В България изследванията в сферата на сигурността и отбраната не са институционализирани като самостоятелно научно направление. Показателно е, че  от общо 19 научни комисии към Висшата атестационна комисия (ВАК), има една – Научната комисията по военни и военноинженерни науки, която обхваща само малък дял от изследванията по проблемите на сигурността. Все в този дух,  в проекта за Национална Стратегия за развитие на научните изследвания (2009 – 2019) изследванията по сигурността и военната наука въобще не фигурират сред посочените за приоритетни шест научни области[1]. Военната наука и изследванията по сигурността не присъстват и сред осемте основни научни направления, на чиято база е структурирана основната българска научна организация – БАН. Все пак, от 2007, в Академията се правят първи стъпки за обособяване на изследванията по сигурността като самостоятелно направление. През 2007, Управителният съвет на БАН организира 15 Проблемни съвета, които трябва да организират научните изследвания по нов тип направления, като един от тях (Проблемен съвет № 12) е  по направлението Сигурност.  Засега обаче, тези опити не водят до съществен практически резултат.

Действително, изследванията по сигурността  често са интердисциплинарни,  попадат в най-различни  научни направления и това е сериозно предизвикателство за управлението на знанията в тази специфична научна материя. Те обхващат изключително широк спектър от науки – както технически, така и хуманитарни. В различна степен, изследванията по проблеми на сигурността и отбраната присъстват във всички научни дисциплини. Показателен в това отношение е един пример, свързан с процеса по разработване на концепции и провеждане на експерименти (CDE - Concept Development and Experimentation) в НАТО.

При формулирането на българското участие в процеса CDE на НАТО за 2006, по запитване от Генералния щаб на Българската армия, Центърът за изследвания по национална сигурност и отбрана (ЦИНСО-БАН) извърши проучване сред голям брой висши училища и научни организации. Любопитно е, че най-сериозното предложение за българско участие, което напълно отговаряше на изискванията за включване в процеса CDE на НАТО, бе за екпериментиране на нови методи за обработка на полеви пакети храни, направено от едно от регионалните звена на  Националния център за аграрни науки[2]. В този смисъл, научните изследвания в сферата на сигурността и отбраната могат да обхванат изключително  широк спектър от научни дисциплини.

Междувременно, след Съединените Щати,  и в Европейският съюз, на общностно ниво, бе възприет  подход за приоритетно развитие на изследванията по сигурността като отделно научно направление. През 2007 стартира Седмата рамкова програма на ЕС за научни изследвания. Сред 10-те приоритетни научни области, за първи път в основната научно-изследователска програма на ЕС е включен тематичен приоритет „Сигурност”[3]. За изследвания по този приоритет са предвидени общо 1,4 милиарда евро за 5 години, като фокусът е върху изследвания в сферата на гражданската сигурност. Административно-институционално, в Европейската комисия, изследванията по сигурността  са свързани с изследванията на космическото пространство. Освен това, на национално ниво, все повече държави-членки на ЕС утвърждават и прилагат национални програми за изследвания по сигурността – такива имат Германия, Австрия, Великобритания, Франция, Холандия,  Румъния и др.

В България, неблагоприятните тенденции  важат практически за всички научни направления, включително и за “институционализираните”, като математически, физически, химически и т.н. науки. Научните изследвания, като цяло, не са приоритет на политическото ръководство на държавата и на държавната администрация. Повечето научни и академични организации са оставени “на самотек”, с ниски бюджети, застаряващ личен състав и почти никакви перспективи за развитие. Същевременно, прави впечатление пълното безхаберие от страна на висшия политически ешелон към научните изследвания по сигурността и отбраната, имащи огромно значение за обезпечаването на националната сигурност и изобщо за съществуването на независимата българска държава.

На този фон, напълно логично е актуалното организационно и кадрово  състояние на научната и експертна общност, ангажирана с проблемите на сигурността и отбраната в България. Изследователският капацитет в тази сфера вече е доста ограничен като числен състав – вероятно около 500 души, и е разпилян в десетки различни организации. Основните са:

- няколко института на БАН;

- няколко специализирани катедри във висши училища (в СУ, УНСС, НБУ);

- Военната академия и Академията на МВР;

- няколко неправителствени организации;

- няколко частни фирми.

Някои от посочените български организации имат сравнително висок капацитет, в сравнение с аналогични организации от Западните Балкани, но много нисък при сравнение с организации от САЩ, Русия и страните от Западна и Централна Европа. Сред основните причините за това незадоволително състояние е отсъствието на какъвто и да било интерес на висше политическо ниво и липсата на държавна поддръжка за изследователските организации, специализирани в сигурността и отбраната. Затова е логично българските организации да търсят (с променлив успех) финансиране на проекти по различни програми на НАТО и ЕС. Тези проекти обаче, са преди всичко личен и групов успех на съответната организация.  Натрупаният капацитет по международните проекти практически не се използва от държавното управление за подобряване процеса на вземане на решения в системата за национална сигурност. Политическата целесъобразност и конюнктура изцяло доминират над изводите от научните изследвания. В този смисъл, изследванията по сигурността и реалната политика за сигурност в България съществуват в два паралелни свята.

Като илюстрация за пълното разминаване между двата “свята” на науката и политиката за сигурност могат да се посочат създаването на Министерството на държавната политика при бедствия и аварии (МДПБА, сега – Министерство на извънредните ситуации - МИС), през 2005, и създаването на Държавна агенция “Национална сигурност”, през 2007. Въпреки че през преходния период имаше множество академични изследвания и експертни предложения за създаване на подобни институции, тяхното реално създаване се случи само в резултат от конкретната политическа конюнктура и нуждата да се задоволят определени властови амбиции и да се съхранят крехките политически баланси.

Научните изследвания в интерес на сигурността и отбраната в БАН

През социалистическия период институтите на БАН извършват множество изследвания в интерес на националната сигурност и отбрана.  През първите години на прехода броят на тези изследвания спада значително, но отново се активизира след 1999, когато е сключен договор за сътрудничество между Министерство на отбраната (МО) и БАН. Подписването му е провокирано от закриването на 5-те основни военни научни института на МО  и  неуспешния опит за обединяване на институтите и оптимизирането на работата им в един сравнително “голям” Институт за перспективни изследвания за отбраната (ИПИО) с числен състав около 350 души. “Големият” ИПИО просъществува само няколко месеца и, на практика, бива закрит през 1999 като личният му състав е сведен до 25 души и той е поставен  под ръководството на Военна академия “Георги Раковски”.

В този контекст, тогавашното ръководство на МО  се опита да компенсира загубата на военно-научна експертиза,  като приложи опита на Холандия, където Министерството на отбраната възлага военно-научни изследвания на гражданските научни институти от Холандската академия за приложни изследвания (TNO)[4]. Стремежът е да се апробират и внедрят механизми за ефективно използване потенциала на външни организации, ­като БАН, университети, висши училища, изследователски центрове и търговски дружества, за целите на научното осигуряване на отбраната. Така се стига до подписването на договора за сътрудничество между МО и БАН през 1999 и създаването, през 2001-2002, на специализирано звено в БАН, което да координира разнородния научен потенциал на близо 60-те институти на Академията  и да осъществява връзката с МО – това е Центърът за изследвания по национална сигурност и отбрана (ЦИНСО).

Провеждането на научни изследвания за нуждите на МО от институти на БАН е най-активно през 2000 и 2002, когато са изпълнявани по над 20 проекта. Колективи от учени вземат активно участие в разработването на ключови документи на МО, като Бялата книга за отбраната и въоръжените сили, Плана за модернизация на въоръжените сили и Стратегията за преструктуриране на ТЕРЕМ ЕАД. Това е периодът непосредствено преди приемането на България в НАТО, когато е налице активна политическа воля за извършване на реформи в Българската армия и това се отразява положително и върху научната поддръжка на процеса на трансформация.

През този период ясно се открояват институтите, които имат най-сериозен потенциал за изследвания в сферата на сигурността и отбраната – Институтът по металознание, Институтът за космически изследвания, Институтът по паралелна обработка на информацията, Центърът за изследвания по национална сигурност и отбрана и Институтът по хидро- и аеродинамика. Определени научни постижения с принос за отбраната имат и Институтът по информационни технологии,  Институтът по електрохимични източници на ток и  Институтът по слънчево-земни въздействия.

Постепенно обаче, набраната инерция за активно сътрудничество между МО и БАН спадат и през последните години броят на научните проекти, изпълнявани от институти на БАН за нуждите на Министерство на отбраната рязко намалява. Едни от последните такива проекти са:

- Проект „Разработване на алтернатива на противопехотните мини”, по договор с Института по металознание към  БАН, през 2007;

- Проект “Методология за операционен анализ на системата за национална сигурност и отбрана, операционен анализ на организационните практики, на основата на пакет от сценарии за отбранително планиране”, по договор с Института по паралелна обработка на информацията (ИПОИ-БАН), през 2007;

- Проект “Методология за операционен анализ на производствения модел на въоръжените сили”, по договор с ИПОИ-БАН, през 2008.

Същевременно, в рамките на т.нар. вътрешни проекти, финансирани от бюджета на БАН редица институти продължават да провеждат, макар и в по-ограничен мащаб, научни изследвания по проблеми на сигурността и отбраната. Така се стига до абсурдната ситуация БАН реално да финансира със своя бюджет изследвания в интерес на отбраната, от които самата Академия няма никаква нужда. Така например, БАН, съвместно със сдружение “Джордж Маршал – България”, разработи обширен преглед и анализ на състоянието на българските научни изследвания в областта на сигурността и отбрана, в периода 1999-2008[5]. Наред с аналитичните раздели, особено ценно е Приложение 2 на анализа, където по стандартизиран шаблон са описани около 60 конкретни научно-изследователски проекта в сферата на сигурността, отбраната и управлението при кризи, имали място в България през последните 10 години. В Приложението са дадени и конкретните финансови параметри на всеки проект.

Един от последните опити на ръководството на БАН за активизиране на сътрудничеството с МО бе направен в края на 2008, с предложението за  реализиране на конкретни научни разработки за нуждите на МО[6]. На първо място сред предложенията е проектът за разработване на Стратегия за развитие на научните изследвания в интерес на отбраната, която е крайно необходима с оглед запазването на поне минимален потенциал за такива изследвания в България. С голяма доза вероятност може да се прогнозира, че при запазване на сегашната неблагоприятна тенденция в краткосрочна перспектива и в БАН няма да останат жизнеспособни научни колективи със сериозна експертиза по проблеми на сигурността и отбраната.      Така, десет години след закриването на военните научни институти, с престъпно бездействие могат да бъдат ликвидирани и последните граждански научно-изследователски звена, които работят в интерес на сигурността и отбраната.    
Актуално състояние на научно-изследователската и развойна дейност в Министерството на отбраната

Тенденцията за замиране на научните изследвания в БАН за нуждите на Министерството на отбраната е в унисон с общата негативна тенденция в научно-изследователската и развойна дейност (НИРД) за нуждите на отбраната в България. Проблемите на трансформацията и актуалното състояние на научните изследвания в сферата на отбраната са анализирани от Валентин Радев.[7] Той изтъква следните недостатъци на съвременното състояние на военнонаучните изследвания:

- значително редуцирания щатен състав на военнонаучните организации след реформите в периода 1999-2001;

- набързо актуализирана и по тази причина несъвършена и усложнена нормативна база за изпълнение на научноизследователски проекти;

- неподходящи структурни преподчинявания на основни звена;

- непотърсена и слаба международна подкрепа на военнонаучните организации;

- инцидентно участие в международни проекти и изследователски групи;

- трайна загуба на квалификация, основно поради откъсване от лабораторната база и неизграждане на нова;

- традиционно неприемане на тенденцията за превръщане на университетската наука в основен научноизследователски субект;

- отсъствието на ясно формулирани приоритети за военнонаучните изследвания.

