Откакто конвенционалните войни в Ирак и Афганистан се трансформираха в ирегулярни конфликти, както теоретиците на военното изкуство, така и професионалните военни продължават яростно да спорят по логиката, целите и шансовете за успех на антибунтовническите кампании (1). Въпреки това обаче, доктрината за борба с бунтовниците не претърпя някаква радикална промяна в основните си постановки. Между другото, тези постановки за първи път (макар и не систематично) са формулирани през миналия ХХ век от британския офицер Т. Е. Лоурънс (известен като „Лоурънс Арабски”), като по-късно са разширени и допълнени, въз основа на някои трудове на Мао Цзедун, от различни стратези на контрареволюционните войни, като например френските теоретици на la guerre revolutionaire. Дори и новата антибунтовническа доктрина, лансирана от генерал Дейвид Питреъс в Ирак и Афганистан обаче, не предлага фундаментална промяна в традиционното схващане по въпроса, което разглежда този тип конфликти като своеобразна битка за подкрепата и контрола на населението и, съответно, поставя сигурността на последното в центъра на военните операции (2).
Макар че днес съществува някакво най-общо схващане за начина, по който следва да се осъществява борбата с бунтовниците (3), все още липсва ясен анализ на балансите, с които би трябвало да се съобразява всяка антибунтовническа стратегия. На фона на многобройните практически предизвикателства в тази сфера, антибунтовническата стратегия се сблъсква и с немалко проблеми на теоретично ниво. Нито изследователите, нито професионалните военни можаха да очертаят теоретичните рамки, обясняващи спецификата на взаимоотношенията и баланса между трите типични цели, които си поставя всяка подобна стратегия.
Невъзможната трилема на борбата с бунтовниците
Борбата с бунтовническите движения преследва три основни цели, но на практика онези, които я реализират, са принудени да следват само две от тях, за сметка на третата. В това се състои и „невъзможната трилема” на всяка антибунтовническа стратегия. В икономическата литература, понятието „невъзможна трилема” (известна също и като „несветата троица” или „трилемата на отворената икономика”) се използва за да се покаже, че икономиката не може едновременно да провежда независима монетарна политика, да поддържа фиксиран обменен курс и да позволява свободно движение на капитала (4). Същността на невъзможната трилема в сферата на антибунтовническите действия е, че при този тип конфликт е невъзможно едновременно да се постигнат следните три основни цели: защита на собствените въоръжени сили, достатъчно ясно разграничаване между вражеските бойци и цивилното местно население и физическото елиминиране на бунтовниците (виж. фиг.1).
Опитвайки се да реализира две (които и да било) от тези три цели, държавата, осъществяваща антибунтовническата кампания, трябва да се откаже (поне отчасти) от постигането на третата. Така, тя може да защити въоръжените си сили и успешно да осъществи физическото елиминиране на бунтовниците, само ако не обръща внимание на съпътстващите масови жертви сред цивилното население, както например са действали османците, италианците и нацистите на Балканите, в Либия и Източна Европа. Или пък, държавата може да акцентира върху защитата на гражданското население, наред с тази на собствените си въоръжени сили (като по този начин избегне т.нар. „косвени жертви”), но само ако се откаже от намерението си напълно да разгроми и ликвидира бунтовниците, както започнаха да действат американските части в Ирак, след първоначалния успех на новата „интервенционистка” стратегия (5), възприета през 2007. Накрая, държавата може да акцентира върху защитата на цивилното население и ликвидирането на бунтовниците, но само за сметка на по-големия риск за собствените си военни части, както напоследък действат САЩ и Международните сили за поддържане на сигурността (ISAF) в Афганистан. Също както в международната икономика, където държавите са принудени да търсят баланс между основните си цели (които са непостижими едновременно), така и в борбата с бунтовническите движения е почти невъзможно постигането на трите, посочени по-горе, основни цели, в някакви приемливи времеви рамки. Така че всяка държава, която води подобна борба, е принудена да избира да следва само две от тези три цели и да формулира стратегия за успешната им реализация, отказвайки се, на практика, от постигането на третата.
И така, коя от трите двойки цели следва да избере държавата, формулирайки и реализирайки антибунтовническата си стратегия? Дали трябва да се откаже от целта да ликвидира бунтовническите сили за да запази живота на собствените си войници и този на гражданското население, или пък да приеме, че унищожаването на бунтовниците е толкова важно, че оправдава масовите жертви сред местното население или пък загубите в редиците на собствените въоръжени сили? Доколкото всяка политика има свои плюсове и своя цена, не съществува еднозначен отговор на тези въпроси. Подобно на „несветата троица” в международната икономика, невъзможната трилема в сферата на антибунтовническата стратегия не може да обясни, защо конкретната държава решава да следва определени цели, за сметка на други. Какво прави и следва да прави една държава зависи от относителното значение, което тя отдава на всяка от спомените по-горе три основни цели. Вместо това, тази трилема подчертава неизбежните политически трудности и избора, който държавите задължително трябва да направят, реализирайки своите антибунтовнически операции.
