китай. Залежи на шистов газ има в почти всички европейски държави като най-големи са в Полша, която сега е силно зависима от вноса от „Газпром”. Все по-често в медиите се появяват фантастични прогнози за световните запаси от неконвенционален газ, които можело да се окажат няколко пъти по-големи от тези на конвенционалния. Въз основа на това се предрича крах на руската газова империя „Газпром” и се правят прогнози, че в скоро време газът ще измести въглищата като основно гориво за електро- и топлоцентралите.

Реалната ситуация на газовия пазар

Успоредно с това се чуват и по-трезви гласове, според които газът от шисти е PR-балон, раздуван от две-три американски компании с големи инвестиции в този бизнес. Най-често се сочи Chesapeake Energy, която твърди, че себестойността на нейния шистов газ е $130 за 1000 куб. м и може да падне дори до 99 долара. В същото време обаче, финансовите отчети на компанията показват скромни резултати, макар че тя  присъства много силно в бизнеса с  шистов газ още от 2005. Към началото  на 2009, Chesapeake Energy има дългове за $14,4 млрд. Което означава, че или себестойността на нетрадиционния газ не е толкова ниска или поне, че този бизнес изисква огромни първоначални инвестиции, изплащащи се след много години.

Според повечето специалисти, реалистичната долна граница за средната цена на нетрадиционния газ е $180-200 за 1000 куб. м. За сравнение – през лятото на миналата година цените на природния газ на спотовия пазар в един момент паднаха до $120 за 1000 куб. м, към март 2010 на американския газов хъб Хенри се доставяше суровина по $154 за 1000 куб. м, а прогнозата на Департамента по енергетиката на САЩ е, че през 2011 газът ще струва средно по $192 за 1000 куб. м. Но, в същото време, цената, по която сега „Газпром” продава суровината си в Европа, по дългосрочните договори, е около $300 за 1000 куб. м. А само допреди две години газът на спотовия пазар беше много по-скъп от този, който вървеше по тръбопроводите на „Газпром”. Това означава първо, че световният газов пазар е много динамичен и второ, че той все още си остава географски сегментиран, защото тръбопроводните доставки доминират над танкерните.

Има няколко фактора, определящи песимистичния тон на прогнозите за възможно повторение на  американското чудо с газа от шисти в Европа. Първо, трябва да е ясно, че газът в шистовите пластове е силно разпръснат и там, където концентрацията му е под определена граница, добивът просто става икономически неизгоден, макар че е възможен. Тоест, трябва да се прави разлика между налични и извлечими запаси от  тази суровина. Второ, голяма част от сондажите в шистовите пластове са предприятия за сезонна и дори еднократна употреба. Газовият дебит в тях пада много бързо и ако в началото на експлоатацията находището изглежда много печелившо, с течение на времето картината се променя. Максималният живот на един сондаж в шистови скали е 8-12 години.

Освен това между Америка и Европа има фундаментални различия по отношение на условията за добив на шистов газ. Територията на САЩ е огромна, почти колкото тази на цяла Европа, от Атлантика до Урал, и е по-слабо населена. В гъстонаселените европейски държави просто няма свободно място, където да се разгърне мащабен газодобив от шистови пластове, защото той крие сериозни екологични рискове. Газовите пластове се изтласкват с помощта на големи количества вода и пясък, плюс химикали. Понеже скалите са порести, химикалите проникват в подпочвените води, което в един гъстонаселен регион индиректно ще ги отведе и в източниците за водоснабдяване. Нагнетяването на хиляди тонове вода и пясък в пластовете крие и опасност от свлачища и дори от техногенни земетресения.

Освен това САЩ имат по-развита газотранспортна система от Европа, с множество частни оператори, работеща в доста либерален законов режим. Поради това разходите за пренос на газа от шисти са близки до нула. Накрая, трябва да отчетем и факта, че шистовият газодобв е високотехнологична дейност, за която извън САЩ все още няма достатъчен брой квалифицирани и опитни специалисти.

Все пак, имайки предвид, че в последните месеци към инвестиции в добива на неконвенционален газ се насочват почти всички големи световни играчи в газовия бизнес (без „Газпром”), ясно е, че това не е безперспективна дейност. Но центърът и ще си остане в Северна Америка. Според прогнозите, на Европа ще й трябват най-малко 10 години за да може добиваният в ЕС неконвенционален газ да стане реален фактор, влияещ до известна степен върху пазара. Същото важи за Китай и Индия. Към средата на 2009, шистовият газ от САЩ и Канада е около 3% от общия световен добив на „синьо гориво” – приблизително колкото производството на Катар или на Алжир. В световен мащаб това е малко, но в регионален – не.

Другите два основни фактора, натискащи цената на газа надолу, са спадналото потребление, в резултат на икономическата криза, и увеличаването на производството на втечнен природен газ, чиято себестойност, с напредването на технологиите и увеличаване броя на производителите, става с все по-ниска. Експертите на Международната енергийна агенция смятат, че свърхпредлагането на световния газов пазар ще се запази поне до 2015. Има обаче и други прогнози – че пазарът ще бъде доминиран от потребителите най-малко до 2030 и производителите ще преживеят много тежки времена.

Засега е ясно, че „газов ОПЕК” под формата на познатия картел, контролиращ световните цени на петрола, няма и не може да има. Защото, за разлика от нефта, който се превозва предимно с танкери (т.е. там почти целият пазар е спотов), газът се доставя главно на базата на дългосрочни договори, които трудно могат да се анулират. Освен това, двете криви – на динамиката на нефтените и на газовите цени, се разминават все по-драстично и, както изглежда, сме на прага на епохата на окончателното отвързване на газовите котировки от нефтените.

Перспективите пред газовите проекти с българско участие

Как тези световни тенденции ще се отразят върху европейския газов пазар и по-конкретно върху проектите за газопроводи, в които участва България? Според статистиката на Eurogas, потреблението на природен газ в ЕС, през 2008, е било 517 млрд. куб. м, а през 2009 кризата го сваля на 484 млрд. – спад от 6,4%. Намалението в страните извън ЕС, като Русия и Украйна, е още по-голямо. Според най-реалистичните прогнози, търсенето на природен газ в Европа ще се възстанови на нивата отпреди кризата най-рано към 2013-2015.

Още по-интересно е какво се случва със съотношението на силите между основните доставчици на газ за ЕС. През 2008, собственото производство е било 39% от потреблението, а през 2009 пада на 36%. Надолу върви и делът на руския доставчик „Газпром” – от 25%, през 2008, до 22%, през 2009. Дяловете на Норвегия (съответно 18% и 19%) и на Алжир (10% и в двете години) остават почти непроменени. Най-значимо нарастване има при доставчиците на втечнен газ, като Катар и Нигерия. Това се дължи на факта, че количествата втечнен газ, които доскоро са насочвани към Америка, сега се преориентират към Европа и Източна Азия и появилото се свръхпредлагане натиска цените надолу.

При новата ситуация втечненият газ, който преди служеше най-вече като застраховка срещу рисковете от срив на тръбопроводните доставки, се превръща в реална алтернатива, която потребителите могат да изберат, дори и когато няма никаква криза в снабдяването. Промяната би трябвало да повлияе върху енергийните стратегии на страни като България и Румъния, за които съвсем доскоро втечненият газ не бе реална опция, защото не са достатъчно богати, за да платят такава скъпа застраховка като газовия терминал.

Промените в световния газов пазар поставят в нов контекст въпроса за строежа на трите големи тръбопровода, замислени да пренасят суровина от Русия и Каспийския регион до Европа. Това са „Северен поток”, „Южен поток” и „Набуко”. С първия от тях нещата вече са ясни – всички геополитически пречки пред реализацията му паднаха в края на миналата година и строежът на съоръжението е в ход. Съдбата на „Южен поток” и особено на „Набуко” остава несигурна. Като конкуренцията между тези два проекта става още по-ожесточена. Досега тя беше главно за източниците на суровината – т. е. дали каспийският газ ще потегли към „Набуко” или, през Русия, голяма част от него ще влезе в „Южен поток”. Но при положение, че потреблението на газ в ЕС падна доста под прогнозите отпреди 3-4 години, в краткосрочен и средносрочен период, на „Южен поток” и „Набуко” може да се наложи да си оспорват и клиентите, които ще купуват суровината в Европа.

През последните няколко месеца се случиха важни събития, довели до  преориентация на газовите потоци в Каспийския регион и влияещи пряко върху перспективите за реализация на „Южен поток”, но най-вече на „Набуко”. През декември 2009 бе открит газопроводът от Туркменистан до Китай, пресичащ територията на Узбекистан и Казахстан. Тръбопроводът поставя началото на нова епоха в газовия експорт на централноазиатските републики, който за първи път тръгва на изток и получава излаз на огромния китайски пазар. Споразумението за изграждането на газопровода е сключено през април 2006, а строителните работи започват през 2007 и завършват за по-малко от три години. Това е рекордно кратък срок имайки предвид, че дължината на съоръжението, само от Туркменистан до китайската граница, е 1800 км, а оттам суровината може да достигне чак до отстоящото на още 4500 км пристанище Гуанджоу на брега на Тихия океан. Зад тази оперативност стои мощното финансиране от Пекин. Предвижда се първоначално по новия тръбопровод да се транспортирани по 13 млрд. куб. м газ годишно, а през 2013 да бъде достигната пълната мощност на съоръжението от 40 млрд. куб. м годишно. От тях 30 млрд. куб. м ще осигурява Туркменистан, а 10 млрд. – Казахстан и Узбекистан. За целта китайците вече са сключили 30-годишен договор с доставчиците.

В началото на 2010 бе открит и вторият  втория газопровод между двете съседни страни Туркменистан и Иран, който тръгва от гигантското находище Довлетабад. Така туркменистанският износ за северните ирански провинции ще се увеличи от досегашните 8 млрд. куб. м годишно до 14, а впоследствие и до 20 млрд . куб. м. Всъщност, ускоряването на проектите за нови направления на туркменистанския газов износ бе провокирано от запушването на основния експортен маршрут, насочен към Русия. През 2003 президентите Путин и Бердимухамедов подписаха газово споразумение, предвиждащо нарастващи доставки на Туркменистан за „Газпром”, като през 2007 те трябваше да бъдат 60-70 млрд. куб. м, а след 2009 да се увеличат до 80 млрд. куб. м годишно. В действителност, през 2007 и 2008 руснаците са купили по 42 млрд. куб. м туркменистански газ (по други данни – 50 млрд.). Това обаче бе над 90% от износа на централноазиатската република, която по това време не разполагаше с други експортни маршрути, ако не броим един тръбопровод с малък капацитет към Иран. През април 2009 стана сериозна авария на построения още по съветско време тръбопровод Централна Азия-Център, по който туркменистанския газ течеше към Русия. След това „Газпром” за дълго прекрати вноса от Туркменистан. Причината бе резкия спад в търсенето и цената на газа на европейския пазар. За „Газпром” стана крайно неизгодно да реекспортира туркменистанската суровина, особено имайки предвид договорената с Ашхабад твърде висока цена. Най-сетне, на 22 декември 2009, президентите Медведев и Бердимухамедов все пак се споразумяха и доставките бяха възобновени от януари 2010. Сега обаче, апетититът на „Газпром” за туркменистански газ е значително по-умерен. Договореното количество е максимум 30 млрд. куб. м годишно, но руснаците вероятно ще купят доста по-малко.

През 2009 стана ясно, че Турция, която Баку смяташе за свой близък съюзник, е по-скоро пречка, отколкото мост за азербайджанския газов износ към Европа. Многомесечните преговори между Анкара и Баку зациклиха и през пролетта на 2010 бяха прекратени. Двете страни не могат да постигнат пакетно споразумение за цената на азербайджанския газ, който Турция получава от 2007 насам, както и за количествата и условията на транзита му към европейските пазари. При това положение Баку започна да се оглежда за алтернативи на север, към Русия, и на юг, към Иран. И с двете страни бяха сключени споразумения за износ на азербайджански газ от 2010. На първо време, към Русия тръгват по 1 млрд. куб. м годишно. С Иран Баку има краткосрочен договор за доставка на около 100 млн. куб. м (незначително количество) извън суаповите доставки за азербайджанския анклав Нахичеван. Техеран пък заяви, че е готов да купува до 10 млрд. куб м годишно от Азербайджан, но съществуващият тръбопровод не позволява преноса на такова количество. Сега се правят проучвания за строеж на нова тръба до Иран с капацитет 6,57 млрд. куб. м годишно. Планира се строежът да завърши през 2012 и да се финансира от ГНКАР. Споразуменията с Москва и Техеран могат да трасират пътя на по-сериозния азербайджански газов износ, който се очаква, когато проектът за разработването на голямото находище Шах-Дениз навлезе във втората си фаза.

През април 2010 обаче, Азербайджан обяви, че проектът Шах-Дениз 2 се отлага за пореден път и няма да стартира преди 2017. Мотивите са неуспешните преговори с Турция и липсата на окончателно инвестиционно решение за строежа на „Набуко”. Подобна обосновка показва, че Азербайджан не смята да продава всичкия си газ само на Русия и Иран и иска на всяка цена да присъства на турския и най-вече на европейския пазар. Иначе „Газпром” вече предложи да купува всичкия азербайджански газ, включително и този от Шах-Дениз 2. Но предложението среща мълчаливия отказ на Баку. Друг е въпросът, че самият „Газпром” едва ли разчита офертата му да бъде приета. Очакваният добив от Шах-Дениз 2 е 20 млрд. куб. м годишно – количество, което е съвършено излишно на „Газпром” в момента и сигурно ще е излишно и след 5-6 години. Възможно е зад анонсираното отлагане на Шах-Дениз 2 да стоят и други мотиви от стратегически характер. Сега почти всички експортни приходи на Азербайджан идват от нефта, а след 2015 се очаква т. нар. нефтен пик в страната да бъде преминат и общото количество на добивания петрол постепенно да започне да намалява. Точно в този момент стартът на Шах-Дениз 2 може да донесе компенсиране на част от загубените нефтени приходи,  чрез продажбата на газ, и да запази бюджетната стабилност на Азербайджан.

Изглежда странно, че в консорциума за „Набуко” няма нито една компания, която реално да добива газ в Каспийския регион. В последно време този ключов недостатък се опитва да отстрани германската RWE, която влезе в проекта през 2008 – доста след останалите акционери. Германците са активни и на източния и на западния бряг на Каспийско море. В Туркменистан те получиха концесия за разработване на нефтено-газов блок в морския шелф, но реален добив не може да има преди 2018-2020. В Азербайджан RWE подписа договор за проучването на газовото находище Нахчиван, където според прогнозите може да има до 300 млрд. куб. м газ. Смущаващо е, че през 1997 въпросното находище вече е било давано на концесия на консорциум от американската ExxonMobil и азербайджанската държавна компания ГНКАР. След направените сондажи обаче, американците го оценяват като безперспективно и през 2002 го изоставят, като дори плащат компенсация от 30 млн. долара. Разбира се, работата на RWE може да е по-успешна, но дори и при оптимистичен сценарии на германците ще им трябват поне няколко години преди да успеят да добият газ за „Набуко” от Нахчиван.

