През първите години след Освобождението, румелийският депутат от Стара Загора Атанас Илиев пише в списание „Наука” (1880-1882), че: „От числото на народонаселението зависи най-много величието на държавата ни...”. Следвайки този възрожденски призив онези, които навремето Симеон Радев нарече „строителите на Нова България”, изградиха модерната българска държава с най-високото в Европа демографско възпроизводство. След последвалите войни (балканска, междусъюзническа и световна) и Голямата криза (1929-1934) това демографско възпроизводство спада, което дава основание на професор Стефан Консулов тревожно да отбележи, през 1938, в списание „Просвета”, че „най-голямата опасност за българския народ е неговото стопяване”, прогнозирайки очертаването на подобна тенденция в бъдеще. Петдесет години по-късно, тази прогноза се сбъдва, като от 1988 насам числеността на основния етнос у нас – българския, започна устойчиво да намалява.

Минаха още 16 години, когато на 13 юли 2004, във в-к „Труд” се появи още по-тревожно предупреждение, отправено от ръководителя на Агенция АССА-М Михаил Мирчев, който посочва, че в страната ни се развива „процес на автогеноцид”. Според него: „... ако това продължи, възпроизводството на българския етнос фатално ще спадне... ние сме в процес на автогеноцид и ако не го осъзнаем, ни очаква демографска катастрофа”.

В тази връзка, Мирчев предлага „... да се вземат извънредни мерки през следващите 3-4 години (т.е. 2004-2008 – б.а.). Ако не ги вземем, просто ще изтървем последния влак. Пледирам за спешни мерки от страна на специалистите, политиците и държавниците. Държавата е длъжна да реализира спасителна демографска политика, като тя трябва да бъде приета с консенсус от всички политически сили и незабавно да влезе в действие, защото само така можем да излезем от това блато”.

Пак тогава (т.е. през 2004), на страниците на същото издание, беше поместено и мнението на проф. Петър-Емил Митев, според който твърденията на Михаил Мирчев „всяват демографска истерия и положението не е чак толкова трагично”.

Малко по-късно, той изложи подробно възраженията си в статия под заглавие „Демографска загриженост – да. Демографска психоза – не”, в която между другото развива скандалната теза, че българите не бива да се тревожат за съдбата на нацията си, защото така се стимулират „деструктивни – расистки и етнонационалистически, реакции... сеем демографски страхове, чиито неизбежен резултат е появата на подобни настроения”.

По онова време (т.е. през 2004) беше обявено и, че проф. Петър-Емил Митев е ръководител на Научно-консултативния съвет, комуто е възложено да подготви стратегия за преодоляване на демографския срив. После се чу, че въпросната „стратегия” е била представена и съпроводена с назидателни оценки и „съвети”. Тя обаче не бе направена публично достояние, като, поне според мен, това беше резултат от антинационалното поведение на управляващите да не се прави нищо против демографския срив, в резултат от което положението стана почти неспасяемо. Така се стигна дотам, че цели поколения, завършили висше образование, бяха обучавани с учебници по демография, в които за България въобще не се споменава. Което, между другото, вече се превръща в правило – онези, които изучават геополитика например, не получават почти никаква представа за приложните аспекти на тази наука и най-вече за тези, касаещи България и нейните геополитически шансове.

Негативните демографски тенденции

Така, в продължение на няколко години, в медиите настана почти пълно мълчание по проблемите на демографския срив у нас. Бял свят виждаха (и то единствено във вестникарските хроники) само данните за ежегодното намаляване на общия брой на населението, прикриващи драматичният спад при българския етнос.

На този фон и имайки предвид, че у нас все още липсва държавен регулиращ антикризисен документ за преодоляване на демографския срив, този срив продължи да се задълбочава. За това съдейства и урбанизацията, водеща до обезлюдяване на обширни райони на страната, чрез новото усилване на концентрацията на население в столицата и областните центрове. Образно казано, София се превърна в „национална демографска топилня”, което императивно налага да се помисли за евентуалното преместване на столицата ни. Когато обаче, през януари 2005, бе лансирано подобно предложение, то беше оставено без внимание и дори оценено като „вредно”, защото тогава в архитектурно-урбанистичните среди доминираше идеята „столицата София да нарасне до поне два милиона жители” за да се изгради на европейско ниво, включително да разполага с „модерен бизнес-център с небостъргачи”.

Междувременно, демографските данни, подавани от националната статистика, ставаха все по-тревожни. Така, за 2008, в София умрелите са повече от новородените с 804 души, в Русе – с 695, в Перник – с 690, във Видин – с 582 и т.н.

Показателни за темповете на обезлюдяване на националната територия са данните (за 2008), че 144 български села вече няма никакво население, 10 общини са с гъстота на населението под 10 души на кв. км (Трекляно – 4,3, Малко Търново – 5,1 и т.н.), а други 37 общини са с гъстота на населението под 20 души на кв. км. При това, като населени се обозначаваха и села, останали само с по един обитател.

На фона на всичко това, на 16 април 2010, по Българска национална телевизия беше лансирана тезата, че „България вече излиза от демографския срив”, макар че дори и ако игнорираме статистическите данни е очевидно, че процесът на „демографски автогеноцид” само се е задълбочил.

Френският пример и българската специфика

Пример за това, как бихме могли да излезем от сегашното си демографско състояние ни дава Франция, която още преди Втората световна война беше изпаднала в ситуация на демографски срив. След войната, и особено през 50-те и 60-те години на ХХ век, правителството на Шарл дьо Гол подчини цялата си национална политика на идеята за преодоляване на това състояние. Тази френска стратегия може да послужи като ориентир за преодоляване на демографския срив и у нас.

В исторически формиралата се селищна мрежа на България, селото традиционно е извор на демографско развитие. Този извор обаче пресъхна още през втората половина на 60-те години на ХХ век, когато селското ни население спря своя прираст:

(в хиляди)

Това силно затруднява борбата с демографския срив и налага да се търсят нови възможности. В България, те са свързани най-вече с възстановяването на селищните системи, които, след като бяха създадени през 1978 (300 на брой), просъществуваха само три години, а закриването им доведе да усилване на неблагоприятната, от демографска гледна точка, тенденция към свръхурбанизация. Резултат от десетгодишна изследователска и проектантска работа, селищните системи бяха закрити, дори без съответното административно разпореждане и то след като получиха международно признание от: страните-членки на тогавашния СИВ ( провели експертно обсъждане, в резултат от което основният труд за тях - „Селищните системи”, беше преведен на руски), от Института за физическо планиране в Куба (превел същия труд на испански), както и от Икономическата комисия за Европа към ООН.

Селищната система представлява социален организъм, в който населените места са обединени от общи производствени дейности, общо обслужване и единен транспорт. Те обхващат населени места, чиито стопански и социални връзки, формират единно цяло в 24-часовия жизнен цикъл. Новото при тях е, че:

-          те са продукт на предварителна програма за задоволяване на възникващите икономически, социални, транспортни и други потребности;

-          селищната система е обвързана с териториалната единици, в чиито граници се осъществява жизненият цикъл;

-          основават се на междуселищната интеграция в териториални граници.

Следователно, селищната система представлява качествено нов обект на изследване, планиране, проектиране, изграждане и развитие. Което пък означава, че тя не може да се разглежда като механичен териториален сбор, а като обособен обект със специфично икономическо, обслужващо и транспортно развитие. В тази връзка, развитието на отделното населено място зависи от успешното изпълнение функцията на селищната система, част от която е и то.

Обединително звено на съвместяването и обвързването на разнообразните обекти, чрез чието развитие се формира единството и целенасочеността в разграничаването на различните нива на селищните системи, са териториално-производствени комплекси. За съвременните териториално-производствени комплекси е характерно стимулирането на частната инициатива, чрез предоставяне на земя за изграждане на производствени площадки и обекти на транспортната инфраструктура и т.н.

