Дали наистина взривовете в Ирак са погребален камбанен звън за неоконсерватизма - политическата идеология, за която се смята, че обосновава американското присъствие там? През цялата 2007 не липсваха гласове, отстояващи именно тази гледна точка – нерядко с неприкрито злорадство. Подобни мнения се изказваха не само в Америка, но и извън нея. Така, лондонският “ Times ” обяви за „края на идеологическата ера във Вашингтон”, а канадският “ Toronto Globe and Mail ” с удовлетворение съобщи, че неоконсерватизмът „беше решително изтрит от лицето на земята”. Мнозина американски наблюдатели са съгласни с подобна оценка. Така, историкът Дъглас Бринкли обяви, че победата, одържана от демократите на ноемврийските избори, през 2006, е ознаменувала „смъртта на неоконсервативното движение”, а Джон Дербишър отбеляза в “ National Review Online ”: „поуката от баснята е, че неоконсерватизмът се провали”.
Прогнозите на самите неоконсерватори често бяха не по-малко мрачни. Така Кенет Ейдълман, известен коментатор, който навремето работеше в Департамента по отбраната (в администрацията на републиканците), се оплаква, че „почти всичко, за което се борихме и защитавахме, е в руини”. На свой ред, Френсис Фукуяма написа специална книга (отделни глави от нея бяха отпечатани в “ New York Times Magazine ”), в която обяви, че напуска редовете на бившите си съратници, защото «неоконсерватизмът се е превърнал в нещо, което не мога повече да подкрепям». Анализаторът на “ National Review ” Джона Голдбърг пък стигна до извода, че самата дума неоконсерватизъм „е станала безполезна, губейки смисъла си”.
На практика, нещата, разбира се, не опират само до думата. Потокът от ругатни срещу неоконсерватизма се базира на редица, взаимно свързани, предпоставки, като например това, че идеите му са били в основата на решението на Джордж Буш да започне войната с тероризма; че политиката на републиканците е довела до катастрофални последици; че провалът на сегашния политически курс е демонстрирал несъстоятелността на неоконсервативните възгледи. Тази присъда трябва или да бъде приета, или да бъде отхвърлена, но за начало не би било зле да си изясним, за какви идеи става дума всъщност? За целта обаче, се налага да се върнем малко назад в историята.
Терминът «неоконсерватор» се появи през 70-те години на миналия век, при това като обидна дума. Използваха го за да заклеймят малка група либерални интелектуалци, решили «да тръгнат по друг път», разграничавайки се от повечето си връстници.
В качеството си на еретично отклонение от либерализма, неоконсерватизмът апелираше към същите ценности и дори, в значителна степен, преследваше същите цели, като «ортодоксалния» либерализъм, обявявайки се например за мир и равенство между расите. В същото време обаче, неоконсерваторите твърдяха, че предлаганите от либералите мерки – например политиката на разоръжаване, целяща борба за мир, или пък политиката на «компенсационна дискриминация», насочена против расовото неравенство, всъщност по-скоро пречат за постигането на декларираните цели, отколкото помагат за това. Много скоро въпросните «еретици» се сдобиха с репутацията на най-големите врагове на съвременния либерализъм.
Неоконсервативното движение обединяваше две групи, черпещи идеите си от различни източници. Едната се опираше не тенденциите във вътрешната политика на САЩ, получили израз в популярните през 60-те години програми за т.нар. «Велико общество» и, като цяло, ориентирани към идеята за «държавата на всеобщото благоденствие». Интелектуален център на това направление беше месечното списаниие “ National Interest ” , създадено и ръководено от Ъруин Кристъл.
Другата група концентрира вниманието си върху международните проблеми, свързани със студената война. Негов мозъчен център стана списание „ Commentary ” , ръководено от Норман Подхорец, който се превърна и в идеен лидер на това направление.
Първото направление, което бихме могли да определим като „вътрешно (или домашно) крило” на неолиберализма, нямаше почти нищо общо с противоречията и недоразуменията, характерни за днешния неоконсерватизъм. Много идеи, лансирани от неговите представители, в рамките на критиката на американската вътрешна политика, бяха приети от всички и получиха ярък израз в социално ориентираната програма за реформи на Бил Клинтън и в неговата теза, че „ерата на голямото правителство (т.е. на активната държавна намеса в икономиката) вече приключи”. Впрочем, още навремето някои водещи фигури от „домашното крило” на неолиберализма (като например Даниел Мойнихън, Даниел Бел и Натан Глейзър), на практика, се върнаха в лоното на „традиционния” либерализъм.
Съдбата на „външнополитическото крило” на неолиберализма се разви доста по-драматично: именно неговите представители се оказаха с центъра на ожесточените идеологически дискусии (1) . Тази разлика беше обусловена, най-вече, от факта, че залозите в играта бяха много по-големи. При провал във вътрешната политика винаги можете да предприемете и втори опит. При провал във външната политика обаче, обикновено се оказвате въвлечени във война. Идеологическите битки, довели до разцеплението в Демократическата партия през 70-те години (когато практически всички неоконсерватори все още бяха демократи), касаеха най-вече външната политика. В хода на тези битки тонът на спорещите страни се изостри неимоверно.
В катализатор на разцеплението се превърна Виетнамската война. Ситуацията съвсем не опираше до това, че по този въпрос всички неоконсерватори бяха отявлени „ястреби” – някои от тях, включително Норман Подхорец, бяха (с известни ограничения) по-скоро „гълъби”. Но, когато противниците на войната преминаваха от частното (т.е. от твърдението, че става дума за епизодичен неуспех, който не поставя под съмнение правилността на американския политически курс за активна съпротива на комунистическия експанзионизъм, като цяло) към общото (т.е. към тезата, че това е „симптом за дълбоката криза на Америка”), неоконсерваторите се включваха в спора. Тезата им беше приблизително следната: независимо от проблемите, с които се сблъскахме във Виетнам (в значителна степен – по собствена вина), корените на този конфликт не са свързани с „американския империализъм” нито пък с онова, което президентът Картър определяше като „паническия ужас на американците пред комунизма”, а със стремежа на комунизма към доминация.
За разлика от Картър и левите активисти на антивоенното движение, неоконсерваторите бяха убедени, че комунизмът е източник на съвсем реална (и много сериозна) опасност – т.е. че той напълно заслужава да бъде ненавиждан и, че с него следва да се води борба. Неоконсерваторите виждаха в Съветския съюз „империята на злото” (както се изрази Роналд Рейгън), т.е. тоталитарна държава, безкрайно жестока към собствените си граждани и неизменно агресивна към онези, които още не са в нейната сфера на влияние. Те споделяха гледната точка, изразена в романа на Джордж Оруел „1984”, в който, според ирландските изследователи Джеймс Макнамара и Денис О ' Кифи, „идеята за злото беше актуализирана като политическа категория”. Освен това, те приеха сериозно предупреждението на руския писател и дисидент Александър Солженицин, че не си струва да се разчита на умиротворяването на комунистите, с напразната надежда, че „един ден вълкът най-сетне ще се насити и ще стане по-добър”.
Собствената ни история е научила много американски граждани, независимо дали са държавници или учени, да виждат различието между чувствата на американците и държавните интереси на САЩ. По въпросите, касаещи комунизма, неоконсерваторите виждаха неразривна връзка между едното и другото. Те твърдяха, че борбата с комунизма е необходима по две причини: на първо място, защото го смятаха за отвратителен в морално отношение, а на второ – защото представлява сериозна заплаха за Съединените щати.
Заради страстта, с която неоконсерваторите се бореха против комунизма, често ги обвиняваха във „фанатизъм” и „манихейство”. По този повод, един от неоконсервативните теоретици репликира, че „днес се сблъскваме с манихейска реалност”. Наистина, противопоставянето между комунистическия свят и Запада беше структурирано така, че от едната страна на барикадата бяха някои от най-отвратителните и кръвожадни режими в историята, а от другата – някои от най-хуманните държави. И в това отношение, моралната битка действително придоби много сериозни измерения.