Така или иначе, отлагането на Шах-Дениз 2 засега маркира 2017 като най-оптимистичния (но малко вероятен) срок за влизането на „Набуко” в експлоатация. Проектът за построяването на този газопровода бе извикан на дневен ред от три основни предпоставки: нуждата на Европа от внос на допълнителни количества газ по тръбопроводи, необходимостта от диверсификация на доставчиците и на маршрутите, по които газът идва до ЕС и наличието на свободни, недоговорени от никого, количества газ в Каспийския регион. Прозорецът на възможностите за реализация на проекта е отворен най-широко, когато силата на въздействие на тези три фактора достигне своята връхна точка, по едно и също време. Но дали този момент вече не е отминал?

След есента на 2008 нивото на потребление на газ в Европа започна да намалява поради общия икономически спад и засега не се е възстановило. Успоредно с това, втечненият газ поевтиня и стана равностоен конкурент на тръбопроводния. Факторът ”необходимост от диверсификация на газовите доставки в Европа” действаше най-силно между януари 2009 и февруари 2010. След победата на Виктор Янукович на президентските избори в Украйна и сключената от него пакетната сделка „евтин газ срещу база за Черноморския флот” с Русия,  все повечето политици и анализатори в ЕС смятат, че поне до 2015 повторение на руско-украинската газова криза от началото на 2009 вече е невъзможно. Следователно, нуждата от диверсификация на маршрутите на газовите доставки намалява. Повратна точка в това отношение би станало началото на строежа на „Южен поток”, който може да даде почти пълна гаранция за диверсификация на маршрута на руските газови доставки за Югоизточна и Централна Европа.

Наличието на недоговорени количества газ в Централна Азия и Азербайджан бе най-очевидно до края на 2009. Действието на този трети движещ фактор за реализацията на „Набуко” значително отслабна след като Туркменистан отвори път за своя газ към Китай, възстанови износа за „Газпром” и пусна в експлоатация нов газопровод към Иран, а пък Азербайджан започна газов износ към Русия и Иран. Изводът е, че прозорецът на възможностите за реализация на „Набуко” бе най-широко отворен в края на 2008 и през първата половина на 2009. Втори такъв шанс може да се появи едва след няколко години, когато потреблението на газ в Европа и добивът в Туркменистан ще бъдат на значително по-високи нива от днешните.

* Българско геополитическо дружество

Наскоро, в едно свое интервю, Збигнев Бжежински за пореден път квалифицира поведението на държавите от Централна и Източна Европа като „инфантилно” и въпреки че в конкретния случай визираше Полша и Чехия (в светлината на политиката, провеждана от Барак Обама), тази оценка се отнася за всички държави от региона (т.е. както за държавите от бившия комунистически блок, така и за тези от постсъветското пространство). В повечето политически анализи се твърди, че те нямат ясни позиции по много от ключовите проблеми на световната политика. И макар че част от въпросните държави влязоха в НАТО и ЕС, а други достатъчно ясно декларират обвързаността си с евроатлантическия или евразийския геополитически вектор, активно участват в политическите и геоикономически проекти и се намират във фокуса на актуалните процеси и на международната дискусия, ролята им в европейската и световна политика си остава недостатъчно изразителна и те продължават да вегетират в „обоза” на американската или руската политика. В момента, САЩ вече са решили успешно стратегическите си задачи в Източна (или Централно-Източна) Европа, формирайки там своеобразен противовес на основните си съперници и опоненти вътре в НАТО и създавайки достатъчно ефективна преграда между френско-германския тандем и Русия, който те преодоляват много трудно, с помощта на „обходни” магистрални комуникации. Част от държавите от региона активно продължават да се противопоставят на руската стратегия, периодично отправяйки нападки срещу Москва, но дори и лекият спад в интереса на администрацията на Обама към Централно-Източна Европа се оказа достатъчен за ерозията на „разделително-противопоставящите” функции на въпросните държави, което пък породи недоволство и страх сред управляващите там елити.

Последните са наясно, че влизането на страните им в НАТО и ЕС не повиши особено тяхното значение в европейската и световна политика. Напротив, приключването на процеса на интегрирането в тези структури, до известна степен, доведе до политическата маргинализация на въпросните държави, които, след като успешно издържаха „приемния си изпит”, на практика, се оказаха неособено нужни на Брюксел.

В същото време, Централно-Източна Европа никога не била изцяло в сферата на влияние на САЩ, като и днес продължава да е арена на доста упорита борба между Германия и нейния основен партньор Франция и англосаксонските държави. Великобритания и Германия демонстрират множества примери за последователно водена борба между подкрепяните от тях проекти на цялата територия на региона, упражнявайки влияние върху всички държави в него, включително елитната тройка – Полша, Чехия и Унгария, по-малки страни, като Словакия и Словения, балканските държави, както и Украйна, Беларус и държавите от Южен Кавказ. Класически пример за този сблъсък бе т.нар. „оранжева революция” и постреволюционните събития в Украйна. Така или иначе, но френско-германският тандем и Русия действат солидарно, опитвайки се съвместно да упражняват влияние в Централно-Източна Европа, в противовес на САЩ и Великобритания. По отношение задачите на това влияние, в частност, се очертава определена селективна политика в сферите на енергетиката, инвестициите, сътрудничеството и развитието на търговските отношения. В тези условия, в ролята на „патронажна държава”, призвана да оказва определено влияние върху региона, се изявява Полша, опитваща се да поддържа специални стратегически отношения не само със САЩ, но и с водещите европейски континентални държави. Полша обаче, е прекалено тясно обвързана със САЩ за да може да установи достатъчно доверителни отношения с Германия и Франция по въпросите на геополитическата стратегия. В Европа, почти всеки „полски проект” вече априори се разглежда като проамерикански, с което нещата обикновено приключват. Така, полско-шведската инициатива за т.нар. „Източно партньорство” беше възприета с много голямо недоверие от Германия и, особено, от Франция, което пък повлия за скептичното и предпазливо отношение на официалните институции на ЕС към нея. Тоест, Полша очевидно не може да разчита на достатъчна подкрепа от европейците, като претендент за ролята на „патрон” на цялата Централно-Източна Европа. Затова, на сцената на европейската политика напоследък все по-активно се изявява Румъния, като инициатор на определени проекти в региона.

Румъния, САЩ и „Латинската група”

Истината е, че Румъния е не по-малко свързана със стратегическите планове на САЩ, най-вече, като държава, с чиято помощ Вашингтон опитва да се утвърди в Черноморския регион, укрепвайки военно-политическото си присъствие в него. По традиция, дори и по времето на Николае Чаушеску, Румъния се смяташе за най-прозападната социалистическа държава. През социалистическия период, тя бе най-независимата от Москва държава, а елитът и, в по-голямата си част, беше индиферентен към съветското образование и кадрирането на Съветите. Както е известно, през 1940, Румъния става жертва на съветско-германското споразумение, в резултат от което губи Трансилвания и Бесарабия, което оказва огромно влияние върху ориентацията и доверието на румънското общество към Русия и Европа. Освен това, Румъния много по-рано от другите балкански страни възстановява държавността си (всъщност тя никога не я е губила напълно – б.р.) и си извоюва автономия, а след това и независимост, от Османската империя. Тя притежава внушителен външнополитически опит, имайки предвид, че външнополитическата и ориентация често се мени от антигерманска към прогерманска, както и, че дори в социалистическия период Румъния не прекратява доверителните си отношения с атлантическите държави. След разпадането на тоталитарната социалистическа система в Европа, Румъния (макар и не веднага) привлече сериозното внимание на „латинските” държави от континента – най-вече на Франция, но също на Италия, Испания и дори Португалия. Именно тези четири държави (с подкрепата на „наполовина латинската” Белгия) изиграха ключова, макар и често подценявана, роля за присъединяването на Румъния към НАТО и ЕС. Прорумънското лоби беше оглавено лично от тогавашния френски президент Жак Ширак, което до голяма степен парира критиките на Германия относно нивото на икономическото, правното и демократичното развитие на Румъния. Оттогава насам, „латинската група”, която по правило предпочита постепенните действия, без да се стреми на всяка цена да изпревари паралелно развиващите се процеси и избирайки най-благоприятния момент, очевидно използва Румъния като сериозен посредник при реализацията на различни задачи в Централно-Източна Европа. Няма съмнение, че тази група се стреми да си извоюва по-важни позиции в този обширен регион, да формира в него свои сфери на влияние и, по възможност, да провежда конкурентна политика, включително и в икономическата област.

През последните години Румъния съвсем открито започна да предявява териториални претенции, като засега те са само към Украйна. В същото време, тя очевидно не възнамерява да действа по същия начин и спрямо съседните и България и Сърбия, с които поддържа прекрасни отношения (впрочем, тя не предявява претенции към тях дори в периода на прекрояване на границите, през Втората световна война). По решение на съда в Хага, Румъния вече получи Змийския остров в Черно море, което я вдъхнови да постави въпросите за Буковина и Южна Бесарабия, както и да заяви претенции, свързани с делтата на Дунав и изграждането от украинската страна на плавателния канал „Дунав-Черно море” (известен още като „Быстрое” или Бързия канал – б.р.). През „оранжевия” период от историята на Украйна (2005-2010), румънците предпочитаха да заемат изчаквателна позиция и бяха принудени да ограничат амбициите си заради солидарността с революционните експерименти в Киев и опасенията да не бъдат критикувани от Брюксел и Вашингтон, че ерозират позициите на прозападния режим там. Очерталият се с победата на Виктор Янукович на президентските избори край на „оранжевия” период, вероятно ще даде старта на нов натиск от страна на Букурещ и предявяване на поредните претенции към Украйна. Румъния е достатъчно голяма държава (втора по територия и население в Централна Европа, след Полша) и още в социалистическия период демонстрира способността си за самодостатъчно развитие, като, благодарение на природните си ресурси и амбициите на управляващия елит, съумя да изгради почти целия набор от базови индустриални отрасли. В момента, Румъния вече успя да се измъкне от най-неприятния и тежък период на икономическата криза и успешно създава нови отрасли и нова инфраструктура. Но, така или иначе, анексията и практическото разделяне на страната (през 1940), в резултат от което Бесарабия в продължение на десетилетия беше откъсната от „метрополията”, нанесе огромен морален и исторически ущърб на Румъния, чиито елит никога не е смятал бесарабския въпрос за окончателно решен. В тази връзка, развивайки териториалните си претенции, Румъния води политика, насочена не само против интересите на Украйна, но и на Русия (в този контекст, впрочем, следва да се разглежда и решението на Букурещ за разполагането на румънска територия на елементи от американската ПРО).

Молдовският въпрос и отношенията с Украйна и Русия

Обединението на Молдова и Румъния, което напоследък изглежда все по-вероятно, ще се превърне в много сериозен проблем за отношенията на Русия не само с Румъния, но и с целия Европейски съюз. Москва не крие, че свързва проблема за съдбата на т.нар. Приднестровска република с по-сериозната задача за удържането на Молдова в руслото на руската политика. Този „дунавско-прутски ъгъл”, както го наричат някои московски геополитици, не е на последно място в йерархията на руските геополитически интереси, в чиито рамки той се разглежда в комплект със задачата за удържането на Украйна в сферата на влияние на Русия, като ключов проблем на руската геополитика. В Москва не могат да допуснат толкова груб и принципен пробив в постсъветското пространство, при което се подлага на съмнение многовековната руска геополитическа стратегия и то не някъде в безкрайните простори на Централна Азия или Кавказко-Каспийския регион, а в европейската зона. В същото време, силният румънски натиск, който може да бъде подкрепен не само от „латинската група”, но и от САЩ (ако Украйна възприеме по-лоялно поведение, спрямо Русия), ще доведе до много значителни проблеми за Киев, което пък може да го накара да потърси подкрепата на Москва.

От друга страна, възникването на подобен геополитически конфликт в  тази част на Централно-Източна Европа ще позволи провеждането на по-активна политика от страна на двата „полюса” на западната общност – англосаксонския и френско-германския. Така или иначе, ситуацията няма да е еднозначна или едномерна, а доста сложна и с много участници. Освен традиционните румънски териториална проблеми, може да възникнат условия за намеса на Румъния в ситуацията в Задкарпатска Украйна, във връзка с претенциите на т.нар. русини (или рутени,), обитаващи граничните територии на три държави – Полша, Украйна и Словакия. Този възел от противоречия в самия център на Европа, наред с всичко друго, дава възможност да бъдат ограничавани или поставени под съмнение едни или други стратегии - както европейските, така и атлантическите или евразийските (т.е. руските). Освен това, поставянето на териториални проблеми от страна на Румъния може да се използва като инструмент в случай, че някоя европейска държава реши да подкрепи Унгария или унгарците по въпроса за Трансилвания. Очевидно е обаче, че сред основните външни интереси, свързани с румънските амбиции, е създаването на прегради пред интеграцията на Украйна в НАТО и ЕС, като най-заинтересовани от това са Франция и Германия. Без съмнение, в Европа много внимателно следят развитието на ситуацията в Украйна, като повечето европейски политици и експерти са наясно, че нестабилността в тази страна ще се запази в продължение на десетилетия и затова нямат никакво намерение да съдействат за интегрирането и в ЕС и НАТО, тъй като това би я превърнало в основния дестабилизиращ фактор на континента. От друга страна, в повечето анализи на европейските експерти се прокарва тезата за възможното сближаване между Украйна и Русия, в резултат от което хипотетичният руско-украински съюз ще доминира в цяла Централно-Източна Европа. Това обаче е доста опасна перспектива, от гледната точка на САЩ и Великобритания, както впрочем и на Франция и Германия. Затова, според европейските геостратези, изходът е в разчленяването на Украйна, по възможност, на повече от две части. Или, най-малкото, от нея да бъдат откъснати най-важните геополитически точки в западната и югоизточната и част.

Естествено, Румъния, като член на ЕС, използва факта, че е част от политическия проект за обединена Европа за да прокара териториалните си претенции към Украйна, но ако нещата действително опрат до радикалното разделяне на Украйна, Румъния може да се надява да получи нещо, само ако предварително си осигури съгласието на Русия.

Румънският проект и Балканите

Придобивайки нова роля, авторитет и влияние, Румъния ще може да влияе върху цялото пространство на Балканите, включително православните и католическите държави, както и Турция. Румъния например, разполага с всички предпоставки за да упражнява влияние върху Сърбия, вследствие на историческия опит, наличието на определени взаимни симпатии и острата нужда на Белград от партньор, с който Сърбия би могла да поддържа доверителни отношения и който би и помогнал да укрепи връзките си с ЕС и НАТО. На свой ред, Румъния винаги е разглеждала Сърбия като важен фактор за стабилността и балансираните отношения на Балканите и особено в западната им част. В Букурещ гледат с недоверие към засилването на германското влияние на територията на южнославянските държави и се опитват да превърнат антигерманските настроения в Сърбия в своеобразен „балансьор” на прогерманските настроения в съседна България. Тези инициативи не могат да игнорират и Южен Кавказ, като един от регионите, в които тепърва ще се усилва геополитическата борба.