В зависимост от характера на производството, индустриалното предприятие, доминиращо в съответната селищна система, може да се комплектува с цяла група малки, но високоспециализирани предприятия и цехове за производство на отделни детайли, за които не е задължително да са разположени на същата площадка, на която е и централният завод. По-ефективно е дори те да бъдат разположени в съседни население места, където е налице процес на обезлюдяване, но които разполагат с подходящ жилищен фонд и други материални условия, способни да привлекат инвеститорите.

С развитието на малки по обем, но високоспециализирани и автоматизирани предприятия и цехове в малки население места, се създават възможности за решаване на редица социални проблеми, без това да намалява икономическата ефективност от съответното производство.

На основата на териториално-икономическото обединяване на населените места в селищни системи, първостепенно значение придобиват единните междуселищни системи на техническата инфраструктура и комплексното обществено обслужване. На свой ред, изграждането на обслужваща система в селищните подсистеми е свързано с решаването на два основни въпроса: за превръщането на градския комунален транспорт в междуселищен и за развитието на пътната мрежа, особено в периферните и обезлюдяващите се райони.

По първия въпрос: единството между населените места в границите на една селищна система означава комуналният транспорт да поеме и превозите между населените места от системата, т.е. да се превърне в междуселищен. Днес България не разполага с териториално-устройствени и национални управленски документи, затова не е в състояние да мотивира промените, налагащи се за възраждането на селищните системи. Както вече споменах, те не са само административно-управленски звена, а и творчески координиращи органи за равностойно повишаване нивото на жизнената среда.

Заради пропуснатите възможности, които имахме допреди трийсетина години, днес сме изправени пред нови трудности, ако все пак решим да се ориентираме към възстановяване на селищните системи. На първо място сред тях е осъществяването на междуселищната производствена и обслужваща интеграция на транспортните връзки. Неподдържаните пътища принуждават застарялото и драстично намаляло селско население да разчита днес на разредените автобуси и, най-вече, на съботно-неделните „маршрутки”. От гледната точка на големите транспортни компании, редовният междуселищен транспорт в селищните периферии е нерентабилен. А без такъв транспорт възраждането на последните става невъзможно.

Заключение

В основа на всичко казано дотук, смятам че при съставянето на основополагащия държавен документ (програма) за действия, целящи преодоляване на демографския срив, трябва се вземе предвид следното:

- Държавната политика изцяло да се подчини на целта да се преодолее демографския срив на българския етнос, по примера на Франция от 40-те – 50-те години на ХХ век;

- В най-близко време да се проведе нова административна реформа, в чиято основа да залегне съществувалата през 1979-1982 селищна система, с цел осъществяване пълна геоурбанизация на цялата територия на страната;

- Приоритетно да се развива междуселищният транспорт и инфраструктурата;

- Рязко да нараснат мащабите на социалната политика за насърчаване на раждаемостта и отглеждането на деца;

- С разпореждане на Министерския съвет да се формира специализиран орган, който ще ръководи съставянето на антикризисната програма и нейното изпълнение.

Русе, 12 юни 2010

* Председател на Българското геополитическо дружество, статията се базира на доклада му, изнесен на семинара „Демографската катастрофа – параметри, фактори, противодействия”, провела се в Русе на 12 юни и организирана от Българското геополитическо дружество, ВМРО, Фондация „Българско общество”, Русенски университет „А. Кънчев” и др.

Известният румънски социолог и геополитик Илие Бадеску е роден на 9 май 1948 в Лункавита (окръг Караш Северин, в историческата област Банат). През 1972 завършва социология в Букурещкия университет, където по-късно защитава и докторска степен. По-късно специализира в различни американски университети.

Преподава социология и геополитика в Букурещкия университет (сред курсовете, които води, е „Нации и национализми на Балканите”), където ръководи Центъра за геополитика и визуална антропология. Освен това е директор на Института по социология към Румънската академия на науките и президент на Асоциацията на румънските социолози.

Професор Бадеску е известен като автор на доктрината за „ноологията”, която, според него, дава възможност да се преосмислят основите на човешкото познание и ролята в него на Божествените постановки, т.е. тя се  базира на някои елементи на средновековното мислене. Илие Бадеску е автор на няколко десетки книги, по-известни от които са „Геополитически трактат” (2004), „Геополитиката на европейската интеграция” (2002) и „Социология и геополитика на граничните пространства” (1995). През 2002 основава „Списание за социология, геополитика и геоистория”.

-          Каква е съвременната геополитическа роля на Румъния? Представлява ли страната Ви независим геополитически субект в европейската политика и каква геополитическа стратегия е най-изгодна за нея?

-          Румъния открай време играе специфична геополитическа роля в пространството, част от което е, дори ако тази роля не винаги е достатъчно ясно изразена. Без значение, дали става дума за черноморското пространство и кавказко-каспийския пояс, или за пространството на Европейския съюз, или пък за евроатлантическото пространство, Румъния неизбежно осъзнава двусмисления характер на пространството, към което принадлежи. Това е карпатско-дунавско-черноморското пространство, което се разделя, съответно, на карпатско, дунавско и черноморско субпространства. Черноморското пространство например, което е определящо за геополитическата роля на Румъния, също притежава двойнствена характеристика, проявяваща се и в геополитическата роля на държавите, разположени по бреговете му: това е пространство, където се срещат множество култури, както и трите монотеистични религии, което стимулира както диалога и единството, така и разграничаването.

Смятам, че Румъния е заинтересована да поеме роля, която да утвърди традиционното и геополитическо призвание: да трансформира раздорите и конфликтите в сътрудничество, хармония и консенсус, да търси механизмите за управление на съществуващото напрежение, така че то да не води до разрив, а към синергия (т.е. към съвместни действия). Разбираемо е, че геополитическата роля на една средна по размери държава в по-голяма степен зависи от политическите групи, които електоралните условия водят на власт. Въпреки това, Румъния, по самата си природа, заема двойнствена позиция в пространството, към което принадлежи. Дори днес, когато тя не изглежда независим субект в европейската политика, Румъния прокарва много важна политическа стратегия, чиито императив са мирът и сигурността във всичките три подпространства, за които споменах по-горе и част от които е тя. Този феномен може да се разбере много по-лесно, ако използваме метода на скаларния анализ. Като цяло, може да се твърди, че най-изгодната за Румъния геополитическа стратегия е стратегията на синергията, т.е. на сливанията, там, където много често агресивните интереси водят до съживяване на геополитическата стратегия на разделението, напрежението и конфликтите. Как точно изглежда тази „геополитика на сливанията” съм се опитал да покажа в книгата си „Ноополитика”. В основата и е теорията за асинхронните явления, в чиито рамки демонстрирам и приложението на ноологическата теория в геополитиката.

-          Как, според Вас, могат да бъдат решени т.нар. „замразени конфликти” в Черноморската зона и на Балканите, включително този в Приднестровието, който най-пряко касае Румъния. В тази връзка, как оценяватe последиците за света и за Румъния от обявяването на независимо Косово преди две години?

-          Наличието на редица проблеми, като споменатия в Молдова и някои други, в които се концентрират негативните енергии на разделителните възли, наричани „замразени конфликти”, показва, че решението на вече появилия се геополитически проблем не следва да се търси на локално равнище, а на равнището на пространството или субпространството, в които той се корени. Според мен, всички тези конфликти са стари проблеми с нов облик, които на практика илюстрират възможността за управление на различията посредством стратегията на разрива, доколкото, сам по себе си, „замразеният конфликт” е неизлекувана рана, постоянен феномен на разрива, дори ако на пръв поглед изглежда, че „раната” вече е зараснала.