Именно тази ориентация беше един от главните фактори, разграничаващи неоконсерваторите от традиционните консерватори. Разбира се, имаше десни интелектуалци (като Уйлям Ф. Бъкли-младши или Уитъкър Чембърс), споделящи омразата на неоконсерваторите към комунизма. В същото време обаче, водещите представители на консервативното крило (като президентите Ричард Никсън и Джералд Форд и техният „ментор” по външнополитическите въпроси Хенри Кисинджър) се придържаха към по-различна гледна точка. Според тях, Съветският съюз следваше да се разглежда като „обикновена” свръхдържава, а не като носител на смъртно опасна идеология. В съответствие с това схващане беше формулирана и „политиката на сдържането”, която срещна подкрепата на такива „икони на консерватизма” като преподобния Били Греъм, който се надяваше да покаже на руснаците истинския път с помощта на Евангелието, или водещи представители на американския бизнес, като Доналъд Кендъл, който пък разчиташе да постигне същото, като им продава „пепси-кола”. При това се смяташе за лош тон да се засягат въпроси, които биха могли да развалят настроението на съветското ръководство.
Дори онези традиционни консерватори, които се отнасяха с недоверие към стремежа на Никсън и Кисинджър да „установят нормални отношения” със Съветския съюз, бяха по-склонни да подкрепят философията на „реализма” във външната политика. Ако неоконсерваторите поставяха акцента върху борбата между идеите и идеологиите, както и на психологическите аспекти на политическите решения, реалистите фокусираха вниманието върху държавните интереси и използването на проверени от времето инструменти – като дипломацията например. Именно по тази причина, неоконсерваторите от 70-те години на миналия век откриваха съюзници не в консервативния лагер и дори не сред републиканците, а сред демократите и убедените либерали – като например сенатора Хенри Джексън или синдикалния лидер Джордж Мини (президент на AFL - CIO ).
Когато президентът Форд, по внушение на Кисинджър, тръшна вратата на Белия дом за изгонения от Съветския съюз писател-дисидент Солженицин, тези твърди антикомунисти му изпратиха официална покана да посети Вашингтон.
Едва с избирането на Роналд Рейгън за президент (1981) неоконсерваторите и традиционните консерватори-републиканци постигнаха примирие помежду си. Рейгън назначи неколцина неоконсерватори (в частност, Джийн Къркпатрик, Ричард Пърл, Макс Кампелман и Елиът Ейбръмс) на ключови външнополитически постове в своята администрация (а във вътрешнополитическата сфера даде важни постове на Уйлям Бенет и някои негови съмишленици). С течение на времето, повечето неоконсерватори преминаха в лагера на републиканците. Що се отнася до „провокационния подход” на Рейгън към студената война, той беше открито критикуван както от либералите, така и от консерваторите от външнополитическия истъблишмънт, но получи подкрепата на неоконсерваторите. Така или иначе, не можем да отречем, че на този фронт Рейгън удържа наистина грандиозна победа: въпреки че беше могъща свръхдържава, разполагаща с достатъчно военна мощ за да унищожи САЩ и която и да било друга страна на планетата, Съветският съюз капитулира без нито един изстрел.
Предвид всичко, казано дотук, не бива да се учудваме, че през 90-те години, неоконсерваторите бяха в подем – тяхната политическа диагноза се оказа вярна. Това обаче означаваше, освен всичко друго, че общата кауза, която ги сплоти и им помогна да се самоопределят – т.е. студената война, приключи. През сравнително спокойното последно десетилетия на ХХ век вниманието на повечето американци беше концентрирано върху данъците, бюджета и други вътрешни проблеми. През 1996, самият Норман Подхорец заяви, че неоконсерватизмът е „мъртъв” и, че „причина за гибелта му не бе неговото поражение, а победата му, т.е. той стана жертва на собствения си успех”. В резултат от това, според Подхорец, „във външната политика вече е невъзможно да се очертае някаква специфична неоконсервативна позиция”.
Според мен, в тези твърдения не се дооценяваха признаците, че в САЩ вече бе започнал да се формира достатъчно ясен неоконсервативен подход към външната политика в ерата „след студената война”. През 1990-1991 неоконсерваторите, формирали се като течение по време на студената война, консолидираха усилията си с традиционните консерватори от администрацията на Буш-старши и дадоха своя принос за военния успех, който принуди Ирак да напусне окупирания Кувейт. По онова време, мнозинството либерали се обявяваха против използването на сила, към сходна позиция се придържаха и т.нар. „палеоконсерватори” (като Патрик Бюкенън или Робърт Новак), както и някои либертарианци.
Не по-малко показателно (от спора между привържениците и противниците на войната) беше разцеплението, очертало се в редовете на самите привърженици на силовата намеса, вече след края на бойните действия. Проникнат от духа на „реализма” (действията му бяха своеобразен апотеоз на т.нар. Realpolitik ), президентът Буш-старши така и не нареди на американските войски да превземат Багдад и да отстранят Саддам Хюсеин от властта. Нещо повече, той дори не си мръдна пръста за да попречи на Саддам да потуши възстанието на иракчаните срещу него. Повечето неоконсерватори не бяха съгласни с президента и, особено, с последното му решение.
През 1992 „реализмът” на администрацията на Буш отново се прояви с пълна сила, този път във връзка с войната в Босна. Президентът определи вихрещото се там насилие като „малък проблем”, а неговият държавен секретар Джеймс Бейкър изрече във връзка с това знаменитата си фраза, че „тази война не ни засяга”. Когато новата администрация на Клинтън продължи да демонстрира същата инертност, докато броят на жертвите продължаваше да нараства, в САЩ се появи ясно изразено политическо лоби, обявяващо се за американска (военна) намеса.
Най-активни членове на това лоби бяха неоконсерваторите, а техните съмишленици (с няколко изключения, сред които следва да споменем Чарлз Краутхамър) активно ги подкрепяха. За разлика от тях, мнозинството традиционни консерватори смятаха, че интересите на Америка не са засегнати от тези събития до степен, оправдаваща интервенцията. Що се отнася до либералите, мнозина от тях, изпитвайки определено безспокойство от кървавите кланета в Босна, се отнасяха доста сдържано към идеята за външна намеса и бяха склонни да одобрят използването на военна сила само под егидата на ООН (тук е мястото да напомня, че, както в много подобни случаи, политиката на тази международна организация се изчерпваше със „сдържането” по-скоро на жертвите, отколкото на агресорите).
След Босна, през втората половина на 90-те години, приоритетно направление на американската външна политика стана разширяването на НАТО. По този въпрос липсваше единство както сред либералите, така и сред консерваторите. Но политиците и публицистите, свързани с неоконсервативния лагер (макар и с много сериозни изключения, като известния историк Ричард Пайпс например), бяха настроени в полза на разширяването. Самият аз сътрудничех с Джийн Къркпатрик и Пол Уолфовиц (както и с двама умерени демократи – Антъни Лейк, и Ричард Холбрук) при изработването на заявлението, подписано от повечето бивши ръководители на американското външнополитическо ведомство, което помогна за приключване на споровете и за вземане на вярното решение.
Ходът на събитията, за които стана дума, показва, че някои елементи на общото неоконсервативно мислене запазват актуалността си и след края на студената война. Кои са те?