В съвременния свят, първата опция (т.е. големите жертви сред гражданското население) изглежда особено неприемлива за западните демокрации, тъй като означава реализацията на една „варварска” политика, което те не могат да си позволят както по чисто хуманитарни съображения, така и заради крайно негативната реакция на общественото мнение в национален и международен плен. Действително, в една ирегулярна война, е много трудно да се направи ясно разграничение между гражданското население и бунтовниците, които често се смесват с него, затова и цивилните жертви са толкова чести. В същото време, ръстът на тези жертви обикновено има силно негативен политически ефект, който често значително надвишава краткосрочните успехи при физическото унищожаване на бунтовническите сили. С други думи, убийството на цивилни не е просто „фатална грешка”, но и контрапродуктивно, тъй като съдейства за вливането на свежи попълнения в редиците на бунтовниците и пречи на усилията на антибунтовническите сили да спечелят подкрепата на местното население. Макар че високата точност на съвременните оръжия увеличава донякъде възможността да се избегнат цивилните жертви, проблемът с тези жертви в ирегулярните войни си остава много далеч от своето решаване.
Втората опция (предвиждаща частичен отказ от целта за физическо унищожаване на бунтовническите сили), включва политически сделки с бунтовниците или пък поемане на дългосрочни ангажименти в съответната държава. Както посочват Джордж Кенън и Ханс Моргентау, в контекста на студената война, реализацията на подобна политика изглежда особено сложна за демокрациите, защото те обикновено са склонни излишно да демонизират своите противници, след което им е много трудно да постигнат дипломатическо решение на конфликта си с тях (6). И макар че сегашният контекст е доста различен от онзи на студената война, тезата на Кенън и Моргентау си остава валидна. В определени случаи, втората опция може да се окаже подходяща, например когато бунтовниците могат да бъдат убедени да сложат оръжие, както стана в Ирак, където политическите споразумения с отделни фракции на бунтовниците-сунити, в комбинация с повишената сигурност, в резултат от „интервенционистката” стратегия от 2007, значително съдействаха за стабилизирането на ситуацията в страната (7).
Въпреки че в момента в Афганистан също се предприемат опити да се окуражат част от бунтовниците да напуснат партизанското движение (в рамките на т.нар. процес на реинтеграция и помирение) – и тази политика със сигурност ще продължи да се реализира и занапред – подобна дипломатически кампания няма особени изгледи за успех. Предположението, че на този етап на конфликта значителен брой бунтовници могат да бъдат убедени да прекратят борбата, е прекалено оптимистично. Макар че в основите на въоръжената съпротивата има определени икономически елементи, както и такива касаещи сигурността, там доминират религиозните и етнически фактори, което изключително затруднява успеха на стратегията за постигане на помирение (8). Тъй като мнозинството от бунтовниците в Афганистан продължават да демонстрират непримиримост към чуждестранното военно присъствие и местните сателити на Запада, политическото решение изглежда непостижимо, поне в краткосрочна перспектива (9).
Третата възможна опция (залагаща на отказа от акцента върху защитата на собствените сили) е свързана със значителни загуби сред личния състав на антибунтовническите части и, макар че се оправдава с постигането на политическите цели на войната, също трудно може да се приеме от западното (американското) обществено мнение. Подобен избор изглежда особено труден в пост-виетнамската ера, когато проблемът с нежеланието на обществото да приеме големия брой жертви във войните, водени далеч от територията на западните държави, прогресивно се задълбочава. Никак не бе случайно, че през октомври 1993 убийството на „само” 18 американски войници в Могадишу доведе до драматичното решение на САЩ да прекратят военната си мисия в Сомалия. Не бе случайно и, че за да минимизират риска от жертви сред собствените си военни, държавите-участнички в операция „Съюзна сила” в Косово, през 1999, решиха да не изпраща сухопътни сили в областта.
Съвременните демокрации имат проблеми и с трите, изброени по-горе, политически опции: те трудно могат да приемат многото невинни жертви, в рамките на т.нар. „косвени щети”, а постигането на споразумение с противниците им (особено с онези, които официално са обявили за „терористи”) се оказва не по-малко трудно за тях. На сегашния етап от афганистанския конфликт, САЩ и ISAF, както изглежда, са решили да заложат на третата опция, което обаче означава ръст на жертвите сред собствените им редици.
Предимства и недостатъци на стратегията за защита на собствените сили
През по-голямата част от своята история, военното изкуство смята жертвите във войните за нещо съвсем естествено, т.е. за политически пренебрежим проблем. Както е казал Наполеон: „войниците са затова, за да ги убиват”. Разбира се, загубата на жива сила в битките представлява определен стратегически и икономически проблем (доколкото повечето войници означават и по-голяма мощ), но защитата на собствените въоръжени сили не играе водеща роля във военните доктрини. Войната се приема като легитимна държавна практика, а войниците се смятат просто за инструмент на държавната политика, който може да бъде използван по преценка на управляващите.
