В началото на 2008 Русия отбеляза завръщането си като важен фактор на балканската геополитическа сцена, чрез подписването на споразумения за пренос на природен газ през териториите на България и Сърбия. Проектът „Южен поток” придоби по-зрими очертания и въпреки огромните технически трудности, вероятността за реализацията му през следващите няколко години вече е над 50%. Според договореностите на Москва със София и Белград, руският природен газ ще минава по дъното на Черно море и ще влезе на българска територия южно от Варна, след което ще достигне и до Сърбия, а от там – до Централна Европа. „Южен поток” ще има и още едно разклонение, отвеждащо суровината през България към Южна Италия.
Балканите, като алтернатива на Украйна
Защо Русия избра новото трасе на природния газ да мине през Балканите и защо България и Сърбия приеха офертата на Москва? Всякакви обяснения за културно-историческата, славянска и православна близост на руснаците с българи и сърби са нерелевантни при отговора на този въпрос. В действителност, руският газ ще тръгне през България и Сърбия, за да заобиколи една страна, която е славянска, преимуществено православна и на всичкото отгоре преобладаващо рускоезична. Това е Украйна. След разпадането на Съветския съюз, Русия загуби по-голяма част от черноморския си излаз и за първи път през последните три века вече няма обща сухопътна граница с Балканите. Почти всички пристанища, през които България търгуваше със Съветския съюз, останаха на украинска или грузинска територия. До 2005 обаче, Украйна и Молдова бяха в геополитическата орбита на Москва, поради което Русия не се чувстваше географски изолирана от Балканите. Освен това, в този период властите в Кремъл се концентрираха върху вътрешните проблеми на страната и, като цяло, провеждаха курс на геополитическо отстъпление, което бе адекватно на тогавашните ресурси на страната. Най-ярка индикация за руското отсъствие от Балканите бяха смазващите бомбардировки, на които НАТО подложи Сърбия през 1999. Последвалият марш на руските миротворци от Босна и Херцеговина до летището в Прищина бе по-скоро театрален жест без практически ефект – Белград, така или иначе, загуби Косово. През първите години на ХХІ век пък Москва не можа да предотврати влизането на България и Румъния в НАТО.
Консолидацията на държавната власт при президентството на Путин (особено през втория му мандат) и нарастващата икономическа мощ на Русия съвпаднаха с т. нар. “цветни революции” в Грузия и Украйна. Междувременно, властите в Молдова също започнаха флирт със Запада, отчаяни от невъзможността да си върнат Приднестровието със собствени сили. Така географската изолация на Русия от Балканите изведнъж се превърна в проблем. От една страна, Украйна и Молдова вече не са надежден геополитически мост, по който да мине руското влияние, а от друга - Кремъл придоби достатъчно самочувствие за да пробва завръщане в Югоизточна Европа. Това завръщане обаче не може да стане на базата на старите руски претенции, защото реалностите в региона са коренно променени. През ХVІІІ-ти и през по-голяма част от ХІХ век, в условията на класически баланс между няколко велики сили в Европа, Русия играе ролята на православния покровител на балканските християнски народи, потиснати от ретроградната и, най-важното, друговерска Османска империя. След кратка пауза, породена от Октомврийската революция, през Втората световна война Москва се завръща като балканска сила, в буквалния смисъл на думата, защото Червената армия преминава почти през целия полуостров. В периода на студената война, влиянието на Кремъл на Балканите се базира на идеологическа основа. България и Румъния (а първоначално и Югославия и Албания) са част от съветския военно-политически блок и, съответно, основният им геополитически вектор е ориентиран към Москва.
Днес България, Румъния и Гърция са част от Запада, чрез членството си в НАТО и в Европейския съюз. Думата на Брюксел се чува най-силно и в Западните Балкани. Босна и Косово са протекторати на западните сили, а етно-политическото равновесие в Македония се крепи на вътрешно споразумение, чийто гарант са ЕС и САЩ. Русия нито може, нито пък иска да вбие клин между Европейския съюз и неговите балкански членове и клиенти (респективно, пациенти).
