Днес те се сражават в Югозападна Азия, както и в южноамериканските джунгли. Отвличат хора от домовете им в Магреб и влизат в престрелки с тежковъоръжени бунтовници в района на Африканския Рог. Патрулират в огромната зона между Карибско море и Тихия океан. Осъществяват операции в смазващата жега на близкоизточните пустини и при минусовите температури на крайния европейски Север. Администрацията на Обама води тайна война на цялата териториа на планетата, чиито истински мащаби все още остават неясни.

От 11 септември 2011 насам, американските специални части набъбнаха по всички възможни параметри, като започнем от числеността и свършим с бюджета им. Но най-показателно е експоненциалното нарастване на разполагането на тези части по целия свят. В момента те присъстват на територията на 70% от държавите по света, което за пореден път показва мащабите на тайната война, която се води навсякъде - от Латинска Америка до най-затънтените части на Афганистан и от съвместните военни учения с африканските съюзници на САЩ до информационните атаки, осъществявани в киберпространството.

Според докладите, в "периода на застой", т.е. по време на управлението на президента Буш-младши, части за специални операции са били разположени в около шейсет различни държави по света. През 2010 броят на държавите, където има такова присъствие, е нараснал до седемдесет и пет (по данни на Карън де Йънг и Грег Джафи от Washington Post). Година по-късно, говорителят на американските Сили за специални операции (SOCOM) полковник Тим Най заяви, че се планира присъствието на части на SOCOM в 120 страни, чиито брой днес е още по-голям.

Така, според майор Робърт Бокхолт от PR-отдела на SOCOM, през 2013 елитни специални части на САЩ са били разположени в 134 държави, пръснати по цялата територия на планетата. Този впечатляващ ръст от цели 123% при управлението на президента Обама демонстрира, как - наред с конвенционалните методи за водене на война, кампаниите на ЦРУ, залагащи на безпилотните летателни апарати, т.нар. "обществена дипломация" и мащабния електронен шпионаж, САЩ се ангажират с още една значима и развиваща се форма на демонстрация на сила извън техните граници. Тъй като са предимно тайни, повечето от тези операции се осъществяват от най-елитните военни части на Америка далеч от любопитните погледи, вниманието на медиите и всеки друг страничен наблюдател, което обаче повишава шансовете за непредвидени поврати и катастрофални последици.

Разширяването на SOCOM

Създаденото през 1987 Командване на Силите за специални операции на САЩ (SOCOM), демонстрира стабилно развитие в периода след 11 септември 2011. Според някои данни, в края на миналата 2014 числеността на SOCOM e достигнала 72 хиляди души, срещу едва 33 хиляди, през 2001. Финансирането му също нараства в геометрична прогресия, като началният му бюджет от 2,3 млрд. долара, през 2001, достигна 6,9 млрд. през 2013 (като добавим допълнителното финансиране цифрата набъбва до 10,4 млрд. долара). Рязко нараства и броят на разположените извън границите на САЩ служители на SOCOM - от 4900, през 2001, до 11500, през 2013.

Едно публикувано наскоро проучване, базиращо се на правителствени документи със свободен достъп и съобщения в медиите, показва, че в периода 2012-2013 американски сили за специални операции са били разположени или въвлечени във военни операции на територията на 106 различни държави по света. В същото време, въпреки официално направеното от мен запитване, Командването на SOCOM отказа да ми предостави точна статистика за общия брой на страните, където са дислоцирани "специални оперативни агенти" - зелени барети и рейнджъри, "морски котки" и командоси от Delta Force, специализирани екипажи на хеликоптери и катери, както и цивилен персонал. Както ми обясни споменатият по-горе майор Бокхолт, "не разполагаме с експресни данни за това и ще ни отнеме много време за да можем да ви отговорим достатъчно точно". Все пак, в навечерието на появата на настоящата статия, той най-сетне благоволи да отговори на въпроса, който му зададох още през ноември 2014, посочвайки, че "през финансовата 2013 части на американските сили за специални операции са се намирали на територията на 134 държави по света".

Специални операции във всяка точка на планетата

През миналата 2014 шефът на SOCOM адмирал Уйлям Макрейвън обясни, как точно си представя глобализацията на специалните операции. В обръщението си към Комисията по въоръжените сили на Конгреса, той заяви: "Командването на SOCOM усъвършенства глобалната си мрежа от специални части, за да подкрепя нашите междуведомствени и международни партньори с цел повишаване на информираността им за възникващите заплахи и възможности. Тази мрежа позволява да поддържаме неголямо, но постоянно присъствие в особено важните точки и облекчава воденето на бойни действия навсякъде, където е необходимо или уместно".

Но, макар това "присъствие" да не е голямо, сферата на действие и влиянието на присъствието на тези специални части е тема, изискваща специално внимание. 12%-овият ръст на броя на държавите, където са разположени те (от 120 до 134), през сравнително краткия период, откакто Макрейвън пое командването на SOCOM, е илюстрация за желанието му да разположи свои сили във всяка точка на планетата. Командването на SOCOM отказва да уточни, къде точно се намират негови части, под предлог, че това може да провокира негативната реакция на приелите ги правителства и да застраши безопасността на американските войници, но дори и онова, което знаем със сигурност, дава известна представа за истинските мащаби на операциите, осъществявани от SOCOM.

Така например, през април и май 2013, американски специални части се включиха във военните учения в Джибути, Малави и на Сейшелските острови (Индийския океан). През юни с.г. "морски котки" на САЩ се присъединиха към иракските, йорданските, либийските и други съюзни военни части от "Големия Близък Изток" при осъществяването на симулации на военни действия в залива Акаба (Йордания). Месец па-късно, американски зелени барети пристигнаха в Тринидат и Тобего за съвместни тактически учения на малки военни отряди. През август 2013 зелените барети и хондураски военни моряци отработваха обезвреждане на мини, а през септември специални части на САЩ, заедно с елитни военни подразделения от държавите членки на АСЕАН (Асоциация на държавите от Югоизточна Азия, в която участват Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур, Тайланд, Бруней, Виетнам, Лаос, Мянма и Камбоджа) и с участието на специални части от Австралия, Нова Зелания, Япония, Южна Корея, Китай, Индия и Русия, се включиха във финансираното от Индонезия и САЩ антитерористично учение в района на Сентула (западната част на остров Ява).

През октомври с.г. елитни военни часто на САЩ осъществиха разузнавателно-диверсионни рейдове в Либия и Сомалия, отвличайки от тези страни неколцина заподозрени, че са терористи, при това в хода на тези операции "морските котки" са убили военнослужещи от въпросните държави при изтеглянето си. През ноември 2013 части на SOCOM осъществиха хуманитарна акция на Филипините, подпомагайки пострадалите от тайфуна "Хаян". Месец по-късно членове на "специалната оперативна група 352" участваха в учения съвместно със 130 авиационни техници и пилоти и шест самолети, провели се в една военновъздушна база във Великобритания. Пак тогава, няколко американски "морски котки" бяха ранени, осъществявайки тайна военна операция в Южен Судан. Следващата 2014 беше посрещната от зелените барети с военна операция, осъществена на 1 януари, съвместно с елитни афганистански части, в района на Кандахар.

Според командването на SOCOM обаче, дори дислокацията на негови части в 134 различни държави по света не е достатъчно за да се "реагира адекватно на всички рискове". Затова през ноември 2013 то обяви плановете си да намери потенциални партньори в IT-сектора, които да са в състояние "да създават и развиват нови уебсайтове, предназначени за чуждестранната аудитория", под ръководството на т.нар. Транснационална мрежова инициатива, която също е част от SOCOM. Предвижда се, тези "приспособени" уебсайтове да станат част от вече съществуващата глобална мрежа от десетки пропагандни интернет-страници, които на пръв поглед представляват съвсем легитимни новинарски агенции, но на практика се управляват от различни военни ведомства, като сред тях са такива интернет-издания като CentralAsiaOnline.com, sabahionline.com (чиято целева аудитория е Сомалия), сайтът Al-Shorfa.com, предназначен за Централна Азия или пък Infosurhoy.com, който визира Латинска Америка.

Активността на SOCOM в киберпространството намира израз и в усилията му, целящи установяването на максимално тесни контакти (и, съответно, гарантиране на необходимата подкрепа) с управленските структури в самите САЩ. „Поддържаме връзки с всяка институция във Вашингтон – като започнем с ЦРУ и свършим с ФБР и Агенцията за национална сигурност, включително националната Агенция на геопространствено разузнаване и Агенцията за военно разузнаване“ – заяви командващият SOCOM адмирал Макрейвън по време на миналогодишната кръгла маса в Центъра „Удроу Уилсън“ в американската столица. В доклада си той изброи 38 департаменти и агенции, с които SOCOM поддържа особено тесни контакти.

Възможните нежелани последици

Макар че мнозина от избирателите, гласували за първи път за Обама през 2008, го смятаха за „кандидат на антивоенния лагер“, на практика той се оказа твърде войнствен върховен главнокомандващ. Така, докато администрацията му следеше изтеглянето на американските части от Ирак (процес, който в дипломатически план беше подготвен още от Буш-младши) и съкращаването на военното присъствие в Афганистан (след мащабния ръст на американската военна активност в тази страна), президентът се ангажира с нарастването на американското военно присъствие в Африка, подновяването на активността в Латинска Америка и трудните преговори за възстановяване на баланса, т.е. за т.нар. „азиатска ос“ (макар това засега да не е довело до значими резултати).

Паралелно с това Белият дом пое курс към експоненциално разширяване на американската „безпилотна война“. Така, според едно проучване на Бюрото за журналистически разследвания в Лондон, докато Буш-младши е инициирал 51 удара с безпилотни летателни апарати, при управлението на Обама броят им вече надхвърля 330. Само през последната година САЩ бяха ангажирани с военни операции в Афганистан, Либия, Пакистан, Сомалия и Йемен.

От друга страна, разобличенията на бившия служител на Агенцията за национална сигурност Едуард Сноудън демонстрираха невероятния размах и глобалния обхват на електронното следене, осъществявано от САЩ при управлението на Обама. Междувременно, зад кулисите, американските специални части бяха разположени на територията на два пъти повече държави, отколкото в края на президентския мандат на Буш-младши.

През последните години обаче, непредвидените последици от военните операции на САЩ провокираха възмущение и недоволство, рязко повишавайки напрежението в цели региони. Повече от десет години след триумфа на Америка и седем години след толкова рекламирания подем, „новият“ Ирак, създаден от Вашингтон, отново е в пламъци. Страната, в която преди интервенцията на САЩ нямаше присъствие на Ал Кайда и чието правителство беше настроено против враговете на Америка в Техеран, сега се контролира от централно правителство, съчувстващо на Иран, а в редица иракски градове се веят флаговете на Ал Кайда и Ислямска държава.

Една от последните военни намеси на САЩ, изиграла решаваща роля за свалянето и убийството на либийския диктатор Кадафи, тласна съседната държава Мали (подкрепяна от Вашингтон като бастион срещу местния тероризъм) по низходящата спирала: там станахме свидетели на държавен преврат, осъществен от офицер, преминал подготовка в САЩ, което в крайна сметка доведе до кървавото терористично нападение срещу алжирски газопреработвателен завод и до формирането на истинска терористична диаспора в региона.

Друг пример е днешен Судан – държавата, която на практика се крепеше от САЩ, доколкото те дълги години я подкрепяха в икономическо и военно отношение (въпреки  масовото използване на деца-войници от местните управляващи), използвайки я като тайна база за своите специални сили, сега се разпада на части в резултат от несекващото насилие, трансформирало се с перманентна гражданска война.

По време на управлението си Обама положи много усилия за да разшири използването на елитните тактически сили на Пентагона за постигане на стратегическите цели на САЩ. Но тъй като специалните операции се провеждат в пълна секретност, обикновените американци едва ли имат представа, къде биват изпращани техните военни сили, какви точно задачи изпълняват и какви последици биха могли да се очакват в крайна сметка. Както посочва полковникът от резерва на американската армия и професор по международни отношения в Бостънския университет Ендрю Басевич, активното изполване на специалните части по време на управлението на Обама значително е намалило отчетността на Департамента по обраната, укрепило е „имперския модел“ на президентско управление и е подготвило почвата за воденето на безкрайна война. Според него: „прехвърлянето на все повече военни функции към специалните части прекъсва и без това слабата връзка между войната и политиката и войната започва да се води заради самата война“.

Секретните операции, осъществявани от специалните части, демонстрират опасната тенденция да водят до непреднамерени, непредвидени и нерядко катастрофални последици. Жителите на Ню Йорк няма скоро да забравят крайния резултат от нелегалната подкрепа, оказвана от САЩ на ислямистите в Афганистан, по време на борбата им със Съветския съюз през 80-те години: трагедията от 11 септември („Черният четвъртък“). Странно е обаче, че онези, които се намираха в другата атакувана тогава точка – в Пентагона – не си извлякоха никакви поуки от тези събития. Дори и в наши дни, т.е. повече от тринайсет години след интервенцията в Афганистан и десет години, откакто Вашингтон започна да осъществява операции под прикритие в съседен Пакистан, САЩ все още търпят негативните последици от онзи епизод от студената война: така например безпилотните летателни апарати на ЦРУ днес нанасят ракетни удари срещу „мрежата Хакани“ – същата която през 80-години Управлението снабдяваше с ракети „Стингър“.

След като нямат ясна представа, къде специалните части осъществяват операциите си, както и какви точно са тези операции, обикновените американци трудно могат да разпознаят последиците и вредата от все по-мащабните тайни войни, които Америка води на цялата територия на планетата. Но, ако историята ни учи на нешо, то е, че тези последици ще бъдат осезаеми, а вероятно и трагични – от Югозападна Азия до Магреб, от Централна Азия до Централна Африка, а в крайна сметка и в самите Съединени щати.

В лансираната от него стратегия SOCOM 2020 адмирал Макрейвън утвърждава глобалното присъствие на американските специални части, като средство за „демонстрация на сила, гарантиране на стабилността и предотвратяване на конфликтите“. Истината обаче е, че през миналата 2014 (както и през предходните години) действията на командваните от него Сили за специални операции доведоха по-скоро до точно обратните резултати в цели 134 държави по света.

* Авторът е американски геополитически анализатор, автор на пет книги за военните кампании и военната стратегия на САЩ

{backbutton}

Значението на състоялото се в края на януари посещение на руския министър на отбраната Сергей Шойгу в Техеран (първото от петнайсетина години насам), по време на което той и иранският му колега Хюсеин Дехган подписаха споразумение за военно сътрудничество, се оценява от анализаторите като ключово не само във военно-технически, но и регионален и дори в глобален план. То е първото в тази област в цялата история на двустранните отношение на правителствено ниво. При това става дума за официално споразумение, а не за поредния меморандум за намерения, каквито Москва и Техеран неведнъж са подписвали, особено в сферата на търговско-икономическото сътрудничество (включително през последните две години, откакто президент на Иран е Хасан Рухани), без след това да ги изпълняват.

Както е известно, в момента и двете държави са обект на санкции, наложени им от Запада, които целят ерозията на тяхната икономическа и военна мощ. Именно това ги тласка към сближаване, още повече, че политиката на САЩ и част от европейските им съюзници по отношение на мюсюлманския свят доведе през последната година до нов връх на насилието и екстремизма, които вече преливат извън рамките на т.нар. Голям Близък Изток, прехвърляйки се на територията на Европа.

Американските военни намеси в Афганистан и Ирак провокираха невиждан до момента ръст на тероризма в Евразия. Затова обединяването на усилията на Русия и Иран в сферата на сигурността, което беше дискутирано по време на посещението на Шойгу в Техеран, е повече от актуално. Потвърждава го и позицията на иранския върховен лидер Али Хаменей, според който "могъща Русия и независим Иран са стълбове на регионалната и глобална сигурност".

Основата за сближаването между Москва и Техеран

Сред ключовите постановки на споразумението, подписано в иранската столица е, че Русия и Иран се ангажират съвместно да се противопоставят на "чуждестранните военни намеси на територията на държавите от близкоизточния регион". Това означава, че двете страни заедно ще се борят със заплахите и военния натиск, както и със санкциите, наложени им от САЩ и Запада, като цяло. Сергей Шойгу потвърди тези намерения, отбелязвайки че: "двустранното ни сътрудничество ще повиши военната мощ на нашите страни и ще има голямо практическо значение за руската и иранската армии". Според него, по време на престоя си в Техеран, той е обсъдил с министър Дехган "основните международни и регионални проблеми в сферата на сигурността и особено ситуацията в Близкия Изток и Афганистан". На свой ред, иранските медии акцентираха върху факта, че Шойгу е информирал колегата си, че Русия е склонна да преразгледа решението си да отмени доставката за зенитно-ракетни комплекси С-300 за армията на аятоласите или да предложи равностойна замяна. Ако това се случи, то би прекратило процеса в Арбитражния съд на Международната търговска камара в Париж, в който иранците претендират за 4 млрд. долара неустойка от Русия заради неизпълнения от нея договор.

В историята на двустранните отношения във военната сфера има както периоди на възход, така и на упадък, като военно-техническото сътрудничество между Иран и Москва беше най-активно през 1989-1991. Тогава бяха подписани четири големи договора за над пет милиарда долара. Споразумението за военно сътрудничество предвиждаше на Иран да бъдат доставени съветски бойни самолети, хеликоптери, зенитни ракетни системи С-200, танкове и дизелови подводници. Промените в Русия след разпадането на Съветския съюз през 1991 обаче, доведоха до това, че под натиска на САЩ и Израел Москва се отдалечи от Техеран, като знакова роля в това отношение изигра подписания през 1995 "протокол Гор-Черномирдин", с който на практика беше прекратено руско-иранското сътрудничество във военната сфера. Според руски  експерти, в резултат от това страната им е загубила около 4 млрд. долара.

Няколко години по-късно, руско-иранските отношения навлязоха в нов етап. Това стана след военната намеса на НАТО в бивша Югославия през 1999 и решението на Москва да се откаже от споменатия протокол. В резултат от това, през 2000-2007 Иран се превърна в третия най-голяма вносител на руско въоръжение. По-късно обаче, военно-техническото сътрудничество между двете държави отново се срина, в резултат от решението на руския президент Дмитрий Медведев да забрани договорената доставка на зенитно-ракетни комплекси С-300, "в съответствие с резолюцията на Съвета на сигурност на ООН", макар продажбата на подобни ракети да не се забранява изрично от международното законодателство, а иранците вече бяха платили аванс за комплексите.

Днешната геополитическа ситуация изглежда по-благоприятна от всякога за поредното сближаване между Техеран и Москва. И двете държави се обявяват против глобалната хегемония на САЩ, обединява ги и общата опасност, свързана с радикалния сунитски ислямизъм, който започна да създава собствени терористични квазидържави в Близкия Изток. Освен това, както Иран, така и Русия бяха силно засегнати от драстичния спад на цените на петрола. Сближава ги и фактът, че руската политика в Украйна и иранската в Близкия Изток се сблъскват с острата критика на Запада, наложил санкции и на двете държави. Тоест, в момента Москва и Техеран са от една и съща страна на барикадата. Навремето Вашингтон и Тел Авив успяха да прекратят сътрудничеството между тях, но сегашната им политика в региона е на път да го възроди. Впрочем, за разлика от САЩ, Израел е наясно с последиците от подобно развитие, затова прави всичко възможно за да не го допусне. Така, твърди се, че по време на последното си посещение в Москва в края на януари 2015 израелският външен министър Авигдор Либерман е направил всичко възможно в тази посока, включително предлагайки страната му да посредничи за разрешаването на украинската криза и преодоляване на сегашната конфронтация между Русия и Запада.