Макар че корените и все още не са напълно изяснени, ясно е, че през втората половина на ХХ век настъпва фундаментална промяна в отношението към живота на войниците, като жертвите сред личния състав на собствените въоръжени сили се превръщат от стратегически и икономически проблем в реален нормативен и политически въпрос, който може да подложи на риск стабилността на управлението и неговата политика във военната сфера. Както посочва професорът от Охайо Джон Мюлер, промените в обществената подкрепа за войните, водени от САЩ, показва ясна тенденция: с ръста на жертвите подкрепата намалява. Според Мюлер, това важи и за войната в Корея, и за тази във Виетнам и, вече в наши дни, за войната в Ирак, а вероятно такава ще бъде и съдбата на афганистанската война (10). Въпреки че липсват сравнителни изследвания в тази сфера, обществената реакция в редица европейски държави, като Франция, Германия, Италия и Великобритания потвърждава верността на тезата на Мюлер и за западните демокрации, като цяло (11).
Между другото, наскоро американските професори Кристофър Гълпи, Питър Фийвър и Джейсън Рийфлър, атакуваха аргументите на Мюлер, с твърдението, че американското общество е по-загрижено страната да не загуби войните, които води, отколкото от броя на жертвите в тях (12). Верността на тяхната теза обаче изглежда доста съмнителна, тъй като, както посочва професор Мюлер: „доминиращата тенденция в случая е ерозията на обществената подкрепа с нарастване броя на жертвите във войните на Америка”, без оглед на моментните промени в обществените настроения, дължащи се на отделни успешни военни операции. Това с особена сила важи за онези войни, в които, според общественото мнение, целите не оправдават разходите и жертвите, каквито например са т.нар. „войни, водени по собствен избор” (13).
Въпреки че президентът Барак Обама обяви, че войната в Афганистан е „война по необходимост”, това негово твърдение се оспорва от един прост факт. Ако наистина смятаме, че афганистанската война се води по необходимост, президентът не би трябвало толкова да се колебае да изпрати там още 30 000 американски войници. Казано другояче, при т.нар. „войни по избор”, т.е. когато липсва непосредствена заплаха и се осъществяват хуманитарни мисии или такива, свързани с „държавно строителство”, общественото мнение е особено чувствително към военните жертви. Интересно, но най-вече обезпокояващо, е, че тъкмо от този тип са войните, които западните демокрации водеха най-често през последните години.
За решаването на политическите проблеми, породени от връзката между увеличаващият се брой на жертвите сред военнослужещите и спада на обществената подкрепа, някои военни доктрини приемат защитата на собствените сили за основен приоритет на цялата военна стратегия. От такива доктрини се ръководеха САЩ в Ирак, ISAF в Афганистан и Израел, при последната му въоръжена интервенция в сектора Газа. В много „бойни полета” в различни точки на света, именно „защитата на собствените сили” е основната цел на съответните армии, като нерядко дори засенчва официално декларираните цели на самата война (14). Възприемането на тази доктрина може да наложи такива стратегически решения, като например отказа от използването на наземни сили и залагането на атаки от въздуха, както беше в Косово, или пък съобразени с нея тактически правила при осъществяване на военната мисия (касаещи пропускателните пунктове, патрулирането, сраженията в градски условия и т.н.), както беше в Ирак и в Афганистан. Така, западният модел на водене на военни действия все повече се подчинява на принципа за „нанасяне на смъртоносни удари от безопасно разстояние” (15).
Лидерите на западните държави, както разбира се и техните граждани, възприемат положително принципа за „защита на собствените сили”. Всъщност, да вярваш, че войната може да се води с малко човешки жертви означава да си убеден, че проблемите в света могат да бъдат фиксирани и решени с използването на сила, но по един „чист” начин, т.е. без големи кръвопролития. Това схващане изглежда уместно в една епоха, когато западните държави отново бяха ангажирани в силови акции, далеч отвъд собствените си граници. Принципът за „защита на собствените сили” предлага начин да се реши проблема с цената и жертвите на войната в обществата, в които войниците все повече се възприемат като граждани, чиито живот не може да се жертва с лека ръка. Освен това, той предполага проста и вдъхваща увереност тактика за водена на войните, претендираща, че може да осигури военен успех с цената на допустими човешки жертви.
Теоретичната рамка очертана от „невъзможната трилема” обаче, ясно показва, че стратегията, приемаща за основни цели „защитата на собствените сили” и унищожаването на бунтовническите структури в ирегулярните войни, има и своята тъмна страна. Ако основните цели са да се минимизират жертвите сред въоръжените сили и физическото ликвидиране на бунтовниците, убийствата на цивилни граждани стават много по-вероятни, тъй като във военните действия ще се залага най-вече на бомбардировки от въздуха и артилерийски удари (16). Но, макар стремежът
за „защита на собствените сили” да се представя като оправдани и дори благородни усилия за ограничаване на жертвите сред западните военнослужещи, политиците и военните стратези са наясно, че той може да постави под въпрос постигането на основните политически цели заради които се водят въпросните войни, особено когато се касае за ирегулярни конфликти.