Показателна е и оценката на Венелин Георгиев, според който в управлението на НИРД в отбраната съществуват истински “лабиринти”[8]. В подкрепа на  оценката си, той дава конкретни примери за грубо разминаване в изискванията и процедурите за планиране и провеждане на НИРД в МО в различни вътрешноведомствени документи.

Задълбочен анализ на постиженията и недостатъците в научноизследователската дейност в Българската Армия (най-вече в ИПИО), след драстичните реформи от 1999, прави и Иван Попов[9]. Той изтъква главните постижения на ИПИО, сред които: програмата “Войник на бъдещето”, участието в разработването на документацията за проектите за модернизация на въоръжените сили, както и обучението на докторанти по 6 акредитирани научни специалности. Като сериозен проблем, Попов изтъква необходимостта от актуализиране на нормативните документи (най-вече – Правилника за научноизследователска и развойна дейност в МО и БА от 2004), както и ниския процент на усвояване на отпусканите много малки средства за НИРД от военните научни организации. Анализът на Иван Попов е показателен за съществуващите предразсъдъци сред част от бюрократичния апарат в МО към възлагането на проекти на външни организации, които пречат на гражданско-военното сътрудничество в науката и, в крайна сметка, отслабват и разпиляват научния потенциал на страната ни, като цяло.

Сред основните причини за сериозния упадък на НИРД в сферата на отбраната  е липсата на интерес и воля в няколко поредни политически ръководства на МО  да провеждат активна научно-изследователска политика. Тази политическа незаинтересованост е съчетана с нежелание (а в някои случаи и некомпетентност) на бюрократичния апарат  в министерството да възлага военно-научни изследвания на външни организации. Така се получава омагьосан кръг, при който МО не възлага изследвания на гражданските научни институции (в много от които работят  учени от бившите военни институти), а останалите малки военни научни звена нямат необходимата експертиза в изключително динамично развиващата се научно-технологична международна среда[10]. Крайният резултат е сериозен спад в нивото на научните изследвания в сферата на сигурността и отбраната както във военните, така и в гражданските научни организации.

Сериозен проблем при провеждането на научни изследвания в интерес на отбраната е липсата на официално утвърдени приоритети на научните изследвания в тази сфера. Първият такъв официален документ бе Бялата книга за отбраната от 2002, където бяха формулирани пет основни приоритета за научни изследвания  в подкрепа на отбранителната способност на страната[11]:

- изследвания в областта на културологичните аспекти на сигурността и психо-физиологическата устойчивост на личния състав;

- изследвания в поддръжка на информационните системи и системите за командване, комуникация и контрол;

- изследвания в поддръжка на модернизацията на техниката и въоръжението;

- изследвания в областта на многофункционалните системи оръжия и боеприпаси;

- изследвания в поддръжка на логистичното осигуряване на войските и силите.

Тези приоритети обаче бяха твърде общи и не се реализираха в практиката на МО.

Особен интерес представляват финансовите средства, отделяни от бюджета на МО за НИРД и начинът на  разпределянето им. Според План 2004, научно-изследователската и развойна дейност  за отбраната се управлява в рамките на Системата за отбранителна аквизиция (СОА) и се финансира по т.нар. Програма 10: “Научна и изследователска дейност” от политиките и програмите на МО. Нещо повече, според официалните документи на МО, научноизследователската и развойна дейност е първият и основополагащ етап на процесите, свързани с трансформацията, развитието и модернизацията на въоръжените сили.[12] НИРД се определя като главен фактор за правилното функциониране на Системата за отбранителна аквизиция и основа за вземането на правилни и обосновани управленски решения.

Данни за разходваните средства за НИРД за отбраната се публикуват в Годишните отчети на Министерство на финансите за изпълнението на държавния бюджет. Според изследване на Георги Пенчев, на базата на тези Годишни отчети, е налице сериозно изкривяване и липса на каквато и да било тенденция в разходите за НИРД за отбраната в последните десетина години[13]. Той изтъква, че на теория би трябвало да има тенденция на бързо нарастване на разходите за НИРД, в контекста на проектите за модернизация на Българската Армия, заложени в План 2015. На практика обаче, зад реалните разходи за НИРД не може да се открие нито ясна тенденция, нито някаква логика, а за някои от годините има значителни и твърде необясними колебания  в обема  на разходите.

Таблица 1: Разходи за НИРД за отбраната по години за периода 2000-2006 (в лева)[14]

Тези данни се потвърждават и в доклад на бившия зам.-министър на отбраната Симеон Николов[15]. Той изтъква, че България е далеч под средноевропейските разходи за научноизследователска дейност в интерес на отбраната. През последните три години (2006-2008), средствата, отделяни за научни изследвания и технологично развитие, са в рамките на 0,1-0,18 % от бюджета на Министерството на отбраната, с тенденция към намаляване. В цифрово изражение това е около 0,6-1,2  милиона евро, т. е. над 1000 пъти по малко от Франция или 120-130 пъти по малко от Полша и Чехия.

Според публикувания Бюджет на МО за 2009, разходите по Програма 10 – НИРД ще възлязат на 1 335 000 лв[16].

Крайно недостатъчните средства, отделяни за НИРД за отбраната, са само част от проблема. Още по-притеснително е, че според някои данни, дори и средствата по Програма 10 реално не се инвестират в научни изследвания, а с тях се покрива годишната вноска на България за участието и в програмата на НАТО за Съюзно земно наблюдение (т.нар. AGS – Alliance Ground Surveillance), която е около 1 млн. евро. В този смисъл, формалното съществуване на Програма 10 за НИРД в отбраната е напълно безсмислено и има единствено “камуфлажен” характер. Твърдението, че “науката е основен приоритет в дейността на Министерството на отбраната” не отговаря на истината и е твърде цинично. При запазване на сегашната тенденция, в средносрочен план (5-10 години), участието на България в работата на Агенцията за изследвания и технологии на НАТО (RTO) и в Европейската отбранителна агенция (EDA) ще става все по-символично.

На фона на  замиращата научна дейност в отбраната, се откроява  тенденцията част от изследванията в сферата на гражданската сигурност и управлението на невоенни заплахи да се финансират от  Министерски съвет (чрез Постоянната комисия за защита на населението при бедствия, аварии и катастрофи – ПКЗНБАК) или директно чрез Министерството на извънредните ситуации (преди – Министерство на държавната политика при бедствия и аварии). В периода 2003-2007, към Постоянната комисия функционираше Научно-координационен съвет и бяха финансирани редица научни проекти по широк кръг рискове и заплахи от невоенен характер. Не е учудващо, че на фона на пасивността на МО в научно-изследователската дейност Министерството на извънредните ситуации (МИС) заимства от научната общност и лансира идеята за създаване на Национална научно-изследователска програма “Сигурност”[17]. Тази идея е заложена в проекта за Национална програма за защита при бедствия (2009-2013), която се разработва под ръководството на МИС. В проекта на Национална програма се изтъква[18]: “Заслужава да се работи и по идеята за реализирането на единна и централизирана национална изследователска програма „Сигурност”, която ще третира и проблемите, свързани със защитата на населението и материалните и духовни ценности на нацията, включително и критичната инфраструктура. Тази програма трябва да интегрира и концентрира усилията на различни ведомства и научни организации в страната, като МИС, МО, МВР, МВнР, МОН, ДАИТС, АЯР, БАН и др.” Освен това, в документа се предлага, в перспектива, да се изгради  някаква неясна структура, наречена “Научен институт към МИС по въпросите за изследване на риска”.

Наличието на реална политическа воля за активна научна политика на МИС изглежда още по-съмнително при прегледа на конкретните дейности за защита, предвидени в проекта за Национална програма. В раздела за научните  дейности  за защита при бедствия годишно се предвиждат по около 60 000 лв. за “партньорства с БАН и Военна Академия ”Г.С.Раковски”. Същевременно, се планират огромни разходи за някои твърде спорни  проекти за модернизация и закупуване на свръхскъпа техника[19]:

- 21 млн. лв за Интегрирана информационна система за 28-те Оперативни комуникационно-информационни центрове (ОКИЦ) и Ситуационен център (СЦ) на МИС;

- 21 млн. лв за Националната система за ранно предупреждение и оповестяване;

- близо 50 млн. лв за създаване на авиоотряд към Дирекция “Гражданска защита” към МИС.

На този фон, загрижеността на МИС за научните изследвания в интерес на гражданската сигурност изглежда твърде съмнителна и зад нея прозират крупни политико-икономически интереси.

Системата за научни изследвания в сигурността и отбраната на България има редица структурни проблеми, застрашаващи съществуването на системата, като цяло, и на нейните отделни звена, в средносрочна перспектива (5-10 години). Отношенията между държавната администрация (по-конкретно - Министерство на отбраната) и научните организации (по-конкретно – БАН и ИПИО при Военна академия) е функция на субекта на държавното управление – политическото ръководство. Суверенът и краен потребител на услугата “сигурност” – българската нация  и гражданското общество, на практика, отсъстват от това уравнение. Едно от възможните решения за подобряване състоянието на  системата за научни изследвания в сигурността и отбраната е активизиране на гражданско-военното сътрудничество в тази сфера, разбирано като сътрудничество между граждански и военни научни организации. Особено важно е и участието на неправителствени организации, като например Българското геополитическо дружество, които със своята експертиза могат да бъдат полезни при формирането на държавната политика за научни изследвания в интерес на отбраната. По този начин българската научна общност от интердисциплинарното научно направление  “сигурност и отбрана”  ще може да изпълни своята главна мисия – да съдейства за съхранението и развитието на българската нация и държава.

Бележки:

1. Виж: Национална Стратегия за развитие на научните изследвания (2009 - 2019 – проект, разработен от Министерство на образованието и науката. В Интернет на адрес: http://mon.bg/opencms/opencms/left_menu/documentsproject/2008/proekt_strategia_nauka-2008-2.pdf

2. Предложението е изложено в Писмо Изх. № 2 / 24.01.2006 от директора на ЦИНСО-БАН до зам.-началника на Генералния Щаб на Българската Армия относно Предложения от научната общност за разработване на концепции и провеждане на експерименти (CDE)

3. За подробна информация за Седма Рамкова Програма виж: http://ec.europa.eu/research/fp7

4. Визията на тогавашното ръководство на МО е изложена в статия на тогавашния директор на Дирекция “Планиране на отбраната” в МО. Виж: Тагарев, Тодор Организация на научните изследвания в интерес на отбраната – В: сп.Военен журнал № 1, 2001; с.35-45. Статията е достъпна в Интернет на адрес: http://cnsdr.bas.bg/Documents_files/Tag_1.htm

5. Шаламанов, Велизар (ред.) Изследванията по сигурността и управлението на промяната в сектора за сигурност. Примерът на България в периода 1999 – 2008, София: Сдружение “Джордж Маршал” – България, 2008. Книгата е достъпна в Интернет на адрес: http://gcmarshall.bg/index_files/pdfs/secres.pdf

6. Предложенията са изложени в Писмо Изх.№ 04-11-12 / 19.11.2008 от Гл.научен секретар на БАН до зам.-директора на дирекция “Политика по въоръженията” в МО относно Предложения от институти на БАН за научно-изследователски проекти за нуждите на МО

7. Радев, Валентин, Проблеми на трансформацията на военнонаучните изследвания – В: Сборник с доклади от международната научна конференция “Балканите, НАТО, ЕС. Трансформация на системите за сигурност” (София, 12-13 септември 2006), София: “Балкански форум по сигурността”, 2007; с.230-237

8. Georgiev, Venelin, Mazes in the Defence Research and Development Management Model – In: Proceedings from Conference on Policy and Models for R&D Management in Support of Defense Industrial Transformation (28-29 June 2007), Sofia: University of National and World Economy, Department “National and Regional Security”, 2008, с.132-139. Статията е достъпна в Интернет на адрес: http://sfp.e-dnrs.org/images/stories/Conferences/ConfJune2007/Publication/SfP_982063_Conference_2007.pdf

9. Попов, Иван, Състояние и перспективи на научноизследователската дейност в Българската Армия – В: сп.Военен журнал № 1, 2008; с.39-45. Статията е достъпна в Интернет на адрес:http://rdsc.md.government.bg/BG/Activities/VoenenJournal/2008-01/04IvanPopov.pdf

10. Недостатъчните способности на българските военно-научни организации за управление на проекти са констатирани в окончателния Отчет по проект SFP 981149, финансиран по Програмата “Наука за мир” на НАТО на тема: “Изследване на операциите” в поддръжка на планирането на силите и оперативното планиране в новата среда за сигурност. Виж: NATO SFP 981149 Final Report: Operations Research Support to Force and Operations Planning in the New Security Environment (Sofia: 2008). Отчетът е публикуван в Интернет на адрес: http://gcmarshall.bg/index_files/pdfs/sfp981149_fr.pdf Констатацията в отчета, разработен под ръководството на немския експерт Клаус Ниймайер гласи: “Военните научно-изследователски организации в България нямат необходимите управленски способности за провеждането и участието в научни проекти, особено що се отнася до международни научни проекти” (с.71 от Отчета).