„Румънският проект” е проектиран и се реализира в противовес на „Полския проект” и тъкмо в това е значението на залога, който Франция и Германия свързват с Румъния. В момента се води борба за целия регион на Централно-Източна Европа, като в тази борба се сблъскват не само интересите на двата „полюса” на западното общество, а и такива геополитически и политико-идеологически конструкции, като НАТО, ЕС, ОДКС, ОНД, Турция и Гърция, държавите от Евразия, Северна Европа, държавите от Бенелюкс, Римокатолическата и Православната църкви и много други. Засега, в англосаксонските столици все още не обръщат кой знае какво внимание на „румънския проект”. Както се изрази един от водещите британски политолози, занимаващ се с проблемите на европейската сигурност: „всичко, свързано с Румъния, разкрива интересни възможности и открива перспективи за нови инициативи в Източна Европа и Черноморския регион, но самите румънци не са особено активни, а политическите им приоритети не са достатъчно ясно дефинирани”. Но свой ред, известният румънски анализатор Нику Попеску, изследващ проблемите на Източна Европа и Черноморския регион, се опитва да определи интересите и приоритетите на страната си в тях, но пък анализът му оставя много въпроси, касаещи вътрешната политика на Румъния. Макар че сегашният румънски президент Траян Басеску винаги се е стремял да формулира по-амбициозна и конкретна външна политика, след преизбирането му на поста, можем да очакваме допълнително усилване на геополитическия елемент във външната политика на страната. Очевидно, в Румъния печелят популярност десните политици, стремящи се да и гарантират по-значима геополитическа роля в бъдеще.

Не бива да забравяме, че латинските държави в Европа, като изключим Франция и Белгия, дълги години не се опитваха да формулират и реализират външнополитическите си интереси. Това, до голяма степен, беше свързано с авторитарното им минало, липсата на желание за активна намеса в международната политика и стремеж за решаване предимно на вътрешните проблеми. През последните десетилетия обаче, сме свидетели на нова динамика във външната политика на Италия, Испания и Португалия, които утвърдиха авторитета си на демократични държави със съвременна икономика, все по-активно участват в международните миротворчески операции и лансират различни политически и социални инициативи с общоевропейско значение. Тези държави, общо взето, приемат Франция за лидер на цялата „латинска” общност и са склонни да виждат в Германия стабилен и надежден партньор за реализацията на съвместни проекти и идеи. Трудно е да прогнозираме, доколко „латинската група” ще съумее да „раздвижи” румънския елит и да го ангажира в осъществяването на достатъчно мащабни съвместни геополитически задачи, но такива усилия несъмнено вече се полагат.

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

В началото на второто десетилетие на ХХІ век се оказваме в един от сравнително редките исторически моменти, когато основните тенденции на бъдещото развитие започват да стават очевидни. Макар че първото десетилетие на настоящия век беше свидетел на дълбоки промени, светът през 2009 все пак доста приличаше на този през 1999, поне що се отнася да основните вектори на развитие: Съединените щати си останаха доминиращата военна сила в света, доларът – основна световна валута, а НАТО – най-могъщия военен съюз (ако се ограничим само до тези три от въпросните вектори).

Към края на вторите десет години от настоящото столетие, нашият свят, вероятно, ще може да се анализира от различни гледни точки. Важните промени в глобалните производствени отношения, които стават очевидни още днес, през 2020 ще бъдат много по-ясно изразени, под формата на новите лица, новите тенденции, новите проблеми и новите институции, доминиращи в глобалното пространство. Впрочем, това е историческо правило, без значение, колко драматично може да ни изглежда.

Това, което е не чак толкова нормално, ще е поведението на природата през второто десетилетие (и след това), т.е. непосредствената намеса на планетата. Какви ще бъат доминиращите особености на втората декада на ХХІ век? Подобни прогнози не могат да претендират за кой знае каква точност, но, основавайки се на текущите тенденции, можем да очертаем четири ключови аспекта: възходът на Китай, (относителният) упадък на Съединените щати, разширяващата се роля на глобалния Юг и, накрая, мощният ръст на въздействието от замърсяването на околната среда и увеличаващият се ресурсен дефицит.

Но, преди да поемем по пътя на все още неизвестното бъдеще на планетата, нека се върнем за малко назад в историята на човечеството.

Излитащият дракон

Това, че Китай се е превърнал във водеща световна държава вече дори не поражда спорове. Мощта на тази държава беше достатъчно добре демонстрирана през декември 2009, по време на срещата на върза за климата в Копенхаген, където окончателно стана ясно, че без съгласието на Пекин не може да бъде постигнат никакъв значим прогрес по въпроса за глобалното затопляне. Китайските възможности бяха илюстрирани достатъчно категорично и от начина, по който страната отговори на глобалната рецесия, инвестирайки милиарди долари в инфраструктурни и други проекти и предотвратявайки по тази начин същественото забавяне на икономическия си ръст. Освен това, Пекин изразходва много десетки милиарди за доставката на суровини и нови инвестиции в Африка, Латинска Америка и Югоизточна Азия, съдействайки за преодоляването на кризата и икономическото оживление в тези региони.

Китай, който и днес е икономически гигант, през 2020 ще се превърне в своеобразен „локомотив” на глобалната икономика. Според Департамента по енергетиката на САЩ, неговият БВП ще нарасне от 3,3 трилиона долара, през 2010, до 7,1 трилиона, през 2020 (по курса от 2005), като за известно време китайската икономика ще изпревари всички останали, което ще спаси (наред с другите) и самите Съединени щати. На практика, китайският БВП ще надхвърли този на всички държави от Африка, Латинска Америка и Близкия изток, взети заедно. В течение на следващите десет години Китай, както очакват, уверено ще се изкачи по стълбата на високите технологии и ще започне да произвежда далеч по-сложни елементи, включително биогорива и средства за транспортирането им, които ще се окажат изключително необходими за бъдещите „пост-въглеводородни” икономически системи. Тези постижения, на свой ред, ще увеличат тежестта на Китай в международните отношения.

Несъмнено, Китай ще използва богатството, икономическия си ръст и технологичните си умения за да увеличи своята военна мощ. По данни на Стокхолмския институт за изследване проблемите на мира (SIPRI), Китай вече е втората по военни разходи държава в света, макар че 85-те милиарда долара, които китайците са инвестирали в сферата на отбраната през 2008, бледнеят пред 607-те милиарда, изразходвани от САЩ през същата година. Освен това, китайската армия изглежда примитивна в технологично отношение, а въоръжението и не може да се сравнява със свръхмодерното въоръжение на американците, японците или (западно)европейците. През второто десетилетие на века обаче, този разрив значително ще се съкрати, тъй като Китай влага във военната си модернизация все повече ресурси.

Критичният въпрос е, как Китай ще използва нарастващата си мощ за постигането на своите цели? Досега китайските лидери доста внимателно боравеха с нея, избягвайки да демонстрират поведение, което да провокира опасения или подозрения сред съседите или икономическите им партньори. Вместо това, те разчитаха на активната инвестиционна политика и т.нар. „мека сила” – т.е. енергичната дипломация, оказването на помощ за развитието на различни държави по света и укрепване на културните връзки, за да си осигурят повече приятели и съюзници. Китай и днес продължава да следва този „хармоничен” курс, без да си позволява да отправя заплахи към никого. Дали обаче това намалява реалните рискове за националните му интереси? Едва ли.

Китай демонстрира далеч по-голяма самоувереност („Вашингтон Поуст” дори я определи като „надменност”) в последните месеци на 2009, по време на срещите между президентите Барак Обама и Ху Цзинтао в Пекин и Копенхаген. При нито една от двете, китайската страна не демонстрира познатия стремеж да търси „хармоничен” резултат. В Пекин например, тя безцеремонно ограничи достъпа на Обама до медиите, отказа да дава каквито и да било обяснения за случващото се в Тибет и не пожела да подкрепи налагането на по-сурови санкции срещу ключовия си търговско-икономически партньор Иран. В Копенхаген пък, Китай, на практика, изпрати за преговорите с Обама второстепенни чиновници (което си беше демонстрация на открито пренебрежение) и, на всичкото отгоре, го принуди да се съгласи на компромис, освобождаващ китайците от задължителните ограничения за вредните въглеводородни емисии.

Ако срещите на най-високо равнище действително са индикатор, китайските лидери очевидно са готови да играят все по-твърдо, настоявайки да бъдат приети основните им искания и склонявайки да правят само незначителни отстъпки, дори и по второстепенните въпроси. Китай съвсем скоро ще промени досегашното си поведение, защото икономиките на твърде много държави вече са обвързани с неговото потребление и инвестиционни шаблони (т.е. той все повече започва да играе глобалната роля, която някога играеха САЩ), както и защото размерите и местоположението му гарантират доминиращи позиции в най-бързо развиващата се част от планетата. Ще добавя, че през първото десетилетие на ХХІ век китайските лидери демонстрираха отлични умения в установяването на тесни връзки с правителствата на множество големи и малки държави в Африка, Азия и Латинска Америка, които някой ден ще играят далеч по-значима роля в сферата на енергетиката и външната политика.

С какви лостове ще разполага Китай, укрепвайки своята доминация? За висшето ръководство в Пекин, най-важни несъмнено ще бъдат следните три цели: да се гарантира продължителния политически монопол на Китайската компартия (ККП), да се поддържа високият икономически ръст (който е в основата на китайската мощ) и да се възроди историческото величие на страната. На практика, тези три цели са взаимносвързани: ККП трябва да остане на власт, тъй като китайското ръководство е убедено, че засега само това дава възможност организирано да се реализира продължаващата икономическа експанзия и да бъдат удовлетворени националистическите стремежи на обществото и върховното командване на Китайската народно-освободителна армия.

Всички действия на Пекин вътре в страната и на международната сцена са съобразено с тези задачи. Тъй като страната става все по-силна, тя ще използва своите разширяващи се възможности за да „приспособи” околния свят към собственото си битие, по същия начин, по който дълги години го правеха Съединените щати. В китайския случай, това ще означава един свят, широко отворен за вноса на китайски стоки и инвестиции и позволяващ на китайските фирми да „поглъщат” глобалните ресурси, залагайки своеобразна бомба с часовников механизъм под американския долар, като основно средство на международния обмен.

Въпросът, на който още не сме отговорили е, дали Китай ще започне да демонстрира нарастващите си военни мускули? Разбира се, Пекин ще го направи, най-малкото косвено. Доставяйки оръжие и военни съветници на разширяващата се мрежа от свои съюзници, той ще установи военно присъствие в повече региони, отколкото когато и да било досега. Подозирам, че Китай ще продължи да избягва употребата на сила в ситуация, която би могла да го доведе до пряка конфронтация с най-големите западни държави, но китайците едва ли ще се поколебаят да използват въоръжените си сили във всеки сблъсък, в който са ангажирани съседните им държави. Подобна ситуация би могла да възникне например, в морския спор за контрола над богатите ресурси на Южнокитайско море или пък в Централна Азия, ако някоя от постсъветските републики се превърне в база за сепаратистите-уйгури, опитващи се да ерозират китайския контрол върху провинция Синцзян.

Орелът се подготвя за кацане

Също както възходът на Китай вече се приема като нещо естествено, отслабването на американските позиции изглежда като подразбиращо се от само себе си. Много неща се изписаха за неизбежната загуба на лидерските позиции на САЩ, тъй като страната е подложена на последиците от лошото икономическо управление и имперското свръхнапрежение. Тази перспектива присъстваше и в т.нар. „Глобални тенденции 2025” – стратегическата оценка на близките десетилетия, подготвена за поемащото властта правителство на Обама от Националния съвет по разузнаване (НСР), който е филиал на ЦРУ. Според НСР: „Макар че САЩ вероятно ще си останат единствения най-силен играч (през 2025), относителната им сила, включително и във военната сфера, ще намалее, а лостовете, използвани от американците, ще функционират все по-зле”.

Действително, каквото и да се случи в света, САЩ едва ли ще обеднеят през 2020 или пък ще отстъпят назад в технологичен план. Според новите прогнози на Департамента по енергетика, през 2020, БВП на САЩ ще достигне около 17,5 трилиона долара (по курса от 2005), което е с почти 1/3 повече, отколкото днес. Освен това, много е вероятно, че някои от инициативите, лансирани от президента Обама за стимулиране развитието на модерните енергийни системи, ще започнат да дават резултати, гарантирайки на САЩ водещите позиции в сферата на определени биоенергийни технологии. А да не забравяме и, че САЩ ще си останат водещата военна сила на планетата, докато Китай ще продължи да изостава далеч зад тях, при липсата на друг потенциален конкурент, способен да отправи предизвикателство към американските военни технологии.

Това, което ще се промени, е позицията на Америка спрямо Китай и другите държави и, разбира се, способността и да доминира в световната икономика и глобалния дневен ред. През 2005, БВП на САЩ (12,4 трлн. долара) надминаваше този на всички държави в Азия и Южна Америка, включително Бразилия, Китай, Индия и Япония. През 2020, съвкупният БВП на Азия и Южна Америка ще бъде с 40% по-голям, отколкото този на САЩ и ще продължи да нараства много по-бързо от него. По това време САЩ силно ще задлъжнеят към голям брой платежоспособни държави и особено към Китай, тъй като фондовете им ще трябва да покриват продължаващия бюджетен дефицит заради войните в Ирак и Афганистан, огромния бюджет на Пентагона, федералния стимулиращ пакет, както и заради поглъщането на „токсичните активи” на много банки и корпорации.

Въпреки всичко това обаче, във все по-конкурентоспособната глобална икономика, в която навремето американските компании съзнателно не извеждаха на преден план очевидните си предимства, перспективите за обикновените американци изглеждат най-мрачни. Разбира се, някои икономически сектори и определени райони на САЩ ще продължат да просперират, но други ще трябва да преживеят съдбата на Детройт, т.е. да подчинят всичко на необходимостта от икономии и да страдат от всеобщ дефицит. За мнозина американци, светът през 2020 вероятно все още ще гарантира значително по-високо жизнено равнище, отколкото това на повечето жители на планетата, но предимствата и привилегиите, които повечето представители на средната класа доскоро смятаха за подразбиращи се от само себе си (образованието в колежите, сравнително достъпното и възможно медицинско обслужване, високите заплати и пътуванията в чужбина), ще се окажат недостъпни.

Дори военното превъзходство на Америка ще бъде силно ерозирано. Колосалните разходи за пагубните войни в Ирак и Афганистан ще наложат определени ограничения върху националната способност да се осъществяват по-мащабни военни мисии в чужбина. Тук следва да имаме предвид, че през първото десетилетие на ХХІ век, съществен дял от основната военна техника на армейския и морския корпус беше повредена или разрушена, а боеспособността на отделните подразделения бе силно ерозирана от участието им в многобройни военни експедиции. Възстановяването на целия този ущърб ще изисква поне едно десетилетие на относително спокойствие, каквото обаче не се очертава на хоризонта.

Нарастващите ограничения на американската хегемония бяха признати преди време и от президента Обама, макар и в една малко необичайна ситуация – в обръщението му към Запада, в което бе обявено увеличаването на военния контингент в Афганистан. Безкрайно различна от някогашните декларации за американската мощ и превъзходство (като например прословутата реч на президента Буш за началото на войната в Ирак), речта на Обама беше завоалирано признание за слабостта на Америка. Отбелязвайки високомерието на предшественика си, сегашният президент посочи: „Не бяхме в състояние да оценим връзката между националната сигурност и икономиката. Прекалено много от съседите и приятелите ни бездействат и, заради икономическа криза, все по-открито демонстрират претенциите си към нас. Междувременно, конкуренцията в световната икономика стана още по-сурова. Тоест, ние просто не можем да си позволим да игнорираме цената на тези войни”.