От ключово значение при воденето на една война е компенсирането на неизбежните разрушения от военните действия с дългосрочно политическо възстановяване. Тази връзка е още по-важна при ирегулярните войни, тъй като доминиращата стратегия в този тип конфликти е да не се допусне отчуждаването на местното население и да може да се разчита на неговото сътрудничество. Имайки предвид, че завоюването на подкрепата му е по-скоро политическа, отколкото военна задача, можем да заключим, че антибунтовническите войни представляват най-политизирания тип въоръжени конфликти. Това намира своето отражение и в начина, по който се водят ирегулярните войни, за които важи правилото, че , ако искат да победят, и бунтовниците, и антибунтовническите сили трябва да си гарантират (поне) пасивната лоялност на значителна част от местното население (17).
Съответно, антибунтовническите части, ръководещи се от тези приоритети, трябва да преследват две основни цели: на първо място, да разрушат военната мощ на бунтовниците и, на второ, да си осигурят подкрепата на местното население. Само че, когато „защитата на собствените сили” се превърне в приоритет, отново се намесва „невъзможната трилема”, като рязко нарастват жертвите сред гражданското население, а това, на свой ред, рязко изостря политическите предизвикателства и, в крайна сметка, излага на много сериозен риск успеха на антибунтовническите действия (18).
Действието на „невъзможната трилема” в Ирак и Афганистан
Именно това се случи в Ирак, преди промяната в стратегията през 2007, както и в Афганистан, преди генерал Стенли Маккристъл да поеме командването на американския корпус и частите на НАТО, през юни 2009 (както е известно, през юни 2010, той бе заменен на поста от генерал Питреъс – б.р.). За да намалят риска за собствените си войници, американските части рядко влизаха в пряк контакт с местното население, прекарвайки повечето време изолирани в силно укрепените си бази и осъществявайки бързи рейдове с бронетранспортьори, съчетани с чести атаки от въздуха. Тоест, фокусът бе поставен върху ликвидирането на бунтовниците и съхраняването на собствените сили, а не върху запазване живота на цивилните граждани.
Безпокойството, изразено от властите в Ирак и Афганистан във връзка с нарастващите жертви сред гражданското население бе породено от страха им, че в тази ситуация, много хора биха подкрепили бунтовниците. Тоест, те не се ръководеха от хуманитарни съображения, а по-скоро отразяваха съвсем реални политически опасения. Действително, ръстът на жертвите сред местното население влоши отношението му към управляващите и чуждестранните военни и повиши подкрепата за бунтовниците. Разглеждайки стратегията на САЩ в Ирак, до 2007, известният анализатор Стивън Бидъл посочва, че „този модел гарантираше максимална защита на американските части, но демонстрира минимална ефективност за решаването на проблема” (19).
Междувременно, висшите военни от САЩ и НАТО, както и повечето политици, стигнаха до извода, че т.нар. „косвени вреди” са поставили под въпрос операциите на американските части и тези на съюзниците им, настройвайки местното население против САЩ и коалиционните сили. Затова, през 2006, след задълбочен анализ на контратерористичните операции в Ирак, генерал Питреъс разработи и по-късно приложи на практика нова антибунтовническа стратегия, основаваща се на защитата на гражданското население и ограничаваща въздушните удари и артилерийските бомбардировки. Според Питреъс, приоритетът трябваше да бъде изместен в невоенната сфера на конфликта, т.е. сигурността на населението да се гарантира дори ако това поставя под въпрос успеха на операциите за „откриване и унищожаване” на бунтовниците. Въпреки че тази нова стратегия не беше кой знае колко оригинална, признанието за политическия характер на бунтовническите действия доведе до фундаментална промяна в начина, по който се осъществяваха антибунтовническите операции. Така, в основни принципи за американските въоръжени сили (както посочват експертите Натаниел Фик и Джон Нейджи) се превърнаха: фокусиране върху защитата на цивилното население, вместо върху ликвидирането на противника; поемането на по-големи рискове; и използването на минимум (а не максимум) сила. Това бе наистина радикална промяна, в сравнение с предишната доктрина, основаваща се на защитата на собствените сили (20).