11. Бяла книга за отбраната (приета с Решение на Министерски съвет на 4 април 2002), София: Министерство на отбраната, 2002; с. 84

12. Янков, Николай, Политика по отбранителна аквизиция на Министерството на отбраната през 2006 – поуки и перспективи (сборник доклади), Боровец, 2006

13. Penchev, Georgi, The Business Process of R&D and Bulgarian Defence Acquisition System: Potential for Improvement – In: Proceedings from Conference on Policy and Models for R&D Management in Support of Defense Industrial Transformation (28-29 June 2007), Sofia: University of National and World Economy, Department “National and Regional Security”, 2008, с.203-220. Статията е достъпна в Интернет на адрес: http://sfp.e-dnrs.org/images/stories/Conferences/ConfJune2007/Publication/SfP_982063_Conference_2007.pdf

14. Таблицата е по G.Penchev, Цит.съч., с.206

15. Николов, Симеон, Модернизацията на въоръжените сили на Република България и бизнес-възможности за отбранителната индустрия, доклад, изнесен на Македонско-български бизнес форум в Скопие, 20.09.2008. Докладът е достъпен в Интернет на адрес: http://www.expert-bdd.com/index.php?Itemid=41&id=822&option=com_content&task=view

16. Бюджетът с обем 1 страница е публикуван на уеб-сайта на Министерство на отбраната в Интернет на адрес: http://www.mod.bg/bg/documents/programi/20090227_Budget_MO.pdf

17. Идеята за създаване на българска Национална научно-изследователска програма Сигурност е предлагана неколкократно през последните години на различни научни форуми. Виж напр. Шаламанов, Велизар, Научната инфраструктура като критична инфраструктура – подход за защитата й - В: Сборник с доклади от Втората национална научно-практическа конференция по управление в извънредни ситуации и защета на населението (ноември 2007), София: ЦИНСО-БАН, 2007, с.69. Статията е достъпна в Интернет на адрес: http://cnsdr.bas.bg/conference2007/articles/articles/08.pdf ; както и Stefan Hadjitodorov, Todor Tagarev and Nikolay Pavlov, Shaping Bulgaria’s Security and Defence R&T Policy – In: Proceedings from Conference on Policy and Models for R&D Management in Support of Defense Industrial Transformation (28-29 June 2007), Sofia: University of National and World Economy, Department “National and Regional Security”, 2008, с.105-111. Статията е достъпна в Интернет на адрес: http://sfp.e-dnrs.org/images/stories/Conferences/ConfJune2007/Publication/SfP_982063_Conference_2007.pdf

18. Национална програма за защита при бедствия (2009 – 2013) – работен проект; с.49

19. Пак там, с. 64-67

Българско геополитическо дружество

{rt}

В последно време ЕС се стреми да си осигури нови източници на газови доставки за да задоволи растящото търсенето и намали геополитическия риск чрез диверсификация на тръбопроводите. Според Пиер Ноел от Европейския съвет за външна политика, най-доброто лекарство срещу голямата газова зависимост от Русия е изграждането на единен конкурентоспособен газов пазар в ЕС[1]. Такъв обаче засега не съществува и изграждането му няма да стане в близките няколко години, защото изисква огромни инвестиции в инфраструктура и висока степен на обща политическа воля у всичките членки на ЕС.

Регионът на Каспийско море често е споменаван като най-перспективното и почти неразработено направление, от което ЕС може да си осигури нови доставки на газ. Доколко реално е в обозримо бъдеще Европа да получава газ от четирите каспийски държави Азербайджан, Туркменистан, Казахстан и Иран, чрез изграждането на тръбопровода „Набуко”?

Азербайджан – ключът към западния маршрут на каспийския газ

Азербайджан е единствената държава, която може да бъде едновременно доставчик и транзитьор на газ за „Набуко” и не се намира под политическото ембарго на Запада. Любопитно е, че до началото на 2007 кавказката република бе не износител, а вносител на природен газ от Русия. Според азербайджанския енергиен министър Натик Алиев, газовите запаси на страната възлизат на 3,5 трлн куб. м[2]. Доста по-ниска е оценката  на азербайджанските находища според статистиката на Бритиш петролеум (ВР) – 1,28 трлн. куб.м. Това количество е много голямо, но не и огромно – по газови залежи Азербайджан не може да се мери с Русия, Иран и Туркменистан. За 2008 азербайджанският износ на синьо гориво е 4,6 млрд. куб. м, според бюджетната прогноза през 2009 може да достигне 6,8 млрд. куб. м., а до 2011 – 7,1 млрд. куб м[3]. Експортните количества идват главно от морското находище Шах-Дениз. Според оптимистичните прогнози, то съдържа 1,2 трлн. куб. м газ, а според консервативните – 625 млрд. Разработва се от международен консорциум, чиито състав отразява сложното преплитане на различни геоикономически интереси. С най-големи дялове в добива от Шах-Дениз (по 25,5%) са ВР и Статойл, по 10% имат Азербайджанската държавна петролна компания (ГНКАР), руската Лукойл, иранската NIKO и интернационалната TotalFinaElf. Турската държавна фирма TPAO държи оставащите 9%.

На икономическия форум в Давос, в началото на 2009, президентът Илхам Алиев заяви, че в следващите пет години Азербайджан ще удвои добива на газ. Тази прогноза звучи реалистично. Максималният добив при първата фаза от разработката на Шах-Дениз ще бъде 8,6 млрд. куб. м годишно, като той ще бъде достигнат скоро. Големите надежди се възлагат на втората фаза, при която, след 2012, добивът от находището може да достигне 16-20 млрд. куб. м годишно.

По отношение на експорта на газ, Азербайджан няма никакви проблеми, защото е свързан с тръбопроводи с три от четирите си съседки – Русия, Грузия и Иран. Засега почти целият азербайджански износ минава по тръбата от Баку, през Грузия, до турския град Ерзурум. Оттам стига до Гърция, а в недалечно бъдеще – до Италия, по тръбопровода „Посейдон”, който ще прекоси Адриатическо море. Предвижда се максималният капацитет на тръбопровода TGI (Турция-Гърция-Италия) да достигне 12 млрд. куб. м годишно. Суровина от него се надява да получава и България, след като в началото на 2009 премиерът Станишев и Илхам Алиев се договориха на политическо ниво България да купува по 1 млрд. куб. м азербайджански газ. Количеството не е голямо, затова Баку може да го осигури дори и преди старта на втората фаза от проекта Шах-Дениз.

Решаваща за посоката на азербайджанския газов експорт обаче ще бъде съдбата на неизползвания в момента тръбопровод Моздок-Казимагомед, по който до началото на 2007 се пренасяше руско синьо гориво за Азербайджан. Капацитетът му е 10 млрд. куб. м годишно. На 3 юни 2008 шефът на Газпром Алексей Милер се срещна в Баку с Илхам Алиев и му предложи руснаците да купуват цялото количество газ от втората фаза на Шах-Дениз на пазарни цени, въз основа на дългосрочен договор. В края на декември говорителят на Газпром Сергей Куприянов заяви, че това предложение е подновено и по него се преговаря. Азербайджан не бърза с отговора и ще се възползва максимално от изгодната позиция да бъде ухажван едновременно от Русия и от ЕС. Пускането в действие на нефтопровода Баку-Джейхан позволи на Баку да се еманципира от Москва и в последните години Илхам Алиев води многовекторна външна политика, оставяйки си отворени врати за сътрудничество както с Русия, така и със Запада. Азербайджан може да си позволи да бави решението за направленията на своя газов износ, защото засега и приходите от петрола са достатъчни да направят страната световен рекордьор по темпове на икономически растеж. За 2006 той е бил 34,5%, за 2007 – 25%, а според по-консервативните оценки на ЕБВР през 2008 азербайджанската икономика е нараснала с 10,8%.

Азербайджанският газ не е достатъчен, за да запълни тръбопровода „Набуко”, но ангажирането на Баку с проекта може да се окаже малката стъпка, която да предизвика верижна реакция и да ентусиазира останалите потенциални доставчици. Съвсем доскоро строежът на тръба по дъното на Каспийско море, която да вкара туркменски газ в „Набуко”, бе невъзможен и поради лошите двустранни отношения между Ашхабад и Баку. Двете страни имаха стари спорове за неподелени нефтени и газови находища по морската си граница и през 2002 Туркменистан отзова посланика си от Азербайджан. Той бе върнат едва през 2008, след като новият туркменистански президент Гурбангули Бердимухамедов пое курс към сдобряване с Баку.

За газовия износ на Азербайджан участието в „Набуко” не е въпрос на живот и смърт. Нещо повече – ако стартът на „Набуко” се забави още година-две, Баку ще се принуди да приеме предложението на Газпром. Затова ЕС вероятно ще побърза, предлагайки на Азербайджан оферта за цената на газа, значително по-добра от руската.

Туркменистан и Казахстан в сянката на Газпром

Сред всички постсъветски републики Туркменистан има най-непрозрачно държавно управление, макар че след смъртта на Сапармурат Ниязов тенденцията е за постепенно отваряне на страната към външния свят. Информацията за газовите запаси на страната е засекретена. Международно признатото количество е 4,97 трлн. куб м като от тях доказани са 2,67 трлн[4]. Властите в Ашхабад често подават информация за нови находища с гигантски размери, но едва напоследък част от тях бяха потвърдени от британската компания GCA, която прави одит на туркменистанските газови запаси. През февруари 2009 тя обяви, че находището Южен Йолтан-Осман е „супер гигант” и е сред най-големите в света. Предполага се, че то съдържа 6 трлн. куб. м газ, т.е. колкото всички доказани газови запаси на САЩ[5].

Въпреки липсата на точни данни, ясно е, че Туркменистан има огромни газови запаси, за чиято разработка обаче са необходими големи инвестиции, които трябва да дойдат от чужбина. Затова, предимство при закупуването на туркменския газ ще имат тези държави и компании, които предварително са инвестирали в добива му. Засега голяма преднина в това отношение има Газпром.

