В края на май т.г. на специална церемония в присъствието премиера Бойко Борисов, всички негови министри и вицепремиера на Азербайджан Елчин Ефендиев бе подписан договор за дарение на 1,2 милиона евро от фондация „Гейдар Алиев”. Парите ще бъдат използвани за реставрация и консервация на исторически обекти на хълма „Трапезица” във Велико Търново[1]. Фондацията, носеща името на покойния лидер на Азербайджан, се ръководи от съпругата на сегашния президент Илхам Алиев Мехрибан, която е сред най-влиятелните обществени и политически фигури в кавказката република. Затова дарението може да се разглежда и като геополитически жест от Азербайджан към България. Той е поредното доказателство за сериозните намерения на Баку да превърне Балканите в едно от приоритетните направления на външната си политика. Азербайджан дарява пари за подобни културно-благоустройствени проекти и на други държави от региона. Сърбия например е получила над 2 млн. евро за реставрация на джамия и църква в Белград, Босна и Херцеговина – половин милион евро за изграждането на Мост на дружбата, свързващ мюсюлманските и християнските квартали на Сараево[2], а през миналото лято имах възможността да разгледам парк в черногорската столица Подгорица, обновен с азербайджанско дарение от няколко милиона долара.

Сред възможните обяснения за благотворителните жестове на Баку спрямо балканските държави е желанието на Азербайджан да се намери международна подкрепа в конфликта с Армения. Следва да се има предвид обаче, че България и съседите и (без Турция) не са особено влиятелни в глобален план. Затова е по-вероятно мотивацията на азербайджанските власти да е свързана с очаквано установяване и задълбочаване на икономическо сътрудничество с държавите от Югоизточна Европа. Като се има предвид, че нефтът, нефтопродуктите и природният газ формират 95% от износа на Азербайджан, не е трудно да отгатнем, че амбициите на Баку за икономическо проникване на Балканите са свързани със сферата на енергийните ресурси. В момента в кавказката република тече процес на вътрешно преструктуриране и смяна на акцентите в този най-важен за страната стопански отрасъл.

Старата нефтена слава

Азербайджан е най-старият нефтодобивен район в света. През 1846 на Апшеронския полуостров северно от Баку за първи път е забита петролна сонда и започва промишлен добив. Първите сондажи в американския щат Пенсилвания се случват цели 13 години по-късно[3]. През последната четвърт на XIX и началото на ХХ век Баку е нефтената столица на планетата, където се пресичат пътищата на инвеститори като братята Нобел и фамилията Ротшилд. През 1901 нефтеният добив на територията на Азербайджан достига 11 млн. т, което е половината от цялото производство на петрол в света. Благодарение на находищата в района на Баку Русия държи първенството по добив на нефт през цялото първо десетилетие на ХХ век, изпреварвайки САЩ.

След срива, предизвикан от болшевишката революция, през 20-те години на миналия век нефтеното производство в Азербайджан се възстановява, за да достигне нов връх от 23,6 млн. тона в критичната за Съветския съюз 1941, когато страната е нападната от нацистка Германия. Азербайджанският нефт е сред решаващите фактори, помогнали на Червената армия да удържи на германския натиск през 1941 и 1942.

В края на съветския период добивът на нефт в Азербайджан е спаднал значително. Причината е, че през XIX и ХХ век от недрата на страната са извлечени над 1 млрд. тона петрол и старите находища са изтощени, а СССР не разполага с необходимите технологии, за да развие добива от нефтено-газовите полета в Каспийско море.

След като Азербайджан става независима държава през 1991 кризата в нефтения сектор продължава. Повратна точка по пътя към новия петролен бум е подписването на т.нар. Договор на века с няколко от най-големите западни компании през септември 1994. Той регламентира условията за разработването на най-голямото азербайджанско нефтено поле Азери-Чираг-Гюнешли, под дъното на Касипйско море. От края на 90-те години петролният добив в страната започва да нараства и през 2006 е надминат рекордът от съветско време.

Нарастващият добив от находището Азери-Чираг-Гюнешли провокира сериозна геополитическа битка за посоката, в която ще бъде експортиран азербайджанския нефт. В крайна сметка е предпочетен маршрутът до турското средиземноморско пристанище Джейхан и през 2006 влиза в експлоатация тръбопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан – най-голямото нефтопреносно съоръжение, строено в Каспийско-Средиземноморския регион през XXI век. След като нефтът му получава излаз на световните пазари, Азербайджан отново се превръща в голяма петролна сила, каквато е бил почти винаги през последния век и половина. Към 2013 страната осигурява 5% от нефтеното потребление на Европа, отстъпвайки в списъка на вносителите само на Русия и Норвегия.[4] Потокът от петродолари позволява на Баку да създаде свой Държавен нефтен фонд, който се управлява разумно и постепенно разширява инвестиционното си портфолио както в географски план, така и по отношение на типовете придобивани активи. В началото на 2015 средствата на фонда възлизат на 37 млрд. долара – сериозна сума за страна с население малко по-голямо от това на България.

Връхната точка в азербайджанския нефтодобив обаче е достигната през 2010 – почти 51 млн. тона. От тогава насетне петролното производство започва постепенно да спада, защото полето Азери-Чираг-Гюнешли намалява продуктивността си, а нови големи находища не са открити.

Таблица 1. Добив на нефт в Азербайджан, в млн. тона годишно

Източник: BP Statistical Review of World Energy 2014[5] и Държавна нефтена компания на Азербайджан.

От есента на 2014 азербайджанските държавни финанси страдат сериозно от спада в световните цени на нефта. Почти двойно по-ниските петролни котировки в момента, в сравнение със същия месец на миналата година намаляват приходите на Държавната нефтена компания на Азербайджан (SOCAR) с около половин милиард долара годишно[6]. На 23 февуари т.г. страната бе принудена да девалвира валутата си като манатът загуби 33,5% от стойността си спрямо долара.

В условията на намаляващ добив на нефт и спадащи международни цени на тази суровина Азербайджан все по-ясно вижда икономическота си бъдеще в природния газ.

Газовите перспективи: Шах Дениз и европейските му проекции

И в областта на газодобива Азербайджан има стари традиции. В навечерието на Втората световна война републиката произвежда 2,5 от всичките 3,2 млрд. куб. м газ, добивани в целия Съветски съюз. След войната този енергиен сектор продължава да се развива с добри темпове и през 1982 Азербайджан вече добива 14,9 млрд. куб. м газ. През 60-те и 70-те години обаче производството на тази суровина е доста по-малко, а азербайджанската индустрия и домакинствата са пионери в газификацията в СССР. Затова, в началото на 70-те години, започва внос на газ от Иран, който е прекратен след ислямската революция в Техеран. Налага се да се построи нов газопровод от Русия до Азербайджан, за да се задоволят потребностите на републиката. На азербайджанска територия се изграждат и първите съветски газови хранилища[7].

След разпадането на СССР Азербайджан, подобно на другите съветски републики, навлиза в период на остър икономически спад, губейки почти 60% от своя БВП. Производството на газ също намалява като най-ниската точка е достигната през 2004 През 90-те години на ХХ век Азербайджан е принуден да внася по 6 млрд. куб. м газ годишно от Русия.

Още тогава обаче е ясно, че каспийската република много скоро ще се превърне в сериозен газов производител и износител. Основания за това дават запасите в морското находище Шах Дениз. Според оптимистичните прогнози те възлизат на 1,2 трлн. куб. м газ, а според консервативните – на 625 млрд. куб. м. Договорът за разработката му е подписан на 4 юни 1996 с международен консорциум, чиито състав е много интересен и отразява сложното преплитане на различни геоикономически интереси. Първоначално с най-големи дялове в добива от Шах Дениз (по 25,5%) са „Бритиш петролиум”(оператор, по-късно преименвувана на ВР) и норвежката компания „Статойл”, по 10% имат SOCAR, руската “ЛУКойл”, Националната нефтена компания на Иран (NIОС) и френската „Тотал”. Турската държавна фирма TPAO държи оставащите 9%[8]. Международният консорциум получава концесия за добив от находището за срок от 30 години с опция за удължаване с още 5 години.

Газовото поле Шах Дениз е разположено на 80 км югоизточно от Баку на дълбочина от 600 метра. Любопитно е, че по форма и размер то е сходно с нюйоркския остров Манхатън.

Добивът от Шах Дениз започва през декември 2006 и в момента вече е достигната върховата фаза за първия етап от разработката му, която дава по 9 млрд. куб. м годишно. От 2007 Азербайджан спира да внася газ от Русия и се превръща в износител. Експортът се осъществява по Южнокавказкия газопровод, свързващ терминала Сангачал в Азербайджан с Ерзурум в Турция, преминавайки през Грузия. Предвидено е годишната продукция от първия етап от разработката на Шах Дениз да се разпределя по следния начин: 6,6 млрд. куб. м за износ в Турция, 0,8 млрд. за Грузия и 1,5 млрд. остават за вътрешно потребление в Азербайджан. Турция обаче така и не успява да усвои целия договорен обем поради проблеми със своята преносна мрежа, свързани най-вече с недостига на компресорни станции. От юли 2007 до октомври 2014 турската държавна компания „Боташ” получава общо 30 млрд. куб. м газ от Шах Дениз, което прави средно по 4,2 млрд. куб. м на година[9].

Азербайджан има и споразумение за доставка на неголеми количества газ за Гърция по Южнокавказкия газопровод и след това по турската преносна система и интерконектора Турция-Гърция. По този маршрут Гърция получава 0,44 млрд. куб. м азербайджански газ през 2008 и 0,75 млрд., през 2009[10]. Фактически това е първият и единствен засега износ на газ от Азербайджан в Европа. През 2010 обаче, този експорт е прекратен заради възникнал ценови спор и невъзможността на изпадналата във финансова криза гръцка държава да покрие старите си задължения.

До 1 юни 2015 общият добив от находището Шах Дениз възлиза на 62 млрд. куб. м като от тях 62,3% са отишли за износ, а 37,7% - за вътрешо потребление[11]. Рязко нарастване на азербайджанския газов експорт се очаква след като започне експлоатацията на втория етап от разработката на Шах Дениз, който ще добави още 17 млрд. куб. м годишно към общото производство от това находище. Сегашното вътрешно потребление от около 10 млрд. куб. м едва ли ще се увеличи значително, тъй като газификацията на азербайджанските домакинства е близо 100%-ова. По договор от 2009 SOCAR изнасяше газ за Русия, но в незначителни количества – 1 млрд. куб. м през 2012, 1,37 млрд. през 2013 и само 0,207 през 2014. В момента този износ е прекратен, защото руската страна има достатъчно собствено производство и договорът от 2009 бе по-скоро геополитически жест към Баку, отколкото реална икономическа необходимост за „Газпром”. След началото на гражданската война в Сирия напълно нереалистични се оказаха плановете за експорт на азербайджански газ в тази арабска страна през Турция.

Така че приоритетното направление за суровината от Шах Дениз-2 е Европа. Намеренията на Азербайджан съвпадат и с желанието на ЕС да развие т.нар. Южен коридор, за да диверсифицира източниците на газови доставки за Балканите, Южна и Централна Европа. Разбира се, първоначално Южният газов коридор бе ориентиран към повече потенциални източници на суровина – Иран, Туркменистан и дори Близкия Изток, но към 2010-2012 стана ясно, че поне в средносрочен план ЕС ще може да разчита само на Азербайджан. Именно поради липсата на достатъчни обеми газ повечето проекти, влизащи в плановете на Брюксел, отпаднаха.

ТАНАР и ТАП: акционери, маршрут и перспективи

След средата на 2011 Азербайджан пое в свои ръце инициативата по темата за преноса на каспийския газ към Европа. Баку и Анкара подписаха официално споразумение за транспортирането на азербайджанския газ през турска територия, а след това се договориха за построяването на Трансанадолски газопровод (ТАНАП), който да изведе суровината от източната до западната граница на Турция. Мажоритарен дял в това преносно съоръжение ще има Азербайджан.

ТАНАП на практика обезсмисли азиатското трасе от газопровода „Набуко” и той бързо мутира в „Набуко-запад”, ампутирайки турския участък от планирания маршрут. Слабото място на този проект обаче си остана неговата акционерна структура, в която нямаше нито една компания, участваща в добива на газ в Каспийския регион.

Накрая в битката за газа от Шах Дениз останаха „Набуко-запад” и Трансадриатическият газопровод (ТАП) с маршрут Гърция-Албания-Адриатическо море-Италия. Основно предимство на този проект бе фактът, че негов водещ акционер към 2012-2013 е норвежката компания „Статойл”, имаща голям дял и в добива от находището Шах Дениз.

В края на юни 2013 консорциумът „Шах Дениз” обяви дългоочакваното решение – след като мине по ТАНАП, азербайджанският газ ще бъде транспортиран до европейските потребители по Трансадриатическия газопровод. Същевременно, акционерите в Шах Дениз получиха право да придобият половината от дяловете в ТАП[12].

Това бе краят на „Набуко-запад”. Компанията, която трябваше да го строи, вече е в процес на ликвидация. ТАП спечели битката за суровината от Шах Дениз, защото бе по-скромен проект (планиран начален капацитет от 10 млрд. куб. м годишно), с по-добра финансово-икономическа обосновка и бе предпочитан от главните частни акционери в азербайджанското находище – ВР и особено „Статойл”. Не е без значение и фактът, че през 2012 цената на газа в хъба Баумгартен (крайна точка на „Набуко-запад”) беше с около 9-10% по-ниска от тази на италианския хъб PSV, където трябва да завърши ТАП.

Към средата на 2013 Баку имаше още една сериозна причина да подкрепи ТАП. Малко преди да бъде обявено решението в полза на този проект, вече бе станало ясно, че SOCAR е единствения кандидат, подал оферта за приватизацията на гръцката газоразпределителна фирма DESFA. На фона на очертаващото се придобиване на стратегически газов актив в Гърция, Баку логично предпочете да насочи суровината от Шах Дениз именно по тръбопровода, преминаващ през гръцка територия.

Така в средата на 2013 геометрията на Южния газов коридор вече бе очертана. Той включва двата тръбопровода ТАНАП и ТАП, следващи маршрута Турция-Гърция-Албания-Италия, с едно разклонение на север към България. Суровината ще постъпва от втория етап от разработката на находището Шах Дениз, който ще осигури 16-17 млрд. куб. м годишно като 6 млрд. от тях ще остават в Турция, а останалите 10-11 млрд. влизат в ТАП. Очаква се азербайджанският газ да потече в ТАНАП към 2018, а в ТАП – през 2020. Наскоро обаче стана известно, че италианският участък на ТАП ще бъде завършен не по-рано от края на 2020, което значи, че суровината от Шах Дениз-2 ще може да преминава през Апенините чак през 2021.

През 2013-2014 настъпиха сериозни промени в акционерната структура на проектите ТАНАП и ТАП. „Статойл” и френската Тотал, които по това време все още участваха в консорциума „Шах Дениз”, се отказаха придобият дялове от ТАНАП. Това може да е свързано с опасения, че проектът е твърде скъп – първоначално се предполага, че той ще струва $7,5 млрд., но впоследствие цифрата нараства до $12 млрд[13]. Но фактът, че малко по-късно Тотал и „Статойл” се оттеглиха и от консорциума „Шах Дениз”, както и от Южнокавказкия газопровод, показва, че по-скоро става въпрос за стъпка, която президентът на норвежката компания нарича „оптимизиране на портфолиото”[14]. На мястото на „Статойл” в Шах Дениз влезе малайзийската национална компания „Петронас”, а разпределението на дяловете в ТАНАП стана: SOCAR – 58%, турската държавна компания „Боташ” – 30% и ВР – 12%.

Още по-голяма метаморфоза претърпява акционерната структура на ТАП. Към 2010 най-големи дялове в него имат швейцарската компания EGL и „Статойл” – по 42,5% , а германската „Е. ОН Рургаз” е с 15%. След 2013 в ТАП влизат основните акционери от консорциума „Шах Дениз” – ВР, SOCAR и Тотал, а също и регистрираният в Белгия голям газов оператор Fluxys. Междувременно „Е. ОН Рургаз” и Тотал се оттеглят, а делът на Axpo (ребрандираната EGL) пада драстично. За сметка на това през октомври 2014 в проекта влиза испанската „Енагаз”. Към 2015 разпределението на дяловете в проекта е следното: ВР, SOCAR и „Статойл” по 20%, Fluxys – 19%, „Енагаз” – 16% и швейцарската Axpo – 5%[15].