Мнозина се опитаха да интерпретират решението на Обама за Афганистан като типична демонстрация на политическия стил на ХХ век – т.е. като готовност на Америка, в удобен момент, да се намесва във всяка точка на планетата. Лично аз го смятам за временен ход с цел да се предотврати пълния провал на необмислената военна експедиция във време, когато САЩ все повече биват принудени да залагат на невоенни средства за убеждаване и сътрудничество (макар и умерено), както и на съюзниците си. Както посочи Обама: „Трябва да бъдем гъвкави и премерени в използването на военна сила... Освен това не можем да разчитаме само на армията”. С течение на времето, последното все повече ще се превръща в рефрен на стратегическото планиране на американския „орел”.

Надигащият се Юг

Второто десетилетие на века ще ни демонстрира и нарастващото значение на глобалния Юг, т.е. на колонизираните в миналото и все още развиващи се региони на Африка, Азия и Латинска Америка. Някога, когато играеха сравнително несъществена роля в международните отношения, те се смятаха за „открита територия”, което позволяваше превръщането им в обект на интервенции и откровен грабеж, и бяха подчинени изцяло на ключовите интереси на Европа, Северна Америка и (за известно време) Япония. До известна степен, глобалният Юг, т.е. „Третият свят”, все още играе маргинална роля, но това все повече се променя.

Някога намиращият се в по-благоприятно положение (отколкото другите представители на глобалния Юг) Китай, днес се е превърнал в свръхдържава. Индия пък успешно си движи към придобиването на подобен статут. Държавите от „второто ниво” на Юга, сред които са Бразилия, Индонезия, Южна Африка и Турция, демонстрират впечатляващ икономически ръст, а дори и по-малките и най-бедни страни от Юга започват да привличат вниманието на световната общност, като доставчици на ключови суровини, или пък като жертва на изключително тежки проблеми или на местните терористични и престъпни синдикати.

Донякъде, тази ситуация е резултат от промяната на редица основни показатели, като нарастващото население и растящото богатство. През 2000, населението на глобалния Юг беше около 4,9 млрд. души, но се очаква, че през 2020 то ще достигне 6,4 млрд. Много от тези нови жители на планетата ще бъдат бедни и лишени от граждански права, но повечето ще се трудят (в официалната, или в сенчестата икономика), мнозина ще участват (в различна степен) в политическите процеси, а някои ще станат бизнесмени, учители, престъпници или терористи. Тоест, при всички случаи ще накарат останалите да усетят присъствието им.

Освен това държавите от Юга ще играят все по-значима икономическа роля, като източници на суровини и ресурси в епохата на нарастващ дефицит, както и като генератор на предприемаческа активност. Според някои прогнози, съвкупният БВП на глобалния Юг (без Китай) ще скочи от 7,8 трлн. долара, през 2005, до 15,8 трлн. долара, през 2020, нараствайки над два пъти. В частност, много от основните находища на петрол, природен газ и други природни изкопаеми, жизнено необходими за съществуването и развитието на индустриалната система на глобалния Север, вече са изтощени в резултат от свръхинтензивния добив, а повечето от все още неизчерпаните залежи са на територията на Юга.

Да вземем например петрола: през 1990, 43% от дневния добив на петрол в света се осъществяваше от членовете на ОПЕК (основните производители от Персийския залив, плюс Алжир, Ангола, Еквадор, Либия, Нигерия и Венецуела). Останалите се добиваха от африканските и латиноамериканските производители и държавите от Каспийския регион. През 2020, делът на втората група ще нарасне до 58%. Подобна промяна в географията на добива на различни суровини рязко ще повиши значението на такива, иначе много различни държави, като Афганистан, Казахстан, Монголия, Нигер (основния доставчик на уран) и Демократична република Конго.

Неизбежно е и, че глобалният Юг ще започне да играе значима роля в редица потенциално бедствени събития. Ако обединим в едно перманентната ужасяваща бедност, икономическото безразсъдство, нарастването на населението и задълбочаващата се деградация на климата, няма как да не получим, като резултат от подобна взривоопасна комбинация, политически вълнения, бунтове, религиозен екстремизъм, ръст на престъпността, масова миграция и ширещи се епидемии. Глобалният Север ще се опитва да се защити от тези негативни процеси, изграждайки най-различни прегради, но заради очевидното си числено надмощие жителите на Юга, по един или друг начин, ще го накарат да почувства присъствието им.

Планетата отвръща на удара

Всичко това би си останало в рамките на съвсем нормалната промяна в установения на планетата ред, ако самата планета не беше подложена на много по-дълбоки трансформации, отколкото която и да било отделна държава или съюзи от държави, без значение с какви възможности разполагат. Суровите реалности на глобалното затопляне, изчерпването на ресурсите и недостигът на продоволствие, към края на второто десетилетие на ХХІ век ще се изострят и, ако не през 2020, то през следващите десетилетия, ще засенчат традиционната военна сила и икономическата мощ, без оглед на това, колко значителни са те.

„Няма кой знае какви съмнения относно водещите тенденции в света – отбеляза през декември 2007 председателят на норвежкия Нобелов комитет професор Оле Данболт Мьос, при връчването на наградата за мир на Ал Гор и Междуправителствената комисия на ООН по климатичните промени – Повечето учени постигнаха консенсус относно все по-драматичните последици от глобалното затопляне”.

По аналогичен начин, все повече енергийни експерти стигат до извода, че глобалният добив на петрол скоро ще достигне върха си (ако това вече не е станало), а неминуемият последващ спад на производството му ще провокира глобален недостиг на енергия. Междувременно, прогресивно нарастват страховете от бъдещ остър продоволствен дефицит, породен отчасти от глобалното затопляне и високите цени на енергоносителите. Всичко това беше очевидно, когато световните лидери се срещнаха в Копенхаген, в края на миналата 2009, но там те отново не съумяха да наложат ефективен международен режим, ограничаващ емисиите на променящите климата парникови газове (GHGs). Въпреки че участниците във форума се съгласиха да продължат преговорите и да изпълняват плана за намаляване на GHGs (макар той да не ги задължава с нищо), повечето анализатори предполагат, че подобни усилия едва ли ще доведат до значителен напредък в управлението на глобалното затопляне в близко бъдеще. В същото време, вече малцина се съмняват, че през второто десетилетие на ХХІ век скоростта на промените в климата опасно ще нарасне, както и че запасите от петрол и други ключови ресурси ще станат по-оскъдни, а добивът им по-труден и, като следствие от това, в много бедни и екологично уязвими региони ще намалеят продоволствените запаси.

Учените се разминават в оценките си за характера, темповете и географското въздействие на феномена на климатичните промени, но всички са съгласни, че с течение на годините ще се сблъскваме с осезаемо нарастване плътността на пораждащия затоплянето слой от парникови газове в атмосферата, тъй като потреблението на изкопаеми горива нараства, а предишните емисии от вредни газове продължават миграцията си в атмосферата. По данни на Департамента по енергетиката например, между 1990 и 2005 глобалните емисии на въглероден двуокис са нараснали с 32%, от 21,5 до 31 млрд. метрични тона. За GHGs могат да се окажат необходими само 50 години за да създадат достатъчно плътен парников слой, което означава, че ефектът от газовите емисии ще нарасне драстично, дори ако (което не изглежда особено вероятно) държавите по света предприемат по-сериозни мерки за да намалят въпросните емисии.

С други думи, ранните прояви на глобалното затопляне през първото десетилетие на ХХІ век – усилващите се урагани и тайфуни, проливните дъждове, съпроводени от сериозни и продължителни наводнения в някои региони, рекордната по продължителността си суша в други, топенето на ледниците и повишаване нивото на моретата и океаните – всичко това ще стане съвсем очевидно през второто десетилетие на века. Както прогнозира Междуправителствената комисия на ООН по климатичните промени в обръщението си от 2007, в обширни региони на Централна и Североизточна Азия, Мексико, американския Югозапад и Средиземноморския басейн ще зачестят прашните бури. Значителни части от Африка пък ще бъдат опустошени от увеличаващите се средни температури и все по-редките валежи. Вероятно ще нарасне броят на градовете, жертва на същия тип наводнения и разрушения, от които пострада Ню Орлеан, след преминаването на урагана „Катрина”, през 2005. Летните горещини, съчетаните с редките и слаби валежи, ще причинят сериозен спад на добивите в редица ключови за производството на хранителни продукти райони.

В същото време, през второто десетилетие на века, ще бъде отбелязан определен напредък в развитието на системите от възобновяеми енергийни източници – вятърни, слънчеви или използващи биогорива. Но, въпреки значителните средства, които се отделят днес за развитието им, до 2020 те все още ще представляват сравнително малък дял от глобалната енергетика. Според прогнозите на Департамента по енергетика, през 2020, възобновяемите енергийни източници ще покриват само 10,5% от световните потребности от енергия, докато делът на петрола и производните му ще бъде 32,6%, на въглищата – 27,1%, а на природния газ – 23,8%. С други думи, възпроизводството на парникови газове ще продължи с пълна сила и (което е най-парадоксално) дори ако намалее, поради очакваните проблеми с изчерпването на наличните запаси от енергоносители, това ще генерира друг вид проблеми – нарастване на цените на всички енергийни източници и ерозия на икономическата стабилност. Повечето експерти, включително тези от Международната енергийна агенция в Париж, предполагат, че  разширяването на производството на обикновения и нетрадиционния петрол (включително твърдият арктически петрол, петролът от канадските битумни пясъци и битумният петрол) ще се окаже практически невъзможно без все нови и нови огромни инвестиции, от порядъка на трилиони долари, по-голямата част от които би трябвало да отидат в разорените от войните нестабилни региони (като Ирак) или в държави като Русия.

В един от последните филмови хитове „Аватар” екзотичната и богата на изкопаеми планета Пандора е атакувана от земна компания, която иска да добива там изключително ценния минерал unobtainium. Срещу нея се изправя не само местната хуманоидна раса „На’ви” (чиито прообраз очевидно са коренните американци и обитателите на амазонските джунгли), но и свръхчувствителната флора и фауна на самата Пандора. Макар че нашата собствена планета едва ли притежава такива свръхспособности, като измислената Пандора, вече се забелязва, че ерозията на околната среда, която човешката дейност причинява, поне от ерата на Индустриалната революция насам, провокира физическото противодействие на природата, като резултатът от това ще стане съвсем очевиден тъкмо през следващото десетилетие.

Най-вероятно, именно тези четири тенденции ще доминират в света през вторите десет години на ХХІ век. Възможно е, разбира се, да се появят и други, които да се окажат по-съществени, или пък случайната комбинация от необратими събития да промени до неузнаваемост глобалната картина. И все пак, това което изглежда най-вероятно да се случи до 2020 е нарастващото влияние на Дракона, низходящият полет на Орела, възходът на Юга и реакцията на планетата, която може би ще се окаже най-важният фактор от четирите.

* Авторът е сред най-известните американски геостратези, професор в Хемпширския колеж, автор на десетки книги, последната от които е „Възходящите сили и стесняващата се планета: енергийната геополитика”. Повече за него, виж Геополитика, бр.3/07

„Достойнството на държавата зависи в крайна сметка

от достойнството на хората, от които е съставена.“

Джон Стюарт Мил

Разглеждането на темата за мястото и ролята на ценностите в стратегическите документи предполага най-напред да се определи точното значение на понятието ценност. В българския тълковен речник тази дума има смисъла едновременно на стойност, значимост, ценен предмет, материална или духовна придобивка (напр. културни или морални ценности). За целта на това изследване ценностите ще се разглеждат от гледна точка на етиката[1], в качеството й на дял от философията, отнасящ се до въпросите на морала, и по-специално в нейния приложен аспект, който засяга публичните политики.

В този контекст, ценността може да се разглежда като морална придобивка за индивида, обществото и държавата, която следва да се съхранява и насърчава. Това предполага действията за реализиране на дадена политика да се преценяват и съобразяват с този морално-етичен еталон. Освен това, въпросният термин може да се тълкува и като стойност на дадено действие, измерваща степента на значимостта му за общността. Възприемани през тази призма, ценностите служат като етичен стандарт, който стои в основата на мотивирането, формирането, воденето, контрола и последващата оценка на дадено поведение във всеки възможен контекст или ситуация.

В този смисъл, ценностите са в основата на провежданата от държавата, във вътрешен и международен план, политика, която придобива конкретен израз в система от целенасочени действия. При положение, че тази политика се дефинира на стратегическо ниво и се предполага, че като такава се базира на националните стратегически ръководни документи, независимо от тяхното наименование, тя следва да бъде в съответствие с възприетите национални ценности. Нещо повече, трябва да произтича от тях, като всяко действие на държавата следва да е насочено към защитата на това, което се дефинира като значимо и ценно от морална гледна точка.

Възприемани в този аспект, споделените от обществото ценности формират неговата идентичност и дефинират параметрите на предприетите от държавните институции действия. Те задават това, което има стойност и следва да се отстоява и гарантира с всички възможни средства, както самостоятелно, така и в съюз или коалиция с други държави. В това им качество, ценностите задават правилната посока и, следователно, служат като предпоставка за постигане на единство в усилията. От друга страна, ценностите на едно общество предпоставят и това, което не е допустимо да се предприема като поведение, т.е. благодарение на тях може недвусмислено да се каже кое е морално недопустимо и, следователно, забранено.

Предвид тези аргументи, стратегическите документи на редица държави и международни организации съдържат изрично разписани възприетите ценности и/или принципи, въз основа на които се предприемат политически действия в тяхна защита. Нещо повече, ценностите са изброени още в самото начало на въпросните стратегии – в преабмюла или в първата глава, като, в зависимост от възприетата терминология, биват наричани и принципи. За целите на изследването двете обозначения се приемат като синоними, тъй като изразяват едно и също по смисъл съдържание.

Ценностите и първата българска Стратегия за национална сигурност

В настоящия момент България разработва своята първа Стратегия за национална сигурност, която трябва да актуализира вече остарялата и изпълнила предназначението си концептуална база. Като фундаментален документ, основаващ се на националните интереси, Стратегията има за задача да идентифицира настоящите рискове и заплахи и на тази основа да предписва конкретни политики за справяне с тях. По този начин Стратегията очертава лицето на страната ни в международната политика. Указаните действия целят реализирането на националната политика на международната сцена и, като такива, те трябва да черпят легитимността си от националната идентичност, наред с поетите съюзни и други международноправни задължения. А тази идентичност се формира и от споделяните ценности. Именно затова е необходимо в Стратегията за национална сигурност да бъдат ясно посочени основополагащите ценности за българското общество, които да служат като етичен фундамент за осъществяваната от държавните структури политика.

В този аспект трябва да се отчита и, че България е член на ЕС и НАТО и като такава следва да реализира не само своята стратегия, но и стратегическите документи на тези два съюза, които, на свой ред, съдържат недвусмислено дефинирани ценности. Предполага се, че, след като държавата ни се е присъединила към тези две организации, тя неизменно възприема и следва споделените от тях ценности. Погледнато обаче от друга страна, България, в качеството си на страна-членка, следва да участва във формирането на идентичността на двата съюза, за да може да бъде активен и уважаван съюзник и партньор. На, за да се реализира последното, България трябва да разполага с ръководен стратегически документ. А всеки такъв документ следва да съдържа стандарт за измерване стойността на политиките и съответствието им с етичните норми както на обществото, така и на организациите, към които страната ни се е присъединила по своя воля.