Към началото на 2009 почти целият газов износ на Туркменистан отива в Русия като той е подсигурен с дългосрочен договор до 2028. През 2007 Туркменистан, Казахстан и Русия подписаха договор за строеж на Прикаспийския газопровод, но работата по него не е особено напреднала[6]. Но най-ярката демонстрация за решимостта на Русия да запази почти монополния си контрол върху газовия износ от Централна Азия е съгласието на Газпром да купува туркменската и казахстанската суровина по световни пазарни цени. Жестът на руския гигант цели да обезсмисли търсенето на нови маршрути за газовия експорт на Туркменистан. В Ашхабад обаче са наясно, че само диверсификацията на износа може да му гарантира постоянно пазарно равнище на цените на газа. Най-старото „неруско” направление на туркменистанския газов износ е Иран. През февруари 2009 бе подписано споразумение за увеличаване на туркменския експорт за Иран от 7 на 10 млрд. куб. м годишно[7]. До края на 2009 трябва да влезе в експлоатация и първата фаза на тръбопровода, свързващ Туркменистан с Китай. Първоначалният му капацитет ще бъде 4,5 млрд. куб. м годишно с идеята този показател да достигне до 30 млрд. куб. м, през 2012.

Големият въпрос е, дали в близко време туркменистанският газ ще потече и в западна посока, през Каспийско море, до Европа. Две са основните пречки пред изграждането на отдавна планирания Транскаспийски тръбопровод. Първата е неизвестността, дали Туркменистан ще разполага с необходимия излишък от газ за разработването на новия маршрут. Втората е неуредения юридически статут на Каспийско море, което прави всякакво строителство на тръбопроводи по морското дъно доста рисковано начинание[8]. Ако след последните открития на нови големи находища първата пречка вече изглежда преодолима, уреждане на въпроса за морските граници в Каспийско море засега не се очертава, главно поради обструкциите на Иран. Техеран аргументира съпротивата си срещу Транскаспийския тръбопровод със загриженост за крехкия екологичен баланс в Каспийско море[9], но истинските му мотиви са по-скоро геополитически. Малко вероятно е напрежението в региона да ескалира до въоръжен сблъсък, но не е без значение и фактът, че с най-голяма военноморска мощ в Каспийско море разполагат точно Русия и Иран, които са противници на проекта за транскаспийската тръба.

По отношение на експорта на природен газ, Казахстан засега също е почти напълно зависим от руските трасета. Според статистическите данни на ВР, доказаните казахстански газови запаси са 1,9 млрд. куб. м, но властите в Астана смятат, че те са поне 3,3 млрд. куб м. През 2008 в Казахстан са добити 33,4 млрд. куб. м газ, но до пазара са стигнали само 11,3 млрд. куб м от тях[10].

Макар че съществуват и проекти за Транскаспийски тръбопровод от казахстанския бряг на Каспийско море до Баку[11], засега строежът му не е на дневен ред. Затова Казахстан може да участва в „Набуко” само ако и Туркменистан се включи в проекта.

По обем на доказаните запаси (28 трлн. куб. м) Иран заема второ място след Русия, но по-голямата част от този огромен потенциал все още не е оползотворена. И след края на мандата на Буш Техеран остава в клещите на американското ембарго, което го прави нежелан газов партньор за чуждестранните компании. Неслучайно Иран въобще не бе поканен на големите срещи за проекта „Набуко”, провели се в Будапеща и Прага, съответно, в началото на годината и през май.

Набуко като геополитически проект

Както всички подобни проекти, „Набуко” има не само икономическо, но и геополитическо значение. Макар че се ползва със силната подкрепа на Европейската комисия, „Набуко” все пак не е проект на ЕС. Акционери в него са шест търговски компании от пет членки на ЕС и една от Турция. Дори и да бъде построено, новото съоръжение ще осигурява не повече от 10% от вноса на газ в ЕС. Това не е особено голям дял, но както вече отбелязахме, общ европейския пазар на природен газ не съществува. Затова е важно, че „Набуко” ще доставя суровина за държавите от Югоизточна и Централна Европа, които сега имат най-ниска степен на диверсификация на доставките. От друга страна, този факт е и недостатък на проекта, защото най-големите и влиятелни държави от ЕС нямат пряк интерес от изграждането на „Набуко”. А проектът трудно ще се реализира, ако липсва институция, готова да плати известна “геополитическа премия” и така общата цена на тръбопровода да стане приемлива за инвеститорите.

Руско-украинският конфликт от началото на 2009 подейства стимулиращо за търсенето на нови източници на газови доставки в ЕС, но този ефект, до голяма степен, бе неутрализиран от бушуващата световна икономическа криза. Мащабен проект като „Набуко” трябва да разчита на заемен капитал, затова едва ли може да стартира в момент, когато парите са скъпи, а всички непарични активи поевтиняват.

Пречка за изграждането на „Набуко” може да е и позицията на Турция, която иска да купува и преразпределя природния газ, вместо да е обикновена транзитна страна. Тази позиция естествено не е приемлива за държавите от ЕС. А Турция има ключова роля, защото през територията и минават всички възможни трасета, по които газ от каспийските държави може да стигне до Европа. Между Турция и европейските партньори в „Набуко” има още едно съществено различие. Анкара иска да вкара в проекта Иран и Русия и така да диверсифицира доставките за този тръбопровод по начин, удобен за себе си. ЕС обаче не се бои да прави бизнес с Техеран заради американското ембарго. А влизането на Русия  в „Набуко” изглежда нелогично, защото сред целите на проекта е да намали зависимостта на ЕС от руския газ. Надеждата на Анкара е, че Газпром може да се откаже от твърде скъпия проект „Южен поток”, ако офертата за експорт на руски газ по централноевропейско направление през Турция бъде възобновена в настойчива форма. Тук някои анализатори съзират и по-дълбок стремеж на правителството на Ердоган да установи отношения на стратегическо партньорство с Москва, като контрапункт на буксуващите преговори за членство в ЕС. Русия обаче не желае да участва в „Набуко”, за да запази наличния си газ за своя тръбопровод „Южен поток”. Освен това Москва няма интерес да даде тласък за изграждането на „Набуко”, защото така ще се отвори нов енергиен коридор, през който природният газ от Централна Азия може да потече в западна посока вместо на север, към мрежата на Газпром.

Що се отнася до Иран, Турция разчита, че е единствената мюсюлманска страна, която е геополитически партньор на Запада чрез членството си в НАТО. Съответно, Анкара може да изиграе ролята на медиатор между ислямския Иран, от една страна, и САЩ и ЕС, от друга. Освен това изглежда, че турските държавни компании са сред малкото, които не се боят от американските предупреждения и правят бизнес с Иран.

Неотстъпчивостта на Анкара обаче може да се превърне в бумеранг, който да удари по турските газови амбиции. Европейски и американски политици и експерти все по-често изразяват недоумението си от позицията на Турция по въпроса за „Набуко”[12]. Те предупреждават, че по отношение на газовия транзит Турция може да се превърне в „новата Украйна”, използваща монополното си положение, за да създава проблеми на крайните потребители. Всъщност, Турция иска по-скоро да бъде не „новата Украйна”, а „новия Газпром”. Турците питат – защо Газпром може да изкупува газа от Туркменистан и Казахстан и да го реекспортира като свой, а ние да не можем? Тук става дума за принципно различие между ЕС и Анкара относно ролята на газопроводите. ЕС иска те да са наднационални технически съоръжения, които да се използват от всяка компания, готова да плати съответната такса за пренос. Турция пък разглежда тръбопроводите като важен геополитически коз за страната, през чиято територия преминават.

Напоследък дойдоха две предупреждения, че Азербайджан започва да губи търпение и търси алтернативи на Турция за износа на своя газ. Първо, Баку и Москва подписаха съглашение, предвиждащо Азербайджан да започне продажба на газ за Газпром от началото на 2010. След това от праха бе изтупана и старата идея за строеж на газопровод от Баку, през Грузия и Черно море, до Украйна.

При провал на проекта „Набуко” в сегашния му вид обаче, Турция може да се окаже в основата на нещо като псевдо, или мини „Набуко”. Възползвайки се от практиката си да купува всичкия природен газ, който пресече нейните граници, Анкара би могла да обедини доставките от Иран, Азербайджан и Русия и да доставя “турски” природен газ в ЕС. Така може да се заобиколи нежеланието на западните компании да купуват ирански газ. От своя страна, Туркменистан има интерес въпросът за участието му в „Набуко” да стои отворен, дори и проектът да е далеч от реализация. Това е добър аргумент за Ашхабад да постигне по-високи цени за газовия си износ за Русия и Китай. Ето защо е малко вероятно „Набуко” да бъде погребан завинаги от категоричното и окончателно “не” на Туркменистан. Разбира се, шансовете за скорошно изграждане на тръбопровода могат да се променят драматично, ако САЩ и Иран преодолеят десетилетната си вражда и политическото ембарго върху Техеран бъде вдигнато.

Българско геополитическо дружество

Бележки:

1. Pierre Noel, ECFR Policy Brief: Beyond dependence: How to deal with Russian gas, See at http://ecfr.3cdn.net/c2ab0bed62962b5479_ggm6banc4.pdf

2. Министр Натик Алиев обнародовал запасы газа в Азербайджане. Rusenergy.com, See at http://www.rusenergy.com/?page=news&id=102946

3. Азербайджан в 2009 может увеличить экспорт газа в 1,5 раза. Rusenergy.com, See at http://www.rusenergy.com/?page=news&id=98257

4. BP Statistical Review of World Energy, www.bp.com

5. Ben Farey, Bloomberg, Yolotan-Osman Field a “Super-Giant”, See at http://www.oilandgaseurasia.com/news/p/0/news/4068

6. Robert M. Cutler, Moscow and Ashgabad Fail to Agree Over the Caspian Coastal Pipeline. CACI Analyst, 04/08/2009, See at http://www.cacianalyst.org/?q=node/5080

7. Игорь Наумов, Россию теснят из Туркменистана, Независимая газета, 16.02.2009, sеe at http://www.ng.ru/economics/2009-02-16/4_Turkmenistan.html

8. Повече за юридическия статут на Каспийско море виж в: Rovshan Ibrahimov, The Caspian Sea Status and the Nabucco Project: the Development of the Relations Between Azerbaijan and Turkmenistan. Eurasia Home. Analytical Resource. 5.05.2008. http://www.eurasianhome.org/xml/t/expert.xml?lang=en&nic=expert&pid=1547

9. Iran questions Caspian seabed pipelines. Alexander’s Oil & Gas Connections, 04.09.2008 http://www.gasandoil.com/goc/history/welcome.htm

10. Министерство энергетики и минеральных ресурсов Республики Казахстан. Производство промышленной продукции в натуральном выражении. http://www.memr.gov.kz/?mod=news&lng=rus&cat_id=26&id=1690

11. Robert M. Cutler Kazakhstan Looks at the Trans-Caspian for Tengiz Gas to Europe. CACI Analyst, 01/28/2009, See at http://www.cacianalyst.org/?q=node/5023

12. Виж например: Vladimir Socor. “Turkey’s Stalling on Nabucco Hurts Europe, Azerbaijan, and Itself: Part One and Part Two”, Eurasia Daily Monitor, Volume: 6 Issues: 42 and 43. http://www.jamestown.org/single/?no_cache=1&tx_ttnews%5Btt_news%5D=34657

{rt}

Инициативата на Европейския съюз за т.нар. „Източна партньорство” продължава да е в центъра на вниманието на Брюксел. В същото време става все по-ясно, че отделните страни-членки далеч не са единни в отношението си към тази програма, като мнозина се опасяват, че тя може да придобие откровено антируски характер. На свой ред, Чехия, която председателства ЕС, през първата половина на 2009, организира, на 7 май в Прага, първата среща, посветена на институционализирането на програмата.