Таблица 2. Разпределение на акционерното участие в газодобивния проект „Шах Дениз” и в газопроводите Южнокавказки (ЮКГ), ТАНАП и ТАП към юни 2015

От есента на 2013 са ясни и купувачите на газа, който ще минава по ТАП. Консорциумът „Шах Дениз” подписва 25-годишни предварителни договори за продажба на суровината с няколко европейски компании. Предвижда се на Балканите да остават по 2 млрд. куб. м годишно (по 1 млрд. за гръцката ДЕПА и за българската „Булгаргаз”), а останалите 8 млрд. куб. м да достигнат до Италия и оттам да се разпределят в различни европейски държави. Прави впечатление, че най-много газ от Шах Дениз-2 ще закупува френската GDF SUEZ – 2,6 млрд. куб. м годишно, следвана от германската Е. ОН. – с 1,6 млрд. Останалото количество е за испански, италиански, швейцарски и британски компании[16].

И двата проекта, които ще доведат газа от Шах Дениз до Европа – ТАНАП и ТАП, предвиждат увеличаване на първоначалния си капацитет, разчитайки на бъдещо нарастване на добива в Азербайджан. Действително, в шелфа на каспийската република има и други перспективни находища със среден размер. Сред тях са: Шафаг-Асиман с предполагаеми запаси от 500 млрд. куб. м, Апшерон (350 млрд. куб. м), Умид и Бабек (общо 600 млрд. куб. м). Има предположение, че находището Шах Дениз може да съдържа запаси на голяма дълбочина, които все още не са проучени, и да има и трета фаза от разработката му[17]. Всичко това дава основание на директора на SOCAR Ровнаг Абдулаев да заяви, че към 2025 азербайджанският газов износ може да достигне 40 млрд. куб. м. Тази прогноза обаче е прекалено опитимистича, защото в Каспийско море има остър недостиг на сонди за дълбоководни сондажи, което забавя проучването и разработването на находищата. За следващите 10 години е сигурно само началото на добива от Апшерон в края на 2021. Това находище може да добави още 5 млрд. куб. м годишно към обемите, идващи от Шах Дениз-2.

Как ще изглежда регионалният газов пазар след 2020?

Трябва да се има предвид, че договорът за доставката на 6,6 млрд. куб. м газ от Шах Дениз-1 за Турция изтича през 2021 и не е сигурно, че ще бъде подновен. Засега не е ясно каква ще е ситуацията на турския пазар в началото на следващото десетилетие. Има известни шансове още преди 2021 в Турция да започне да постъпва газ от кюрдската автономна област в Северен Ирак. Според прекалено оптимистичната преценка на властите в Ербил, това може да се случи през 2017[18]. За целта ще бъде построен газопровод Ербил-Джейхан. Засега обаче това е само идея, неподкрепена с конкретни договори, инвестиционно решение и обвързващи срокове.

Легенда:

Съществуващи тръбопроводи

Планирани тръбопроводи

Газ от Русия  Газ от Русия

Трансбалкански

Южен поток (отменен)

Син поток

Трансадриатически

Турски поток

Трансанадолски (в строеж

Освен това, ако Русия построи дори само един от планираните четири успоредни тръбопровода от системата „Турски поток”, това означава, че на турския пазар ще се появят допълнително 16 млрд. куб. м руски газ, който ще се конкурира с азербайджанския. Това би могло да доведе до пренасочване на по-големи обеми суровина от Шах Дениз към Европа.

Първоначално, крайният срок на споразумението за добив на газ от Шах Дениз-2 е до 2031, но заради забавянето на добива той е удължен с 5 години – до 2036. През декември 2013 е направено ново удължаване – до 2048, като тази стъпка е предприета с оглед на потенциална трета фаза от разработката на находището. Това означава, че поне до средата на века Европа ще може да получава значителни количества азербайджански газ. Засега обаче твърдо договорен е маршрутът само за първоначалните 10 млрд. куб. годишно, които ще минават по ТАП. Важна подробност е, че този тръбопровод е получил изключение от правилото на Третия енергиен пакет за свободен достъп на трети страни до преносните съоръжения за срок от 25 години (2020-2045) и то само за първоначалния капацитет на съоръжението от 10 млрд. куб. м годишно.

Това означава, че чисто теоретично, ако капацитетът на ТАР бъде увеличен до 20 млрд. куб. м годишно и Европейската комисия не даде право на изключение от Третия енергиен пакет и за тази допълнителна мощност, само половината от нея ще бъде на разположение за пренос на газ от Шах Дениз. Останалите 5 млрд. куб. м трябва да бъдат предоставени на други производители и така „Газпром” би могъл да вкара в ТАП своята суровина, доставена до гръцката граница чрез „Турски поток”.

Другите алтернативи за пренос на азербайджанския газ след 2021-2022 са построяването на планирания Йонийски Адриатически газопровод, минаващ по крайбрежията на Албания, Черна гора и Хърватска, или пък пренасочването на по-големи обеми от Гърция през България и оттам – по интерконекторите с Румъния и/или Сърбия към Централна Европа.

Ясно е, че Азербайджан разчита много на балканския маршрут за своя природен газ и възнамерява да похарчи сериозни средства за реализацията му. Необходимите инвестиции за Шах Дениз-2 се изчисляват на $28 млрд. (включително разширението на терминала Сангачал и на Южнокавказкия тръбопровод), а за ТАП и ТАНАП – общо $17-19 млрд.

От своя страна, ЕС може да намери в лицето на Азербайджан така търсеният източник за диверсификация на своите газови доставки. В това отношение кавказката република има две основни предимства. Първо, тя може да намали зависимостта от руския газ за най-слабото звено в системата на европейската енергийна сигурност – балканските държави. Второ, азербайджанският газ все пак не е толкова много и делът му в потреблението на ЕС никога няма да достигне двуцифрен процент. Затова няма риск да възникне нова сериозна зависимост, подобна на тази от „Газпром”.

В по-далечна перспектива, ако бъде построен Транскаспийския газопорвод, Азербайджан може да играе и важна роля на транзитьор на газ от Централна Азия през Каспийско море за Европа.

Перспективите за азербайджанската газова експанзия в ЕС до голяма степен зависят от отношенията на Баку с Европейската комисия – новият силен играч на енергийния терен в Югоизточна Европа. Засега генерална дирекция „Конкуренция” на Комисията блокира сделката за продажбата на мажоритарния дял от гръцката компания DESFA на SOCAR[19]. Визирайки протакането на това решение от Брюксел, както и забавянето на проекта ТАП от италианските и гръцките власти, наскоро азербайджанският президент Илхам Алиев предупреди, че страната му може да се преориентира основно към турския пазар.

В крайна сметка, по-вероятно е проектите ТАНАР и ТАП да бъдат реализирани и в началото на следващото десетилетие Азербайджан вече да бъде един от важните газови доставчици на ЕС.

Бележки:

[1] Фондация "Гейдар Алиев" дари 1,2 млн. евро за реставрацията хълма "Трапезица". Сега, 27.05.2015; http://www.segabg.com/article.php?sid=2015052700019985022

[2] Азербайджан укрепляет имидж международного донора. Eurasianet.org, 4.06.2012;

http://russian.eurasianet.org/node/59382

[3] Mir-Babayev, Mir Yusif. Azerbaijan's Oil History. A Chronology Leading up to the Soviet Era. Azerbaijan International, Summer 2002; http://www.azer.com/aiweb/categories/magazine/ai102_folder/102_articles/102_oil_chronology.html

[4] Азербайджан поставляет 5% потребляемой Европой нефти. 1news.az, 5.06.2013; http://1news.az/economy/oil_n_gas/20130605104759240.html

[5] BP Statistical Review of World Energy 2014; http://www.bp.com/content/dam/bp/pdf/Energy-economics/statistical-review-2014/BP-statistical-review-of-world-energy-2014-full-report.pdf;

[6] Ализада, Расим. SOCAR – инструмент экспансии Азербайджана на внешние рынки. Polit-asia.kz. 27.03.2015; http://polit-asia.kz/

[7] Rzayeva, Gulmira. The Outlook for Azerbaijani Gas Supplies to Europe: Challenges and Perspectives Oxford Institute for Energy Studies, Paper NG 97, June 2015, p.8; http://www.oxfordenergy.org/wpcms/wp-content/uploads/2015/06/NG-97.pdf

[8] Объемы экспорта природного газа с месторождения Шах-Дениз к 2013 году возрастут на 55%. Rusenergy.com; 12/11/2008; http://www.rusenergy.com/ru/news/news.php?id=11725

[9] Rzayeva, Op. cit., p.15.

[10] Ibid., p.17.

[11] В рамках “Шахдениз-1” из добытых объемов газа на экспорт поставлены лишь 62%. Caspian barrel, 05.06.2015; http://caspianbarrel.org/?p=31510

[12] Socor, V. Shah Deniz Gas Producers Select Trans-Adriatic Pipeline Route into Europe over Nabucco; Eurasia Daily Monitor Volume: 10 Issue: 122; http://www.jamestown.org/single/?tx_ttnews%5Btt_news%5D=41084&no_cache=1#.VM1KomisXuo

[13] Total and Statoil pull out of Tanap gas pipe deal. Financial Times,16.12.2013; http://www.ft.com/intl/cms/s/0/2d2e749a-666d-11e3-8675-00144feabdc0.html#axzz3QUODtJ00

[14] Statoil sells 15,5% share in Shah Deniz to PETRONAS for USD 2,2 billion. Stock Market Announcement, 13.10.2014, Statoil official web-site;

http://www.statoil.com/en/NewsAndMedia/News/2014/Pages/13Oct_ShahDeniz.aspx

[15] Мамедов, Сохбет. В строительстве Трансадриатического газопровода Испания заменила Германию и Францию. Независимая газета, 14.10.2014; http://www.ng.ru/cis/2014-10-14/6_gazoprovod.html

[16]Socor, V. European Companies Contracting to Buy Azerbaijani Gas. Eurasia Daily Monitor Volume: 10 Issue: 170;

http://www.jamestown.org/single/?tx_ttnews%5Btt_news%5D=41404&no_cache=1#.VM4pHWisXuo

[17] Socor, V. Beyond Shah Deniz: Azerbaijan’s Next-Generation Gas. Eurasia Daily Monitor Volume: 11 Issue: 18

http://www.jamestown.org/single/?tx_ttnews%5Btt_news%5D=41887&no_cache=1#.Uu04MBB_u5-

[18] European countries want natural gas to reach Europe through Turkey. Anadolu Agency, 5.12.2014; http://www.aa.com.tr/en/news/431103--erbil-ceyhan-gas-pipeline-to-be-completed-in-2017

[19] EU suspends investigation deadline for DESFA sale to Socar. Energy Press, 16.02.2015;

http://energypress.eu/eu-suspends-investigation-deadline-desfa-sale-socar/

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

При подготовката на нападението над Пърл Харбър, осъществено на 7 декември 1941, Япония планира да уведоми САЩ, че прекъсва дипломатическите си отношения с тях, трийсет минути преди началото на въздушната атака. Поради грешка при обработката на съобщението обаче, то е получена във Вашингтон едва час след като първите японски бомби са хвърлени над Хаваите. В Токио съобщението, че Империята на изгряващото слънце е обявила война на САЩ е публикувано малко по-късно на същия ден. Оттогава изминаха почти 75 години, но Япония продължава да носи клеймото на лицемерен агресор, подло атакувал американската военна база в Пърл Харбър.

По онова време войните – поне тези между големите държави, започват със стриктно спазване на формалностите и протокола. Както е известно, Хагската конвенция от 1907 изисква началото на военните действия задължително да се предшества от официалното обявяване на война – практика, кореняща се още във военните традиции на Римската империя.

Това разбира се не означава, че след 1945 вече не се водят класически войни. Според експертите от Университета Уорик във Великобритания и берлинския Хумболтов университет, честотата на въоръжените конфликти между две независими държави продължава непрекъснато да нараства. Те са обезпокоени и от тенденцията към увеличаване на абсолютния брой на войните.

По-внимателният анализ обаче, очертава една по-сложна картина. Броят на малките конфликти действително се увеличава, но този на истинските войни, каквито по дефиниция са въоръжените конфликти, в които броят на жертвите е 1000 или повече човека годишно, намалява. Големите държави се стремят да избягват войните помежду си. Тъй нареченият „дълъг мир“ в Европа след 1945 е най-продължителният мирен период в историята на континента от Средновековието насам.

Основният фактор за повишаване на прага на започването на войни беше появата на ядреното оръжие, притежаващо потенциал да изтрие от лицето на земята, ангажираните в конфликта нации. За по-точната оценка на този ефект бяха очертани два различни прага: горен (много висок), за началото на ядрена война, и долен - за началото на по-малко интензивни военни конфликти. Въпреки това, ядрените нации се оказаха достатъчно предпазливи за да се ангажират дори в конфликти с ограничена интензивност, опасявайки се, че те биха могли да ескалират в ядрени.

Въпросът за това, кога и как следва да се влиза във въоръжен конфликт продължава да е актуален. Като това се отнася най-вече за САЩ, които винаги са били потърпевши заради противоречията, породени от ролята им на "световен полицай". За щастие или нещастие, другите държави сякаш не отделят достатъчно внимание на този аспект, докато Съединените щати винаги се стремят да установят валиден за себе си праг за влизането им във военен конфликт.

Допълнителен аспект на този проблем е разпространяването на ядреното оръжие сред държави, които могат да бъдат изкушени да го използват. Както отбелязва в тази връзка Бари Уотс от Центъра за стратегически и бюджетни оценки: "Анализите сочат, че някогашната голяма разлика в праговото ниво между ядрените и конвенционалните конфликти непрекъснато намалява и табуто върху употребата на ядрено оръжие отслабва, а не става по-силно".

Вятърът на промените

До ХХ век почти цялата власт в света е концентрирана в ръцете на големите държави и империи. На малките държави, ако те не попадат в сферата на влияние на великите сили, се отрежда ролята на колонии или подчинени субекти.

Както е известно, Първата световна война слага край на империите на Хабсбургите, Романовците и Османците. След Втората световна война пък, европейските колониални държави се изтеглят от Азия и Африка. Това води до своеобразен "парад на суверенитетите", но в същото време - и до ерозията на стабилността, подкрепяна от старите режими.

Както се посочва в доклада на Уорикския и Хумболтовия университет: "През 1870 в света има по-малко от петдесет независими държави, докато в края на ХХ век те са вече над 180. В резултат от това общият брой на възможните двойки страни, в чиито отношения биха могли да присъстват проблемите на войната и мира, нараства от около хиляда до над 17 хиляди".

Създадената през 1945 Организация на обединените нации, предоставя на новите държави право на глас в световните дела и определен дял в политическото влияние. Развиващите се държави започват все по-често да намират причини за използването на военна сила срещу външните си опоненти, както и срещу враждуващите групировки вътре в собствените им граници.

Според последния доклад на Университета в Упсала, Швеция, посветен на войните по света, през 2013 е имало 33 активни въоръжени конфликти, като във всеки от тях, в резултат от бойните действия, за загинали поне 25 човека, но "броят на конфликтите в които броят на жертвите е надхвърлил 1000 души (т.е. те биха могли да се квалицифицират като "война") е намалял с над 50% - от 15 в началото на 90-те години, до едва седем, през 2013.

Броят на убитите и мащабите на разрушенията в резултат от тези конфликти не може да се сравнява с онези от световните войни. Така, общият брой на жертвите във военните конфликти през 2012 е достигнал 38 хиляди души, като почти 40% от тях са загинали в гражданската война в Сирия (14 700).

На ядрения праг

Както е известно, монополът на САЩ върху ядреното оръжие не продължава дълго. Съветският съюз се сдобива с атомна бомба още през 1949, а през 1953 и с водородна бомба. Взаимната ядрена заплаха очертава - както посочва известният военен стратег и системен теоретик Херман Кан, "дълбоки и много ясни разграничителни линии между ядрената и конвенционалната война".

Самото понятие "война" постепенно започна да придобива специфичен теоретичен смисъл. Така, през юни 1950 американският президент Хари Труман твърди, че САЩ "не воюват" в Корея и, че военните им операции там са просто "полицейски акции" срещу "бандитски групировки". Това му дава възможност да не потърси подкрепата на Конгреса и американските войски да се сражават в тази страна под егидата на ООН.

Първоначално, атомната бомба се смята за оръжие, което може да бъде използвано на практика. Труман например признава, че е било осъществено "активно проучване" на възможността то да бъде използвано в Корея. През 1953, в стратегията, лансирана от президента Айзенхауер, се посочва, че ядреното оръжие "е също толкова достъпно за употреба, като всяко друго оръжие". На практика обаче, нито Труман, нито Айзенхауер са до такава степен готови да инициират използването на ядрено оръжие, както изглежда от официалните им декларации. По време на студената война и двете свръхдържави никога не си позволяват да забравят за опасността от ескалация на конфликта между тях. Така, през 1962 съветският лидер Никита Хрушчов изтегля ракетите си от Куба, опасявайки се, че евентуалният обмен на ядрени удари може да унищожи страната му, докато САЩ все пак биха могли да оцелеят, въпреки чудовищните жертви.

