Не са много държавите по света, играещи толкова важна роля в международната политика, като Израел. При това, тази роля не е свързана с реалната му тежест в региона и света, като цяло, нито с близкоизточното урегулиране, или с палестинско-израелското противопоставяне, а по-скоро с превръщането на Израел в своеобразен международен символ. Борбата за доминация в глобалната система, противопоставянето между либералния и консервативния модел за устройство на света, претенциите на „Третия свят” към т.нар. „златен милиард”, развитието на революционната ситуация в мюсюлманския свят, конфликтът между Севера и Юга, борбата на „световното село” срещу „световния град” се концентрират около Израел, макар че в повечето случаи, той няма никакво отношение към тези процеси.
Крайнодесните и неонацистите, антиглобалистите и всевъзможните левичари, теоретиците и практиците на борбата с всеки и всичко по целия свят, политиците-популисти, радикалните ислямисти и държавните лидери на редица страни от мюсюлманския свят използват Израел за да обосноват легитимността на собствените си действия, да си осигурят финансиране, да привлекат повече привърженици или пък да си гарантират достъп до медиите. При това, целите им могат да бъдат диаметрално противоположни – Израел привлича политическите мълнии със самия факт, че съществува. Защо това се случва вече 60 години с еврейската държава, а преди това – в продължение на няколко хилядолетия – с еврейския народ, е тема, изискваща специално внимание. Затова само ще я маркирам, като факт, след което ще се опитам да анализирам случващото се в отношенията на Израел с външния свят и перспективите на тези отношения.
Израел и ислямският свят
Противопоставянето и осъждането на Израел, както и предявяването на всевъзможни претенции към него, се е превърнало в своеобразна ос на политическата интеграция на ислямския свят, просто защото е единствената тема, която не поражда противоречия сред държавите, принадлежащи към него. Антиизраелската активност на Арабската лига и Организацията Ислямска конференция (ОИК) усложнява връзките на Израел с мюсюлманските страни, като цяло, без оглед на това, дали те поддържат дипломатически отношения с него (като постсъветските централноазиатски републики и Азербайджан) или не, и независимо от проблематиката на отношенията между Израел и съседите му. Последното се отнася не само за Магреб, африканския Сахел, Далечния Изток, Южна Азия и Балканите, но и за Турция, която сравнително доскоро се смяташе за израелски съюзник. Антиизраелската активност е най-лесния начин да се спечели популярност в мюсюлманския свят, особено на „улично” ниво. Напоследък, особено активни в това отношения са Турция и Иран, които все повече съгласуват действията си, ползващи се с подкрепата на Сирия и такива ирански сателити като Хамас и „Хизбула”. Не е изключено, в основата на този алианс стои някакво тайно споразумение между Анкара и Техеран за разпределяне на зоните на влияние в Ирак, след изтеглянето на американските войски оттам. На този фон, лидерските позиции в ислямския свят на Египет и Саудитска Арабия, с техните престарели лидери, очевидно продължават да отслабват.
Редица арабски държави, особено монархиите от Персийския залив, които изпитват сериозни опасения от усилването на Иран, продължават да поддържат тайни контакти с Израел, включително обменяйки си с него разузнавателни данни, и са готови, ако в Тел Авив бъде взето съответното решение, да осигурят на израелските военновъздушни сили коридор за атака срещу иранските ядрени обекти. Според някои източници, сред тях са Бахрейн и ОАЕ. Други пък поддържат неформални отношения с Израел, балансирайки между Иран и Запада, както го правят Оман, Катар и Кувейт, а в Африка – Еритрея и Судан. Тунис и Мароко са потенциални партньори на Израел в Магреб, още повече, че „отнемайки” Мавритания от Израел, Иран провокира прекъсването на дипломатическите си отношения с Мароко. На свой ред, Либия, Алжир и Йемен са склонни да поддържат нормални отношения с Иран, докато Египет открито се противопоставя на иранската експанзия и, също както и Йордания, си сътрудничи с Израел в сферата на сигурността, въпреки отрицателното отношение към това сътрудничество на част от местните интелектуални елити и „улицата”.