Тази нова стратегия беше приложена в Ирак, а през последната година се използваше и в Афганистан от генерал Маккристъл, според който коалиционните сили следва „да споделят рисковете, поне по равно, с местното население”. В конфиденциално послание до държавния секретар на САЩ по отбраната Робърт Гейтс, Маккристъл подчертава, че „прекалено загрижени за защитата на собствените сили, си позволихме да действаме по начин, който ни отдалечи – физически и психологически – от хората, които трябваше да защитаваме... Бунтовниците не могат да ни победят в чисто военен план, но ние можем сами да се победим” (21). Съответно, в последната версия на „Ръководството за командирите на антибунтовническите части на ISAF” ясно се посочва, че защитата на афганистанското гражданско население е сред основните цели. В документа се посочва също, че „сигурността няма да бъде постигната с помощта на превъзходството във военната мощ , а защитата на собствените сили изисква по-голямо, а не по-малко, взаимодействие с местното население” (22).
Подобно категорично отхвърляне на предишната концепция, акцентираща върху защитата на собствените сили, доведе до драматично промяна в начина, по който се осъществяват военните операции в Афганистан. На първо място, той промени механизма на употреба на сила по време на тези операции. През юли 2009, Маккристъл издаде заповед, ограничаваща въздушните удари и артилерийския обстрел. Като последица от това, по данни на американските военновъздушни сили, „броят на случаите, когато коалиционни части са попадали под обстрела на противника е нараснал с близо 30%, в сравнение със същия период на 2008, докато в същото време количеството муниции, използвано от авиацията е намаляло с 50%” (23). Според мисията на ООН в Афганистан пък, през 2009 броят на мирните граждани, загинали при военните операции на правителствените и чуждестранните части, е намалял с 28%, в сравнение с 2008 (24). Макар че все още има жертви сред гражданското население, частите на коалицията, водена от САЩ, гледат да съхранят живота на цивилните, дори ако това води до нарастване на риска за собствените им войници.
На второ място, в стремежа си да реализира адекватна на ситуацията военна стратегия, Маккристъл поиска допълнителни части, като обяви, че без тях конфликтът в Афганистан най-вероятно ще се задълбочи. След известни колебания, Обама реши да удовлетвори искането му, изпращайки още 30 000 войници в Афганистан. Тези извънредни сили бяха необходими, защото новият, акцентиращ върху сигурността на населението, подход изискваше наличието на достатъчно войници за гарантиране безопасността на зоните, обитавани от него.
Тази антибунтовническа стратегия има потенциала да се окаже успешна, в дългосрочна перспектива. Реализацията и обаче поражда и редица проблеми. Преди всичко, тя отново извежда на преден план въпроса, който изглеждаше „решен” от предишната стратегия, акцентираща върху защитата на собствените сили – с нарастването на непосредствените рискове за американските (и тези на ISAF) части, нараства и броят на убитите. Никак не е случайно, че 2009 и 2010 се оказаха „най-смъртоносните” за силите на коалицията в Афганистан (виж таблица 1). Нещо повече, като доказателство за негативната обвързаност между жертвите сред мирното население и сред военните, държавният секретар Гейтс обяви, че докато цивилните жертви са намалели, броят на тези сред афганистанските сили за сигурност и коалиционните части е нараснал със 75% (25).
|
Година |
Януари |
Февруари |
Март |
Април |
Maй |
Юни |
Юли |
Август |
Септември |
Октомври |
Ноември |
Декември |
Общо |
|
2001 |
0 |
0 |
0 |
0 |
0 |
0 |
0 |
0 |
0 |
3 |
5 |
4 |
12 |
|
2002 |
10 |
12 |
14 |
10 |
1 |
3 |
0 |
3 |
1 |
6 |
1 |
8 |
69 |
|
2003 |
4 |
7 |
12 |
2 |
2 |
7 |
2 |
4 |
2 |
6 |
8 |
1 |
57 |
|
2004 |
11 |
2 |
3 |
3 |
9 |
5 |
2 |
4 |
4 |
8 |
7 |
2 |
60 |
|
2005 |
2 |
3 |
6 |
19 |
4 |
29 |
2 |
33 |
12 |
10 |
7 |
4 |
131 |
|
2006 |
1 |
17 |
13 |
5 |
17 |
22 |
19 |
29 |
38 |
17 |
9 |
4 |
191 |
|
2007 |
2 |
18 |
10 |
20 |
25 |
24 |
29 |
34 |
24 |
15 |
22 |
9 |
232 |
|
2008 |
14 |
7 |
20 |
14 |
23 |
46 |
30 |
46 |
37 |
19 |
12 |
27 |
295 |
|
2009 |
25 |
25 |
28 |
14 |
27 |
38 |
76 |
77 |
70 |
74 |
32 |
34 |
520 |
|
2010 |
45 |
55 |
39 |
34 |
45 |
- |
- |
- |
- |
- |
- |
- |
218 |
Докато в повечето конвенционални конфликти е налице само частична несъвместимост между мерките за защита на собствените сили и политическите цели на войната, при антибунтовническите войни тази несъвместимост е толкова голяма, че рискува да изправи САЩ и западните им съюзници пред типичния ребус, породен от т.нар. „невъзможна трилема”. От една страна, за да разгромят бунтовниците, на западните държави се налага да престанат да акцентират върху защитата на собствените сили и да допуснат по-големи рискове за своите войници. От друга страна, поемането на по-високи рискове означава и повече военни жертви, а имайки предвид чувствителността на общественото мнение на Запад по въпроса, то може да застраши вътрешния консенсус относно мисията в Афганистан.