Русия на Путин има претенции да бъде самостоятелен геополитически полюс не само защото е съхранила голяма част от някогашната военна мощ на Съветския съюз, а и защото е незаменим енергиен партньор на Запада, най-вече на ЕС. В новата стратегия на Кремъл, Балканите стават един от мостовете за стратегическо взаимодействие между Москва и ЕС. Резките сривове в газовите доставки за Европа от началото на 2006 показаха, че маршрутите за пренос на „синьо гориво” през Украйна са ненадеждни. Киев още дълго ще изживява драмата, свързана със загубата на предишния му статут на привилегирован партньор, получаващ руски газ на преференциални цени. В деловите отношения между Русия и Украйна ще има още много приливи и отливи, маркиращи търсенето на равновесната точка, в която могат да се пресекат интересите на двете държави. Допълнителен източник на нестабилност е фактът, че газовата карта е един от основните козове, които разиграват политическите групировки в Киев в борбата помежду си. Имайки всичко това предвид, Москва избра логичното решение – да форсира изграждането на „Южен поток”, с цел да се заобиколи Украйна. Ясно е, че по новия маршрут преносът на руския газ няма да бъде нито по-лесен, нито по-евтин, отколкото по-старите. Стойността на „Южен поток” е висока, но е оправдана икономически, защото към приходите от експлоатация на съоръжението трябва да се добави и стойността на застрахователната полица, подсигуряваща производител и потребители срещу украинските рискове.
Мястото на България и Сърбия в руската енергийна геполитика
България и сега е транзитна страна за руския природен газ, но построяването на „Южен поток” ще подчертае тази нейна позиция още повече. Освен за Украйна, проектът за новия газопровод би трябвало да се оценява като геополитическо поражение и за Турция и Румъния. На практика, „Южен поток” ще сложи точка на плановете за удвояване на сега съществуващата тръба по дъното на Черно море между руския и турския бряг. „Газпром” явно не се разбира добре с турските си партньори и в последно време на газопровода „Син поток” се възлагат все по-малко надежди. Ако погледнем на картата, ще видим, че чрез „Южен поток” Румъния очевидно е заобиколена, защото най-прекият път от Черно море до Унгария и Австрия е именно през румънска територия. Но отношенията между Букурещ и Москва са доста хладни, главно заради сепаратизма на рускоезичното Приднестровие в румъноезичната Република Молдова.
Само година след като успя да влезе в ЕС, България вече е в изгодна позиция да примири две тенденции, които до скоро изглеждаха антагонистични – трайното влизане в западната геополитическа орбита и поддържането на традиционно близки връзки с Русия. Разбира се, това не се дължи на някаква гениална политика на българските власти, а на шанса Москва и Брюксел да са изправени пред неизбежно сближаване, базирано на енергийна основа. Именно енергийният проект „Южен поток” прави София важен участник и посредник в европейско-руските връзки, а не фактът, че България е единствения член на ЕС, който може да се похвали с културно-историческа близост с руснаците. В този смисъл, всякакво шумно изтъкване на фактори като „славянство” и „православие” би могло само да събуди подозрения у европейските партньори на България , а не да повиши в техните очи значимостта на София като мост към Русия.
Доста по-сложна е ситуацията с другият сигурен балкански участник в проекта „Южен поток” – Сърбия. Поради наследството от “ерата Милошевич” и все още кървящата политическа рана „Косово”, в Белград засега не могат да примирят русофилството с очертаващата се европейска перспектива на страната. Докато е извън НАТО и ЕС, Сърбия винаги ще бъде подозирана, че е обикновен проводник на руските интереси в Югоизточна Европа. За разлика от България, по отношение на „Южен поток”, Русия сключи пакетна сделка с Белград. Освен мажоритарен дял в сръбския участък на газовата тръба, руснаците вземат, без търг и конкурс, и 51% от нефтения монополист „Нафтена индустрия Србие” срещу 400 милиона евро – цена, далеч по-ниска, от онова, което Белград би могъл да получи чрез открит приватизационен търг. Предполага се, че като добавка към тази сума и към планираните инвестиции от 500 милиона евро, Сърбия получава и политически бонус, под формата на твърда кремълска опозиция срещу евентуалната независимост на Косово. Но, дори и да нямаше никаква нефтено-газова сделка между Белград и Москва, Русия не би могла да си позволи да признае косовската независимост, защото така рискува тежка загуба на международен престиж. В крайна сметка, може да се окаже, че сръбските политици са платили за нещо, което така или иначе са щели да получат и даром.