Ситуацията обаче може рязко да се промени, ако на власт в Египет дойдат ислямистите или ако в Йордания (където позициите на управляващите в момента са отслабени поради големия приток на иракски бежанци) укрепнат позициите на палестинците. Антиизраелската реторика на Сирия, стимулирана от подкрепата от страна на Иран и Турция, бива ограничена от нежеланието на Дамаск да провокира пряк военен сблъсък с Израел. Както изглежда, по „внушение” на Техеран, военните действия срещу еврейската държава в близко бъдеще ще продължат да се осъществяват само от „Хизбула” и Хамас, които укрепиха позициите си и модернизираха военната си мощ по време на Втората ливанска война и израелската операция „Лято олово”. Що се отнася до Южен Ливан и Газа, те са се превърнали в своеобразни плацдарми на Иран, даващи възможност за обстрел на цялата израелска територия и атакуването и едновременно от север и от юг. Затова предварителната им „неутрализация” се смята за задължително условие за евентуалното осъществяване на израелско нападение срещу иранските ядрени обекти. При това, от гледна точка на стратегическата сигурност, военното присъствие на Израел в Газа следва да бъде възобновено, тъй като „миротворческият” контингент в Ливан демонстрира неефективността си, а Палестинската национална администрация (ПНА) очевидно не е в състояние да управлява Газа от Рамала. Съперничейки си за влияние в Ливан, ЕС, Саудитска Арабия и Иран установиха там своеобразно статукво: нито един от тримата играчи не може да постигне едностранна доминация. В същото време не бяха отслабени позициите на „Хизбула”, макар че в момента самата организация е заинтересована конфликтът и с Израел да не премине в открит военен сблъсък.
Ръководството на ПНА няма да може да съхрани контрола си над Западния бряг, ако му се наложи да влезе в пряк сблъсък с Хамас и изцяло зависи по този въпрос от подкрепата на Израел и Запада. То обаче не може да сключи с Израел окончателен договор за урегулиране на противоречията при единствено възможните за еврейската държава условия, докато продължава да издига неприемливи за нея претенции и последователно ерозира всички форми на независещите от него контакти между палестинското население и израелците. Превръщайки се в заложник на войнствената реторика от времето на Арафат, сегашните лидери на ПНА не могат да се откажат от антиизраелската пропаганда, включително и в образователната система, опасявайки се, че ще бъдат изместени от по-радикалните си конкуренти. Рамала нито може да признае несъстоятелността на самата идея за независима от Израел палестинска държава, нито може да я изгради в реалните и (предвид ситуацията) граници, нито пък е в състояние да поддържа партньорски отношения с Израел. Затова ПНА продължава да паразитира върху чуждестранната помощ, превръщайки се в своеобразен „глобален Харлем” и лавирайки между Запада, арабския свят и Израел. Самата идея за създаването на палестинска държава, като начин да се реши проблемът с бежанците, значително девалвира през последните десетина години, с ескалирането на конфликтите в арабския свят и Близкия изток, като цяло, довели до появата на милиони нови преместени лица и бежанци, нямащи нищо общо с палестинско-израелския конфликт. В момента, преговорите между Израел и ПНА вървят по инерция и, на практика, напълно са се изчерпали. Въпросите за границите, за Йерусалим и за бежанците не могат да бъдат решени по начин, който да удовлетвори и двете страни. При това, Израел не може да принуди ПНА да приеме условията му, заради натиска на международната общност, а пък условията, поставяни от ПНА, не целят постигането на споразумение, а по-скоро провала му, с цел да бъде продължено неопределеното положение, позволяващо на палестинските власти да ползват предоставяните им помощи, без срещу това да са отговорни за постигането на някакъв положителен резултат.
Неизбежен ли и израелско-иранският сблъсък?