Посещението на руския военен министър в Техеран, както и предшествалите го многобройни споразумения в икономическата сфера, постигнати през миналата 2014, слага край на негативната тенденция в търговията между двете страни. Така, само през 2011-2012 руският износ в Иран е намалял с 44%, достигайки 38 млрд. долара. Същият процес се наблюдаваше и във военната сфера, като според руски експерти, страната им е загубила от възможните, но неосъществени, оръжейни сделки с Иран общо около 13 млрд. долара.

Ето защо, те съветват Кремъл да игнорира очакваната крайно негативна реакция на Вашингтон и да осъществи отменената сделка за комплексите С-300 или да предложи на иранците равностойна по-модерна техника. При всички случаи, оживлението в сферата на военно-техническото сътрудничество между Русия и Иран е в интерес и на двете държави. Проблемът е, дали става дума за чисто тактически ход, породен от моментната ситуация, или Москва и Техеран действително оценяват двустранното сътрудничество като стратегическо, което би означавало, че сме свидетели на залагане основите на стратегическа ос между тях.

Подготовката за постигнатото в Техеран споразумение започна още през октомври 2013, по време на посещението в Иран на командващия руските военновъздушни сили генерал Александър Бондарев, като ключова роля за успешното му финализиране изигра срещата между Сергей Шойгу и Хюсеин Дехган през май 2014 (по време на Третата конференция по проблемите на международната сигурност в Москва), след която те обявиха, че: "Русия и Иран ще развиват военното и военно-техническото си сътрудничество, предвид очерталата се политическа ситуация в света", и поставиха задачата това сътрудничество да премине на принципно ново развище.

През следващите няколко месеца бяха изчистени всички детайли в общите подходи на Москва и Техеран към сътрудничеството в сферата на отбраната, като процесът се удължи заради възникналите междувременно нови предизвикателства, свързани с регионалната сигурност.

Основните принципи на руско-иранското сътрудничество във военната сфера

Изявленията на руския и иранския военни министри след срещите им в Техеран демонстрираха, че двете страни споделят обща визия по проблемите на регионалната сигурност. Според Дехган: "ситуацията в региона и света изисква могъща Русия и могъщ Иран съвместно да съдействат за укрепване на международната сигурност и регионалната стабилност". На свой ред Шойгу акцентира върху това, че "ние сме изправени пред едни и същи предизвикателства и заплахи в региона и можем ефективно да им се противопостави, само ако сме заедно". Впрочем, Хюсеин Дехган уточни и основната обща цел, а именно "борбата срещу намесата на външни сили във вътрешните работи на региона", като изрично посочи, че основната причина за изостряне на ситуацията в Близкия Изток е "деструктивната политика на САЩ, които се месят във вътрешните работи на другите държави". Шойгу очевидно споделя тази гледна точка, още повече, че заплахите и предизвикателствата, които поражда западната активност за Москва и Техеран, са общо взето едни и същи, независимо, дали става дума за Афганистан, Ирак или Сирия. Показателни в тази връзка са думите на руския военен министър, че Русия ще продължи диалога с Иран по проблемите на сигурността по време на руското председателство на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Това даде повод за спекулации, че Техеран най-сетне може да стане пълноправен член на ШОС, към което отдавна се стреми. Ако това действително се случи, то не само би стимулирало процеса на изграждане на нова архитектура на регионалната сигурност, но и ще даде нов импулс за развитие на самата организация.

Сред основните резултати от посещението на Шойгу в Иран несъмнено е и задълбочената дискусия относно новия формат на руско-иранското сътрудничество във военната сфера. Ангажирайки се с иранската ядрена програма, Москва вече доказа, че в стратегическите отрасли не е склонна да се съобразява с капризите и едностранните санкции, налагани от САЩ и ЕС. Сега наред е сферата на отбраната. От друга страна, междуправителственото споразумение, подписано в Техеран, представлява един доста общ документ. Според него, военните министерства на двете страни ще осъществяват обмен на делегации, ще поддържат контакти на ниво генерални щабове, ще участват в съвместни военни учения, ще подготвят кадри и ще осъществяват взаимни посещения на военни кораби.

Очевидно е, че възможностите за сътрудничество в сферата на отбраната между Русия и Иран са много по-големи и те тепърва ще бъдат очертани с допълнителни протоколи, по които вече работят двете военни министерства. В хода на изготвянето им обаче ще трябва да бъде даден ясен отговор на основния въпрос, а именно за формата на двустранното военно-техническо сътрудничество, т.е. дали то ще се реализира просто като търговия с военна техника или ще се върви към военен алианс под една или друга форма. А може би и едното, и другото?

В първия случай нещата опират само и изключително до продажбата на руско оръжие, т.е. на практика за връщане към двата споменати по-горе периода: 1989-1995 и 2000-2007. През първия иранците са закупили от Москва военна техника за около 4 млрд. долара, включително два зенитно-ракетни комплекса С-200ВЭ, 20 изтребители МиГ, 12 фронтови бомбардировачи Су-24МК, 12 хеликоптера Ми-17, три дизел-електрически подводници 877ЭКМ, 126 танка Т-72С и 413 бронетранспортьори БМП-2. През втория период, руските доставки покриваха 85% от целия ирански внос на военна техника, като през този период Техеран получи 33 многоцелеви транспортно-бойни хеликоптери Ми-171 и Ми-171Ш, шест щурмови самолета Су-25УБК и 29 ракетни комплекса Тор-М1.

Между другото, активизирането на руско-египетското военно-техническо сътрудничество също стартира с посещението Сергей Шойгу в Кайро през ноември 2013. Няколко месеца по-късно стана ясно, че двете страни са подписали договори за доставка на руско въоръжение (включително хеликоптери, самолети и системи за противовъздушна отбрана) на обща стойност 3,5 млрд. долара. Западни военни експерти отбелязват, че египетската армия вече използва по време на ученията си руските зенитни комплекси "Бук-М2". Това означава, че е напълно възможно истинските параметри на постигнатото споразумение между Москва и Техеран във военната сфера също да се изяснят доста по-късно. Ясно е обаче, че иранците продължават да са заинтересовани от покупката на нова руска военна техника, включително системи за противовъздошна отбрана С-300 или още по-модерни.

Ето защо във Вашингтон внимателно анализират информацията за посещението на руския военен министър в Техеран, като в тази връзка говорителят на Държавния департамент напомни, че САЩ смятат за неприемлива евентуалната доставка за Иран на руски зенитно-ракетни комплекси С-300. Там обаче изглежда подценяват факта, че Русия и Иран вече разполагат с достатъчно стабилна междудържавна основа за развитие на сътрудничеството си във военната сфера. Защото за Иран това не е просто първото му подобно споразумение с друга държава, но и единственото до момента. И този факт е от доста по-голямо значение за военната сигурност на страната, отколкото реализацията на остарелия договор за доставката на системите С-300, толкова тревожеща американците, които очевидно не са си направили точните изводи от руския военен "пробив" в Египет.

Впрочем, в момента изпълнението на въпросния договор, в първоначалния му вид, е просто невъзможно, поне ако се съди от съобщенията в специализираните медии, че произведените навремето за Иран системи С-300 са били утилизирани, а част от оборудването им е използвано за реализацията на други поръчки (според някои руски експерти например, то е отишло в Азербайджан, който през 2011 купи 16 комплекса С-300ПМУ-2). Русия вече не произвежда системи от групата С-300П, които бяха изместени от по-модерните С-400. Последните засега не са предназначени за износ, тъй като първо следва да покрият нуждите на руската армия - така Министерството на отбраната планира да купи близо 450 от тези системи. Но дори когато руснаците започнат да ги изнасят, първият им чуждестранен клиент най-вероятно няма да е Иран, а Китай. Все пак, на Техеран може да бъде предложена алтернатива - системата С-300В, чиято експортна версия е известна повече като С-300ВМ (Антей-2500). До момента, единственият официално обявен чуждестранен купувач на тази система е Венецуела, макар че през миналата 2014 се появиха непотвърдени официално съобщения, че тя може да бъде доставена и на Египет.

Освен че може да се похвали с рекорден обхват от 400 км, тази система разполага с отлични възможности за прехващане на балистични ракети (впрочем, основното и предназначение е именно борбата с тях). На практика, това е единствената достъпна и за държавите, които не са близки съюзници на САЩ, мултифункционална система, която може да се използва и като противовъздушна, и като противоракетна. Предишните преговори между Москва и Техеран за евентуалната и доставка завършиха безрезултатно, но сега това може да се промени.

Предвид факта, че много държави от региона разполагат с балистични ракети, системата "Антей-2500" може да се окаже твърде полезна на Иран, особено, ако заедно с нея иранците договорят доставката на  зенитни ракетно-оръдейни комплекси  „Панцир-С1”, в допълнение към тези, които получиха от руснаците през 2012. Подобна комбинация, която вече се използва масово в руската армия, рязко би повишила ефективността на системата, като цяло.

Сред най-големите проблеми пред Иран е необходимостта да модернизира военновъздушните си сили, които разполагат предимно със самолети, доставени преди ислямската революция през далечната 1979. Най-модерните изтребители на иранските ВВС са руските MиГ-21, някои от които са купени от СССР през 1990, а други са пленени по време на войната с Ирак. Същото се отнася и за бомбардировачите Су-24 и щурмовите самолети Су-25. Иранците разполагат с известен брой стари френски изтребители Mirage F1, но доставката на резервни части за тях е голям проблем за Техеран.

Гръбнакът на иранските ВВС все още са американските изтребители от 60-те и 70-те години на миналия век: тежките F-4 Phantom II (версии F-4D и E), разузнавателните RF-4E, леките F-5E/F-5F Tiger II и специално купените навремето за борба със съветската въздушна заплаха F-14 Tomcat. Въпреки всички трудности, иранците полагат неимоверни усилия за да запазят боеспособността на самолетите си - както е известно, след като извадиха от екплоатация последните си F-14, преди десетина години САЩ унищожиха почти всички самолети от този модел, както и резервните части за тях, именно за да не попаднат в Иран по линия на черния пазар. Малко по-лесно могат да се доставят резервни части за самолетите F-4 и F-5, но и те са почти напълно амортизирани.

Картината не се променя от наличието на известен брой китайскии самолети F-7M (експортна версия на изтребителя J-7, който пък е копие на съветския МиГ-21), както и на иранските бойни самолети Saegheh и Azaraksh, изкопирани от американския F-5. Макар иранските ВВС да твърдят, че разполагат с над 350 бойни самолети, от тях във въздуха могат да се вдигнат само 150-170, повечето от които са безнадеждно остарели. Затова пък сега Москва може да им предложи изтребители Су-27/Су-30 и МиГ-29СМТ, бомбардировачи Су-34, тренировъчни самолети Як-130, както и хеликоптери от най-различни класове - от Ми-17 до Ка-52.

Впрочем, да не забравяме, че евентуалната доставка на руски самолети или дори ракети и модернизацията на наличния авиационен парк на иранските ВВС ще изисква Русия на практика окончателно да денонсира решението си от 2010, с което се присъедини към санкциите срещу Иран. Много е вероятно, Москва вече да оценява въпросното решение като погрешно, но така или иначе, отмяната му ще зависи и от това, какво може да и предложи Техеран в замяна.

Ако Русия в крайна сметка реши да напусне групата държави, подкрепящи санкциите срещу Иран, това би създало възможност за радикална модернизация на иранските въоръжени сили. Въпреки продължаващата криза на петролния пазар, Техеран разполага със сериозни ресурси: военните му разходи например са около 10 млрд. долара годишно и, поне на теория, общият обем на бъдещите му договори с Москва за доставката на различни видове въоръжение би могъл да достигне 15-20 млрд. долара през следващите 10-12 години. Несъмнено водещо място сред тях ще заемат системите за противовъздушна отбрана, тъй като (както признават и американските военни експерти) във всички войни, които САЩ са водили през последните двайсет и пет години, те са залагали най-вече на тоталното си въздушно превъзходство и поне досега не са срещали адекватна съпротива от страна на противника. Сега това може да се промени и дори и само този факт (без да споменаваме другите последици от формирането на стратегически алианс между Москва и Техеран) е в състояние на породи силна тревога във Вашингтон, а и не само там.

Междувременно, Техеран вече надрасна нивото на обикновен купувач на чуждо въоръжение, доказателството за което са иранските успехи в сферата на ракетните и други технологии, включително такива с двойно предназначение. Затова днес иранците не са склонни да се задоволят с ролята на клиент (макар и ключов) на руските оръжейни корпорации, а предлагат на Москва качествено ново ниво на сътрудничество – съвместни научно-изследователски и опитно-конструкторски работи, т.е. такъв формат на военно-техническо сътрудничество, какъвто Русия поддържа само с Китай.

Твърди се, че иранските военни вече имат конкретни оферти към руските си партньори за съвместни проекти в сферата на ракетостроенето, производството на безпилотни летателни апарати, хеликоптеростроенето и разработването на нови средства за техническо разузнаване. В същото време, Техеран изглежда склонен да приключи сагата с ракетните комплекси С-300. Иранците са дали да се разбере, че няма да се откажат от предложените от Русия вместо тях системи Антей-2500, но предлагат на руснаците да се включат в модернизацията на наличните ирански системи S-200 (те на практика са копие на системите С-300ПС, купени от Техеран още през 1993), която очевидно не е по силите на местния военно-индустриален комплекс.

Според редица анализатори, след преговорите на руския военен министър и иранския му колега в Техеран, двете страни ще ускорят решаването на въпроса за обмена на информация, получавана по линия на техническото им разузнаване. Както е известно, Иран разполага с добре работеща система за мониторинг на оперативната обстановка в Персийския залив, в Русия пък (включително в рамките на ОДКС) активно се работи за възстановяването на качествено ново равнище на системата за наблюдаване на ситуацията по "южното направление", включващо и Централна Азия. Експертите от двете страни отдавна повдигат въпроса за сътрудничество в тази деликатна сфера, още повече, че случващото се в Сирия и постигнатото там взаимодействие, показва, че подобен обмен на информация и разширяването на системата за мониторинг по отношение на Афганистан биха били в интерес както на Москва, така и на Техеран.

Впрочем, резултатите от посещението на Шойгу в Иран съвсем не се изчерпват само с военно-техническата сфера. В Техеран е била обсъждана и ситуацията в Афганистан след изтеглянето на основната част от американския корпус, както и тази в Каспийския регион, без да споменаваме такива важни въпроси като заплахите, породени от наркотрафика и тероризма, които заслужават отделен анализ.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Характерна за гражданската идентичност на средностатистическия индивид, освен всичко друго, е неговата разделена лоялност, т.е. множеството форми на самоидентификация. Формирала се е цяла йерархия на общностите, към които се причислява отделният човек: общността на собствения град или селище, на своята провинция, на държавата, като цяло, а нерядко и общността на междудържавното обединение, част от което е и страната, в която живее въпросният индивид.

Да видим как това се реализира в Европа. В редица пространствени общности самоидентификацията на европейците може да се осъществява на три основни равнища: национално-държавно, наднационално и локално. Въпросът е, с коя от тези териториални общности в най-голяма степен се идентифицират европейците в условията на осъществяващия се трансфер на суверенните функции на националната държавата нагоре - към наднационалните структури, и надолу - към локалните общности?

Специално внимание изискват "новите жители" на континента - имигрантите, представляващи другокултурни общности, и най-вече мюсюлманите, чиито дял в общата численост на населението непрекъснато нараства. Как стои въпросът за тяхната самоидентификация на територията на Европа и дали тя се променя? Какво влияние оказва присъствието на чуждокултурни общности върху формирането на обща европейска и национално-държавна самоидентификация?

Трънливият път на формирането на европейската самоидентификация

За правителствата и политическите сили в европейските страни, представляващи движещите сили на интеграционните процеси, конструирането на европейската идентичност се превръща в ключов проблем и най-важно условие за ефективното функциониране на Европейския съюз. Това условие е необходимо за да се избегнат фрагментацията и конфликтите и да се гарантират съгласието и сътрудничеството. Несъмнено съществуват обективни предпоставки за надстрояването на европейската идентичност над съществуващите национални идентичности, като на първо място сред тях са общността на историческите съдби на народите от континента и тяхната социокултурна близост.

Гръцката и римска античност, както и епохата на Просвещението, са понятия на европейската култура. От Европа към целия останал свят се разпространяват принципите за защитата на гражданските права и демократичното държавно устройство, както и идеалите на гражданското общество. При създаването на ЕС влияние върху европейската идентичност оказва общата цел: никой не иска да допусне да се повторят ужасите от Втората световна война. В колективното съзнание на Европа, включващо множество преплитащи се културни и исторически аспекти, изпъкват такива основополагащи елементи, като мирът, свободата и просперитета. Показателно е, че неевропейците често разглеждат европейците като едно цяло ("вие, европейците").

Независимо от това, конструирането на европейската идентичност винаги е било и си остава изключително сложна задача, имайки предвид, че в исторически план идеята за наднационална общност не се формира на масово ниво. В европейската история съперничеството и войните винаги са доминирали над формите на колективно поведение. Държавите от ЕС полагат големи усилия за формирането на европейска идентичност. За първи път това това понятие се използва в копенхагенската "Декларация за европейската идентичност", приета през 1973. Като нейни основни елементи в декларацията са определени представителната демокрация, върховенството на закона, социалната справедливост, икономическият прогрес и човешките права. Акцентира се също върху общите интереси, ангажименти и наследство на европейците (1). В Договора от Маастрихт тезите на Копенхагенската декларация бяха допълнени - там, в частност, се подчертава значението на провеждането на обща външна политика. В договора се говори и за необходимостта ЕС да се отнася с уважение към националната самобитност на държавите-членки (2). В същото време обаче, тази самобитност се игнорира. Така, през 2013 председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой заяви, че сред белезите на нова Европа трябва да бъде ликвидирането на националната идентичност. Ван Ромпой отправи призив за преосмисляне на настоящето и бъдещето на ЕС като организация, обединяваща множество де-юре независими държави. Според него, "постоянното разширяване смесва политическите и географските идентичности, а това на свой ред превръща европейския континент в универсален дом за всички" (3).

Тази реторика се допълва от множество практически стъпки за създаването у гражданите на европейските държави на чувство за принадлежност към "общия дом". Появиха се символи на обединена Европа, включително знаме и химн. За гражданите на страните, присъединили се към Шенген, беше въведен безвизов режим. На корицата на международните паспорти на гражданите на държавите от ЕС си посочва принадлежността им към Съюза. Вече има обща европейска валута и общи шофьорски права, както и общ празник "Денят на Европа", който се отбелязва на 9 май (денят, в който през 1945 приключва войната в Европа и в който през 1950 френският външен министър Робер Шуман лансира идеята за европейската интеграция). На този ден в големите и малки европейски гредове се провеждат паради, фестивали и конкурси. Нагледна представа за отношението към наднационалните институции и степента на развитие на европейската самоидентификация дава представителното социологическо проучване, проведено по поръчка на Европейска парламент през юни 2013 във всички 28 държави от ЕС. Анкетирани са 27624 души на възраст над 15 години (4). Мнозинството респонденти демонстрират положително отношение към ЕС. В отговор на въпроса, "Какво означава за вас, лично Европейският съюз?", 42% от анкетираните посочват възможността "да пътуват свободно, да учат и да работят във всяка част на Съюза", а други 33% свързват ЕС с еврото. В същото време обаче, 27% отъждествяват ЕС с "ненужното харчене на пари", а 24% - с бюрокрацията.