Затова и решението на Обама да изпрати още 30 000 войници в Афганистан следва да се разглежда именно през призмата на „невъзможната трилема”. Макар че то, както изглежда, даде тласък на антибунтовническата кампания на САЩ и ISAF, в същото време доведе до ръст на жертвите сред техните бойци, което, на свой ред, може рязко да намали и без това неособено голямата популярност на афганистанската война. Ако броят на жертвите отново нарасне през 2010, както сочат междинните данни и както прогнозират командирите на коалиционните части, подкрепата на общественото мнение ще падне драстично, което пък може да тласне командването към възприемане на по-малко изтънчени стратегии (поставящи под въпрос политическите цели на битката с бунтовниците), или пък да изложи на риск обществения консенсус за войната. И в двата случая, постигането на победа ще се окаже изключително трудно. С други суми, САЩ, както изглежда, са попаднали в трагична задънена улица, без лесен изход, което бе и причината администрацията на Обама официално да обяви, че ще започне да изтегля войските от Афганистан през юли 2011.
Акцентът върху защитата на собствените сили – залог за провал в ирегулярните войни?
Сред най-интересните книги по темата, появили се през последните години, е „Ползата от силата” на Рупърт Смит, според който „индустриалните войни”, т.е. сблъсъците между масови наборни армии, които са характерни още за времето на Наполеон (началото на ХІХ век), окончателно са останали в историята. Днес „войните водени сред народа” са изместили „войните между народите” (26). Смит не акцентира просто върху това, че съвременните войни обикновено са „вътрешнодържавни” и интернационализирани конфликти, водени от недържавни играчи. Той смята, че крайната цел на войната също е претърпяла промяна и днес военните конфликти се водят „за народа и сред народа” и тъкмо народът е крайната политическа цел на военните операции. Според него, основният проблем, породен от тази промяна, е че западните армии не са подготвени да се сражават успешно в подобни конфликти. Все още полезни при воденето на „индустриални войни”, те се оказват неспособни да прекратят гражданска война или да осъществяват „държавно строителство”. Това означава, че западните държави се нуждаят от по-малко бронетранспортьори и повече пехота, по-малко бойни самолети и повече „наземни” сили.
Смит е прав, посочвайки, че за воденето на съвременните войни са необходими нова стратегия, организация и оборудване. Освен това, той предупреждава, че ако наистина се нуждаем от по-малко тежки оръжия и повече лека пехота, тогава и бремето на войната се прехвърля от високите технологии върху живия състав, действащ на място. Смит акцентира върху защитата на собствените сили, но не взема предвид негативните последици от това за постигане политическите цели на „войната, водена сред хората”. Истината е, че западните армии и техните цивилни стратези са неподготвени за този тип водене на война, не само и най-вече защото не са осъзнали, че остарелият концептуален модел на индустриалната война вече е неприложим за тези конфликти, но и защото западните държави нито са готови да жертват живота на войниците си, нито пък са способни да воюват без да ги е грижа за жертвите сред мирното население (смятайки това за варварство), нито пък са особено склонни да преговарят с бунтовниците и терористите, които вече са демонизирали (справедливо или не) в очите на демократичното общество.
Войната не е само, както твърди известният военен историк Джон Кийгън, „колективно убийство, преследващо колективна цел” (27), а е и колективна гибел, в името на колективна цел. И макар това да звучи цинично от гледна точка на самите войници, войната не може без жертви и тъкмо поради това, ако тя се използва като политически инструмент, нейните политически цели и средствата за постигането им, следва да бъдат ясни от самото начало. Или, ако използваме думите на историка Питър Паре: „Въоръжените сили не съществуват, сами за себе си. Те са инструмент, който е предназначен да бъде използван, ако политическите цели го изискват. Военните следва да са готови да се жертват и нито обществото, нито правителството могат да поставят под въпрос това, ако то е израз на рационална политика, независимо от тяхната официално обявена мисия” (28).
Ако антибунтовническата стратегия, прокарвана от Маккристъл и наследилият го Питреъс, продължи да се реализира, смъртта на значителен брой американски войници изглежда неизбежна. Поставянето на сигурността на местното население в центъра на антибунтовническите усилия означава войниците много по-често да действат извън добре укрепените си бази в опасни места, където могат да се превърнат в лесна мишена на бунтовниците. Предприетите в края на 2009 и началото на 2010 усилия за повишаване числения състав и ефективността на афганистанските национални сили за сигурност могат да решат проблема на западните държави с непоносимостта на техните общества към големия брой жертви в дългосрочен план (29), но това може да стане само когато тези сили станат достатъчно надеждни и ефикасни, което ще отнеме немалко години. Междувременно, западните сили ще продължат да носят основното бреме на антибунтовническите операции.