Сблъсъкът между Иран и Израел, който ми изглежда неизбежен, е особено опасен от военна гледна точка, още повече че Техерен съумя да вземе в свои ръце не само стратегическата, а и дипломатическата инициатива. Иранската ядрена програма продължава да се развива, като натискът на световната общност почти не и влияе, опасността от американски удар срещу Иран е минимална, а съседните държави са неутрализирани или по собствени съображения поддържат нормални отношения с Техеран (като например Пакистан и Турция). Иран разширява сферата си на влияние не само в мюсюлманския свят, но и в Латинска Америка, Африка и Азия, още повече, че макар ерозията на режима на ядреното неразпространение да е опасно за принадлежащите към т.нар. „ядрен клуб”, тя се подкрепя от държавите от Третия свят, стоящи на прага му. Всъщност, Иран зае нишата, опразнена от някогашния СССР, обединявайки „потиснатите” от целия свят, срещу несправедливия световен ред, на основата на антиамериканизма и борбата срещу Израел. Както изглежда, САЩ и по-голямата част от арабския свят са склонни да сблъскат Израел и Иран, разчитайки че това ще отслаби и двете държави. В същото време, постигането на споразумение за ненападение между тях не е особено вероятно: то е идеологически неприемливо за Иран. В крайна сметка, прекият сблъсък вероятно ще преустанови реализацията на иранската ядрена програма за 5-8 години, но само ще укрепи позициите на управляващия в Техеран режим, който може да стане още по-агресивен, консолидирайки около себе си населението и окончателно смазвайки опозицията. Тоест, възможно е по чисто вътрешнополитически съображения, този режим да се стреми към война с Израел. Опитите за налагане на по-сурови санкции срещу Иран само демонстрират несъстоятелността на световната общност. Засега, Израел може да нанесе сериозен удар по Иран, но не бива да изключваме, че „съюзниците”, които го тласкат към това, ще се обърнат срещу него, веднага след като постигнат целите си с негова помощ. Денуклеаризацията на Израел, поставяща го в пълна зависимост от САЩ, се очертава като най-вероятната последица от подобно развитие. Междувременно, турската подкрепа за Иран отслаби израелските позиции в същата степен, в която го направи и идването на власт в САЩ на Барак Обама. В същото време, един ядрен Иран, неуязвим за конвенционални атаки, ще запази възможностите, които му предоставя и днес наличието на „Хизбула” и Хамас на израелските граници. Разрешаването на израелско-иранските противоречия е възможно само след като приключи вътрешната еволюция на иранския режим, която да доведе до отказа му от износ на ислямската революция и осъществяване на външнополитическа агресия, като това вероятно ще се проточи не едно десетилетие.
Що се отнася до евентуалния въоръжен сблъсък между Израел и Турция, той не изглежда особено вероятен, но не бива да се изключва, ако премиерът Ердоган провокира ескалирането на конфликта между тях. Инцидентът с т.нар. „Флотилия на свободата” показа, че антиизраелският курс е сред постулатите на външнополитическата концепция на „неоосманците”, целяща възраждане на турското влияние на цялата територия на някогашната империя, опора на исляма, отказ от кемализма и минимизиране ролята на военния елит. Възможното скъсване на дипломатическите отношения с Израел би поставило Турция в ситуацията, в която се оказа СССР, след 1967. При подобно развитие, възстановяването на турско-израелските отношения вероятно би отнело не по-малко от четвърт век.
Антиизраелският фронт в Европа, Америка и Третия свят
Напоследък, в европейския и (като цяло) западния антиизраелски „Интернационал”, където в продължение на десетилетия доминираха представители на крайната десница и откровени неонацисти, все по-голяма роля започва да играе алиансът между сунитските радикали, различни лявоориентирани политически движения и т.нар. „антиглобалисти”. Интересно е, че определена роля в последните две групи играят някои евреи, включително израелци, представляващи все по-малко популярните в самия Израел леви партии. Влиянието им е особено значимо в постепенно ислямизиращата се Западна Европа, където балансирана позиция спрямо Израел заема Германия, а за политически съюзник на еврейската държава може да се смята само Италия. Конфликтът между имигрантите от Близкия и Среден изток и коренното население на Европа укрепва позициите на консервативните сили, виждащи съюзник в Израел, но този процес ще бъде доста продължителен, а в момента Израел се е превърнал в „легитимен обект за натиск от страна на ЕС”. Източна Европа и постсъветското пространство се придържат към значително по-балансирани позиции спрямо еврейската държава, вариращи от пряка подкрепа (Чехия) до позитивен неутралитет (Украйна). Що се отнася до руската позиция, тя се определя от балансирането между икономическите интереси на Москва в ЕС и Турция; традиционната политическа конкуренция със САЩ; необходимостта от модернизация на икономиката, борбата с радикалния ислямизъм и стабилните контакти с Израел; лобизма на руското външно и военно министерства за укрепване на връзките с ислямския свят, рецидивите на съветската политика в ядрената сфера и стремежът да не се влиза в конфронтация с Иран.