В корелация с тези данни е и отговорът на въпроса "печели ли страната ви от членството си в ЕС?". 50% от анкетираните смятат, че това членство е от полза за страната, в която живеят, 17%  се отнасят негативно към него, за 31% то нито е добро, нито е лошо, а 2% отказват да отговорят. Делът на онези, които оценяват положително членството на страната си в ЕС е най-висок сред жителите на най-развитите континентални европейски държави. Така смятат например, 71% от люксембургците, 68% от германците, 65% от датчаните и 64% от шведите. Напротив, сред британците за които е характерен "островния национализъм", на фона на сравнително високото икономическо развитие на страната, делът на онези, които оценяват положително участието и в ЕС, е едва 33%. Под средностатистическото ниво на положително отношение са и оценките на членството в ЕС в държавите, оказали се най-проблемните в еврозоната по време на глобалната финансово-икономическа криза. В Гърция например, само 34% одобряват членството и в ЕС (на противно мнение са 36%), в Португалия - 36% (38% не го одобряват), в Италия - 41% (24% не го одобряват), а в Испания - 47% (24% не го одобряват). В редица нови членове на ЕС се очертава сериозна диференциация. Така положително оценяват присъединяването на страната си в ЕС само 31% от чехите, 39% от унгарците и латвийците и 41% от словенците. В същото време, 62% от литовците, 55% от румънците и естонците, 53% от поляците и 51% от българите се отнасят положително към членството на страните си в Съюза. Делът на обявяващите се "против" в тези държави е сравнително малък - съответно, 8%, 10%, 9%, 10% и 7%. Впрочем, във всяка от новите страни-членки немалко респонденти оценяват влизането им в ЕС "нито добре, нито зле". При това нерядко хората от тази група се оказват повече от тези в останалите, варирайки между 1/3 и 1/2 от анкетираните.

В социодемографски план, по-предразположени към европейска самоидентификация изглеждат мъжете, младите хора и гражданите с по-високо образование и доходи. Напротив, по-слабо обезпечените са склонни да смятат, че членството в ЕС няма да подобри положението им. Характерен пример за това е, че членството в Съюза се оценява позитивно от 67% от управленските кадри и от едва 44% от служителите и 41% от безработните.

Гражданите на държавите, влизащи или невлизащи в еврозоната, демонстрират различно разбиране за това, какво представлява европейската идентичност. Така за гражданите от първата група основен елемент на регионалната идентичност е еврото (51% от анкетираните). Следват "демократичните ценности и свободата" (43%), културата (26%) и историята (24%). Напротив, гражданите на страните извън еврозоната, дават приоритет на демократичните ценности и свободата (36%), следвани от историята (34%), културата (28%) и едва след това - на еврото (24%). Любопитно е, че в държавите от еврозоната, които най-силно бяха засегнати от кризата, "репутацията на еврото" само за една година (2012-2013) се е сринала с 9% (в Испания и Гърция), със 7% (в Италия) и с 6% (в Ирландия).

Делът на гражданите на ЕС, интересуващи се от неговите проблеми, е сравнително малък - 43%. Това обстоятелство обаче, "не отменя" стремежа им за развитието на обща европейска идентичност. Така, около 72% от анкетираните са съгласни с тезата, че "това, което обединява европейците, е по-силно от това, което ги разделя". Сред факторите, които биха могли да укрепят европейската идентичност в ежедневния живот, анкетираните посочват добре изградената система за социална защита (41%), правото да се заселиш във всяка страна-членка на ЕС и да получаваш там пенсията си (34%), повсеместното признаване на дипломите от средните и висши учебни заведения (31%), създаването на европейски институции за извънредна намеса за борба с природните бедствия (24%), въвеждането на обща лична карта, допълваща националната (24%) и правото да участваш в изборите в страната-членка на ЕС, където живееш в момента, дори ако не си неин граждани (23%).

Част от анкетираните смятат, че важна стъпка с цел укрепване на европейската идентичност в близко бъдеше може да стане избирането на председателя на Европейската комисия с пряко гласуване. Според 26%, тази мярка "би укрепила самоидентификацията на жителите на Съюза като европейци". Също толкова смятат, че това би "заздравило връзките между ЕС и неговите граждани".

През последните десетилетия, за формирането на общоевропейско съзнание благоприятства и липсата на граници и възможността на хората да се движат свободно и да се опознаят по-добре.

Отделно следва да се посочи, че европейската идентичност се формира и чрез неприемането на цивилизационните особености на други региони на света и негативното взаимодействие с другите култури. В историческа план, противопоставянето на "другите" винаги е играло определена роля за развитието на чувство за общност у европейците. Като сред принадлежащите към тези "антиреферентни групи" има както мюсюлмански държави, така и такива от комунистическия или посткомунистически Изток, там впрочем са и САЩ (в последния случай европейският модел на социална справедливост се противопоставя на американския модел, основаващ се на индивидуализма) (5).

Както с основание посочват редица анализатори, "формирането на европейската идентичност в рамките на бинарната конструкция "ние - те", има разрушителен потенциал, тъй като може да доведе до "налагането на демаркационна линия, отделяща Европа от останалия свят" (6).

Според 44% от анкетираните, днес съотечественицете им се усещат повече европейци, отколкото преди десетина години например. Напротив, 27% смятат, че е налице обратната тенденция. В първата група преобладават латвийците, шведите (по 72%), естонците, поляците (68%), малтийците (67%) и словаците (65%). Във втората пък, гърците (50%, срещу 18%, придържащи се към положителна гледна точка), британците (47% срещу 36%) и французите (40% срещу 36%).

Като цяло, европейците не оценяват високо възможностите си влияят върху политиката на ЕС. Само 39% от анкетираните смятат, че мнението им е от значение. При анализа на отговорите на съответния въпрос се очертава вече отбелязаната по-горе тенденция: оценки над средните са характерни за гражданите от най-развитите държави в Съюза: Швеция (64%), Дания (62%), Белгия (60%), Германия (52%), Холандия (49%) и Финландия (43%). В същата група се оказват и оптимистично настроените жители на Хърватия (57%), която наскоро стана член на ЕС. Под средното равнище са самооценките на жителите на проблемните държави от еврозоната: Португалия (31%), Италия (30%), Испания (28%) и особено Гърция (18%), както и на по-новите членки на ЕС: Чехия и Латвия (по 25%), Естония (27%), Румъния (33%) и Словакия (34%). По-оптимистични са настроенията в Полша, България и Словения (съответно 46%, 41% и 40%). Към държавите с ниско равнище на самооценка (по споменатите по-горе причини) спада и Великобритания (28%).

Във всички случаи "възможността да се влияе върху политиката на ЕС" се оценява по-високо от тази да се влияе върху националната политика (средно 62% от отговорите). И тук обаче, разликата между развитите и проблемните страни, от една страна, и държавите, присъединили се по-скоро към ЕС, е налице. Малко над половината жители на ЕС "са напълно неудовлетворени" от функционирането на демокрацията в своите страни. Най-много недоволни има в Португалия (86% от анкетираните), Гърция (81%), Испания (71%), Италия (64%), а също в България (75%), Румъния (74%), Словакия (65%), Литва (64%), Чехия (61%) и Унгария (60%). В развитите държави, делът на "напълно неудовлетворените" е много по-нисък: в Дания той е 11%, в Швеция - 12%, във Финландия - 21%, а в Белгия и Германия - 24%.

Материалите на изследването, което цитирах по-горе, както и много други източници, свидетелстват, че у мнозина граждани на ЕС предаността към общоевропейската идея не е добре развита или въобще липсва. Сред най-важните фактори, затрудняващи формирането на наднационална идентичност, следва да посочим неясния характер на самото понятие. В общественото мнение на континента липсва яснота относно това, какво представлява Европа и какво означава "да бъдеш европеец". Така, мнозина не приемат разширената интерпретация на континента като "пространството от Атлантика до Урал". Няма единно мнение и относно това, дали следва да бъдат включени в общността на европейските народи и жителите на Турция, нищожна част от която е разположена на Стария континент. За някои, европейци са само жителите на държавите-членки на ЕС, други пък смятат за такива жителите на всички държави, разположени на територията на континента (7).

Сериозно препятствие пред формирането на европейска идентичност е спадът на влиянието на християнската религия, която би могла да стане един от фундаменталните "скрепителни механизми" на общността. Секуларизацията на масовото съзнание на жителите на континента се потвърждава от многобройните анкети. Неслучайно в проекта за така и неприетата Европейска конституция отсъстваше тезата за "християнските корени на Европа". Определена роля играе и културният фактор: уникалният исторически опит на различните държави и, което е особено важно, устойчивите спомени за конфликтите - често кръвопролитни и превърнали се в национални трагедии за европейските народи.

За културната хомогенизация пречи и такъв фактор като езиковата раздробеност. А езикът е сред основните смислообразуващи елементи на идентичността, чрез който се формира груповото съзнание. Както посочва руският изследовател доц. Михаил Берендеев: "Ако направим мисловен експеримент, поставяйки в една лодка петима граждани на ЕС - германец, латвиец, французин, поляк и румънец, които говорят само на родните си езици, между тях едва ли ще възникне социална връзка, а взаимното им възприемане ще се гради на основата "аз" и "другите". На практика, езиковият въпрос е неразрешим проблем на "европейската идентичност". Ако елитите говорят памежду си на английски, това не означава, че социалната интеграция между европейските нации вече е факт" (8). Несъмнено, английският може да се използва като работен език за формирането на чувство за европейска идентичност. В този случай обаче, англосаксонската културна традиция ще започне да доминира в целия ЕС, което противоречи на постановката за съхраняване самобитността на държавите-членки.

Отрицателно се отразява върху формирането на общоевропейската идентичност и присъединяването на нови членове към ЕС, което още повече разширява европейското пространство, пораждайки нови конфликти. За държавите от Централна и Източна Европа формирането на континентална идентичност съвсем не означава необходимост да се разтворят в нея, отказвайки се от националната си идентичност. Напротив, развитието на двете идентичности се разглежда като паралелен процес. Ситуацията се усложни допълнително от глобалната финансово-икономическа криза, разкрила дълбокото неравенство между богатите и бедните държави. В новите условия симултанното развитие на европейската идентичност се оказва невъзможно (9).

Следва да подчертая, че политическата интеграция на страните от ЕС и досега не е факт. Европейските държави не са склонни да отстъпят много от суверенните си права на наднационалните структури на Съюза. Интеграцията се затруднява и от разнообразните политически модели на страните-членки. Сред тях има парламентарни и президентски републики и конституционни монархии, да не говорим, че се различават по партийните си системи, както и по своето политико-териториално устройство.

В очите на европейците, наднационалните институции, с изключение на Европарламента, не са легитимни. Членовете на Европейската комисия се назначават от националните правителства, Съветът на Европа е междуправителствена институция. Европейският парламент е единствената институция, която се избира от гражданите на Европа, но кръгът на пълномощията му и неговото влияние са ограничени. Всички тези институции са безкрайно далеч от обикновените граждани, които често виждат в тях технократична бюрокрация.

Мнозина не възприемат системата на управление на ЕС като част от ежедневния си живот. Съответно, изборите за Европейски парламент се смятат за незадължително допълнение към националните. Показателно е, че на последните европейски избори беше фиксиран ръст на влиянието на евроскептиците - партиите от радикално-националистистически, регионално-сепаратистки или популистки тип, които в момента са разпределени сред различните фракции и групи на Европарламента, или пък не влизат в нито една от тях. Евроскептиците настояват за ограничаване на миграционните потоци и възстановяване на националните граници и на суверенитета, което следва да се изрази, най-вече, в отказа от еврото и осъществяването на самостоятелна, национално ориентирана икономическа политика. Те отново повдигат темата за укрепването на националната идентичност на народите, влизащи в ЕС. Евроскептиците получиха общо 14,2% от гласовета на европейските избиратели, увеличавайки представителството си в Европарламента с почти 10%, в сравнение с изборите през 2009 (11).

Ръстът на гласувалите през май 2014 за партиите, обявяващи се против "европейската идентификация", е характерен за много страни. Така, голям успех постигнаха радикалните националисти от Датската народна партия (26,6%), които значително подобриха резултатите си от 2009 (15,2%). Впечатляващ пробив осъществи френският Национален фронт (от 6,5%, през 2009, до 24,9%). В Австрия сериозно подобри резултата си Австрийската партия на свободата (19,7%, срещу 13,1%), която плътно се доближи до управляващите социалдемократическа и консервативна партии. Трета във Финландия се оказа партията "Истински фини". Електорален пробив осъществиха неизвестните по време на предишните избори "Шведски демократи" (9,7%) и гръцката "Златна зора" (9,3%). При това някои партии и движения постигнаха успех, концентрирайки вниманието на електората върху въпроса за преразглеждане на отношенията с ЕС. Така, в Италия Движението «Пет звезди" събра 21,1% от гласовете, отстъпвайки само на социалистите. Появилата се през февруари 2013 "Алтернатива за Германия" пък беше подкрепена от 7% от немските избиратели (12).

Национално-държавната самоидентификация като определящ фактор

Когато трябва да избират между собствената си страна и Европа, като цяло, повечето европейци поставят на първо място националния компинент, т.е. определят се на първо място като граждани на своята държава. По време на споменатото по-горе проучване, на респондентите беше предложено да отговорят на въпроса, как се виждат в близко бъдеще - като граждани на своята държава, като граждани на своята държава и европейци, като европейци и граждани на своята държава, или само като европейци. Само 3% отговарят, че се виждат само като европейци, докато 38% смятат, че са само граждани на собствената си държава. Сред привържениците на смесените форми на самоидентификация, представителите на първата група отново са явно малцинство: само 7% от анкетираните се виждат в близко бъдеще като европейци и граждани на своята държава. Напротив, 49% поставят на първо място принадлежността си към собствената държава (13). Водещата позиция, при това с голямо откъсване от останалите народи, където европейската самоидентификация има някакво разпространение, е на Люксембург (10%). Ако добавим към това 15% от жителите на тази страна, които поставят европейския компонент в смесената форма на самоидентификация, излиза, че "европейците" там са около 25%. Водещите позиции на Люксембург се обясняват с това, че в страната има висок процент имигранти. На второ място по разпространение на европейската самоидентификация са румънците (7%). Напоследът, мнозина румънски граждани са се превърнали в "имигранти - номади", прехвърлящи се от една европейска държава в друга. В Италия и Испания, делът на онези, които поставят на първо място европейския компонент, е 4%. В повечето европейски държави този показател е 2-3%.

Ако вземем съвкупния показател за лицата, които се виждат в близко бъдеще само като граждани на собствената си държава, и тези, които се виждат като граждани на своята държава и европейци, на първо място в това отношение е Великобритания. Около 60% от гражданите на тази държава се смятат само за британци, а още 33% - за британци и европейци. Този показател е доста висок и в Швеция (42% и 52%, съответно), България и Португалия (43% и 48% в двете страни), Чехия (по 45%), Естония (46% и 43%), Полша (33% и 56%), Латвия (46% и 41%) и Литва (45% и 42%).

Анализирайки степента на разпространение и влиянието на национално-държавната самоидентификация на европейците, не бива да забравяме, че в условията на глобализация ролята и функциите на държавата намаляват. Глобализацията, както и извършващата се днес индивидуализация на съзнанието, водят до това, че европейците във все по-малка степен обвързват интересите и потребностите си с развитието на държавата, в която живеят. Въпреки това, то продължава да играе значителна роля, като в негово разпореждане остават основните механизми за социализация на личността и най-вече образователната система. Затова не е чудно, че национална самоидентификация, както и преди, "циментира" европейските държави. Предаността към националната държава се определя от три основни фактора: усещането, че сегашното поколение продължава делото на предишните, общата памет за колективната история на страната, както и чувството за обща съдба. Историческият опит сочи, че тези елементи обединяват нациите, позволявайки им да се справят с тежки изпитания.

Регионалната самоидентификация като конкурент на национално-държавната

В рамките на разделената лоялност на европейците, тяхната национална идентификация все повече се конкурира с регионална идентификация, т.е. с предаността към т.нар. "малка родина". В Европа традиционно е високо нивото на развитие на регионалното самосъзнание, особено в полиетническите държави с федеративен държавен модел. В съзнанието на мнозина европейци общонационалната идентичност съжителства с регионалния патриотизъм. Така, за германците, самоидентификацията с конкретната територия или град означава повече, отколкото с цялата германска нация. В Испания, която представлява унитарна държава с елементи на федерализъм, от особено значение в отношенията между отделните групи от населението е нивото на конкретния регион. Тук националността се отъждествява именно с региона.

През последните десетилетия, регионалната самосъзнание се разширява, като обясненията за това са няколко. Да вземем например политиката на ЕС. Принципът на субсидиарността, поставен в нейната основа, предполага, че управлението се реализира на възможно най-ниското ниво. Регионът е изключително важен елемент в многослойната структура на ЕС, тъй като решенията, независимо на кое ниво на властта се вземат, се реализират пряко в един или друг регион. Позитивната страна на субсидиарността е укрепване автономията на регионите и повишаване качеството на регионалното управление.

Спецификата на ситуацията обаче е в това, че претенциите на част от жителите на регионите и най-вече на местните елити, нерядко излизат далеч извън рамките на ролята, които се отрежда на регионите от ЕС и националните правителства. Предоставените отгоре пълномощия често само разпалват апетитите на регионалните елити, флиртуващи с местния електорат, използвайки популистки и демагогски лозунги. В тяхна полза са и опасенията на част от населението на регионите да не загуби своя език и традиции и да се разтвори в безличната глобална среда. Радикално-националистическите партии "от регионален тип" играят все по-важна роля в политическия живот на редица европейски държави. Понякога регионалният национализъм прераства в сепаратизъм или дори в тероризъм. Може да се каже, че в епохата на глобализацията регионалният сепаратизъм получава нов тласък.

Отделно си струва да отбележим влиянието, което оказа за развитието на регионалния национализъм и сепаратизъм предоставянето на независимост на Косово. Много западни държави го приеха като нещо безпрецедентно. Въпреки това обаче, за малките народи то несъмнено беше прецедент. За първи път след 1945 държавите от евроатлантическата общност признаха независимостта на една област, декларирала не собствена национална, а регионална идентичност. Даването на независимост на Косово демонстрира и условния характер на понятието "суверенитет" в съвременния свят, и възможността за трансформиране на съществуващата система на международни отношения между суверенни държави в друга система, в която ключова роля се отрежда на регионите. Не е чудно, че това събитие беше посрещнато с възторг от регионалните сепаратисти в цяла Европа.

В йерархията на предпочитанията на европейците, регионалната самоидентификация плътно се доближава до националната. Споменатото по-горе изследване показва, че 91% от гражданите на ЕС са привързани към своята страна, 88% - към своя град или селище и още толкова - към собствената си провинция (тук е мястото да отбележа, че привързаност към ЕС демонстрират само 48% от респондентите). Зад тези средностатистически показатели се крият сериозни различия. Така, най-силно привързани към своята страна (а не към града, селището или провинцията си) са малтийците (95%, срещу 78% и 77%, съответно), французите (92%, срещу 79% и 82%), холандците (83%, срещу 70% и 70%), датчаните (98%, срещу 87% и 71%) и шведите (94%, срещу 85% и 80%). Почти или точно поравно се разпределят тези показатели при австрийците (94%, срещу 94% и 93%), поляците (96%, срещу 95% и 95%), хърватите (91%, срещу 90% и 90%) и гърците (94%, срещу 94% и 94%) (14).