Замразените конфликти са остатъци от старата геополитическа граница, каквато беше желязната завеса и вместо която сега се очертава гигантски системен разлом. За съжаление, струва ми се, че големите държави нямат достатъчно воля, енергия, а вероятно и време, за да решат този проблем. Впрочем, някои от тях просто не са заинтересовани от това. Струва ми се, че този тип конфликти естествено са свързани с това, как се използват геополитическите коридори. В случая с приднестровския и косовския конфликти например, става дума за Адриатическия коридор и коридора, свързващ Балтийско с Черно море.

Други замразени конфликти могат да бъдат свързани с подобни геополитически „единици”, по отношение на които основните играчи все още не са постигнали геополитически консенсус. Тук можем да включим двете зони на „вътрешния полумесец”, които обкръжават Черноморското пространство, т.е. кавказко-каспийския пояс. Ясно е, че липсва консенсус за управлението на такива субпространства, като геополитическите коридори и зоните на „вътрешния полумесец”. Решаването на замразените конфликти изцяло зависи от концепциите, използвани за управляването на тези субпространства. Когато въпросните концепции бъдат хармонизирани, това ще се прояви и в рамките на решаването на някои от замразените конфрикти. Това е по-общ проблем, свързан и със сложния режим на реализация на едно специфично право на собственост, което все още не е регламентирано от практиката и не е юридическо оформено, а именно правото на колективна (идентитарна) собственост, което в Румъния доста подробно е анализирано от академик Тудорел Постолаке.

-          Как виждате бъдещите отношения между Румъния и Молдова (Бесарабия)? Как, според Вас, следва да се решават проблемите с „външните румънци” и, в частност, тези от Молдова и Украйна?

-          Тези отношения, до голяма степен, зависят от трите геополитически пространства, в чиито рамки се разглеждат. От една страна, Европейският съюз смята, че пространството, което пресича черноморско-балтийската ос, е източната гранична ивица на ЕС (т.е. негово гранично пространство). На свой ред, Русия смята това пространство за своя „близка чужбина”, а пък Румъния го разглежда като част от единната геополитическа система, от която зависи възможността на страната, разположена в района на Долния Дунав, да играе геополитическа роля в рамките на пространството, към което принадлежи. Става дума за пет геополитически „реперни” точки в това пространство: Карпатите, Дунав, Черно море, черноморско-балтийския коридор (т.е. линията, свързваща Балтика с Черно море) и Проливите. Георге Братиану, автор на известната геополитическа монография за Черно море, добавя към тях и Крим, като ключов пункт в това пространство.

Възможно е, Румъния да бъде по-склонна да използва лостове, произтичащи от логиката на регионалните процеси (вючително и такива, които са свързани с процесите в бизнес-средите от конкретното подпространство) и от новите регионални пазари на работна сила (проблемът за нововъзникващите или гранични пазари). Русия, и най-вече Москва, си остава основния полюс, привличащ миграционните потоци от Централна и Северна Евразия. В качеството си на мост към западните пазари, Румъния се превръща (най-малкото) в междинна зона на привличане, както за бизнеса, така и за работната сила. В тези условия, според мен, политиката на сътрудничество, белязана от появата на регионалните пазари на работна ръка и регионалните бизнес-общности, съществено ще влияят както на взаимоотношенията между Румъния и Бесарабия, така и на тези с Украйна, също както впрочем и политиката за защита на идентичността на „външните румънци”. Вторият въпрос е свързан и с възможностите на румънската държава да поеме ролята на „държава на южнодунавската култура”, без която всяка политика за защита на идентичността на румънците ще си остане само на хартия.

-          Кои днес са най-важните интереси на Румъния?

-          Румънските интереси могат да бъдат разбрани, ако обърнем повече внимание на възникването на геополитическата конюнктура, в която, както ми се струва, се възраждат старите разделения, а се появяват и нови. В тези условия, румънците демонстрират интересна приемственост, обвързвайки националните си интереси със стратегията на мира и диалога, а не на конфронтацията и войната. Струва ми се, че отношението на румънците към техните съседи, също както и към великата държава, разположена на изток от нас – т.е. Русия, може най-добре да се опише с гръцкия термин „синергия”, който вече споменах по-горе, и който, най-общо, би могъл да се преведе като „съвместни действия”. Призванието на румънската нация е геополитическата синергия, което е свързано и с нейното разположение в една зона, където се срещат няколко големи геополитически пространства и велики държави, стремящи се да разкъсат пространственото единство и да използват съществуващите различия за да реализират стратегия на разрива, а не на единството. В пространството на историческото си съществуване, румънците непрекъснато се опитват да трансформират границите, разривите и напреженията, възникващи под натиска и влиянието на великите държави, в обединение и сплотяване на силите.

Стратегическите интереси на румънците достатъчно ясно са формулирани от големия румънски поет (и геополитик) Михай Еминеску, който свързва постоянните интереси на румънците с онова, което нарича „държава на културата на Долен Дунав”. Предполагам, че тази концепция прави по-разбираеми стратегическите интереси на румънците в карпатско-дунавско-черноморското пространство. Без оглед на степента на „олигархизация” на елитите в Букуреш, мисля, че Румъния ще продължи да се стреми най-вече към постигане на регионална сигурност, особено предвид наличието на вектори (нерядко много силни), стремящи се да разкъсат единството и мира в региона. От друга страна, не можем да разберем кои са истинските интереси на Румъния, ако не анализираме геополитиката на Черно море и кавказко-каспийския пояс (чиято ос е Крим).

Колкото и геополитически систематизирана да е тази конюнктура, тя не може да унищожи интересите, свързани със защитата на колективната собственост на румънската нация, отличаваща се от другите, но с отворена идентичност. Този факт би могъл да обясни румънския геополитически „стил”, който е много силно обвързан със зоните на „вътрешния полумесец” (използвайки формулировката на Макиндер). Между другото именно особеностите на този „стил”  ми дават основание да твърдя, че макар страната ни да е член на НАТО и ЕС, румънците никога няма да действат като врагове на Русия.

-          В тази връзка, какви, според Вас, биха могли да бъдат последиците от разполагането на елементи от новата американска система за ПРО в Румъния? И доколко е свързан с този проблем въпросът за румънското участие в проекта „Южен поток”?

-          Преди всичко, бих искал да отбележа, че проблемите, свързани с решението за разполагането на американската система за ПРО, все още имат по-скоро принципен характер, т.е. все още сме далеч от конкретните въпроси, касаещи това разполагане. Имам чувството, че и в Америка мнозина недоумяват защо има толкова сериозна разлика между предишната концепция на Буш за ПРО и сегашната – на Обама. Типът на прехващащите системи, които САЩ възнамеряват да разположат сега, имат по-малък радиус, отколкото ракетите, които предлагаше администрацията на Буш. Разбираемо е, че една страна, принадлежаща към кавказко-каспийското пространство, където има логистичен възел от газопроводи и е налице голяма концентрация на ресурси (в сравнение с останалото евразийско пространство), не може да не привлича вниманието на големите държави, включително и на Америка. При всички случаи, споровете, демонстрираната загриженост, инициативите и възможните (днес или утре) конфликти по въпросите, касаещи политиката и стратегията на черноморското и кавказко-каспийското пространства, много силно „ухаят” на газ и петрол. Затова смятам, че обсъждането на техническите и геостратегически аспекти на разполагането на ПРО, най-вероятно, може да бъде включено в категорията на многостранните, а не на двустранните въпроси, и предполагам, че решението няма да бъде взето незабавно и едностранно, дори когато става дума за държава като САЩ.