Именно поради тази причина ценностите, които се явяват мерило на правилността на политиките, непременно трябва да намерят полагащото им се място в Стратегията за национална сигурност. Това е мотивирано най-вече от необходимостта да се формират и отстояват най-адекватните на националните интереси позиции, а не просто защото и стратегическите документи на ЕС, НАТО и други съюзници, с утвърдени през вековете демократични системи на управление, съдържат в себе си ясни морални ориентири.

Това е особено важно в днешните условия, имайки предвид, че България е член на ЕС и НАТО, разположена е в геостратегически регион, в който действат разнопосочни и конкуриращи се интереси на външни фактори и, едновременно с това, на обществото ни все още предстои да преодолява редица негативни последици[2] от трудния преход към демокрация и пазарна икономика. Още повече, че страната е разположена в близост до държави, чиито стратегии са основани на различни от споделените евроатлантически ценности. А някои от тези държави имат намерението и разполагат с потенциала да оказват въздействие върху процесите в страната ни, преследвайки собствените си интерес.

Освен това, анализът на стратегическата среда показва, че еднополюсната структура на системата на международните отношения, заместила биполярния модел след края на студената война, бива трансформирана в посока към многополярност, под целенасоченото въздействие на големи и/или придобиващи все по-голямо относително влияние държави, заинтересовани да ограничат тежестта на западните демокрации в световния баланс на силите. Тези сили споделят ценности, за които не е задължително да съвпадат или да получат същото тълкуване като тези на евроатлантическата общност. Още повече, че, наред с новите асиметрични рискове и заплахи, продължават да действат и традиционно познатите, особено в региона на Черно море, което бе нагледно потвърдено и от руско-грузинската война, през август 2008.

Към това следва да се прибави и фактът, че в условията на глобална конкуренция за влияние се търсят нови полета за натиск, като военната сила бива допълвана и от други инструменти, които, на пръв поглед, може и да не предизвикват особена загриженост. Методите може и да се менят, но целта на големите и силни държави се запазва, а именно – разширяване на собствената сфера на влияние за сметка на останалите. Сред начините за постигане на този резултат е да се предизвика пробив в солидарността на дадена общност или съюз. Това може да се реализира с различни методи, като един от тях е доказано ефективен, а именно: предизвикване на компромиси с основополагащите ценности, което неизменно ерозира основите на всеки съюз.

Предвид горепосоченото и най-вече за да бъде избегнат рискът от възникване на подобна уязвимост, днес е особено важно Стратегията за национална сигурност да позиционира ясно и недвусмислено държавата ни в ценностно отношение, което, на свой ред, се явява челното звено във веригата на целеполагането на базата на националните интереси в сферата на сигурността и отбраната. Защото ценностите дефинират моралния закон, който не само поставя ограничения, но същевременно осигурява и необходимата свобода за действие. Още повече, че в епохата на глобализацията и най-вече на преход към многополюсна структура на международния ред държавата не може да се ползва с истинска свобода в състояние на отворено общество, без да е обвързана с ценностите, стоящи в основата на морала.

Поради тази причина не е достатъчно първата Стратегия за национална сигурност на България само да заяви, че държавата ни се стреми да осигури на обществото сигурност и просперитет, без изрично да назове ценностите, които я ръководят. Защото липсата на ясна идентификация, при определени условия, би могла да доведе до опити за изкривяване на водените политики в такава посока, че, в един момент, дори да възникне съмнение за твърдостта на стратегическата ориентация. Ето защо в Стратегията трябва да бъде отчетливо заявено, че политиката на България, като съюзник в НАТО и член на ЕС, участващ в Общата политика за сигурност и отбрана на Съюза, се базира на споделените европейски и евроатлантически демократични ценности.

Ценностите служат като компас за посоката и са стандарт за това кое е добро и правилно. Така те служат и като разграничителна линия, която не може да се прекрачва. Само наличието на този механизъм за измерване може да предпази политиката ни от риска от възприемането на опортюнистичен и безпринципен курс, често прикриван под маската на прагматизма на realpolitik. Защото историята неведнъж е показвала (като особено изразителен е примерът от Мюнхен[3] 1938), че “Всеки път, когато Европа е жертвала основополагащи ценности в името на реалната политика, неизбежно са настъпвали драматични и трагични последствия.”[4] Това важи не само за големите западни държави, но и за тези, които допреди две десетилетия бяха поставени на Изток от Желязната завеса.

Ценности vs. Realpolitik?

Предвид необходимостта от морален императив в политиката, изниква въпросът за често пъти неизбежната необходимост от гъвкавост и прагматизъм, която би могла да накара някои наблюдатели погрешно да търсят противопоставяне между ценностите и политическия реализъм. На пръв поглед, това може да изглежда трудно преодолимо противоречие, но синтезът е възможен, стига субектите да знаят добре кои са и къде минава границата на допустимото. В този ред на мисли, възможно е все пак да се провежда и основана на прагматизма политика, без обаче да се прави компромис с фундаменталните ценности. Защото, само ако държавата е наясно с идентичността си, може да си позволи свободата да бъде гъвкава, доколкото е възможно, като едновременно с това остане солидарен и уважаван съюзник и партньор. Тогава realpolitik започва да служи на страната, без да се поставят под въпрос основните начала и, най-вече, без да се накърнява най-важния капитал – доверието.

Ценностите в стратегиите на евроатлантическото семейство

След като дотук изтъкнахме фундаменталното значение на ценностите в стратегиите за сигурност, следва да направим кратко сравнително представяне на възприетите в ЕС, НАТО и редица съюзници от Алианса подходи по този въпрос. Що се отнася до НАТО и ЕС, споделените от членовете им ценности присъстват в техните договори и стратегически документи. Така те представят образа на двете организации пред останалата част от света и формират водените от тях политики.

Анализът на текста на Договора за Европейския съюз[5], където ценностите се споменават цели 13 пъти, показва, че самият Съюз се основава на тях. Член 2 гласи следното: „Съюзът се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането правата на човека, включително правата на лицата, принадлежащи към малцинства. Тези ценности са общи за държавите-членки в едно общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството между жените и мъжете.”

Ценностите са определящи за идентичността на Съюза, неговите институции[6], функциониране и външни отношения[7]. На тях се основава Общата външна политика и политика за сигурност и Общата политика за сигурност и отбрана. Разширяването на Съюза (чл. 49) зависи от това, дали страната, изявила желание да се присъедини към ЕС, зачита и се ангажира да насърчава ценностите, посочени в чл. 2. Още повече, в случай, че посочените в чл. 2 ценности биват нарушавани или се констатира наличието на очевиден риск това да стане, договорът предвижда механизъм за налагане на санкции на съответната държава-член, включително отнемане правото и на глас в Съвета (чл. 7).

Що се отнася до Европейската стратегия за сигурност[8], дефинираните в нея стратегически цели служат за защитата на сигурността и за утвърждаване на ценностите на Съюза. За отношенията с Русия, документът заявява, че „зачитането на общите ценности ще подсили напредъка към стратегическо партньорство” с тази държава. Още повече, че стремежът на ЕС е да се развиват стратегическите партньорства със страни, споделящи общите цели и ценности и готови да действат в тяхна защита.

От нормативната и концептуалната база на ЕС е видно, че споделените ценности са в основата на изграждането, развитието, задълбочаването и разширяването на европейския проект, донесъл безпрецедентен мир и просперитет на народите, участващи в създаването на Обединена Европа.

Същото може да се констатира и за най-мощният в света военнополитически съюз – НАТО. Съгласно подписания на 4 април 1949 Северноатлантически договор, по който България е страна, от 29 март 2004, страните по него са „решени да защитават свободата на своите народи, тяхното общо наследство и цивилизация, основаващи се на принципите на демокрацията, свободата на личността и върховенството на закона.” Освен това, чл. 10 гласи, че „Страните по Договора могат, при единодушно съгласие, да поканят да се присъедини към Договора всяка друга европейска държава, която е в състояние да съдейства за осъществяването на принципите на настоящия Договор и да допринася за сигурността в Северноатлантическата зона”. Стратегическата концепция на Съюза потвърждава, че Алиансът се ръководи от „общите ценности на демокрацията, правата на човека и върховенството на закона”[9].

След като бяха засегнати общите за ЕС и НАТО ценности, този въпрос следва да се разгледа и по отношение на националните стратегически документи на държавите, които ги съставят.

Стратегията за национална сигурност на САЩ[10], като най-силния и влиятелен съюзник в НАТО, е основана на споделените демократични ценности. Документът реферира 16 пъти към тях, като намерението е те да стоят в основата на провежданата политика в международен план. В текста изрично е подчертано, че най-близките съюзници и приятели на САЩ са държавите, с които те споделят общи ценности и принципи. Според документа, САЩ следва да защитават свободата и справедливостта, защото тези принципи са „правилни и верни за всички народи навсякъде по света”. Потвърждава се приоритетното място на свободата, демокрацията, защитата на правата на човека и човешкото достойнство във водената от правителството политика и за отстояването на американските интереси.

В тази смисъл, Стратегията на САЩ отговаря на традицията в тяхната вътрешна и външна политика още от провъзгласяването на Декларацията за независимостта, на 4 юли 1776, според която „всички хора са създадени равни” и разполагат с неотменими права, като „живот, свобода и стремеж към щастие”.

В светлината на традицията на основополагащите принципи, датиращи от епохата на Просвещението, и в духа на приетата през 1789 Декларация за правата на човека и гражданина, интегрирана в конституцията на Петата република, Бялата книга[11] за отбраната и въоръжените сили на Франция определя като една от основните цели[12] на стратегията за национална сигурност да защитава ценностите, свързващи всички граждани с държавата, а именно: „принципите на демокрацията, особено индивидуалните и колективните свободи, зачитането на човешкото достойнство, солидарността и справедливостта.”

Стратегията за национална сигурност на Великобритания[13] подчертава, че подходът към гарантирането на националната сигурност на страната е базиран на ценности, включващи „правата на човека, върховенството на закона, легитимно и отчетно управление, справедливост, свобода, толерантност и възможности за всеки.” Текстът изрично гласи следното: „Тези ценности определят кои сме ние и какво правим. Те формират основата на нашата сигурност, както и на нашето благосъстояние и просперитет. Ние ще ги защитаваме и спазваме у дома и последователно ще ги насърчаваме в нашата външна политика.” Изтъква се също увереността, че тези основни ценности са потенциална основа за постигане на широко съгласие не само в страната, но и навсякъде по света. Освен това, най-добрият начин да се разширяват не само благосъстоянието и просперитета, но и сигурността, е да се „изгражда прогресивна коалиция от правителства и народи в подкрепа на тези ценности.”

Стратегията за сигурност на Канада[14] артикулира основните национални интереси в сферата на сигурността и задава рамката за справяне с предизвикателствата по начин, по който напълно биват отразени и отстоявани ключовите за страната ценности на „демокрацията, правата на човека, зачитането на върховенството на закона и плурализмът”. Стратегията откроява като основополагащи ценности за обществото също „отвореността[15], многообразието и зачитането на гражданските свободи”. Амбицията е ангажиментите към сигурността да не влизат в конфликт с тях. Защитата на Канада и на нейните граждани в страната и по света е определена като върховен приоритет, изискващ правителството да защитава гражданите, ценностите и основните институции на страната.

Стратегията за национална сигурност на Холандия[16] определя зачитането на основните ценности като национален интерес, като те са определящи за степента на общественото сцепление. Нарушаването им е определено като равностойно на нарушаване същността на холандското общество. Като основополагащи ценности са дефинирани равнопоставеността и забраната за дискриминация, свободата на религията, вярата, изразяването, сдружаването, събиранията и демонстрациите, зачитането на личния живот и интегритета на личността. Военната доктрина[17], от своя страна, определя като основна цел на всяка нация да гарантира жизненоважните си интереси, като същевременно поддържа своите собствени стандарти и ценности.

До момента бе разгледано мястото на ценностите (принципите) в стратегическите документи на държави, в които демокрацията е стабилна и с богати исторически традиции. Ред е да се обърне внимание и на тези държави, включително и на България, които преди две десетилетия започнаха трудния път на завръщане към обединяваща се Европа след съветската окупация и/или наложената доминация на Москва след края на Втората световна война.

В Стратегията за национална сигурност на Унгария[18] ценностите са широко застъпени. Още с въведението си документът заявява, че задачите и средствата за отстояване на националната политика за сигурност биват идентифицирани, като се вземат предвид ценностите, интересите и предизвикателствата на средата за сигурност. В първа глава „Ценности и интереси” изрично са изброени фундаменталните ценности, определени като „традиционни, взаимосвързани и взаимнозависими”, а именно: „мир, сигурност, стабилност, суверенитет, демокрация, върховенство на закона, свободна инициатива и зачитане на човешките права и основните свободи”. Значителна част от глобалните предизвикателства са насочени било срещу една или едновременно и срещу трите ценности: „свобода, сигурност и справедливост”, като това поставя отчетливи заплахи пред „отворените общества”.

Като национален интерес в сферата на сигурността, Унгария възприема широкото разпространение на демократичните ценности, включително извън евроатлантическата зона. Още повече, че унгарската външна политика, вследствие участието на страната в Общата външна политика и политика за сигурност на ЕС, е основана на общите ценности. Изрично се казва, че в интерес на Унгария е „деликатният баланс между ценности и интереси, синтезът между свобода и сигурност, да бъдат постигнати по начин, зачитащ стандартите на основните свободи и върховенството на закона”. Не на последно място, според Глава 5, секторните стратегии, които следва да се изработят в съответствие със Стратегията за национална сигурност, са базирани на ценностите.

Стратегията за сигурност на Словакия[19] посочва, че държавата се придържа към ценностите на „свободата, мира, демокрацията, върховенството на закона, справедливостта, плурализма, солидарността, човешките права и основните свободи.” Интересите в сферата на сигурността са базирани на гореспоменатите ценности. Разглеждайки терористичната заплаха, текстът на Стратегията гласи, че тероризмът подкопава „основните демократични ценности на обществото, като отвореността, индивидуалната свобода, стойността на човешкия живот и толерантността.”

Според Стратегията за национална сигурност на Полша[20], движението „Солидарност”, което се е позовавало на християнските ценности, формирали европейската цивилизация и идеята за суверенитет на нациите и независимостта на държавите, е променило лицето на Европа. Националните интереси на страната са изведени от фундаменталните и непреходни ценности. Свободата, сигурността и зачитането на човешките права са конституционно национални дефинирани интереси, наред със защитата на независимостта, териториалната цялост, запазването на националното наследство и опазване на околната среда в условията на устойчиво развитие. По отношение на вътрешната политика, държавата трябва да създава условия гражданите да зачитат законите и демократичните ценности, а във външен план да работи за запазването на общите ценности и развитието на механизмите за сътрудничество в рамките на ЕС, в евроатлантическата зона и в глобален план.