Острите сръбски реакции срещу независимостта на Косово са фактор, който още известно време (поне 2-3 години) ще усложнява отношенията между ЕС и Русия на балканския геополитически терен. Въпреки това, видно е старанието и на Брюксел, и на Москва да охлаждат страстите на балканските си “клиенти”. Намесата на ЕС е факторът, който на няколко пъти отлагаше прибързаното обявяване на независимост от политиците в Прищина. Същевременно, Брюксел се старае да даде колкото се може повече политически стимули на сърбите, така че те да преглътнат по-лесно горчивия хап на косовската независимост. От своя страна, Москва също даде сигнали, че в навечерието на втория тур от президентските избори в Сърбия е по-склонна да одобри умерената прозападна опция, в лицето на Борис Тадич, вместо отявления русофил Томислав Николич. Тадич бе централна фигура при подписването на нефтено-газовите споразумения в Москва и беше приет от президента Путин в Кремъл, докато отношенията с Николич се поддържат на доста по-ниско ниво. Това подсказва, че за руските интереси Сърбия ще бъде по-ценна, ако излезе на евроинтеграционната писта, а не ако играе ролята на русофилски антизападен клин, вбит между три (респективно четири) държави от ЕС.
“Южен поток” и/или “Набуко”
Газопроводът „Южен поток” не е кремълски геополитически проект, насочен срещу европейското единство, а по-скоро мост, свързващ още по-здраво Русия и Европейския съюз. Новото съоръжение едва ли ще увеличи съществено енергийната зависимост на ЕС от „Газпром”, както и руската зависимост от паричните потоци, идващи от европейските клиенти на газовия гигант. Повечето експерти смятат, че „Газпром” няма голям потенциал да увеличи рязко добивите на „синьо гориво” в близко бъдеще. Поради това количеството газ, продавано в ЕС, ще остане константна величина, но след построяването на „Южен поток” експортните маршрути просто ще бъдат по-диверсифицирани. Неслучайно Европейската комисия, която вече прие, че изграждането на газопровода „Набуко” е топ-приоритет, реагира доста неутрално на новината, че България и Сърбия влизат в „Южен поток”. Сърбия и Русия са суверенни държави, които не са членки на ЕС, и затова Европейската комисия "няма никакъв коментар" за намерението на „Газпром” да купи нефтени мощности в Сърбия и да построи газопровод през тази страна, заяви говорителят на еврокомисаря по енергетиката Андрис Пиебалгс. Нещо повече – същият говорител добави, че Комисията не смята проекта "Южен поток" за конкуренция на газопровода "Набуко" за снабдяване на Европа с газ от Централна Азия през Турция.