В този смисъл, реакцията на Букурещ ми изглежда по-скоро принципна и не мисля, че ще повлияе на интереса на Румъния (макар засега той да не е първостепенен) да се включи в проекта „Южен поток”, както и в други подобни проекти в същата зона. Не бива да игнорираме това, че, както посочват военните експерти, прехващащите ракети, които евентуално ще бъдат разположени в Румъния, няма да застрашават трансантарктическата система на Русия. Не трябва да забравяме също, че този въпрос, сам по себе си, е свързан с някои други, например с това, че Америка се нуждае от руската подкрепа за налагането на по-сурови санкции срещу Иран. Многозначителен е и фактът, че междувременно Москва отхвърли предложението на една сепаратистка провинция в Черноморското пространство (очевидно се има предвид Приднестровието – б.р.) за разполагането в нея на руски ракети „Искандер”.

-     Според Вас, има ли бъдеще сегашната стратегия на европейската интеграция? Какво струва на румънското общество интеграцията на страната в структурите и механизмите на ЕС? Впрочем, като социолог, как оценявате днешното състояние на румънското общество?

-     Смятам, че всяка интеграционна стратегия има своите шансове, ако запази отворения си характер. Ако Европа продължи да практикува историческия си модел на отворена идентичност, която съдейства за 600-годишното и превъзходство над останалите цивилизационни системи, Европейският съюз би могъл да разчита на сравнително добро бъдеще. Що се отнася до бремето на разходите по интеграцията, то е огромно и засега е трудно да се оцени по класическия модел „разходи – печалба”. Попитайте някой румънец за ползата от евроинтеграцията и той ще ви каже, че тя е голяма, същото важи и за разходите, но повечето ще се затруднят да определят съотношението между ползите и разходите. Лично аз смятам, че това съотношение зависи до голяма степен от това, как държавите-членки се подготвят за интеграционния процес. Ако тази подготовка е достатъчно организирана, последиците от него ще са положителни, ако обаче тя е била хаотична то (поне в средносрочна перспектива) и разходите значително ще надхвърлят ползите. За съжаление, Румъния олицетворява именно втория случай и вместо да получава, дава и ще продължава да дава прекалено много на Съюза. В тази връзка ще припомня, че страната ни е на пето място в списъка на държавите с най-големи вноски в общоевропейския бюджет, наред с Германия, Франция, и Холандия, само че те ги плащат с излишъците на националното си производство, докато Румъния – с неговия дефицит, който все повече се задълбочава, увеличавайки риска да се сблъскаме по-скоро с прогресираща неразвитост, отколкото със стремителен прогрес, т.е. с истинско развитие.

Мисля, че Румъния сбърка, като не се съобрази с концепцията за трудовата собственост, в рамките на политиката на реформи и приватизация, наложени от самата доктрина на интеграцията. Тази грешка ни струва ускорено обедняване, особено в селските райони, което бързо акумулира всички негативни ефекти на периода след 1989: нарастване на бедността, взрив на детската и майчина смъртност, застаряване на селското население, появата на все нови и нови тежки последици от обедняването, придобиващи застрашителни размери и т.н. Така, един от законите за приватизация на поземлената собственост (Закон № 18 за поземления фонд) провокира стремителната пауперизация на селското население, тъй като го откъсна от оръдията на труда, макар че всички те, т.е. целият селскостопански инвентар, бяха собственост земеделските стопани и техния труд, а не на държавата. Държавата подели земята, но не и инвентара, така че селяните се оказаха в безизходна ситуация и единственото решение за тях се оказа масовата миграция. Бягството от селата придоби гигантски размери, именно защото при осъществяването на реформите никой не мислеше нито за трудовата селска собственост, нито за проблемите на националния трудов пазар. Върху всичко това се насложиха и последиците от глобалната криза и т.нар. „казино-капитализъм”, наред с ефектите, породени от появата на съмнителната в морално отношение прослойка на „новобогаташите” (т.е. новият икономически елит), изповядващ по-скоро култа към неограниченото потребление, отколкото вярата в Бога, което, както ми се струва, е сред най-големите пороци на целия посткомунистически Изток.

-          Кои са основните тенденции в румънската геополитика и социология? Как следва да се развива румънската наука за да съхрани създадените от нея самобитни научни школи?

-          Що се отнася до социологията, в момента в нея доминира течението, опиращо се социологическите проучвания, подчинени или не на политическия маркетинг. Паралелно с него съществува и друго течение, чиито представители са част от академичните кръгове, силно свързано със западните социологически школи, което от една страна му придава легитимност, но от друга е негова слабост. Накрая, развива се и т.нар. практическа социология, която отделя повече внимание на фундаменталните социални проблеми на Румъния. Това течение се представлява от Центъра за изследване на качеството на живот, който изследва проблемите на бедността, социалната политика и т.н., и Института по социология на Румънската академия на науките, който се стреми да възроди традициите на Букурещката социологическа школа, формирала се в периода между двете световни войни. В рамките на това течение бяха осъществени систематични проучвания на селските общности (47% от жителите на Румъния живеят в селата, които се сблъскаха с тежкия проблем на прогресиращото недоразвитие). Специално следва да отбележим и връщането към традициите за изготвяне на социологически атласи на селото и проекта за Социална карта на Румъния. Накрая, да не забравяме центровете, в които се изучават социални проблеми (Орадея, Клуж, Яш), проблеми на идентичността (Сибиу и Букурещ) и, не на последно място, тези занимаващи се с ноологични изследвания (Букурещ и Яш).

Що се отнася до румънската геополитическа наука, от една страна, следва да посочим тенденциите за ново осмисляне на самата научна област на геополитиката, т.е. към преосмисляне на нейните основи, като в този контекст се засилва интересът към някои източни геополитически течения, като например руското евразийство и неоевразийство, а от друга страна – тенденцията за възраждане традициите на румънската геополитическа и геоисторическа школа. В същото време, задълбочено се анализира такъв ключов геополитически проблем като геополитиката на европейската интеграция, специално внимание се отделя на изследването на някои регионални пространства, като например пространството на т.нар. Mitteleuropa или на Черноморското пространство, както и на проблематиката и феномена на границата. Накрая, струва си да отбележа още едно направление, което, както се надяваме, ще ни позволи да погледнем на много проблеми по нов начин и на което възлагаме големи надежди – става дума за духовната геополитика, за изучаването на която лансирах перспективата за създаването на такава научна дисциплина като ноополитиката. Освен това, Центърът за геополитика към Букурещкия университет възприе традициите на етнополитиката, развивайки ги в рамките на две иновации: етнополитическата енциклопедия на етнополитическите субпространства и визуалната етнополитика, пример за които е фундаменталният труд „Етнополитическа енциклопедия на румънците през ХХ век”.

България

Ж. Станев, Транзитът: искаме ли да станем кръстопът на Балканите?

К. Петров, Геоикономическото значение на Коридор 7 за Северна България

М. Найденов, Мястото на споделените ценности в стратегиите за сигурност

Прогнози

М. Клер, Второто десетилетие: светът през 2020

Балканите

И. Мурадян, Румъния в геополитиката на Централна и Източна Европа

Eвропа

П. Георгиев, По пътя към Европа на регионите и новия Троен съюз

Горещи точки

Б. Димитров, Кавказкият филиал на Ал Кайда

Н. Петрова, Геополитическите измерения на втората “цветна революция” в Киргизстан

П. Бюкенън, Какво ще означава войната с Иран

Светът

П. Димитров, Проектите “Набуко” и “Южен поток” в контекста на променящия се газов пазар

А. Тодоров, Монголия между Русия, Китай и... САЩ?