Тоест, старите правила за обявяване на война вече не работят. Ядрената война би могла да започна и да приключи изключително бързо, особено след появата на балистичните ракети. Тя буквално поставя света на косъм от фаталната граница. Затова и двете свръхдържави създават системи за ранно предупреждение, сработващи при евентуално нападение и позволяващи нанасянето на ответен удар, още преди противниковите ракети да са достигнали целта си. Така обаче, възниква постоянният риск, че евентуално погрешно сработване на системата за ранно предупреждение може да провокира ядрен конфликт. По време на студената война и двете страни неколкократно се сблъскват с тази опасност, буквално предизвиквайки съдбата, но за щастие всеки път успяват навреме да установят, че действително става дума за грешка.

Легенда:

Ядрени държави, подписали ДНЯО

Ядрени държави, неподписали ДНЯО

Възможни ядрени държави

Държави с подозрителни ядрени програми

През 80-те години на ХХ век активистите в Европа и САЩ настояват държавите от НАТО да се откажат от възможността първи да използват ядрено оръжие. Впрочем, Северноатлантическият алианс още преди това поема ангажимента да не използва първи каквото и да било оръжие, освен ядреното, което му е необходимо за да не допусне евентуално мащабно настъпление на армиите на Варшавския пакт, чието ковенционално въоръжение значително превъзхожда това на НАТО. В този смисъл, отказът да използват първи ядрено оръжие би лишило държавите от алианса от разширената американска защита и би ограничило възможния риск за Съветския съюз, при евентуално нападение срещу Западна Европа.

Взаимното ядрено сдържане не е идеалната стратегия, но работи достатъчно добре, позволявайки да бъде запазен мирът между двете свръхдържави по време на студената война, приключила през 1991.

Критиците на Уайнбъргър

"Доктрината Уайнбъргър" (Каспър Уайнбъргър е държавен секретар по отбраната на САЩ през 1981-1987 - б.р.) води до преразглеждане на значението на прага на конвенционалната война. Така, в хода на Виетнамската война, която САЩ не смятат за достатъчно важна за да искат да победят на всяка цена в нея, загиват над 58 000 американци.

Когато през 1983 група терористи взривяват кола-бомба в Бейрут, загиват 241 американски морски пехотинци. При това те не изпълняват някаква специална мисия в Ливан, а само демонстрират "присъствие" там. В прочутата си реч, произнесена през ноември 1984, държавният секретар по отбраната Каспър Уайнбъргър очертава основните критерии за използването на въоръжените сили на САЩ във военни конфликти извън пределите на страната. Според него, това може да става само, ако са застрашени жизненоважни национални интереси, за постигането на определени ясни военни и политически цели и при положение, че нацията е готова да концентрира достатъчно сили за да победи.

Сред онези, които не са съгласни с Уайнбъргър, е държавният секретар Джордж Шулц, който заявява, че Америка на може да си позволи да се превърне в "световен Хамлет, страдащ от непрекъснати съмнения, дали следва да реагира и как точно да го направи". В същото време онези, които се обявяват за осъществяването на откровено интервенционистка външна политика (те между другото имат достатъчно последователи и днес), критикуват Уайнбъргър за нежеланието му да се намесва в конфликтите в различни точки на света.

Всички те обаче често пропускат един важен момент: Уайнбъргър не прави никакви оценки на интересите или на опасните ситуации, заради които САЩ биха могли да прекрачат прага на войната, а само подчертава, че тези интереси следва да бъдат жизнено важни, а нацията да е готова на необходимите жертви.

В мемоарите си президентът Рейгън изброява основните принципи, от които следва "да се ръководи Америка, когато реши да използва сила в чужбина", но те само повтарят основните постановки на "доктрината Уайнбъргър". Между другото, Първата война в Персийския залив през 1991 отговаря на всеки един от критериите на тази доктрина.

Администрацията на Клинтън, която влиза в Белия дом през 1993, не приема ограниченията, налагани от „доктрината Уайнбъргър. Новият държавен секретар по отбраната Лес Аспин преди това е бил председател на Комисията за въоръжените сили в Конгреса на САЩ. Той категорично отхвърля идеята „всичко или нищо“ по отношение използването на военна сила и подкрепя концепцията за „ограничените цели“. Тук е мястото да напомня, че по негово време, в хода на провалилата се военна операция в Сомалия през 1993, загинаха 18 американски войници.

Мадлин Олбрайт, която първо е постоянен представител на САЩ в ООН, а по-късно става държавен секретар, веднъж се обръща към Колин Пауъл – тогава председател на Обединения комитет на началник щабовете, с въпроса: „какъв е смисълът да разполагаме с ненадмината по своята мощ армия – както винаги твърдите – ако не можем да я използваме?“.

През 1998, визирайки евентуални военни удари срещу Ирак, Олбрайт подчертава, че „говорим за използването на военна сила, а не за война“.

В годишния си доклад за финансовата 1995 държавният секретар по отбраната Уйлям Пери заявява,че американската армия може да бъде използвана, ако възникне заплаха за „важните национални интереси на САЩ, да не говорим за жизнено важните“. На свой ред, през 1996 съветникът по националната сигурност Антъни Лейк обявява списък с условията, при които Съединените щати могат да използват военна сила, включително с цел „да съхранят, укрепят и защитят демокрацията“.

Буш и стратегията за изпреварващата война

Джордж Буш стартира първия си президентски мандат през 2001 с обещанието да сложи края на "неясното, безцелно и безкрайно използване" на военна сила " в такива места като Косово и Балканите". Тогава той декларира, че "ние не възнамеряване непрекъснато да играем ролята на миротворци, разделящи враждуващите страни. Не в това е нашата сила и не това е нашето призвание".

Само няколко месеца по-късно обаче, перспективите се промениха. Завладени от терористи самолети атакуваха Световния търговски център в Ню Йорк и Пентагона, а един падна в околностите на градчето Шанксвил, в Пенсилвания. Така САЩ внезапно се оказаха в разгара на нова и трудна война. Първоначално Америка даде своя военен отговор в Афганистан, но Буш, който беше убеден, че тази страна е само част от проблема, убеди Конгреса и съюзническата коалиция да разширят съвместните военни действия и в Ирак.

През 2002, в речта си пред завършващите Военната академия в Уест Пойнт Буш обяви новата стратегия за "изпреварващата война (preemptive war), която на практика установяваше нов праг за началото на военните действия. "Ако чакаме докато заплахата стане реална, ще ни се наложи да чакаме твърде дълго - подчерта Буш - сигурността ни изисква от американците да проявят по-голяма далновидност и решителност и да бъдат готови за предприемането на изпреварващи действия, ако това е необходимо за да защитим свободата и живота си".

Стратегията на "изпреварващата война" с отбранителна цел, всъщност не представляваше чак толкова безпрецедентна идея. Най-известният пример в това отношение беше израелският въздушен удар срещу иракския ядрен реактор "Осирак" през 1981. САЩ и в миналото са разглеждали възможността да използват тази концепция и са го правели на тактическо и оперативно ниво в хода на вече започнали войни. Но преди управлението на Буш младши "изпреварващата война" никога не е била национална стратегическа политика на Америка.

Буш я използва за първи път в операцията за "освобождаването на Ирак" през март 2003. Скоро диктаторът Саддам Хюсеин беше свален, макар това да доведе до сериозни дългосрочни странични ефекти. Главният повод за американската интервенция беше убеждението, че Саддам разполага с оръжие за масово унищожаване. Това обаче не се оказа вярно, което сериозно ерозира авторитета на стратегията за "изпреварващата война".

Операциите на САЩ в Ирак и Афганистан демонстрираха тенденцията за преход към операции с по-продължителен времеви обхват, отколкото се очакваше, и американските военни отново бяха изправени пред необходимостта да се ангажират с решаването на неясно дефинирани задачи от типа на "държавното строителство" или борбата с незаконните въоръжени формирования.

Обама: презареждане и регрес

Когато президентът Барак Обама влезе в Белия дом през 2009, той промени акцентите във външната политика към укрепване ролята на международните решения и така ограничи ролята на САЩ в света. Той ускори изтеглянето на американските войски от конфликтните райони в чужбина и най-вече от Ирак, а след това и от Афганистан. През 2010 Обама инициира "презареждането" на отношенията с Русия, а през 2011 обяви, че "вълната на военната заплаха отстъпва".

Но, въпреки надеждите на президента, стратегията му не сработи. Противниците на САЩ укрепиха позициите си в Ирак и Афганистан. Русия пък сметна, че идеята за "презареждането" е по-скоро прикритие за агресивните намерения на Вашингтон.

Когато избухна гражданската война в Сирия, Обама очерта т.нар. "червена линия" по отношение използването на химическо оръжие от режима на Башар Асад. Но когато ситуацията се усложни, той даде заден ход, заявявайки, че "последната граница" е била наложена от света, като цяло, а не само от САЩ.

През май 2014 Обама се опита да систематизира правилата за водене на война в речта си в Уест Пойнт, т.е. там, където през 2002 Буш лансира стратегията за "изпреварващата война". В речта си президентът подчерта, че: "САЩ едностранно ще използват военна сила, ако това е необходимо, т.е. когато го изискват фундаменталните ни интереси - когато нацията е в опасност или, когато средствата за съществуването и сигурността на съюзниците ни са застрашени".

"От друга страна - добави президентът - ако глобалните проблеми не създават непосредствена заплаха на Съедените щати, но провокират кризи, които ни объркват и тласкат света към опасни ситуации, тогава прагът за започване на военни действия от наша страна следва да бъде по-висок. Освен това, в подобни случаи не бива да действаме сами, а трябва да мобилизираме съюзниците си за вземане на колективни решения".

Според Обама, Съединените щати следва да нанасят удар "само, когато сме изправени пред продължителна непосредствена заплаха и само, когато можем да гарантираме, че няма да има жертви сред гражданското население". Месец след речта му в Уест Пойнт радикалните ислямистки групировки, обединени в т.нар. ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Леванта, а след това просто Ислямска държава), започнаха мащабно настъпление в Ирак и обявиха създаването там на независима ислямска държава (халифат). Коментарът по този повод на Washington Post (вестник, който по принцип подкрепя Обама), беше, че: "решението на президента да се самоотстрани от решаването на проблемите в Сирия и Ирак до голяма степен съдейства за появата на сегашната опасност за САЩ, а прекалената му отстъпчивост само ще изостри ситуацията".

Бившият вицепрезидент Дик Чейни и дъщеря му Елизабет (известен юрист) подложиха на рязка критика "провалилата се доктрина Обама" в популярната колонка на Wall Street Journal, посочвайки, че: "Слабостта и отстъплението винаги провокират други събития. Изтеглянето на САЩ от международната сцена е катастрофа, излагаща на риск собствената ни сигурност". Най-свой ред известният политически анализатор и убеден неоконсерватор Робърт Кейган подчертава, че "свръхдържавите не подават оставка".

Обама обаче получи и неочаквана подкрепа. "Мнозина от онези, които днес призовават за активна военна намеса, са същите, които многократно даваха погрешни оценки на разходите, целите и предизвикателствата на войната в Ирак - посочва сенаторът републиканец от Кентъки Рон Пол, който е сред най-консервативните американски политици - Тези хора направиха толкова сериозни грешки, защо трябва да им вярваме сега?".

На практика, Обама не направи нищо за да може световната общност да поеме водещата роля в усилията за запазване на мира. Ситуацията с конфликтите в различните точки на планетата се влоши значително в сравнение с 2008, а глобалната стабилност отслабна. През август 2014, мятащият се от една към друга крайност Обама разреши нанасянето на "целенасочени въздушни удари" в Северен Ирак, но ги ограничи в рамките на защитата на американските дипломати и съветници и "хуманитарните усилия" за спасяването на мирните жители на Кюрдистан, застрашени от настъплението на ИДИЛ.

Малко по-късно, той все пак призна, че "ние и досега не разполагаме със стратегия", както и, че САЩ са изправени пред сериозна заплаха, и най-сетне формулира целта: "да ерозираме позициите и да унищожим ИДИЛ".

Краят на ядреното табу

Както е известно, авторитетното специализирано издание Bulletin of the At

omic Scientists традиционно показва относителната опасност от ядрена война, премествайки стрелките на символичен часовник към 12-тия час. В първата публикация на тази тема, появила се през 1946, стрелката е поставена на 12 без 7 минути. Най-малкият показател е фиксиран през 1953 - 12 без две минути, а най-големият - през 1991 (12 без седемнайсет минути). В момента стрелките са на 12 без пет, с уточнението, че "опасността от използването на ядрено оръжие в регионалните конфликти в Близкия Изток, в Североизточна и в Южна Азия поражда нарастваща тревога".

Почти всички са убедени, "денят на Страшния съд" (или на "ядреният Апокалипсис") е просто уловка на медиите с цел прокарването на определени политически възгледи, макар че нарастващата опасност от локална ядрена война е всеобщо признат факт. Редица бивши американски президенти и, в частност, Джими Картър и Роналд Рейгън, демонстрират желание да се избавят от ядреното оръжие, а през 2009 Обама превърна това в официална политика на САЩ, декларирайки необходимостта да "се стремим към мир и сигурност в един свят без ядрено оръжие". Година по-късно, той опроверга думите на собствения си държавен секретар по отбраната, заявявайки, че САЩ няма да разработват нови видове ядрено оръжие.

В същото време обаче, в отговор на усилващия се американски натиск върху Русия, израз на който станаха и събитията в Украйна, Москва опитва да укрепи стратегическите си позиции в противопоставянето със САЩ, а президентът Путин още през 2012 посочи, че страната му планира да разработи и разгърне "съвършено ново поколение ядрено оръжие и средства за доставката му".

На този фон, като най-реална ядрена опасност се очертава стремежът на някои средноголеми и дори малки държави да използват тактическо ядрено оръжие в ограничени или локални конфликти. Така например, Пакистан е готов да отговори с ядрен удар, нанесен с ракети с малък обсег, ако отново започне война с Индия. На свой ред Северна Корея неведнъж заплашваше да използва ядрения си потенциал, а непредсказуемият режим на аятоласите в Иран вероятно скоро ще се присъедини към клуба на ядрените държави.

Днес прагът за началото на мащабни глобални конфликти продължава да е висок, но за останалите видове конфликти, включително за локалните ядрени войни, този праг се оказва опасно нисък, освен това се очертават повече от достатъчно кандидати да преминат тази фатална черта в хода на евентуални бъдещи войни с тяхно участие.

*Авторът е известен американски военен експерт, дългогодишен главен редактор на Air Force Magazine

{backbutton}

Живеем в невероятно интересно време, когато се рушат всички привични норми и правила, за да бъдат изградени наново, а възможностите за историческо творчество изглеждат безгранични, макар и да ни струват скъпо.

Глобалната икономическа криза прикрива прехода на човечеството към качествено ново състояние. Информационните технологии променят самия характер на развитието: ако преди ние променяхме света около нас, сега във все по-голяма степен променяме начина, по който възприемаме този свят (доколкото в най-рентабилния от всички видове бизнес се превърна формирането на съзнанието). С началото на масовото използване на биотехнологиите пък, ще започнем да променяме физически и самите себе си.

Промениха се мотивите, от които се ръководи обществото: хората започват осъзнато да жертват интересите в полза на емоциите си. Удовлетворяването на първичните материални потребности превърна в основен обществен проблем "сензорния глад": в основен мотив на действията ни се превръща не дефицитът на материални или духовни блага, а недостигът на емоции.

Държавите се оказват в подчинена позиция по отношение на глобалния бизнес и изразяващата неговите интереси глобална управляваща класа, превърнала се в най-влиятелната сила в света.

Високата производителност на информационните технологии води до това, че за производството на консумираните от човечеството блага са необходими все по-малко хора. В същото време, издигането на глобалния бизнес над държавата вече превърна в доминираща логиката на ефективността, но не от гледната точка на обществото, а на отделната компания. Затова проблемът с "излишните хора", оказващи се ненужни заради въвеждането на новите свръхпроизводителни технологии, вече не е в центъра на вниманието, доколкото се приема за проблем на обществото, но не и на бизнеса.