Преди всичко, неоконсерваторите, смятащи се за последователи на Оруел, са фанатични моралисти. Отнасяйки се враждебно към комунизма, те се отнасят по същия начин и към Саддам Хюсеин и Слободан Милошевич, както и към агресивните действия на двамата диктатори в Кувейт и Босна. По същия начин, по който без особени колебания произнасят своите негативни морални присъди, те са готови и да дадат позивитни оценки, ако сметнат че това си заслужава. В частност, те искрено се възхищават от някои американски постижения, като възхищението им е обусловено не от „казионния” патриотизъм (да не забравяме, че всички те започват като реформатори, или дори като радикални критици на американското общество), а от признанието, че Америка е преуспяла в реализацията на либералните ценности повече, отколкото което и да било друго общество в историята. Като последица от това, за тях е присъщо усещането, че Америка, като цяло, винаги е била сила, бореща се на „страната на доброто”.
На второ място, подобно на мнозина либерали, неоконсерваторите са интернационалисти и то не само по морални съображения. Те, също както и Чърчил, смятат, че снизходителното отношение към безчинствата на другите, води до това, че те се повтарят, при това във все по-големи мащаби. И, напротив, добросъвестните и, още повече, благородните политически или икономически действия обикновено имат „ефекта на доминото”, т.е. неимоверно укрепват „лагера на добрите”. Тъй като сигурността на Америка, във все по-голяма степен, започва да зависи от събития, случващи се далеч от нейните граници, неоконсерваторите смятат за по-разумно заплахите да бъдат пресичани на по-ранен стадий, действайки, по възможност, превантивно, вместо да се чака те да „съзреят” и да стигнат до границите на самите САЩ.
На трето място, неоконсерваторите, както (в този конкретен случай) и мнозина „традиционни консерватори” вярват в ефективността на военната сила. Те се съмняват, че икономическите санкции, намесата на ООН, или дипломатическите стъпки, сами по себе си, могат да бъдат реална алтернатива на силовото въздействие срещу агресора или срещу който и да било отчаян противник.
Тук следва да добавим и още нещо: неоконсерваторите винаги са вярвали в демокрацията – както в Америка, така и извън нея. Това им убеждение не се формира вследствие на събитията през 90-те години, макар че подкрепата на неоконсерваторите за разширяването на НАТО беше, отчасти, обусловена от надеждата, че то би помогнало на демократичните преобразувания в бившите съветски сателити. Да не забравяме, че още през 1982 идолът на неоконсерваторите Роналд Рейгън включи демократизацията в списъка на първостепенните задачи на американската външна политика – позиция, изразена в забележителната му реч пред британския парламент. За разлика от администрацията на Картър, следваща правилото, че (по думите на помощника на държавния секретар по човешките права Патриша Дериън) „нарушенията на човешките права, на практика, не зависят особено от формата на управление”.
Когато дойде време да бъде назначен председател на Националния фонд за демокрация, изборът падна върху Карл Гершмън, бивш социалдемократ и постоянен автор на списание “ Commentary ” . Макар да не се самоопределя като неоконсерватор, Гершмън, безспорно, споделя неоконсервативната идеология.
Тази съвкупност от мнение и позиции определя и до днес неоконсервативния мироглед. Военният историк Макс Бут много точно го дефинира като „твърдо уилсънианство” ( по името на Удроу Уилсън, американски президент през 1913-1921 – б.р. ). Това определение обаче не се съгласува особено с познатата ни дихотомия между „реалистите” и „идеалистите”. Неоконсерватизмът наистина е идеалистически със своя интернационализъм и вярата си в демокрацията и свободата, но той е и, във висша степен, реалистичен, да не кажа „жлъчен”, в представите си за американските противници, както и в оценките си за международните организации. Този идеализъм не бива да се бърка с идеализма, характерен за представителите на „лагера на мира”. През цялото минало столетие бяха лансирани многобройни проекти и инструменти за поддържане на мира – Лигата на нациите, ООН, договорът, обявяващ за незаконни войните и изпитанията на ядрено оръжие, споразумението за контрол на въоръженията – и всички те се оказаха, общо взето, безполезни. Всъщност, истината е, че през този период мирът се поддържаше най-вече с помощта на силата, алиансите и мерките за сдържане и противодействие. При това „идеалистическите” проекти, насочени към налагането не толкова на мира, колкото на свободата – самоопределението на европейските народи след Първата световна война, деколонизацията след Втората световна война, демократизацията на Германия, Япония, Италия и Австрия, защитата на човешките права в целия свят – донесоха съвсем осезаеми и благотворни резултати.
Независимо от това, доколко различими бяха неоконсервативните позиции през 90-те години, ситуацията рязко се промени след 11 септември 2001. Когато президентът Буш-младши започна своята „война срещу тероризма”, се наложи мнението, че го е направил под влияние на неоконсерваторите. Известна правдоподобност на това твърдение придаваше фактът, че новият подход на Буш представляваше рязко скъсване с предишните му постановки. Когато Буш-младши зае президентския пост (т.е. по-малко от година преди 11 септември), той не демонстрираше особен интерес към външната политика и твърдеше, че Америка трябва да се държи като „скромна нация”, като за целта не би било зле да се избави от „излишните” си международни ангажименти. Само малцина изявени неоконсерватори заемаха влиятелни постове в администрацията му, при това нито един не беше ръководител от най-високо ниво.
Има известна непреднамерена ирония в насажданите от американските либерали карикатурни образи на Буш и Чейни, като безпомощни политици, позволили на шепа ужасяващо ефективни интелектуалци да подчинят политиката на тяхната собствена администрация – и това при положение, че не беше минала и година, откакто двамата (според същите тези либерали), се показаха като достатъчно умели манипулатори, измъквайки победата на президентските избори буквално изпод носа на нещастния Ал Гор. Впрочем, това не бе единственото гротесткно обвинение срещу президента. Другото беше, че „неоконсерваторите”, за които става дума, всъщност са група евреи, опитващи се да променят американската политика, така, че тя да обслужва интересите на Израел. Тази клевета обаче, игнорираше, освен всичко друго, факта, че позицията на неоконсерваторите относно Близкия изток, напълно отговаряше на позицията им относно всички конфликти на планетата, включително в зони, нямащи нищо общо нито с еврейските, нито с израелските интереси, да не говорим, че неоконсерваторите-неевреи споделаха по всички основни въпроси, абсолютно същите възгледи, като съмишлениците им евреи (2) .
Колкото и фантастични да ни се струват конспирологичните теории и колкото и съмнителен да е произходът им, не може да се отрича, че декларацията на Буш за началото на войната с тероризма носеше печата на неоконсерватизма. Това си личеше от някои нейни специфични особености. Тя беше подчертано морализаторска, описваше противника като представител на „злото” и съдържаше дълбоко убеждение в правотата на Америка. Както отбелязва Норман Подхорец в една от последните си книги (3) , Буш „не сметна за необходимо да се извинява и направо обяви, че имаме възможност – и сме длъжни – да издаваме морални присъди и да се съобразяваме с тях, провеждайки своята външна политика”. За разлика от разпространеното (особено сред европейците) мнение, че Америка, по един или друг начин, е провокирала терористичната атака, Буш твърдо се придържаше към позицията, че терористите ненавиждат най-вече нашите ценности и най-много от всичко – нашата свобода. Подходът на президента беше типично интернационалистичен: той виждаше земния глобус като бойно поле и бе готов да настигне и накаже врага, където го открие, включително далеч от границите на САЩ. Това обаче беше невъзможно без мащабната употреба на сила. Що се отнася до невоенната страна на неговата стратегия, Буш възприе идеята за налагането на демокрацията в Близкия изток, надявайки се да „пресуши маларийните блата”, подхранващи терористите.
Вероятно Буш и Чейни са ползвали различни неоконсервативни разработки за да „си сверят часовника” (а може би са получавали и съвсем конкретни съвети) по тези въпроси. Възможно е също (което ми се вижда и по-вероятно), че сами са стигнали до сходни изводи. Така или иначе, но войната с тероризма подложи неоконсервативните идеи на изпитание, като в нейните ранни етапи те успешно го преодоляха. Режимът на талибаните в Афганистан бе свален бързо и без привличането на голям американски военен контингент. И, което е още по-учудващо, в Афганистан – едно от най-малко подходящите за това места на земното кълбо, беше установено демократично управление. На свой ред, либийският ръководител Муамар Кадафи – един от най-одиозните и жестоки диктатори, се отказа от разработването на ядрено оръжие и измъкна страната си от „опасната зона” – президентът Буш изключи Либия от списъка на „държавите-парии”, подкрепящи тероризма. Накрая, Саддам Хюсеин беше отстранен от властта след краткотрайна военна кампания, в хода на която загинаха сравнително малко хора.
