През октомври 2009, египетският външен министър Ахмед Абул Гейт обяви пред френския си колега Бернар Кушнер, че няма да се появи на срещата на Съюза за Средиземноморието, насрочена за ноември същата година в Истанбул, поради участието в нея на външния министър на Израел Авигдор Либерман. В тази връзка, Тейт подчерта, че не е съгласен да се намира в едно и също помещение с израелския първи дипломат.
Този малък скандал, както и вече очерталото се по онова време влошаване на отношенията между Турция и Израел, доведоха до провала на спомената среща, поставяйки много сериозни въпросителни и пред бъдещето на самия Съюз.
За да си изясним причините за сегашното фактическо замразяване на този проект, нека си припомним, как точно беше поставено началото му.
Инициативата за Средиземноморския съюз
Както е известно, през юли 2008, в Париж, по инициатива на тогавашния председател на ЕС – Франция, се проведе учредителната среща на обновеното Евро-Средиземноморско партньорство, което оттогава насам официално се нарича „Барселонски процес: Съюз за Средиземноморието”. В тази среща, участваха всичките 27 държави-членки на Европейския съюз, плюс още пет страни, които не влизат в ЕС, но са непосредствено свързани с региона: Албания, Босна и Херцеговина, Монако, Черна гора и Хърватска, както и 11 държави от южната и източна част на Средиземноморието: Алжир, Египет, Израел, Йордания, Ливан, Мавритания, Мароко, Сирия, Тунис, Турция и Палестинската национална администрация.
За автор на първоначалния проект за създаването на Средиземноморски съюз се смята личният съветник на френския президент Никола Саркози – Анри Гено, който впоследствие беше назначен и за специален консултант на президента. Което, разбира се, не е никак случайно. Защото замисълът му предполагаше Франция да се сдобие с ключови позиции в средиземноморската политика на ЕС, да затвърди лидерството си в технологичното развитие на северноафриканските държави и да си гарантира прекия достъп до петролните и газови находища в Северна Африка и Близкия изток.
Постепенно обаче, тази идея придоби широка популярност в рамките на целия Европейски съюз, тъй като и редица други страни-членки видяха, че могат да имат полза от реализацията и.
На първо място, регионът на Северна Африка и Близкия изток е своеобразно „буре с барут”. Израелско-арабското противопоставяне; гражданската война в Ирак; възможното ангажиране на Турция в „зоната на нестабилност” и разпространяване на негативното влияние на конфликта върху Черноморския регион, при евентуално изостряне на „кюрдския проблем”; висящата заплаха за война между Израел и Иран заради отказа на последния да прекрати ядрената си програма; изострянето на „дарфурския въпрос”; нарушаването на баланса в използването на водните ресурси на река Нил и реалната опасност от въвличане в конфликта на всички държави от региона; както и придобилата опасни измерения милитаризация на целия Близък изток (40% от легално продаваното в света оръжие се купува от местните режими и военизирани формирования) – всичко това далеч не изчерпва списъка на регионалните проблеми.
Затова едва ли е изненадващо, че ЕС толкова упорито се стреми да изгради т.нар. „санитарен кордон от Украйна до Мароко”, т.е. по целия периметър на югоизточната си граница. Това се налага, на първо място, за да се противодейства на нелегалните миграционни потоци към държавите от ЕС (целта е да се следва политика на т.нар. „избирателна миграция”), както и на тероризма и международните престъпни организации.
Освен това, след проточилите се руско-украински, а напоследък и руско-беларуски газови спорове, държавите от ЕС са силно заинтересовани от транзита, през територията на страните от Южното Средиземноморие, на енергоносители от Нигерия, Саудитска Арабия, Египет, Судан и т.н. В тази връзка, в последно време се набива на очи засилващият се натиск на Брюксел върху властите в суданската столица Хартум. Обявеният за „персона нон грата” в редица западни държави президент на Судан Омар ал-Башир си обяснява това най-вече с „прекаления интерес на Запада към нашия петрол” (по някои данни, по петролни запаси Судан не отстъпва дори на Саудитска Арабия, която е най-големия износител на петрол в света).