Резултат от това е дехуманизацията (човекът става излишен и престава да бъде инструмент за получаване на печалба, т.е. вече не е необходим на най-влиятелните сили в света) и социалната утилизация на средната класа дори в развитите държави (доколкото за тази прослойка е характерен максималният разрив между произвежданото и консумираното и тя не разполага с достатъчно влияние за да се защити).

Това, на свой ред, ерозира традиционната демокрация (съществуваща от името и в името на средната класа), заменяйки я със своеобразна информационна диктатура, осъществявана в интерес на глобалния бизнес.

Ликвидирането на средната класа унищожава и пазарната икономика (тъй като именно средната клада осигурява най-голямото търсене, а без търсене не може да се говори и за истински пазар). Изчерпването на пазарните отношения се проявява и в това, че печалбата престава да се разглежда като (макар и зле разбран) смисъл на съществуването на човека. Единствената алтернатива е саморазвитието на личността, но това е сложен, при това отхвърлящ комерсиалната мотивация, път. Затова Западът намери временен изход от ситуацията в утилизирането на "излишното" население. Заради антихуманния си характер обаче, подобно решение може да бъде само временно. Във всеки случай, това не е пътят нито на Русия, нито на Китай.

Дори парите започват да губят значение, отстъпвайки мястото си на технологиите, при това не само в качеството на символ и инструмент на социалния успех, но и като непосредствен носител и изразител на най-важното обществено отношение.

Технологиите обхващат и интегрират в себе си капитала по същия начин, по който навремето капиталът интегрира в себе си златото, като израз на обществените отношения. При това най-важни се оказват технологиите на управление на емоциите на масите, докато значението на традиционните производствени технологии неумолимо намалява.

Светът в обръча на глобалната депресия: двата полюса и трите валути

Икономическата криза е породена от създаването на глобалния пазар, формирането в неговите рамки на глобални монополи и тяхното постепенно загниване. Непосредствена проява на това загниване е свиването на комерсиалното търсене. За да предотвратят свличането си в бездната на депресията, големите икономики са принудени да заместват свиващото се комерсиално търсене с нарастващо търсене от страна на държавата (чрез паричната емисия).

Развитите държави вече не разполагат с възможност да осъществяват мащабни производствени инвестиции, затова повишаването на държавното търсене не представлява истинска инвестиция, а просто разпределяне на пари и намира израз в скокообразното нарастване на задълженията.

През цялото първо десетилетие на ХХІ век САЩ съумяваха да привлекат световните капитали към своите ценни книжа, включително използвайки за целта "износа на хаос", но след кризата от 2008-2009 тази стратегия престана да действа (основната част от нарастването на дълга започна да се финансира от Федералния резерв). Американската стратегия по отношение на т.нар. "Ислямска държава" и на Украйна позволява да предположим, че е налице преход от стратегията на финансиране на дълга към стратегия за неговото опростяване чрез разпалването на Трета световна война. Това е и основната заплаха в съвременната епоха.

В същото време, загниването на глобалните монополи превръща търсенето в основна ценност и държавите започват да го защитават, укрепвайки протекционистките бариери, което обективно води до разпадането на глобалния пазар на отделни макрорегиони.

Този процес ще приключи със свличането на света в глобална депресия. Впрочем, резултатите от него, т.е. своеобразният "междинен баланс", вече се виждат. В политически план това е възстановяването на двуполюсното противопоставяне под формата на конкуренцията между САЩ и Китай, докато Русия, ЕС, Япония и Индия, в качеството им на "държави от второ ниво", смекчават това противопоставяне и не му позволяват да придобие разрушителен характер. На глобално равнище това ще намери израз в противопоставянето между китайските капитали (включително тези на държавата) и западните капитали, в рамките на глобалната управляваща класа.

В икономическата сфера става все по-очевидна вече очерталата се подялба на глобалния финансов пазар на зони на долара, еврото и юана. Това ще бъде един много напрегнат и нестабилен свят.

Поради съвкупността на вътрешните процеси, развиващи се в страната, Китай ще забави икономическия си растеж, което пък ще катализира свличането на света в глобална депресия и ще форсира разпадането му на макрорегиони. Впрочем, то ще удари и по самия Китай, ограничавайки достъпа му на западните пазари.

Този сценарий изисква превантивна проектна реакция, включително на основата на задълбочаването и рационализацията на комплексното сътрудничество на Китай с Русия.

Сътрудничеството между Москва и Пекин: направления и задачи

Залог за успешното руско-китайско сътрудничество е, че потенциалите на двете страни се допълват взаимно. Те обаче се нуждаят от формулирането на съвместна глобална визия за проблемите на развитието на човечеството и методите за тяхното решаване.

Светът навлиза в Ново Средновековие и стратегическата задача на Москва и Пекин е да защитят своите народи от три, взаимнообусловени базови процеси на съвременната епоха:

- Прекратяването на качествения технологически прогрес (комерсиализацията на техническите принципи, открити по време на студената война, продължава и води до фантастични резултати, макар и за все по-тесен кръг от хора, но самият процес на откриване на тези принципи е спрял);

- Архаизацията на културата на ежедневния живот: деградация на образованието, здравеопазването, логическото мислене и рационалното поведение, атомизация на обществото и формирането в него на нови "касти", съпроводено с ерозията както на обществената солидарност, така и на конкуренцията;

- Дехуманизацията на обществото.

Ключовата задача е хармоничното обединяване на производствената и технологична мощ на Китай със способността на руската култура да съчетава хуманизма с техническия прогрес и да намира нестандартни решения. Двете държави могат да формират своеобразна симбиоза на солидарност и конкуренция, която трудно може да бъде възприета от позициите на формалната западна логика, но изглежда органична (поради своята диалектика) от гледна точка на руската култура.

Основната тенденция в съвременното политическо развитие на човечеството е сблъсъкът между нациите и глобалния бизнес и изразяващата неговите интереси глобална управляваща класа. Последните разполагат с огромна власт, не носят никаква отговорност пред онези, които са потърпевши от техните действия, и демонстрират агресивна враждебност към всяка форма на обособеност, включително към националната държава.

В резултат от изчерпването на възможностите на пазарната икономика, глобалният бизнес натрапва на нациите непоносимо високо ниво на конкуренция. Тя руши цели държави и региони, лишава техните народи от бъдеще, а в развитите държави обрича основната маса от населението на бедност (през 2013 средната реална заплата в САЩ е съответствала на нивото от 1958, а във Великобритания голяма част от средната класа неумолимо се свлича надолу,  към недобре обезпечените в материално отношение обществени слоеве).

Естествено, нациите се бунтуват срещу тази тенденции, илюстрация за което е отказът на Латинска Америка от политическо партньорство със САЩ (именно тази изолация принуди Обама да възстанови отношенията с Куба) и нарастващото влияние на националистическите сили (без значение, дали са десни или леви) в ЕС. На дневен ред е формирането на нов Патриотичен интернационал, в противовес на глобалната управляваща класа, тъй като противоречията между отделните държави и народи изглеждат незначителни на фона на общото им противоречие с глобалния бизнес, отхвърлящ самото им съществуване.

Като ключов участник в процеса на глобализация, Китай влезе - със своя бизнес (включително държавния) и с други свои представители - в глобалната управляваща класа. Но поради ярко изразения национален характер на китайския елит, той не се отказа от защитата на интересите на Китай и си остана тясно обвързан с тях, за разлика от елитите на много други държави, превърнали се в част от глобалната класа и управляващи страните си в неин интерес.

Отмяната на патентната защита на 3D продукцията и нейното разпространение е очевиден признак, че китайският елит не се приема от глобалната управляваща класа, стремяща се да го ликвидира (най-малкото в качеството му на глобално значима сила).

В аналогична ситуация и по подобни ценностни причини се оказа и политическото ръководство на Русия, начело с президента Путин.

САЩ съумяха да ерозират реинтеграцията на постсъветското пространство от Русия, съдействайки за "революцията" в Украйна и формирането на антируския режим в Киев. Украинската катастрофа формира нова реалност, в която руският интеграционен проект не само че не се конфронтира с китайския и не се конкурира с него, а хармонично го допълва.

Това е обективна предпоставка не само за необходимостта, но и за възможността за обединяване усилията на двете държави в глобалната конкуренция. В основата на това обединение е патриотизмът, разбиран като лоялност към собствения народ, в противовес на либерализма, като лоялност към глобалния бизнес.

По отношение на социално-икономическата политика, изразител на тази ценностна система е т.нар. Пекински консенсус (в противовес на Вашингтонския), ориентиран към гарантиране от страна на държавата, че икономическото развитие ще бъде съобразено с интересите на собствената нация, а не на глобалния бизнес. Именно на основата на индивидуалните стремежи към такъв модел на развитие се формира и обединението БРИКС, чиито основни характеристики са:

- Управляемост в интерес на обществото, с приоритет на общото над частното и на стратегическите интереси над тактическите (което нерядко се тълкува от западната традиция като "авторитаризъм");

- Постепенност на преобразуванията, гарантираща психологическата и културна адаптация на обществото;

- Гъвкави иновации и експерименти с постоянна обратна връзка, позволяваща оперативното им коригиране;

- Научно обосновано управление на обществото;

- Развитие на пазара в интерес на обществото под контрола и при нужда с прякото участие на държавата (в западната традиция този модел се интерпретира като "държавен капитализъм", противопоставящ се както на централизираното социалистическо планиране, така и на либералната пазарна икономика);

- Държавата поема онези необходими за развитието на обществото функции, които то самото не може да реализира, като в хода на общественото развитие част от тези функции се прехвърлят към него;

- Максимално възможното във всеки конкретен момент съобразяване с мнението и интересите на обществото (т.е. става дума за "демокрация на традиционното общество", в чиято основа не са институциите, като самоценност, които с течение на времето неизбежно започват да следват собствените си интереси, а удовлетворяването на обществените потребности);

- Максимално възможното във всеки конкретен момент развитие на човешкия потенциал.

Превръщането на Пекинския консенсус в нова норма на държавната политика за все повече държави по света, разкрива нови перспективи пред двустранното руско-китайско сътрудничество. Най-важните му направления са:

- Възобновяване на проекта за изграждането на сухопътен търговски маршрут от Китай към Европа - икономическия пояс на т.нар. "Нов път на коприната", включително създаването в Крим на разпределителен търговски "хъб", обслужващ Гърция и Балканите, като цяло, а също Централна и Източна Европа. Както е известно, "Морският път на коприната", сам по себе си, може във всеки момент да бъде прекъснат от САЩ, но наличието на негова сухопътна алтернатива би обезмислило (и, съответно би направило малко вероятни) подобни опити. Освен това икономическият пояс на "Новия път на коприната" ще позволи качествено нарастване на неговата мощ и, съответно, ще разшири достъпа на Китай до идеалните за него пазари на обедняващата Европа.

- Създаването на единна незападна финансова инфраструктура на всички нива (от международна разплащателна система - аналог на SWIFT, до собствена система от международно признати рейтингови агенции).

- Превръщането на юана в международна резервна валута чрез въвеждането на златно покритие. Това ще повиши търсенето на юана и ще укрепи позициите му, качествено разширявайки и задълбочавайки влиянието на Китай, цената за което обаче, ще бъде понижаването на неговата конкурентоспособност. Съответно, за решаването на тази задача ще се наложи качественото намаляване на зависимостта на Китай от износа. Превръщането на юана в международна резервна валута ще ликвидира хегемонията на САЩ и се очертава като единствения начин със сигурност да се избегне Третата световна война, към която Вашингтон тласка света, разчитайки по този начин да реши проблема с гигантските си и очевидно неизплатими дългове.

- Създаването на инфраструктура за осъществяване на постоянни консултации на ниво експерти, учени и представители на корпоративното и държавното управление, с цел постигане и съхраняване на взаимното разбирателство, формулирането на общ дневен ред и изграждането на институционална основа за още по-тясно сътрудничество.

- Културният обмен, отслабващ междуцивилизационните прегради и повишаващ качеството на текущото сътрудничество.

Китай и Русия следва да прекратят целенасочените и всеобхватни усилия на глобалния бизнес за спасяването на САЩ и запазването на американската хегемония за сметка на ерозията и разрушаването на целия останал свят. Това може да стане само по един начин - чрез създаването на нова справедлива реалност, т.е. чрез създаването на нов свят, който да замени сегашния, рушащ се буквално пред очите ни.

Кои са противниците на руско-китайския алианс

Най-очевидният противник на задълбочаващото се сътрудничество между Русия и Китай е Западът и, на първо място, САЩ. Истината е, че нищо не се е променило от времето, когато Вашингтон виждаше основния смисъл на обявеното от президента Обама "презареждане" на отношенията с Москва в ерозията и прекъсването на стратегическото и сътрудничество с Пекин.

Не бива да забравяме обаче, че националните бюрокрации на Запада, включително на САЩ, са просто марионетки в ръцете на глобалния бизнес. Последният е доста нееднороден, но и онази му част, която се ориентира към запазването на глобалния пазар и финансовата архитектура в сегашния им вид, и другата, която е склонна да провокира глобален военен конфликт за да се съхрани американския просперитет, са непримирими противници както на Русия, така и на Китай и (най-вече) на партньорството между тях.

Естествено, глобалният бизнес ще се стреми да ерозира руско-китайското сътрудничество не само отвън, но и отвътре, най-вече с помощта на руския либерален "клан", който разполага с много сериозни инструменти за влияние върху социално-икономическата политика на страната. Макар че някои негови представители се заиграват с Китай, именно те представляват основния проблем в развитието на двустранните отношения.

Освен глобалните му противници, на руско-китайското сътрудничество, макар и в по-малка степен, ще пречат някои негови локални противници. На първо място сред тях следва да посочим искрените, но лишени от стратегическа визия, патриоти на Русия и Китай, които са се концентрирали върху локалните проблеми и естествените противоречия в двустранното развитие, макар че последните - ако не бъдат излишно раздувани - могат да бъдат решени по съвсем естествен начин, в хода на текущите преговори между двете държави.

Този проблем се решава чрез развитието на действена система от взаимни ангажименти, неутрализираща прекалените опасения и надежди, и необходимата превантивна работа с носителите на тази визия, така че да не се допусне нейното разпространение и налагането и. Доколкото тя отразява най-вече слабостта и недостатъчната ефективност на Русия, нормализацията на руската държава и преходът от разграбване на съветското наследство към модернизация и развитие на страната, автоматично би я неутрализирало, премахвайки и съпътстващите я неудобства.

Друг локален проблем са регионалните съседи (от Виетнам до балтийските постсъветски държави), които се боят от укрепването на Русия и Китай, да не говорим за алианса между тях, просто заради техните размери и мощ, както и страни като Индия, опасяващи се от нарушаването на глобалния силов баланс. Решаването на проблемите по отношение на "добросъвестните" съседи изисква подробно да им бъде разяснен смисълът и последиците на всяка съвместна стъпка, предприета от Русия и Китай, както и да бъдат поканени да се присъединят към всички съвместни проекти, представляващи интерес и за тях. Що се отнася до "недобросъвестните" съседи, те трябва просто да бъдат "сдържани", тъй като на практика са инструмент на глобалния бизнес.

Сериозен проблем представлява Тайван. Младото поколение там е настроено антикитайски. На изборите през 2017 на власт вероятно ще дойдат националистите, които могат да решат да обявят независимост (т.е. да се откажат от досегашната теза, че Тайван е "истинския Китай"), което пък би принудило Китай да започне война, както се изисква от законодателството му. САЩ също са заинтересовани от подобно развитие на събитията, тъй като през 2018 се очаква да бъдат въведени в експлоатация три китайски самолетоносача, което драстично ще промени силовият баланс в региона и затова е недопустимо от гледна точка на Вашингтон.

Обективно погледнато, изострянето на тайванската криза ще сближи допълнително Русия и Китай (също както го направиха и събитията в Украйна), но цената за подобно сближаване е недопустимо висока.

Самостоятелен противник на руско-китайското сътрудничество е Япония, но тя е лишена от възможността да провежда активна политика. Токио би искал да активизира сътрудничеството с Москва с цел потенциалното отслабване на Пекин, но не може да си го позволи, тъй като това противоречи на глобалните интереси на САЩ за маргинализиране на Русия. Япония не може да се еманципира от Вашингтон, защото се опасява, че може да загуби жизненоважния за нея американски пазар.

Кой би подкрепил руско-китайския алианс

Като важен съюзник на руско-китайския алианс се очертава онази част от глобалния бизнес, която е ориентирана към разделянето на света на макрорегиони, разчитайки впоследствие да печели влияние и пари като организатор и посредник на тяхното взаимодействие.

Друг фактор, действащ в тази посока, са търговските интереси на западните държави, които стават все по-силни със задълбочаването на глобалната криза и свиването на търсенето. Санкциите на ЕС срещу Русия показват обаче, че този фактор няма да се прояви, без съответната "стимулация" от страна на Москва и Пекин.  Подкрепата от страна на Великобритания, а след това и на Германия и Франция за Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции доказва, че съответните усилия в тази посока ще позволят на Русия и Китай да използват търговските интереси на Запада, против собствените му стратегически интереси.

Досега развитието на руско-китайските отношения до голяма степен ставаше стихийно, под въздействието на бизнес интересите на двете страни. Тъкмо това обяснява и тяхната недостатъчност и пасивният им, по отношение на останалия свят, характер. Осмислянето на тези отношения в контекста на глобалното развитие, т.е на целия спектър на проблемите, пред които е изправен светът, може не само да доведе до качественото им интензифициране, придавайки им наистина комплексен характер, но и да ги превърне в инструмент за мащабното трансформиране на цялото съвременно човечество, съобразно интересите на Русия и Китай.

В тази смисъл, обективен съюзник на руско-китайското сближаване е цялото съвременно човечество, всички на които Москва и Пекин следва - без оглед на интересите на техните правителства и на глобалните корпорации - да предложат качествено нов модел на социално-политическо, а и просто на личностно, развитие. За целта обаче, този модел трябва първо да бъде създаден от Русия и Китай. Днес те са изправени пред свръхамбициозната задача да изградят един нов свят, защото времето на стария вече приключи.

* Преподавател в Московския държавен институт за международни отношения, директор на Института по проблемите на глобализацията

{backbutton}

„Намираме се в разгара на международна валутна война, която може да доведе до това да загубим своята конкурентоспособност“. Това са думи на бразилския финансов министър Гиду Мантега, произнесени през септември 2010, само две години след разтърсващата финансова криза от края на 2008. По време и след кризата, курсът на еврото към долара падна с 25%, а този на британския паунд – с почти 30%.

Понижаването на стойността на еврото през 2008-2011 беше от ключово значение, тъй като стана причина за последвалите проблеми в еврозоната – между конкурентоспособния Север и по-малко конкурентоспособния Юг. При наличието на слабо евро са облагодетелствани икономиките на страните-износителки. А последиците от финансовата криза се отразяват върху по-малко конкурентоспособните членове на еврозоната, застрашавайки кредитоспособността на техните банки и, следователно, устойчивостта на държавните им финанси.

В резултат от това в еврозоната избухна своеобразна „валутна гражданска война“, която продължава да се води и днес, както в Европейската централна банка във Франкфурт, така и в отделните национални столици, и чието изражение е гръцката дългова криза. Югът е изправен пред опасността от дефолт и някои южноевропейски държави обмислят евентуален отказ от еврото. Северът пък продължава да се съпротивлява на исканията да отпуска помощи без да получи съответната компенсация под формата на сериозно реформиране на хронично неконкурентоспособните южни икономики.

През 2014 станахме свидетели на драматично изостряне на глобалното противопоставяне, намерило своя израз на бойното поле, а още повече в сферата на финансите. Без съмнение последствията от това изостряне ще резонират и през следващите години и вероятно ще станем свидетели на истинска Световна финансова война, основните очертания на която вече наблюдаваме. Сред ключовите особености на този конфликт е, че борбата в него се води на принципа „всеки за себе си“ – т.е. всеки икономически субект се опитва да увеличи конкурентоспособността и икономическия си растеж за сметка на всички останали. Все пак не е изключено да видим известно групиране, което да укрепи съществуващите или пък да създаде нови взаимозависимости.

Битката за световните пазари

Ескалация на глобалната валутна война имаше и през 2012, след избирането на Шинзо Абе за премиер на Япония. След като акцентира в кампанията си върху необходимостта от радикални промени с цел да бъде тласнато напред развитието на японската икономика, поемайки властта той, без да губи време, реши да се възползва от най-очевидното оръжие – девалвацията на националната валута. Само за няколко месеца (между октомври 2012 и февруари 2013) йената беше обезценена с 25%.[1]

Макар че това имаше известно краткосрочно въздействие, общият ефект се оказа по-слаб и нетраен, отколкото се надяваха в Токио. Тогава Японската банка предприе допълнителни мерки за по-нататъшно отслабване на йената. Така в края на 2014 курсът на йената падна с още 15%. Но и това не бе всичко: Шинзо Абе обеща да спре планираното повишаване на данъка върху продажбите и обяви насрочените за декември 2014 извънредни парламентарни избори за фактически референдум относно правилността на радикалната му икономическа политика. По-нататъшното отслабване позициите на йената след това заявление дава основание да смятаме, че финансовите пазари очакваха победата на Абе на изборите на 14 декември (с 48% от гласовете), както и, че той ще реализира програмата си докрай.

За да се разбере по-добре същността на провежданата от Япония политика, трябва да се вземе предвид, че тя е експортно ориентирана страна. Обезценяването на йената означава спад в цените на японските продукти на външните пазари и, съответно, води до увеличение на продажбите. В същото време девалвацията провокира ръст на цените на вносните стоки на вътрешния пазар. Така се стимулира растежът на икономиката, въпреки риска от появата на инфлация.

Говорейки за валутната война от последните няколко години, няма как да не споменем количествените облекчения, отпускани от Федералният резерв на САЩ от 2009 до края на 2014. „Количествени облекчения“ всъщност означава печатане на пари и пускането им в обръщение, без те да са реално произведени от икономиката. Така за пет години Федералният резерв хвърли в американската (разбирай световната) икономика над 5 трилиона долара. На фона на рязкото обезценяване на долара, икономиката на страната демонстрира завидна конкурентоспособност и ръст в износа в световен мащаб. Макар курсът на еврото спрямо долара през изминалите 5 години да бе неспокоен след „коригиращите“ мерки на ЕЦБ (между 1,5 и 1,25), в крайна сметка Федералният резерв реши, че е постигнал целта си и не може да печата пари вечно. Така през декември 2014 програмата за количествени облекчения (обявена за безсрочна) беше прекратена.

Случайно или пък тъкмо напротив, само месец по-късно ЕЦБ съобщи, че през март 2015 стартира своя програма за количествени облекчения, с намерение да вкарва в обръщение по 60 милиарда евро месечно до септември 2016. Т.е. за целия период от 18 месеца – 1,08 трилиона евро.[2] Имайки това предвид, не е изключено еврото, което през февруари бе с курс около 1,14 спрямо долара, да падне до 1 към 1 до края на годината и дори под един долар през 2017. По всичко личи, че борбата за пазари ще се разрази с пълна сила.

Междувременно Централната банка на Китай реши да намали съотношението на задължителните резерви на банките с 50 базисни пункта до 19,5%. Ходът, който влезе в сила от 5 февруари 2015, ще вкара в икономиката допълнителни 600 милиарда юана или 96 милиарда долара. Това разкрива друг важен аспект от борбата за икономически растеж. На фона на непредвидимата международна обстановка и валентността на валутите, всички държави ще разчитат все повече на вътрешното потребление като тези, които имат по-голям потенциал в това отношение, се намират в по-изгодни позиции.

ЕС и САЩ – съюзници или конкуренти ?

Нека се върнем на отношенията между ЕС и САЩ – двата субекта осигуряват около 50% от световния БВП. Както стана ясно, въпреки наглед съюзническите политически отношения, на полето на финансите двамата играчи се конкурират и между тях тече непрекъснато надлъгване. Политическите отношения обаче оставят своя отпечатък върху икономиката. Със съжаление, а и с тревога, трябва да констатираме, че в икономическата взаимозависимост между Европа и САЩ, Америка е силната страна и до голяма степен си „разиграва картите“ в ущърб на европейските интереси. В подкрепа на това твърдение е достатъчно да се спомене фактът, че Европа, която през миналия век беше двигател на научно-техническия прогрес в света, днес е почти изцяло реципиент на чужди технологии – главно от САЩ. Дори Финландия, която допреди 7-8 години се смяташе за за „последния бастион“ на европейската иновация и чиято компания „Нокиа“ имаше безупречна репутация, бе „потопена“ от първите американски смартфони.

Причината за това е прекалената „отзивчивост“ на европейските политици, които без да осъзнават последствията, до голяма степен спряха да разчитат на собствени източници на иновации и прекалено обвързаха европейската икономика с американската.

Истината е, че развитието на ситуацията в ЕС навява по-скоро песимистични изводи за неговото бъдеще и способността му да се развива успешно в обозрима перспектива. В последните години икономиките на държавите от „ядрото” на ЕС – доскоро смятани за лидери в световното развитие, не само демонстрират ниски темпове, но и, на практика, деградират. С тази деградация е свързан и постепенният преход на ЕС от статуса на един от световните центрове към статус на световна „полупериферия”.

Изводът за периферизацията на ЕС е достатъчно неочакван и очевидно се нуждае от сериозна обосновка. Да започнем с това, че основният недостатък на проекта, наречен „Европейски съюз”, бе прекаления акцент върху икономическата либерализация и паралелното ограничаване ролята на националните държави в ЕС. Смяташе се, че пазарът, сам по себе си, не само ще гарантира успешното развитие на европейските обединителни процеси, но и ще даде импулс за изпреварващ високотехнологичен „пробив” на ЕС на световната сцена. Истината е, че според повечето съвременни теории пазарът сам по себе си не гарантира научно-техническия прогрес. В случая от особено значение е присъствието на пазара на модерни институционални структури, както и наличието на симбиоза между пазарните сили и регулиращата роля на държавата. Всичко това го нямаше в ЕС и след създаването на Съюза във всяка от страните-лидери ролята на държавата намаляваше. Липсата, в мащабите на ЕС, на взаимодействащи с пазара наддържавни регулатори, се „компенсираше“ от административно налагани стандарти, много от които затормозяваха функционирането на икономиките, както и от несъразмерно разрасналата се брюкселска бюрокрация.[3]

На фона на изложеното, подписването на договора за Трансатлантическо партньорство, търговия и инвестиции (TTIP) може да се превърне в последния пирон в ковчега на европейската иновация и икономическа самостоятелност. Предвиждат се големи правомощия за американските корпорации, включващи дори съдене на националните държави в арбитражни съдилища за ограничаване дейността или накърняване интереса на корпорациите. Преговорите по договора трябва да приключат до 2016.

Впрочем, надеждата умира последна и решението на ЕЦБ за количествени улеснения дава поводи за оптимизъм. То ще удари силно по американската конкурентоспособност – очаква се търговският дефицит на САЩ да нарасне до 1 трилион долара в близко бъдеще, което ще се отрази и върху външния дълг на страната, наброяващ над 18 трилиона долара.[4] В същото време се очаква растежът в Европа да се ускори до невиждани скоро темпове. Тази мярка може да даде тласък на малкото останали мощни европейски индустриални сектори – например автомобилостроенето, както и на сектора на услугите. От изключително значение е и, как ще бъдат похарчени количествените улеснения. Дали не е дошло време да се инвестира в европейската иновация? Как точно ще процедират европейските лидери предстои да разберем.

Цените на енергоносителите и въздействието им върху световната икономика

Без съмнение една от големите новости в света на финансите е започналия в средата на 2014 спад в цената на петрола. Причината за това може да се търси в украинската криза, но реалните причини са доста по-комплексни от твърдението, че Саудитска Арабия иска да накаже Русия за анексията на Крим, или за подкрепата на Асад в Сирия. Всъщност, през 2014 Саудитска Арабия отчете спад в продажбите си след 11 години възход и рекордни продажби от 7,54 млн. барела дневно през 2013 срещу 7,11 през 2014.[4] Причина за това е спадът на търсене на саудитски петрол в Азия (Китай) и силната конкуренция.

През последните години шистовата революция в САЩ изстреля страната до трето място в света по добив на петрол – след Русия и непосредствено зад Саудитска Арабия. От своя страна, Русия обяви намеренията си да започне да разработва арктическите си находища в близко бъдеще, като през 2014 беше пусната и първата платформа [5]. Това накара саудитските шейхове да увеличат дневния добив и да подбият цените, за да изтласкат от пазара трудоемките добиви на нефт с по-висока себестойност. За тях по-важно от това да продават петрола на висока цена е да запазят пазарния си дял.

Този ход засяга пряко всички държави в света. Падането на цените удари силно износителките на петрол, като Венецуела, Русия, САЩ, както впрочем и самите саудитци. Във Вашингтон това бе разчетено като оптимистичен сигнал за растежа икономиката. До голяма степен обаче може да се твърди, че шистовата революция приключи „с гръм и трясък“. Бяха прекратени всички инвестиции в търсенето и разработването на нови шистови кладенци. Работещите пък започнаха да се затварят поетапно, защото повечето не генерират печалби при цени на петрола от 60-65 долара, а някои дори при 80. Това означава, че САЩ отново няма да могат да обслужват вътрешното си потребление, което на свой ред ще се отрази върху външния дълг. Саудитска Арабия декларира, че няма намерение да намалява добивите и цените ще се вдигнат с излизането на конкурентите й от пазара. Ако към това добавим непълноценното използване на кладенците в Либия, Ирак и Сирия и санкциите срещу Иран, става ясно, че едва ли в обозримо бъдеще ще се отвори пазарна ниша за шистите. Това е и причината Русия да не изпита сериозно безпокойство от ниските цени на петрола. Когато саудитският крал Абдула почина на 23 януари 2015, руският президент Владимир Путин изрази съболезнованията си и нарече покойния монарх „мъдър политик“. Новият крал Салман пък обяви, че ще раздаде 30 милиарда на поданиците си в рамките на мащабна социална програма.[6] Цените на петрола се покачиха с 20% за една седмица стигайки 60 долара, където се задържаха.

В страните потребителки, като тези в Европа, евтиният петрол се прие с очаквания за икономически растеж, въпреки опасенията от спад в данъчните приходи. Япония, а и ЕС, които са сред най-големите вносители на петрол, трябва да следят непрекъснато цените заради политиката си на девалвация на еврото и йената. В Китай пък съществуват опасения, че евентуално повторно изстрелване на цените нагоре може да се отрази негативно върху икономическия растеж, който прогресивно намалява, достигайки 7,4% през 2014, срещу 7,7 % през 2013. Въпреки това перспективите Китай да задържи растежа си на 7-7,5 % са добри, тъй като финансовите институции на страната разполагат с голям набор от инструменти за стимулиране на растежа, които в Европа и САЩ са изчерпани. Освен това Пекин притежава почти 4 трилиона долара валутни резерви.

Петролът, санкциите и вариантите на Русия

Споменавайки цените на петрола, няма как да не засегнем и ситуацията в Русия. Страната се намира в епицентъра на финансово-икономическите войни, защото срещу нея се прилагат и различни санкции. В своята съвкупност тези два фактора оказаха силен натиск върху руската икономика. Около 50% от бюджета на страната се формира от износа на енергоносители и курсът на рублата е зависим от това. Всъщност, в известна степен спадът на рублата неутрализира спада в цените на петрола, като руските енергийни гиганти отчетоха рекордни постъпления в рубли. Инфлацията, породена от този спад обаче, представлява опасност за потребителските цени и спестяванията.

На 16 декември продължилата през цялата 2014 тенденция за обезценяване на рублата ескалира. Опитвайки се да овладее спада, Руската централна банка повиши основния лихвен процент от 10,5% на 17%. Това провокира паника на валутните пазари и рублата се срина на нивата от кризата през 1997. Така нареченият „черен вторник“ обаче, се оказа единично явление и още през следващите дни рублата възвърна голяма част от загубените в последните месеци на 2014 позиции. Това даде основание на някои експерти да спекулират, че „черният вторник“ е бил очакван и контролиран срив, с цел РЦБ да изтегли колкото е възможно повече рубли от пазара и впоследствие да постави курса на ръчно управление.[7] Така 2015 започна със стабилна рубла, макар за това да се изискват немалко средства и усилия.

Едно от предизвикателства, които си е поставила Русия през настоящата година, е преструктурирането на икономиката, чрез 10-15%-но орязване на „неефективните“ разходи, както и развитието на производства, които да намалят зависимостта на икономиката от петрола. Руснаците осъзнават необходимостта от адаптирането към новите пазарни реалности. Въпреки това, Владимир Путин даде да се разбере, че страната няма намерение да намалява социалните плащания и дори заяви, че през 2015 пенсиите ще бъдат фиксирани към реалната инфлация.

Във връзка със сложната икономическа ситуация на страната, много руски, а и световни експерти очакват Путин да разиграе златната карта на Русия.[1] Става дума за руските златни резерви, които са 1200 тона и я нареждат на 6-то място в света. Тези резерви покриват над 25% от рублите в обръщение – много над използваното някога от Федералния резерв обезпечение на златния долар. С въвеждането на златен стандарт Русия би постигнала цял ред стратегически задачи – прекратяване на кризата на рублата и удар по статута на долара като световна резервна валута. Освен това „златната рубла“ би могла да стане най-консолидиращия интеграционен ход за Евразийския икономически съюз, чиито проблеми, свързани с валентността на валутите и вътрешната търговия, биха били решени. Спекулациите, че Москва може да прибегне до подобен ход, се подхранват и от факта, че през 2014, когато над Русия все още се оформяха „буреносните облаци“, тя бе най-големия купувач на злато в света, вместо да прави обратното. Така или иначе, подобен мащабен ход изисква внимателно планиране и анализ на евентуалните последствия. Вероятно Кремъл ще изчака по-благоприятна международна среда преди да предприеме подобни маневри, ако въобще някога стигне до такова решение.

БРИКС, Гърция и преосмислянето на глобалния финансов ред

Независимо от формата и мерките, които ще използват Русия и другите страни от БРИКС, те са твърдо решени да се освободят от зависимостта си от долара и контролираните от САЩ системи на МВФ и Световната банка. На състоялата се непосредствено след финала на Световното първенство по футбол в Бразилия среща на лидерите на групата беше подписано споразумение за учредяване на „Нова банка за развитие“[8] с капитал от 100 милиарда долара и резерв от още толкова. Целта и е да стане алтернатива на МВФ и Световната банка.

Твърде интересно е заявлението на новото гръцко правителство, че е готово да търси помощ от „САЩ, Русия или Китай“ във връзка с дълговата си криза, ако не я получи от ЕС. Това подтикна Съюза незабавно да задълбочи преговорите с Гърция, въпреки че до преди това се опитваше да „извие ръцете“ на Атина, заплашвайки я с ограничаване на помощта. Евентуално подпомагане на Гърция от банката на БРИКС би поставило под въпрос ЕС и еврозоната като единно икономическо пространство, разчитащо на собствените си инструменти и институции, и би подтикнало и други държави да приемат кредитиране от новата банка. Дори да не успее да пробие в Европа, „Новата банка за развитие“ със сигурност ще оперира в Азия, Латинска Америка и Африка, разкривайки съблазнителни възможности за страните от тези региони.

Впрочем, очертаващото се по-нататъшно отслабване на еврото и непреклонността на ЕС да направи исканите от Атина компромиси поставят под сериозна въпросителна оставането на Гърция в еврозоната. Макар евентуално връщане на драхмата да означава дори по-слаба валута за страната, приходите от туризма биха се увеличили чувствително, а гръцките стоки (доколкото има такива) биха станали по-конкурентоспособни, включително в самия ЕС. Според повечето анализатори, перспективите за подобно развитие на ситуацията са 50 на 50, затова е рано да се прогнозира.

От казаното дотук се налага изводът, че поне до края на десетилетието надлъгването, конкуренцията за пазари и финансовото прегрупиране на държавите ще са движещата сила на световните геополитически и геоикономически процеси във все по-отчетливо формиращия се многополюсен свят. Пътят на Китай към глобално икономическо лидерство е отворен. През 2014 страната задмина САЩ по такъв ключов показател като БВП (по паритет на покупателната способност). Възходът на останалите развиващи се страни ще подтиква и тях към по-последователна защита и реализация на националните им интереси. Вероятно, не само в житейския си път, но дори в близкото бъдеще, ще станем свидетели на цялостно преосмисляне на световния финансов ред.

Източници:

[1] https://alterinformation.wordpress.com/2014/12/29/77760429123/ [21.2.2015]

[2] http://forexnews.bg/technical-analizys-arhive/29249-euro-on-11-years-low-after-ecb-meeting [21.2.2015]

[3] http://geopolitica.eu/2007/broi52007/681-evropeyskata-poluperiferiya-i-perspektivite-na-ukrayna -  [21.2.2015]

[4] http://rt.com/business/234083-saudi-asia-supply-cut/ [21.2.2015]

[5] http://www.1tv.ru/news/economic/256818 [21.2.2015]

[6] http://www.bulgaria.utre.bg/2015/02/04/298300-noviat_kral_na_sauditska_arabia_razdade_30_mlrd_na_podanitsite_si  [21.2.2015]

[7] http://svetoven.pogled.info/russia/news/60877/Ot-1-yanuari-Rusiya-vavezhda-plashtane-na-gaz-i-neft-samo-v-rubli [21.2.2015]

[8] http://en.wikipedia.org/wiki/New_Development_Bank [21.2.2015]

* Софийски университет "Св. Климент Охридски", член на Студентския дипломатически клуб

{backbutton}

Ислямска държава (ИД) представлява нов тип заплаха и поставя различни предизвикателства към регионалната и международна сигурност. Организацията притежава собствени уникални характеристики и не може да бъде причислена към познатите радикални ислямистки групировки, нито пък да бъде представена просто като „следващата фаза“ в „еволюцията“ на тероризма. Зад формирането и изграждането на тази групировка стоят много въпроси, които в близко бъдеще няма да получат еднозначен отговор. Но въпреки това, в момента не може да се отрече, че Ислямска държава съществува и просперира. Нейното създаване поставя редица въпроса пред изследователите, чиито отговор би ни помогнал да вникнем, доколкото е възможно, в същността на тази организация и да получим по-пълна представа за нея.

Какво представлява в действителност Ислямска държава? Дали е „държава“ или е терористична група? Дали е организирана престъпна групировка, прикриваща се под наметалото на радикалния ислям? Дали е временно явление, което ще изгуби своя смисъл, или трайно установила се заплаха, която тепърва ще се развива?

Терористична организация или квазидържава?

На пръв поглед, разграничението между терористична група и държава изглежда лесно. Обикновено, престъпниците и терористите си остават такива и никога не успяват да придобият монопол над легитимното насилие, което е в основата на държавата. Но дали Ислямска държава действително е просто терористична група? Има няколко причини подобно твърдение да се приеме за погрешно[3]. На първо място, ИД трудно се вмества в това определение - въпреки че използва тероризма като тактика, тя всъщност се различава от досега познатите терористични организации. На второ място, терористичните мрежи, като Ал Кайда например, обикновено имат едва няколко десетки или стотици членове, нападат преди всичко цивилни, не разполага със собствена територия и не могат да се изправят в пряк сблъсък с редовни военни сили. От своя страна, ИД има около 30 000 бойци, поддържа широки военни способности, контролира комуникации, командва инфраструктура, самофинансира се и се  ангажира в широкомащабни и сложни военни операции. На трето място (което, може би, е най-важното) – тя контролира обширна територия в Ирак и Сирия. Териториалният контрол е сред отличителните черти на Ислямска държава. Никоя друга терористична група не е постигала подобен контрол над толкова голяма територия. Известно изключение представлява палестинската Хамас, но разликата е, че действайки в коренно различна обстановка, организацията не завоюва тази територия „отвън“, а я овладява „отвътре“[4].

С нарастването на потенциала на Ислямска държава нейните цели и намерения започват да се избистрят. За разлика от Ал Кайда, която се вижда като лидер на глобалната революция за мобилизиране на мюсюлманската общност срещу светската власт, Ислямска държава се стреми да контролира територия и да създаде сунитска ислямистка държава, да наложи шериата и да заличи създадените от западните сили през ХХ век политически граници в Близкия Изток[5]. ИД опитва да се позиционира като единствената политическа, религиозна и военна власт на всички мюсюлмани по света. Овладяването и контролирането на територия ѝ позволява да изгради свой модел на финансиране, който е непостижим за повечето терористични групи. Ислямска държава демонстрира една изключително бърза трансформация като за по-малко от два месеца се превърна от паравоенна организация в самопровъзгласил се халифат[6]. За толкова кратко време ИД съумя да изгради една от най-успешните и добре финансирани терористични организации в света. Единствените, които могат да си съперничат с ИД, са спонсорирани от други държави групи като Хизбула (подкрепяна от Иран) и Хамас, подкрепяна от Египет, при управлението на "Мюсюлманските братя"[7].

ИД плаща по 400 долара на месец на своите бойци, които към септември 2014 наброяваха 30 000 души. Общата сума за заплати възлиза на над 12 милиона долара месечно. В нея не се включват останалите разходи за поддържането на боеспособна армия. По-голямата част от парите си ИД набира от петролните полета в Ирак[8]. Освен това обаче, тя успява да наложи административен контрол над завладените територии и да въведе определена форма на данъчна система.  В допълнение, изследване на National Consortium for the Study of Terrorism and Responses to Terrorism доказва, че Ислямска държава има силно изразена организационна легитимност в резултат на уникалната комбинация от лидерски стил, стратегически „брандинг“ и последователност в посланията. Стратегията на тази „държава“ да се самопредставя като успешна организация с идеологическо превъзходство води до създаването и възприемането на легитимност, която е особено магнетична в една среда, характеризираща се с корупция, конфликти, лошо управление и недоверие към съществуващите институции. Сред симпатизиращите общности Ислямска държава си спечели репутация на легитимен играч, способен да предложи реална алтернатива. Тя,  в частност, инвестира голяма част от времето и ресурсите си за да утвърди своята легитимност пред местното население и по-широката умма[9].

Таблица 1. Съпоставка между характеристиките на квазидържавата (КД) и терористичната организация (ТО), приложени към случая на Ислямска държава.

Източник: авторска разработка.

Окупираните територии, административният контрол, боеспособността, финансовата мощ и утвърждаването на организацията като легитимен политически играч са някои от основните причини, поради които може да се твърди, че Ислямска държава е по-близо до определението за квазидържава, ръководеща конвенционална армия, отколкото до „традиционната“ терористична организация.

Терористична организация или организирана престъпна група?

Различните наблюдатели определят Ислямска държава като престъпна групировка или като терористична организация. В действителност трудно може еднозначно да се определи, кое от двете понятия характеризира по-точно статута на тази групировка. Организираната престъпност и тероризмът се различават по някои свои характеристики, цели и използвани средства[10]. Анализът на тези различия може да позволи позиционирането на Ислямска държава. За повечето от нас, тероризмът включва принудителното причиняване на незаконни психологически и физически вреди. Той би могъл се характеризира като форма на престъпност. Тероризмът и организираната престъпност са взаимосвързани и имат много общи черти, но не са едно хомогенно цяло. Основното разграничение между двете понятия може да се направи въз основата на целите и средства, които използват.

Политическите цели са в основата на терористичните организации – дестабилизиране на държавата, притискане на правителството, нанасяне на вреди на държавната власт, демонстриране на безсилие от страна на правителството и т.н. Организираната престъпност няма преки политически цели и не се стреми към дестабилизиране на държавата в смисъла, в който го правят терористичните организации. Политическата нестабилност в най-голяма степен създава подходящата основа за развитие на широка престъпна дейност, но това се прави преди всичко в името на икономически изгоди, а не с цел промяна на управлението. Организираната престъпност се стреми да създаде паралелно управление, което да съществува съвместно с легитимната власт[11]. Освен това основният ѝ стремеж е към натрупване на финансов капитал и икономическа мощ. С други думи, политическите интереси са подчинени на икономическите изгоди.

Ислямска държава има своя стратегическа крайна цел – да създаде халифат, включващ в пределите си цялата мюсюлманска общност, и да се противопостави на „неверниците“. От друга страна обаче, през голяма част от своето съществуване организацията се концентрира върху извършването на престъпна дейност с цел натрупване на финансов капитал. Това особено силно проличава след като настъпва „раздялата“ с Ал Кайда и много от външните донори преустановяват финансирането. С други думи, балансът между политическите цели и икономическите изгоди за Ислямска държава е неясен. Разбира се, натрупването на икономическа мощ не изключва постигането на политически цели. Остава обаче въпросът, дали поставянето на политически цели не е просто „параван“ за натрупването на огромни финансови средства в ръцете на командирите на организацията. И кое от двете е по-важно за лидерите и членовете на организацията – политическият или финансовият успех?

Източниците на мотивация за терористичните организации могат да бъдат разнообразни – идеологически, етнически, религиозни и др. От своя страна, организираната престъпност се мотивира най-вече от икономически постижения (натрупване на финансови средства).

Основната трудност при формулирането на стриктно и последователно оперативно определение за терористичните актове е необходимостта от представяне на определени мотиви за извършването на тези насилствени действия. Това, което отличава взривяването на една бомба по политически причини от взривяването и от някой, който просто е умопобъркан, е мотивацията на атентатора^[12]. Именно идеологическата основа на терористичните организации ги отличава от престъпните групировки. Една от трудностите при дефинирането на тероризма е да се определи, дали става дума за акт на тероризъм, вдъхновен от някаква идеологическа стратегия, или за акт на насилие, осъществен от обикновени престъпници, по други причини. Именно затова идеологията играе важна роля. Терористичните групи са идеологически мотивирани да преследват социални и политически цели. Те се стремят да повлияят върху политическите процеси и да упражняват власт^[13]. Терористите могат да бъдат ангажирани в борбата за контролиране на социални, културни или религиозни ценности на населението. Чрез идеологията терористите оправдават своите действия и аргументират дейността и каузите си. При организираната престъпност липсва идеологическа база, а основната ценност е натрупването на финансов капитал.

Идеологическите възгледи на лидерите на Ислямска държава се свързват с вижданията на уахабизма в сунитския ислям. Това течение в Исляма служи за идеологическа основа, оправдание и обяснение на действията на организацията. Лидерът на Ислямска държава Абу Бакр ал Багдади „приспособява“ и други идеи, които се различават от постулатите на уахабизма и са по-скоро част от по-широки движения. На първо място, уахабизмът проповядва послушание към земните владетели, а Багдади приема визията за политически действия срещу чуждото господство над арабския свят. Тази идея, е характерна за организации като "Мюсюлмански братя" и Ал Кайда. На второ място, водачът на Ислямска държава разглежда идеята за възстановяване на халифата, като част от по-широкото антизападно измерение на възраждащия се политически ислям. По този начин Ислямска държава ясно декларира, че който не се присъедини към нея също ще бъде смятан на враг[14]. Убедени, че притежават предимството да познават истинските желания на Бог, членовете на тази група твърдят, че имат правото да действат от Негово име и да наказват онези, които не се съобразяват с Божията воля. При това те твърдят, че не търсят власт за себе си, а просто се опитват да направят света по-чисто и свято място[15].

От друга страна, с пълно основание може да се твърди, че Ислямска държава действа като обикновен криминален синдикат, в който идеологията играе второстепенна роля в името на това да се „правят пари“[16]. Контрабандата на цигари, наркотици, произведения на изкуството, трафикът на хора, търговията с порнографски материали, фалшификацията, отвличанията и търговията с оръжия са част от дейностите, носещи колосални приходи[17] за организацията. С други думи, Ислямска държава съумява да диверсифицира своите финансови източници чрез ширкообхватна криминална дейност[18].

Обобщено казано, основните мотиви и намерения, криещи се зад действията на организацията, трудно могат да се разграничат. Заключенията трябва да се правят за всеки отделен случай като се изведат целите, мотивите и средствата в конкретния момент[19].

Публичността и „известността“, разбирана като получаване на медийно внимание, е друга основна разлика между двете понятия. Тероризмът се стреми към публичност, всяване на страх и привличане на внимание. Основната логика, която се следва, е чрез актове на тероризъм да се придобие публичност и да се постигнат такива цели като радикализация, разпространение на мотиви и др. Тероризмът е форма на психологическа война. Основната му цел е да се „превземе“ медийния дневен ред и се постигне максимално широко присъствие в обществените дискусии. Терористите искат максимум публичност за своите действия, а модерните новинарски медии, като основен канал за информация за такива насилствени актове, играят жизненоважна роля в терористичните стратегии[20]. Терористичното действие е вид комуникация. По-важно за терориста е посланието, а не жертвата. За разлика от обикновения престъпник, терористите взимат под внимание нуждата от разгласяване, когато планират и извършват насилствените си действия^[21]. От своя страна, организираната престъпност се стреми максимално да ограничи медийното внимание и търси скритост, позволяваща „пълноценната“ криминална дейност.

Медийният интерес заема важно място в стратегията на Ислямска държава. Чрез него тя търси привличане на внимание, разпространяване на мотивите, представяне на каузата си, набиране на хора и т.н.. В своята стратегия организацията активно използва и комуникационните технологии, като Интернет, за постигане на по-широко въздействие[22]. Тя се стреми да разпространи своите послания, каузи и дейности до максимално голям брой аудитории. Търсенето на публичност доближава Ислямска държава повече до определението за терористична организация, отколкото до организирана престъпна групировка.