Още по-забележителен изглежда фактът, че борбата на Буш за демокрация незабавно получи положителен отклик в други държави от близкоизточния регион. Ливанците постигнаха изтеглянето на сирийските войски от територията си, след трийсетгодишна окупация. В Египет, Саудитска Арабия, Кувейт и редица други арабски страни (включително Палестинската автономия) бяха проведени безпрецедентно свободни (за мюсюлмански държави) избори на различни равнища, да не говорим за драматичните електорални събития в самия Ирак. Колективното ръководство на арабските страни, на своята среща на най-високо равнище, декларира подкрепата си „за усилване на демокрацията, разширяване участието на населението в политиката, консолидиране на гражданските ценности и развитието на демократичната култура, създаване на пространство за формиране на гражданско общество и на условия за повишаване ролята на жените във всички сфери на обществения живот”. Своеобразен „венец” на тези успехи стана фактът, че (въпреки почти единодушните прогнози на експертите) срещу САЩ не бе осъществено нито едно успешно терористично нападение.
След това обаче, политическият пейзаж се промени. Съпротивата и терорът в Ирак стигнаха до такова ниво, че частите на САЩ и съюзниците им загубиха контрол над ситуацията и войната с тероризма започна да буксува. Не само Ирак се превърна в кърваво блато, започнаха да се изпаряват и успехите, постигнати на останалите „фронтове”. Движението Талибан активизира терористичните акции и партизанските си действия в Афганистан; Сирия отново се сдоби с лостове за влияние в Ливан; Иран дръзко ускори работата си по програмите, в резултат от които тази страна може да се сдобие с ядрено оръжие; автократичните режими в целия Близък изток консолидираха силите си в борбата срещу демократичните реформи и обещанията, дадени на цитираната по-горе среща на държавните глави на арабските държави, останаха неизпълнени. Американската общественост, която първоначално подкрепяше войната в Ирак, сега е настроена против нея, а популярността на Буш рязко спадна.
Днес се забелязват признаци, че увеличаването на военния контингент и новата антипартизанска тактика на генерал Дик Питреус биха могли да доведат до стабилизиране на ситуацията в Ирак, ако тези усилия не бъдат блокирани от демократите в Конгреса, за които британският анализатор Дъглас Мюрей отбелязва, че „са по-заинтересовани от поражението на неоконсерваторите, отколкото от победата в Ирак”. Всъщност, колкото и тъжно да звучи, по-точно е да се каже, че те искат повече поражението на Буш, отколкото победата на Америка. Така или иначе, не може да се отрече, че войната се оказа много по-скъпа, доведе до повече жертви и разколеба американските позиции в света много повече, отколкото прогнозираха нейните стратези. На всичкото отгоре, следва да признаем и, че поне засега, възвишената мечта за демократичен Ирак, като образец за всичките му съседи, се провали напълно.
Как обаче се обяснява всичко това? Ако вярваме на една много дискутирана статия във “ Vanity Fair ”, някои водещи неоконсерватори, усетили накъде духа вятъра, прехвърлиха цялата вина върху администрацията, която според тях е компрометирала добрите им идеи с лошото си изпълнение. Подобен анализ едва ли може да удовлетвори обективния изследовател. Оплаквания от некомпетентността на правителството могат да се чуят за всяка изпълнителна власт и в тях винаги се съдържа известна истина. Във всеки случай, досега никой не е представил убедителни доказателства, че сегашната американска администрация работи по-зле от предишната.
По-конкретна и убедителна критика прозвуча по повод някои конкретни решения на Пол Бремър, който ръководеше съюзната окупационна администрация в Ирак, от май 2003 до юни 2004, както и към бившия държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд. Решенията на Бремър да разпусне иракската армия и да осъществи „чистка”, като забрани на всички членове на партията БААС да заемат ръководни постове (което доведе до частична дезинтеграция на изпълнителната власт), бяха критикувани от мнозина. Традно може да се каже, дали борбата с партизанското движение щеше да е по-лесна, или пък, напротив – щеше да се окаже по-трудна, ако позициите на БААС бяха запазени. Може би – да, а може би – не. Упоритият стремеж на Ръмсфелд (подкрепян от президента) в Ирак да бъдат концентрирани колкото се може по-малко войски, представляващи само малка част от онова, което искаше началник щаба на сухопътните сили генерал Ерик Шинсеки, ни изглежда погрешен, особено днес, когато увеличаването на числеността на американския военен контингент доведе до определени успехи.
Във всеки случай, решенията за числеността на войските и разпускането на съществуващите в Ирак властови и силови структури нямат никаква връзка с неоконсервативните идеи. Единственото, което може да се твърди със сигурност е, че Ръмсфелд беше съюзник на неоконсерваторите и, че някои от тях, въодушевени от свръхмодерните военни технологии и от обещанията на иракския дисидент Ахмад Чалаби, подкрепяха решенията му. Но, каквато и отговорност да носят неоконсерваторите в това отношение, вината им бледнее в сравнение с грешките, допуснати от „реалистите” в правителството на Джордж Буш-старши, които, през 1991, решиха да оставят Саддам на власт, и на либералите от администрацията на Клинтън, които позволиха на Саддам безнаказано да нарушава задълженията си по договора за разоръжаване и постоянно да увеличава военната си мощ в продължение на цели осем години. Всички тези грешки, в своята съвкупност, доведоха до това, че проблемът със Саддам Хюсеин трябваше да бъде рашен от Джордж Буш-младши, при това в новата ситуацията, възникнала след 11 септември, когато този проблем действително придоби зловещи измерения.
Стоварвайки всичко върху недостатъчната численост на американския корпус в Ирак или върху грешките на Пол Бремър, избягваме отговора на по-трудния и важен въпрос: колко разумно беше самото решение за войната в Ирак? В началния етап на бойните действия либералните критици (на първо време повечето бяха от чужбина) твърдяха, че инспекторите на ООН е трябвало да получат повече време за да открият скритото от Саддам оръжие за масово поразяване и, че не е следвало САЩ да започват войната без одобрението на Съвета за сигурност.
Само че инспекторите се занимаваха с тази мисия дванайсет години и нямаше никакво основание да се мисли, че ще успеят да я приключат. Както се оказа по-късно, иракският режим изглежда е унищожил стратегическите си запаси от биологични и химически вещества и е успял да скрие или да унищожи доказателствата, че го е направил (или пък действията му в тази посока въобще не са били документирани). Защо Саддам преднамерено привличаше към себе си подозренията, че все още разполага с подобни оръжия ще си остане голямата тайна на тази война (възможно, диктаторът не е искал враговете, или приятелите му, да знаят за истинското положение), но, независимо от това, какви се оказаха окончателните отговори на поставените въпроси, инспекторите не можаха да решат този проблем.
Що се отнася до Съвета за сигурност, тук засягаме една от опорните точки на неоконсерватизма. Макар че неоконсерваторите не са унилатералисти ( т.е. привърженици на едностранния подход в международните отношения – б.р. ), по презумпция, те наистина изпитват голямо недоверие към ООН (което, впрочем, се отнася и за традиционните консерватори). И имат сериозно причини за това.