М. К. Бхадракумар, Руско-американското “презареждане” и позицията на Пекин

Р. Томов, Краят на Кимерика: американско-китайският геополитически сблъсък

Е. Иванов, Ролята на етническите лобита при формулирането на американската геополитика

Ф. Каплан, Ядрени мечти и кошмари: новата стратегия на Обама

В. Ясман, Моралното лидерство като инструмент за възстановяване политическата хегемония на Америка

Геостратегия

К. Болтън, Бъдещите водни войни в Азия

Геоикономика

Е. Пономарьова, Оръжейната търговия и схватката за глобална хегемония

Големите пространства

Н. Попов, Политикогеографски особености на лузофонските държави

Основи на геополитиката

Л. Савин, Пространствената философия на Мишел Фуко

Идеи

Н. Аврейски, Държавата и предизвикателствата на ХХІ век

Т. Мармонтова, Казахстан като пример за националното строителство в постсъветска Централна Азия

Книги

П. Андерсън, Светът в ерата на Китай

Интервю

Збигнев Бжежински за мястото на афганистанската война на “Голямата шахматна дъска”

През 1902, в Париж излиза книгата на Андре Шерадам (1871-1948), базираща се на лекционния му курс в Школата за политически науки и озаглавена „Европа и Австрийският въпрос”. В този учебник, предназначен за бъдещите френски политици, се описва вътрешната структура на старата Хабсбургска държава и се анализират методите за разрушаването и отвън, илюстрирани с многобройни карти и схеми. Стилът на книгата много напомня този на учебниците за горските пазачи, в които се описват методите за борба с вредните животни и насекоми. Между другото, случилото се през 1918 е в пълно съответствие с препоръките, съдържащи се в книгата на Шерадам.

Горните думи принадлежат на Карл Хаусхофер и се съдържат в класическия му труд от 1931 „За геополитиката”. Трудно е да се каже, дали в този цитат Хаусхофер излага реални факти, или просто приписва на Андре Шерадам онова влияние, което самият Хаусхофер би искал да упражнява върху германските политици. Във всеки случай, предположенията му са доста съмнителни: политическите дейци (в конкретния случай, френските) обикновено не са особено склонни да се вслушват в препоръките, съдържащи се в книгите на професорите.

Както е известно, в работата на мирната конференция от 1919, оформила резултатите от Първата световна война, участват и редица учени-географи (като експерти на различните делегации). Наистина, как би могла да се прекрои политическата карта на Европа, без компетентното им мнение? Така например, Жорж Клемансо ползва услугите на такива известни географи като Еманюел дьо Мартон (1873-1955) – специалист по физическа география и великолепен познавач на Централна Европа, който е зет на известния геополитик Видал дьо ла Бланш, както и на Жак Ансел... Дали обаче това означава, че учените са участвали във вземането на решенията, определили облика на Европа през следващите двайсетина години?

По правило, мирните преговори, които се провеждат след края на въоръжени конфликти, довели до смъртта на милиони хора и оставили страшни следи в човешката памет, се превръщат в арена на сблъсък на противоречащи си интереси, претенции и амбиции. На този фон, географите се изявяват само като експерти, излагащи своята гледна точка, която се отчита или пък не се отчита от политиците, водещи собствената си игра. Що се отнася до ликвидирането на Австроунгарската държава (което, според Хаусхофер, е провокирано от книгата на Андре Шерадам), то продължава и в наши дни да е обект на оживени дискусии сред историците, задаващи си въпроса, как и защо загива една империя, просъществувала дълги векове? Сред най-разпространените хипотези е, че тя е унищожена в резултат от реализацията на някакви дяволски тайни планове на малка група заговорници (обикновено за най-големи злодеи се сочат масоните, изпитващи смъртна омраза към католическата империя на Хабсбургите). Тезата на Хаусхофер всъщност е доста близо до тези твърдения. Можем ли обаче да си обясним толкова колосално събитие като краха на една империя с разсъждения в духа на известния роман на Александър Дюма за граф Калиостро, чиито герой, според автора, е предизвикал Великата френска революция? Не е ли по-логично да приемем, че Австроунгарската империя загива, защото принадлежи към една вече отминала историческа епоха, в която национално-освободителните движение още не са поставяли под въпрос легитимността на монархията?

В периода между 1871 и 1945 във Франция няма геополитика, съпоставима с агло-американската или германската геополитика. На практика, през тези години териториалният проблем не е актуален за френската държава. Що се отнася до Елзас и Лотарингия, по този въпрос няма каквото и да било съмнение: те се смятат за френски провинции, завзети със сила от Германия. Нещо повече, според повечето френски географи от онова време, науката е несъвместима с политиката. Докато в съседна Германия учените (дали заради прекалено високото си самомнение или пък от наивност) смятат, че могат да поучават политиците, френските професори се стремят да запазят строгата и чиста наука от влиянието на конюнктурните интереси.

Видал дьо ла Бланш като основател на френската географска школа

Интересно е, че един историк по образование – Пол Видал дьо ла Бланш (1843-1918), който в много отношения е пълна противоположност на Елизе Реклю, става основател на модерната френска географска школа. Както е известно, той е автор на книгата „Географска картина на Франция”, представляваща първия том на академичната „История на Франция”, публикувана от Ернест Лавис. С две думи, Видал дьо ла Бланш е ярък представител на официалната наука.

Като голям почитател на германските географи и, в частност, на Фридрих Ратцел, Видал дьо ла Бланш изповядва тезата за строго научния характер на географията. „Задачата на географията е да изясни как физическите и биологичните закони, които управляват света, се съчетават и променят в различните части от повърхността на планетата” – посочва той през 1913. В същото време, като противник на догматизма, Видал дьо ла Бланш категорично отхвърля детерминизма на Ратцел. Последният пък, квалифицира в книгата си „Земята и еволюцията на човека” (1922) подхода на френския си колега като „посибилистки”: „Всяко пространство (долина, планина, река, селска местност или пък град) включва в себе си множество виртуалности (така например, реката може да бъде граница, средство за комуникация или пък място за търговия), като само човекът е в състояние да материализира някои от тези възможности. Географското битие на местността съвсем не е предопределено веднъж завинаги от природата... То е производно от човешката дейност и придава единство на материалите, които, сами по себе си, не притежават такова единство”.

За разлика от Ратцел, Видал дьо ла Бланш не се опитва да създава сложни теоретични конструкции. Той създава, анализира и изследва модели. Така, понятието „начин на живот” което е широко разпространено във френската география през първата половина на ХХ век, способства за това, че основно внимание се отделя на микро-географията: т.е. малкото пространство (село, град, регион) се разглежда откъснато от външния свят и от многобройните световни потоци, докато по-значителните пространства (държавите, континентите и субконтинентите) се смятат за изкуствени образувания, които могат да бъдат „раздробени” на множество по-малки единици.

Този подход е характерен, в частност, за трудовете „Геополитиката” (1936) и „Народите и нациите на Балканския полуостров” (преиздаден през 1993), чиито автор е Жак Ансел – един от последователите на Видал дьо ла Бланш. Акцентирайки именно върху „начина на живот”, Ансел оставя на втори план такива категории, като националност, граници и държава, в името на „демократичната селска цивилизационна единица, в която доминира балканският селянин. Като пълноправен господар на собствената си земя, той иска да бъде също толкова пълноправен господар и на държавата”.

През 1917, Видал дьо ла Бланш публикува труда си „Източна Франция: Лотарингия и Елзас”. По онова време Първата световна война е в разгара си. Съединените щати току що са влезли в нея на страната на Антантата (Франция, Великобритания и т.н.) и е очевидно, че силите на американците се превръщат в решаващ фактор за победата над централните империи. Франция, чиито войници преживяват неописуеми страдания в окопите, не може да не мисли за основната цел на въоръжената си борба срещу Германия: присъединяването на Елзас и Лотарингия, анексирани от немците през 1871. Затова е изключително важно, Съединените щати и техният президент Удроу Уилсън да осъзнаят огромното значение на тази цел за съдбата на самата Франция.