В същото време се очертава група държави, чиито граждани предпочитат регионалната си идентичност пред националната. Така, делът на испанците, които се смятат за най-тясно свързани със своята страна е 85%, а със своя град, селище или провинция - съответно, 91% и 87%. Същото се отнася и за италианците (85%, срещу 90% и 87%), румънците (90%, срещу 93% и 92%) и чехите (85%, срещу 86% и 86%) (14).

Проблемите на самоидентификацията на чуждокултурните общности

Да разгледаме и друг фактор, оказващ голямо влияние върху формирането на обща европейска идентичност - мащабните миграционни потоци от страните от бившия "Трети свят". Усложняването на ситуацията на континента в етнически, расов и религиозен план, ерозира културно-цивилизационната хомогенност на западните общества и се оказва сериозно препятствие пред формирането на европейска идентичност. Преселниците, споделящи ценностите и жизнените норми на незападните цивилизации, се превръщат в проводници на чуждо културно влияние. При това степента на адаптацията им към тяхната "нова родина" е различна. Редица етнически малцинства доста успешно се вписват в европейските общества, запазвайки собствените си традиции и своята национална идентичност. Те най-често съжителстват безконфликтно с коренното население, оставайки си обособени в социално-културно отношение (например, китайската и корейската общности).

По-сложен е проблемът с имигрантите-мюсюлмани. Преди всичко, следва да отбележим, че с понятието "мюсюлмани" се свързва една далеч не монолитна общност. Напротив, става дума за множество общности, различаващи се по редица параметри - географски, езикови, професионални и идеологически и нерядко имащи различни подходи към интеграцията. За разлика от другите преселнически потоци, основата на идентификацията на мюсюлманите се определя от религията, утвърждаваща ценностна система, която нерядко е несъвместима със западната. Развитието на религиозния плурализъм в европейските общества, която дава възможност на исляма да утвърди своята самобитност, въпреки това поражда сред част от мюсюлманите объркване и разочарование. Светското общество изглежда странно и неразбираемо за привържениците на исляма, чиято същност е сливането на религия, държава и общество. Ислямът представлява всеобхватна, "неразчленена" религия, която включва не само предписания, но и поведенчески норми, регулиращи начина на живот на мюсюлманите във всичките му прояви. В същото време, практическата реализация на всички тези предписания и норми в Европа е в разрез с ежедневния живот на коренното население. Така, необходимостта да си постоянно на работното си място, пречи за извършването на петте задължителни дневни молитви; ограниченията по отношение на храната (забраната да се консумира свинско или алкохол) е пречка пред участието в традиционните за коренното население начини за прекарване на свободното време; трудовият график не позволява да се пости по време на религиозния мюлюслански празник Рамадан и т.н.

Мюсюлманите, в основата на чието битие е патримониалното семейство, в което доминира волята на бащата, не могат да приемат един свят, в който има равенство между половете, където жените имат гарантирано място в публичната сфера и могат да заемат ръководни длъжности. Мюсюлманите остро критикуват характерната за западното общество конкуренция за повече материални блага, "духовния упадък" на обществото на потреблението, ерозията на семейството и липсата на уважение към по-възрастните. Жените-мюсюлманки са по-доволни от новото си местожителство, което вероятно се обяснява с това, че те имат по-малко проблеми с търсенето на работа. Освен това, заради по-голямата толерантност, присъща на жените, като цяло, те не възприемат отношението към тях на коренните жители толкова болезнено, като мъжете.

Именно за жените-мюсюлманки е характерна, най-вече, ерозията на утвърдените стереотипи на мислене и поведение. В съответствие с ислямската традиция, жената следва във всичко да се подчинява на мъжа: неомъжената - на бащата и братята си, а омъжената - на съпруга си. Основните норми, определящи поведението и, са покорността и послушанието, сключването на брак (неомъжените жени са обект на критика) и раждането на деца. Съдбата на мюсюлманката са ежедневните молитви и грижата за семейството, възпитаването на децата, предаването на езика и културните традиции. В хода на социалната модернизация на мюсюлманските държави през последните десетилетия на ХХ век, ролята на жената, като пазител на ислямските традиции и идентичност, беше поставен под въпрос. На практика обаче, участието на жените в обществената активност си оставаше незначително.

Живеещите на запад мюсюлманки имат много повече възможности да станат икономически независими и да правят това, което искат. Впрочем, самият факт на емиграцията в чужда социокултурна среда, се смята от ортодоксалните мюсюлмани за нарушаване на традиционните културни норми (като това се отнася и за мъжете). За мюсюлманките, такова нарушаване на традициите е и необходимостта да работят извън дома си, и да излизат сами на улицата. В този случай, традиционните норми на поведение на имигрантките влизат в противоречие с европейския културен контекст, в който ролите на мъжете и жените са много по-слабо диференцирани, отколкото в мюсюлманските страни. За мюсюлманката, в оправдание за работата и извън дома пред другите членове на имигрантската общност се превръща необходимостта да издържа семейството си (защото съпругът и е безработен, семейството има дългове и т.н.). Отказ от традициите е и решението на част от живеещите на Запад мюсюлманки да не носят хиджаб, да ползват козметика и т.н.

Особено възприемчиви към западните ценности са младите, образовани и неомъжени мюсюлманки. "За тях, работата означава икономическа независимост и гарантира свободното им развитие като личности, без да се нуждаят от мъжка опека. Така, равноправието на жените се превръща в тяхна лична кауза“ (15). Влиянието на новата социокултурна среда не подминава и преселилите се в Европа мюсюлмани. Така, за мъжете мюсюлмани, свикнали да бъдат защитници и пазители на семейното огнище, е сериозен психологически проблем да приемат, че жените им работят извън къщата, което води и до преосмисляне на традиционните представи за разпределението на ролите в семейството. Не бива да забравяме, че в ортодоксалната мюсюлманска среда, мъжът, който не може да издържа семейството си, се смята за неудачник.

В Европа се формира широк слой от умерени мюсюлмани, които в различна степен са интегрирани в западните общества. Те спазват законите на държавата, в която живеят и осъждат тероризма. Експертите констатират все по-голямо сближаване между начина на живот на преселниците от мюсюлмански държави и средностатистическите европейци. За много мюсюлмани, особено от второ и трето поколение, в основен език за общуване се превръща езикът на страната, в която живеят, а предпочитанията им по отношение на храната, облеклото и музиката започват да приличат на тези на европейците. От принципно значение е и промяната на степента на религиозност на мюсюлманите. Значителна част от тях престават да посещават джамиите и да спазват стриктно религиозните обреди. Появяват се "светски мюсюлмани", които приемат за нещо нормално отказа от вярата си. Възникна т.нар. "евроислям", чиито представители приемат либерално-демократичните ценности и поставят въпроса за приспособяването на нормите на шариата към европейските реалности.

На практика е налице трансформация на идентичността на част от мюсюлманите. Те се смятат едновременно за представители на една или друга европейска страна, и за мюсюлмани, без да противопоставят религиозната на национално-държавната си идентичност. Тези хора с двойна идентичност са готови да приемат гражданския модел за политическата нация (16). В същото време, с голямо влияние в нееднородната мюсюлманска диаспора се ползват ислямистите. Те са "интегрирани" в западните общества, тъй като обикновено имат определен социален статус и знаят езика на страната, в която живеят, но отхвърлят интеграцията, обявявайки се за изолация от "безбожното общество" и стриктно следване на законите на шариата (17).

Културно-цивилизационният разлом в съвременните европейски политии се задълбочава от разочарованието на мнозина европейци от идеята за мултикултурното общество, налагана в течение на няколко десетилетия на континента. Според тази идея, етнокултурните и религиозни различия благоприятстват за социалния прогрес в Европа. Сред коренното население нарастват изолационистките настроения, които нерядко прерастват в национализъм и дори в ксенофобия, укрепвайки позициите на радикалнодесните националистически партии. Ясно изразеното противопоставяне между привържениците на агресивно-националистическия подход към "мюсюлманския проблем" и тези на либерално-толерантното отношение към него, е друг фактор, който затруднява формирането на обща европейска идентичност.

Заключение

В заключение следва да се подчертае, че в началото на ХХІ век, националната държава продължава да се възприема като висше стъпало на политическия живот в съзнанието на европейците. В същото време забележимо се усилва регионалната самоидентификация, включително в нейната сепаратистка разновидност. От друга страна, пред възприемането на наднационална, общоевропейска самоидентификация възникват множество препятствия. В конкуренцията между националната, регионалната и наднационалната самоидентификация, като основен съперник на национално-държавната самоидентификация се очертава регионалната. Тоест, за жителите на континента е по-близка идеята за "Европа на регионите", отколкото тази за "единната европейска нация".

Задълбочаващата се криза на европейската идентичност е породена от вътрешни причини, а не е последица от "мюсюлманския фактор". Умерените мюсюлмани са лоялни по отношение към приемащото ги общество и, в една или друга степен, са в състояние да се интегрират в него. Те нерядко имат двойна идентичност, превръщайки се в интегрална част на гражданската нация. В същото време обаче, активността на радикалните ислямисти, които са малцинство сред мюсюлманите, но разполагат със значителни възможности, цели провал на интеграцията на мнозинството изповядващи исляма в приемащите ги общества. Сериозен удар по формирането на европейска идентичност нанасят и местните радикално-националистически сили. Действията им нажежават ситуацията, задълбочавайки културно-цивилизационния разлом и още повече отдалечават перспективата за формирането на обща европейска самоидентификация на жителите на континента.

Бележки:

1. Declaration on European Identity: http://www.cvce.eu/obj/declaration_on_european_identity_сopenhagen_14_december_1973-en-02798dc9-9c69-4b7d-b2c9-f03a8db7da32.html

2. Treaty on European Union. URL:http://eur-lex.europa.eu/en/treaties/dat/11992M.html#000100001

3. Президентът на ЕС призова европейците да се откажат от националната си идентичност: islam-today.ru/islam_v_mire/zapad/president-es-prizval-evropejcev-k-otcazy-ot-nacionalnoj-identicnosti/). 20.11.2013.

4. Тук и по-нататък в текста, анкетните данни са взети от: Eurobarometro del Parlamento Europeo. A un a?o de las elecciones europeas de 2014:

www.europa.eu/pdf/eurobarometre/2013/election/eb79_5_synthese_institutionelle_e.pdf

5. Cемененко И.С., Метаморфозы европейской идентичности // Полис, 2008, № 3, с. 88; Вайнштейн Г.И. Европейская идентичность: желаемое и реальное // Полис, 2009, № 4, с.132-133.

6. Вайнштейн Г.И., Идентичность инокультурных меньшинств и будущее европейской политики // Мировая экономика и международные отношения, 2011, № 4, с. 7.

7. Вайнштейн Г.И., Европейская идентичность: желаемое и реальное. Ibid, с. 126-127.

8. Берендеев М.В., Европейская идентичность сегодня: категория политической практики или дискурса? //Вестник Балтийского федерального университета им. И.Канта. 2012. Вып. 6, с. 73.

9. Ibid, с. 76-77.

10. Ibid, с. 75.

11. Швейцер В.Я., Таршин А.С., Итоги выборов в Европейский парламент 2014: общее и особенное: www.ieras.ru/pub/analitika/5.pdf

12. Ibid.

13. Eurobarometro del Parlamento Europeo. A un a?o de las elecciones europeas de 2014. Op. cit.

14. Ibid.

15. Ramirez Goicoehea E., Inmigraci?n en Espana: vidas y experiencias. Madrid, 1996, p. 49.

16. Политическая идентичность и политика идентичности. Том 2. Идентичность и социально-политические изменения в ХХI веке. М.: РОССПЭН, 2012, с. 192-193.

17. Ibid.

* Преподавател в Московския държавен университет за международни отношения

{backbutton}

Кюрдите населяват предимно планинския район, намиращ се между Турция, Иран, Ирак и Сирия, а най-големият им стремеж е създаването на независим Кюрдистан. В настоящия период той може да бъде реализиран в населения предимно с кюрди Северен Ирак. Както е известно, след падането на Саддам Хюсеин, иракските кюрди изградиха там автономен регион със собствени властови институции (Кюрдско регионално правителство – КРП) и въоръжени сили (Пешмерга). В периода след 2003 най-стабилната част от Ирак е именно Кюрдската автономна област (КАО), в която (с някои изключения) доскоро нямаше сблъсъци и терористични дейности, характерни за другите части на страната. Едва след появата на т.нар. Ислямска държава, действаща на територията на Ирак и Сирия, това се промени. Налагането на сигурност, предвидимост и стабилност в КАО позволи на кюрдите да се възползват от наличните петролни залежи и да привлекат големи чуждестранни инвестиции. През последните няколко години, водени от своите политически лидери, те са поели „прагматичния път” към развитието на Иракски Кюрдистан. Докато останалата част от Ирак оставаше в мъртвата хватка на въстанията и гражданската война, кюрдите успяха да напреднат в икономическото и политическото си развитие. Постепенно Иракски Кюрдистан се превърна в пример за останалата част от Ирак.

И все пак, по ред причини, иракските кюрди остават част от Ирак. Най-важните са статутът на спорните територии и географските особености на региона, които създават опасност един независим Кюрдистан, без излаз на море, да се окаже заобиколен изцяло от враждебно настроени към него съседи. Последните изглеждат готови на всичко, за да възпрепятстват просперитета и политическата независимост на кюрдите. Или поне така беше доскоро. В момента в региона се развиват някои нови процеси, които загатват, че скоро може да настъпи промяна в регионалния баланс на силите.

Факторите, определящи посоката на развитие, непрекъснато се менят. В момента иракските кюрди разполагат с много предимства. В същото време обаче има и немалко спорни въпроси и предизвикателства, на които КРП трябва да даде отговор, за да стане ясно бъдещето на Иракски Кюрдистан.

Състоянието на средата за сигурност, геополитическите процеси, икономическите проблеми и перспективи са само част от движещите сили, които допринасят или пречат на стремежа на кюрдите за собствена независима държава.

От създаването на модерната иракска държава, историята на Иракски Кюрдистан е свързана с изостаналост, политически и културни репресии, етническо прочистване и откровен геноцид. През дълги периоди от време кюрдите виждат в Багдад причината за всичките си неволи. На свой ред, ръководството на Ирак смята кюрдите постоянен източник на нестабилност.

Природни ресурси и бюджет

Днес ябълката на раздора между Багдад и Ербил е контролът върху петрола и природния газ в региона. Централното правителство настоява, че всички приходи от нефта трябва да отиват към централното правителство, което след това да ги разпределя към провинциите. Въз основа на своето население, Кюрдистан би трябвало да получава 17% от общия приход от петролния добив в Ирак.

Въпреки тези уговорки, полагащите се средства на КРП често недостигат в пълен размер до автономния регион. Ето защо КАО компенсира забавянето (или пълната липса) на средствата от централното правителство като изнася петрол без позволение от Багдад. Постепенно различни големи петролни компании, започват да  проучват и добиват петрол чрез директни споразумения с Ербил. Това е открито предизвикателство към Багдад и основна причина петролните спорове между кюрдите и централната власт да се смятат за заплаха за стабилността на страната[1] .

Въпреки тези проблеми обаче, кюрдите все още не са се отделили от Ирак. Много пъти различни политици и лидери от КРП призовават за референдум за независимост, за да си спечелят електорална подкрепа от местното население, по-голямата част от което подкрепя идеята за независимост. Като цяло обаче, КРП преследва политика за договаряне оставането на Кюрдистан като част от Ирак, но при по-изгодни условия. Това не означава отхвърляне на възможността за отделяне на автономния регион, а по-скоро осъзнаване, че то, в крайна сметка, би довело до изолацията на Иракски Кюрдистан.

В началото на декември 2014 иракското правителство постигна поредна сделка с кюрдите, според която те имат право да продават 300 000 барела петрол на ден и да продължават да получават 17% от националния бюджет. В този критичен момент в историята на Ирак, един от факторите, препятстващи разпадането на държавата, са именно средствата от петролния износ и разпределянето им в бюджета през 2015[2].

Ислямска държава и кюрдските сили Пешмерга

През лятото на 2014 Ислямска държава (ИД) успя да превземе значителна част от териториите на Ирак и Сирия. В този, застрашаващ стабилността на региона процес, Пешмерга и други етнически кюрди се оказаха единствената сила, способна да се противопостави на място на настъплението ИД. След 2003 слабостта на националната армия наложи в някои части на страната да се разчита на по-добре тренираните кюрдски отряди.

Провалът на иракската армия, чиито символ бе превземането на Мосул от Ислямска държава, предвещаваше необратим процес на разширяване на ислямисткото движение. Закономерно, в последна преграда пред него се превърна Пешмерга, сочена като единственото организирано военно формирование, което може да спре Ислямска държава в Ирак. Процесът обаче не беше безпроблемен. В началния етап на инвазията на ИД към Кюрдистан на преден план излезе значителният недостиг на оръжия, амуниции и оборудване. В един момент дори се заговори, дали Пешмерга наистина са достатъчно подготвени или силата им е просто мит. Кюрдите обаче успяха да преодолеят първоначалните трудности и с помощта на оказваната им външна подкрепа показаха, че са смели и организирани бойци, способни да се превърнат в преграда пред инвазията на ИД.

По-силни Пешмерга са от полза на региона, тъй като това създава възможност за налагане на стабилност в Северен Ирак и предотвратява по-нататъшна ислямистка агресия срещу Кюрдския автономен регион.

От една страна, създаването на ИД и ударите, които тя нанесе по иракския суверенитет, се смята за удобна възможност кюрдите да се възползват от нестабилността в държавата и да предприемат стъпки към независимост. От друга страна обаче, ИД се превърна в предизвикателство за сигурността и самото съществуване на КАО. Тоест, ислямистите са фактор с противоречиво влияние за бъдещето на иракските кюрди.

Легенда:

Под контрола на кюрдите

Под контрола на ИД

Под контрола на правителството

Оспорвани

Присъствие на ИД

Кюрдска автономия

Спорните територии

Превръщането на Пешмерга в основна сила в Ирак и опора за съпротива срещу ИД, имаше и някои странични последици. Кюрдските сили за сигурност напредват все по на юг и превземат територии, окупирани от ИД. Такъв е случаят с Киркук, чиито контрол е от жизнено значение за развитието на независим Кюрдистан. Много коментатори предполагат, че с Киркук в ръцете си, Кюрдското регионално правителство вече може да обяви независимост[3] . Това е град с население от около един милион души, които живеят върху няколко милиарда барела петрол. Проблемът е, че той е извън зоната, управлявана от регионалното правителство на Кюрдистан. След като иракските сили за сигурност се провалиха и не успяха да защитят Киркук от експанзията на Ислямска държава, кюрдите поставиха градаа под свой контрол, слагайки ръка върху нефтените му ресурси.

КРП използва борбата срещу ИД като повод и инструмент за връщане на кюрдски територии, които по времето на Саддам Хюсеин бяха обект на „арабизация“. След 2003 КРП не успя да си върне тези територии с политически средства. Сегашнният момент обаче е повоче от удобен кюрдите да установят контрол над тях. Развитието на ситуацията с овладяването на нови пространства, чрез изтласкванеот от тях на ИД, е важен фактор, който ще определи бъдещето на региона. За първи път кюрдското правителство контролира всички населени предимно с кюрди територия в Ирак. В дългосрочен план, добиването на петрол от Киркукската област би могъл да гарантира финансова независимост на Кюрдистан[4] . Веднъж заели тези земи, кюрдите трудно ще бъдат изтласкани оттам. Кюрдското регионално правителство се стреми да използва паниката и проблемите в съвременен Ирак, за да извлече максимални ползи и отстъпки както от Багдад, така и от Турция, САЩ и Иран.