Решението на Америка да навлезе в Ирак, въпреки провала на опитите да получи санкция от Съвета за сигурност, и струваше много скъпо: тя рязко влоши имиджа си в очите на световното обществено мнение. Но нима държавите влизат във война само след одобрение на Съвета за сигурност? Макар че мнозина европейци настояваха за спазването на този принцип, през 1999, когато Русия застана на пътя на бомбените атаки срещу Сърбия (във връзка с косовския проблем) и блокира приемането на съответната резолюция на Съвета за сигурност, държавите от НАТО постъпиха както сметнаха на нужно и стартираха бомбардировките на Сърбия, при това в операцията участваха всички тогавашни 19 членки на пакта. Разбира се, в Ирак залогът беше много по-голям, отколкото в Косово, дори и в чисто хуманитарен аспект, да не говорим за стратегическия.
Макар че Хартата на ООН предоставя на Съвета за сигурност своеобразен монопол върху използването на сила, същата Харта предвижда създаването на мощна армия на ООН, която да защитава всеки неин член от нападение или дори от заплахата за осъществяването на такова. Срещу тази защита страните-членки на ООН жертват значителна част от свободата при защитата на интересите си. Само че армия на ООН така и не бе създадена, затова тази част от Хартата остана само празни думи. Разбира се, страните не могат да делегират на ООН, значителна част от правото си на самозащита, ако другото условие в тази сделка не бъде изпълнено.
Всъщност, аргументите, засягащи ООН или Съвета за сигурност, са само върха на айсберга. Много по-съществен и принципен е проблемът, от какви критерии следва да се ръководи американската политика, вземайки решение за използване на сила. Само в светлината на тези критерии можем да отговорим на въпроса (активно използван за откровено демагогски цели), дали неоконсерваторите не са били прекалено импулсивни или „кръвожадни” (т.е. подобни на каубой, който първо стреля, а после гледа) по отношение на войната в Ирак. Либералните критици на войната, които ставаха все по-многобройни и решителни, докато американските действия в Ирак все повече навлизаха в задънена улица, постепенно се върнаха към позициите на „гълъбите”, доминиращи в ляво-либералния лагер през последните трийсетина години. През тези десетилетия политици, като Карл Левин, Едуард Кенеди и Нанси Пелоси, се обявяваха против буквално всички нови военни системи на САЩ, както и против твърдата антикомунистическа политика – с други думи против онези мерки, които доведоха до победата ни в студената война. Те възразяваха и против Войната в Залива през 1991, чиято цел бе прогонването на Саддам от Кувейт, и против военните акции в Сърбия и Босна. При това те никога не признаваха грешките си и не преразглеждаха позициите си, макар че във всеки от споменатите по-горе случаи критикуващите ги неоконсерватори се оказваха прави. Нима някой сериозно предполага, че (колкото да е лошо положението ни в Ирак) можем да победим силите на тероризма, използвайки за целта само любимите инструменти на либералите: дипломацията, чуждестранната помощ и ООН?
Някои консервативни критици на войната в Ирак, които се намират на другия край на идеологическия спектър, твърдят, че САЩ са нахлули в Ирак в изпълнение на една погрешно разбрана мисия, въобразявайки си, че са инструмент на демократизацията. Както отбелязва редакторът на “ Claremont Review of Books ” Чарлз Кеслър: „свалянето на Саддам беше много по-ясна и разбираема задача, отколкото намерението да останем в тази страна до безкрайност, за да дадем време на иракчаните да се демократизират”. Тук отново се засяга една от основите на неоконсерватизма.
Трудно можем да си представим, че сегашната ситуация щеше да е по-добра – както за иракчаните, така и за нас и нашите интереси – ако просто бяхме свалили Саддам за да се оттеглим веднага след това. В този случай нещата биха могли да се развият по няколко сценария – един от друг по-лоши. Саддам можеше да бъде сменен от някои от своите не по-малко деспотични и кървави съратници от типа на „химическия Али”. Можеше да избухне гражданска война на етническа основа и страната да затъне в анархия, подобно на Сомалия – с единствената разлика, че в Ирак има много повече оръжие. Накрая, биха могли да се намесят съседите на Ирак и да разпокъсат страната на части, като най-апетитната би се паднала на Иран.
Възможно е, Кеслър да има предвид, че американците биха могли да поставят на власт някой „добронамерен диктатор”. Подобна теза не е чужда и на редица неоконсерватори: сред тях има хора, смятащи, че щеше да е по-добре да дадем властта на Ахмад Чалаби. Само че, който и да беше станал държавен глава – независимо дали Чалаби, Аяд Алауи (който известно време беше министър-председател на Ирак), или някой друг устройващ ни иракчанин, това с нищо не би облекчило бремето на Америка. Нито една подобна фигура не би се задържала на власт, без американска военна подкрепа. И, напротив, онези мерки за демократизирането на Ирак, които бяха предприети от американците, придадоха известна (макар ограничена и не особено надеждна) легитимност, както на новите иракски власти, така и на по-нататъшното присъствие на американските войски в страната, като по този начин значително бе облекчено бремето, което САЩ поеха.
Каквото и да се говори, но високата избирателна активност на иракчаните и постигнатите реални компромиси между различните групировки свидетелстват, че в Ирак е поставено нелошо начало на демократичния процес.
Разбира се, иракското правителство не функционира адекватно, но под натиска на войната и терора с подобни проблеми се сблъскват и далеч по-зрели демокрации. Междувременно, местното управление (поне в сравнително по-спокойните региони) работи достатъчно ефективно. Стана очевидно, че иракчаните искат демокрация, но по-голямата част от населението се е превърнало в заложник на едно, сравнително незначително, малцинство, отличаващо се с крайна жестокост и фанатизъм и, на всичкото отгоре, подкрепяно отвън.
Критиците на войната в Ирак използват и друг, по-сериозен аргумент: според тях, това е „неправилна война, в погрешно избрано място”. Започвайки войната в Ирак Буш е отклонил Америка от успешното приключване на жизнено важната мисия в Афганистан и заляването на Осама бин Ладен. Тази аргументация, която се превърна в друга „ключова опорна точка” в позицията на демократите, има това предимство за използващите я политици, че те могат да се представят за „твърди защитници на американските интереси”, макар и да се обявяват против войната. През август 2007, Барак Обама ( един от кандидатите на Демократическата партия за президентския пост – б.р. ) разигра някои вариации на тази тема, обявявайки подкрепата си за евентуални бомбардировки на обекти на терористите, на територията на Пакистан.
Каква полза обаче би имало от изпращането на още един контингент (наброяващ няколко десетки хиляди бойци) от американски войски в Афганистан. От гледна точка на т.нар. „национално строителство” ( nation building ), както и в хуманитарна перспектива, Афганистан демонстрира забележим напредък след свалянето на талибаните. Разбира се, налице са безброй недостатъци и пропуски, но през последните години тази бедна и слаборазвита държава постигна повече успехи, отколкото през който и да било друг период от историята си. От чисто стратегическа гледна точка, увеличаването на числеността на американските войски, възможно, би позволило окончателно да бъде разгромено партизанското движение, но нима това е мисията, с която следва да бъде ангажирана основната част от боеспособните американски въоръжени сили?
Що се отнася до Бин Ладен, както изглежда той не се намира в Афганистан, а в Пакистан. Продължава да се обсъжда подготовката на операция в т.нар. „племенни райони”, където той, най-вероятно, се укрива, но това би била мащабна авантюра, съпроводена с голям риск (дори пакистанската армия, която отлично се ориентира в тези зони, не може да постави под свой контрол ситуацията там). Подобни действия могат да дестабилизират тази втора по числеността на населението си мюсюлманска държава, притежаваща ядрен арсенал, в която живеят голям брой екстремисти. Хипотетичните бомбардировки, предлагани от Обама, биха довели не до залавянето на Бин Ладен, а до хаос.
По-сериозна версия на аргумента за „грешно избраното място” бе лансирана от самия неоконсервативен лагер и, в частност, от Майкъл Ледийн от American Enterprise Institute . През 2003, той заяви, че САЩ още в началото е трябвало да концентрират вниманието си не върху Ирак, а върху Иран.