Мишените на терористичните организации най-често са граждански лица и имущество. За тях е важна преди всичко символната стойност на употребата на насилие. Организираната престъпност пък избира своите мишени, концентрирайки се върху функционални цели, като отстраняване на конкуренцията или сплашване.

Мишените на Ислямска държава варират от обикновеното мирно население до редовните военнослужещи от иракската и сирийската армии. Освен това, методите, с които организацията си служи, са изключително насилствени, което кара някои анализатори да твърдят, че цел на Ислямска държава е самото насилие. По-скоро, обаче, целта на практикуваното от нея крайно насилие е да всее страх сред максимално широка аудитория. Централната роля, която играе страхът в стратегията на Ислямска държава е значителна, но до голяма степен остава недооценена от експертите. Организацията използва насилие или заплаха за насилие, за да се насади (и след това да се използва) страх у по-голямата част от населението, а не само в специфичните целеви групи. Това е форма на психологическа война, която има за цел  да накара хората, които не са част от Ислямска държава, да се чувстват неизбежно уязвими.

Таблица 2. Съпоставка на характеристики на организираната престъпност (ОП) и терористичната организация (ТО), приложени към случая на Ислямска държава.

Източник: авторска разработка.

Организираната престъпност и терористичните организации често са взаимосвързани. Въпреки че целите и средствата на терористите и организираните престъпни групи са различни, връзката между терористичните и криминалните активности расте. Налице е обаче една нова тенденция и нов етап в отношенията между двете явления. Под „прикритието“ на терористична организация със свои(те) каузи и мотиви се развива успешен модел на престъпна дейност в невиждани досега мащаби. С други думи, балансът във връзката между тероризма и организираната престъпност се видоизменя. Представените критерии показват, че Ислямска държава е нов тип терористична организация, която все повече обединява в себе си чертите и на мащабна организирана престъпна групировка. В определени моменти може дори да се твърди, че „организираният престъпен елемент“ надделява над политическите мотиви и терористичния „смисъл“ на организацията.

В контролираните от Ислямска държава територии тя се утвърждава като устойчиво движение. В един нестабилен регион военната ѝ мощ, икономическият ѝ потенциал и организационната ѝ легитимност значително допринасят за тази „устойчивост“. Групировката съумя да създаде силна организационна „марка“, включително благодарение на раздялата си с Ал Кайда и представянето си като идеологическо „чисто“ и трайно движение със стабилни ресурси и способности[23]. Ислямска държава извлича полза от недоволството от управляващите в Ирак и Сирия режими и печели подкрепа сред част от населението. Комбинацията от ресурси, способности и възможности на средата, допринасят за цялостната легитимност и уникалност на Ислямска държава и превръщането ѝ в организация, която трудно може да бъде имитирана[24]. Обединяването в Ислямска държава на характерни черти на терористична организация, организираната престъпна група и квазидържава я превръща в първата по рода си „хибридна“ организация, която генерира нови заплахи и налага адаптирането на стратегии за справянето с тях.

*Преподавател в УНСС

[1] Харибда в древногръцката митология е страшно морско чудовище.

[2] В гръцката митология Химера е древно чудовище, притежаващо глава на лъв, тяло на козел и опашка на змия. Където и да отидела, Химера опустошавала всичко.

[3] При анализирането на някои от характеристиките на Ислямска държава в следващите параграфи е използвано изследването на Cronin, A., ISIS is not a Terrorist Group, Foreign Affairs, достъпно на: http://www.foreignaffairs.com/articles/143043/audrey-kurth-cronin/isis-is-not-a-terrorist-group

[4] http://www.rightsidenews.com/2015032835645/world/terrorism/what-everyone-needs-to-know-about-isis.html

[5] През юни 2014 бойци на Ислямска държава заличиха сирийско-иракската граница и обявиха „края на договора Сайкс-Пико“, поставил Близкия Изток под френски и английски контрол. Виж Solomon, E. The Isis economy: Meet the New Boss, Financial Times, достъпно на:

http://www.ft.com/cms/s/0/b2c6b5ca-9427-11e4-82c7-00144feabdc0.html#axzz3WstobGLv

[6] Omari, R., ISIS: Rapid Тransformation from Мilitia to State, Al-Arabya, достъпно на: http://english.alarabiya.net/en/views/news/middle-east/2014/07/27/ISIS-Rapid-transformation-from-militia-to-state.html

[7] What Everyone Needs to Know about ISIS достъпно на: http://www.rightsidenews.com/2015032835645/world/terrorism/what-everyone-needs-to-know-about-isis.html

[8] Where Islamic State Gets Its Money, The Economist, достъпно на: http://www.economist.com/blogs/economist-explains/2015/01/economist-explains

[9] Ligon, G. S., Harms, M., Crowe, J.,Lundmark, L., Simi, P.. The Islamic State of Iraq and the Levant: Branding, Leadership Culture and Lethal Attraction, College Park, MD: START, 2014, p. 49.

[10] При привеждането на критерии за разграничение между тероризъм и организирана престъпност са използвани разработки на: Forst, B. (2008) Terrorism, Crime and Public Policy, Cambridge; Schmid, A. P. (2011) Routledge Handbook of Terrorism Research, New York, Routledge; Лекция: Тероризъм и национална сигурност, Николай Слатински (2007), Военна Академия „Г. С. Раковски“, Факултет „Национална сигурност и отбрана“.

[11] Howard Abadinsky (2010) Organized Crime, Ninth Edition, Belmont:CA, Wadsworth, p. 9.

[12] Fowler, William W. (1981) Terrorism Data Bases: A Comparison of Missions, Methods and Systems достъпно към януари 2013 на адрес: http://www.rand.org/content/dam/rand/pubs/notes/2005/N1503.pdf

[13] Вж. Mincheva, Lyubov, Gurr, Ted в Reuveny, Rafael, Thompson, William (2010), Coping with Terrorism, Sunny Press, pp. 170-171.

[14] Eckman, J., Understanding ISIS: Its Origins, Its Ideology and Its Context, Issues in Perspective, достъпно на:

https://graceuniversity.edu/iip/2014/10/understanding-isis-its-origins-its-ideology-and-its-context/

[15] Whitaker, B., Most Arab states share Isis’s ideology. They’re trying to have it both ways, The Guardian, достъпно на:

http://www.theguardian.com/commentisfree/2014/oct/28/arab-states-share-isis-ideology-islam

[16] Dettmer, M., Terror Expert Louise Shelley: 'Islamic State Is a Diversified Criminal Operation', достъпно на http://www.spiegel.de/international/business/terror-expert-shelley-speaks-of-islamic-state-business-model-a-1011492.html

[17] В средата на 2014 активите на организацията са оценени между 1-2 милиарда долара.

[18] Dettmer, M., Terror Expert Louise Shelley: 'Islamic State Is a Diversified Criminal Operation'

[19] Например, когато се заснема обезглавяването на заложник и видеото се разпространява в Интернет и традиционните медии, става дума за типичен акт на тероризъм. От друга страна, продажбата на произведения на изкуството на „черния“ пазар е типичен пример за организирана престъпна дейност.

[20] Hoffman, B. (2006) Inside Terrorism, New York, Columbia University Press, p. 174.

[21] За взаимодействието и връзката между организирана престъпност и терористични мрежи виж: Mincheva, Lyubov, Gurr, Ted (2012) Crime-Terror Alliances, Routledge.

[22] Виж. Хаджиев, Б., Интернет стратегията на Ислямска държава, сп. Геополитика, бр.1/2015, достъпно на: http://geopolitica.eu/2015/1732-internet-strategiyata-na-islyamska-darzhava

[23] Ligon, Harms, Crowe, Lundmark, Simi (2014) op. cit., p.49.

[24] Ibid.

{backbutton}

През последното хилядолетие Старият континент е в авангарда на човечеството в културно и цивилизационно  отношение. Трудно е да се оспори фактът, че модерните политически теории имат своя генезис в Европа. Господстващата в Западния свят либерална демокрация води началото си от Великобритания и Франция. Икономическият потенциал на Обединена Европа, с нейните 500 милиона потребители и високо развити технологии, дава основание тя да претендира за лидерство в глобалният свят. В чисто лингвистичен план, редица държави по света използват европейски - английски, испански, португалски и френски - езици, възприемайки и значителна част от съответната култура. Великите географски открития, съчетани с европейските колониални завоевания, предпоставят водещата роля на континента в съвременната епоха. Големите европейски държави, особено тези от западната половина на континента, винаги са имали визията и стремежа към глобално господство. Това често ги въвлича в кръвопролитни войни помежду им и неслучайно именно нашият континент беше основната арена на идеологическите сблъсъци и световните конфликти през миналия ХХ век. Всъщност, Европа може да се разглежда като своеобразна лаборатория на световното идеологическо развитие. Метамитовете и сблъсъците, провокирани от хипертрофирания национализъм, написаха кървави страници в историята на Стария континент.

След Втората световна война обаче, европейските нации демонстрираха воля за обединение и мирно развитие. Създадената през 1952 от Западна Германия, Франция, Италия и държавите от Бенелюкс Европейска общност за въглища и стомана поставя началото на най-успешният регионален съюз. От 1992, когато в Маастрихт официално е подписан договора за създаването на ЕС, до 2013 към ЕС се присъединяват 16 нови членове и днес Съюзът обединява 28 европейски държави. Икономическите показатели на ЕС са впечатляващи. Съюзът генерира над 25% от световния икономически продукт, той е както най-големият световен износител, така най-голям вносител.

Подводните камъни

Въпреки икономическия си просперитет обаче, в настоящия момент Европа трудно може да бъде определена като алтернатива на американското глобално лидерство. Успешният процес на обединение е факт, но пред европейските държави остават много подводни камъни. Ако приемем, че Германия и Франция са локомотива на задълбочаващата се европейска интеграция, политиката на Великобритания далеч не е толкова проевропейска. Британците се отнасят резервирано към прекаленото сближаване в Европа, акцентирайки върху специалните си отношения със САЩ. В тази връзка можем да твърдим, че предстоят още много усилия по пътя към постигането на политически единен ЕС.

Като проблем може да се посочи и традиционният в миналото европейски национализъм. Макар и силно модифициран и ограничен в изявите си след двете световни войни, той запазва сериозни позиции в редица държави на континента, а напоследък бележи очевиден възход. Потвърждават го успехите на националистически партии като тази на фамилията Льо Пен във Франция, на покойния Йорг Хайдер в Австрия, на Найджъл Фараж във Великобритания и т.н.. Техните призиви за ограничаване и дори прекратяване на имиграцията в Съюза, срещу общата валута и задълбочаването на европейската интеграция са достатъчно популярни за да бъдат отминати без внимание.

Тази тенденция е пряко свързана с провала на европейският мултикултурализъм. За някои думата провал може да звучи прекалено силно, но събитията, случили се на Стария континент през последните години, дават основание да използваме точно нея. Наглият разстрел в редакцията на френският вестник „Шарли ебдо“ постави ребром въпроса за една от най-важните опори на либералната демокрация – свободата на словото. Милионите европейци, които излязоха по улиците на своите градове с лозунга „Аз съм Шарли“, бяха красноречив отговор на религиозният фанатизъм. Трагедията в Париж обаче за поред път постави мултикултурализма в центъра на остър дебат.

Ако бъдем коректни в проследяването на еволюцията на тази концепция, трябва да отбележим нейната връзка с Канада. Точно там през 60-те години на ХХ век изразът „мултикултурализъм“ започва да се употребява като допълнение към такива понятия като „билингвизъм“ и „бикултурализъм“. Отношенията между двете основни етнически групи – английската и френската, както и федеративната структура на Канада, благоприятстват развитието му. Според удачният израз на Едвард Можейко: „Терминът мултикултурализъм много скоро се превръща в едно от водещите  понятия за всички тези, които, участвайки в преселението на народите от ХХ век, започват да се стремят към признаване на своята субектност и равноправие“ . [Можейко, Е. Мултикултурализъм и постмодернизъм. http://www.slovo.bg/old/litforum/136/edwardm.htm]

Интересно е да се  отбележи, че според Можейко, ако Канада прилага мултикултурализма на практика, европейците се ограничават предимно до теорията и академичните дискусии. Тезата му се подкрепя от всички, които смятат, че мултикултурализмът в Европа изпитва проблеми поради ограниченото му и непълно осъществяване. Едно формално сравнение с Канада и САЩ би насочило дискурса именно в тази посока.

Концепцията за мултикултурализма в Европа стана актуална с притока на милиони имигранти от Северна Африка и Близкия Изток през последните десетилетия. Те носят със себе си арабската и мюсюлманската традиции и култура и създават в центъра на Европа копия на родните си общности. Много редки са случаите, когато сред тях е налице желание за интеграция и приобщаване към традициите на приемащата ги държава.

Редица събития през последните години обаче, ни карат да преосмислим културната толерантност, към която Европа сляпо се придържаше досега. Ислямският фундаментализъм и радикализацията на родените в Европа млади мюсюлман, поставят много въпросителни пред европейските мултикултурни практики.

Интересна трансформация се наблюдава в Холандия - една от най-отворените за различните култури държава. Тя е богата страна, поради което е притегателен център за имигранти от цял свят. Приблизително 11% от нейното 16-милионно население са хора, дошли от други страни. А ако се добави и второто поколение – т.е. младите хора, родени в имигрантски семейства, делът на чужденците нараства до 20%.

Сериозният приток на чужденци в Холандия започва през 70-те години на миналия век, когато в страната са поканени работници от Мароко и Турция. Никой не се старае да ги интегрира, защото се смята, че след време те така или иначе ще се върнат по родните си места. Дори напротив – мароканците и турците са насърчавани да запазят културната си автономия и да се сдружават на етнически признак. От 1974 децата на чуждестранните работници получават възможност да изучават майчиния си език в холандските училища.

През 80-те години вече е ясно, че повечето от "гастарбайтерите" няма да се върнат в родните си страни. Макар че по това време терминът „мултикултурализъм“ все още не се използва, холандското правителство го прилага на практика. Мигрантите официално са обявени за „етнически малцинства”, чиято културна уникалност трябва да се насърчава.

В същото време започва сериозно преструктуриране на холандската икономика. Страната се деиндустриализира и към края на десетилетието значителна част от турците и мароканците вече са безработни. Те се превръщат в увеличаващо се бреме за социалната система, но дори и тогава в холандското общество се смята за политически некоректно да се обръща внимание на този факт.

Междувременно, поради концентрацията на имигрантите в големите градове, те вече са половината от населението на Амстердам и Ротердам.

През януари 2000 холандският историк и политик Пол Шефер публикува статия с  красноречивото заглавие „Мултикултурната трагедия“. В нея той поставя следната диагноза на холандското общество: слаба интеграция, нарастваща сегрегация и бързо увеличаване на мюсюлманското население. Шефер констатира, че уважението към културните различия е надделяло над защитата на принципите на либералната демокрация и призовава холандците към „цивилизационна офанзива“. [http://armymedia.bg/?p=19101]

През следващите години отношението към имигрантите става все по-резервирано. Получаването на холандско гражданство става много по-трудно, а задължителните курсове по холандски език вече не са безплатни. За имигрантите се въвежда тест по холандски език и култура. През ноември 2004 ислямски фундаменталист убива режисьора Тео ван Гог и това отприщва вълна от протести и демонстрации. Регистрирани са и случаи на нападения срещу джамии и мюсюлмански училища.

През 2011  позицията на холандското правителство по отношение на мултикултурализма се втвърдява още повече. Приет е нов закон за интеграцията, представен от вътрешния министър в парламента по следния начин: „Правителството споделя социалното недоволство от модела на мултикултурното общество и планира да промени този приоритет, като постави на преден план ценностите на холандския народ. В новата интеграционна система централна роля ще имат именно тези ценности“. [http://armymedia.bg/?p=19101]

Измеренията на имигрантския проблем

Примерът с Холандия не е единствен, но е показателен за случващото се в Европа. Дебатът за интеграцията на имигрантите се изостри през 2010, след излизането на книгата на Тило Зарацин „ Германия се самоунищожава“. Авторът е сред хората, формиращи общественото мнение в страната, член на борда на Германската централна банка. Оправдавайки категоричното си заглавие, книгата защитава още по-категоричната теза, че политиката на мултикултурализма ерозира германската култура и прави държавата „по-глупава“. След критиките Зарацин подаде оставка от ръководството на Бундесбанк, но дебатът не стихна.

През октомври същата година германският канцлер Ангела Меркел призна, че опитът да се изгради мултикултурно общество в Германия се е провалил.