Стратегията за сигурност на Чехия[21] съдържа четири раздела,
очертаващи основните ценности, интереси, позиции и амбиции на страната в
стремежа й да гарантира сигурността си. Що се отнася до оценката на стратегическата среда, документът заявява, че „взема предвид заплахите, пораждани от преднамерени действия, които могат да навредят на интересите и ценностите на Чешката република.” Макар че не са обособени на едно място, в една категория, в документа са застъпени свободата, демокрацията, върховенството на закона, фундаменталните човешки права и свободи и принципите на пазарната икономика. „Защитата на демокрацията, върховенството на закона и фундаменталните човешки права и свободи на населението” е дефинирана като жизненоважен интерес, а основното задължение на правителството е да го защитава с „всички възможни подходи и всички налични средства”. „Подкрепата за разпростирането на свободата, демокрацията и принципите на върховенството на закона”, на свой ред, е определена като стратегически интерес.

Позоваване на демократичните ценности, като основа на провежданата външна политика, намираме и в Стратегията за национална сигурност на Румъния[22]. Националните интереси се определят като основани на ценностите, приети и следвани от румънското общество. Съгласно Стратегията, изборът на Румъния да следва европейска и евроатлантическа интеграция е мотивиран от желанието и да бъде „защитник на ценностите на мира и демокрацията”. Последната е определена като „важен ресурс във вътрешната среда за сигурност[23]. ”Като национални интереси са определени гарантирането на фундаменталните и демократичните свободи, както и отстояването на националната идентичност и следването й като демократична ценност чрез използването и развиването на националното културно наследство и съзидателните способности на румънския народ.

Като цели на стратегията за сигурност за зададени гарантирането на конституционния ред, изграждането на върховенството на закона и демократичните функции на румънското общество посредством защитата на демократичните свободи на гражданите, конституционните права и задължения, равенството във възможностите,…обществената солидарност и др. На ценностно равнище, документът се позовава и на толерантността, диалога, зачитането на правата на човека, етническото многообразие, защитата на малцинствата.

Отслабването на духовните ценности, които са в основата на националната идентичност, се смята за уязвяващ обществото фактор. Като едни от главните външни рискови фактори за националната сигурност са определени действията, подбуждащи към екстремизъм, нетолерантност, сепаратизъм и ксенофобия, които биха могли да засегнат както страната, така и напредъка на демократичните ценности.

Що се отнася до някои бивши съветски републики, които понастоящем са членки на НАТО и ЕС, националната политика за сигурност на Естония[24] е основана на принципа, че сигурността е неделима, на необходимостта от международно сътрудничество в сферата на сигурността и, не на последно място, на общата защита на демократичните ценности. Във връзка с оценката на средата за сигурност и най-вече на опасността от външна принуда, последната може да се преодолее чрез интеграцията в ЕС и НАТО, успешното икономическо, политическо и обществено развитие и консолидацията на обществото на базата на демократичните ценности и успешното гарантиране на реда и законността. По отношение на външната политика, в интерес на Естония е разпространението на демократичните ценности и защитата на човешките права и свободи.

Националната стратегия за сигурност на Литва[25] изрично указва, че страната ще бъде съюзник, в политическо, икономическо и военно отношение, с държави, придържащи се към същите политически, социални, културни и морални ценности. Като ценности са дефинирани стабилното функциониране на демокрацията, гражданското общество, и свободната пазарна икономика, а членството в международни организации (НАТО и ЕС тук имат специално място), признаващи и насърчаващи тези ценности, е важен елемент в стратегията на страната. В заключителните разпоредби специално се посочва, че дългосрочните стратегии ще продължават да бъдат следвани в съответствие с политическите, икономическите, обществените, военните и културните интереси, въз основа на споделените от демократичния свят ценности.

Дотук разгледахме ценностите в стратегическите документи на ЕС, НАТО и редица страни-членки. В общи линии, те са характерни за целия западен демократичен свят и, като такива, са споделени. Три от тях най-често се споменават в разгледаните по-горе документи: демокрация, права на човека и върховенство на закона. Без нито един от тези три принципа демокрацията няма да бъде такава, каквато я познаваме по примера на САЩ, Великобритания, Франция и други държави с богати демократични традиции. Те са обединяващи и задават морално-етичния облик, който ясно отличава държавите от европейското и евроатлантическото семейство от други държави и международни организации. Тяхното утвърждаване в новоприсъединилите се страни-членки на ЕС и НАТО, както и в страните-кандидатки, е неизменно условие за принадлежността към една обща цивилизация. Цивилизация, към която духовно принадлежи и България, но от която принудително е била откъсната в продължение на близо половин век заради решенията на Ялтенската конференция през 1945, когато е особено остър сблъсъкът на ценностния императив с политическия реализъм.

Все пак картината на настоящето изследване би била непълна, ако не се анализират накратко и стратегиите на държави извън ЕС и НАТО, включително и тези, които имат конкуриращи се с тях стратегически интереси. Още повече, че ценностите присъстват отчетливо във въпросните стратегии, като също формират лицето на държавата пред света и изразяват провежданата политика. В тази връзка ще разгледам бегло стратегията на Русия като голяма държава, чиито стратегически интереси се разминават с тези на НАТО и ЕС, и тази на Армения, която е разположена в стратегически важен регион и възможностите й за провеждане на независима национална политика за сигурност в немалка степен са повлияни от целенасоченото въздействие на руската политика, което пък, на свой ред, се улеснява от специфичната ситуация, в която се намира страната.

Ценностите в стратегиите на държави извън НАТО и ЕС

Стратегията за национална сигурност на Руската Федерация[26] отчита укрепването на общественото съгласие на основата на общите ценности – „свобода и независимост на руската държава, хуманизъм, мира между националностите и единството на културата на многонационалния народ на Руската Федерация, уважение на семейните традиции и патриотизъм.” В частта, която разглежда мястото на Русия в съвременния свят обаче, се подчертава, че „ценностите и моделите на развитие са станали предмет на глобалната конкуренция”.

Така направените формулировки са разбираеми от гледна точка на традицията на руската глобална политика още от царско време. Въпросът е, доколко тези ценности наистина се споделят от всички народи в многонационалната Руска Федерация или предимно от руската нация. Освен това, като терминология, някои от тях съвпадат с тези на евроатлантическата общност, но остава открит въпросът за реалната им интерпретация. Друг не по-малко съществен момент, е че за Кремъл ценностите се разглеждат като предмет в контекста на глобалната конкуренция.

Относно Стратегията за национална сигурност на Армения, която е бивша съветска република и (за разлика от балтийските държави) по обективни причини не върви по пътя на евроатлантическата интеграция, ценностите са изведени още в самото й начало. Фундаменталните ценности на националната сигурност са независимостта на страната, като суверенна, демократична, социална и правова държава, защитеност на държавата и народа (териториална цялост, неприкосновеност на границите, физическо съществуване на населението), мир и международно сътрудничество, съхранение на арменската идентичност в страната и в чужбина, благосъстояние за населението. На тази основа Стратегията предписва конкретни действия, за реализирането им.

Ценностите в сегашната концептуална база на Република България

България, като член на ЕС и НАТО и като страна по учредителните договори на двата съюза, е обвързана със заложените в тях ценности. В това си качество тя провежда вътрешна и външна политика, основана на фундаменталните споделени европейски и евроатлантически ценности. Най-важното обаче е не толкова формалното им приемане, като част от националното законодателство, а тяхното практическо прилагане и отстояване, както в страната, така и на международната сцена. Нещо повече, България трябва да насърчава, заедно със съюзниците и партньорите си, разпространението на споделените ценности както в регионален, така и в глобален план. Предвид казаното, логично изниква въпросът как те са отразени в законодателството и националната стратегическа и концептуална база.

Конституцията[27] на Република България от 1991 съдържа следния недвусмислен и тържествен текст: „Ние, народните представители…, в стремежа си да изразим волята на българския народ, като обявяваме верността си към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост; като издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност; като съзнаваме неотменимия си дълг да пазим националното и държавното единство на България, прогласяваме своята решимост да създадем демократична, правова и социална държава...” Така формулиран, текстът предоставя добра правна и концептуална основа за прецизно формулиране на ценности в разработваната Стратегия за национална сигурност.

В съответствие с Конституцията, законите и международноправните задължения на страната е разработена и действащата Концепция за национална сигурност[28] от 1998, която вече успешно изпълни основните си цели – България да се присъедини към НАТО и ЕС. Тя обаче не обособява изрично и на едно място ценностите, обединяващи българското общество, въпреки че на места прави референция към „съхраняването на националните духовни и културни ценности и традиции”. Въпреки това, от съдържанието и могат да се изведат редица ценности, смятани за достижение за общността на демокрациите, към която България започна своето завръщане след падането на Берлинската стена. Параграф №23 на документа гласи:

„…Интересите на българските граждани са в реалното гарантиране на конституционните права и свободи, личната безопасност, повишаването на качеството и равнището на живота, на социално и здравно осигуряване.

Интересите на гражданското общество са в утвърждаването на демокрацията, гражданския контрол върху институциите и свободата на сдружаване, в правата на религиозните, етническите и малцинствените групи, в съхраняването на националните духовни и културни ценности и традиции.

Интересите на държавата изискват защита на Конституцията, суверенитета и териториалната цялост на страната, постигане на политическа и финансова стабилност на икономическото и социалното развитие, строго спазване на правовия ред, равнопоставеност и взаимноизгодно международно сътрудничество.”

На свой ред, политическата рамка на Стратегическия преглед на отбраната[29] прави следната констатация: „За периода след 1989, от тоталитарно общество, Република България се изгради в демократично общество с устойчиво развитие, последователна политика и признати общочовешки ценности.” Документът гласи също, че „Водена от разбирането за неделимата същност на сигурността в съвременния свят, Република България прие предизвикателството да споделя отговорността за защита на човешкия живот и права, на върховенството на закона, на международния мир и сигурност, на свободните икономически отношения.” Освен това, „зачитането на демократичните ценности и на международния правов ред, съчетано с активна външна политика, ще допринася и в бъдеще Република България да бъде приемана като надежден съюзник и партньор при споделянето на отговорностите за международната сигурност и колективната отбрана.”

Какви ценности следва да залегнат в Стратегията за национална сигурност

Анализът на сега действащата правна и концептуална база дава основание да се твърди, че в нея се съдържат фундаментите, които отличават България като страна, принадлежаща в ценностно отношение към европейската и евроатлантическата общност. Още повече, че това са споделени ценности, които ръководят политиката на страната като член на НАТО и ЕС. Въпросът е обаче, че тази материя би могла да се уреди по един по-стегнат, интегриран и консистентен начин, които да произвежда максимален ефект, от гледна точка както на представянето пред останалата част от света, така и на най-ефективното провеждане на националната политика във вътрешен и международен контекст.

Чрез изработването на Стратегията за национална сигурност България разполага с възможността да обедини на едно място основополагащите и споделени ценности, които ръководят гражданите, обществото и държавата, утвърждават идентичността и задават облика на България като нормална европейска държава в глобалната политика.

Предвид казаното, може да се направи опит за обобщаване на ценностите, които биха могли да залегнат в Стратегията за национална сигурност. Като такива, те стоят в основата на националните интереси, които, от своя страна, са решаващи в процеса на целеполагането. Последното пък мотивира провежданите политики, които, на свой ред, изискват необходимите за реализирането им финансови, материални и човешки ресурси. Това е причината, налагаща ценностите да бъдат изброени още в самото начало на документа, който логически и структурно трябва да се изгради предвид техния фундаментален характер.

От друга страна, ценностите, които ще бъдат споменати в Стратегията, следва да са максимално изчистени, като формулировка, и да бъдат недвусмислени, от гледна точка на евентуалното им тълкуване. Като такива, те трябва да служат като механизъм за измерване на правилността на всяко политическо действие във вътрешен или външен аспект и да поставят твърди ограничения, които да предотвратят всякаква възможност за компромиси със стратегическата ориентация за сметка на конюнктурни интереси.

При формулирането на ценностите в Стратегията за национална сигурност, преди всичко, на челно място следва да изпъкне триото, което е определящо за стратегиите на НАТО, ЕС и водещите съюзници и партньори, а именно: демокрацията, правата на човека и върховенството на закона. Тяхното наличие създава необходимите условия за съществуването и развитието и на други основополагащи ценности, като мир, сигурност, свобода на личността, равенство във възможностите, справедливост, толерантност, търпимост и солидарност. Всички те ще направят възможно съществуването на една истинска и основана на ценностите пазарна икономика.

Така изброеният списък с основополагащи ценности няма претенции да бъде изчерпателен, но при съставянето му следва да се отчитат два момента: принадлежността на България към общността на европейските демокрации и евроатлантическото семейство, както и богатите традиции на българското историческо, културно и духовно наследство, спомогнали за съхраняване на националната идентичност през вековете на трудни изпитания и исторически обрати.

Вместо заключение

Разгледана в контекста на настоящото изследване, стратегията, като инструмент, играе двояка роля: тя едновременно отразява ценностите и принципите, които ръководят едно общество или общност от държави, но същевременно прилагането й води до тяхното утвърждаване. В този смисъл, всяко предписано, съгласно стратегическите документи, политическо действие е както функция на споделените ценности, така и фактор за тяхното укрепване и разпространение. Ето защо от решаващо значение е не само те да бъдат добре формулирани и изрично разписани, но най-важното е как и доколко биват прилагани както вътре в страната, така и в международната политика.

В този смисъл, не може да не се отчита и една друга страна на въпроса, а именно, че не липсва солидно основание да се претендира за прилагане на споделените ценности във външен план, ако те не съществуват или са недостатъчно утвърдени във вътрешната политика. Тук трябва да се отчита, че предвид трудностите на прехода към демокрация и наследството от социализма, моралните устои на българина са подложени на деструктивно въздействие. Ето защо понастоящем е важно обществото ни да има ясна и решителна представа за своята идентичност, за да може да бъде полезно най-вече на себе си. Това, от своя страна, ще направи възможно България да се развива като солидарен, ефективен и високоуважаван член на ЕС и НАТО.

Предвид всичко казано по-горе, днес е крайно наложително България своевременно да изработи и приеме първата си Стратегия за национална сигурност, която да постави здрави ценностни основи, способни да ръководят политиката ни за сигурност и отбрана в условията на новите предизвикателства в глобализиращия се и, едновременно с това, все по-трудно предсказуем свят.

Бележки:

1. Етиката (от гръцки етос – обичай), позната също и като морална философия, е дял от философията, отнасящ се до въпросите на морала; тя третира концепции като добро и зло, правилно и погрешно.

2. Относно т.нар. преобръщане на ценностите, т.е. възприемането на морално погрешното като адекватно поведение за оцеляване и постигане на личен просперитет, вж. Найденов, Михаил. “Актуални предизвикателства пред сигурността на Република България в съвременната стратегическа среда”, сборник с доклади от конкурса “Научна поддръжка на трансформацията на сектора за сигурност – 2008 г.”, Академично издателство “Проф. Марин Дринов”, София 2009.

3. Мюнхенското споразумение, подписано на 30.09.1938 от правителствените ръководители на Великобритания, Франция, Италия и Германия, предава на Третия Райх чехословашката Судетска област. Това е израз на следваната тогава от Лондон и Париж политика на умилостивяване (appeasement) спрямо Хитлер, която обаче води до противоположния резултат – нацистка Германия продължава да претендира за още територии, което предизвиква избухването на Втората световна война.

4. Kalniete, Sandra. “Value judgment”. The Prague Post, 17 March 2010

5. Вж. консолидираните текстове на Договора за Европейския съюз и Договора за функционирането на Европейския съюз, както и на техните протоколи и приложения с измененията, направени с Договора от Лисабон, подписан на 13 декември 2007 в Лисабон.