Както е известно, програмата „Източно партньорство”, официално лансирана на 26 май 2008, беше разработена съвместно от Швеция и Полша. Тя предполага активизиране на контактите на ЕС с редица държави от постсъветското пространство: Армения, Азербайджан, Украйна, Грузия и Молдова, като участието на Беларус е под въпрос. Първоначално, като причина за специалното отношение към Минск се изтъкваше „специфичния характер” на беларуската политическа система, но още през февруари стана ясно, че главното условие за включването на Беларус в „Източно партньорство” е тя да не признава независимостта на отцепилите се от Грузия Южна Осетия и Абхазия.

Какво представлява „Източното партньорство”?

Първоначално, инициативата „Източно партньорство” беше замислена като своеобразна реакция на буксуващата „Европейска политика на съседство” (ЕПС) - техническата програма за сътрудничество, която ЕС реши да предложи на партньорите си от Източна Европа, като алтернатива на членството им в Съюза. За разлика от ЕПС, „Източното партньорство” включва ясно политическо послание за европейска солидарност. В рамките на новата програма се предвиждат по-активни контакти на политическо равнище, по линия на редовно организирани срещи между ръководствата на шестте страни-участнички и представители на ЕС. Планира се също „Източното партньорство” да разполага със свой бюрократичен апарат, в рамките на поделенията на Европейската комисия (ЕК).

Програмата включва създаването на зони за свободна търговия и облекчаване на визовия режим, с перспектива за постепенната му отмяна. За целта е предвиден и нов механизъм на финансиране. Така, доскоро се планираше до 2013 да бъдат отпуснати 350 млн. евро за укрепване на държавните институции, граничния контрол и в подкрепа на дребния бизнес. Сред приоритетите на „Източното партньорство” е и енергетиката, като се предвижда в рамките на програмата да се развива транзита на енергоносители, заобикалящ Русия. Неслучайно, в средата на февруари, по време на централноазиатското си турне, вече бившият чешки премиер Мирек Тополанек посети страните, които вероятно ще участват в реализацията на проекта за газопровода „Набуко” – Казахстан, Туркменистан и Азербайджан, като навсякъде рекламираше и предимствата на „Източното партньорство”. Показателно е също, че срещата, посветена на „Набуко”, беше насрочена през май в Прага, т.е. по същото време, когато е и тази за „Източното партньорство”.

В същото време обаче, още преди даването на официален старт на програмата в чешката столица, се оказа че далеч не всички в ЕС одобряват полско-шведската инициатива. Очертаха се доста сериозни разногласия, особено за финансирането на програмата. Така, ЕК предложи бюджетът и да бъде удвоен, т.е. към него да се добавят още 35 млн. евро. Срещу това обаче се обяви френският външен министър Бернар Кушнер, който очевидно предпочита повече средства да отидат за лансирания от президента Никола Саркози Средиземноморски съюз. Освен това, той посочи, че подобно увеличение ще означава само по 15 млн. евро годишно, които според него са съвсем незначителни средства за толкова голяма държава, каквато е например Украйна.

Впрочем, бяха изтъкнати и далеч по-сериозни принципни възражения. Така, шефът на френската дипломация не смята, че проектът трябва да изключва Русия и предложи „Източното партньорство” да се разшири, като към него се присъедини Москва, а може би и Анкара. В противен случай, според Кушнер „в Русия може да възникне усещане, че се прави поредния опит за обкръжаването и”, също както и с разширяването на НАТО. В отговор, чешкият външен министър Карел Шварценберг подигравателно обяви, че „ние не възразяваме срещу присъединяването на още държави към проекта – не само на Русия и Турция, а и на Япония, САЩ или Китай. Защо не?  Ние сме отворени за сътрудничество с другите страни”.

Иронията на чешкия дипломат № 1 обаче, едва ли е уместна. Няма логика „Източното партньорство” да включва Армения и Азербайджан, а да изключва Русия. В същото време, опасенията на Бернар Кушнер са оправдани. Защото в Москва са наясно, че програмата не отговаря на руските интереси. Още повече, че определени кръгове в Брюксел въобще не се опитват да прикриват антируския и характер. Така, преди време председателят на Европейската комисия (ЕК) Жозе Мануел Барозу определи новата инициатива като реакция на войната в Южен Кавказ, през август 2008. Според него, „Източното партньорство” е и опит на ЕС да се утвърди в постсъветското пространство. В тази връзка, той подчерта, че „икономиката и диалогът, а не ракетите и демонстрацията на сила, могат да осигурят просперитет и стабилност през ХХІ век”, недвусмислено намеквайки за руската политика в региона. Освен това, шефът на ЕК заяви, че „ЕС е икономически гигант, който все повече се превръща и в политически играч, поемайки съответните задължения”.

В края на февруари, на срещата си с външните министри на страните-членки, еврокомисарят по външната политика Бенита Фереро-Валднер, също засегна руските действия, във връзка с „Източно партньорство”, като заяви, че: „След руско-грузинската война и газовата криза стана ясно, че сме изключително заинтересовани от политическата и икономическа стабилност в държавите, включени в програмата”.

Според директора на програмите за Русия и ОНД към Германския съвет по външна политика Александър Рар, „Източното партньорство” е „най-сериозната и значима програма, която ЕС до този момент е изработил по отношение на своята източна политика”. Той смята, че: „навлизаме във фаза,  в която натискът върху Русия и опитите за изолацията и могат да се засилят”. При това, Рар специално обръща внимание на намерението на ЕС да включи в зоната на своите интереси Беларус и Азербайджан, което според него означава, че Брюксел всъщност цели не сближаване с демократичните държави от Източна Европа (защото режимите в Минск и Баку едва ли са образец за демокрация), а по-скоро „сдържането” на Русия.

Идеята за необходимостта от противопоставяне на Русия по източните граници на ЕС се лансира и в контекста на задълбочаващата се икономическа криза. Така, шефът на Федералната стопанска камара на Австрия Кристоф Лейтъл (почетен президент на Eurochambers) предложи на ЕС да увеличи четирикратно финансовата помощ за източноевропейските страни за да ограничи руското влияние в региона. Според него: „Русия оказва доста ефективна помощ на източноевропейските държави, тъй като иска да ги доближи до себе си. Налице е конкуренция между ЕС и Москва за това, към кое семейство (т.е. в коя сфера на влияние – б.а.) ще принадлежат в бъдеще източноевропейските държави”.

В тази връзка се предлага Източна Европа (както държавите от региона, които са членки на ЕС, така и тези извън рамките на Съюза) да бъдат подкрепени със 100 млрд. евро, като подобен план лансира и австрийското правителство.

Как се отнасят към проекта в Източна Европа

Макар че от информациите в медиите, посветени на инициативата „Източно партньорство”, не става съвсем ясно, дали Украйна, Молдова, Армения, Грузия и Азербайджан предварително са били уведомени за намерението на ЕС да ги включи в тази програма, засега те декларират подкрепата си за нея.

Това особено се отнася за Украйна, чиито президент Виктор Юшченко заяви през януари, че гледа “с голям интерес на инициативата за „Източното партньорство” на ЕС”. Впрочем, украинските политици неведнъж са изтъквали ролята на страната като „локомотив” на програмата, както и необходимостта тя да получи по-големи средства в рамките на реализацията и. Така, според външния министър на Украйна Борис Тарасюк, след като страната му се стреми към членство в ЕС, Брюксел също би следвало да работи по-активно с Киев, включително оказвайки му необходимата финансова подкрепа, която в никакъв случай не трябва да е на нивото на тази за Мароко или Палестина например. По време на срещата си с дипломатическия корпус, през януари 2009, президентът Юшченко заяви: „През 2009 най-сетне ще подпишем споразумението за асоцииране, към което толкова дълго се стремяхме. Ориентираме си към постигането на практически резултати. Това, на първо място, касае придвижването ни към постигане на „четирите свободи” – свободно придвижване на хора, стоки, капитали и услуги”. Както е известно, тези свободи са реалност в ЕС, макар и не съвсем, защото по отношение на „свободното движение на хора” Германия и Австрия планират едва през 2011 да снемат ограниченията за свободно навлизане на работна сила от 12-те нови членки на Съюза на своя територия.

Също толкова негативен пример, по отношение на свободното движение на стоки, капитали и услуги, е ситуацията на енергийните пазари. Когато, през 2006, ЕС реши да създаде единен енергиен пазар, внезапно се оказа, че в 17 от страните-членки е налице „прекалено силно държавно регулиране на националните енергийни пазари”. Затова надеждите на украинския президент, че страната му може до края на 2009 да реализира прехода към единното икономическо пространство („четирите свободи”) в ЕС, са по-скоро илюзорни. Още повече, че перспективата за членство в Европейската асоциация за свободна търговия или Европейския инструмент за партньорство и добросъседство (ЕИДП) съвсем не означават и възможност страната да стане асоцииран член на ЕС.

По отношение на Беларус, организаторите на „Източно партньорство” следва тепърва да решават редица проблеми, макар, че принципната позиция на Минск е известна: механизмите на „Източното партньорство” следва да имат „равноправен и недискриминационен, по отношение на всички потенциални участници, характер”. Впрочем, по време на срещата между президентите на Беларус и Украйна, състояла се през януари 2009 в Чернигов, се казаха доста неща за ползата от сътрудничеството между двете държави, в рамките на тази инициатива, макар че Юшченко и Лукашенко дискутираха най-вече проекти в енергийната сфера, нямащи нищо общо с „Източното партньорство” на ЕС.

На свой ред, молдовският президент Владимир Воронин, отбелязвайки положителните резултати от процеса на сближаване на страната му с ЕС, след 2000, задава резонния въпрос: „защо ни е да правим още едно ОНД, този път под контрола на ЕС? Това прилича на опит за създаване на поредния обръч около Русия”. В отговор, специалният представител на ЕС за Молдова Калман Мижеи лансира интересната теза, че „Източното партньорство не е просто проект на ЕС, а общ проект на Съюза и на държавите от ОНД”.

На провелото се на 16 март заседание на външните министри на ЕС, всички „недоразумения и проблеми”, касаещи състоянието на демокрацията и човешките права в редица държави, включени в инициативата „Източно партньорство”, отстъпиха пред необходимостта Съюзът да се отвори за сътрудничество с тях, тъй като, в противен случай, те могат да се окажат в орбитата на други сили. Затова, въпреки че в средата на март Великобритания, Белгия, Литва, Холандия и Полша призоваха останалите членки на ЕС да „накажат” беларуските власти, заради нежеланието им да провеждат демократични реформи, а посещението в Минск на еврокомисаря по външните работи Бенита Фереро-Валднер беше отложено, Брюксел реши да удължи временното прекратяване на санкциите срещу режима на Лукашенко. В тази връзка естонският външен министър Урмас Пает подчерта, че: „трябва да дадем шанс на беларуския народ, защото иначе руският натиск ще продължи да нараства”, а финландският му колега Александър Стуб отбеляза: „Дванайсет години се опитвахме да провеждаме политика на санкции, която не ни доведе доникъде. Сега опитваме да се отворим поне малко и виждаме че в Беларус вече са налице определени положителни промени, макар и не чак такива, каквито би ни се искало”.