Големият геополитически въпрос около проекта „Южен поток” е, дали наистина той ще осуети строежа на тръбата „Набуко”, която трябва да пренася газ от Каспийския регион към Европа. Тук може да се разсъждава по две линии. Първо – дали „Южен поток” ще отнеме клиентите за „синьото гориво” от „Набуко”, и второ – дали по тръбата през дъното на Черно море ще потече същият газ, на който се разчита да напълни и „Набуко”? На първото питане отговорът е „не”. Търсенето на газ в Централна Европа расте постоянно и купувачи винаги ще се намерят. Още повече, че предвид големите разходи по строителството на тръбата през морето, „Южен поток” едва ли ще може да предложи много по-евтин газ от „Набуко”. Доста по-сложен е отговорът на въпроса, дали реализацията на „Южен поток” няма да отнеме част от природния газ от каспийските находища, на който разчитат инициаторите на „Набуко”. Главна пречка за напредъка на „Набуко” е именно липсата на достатъчно суровина. Тласък за разрешаването на този проблем може да дойде само от страна на Туркменистан, който има най-големите залежи от „синьо гориво” в Каспийския регион. А засега по-голяма част от износа на туркменски газ минава през Русия, която го купува, смесва го със своя и след това го продава в Украйна и ЕС. Би могло да се предполага, че след като има още едно трасе за износ към Евросъюза, Русия ще положи още по-големи усилия да запази монопола си върху износа на туркменския природен газ в западно направление. Ако Москва успее да осуети и без това доста мъглявата идея за тръба между Туркменистан и Азербайджан, по дъното на Каспийско море, „Набуко” вероятно ще се провали, или пък ще бъде с малък капацитет. Колкото и да е парадоксално, в момента пречката пред „Набуко” е политиката на САЩ, които иначе са най-големия радетел за построяването на тази тръба. Вашингтон вижда в лицето на Иран крепост на радикалния ислямизъм и затова е наложил икономическа блокада на страната. А туркменският газ може да потече най-бързо и най-лесно по тръбата „Набуко”, именно ако мине през иранска територия. Функциониращ газопровод от Туркменистан до Иран вече има. Капацитетът му е 8 млрд. куб. м годишно, което е над 1/4 от необходимото за запълване на „Набуко”. Малко вероятно е обаче европейците да пренебрегнат американската блокада срещу Техеран и да включат иранците в проекта „Набуко”. Това стана още по-проблематично, след като в началото на 2008, между Туркменистан и Иран избухна истинска газова война. Под предлог, че има технически проблеми, Ашхабад спря износа за южния си съсед, а после уточни, че иранците не си плащат редовно. След размяна на взаимни обвинения, в крайна сметка, Туркменистан обяви, че прекратява окончателно продажбата на природен газ за Иран. Неяснотите около трасетата за износ на каспийския природен газ станаха още повече, след като, в началото на 2008, от „Газпром” изненадващо обявиха, че се интересуват от придобиването на дял от азербайджанското находище Шах-дениз. Такава опция не звучи съвсем нереално, имайки предвид, че Азербайджан вече е свързан с руската газопреносна мрежа, защото до началото на 2007 внасяше „синьо гориво” от Русия.
„Южен поток” има всички шансове да бъде построен преди „Набуко” и дори преди „Северен поток”(газовата тръба от Русия до Германия, през Балтийско море). Това обаче няма да превърне България в „ключов газоразпределителен център”. При наличието на мрежа от множество тръби, кръстосващи цяла Източна Европа, ако въобще може да се говори за център, той е само един и е повече от ясен – страната, от която тръгват всички тези съоръжения. Абсурд е дори да се мисли, че България би могла по своя воля да пренасочва газ от едно към друго разклонение на „Южен поток”, или пък да вземе за себе си част от транзитираната суровина, ако има някакви претенции към Русия. Надеждните икономически партньори не правят така. Българската полза от „Южен поток” ще бъде преди всичко финансова. Стига политиците и експертите в София да бъдат достатъчно умели в предстоящите преговори за уточняването на детайлите по проекта.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
В началото на 2008 Русия отбеляза завръщането си като важен фактор на балканската геополитическа сцена, чрез подписването на споразумения за пренос на природен газ през териториите на България и Сърбия. Проектът „Южен поток” придоби по-зрими очертания и въпреки огромните технически трудности, вероятността за реализацията му през следващите няколко години вече е над 50%. Според договореностите на Москва със София и Белград, руският природен газ ще минава по дъното на Черно море и ще влезе на българска територия южно от Варна, след което ще достигне и до Сърбия, а от там – до Централна Европа. „Южен поток” ще има и още едно разклонение, отвеждащо суровината през България към Южна Италия.
Балканите, като алтернатива на Украйна
Защо Русия избра новото трасе на природния газ да мине през Балканите и защо България и Сърбия приеха офертата на Москва? Всякакви обяснения за културно-историческата, славянска и православна близост на руснаците с българи и сърби са нерелевантни при отговора на този въпрос. В действителност, руският газ ще тръгне през България и Сърбия, за да заобиколи една страна, която е славянска, преимуществено православна и на всичкото отгоре преобладаващо рускоезична. Това е Украйна. След разпадането на Съветския съюз, Русия загуби по-голяма част от черноморския си излаз и за първи път през последните три века вече няма обща сухопътна граница с Балканите. Почти всички пристанища, през които България търгуваше със Съветския съюз, останаха на украинска или грузинска територия. До 2005 обаче, Украйна и Молдова бяха в геополитическата орбита на Москва, поради което Русия не се чувстваше географски изолирана от Балканите. Освен това, в този период властите в Кремъл се концентрираха върху вътрешните проблеми на страната и, като цяло, провеждаха курс на геополитическо отстъпление, което бе адекватно на тогавашните ресурси на страната. Най-ярка индикация за руското отсъствие от Балканите бяха смазващите бомбардировки, на които НАТО подложи Сърбия през 1999. Последвалият марш на руските миротворци от Босна и Херцеговина до летището в Прищина бе по-скоро театрален жест без практически ефект – Белград, така или иначе, загуби Косово. През първите години на ХХІ век пък Москва не можа да предотврати влизането на България и Румъния в НАТО.
Консолидацията на държавната власт при президентството на Путин (особено през втория му мандат) и нарастващата икономическа мощ на Русия съвпаднаха с т. нар. “цветни революции” в Грузия и Украйна. Междувременно, властите в Молдова също започнаха флирт със Запада, отчаяни от невъзможността да си върнат Приднестровието със собствени сили. Така географската изолация на Русия от Балканите изведнъж се превърна в проблем. От една страна, Украйна и Молдова вече не са надежден геополитически мост, по който да мине руското влияние, а от друга - Кремъл придоби достатъчно самочувствие за да пробва завръщане в Югоизточна Европа. Това завръщане обаче не може да стане на базата на старите руски претенции, защото реалностите в региона са коренно променени. През ХVІІІ-ти и през по-голяма част от ХІХ век, в условията на класически баланс между няколко велики сили в Европа, Русия играе ролята на православния покровител на балканските християнски народи, потиснати от ретроградната и, най-важното, друговерска Османска империя. След кратка пауза, породена от Октомврийската революция, през Втората световна война Москва се завръща като балканска сила, в буквалния смисъл на думата, защото Червената армия преминава почти през целия полуостров. В периода на студената война, влиянието на Кремъл на Балканите се базира на идеологическа основа. България и Румъния (а първоначално и Югославия и Албания) са част от съветския военно-политически блок и, съответно, основният им геополитически вектор е ориентиран към Москва.
Днес България, Румъния и Гърция са част от Запада, чрез членството си в НАТО и в Европейския съюз. Думата на Брюксел се чува най-силно и в Западните Балкани. Босна и Косово са протекторати на западните сили, а етно-политическото равновесие в Македония се крепи на вътрешно споразумение, чийто гарант са ЕС и САЩ. Русия нито може, нито пък иска да вбие клин между Европейския съюз и неговите балкански членове и клиенти (респективно, пациенти).
Русия на Путин има претенции да бъде самостоятелен геополитически полюс не само защото е съхранила голяма част от някогашната военна мощ на Съветския съюз, а и защото е незаменим енергиен партньор на Запада, най-вече на ЕС. В новата стратегия на Кремъл, Балканите стават един от мостовете за стратегическо взаимодействие между Москва и ЕС. Резките сривове в газовите доставки за Европа от началото на 2006 показаха, че маршрутите за пренос на „синьо гориво” през Украйна са ненадеждни. Киев още дълго ще изживява драмата, свързана със загубата на предишния му статут на привилегирован партньор, получаващ руски газ на преференциални цени. В деловите отношения между Русия и Украйна ще има още много приливи и отливи, маркиращи търсенето на равновесната точка, в която могат да се пресекат интересите на двете държави. Допълнителен източник на нестабилност е фактът, че газовата карта е един от основните козове, които разиграват политическите групировки в Киев в борбата помежду си. Имайки всичко това предвид, Москва избра логичното решение – да форсира изграждането на „Южен поток”, с цел да се заобиколи Украйна. Ясно е, че по новия маршрут преносът на руския газ няма да бъде нито по-лесен, нито по-евтин, отколкото по-старите. Стойността на „Южен поток” е висока, но е оправдана икономически, защото към приходите от експлоатация на съоръжението трябва да се добави и стойността на застрахователната полица, подсигуряваща производител и потребители срещу украинските рискове.
Мястото на България и Сърбия в руската енергийна геполитика
България и сега е транзитна страна за руския природен газ, но построяването на „Южен поток” ще подчертае тази нейна позиция още повече. Освен за Украйна, проектът за новия газопровод би трябвало да се оценява като геополитическо поражение и за Турция и Румъния. На практика, „Южен поток” ще сложи точка на плановете за удвояване на сега съществуващата тръба по дъното на Черно море между руския и турския бряг. „Газпром” явно не се разбира добре с турските си партньори и в последно време на газопровода „Син поток” се възлагат все по-малко надежди. Ако погледнем на картата, ще видим, че чрез „Южен поток” Румъния очевидно е заобиколена, защото най-прекият път от Черно море до Унгария и Австрия е именно през румънска територия. Но отношенията между Букурещ и Москва са доста хладни, главно заради сепаратизма на рускоезичното Приднестровие в румъноезичната Република Молдова.
Само година след като успя да влезе в ЕС, България вече е в изгодна позиция да примири две тенденции, които до скоро изглеждаха антагонистични – трайното влизане в западната геополитическа орбита и поддържането на традиционно близки връзки с Русия. Разбира се, това не се дължи на някаква гениална политика на българските власти, а на шанса Москва и Брюксел да са изправени пред неизбежно сближаване, базирано на енергийна основа. Именно енергийният проект „Южен поток” прави София важен участник и посредник в европейско-руските връзки, а не фактът, че България е единствения член на ЕС, който може да се похвали с културно-историческа близост с руснаците. В този смисъл, всякакво шумно изтъкване на фактори като „славянство” и „православие” би могло само да събуди подозрения у европейските партньори на България , а не да повиши в техните очи значимостта на София като мост към Русия.
Доста по-сложна е ситуацията с другият сигурен балкански участник в проекта „Южен поток” – Сърбия. Поради наследството от “ерата Милошевич” и все още кървящата политическа рана „Косово”, в Белград засега не могат да примирят русофилството с очертаващата се европейска перспектива на страната. Докато е извън НАТО и ЕС, Сърбия винаги ще бъде подозирана, че е обикновен проводник на руските интереси в Югоизточна Европа. За разлика от България, по отношение на „Южен поток”, Русия сключи пакетна сделка с Белград. Освен мажоритарен дял в сръбския участък на газовата тръба, руснаците вземат, без търг и конкурс, и 51% от нефтения монополист „Нафтена индустрия Србие” срещу 400 милиона евро – цена, далеч по-ниска, от онова, което Белград би могъл да получи чрез открит приватизационен търг. Предполага се, че като добавка към тази сума и към планираните инвестиции от 500 милиона евро, Сърбия получава и политически бонус, под формата на твърда кремълска опозиция срещу евентуалната независимост на Косово. Но, дори и да нямаше никаква нефтено-газова сделка между Белград и Москва, Русия не би могла да си позволи да признае косовската независимост, защото така рискува тежка загуба на международен престиж. В крайна сметка, може да се окаже, че сръбските политици са платили за нещо, което така или иначе са щели да получат и даром.