Книгата на Пол Видал дьо ла Бланш трябва да покаже, защо Елзас и Лотарингия си остават изконни френски територии, въпреки германската им култура и история. Авторът посочва, в частност, че през 1789 населението на двете провинции потвърждава принадлежността си към Франция и приема с ентусиазъм идеалите на Френската революция, включително и принципа за самоопределение на народите. Можем ли да смятаме книгата „Източна Франция” за чисто научен труд? Или става дума за произведение, писано от убеден патриот, осъзнал, че в едно толкова тежко изпитание, като Голямата война, науката няма други задачи, освен да служи на интересите на Отечеството?

Съвсем естествено е, че доводите на Видал дьо ла Бланш не намират подкрепа сред германските географи. От тяхна гледна точка, Рейн не може да се смята за граница на Германия, защото „Баден винаги е бил огледало на Елзас” (както подчертава Фридрих Метц).

Което пък ни навежда на въпроса, може ли географията да си остава неутрална и да изрича само приемливи за всички истини, след като се оказва ангажирана в международните конфликти?

Дьо Гол – единственият френски геополитик?

Шарл дьо Гол (1890-1970) не е учен, в общоприетия смисъл на думата, той е политик. Можем ли обаче да смятаме за геополитик, един човек, който макар и да разсъждава за отношенията между пространството и политиката, подчинява всичките си мисли и действия на предварително поставени цели?

Всъщност, специфичното за Дьо Гол, т.е. разликата между него и традиционните френски политици, е именно в спонтанното му геополитическо мислене. Според Дьо Гол, нациите, макар че се вписват в определения исторически и географски контекст, се стремят да бъда вечни и неограничени от времевите граници субекти: Франция, Германия, Русия, Китай... Той възприема света като огромна сцена, на която тези субекти си противостоят, а понякога си сътрудничат.

Времето и пространството винаги са край нас, напомняйки на хората, че са смъртни, а твореният им – включително и нациите – недълговечни.

Знаменитото обръщение на Дьо Гол „Към всички французи”, от 18 юни 1940, обикновено се разглежда като акт на протест и призив за съпротива. Което, разбира се, е вярно. Само че тази необичайна декларация, направена от един наскоро произведен генерал, изпълняващ функциите на заместник на държавния секретар по въпросите на отбраната при предпоследното правителство на Третата Република, по удивителен начин съответства на точния геополитически анализ, без който съпротивата срещу окупаторите би изглеждала просто като безполезна жертва: „Защото Франция не е сама. Зад нея стои огромна империя. Тя може да обедини усилията си с Британската империя, контролираща морските простори. Подобно на Англия, Франция може пълноценно да използва индустриалния потенциал на Съединените щати. Тази война не се ограничава с територията на многострадалната ни страна. Изгубената битка за Франция не означава окончателно поражение в тази война. Това е световна война... След като претърпяхме поражение днес, в сблъсъка с превъзхождащата ни механична сила, можем да победим в бъдеще, ако разполагаме с по-значителна механична сила. От това зависят съдбините на света”.

Така, в разгромената през 1940 Франция, се сблъскват два геополитически подхода към продължаващата война. Според шефа на правителството във Виши маршал Петен,     войната е и ще си остане европейска. Той смята, че САЩ няма да се откажат от изолационистката си политика, следователно се налага да се търси споразумение и да се сътрудничи с нацистка Германия. За разлика от него, намиращият се в Лондон Дьо Гол е убеден, че войната е световна. През 1940 обаче, Англия продължава сама битката с Германия, разполагаща с всички ресурси на Европа и поддържаща съюзнически отношения със сталинисткия Съветски съюз. Що се отнася до САЩ, те влизат във войната едва след нападението на японската авиация срещу Пърл Харбър, през декември 1941. Дьо Гол съумява да предвиди това развитие благодарение на широкия си кръгозор: той смята, че, също както и през 1917, американците няма да могат да останат встрани от схватката, т.е. че най-голямата икономическа сила в света няма да се крие на американския си „остров”, рискувайки да бъде отрязана от останалата част на планетата (Европа, Азия и Африка).

По-късно, през целия период на 60-те години, Дьо Гол, който се връща към активната политическа дейност през 1958, отново се изявява като талантлив геополитик, въпреки че тогавашната международна ситуация е изключително идеологизирана: това е епоха, белязана както от глобалното противопоставяне между Изтока и Запада, така и от напрегнатите отношения между Запада и Третия свят. Така например, Дьо Гол е убеден, че комунистическото „братство” няма да издържи на тежестта на геополитическите реалности: за него разривът в съветско-китайските отношения е напълно в реда на нещата, тъй като руският гигант няма как да търпи присъствието, на фланга си, на един могъщ и обединен Китай. По същия начин, той смята, че намесата на САЩ във Виетнам е обречена на провал: увлечена в кръстоносния си поход срещу комунизма, Америка не отчита, че с действията си мобилизира против себе си непримиримия виетнамски национализъм, доведен до крайност под влияние на фанатичния марксизъм-ленинизъм.

Макар че е пълна противоположност на учения-теоретик, Дьо Гол съумява да се превърне в изразител на визията на френската геополитика, опитвайки се да съчетае два, обикновено смятани за противоположни, елементи: от една страна, привързаността към географския и исторически реализъм, изразен навремето от Наполен с думите: „всяка държава провежда такава политика, каквато и диктува географията”, а от друга страна, твърдата убеденост, че, в качеството си на велика държава, Франция следва да защитава определени принципи и, в частност, правото на народите на независимо развитие.

Заключение

В заключение, можем да отбележим, че за англо-американската геополитика основният въпрос е, какви трябва да са основните направления в дейността на държавата, намираща се в апогея на своята мощ и, следователно, постепенно навлизаща във фаза на упадък (Великобритания през първата половина на ХХ век, САЩ след Втората световна война)? За германската геополитика този въпрос се заключава в това, как да се гарантира място под слънцето на една „закъсняла” нация? Що се отнася до Франция, там въпросът стои така: как да се гарантира статутът и на велика държава, предвид ограничените средства, с които разполага? Отговорът на Дьо Гол на този въпрос, включва четири основни препоръки:

- да се възстанови загубената независимост в ключовата военна сфера, чрез създаването на собствени ядрени сили за сдържане, които да направят принципно възможна самостоятелната отбрана на националната територия;

- рационално да бъде управлявано собственото наследство (т.е. връзките с бившите френски колониални владения);

- да се усили френската мощ, чрез създаването на общоевропейска организация по инициатива на Франция;

- страната да продължи да провежда независима външна политика, без да се съобразява с когото и да било.