Основната цел на мащабната война с терора е да се сложи край на държавната подкрепа за терористите, като за това е необходимо или да бъдат убедени страните-„спонсори” да променят политиката си, или те да бъдат заставени да го направят (например, чрез сваляне на управляващите там режими). Най-активни сред тези спонсори бяха Иран, Ирак, Сирия и Либия.
И четирите страни бяха готови да използват най-жестоки репресии, както против собственото си население, така и против съседите си от региона. Всички те се опитваха да се сдобият с оръжие за масово унищожаване и всички изповядваха радикална антизападна идеология – в нейната ислямистка, или светско-националистическа версия. В този смисъл, идеята да се използва сила срещу един от тези „играчи”, разчитайки това да промени ситуацията в желаната посока и в останалите страни-спонсори на тероризма, изглеждаше разумна.
Американската администрация не обяви достатъчно ясно причините, които я накараха да избере за своя следваща (след Афганистан) мишена Ирак, но не е трудно да си представим, от какво се е ръководела, вземайки това решение. Тогава мнозина смятаха, че вътрешните дисиденти и реформаторите в Иран са много по-силни, отколото ни се струва днес, и Белият дом имаше основания да се надява, че те ще могат да променят ислямисткия режим със собствени сили. Ако първият удар беше нанесен срещу Сирия (за което настояваха някои неоконсерватори), това би усилило подозренията, че САЩ са се съобразили с интересите на Израел, което пък щеше да предизвика още по-голямо възмущение в арабския свят. Що се отнася до Либия, тя беше неутрализирана още след като Рейгън заповяда (през 1986) да бъде бомбардирана, в отговор на активизирането на терористичната дейност на режима на Кадафи.
Изборът на Ирак, като следваща мишена, имаше още едно предимство, което изглежда още по-парадоксално, имайки предвид последвалите обвинения, прозвучали например от устата на Кофи Анан, според който тази война беше „незаконна”. Всъщност, в международното право са налице постановки, даващи всички основания за използването на сила срещу Ирак и на Белия дом не се налагаше да прибягва към съмнителни интепретации на традиционното право на превантивна самозащита, за да легализира удара срещу Ирак. Самият Саддам предостави на САЩ право да нахлуят в страната му, като демонстративно наруши условията на примирието от 1991.
Ако анализираме, със задна дата, развитието на събитието, може да ни се стори, че Майкъл Ледийн се е оказал прав. Защото днес Иран е по-близо до създаването на атомна бомба, отколкото изглеждаше, че е Ирак преди американската интервенция. Освен това, ислямисткият режим на аятоласите винаги е поддържал по-активно тероризма, отколкото режимът на Саддам. Да не говорим, че трудностите, с които американците се сблъскаха в Ирак, дадоха възможност на Иран да засили претенциите си за регионална хегемония. Но, ако решението да се концентрира вниманието първо върху Ирак действително е било грешка, то тя в никакъв случай не бе свързана с неоконсерватизма. Това беше, по-скоро, стратегическа грешка – от онези, с които изобилства историята на войните. Така, по време на Първата световна война, Антантата концентрира прекалено голямо внимание на Централния фронт, а по време на Втората съюзниците, напротив, демонстрират прекалена активност по периферията. По време на студената война пък, САЩ претърпяха катастрофа във Виетнам, където или въобще не биваше да влизаме, или трябваше на направим всичко възможно за да избегнем поражението. Това обаче не попречи на Америка да одържи победа във всичките три войни (ако погледнем на хода на събитията в по-широка историческа перспектива).
Накратко, най-убедителните аргументи против войната в Ирак - че „САЩ са изпратили там прекалено малоброен контингент”, или че „би било по-добре, ако усилията бяха концентрирани върху Иран” – нямат никакво отношение към неоконсерватизма и не могат да послужат като доказателство за провала на неговите идеи. Що се отнася до принципната критика от страна на либералите, възразяващи против реалните доводи на неоконсерваторите за необходимостта от използването на сила (според тях например, е трябвало да разчитаме на ООН, в никакъв случай не е следвало да прибягваме до военни действия и не е трябвало да поемаме мисията за демократизация на Ирак), нито един от техните аргументи, не ми изглежда достатъчно убедителен.
В края на краищата, оценката за адекватността (или неадекватността) на позицията на неоконсерваторите, също както и на възраженията срещу нея, зависи от две обстоятелства, излизащи извън рамките на иракския проблем: дали САЩ трябва да помагат за развитието на демокрацията в Близкия изток, и ако да, как да го направят, и дали трябва да водим война срещу тероризма.
Във връзка с първия въпрос, Френсис Фукуяма обяснява, че се е разочаровал от неоконсерватизма, тъй като бившите му приятели са избрали (за разлика от него, самия) „марксисткия” подход към демократизацията и са започнали да се държат като „болшевики”. Тоест, Фукуяма смята за необходимо разграничението между направения от него в „Края на историята и последния човек” (1992) теоретичен анализ (имащ значителен принос за формирането на неоконсервативните идеи) от политиката, произтичаща от него. Сега Фукуяма твърди, че, разсъждавайки за „края на историята”, само се е опитвал да формулира историческите закони, които рано или късно ще доведат всички народи до демокрацията. И, подобно на Ленин, който решава да вземе нещата в ръцете си, уморен да чака предсказаната от Маркс революция, така и неконсерваторите са се опитали да ускорят хода на събитията и са допуснали фатална грешка, поемайки курс към насилствена демократизация.
Тази аналогия може да ни се стори проницателна и остроумна, но не е вярна. Социализмът, за чието построяване, призовава Маркс, беше фантазия, която нямаше как да стане реалност, нито по естествен път, нито чрез ленинското насилие. Демокрацията, напротив, е метод, с чиято помощ днес избират правителствата си две трети от държавите в света, независимо по какъв начин („марксистки” или „ленински”) една или друга страна е стигнала до тази система на управление. С голям процент вероятност може да се твърди, че в технологично развитите европейски държави, през следвоенната епоха, демокрацията се развива органично, като естествен резултат от социално-икономическото развитие. Но повечето от сега съществуващите демократични държави не са технологично развити – демокрацията се възприема от тях, защото хората са го поискали, защото са били готови да работят, или да се борят, за постигането на тази цел. С други думи, това е резултат от индивидуалния избор и воля. И макар че повечето борци за демокрация са местни жители на въпросните страни, „аутсайдерите” често играят важна роля в процеса на демократизация.
Ако трябва да сме съвсем точни, дори в развитите държави, следвоенното демократично строителство не се развива по естествен път. Демокрацията се утвърждава в тях не без помощта на външната намеса, осъществявана под различни форми – съюзническата окупация на Германия, Япония и Австрия, намесата на ЦРУ във вътрешната политика на Италия и Франция, или променилата цяла Западна Европа икономическа намеса под формата на „плана Маршал”. Ако пък погледнем по същия начин на Америка, ще видим, че и нейната собствена демокрация се ражда с помощта на хора като френския генерал Лафайет и такива структури като френското кралско правителство. Тоест, излиза, че всички сме „ленинисти”.
Стратегията за налагане на демокрацията в Близкия изток възникна след като Буш осъзна, че победата във войната с тероризма не може да се постигне само с военни средства. Президентът преодоля старите клишета, според които „основната причина” за терора е бедността. Тази теория винаги е противоречила на редица лесни за проверка факти, а в последно време (например през лятото на 2007, когато във Великобритания беше разкрита мрежа от лекари-терористи) тя понесе съкрушителни удари. Вместо това, Буш прие, че фундаменталната причина е свързана с политическата култура на мюсюлманския Близък изток, който тъне в насилие. Тази политическа култура възпита хилядите млади хора, готови да умрат, наслаждавайки се на убийствата, които вършат, и десетките милиони граждани, готови да се възхищават на тяхното „мъченичество”. Тезата на Буш бе (и продължава да е), че Близкият изток може да бъде приобщен към глобалната демократична вълна, триумфално преминала през всички останали региони и, че демокрацията ще промени мисленето и ще направи насилието по-малко приемливо за общественото мнение.