Тук е мястото да припомня, че в рамките на Европейската политика на съседство, от май 2007 стартира инициативата на ЕС „Върховенство на закона”, касаеща Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан, а от 2009 – „Евразийската програма за конкурентопособност” (Eurasia Competitiveness Programe) на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (от 30-те членове на тази организация, 18 членуват и в ЕС, а 26 в НАТО), която цели да съдейства за икономическото развитие и политическата стабилност на държавите от Централна Азия, Южен Кавказ и Украйна.

Европейският поход на Изток

Така, „европеизацията” вече се разпростира далеч отвъд географските граници на Стария континент. По отношение на инициативата „Източно партньорство” обаче, е особено интересно, че страните, които би следвало да се включат в него, са същите, за които се отнася и лансираното от някои американски стратези понятие „вакуум на сигурност”. Впрочем, същият термин използва и украинският премиер Юлия Тимошенко, по отношение на новата структура на европейската сигурност с участието на ЕС и Русия, като влага в него сходен смисъл. Така, в едно интервю, публикувано през ноември 2008 в специалното издание на Economist „Светът през 2009”, тя изрази надежда, че през 2009 Европа ще започне да решава стратегическата задача за ликвидиране на „вакуума на сигурност”, възникнал в държавите, разположени между ЕС и Русия.

В интерпретацията на един от мозъчните центрове на американската консервативна десница Heritage Foundation, „вакуумът на сигурност” се свързва с Грузия, Азербайджан, Украйна и Молдова, които (според неговите анализатори) не виждат за себе си съвместно бъдеще с Русия, а в същото време НАТО и ЕС не искат да ги приемат за свои членове. По време на конференцията на Heritage Foundation, провела се през януари 2009 под надслов „Американската политика в Южен Кавказ: енергийни и геополитически предизвикателства”, председателят на Института за Централна Азия и Кавказ Фредерик Стар посочи, че: „НАТО и ЕС не могат да направят нищо конкретно за гарантиране сигурността на Грузия, Азербайджан, Украйна и Молдова. Това ние определяме като „вакуум на сигурност”. От една страна, тези държави не искат да влязат в организациите, създадени и доминирани от Русия, а от друга не им позволяват да станат членове на организациите, доминирани от Запада”.

И тъй като европейската интеграция на държавите, поканени да участват в „Източното партньорство”, е плътно обвързана с тяхната евроатлантическа интеграция, особен смисъл придобива и предложението на бившия чешки президент Вацлав Хавел за необходимостта от присъединяване на Украйна и Беларус към НАТО и установяване на източната граница на пакта по беларуско-руската и украинско-руската граници. Тази идея, на практика, допълва тезата на чешкия външен министър Карел Шварценберг по отношение на Русия: „В определени случаи трябва да се очертае червената линия, отвъд която ЕС не бива да отстъпва”.

Показателно е обаче, че в „Целевия план Украйна-НАТО за 2009, в рамките на Плана за действия Украйна-НАТО”, в който много тясно се преплитат плановете на страната за европейска и евроатлантическа интеграция, липсва дори намек за украинското участие в програмата „Източно партньорство”.

Впрочем, цялата подготовка на проекта за „Източното партньорство” на ЕС свидетелства за друг важен аспект на проблема: всички програми са свързани помежду си, но без ангажирането в тях  на изключително богатите на енергоносители централноазиатски държави (Казахстан, Туркменистан и Узбекистан) „нивото на политическо взаимодействие” и „усилията в енергийната сфера” на ЕС могат и да не оправдаят големите надежда за „мащабен европейски пробив на Изток и Юг”.

Перспективите пред „Източното партньорство”

Както е известно, „Източното партньорство” се планира като неформално обединение без постоянно действащи ръководни органи и с провеждането на две срещи на високо равнище годишно. Тоест, на държавите-участнички се предлага да се сближават с ЕС поотделно, така че различните им нива на развитие да не пречат на това сближаване. Очертани са и основните насоки на сътрудничеството: демокрацията, ефективното управление и стабилността; икономическата интеграция и сближаването с политиката на ЕС; енергийната сигурност и контактите между гражданите на въпросните държави и тези на Съюза.

Каква обаче е степента на близост на отделните участници в „Източно партньорство” до сферата на единните пространства на ЕС (икономическото; на свободата, вътрешната сигурност и правосъдието; на външната сигурност; на науката и образованието и т.н.), въплъщаващи европейските ценности за демокрацията, върховенството на закона, и човешките права?  Тази близост се определя от дължината на пътя, който им предстои да изминат за да достигнат европейските стандарти, както и от поетите пред ЕС задължения, мащабите на финансовата помощ за преодоляване на икономическото и социално неравенство между партньорите и подкрепата за тяхното развитие. Брюксел не спира да повтаря, че не възнамерява да бъде „дойна крава” и помощта ще се разпределя според изпълнението на поетите задължения, скоростта на промените в съответната страна и реалната ситуация по няколко десетки показателя на евроинтеграцията, както и от нивото на сътрудничество в определени икономически сектори.

Взаимоотношенията между ЕС и участниците в „Източно партньорство” ще се регламентират в двустранните споразумения за асоциация. Твърди се, че те ще включват либерализация на визовия режим с възможност за отмяна на визите в дългосрочна перспектива; присъединяване към Договора за енергийна общност или подписването на меморандуми за взаимно разбирателство в сферата на енергийната сигурност; създаването на зони за свободна търговия между ЕС и държавите-участнички, или пък между самите „източни партньори”.

Всъщност, истината е, че интензивните усилия при изработването на програмата за „Източното партньорство” бяха обусловени най-вече от скоростта, с която се задълбочаваха проблемите в сферите на енергийната сигурност на страните от ЕС, финансово-икономическата криза и интеграцията на печалбите от изнесеното в съседните държави производство на стоки и услуги, а не толкова от проблемите свързани с демокрацията, върховенството на закона и човешките права в източноевропейските съседи на ЕС (в този смисъл програмата отразява и промените в американската политика по отношение на ЕС и на постсъветските държави).

ЕС формално се самоотстрани от проблемите с „вакуума на сигурност”, като „разпредели” сътрудничеството си със съседите по отделни държави и направления, прехвърляйки върху тях основната тежест при решаване проблемите на собственото им развитие, като в същото време демонстрира стремеж да развива  това сътрудничество в духа на традиционния европейски рационализъм. Как всичко това се реализира на практика можем да илюстрираме с политиката на ЕС в сферата на енергийната сигурност.

На 12 януари 2009, Съветът на министрите на транспорта, комуникациите и енергетиката на ЕС спешно разгледа създалата се в онзи момент критична ситуация с доставките на природен газ за Европа. Само две седмици по-късно Съветът на външните министри на Съюза прие вече съвсем конкретни решения, планирайки в най-скоро време да формулира обща Външна стратегия в сферата на енергийната политика.

Като най-належащи мерки и насоки на действие (за които, през март и април, Европейският парламент одобри сумата от 3,5 млрд евро) бяха определени: Южният газов коридор; мрежата от терминали за втечнен природен газ; свързването на Балтийския регион с енергийните мрежи на Западна Европа; Средиземноморският енергиен пръстен; енергийната ос „Север-Юг” (т.е. обединяването на газовите и електрически мрежи на държавите от Централна и Югоизточна Европа) и офшорната енергийна мрежа в Северно море (т.е. промишленото производство на електричество от вятърна енергия).

За реализирането на всички тези планове се смята за наложително бързото развитие на инициативата „Източно партньорство”, енергийното сътрудничество с Русия, както и укрепването на политическите контакти на най-високо ниво със страните-доставчици на енергоносители, както и с транзитните държави по трасето на Южния енергиен коридор.

На 26 януари в Будапеща се проведе поредната среща на високо равнище за проекта „Набуко” (смятан за гръбнак на Южния енергиен коридор) с участието на Турция, Германия, Австрия, България, Румъния, Унгария, САЩ, Азербайджан, Казахстан, Туркменистан, Ирак, Египет и Грузия. Опитът на участниците да привлекат Русия към проекта за газопровода не се увенча с успех и на 16 март „Газпром” официално декларира отказа си да участва в него.

Както е известно, не ЕС, а САЩ бяха основния фактор за успешната реализация на проектите за петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан и газопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум. ЕС обаче може да помогне, осъществявайки преговори на най-високо ниво, за провеждането на среща на върха за т.нар. Транскаспийски тръбопровод. От степента на влияние на ЕС и САЩ върху страните-доставчици на енергоносители и транзитните държави зависи не само запълването на капацитета на тръбопровода, но и контрола над „Набуко”, като цяло. ЕС трудно ще може да гарантира доставки от Иран, още повече, че иранците напоследък все повече се ориентират към Индия и Китай (през март беше подписано поредното иранско-китайско споразумение за бъдещи газови доставки).

Случайности в политиката няма, затова след като ЕС реши (въпреки съпротивата на Германия) да запази „Набуко” в списъка на приоритетните си проекти, той отново беше обсъждан на 8 май в Прага (с участието на Грузия, Казахстан и Турция), т.е. ден след срещата на ЕС, посветена на „Източното партньорство”.

Енергийните измерения на „Източното партньорство”

Какво всъщност се предлага на държавите-участнички в инициативата „Източно партньорство” в сферата на енергийната сигурност? Да сключат с ЕС дългосрочни споразумения за доставка и транзит на енергоносители; да осъществят регионална интеграция на енергийната си инфраструктура; да се интегрира украинският енергиен пазар с този на ЕС след модернизацията и реконструкцията на транзитните петролни и газови мрежи на територията на Украйна; да се гарантира съвместимостта на енергийната сфера на Азербайджан с енергийния пазар на ЕС при инфраструктурната им интеграция; да се реформира енергийният сектор на Беларус и да се координира транзита на енергоносители през нейната територия с ЕС.

В тази връзка прави впечатление, че споменатите по-горе приоритети доста се разминават с тези на ГУАМ (организацията, обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, която от 2006 насам се нарича ГУАМ - Организация за демокрация и икономическо развитие) и въобще не са съобразени с инициативите на Краковския, Вилнюския и Киевския енергийни форуми за създаването на т.нар. Каспийско-Черноморско-Балтийско енергийно пространство и на Евроазиатски транскавказки петролен и транспортен коридор (ЕАПТК). Може би причината е, че за тях лобираха САЩ, Полша и Литва, а за координатор по реализацията им бе определен Виктор Юшченко? А, може би (което изглежда и по-вероятно), причината е, че на провелата се през ноември 2008 в Баку среща на президентите на Азербайджан, Грузия, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Турция и Украйна, както и на делегации на енергийните министерства на Гърция, България, Италия, Турция, Унгария, Швейцария, САЩ, Туркменистан и Узбекистан, последните две държави отказаха да подпишат заключителната и декларация, а само Украйна, Азербайджан, Грузия, Литва, Турция и Полша изразиха съгласие да участват в проекта за ЕАПТК.

Тоест, с Евроазиатския коридор се ангажираха трима бъдещи участници в „Източно партньорство”, както и три членки на НАТО. Всички те поискаха от САЩ и ЕС да подкрепят финансово проекта за коридора, а украинският президент Юшченко поиска от американския държавен секретар по енергетиката и политическа защита от „руските нападки”, както и съдействие за създаването на механизъм за тристранни консултации между САЩ, ЕС и Украйна.

В същото време, ЕС очевидно не е склонен да подкрепи не само пресичащият Европа по меридиана петролно-транспортен коридор, но и създаването на Източноевропейски регионален метрологичен център. Брюксел няма никакъв интерес да съдейства за формирането на своеобразен източноевропейски енергиен съюз, чиято цел няма да е толкова гарантиране енергийната сигурност на ЕС, колкото извличане на икономически изгоди за Украйна, Беларус, Полша, Литва, Латвия и Естония. Затова едва ли е случайно, че от проекта за комюникето на ЕС за инициативата „Източно партньорство”, от декември 2008, беше премахнат текста за значението на петролопровода Одеса-Броди-Гданск и необходимостта от изграждането му.