Не на последно място, следва да се изтъкне и фактът, че в условията на продължаващата вече няколко години икономическа криза, износът на продукция от ЕС в държавите от Северна Африка и Близкия изток придобива все по-голямо значение.
На практика обаче, реализацията на идеята на Анри Гено съвсем не се оказа толкова лесна.
Така, позициите на държавите от ЕС по отношение на Съюза се оказаха несъгласувани, като те демонстрираха очевидна липса на готовност и желание да подкрепят безусловно френската инициатива. В частност, Финландия, Литва, Естония, Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Словения и Великобритания изразиха определени резерви към необходимостта от по-нататъшно развитие на новата организация, най-вече заради проблемите с финансирането и. Не това обаче се оказа основната пречка, а позицията на Германия. В Берлин бяха наясно, че емоционалните предизборни речи на Никола Саркози означават, че Франция иска да си осигури лидерските позиции не само в Средиземноморския регион, а и в целия Европейски съюз. Подобни амбиции са неприемливи за Германия, която моментално стартира собствена „контрапропагандна” кампания.
На първо място, Париж беше критикуван заради опитите му „да ерозира единството” сред членовете на ЕС, което неминуемо би провокирало вътрешна криза в Съюза. От друга страна, в германските медии се появиха призиви за формирането на алтернативен съюз, обединяващ държавите от региона на Балтийско море.
Основното притеснение на Берлин обаче, беше свързано с предложението новата организация да се финансира от бюджета на ЕС, който, както е известно, се пълни най-вече от вноските на Германия. Конфликтът постепенно започна да се прехвърля на ниво ръководството на Съюза, като в крайна сметка, Европейската комисия, чрез тогавашния си еврокомисар по външните отношения и европейската политика на добросъседство Бенита Фереро-Валднер, ясно даде да се разбере, че ЕС би одобрила френската инициатива, само ако проектът си остане в рамките на Барселонския процес. Париж беше принуден да се съгласи с това.
Междувременно бе решен и деликатният въпрос за източниците на финансиране на Съюза за Средиземноморието, като се прие, че финансирането на проектите в рамките на обединението няма да се осъществява само със средства на ЕС. Освен Механизма за евро-средиземноморско инвестиране и партньорство (Facility for Euro-Mediterranean Investment and Partnership - FEMIP) и инвестиционните механизми на политиката на добросъседство (Neighbourhood Investment Facility), като допълнителни източници на финансиране се посочват средствата от частни инвеститори (макар че последните трябва предварително да бъдат убедени, че няма да похарчат напразно парите си), както и държавите от европейската част на Съюза, което би трябвало да повиши заинтересоваността им от неговото ефективно устройство и функциониране.
Едва след всичко това, през март 2008, след внасянето на съответните промени в първоначалния проект, гарантиращи равното участие на всички държави от ЕС в новото обединение, Германия склони да подкрепи създаването на Съюза за Средиземноморието.
Истината обаче е, че основното противоречие е концентрирано по-скоро в неевропейската част на Съюза. Така, в изключително сериозно предизвикателство за по-нататъшните перспективи пред него се превърна т.нар. „израелски” фактор. Арабските държави не изпитват никакъв възторг от членството на Израел в организацията и призовават ЕС да обясни това участие. В тази връзка, арабските лидери многократно подчертаваха, че израелското членство в Съюза следва да се обвърже с „постигането на значим прогрес в близкоизточното мирно урегулиране”.
Особено активен в тази посока е Египет, който при всеки удобен случай опитва да се позиционира като изразител на общата арабска позиция. Така, една от публикуваните в последно време „програмни” статии във водещия египетски проправителствен вестник „Ал Ахрам” беше озаглавена „Съюзът за Средиземноморието: в една организация с врага”.