Според Кеслър, неоконсерваторите изглеждат по-догматични и хомогенни, отколкото са в действителност, но той безусловно е прав, че не сме наясно, дали арабите са готови да приемат демокрацията: може би това ще се случи съвсем скоро, а може би, няма да стане никога. Не знаем също, до какво ще доведе установяването на демократично управление в арабските държави: можем само да предполагаме и да се надяваме, че то ще работи за умиротворяването на арабската политическа култура. Това е втората зона на несигурност и неопределеност.
Дали Буш не прояви безотговорност, като постави на карта американските национални интереси, опирайки се на крехката основа на предположенията и надеждите? Решението му наистина щеше да е безотговорно, ако имаше по-приемливи и сигурни алтернативи. Но такива не бяха предложени, ако не броим проектите, базиращи се на непоколебимото убеждение, че Америка следва да концентрира всичките си усилия за разрешаването на палестинско-израелския конфликт, който е причина за всичките ни беди. Всъщност, ако беше така, атаките срещу Америка би следвало да затихнат още през 90-те години на миналия век, когато президентът Клинтън и неговата администрация правеха всичко възможно за да постигнат справедливо мирно урегулиране. Вместо това, омразата към Америка започна да нараства в геометрична прогресия.
Досега стратегията на Буш следваше принципа „крачка напред, крачка назад”. В отчета на Freedom House за 2007 се отбелязва, че: „Близкият изток продължава да изостава от останалите региони в развитието на свободните институции”. По-нататък обаче, в документа се посочва: „ фактът, че след 11 септември в това отношение беше постигнат определен прогрес дава известни основания за оптимизъм». Макар че нито една страна от региона (освен Израел) не може да бъде наречена «свободна», броят на държавите, попадащи в графата «относително свободни» (за разлика от «несвободните») нарастна от три до шест (или седем, ако броим Палестинската автономия). Ако в това отношение все пак бъде постигнат прогрес, той ще изисква доста време, ето защо държавният секретар Кондолиза Райс говори за «задача, с която ще трябва да се справят няколко поколения».
Ако провежданата от Буш стратегия за разпространяване на демокрацията наистина носи печата на неоконсервативния мироглед, това съвсем не е основния принцип, който споделя и защитава неоконсерватизмът. А този принцип е самата война срещу тероризма. Според финансиста Джордж Сорос и неговите съмишленици, тероризмът следва да се разглежда просто като форма на криминална дейност, с която трябва да се борим по-скоро с юридически, отколкото с военни средства. Бившият съветник на американскияа президент по националната сигурностЗбигнев Бжежински пък твърди, че при Буш-младши страхът от тероризма е достигнал до степен да се превърне в «параноя», породена от «почти непрекъснатото промиване на мозъци на национална равнище», което се осъществява не само от американското правителство, но и от « PR -специалистите от специалните служби, медиите и развлекателната индустрия». Всъщност, самото това твърдение звучи доста параноично.
Безспорният факт е, че атаките от 11 септември бяха най-кървавото събитие на територията на САЩ за цялата история на страната. Нещо повече, само 11 месеца по-късно, беше осъществено нападението срещу есминеца «Коул», когато загинаха 17 американски моряци, а 39 бяха ранени. Две години преди това бяха взривени бомби в две посолства на САЩ в Африка, при което загинаха 300 души, а още две години преди тези събития натъпкан с взрив камион разруши американската военна база в Дахран, Саудитска Арабия, причинявайки смъртта на 19 души и ранявайки 550.
Този списък може да бъде продължен. Но, вероятно, още по-тревожен е фактът, за който вече споменах: десетки хиляди младежи от ислямския свят са преминали подготовка в тренировъчните лагери, където са ги обучавали как да извършват терористични акции. Най-високата и желана цел за тях е да нанесат колкото се може по-силен удар по «Големия Сатана», дори с цената на собствения им живот (или особено с цената на собствения им живот). Тези многобройни кохорти от потенциални смъртници се поддържат от разклонена мрежа, разполагаща със сериозни средства, използват най-нови технологии, получават помощ от няколко правителство (които, на практика, са съучастници на терористите) и се стремят да се сдобият или да създадат още по-разрушителни средства за поразяване на противника.
Трите хиляди жертви на 11 септември, ознаменуваха нов етап в развитието на тероризма и по онова време едва ли някой се е съмнявал, че убийците няма да се ограничат с това нападение, а ще се опитат да «развият успеха си». Впрочем, те действително се опитаха да го направят, при това нееднократно. Въпреки мнението на Бжежински, за да се страхуват от това нормалните хора едва ли се нуждаят от някакво «промиване на мозъците» им. И, напук на твърденията на Сорос, обучените на тероризъм млади фанатици не могат да бъдат неутрализирани с помощта на полицията и съда.
За разлика от тах, Френсис Фукуяма използва по-задълбочена аргументация. «Войната – твърди той – е неправилна метафора. Верният отговор на предизвикателството на джихадистите е «продължителната борба в сянка», в чиято основа следва да бъдат не военните кампании, а политическите мерки». Освен това, според него, мащабите на въпросното предизвикателство са били силно преувеличени, също както и дълбочината на неговите ислямски корени. «Погрешно е – подчертава Фукуяма – да се търси някакъв автентизъм в ислямизма и той да се разглежда като донякъде неизбежна проява на мюсюлманската религиозност».
Интересно е до се отбележи, че Фукуяма заимства израза «продължителна борба в сянка» от Джон Кенеди, който навремето характеризира по този начин студената война. Но нали именно тя бе модела, към който постоянно се ориентират неоконсерваторите в своята трактовка на войната с тероризма. Що се отнася до ислямизма, като «автентична и неизбежна проява на мюсюлманската религиозност», той, разбира се, не е неизбежен, а и, как може един немюсюлманин да твърди, че е неавтентичен? Съдейки по всичко, онези, които изповядват ислямизма, въобще не се съмняват в неговата автентичност.
И те не са сами в това. Въпреки настойчивостта, с която американското правителство се опитва да ни внуши, че привържениците на тероризма са незначително малцинство сред мюсюлманите, наличните данни говорят за друго. Да, те са малцинство, но това малцинство не може да се определи като «незначително». Така, публикуваните през лятото на 2007 резултати от социологическите изследване, в рамките на проекта «Р ew Global Attitudes ” , сочат, че подкрепата за терористите-самоубийци сред мюсюлманите е спаднала рязко. Но и след този рязък спад, „само” 16% от турците подкрепят подобни нападения, също както и 21% от кувейтците, 23% от йорданците, 34% от ливанските мюсюлмани, 42% от нигерийските мюсюлмани и 70% от палестинците. Наистина, броят на онези, които смятат, че Осама бин Ладен „действа така, както трябва”, е малко по-малък.
Слава Богу, има страни, където анкетите, проведени от Pew , дават по-ниски показатели. Най-обнадеждаващи са данните за Египет, където само 8% от населението одобряват действията на терористите-самоубийци. Друго изследване на Pew , проведено само няколко месеца преди това, показва обаче, че 15% от египтяните оправдават „нападенията срещу цивилни граждани за постигането на политически цели”. Възможно е, подобно несъответствие да означава, че някои египтяни не одобряват самоубийствата, защото това е свързано със сериозни теологични проблеми, но не и убийствата на мирни жители в името на „правото дело”. Според същата анкета, 26% от египтяните осъждат както отношението на Ал Кайда към САЩ, така и нейната тактика. Когато египетският център Ибн Халдун, ръководен от политолога Саад Еддин Ибрахим, зададе на египтяните въпроса, от кого се възхищават най-много, в челната „тройка” се оказаха водачът на „Хизбула” Хасан Насрала, президентът на Иран Махмуд Ахмадинеджад и политическият лидер на „Хамас” Халед Машал.