Латинска Америка се отдалечава от Израел, паралелно с развитието на връзките си с арабския свят, Иран и Турция, което се демонстрира не само от режимите във Венецуела и Никарагуа, но и от Бразилия. В Африка, Израел, прикрито се конкурира с близкоизточните си противници. На свой ред, Китай и Индия, борещи се с радикалния ислям на собствената си територия, са заинтересовани както от доставките на суровини от мюсюлманските държави, така и от участието на Израел в модернизацията на въоръжените им сили (в индийския случай то тихомълком се подкрепя от САЩ, докато в случая с Китай Вашингтон е категорично против). Накрая, Съединените щати, които при управлението на Барак Обама демонстрират стремеж към „европеизация” и провеждат значително по-лява политика в икономиката и международните отношения, изглеждат обременени от съюза с Израел, примирили са се с иранската ядрена бомба, отстъпват позициите си в Близкия и Средния изток и дори за склонни да изоставят еврейската държава в конфронтацията и с мюсюлманския свят, опитвайки да реализират теориите на левите съветници на президента. Тъкмо промените в американската политика (която далеч невинаги беше толкова произраелска, както изглеждаше в очите на останалия свят, но в годините на студената война това не се демонстрираше така открито, като днес) се превърнаха в основния стимул за противниците на Израел. Ясен пример за това са действията им в ООН и другите международни организации, където делегитимирането на Израел по всеки въпрос вече е придобило постоянен характер. Наистина, САЩ едва ли ще стоят настрана, ако Израел се окаже на ръба на унищожаването, но е факт, че личното отношение на американския президент към сега управляващата там коалиция е силно отрицателно. Продължават и опитите на такива „политически технолози” на Обама, като Дейвид Акселрод и Рам Еманюел, да внесат разцепление в редовете на израелския политически елит и постигнат смяна на властта в страната. Натискът върху Израел се осъществява по всички посоки, макар че засега е налице частичен успех само по въпроса за замразяване строителството на нови селища, който на практика, не е сериозен проблем в отношенията между евреи и палестинци, а част от решението му е намирането на действен и ефективен механизъм за реалната им интеграция.
Перспективите пред Израел
Колкото и да е сложно положението на Израел, в резултат най-вече на експериментите във външната политика и отбраната на израелската левица, не може да не отбележим, че икономическото положение на страната е достатъчно стабилно. Външният натиск и опасността от нова война консолидират населението, като не дават шанс на левия лагер да монополизира властта и значително отслабват позициите му, като цяло. Липсата на каквато и да било цялостна и последователно концепция за развитието на Израел, волунтаризмът на местните политически лидери, активната подривна дейност на левите партии и израелските араби, безспорно отслабват еврейската държава. Очевидният провал на „процеса от Осло”, „пътната карта”, „арабската мирна инициатива” и другите подобни планове, неспособността на „спонсорите на мирния процес” да изпълнят поетите от тях функции, ангажираността на международната общност, начело с ООН, на антиизраелска основа и провалът на НАТО, като военна сила, в Близкия и Среден изток, означават, че в крайна сметка Израел ще трябва да поеме сам отговорността за палестинските територии, тяхното развитие и интеграцията на палестинското население и израелците в обща икономика. Като това ще се случи толкова по-бързо, колкото по-малко външният свят се бърка в палестинско-израелското противопоставяне.
Следва да се отбележи, че от чисто военна гледна точка Израел не е станал по-уязвим в резултат на опитите на левия лагер да реализира т.нар. „постционистка концепция за развитие”, но в политически план безспорно се оказва в много по-лошо положение, отколкото в края на 80-те години например. Опитите да бъдат изоставени контролираните от Израел арабски територии (в рамките на споразумението с ООП или пък едностранно) се провалиха. Южен Ливан и Газа се оказаха под властта на ислямските радикали, контролирани от Иран. Управляващата на Западния бряг ПНА е слаба и враждебно настроена към Израел. Отговорността за всичко това носят сегашните израелски политически лидери, включително президента Шимон Перес, военния министър Ехуд Барак и опозиционния водач Ципи Ливни, но докато поколението им не слезе от политическата сцена, анализът на грешките, допуснати от Израел в политически план през последните 20 години, няма да бъде реален, независимо колко е обективен. В крайна сметка, Израел няма да изчезне от географската карта на Близкия изток и ще реши проблемите си със съседите, но истината е, че най-големите му проблеми продължават да са най-вече вътрешни, като основните измежду тях са непримиримостта към съперниците и провинциалната самоувереност на израелския политически елит, както впрочем е било през цялата история на страната.
* Авторът е президент на Института за Близкия изток в Москва
Сегашната ситуация в Близкия изток и израелската геополитика
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode