Днес се смята, че не може да се говори за сигурност без да се имат предвид връзката и взаимната зависимост между корпоративната и националната сигурност. Тук ще се спрем само на някои принципни въпроси, без да разгле ж даме по-подробно йерархията на сигурността от системна гледна точка.

Преди всичко, това е въпрос за единството и съподчинеността на отделните нива на сигурност. Все повече се осъзнава, че основен градивен елемент на националната система за сигурност е корпоративната сигурност. В отделните корпорации и техните съставни стопански субекти са концентрирани материалните и интелектуалните активи за стопанска дейност – средствата и агентите за производство. Там се пресичат технологичните, трудовите и социалните процеси при трансформацията на предметите на труда и получаването продуктите на труда. Създава се потребителска стойност, формират се качествените характеристики на конкурентоспособността на създавания продукт. Този сложен процес на трансформация се осъществява чрез постоянен обмен на материал н и, енергийни и информационни ресурси с външната среда. Самият процес е съпроводен с противоречия и конфликти, породени от различни интереси и несподелени ценности.

Организациите при постоянния обмен с деловата среда изпитват нейното пряко въздействие и реагират на това въздействие. При това те не само се адаптират към средата, но и оказват определено обратно въздействие върху нея. Във визираното взаимодействие корпорацията легитимира мястото си в единния, динамичен стопански организъм и едновременно с това се проявява като активен, структуроопределящ и съдържателен елемент на националната сигурност. Националната сигурност е немислима без корпоративната сигурност , независимо чия е и каква точно е собствеността. Механизмът на това влияние не винаги е очевиден и, още повече, лесно измерим и оценим. Това обаче не означава, че той не е основополагащ.

Възниква въпросът за принципното отношение, както и за задълженията и отговорностите на държавата за корпорациите и тяхната сигурност. Не подлежи на съмнение, че грижата на държавата за организациите обективно, по презумпция, би трябвало да заема водещо място в йерархията на нейните задължения. А след като това е така (иначе просто не би трябвало да бъде) основателен е въпросът за формите, механизмите, комплексността и системата при реализирането на тази сложна държавна функция.

На първо място – правната уредба за защита на стопанската дейност. Не е тайна, че в това отношение нещата не стоят добре. Никак не е случайно, че в констатациите, оценките и препоръките на ЕС към България, при всяка поредна проверка, неизменно присъстват проблемите на правната уредба и създаване на условия за инвестиции, нормално функциониране и сигурност на бизнеса.

На второ място – спазването на приетите, чрез закони, правни норми. Тяхното несъблюдаване обезсмисля на практика приемането им. Нещо повече – не се създава възможност за нормална стопанска дейност. Като прибавим още и пословичната корупция, организираната престъпност и физическата разправа с преуспяващи предприемачи и бизнесмени в България , картината става не само тревожна, но и мрачна и безперспективна…

Организацията, колкото и интелектуална, колкото и креативна и иновативна да е, не може сама да се справи с криминализацията и с ненормалната, деструктивна среда, в която функционира.

След всичко казано , учудващо е пренебрежителното понякога отношение на правозащитните органи спрямо корпоративните органи за сигурност – стигащо често пъти до открита неприязън, своеволни негативни оценки и безотговорни подмятания.

Очевидно е налице сложен възел от противоречия и конфликти (обективни и субективни), който се налага да бъде развързан.

Констатациите са неприятни, но са далеч по-лесни от това, което тепърва предстои да се направи.

Философията на Активната корпоративна сигурност (която ние лансираме) е приложима не само в корпорацията, а и при формирането и функционирането на националната система за сигурност, естествено с отчитане на разликата в нивата и произтичащите от тази разлика особености и конкретни изисквания.

Нещо повече, активността, съпричастността на всички държавни служители за създаване и реализиране на сигурност в държавата е условие за разгръщане на активната корпоративна сигурност в конкретните стопански и нестопански организации и субекти.

Ключът на успеха, според нас, трябва да се търси в координирането, единодействието, хармонизирането и споделената отговорност пред обществото.

Когато се анализират релациите между корпоративната сигурност (и особено – активната копоративна сигурност) и цялостния комплекс на националната сигурност, никога не трябва да се забравя, че е напълно възможно да възникнат противоречия между тях. Тези противоречия, които при определени условия прерастват в конфликти, имат в едни случаи обективен харатер, а в други – субективен. С разрастването на организацията, възприела модела на активната корпоративна сигурност, се увеличават и възможността и рискът от възникване на подобна колизия, макар че тя може да се яви и на нивото на по-малките организации.

Противоречия и конфликти на ниво “национална държава – транснационална компания”.

Обективно противоречие между корпоративната сигурност и националната сигурност винаги тлее на нивото на транснационалните организации, осъществяващи дейността си в няколко държави и дори на няколко континента. За подобни организации, износът на печалбата или нейното реинвестиране са не само стопански въпрос, но и въпрос, засягащ пряко сигурността им. За отделните национални държави, особено за тези с нисък обем на брутния вътрешен продукт, спекулата в реално време с големи капиталови обеми, осъществявани от транснационалните корпорации, също е проблем на сигурността на финансовите им системи, а оттам – и на националната им сигурност. При днешното ниво на глобализация на финансовите потоци, транснационалните компании могат да предизвикат финансова криза в отделно взета страна или в групи страни, спекулирайки на капиталовите пазари или просто извършвайки внезапно огромни парични трансфери. Подобни трансфери могат да целят обикновена спекула на международните пазари в реално време, но и откровено предизвикване на финансова криза. От своя страна, самите политически ръководства и администрации на националните държави, могат да предизвикат “бягство на капитали” с фискалната и инвестиционната си политика.

В тези ситуации, системите за сигурност и на националната държава, и на транснационалната организация са мобилизирани. И за двамата «играчи» е от съдбоносно значение да анализират правилно и да прогнозират максимално точно поведението на отсрещната страна. Със сигурност обаче, в подобна ситуация, системата за корпоративна сигурност и структурите на системата за национална сигурност на конкретната държава (или дори – група държави) се намират от “различни страни на барикадата”.

Интересното в случая е, че има конкретни идеи за обуздаването на чистата финансова спекула, чрез “ликвидиране на печалбата от реализирането на краткосрочни трансфери на горещи пари”, чрез т. нар. “данък на Тобин” .

Този данък върху всички сделки по обмен на валута, трябва да обезсърчава чистата финансова спекулация, без да пречи на необходимия за финансиране на търговията и на прякото инвестиране валутен обмен. Данъкът на Тобин се подкрепя дори и от изключително влиятелни хора, като съветникът на министър председателя на Великобритания – проф. Антъни Гидънс например.

Никакви законови регулации на финансовите потоци обаче не могат да противодействуват на “бягството на капитали” с политическа цел.

Противоречия и конфликти между националната и корпоративната сигурност при сделки, отразяващи се на геополитическите стратегии на националните държави.

Осъществяването на проекти имащи пряко, или дори косвено, отношение към геополитическите стратегии на съответните национални държави, също може да се осъществява в условията на възникващи противоречия и дори конфликти между корпоративната и националната сигурност. Свидетели сме на ситуации, когато националната държава е способна буквално да смачка дадена организация чрез своите структури, обезпечаващи националната сигурност.

Достатъчна причина за това може да бъде фактът , че стратегията за корпоративна сигурност и/или цялостната бизнес дейност ерозират националната сигурност.

Типичен пример е случаят с компанията “Юкос”. Официалната версия на медиите е, че водещата фигура в “Юкос” – Ходорковски е бил елиминиран, поради оказваната от него помощ на политическата опозиция в Русия. Има обаче и по-сериозни тълкувания. Те се базират на подготовката на “Юкос” да вкара чуждестранни (предимно американски компании) в добива на руски нефт и газ. Привличането на подобни партньори, безспорно, е било елемент от корпоративната стратегия за управление на икономическия и политически риск на “Юкос”.

В случая обаче, избраният подход не е “секюритизирал” бизнесплановете на “Юкос”, а е довел до свръх-реакция от страна на държавата, която е оценила предприетите действия като противоречащи на геополитическата й стратегия и оттам – на националната сигурност.

Потенциалът на структурите, обезпечаващи системата за национална сигурност, за смазване на една бизнес структура (колкото и голяма да е тя) е огромен. Така ставаме свидетели на неочаквано бърза и безкомпромисна разправа със съответната организация, което бележи пълен крах на системата за корпоративна сигурност на последната.

Информационната надпревара при осигуряването на националната и корпоративната сигурност.

О съществяването на модела на активната корпоративна сигурност е немислимо без изключително сериозно информационно обезпечаване. Дори и когато са организирани в пълно съответствие с приетите регулативни норми за защита на личните данни, събираните от структурите за осигуряване на корпоративната сигурност бази данни могат да се окажат мишена за органите, осигуряващи националната сигурност. Причините за подобна агресия могат да бъдат различни – от обикновена ревност до съмнения за тежки закононарушения и опити за посегателство над установения конституционен строй.

От една страна, твърде често организациите, грижещи се за корпоративната си сигурност, създават по-добри условия за работа на своите служители по сигурносттаь в сравнение с работещите на държавна служба. А дори и това може да се окаже повод за противопоставяне.

От друга страна, винаги трябва да се държи сметка на дълбоко заложеното в съзнанието на служителите от структурите, обезпечаващи националната сигурност, убеждение, че при събирането на информация на тях им е позволено (почти) всичко, докато частните структури, осъществяващи каквото и да е систематично събиране и анализиране на информация, винаги са “подозрителни”. Наличието на по-добри технически средства в една частна структура по сигурността, може да се окаже достатъчна причина за “държавна агресия” спрямо нея, без дори да се държи сметка, за какво точно са използувани тези средства.

Информационните и аналитични звена на една организация, работещи по обезпечаването на корпоративната й сигурност, винаги могат да бъдат парализирани “на законово основание”, като бъдат атакувани по поводи нямащи нищо общо с основното им предназначение. Добър пример е възможността, дадено аналитично звено да бъде разгромено с помощта на т. нар. “софтуеърна полиция”. Достатъчна е мащабна проверка на съответната организация по обвинение в използуване на нелицензиран софтуеър. Подобна акция обикновено се съпровожда с конфискуване за няколкомесечен срок на компютрите, или поне на харддисковете, в офисите на съответните аналитични звена. (подобна интервенция е не по-малко опустошителна ако се проведе в счетоводството на организацията). Когато освен компютрите са налице и по-мощни сървъри и друг подобен хардуеър, може да се спре достъпа на персонала на организацията до тях за неопределен период, като така се нанесат още по-големи щети. Излишно е да казваме, че събраната информация може да бъде (и ще бъде) копирана, като в най-добрия случай ще остане на разположение на съответните структури, обезпечаващи националната сигурност.

“Аутсорсингът” на услуги по корпоративната сигурност и поддържането на законодателен вакуум от страна на държавата

Досегашното изложение сякаш сочи, че основните противоречия и конфликти между осигуряването на корпоративна сигурност и обезпечаването на националната сигурност са на ниво “големи организации” и “транснационални организации”. Подобно впечатление е, в определена степен, подвеждащо. Поддържането на законодателен вакуум в различни области, имащи пряко отношение към осигуряването на корпоративната сигурност при малките организации, също илюстрира противоречията, възникващи между осигуряването на корпоративната и националната сигурност.

Осигуряването на сигурността при малките организации е органична част от общия проблем за обезпечаване на корпоративната сигурност. Често при малките организации, услугите, свързани с осигуряването на корпоративната сигурност, са обект на “аутсорсинг”, т.е . на “външни услуги”. Подобни услуги се оказват най-вече от частните охранителни и/или от частните детективски звена. Докато частната охранителна дейност в България е, в значителна степен, регламентирана, частната детективска дейност е оставена в състояние на законодателен вакуум. Едно от тривиалните обяснения за такъв подход е нежеланието на структурите обезпечаващи националната сигурност на всички нива, да допуснат “външни ползватели” на информационните си масиви, на каквото и да е ниво.

По принцип, практиката в страни, където детективската дейност е законодателно уредена, е лицензираните детективи да могат да ползуват информационните масиви на правоохранителните органи. У нас този въпрос е оставен във “висящо положение”, за да не се катализират обществени и/или професионални дискусии за необходимостта от информационно взаимодействие между правоохрнителните органи и частните детективски звена.

Този подход поражда обективни трудности при “аутсорсинга” на услуги по сигурността от страна на малките организации, които не могат да си позволят изграждане на собствени системи за сигурност. Дейността на детективските фирми и аутсорсингът на услуги по сигурността се препятства и от съществуващия законодателен вакуум по отношение използването на специални разузнавателни средства от структурите на корпоративната сигурност на организациите. Съществува правен вакуум дори и по въпроса за правото на гражданите да не бъдат следени и фотографирани, който спъва не само осигуряването на корпоративна сигурност, но дори и нормалното функциониране на медиите в страната.

“Криминалната приватизация” на продукти на звената, обезпечаващи националната сигурност, като заплаха за корпоративната сигурност

Глобализацията на криминалната престъпност, възходът на терористичните дезорганизации и чудовищният размах на развитието на електронните комуникации, предизвикват появата на “наднационални нива”, на които се работи за осигуряването на националната сигурност.

Тук можем да се позовем и на практиката на водещите световни сили, поставена изцяло в глобален контекст. През последните години, доби гласност информацията за изграждане на мощни мрежи за прехващане на всякакви електронни сигнали – т. е. глобални подслушвателни системи. Има данни, че подобни системи са изградени от общността на англо-саксонските държави (т. нар. “англо-саксонски съюз ” , известен като UKUSA Community ), от Франция, а вероятно и от Германия, която се опитва да трансформира “националния” си подслушвателен проект в “европейски”. Тези системи за прихващане на всякакви електронни съобщения стават популярни под названието ECHELON .

Под това име, в англо-саксонския му вариант, се крие абсолютно секретна, глобална мрежа за прихващане и анализиране на електронни сигнали, която е обект на изследване и разследване от различни институции, в това число и от специална комисия на Европейския парламент. Според различни източници, ECHELON може да прихваща радио и сателитни комуникации, телефонни разговори, факсове, електронна поща и други информационни потоци почти навсякъде в света. Системата включва автоматизирано анализиране и сортиране на прихванатите съобщения. Все пак, комисията при Европейския парламент отбелязва, че нейните анализи сочат, че може би системата ECHELON не е чак толкова всеобхватна, колкото се афишира в някои медии.

Първоначално, създаването на системата се оправдава с необходимостта да се наблюдават военните и дипломатически съобщения на СССР и Варшавския договор по време на студената война в началото на шестдесетте години на миналия век. Днес се предполага, че ECHELON е насочен към търсене на улики за терористични заговори, трафик на наркотици, както и за дипломатическо и политическо разузнаване.

Едновременно с това обаче, всеобщо мнение е, че системата се използва за широкомащабен търговски и промишлен шпионаж, както и за нарушаване на личния живот на гражданите. По тази причина е създадена и разследващата комисия при Европейския парламент .

Пак по тази причина, през 2001, разследващата комисия при Европейския парламент препоръчва на европейските граждани да направят рутинна практика използването на криптография и кодиране на съобщенията си, за да защитят правото си на личен живот. През април 2004, Европейската комисия решава да инвестира 11 милиона евро за развитие на защитени комуникации, основаващи се на т. нар. “ quantum cryptography ” – т. нар. проект “ SECOQC ”, система, която теоретически трябва да бъде неразбиваема за ECHELON и други шпионски системи.

Всъщност, властите в Европейския съюз са били наясно с ефективността на ECHELON още след публикация във вестник “ Baltimore Sun ” от трети декември 1995, която описва как компанията “Еърбъс” е изгубила договор за 6 милиарда долара през 1994, след като NSA е разкрила, че служители на европейския консорциум “Еърбъс” подкупват саудитските власти, за да им осигурят спечелването на търга. Американските разузнавачи са придобили тази информация, използувайки възможностите на ECHELON .

Изложеното по-горе, подкрепено от информация за изграждане на алтернативни “ЕШЕЛОНИ” от Франция и от Германия, опитваща се да въвлече в проекта и другите държави от ЕС, показва, че и в промишления шпионаж се създават своеобразни “публично-частни партньорства”, при които с парите на данъкоплатците се изграждат мощни технически разузнавателни мрежи, придобитата от които поверителна търговска информация се споделя от властите избирателно с определени частни партньори. Очевидно, тоталният електронен шпионаж, базиран на сателитни и наземни станции, търсещ в еднаква степен информация за терористи и важна търговска информация, е един от атрибутите на глобализацията и информационната епоха.

Случаят е илюстрация на очертаващият се феномен на “приватизация” на продуктите, произвеждани от звената, работещи по проблемите на осигуряване на (над)националната сигурност. В едни случаи, предоставянето на придобита секретна търговска информация става с решение на ръководните органи на съответните звена за сигурност, които се разпореждат с нея по целесъобразност.

В други случаи обаче, разпореждането с получена търговска информация, “съпътстваща” събираната с антитерористични и други подобни цели разузнавателна информация, е в пълно нарушение на закона и правилата.

С други думи – ставаме свидетели на “криминалната приватизация” на продукти на звената, обезпечаващи националната сигурност, извършваща се по усмотрение на работещите в тези звена служители. Подобно разпореждане със събираната разузнавателна информация автоматически се превръща в заплаха за корпоративната сигурност.

Не е необходимо да се стига до глобалните системи за сканиране на електронни сигнали. Аналогични злоупотреби могат да се извършват и при събирането на разузнавателна информация с по-малко мащабни разузнавателни средства. Те също представляват сериозна опасност за корпоративната сигурност.

Заключение

При въвеждането на модела на активната корпоративна сигурност винаги трябва да се държи сметка, за възможните “странични ефекти”, породени от възникнали противоречия с органите, отговорни за осигуряване на националната сигурност. По правило, подобни противоречия не възникват по волята на организацията, работеща проактивно за осигуряване на корпоративната си сигурност.

В български условия, възможността да се индуцират противоречия на ниво “национална държава – транснационална компания», или пък между националната и корпоративната сигурност при сделки, отразяващи се на геополитическата стратегия на страната ни, е относително малка. Действително, практиката сочи случаи на едри бизнесмени, изгонени от територията на страната, но причините за тези случаи са от друго естество.

От друга страна, възможността корпоративната сигурност да бъде застрашена от практики на “криминална приватизация” на разузнавателни продукти е напълно реална и не бива да се подценява под никакъв предлог, особено когато се претендира да се въвежда модел на активна корпоративна сигурност.

Корпоративната сигурност си остава най-големия резерв на укрепването на системата за национална сигурност. Това може да се осъществи ако добронамерено и компетентно се отстраняват възникващите противоречия и конфронтация между системите за осигуряване на националната и корпоративната сигурност. В днешно време, икономическата мощ се смята за фактор от по-висок порядък от военната мощ. При евентуална кризисна ситуация или въоръжен конфликт, първи обекти на нападение ще бъдат телекомуникационните съоръжения и информационната инфраструктура – била тя частна или публична.

* Авторът е преподавател в УНСС и председател на Съюза за стопанска инициатива на гражданите

Авторът разглежда корпоративнатасигурност в контекста на сигурността на организацията. Той не прави разграничение между „фирмена” и „корпоративна” сигурност, въпреки че подобен подход се открива в някои източници, където под „корпоративна сигурност” се разбира сигурността на голямото предприятие, на голямата стопанска организация. За автора сигурността и на малките и на големите предприятия (като организации) е въпрос на корпоративната сигурност.

Една от последните големи финансови кризи беше предизвикана от очевидно неефективното функциониране на системата за корпоративна сигурност в голяма британска банка, допуснала неин брокер да спекулира с огромни финансови ресурси, заблуждавайки успешно мениджмънта за ефективността на действията си.

Данъкът на Тобин е кръстен на името на американския икономист Джеймс Тобин, предложил единен данък, който да се въведе във всички държави в света върху всички сделки по обмен на валута.

Гидънс, А., Третият път. Обновлението на социалдемокрацията., Изд. “Прозорец”, С. 1998 г., стр. 140 – 141. Съветникът на Тони Блеър – Антъни Гидънс е изчислил, че през 1996 г., данъкът на Тобин в размер на 0,5 %, приложен в световен мащаб би донесъл 150 милиарда американски долара, без да се отразява на инвестиционната активност, но пресичайки глобалните спекулации с “горещи пари”.

UKUSA Community е съюз на англоговорящите нации, воден от САЩ и Великобритания, създаден с цел събиране на информация, чрез разузнаване на всички видове електромагнитни и сродни сигнали. В общността участват следните институции: Австралия – Defence Signals Directorate (DSD) ; Канада – Communications Security Establishment (CSE) ; Нова Зеландия – Government Communications Security Bureau (GCSB) ; Великобритания – Government Communications Headquarters (GCHQ) ; САЩ – National Security Agency (NSA) . Една от функциите на UKUSA Community е да обслужва мрежовата система на ECHELON . Повече информация може да се открие в: Richelson , Jeffrey T .; Ball , Desmond . The Ties That Bind: Intelligence Cooperation Between the UKUSA Countries. London, Allen & Unwin, ISBN 0-04-327092-1, 1985 , както и в: Secret Power, New Zealand's Role in the International Spy Network, Craig Potton Publishing, Nelson, NZ, ISBN 0-908802-35-8, 1996. (Книгата може да се открие и on - line в Интернет).

European Parliament (1999 - 2004), Session document, 11 July 2001, FINAL, A5-0264 / 2001, PAR1, Report on the existence of a global system for the interception of private and commercial communications (ECHELON interception system) (2001 / 2098 (INI)). Докладът на разследващата комисия при Европейския парламент може да бъде открит на следния адрес в Интеренет: http://www.fas.org/irp/program/process/rapport_echelon_en.pdf

{rt}

Въпреки обективно съществуващите си геополитически предимства, България е длъжна да съобразява своята геополитика с конкретната външнополитическа ситуация. След Втората световна война, през периода на т.нар. социалистическо развитие, инфраструктурни обекти с геополитическо значение се изграждаха приоритетно на територията на Североизточна България, чрез: разширяването на черноморските ни пристанища (във Варненското пристанище чрез Варна запад, ферибота Варна-Иличовск / Одеса и др., в Бургаското - главно чрез Нефтопреработвателния завод, а през разширения русенски транспортен възел - със Съветския съюз и страните от СИВ, разположени на север). На проучвателно и териториално - устройственно проектантско ниво тогава се разработваха и проекти за изграждането на Силистренския транспортен комплекс с ферибот до Рени и Измаил. Те обаче останаха нереализирани, главно поради невероятната съпротива на висшестоящето ведомство – Управление „Пристанища” към Министерството на транспорта. То дори беше решило да закрие Силистренското пристанище (и вече го обикаляха купувачи за закупуване на пристанищните кранове). Това предизвика остри обществени възражения (в-к .”Силистренска трибуна” от 9 и 21 януари 1969 и други медии, чак до 1983). В резултат, Управление „Пристанища” отмени решението си, но така и не направи нищо за изграждане ферибота Силистра – Рени ( фиг.1) .

След политическите промени през 1989-1990, аналогичен геополитически акцент се почувства в Северозападна България. Започна да се лансира тезата, че „с помощта на Европейската банка, България може да стане транспортен център на три континента” (в-к. ”Труд”, 23.10.1990). Пледираше се, по-конкретно, за изграждането на „транспортна магистрала Варна-Лом-Кулата-Солун” (сп .”Железопътен транспорт” кн.5/1992), чието трасе, на Паневропейската конференция на остров Крит през 1995, се обяви за част от Международен транспортен коридор № 4. По онова време българското правителство бе възприело практиката да възлага проектно-проучвателните работи за ключовите, от геополитическа гледна точка, инфраструктурни обекти на чуждестранни фирми. Много скоро обаче се установи, че последните нямат нужните познания и нагласа за такъв вид работа на българска територия (в-к. „Дума”, 27.12.1994). Типичен пример в това отношения беше проектът на британската фирма „Сър Александър Гиб ” , която предложи вторият българо-румънски мост да се изгради между Лом и Расту, на румънска територия. Последното обаче бе невъзможно, защото на това място българският бряг е свлачищен, а пък румънският – силно блатист. Въпреки това, предложението беше одобрено от тогавашното ни правителство. Макар да не бе особено трудно да се разбере, че проектът е просто неприложим . Защото мостът Лом – Расту трябваше да преминава не само над река Дунав, но и над блатата на румънска територия и щеше да бъде три пъти по-дълъг от този между Видин и Калафат Освен стойността на новата железопътна линия от Расту до Бъйлещ, трябваше да се хвърлят огромни средства за изграждането на транспортното трасе в блатистата местност от дунавския бряг до Расту и неговата инфраструктура. Затова, много скоро британската фирма беше принудена да предложи друго място – при Видин-Калафат , въпреки че не беше направила равностоен проект за него.

И така, докато през социалистическия период геополитическият „акцент” в инфраструктурните проекти беше в североизточначната част на страната, след 1990 той се измести към Северозападна България.

Позволявам си да привлека вниманието към областите, разположени в тези райони, защото те са своеобразни „врати” и към други геополитически проблеми на страната. На първо място, защото в Силистренска и Монтанска област регионалната геополитика е обусловена и от външни фактори за което не може да не се държи сметка. На второ място, защото в геополитиката на всяка страна приемствеността е проблем, на който междудържавните отношения могат да влияят, но не и да намаляват значението й. И на трето място, защото в стратегиите на областите (доколкото въобще има такива) геополитическите проблеми не са споменати като приоритетни, нито пък се търсят възможности за решаването имя.

В настоящата статия ще се опитам да анализирам най-вече проблемите, пред които са изправени Силистренска област, в Североизточна България, и област Монтана – в Северозападна. Макар че тези проблеми безспорно са важни и за стратегиите на съседните им области. Тяхното балансиране е задача на Националната териториално-устройствена схема (чл.100 ЗТСУ), в която се обединява цялата регионална и геополитическа проблематика на страната ни. Сегашното състояние на областните стратегии ги лишава от качествата на конкретен документ за действие и налага императивно тяхната актуализация.

За стратегията на Силистренска област

През 70-те години на миналия ХХ в e к беше разработена стратегия (под формата на териториално-устройствен план) както общо за областта, така и по общини. Той беше обсъждан многократно от местните ръководители, а после влезе в учебниците и беше регламентиран в официалните указания за териториално устройство. Географското разположение на Силистренска област е сериозен фактор за успешната геополитика на България, като цяло. Съществено предимство е, че благодарение на Долен Дунав (по който до село Гарван могат да плуват и морски съдове) водният транспорт до Силистренското пристанище придобива характеристиките на морско корабоплаване. Геополитическото (географското) разположение на град Силистра и на неговото пристанище (въпреки наличието на споменатия териториалноустройствен план - ТУП, отпреди повече от 30 години) така и не беше използвано от местното ръководство, както през социалистическия период, така и след промените през 1989-1990.

Железопътната гара на града (от 1974) все още не е съединена с речното пристанище, което беше разположено в източния ъгъл, до румънската граница, в Градската градина. За да стигнат дотам, самосвалите, превозващи пясък, прекосяваха целия град Силистра. Това пристанище сега е „преместено” на мястото на пристанището на Лесокомбината, където в споменатия териториално-устройствен план беше заложено изграждането на ферибота Силистра-Рени. Проектът за него беше разработен съвместно с Киевския институт по териториално и селищно устройство и се мотивираше с голямата му ефективност, като „среда” между трасето на ферибота Варна-Иличовск (Одеса) и българо-съветската жп линия през Румъния и граничния румънско-съветски пункт Унгени.

Вместо да се създаде ферибот от Силистра до Рени/Измаил обаче, сега функционира само ферибот до насрещния румънски град Калараш . В задземието си той разполага само с една жп връзка – с Букурещ. Очевидно не е рационално да се използва това транспортно трасе от силистренското пристанище, защото то би означавало връщане. Както е известно, прякото транспортно трасе за Букурещ от България започва от Русе и минава през Дунав мост. Да не говорим, че „приемната” в силистренското пристанище за ферибота въобще не е оборудвана със съоръженията, с които разполагат модерните фериботи по света.

Освен това, в транспортното задземие (хинтерландът) на силистренското пристанище липсват инфраструктурните обекти, предвидени в ТУП от 70-те години на миналия век: двойна жп линия към вътрешността с надлез над шосето Русе-Силистра, влакообразуваща (триажна) гара Алфатар и т.н. Но най-важният измежду всички тези обекти остава пряката железопътна връзка на Силистра с централната линия Варна-София.

Железопътната линия Силистра-Самуил-Попово

Тази жп линия е проектирана още преди връщането на Южна Добруджа на България и е трябвало да свърже севернобългарската железопътна магистрала със Силистра. За първи път проучвания за нея са правени по време на Първата световна война (1915-1918). След войната се издава Закон за разширение и подобрение на железопътната мрежа ... (Д.В. бр.277/12.03.1923). Съгласно неговия първи член: „Правителството се натоварва ...да довърши проучването и построи още жп линии: ... Попово – Разград – Кеманлар (Исперих) – Балбунар (Кубрат) – село Ряхово (на брега на Дунав)”. По онова време Силистра е в границите на Румъния и затова не се споменава в списъка.

През 1925 идеята отново се подема, като със Закон за разширяване на железопътната мрежа и пристанищата (ДВ бр.66/24.06.1925) на правителството се възлага: „да изучи и построи железопътните линии постепенно ... 25 ... Попово – Разград – Кеманлар (Исперих)”. Насочеността към Силистра е още по-очевидна. Строителство на този участък се предвижда и в закон от 1933 (ДВ бр.84/18.07.1933), както и в Програмата за изграждане на нови железопътни линии за десетгодишния период 1939 – 1948. В нея дължината на участъка се определя на 57 км.

Строежът по трасето Попово-Разград трае 5 години (1928-1933). Той е подновен през 1941. И днес на терена могат да се видят изоставените срутени кантончета, прелези и др. Втората световна война попречи за изпълнението на набелязаната програма. Прякото съединяване на линията Попово-Самуил (Разград) със Силистра е клон на централната железопътна магистрала София-Варна. С изграждането му ще се създаде единен транспортен „конвейер” на железопътния и речния транспорт с трасе от Силистра по река Дунав, който ще стимулира развитието на нови и мащабни междудържавни транспортни връзки . По своята значимост то може да се сравни с участъка Русе-Горна Оряховица. Чрез него не само се отваря още една широка врата на България към света, но се допринася и за рационализирането на вътрешнонационалната единна транспортна система.

Когато, през 2003, беше проучвано становището на общините, през чиито землища ще преминава линията Попово-Разград (Самуил), местен ръководител сподели, че: „от толкова много години въобще не съм чувал да се говори за изграждането на жп линия Попово-Разград”. За продължаването и към Силистра той въобще и не спомена. А то не само трябваше да се знае, но и да залегне като близка и отговорна задача в областните и общински стратегии.

През 1992 въпросът за железопътния участък Попово-Самуил (Разград) беше повдигнат и в Народното събрание. Министерството на транспорта обаче не даде становище и той отново се забрави. Значението на този жп участък особено нараства поради увеличаващият се пътнико- и товаропоток от силистренския пристанищен комплекс, заради активизираните транспортни връзки с Русия, Беларус и Украйна. С тях се преодолява пътуването от Русе, през Унгени, с железопътен транспорт и от Варна до Одеса, с морски транспорт (главно с ферибота), заобикаляйки районите, където живее компактно българско население.

Цялостното развитие на тези транспортни връзки следва да обхваща изграждането на оборудван ферибот със значително удължаване на кея на силистренското пристанище и неговото функционално зониране. Той ще действа най-напред между Силистра-Рени-Измаил, а след това и в западна посока, като се свърже с пристанищата по цялото поречие на трансевропейския плавателен път Рейн-Майн-Дунав . От Рени до Силистра, разстоянието по река Дунав е по-късо, спрямо разстоянието Видин-Русе.

Областните администрации на трите държави, през (и край) които минава Долният Дунав (с морско корабоплаване), поддържат контакти за обсъждане и решаване на регионалните геополитически проблеми. Българската страна обаче не отделя нужното внимание за осъвременяване на териториалното устройство, съобразно с тях. Не познават въпроса не само ведомствените ръководители в централните органи, но и местните ръководители и пряко отговорните служители по пространственото развитие на областите и общините на Североизточна България.

Железопътен възел Самуил

Сред транспортните възли, свързани с трансграничните обекти, особен геополитически интерес представлява транспортният възел Самуил, тъй като от него се комуникира с Русе, Тутракан и Силистра. Новата железопътна линия, която се очертава да преминава през гара Самуил, трябва да я свърже с Тутракан/Олтеница.

Има идея най-напред между Тутракан и Олтеница да се изгради ферибот. Но, независимо, дали ще се строи ферибот, или пък мост, тази прездунавска транспортна връзка става безпредметна, ако от Тутракан не се продължи с железопътен транспорт. Трасето ще се свърже с националната железопътна мрежа при Самуил. Това ново развитие на гара Самуил я превръща в транспортен възел, аналогичен на Брусарци в Северозападна България.

Както сочи досегашният опит, предварителната подготовка за бъдещата роля на гара Самуил изисква комплексни предварителни проектно-проучвателни работи. Ако те се пренебрегнат и резултатите им не се утвърдят от експертен съвет, за да се определят местата за локализиране на новите обекти, твърде вероятно е при коловозното разширяване да се повтори същото, както в Беломорския преход, Асеновград, Наречен, Чепеларе или Смолян, които правят сега изключително трудно железопътното пресичане на Средните Родопи. Транспортните потоци на Силистренския комплекс, в съвкупността си, са важно предупреждение в тази посока.

От само себе си се разбира, че въпросът засяга стратегиите и на Разградска, и на Търговищка област, а и на цяла Североизточна България.

Силистренският комплекс, като северно начало на нов транспортен коридор

Нуждата от осигуряване на транспортни подходи към Силистренския транспортен комплекс идва не само от северна (външна) посока, но и от южна. Защото, когато се стигне до Каспичан и Попово, естествено е да възникне нужда от пряк контакт с предвижданото още преди повече от век съединяване на Шумен с Одрин. Днес някогашните мотиви на османското правителство отново оживяват чрез прокламираните от Европейския съюз (ЕС) принципи за междудържавна интеграция. Доказателство са започващите от Дунав транспортни коридори от Видин до Солун (№ 4) и от Русе до Александруполис (№ 9).

Конкретна възможност Силистра също да стане такъв начален пункт дава влезлият вече в експлоатация ГКПП Лесово-Хамзъбейли, който от юг поставя началото на нов транспортен коридор през Източна Европа. Трасето му се очертава през Източна България, Румъния, Молдова, Украйна и Русия. Той ще съдейства за икономическото оживление в Североизточна България.

При предварителните проучвания, през 1994, неговото трасе, на север, се очерта от Елхово, през Ямбол, до Шумен и оттам – връзка с дунавското пристанище Силистра. А това означава, че за ГКПП Лесово трябва да бъдат запазени жп линии. В Националния план за регионално развитие за периода 2000-2006 се предвиждаше през този ГКПП да преминава и жп линията Елхово-Одрин, само че клонът до Ямбол днес е почти изоставен.

От съвременна гледна точка, разширяването на транспортните връзки с Турция изисква продължаването на железопътната линия от Елхово до Одрин, предвидено още през 1865 в проекта за железопътната мрежа на тогавашната Османска империя. Барон Хирш обаче го заменя, като прави отклонението за Ямбол, през кв.Злати дол (Симеоновград).

Започналата от 1995 подготовка за откриване на ГКПП за автомобилно движение при село Лесово, на българо-турската граница, би следвало да се счита като начало за реализирането на цялостен нов меридианен транспортен коридор. При предварителни проучвания, трасето му на север се очертава така, както е било възложено още на барон Хирш – от Елхово, през Ямбол, до Шумен. А това означава, че по трасето на предвиденото строителство, на север от ГКПП Лесово, трябва да бъдат запазени терени и за магистрални трасета.

Проблемът за транспортните връзки в този район на двете съседни страни България и Турция, има дълга история. Навремето, проектът е предвиждал жп линията да се продължи към Котел и Шумен. Защо сега тази линия не се има предвид, а вместо това се говори за демонтиране съществуващата жп линия Елхово-Ямбол, никой не може да даде разумно обяснение. Обективните условия налагат обратното решение: осъвременяване на съществуващата жп линия и продължаването й към Турция.

Що се отнася до северното начало на оформящия се нов транспортен коридор, наскоро се появи съобщение, че се предвижда изграждането на мост Силистра – Калараш (?). В мотивите за изграждането му се изтъква, че той ставал „необходим и заради откриването на транспортния коридор от ГКПП Лесово, пътят за който ще минава през Ямбол, Шумен и Силистра, за Украйна, Русия и балтийските републики. Този коридор ще свързва два пазара с близо 30 млн.души население”. За ферибота Силистра-Рени, като негово продължение, обаче не се споменава.

Продължението на коридора на юг, към Турция, както и на север, към Румъния и Украйна, има транспортен ареал с голям икономически потенциал.

За стратегията на област Монтана

Нейните геополитически проблеми, в по-голямата си част, са производни на дунавския мост между Видин-Калафат и на продължващото през територията на Северозападна България трасе на Трансевропейски коридор № 4. На тази основа изпъкват два геополитически проблема: заобикалянето на трасето на Коридор 4 през Мездра, Искърския пролом, Витиня и през Владайското дефиле до Перник-Радомир, за да поеме правата геометрична линия на Струмското направление (фиг.3) , и обемът на превозите му.

Решаването на тези два проблема изисква преодоляването на сегашното заобикаляне да се постигне чрез изграждане на тунел при Петрохан. То обаче може да стане само при наличието на съответен обем превози, които да го направят икономически оправдано. В това отношение се забелязват тревожни симптоми, тъй като по моста Видин-Калафат ще преминава единична, а не двойна, жп линия, защото, както се твърди, „и след 30 години няма да има достатъчно превози за двойна жп линия”. Подобно становище обаче се оспорва от катедра „Конструкции” на ВТУ „Тодор Каблешков”. Както посочват научните работници от нея: „ако все пак се наложи удвояване на жп линията по моста, ще трябва да се строи още един успореден мост”. Изграждането на моста, по сегашния проект, поставя под въпрос и прокопаването на Петроханския тунел, който е възможен само при голям обем превози.

Мостът е вечно съоръжение. Срокът за възстановяване на инвестициите по него, нормативно е до 15 години, в първия етап на експлоатацията му. Отрасловият метод за изчисляване ефективността на един мост касае възстановяването на средствата за построяването му плюс лихвата за инвестираните суми.

За започване строителството на моста, това има решаващо значение, но отвъд въпросното начало, в целесъобразно развиващата се експлоатационна дейност активно се включват и геополитическите фактори, които най-вече формират неговата ефективност. Тогава ролята му нараства до размери, излизащи далеч извън рамките на първоначално изчислените суми . Именно в това направление е силата на инвестицията за моста Видин-Калафат, т.е. чрез „олихвяване” на географския (геополитически) фактор. Последното може да се раздели на два последователни етапа:

Първият етап обхваща привличане на превоз от държавите от югоизточната част на Централна Европа, които транспортно гравитират към Западното Средиземноморие. На север, същият район стига до Северно и Балтийско море, т.е. до пристанището Шчецин и Скандинавия.

Вторият етап обхваща вътрешното интегриране на националните територии около трасето на Коридор № 4, като най-късия път към Централна Европа. Тоест, за „завладяването” на тези райони, обслужвани от моста Видин-Калафат, се иска активно офериране, а не бездействие и пасивно очакване. Оферирането на транспортните предимства както на моста, така и на Петроханския тунел, е обширна и напрегната работа, от чиито резултати зависи ефективността на тези съоръжения..

Петроханският тунел

За прокопаването му досега се споменава само в дългосрочен план. Предвид необходимостта от „изправянето” на Коридор № 4 и съкращаване на времепътуването по него, това прокопаване обаче се превръща в съвсем актуален проблем. Дори и само за да се регламентира бъдещето му строителство, с времето за проучване (главно геоложко) и проектиране, са необходими минимум десет години. Самото проектиране, ако се включи и автомобилно трасе, заедно с необходимата експертиза, ще изисква още поне пет години. Което означава, че за подготовката за прокопаването на тунел под Петрохан няма много време. Досега обаче не са започнали необходимите проектопроучвателни и проектантски работи, на основата на които могат да се правят и съответните оферти за изграждането му.

В европейски мащаб, този тунел е сравним с проектираните за строителство през ХХІ век с тунели, с дължина надвишаваща 50 км, под Пиренеите (между Франция и Испания), между Лион и Торино, както и с бъдещия втори тунел под Ламанш. Тази съизмеримост определя приоритетния характер на Петроханския тунел, който следва да се утвърди като един от основните ни инфраструктурни проекти в национален и областен мащаб.

Отсега е видно, че подход към него не може да бъде железопътният клон от Бойчиновци до Берковица поради локалните му по-високи наклони и завои. За да се осигури железопътен подход с нормални наклони към североизточния вход на тунела (над Берковица, в района на Бързия) отклонението от жп линия Видин-Мездра се налага да стане от гара Брусарци.

Трасето на Петроханския тунел има дълга история – от древната търговска пътека на траките, през пътя с трайна настилка на римляните и първото шосе, изградено още през турско робство (1857), до 1888, когато за него започва да се говори като за „северен вход” към столицата и т.н.

Прокопаването на тунел за автомобилни превози през Петрохан се предлагаше още през 60-те години на миналия век. Едва сега обаче, когато транспортните ни връзки с Централна и Западна Европа навлязоха в нов етап на развитие, бе решено да се построи Дунав мост 2 при Видин-Калафат, който прави Петроханският тунел наистина задължителен.

За да се даде представа за дължината на тунела, през 1991-1992, „Транспроект” изготви вариантни схеми. Една от тях, показана на фиг.4 , очертава дължината му на 18,4 км. Има и варианти с малко по-висок наклон (но под 15% о ) за дължина до 8-9 км.

Работата, която се изисква за да се изяснят проблемите на Петроханския тунел, следва да се основава на ясна областна стратегия. С мотивировката й би трябвало да се ангажират ИА „Пътища”, Министерството на транспорта и т.н. Защото проблемът е именно в липсата на такава мотивировка.

Железопътен възел Брусарци

Значението му нараства от споменатото отклонение за „намиране нормативен наклон” на жп трасето към Петроханския тунел. Така, досегашната гара Брусарци се превръща в събирателна на няколко железопътни линии: сегашните от Видин и Лом към Ясен (Плевен) и към Петрохан (Берковица). Тази й функция не е оценена от гледна точка на предстоящата работа за осигуряването на терени за обектите, които трябва да се изградят на гара Брусарци. Фактът, че това още не е сторено, а на същите терени вече са ситуирани други, причинно необусловени, обекти, поставя под въпрос перспективите на транспортната инфраструктура в Монтанска област.

Железопътният възел касае единия от компонентите на Коридор № 4 – железопътния транспорт. Трасето на автомобилния транспорт (ако приемем, че се покрива с това на път Е-79) също налага преодоляването на сегашните заобикаляния, което може да стане само по трасето на Петроханския тунел. За железопътен и автомобилен тунел под Петрохан обаче, проучвания не са правени..

Ломското пристанище

То е второто по пристанищен капацитет след Русенското. До 1888 се е смятало за „северната врата на България”, а съвсем доскоро се водеше за дунавското пристанище на София. През него минават насипните дунавски товари за столицата, коксът от Полша за Кремиковци и т.н.

След приемането на страната ни в ЕС и при наличието на дунавската транспортна връзка със Западна Европа (направление Горен Дунав – Рейн), ще бъдат необходими нов вид кораби. За условията на България фирмата, която ще ги произвежда, заедно с кораборемонтен завод и други производства, свързани с новото дунавското корабоплаване, се очертава да бъдат разположени именно в Лом. Градът разполага с част от необходимото за целта оборудване, както и с неизползвани сгради. Тоест, по отношение бъдещето на Лом и неговото пристанище се очертава (освен текущия му товарооборот) градът да се развие като производствено-обслужваща база на българското речно корабоплаване по посока Западна Европа.

Това направление в развитието на Лом и неговото пристанище обаче, не е приоритет в стратегията на Монтанска област (доколкото въобще има такава). А Лом има и стари пътни връзки – към Пирот, през прохода „Св.Никола” (Чупренския), към Ниш (през Белоградчишкия проход) и към Петроханския тунел. Досега те не са коментирани, нито пък е проучен и анализиран обемът на трафика по тях.

С реализирането на „ломската перспектива” ще се даде тласък в развитието на производителните сили в цяла Северозападна България, което задължително следва да се обоснове и в общинската и областната стратегии.

* * *

Изложеното дотук не изчерпва геополитическите проблеми на Силистренска и Монтанска област. Акцентирането върху конкретните им проблеми от страна на Българското геополитическо дружество следва да се приеме като аргумент да се започне геополитическо актуализиране и на другите областни стратегии в страната, към които дружеството е съпричастно.

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Робърт Джеймс Улси младши е роден на 21 септември 1941 в Тулса, Оклахома. Завършва Станфордския университет, след което специализира в Оксфордския университет. Започва политическата си кариера като съветник на американската делегация на преговорите за ограничаване на стратегическите въоръжения ( SALT 1 ) в Хелзинки, през 1969-1970. По-късно е съветник към сенатския комитет по въоръжаването и представител на САЩ на преговорите за конвенционалните въоръжени сили в Европа, провели се във Виена, през 1989-1990. През 1993-1995 е директор на Централното разузнавателно управление на САЩ. В момента е попечител на Центъра за стратегически и международни изследвания, съветник в Института за анализи на глобалната сигурност и член на Проекта за новия американски век ( PNAC ), като в това си качество беше сред онези, които още през 1998 призоваха тогавашния американски президент Клинтън да предприеме действия за свалянето на иракския диктатор Саддам Хюсеин.

•  Защо смятате, че зависимостта на САЩ от чуждестранните петролни доставки е толкова опасна именно днес?

•  Има няколко причини да мисля така. Всъщност, става въпрос за обща петролна зависимост, както и за това, че по-голямата част от инфраструктурата за добива и разпределянето на петрола по света се намира извън границите на Съединените щати. Природният газ например, обикновено се разпределя в рамките на съответния континент. Ние получаваме по-голямата част от необходимия ни газ от собствените си находища, или по газопроводи от Канада. Повечето останали енергоносители са местни. Налице е известен внос на въглища, но той не е голям, което е и икономически по-изгодно. Ситуацията с петрола обаче е различна, защото в него се съдържа по-голямо количество енергия в единица обем. Петролната инфраструктура, на която разчитаме, се намира в САЩ, но също и в много други страни, особено в нестабилния Близък изток. Затова, ако иранският президент Ахмадинеджад например, реши да прекрати доставките на милион барела петрол дневно, защото е недоволен от натиска, който оказваме върху страната му да не създава ядрено оръжие, цената на петрола може да скочи до 100 долара за барел или някъде там. Ако пък в Саудитска Арабия министърът на вътрешните работи принц Найеф някой ден наследи крал Абдула, на престола ще се окаже човек, поддържащ тесни връзки с уахабитите, който може да провежда политика, създаваща проблеми на САЩ. Ако си припомните събитията от февруари 2006, когато Ал Кайда атакува петролния комбинат „Абкаик” в североизточната част на Саудитска Арабия, ще разберете, че терористите всъщност са стигнали съвсем близо до комбината, могли са да унищожат с минохвъргачки пречиствателните му съоръжения, което, според някогашния съветник на президента Рейгън по националната сигурност Робърт Макфарлън, би довело до спад на петролните доставки с 6-7 млн. барела дневно, в продължение на цяла година и, вероятно, би повишило цените до 200 долара за барел.

Тоест, ние не контролираме нито сигурността на петролните доставки, нито стабилността на инфраструктурата, както е например в електроразпределителната мрежа. Разбира се, и по отношение на тази мрежа съществуват определени проблеми, които трябва да се решават, налице е и известна уязвимост, но пък разполагаме с всички възможности да се справим с тях. Не можем обаче да преустроим нефтокомбината „Абкаик”, който се намира в Саудитска Арабия. Така че, това е една от основните причини за проблемния характер на американската петролна зависимост.

Впрочем, мисля, че имаме и друг сериозен проблем. През 2005 печалбата на Саудитска Арабия от износа на петрол достигна 160 млрд. долара. От тях няколко милиарда долара отиват в касите на уахабитите, т.е. на една ислямистка секта, която контролира религиозните въпроси и образованието в страната, а също в тези на други уахабитски организации по света, например в Пакистан. Но в медресетата на Пакистан учат местните деца да мразят шиитите, евреите, християните и всички онези, които се смятат за „неверници”. Това, което някои имами проповядват, особено за шиитите, евреите, хомосексуалистите и „вероотстъпниците”, на практика подтиква към геноцид. Именно такава е и идеологията на Ал Кайда. Нистина, между уахабитите и Ал Кайда има разногласия относно легитимността на Саудитския режим, затова те се смятат за врагове. Но основните религиозни постановки, които се преподават по целия свят в тези уахабитски училища, на практика, са постановки и на Ал Кайда. Резултатът от това е, че войната с тероризма се оказва единствената война в историята на Съединените щати (може би с изключение на Гражданската война), в която ние плащаме и на двете страни. А това не е никак добър план. Само през настоящата 2007 ще платим около 320 млрд. долара, т.е. почти по милиард долара дневно, за да си гарантираме вноса на петрол. И тъй като част от тези пари отиват за уахабитските училища из целия свят, мисля, че би било честно да си признаем, че се намираме в ситуация, в която спокойно можем да заявим: „срещнахме врага си и разбрахме, че този враг сме ние, самите”. Тези 320 млрд. долара годишно се отразяват зле върху стабилността на нашата валута. В един момент хората могат да откажат да плащат за нашия държавен дълг, освен ако не повишим лихвените проценти по него. Но, ако го направим, това би се отразило върху здравето на собствената ни национална икономика. При това, дотук въобще не засегнахме въпроса за глобалното затопляне и ролята на петрола в този процес. Така че, ако анализираме всички тези фактори, взети заедно, ще стигнем до извода, че Америка има много сериозен проблем със своята петролна зависимост.

Затова ограничаването на доставките от Саудитска Арабия и замяната им с петрол от Мексико или Канада едва ли ще се окаже полезно. То означава просто, че някой друг ще купува повече петрол от Саудитска Арабия или от държавите от Персийския залив, т.е. американският бойкот няма да има никакъв ефект. Ето защо няма смисъл от промяна в структурата на петролната търговия. Това, което следва да се направи, е да се намали зависимостта от петрола. Мисля, че алтернативното течно гориво, например етанола или бутанола, както и дизелът от производствени отпадъци, заедно с електричеството, особено под формата нат.нар. хибридни автомобили, чиито батерии могат да се зареждат нощем и след това да пътувате с евтина електроенергия в извънпиковите часове, всичко това са положителни стъпки, които могат сериозно да ни помогнат.

•  С какви препятствия се сблъскват западните държави, и особено САЩ, опитвайки се да намалят зависимостта си от вносния петрол?

•  Ако си спомняте, още в края на 70-те години на миналия век, американското правителство проявяваше интерес към компаниите, произвеждащи алтернативно гориво, като Synfuels Corporation например. След това обаче, през 1985, саудитците драстично намалиха цените на петрола, до 5 долара за барел, в резултат от което въпросната фирма (както и доста други, като нея) фалира. Добрата новина беше, че действията на Риад ускориха и фалита на Съветския съюз, но това не променя факта, че провалиха усилията за създаването на алтернативно гориво. Хората отново се заинтересуваха от алтернативните горива в началото на 90-те, после цената на петрола пак спадна до 10 долара за барел и те отново загубиха интерес към тях. Така че една от задачите ни е да не допускаме това да се повтаря и в бъдеще.

Някои смятат, че ще ни бъде много трудно да го постигнем, защото петролният добив в Саудитска Арабия скоро ще достигне върха си. Очертава се огромно търсене на петрол, не само от западните държави, но и от Индия и Китай, тъй като там вече започва да се формира средна класа, чиито представители пътуват с личните си автомобили. Затова, вероятно саудитците вече няма да могат да свалят цените на петрола до 5 или 10 долара за барел, като вкарат в действие резервните си мощности, но биха могли да ги намалят до 20 долара. А повечето от тези най-подходящи алтернативни горива могат да се окажат и икономически целесъобразни (поне, доколкото ми се струва) само при положение, че цената на петрола не падне под 35 долара за барел. Достатъчно рентабилно, под тази цена, е само електричеството, тъй като извън най-натовареното време, т.е. през нощта, цената му в САЩ се колебае между 2 и 4 цента за киловат/час. Това означава приблизително 1 цент на всяка миля, измината с електромобил, докато бензинът излиза 10-20 цента за миля, по сегашните цени. Но, колкото и да намаляват цената на петрола саудитците, силно се съмнявам, че ще могат да я свалят под тази на електричеството в извънпиковия период.

Сред начините да постигнем това е да се погрижим другите видове гориво, като например дизелът, произвеждан от отпадъци, целулозният етанол или бутанолът, да могат да се развиват, без производителите им да рискуват да бъдат разорени от евентуален дъмпинг на саудитците. Производството на етанол и днес се субсидира, макар че това едва ли е необходимо при цена на петрола между 60 и 70 долара за барел. Бихме могли например да се откажем от субсидиите, докато цената на петрола не падне, да кажем, до 40 долара за барел. Да започнем със сравнително малки субсидии, а след това да ги повишим, паралелно със спада в цените на петрола. Тъй като повечето анализатори не прогнозират, че цените могат да паднат под 40 долара за барел в скоро време, това лесно би могло да се реализира. На практика, то би било своеобразна застраховка срещу евентуални действия на саудитците, подобни на тези през 1985 или в края на 90-те години.

Сега, нека се върна на въпроса за хибридните технологии в автомобилостроенето и, особено, за зареждащите се хибридни модели. Нищо не пречи на автомобилите да бъдат хибридни и, в същото време, да работят с „гъвкави” видове гориво. Те могат да пътуват, изцяло изполвайки електричество, или пък като хибриди, възможно е също, вместо бензин, да се използва етанол Е-85, бутанол и възобновяем дизел. Собственият ми хибриден автомобил „Тойота-Приус” сега изминава около 50 мили с един галон (3,78 литра) гориво. Но, ако в бъдеще той има възможност за презареждане на акумулаторната си батерия, а мощността и се увеличи шест пъти, ще мога да изминавам на батерия по 20 мили, преди колата да мине на хибриден режим, т.е. ще изминавам повече от 100 мили със само един галон гориво.

Ако течното гориво, което използва колата ми, беше Е-85, и тъй като хибридният автомобил може да се движи и с „гъвкаво” гориво, тя би могла да изминава над 500 мили само с един галон бензин. Всичко това не е чак толкова трудно постижимо, наясно сме как можем да произведем Е-85. Той се продава на няколкостотин зареждащи станции в САЩ. Наясно сме и, как се произвеждат автомобилите с „гъвкаво” гориво. Знаем също, как да произвеждаме хибридни автомобили и, най-малкото в Калифорния, американците вече сменят досегашните си хибриди със зареждащи се хибридни коли, така че за да постигнем всичко това съвсем не ни е нужен нов проект „Манхатън” – необходимо е просто да започнем да произвеждаме автомобили, за които вече знаем как се правят.

•  Според Вас, какво влияние може да окаже енергийната независимост на САЩ и другите големи държави, върху останалите и, особено, върху страните, произвеждащи и изнасящи големи количества петрол, като например Иран или Нигерия?

•  Ами, ще им се наложи да си търсят друг източник на препитание. Първото, което бих казал на една държава, която смята, че икономиката и ще рухне, ако вече не може да продава петрола си, е да препоръчам на нейните лидери да посетят Израел. Брутният национален продукт (БНП) на тази страна, на глава от населението, достига 18 хил. долара годишно, макар че Израел е разположен върху едни от най-бедните земи в Близкия изток и, общо взето, не притежава нито петрол, нито природен газ, нито някакви други ценни природни ресурси. Само че евреите, за разлика от повечето си съседи, позволяват на жените да се образоват, отделят специално внимание на технологиите и знаят как и къде да инвестират. Напълно възможно е на Иран, Саудитска Арабия, или дори на страни от други части на света, които са силно зависими от износа на скъпия петрол, да се наложи да заработят така, както го правят израелците, японците и други страни, разполагащи с минимални природни ресурси, но успели да изградят модерни съвременни общества с високообразовани и трудолюбиви граждани.

•  В изказването си пред Комитета по международни отношения към американския Сенат, от 30 март 2006, сенаторът Милтън Копулос подчерта, че: „нашата икономика не може да функционира без петрол и затова защитата на източниците ни на петрол е съвсем оправдана задача с отбранителен характер, а пък продължаващата военна операция в Ирак е част от тази задача”. Доколко сте съгласен с това и доколко, според Вас, защитата на източниците на енергоносители е фактор в американската външна и военна политика?

•  Донякъде съм съгласен със сенатор Копулос, но ако се нуждаехме само от петрол, щеше да е по-просто да го купуваме от Саддам Хюсеин, още повече, че той беше склонен да ни го продава. Ако не ставаше дума за ужасен диктатор, отговорен за смъртта на почти два милиона души в течение на последните двайсетина години, тази война никога не би била възможна. Винаги ще са ни необходими значителни въоръжени сили, те ще ни трябват, дори ако по-голямата част от петрола ни идваше от находища на територията на САЩ. До 70-те години на миналия век световните цени на петрола, на практика, се налагаха от Комисията на Тексаската железница, но САЩ и тогава разполагаха с много сериозни въоръжени сили. И тези въоръжени сили не се появиха тогава, когато започнахме да внасяме големи количества петрол – те съществуваха много преди това.

•  Доколко важен приоритет е енергийната независимост по отношение на американската национална сигурност?

•  Не бих нарекъл това енергийна независимост, защото няма нищо страшно, ако внасяме природен газ от Канада и не внасяме въглища, електроенергия, слънчева, вятърна или някакво друга енергия. Проблемът действително опира до петрола. За Европа, проблемът е свързан с природния газ, защото европейците не внасят природния газ от такъв добър съсед, какъвто за нас е Канада, а го получават от Русия. А Москва играе собствена геополитическа игра. Така че Европа има проблем със своята петролна и газова зависимост. За нас, американците обаче, проблемът е най-вече с петрола. И мисля, че той би трябвало да представлява достатъчно важен приоритет, защото ограничава действията ни. САЩ например, много биха искали (също както и някои други държави) да използват Съвета за сигурност на ООН за да получат мандат да прекратят геноцида, осъществяван от суданското правителство в Дарфур. Но не можем да го направим, защото Китай би наложил вето на подобно решение, тъй като е сключил мащабни петролни сделки със Судан. Би било добре, ако Съветът за сигурност притисне Иран да прекрати обогатяването уран, даващо му възможност да произвежда ядрени оръжия. Но и Русия, и Китай са против това, като причината Китай да се противопоставя е най-вече петролът.

Наличието на големи петролни залежи обикновено води до концентрирането на властта в ръцете на малък кръг от хора, освен ако не става дума за демокрации, каквито са Канада или Норвегия например. Тези страни са почти единствените износителки на петрол, сред първите дванайсет в света, които не са авторитарни режими или деспотични монархии. Над 60% от страните в света са демократични, но много малко са онези измежду тях, които изнасят петрол. Така, повечето членки на ОПЕК са диктаторски режими и монархии, а редица други големи износители, извън тази организация, също демонстрират склонност към авторитарно поведение.

{rt}

В оформящия се пъзел, който през последните години постепенно очертава контурите на променящия се свят, все по-често се повтарят основните актьори в новото геополитическо пространство – Европейският съюз, САЩ и Руската Федерация Техните взаимоотношения, външнополитически приоритети и акценти неизменно влияят върху останалите сегменти от схемата. Обявената след 11 септември 2001 война срещу световния тероризъм не само стимулира процесите на военнополитическата и икономическата диференциация, но засилва и значението на стратегическите суровини. Четвъртото и петото разширяване на Европейския съюз, увеличаването на броя на държавите-членки на НАТО през първите години на ХХІ век, както и засилващата се през последните години енергийна, а оттам и политическа, мощ на Русия определят регионалните параметри на промените. Евразийското пространство, което включва Централна Азия, Кавказ, а понякога и Балканите, се оказва буферната зона, концентрираща в себе си както слабостта (но и непредсказуемостта) на нейните елементи, така и енергията и активните стратегии на силните държави. През последните години думи като „енергийни системи” и „тръбопроводи” имат магическа сила на всички политически и икономически форуми, определящи акцентите в политическото ежедневие на малките и големите държави в регионален и глобален план. Нефтените и газовите местонаходища и транспортните коридори очертават новата стратификация в геополитическия пъзел на новия свят.

Географският фактор в този аспект е от важно значение и съществен елемент от плановете за стратегическо надмощие. След поредицата геополитически и икономически промени в Централна и Източна Европа и в постсъветското пространство, България все повече увеличава шансовете си за максимално използване на своето географско разположение. В геостратегическия пъзел, в който активни елементи са ЕС, САЩ и Русия, България неизменно присъства, макар че нейното място и роля са все още в процес на формиране, избистряне и определяне на новите външнополитически приоритети.

* * *

България вече осъществи основните цели, които през последното десетилетие бяха фокус на нейната международна активност. Тя стана част от евроатлантическите структури, което посочва, де юре, мястото й в глобалната и регионалната система на сигурност, но не ограничава нейните възможности в нея.

Включването на България в европейските структури, след 1 януари 2007, и нейното географско разположение категорично й определят ролята на външна граница на Европейския съюз. Заедно с другия нов член на ЕС – Румъния, това са двете държави от Черноморския регион, които са свързващия елемент между Европа и останалите страни от ареала (Кавказките държави, Молдова, Украйна и Турция). Тяхната роля нараства през последните месеци, в които се избистря и актуализира политиката на Брюксел към новите съседи на Съюза. Преговорите с Турция за нейното присъединяване преминават през фазите от активни преговори и индикации за бързо преодоляване на разногласията до отлагане за неопределено време на процедурата за приемането й в ЕС. Проблемът с Анкара обаче не е само в нерешените кипърски и малцинствени въпроси в Турция, но и в сложната политическа криза и засилващия се ислямски фундаментализъм в страната. Въпросът вече е, какъв да е форматът на отношенията с тази страна, която е важен фактор в Черноморската зона, оказващ съществено влияние върху държавите от Кавказкия регион.

Източното разширяване на ЕС през първите години на ХХІ век създава непредсказуеми ситуации, а също политическо и социално напрежение вътре в Съюза. През 2007, след присъединяването на най-бедните държави (България и Румъния), сериозно се променя бъдещата европейска стратегия. Акцентът все повече се поставя върху стратегическото партньорство, докато присъединяването все повече се отдалечава като форма и време в бъдещето.

Все по-голямо внимание се обръща на Европейската политика на добросъседство, която обхваща всички граничещи с ЕС страни. Нещо повече, на 1 април 2007, Европейската комисия (ЕК) чрез своя комисар по външните отношения и политиката на съседство Бенита Фереро-Валднер огласи нова инициатива за сътрудничество на ЕС за региона на Черно море в рамките на тази политика. Тя е в отговор на даденото през декември 2006 обещание от ЕК за добавяне на регионално измерение на Европейската политика на добросъседство. Тъй наречената „Синергия за Черно море” не се различава съществено от Средиземноморското партньорство, което е основен инструмент в двустранните отношения между ЕС и страните от Северна Африка. Разликата е, че новата рамка на сътрудничество е ориентирана към Украйна, Молдова, Турция, Грузия и Русия. Областите, в които синергията ще надгражда върху съществуващите и в момента секторни програми, са демокрацията, свободното движение на хора, сигурност, енергетика, транспорт, околна среда, риболов, морска политика и др. Комисарят по външните отношения и политиката на съседство оценява синергията, двустранните отношения, както и преговорите за присъединяването на Турция и стратегическото партньорство с Русия като сигурен гарант за стабилността и реформите в региона.

Други обаче са интерпретациите за стартирането на тази програма. Според агенция Ройтерс решението на ЕК за „Черноморската синергия” е взето под натиска на София и Букурещ, настояващи Брюксел да ориентира средства и ноу-хау в защита на границите, транспорта и енергетиката в региона . Руските анализатори не възприемат сериозно присъствието на Русия в този проект, предвид неговата главна цел – да балансира пробива на „Газпром” в Балтика и да гарантира политическата подкрепа на алтернативния газопровод “Набуко” .

Едва ли България и Румъния имат толкова силни позиции в Брюксел, за да предизвикат подобна сериозна инициатива. Черноморската инициатива на ЕС е в унисон по-скоро със стратегическите цели на Съюза, ориентирани към максимално използване на географското разположение на двете държави в Черноморския регион, тъй като чрез тях Брюксел става част от ареала. Независимо от това, София и Букурещ имат реалната възможност да се възползват от благоприятната за тях ситуация.

През последните месеци инициативата на Брюксел в Черноморския ареал е в конкуренция с други процеси в региона, които очертават засилващото се напрежение и противоборство. Постигнатото споразумение за нефтопровода Бургас-Александруполис между България, Гърция и Русия, както и включването на Унгария и Латвия в схемата на газопроводите „Син поток” и North Stream , очертават основните противоречия в Съюза. Налице е отсъствие на единство между членовете на ЕС по отношение на външната и отбранителната политика. През последните месеци филтърът за тяхното решаване преминава през енергийния диалог с Русия. Разногласията са много дълбоки. Противоречията между „новите” (Полша, Чехия, Латвия, Унгария) и „старите” (Германия и Италия) членове на Европейския съюз заради руския газ са съпроводени със скандали между „новите”, отново заради него. Неслучайно анализаторите свързват изострянето на отношенията Русия-Запад с приемането в ЕС на трите бивши съветски републики и на европейските партньори от бившия Съвет за икономическа взаимопомощ. Кремълският представител Сергей Ястржембски окачествява тяхната политика като „комплексарска”. След срещата на върха в Самара между ЕС и Русия в средата на май 2007, въпреки отказа на Москва, Брюксел и Берлин да определят двустранните отношения като кризисни, нараства необходимостта от двустранното регулиране. Оптимизмът в тази посока се съдържа в думите на германския канцлер Ангела Меркел „за възможностите да се върви по нови пътечки и пътища” .

Според германския политолог Александър Рар, напрежението между Москва и Брюксел се засилва и от действията на САЩ, подкрепящи такива обединения като ГУАМ (Грузия, Украйна, Азербайджан, Молдова) и предлагащи проекти за алтернативно енергоснабдяване на Европа . Това обаче не е препятствие за Русия да настъпва на външните пазари и да постига осезателни успехи в стратегическите райони.

Сериозен успех Федерацията постигна през първите две седмици на май 2007 с ъс сключените в Москва поредица от българо-руски споразумения, посрещнати нееднозначно в София. Подписаните документи са в областта на туризма, за взаимна защита на класифицираната информация и за икономическото и научно-техническото сътрудничество . Те могат да бъдат оценени като поредно доказателство за своеобразния ренесанс в отношенията България-Русия. Всеки един от тези документи е не само резултат от дълъг период на подготовка на експертно и политическо ниво, но и ориентир за приоритетите на държавата в областта най-вече на енергийната сфера и на сигурността. С тях се продължава изчистената в енергиен план българска политика, основаваща се на договора за строежа на АЕЦ “Белене”, на проекта за дългосрочна доставка на руски природен газ чрез договора с “Газпром”, на изграждането на петролопровода Бургас - Александруполис.

Затворени в сферата на историческите реминисценции и страхове, опонентите на новите акценти в българо-руските отношения не обръщат внимание на глобалната динамика в областта на енергетиката. През последните месеци ясно се очерта битката, ориентирана изцяло към преодоляване на все по-засилващата се зависимост на Европа от руските транспортни коридори. Политическите совалки, периодичните срещи на високо равнище, акциите за разполагане в Чехия и Полша на противоракетни системи, както и за демонтажи на паметници на Съветската армия в Естония, а през май месец и в Украйна, не могат да елиминират утвърждаващият се факт на възраждаща се руска мощ и политическо самочувствие , основащи се на “енергийния рай” на Москва.

Споразумението за дългосрочна доставка на руски природен газ може да бъде класифицирано като част от поредицата подобни договори, които Москва е сключила вече с почти всички водещи държави от Европейския съюз. Американските о пити за изграждането на енергийни коридори, заобикалящи Русия, все още не са излезли от сферата на преговорите и договарянията (изключение прави Баку-Джейхан).

Не така стоят нещата с руските планове, които през май получиха отново потвърждение на максимата “старата любов ръжда не хваща”. Вторият си сериозен успех Кремъл постигна на срещата на високо равнище между Русия, Казахстан и Туркменистан. Взетото на срещата на руския президент Владимир Путин с неговите колеги на Казахстан Нурсултан Назарбаев и на Туркменистан Гурбангул и Бердимухамедов решение за изграждането на Прик аспийски газопровод – от Туркменистан в Русия по брега на Каспийско море, през Казахстан, внася поредния щрих в превръщането на Москва в монополист на енергийния пазар, в субрегионален и регионален план. Неслучайно срещата на тримата президенти бе окачествена като началото на изграждането на реалния „газов ОПЕК”. Показателен факт в тази посока е и отсъствието на Назърбаев от “антируската” среща по въпросите на енергетиката в Краков. На нея Литва, Полша, Украйна, Грузия, Азербайджан, без да дочакат Казахстан, обсъждаха от 11 до 13 май новия нефтен маршрут Одеса-Брод и (Украйна) и Плоцк-Гданск , който би трябвало да заработи до 2011. Това е поредния опит за заобикалящ Русия маршрут, чиято съдба обаче е под въпрос след отсъствието на Назърбаев.

В контекста на амбициозната програма на Кремъл, България играе съществена роля, най-вече с ключовата си дестинация Бургас-Александруполис , която е част от вътрешната тръбопроводна система на Федерацията . Казахстанският нефт, ориентиран към този коридор, ще бъде отправян към Европа не през украинската, а през българската тръба.

Все повече в необозримото бъдеще се отдалечава и мечтата на Турция да се превърне в енергийния мост за Европа. Обявеният през март 2006 във Виена, на среща между турския министър на външните работи и представители на ЕС (Великобритания, Франция и Германия), план на Турция, предвижда експортът на газ да се осъществява по 6 магистрали, а на нефта – по три. Един от проектите, този за строителството на петролна тръба от пристанището Самсун (на Черноморското крайбрежие) до Джейхан (на Средиземно море), се определя от Турция като „байпаса” на Босфора. Проблемите са обвързани най-вече с увеличаващите се рискове за хората и околната среда в резултат на увеличаващия се брой катастрофи на петролни танкери, пътуващи през Босфора и Дарданелите. Опитите на Турция да преориентира, и оттам да контролира, както руския, така и казахстанския петрол, остават неуспешни. Амбициозните планове на Анкара са в унисон със сложните и многопластови стратегии на ЕС и САЩ. Тези турски амбиции се явяват своеобразен спасителен пояс за Европа, която ще може в значителна степен да покрие своите потребности от енергоносители и да намали зависимостта си от руския нефт и газ. Това обаче едва ли е възможно при все по-засилващата се мощ и самочувствие на Русия.

Проблемите за държавите от ЕС нарастват и след твърдия отказ на Русия да отхвърли Европейската енергийна харта, чиято цел е да се либерализира взаимният достъп до пазарите и газопреносните мрежи в Европа. В контекста на руските интереси логично звучат думите на Сергей Ястржембски, че енергията е коз, от който Русия няма да се откаже безплатно, т.е. без да получи ответни услуги. Той е категоричен, че „нищо не пречи на участието на чужди предприемачи в добива на петрол в Русия, ако това става с „Газпром” и при нашите условия” .

Политиката на руския газов гигант предизвиква сериозни критики от страна на САШ. Помощник-държавният секретар на САЩ по въпросите на Европа и Евразия Матю Брайза е ясен изразител на нарастващите опасения на Вашингтон от експанзията на „Газпром” на европейския енергиен пазар и от слабия напредък в усилията на ЕС за диверсифициране на газовите доставки. Неговите критики са в унисон с мрачните констатации и конструктивни препоръки, които прави американския анализатор Ариел Коен . В неговия анализ за първи път се използва термина „санитарен кордон” в нов контекст. Авторът обвинява Русия, че изгражда санитарен кордон около своите граници, като обвързва с газопроводи и нефтопроводи България, Унгария, Турция и Гърция и ги прави зависими от Кремъл. Изводът на автора е, че това ги освобождава от проамериканската им ориентация . Аргументите в тази посока са обвързването на въпросните страни от Русия чрез проекти, от които идва не само петрол, но и много пари. Политическите елити в тези страни, сред които е и България, посредством руските енергийни проекти, получават огромно количество долари. Конкретните примери са бившият германски канцлер Герхард Шрьодер, който стана председател на руско-германския енергиен проект за доставка на природен газ под Балтийско море и турският министър, който предизвика скандал с обвързването си с руския газопровод „Син поток” .

Ариел Коен е категоричен, че тръбопроводите и хранилищата в Унгария, България, Гърция и Турция обвързват тези страни с Москва чрез „твърдите връзки” на тръбопроводите. Неговата настоятелна препоръка към Вашингтон е предприемането на дипломатически стъпки срещу очертаващия се „руски гамбит”, посредством координиране на енергийната си политика с ЕС. Проблемът обаче е в разделението, което съществува сред администрацията в Брюксел поради силната зависимост на Германия от руските енергийни интереси. Германски компании, като ЕОН, са в сътрудничество с Газпром за развиване на газови находища и операции в Русия и Европа.

Въпрос на догадки е доколко са възможни опитите на Държавния департамент на САЩ да се намеси в Букурещ, за да предотврати прокарването на предложения от Газпром тръбопровод от Турция, който ще преминава през румънска, а може би и през българска територия.

Въпрос на прогнози е и доколко уговорените американски бази в България и Румъния, както и договорките с Чехия и Полша за разполагане на компоненти на американските системи за противоракетна отбрана (ПРО) ще се превърнат в реалност. Многозначителен е изводът на Ариел Коен, че тръбопроводите са по-добро дипломатическо оръжие от ракетите.

Това обяснява и думите на държавния секретар на САЩ Кондолиза Райс, след посещението й в Москва, характеризиращи отношенията между Русия и САЩ като мащабни и сложни, но не и непримиримо антагонистични. Опитите за обяснения, характеристики и оценки на отношенията ЕС-Русия, САЩ-ЕС-Русия, както и дипломатическите совалки и политическите преговори, фиксират очертаващата се картина на енергийно превъзходство на Федерацията. Нейната сила е в съществуващите транспортни коридори, което й помага и в процеса на преговори за бъдещите.

П остигнатите споразумения, както по отношение на каспийския маршрут в неговия тристранен формат, така и всеки вариант, ориентиран към ново строителство на тръбопроводи, не бива да се възприемат като последно решение и възможности за бързо строителство и експлоатация. Всички варианти за нефто- и газопроводи са ориентирани за следващите 5-10 години, в които ще се увеличават както добивите, така и мощността на съществуващите или изграждащи се енергийни коридори.

* * *

Именно в тези бъдещи енергийни схеми може да се търси мястото и ролята на България в сложния пъзел на геополитическите контури.

През призмата на новите реалности, където географията на България я превръща в съществен сегмент от схемата на енергийните коридори, се поставя въпросът, какъв е шансът на София да реализира исканата и от Анкара роля на енергиен разпределител. Дали това ще повиши дивидентите на София, както сред държавите от Европейския съюз, така и пред Русия? Не е без значение и фактът, че България е член на Европейския съюз, а Турция е с все по-намаляващи шансове в тази посока. Може би това е по-изгодно за Анкара, за която да е извън дадена система (показателен пример е „европейския концерт” и „болния човек край Босфора” през ХІХ и началото на ХХ век) е много по-полезна форма на присъствие в геополитическата схема на Евразийското пространство. Възможностите за свободно и гъвкаво използване на очертаващите се конфигурации, както в азиатското, така и в европейското пространство , са много по-големи.

Възможностите на Русия в енергийната сфера, ориентирани към транспортиране на стратегическите суровини към Западна Европа по нови маршрути, особено след проблемите, които Естония и Литва създават пред осъществяването на балтийския проект с Германия, не са чак толкова много.

Разглеждани през призмата на новите енергийни акценти, отношенията България-Русия биха могли да се интерпретират вече не само като зависимост на България от Русия, но и като зависимост на Русия от България в контекста на коридорните дестинации. През ХХІ век взаимозависимостта София-Москва е много по-истинска, предвид вече не толкова териториалните и икономическите параметри на присъствие на всяка от двете държави в глобалния свят, колкото непреодолимата географска реалност. Европейският съюз и САЩ също са изправени пред ограничаващите се като цяло алтернативи за диверсифициране на енергийните доставки, което дава възможности на България за максимално използване на конюнктурата.

Пъзелът е игра, в която картината се изгражда от сегменти с различна големина. Понякога малък елемент, който не може веднага да се открие, а след това е трудно и да се намери неговото точно място в картината, се оказва най-важната част, без която пъзелът не е завършен. В сложните и динамични конфигурации на изчистване на контурите, както и на участниците в сложните енергийни схеми, надхвърлящи рамките на традиционните политически игри, България, ако играе умело, ловко и конюнктурно вярно, с ясна стратегическа цел, може да се превърне в този важен и необходим елемент, без който цялата картина би рухнала. Въпрос на време и на целенасочени амбиции.

Бележки:

Black Sea Synergy – bringing the region closer to the EU. 18.04.2007. http://ec.europa.eu/world/enp/documents_en.htm#7; Съобщение на Комисията до Съвета и Европейския Парламент. „Черноморско Взаимодействие” – нова инициатива за регионално сътрудничество.

http://www.parliament.bg/pub/ECD/COM_2007_160_BG_ACTE_f.doc

Цит. по: ЕС ще засилва влиянието си в Черноморието . Дневник 11 април, 2007

Ядуха В. Газовые бои без правил. Топливный вопрос расколол Европу. 1 2.04.2007

http://www.rbcdaily.ru/2007/04/12/focus/272003

Goldiro R . G8 summit climate and aid goals at risk, Merkel says . 25.05.2007

http :// euobserver . com /9/24134

Ядуха В. .Цит.съч.

С. Ястржембский: даже не надейтесь! http://www.neftegaz.ru/lenta/show/67421/

Cohen A. The National Security Consequences of Oil Dependency May 14, 2007. http://www.heritage.org/Research/NationalSecurity/hl1021.cfm

Ibidem

Ibidem

* Ръководител на професионално направление “Политически науки и обществени комуникации” във Варненски свободен университет “Черноризец Храбър”

{rt}

България{jcomments off}

Х.Генчев, Ante Portas

М.Деведжиев, Проблеми на регионалната геополитика на Северна България

Н.Дюлгерова, България в геостратегическия пъзел ЕС-САЩ-Русия

А.Петров, Корпоративната сигурност като елемент на системата за национална сигурност

Pro memoria

Я.Янев, Изток или Запад

Европа

А.Крилов, Румънското бъдеще на Молдова

Л.Томас, Независима Шотландия – реалност или илюзия?

У.Йостергард, Геополитиката на Северна Европа

Фокус: Геополитическата ос Париж-Берлин-Москва

A .Рар, Бъдещето на специалните отношения между Германия и Русия

Т.Гомар, „Руската политика” на Франция – баланс на ценности и интереси

Светът

Я.Антонова, Турция между Европа и Евразия

А.Куртов, Кавказ като перманентна зона на нестабилност

Д.Караманов, Туркменистан и газовата геополитика в Централна Азия

С.Хайтов, Афганистан в очакване на 18 брюмер

Н.Петрова, Геополитическото съперничество между Техеран и Джакарта

Л.Григоров, Империята Хуацяо

Н.Стефанов, Подводният флот на азиатските „дракони”

С.Каменаров, Гуам - новият плацдарм на САЩ в Азия

Геостратегия

Б. Мартинов, Тлеещи и потенциални конфликти в Латинска Америка

Геоикономика

А. Неклеса, Постмодерната икономика на ХХІ век

Идеи

А.Москова, Геополитическата концепция за глобалната градска мрежа

С.Сидеров, Геополитическата традиция през призмата на „критичната геополитика”

История & геополитика

А.Масов, Геополитическите фактори за формиране на австралийската външна политика в края на ХІХ и началото на ХХ век

Книги

M .Стоянова, Реалистичната срещу идеалистичната геополитика

Интервю

Професор Майкъл Клер за енергийния фактор и бъдещето на човечеството

{rt}

Rising Star : China ' s New Security Diplomacy, by Gill Bates, 267 pp ., Brookings Institution Press , Washington , 2007

Сериозният интерес към оперативния анализ на заплахите за световната доминация на САЩ винаги е бил характерен за американската политология. Разкриването на източниците на тези заплахи, техните потенциални последици, както и своевременното формулиране на работеща стратегия за неутрализирането им (обикновено под формата на няколко различни сценария) са основните мотиви, определящи тематиката на повечето геополитически анализи в Съединените щати. Характерен за всички тях е патриотичният патос. Което отчасти се обяснява с това, че са предназначени за масовия читател, който открива в този тип анализи допълнителни доказателства за американското превъзходство. Разбира се, патосът не пречи на американските анализатори да подлагат на аргументирана критика и собствените си управляващи. В този смисъл, основното не е стремежът да се докаже, колко „далновидна” е американската политика, а по-скоро желанието тя да бъде подпомогната с достатъчно ясна визия за ситуацията.

Книгата на Джил Бейтс „Изгряващата звезда: новата политика за сигурност на Китай” отлично се вписва в описания по-горе модел. За автора и, който е директор на Стокхолмския институт за изследване на проблемите на мира ( SIPRI ), са характерни едновременно и твърдата убеденост в предопределеното от съдбата лидерство на Америка, и малко наивната вяра, че то е морално оправдано. Което, разбира се, не е пречка за високото качество на чисто аналитичната част на последната му книга.

Интересното в нея съвсем не се изчерпва с гръмкото заглавие, нито пък с традиционните опасения по повод на „неочакваното” (нима?) завръщане на Китай в редовете на великите държави, или с изброяването на конкретните параметри на китайската мощ: „втората по големина световна икономика, притежаваща най-големите златни и валутни резерви и най-големият външен кредитор на САЩ”. Книгата на Бейтс е любопитна по-скоро с това, че си поставя за цел да „помогне на онези, които реализират на практика външната политика на своята страна, политолозите и просто образованите читатели, да стигнат до корените на сегашните китайски успехи, да разберат логиката на действията на китайския елит и да осъзнаят последиците от възхода на Китай за световната и американската сигурност”. Което, разбира се, звучи примамливо.

Авторът прави сравнителен анализ на позициите на САЩ и Китай по основните въпроси, свързани с гарантирането на сигурността в Азиатско-тихоокеанския регион, обобщава опита от проучванията на китайския военен потенциал, политиката на Пекин в сферата на неразпространяването на оръжията за масово унищожаване и контрола на въоръженията, отношението на Китай към принципите на ненакърнимост на държавния суверенитет и т.нар. „хуманитарни интервенции”.

На пръв поглед целта, която си поставя Бейтс, действително изглежда ограничена в рамките на практическата дипломация. Той не просто анализира китайската гледна точка по един или друг международен проблем, но и дискретно фиксира в съзнанието на читателя онези въпроси, по които, според него, са възможни сблъсъци между Китай и САЩ в близко (или по-далечно) бъдеще. Тоест, вълнуват го най-вече, предизвикателствата и възможностите, от гледна точка на американските интереси. В този смисъл книгата му прилича донякъде на качествен и обширен аналитичен доклад за някоя американска институция.

За коя точно, едва ли е най-важното. По-интересното в случая са „проблемните точки” в китайско-американските отношения. Според автора, това са: укрепването на механизмите за неразпространяване на оръжията за масово унищожение, перспективите за създаване на реални механизми за гарантиране на регионалната сигурност в Азиатско-тихоокеанския регион, разминаването по въпроса за държавния суверенитет и доколко оправдани са намесите (включително военни) във вътрешните работи на една или друга държава, пък макар и по хуманитарни причини. Списъкът не изглежда дълъг. Наистина, нищо не се споменава за проблема с Тайван – изглежда Бейтс е решил да посвети книгата си на разработването на концепция за постигането на общ компромис между САЩ и Китай по основните регионални проблеми, в чиито рамки следва по някакъв начин да се реши и тайванския въпрос. Подобна позиция действително е оригинална – поне в сравнение с тази на повечето американски специалисти по китайската проблематика.

В крайна сметка, авторът се опитва да даде отговор на ключовия въпрос: в кои точки концепциите за национална сигурност на САЩ и Китай се доближават и, следователно, „намаляват конфликтния потенциал между тези страни” и в кои се разминават (повече или по-малко). Като в анализа си Бейтс се стреми да се придържа към неутрална позиция, което само повишава степента на доверие към изводите му.

Очертавайки три основни аспекта на регионалната сигурност, Джил Бейтс анализира всеки от тях, използвайки за целта една и съща схема. Отначало се предава американската позиция, после китайската и чак след това се преценява вероятността за сблъсък или пък за постигането на компромис.

Твърдото придържане към тази триелементна матрица може да се окаже полезно за читателя, понеже му позволява да се запознае с китайската концепция за сигурност, в нейната историческа динамика. Еволюцията може да се покаже по-лесно, ако описанието следва конкретните въпроси. В този смисъл, както отбелязва авторът, е интересно, че „формирането на китайската доктрина за сигурност стартира от момента, когато на Бандунгската конференция през 1955 са провъзгласени т.нар. принципи на мирното съвместно съществуване”. Всъщност, сред основните цели на книгата е да се покаже еволюцията на външнополитическата стратегия на Китайската народна република и да се обясни, как промените в нея могат да помогнат за реализацията на американските външнополитически цели.

В този смисъл най-голям интерес предизвикват препоръките на Бейтс. Той, в частност, подчертава, че желанието да получи статут на велика държава (пък макар и в регионален мащаб) задължително възниква у всяка страна, претендираща за особена роля в световната йерархия. В стремежа си завинаги да остави в миналото „века на позора”, в края на 90-те години на миналото столетие, Китай много сериозно преосмисля всички елементи на външнополитическата си платформа, лансирайки три фундаментални идеи: за многополюсния свят, за „отговорната велика държава” и концепцията за „мирния възход”.

Икономическият ръст на Китай, стимулиращ преразглеждането на външнополитическите му приоритети и отстояването им с по-голяма увереност и настъпателност, тласка китайския елит към анализ на значението на регионалните съюзи, неразпространяването на оръжията за масово унищожаване и националния суверенитет. Обективно погледнато, това са същите проблеми, които привличат и вниманието на американския елит. В този смисъл, китайците и американците имат много допирни точки. Друг въпрос е, че е невъзможно ясно да се посочи, кое е добро за едните и лошо за другите. Определена заслуга на автора е, че не се опитва да дава квалификации, в книгата му едновременно се обсъжда и позитивното, и негативното, при това нерядко в рамките на един и същи абзац. Тоест, на читателя се предлага сам да си направи изводите.

Подобно тълкуване на американско-китайския стратегически диалог ни кара по нов начин да подходим към самото понятие за „предизвикателство”. Според автора, предизвикателството невинаги следва да се асоциира със заплахата. Той смята за предизвикателство и „неопределеността на ситуацията” и „наличието на потенциал за развитие, както в положителна, така и в отрицателна посока”. Самият Бейтс определя същността на китайско-американските отношения като „невероятно предизвикателство от страна на Китай”.

От гледна точка на регионалните съюзи, участието на Китай в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в която не членуват САЩ, се компенсира от участието и на двете държави в работата на регионалния форум на АСЕАН. Вероятността за силово решаване на тайванския въпрос намалява, благодарение на институционализирането на диалога между САЩ и Китай по проблемите за неразпространяването на оръжията за масово унищожаване, в рамките на шест-странните преговори за ядрената програма на Северна Корея. При това, авторът смята, че акцентът, който Пекин поставя на ненакърнимостта на държавния суверенитет и отказът му да приеме т.нар. „хуманитарни интервенции” може да бъде поколебан, ако рано или късно самият Китай реши да се включи в осъществяването на мироопазващи (и мироналагащи) операции. Като вероятността от подобен обрат зависи и от това, кога във Вашингтон ще усвоят спецификата на китайското стратегическо мислене и стратегическа култура.

Книгата на Бейтс впечатлява с оптималното съчетаване на глобална визия и познаване на регионалната специфика. В нея липсва отвлечената идеологизирана пропаганда, а теоретичните размишления на автора не пречат на читателя да си създаде достатъчно пълна представа за предмета на неговия анализ. Текстът е издържан в духа на качествената приложна експертиза (което, разбира се, е за сметка на нейния академизъм), затова спокойно би могъл да се използва от анализаторите, специализирали се в източноазиатската и, в частност, в китайската тематика. Като известен недостатък би могъл да се посочи фактът, че американско-китайските отношения се анализират без да се обръща каквото и да било внимание на възможната намеса на външни фактори в тях – например на Русия, Индия или държавите от Югоизточна Азия.

А най-интересното в тази книга е, че американските анализатори очевидно се опитват да разработят цяла нова „стратегия на непреки действия” за умиротворяването на Китай, като в основата и е поставена необходимостта от промяна на средата, формираща регионалната сигурност в Азиатско-тихоокеанския район.

* Българско геополитическо дружество

{rt}