* Авторът е професор в Института за международни отношения в Париж, Франция

Особен поглед

Х. Генчев, Via Principalis

България

М. Деведжиев, Демографският срив на българския етнос

А. Иванов, Основни тенденции в развитието на демографските процеси в България

Б. Медникаров, К. Колев, Екологичните предизвикателства пред проекта “Бургас-Александруполис”

Прогнози

П. Хана, Постмодерното Средновековие: визия за Европа през 2030

Фокус: Eвропейският ислям

П. Георгиев, Европейските мюсюлмани: между религията и интеграцията

П. Колева, Европа – обетованата земя на “Мюсюлманските братя”

И. Михова, Имигрантският фактор и съвременната интерпретация на френската национална идентичност

Светът

Д. Фридмън, Постевропейска Германия и руският сценарий

М. Минаев, Руският вектор в геополитиката на британските консерватори

А. Тодоров, “Флотилията на свободата” и глобалните измерения на турската геополитика

Н. Стефанов, Регионалната геополитика на Сирия

С. Сухов, Пирати, ислям и геополитика

Геостратегия

К. Лейн, Краят на Pax Americana

Геоикономика

Р. Георгиев, Институционалната среда на преходната икономика и кризата

С. Каменаров, Геоикономическите измерения на битката за еврото

М. Хъдсън, Бъдещите “дългови войни” в Европа

В. Саздов, Особености на китайския геоикономически модел

Големите пространства

Г. Маринов, БРИК като геополитически и геоикономически феномен

Основи на геополитиката

Ф. Моро-Дефарж, От Пол Видал дьо ла Бланш до Шарл дьо Гол: раждането на модерната френска геополитика

Книги

П. Пътев, Главната структурна диспропорция и изходът от кризата

Интервю

Професор Илие Бадеску за спецификата на румънската геополитика

Подписването в Прага на договора за стратегическите настъпателни въоръжения (СНВ-3) и приемането от американския Конгрес на епохалния закон за реформата в системата на здравеопазването, са двата най-големи политически „пробива” на Барак Обама на фона на множеството нерешени проблеми: Афганистан, Иран, Ирак, израелско-палестинския конфликт, продължаващата финансова криза и рекордната безработица в САЩ. И макар списъкът с неуспехите да е далеч по-дълъг от този на постиженията, „пробивите” на Обама могат да се окажат нещо повече от негов личен политически успех или изпълнение на предизборните му обещания.

По същество, всяко от тези събития представлява своеобразна преломна точка в американската политика, тъй като дава начало на цял политически процес и се основава на една идеалистическа, или по-точно утопична концепция. В случая със СНВ-3, това е преходът от режима на неразпространение към процеса на многостранно ядрено разоръжаване, в който Обама се надява да въвлече колкото се може повече държави, разбира се под общото политическо ръководство на Америка. Затова можем да очакваме, че Вашингтон тепърва ще разгърне мощна глобална кампания, под откровено универсалистки лозунги, апелираща към либералната и лява аудитория. Тоест, нещо от сорта на някогашната „борба за мир в света”, прокламирана от Съветите. За крайна цел на този процес се обявява напълно фантастичната идея за „безядрения свят”, по повод на която самият Обама заяви, при подписването на договора в Прага, че едва ли ще доживее до реализацията и.

Подчертаният външнополитически идеализъм на Обама намери своето отражение и във вътрешнополитическата сфера, където американският президент, с цената на колосални усилия, съумя да прокара закона за здравната реформа. Той се основава на противоестествената за духа на американския капитализъм идея за социалната справедливост. Както е известно, законът предполага през следващите десет години системата на задължително здравно осигуряване да обхване десетки милиони най-бедни американци. При това финансирането на тази програма ще се осъществи за сметка на увеличаване данъка върху няколкото процента най-богати граждани на САЩ. Не е чудно, че подобна идея беше нарочена за „кощунствена” от републиканците и масовите медии, финансирани от транснационалната олигархия.

Реформаторският плам на Обама неволно поражда скептицизъм и съмнения, че президентът играе двойна игра, или просто работи за втория си мандат. Като подозренията за мотивите му се определят от мащабите на мисленето на неговите критици. Най-много са скептиците в самите Съединени щати, макар че ги има достатъчно и в Европа, при това както в ляво-либералния, така и в дясно-консервативния лагер. Налице е очевидно разминаване между, на пръв поглед, неизпълнимите проекти на Обама и запазването на традиционния курс на САЩ, по всички основни направления. И така, какво означават реформите на Обама и към какво точно се стреми американският президент? Дали наистина е „наивен идеалист”, или пък прикрива с действията си истинските цели на американската политика?

Какво всъщност цели Обама?

Отговорите на тези въпроси са доста прости. Разбира се, Обама не е Червената шапчица. И, без съмнение, иска да запази глобалното лидерство, което САЩ си извоюваха през ХХ век. Само че постигането на тази цел се оказва невероятно сложно, тъй като целият процес на глобализация и формираната от него международна финансова система бяха поставени под въпрос. По същество, САЩ попаднаха в историческа задънена улица, като бяха вкарани в нея от алчността на финансовата си олигархия и необяснимия инат на политиците-неоконсерватори. А тъй като Съединените щати бяха и си остават лидер на глобализационния процес, след тях в задънената улица се оказаха и всички останали „камили” от американския керван. Както е известно, в подобна ситуация няма път напред, а само назад. Но необходимостта да се даде „заден ход” не е най-голямата беда на Обама. По-неприятното е, че му се налага да накара целия „керван” да продължи да се движи след САЩ, въпреки, че както се оказва, те не са го завели където трябва. Разбираемо е, че в ситуация, когато икономическата и политическа мощ на Америка се топи, а военната не може да се използва пълноценно, Обама и САЩ се нуждаят от нов вид лидерство.

Оглавявайки тази, на пръв поглед, утопична борба за пълна забрана на ядреното оръжие, Обама се опитва да овладее моралното глобално лидерство и, чрез него, да върне на Америка и политическото. Казано по-простичко, президентът иска да възроди привлекателния имидж на САЩ, при положение, че средствата и свободата му на действие в тази посока са ограничени. При това, Обама се опитва да заобикаля препятствията отляво, а не отдясно, както е прието в американската политика. Именно в този дух е издържан и законът му за медицинското осигуряване. Липсата на подобен закон се възприемаше в държавите от ЕС и Япония, където отдавна е въведено поголовно медицинско осигуряване, като „национален позор за Америка”. В самата Америка пък, спадът на жизненото равнище и ръстът на безработицата превърнаха проблема за лишените от медицинско обслужване в източник на опасно социално напрежение. Приемането на закона отстрани тази заплаха и, в същото време, върна на САЩ правото да бъдат морален лидер в очите на (западно)европейците.

Такава, според мен, е идеологическата мотивация на Обама. Трябва да се отбележи също, че „левият уклон” на президента въобще не противоречи на основните стратегеми на Пентагона. В частност, известната концепция за „абсолютното военно превъзходство над всички останали армии в света” напълно си пасва с идеята на Обама за „пълно ядрено разоръжаване”. Да си припомним, че навремето тя бе лансирана и от такъв известен „миротворец” като Роналд Рейгън. Между другото, неговият блъф от 1983 с т.нар. „инициатива за стратегическа отбрана” се основаваше именно на желанието му напълно да „ликвидира” ядреното оръжие. Далеч по-конкретна в това отношение обаче, бе инициативата на такива авторитети на американската геополитика, като бившите държавни секретари Хенри Кисинджър и Джордж Шулц, екс-държавният секретар по отбраната Уйлям Пери и сенаторът Сам Нън, които публикуваха, през януари 2007, в „Уолстрийт Джърнъл”, прословутото си писмо, призоваващо концепцията за безядрения свят да се превърне в стратегическа цел на външната политика на САЩ. Оттогава насам, тази инициатива на „бандата на четиримата”, както ги кръстиха медиите, печели все нови привърженици във всички части на американския политически спектър. В резултат от това, сред мнозинството на принадлежащите към американските политически елит, както изглежда, надделя мнението, че в условията на грамадното военно превъзходство на САЩ над останалия свят, ядреното оръжие, особено когато е в чужди ръце, вече не е защита, а заплаха за американската национална сигурност (или по-скоро за политическата хегемония на Америка). А Обама стана първия американски президент, опитващ се да трансформира тази разпространена в САЩ идея, в държавна политика.

Сред практическите стъпки в тази посока, следва да отбележим приемането на новата ядрена доктрина на САЩ (вж. статията на Фред Каплан, на стр. – б.р.), в която като основна заплаха за Америка се определя не противопоставянето между ядрените държави, а опасността ядреното оръжие да попадне у терористите, както и разпространението на оръжията за масово унищожение.