Геополитическият фактор: актуална ли е максимата „кюрдите нямат приятели, освен планините“

Регионалната и международната ситуация също са от значение за развитието на въпроса с кюрдската независимост. Иракски Кюрдистан е регион заобиколен от могъщи държави, които следват собствените си интереси и трудно биха приели създаването на граничеща с тях кюрдска държава. В кюрдската история не са рядкост случаите, когато ирански и турски въоръжени части пресичат границите за да атакува кюрдски бази на иракска територия. Техеран и Анкара се противопоставят на кюрдската независимост, опасявайки се, че техните собствени кюрдски „малцинства“ могат да бъдат вдъхновени от примера на иракските кюрди. Тези две регионални сили винаги са били против кюрдските стремежи за по-голяма автономия. За да получи пълноценна независимост Иракски Кюрдистан трябва да разчита на международно признание, което в момента е непосилна задача, тъй като САЩ и преобладаващата част от международната общност се противопоставят на евентуалната дезинтеграция на Ирак.

От ключово значение  е и поведението на Иран. Политиката на Техеран се влияе в немалка степен от усещането, че страната се намира в своеобразна "обсада" в региона, доминиран от сунитски държави. За иранците е от жизнено значение да успеят да разкъсат обръча, получавайки както допълнително геополитическо влияние, така и уважение. След 2003 Иран систематично прокарва влиянието си влияние в населения предимно с шиити Ирак. В проводник на това влияние се превърна предишното иракско правителство на Ал-Малики. И въпреки че той вече не управлява в Багдад, иранското влияние в Ирак остава значително. То обаче би могло да "избледнее", ако Ирак успее да се справи поне частично с многобройните си вътрешни проблеми, ситуацията със сигурността се подобри и арабско-персийските различия отново излязат на преден план. Това обаче е трудно постижимо. На този етап Техеран има една първостепенна цел в региона − да се спре напредването на ИД. Това е и причината за някои събития, които доскоро изглеждаха невъзможни - Иран например беше първата държава, която предостави оръжия на иракските кюрди за борбата им с ИД[5].

Техеран осъзнава, че ако не спре ислямистите в пределите на Ирак, рискува рано или късно да влезе открит конфликт с групировката  на своя територия. И все пак Иран е далеч от това да подкрепи евентуална независимост на иракските кюрди. Кюрдските активисти в Иран са потискани и дискриминирани от държавата, което е доказателство за подозрителното отношение на Техеран към тях. Ако кюрдите постигнат независимост от иракското централно правителство това би се превърнало в заплаха и за териториалния интегритет на Иран. Образуване на нова независима държава, граничеща с Иран ще увеличи опасността от сепаратистки движения на територията на Ислямската република и най-вече в населените с кюрди зони.

Позицията на Турция

В последната година се наблюдават промени в развитието на отношенията между Турция и кюрдската общност. Все по-често се говори и се предприемат действия за постигане на консенсус и поставяне на нов етап в отношенията между турци и кюрди. Турският елит възприема кюрдския въпрос като проблем на националната сигурност и тест за модернизацията на Турция по пътя и към ЕС.

Сътрудничеството между Анкара и Кюрдското регионално правителство в Северен Ирак директно поставя под въпрос надеждите на Багдад да запази целостта на страната. Кюрдско-турският тръбопровод и енергийните споразумения отразяват една различна визия за Ирак, като държава със силна регионална автономия и пропускливи граници. Неспособността на Багдад да гарантира сигурност и стабилност в страната е основната причина за свободните маневри на Ербил по отношение на Анкара. Турция е най-важният търговски партньор на Иракски Кюрдистан. Налице е дори сътрудничество между разузнавателните им служби[6]. Тези нови аспекти в отношенията между Турция и кюрдите в Ирак, не могат да засенчат обаче все още нерешените и дълбоко вкоренени проблеми, като този с Кюрдската работническа партия (ПКК), противоречивата роля на Анкара за сегашното развитие на ситуацията в региона и т.н. За Турция е от жизнено значение да предотврати всяка възможност за появата на независима кюрдска държава, граничеща с нейните територии. Такава е турската политика както по отношение на иракските кюрди, така и спрямо кюрдите в Сирия.

Един век след края на Първата световна война Иран и Турция са притеснени, че евентуалното създаване на независима кюрдска държава в Ирак ще насърчи „собствените“ им кюрдски политически и паравоенни формации да се присъединят към това независимо образувание[7]. Като цяло, Иран и Турция биха искали да предотвратят възможностите за кюрдските бунтове в района и да променят перспективите за решаването на Кюрдския въпрос.

Заключение

Войната в Ирак, която на практика продължава от 2003 насам, сирийската гражданска война и създаването на Ислямска държава направиха въпроса за евентуална кюрдска независимост твърде актуален. Кюрдите са принудени да се адаптират към усложнената обстановка и неясното бъдеще, както и да намерят адекватен отговор на заобикалящите ги заплахи и проблеми. В момента съществуват три основни фактора, които възпрепятстват независимостта на Иракски Кюрдистан: недостигът на финансови средства, спорните територии и нежеланието на международната общност да приеме разпадането на Ирак.

От друга страна, налице са няколко фактора, които могат да допринесат за постигането на кюрдсктаа независимост.

На първо място е установяването на контрол над стратегически важни територии, които попадат извън административния контрол на КАО. Овладяването на Киркук е предпоставка за постигане на икономическо развитие и утвърждаването на Иракски Кюрдистан като символ на стабилност и просперитет в региона.

На второ място, кюрдите притежават сравнително силна, добре организирана и опитна въоръжен формация в лицето на т.нар. Пешмерга, която успешно защитава кюрдския народ от десетилетия насам. Ако КРП насочи повече усилия в модернизирането и подготовката на своите въоръжени сили, Пешмерга може да се превърне във важен фактор, съдействащ за постигането на кюрдска независимост.

На трето място, Иракски Кюрдистан е относително стабилен, което му гарантира по-добро икономическо развитие, в сравнение с останалата част на Ирак.

Много от съществуващите фактори имат двойствено значение за бъдещето на региона. В различни ситуации един и същи фактор може да съдейства или да пречи на стремежа на кюрдите за независимост. Тези фактори са взаимосвързани и си влияят както един на друг, така и на перспективите пред региона. Голямата въпросителна в тази сложна картина е бъдещето на Ислямска държава и доколко тя ще продължи да бъде фактор, диктуващ ситуацията в региона. Като цяло, в средносрочен план, превръщането на Иракски Кюрдистан в независима държава изглежда малко вероятно. Ако правителството в Багдад не направи отново завой към силна автократична власт, кюрдите биха имали по-голяма полза да останат в пределите на иракската държавата. За това има няколко основни причини.

На първо място, съседните държави няма да са така подозрителни към Иракски Кюрдистан, което ще позволи осъществяването на ползотворно икономическо сътрудничество.

На второ място, контролът над Киркук създава достатъчно условия за кюрдите да развиват своя регион в рамките на Ирак.

На трето място, международната общност ще е по-склонна да подкрепя Иракски Кюрдистан като част от Ирак.

Стабилното икономическо развитие, ресурсният потенциал, боеспособността на Пешмерга и успешното автономно управление постепенно повишиха значението на Иракски Кюрдистан  за неговите съседи и региона, като цяло. В съвременната ситуация, за да поддържа необходимото ниво на просперитет и сигурност, Кюрдското регионално правителство ще трябва да се справи с проблемите си в Ирак и да заложи на регионалното сътрудничество. Авантюристичните стремежи за независимост, поне за момента, би следвало да останат на заден план, защото цената за реализацията им би могла да се окаже твърде висока.

* Преподавател в УНСС

[1] Ottaway, M., How the Kurds Got Their Way, Foreign Affairs, May/June 2014 достъпно на: http://www.foreignaffairs.com/articles/141216/marina-ottaway-and-david-ottaway/how-the-kurds-got-their-way

[2] Knights, M. Iraq's future: It's the oil, stupid, Al-Jazeera, 10.10 2014, достъпно на: http://www.aljazeera.com/indepth/opinion/2014/11/iraq-future-it-oil-stupid-201411581225438586.html

[3] Salih, C., Kurdistan isn’t about to leave Iraq amid ISIS fighting, 07.07.2014, достъпно на: http://kurdpress.com/En/NSite/FullStory/News/?Id=8005#Title=%0A%09%09%09%09%09%09%09%09Kurdistan isn’t about to leave Iraq amid ISIS fighting / Cale Salih%0A%09%09%09%09%09%09%09

[4] [4] Galbraith, P., House of Kurds, Politico Magazine, 17.06.2014, достъпно на: 

http://www.politico.com/magazine/story/2014/06/iraq-independent-kurdistan-107958.html#ixzz3KYZCcKWd

[5] [5] Collard, R., The Enemy of My Enemy: Iran Arms Kurds in Fight Against ISIS, 27.08.2014, достъпно на:http://time.com/3196580/iran-kurds-isis-erbil-iraq/

[6] [6] Galbraith, P., House of Kurds, Politico Magazine, 17.06.2014, достъпно на:

http://www.politico.com/magazine/story/2014/06/iraq-independent-kurdistan-107958.html#ixzz3KYZR08Yf

[7] Namazi, M., Why Iran Fears Iraq’s Kurds, The Daily Beast, 08.12.2014, достъпно на: http://www.thedailybeast.com/articles/2014/08/12/why-iran-fears-iraq-s-kurds.html

{backbutton}

Турбулентният характер на съвременните политически процеси в света и отделните му региони е обусловен от краха на Ялтенско-Потсдамския модел на международните отношения и стремежът на Запада да го замени с нова система, която да обслужва собствените му интереси. За целта активно се използва процесът на глобализация, който следва да се тълкува като осъществяван на практика курс към натрапване на всички държави на планетата на западния икономически, културен, технологичен и информационен код. В икономически план, този глобализационен модел акцентира върху повсеместното утвърждаване на либералния икономически модел, радикалния монетаризъм, „финансизмът“ (т.е. развитието на фондовите пазари, венчърните компании и т.н.). В политически план, той утвърждава тоталното налагане на светското либерално-демократично устройство, доминацията на идеологията на „човешките права“, „отвореното“ и гражданското“ общество, на фона на непрекъснатото ограничаване ролята на държавите на международната сцена и във вътрешнополитическата сфера. В стратегически план, тази форма на глобализация се свързва с установяването на пряк контрол на въоръжените сили на САЩ и партньорите им от НАТО над цялото пространство на планетата. Тя може да бъде дефинирана като „еднопюлюсна глобализация“, доколкото предполага, че в единствен субект на световната политика следва да се превърне съвременният Запад – един от двата полюса в предходната биполярна система, удържал победа в студената война.

В рамките на другия модел на многополюсния свят, глобализацията се осмисля като развитие на диалога на културите и цивилизациите след края на блоковото противопоставяне от ерата на студената война. В случая, под „глобализация“ се разбира не натрапването от страна на Запада на общ икономически, културен, политически, информационен и ценностен модел на всички останали, а „глобален обмен на опит“, т.е. интензивен диалог между различните субекти на международните отношения. Този глобализационен модел предполага отказ от „колониалния“ подход и се опитва да осигури на различните народи пълна свобода при избора на пътя на собственото им историческо и културно развитие. Той допуска многообразието на социално-политическите и икономически системи и има пацифистки, т.е. миролюбив характер. Несъвпадението между интересите и визиите относно перспективите за формирането на нова система на международните отношения води до конфликти както в световен, така и в регионален мащаб. Една от тези конфликтни зони е Черноморско-Каспийският регион, който органично включва три субрегиона – Причерноморският, Кавказ и Южна Русия, както и Прикаспийският. В чисто методологичен план е важно да подчертаем периферния характер на този регион, значителна част от който в миналото е принадлежала на Руската империя и Съветския съюз, докато днес той е силно раздробен, включвайки редица постсъветски държави, както и мюсюлманските държави от Близкия и Средния Изток.

Проектът за "Големия Близък Изток"

Още веднъж ще подчертая, че основното противоречие на съвременната епоха е свързано с непрекъснатите опити на Запада, начело със САЩ, да наложи нов световен ред, които се сблъскват със съпротивата на държавите, обявяващи се за многополюсен модел в международните отношения. За реализацията на глобалните си стремежи, Западът постоянно лансира нови геополитически магопроекти. Един от тях, който оказва пряко негативно въздействия върху процесите в Черноморско-Каспийския регион, е този за "Големия Близък Изток" (The Greater Middle East). Той беше лансиран през пролетта на 2004, като още през юни същата година основните му постановки бяха изложени от тогавашния президент на САЩ Джордж Буш-младши на срещата на върха на НАТО в Истанбул. Както е известно, по това време войните на Вашингтон в Ирак и Афганистан вече бяха в пълен ход. През 2006 пък, американският геополитик и бивш полковник от военното разузнаване Ралф Питърс публикува прословутата си карта на границите на "преформатирания" Голям Близък Изток.

Проектът за "Големия Близък Изтак" се базира на геополитическата концепция на американските неоконсерватори" за необходимостта от дефинирането на нов "глобален противник" на САЩ. След краха на Съветския съюз и рязкото отслабване на Русия, Вашингтон се нуждаеше от нов претендент за ролята на "империя на злото" и постепенно като такъв започна да се разглежда ислямският свят. За демонизацията на мюсюлманите съдействаха терористичните нападения на радикалните ислямисти от 11 септември 2001 - трагедия, която бе използвана като доказателство за правотата на теоретичните разработки на неоконсерваторите. Тази позиция беше най-ясно формулирана от влиятелният в средите на Републиканската партия покоен неоконсервативен теоретик Майкъл Ледийн (който навремето бе сред хората, лансирали теорията за "българската следа" в атентата срещу папа Йоан-Павел II - б.р.). Основната му теза, беше, че "съвременният ислямски свят, представлява своеобразно ново издание на фашизма" и доколкото "фашизмът не признава никакви правила", победата срещу него (т.е. срещу мюсюлманския свят) може да бъде постигната само с много твърди и откровено агресивни действия, които в името на "благородните" крайни цели, могат и да пренебрегнат редица фундаментални демократични норми. От началото на 90-те години Майкъл Ледийн призоваваше за американска военна намеса в Афганистан и Ирак, а също за война срещу Иран, Сирия и Ливан, а в перспектива - дори срещу Саудитска Арабия. След трагедията от 11 септември, Ледийн окончателно беше обявен за "политически пророк" от радикално настроените американски републиканци.

Смисълът на концепцията за "Големия Близък Изток" е да обоснове пряката интервенция на американската военна и политическа система в ислямския свят: свалянето на онези режими, които отказват активно да сътрудничат със САЩ, предприемане на военни действия срещу Иран, Сирия, Ливан, а след това и срещу Саудитска Арабия, както и потискане, включително и със сила, на всяка политическа опозиция в лоялните на Вашингтон ислямски държави. Тоест, този геополитически мегапроект може да се разглежда като открито обявяване на война на целия ислямски свят, чиито политически режими - както радикалните, така и умерените и дори сравнително проамериканските - се оказват в тази ситуация своеобразни "изкупителни жертви", които следва да бъдат подложени на тотална трансформация. Освен всичко друго, този проект предполага усилване на прякото американски влияние в постсъветското пространство, включително в Централна Азия, Кавказ (Южен и Северен) и Северното Черноморие.

Началото на инициираната от САЩ насилствена трансформация на Близкия Изток не закъсня.  Драматичните събития, стартирали през декември 2010 с масовите протести в Тунис и добили впоследствие известност като "арабската пролет", станаха възможни, най-вече, заради натрупването на критична маса от вътрешни конфликтогенни фактори в много държави от Северна Африка и Близкия Изток (1). В същото време, поне според мен, т.нар. "арабска пролет" представлява поредица от "цветни революции", т.е. прозападни, а най-често откровено проамерикански преврати, инспирирани, в една или друга степен, в интерес на Запада (САЩ), с помощта на инструментариума на мрежовите войни. Като ключов субект в хода на "цветните революции" се изявява един или друг външен играч, опиращ се на вече създадените в конкретната страна мрежи от прозападно настроени неправителствени организации. Във всички досегашни "цветни революции", външният играч (дори ако се изявява по-скоро в ролята на наблюдател) оказва въздействие върху осъществяващите се трансформации и осигурява широка обществена и дипломатическа подкрепа за "революционерите". Той участва, пряко или косвено, както в неутрализацията на властта (принуждавайки я да се откаже от активното противодействие срещу революционерите), така и в стимулирането и организирането на действията на опозицията (2). Спектърът на предприеманите от него действия е достатъчно широк: от осъществяването на информационно-психологически войни (използвайки за целта различни икономически лостове или санкции), до пряко участие във военните действия срещу режима. Всички тези елементи на "мрежовите войни" бяха успешно приложени от Запада в хода на стартиралото преструктуриране на Арабския Изток.

Ислямисткият феномен

От 70-те години на миналия век насам, в характерна особеност на развитието на обществено-политическите процеси в Близкия Изток и Северна Африка се превърна нарастващото влияние на политическия ислям. Няколко десетилетия по-късно, преминавайки успешно периода на политическо съзряване, ислямистите демонстрират в ключовите моменти, че са се превърнали в най-организираната сила в региона, претендираща да определя бъдещето му (3). Ликвидирането на светската диктатура на Саддам Хюсеин в Ирак, създаването на доминирана от ХАМАС палестинска квазидържава в сектора Газа, ръстът на популярността на шиитската Хизбула в Ливан, свалянето, в хода на "арабската пролет", на светските режими в Тунис, Египет и Либия (в Египет то се оказа временно), както и стремежът на всяка цена да бъде свален (или поне тотално отслабен) сирийският президент Башар Асад, доведе до сериозни деформации в регионалния политически процес. Ситуацията се задълбочава от наличието на стари проблеми, като конфликтите между Палестина и Израел, Северен и Южен Судан, кюрдският сепаратизъм, напрежението в Афганистан (което се усилва след изтеглянето на основната част от американския корпус), нестабилността в Пакистан и т.н.

В Сирия, от март 2011 насам продължава гражданската война, в която срещу режима на Асад се сражават въоръжените групировки на опозицията, чиито гръбнак са радикалните ислямисти, мнозина от които са наемници от арабските и мюсюлмански държави или от мюсюлманската диаспора в Европа, включително бойци на Ал Кайда. Активна подкрепа за тяхната подготовка, финансиране и въоръжаване им оказват монархиите от Персийския залив, Турция и водещите държави от НАТО. Така, в Турция се намира център за подготовка на сирийската въоръжена опозиция, с чието военно обучение са ангажирани турски офицери. Въоръжаването на противниците на Асад пък се финансира от Катар и Саудитска Арабия, като в разпределянето на оръжието са ангажирани сътрудници на ЦРУ, специално командировани за целта в Турция (4).

Паралелно с това, САЩ и ЕС се опитват да използват в борбата си срещу режима в Дамаск международната терористична мрежа Ал Кайда. Сред нейните структури е и добилата печална известност през последната година и половина терористична групировки Ислямска държава (ИД), контролираща част от територията на Ирак и Сирия.

ИД възниква още през 2006, по време на американската окупация на Ирак. По това време сунитската ислямистка групировка беше известна като Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ) и си поставяще за цел "борбата с окупаторите" (Левант идва от латинския превод на арабското географско понятие Аш-Шам, с което се обозначават днешните Сирия, Ливан, Палестина и част от Йордания). След началото на гражданската война в Сирия през 2011, част от формациите на ИДИЛ се прехвърлиха на сирийска територия, присъединявайки се към действията на въоръжената опозиция срещу правителствената армия. Бойците на ИДИЛ овладяха част от периферната сирийска провинция Ракка, въвеждайки там законите на шариата. Показателно е, че по онова време действията на ИДИЛ, както и на другите опозиционни сили, се подкрепяха от водещите държави от НАТО и от монархиите от Персийския залив, обявяващи се за свалянето на президента Асад.