6. Член 13, 1. Съюзът разполага с институционална рамка, която има за цел да насърчава неговите ценности…”

7. Член 3, 1. Съюзът има за цел да насърчава мира, ценностите си и благоденствието на своите народи;…5. В отношенията си с останалата част от света Съюзът утвърждава и насърчава своите ценности и интереси и допринася за защитата на своите граждани.

8. Европейска стратегия за сигурност, Сигурна Европа в един по-добър свят, 12 декември 2003.

9. The Alliance’s Strategic Concept approved by the Heads of State and Government participating in the meeting of the North Atlantic Council in Washington D.C. 24 Apr. 1999

10. The National Security Strategy of the United States of America, 16 March 2006.

11. Le Livre blanc sur la défense et la sécurité nationale, République française, 17.06.2008

12. Наред със защитата на населението и територията и приноса към европейската и международната сигурност

13. The National Security Strategy of the United Kingdom. Security in an interdependent world, March 2008.

14. Securing an Open Society: Canada’s National Security Policy, April 2004

15. Понятието openness е пояснено като откритост на канадския начин на живот към идеи, иновации и хора от всички краища на света (с цел интегрирането им в обществото); в текста изрично се отхвърлят нетолерантността, екстремизма и насилието.

16. National Security Strategy of the Netherlands, 2007

17. Netherlands Defence Doctrine, September 2005

18. The National Security Strategy of the Republic of Hungary, 15 April 2004

19. Security Strategy of the Slovak Republic, 2005

20. National Security Strategy of the Republic of Poland, 2007

21. Security Strategy of the Czech Republic, 2004

22. National Security of the Republic of Romania, 2005

23. domestic security environment

24. Estonian Security Policy, 8 May 2006

25. National Security Strategy of Lithuania, 2002

26. Стратегия национальной безопасности Российской Федерации до 2020 года, 12 мая 2009.

27. Конституция на Република България (Обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991, в сила от 13.07.1991, изм. и доп., бр. 85 от 26.09.2003 г. изм. и доп., ДВ. бр.18 от 25.02.2005, бр. 27 от 31.03.2006, бр.78 от 26.09.2006 - Решение № 7 на Конституционния съд от 2006, бр. 12 от 6.02.2007)

28. Концепция за националната сигурност на Република България, приета с Решение на 38-о НС от 16.04.1998, обн., ДВ, бр. 46 от 22.04.1998.

29. Стратегическия преглед на отбраната. Политическа рамка. Документът е приет с Решение на Народното събрание от 25.03.2004.

* Българско геополитическо дружество

Почти две десетилетия след разпадането на Съветския съюз понятия като „етничност”, „национална идентичност” и „национално строителство” продължават да са актуални в постсъветското пространство. Целта на настоящата статия е да проследи,  как теорията за националното строителство взаимодейства с реалните обществено-политически процеси в Централна Азия и, най-вече, в Казахстан. Впрочем, дефинирането на понятието „Централна Азия” също не е лека задача. След разпадането на СССР, новите независими държави бяха принудени да доказват правото си на съществуване като самостоятелни субекти на международните отношения. В тази ситуация, терминът „Централна Азия” започна да придобива нови геополитически измерения.

Така, ЮНЕСКО разбира под „Централна Азия” региона, определен  чрез историко-културната общност на живеещите в него народи и включващ Монголия, китайската провинция Синцзян, средноазиатските постсъветски републики, Източен Иран, Северен Афганистан, Северен Пакистан и Северозападна Индия. Използваният понастоящем в западната наука термин „Централна Азия”, по правило, включва Афганистан, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан, както и Монголия, включително китайската провинция Вътрешна Монголия, Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай и Тибет[1].

През 1964 излиза книгата на Ернст Гелнер „Мисъл и промяна”, станала отправен момент при  формирането на съвременната концепция за национализма. Според Гелнер, национализмът възниква като продукт на съвременния социален ред, в който културата, в по-голяма степен отколкото структурата, определя мястото на човека в постоянно менящия се свят. Според автора, национализмът се е появил в края на ХVІІІ-ти век, успоредно с формирането на националната държава.

Най-значителните трудове в областта на национализма са публикувани през 80-те години на миналото столетие: „Нации преди национализма”(1982) на Джон Армстронг, „Национализъм и държава” (1982) на Джон Брейи, „Въображаемите общности” (1983) на Бенедикт Андерсън, „Нации и национализъм” (1983) на Ернест Гелнер, „Етническите корени на нацията” (1986) на Антъни Смит и „Нации и национализъм след 1780” (1987) на Ерик Хобсбом.

Бенедикт Андерсън лансира теорията за нацията като „въображаема общност” на хора, които са единни, по отношение на възгледите си. „Нацията не е нещо, дадено ни под формата на социално обусловена и исторически формирала се идея за общност. Идеалната концепция за нацията е единство на споделяните възгледи сред представителите на тази нация, което можем да противопоставим на йерархията на различните структури на монархията, империята и религията”. Андерсън смята, че „нацията не бива да се дефинирана като „фалшиво съзнание”, защото подобно определение предполага съществуването на „истински общности”, противопоставени на „изкуствените нации[2]”.

За разлика от Гелнер и Андерсън, Антъни Смит не смята, че нациите и национализмът възникват вследствие развитието на промишлеността и целенасочената работа на медиите. Той определя характера на връзките между етническите  образувания от предшестващите епохи и съвременните нации като наличие на колективна историческа и културна памет и фолклор. Смит вижда корените на национализма в стремежа на етническите групи да определят мястото си в света. Според него, митовете, символите и церемониите на национализма са основата на социалните връзки и политическото действие в съвременните общества. Смит дефинира три вида национализъм: лингвистичен, официален и гражданско-републикански.

Постсъветските национални идентичности

След 1991, огромната територия на СССР престава да бъде монолитна и на мястото на формираната дълги десетилетия „съветска идентичност” се появяват 15 нови идентичности, изискващи своята легитимация. Както е известно, в началото на 20-те години на ХХ век, на мястото на отделните народности, населяващи някогашната Руска империя, се е появява нещо безлико, аморфно и нежизнеспособно, което изкуствено се обозначава като „съветска нация”. След разпада на СССР, новите независими държави  се изправят пред проблема за легитимацията своя суверенитет. Те опитват да решат тази задача именно чрез изграждането на собствена национална идентичност. При това, част тази „нова идентичност” се гради без да се отчита обстоятелството, че предстои решаването на сложния въпрос за юридическия „развод” на Съюза и е необходимо да се търсят основания и за „духовното” обосноваване на собствената национална идентичност. Именно с тези обстоятелства са свързани голяма част от етнонационалните конфликти в постсъветското пространство.

Засега вътрешнополитическата обстановка в Казахстан може да се характеризира като стабилна. Различните етнически групи оценяват междуетническите отношения в районите, в които живеят, като положителни и доброжелателни. Подобно на самото казахстанско общество, през последните години междуетническото взаимодействие в страната претърпя значителни промени. В хода на провежданите икономически и политически реформи се формират нови социални групи, в обществото се утвърждават свободомислието и толерантността. Демократизацията на обществото осигурява условия за възраждане и развитие на културата и езиците на народите на Казахстан. Това развитие се случва на основата на гражданската общност на всички казахстански етноси, което способства за хармонизацията на междуетническите отношения.

Наред с това са налице редица обективни фактори, влияещи отрицателно върху състоянието на междуетническите отношения: невисокият жизнен стандарт, безработицата, престъпността, недостатъчната правна култура, появата на тенденции към етническа самоизолация.

В последно време се появяват нови външни фактори, влияещи върху състоянието на междуетническите отношения като:

- вероятността от геополитически разкол по етноконфесионален признак,  както и намаляване на толерантността на масовото съзнание;

- възникване на заплаха за военно-политическа дестабилизация в Централноазиатския регион, възможност за хуманитарни катастрофи и поява на неконтролируем поток бежанци;

-  незаконни действия на екстремистки, терористични и радикални групи под прикритието на религиозни идеи;

- разпространение на масовата култура и чужди на казахстанския манталитет нрави чрез чуждестранни средства за масова информация и религиозни обединения, неспазващи законите на страната;

- ръст на трансграничната престъпност;

- политизация на конфесионално и етно-ориентираните организации.

Изброените фактори могат да имат дестабилизиращо влияние върху състоянието на междунационалните отношения[3].

Още в съветския период, за Казахстан се говори като за „лаборатория за дружба между народите”, „страната на 100-те езика” и т. н. Но проблемните въпроси, свързани с етническите процеси, не подминаха и Казахстан. Страната се сблъсква със сериозен отток на рускоезично население. Напускат я и много етнически германци, евреи, гърци. От друга страна, Казахстан официално следва политика за връщане в родината на оралманите. Уверено може да се твърди, че страната успява да съхрани етническото си многообразие. В тази връзка, формирането на „новата казахстанска идентичност” е сложен и противоречив процес. От една страна, в него не бива да има престараване с цел да се изтъкне, или напротив – да се принизи, един или друг народ, населяващ страната. От друга – необходимо е да не се нарушават правата на титулната нация. В тази връзка, трябва да се отбележи, че  в момента технологиите за изграждане на „нова идентичност” са изпробвани напълно успешно в Казахстан. Нека да ги анализираме.

„Новата идентичност”

Следвайки логиката на Антъни Смит, в процеса на конструиране на новите идентичности, могат да се отделят три основни съставки: формиране на „етническо самосъзнание”; наличие на идеология, формираща „новата идентичност”; наличие на социална и политическа практика, формираща конкретната идентичност.

Сред технологиите, формиращи етническото самосъзнание и влияещи върху процеса на изграждане на „казахстанска нация”, е създаването на своеобразни „брендове”. „Бренд” става всичко, което може да укрепи единството на нацията. Тук, най-интересно изглежда превръщането на самото име на страната в своеобразен бренд. След получаването на независимостта, във всички градове на Казахстан започват да се появяват кафенета, ресторанти, търговски центрове и спортни зали, носещи името на страната.

Друг активно позициониран бренд става названието „Евразия”. Появата му се отнася към средата на 90-те години, когато президентът Назарбаев лансира идеята за евразийството. Сега в Астана има голям търговски център „Евразия”, спортен комплекс „Евразия”. Известна и активно рекламирана в страната е Евразийската банка, както и Евразийския университет. Името „Евразия” носят кафенета, бензиностанции и какво ли още не.

Успешен пример за конструиране на нова идентичност е и строителството на новата столица Астана. Построените на празно място здания на левия бряг на реката, разделяща града, са най-яркото зрително въплъщение на новия Казахстан. Нека оценим мястото на някои от новите архитектурни обекти за формирането на „новата идентичност”.

В Астана например е издигнат монумента „Байтерек”, който е символ на новия Казахстан. При него всичко е символично – и височината от 97 метра (именно през 1997 Астана става столица) и вътрешното му устройство. Своеобразен смислов център на монумента е отпечатъкът от дланта на президента Назарбаев. Дори се появява градска легенда, че ако сложиш ръка върху него и си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне. Монументът „Байтерек” е въплъщение на грамотните политически технологии, насочени към формирането на „новата казахстанска идентичност”. Когато казахстанският гражданин попадне във вътрешността на това съоръжение, изпитва усещане за единство и съпричастност със събитията, случващи се около него. Усещането му, че е част от казахстанската нация се засилва след изкачването на върха на монумента, на височината на птичи полет, откъдето се разкрива панорамата на новата столица.

Резиденцията на държавния глава пък се нарича „Ак-Орда”. Името подчертава приемствеността в историческото развитие на столицата (старото име на Астана е Акмола – б. р.). Тук, в центъра на степта, великоепната сграда сякаш венчава миналото и бъдещето и олицетворява приемствеността между поколенията.

Все пак, трябва да се отчита, че изграждането на идентичността е динамичен процес. „Новата казахстанска идентичност” все още е доста размита, т.е.намира се в процес на формиране, за чието завършване е необходимо още немалко време.

Друг фактор, влияещ върху изграждането на новата идентичност, е митотворчеството. И в Казахстан често пъти става така, че изграждането на новата идентичност се осъществява именно чрез технологиите на митотворчеството. Отличен на тази технология съдържа съвместната монография на Нурбулат Масанов, Жулдузбек Абилхожин и Ирина Ерофеева „Научно знание и митотворчество в съвременната историография на Казахстан”[4].

Вече близо две десетилетия, на постсъветското пространство продължава процесът на национално-държавно строителство. На този труден терен новите независими държави трябва преди всичко да определят икономическите и политическите си приоритети. Но социокултурните проекти също не са маргинализирани. Те стават все по-актуални, нараства и общественият им отзвук.

Историческата наука не съществува в абстрактно пространство. Тя винаги носи отпечатъка на времето и на икономическите, политически, социални и идеологически проблеми, вълнуващи обществото на едни или друг етап от развитието му. Изобилието от идеи и схеми, производството на нови и опитите за възраждане на стари хипотези, разкъсването на концептуалния континиум – всичко това дава повод да се заговори за криза на историческата наука. В действителност, т. нар „криза” е нормалното състояние на науката, защото там, където всичко е ясно и утвърдено, настъпва застой. Историята е безкраен спор. Затова е правомерно да говорим не за стагнация и криза на историческата наука, а напротив – за нейното постъпателно движение напред.

За съжаление, трябва да констатираме, че именно митотворческата интерпретация на историята има най-широк отзвук в масовото съзнание. Това не е някакъв паранормален феномен, а напълно рационално явление. Затова е необходим анализ на социално-психологическата среда, в която така успешно и дълбоко се внедряват различните митологеми[5].

Анатомията на възникването на митовете е разкрита прекрасно от авторите на спомената по-горе монография. Те твърдят, че доскоро казахстанците са изпитвали обзети от неподправено чувство на патос, съзнавайки че са граждани на една от най-великите индустриални държави в света. Което не е далеч от истината, защото СССР действително бе страна с гигантска индустриална инфраструктура, висок относителен дял на промишления сектор в икономиката, солиден научно-технически и образователен потенциал, динамични урбанизационни процеси и превес на индустрията в структурата на трудовата заетост. Но, за разлика от своите технико-икономически характеристики, в областта на културно-цивилизационните маркери, СССР бе твърде далеч от статута на хегемон.

Следвайки логиката на Антъни Смит, третата съставка на процеса на национално строителство е наличието на социална и политическа практика, формираща съответната нация. За да бъде регулирана системата на междунационалните отношения, в Казхастан е създадена уникална организация – Асамблея на народите на Казахстан. Задачите, които тя си поставя в периода на своето създаване, днес са изцяло изпълнени.

Определяйки приоритетните си направления, Асамблеята на народите на Казахстан си поставя следните задачи: укрепване и възраждане на държавността, защита на човешките права и свободи и на интересите на народа и държавата, преход към качествено ново ниво на развитие. Асамблеята се стреми да участва активно в реализацията на държавната национална политика. Нейните нови цели и задачи се определят в съответствие със стратегическите приоритети на страната в областта на вътрешната и външната политика. Този подход е в руслото на държавната стратегия за укрепване на гражданското общество и постепенното въвличане на неговите членове в държавната политика[6].