На международната конференция за сигурност в Мюнхен през февруари 2011 британският премиер Дейвид Камерън също обяви за провал дългогодишната политика на страната си в тази област. Той констатира, че липсва интеграция на мюсюлманите в британското общество и това подхранва екстремизма сред тях. Идеята, която лансира британският премиер, е за „обща национална идентичност“, която да замени мултикултурализма, и да намали различните форми на екстремизъм. Нещо повече, Камерън се обяви срещу пасивната толерантност и призова за по-различен либерализъм, наречен от него „либерализъм с мускули“ [http://www.dnevnik.bg/sviat/2011/03/08/1055520_liberalni_muskuli_sreshtu_multikulturalizma].

Сходна се оказа и позицията на тогавашният френски президент Никола Саркози. Той също определи като провал политиката на френската държава по отношение на имигрантите. Според него, различията следва да се уважават, но не трябва да се поощряват общности, който не се вписват в местните традиции. Тезата на Саркози е, че във Франция има национална общност и имигрантите трябва да са част от нея. Ако не желаят това, те не са добре дошли в страната.

Ако се върнем назад във времето ще видим, че проблемът с интеграцията на имигрантите се прояви остро във Франция още през 2005. Тогава имаше масови безредици и улично насилие предизвикани от арабската общност, след като полицай застреля арабски младеж. В Париж и още няколко града, горяха коли, грабеха се магазини, в редица райони цареше хаос. На всички беше ясно, че затаяваните с години проблеми излизат наяве и трябва да се търси решение.

Франция е страната в която живеят най-много мюсюлмани, в сравнение с другите европейски държави. Броят им е около 5 милиона. Не може да се отрече, че властите се опитват да излязат от лошите практики на мултикултурализма. Последователно бяха забранени забрадките в държавните училища и носенето на бурки на обществени места. Задължителните езикови курсове за всички имигранти акцентират върху френските ценности и обичаи, правата на жените и историята на Франция. В края им участниците трябва да дадат съгласие, че ще се съобразяват с нормите на приелото ги френско общество.

Всичко това превърна темата за запазване светският характер на обществото в една от основните по време на президентските избори през 2012. Ще припомня, че на тях водачът на "крайната" десница Марин льо Пен получи трети резултат. Според социалозите, ако във Франция имаше избори непосредствено след разстрела на журналистите от „Шарли Ебдо“, тя щеше да е победител, поне на първият тур. Трагедията случила се на 7 януари 2015, както и последвалото я нападения в Копенхаген, ще продължат да бъдат обект на анализи. Ясно е обаче, че това не е само френски или датски и дори не е само европейски проблем. Това е проблем на западното разбиране за свободата на словото и неприемането на тази свобода от ислямският фундаментализъм. Защитата на универсалността на правата е избор на либералната демокрация.

Другите проблеми на Европа

Културните различия провокират сблъсък, но и ни мобилизират за търсене на адекватен отговор. Дали Европа ще намери най-точната реакция на предизвикателствата ще покаже бъдещето. Към настоящия момент тя е най-близкия съюзник на САЩ и не може да се разглежда като  негова алтернатива. Европа все още е обърната повече към себе си отколкото към останалият свят. Причините могат да се търсят както във вътрешните проблеми на ЕС, така и в сложната обстановка на Старият континент, като цяло. С приемането на новите членки от изток, се увеличи социалното и икономическото неравенство вътре в Съюза. Страни като България и Румъния имат да извървят дълъг път докато покрият стандартите на т.нар. „стари членки“ на ЕС. Необходими са значителни ресурси от европейските фондове и програми за преодоляване на неравенството. Финансовата задлъжнялост на Португалия, Испания и особено Гърция също създава сериозни вътрешни  проблеми в ЕС.

Кризата в Гърция доведе на власт левите популисти от коалицията СИРИЗА. На фона на 175% публичен дълг и близо 26% безработица в страната, партията втвърди тона към ЕС и банките кредитори. Случващото се в Гърция вече е обект на множество анализи и коментари. Засега обаче разговорите за напускането на еврозоната от Гърция са по-скоро спекулативни.  Новите управляващи изпробват докъде могат да стигнат в претенциите си, и на какъв компромис ще се съгласи Брюксел. Интересното при СИРИЗА е, че на практика избирателната и база не се формира толкова от левите, колкото от засегнатата от кризата гръцка средна класа. Както посочва в тази връзка политологът Даниел Смилов: „Тук, според мен, е и ключът към феномена СИРИЗА. Става дума за консервативна, гневна реакция на застрашено мнозинство от средни избиратели, виждащо, че губи статус и привилегии, губи цял един начин на живот, който е започнало да третира като свое право. За тази загуба трябва да се намери виновник и това е политическата класа, плюс Брюксел, плюс глобалните капиталисти. Трябва да се намери и начин за запазване на начина на живот и това ще стане чрез финансиране/редукция на дълг от Брюксел, което да позволи щедри социални разходи. И обърнете внимание – СИРИЗА иска намаляване на данъците за средната класа: увеличаването ще засегне само богатите и "едрия капитал" (местни и чужди големи корпорации). Тоест, цената на социалната политика е изнесена "извън" истинската, народна Гърция.“ [http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/02/01/2463944_siriza_-_liav_renesans_ili_populizum]

Това ни подсказва, че  сме свидетели по-скоро не на подем на лявото, а на опит за запазване на статуквото от близкото минало на Гърция.

Подобни консервативно-популистки тенденции виждаме при Найджъл Фараж в Англия и Марин льо Пен във Франция.

Обърната към себе си и своите вътрешни проблеми Европа проспа руската реакция на събитията в Украйна . Те затвърдиха мнението, че ЕС е икономически гигант, от една страна, и политическо джудже, от друга. За пореден път липсата на механизми за бърза  политическа реакция на европейските държави ги поставиха в ролята на наблюдател.

Украинската криза възроди дискусията за изграждането на европейски въоръжени сили. Председателят на Европейската комисия Жан Клод Юнкер „възкреси“ идеята като посочи, че общите въоръжени сили ще допринесат и за единна външна политика, и за обща политика на сигурност. В конкретната обстановка това ще означава и знак към Русия, че Европа може да отстоява своите ценности. Интересен факт е, че идеята беше подкрепена от германския канцлер Ангела Меркел. Макар и с уточнението, че това е „бъдещ проект“, канцлерът подчертава необходимостта от задълбочаване на военното сътрудничество в ЕС.

Очакванията са дебатът по тази идея да продължи и по-време на юнската среща на върха на Съюза (2015). Може да предположим, че сега този проект ще получи по-голяма подкрепа, отколкото при първият опит през 60-те години на ХХ век. Тогава германският политик и първи председател на Европейската комисия (1958-1967) Валтер Халщайн се опитва да прокара идеята за европейска отбранителна общност.

Разбира се, към настоящия момент въпросите около това предложение са повече от отговорите. На първо место сред тях е, как ще се координират функциите на една обща европейска отбрана с НАТО, и няма ли да се получи дублиране? Финансирането на подобно начинание също е важен въпрос, въпреки твърденията, че това ще донесе икономии от порядъка на 120 милиарда евро годишно на страните членки. Не ясно какво ще стане с вноските, които се плащат към НАТО и, дали евентуалното им намаляване няма да срещне отпор от САЩ? Друг въпрос е, как ще бъде убедена Великобритания, която традиционно се отнася скептично към задълбочаването на интеграцията, включително и на въоръжените сили?

Общата политика за сигурност

Не на последно место е въпросът, дали обединените въоръжени сили не трябва да бъдат следствие от обща външна и отбранителна политика на ЕС, каквато все още липсва? Или, както се казва, не поставяме ли каруцата пред коня? Тук бих искал да се спра по-подробно в ретроспективен план на усилията който Европа полага по отношение на сигурността.

В края на ХХ век се оформя Общата политика за сигурност и отбрана (ОПСО), като неразделна част от Общата външна политика и политика за сигурност (ОВППС) на Европейския съюз. Разрушаването на двуполюсния модел и новата динамика в международните отношения налагат на ЕС да преосмисли приоритетите си в сигурността. Изгражда се модел, който функционира чрез съчетаването на наднационалната координация между институциите на ЕС с механизмите на сътрудничество между страните членки. Целта пред ОПСО е да се постигне максимално бърза реакция, когато е застрашена европейската сигурност. Това включва и използването на военни сили извън границите на Съюза при възникване на международни кризи.

През декември 2003 е приета Европейската стратегия за сигурност, въз основа на която през следващата година е изготвен план за развитие на военните способности на Съюза, известен като Приоритетна цел 2010. Идеята е през посочената 2010 държавите-членки да могат да осъществяват бързи и адекватни действия в целия спектър на операции за управление на кризи.

В тази връзка съвсем определено можем да кажем, че поставената цел не е изпълнена. Доказателство за това е споменатата вече закъсняла реакция на събитията в Крим и Източна Украйна.

Трябва да се отбележи значението на Европейската стратегия за сигурност, която позиционира ЕС като обособен играч в полето на глобалната политика. Тук не става дума за разрив с НАТО или със САЩ. Напротив, в документа изрично е спомената ролята на най-близкият европейски партньор. „Съединените американски щати изиграха съществена роля за европейската интеграция и европейската сигурност, по-специално чрез НАТО. След края на студената война САЩ се оказаха в доминираща позиция като военен фактор. Никоя държава обаче не е способна да се справи сама със сложните проблеми на съвремието…Трансатлантическите отношения са незаменими. Заедно, Европейският съюз и Съединените щати могат да станат изключителна сила за доброто на света. Целта ни следва да бъде ефективно и балансирано партньорство със САЩ. Това е още една причина ЕС да доизгради способностите си и да подобри съгласуваността на своите действия“  [https://www.consilium.europa.eu/uedocs/cmsUpload/031208ESSIIBG.pdf].

Напълно в унисон с тези заявления, стратегията е озаглавена „Сигурна Европа в един по-добър свят“

Не могат обаче да се отрекат усилията на европейските държави в посока към интеграция и сигурност. Подписания през 2007 и влязъл в сила през 2009 Лисабонски договор е свидетелство за тези усилия. Той повиши ефикасността на европейските институции и създаде предпоставки за засилване на ролята им в международните отношения.

„Договорът от Лисабон въвежда нови клаузи, целящи развитието на отбранителната политика на ЕС, които водят до поетапно изграждане на обща европейска отбрана… Една от най-важните стъпки към по-тясно сътрудничество в областта на сигурността и отбраната е въвеждането на т.нар клауза за обща отбрана, която обединява по особен начин държавите-членки на ЕС. Ако държава членка стане обект на въоръжено нападение на нейна територия, може да разчита на помощта и съдействието на останалите държави членки, които се задължават да я подкрепят. Клаузата не засяга ангажиментите, поети в рамките на Организацията на Северноатлантическия договор  (НАТО)“ [Спасов, С. Европейска архитектура за сигурност. С., 2012, с.45-46].

Следва да се отбележи и клаузата за солидарност, която се задейства по искане на властите на държава-членка, станала жертва на терористична атака или бедствие.

Тези клаузи подчертават още веднъж стремежа на Европа към общ модел за сигурност и солидарност.

Лисабонския договор дава възможност да се разшири и спектъра на провежданите мисии. Освен съществуващите дотогава: хуманитарни, за предотвратяване на военни конфликти и за управление на кризи, се дава възможност и за съвместни действия за разоръжаване, за помощ във военната област и за стабилизиращи операции след края на конфликти. Тези промени без съмнение са позитивен знак към САЩ, които традиционно настояват за по-сериозната ангажираност на Европа във военното сътрудничество.

Ако анализираме отношенията САЩ – Европа в по-глобален план, ще видим, че пред тях се очертават две възможности.

„Факт е, че Западна Европа, а това в нарастваща степен важи и за Централна Европа, си остава до голяма степен американски протекторат, като съюзните държави пазят спомена за васалите и сателитите от древността. Това не е здравословна ситуация нито за Америка, нито за европейските нации… Но всяко ефективно американско обвързване с изграждането на Европа трябва да се ръководи от яснота по отношение на това, каква Европа предпочита и е готова да подкрепя Америка – равностоен партньор или младши съдружник – и по отношение на евентуалният обсег както на Европейският съюз, така и на НАТО“ [Бжежински, З. Голямата шахматна дъска. С., 1997, с.71-73].

Всъщност, Бжежински не оставя никакво съмнение за посоката която според него е правилна, призовавайки Америка категорично да потвърди, че приема Европа за свой глобален партньор.

Обръщайки се към системата за сигурност, това означава, че политическото обединение на Европа ще доведе до равнопоставеност със САЩ в НАТО. Точно по линията на тази равнопоставеност са и призивите на САЩ към европейските държави поетапно да увеличават военните си бюджети и, съответно, приноса си във финансирането на Северноатлантическия пакт.

Тук говорим и за едно истинско взаимно партньорство между Съединените щати и Европейския съюз в регулирането на кризи. Приемаме, че икономическата интеграция в рамките на ЕС ще създаде предпоставки за сериозни стъпки към по-голямо политическо единство. Засилената политическа интеграция е в основата на по-голяма последователност на Общата политика за сигурност и отбрана (ОПСО), въведена от Лисабонският договор. Европейските държави нямат друг избор освен да  увеличат военните си бюджети, за да постигнат чувствителен напредък в трансформацията на въоръжените си сили и засилване на експедиционните им способности. Пропастта между бойните способности на Европейския съюз и Съединените щати би трябвало да се стесни, най-вече поради взетите мерки за засилване на ефективността – включително стандартизация на оборудването и обединяване на различни средства.

Това вероятно ще доведе до нова трансатлантическа политическа сделка, в която Съединените щати приемат по-значимата роля на европейските си партньори в НАТО, срещу укрепването на европейските отбранителни способности. Лично аз мисля, че поне в близък и средносрочен план европейските съюзници няма да поставят под въпрос водещата роля на САЩ в пакта.

От двете страни на Атлантика има споделено разбиране, че напредък може да се постигне, само ако се изнася стабилност и мир чрез истинско партньорство. Не подлежи на съмнение, че в обозримо бъдеще европейските способности за военни операции ще си останат по-ограничени от тези на САЩ. Затова е нормално да очакваме ЕС да осъществява военни операции предимно в близост до Европа и в по-ниския спектър на конфликтите. Подбрани европейски военни части могат да участват редом със САЩ в глобален мащаб и то във висшия спектър на бойните действия, използвайки процедурите, средствата и способностите на НАТО.

Основният проблем си остава бавният темп на промените. Преди няколко години един от водещите отбранителни експерти и бивш изпълнителен директор на Европейската агенция по отбраната Ник Уитни написа, че Европа е далеч от модернизацията на военният си потенциал: „ Почти две десетилетия след края на студената война повечето европейски армии са все още настроени за тотална война по вътрешногерманската граница, вместо за поддържането на мира в Чад или за подпомагане сигурността и развитието в Афганистан. Европейският отбранителен бюджет все още плаща поддържането на обща бройка от 10 хил. танка, 2 500 бойни самолета и почти два милиона мъже и жени в униформи, надхвърлящи с повече от половин милион армията на свръхсилата САЩ. Но въпреки това 70% от европейските сухопътни сили са просто неспособни да действат извън националната си територия, а транспортните самолети, комуникациите, разузнавателните безпилотни самолети и хеликоптерите (да не споменаваме полицаите и експертите в гражданската администрация) си остават в състояние на хроничен недостиг. Тази неспособност за модернизация означава, че голяма част от сумата 200 млрд. евро, която Европа изразходва годишно за своята отбрана, просто се разхищава“. [http://www.ecfr.eu/page/-/BG_ESDP_Executive_SummaryBG.pdf]

Както се вижда, проблемът за модернизацията не е финансов, напротив експертите твърдят, че тя би довела до сериозни икономии. Според Уитни, през 2006 общите разходи за отбрана на ЕС се равняват на почти една четвърт от общите отбранителни разходи в света. Средствата обаче се изразходват за въоръжени сили в стил студената война, а не за модерните експедиционни корпуси, от които сега се нуждаят както ЕПСО, така и НАТО. Той ни припомня и за една друга нереализирана идея на ЕС. През 1999, на срещата на Европейския съвет в Хелзинки, европейските лидери си поставят за цел до 2003 да изградят напълно боеспособна армия от 60 хил. души. Както е известно, тази обща армия все още не е факт, а само идея, която периодично бива актуализирана.

Всичко това ни кара да се запитаме, дали при едно урегулиране на конфликта в Източна Украйна, европейските лидери няма пак да „забравят“ за общата армия и за необходимостта от реформи в сферата на отбраната. Разбира се много по-лесно е да се разчита на САЩ, и тяхното лидерство в НАТО. Напълно съм убеден обаче, че американците ще продължат да настояват за повече ангажименти от своите европейски партньори, и поемане на по-големи отговорности в алианса.

* Преподавател в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“

{backbutton}