Друга подобна мярка стана инициираната от Обама среща на върха по проблемите на ядрената сигурност, провела се във Вашингтон, на 12-13 април, на която държавните глави на 47 страни, включително Русия и Китай, дискутираха възможността да се приеме някакъв глобален договор за контрол на сигурността и съхранението на ядрените материали. Аналогична представителна среща за изпълнението на Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО) ще се проведе през май в Ню Йорк, като освен всичко друго на нея ще се дискутират и възможностите за съкращаване на ядрените арсенали на всички членове на „ядрения клуб”, в рамките на националните им стратегии.

Пак в тази посока е и предложението на германския канцлер Ангела Меркел и лидерите на другите европейски държави, в които е разположено американско ядрено оръжие (Белгия, Люксембург, Норвегия и Холандия), то да бъде изтеглено от територията им (1). Подобно предложение би изглеждало революционно, ако задължението да не се разполага ядрено оръжие извън националните граници на съответната държава не се съдържаше в подписания на 8 април договор СНВ-3.

Накрая, самият договор СНВ-3 също е средство за постигането на амбициозната глобална цел на САЩ. Освен това, той дава на Америка сериозни дипломатически и юридически козове за решаването на въпроса, превърнал се в един от векторите на американската геополитика – иранската ядрена програма (2).

Настойчивият стремеж на администрацията на Обама да подпише с Москва договора СНВ-3 се диктуваше не толкова от последователността в прокарването на определена линия спрямо Русия, колкото от възможността този договор да се използва за постигането на определени глобални и дългосрочни цели.

Стратегическото значение на договора СНВ-3

В същото време, СНВ-3 има и самостоятелно стратегическо значение за руско-американските отношения. Различните аспекти на това споразумение вече бяха многократно дискутирани и подложени на анализ. Като цяло, доминира схващането, че този договор не вреди на отбранителните способности на Русия, както и, че той е по-изгоден за САЩ в политическо отношение, а пък за Русия – във военно. Според мен обаче, в новия договор се съдържат определени политически плюсове и за Русия. Така, СНВ-3 връща договорния механизъм в руско-американските отношения, имайки предвид, че предишната администрация на Джордж Буш въобще не бе склонна да подписва каквито и да било споразумения с Москва, т.е. отказваше да признае Русия за равноправен партньор. Връщането на този статут не е само чисто имиджова печалба, а и реална възможност за Русия, като ядрена свръхдържава, да се превърне (заедно със САЩ) в координатор на глобалния процес на неразпространение на ядреното оръжие. Още повече, че има надежда в бъдеще към договора да се присъединят Великобритания и Франция, а може би и Китай. Ако това стане, членовете на „ядрения клуб” ще получат възможност да оказват натиск върху страните, които не са подписали ДНЯО – Индия и Пакистан.

Теоретично, можем дори да си представим, че в перспектива САЩ ще съумеят да поставят въпроса за договорен контрол върху ядрения арсенал на Израел, във всеки случай това би направило Израел по-малко непокорен и по-зависим от Вашингтон. Днес обаче, имайки предвид възможностите на израелското лоби в САЩ, това е нереално.

Освен това, според замисъла на американските стратези, СНВ-3 и политическата динамика, създадена от него, следва да послужат като инструмент за натиск върху Иран и Северна Корея. Тоест, в крайна сметка излиза, че Русия, от една страна, сякаш подпомага САЩ, от друга пък – тази игра очевидно не противоречи на текущите и интереси. Нещо повече, на практика СНВ-3 затвърждава многополюсната конфигурация на съвременния свят и позволява на Русия да излезе от договора, ако САЩ, въпреки всичко, продължат да развиват системата си за ПРО.

Разбира се, перспективата Иран и Северна Корея да се сдобият с ядрено оръжие не представлява жизненоважен проблем за Русия и, като изключим усложняването на отношенията и със Запада, няма да навреди кой знае колко на руските интереси (освен, ако не приемем, че един ядрен Иран по-малко ще се съобразява с Москва). Затова пък, за Вашингтон отношението на Техеран и Пхенян към „антиядрения” подход на Обама ще се окаже едва ли не решаващо, защото „антиядрената” реторика, както изглежда, ще замени в американската външна политика такива ключови теми (по времето на администрацията на Буш), като „борбата с международния тероризъм” и „налагането на демокрацията”.

По-нататъшното прокарване на „глобалните ядрени инициативи” на Обама ще зависи от две неща: доколко президентът ще съумее да преодолее съпротивата срещу политиката си в самата Америка и, доколко новите му постановки ще влязат в противоречие с реалностите на съвременния свят и стремежа на регионалните и транснационалните играчи да продължат да следват собствената си игра. По първия въпрос се е наложило мнението, че Обама е заложник на своята администрация и интересите, представлявани от членовете и. Последните, на практика, водят двойна игра, като действията им често влизат в противоречие с декларациите на президента.

Подобно впечатление действително възниква и то най-вече, защото кабинетът на Обама беше създаден като „коалиционен” и продължава да е такъв, макар че подобен термин рядко се употребява по отношение на САЩ. На практика, лично преданите на Обама членове на правителството не са чак толкова много, докато икономическият блок се контролира от хора, дошли от Уолстрийт и други представители на финансовата олигархия.

В същото време, гигантската военна машина на Пентагона вече петнайсетина години се контролира от републиканците. Още през 1997, президентът-демократ Бил Клинтън назначи републиканеца Уйлям Коен за държавен секретар по отбраната. Оттогава насам всички американски военни министри са републиканци, включително и сегашният Робърт Гейтс. Всички те провеждат политика, формулирана от републиканците и представляваните от тях властови елити.

В резултат от това, по въпросите, касаещи войните в Ирак и Афганистан, Обама възприе политиката на републиканците, отказвайки се от предизборните си обещания. Което не бива да ни учудва. Пентагонът отдавна се е превърнал в своеобразна „държава в държавата”. Достатъчно е да си припомним, че дневните му разходи са над 1,5 млрд. долара, което означава над един милион долара на минута. Затова мнозина смятат, че най-проруски настроеният политик в администрацията на Обама е самият президент.

Що се отнася до втория въпрос, на международната сцена, освен САЩ, активно се изявяват и редица явни или тайни силови центрове, чиито действия невинаги се вземат предвид, а заплахите, свързани с тях, трудно могат да бъдат парирани. В този смисъл, продължава да бъде аксиома твърдението, че руският ядрен щит няма алтернатива, особено предвид грамадния ресурсен потенциал, пръснат на гигантската територия на Русия и невъзможността той да бъде защитен с други средства. В тази връзка е разбираема позицията на онези руски експерти, които се съмняват в необходимостта да продължи радикалното съкращаване на единственото реално средство за сдържане в намаляващия военен потенциал на страната. В тази връзка обаче трябва да напомним, че сама по себе си ядрената мощ, без наличието на политическа воля и достатъчно здраво национална единство, е недостатъчна. Навремето, Съветският съюз притежаваше колосален ядрен арсенал, но това не предотврати разпадането му и изтласкването на Русия в неблагоприятна за нея геополитическа и икономическа „ниша”.

Обективно погледнато, през ХХІ век, ролята на ядреното оръжие ще намалява, докато ролята на другите елементи на международното противопоставяне (и особено на информационния) ще нараства. И тъкмо върху това следва да концентрираме вниманието си.

Бележки:

1. http://www.vz.ru/politics/2010/2/19/377559.html, http://www.ng.ru/world/2010-04-12/6_germany.html

2. http://www.fondsk.ru/articlelist.php?author_id=313

* Авторът е чешки геополитик, анализатор на Радио „Свобода” и бивш сътрудник на американския Съвет за външна политика (CFR)