През август 2014, използвайки недоволството на част от сунитските племена в Северен Ирак от доминацията на шиитите в правителството в Багдад и незачитането правата на сунитите, бойците на ИДИЛ се намесиха в конфликта между сунитската общност и правителството на Нури ал-Малики, предприха успешно настъпление във вътрешността на Ирак и превзеха редица градове, включително втория по големина иракски град Мосул. В завзетите от тях райони ИДИЛ осъществява масови репресии и терор срещу етническите и религиозни малцинства (кюрди, мюсюлмани-шиити, йезиди, християни). Бойците на ИДИЛ дори се опитаха да разширят настъплението си към Ливан и застрашиха Йордания. Малко по-късно терористичната групировка обяви, че създава на завзетите от нея територии Ислямска държава (Халифат), начело със своя лидер Абу Бакър ал-Багдади, провъзгласен за халиф.

Опитвайки се да развият военния си успех, бойците на ИД предприеха настъпления към Киркук, в района на петролните находища на Иракски Кюрдистан, но бяха спрени от кюрдските въоръжени сили "пешмерга". Водещите държави от НАТО, начело със САЩ декларираха подкрепата си за кюрдите в сблъсъка им с ИД и започнаха да доставят военна техника в Иракски Кюрдистан, който след падането на режима на Саддам Хюсеин получи широка автономия и де факто (но не и де юре) представлява самостоятелно държавно образувание. В момента САЩ, ЕС и Израел, на практика, тласкат кюрдите към официално обявяване на независимост, разчитайки да превърнат бъдещата независима кюрдска държава във влиятелен прозападен фактор в региона. Западната военна подкрепа за кюрдите в конфронтацията им с ИД се обуслява и от факта, че експанзията на ислямистите застрашава петролната зона на Киркук и кюрдската "столица" Ербил, където има представителства на много западни компании.

Вследствие на това Вашингтон и Лондон стартираха въздушни бомбардировки на териториите, контролирани от ИД, и обявиха формирането на коалиция от 40 държави (инициаторите и предварително изключиха присъединяването към нея на Иран и Сирия) за борба с ислямистите. Паралелно с това, американските ВВС бомбардират позициите на ИД не само в Ирак, но и в Сирия, без да информират за това властите на двете страни. Тоест, всички действия на САЩ за борба с Ислямска държава на практика потвърждават, че целите на американската политика в региона остават неизменни: свалянето на режима на Башар Асад в Сирия, идване на власт в Багдад на сили, враждебно настроени към Техеран и Дамаск, максимално отслабване позициите на Иран и шиитското движение Хизбула в Ливан, а в перспектива и евентуалното насочване на "джихада" към границите на Русия. При това във Вашингтон разчитат, че украинската криза ще привлече цялото вниманието и сили на Москва, ограничавайки възможностите и да подкрепя приятелски настроените към Русия правителства в Близкия Изток.

Украинската криза

За избухването на кризата в Украйна, която има и силно външно измерение, допринесоха редица вътрешни фактори. Най-важните сред тях са системната корупция и изключително влиятелната олигархична прослойка, които на практика обслужваха интересите на Запада в страната, както и наличието на голям брой прозападно настроени (и финансирани) неправителствени организации, мрежи за мониторинг и т.н. В резултат от мощното синергично въздействие на външните и вътрешни фактори, в Украйна беше извършен "откровен държавен преврат" (изразът е на американския геополитик Джордж Фридман), осъществен от "държавата в сянка", създадена и финансирана от САЩ и ЕС. В нейна ударна сила пък се превърна формираната през последните двайсетина години с активно западно участие в Украйна (както и в други постсъветски държави и в Близкия Изток) мрежа от ултранационалистически организации, която трябваше да гарантира необратимия характер на разрива на икономическите, политически и социални връзки на Украйна с Русия и Митническия съюз (5), окончателно откъсвайки Киев от сферата на влияние на Москва.

През последните години САЩ съзнателно се стараеха на поддържат Украйна в състояние на "перманентна революция". Според редица ирански експерти например, Украйна се е превърнала в поредния инструмент в битката на Запада за "свят без Русия". Тоест, не става дума за установяване на демократичен политически ред и стабилност в страната, напротив - Украйна се превърна в бойно поле на жестокото геополитическо съпернимчество между Вашингтон и Москва. Събитията в Киев до голяма степен бяха резултат от опитите на САЩ и НАТО да разширят собствената си зона на влияние за сметка на Украйна, игнорирайки факта, че тя винаги е била в сферата на жизненоважните руски интереси. Така, споменатите по-горе ирански анализатори стигат до извода, че "основният дестабилизиращ фактор е еднополюсния модел на световно устройства, а Америка остава вярна на себе си, демонстрирайки безгранично високомерие и налагайки фалшива интерпретация на украинските събития с цел да привлече колкото се може повече държави в глобалната си схватка с Русия, продължава да следва стратегията си за по-нататъшно разширяване на НАТО на Изток" (6).

Като следствие от това, центробежните процеси в Украйна позволиха на Крим да се върне в състава на Русия, а на територията на Донецка и Луганска области, които се обявиха за независими, да се разгорят ожесточени сражения, които не само влошиха рязко вътрешнополитическата ситуация в Украйна, но и в цялото Северно Черноморие (като минимум). Така, в нашумялата си статия "Украйна, Ирак и черноморската стратегия", президентът на частната разузнавателна и аналитична компания Stratfor Джордж Фридман настойчиво прокарва тезата, че американските стратези трябва да престанат да разглеждат Украйна, Ирак и Сирия като отделни театри на военни действия, тъй като те всъщност са компоненти на един и същи театър, чиито център е Черно море (7). Според Фридман, на този театър САЩ имат два противника - Русия и т.нар. Ислямска държава, като последните са и противници помежду си. Но, в качеството си на противници на САЩ, и Русия, и Ислямска държава се опитват да пренасочат вниманието на американците от себе си към другия, което означава че принуждават САЩ да разпиляват силите си. При това самата Америка не възнамерява да използва пълномащабно въоръжените си сили, а вместо това се стреми да постигне целите си, променяйки регионалните силови баланси и въоръжавайки своите съюзници, ключеви сред които, според Фридман, са Турция и Румъния.

На практика обаче, както посочват редица други политолози, Ислямска държава е ценен съюзник на Съединените щати в усилията им да създадат мащабно огнише на хаос в Близкия Изток, откъдето след това нестабилността ще може да се прехвърля към Европа, Русия, Китай или някой друг регион, който американците възнамеряват да отслабят. Оттук следва, че американският елит се ориентира към осмисляне на текущите и бъдещите събития с понятията на световната война. Впрочем, в тази еволюция на американските стратези няма нищо неочаквано: предишната световна финансово-икономическа криза, чиито мащаби са сравними само с тези на сегашната криза, намери решението си именно чрез Втората световна война. Световната война позволява на победителя да прекрои политическата карта на планетата, да овладее нови пазари и да анулира стари дългове (каквито САЩ имат повече от достатъчно), а също да наложи нови правила на играта в международната политика и икономика. Последното в момента е най-важно за Вашингтон, тъй като в рамките на сега действащите правила, наложени навремето от нея, самата, Америка вече не може да поддържа глобалната си доминация и е изправена пред перспективата за появата на нов световен хегемон, в лицето на Китай (8).

Другите рискови зони

Многобройни предизвикателства, рискове и заплахи за сигурността възникват и в другите субрегиони на Черноморско-Каспийския макрорегион - в Каспийската зона и Кавказ (Южен и Северен).

Районът на Каспийско море фигурира в стратегическите документи на САЩ още от 1997, когато авторите на доклада "Стратегия за националната сигурност през новия век" на Съвета за национална сигурност, откровено декларираха, че "в зоната на американската енергийна сигурност влиза и Каспийският басейн, чиито потенциални петролни запаси се оценяват на 200 милиарда барела". Последваха докладите "Стратегия-98" и "Стратегия-99", в които буквално се повтаряха изводите за значението на американския контрол над тази зона (9). В разработването на плановете за установяването на контрол над Каспийския регион бяха привлечени значителни политически и интелектуални ресурси, включително такива "мозъчни центрове" като Фондация Херитидж, Корпорация RAND, Центърът за национална сигурност на Института Хъдсън, Институтът за национална стратегия към Университета по национална отбрана, Съветът за национална сигурност, Центърът за международна сигурност и сътрудничество, Центърът за политическа сигурност и други. При това решаването на стратегическата задача за установяване на контрол над Каспийската зона и разширяване на американското присъствие там, се съпътстваше със съответните практически действия в политически и дипломатически план.

Следва да се иза предвид, че, като политико-географско и геостратегическо понятие, Каспийският регион заема доста специфично място в структурата на международните отношения. Наред с очевидното си икономическо значение - като източник на енаргоносители и транспортен възел на техния транзит, той има и политическо и военно-стратегическо значение за редица държави. Няма да е преувеличено, ако кажем, че реалните или потенциални запаси на петрол и природен газ в региона са по-малко важни за САЩ и регионалните им съюзници, отколкото геостратегическото му значение като зона, позволяваща значително разширяване на тяхното влияние и (естествено) отслабването на глобалните им съперници - Китай и Русия, както и на такъв регионален геополитически играч като Иран (10). С други думи, Каспийският регион е зона на геополитическите интереси и геостратегическото съперничество на три световни държави - САЩ, Китай и Русия.

Поне от 1994 насам, Пентагонът се опитва да установи "специални отношения" с политическите елити на каспийските държави, декларирали желанието си да следват "мултивекторна" външна политика. Така през 1994 Казахстан беше поканен да се присъедини към програмата на НАТО "Партньорство за мир", което му даде възможност да участва във военните учения на САЩ и Северноатлантическия алианс. В рамките на тази програма например, през 2002 в Казахстан пристигнаха 200 американски военни с цел обучаването на високопланински пехотни части на местната армия. Впоследствие, натрупаният "централноазиатски опит" послужи на американската армия при осъществяването на въздушно-десантната операция в Северен Ирак през март 2003.

За САЩ обаче, основни инструменти за контрол не са "партньорските програми", а военните бази, чието създаване в Каспийския район се превърна в основната задача на тяхната външна и военна политика. Според авторите на американския план за контрол на региона, военното присъствие в него би позволила на САЩ значително да укрепят влиянието си и по-успешно да действат в контролирания от Москва Северен Кавказ. В същото време, то би позволило затварянето на военния обръч около Иран. Според американските стратези, като "оптимална зона" на  военното присъствие на САЩ се очертава принадлежащия на Казахстан полуостров Мангистау (11). Несъмнено, за реализацията на тези американски планове способстваше и продължава да способства нерешеният от каспийските държави (Азербайджан, Казахстан, Иран, Русия и Туркменистан) правен статут на Каспийско море. Успех в това отношение не можа да постигне и провелата се през септември 2014 в Астрахан Четвърта среща на върха на каспийските държави.

По време на посещението в Казахстан на американския секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд през април 2002, местното ръководство даде да се разбере, че е заинтересовано от развитието на тесни връзки не само с Русия и Китай, но и със САЩ. Така, министърът на отбраната Мухтар Алтънбаев заяви, че в контекста на "мултивекторната" външна политика на страната, Астана е склонна да предостави на силите на НАТО в Афганистан три военни бази. Задълбочаването на американско-казахстанските отношения обаче, беше преустановено, при това не толкова заради съпротивата на Русия и Китай, колкото заради очертаващата се финансова криза. Предвид проблемите, с които се сблъскаха в Афганистан, нарастващите икономически трудности и очерталите се разногласия със съюзниците от коалицията, САЩ не бяха в състояние да отделят необходимия за тази "операция" финансов ресурс. Те обаче не се отказаха напълно, а само отложиха реализацията на плановете си. Поредният бум на войната с международния тероризъм, на чията ескалация сме свидетели напоследък и която беше обсъждана на последната среща на НАТО в Нюпорт (т.е. още преди нападенията на ислямистите в Париж и Копенхаген) бележи нов етап от активизацията на американските усилия в тази посока.

През последните години, ограничавайки усилията си за "спечелването" на Казахстан, американският елит концентрира вниманието си към Азербайджан и Туркменистан. САЩ и НАТО отреждат специална рола на Баку в Каспийския регион. Както отбеляза бившият помощник на държавния секретар за Европа и Евразия Даниел Фрийд, "успешното стратегическо сътрудничество между САЩ, Турция и Азербайджан позволи да се премине към изграждането на енергийна инфраструктура от ново поколение по Южния коридор, която ще помогне на Европа да диверсифицира маршрутите на снабдяването си с енергоносители, разчитайки на азербайджанските и, като цяло, на каспийските енергоносители, доставяни и през Турция" (12).

Неслучайно патронажът при реформирането на азербайджанската армия беше поет именно от Анкара. В момента, в рамките на НАТО" се реализират осем програми, включително за борба с тероризма, защита на водното и въздушно пространства и най-вече на каспийския шелф. Работи се за създаването на американски военни бази (в Кюрдамир, Насосная и Гюли), в които ще бъдат разположени специални части. Сред задачите пред последните е гарантиране сигурността на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Освен това, за контрола над Каспийския регион през 2003 беше приета програма за създаването на специална структура "Каспийска стража" (Caspian Guard), в чиито гръбнак следва да се превърнат американските мобилни сили и военни части на държавите участници в западните енергийни проекти. Тази програма предполага формирането на подразделения със специално предназначение и полицейски сили в каспийските държави, които да могат да реагират бързо и адекватно при възникване на извънредна ситуация, както и да осъществяват граничен контрол. Показателно е, че САЩ и Турция не само планират да осъществяват подготовка на военни контингенти от каспийските държави (в момента става дума за Азербайджан и Казахстан), но и да им оказват различен вид икономическа и политически помощ. Последното дори стимулира някои азерски политици да лансират формулата "една нация - една армия". Така, група депутати от Меджлиса в Баку предложи националната армия на страната да бъде обединена с турската, мотивирайки предложението си с необходимостта отношенията между двете страни да се градят като тези между Молдова и Румъния.

Следва да подчертаем, че, според редица руски военни анализатори, позицията на Вашингтон и Анкара по отношение на Каспийския регион органично се вписва в концепцията за наличието на "челни оперативни бази", предполагащо тяхното непълно натоварване с ограничени американски военни контингенти, сменящи се на ротационен принцип и разполагащи с минимален комплекс военна оборудване. Тяхна приоритетна задача е провеждането на военни учения и подготовката на въоръжените сили на регионалните съюзници. Както е известно, за целта САЩ планират да използват 3-та въздушно-десантна група със специално предназначение, дислоцирана във Форт Браг (Северна Каролина), която дълги години участваше във военните операции в Афганистан (13).

Битката за Туркменистан

Междувременно, Туркменистан също се превърна в своеобразно "бойно поле", на което китайските и западните енергийни компании водят мащабна тайна война. Доста показателна в това отношение е западната подкрепа за плановете на Ашхабад да прокара 300-километров тръбопровод по дъното на Каспийско море, който да свърже пристанище Туркменбаши в западната част на страната с терминала в района на Баку. Естествено, против този проект се обявиха Русия, Иран и Китай. Като най-голям регионален производител на природен газ, Иран несъмнено защитава собствените си интереси. Руската енергийна политика пък е ориентирана към гарантиране на пряк достъп до потребителите на енергоносители в Евразия и формирането на общ енергиен консорциум с другите добиващи петрол и природен газ държави от региона. На свой ред, Китай не е склонен да допусне големи количества туркменски газ да бъда изнасяни на Запад, още повече, че въпреки твърденията на Ашхабад, че до 2020 страната ще произвежда по 155 млрд. куб. м газ годишно, прогнозата на Международната агенция по енергетика е два пъти по-ниска. Що се отнася до американската позиция по въпроса, за САЩ е важно енергоносителите, изнасяни за Европа, Турция и дори Китай да идват от находища, които се контролират от тях, или поне да минават през територията на стратегически лоялни към Вашингтон държави. Въпросната лоялност се гарантира от военното присъствие на САЩ в един или друг регион, затова американците се стремят да го постигнат с всички възможни средства. В частност, преди две години Вашингтон анонсира пред Ашхабад интереса си да използва голямото каспийски пристанище Туркменбаши, където някога беше разположена базата на съветския каспийски военен флот, за целите на мисията си в Афганистан. Туркменистанските власти обаче игнорираха тази оферта, което накара САЩ да стартират подговката за дестабилизирането на страната, като в качеството на ударна сила трябваше да бъдат използвани въоръжените бунтовнически отряди, разположени на територията на съседен Афганистан. Така, през май 2014 беше осъществен пореден опит за нахлуване, като подкрепяните от талибаните бунтовници атакуваха туркменистанската граница едновременно в няколко участъка. И макар че не успяха да я преминат, в лагерите, разположени в Афганистан, продължават да се набират "моджехидини", трупат се запаси от оръжие и боеприпаси, а междувременно се изграждат и нелегални терористични "клетки" на туркменистанска територия. Според повечето анализатори, Ашхабад почти няма шансове да се справи с мащабно нахлуване откъм Афганистан и пред него се очертават два възможни варианта: или да се приюти под крилото на западната "антитерористична коалиция" и се съгласи да приеме на своя територия "миротворчески контингент", или да поиска гаранции за неутралитета на Туркменистан от Русия и Китай (14). Ако се съди по резултатите от миналогодишнатга среща на каспийските държави в Астрахан, Ашхабад е по-склонен да се ориентира към втория вариант.

Както е известно, на срещата в Астрахан, наред с руския президент Путин участваха държавните глави на Азербайджан - Илхам Алиев, Иран - Хасан Рухани, Казахстан - Нурсултан Назарбаев и Туркменистан - Гурбангули Бердимухамедов. Основният резултат от нея беше политическата декларация на "каспийската петорка" за недопускане в Каспийския регион на въоръжени сили на външни държави. Петимата президенти се споразумяха и относно суверенитета на всяка страна върху 15-милната и акваториална зона. В същото време обаче, окончателното изготвяне и приемането на конвенцията за правния статут на Каспийско море бяха отложени с две години, т.е. до следващата среща на върха.