Всъщност, както се вижда, от всички проекти в сферата на енергийната сигурност на ЕС, свързани с Украйна, ще се реализира само този за модернизацията на нейната газопреносна система, като на конференцията в Брюксел (23 март) беше решено за целта Киев да получи кредит от 2,5 млрд. евро.  Срещу това Украйна се съгласи на редица отстъпки пред ЕС, включително отделянето на  оператора на газотранспортната система “Укртрансгаз” от  националната компания за добив, транспортиране и преработка на петрол и газ “Нафтогаз Украйна”, както и за отварянето на украинската газотранспортна система за чужди компании, желаещи да транзитират газ и да използват подземните газови хранилища на страната. Освен това Киев обеща на ЕС и изготвянето на цялостен план за реформирането на газовия си сектор с европейско участие до 2011. Тоест, става дума за реализация на условието за предаване на тръбопроводите на територията на страните-участнички в „Източно партньорство” „за съвместно управление или собственост на държавите, доставящи, транзитиращи и потребяващи въпросните енергоносители” , което беше премахнато от проекта за комюникето на ЕС за инициативата „Източно партньорство” от декември 2008.

Заключение

От казаното дотук можем да направим извода, че в реализацията на „Източното партньорство” няма да доминира въпросът за европейската интеграция на Украйна, Молдова, Грузия, Армения, Азербайджан и Беларус (ако последната все пак бъде включена в инициативата), а по-скоро използването на техните ресурси за нуждите на ЕС. Тоест, програмата „Източно партньорство” свидетелства за стремежа на Съюза да се концентрира върху вътрешните си проблеми – гарантирането на достатъчно енергоносители, енергийната сигурност, трудовите ресурси и създаването на изгодни „свободни” зони за търговия чрез сътрудничеството в определени сектори с отделни държави извън ЕС.

На свой ред „източните партньори”, при определени обстоятелства, могат да увеличат значително претенциите си към Брюксел. Последното пък ще бъде само от полза за САЩ, които ще получат възможност за „разчленяването” на Европа по меридиана, както и да формират нови центрове за влияние и контрол върху ЕС (особено в сферата на енергийните доставки). Това ще позволи на Вашингтон и да ерозира сътрудничеството между Брюксел и Москва, както и да минимизира руското влияние в постсъветското пространство и то не само в Европа, но и в Азия.

В същото време, плановете на Киев да превърне Украйна в политически, енергиен, военен и т.н. „център”, т.е. в регионален лидер, и стремежът меркантилно да се използва ключовото геополитическо положение на страната, рискуват да помогнат не толкова за нейното успешно развитие, колкото за преминаването и в сферата на влияние на друг (различен от руския и европейския) силов център.

От друга страна обаче, задълбочаването на глобалната криза изисква укрепване на сътрудничеството, а не търсене на нови поводи за противопоставяне на Стария континент. И това много добре се разбира в столиците на държавите от т.нар. „Стара Европа”. Затова не бива да се изключва, че след някоя и друга година (или дори по-рано) „Източното партньорство” окончателно ще загуби антируската си насоченост, в резултат от което към него може да се присъедини и Русия.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Въпреки демонстрирания от мнозина родни политици и чиновници оптимизъм, световната икономическа криза все повече става и наша, българска криза. Вече се осъзнава, че българската икономика навлиза в етап на забавено икономическо развитие, т.е. рецесия, в което е и основния социално-икономически риск за страната ни. Кризата все повече разкрива същността на големия разрив, формирал се през последните години между системите за макрорегулиране на националните икономики и глобалния характер на икономическите процеси. Този разрив е специфичен за отделните страни и налага определени различия в мерките, които вземат техните правителства.

Дефицитът по текущата сметка и ролята на капиталовите потоци

В продължение на дълги години, България провежда политика, която, на практика, води до значителни дебаланси по търговията с чужбина, откъдето най-вече се формира и т.н. дефицит по текущата сметка на платежните ни взаимоотношения с другите страни. През 2008 той достигна 8,3 млрд. евро, или 24,3% от БВП, с тенденция за по-нататъшно нарастване, което е важен ориентир за финансовите дебаланси. По принцип обаче, равнището на дефицита по текущата сметка, по отношение на БВП, не е непосредствено рисково събитие, а сборен резултат от множество конкретни рискови решения, които се вземат в икономиката. Поради това, в международните сравнения липсват експертни нормативи, при каква стойност на този показател една или друга икономика навлиза в критични или катастрофични зони на развитие.

При преценката за размера на дефицита по текущата сметка на страните е важно да се имат пред вид и нейните съставни части, а именно външна търговия, услуги (туризъм и транспорт), доходи и трансфери. У нас, с изключение на външната търговия, останалите финансови потоци са, като цяло, с положителен знак за платежния баланс, по годишните взаимоотношения на страната с чужбина, но не уравновесяват търговския ни баланс.

Вносът на стоки надвишава значително износа,  както по обща сума, така и по темпове на развитие, което несъмнено е неблагоприятна тенденция. Става въпрос за това, че величината и тенденциите в този дефицит не се третират като обект на конкретни целеви въздействия, чрез съответните програми и проекти, от страна на регулиращите органи. По същество, се следва доктрината на Найджъл Лоусън [1], британски министър на финансите през 1983-1989, в кабинета на Маргарет Тачър, който, в своята средносрочна финансова стратегия, счита, че ако дефицитите във външната търговия се дължат на нарастващ внос на инвестиционни стоки, това не е рисково положение, тъй като чрез дебаланса ще се постигне  по-висок икономически растеж, с който ще се изплати акумулираната външна задлъжнялост. Подобна монетаристка теза, без да се разглежда в дълбочина самият процес на взаимодействие на финансовата сфера с реалната икономика, при икономическия растеж, доминира и у нас вече  цяло десетилетие. В резултат от това се допуска системен дефицит на търговския баланс, който, от своя страна, поражда друг финансов дефицит, изразяващ се в нарастване на задълженията на страната към чужбина (натрупан дълг) в размер, надвишаващ почти двойно границата на допустимия риск, чието равнище, определено от ЕС по Маастрихтските споразумения, е до 60% от БВП.

Властта (1) у нас, както и в развитите държави, имаше и продължава да има  некритично отношение към конкретното въплъщаване в практиката на подобни доктрини, които, макар и логични на пръв поглед, игнорират фундаментални закономерности на икономиката. Като например тази за закономерността на спиралообразното развитие, доказваща неизбежното остаряване и смяна на всеки основен модел на развитие на икономическата система, с предшестващ го модел,  но вече съобразен с новото историческо равнище. Неолибералният модел, чиито представител е и Найджъл Лоусън, разглежда развитието само като възходящо, „рефлексно” регулирано от световния финансов пазар. При това не се отчита, че допускането на диспропорции между финансовата „нова икономика” и реалния сектор има определени граници. Затова и не бяха разкрити своевременно системообразуващите източници за вероятни кризи, още преди проблемите да се появят.

В случая, доктрината на Лоусън, разглеждаща тенденциите от глобална гледна точка, оставя на отделните страни и власти сами да определят ограничителите в дебалансите във външната търговия и влиянието им върху реалния сектор. Това обаче не се случи. Редица икономисти виждат като една от водещите причини за този управленска слепота спадът на интелектуалното равнище в управлението на икономиките, вследствие на което беше пренебрегнат творческият и критичен подход при оценката и следването на различните обективни тенденции в развитието.

При следването на системен подход за предпазване от критични и катастрофични равнища на търговските дебаланси е необходимо, на първо място, общият дефицит по търговския баланс да е съизмерим с вноса на инвестиционни стоки и, на второ, на определен етап (ако растежът действително е стимулиран) износът все пак да започне да надвишава вноса.

Развитието на българската външна търговия за последните десетилетия не отговаря на тези изисквания. През последните три години например, данните от публикациите на НСИ и БНБ [2] показват следното:

От данните става ясно, че у нас дефицитът по търговския баланс се използва и за потребление, а не само за инвестиции, което затруднява постигането на търговско равновесие и влияе отрицателно върху текущия платежен баланс с чужбина.

Във връзка с подобни ситуации и анализирайки състоянието на американската икономика Нобеловият лауреат по икономика за 2008 Пол Кругман намира за крайно нецелесъобразно провеждането на политики, водещи до масово изнасяне на търсени производства в различни страни по света вместо концентрирането им в по-малък брой държави, с оглед на предимствата и икономиите [3]. В това отношение, той следва тезите на класиците на  политическата икономия за сравнителните предимства и критикува остро политиката на Буш за износ (главно в Китай) на производства с масово жизнеспособно търсене (например, електронните елементи). Между другото, самият Кругман се самоопределя като либерален икономист, но от западноевропейски социалдемократически тип. Според него, следваната от Буш политика изкуствено поражда дефицит на търговския баланс на страната. Този дефицит сега се отчита като един конкретен, структурен по характера си, фактор в засегналата американската реална икономика криза. В крайна сметка идеята на Кругман е, в условията на глобализацията, всяка страна да се специализира в по-малко, но конкурентоспособни, продукти и да ги обменя с другите страни. Той дори създава свой модел за ефектите от икономиите за държавата и компаниите  по отношение на търговската структура и териториалното разположение на стопанската дейност, което е несъмнен принос в теорията на външноикономическите взаимоотношения.

Освен текущата сметка на платежните взаимоотношения, вторият основен елемент на платежния ни баланс с чужбина е капиталовата сметка. Нейният актив трябва да покрива пасива по текущата сметка. По определението на БНБ, капиталовата сметка включва всички видове инвестиции (преки, портфейлни и др.), заеми и кредити (банкови и фирмени) и т.н. Именно чрез притока на финансови средства отвън по посочения в тази сметка обхват се цели както уравновесяване на търговския баланс, така и стимулиране на растежа.

Анализът на цифрите по капиталовата сметка за последните години показват следното:

На първо място, че вследствие на кризата целият приток отвън в сметката намалява. Финансовите средства за страната от чужбина се различават по обем от вноса на инвестиционните стоки, поради  различните си източници, като достигат (в млрд.евро), за периода 2006-2008, както следва [4]

На второ място, през 2006, всички финансови средства от чужбина са покривали 92,1% от дефицита по текущата сметка, през 2007 – 103,4%, а през 2008 – само 65,6%. Това означава, че е естествено, с неголямо закъснение, да се намали и растежът, чийто основен източник са именно чуждестранните инвестиции.

На трето място, при анализа на годишния текущ платежен баланс БНБ не разграничава чуждестранните финансови средства по предназначение – за дялово участие в български фирми, за кредити на фирми или банки или за покупка на недвижими имоти. Тя класифицира всички като „преки чуждестранни инвестиции”, т.е. на практика приема всяко движение на финансовите средства отвън към страната като пряк фактор за икономически растеж. Това обаче е неоправдано както от теоретичен, така и от приложен аспект. Налице са съществени различия между информацията на БНБ и на Националния статистически институт във връзка с отчитането на чуждестранните финансови средства и инвестиции, което пречи на своевременното очертаване и оценяване на проблемите и рисковете по финансовите дебаланси и вземането на съответните адекватни решения.

В международните сравнения, като „пряка” чуждестранна инвестиция се разглеждат само дяловите участия.