Цифрите, които сами по себе си са достатъчно тревожни, могат да се окажат занижени, най-малкото ако съдим по резултатите от изборите в Близкоизточния регион. В Египет, Ливан и Палестинската автономия ислямистките партии (някои от които отхвърлят насилието, но пък други са настроени крайно войнствено) имаха голям успех. Макар че Фукуяма е прав за това, че „днес не участваме в процес, който би могъл да се определи като „цивилизационен сблъсък”, ако ислямистите и джихадистите дойдат на власт в още няколко държави, най-лошите опасения на Хънтингтън могат и да се сбъднат”.
Терористите са ударните части на джихадисткото движение и радикалните ислямисти, разполагащи с ограничени, но твърде значителни сили – по-значителни например от онези, с които са разполагали комунистите, непосредствено след като Ленин завзема властта в Русия. Джихадизмът има неколкократно повече съюзници, целите му са по-глобални, той разполага с повече ресурси и притежава далеч по целенасочен мироглед, отколкото комунизмът (който само претендираше за статуса на световно учение). Ленин и съратниците му успяват да поставят под контрол една изостанала държава, възнамерявайки да я използват като плацдарм за извоюване на световно господство. Кой може да предскаже, колко сериозна заплаха ще представлява радикалният ислям, ако местастазите му безпрепятствено се разпространят из целия свят?
Джихадисткото движение сравнително отдавна воюва с Америка и броят на жертвите му се изчислява с хиляди. Така че заявлението на Буш за началото на „войната срещу терора” беше просто декларация, че САЩ са решили да нанесат ответен удар. Въпреки мненията на Сорос, Бжежински и Фукуяма, това не беше „война”, която сами си избрахме да водим. Ако тогава се бяхме отказали от ответни действия, щеше да ни се наложим да прибегнем до тях малко по-късно, при това най-вероятно при по-неблагоприятни условия, в резултат от което действията ни щяха да бъдат още по-отчаяни. Нима някой сериозно смята, че ако не се съпротивляваме, джихадистите ще се успокоят? Напротив, движението им ще бъде деморализирано само, когато редовете му започнят да оредяват.
Що се отнася до неоконсерваторите, именно върху техните глави се стовари цялата критика, свързана с войната в Ирак. Въпреки това, неоконсервативният подход позволява да се намерят най-разумните и последователни отговори на въпросите, с които се сблъсква Америка. Затова още веднъж ще повторя, в тезисна форма, някои основополагащи принципи на неоконсерватизма в САЩ:
• Борбата, водена от Америка, има морален характер. Това е борба със злото, което този път се въплъщава от един враг, изпитващ удоволствие от убийствата на невинни хора. Осъзнаването на този факт ще ни помогне правилно да оценим противника си и да направим съответните стратегически изводи. Ако неоконсерваторите се научат да аргументират по-убедително позициите си, това ще ги укрепи, отслабвайки тези на противниците им;
• Конфликтът е глобален по своите мащаби, като изходът от битката на един театър на военните действия води до последици, които ще се усетят на останалите;
• Макар че винаги трябва да предпочитаме ненасилствените методи, използването на сила ще продължи да бъде част от битката на Америка;
• Разпространяването на демокрацията е от изключително важно значение, тъй като по този начин се предлага мирен начин за отслабване на нашите врагове, позволяващ да бъде ограничено до минимум силовото въздействие;
Оттук произтичат редица приоритети. Преди всичко, независимо от натрупаната умора от неуспехите в Ирак, САЩ не могат да си позволят да претърпят поражение там – просто нямаме право да го допуснем. Наистина, фантазиите ни за това, какъв ще стане Ирак след свалянето на Саддам Хюсеин, се провалиха напълно. Но между неспокойната, но относително стабилна страна (каквато е Ирак днес) и държавата, намираща се в пълна анархия, има сериозна разлика.
Освен това, да не забравяме Иран. Дори ако успеем да променим ситуацията в Ирак, относителният ни успех ще се окаже безполезен, ако позволим на Техеран да се сдобие с ядрено оръжие. Това не само би съживило призрака на ядрения тероризъм, но и би създало подходяща ситуация за осъществяването на глобален ядрен шантаж – евентуална иранска заплаха може да накара САЩ да се откажат от активни действия във войната с терора.
Америка следва да усили бойната си мощ, защото само това ще и позволи да приема стратегически решения, базиращи се на военната необходимост, а не на наличието на достъпни сили и средства. Това не е чак толкова тежко бреме за САЩ – в крайна сметка, защо една 300-милионна държава да не може продължително време да поддържа контингент от 150 хиляди души на конкретен театър на военните действия, ако за това ще е необходим само по един войник на всеки две хиляди американци?
Накрая, в никакъв случай не бива да намаляваме дипломатическите си усилия за демократизирането на Близкия изток. Напротив, те трябва да станат още по-настойчиви и, по-възможност, още по-ефективни. Наистина, „Арабската пролет” от 2005 не се оказа толкова успешна, като прочутата „Пражка пролет” от 1968, но не бива да забравяме, че бяха необходими цели двайсет години докато „Пражката пролет” даде своите плодове. Скромната по мащабите си либерализация на Близкия изток и демократичният подем, които успяхме да провокираме там, един ден ще дадат реални резултати, ако сме достатъчно последователни и настойчиви за осъществяването на тези цели.
Разбира се, изброените по-горе точки, не могат да се разглеждат като всеобхватно ръководство за борба с тероризма. Но онова, което предлагат неоконсерваторите, е последователен подход, същество сходен с онзи, благодарение на който спечелихме студената война. В същото време, либералите и „реалистите” така и не съумяха да формулират достатъчно ясна стратегия – или поне още не са я представили. В крайна сметка, именно това обяснява факта, че след 11 септември, когато Джордж Буш се оказа в ситуация, изискваща незабавната му реакция, той попадна под влиянието на неоконсерватизма, макар че нищо не предвещаваше това. Винаги ни се иска изпълнителната власт да действа по-ефективно, но що се отнася до стратегията в натрапената ни война, неоконсерватизмът продължава да е едва ли не единствения отговорен „играч” на това поле.
Бележки:
1. Често определят Ъруин Кристъл като «кръстник» на неоконсерватизма. Макар че това определение достатъчно точно характеризира ролята му във формирането на вътрешнополитическата стратегия на неоконсерваторите, то е източник на доста недоразумения, когато става дума за външната политика. В тази сфера, Кристъл, който винаги се е отличавал със своята честност и прямота, често се оказваше по-близо до традиционните консерватори, отколкото до съратниците си – неоконсерватори. Така например, той се обяви против политиката на Рейгън в подкрепа на антикомунистическите движения и против «износа» на демокрация в чужбина.
2. Опитвам се по-пълно да осветля този въпрос в статията си «Протоколите на неоконсервативните мъдреци», публикувана в списание "Commentary" през септември 2003. Макар че евреите често доминират в отстояването на либералните политически цели, никой не може да обвини политическите им опоненти от лагера на десницата, че прибягват към антисемитската терминология, която така свободно използват представителите на левицата.
3. World War IV: The Long Struggle Against Islamofascism. Doubleday, 230 pp.
* Един от най-известните идеолози на съвременния американски неоконсерватизъм, сътрудник на American Enterprise Institute и автор на книгите „Износът на демокрация”, „Раят на земята: възход и падение на социализма” и „Бъдещето на ООН ”. Статията отразява сблъсъка между крайно идеологизираното крило на американските неоконсерватори и привържениците на т.нар. Realpolitik в САЩ, изострил се след серията външнополитически неуспехи на сегашната администрация.
{rt}