Трудностите в Афганистан не се обясняват само с това, че историята никога не е била милостива към опитите на различни външни сили да поставят под контрол този регион, както заяви молла Мохамед Омар, през септември 2009 (30). Реалният проблем се корени по-скоро в начина, по който съвременният Запад се опитва да воюва и който рискува да се окаже много по-неефективен в такива конфликти, в които участниците трябва да са готови сериозно да застрашат живота на войниците си. Ако това е вярно, западните държави се оказват политически и социално неспособни да трансформират политическите си цели в целенасочени военни действия. Невъзможната трилема означава, че отговорът на въпроса, дали използването на сила помага за постигане целите на тези войни зависи от волята на западните държави да жертват живота на своите войници. В същото време, продължаващото нежелание на техните общества да приемат тези жертви означава, че тази воля е недостатъчна за постигане целите, които въпросните държави са си поставили.
Днес живеем в епоха, когато често е налице сериозно несъответствие между политическите цели и военните средства за реализацията им, което намалява политическия ефект от използваната от Запада сила, в тази контекст. Ако войната, като инструмент на външната политика, се оказва по-малко политически ефективна, това означава, че използването и следва да бъде радикално преразгледано. В един свят, в който най-важните цели на държавите са политически и в който, както правилно отбелязва Рупърт Смит, военните конфликти се водят „за народа и сред народа”, победата не се гарантира от разработването на високотехнологични оръжия или формулирането на нови военни стратегии. Ключът към спечелването на тези войни е свързан с политическата възможност да бъдат приети като нещо нормално човешките жертви (особено онези в собствените редици) в тях.
Невъзможната трилема демонстрира, че защитата на местното население, което е необходимо предварително условие за разгрома и физическото ликвидиране на бунтовниците, означава, че трябва да бъдат жертвани собствените войници, което обаче поражда риска от загуба на вътрешната политическа подкрепа за воденето на тези войни. През следващите месеци именно това ще бъде и едно от най-големите предизвикателства пред администрацията на Обама.
Бележки:
1. Виж Gil Merom, How Democracies Lose Small Wars: State, Society, and the Failures of France in Algeria, Israel in Lebanon, and the United States in Vietnam (Cambridge: Cambridge University Press, 2003); Colin S. Gray, ‘‘Irregular Warfare: One Nature, Many Characters,’’ Strategic Studies Quarterly 1, no. 2 (Winter 2007): 35—57; Jason Lyall and Isaiah Wilson III, ‘‘Rage Against the Machines: Explaining Outcomes in
Counterinsurgency Wars,’’ International Organization 63, no. 1 (Winter 2009): 67—106; Jason Lyall, ‘‘Do Democracies Make Inferior Counterinsurgents? Reassessing Democracy’s Impact onWar Outcomes and Duration,’’ International Organization 64, no.1 (Winter 2010): 167—192.
2. Colin H. Kahl, ‘‘COIN of the Realm: Is There a Future for Counterinsurgency,’’ Foreign Affairs 86, no. 6 (November/December 2007): 169—176.
3. За изключенията, виж Edward N. Luttwak, ‘‘Dead End: Counterinsurgency Warfare as Military Malpractice,’’ Harper’s Magazine, February 2007, pp. 33—42, http://www.harpers.org/archive/2007/02/0081384 and Ralph Peters, Wars of Blood and Faith: The Conflicts
That Will Shape the Twenty-First Century (Mechanicsburg, PA: Stackpole Books, 2007), pp. 57—59.
4. Maurice Obstfeld, ‘‘The Global Capital Market: Benefactor or Menace?’’ Journal of Economic Perspectives 12, no. 4 (Fall 1998): 9—30.
5. Иракската война премина през четири основни фази: 1) концентрирана върху унищожаване на противника стратегия, прилагана през 2003—2005; 2) подготовка и подкрепа за иракските части през 2005—2006; 3) стратегия за закрила на населението или ‘‘интервенцията’’ през 2007—2008, която струваше много жертви на американските части; и 4) „постинтервенционисткият етап”, който се развива след 2009 и през който военните операции вече не се осъществяват само от американските сили.
6. Виж George F. Kennan, American Diplomacy (Chicago: University of Chicago Press, 1951), p. 59; Hans J. Morgenthau, Politics Among Nations (New York: McGraw-Hill, 1993), p. 387.
7. Виж David Kilcullen, The Accidental Guerrilla: Fighting Small Wars in the Midst of a Big One (New York: Oxford University Press, 2009).
8. Виж Antonio Giustozzi, ‘‘One or Many? The Issue of the Taliban’s Unity and Disunity,’’ April 23, 2009, pp. 3—6, http://www.humansecuritygateway.com/documents/PSRU_IssueTalibanUnityDisunity.pdf.