Според статистическите данни, в Казахстан живеят повече от 130 народности. Преброяването от 1999 показва, че освен големите малцинства, в страната има и впечатляващо разнообразие от малобройни народности. Включително: алеути – 8 души, американци (98), англичани (81), белуджи (33), вепси (30), холандци (21), долгани (25), ижорци (15), испанци (34), италианци (113), калмики (731), карели (410), каримци (28), кети (5), коми (387), коряки (48), кубинци (50), кумики (643), манси (8), индийци и пакистанци (682), нивхи (8), саами (2), рушанци (20), тофлари (29), улчи (3), а също агули, талъши, табасарани, удини, цахури, шорци, енци, евенки, юкагири и т. н[7].

В Казахстан има две основни групи езици – славянска и тюркско-казахска. На тях говори над 90% от населението на страната. Разбира се, не бива да се забравя и за останалите  8-9% от казахстанците, които представляват над 100 народности и говорят на други езици. Но основните отношения все пак се изграждат между двете основни езикови групи. На руски и казахски върви основният поток на комуникация: културен, конфесионален, информационен. Затова ключов проблем е да се намери равновесната точка при взаимодействието между двата основни езика[8].

Сега етническата ситуация в Казахстан е следната: тюркоезичните народи са над 50% от населението на страната, славяноезичните – малко под 1/3, и само 7-8% са от други езикови групи. Като, при това, те са разселени дисперсно. Компактно живеят само узбеките в Сайрамския район и уйгурите в Уйгурския[9].

Понятията „нация” и „етнос” не бива да се отъждествяват. Нацията е по-широко понятие и може да включва многобройните етноси в страната. Тоест, тезата, че съвременният свят  е „свят на нациите” се нуждае от уточнение. Населението на повечето държави е не само полиетнично, но нерядко включва в себе си и отделни нации.

Казахстан е полиетническа държава, в която кризата на идентичността е преодоляна. В такава страна народът се изявява като единен политически субект. В този контекст, гражданско-правното тълкуване на нацията и съответното му понятие „казахстанска нация” са адекватни. При такова разбиране нацията е съвкупност от всички граждани на страната,  т.е. общност от индивиди, чиято единна гражданска идентичност доминира над етническите, конфесионални и културни различия. Нацията, като суперетническа общност, се консолидира благодарение на държавата, а от своя страна държавата може да бъде единствено национална[10].

Заключение

Завършваме с някои изводи. Процесът на национално строителство в постсъветски Казахстан има няколко ключови аспекти. Един от тях е процесът на изграждане на „новата казахстанска идентичност”. В тази насока са постигнати определени успехи. Основният е, че в днешната реалност все по-често се използва думата „казахстанец” като по този начин се подчертава политическият характер на нацията. В тази връзка можем да си припомним изказването на Маргарет Тачър, която навремето отбелязва, че макар според песимистите етническото многообразие ще отслаби Казахстан, на практика се е случило точно обратното.

Днес, уникален пример за регулиране на междунационалните отношения е съществуването на Асамблеята на народите на Казахстан,  за която, следвайки логиката на Антъни Смит, можем да кажем, че представлява важен компонент, формиращ нацията.

Бележки:

[1] Мармонтова. Т. В. Центральная Азия как регион: к вопросу определения понятия// Наука и образование. Материалы VII Международной научной конференции (14-15 марта 2008), Белово, 2008, с.592-593.

[2] Андерсон, Б. Воображаемые сообщества: размышления об истоках и распространении            национализма. М., КАНОН-ПРЕСС-Ц Кучково поле, 2001, с. 2001(книгата има и бълг. издание – бел. ред.)

[3] Стратегия Президента от 26.04.2002, №856 „Стратегия Асамблеи народов Казахстана на среднесрочный период”.

[4] Масанов, Н. Э. и др. Научное знание и мифотворчество в современной историографии Казахстана. – Алмааты: Дайк-Пресс, 2007.

[5] Пак там, с. 11-12.

[6] Стратегия Президента от 26.04.2002, №856...

[7] Данните са от уеб-сайта на Асамблеята на народите на Казахстан; www.assembly.kz

[8] Мищенко С. Есть ли в Казахстане национальный вопрос?// «Огонек-Казахстан», № 23, 4-10 июня 2007 г.// Материалы  сайта «Центр актуальных  исследований «Альтернатива». www.alternativakz.org

[9] Пак там.

[10] Балгимбаев А. Нация и национальная идея// Материалы сайта Ассамблеи народов Казахстана www.assembly.kz

В началото на април, Пентагонът и президентът Обама публикуваха своя „Преглед на политиката в сферата на ядрените въоръжения”, в резултат от което хората, опитващи се да получат някаква яснота по тези въпроси от водещите медии, се оказаха още по-объркани от преди. Така, „Ню Йорк Таймс”, който отпечата на първата си страница, предварителен обзор на новия доклад, под заглавие „Обама ще ограничи възможностите за използване на ядрено оръжие”, определи новата стратегия на президента като „рязка смяна на курса в сравнение с политиката, провеждана от неговите предшественици”.

В същото време, „Уол Стрийт Джърнъл” публикува статията „САЩ си запазват правото да нанесат първи ядрен удар”, в която новият Преглед се определя като „документ, подкрепящ статуквото” и предлагащ само „незначителни промени”.

Всъщност и двата материала изкривяват действителността, преувеличавайки нещата. Истината е, че новият Преглед, изложен на цели 49 страници, действително не предлага някакви радикални промени, но в никакъв случай не може да бъде определен като банален и не променящ абсолютно нищо. Малко по-късно, в официалното си обръщение, президентът Барак Обама заяви, че възнамерява да предприеме „определени конкретни стъпки”, които „ще намалят ролята на ядреното оръжие в стратегията за гарантиране националната сигурност на САЩ”.

Именно по този начин и следва да характеризираме въпросния Преглед, който едва ли може да се нарече „тривиален”.

Наистина, активистите на ядреното разоръжаване се надяваха на нещо повече. Но, също както и привържениците на въвеждането на изцяло държавна здравна система, те просто се самозалъгваха.

Основните постановки на новата стратегия

Един от най-сериозните въпроси, по който дълго време цареше тревожно очакване в средите, ангажирани с проблемите за контрола върху въоръженията, беше, дали новият документ ще обяви сдържането на противниковото ядрено нападение за  „единствена” цел на ядреното оръжие, или пък за негова „основна” цел, което очевидно не е едно и също.

Защото, ако това беше неговата „единствена” цел, то би означавало, че президентът е обявил, че САЩ никога няма да използват ядрено оръжие, нито пък ще заплашват някого с него, освен в случаите на ядрено нападение срещу самите Съединени щати или техните съюзници. Което, на свой ред, би означавало приемане на доктрината за отказ от нанасянето на първи ядрен удар.

Ако пък това беше неговата „основна” цел, то би означавало, че САЩ могат да използват ядреното оръжие и при други обстоятелства, например в отговор на химическа или биологична атака, или пък на широкомащабно нападение срещу някой от американските съюзници, осъществено с конвенционално оръжие. С други думи, САЩ биха си запазили правото първи да използва ядрено оръжие, към което се придържаха и което декларираха още от самото начало на ядрената епоха.

Стратегията, предложена от Обама, дава възможност на Америка да заеме нова и доста интересна междинна позиция. Тя отхвърля „отказа от нанасянето на първи ядрен удар”, но при това се посочва, че „днес САЩ не са готови да възприемат универсална стратегия, според която сдържането на противниково ядрено нападение се смята за единствена цел на американския ядрен потенциал”.

В същото време обаче, в новия документ все пак се декларира, че САЩ няма да използват първи ядрено оръжие срещу някоя от държавите, подписали „Договора за неразпространение на ядреното оръжие” и спазваща изискванията му.

На пръв поглед, разликата може да ни се стори чисто семантична, но истината е, че тя е значителна. По време на цялата студена война, както и през следващите две десетилетия, президентите на ядрените държави следваха двойнствена стратегия по отношение възможното използване на ядрено оръжие. В тази връзка, често се подчертаваше, че се „разглеждат всички възможни варианти”, като понякога върху думичката „всички” се акцентираше с многозначително повдигане на веждите.

Днес обаче, Обама твърди, че „всички възможни варианти” вече няма да се разглеждат в случаите на военни конфликти с държави, които не притежават ядрено оръжие и не нарушават Договора за неразпространението му. Тоест, САЩ вече не виждат необходимост да размахват ядреното си оръжие, още по-малко пък да го използват. Днес Америка може да нанася изключително разрушителни по силата си удари, използвайки и конвенционалните оръжия, които притежава, за да се защити от всички възможни заплахи от страна на другите държави. Тази принципна постановка води до три осезаеми последици. На първо място, американските военни, ангажирани със стратегическото ядрено планиране, ще получат заповед да прекратят да търсят потенциални мишени в страните, спазващи Договора за неразпространение. Това означава и, че те ще престанат да търся причини, обосноваващи необходимостта от увеличаване на ядрения потенциал, предназначен за евентуален удар по въпросните страни.

На второ място, това е поредния стимул за държавите, които не са приятелски настроени към САЩ, да не се стремят на всяка цена да се сдобият със собствено ядрено оръжие (разбира се, ако повярват на американската декларация).

На трето място, това още повече ще изолира страните, които нарушават Договора за неразпространяване на ядреното оръжие, което се отнася, в частност, за Иран и Северна Корея.

В документа се посочва, че занапред „САЩ ще разглеждат въпроса за използване на ядрено оръжие само при възникване на извънредни ситуации”, стремейки се към създаването на условия за „ненанасяне на първи ядрен удар” (макар че се запазва двусмислието относно това, какви точно условия се имат предвид). Възможно е, авторите на Прегледа да са имали предвид тъкмо това,  когато посочват, че сдържането на противниковото ядрено нападение е „основополагащата” цел на ядреното оръжие, което представлява малко по-твърд вариант на „основната” цел, но при всички случаи вече не е „единствената” цел.

В началото на април, помощникът на зам. държавния секретар по стратегическите въпроси на Департамента по отбраната Джеймс Милър заяви на пресконференция за медиите, че официалните лица са обсъдили предварително всички възможности, в хода на серия от междуведомствени съвещания, както и, че строгото съблюдаване на политиката на отказ от първи ядрен удар, е било отхвърлено от участниците в тях. В тази връзка, той подчерта, че окончателното решение по този въпрос е взето лично от президента Обама.

На първо място, Джеймс Милър обяви, че официалните лица са се споразумели, че са налице стратегически причини за запазване на възможността от нанасяне на първи ядрен удар – при определени обстоятелства и против конкретни потенциални противници. На второ място, заместникът на държавният секретар по въпросите на ядрената сигурност Робърт Айнхорн поясни (по време на същата импровизирана пресконференция) че няколко американски съюзници от Азия и Европа, с които САЩ са се консултирали при подготовката на документа, са подчертали тревогата си от възможността да бъде приета доктрина, отхвърляща възможността за нанасяне на първи ядрен удар. Тук е мястото да припомня, че и досега продължава да действа приетата по време на студената война концепция за „ядрения чадър”, в съответствие с която САЩ гарантират сигурността на съюзниците си, заплашвайки, че могат да използват и ядрено оръжие за да ги защитят. И все пак, сегашното стесняване на този „чадър” от Барак Обама бележи известно отстъпление от тази политика. Както е известно, в предишния „Преглед на политиката в сферата на ядрените въоръжения”, подготвен от администрацията на президента Джордж Буш, през 2002, този „чадър” беше разширен. Във въпросния документ (който официално се водеше секретен, макар че редица негови постановки станаха обществено достояние) се казва, че „ядреното оръжие... осигурява надеждни военни опции за сдържането на широк спектър от заплахи... все пак, днес е необходима по-голяма, в сравнение със студената война, гъвкавост по отношение на ядреното оръжие и ядреното планиране... възможностите за използване на ядрено оръжие, в различни мащаби, обеми и цели, ще укрепи потенциала на американската армия”.

Неколцина официални служители на Пентагона, начело с Доналд Ръмсфелд, се опитаха да интегрират ядреното оръжие в арсенала на законните и широко използвани средства за водене на военни действия. Разбира се, не може да се каже, че успяха. Предложенията им за създаването на дълбоководни атомни бомби, както и за атомни бомби с много малка мощ, за които се планираше да бъдат използвани в бъдещи въоръжени конфликти, или въобще не излязоха извън стените на конструкторските бюра, или пък бяха тотално отхвърлени от Конгреса.

Докладът, предложен сега от Обама, окончателно слага кръст на тези планове и напълно отрича подобна концепция. В него отчетливо се виждат очертанията на новата ядрена политика на Америка. На първо място, там се посочва, че 450 междуконтинентални балистични ракети Мinutmen 3, повечето от които са снабдени с три ядрени бойни глави, ще бъдат модифицирани, така че те да останат само с една. Това би трябвало не просто да намали, а напълно да отстрани възможните опасения на Кремъл, че САЩ могат да планират нанасянето на изпреварващ ядрен удар срещу Русия. То може значително да укрепи доверието и да стабилизира отношенията между двете държави.

На второ място, в доклада твърдо се заявява, че САЩ вече няма да произвеждат нови бойни глави. Сегашният им арсенал ще се поддържа в рамките на програмите за удължаване на сроковете за използване на ракетите. Затова се планира доста значително да нарасне финансирането на дейността на специализираните в тази сфера лаборатории. Както е известно, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс настояваше да бъде приет закон за „надеждните заменящи бойни глави”, което означава, че Обама явно е решил този път да не се съобразява с желанията му. На трето място (макар че мнозина вероятно биха възприели това, като стъпка в противоположната посока), докладът укрепва обвързаността на Обама с проекта за развитие и разполагане на прословутите системи за противоракетна отбрана. Наистина, неговият етапен подход преследва доста по-ограничени цели, в сравнение с тези на президента Буш, но да не забравяме, че навремето Обама се отнасяше крайно скептично към тази програма. Сега това отношение се е променило в положителна посока.

Заключение

Съдейки по всичко, „Прегледът на политиката в сферата на ядрените въоръжения” представлява една прогресивна, но в никакъв случай не и радикална програма. Дали президентът Обама ще се ограничи с нея, или пък тя ще се окаже само първата стъпка към реализацията на собствената му визия за свят без ядрени оръжия, ще зависи отчасти и от това, каква ситуация ще се формира в света през следващите месеци и години. В заключителната част на Прегледа са посочени редица цели за бъдещо съкращаване на ядрените арсенали, които очевидно излизат извън рамките на подписания от президентите Барак Обама и Дмитрий Медведев (на 8 април 2010, в Прага) нов договор за съкращаването на стратегическите въоръжения. Сред тях са рязкото съкращаване както на ракетите с голям радиус на действие, така и на тактическите ракети с малък радиус, и на съхраняваните бойни глави. Русия разполага с повече ракети от първия вид, а САЩ – от втория. За съкращаването на всички тези въоръжения ще се наложи да бъде преразгледана системата на американското военно планиране, да се направи преоценка на интересите на националната сигурност и да се разработят много по-стриктни инспекционни процедури за проверка на реално осъществените от страните съкращения на ядрените им арсенали.

При преминаването към този, последващ етап, преговорите могат значително да се усложнят и да станат много по-емоционални. А резултатът от тях наистина ще бъде съдбоносен за бъдещето на планетата.

* Авторът е известен американски външнополитически анализатор и автор на няколко книги за военната стратегия на САЩ, последната от които е „1959: годината, когато всичко се промени”