Но, ако арабско-израелската конфронтация в рамките на новия Съюз можеше да се предвиди (особено след като за външен министър на Израел беше назначен Авигдор Либерман), охлаждането на турско-израелските отношения беше крайно неприятна изненада за архитектите на новата организация.
Освен това, собствена позиция по отношение на Съюза за Средиземноморието декларира и либийският лидер Муамар Кадафи. Претендирайки за водеща роля на Африканския континент, Кадафи очевидно видя в новата организация опасен конкурент и стовари истински порой от критики срещу нейните инициатори. Той заяви, в частност, че „проектът е обречен на провал”, както и, че ще стимулира осъществяването на терористични акции от страна на ислямските радикали, виждащи в него поредната „идея на западните кръстоносци”, като добави в заключение, че не би съветвал народа си да участва в „тази абсурдна говорилня и в този колониален проект”.
Какви са перспективите пред Съюза за Средиземноморието?
Въпреки, че поне на пръв поглед германско-френските разногласия бяха преодолени, проблемът, стоящ в основата им, си остава. Като корените му са много по-дълбоки, отколкото споровете за Съюза за Средиземноморието.
Нещата опират до това, че Франция в никакъв случай не желае да се примири с ролята на „втория играч” в осъществяваната от германците регионализация или федерализация на Европейския съюз. В същото време, съзнавайки възможностите си, Германия едва ли би склонила да се изтегли от Средиземноморието срещу ръководството на инициативата за Източното партньорство или т.нар. Северно измерение.
Впрочем, дори ако Германия формално признае ролята на Франция като посредник в политическия диалог с държавите от Средиземноморието и страните-доставчици на африканския и близкоизточния природен газ, в Париж се опасяват, че Берлин може да продължи да затормозява дейността на организацията.
Ситуацията в неевропейската част на Съюза изглежда още по-сложна. Така, Египет прави всичко възможно за да си извоюва статут на „пръв между равни” не само в арабската, а и в цялата неевропейска част на организацията. Но, ако първата задача все пак е по силите му, съперничеството с Израел – единствената държава от региона, разполагаща със съвременна икономика, която е конкурентоспособна на световната сцена, със собствен ядрен арсенал и с най-модерните в Близкия изток въоръжени сили, е изключително сложно.
Между другото, същото се отнася и за Турция, която дълго време подозираше (а вероятно подозира и днес), че френската идея всъщност цели да не допусне пълноправното турско членство в ЕС. Затова Анкара едва ли ще е склонна да играе друга роля в неевропейската част на Съюза за Средиземноморието, освен тази на „първа цигулка”.
Тъкмо поради това, сблъсъкът между Египет и Турция изглежда неизбежен. За Кайро, изграждането на имидж на „ключова държава” и „реален посредник” в региона е крайъгълен камък на цялата му стратегия. Затова и опасността от създаването на нов „миротворчески триъгълник” в региона, включващ Германия, Турция и основния египетски конкурент в арабския свят - Саудитска Арабия, може да лиши Египет от ролята му на „основния миротворец” в Близкия изток, с всички негативни последици от това, както за вътрешната, така и за външната политика на страната.
В същото време, нарастващият с бързи темпове скептицизъм в турското общество относно приемането на страната за пълноправен член на ЕС, тласка Турция към радикализма и неоосманизма, антизападната реторика и дори антисемитизма. Всичко това поставя под въпрос по-нататъшното успешно развитие на френския проект. Затова, тъкмо сега е моментът, признатият „майстор на PR-акциите” Никола Саркози да докаже, че освен да вдига шум, с цел да привлече вниманието на медиите и европейската общественост, е в състояние да доведе реализацията на собствените си идеи до успешен край. Което, предвид нарастващите проблеми вътре в ЕС, няма да е никак лесно.
* Българско геополитическо дружества