9. За вероятността от помирение с талибаните, виж Fotini Christia and Michael Semple, ‘‘Flipping the Taliban,’’ Foreign Affairs 88, no. 4 (July/August 2009): 34—45.
10. Виж John Mueller, War, Presidents, and Public Opinion (New York: Wiley, 1973).
11. Richard Auxier, ‘‘Few in NATO Support Call For Additional Forces in Afghanistan,’’ Pew Global Attitudes Project, August 31, 2009, http://pewresearch.org/pubs/1325/littlesupport-in-nato-for-afghanistan-troop-increases.
12. Christopher Gelpi, Peter Feaver, and Jason Reifler, Paying the Human Costs of War: American Public Opinion and Casualties in Military Conflicts (Princeton, NJ: Princeton University Press, 2009).
13. John Mueller, ‘‘The Cost of War,’’ Foreign Affairs 85, no. 1 (January/February 2006): 143—144.
14. Thomas W. Smith, ‘‘Protecting Civilians . . . or Soldiers? Humanitarian Law and the Economy of Risk in Iraq,’’ International Studies Perspectives 9, no. 2 (April 2008): 144—164.
15. Изразът „нанасяне на смъртоносни удари от безопасно разстояние” (‘‘death from a safe distance’)’ беше използван от един участник в блога ‘‘At War’’ на New York Times. Виж John F. Burns, ‘‘John Burns on the NATO Strike,’’ New York Times, September 4, 2009, http://atwar.blogs.nytimes.com/2009/09/04/john-burns-onthe-nato-strike/.
16. Виж Michael Reisman, ‘‘The Lessons of Qana,’’ Yale Journal of International Law 22, no. 2 (Summer 1997): 381—399 and Martin Shaw, The New Western Way of War (Cambridge: Polity Press, 2005).
17. Виж Mao Tse-Tung, On Guerrilla Warfare (New York: Classic House Books, 2009) and David Galula, Counterinsurgency Warfare: Theory and Practice (New York: Praeger, 2006).
18. Въпреки че в тази статия не обсъждам сегашната пропаст между афганистанското правителство и неговия народ, очевидно е, че слабостта на това правителство укрепва позицията на бунтовниците.
19. L. Beehner, ‘‘U.S. Military Strategy in Iraq,’’ Council on Foreign Relations Backgrounder, April 12, 2006, http://www.cfr.org/publication/10434/us_military_strategy_in_iraq.html.
20. Виж Nathaniel C. Fick, and John A. Nagl, ‘‘Counterinsurgency Field Manual: Afghanistan Edition,’’ Foreign Policy, January/February 2009.
21. Bob Woodward, ‘‘McChrystal: More Forces or ‘Mission Failure’,’’ Washington Post, September 21, 2009, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2009/09/20/AR2009092002920.html.
22. International Security Assistance Force (ISAF), ‘‘ISAF Commander’s Counterinsurgency Guidance,’’ August 26, 2009, p. 2, http://www.nato.int/isaf/docu/official_texts/counterinsurgency_guidance.pdf.
23. Ann Scott Tyson, ‘‘Less Peril for Civilians, but More for Troops,’’ Washington Post, September 23, 2009, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2009/09/22/AR2009092204296.html.
24. Виж UN Assistance Mission in Afghanistan, ‘‘Afghanistan Annual Report on Protection of Civilians in Armed Conflict, 2009,’’ January 2010, p. 16, http://unama.unmissions.org/Portals/UNAMA/human%20rights/Protection%20of%20Civilian%202009%
20report%20English.pdf.
25. Elisabeth Bumiller and Carlotta Gall ‘‘U.S. Admits Civilians Died in Afghan Raids,’’ New York Times, May 7, 2009, http://www.nytimes.com/2009/05/08/world/asia/08afghan.html.
26. Rupert Smith, The Utility of Force (London: Penguin, 2006).
27. John Keegan, War and Our World (London: Hutchinson, 1998).
28. Peter Paret, ‘‘Clausewitz,’’ in Makers of Modern Strategy, Peter Paret, ed. (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1983), pp. 200—201.
29. В момента афганистанската национална армия наброява около 112,000 бойци, като числеността и ще нарасне до 171,600 през октомври 2011. Афганистанската полиция пък наброява около 100,000 човека, като се очаква да достигне 134,000 през октомври 2011. Тоест, в края на следващата година, общата численост на афганистанските сили за сигурност ще достигне 305,600 души. Виж ‘‘NATO Training Mission-Afghanistan Combined Security Transition Command,’’ unclassified, March 29, 2010.
30. Виж Robert Mackey, ‘‘How Many Troops to Secure Afghanistan?,’’ The Lede, September 21, 2009, http://thelede.blogs.nytimes.com/2009/09/21/how-many-troops-to-secureafghanistan/.
* Авторът е преподавател в Университета на Болоня-Форли, Италия