Афганистанският фактор

В същото време, сериозно влияние върху динамиката на развитието на ситуацията в Каспийския регион оказват събитията в доскоро окупирания от САЩ и съюзниците им Афганистан, където вече над трийсет години се води кървава гражданска война. През септември 2014 президент на страната стана Ашраф Гани Ахмадзай, който се съгласи да бъде сформирано правителство на националното единство и да сподели властта с конкурента си на скандалните президентски избори - бившият афганистански външен министър Абдула Абдула. Първата стъпка на новия президент беше подписването на двустранно споразумение за сътрудничество във военната сфера между Вашингтон и Кабул, даващо "законно основание" за продължаване на американското военно присъствие в Афганистан. Любопитно е, че Ашраф Гани е сред пущунските лидери, които през 70-те години на миналия век завършиха Американския университет в Бейрут с стипендии на Агенцията за международно развитие на САЩ, а след това бяха поканени да работят в Световната банка и други международни организации. Нещо повече, новият афганистански президент е американски гражданин и е креатура на Вашингтон. В тази връзка, рисковете за националната сигурност на съседните на Афганистан държави (включително на Русия и Китай) съществено нараснаха. В случая от значение са не толкова вътрешнополитическите процеси в тази страна, а присъствието на нейна територия на различни централноазиатски терористични групировки, разполагащи със сериозна нелегална мрежа в постсъветските републики от региона и стремящи се да ги разшират и в населените с мюсюлмани части на Русия и Китай. За превръщането на Афганистан в тяхно убежище и основна военна база допринесоха и специалните служби на САЩ, които разполагат с множество свои агенти в редиците им. Струва ми се също, че последните ще бъдат активирани съвсем скоро (15). Тоест, изборът на новия афганистански президент не е непосредствено свързан с безопасността на региона. Реалната опасност от съществуването на "афганистанския възел" е свързана най-вече с американското присъствие в тази геостратегически важна точка. В тази връзка, Русия със сигурност ще бъде принудена да предприеме адекватни военно-политически и полицейски мерки за да укрепи южния си фланг, да повиши ефективността на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), да укрепва двустранните си военни връзки с Узбекистан и да сътрудничи по-тясно по афганистанското направление както с Китай, така и с всички каспийски държави. Все по-актуално става постигането на по-широко взаимно разбирателство между тях по основните въпроси на международния и регионалния дневен ред и повишаването на взаимната предсказуемост пред лицето на общите предизвикателства, рискове и заплахи. Следва да се подчертае, че в съвсем близко бъдеще, четири от общо петте каспийски държави (Русия, Казахстан, Иран и Туркменистан) ще бъдат, по един или друг начин, ангажирани с дейността на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) - глобална организация с конкретна стратегия и ясни механизми за финансиране на прокарваните от нея проекти. Това може до промени повечето геополитически и икономически въпроси, пред които е изправен Каспийският регион.

Някои регионални експерти смятат за абсолютно необходимо и изключително актуално, без да се чака края на преговорния процес за определяне правния статут на Каспийско море, да се инициира широка дискусия и формулиране на «Стратегия и тактика за гарантиране сигурността на Каспийския регион», която да залегне в основите на външната политика както на държавите от региона, така и на тези, които имат сериозни икономически интереси и са заинтересовани от сигурността на собствените си инвестиии, ресурсните и логистичните си проекти (16). Според тях, сред основните принципи на тази „Стратегия“ трябва да бъдат:

- недопускане на военно присъствие на нерегионални държави в Каспийския регион;

- установяване на регионален контрол върху процесите на количествено и качествено нарастване потенциала на „каспийските групировки“ на въоръжените и военноморските сили на каспийските държави;

- максимално широко сътрудничество между каспийските държави в полицейската сфера с цел недопускане проникването и присъствието на трансгранични терористични организации в общата „каспийска сфера на сигурност“;

- разширяване на икономическото сътрудничество с всички външни играчи;

- формиране на система за регионален междудържавен контрол на екологичните и други рискови фактори, включително по въпросите за индустриалната сигурност на експлоатацията на енергийните и други ресурси на Каспийско море.

Мястото на Кавказ в „голямата шахматна игра“

Що се отнася до Кавказ, регионът също е въвлечен в „голямата шахматна игра“ (17). Признатите от международната общност суверенни държави от Южен Кавказ (Грузия, Азербайджан, Армения) провеждат доста различаващи се една от друга външни политики. Грузия например последователно работи за присъединяването си към ЕС и НАТО. Нов момент е опитът за формиране на регионален отбранителен алианс с участието на Грузия, Азербайджан и Турция, също свързан с НАТО. При това всеки от потенциалните участници вижда полза за себе си от него: Грузия – защита от „руската заплаха“, Азербайджан – изолацията на Армения при ново изостряне на конфликта в Нагорни Карабах, а Турция – усилване на влиянието си в Южен Кавказ.

Азербайджан балансира между Вашингтон и Москва и е много близък с Турция, докато отношенията му с Иран са напрегнати (заради проблема с Южен Азербайджан), а Карабахският въпрос продължава да травмира националното самосъзнание на азерите. В същото време отношенията на Баку с ЕС са противоречиви, заради обвиненията на Брюксел, че в страната се нарушават човешките права, и неясната позиция на европейците във връзка с новото изостряне на Карабахската криза. В същото време азербайджанското правителство поддържа тесни контакти с НАТО, а икономическите връзки с ЕС са от ключово значение.

Армения пък се ориентира към Русия, развива отношенията си с Иран и има сериозни противоречия с Турция. Страната е член на ОДКС, а на територията и има руски военни бази. В момента, Ереван преговаря за присъединяване към Евразийския съюз. В същото време позициите на либералната опозиция в Армения се засилват не само заради подкрепата от Запада, но и заради лошата социално-икономическа ситуация.

Частично признатите държави от Южен Кавказ (Абхазия и Южна Осетия) са изцяло ориентирани към Русия и решават проблемите на своята сигурност и социално-икономическия си растеж благодарение на нейната военна и финансово-икономическа помощ. Непризнатият до този момент на международната сцена Нагорни Карабах пък се стреми да се превърне в суверенна, независима държава.

В Северен Кавказ се осъществяват редица антируски геополитически мегапроекти, сред които експертите обособяват три, особено опасни за националната и регионална сигурност на Русия – западният (който е, преди всичко, американски), арабско-ислямисткият (уахабитски) и туранският (турски) (18). Водещ сред тях е западният проект, а и двата други, въпреки относителната им автономност, активно се подкрепят от САЩ и техните съюзници. В резултат от това в региона постоянно се подклажда сепаратизмът, национализмът и религиозният фанатизъм, запазват се огнищата на напрежение, взаимните териториални претенции и т.н. През последните петнайсетина години тук особено активно се „експлоатира“ религиозно-етническият фактор.

Заключение

В заключение може да се направи изводът, че от пролетта на 2013 (началото на украинската криза, последвана от новата фаза на антитерористичната кампания в Близкия Изток) насам, ситуацията в Черноморско-Каспийския регион значително се изостри. Афганистан и Ирак се оказаха само върха на айсберга на „войната срещу международния тероризъм“, доколкото основното завоевание на САЩ и съюзниците им от НАТО се оказа военното присъствие по границите на Русия и Иран, в самото „сърце“ на мюсюлманския Изток, на кръстопътя на най-важните транспортни маршрути. С идването в Белия дом на Барак Обама, по цял ред причини и поради преплитането на множество политически и икономически противоречия, американският „скок на Изток“, т.е. проникването в Каспийския регион – най-важната геополитическа точка, в която се преплитат интересите на световните сили – САЩ, Китай и Русия, и регионалните играчи – Турция и Иран, специалните служби и транснационалните корпорации, беше спрян. В момента обаче, пред очите ни се развива нова глобална авантюра – САЩ, Франция, Великобритания и някои монархии от Персийския залив, под предлог, че започват нова фаза в борбата срещу международния тероризъм, пристъпиха към фактическото разчленяване на Ирак и стартираха нова фаза в битката за свалянето на режима в Сирия, която стана обект на непровокирана агресия. Западът и някои арабски държави са максимално заинтересовани и правят всичко за да насочат активността на терористичните ислямистки организации, от типа на Ислямска държава, в северна посока. За Русия и съюзниците и това означава, че след „решаването на проблема“, породен от терористичния „халифат“ на Ислямска държава, в следващо направление на повишената активност на западната антитерористична коалиция може да се превърне Кавказско-Каспийският регион. Това ще засегне непосредствено стратегическите интереси и националната сигурност на Русия и нейните съюзници, затова Москва се нуждае спешно от адекватна оценка на ситуацията и практическата реализация на необходимите и разностранни превантивни мерки.

Бележки:

1. Шлыков П. Ближневосточная политика Турции в контексте «арабской весны». http://perspektivy.info.

2. Добаев И.П., Добаев А.И. Терроризм и антитеррористическая деятельность в Российской Федерации. – Ростов н/Дону, 2011. – С. 115.

3. Демченко А. «Арабская весна» и политика России в ближневосточном регионе. http://perspektivy.info. Дата обращения 15.09.2012г.

4. Ibid.

5. Панкратенко И. «Украинская партия» Москвы.  http://www.stoletie.ru/print.phd?ID=264370.

6. Бобкин Н. Россия – Украина: Взгляд из Тегерана. iran.ru/news/analytics/92861/Rossiya_Ukraina_Vzglyad_iz_Tegerana

7. G.Friedman, Ukraine, Iraq and a Black Sea Strategy http://www.stratfor.com/weekly/ukraine-iraq-and-black-sea-strategy#axzz3CRH0cQgS .

8. Дзюба А. Черноморская стратегия как пролог к мировой войне? http://www.fondsk.ru.

9. Сабиров Икрам. Штормовое предупреждение. http://www.stoletie.ru.

10. Панкратенко И. Безопасность Каспийского региона и второй этап «международной войны с терроризмом» США. http://www.bs-kavkaz.ru.

11. Сабиров И. Указ. Соч.

12 Колесников А. США и Турция реализуют на Каспии концепцию передовых военных баз. http://www.regnum.ru/news/fd-abroad/kazakhstan/1850239.html.

13. Колесников А. Указ. соч.

14. Сабиров И. Указ. Соч.

15. Николаев И. Чего ждать Москве от смены власти в Кабуле? http://www.stoletie.ru.

16. Панкратенко И. Указ. соч.

17. По-подробто, виж: Добаев И.П. Кавказский макрорегион в фокусе геополитических интересов мировых держав: история и современность. – Ростов н/Дону: Изд-во ЮНЦ РАН, 2007.

18. Виж: Добаев И.П. Дискурсивные практики геополитической идентификации России в условиях глобализации и регионализации. http://www.geopolitika.ru.

* Авторът е преподавател в Южноруския федерален университет в Ростов на Дон

{backbutton}

Краят на лятото в потъналите в зеленина източни предградия на холандския град Нимеген. Стените на тухлените къщи от края на ХІХ век, покрити с бръшлян, постепенно придобиват характерния за сезона жълтокафяв отенък. На пощенските кутии са залепени стикери, които предупреждават да не се пускат реклами, но качествените медии са добре дошли. Мнозина от жителите на тези квартали работят в градския университет или в неправителствени организации. Децата, които носят имена като Фльор или Зане, пътуват с велосипеди до училището си. Когато пораснат, вероятно ще изкарат някой и друг семестър в чуждестранен университет. Многобройните "хипстъри" (жаргонен израз за материално обезпечени млади хора от градовете, интересуващи се от елитарна култура и изкуство, мода, алтернативна музика и инди-рок, артхаус кино, модерна литература и т.н. и смятащи се за убедени "борци среку расизма" - б.р.) на свободна практика работят на компютрите си в местните кафенета. Наблизо е разположен голям бежански център, където тълпа доброволци - повечето безработни, но с колежански дипломи, се опитват да помогнат на чужденците да се ориентират за възможностите, които предлага градът.

Тук често може да се чуе тезата, че "чужденците могат да обогатят обществото". Някои от местните са го докарали дотам да се чувстват неудобно заради "прекалено белия облик" на района. За щастие, в квартала има няколко турски сладкарници. Усеща се известно презрение към традиционната холандска култура, докато чуждите обичаи и нрави се приветстват като "екзотични". Истината е, че в Европа има много малко страни, където "прогресивните ценностти" са така добре приети, както в Холандия, а в райони, като описания по-горе, национализмът няма особени шансове. Жителите му обичат да посещават базарите на изкуствата, да се наслаждават на уикендите без автомобили и да участват в мултикултурните фестивали. Неслучайно електоралната карта показва, че Източен Нимеген е сред най-важните бастиони на GroenLinks (холяндската Лява зелена партия) и на прогресивно либералната партия "Демократи-66" (D66).

Само на няколко километра на запад, къщите с бръшляни отстъпват мястото си на оранжерии. До тях има редици от къщи, строени през 80-те години на миналия век, с кепенци на прозорците и красиви симетрично поставени вази. Огромни кучета се разхождат по просторните, но монотонни зелени морави. Колите пред къщите обикновено са украсени със спойлери. Децата тук носят имена като Кевин и Шърли. Средните доходи на живеещите в тези квартали не са много по-ниски от онези в западните райони, което не може да се каже за образователния им ценз. Мъжете обикновено работят в строителството, където се сблъскват с конкуренцията на източноевропейските гастарбайтери, докато съпругите им най-често гледат възрастни хора - друг сектор, където напоследък възможностите се стесняват. Когато отиват на ресторант или пътуват по време на отпуската си, тези хора предпочитат евтините дестинации. Освен това са почитатели на рекламните телевизионни щоута. Социалните връзки в квартала не са толкова силни, както преди няколко десетилетия, но когато играе холандският национален отбор, от прозорците на къщите се веят стотици оранжеви знамена. Местните обикновено обсъждат тарифите за паркиране или ограниченията на скоростта, докато пътуват с колите си към най-близкия мол, където често могат да се видят мотаещи се безцелно групи млади мароканци.

Илюстрация на холандския мултикултурен модел са местните детски футболни клубове. Те представляват все по-пъстра етническа мозайка, но малцина родители-имигранти са склонни да помагат доброволно за развитието им. Критиките срещу "чужденците" стават все силни, макар обикновено да се предшестват от дежурната фраза "не съм расист, но...". Смята се, че имигрантите се ползват безконтролно от предимствата на социалната държава, докато в същото време доминират в криминалните статистики и очевидно не се адаптират към холандските културни норми. "Холандия отново трябва да стане Холандия" е друг често срещан рефрен. Хората са недоволни от начина, по който се развива европейската интеграция, и не приемат да се посяга на пенсиите им "за да помагаме на онези мързеливи гърци". Силните политици, които говорят прямо и "казват това, което мислим и ние", се ползват с все по-голяма популярност. Избирателите се усещат предадени от космополитния елит, който е неспособен да се справи с престъпността и имиграцията, настроен е прекалено проевропейски и е "склонен да помага на целия свят, докато нашите собствени бедни и възрастни сънародници са оставени да се оправят сами". Популистката дясна Партия на свободата (РVV) и, в по-малка степен, нейният ляв популистки съперник Социалистическата партия (SP), са предпочитани във всички анкети, направени в това предградие.

Преди няколко десетилетия, различията между двете половини на града не бяха чак толкова големи, а традиционните партии, в лицето на социалдемократите и християндемократите, можеха да се похвалят с добри резултати. Днес обаче става все по-ясно, че избирателите в двата квартала на Нимеген споделят твърде различни визии за света, за обществото и за политиката. В резултат от глобализацията, миграцията, ръста на престъпността и нарастващото значение на образованието и начина на живот, различните обществени групи започват прогресивно да се отдалечават една от друга.

Електоралната карта на Европа

Социалната и електорална карта на Нимеген се променя, също както се променя и тази на Холандия и на Европа, като цяло. Едни и същи неща се случват в много градове на континента. Формират се нови модели на електорално поведение, отразяващи новите полюси в променящите се общества. Тези полюси възникват в контекста на съществувалите в течения на столетия съперничества, които още не са изчезнали. Сред най-стряскащите тенденции в последно време е възходът на евроскептичните дясно-популистки партии. Последните избори за Европейски парламент през юни 2014 ги превърнаха в най-големите политически сили в редица държави и най-вече във Великобритания, Дания и Франция. Не по-малко впечатляващ впрочем е и възходът на левите популисти, особено в Южна Европа.

Фактът, че тези нови политически движения вече са в центъра на вниманието променя електоралните карти на континента. Новият десен популизъм се основава на забележителна комбинация между антиправителствените настроения и носталгията по времето, когато правителствата полагаха повече грижи за своите граждани. При това той процъфтява както в традиционно десните избирателни райони, населени с дребни бизнесмени, и периферните градски квартали, но и в западналите индустриални региони и работническите предградия, които дълги години бяха бастиони на левицата. Възходът на популизма и географското му разпространение показва също, как границата между левицата и десницата все повече избледнява, като и двата популистки потока често получават подкрепа от едни и същи райони.

Наред с тази широко разпространена евроскептична и популистка тенденция,  сериозни позиции печелят и множеството регионалистки движения. Шотландия проведе референдум за отделянето си от Великобритания. Каталония също се опитва да осъществи такова допитване, въпреки отрицателния резултат в Шотландия. Междувременно в Източна Украйна се разгаря истинска гражданска война.

Докато електоралната география е склонна да се самоограничава предимно в националните рамки на съответната държава, най-интересни в случая са именно сравненията в международен план. Действително, само обединяването на всички европейски електорални карти ни дава възможност да видим как точно потенциалът на вътрешноевропейските настроения успешно преодолява остатъците от националните граници на континента. В резултат започва да се оформя една общоевропейска електорална карта, представляваща интригуваща мозайка от субкултури, класови антагонизми, начини на живот и стари вражди.

Градовете и селските райони

Един от основните фактори, които променят електоралната география на Европа, е разделението между градовете и селските райони. Във Великобритания, Германия, Холандия, Дания, Швейцария и Австрия урбанизираните региони са ясно различими на картата като "острови на левицата", съществуващи в "дясно обкръжение". Тези градове обикновено са населени с индустриални работници, интелектуалци и имигранти, като социализираното домакинство също представлява значителна част от градския пейзаж. В същото време, значителна част от представителите на средната класа се преместиха от апартаментите си в градовете, предпочитайки къща с градина в предградията или в крайградските зони, формирайки по този начин своеобразен "десен пояс" около тези градове. Докато социалдемократите и социалистите доминират в повечето индустриални райони, градовете с високообразовано население също демонстрират ясно предпочитание към "прогресистките" партии, като социал-либералите и зелените, или т.нар. "постматериалистки" формации, залагащи на индивидуализма, космополитизма и мултикултурализма. Показателно е, колко сериозна подкрепа за този тип партии генерират сходните градски зони на територията на целия континент, възникнали през ХІХ век в непосредствена близост до центровете на градовете. В тези зони - например Ньоребро в Копенхаген, Де Пийпт в Амстердам, Пренцлаеурберг в Берлин или Нойбау във Виена, преобладават кафенетата, посещавани от "хипстърите", магазините за биохрани, галериите и йога студиите.

В същото време градските и селските зони в отделните периферни райони на Европа се различават. В северноевропейските държави например, индустриалните предприятия обикновено са разположени в малки провинциални градчета, докато по-широката провинция е далеч от тълпите хора, ежедневно пътуващи за работните си места. Тези селски зони са традиционни крепости на левицата и центристките скандинавски аграрни партии. Повечето градски региони пък гласуват за десните или дясноцентристки формации, въпреки че и "постматериалистките" леви партии напоследък печелят сериозна подкрепа, например в района на остров Сьодермалм в щведската столица Стокхолм, превърнал се в крепост на зелените и феминистите.

В Южна Европа различията между града и селото не са толкова ясно обозначени. Изключение е Южна Испания, където градовете са (поне донякъде) бази на десницата в иначе подкрепящите левицата селскостопански провинции. Средиземноморските градове имат различна структура от тези в Северна Европа, като в тях богатите класи обикновено живеят в скъпи апартаменти във или около градския център. В случая те предпочитат, вместо собствената къща с градина, близостта до т.нар. paseo - т.е. централната улица, която обикновено е любимо място за разходки на жителите на града. На свой ред работническата класа живее в градската периферия, в евтини апартаменти или в квартали с много незаконно построени жилища, формирайки своеобразни "червени пояси" около градовете. Както и в много други отношения, Франция се намира някъде по средата между модела на Северозападна Европа и този на Средиземноморието. Доскоро например, центърът на Париж беше бастион на десницата, заобиколен от прокомунистическите бързо разрастващи се предградия, докато днес юпитата-левичари успяха да пробият дори и тук.

Регионите и регионалистите

Докато в градските региони промените в предпочитанията на избирателите са резултат предимно от сегментацията на социалния статус и предпочитания начин на живот, на регионално равнище тук се намесват и други фактори. Старите традиции, привързаности, религиозни предпочитания и съперничества продължават да доминират, надделявайки над локалните класови различия. Така, през цялата територия на Холандия, без оглед на физическите особености, нивото на доходите или степента на урбанизация, преминава т.нар. "Библейки пояс". Той следва почти точно границата на територията, която преди 500 години е била владение на католическа Испания, а днес се доминира от най-ортодоксалните холандски протестанти. На свой ред, испанската електорална география все още отразява позициите на страните в Гражданската война през 30-те години на миналия век. Югът, миньорският регион Астурия, Страната на баските и Каталуния си остават бази на левицата или на сепаратистите, докато разположената на северозапад Галиция и Кастилия-Леон все още са крепост на консервативната десница. Сравнително по-скоро към електоралната база на десницата се присъединиха Мадрид и средиземноморското крайбрежие, т.е. зоните на икономическия и строителен бум, който преди няколко години беше прекратен в резултат от спукването на балона с недвижимите имоти.

Легенда:

Доминиращи политически сили

Леви

Десни

Регионалисти

Източник: Josse de Voogd, 2014

Ситуацията в Португалия е сходна с тази в съседна Испания: характерни за Севера са консервативно настроените и силно религиозни дребни фермери, докато на юг преобладават големите имения, силните синдикати и симпатиите към левицата. Макар че навремето беще също толкова "социалистическа", като южната часто на Иберийския полуостров, днешната  Южна Италия (включваща бившите кралства Неапол и Сицилия) се трансформира в база на консервативната десница. Религията и Мафията демонстрират мощното си присъствие в тази крепост на привържениците на бившия премиер Силвио Берлускони. Впрочем, този противоречив десен политик се ползваше и с подкрепата на богатия краен италиански Север, докато централните региони, като Емилия Романя или Тоскана, традиционно остават електорална база на левицата - едно разделение, съществуващо от векове.

Източноевропейските държави представляват най-променливия електорален пейзаж, продукт на младите демокрации, които внезапно и без всякаква подготовка поеха властта от управлявалите в течение на десетилетия комунистически лидери, подчинени на Москва. Тук идентичностите са по-комплексни, доколкото границите в повечето случаи са прокарвани произволно през последните сто години. Страни като Полша и Румъния са електорално разделени по някогашните международни граници. Така Източна (Стара) Полша е силно консервативна по социалните въпроси и статична по отношение на икономическите, докато обратното е характерно за западната и част, отнета от Германия след Втората световна война.

Още по на изток е Украйна. Районите, които някога са били част от Полско-литовското кралство, масово подкрепят прозападните политически партии, докато Изтокът и Югът гласуват твърдо проруски. В Германия, почти четвърт век след обединяването на комунистическия Изток с капиталистическия Запад, електоралните различия между двата района изглеждат по-големи от всякога, като Изтокът демонстрира ясни предпочитания към т.нар. Die Linke (Левицата). Партията е наследник на бившия комунистически режим и залага на носталгичните чувства към някогашната ГДР. Тези поразителни електорални пропасти демонстрират значението на фантомните граници, които официално не съществуват, освен в главите на избирателите, и въпреки това се оказват вездесъщи в днешната политическа култура.

В хода на промените, при които различни държави са се разделяли или сливали, а големи групи население са били "премествани", множество малцинства се оказват от грешната страна на днешните граници. Така съвременна Унгария е жалка отломка от някогашното си величие, а унгарците, оказали се граждани на съседни държави, като Словакия, Румъния, Сърбия и Украйна, масово подкрепят собствените си етнически политически партии. След кървавите балкански войни бивша Югославия се разпадна на шест различни държави, но и те далеч не са монокултурни. Трите основни етнически групи в Босна гласуват за своите етнически партии, както видяхме за пореден път през октомври 2014. Етническите албанци пък се сдобиха със собствена микродържава в Косово за сметка на Сърбия, но днешно Косово включва и сръбски анклави.

Дори в държави с по-стабилни граници, откровено регионалистки или сепаратистки партии печелят все по-голяма електорална подкрепа, както става в Шотландия, Уелс и Каталуния. В Белгия фламандските партии, които искат да реформират или дори да разпуснат държавата, доминират в политическия дискурс. Те смятат, че Фландрия не може да съществува съвместно с бедната и неефективна икономически френскоговоряща Валония. В Италия пък сепаратистката Северна лига разчита на нежеланието на жителите на Северна Италия да продължат да субсидират бедния Юг, особено на фона на сегашната икономическа криза.

Възходът на популизма

Традиционното разделение на Италия по оста Север-Юг се оказва своеобразен лакмус за сегашната криза в Европа. Дълги години големи финансови средства бяха прехвърляни за нуждите на южната част на страната, което провокира сериозно недоволство, при това не само на север, но и на юг, заради ограниченията свързани с тези дотации. Те в частност, включваха сериозни съкращения в сферата на обществените услуги, в резултат от което безработицата скочи до небето.

От началото на икономическата криза преди шест години, евроскептицизмът също бързо печели позиции. Тлеещото обществено недоволство се задълбочи още повече от такива отдавна съществуващи проблеми като имиграцията и продължаващата ерозия на устоите на "социалната държава". В редица страни това стимулира подема на десните, а в други - на левите популистки партии. В същото време ясната граница между десница и левица започна да изчезва. Както е известно, левицата традиционно подкрепя разширяването на социалната държава и се придържа към либерални позиции по такива въпроси като имиграцията и престъпността, докато за десницата беше характерно обратното. Мнозина избиратели обаче (особено по-слабо образованите), днес комбинират подкрепата за социалната държава с откровепо консервативни позиции по културните въпроси. Според тях, обществените услуги се нуждаят от подобрение, особено що се отнася до грижите за възрастните хора, но имигрантите следва да бъдат изключени от социалната система, а извършителите на криминални престъпления да получават по-сурови наказания. Редица дяснопопулистки партии пожънаха сериозни успехи, включвайки в програмите си специфични леви искания, особено по отношение на здравеопазването и пенсионното осигуряване, съчетавайки ги със своя традиционен националистически и репресивен дискурс. Тъй нареченият "модел на подковата", описващ днешното позициониране на левицата и десницата, позволява тяхното сливане в долната част на "подковата". Наред с традиционния разрив между бедни и богати, или между религиозните и светските слоеве, сега се очертава и разрив между високообразованите, споделящи индивидуалистичните и космополитни ценности и печелещи от отворените граници, от една страна, и по-зле образованите, по-националистически настроени, държащи на общността и изпитващи носталгия към миналото, които се чувстват застрашени от глобализацията и имиграцията.

Характеристиките на десните популистки движения в конкретните страни варират и не е коректно да ги обединяваме в едно. Те имат свои любими теми, които нерядко си противоречат, затова когато тези различия излязат на преден план дяснопопулистките лидери често изглеждат склонни да се дистанцират от колегите си в другите държави. Независимо от това, всички те печелят от общото недоволство, съществуващо в техните общества и свързано с имиграцията, глобализацията, европейската интеграция и икономическата стагнация. Всички те разчитат на сходен електорат и често имат харизматичен лидер твърдящ, че изразява интересите на обикновените хора.

Докато холандската Партия на свободата се обявява в защита на трудно извоюваните права на хомосексуалните в страната, срещу нападките на "тесногръдите ислямисти", тези права са обект на критика от страна на сходни партии в други европейски страни. Действията на Израел в Близкия Изток нерядко се подкрепят от десните популистки партии в Северозападна Европа и особено в Норвегия и Великобритания, докато много десни движения в Източна и Южна Европа са настроени по-скоро антиизраелски. Колкото по на юг и изток в Европа отиваме, толкова по-твърди и критични към модела на либералната демокрация са местните нови десни партии, някои от които се съобразяват с носталгията към авторитарното управление от миналото на част от техния електорат. Унгарската партия "Йобик" (Движение за по-добра Унгария) и гръцката "Златна зора" са особено радикално настроени и често биват свързвани с нападенията срещу местните роми или имигрантите. Макар че могат да се открият различия между десните и левите популистки движения в социален и икономически план, и едните и другите демонстрират един по-скоро изолационистки манталитет. Швейцарската народна партия например разполага с най-силни позиции в най-консервативните кантони, където навремето се заражда швейцарската нация и които изпитват най-малки икономически проблеми, а италианската Северна лига защитава интересите на богатия Север. По същия начин, жителите на най-проспериращата южногерманска провинция Бавария традиционно гласуват за по-консервативния регионален "филиал" на християндемократите, в лицето на Християнсоциалния съюз. В Южна Европа пък, огънят се поддържа най-вече от левите или центристки ориентираните популисти. В Испания това е движението Podemos (Ние можем), а в Гърция - партията Сириза, която спечели европейските избори в тази страна през 2014 и парламентарните през 2015. Значителна част от италианските избиратели пък подкрепят движението "Пет звезди" на комика-популист Пепе Грило. Всички тези партии печелят от нарастващото недоволство заради суровите мерки за икономии като, за разлика от своите дясноориентирани "аналози" от Севера, привличат много от гласовете на младите хора в градовете.

Предградия и граници

Географското преразпределяне на подкрепата за популистката десница е резултат от глобализацията, деиндустриализацията, икономическата криза и застаряващото и често намаляващо население. Младите, образовани жители на ориентираните към сектора на услугите градски региони завоюват лидерски позиции в много държави. Центровете на градовете преживяват бум и във все по-голяма степен се превръщат в бастиони на левицата и либералните партии. В същото време в индустриалните градове се очертава сблъсък между старите предградия, които преживяват упадък, и централните градски части или по-отдалечените предградия, към които се ориентира средната класа. Именно тези стари предградия се оказват крепост на популистката десница. Последните избори в Швеция потвърждават тези тенденции - така умерената десница отстъпи пред левицата в градовете, а популистката десница, в лицето на Sverigedemokraterna (Шведски демократи), демонстрира голям напредък в предградията.

Тоест, макар че в миналото радикалните десни популистки партии често печелеха гласовете на намиращите се в упадък райони на големите градове във Франция, Великобритания и Холандия, новите десни популисти се ползват с най-голяма подкрепа в предградията и в провинцията. За тях гласуват населените с представители на долната част на средната класа предградия, крайградските селища и селските райони. На електоралната карта, крайградската зона източно от Лондон, сателитните селища на Амстердам и предградията на Копенхаген се очертава като крепости, съответно, на британската Партия на невисимостта (UKIP), холандската Партия на свободата (РVV) и Датската народна партия (DF). На свой ред, френският Национален фронт печели гласове в околностите на Париж, но няма сериозна подкрепа в вътре в т.нар. Peripherique (околовръстният път, който очертава външните граници на френската столица).

Междувременно протестният вот става все по-характерен за предградията. Въпреки че проблемите, свързани с имиграцията, се увеличават, гласуването в подкрепа на антиимигрантските политики има по-скоро превантивен характер. Основата на електоралната подкрепа не е просто географско понятие. Така десният популизъм е свързан с неприемането на такива проблеми и парадигми в градовете като мултикултурализма, космополитизма и енвироментализма. Днешната популистка десница се обявява против недосегаемите, политически коректни елити и претендира да представлява позициите на "обикновените хора".

Легенда:

Десният популизъм

Над средното (национално) равнище

Бастион

Източник: Josse de Voogd, 2014

Показателно е също, колко значима подкрепа за десния популизъм оказва възраждането на старите разломни линии. Наличието на проблеми с идентичността, управлението на външни сили или преместването на значителни маси от хора, формира благодатна почва за възход на популизма. Южна Холандия, която някога е била испанско владение и дълги години след това е сравнително изостанала икономически, днес е основната база на популизма, макар че вече не се отличава по нищо от останалата част на страната. Старите обиди обаче, не са изчезнали. Хората все още говорят за "арогантните и студенокръвни холандци" от западните провинции, към които навремето е бил присъединен (и бързо подчинен) Югът. В резултат, днес холандският Юг се е превърнал в крепост както на лявопопулистката Социалистическа партия, така и на десните популисти от Партията на свободата. Този католически регион през последните години бързо се секуларизира и търси своите нови герои и нови идентичности. С други думи, политическият спектър вече не е ясно оформен по оста ляво-дясно, а представлява много по-сложна фигура.

Важно е да отбележим съществуването на трансгранични модели на подкрепа за десния популизъм. Така например, съществува ясно очертана "протестна ивица" от холандската провинция Западен Брабант, през белгийския регион Фландия, към Северна Франция. Според водача на дясната формация Vlaams Belang (Фламандски интерес) Филип Девинтер, тази ивица съвпада с очертанията на старата област Фландрия, която сега е поделена между трите държави. В същото време обаче, холандската Партия на свободата има силни позиции по източната граница на Холандия, докато в германските територии от другата страна на границата няма признаци за недоволство. Впрочем, Германия има своя собствена "протестна ивица" в източната си периферия - сравнително бедна зона, в която след Втората световна война са концентрирани немските бежанци от изток. Много показателно за Източна Германия е, че подкрепата за Die Linke (Левицата), върви паралелно с тази за евроскептиците от Алтернатива за Германия (AfD) и крайнодясната Национална демократическа партия (NDP). Предвид твърде близката си по своя характер нонконформистка активност, младите радикално настроени избиратели на крайната десница и левица в тази част на страната трудно могат да бъдат разграничени ясно едни от други.

Във Франция Националният фронт традиционно се ползва със силни позиции в източните департаменти, т.е. районите, окупирани от Германия в течение на десетилетия. Фронтът печели гласове и по средиземноморското крайбрежие, населено както с дясноориентирани бивши френски колонисти в Африка и техните потомци, така и с бедни северноафрикански имигранти. На последните избори гравитационният център на електоралната подкрепа за Националния фронт се измести на север, което отчасти се дължи на т.нар. "ефект на любимия наследник". След като партията дълго време беше игнорирана, маргинализирана и лишена от подкрепата на вътрешните райони, сега нейният нов и харизматичен лидер Марин льо Пен спечели изборите за Европейски парламент именно благодарение на гласовете на т.нар. "La France Profonde" ("дълбоката Франция").

Разпада ли се Европа?

Възходът на националистическите десни партии и на регионалистките движения, поражда фундаментални въпроси за бъдещето на т.нар. Обединена Европа. Европейската конструкция се опита да отговори адекватно на тези предизвикателства, но днес изглежда, че страда от свръхнапрягане на силите си. Избирателите в държавите от европейското "ядро", които навремето поставиха основите на ЕС, се противопоставят на задълбочаването на интеграцията, както и на идеята за продължаващото разширяване на Съюза извън неговите естествени източни граници. Това разширяване вироятно ще бъде спряно заради сложните отношения с Русия и Турция, след като вече беше забавено под натиска на обикновените европейци. Въпросът за това, кои са вънщните граници на Европа, т.е. на ЕС,  остава открит и зареден с конфликти. Това се отнася най-вече за източните региони, предвид по-неясно дефинираните идентичности и лоялности в разположените там държави, макар че всъщност важи за целия континент, тъй като с отдалечаването от "ядрото" европейската идентификация и солидарност отслабват, а вътрешните центробежни сили в Съюза се усилват.

Продължаващата интеграция и разширяване на ЕС се съпътстват от процес на промяна на съществуващата система от граници. Щом една държавна граница бъде "отворена" или премахната, например чрез присъединяването на конкретната държава към Европейския съюз или към Шенгенския договор, това води до прекратяване на контрола по вътрешните граници, а "следващата граница" автоматично става по-важна, превръщайки се в преграда за останалите отвъд нея. В същото време политиката на свободно движение създава една дори още по трудно преодолима външна граница, която се превръща в зона на болезнени опити за преодоляването и и на комплексни усилия за тяхното предотвратяване. Илюстрация за това са високите стени, които защитават испанските ексклави в Северна Африка (Сеута и Мелиля), и зачестилите инциденти с претъпкани с бежанци кораби. Днес бившите югославяни се сблъскват с немалко проблеми, когато трябва да прекосяват границите на възникналите на мястото на федерацията нови държави (някои членки на ЕС и Шенген, а други не) за да се видят с някогашните си съседи. Ако пък Украйна наистина бъде интегрирана със Запада, нейните източни проруски ориентирани райони, със сигурност не биха го приели. Ентусиазмът, с който мнозина европейски политици посрещнаха новата прозападна ориентация на Украйна, игнорираше факта, че сложните вътрешни разделения, съществуващи в тази страна нямаше как да не поставят под въпрос нейното единство и отношенията и с Русия. Електоралната география показвва, че винаги съществуват множество други разделения, които са не по-малко важни от наложените от международните граници, още повече, че последните често са произволно прокарани и дори временни.

Друга последица от по-нататъшната европейска интеграция и намаляващото значение на някои от вътрешните граници на ЕС може да стане успокояването на страстите в някои от националните държави. Така, сепаратистите от Каталуния в Испания или фламандците в Белгия могат да се почувстват по-комфортно в рамките на една европейска федерална държава със слаби национални държави и силни региони. В същото време обаче, в рамките на една още по-голяма общност, лишена от обща идентичност, хората ще се чувстват отчуждени и ще се стремят да възстановят старите си локални идентичности, което пък ще стимулира балканизацията на целия континент.

Въпреки че в повечето държави възможността за избухване на конфликт не е толкова непосредствена като в Украйна, европейските общества стават все по-фрагментирани. При това взаимното разбирателство между отделните групи намалява и става все по-трудно да бъдат дефинирани някакви общи интереси. Предвид електоралните последици от тази фрагментация, формирането на работещи правителствени коалиции ще става все по-трудно и политическата парализа може да се окаже най-вероятния сценарий за много европейски държави.

Страстите, свързани с европейската интеграция, биха могли да бъдат поне частично успокоени, ако политиците (и елитите, като цяло) проявяват по-голямо разбиране към страховете и стремежите на обикновените европейци. Мнозина от тях са наясно за значението на международната политика, но смятат, че политиците и елитити са станали прекалено космополитни. Това разбира се не означава, че политиците трябва да започнат да обвиняват Европа за всичките си проблеми (макар че в немалко случаи това си е точно така). Те следва да обяснят ясно на своите народи ползите от европейското сътрудничество, съобразявайки се с начина, по който те гледат на света.

Днес европейските политици са изправени пред пред много сериозно предизвикателство. Те трябва добре да осъзнаят цялата сложност на европейския проект, да се съобразяват с миналото на континента и да се опитат да постигнат баланс между необходимостта да мислят и действат глобално и в същото време да съхранят единството между европейските общества и нации.

Пътна карта за действие

- Различните сегменти на обществото следва да се опитат по-добре да опознаят своите нужди и визиите си за света. Това се отнася най-вече за космополитните европейски елити, които трябва да демонстрират съпричастие с обикновените хора. Това, разбира се, не означава да започнат да споделят техните страхове.

- Политиците, медиите и отделните индивиди трябва да познават добре електоралната география за да си изяснят, откъде и защо извира общественото недоволство. Техните представи за избирателите на популистките партии често са твърде повърхностни и субективни, което не дава възможност за сериозен дебат по темата.

- Политиците следва да се съобразяват с крехкия характер на европейския проект, както и със сложността и споровете относно европейските граници. Мнозина на Запад, които смятаха сегашните граници за непоклатими и вечни, бяха притеснени от присъединяването на Крим към Русия. Истината обаче е, че границите винаги са се променяли и ще продължат да се променят, както показва и примерът на независимостта на Косово, подкрепена от Запада и анатемосана от Москва.

- Политиците и медиите трябва да се съобразят с електоралната география на съответните държави, когато реагират или коментират събитията в тях. Масовите протести в един град, например в украинската столица Киев, могат и да не отразяват точно ситуцията в останалите части на същата държава.

* Авторът е холандски експерт в сферата на електоралната география, анализатор на World Policy Journal

{backbutton}