Размерът и структурата на съвкупния външен дълг

Размерът и структурата на съвкупния външен дълг, т.е. на външната задлъжнялост, също задълбочава кризата у нас. Те, наред с други фактори, са водеща предпоставка за ограничаване притока на чуждестранен капитал. Така, в края на 2008, съвкупният външен дълг е над 36,6 млрд. евро (вкл. задълженията на банковия сектор към чужбина) [4] и, като цяло, надхвърля сумата на БВП. Само по себе си и според международните сравнения, това значение на показателя е в зоната на критичните за страната рискове, както по отношение на факторите за икономически растеж така и за кредитоспособността и. Притокът на чуждестранен капитал в страната, през 2008, вече намаля с 1,1 млрд. евро или с около 16,5 %, в сравнение с 2007[5]. Очертава се тази негативна тенденция да бъде продължителна.

С оглед сигурността на чуждестранните инвеститори, външната задлъжнялост на всяка страна предполага оценка на нейната кредитоспособност, като система, независимо дали се касае за официални (държавни) или частни задължения. Затова създадените специално за целта международни агенции определят т.н. „рейтинги на страните”, с които отразяват техните съвкупни рискове, както по отношение на държавните, така и на частните задължения.

На макроравнище, външният финансов риск на страните доскоро се идентифицираше с банковите кредитни отношения, които бяха преобладаващи. Но, както вече отбелязах, в условията на глобализацията на пазарите, предишните взаимоотношения на държавите станаха много по-разнообразни: те вече включват и преки инвестиции, и фирмени заеми, и вложения на фондовата борса, и т.н. Затова към „буквените” обозначения на рейтингите се появиха и нови коефициенти за оценка на този риск, а именно . като отношение на задлъжнялостта към износа и към БВП.

Новите коефициенти определят външния финансов риск на една страна като способност на националната икономика да мобилизира необходимото количество чуждестранна валута за обслужване на външната си задлъжнялост. Тази способност е пряко свързана и със сроковете за изплащане на външните задължения.

Според отчета на БНБ, към края на 2008, дългосрочните задължения на страната от общия външен дълг, в размер 36,6 млрд. евро, са около 28%, краткосрочните (до 1 година) - 36,5%, а т.н. от БНБ „преки” инвестиции - около 35,5% [4]. Както се вижда, краткосрочният дълг, който е значителен като сума и трябва бързо да се връща, почти доближава годишната стойност на износа. А това означава, че, по експертни оценки, рискът от неиздължаване тук се доближава до заплаха от рязък срив на икономиката и дефолт. Вариантите за маневриране са силно ограничени поради факта, че общият показател на външната задлъжнялост спрямо износа е неблагоприятен, като съотношението за 2008 е 2,4:1, в полза на външната задлъжнялост, с тенденция за по-нататъшно нарастване.

Системният подход към оценката на риска изисква да се вземе предвид и още едно обстоятелство. Тъй като коефициентите за външния финансов риск, в условията на глобализацията, засягат не само институционалните отношения между страните, но и всички нерезиденти, имащи финансови вземания към страната, при липсата на необходимата чуждестранна валута под риск от неплащане ще попаднат всички видове чуждестранни вземания. Единственият мобилизуем ресурс са официалните валутни резерви на страната, съсредоточени в БНБ. Възможността за покриване на външната задлъжнялост от резервите се вижда от следните данни [6]:

В условията на задълбочаващата се глобална криза и намаляването на износа е естествено да се очаква неблагоприятно развитие на резервите на страната и по-точно тяхното намаляване не само в проценти към дълга, но и в абсолютна сума. Това не само повишава риска от неиздължаване, но и повишава равнището на риска от рецесия до критични величини.

При оценката на външните финансови дебаланси и риска от рецесия е необходимо да се отчитат и други, тясно свързани с тях, показатели на социално икономическото и политическото развитие на страната. От тази гледна точка, интерес представляват проучванията на списание ”Euromoney” от 2008 за рейтинга на бившите социалистически страни от Централна и Източна Европа – сега повечето членки, или кандитатстващи за присъединяване към ЕС.

Анализът на „Euromoney” включва девет икономически и извъникономически показатели, оценявани от международни експерти, между които: икономически растеж (икономическа перспектива), политически риск, външна задлъжнялост, платежоспособност (кредитен рейтинг), достъп до банкови и други финансови ресурси и пр. Общата балова оценка по тези критерии е 100. За 2007, България е класирана на 8 място от общо 12 страни от региона, с оценка от 58,47 бала, което я поставя след кандидатстващата за членство в ЕС Хърватия, но преди Румъния. Първото място се заема от Словения, с 81,75 бала.

Въпросният анализ е правен в навечерието на настоящата криза. В един по-нов и подробен анализ на „УниКредит Груп”, от октомври 2008, се подчертава, че променената и нестабилна обстановка на международните финансови пазари ще се отрази силно върху икономиките на всички страни от Централна и Източна Европа, като темповете на икономическия им растеж ще се забавят, но няма да бъдат отрицателни [7]. Това се отнася и за България с очакван, според досегашния бюджет за 2009, икономически растеж около 4%, срещу 6%, през 2008. Тези очаквания, обаче, не са подплатени с конкретни въздействия за намаляване на дебалансите. На базата на формални сметки се прогнозира, че постепенното забавяне на темповете на икономическо развитие и наличието на фискален резерв, който е с обратен на дебалансите знак, ще доведат, от само себе си, до редуциране на финансовите дебаланси до по-устойчиви нива.

Адекватност на публичните услуги и решения на ситуацията в страната

От анализа се вижда, че външните финансови дебаланси са резултат не от преки имагинерни външни влияния, а от това, как се вземат и реализират решенията вътре в страната по конкретните външни и вътрешни фактори на развитието. Взаимодействието на финансовата сфера с реалната икономика изисква външните и вътрешните финансови потоци да се обвързват, на макроравнище, с механизмите на икономическата рентабилност, включително. с нейната вътрешна съставляваща, намираща израз, преди всичко, в производителността на труда. В крайна сметка, именно производителността (продуктивността) определя и растежа на доходите на населението, и инвестиционната привлекателност на страната.

Според статистически данни и изследвания на Българската стопанска камара[8], ръстът на производителността на труда през последните 4 години се запазва изключително скромен – средно около 2% годишно. Причините са в изключително ниската ефективност на публичните инвестиции, организацията на обществените поръчки, многото излишна администрация, ширещата се корупция, безконтролното изтичане на бюджетни и обществени средства и др. Тоест, първият фактор за ниската производителност на труда се свежда до това, че малко хора произвеждат принаден продукт, който чувствително се стопява по корупционните канали, раздутата администрация и нереформираните сектори на стопанството, каквито са например образованието и здравеопазването.

Другият основен фактор за ниската производителност е ниската добавена стойност на стоките и услугите, които произвеждат работещите в българската реална икономика. Което разбира се не означава, че производителността на българския работник, в сравнение с тази на колегите му в другите страни на ЕС, е 8 или 10-то кратно по-ниска (каквато  е разликата в заплащането).

Решението на въпроса за по-високата средна производителност на труда е, преди всичко, в ръцете на държавата, която трябва да реформира организацията на работата в основните публични сектори и така да повиши ефективността на публичните решения и публичните финанси, имащи системообразуваща роля, включително. и на използваните средства от Европейските фондове за инфраструктурни обекти и мрежи и други нужди на реалния сектор. Затова стратегическият проблем, който може да ограничи или ускори рецесията и превръщането на  разглежданите финансови рискове в заплаха от дефолт е, какви решения вземат и какви публични услуги създават властовите институции сега, при разпределяне и подпомагане на бизнеса и гражданите с финансови средства. Въпросът стои изключително остро, особено имайки предвид неуспешния досегашен опит на държавата по създаването на съвременни механизми за работа на министерствата и другите публични учреждения, на базата на „принципите на програмното бюджетиране”, а оттук и за доброто усвояване на средствата от Европейските фондове. Не е възможно администрацията да изисква от другите да работят успешно на базата на системните принципи на програмен и проектен мениджмънт, когато самата тя, като цяло, действа по старите модели на финансиране, кредитиране и стимулиране.

Естествено, един от приоритетните сектори за въздействие от страна на държавата, в условията на сегашната криза, е банковия. Месеците след началото на световната криза потвърдиха, че след първите, достойно понесени нейни удари, през 2008, българският банков сектор остана сравнително стабилен. От четвъртото тримесечие на същата година, обаче, той рязко намали кредитирането на бизнеса и гражданите. Тази тенденция все още не е пречупена, независимо от облекченията, които направи БНБ на търговските банки, по отношение ползването на съществена част от техните задължителни резерви в Централната банка. Наложи се и намесата на държавата за съживяването на кредитирането чрез гаранционен фонд от 500 млн. лв, оперирането по който се възложи на Банката за развитие.

В тази връзка, някои чуждестранни наблюдатели смятат, че банковата криза у нас, от 1996-1997, е помогнала системата ни да се научи да реагира на кризисни ситуации. Не се отчита обаче, че тогава търговските банки бяха български, предоставили кредити основно на български държавни организации, докато днес почти всички банки са с преобладаваща чуждестранна собственост и предоставят кредити предимно на частни фирми и лица. Те следват политиката на своите „майки” в чужбина, които бяха силно засегнати от финансовата криза в САЩ, повлияла съществено на тяхната ликвидност. По оценка на британския „Телеграф”, заради агресивната си политика по целия свят, европейските банки имат капиталова „дупка” от 2 трилиона долара и затова не само забавят  процеса на кредитиране, но и изискват своите средства от чужбина, а банките у нас им дължат над 9,0 млрд. евро [4].

Не споделям идеите на някои автори [9], че намесата на държавата в реалния сектор, винаги има вредни последици, независимо какви са технологиите на интервенцията: чрез гаранционен фонд за подпомагане на банките (като утвърдена и ефективна практика, прилагана и в други страни), чрез субсидиране на земеделието (под различни форми) или други намеси. По инерция, сред голяма част от родния елит продължава да се ползва с популярност крайната монетаристична теза, че за разлика от държавната машина, свободният пазар винаги работи ефективно. Това твърдение е абсолютно неадекватно в условията на сегашната глобална криза, определяна от мнозина икономисти с метафори като „лавина” и „пандемия”. Ситуацията не позволява пазарът да се върне към устойчивост от само себе си. Нужни са решения, синтезиращи икономическите, административните и бизнес аспектите в технологиите на публичните власти и в публичните услуги. Синтезът трябва да преодолее робуването на административното и пазарното, за сметка на икономическото в публичните антикризисни решения. В условията на глобализацията, такава световна тенденция се наблюдава вече от години, а кризата дава уникална възможност да се ускори нейната реализация и у нас.

В тази връзка, анализът на основните финансови дебаланси и състоянието на механизмите на предоставянето и избора на публични услуги показва, че намесата на държавата ни в банковата дейност е целесъобразна, ако е подчинена на ясната цел за регламентирано насърчаване на кредитирането на бизнеса и гражданите по конкретни проекти и програми, а не за пряко вливане на финансови средства изключително в полза на ликвидността на банките. Това разграничаване във финансовите потоци, от гледна точка на тяхната продуктивност, изисква нови, ефективно работещи механизми, както за финансиране, така и за мониторинг на разпределението и използването на ресурсите. Например, чрез реализирането на цялостна програма за приложение на българските стандарти (което беше направено само по отношение на млечните продукти), може да се ограничи вноса на нискокачествени текстилни и земеделски продукти (предимно от Турция и Китай). Това би съдействало и за намаляване на безработицата у нас.

В новите условия са необходими програми и проекти, финансирани от държавата, за стимулиране производството и износа на земеделски продукти, лекарства и медикаменти, чието потребление по света, въпреки кризата, запази високите си нива. Особено важно и в краткосрочен, и в средносрочен план е програмно и проектно да се финансира и стимулира търсенето и предоставянето на висококачествени здравни, образователни и застрахователни услуги.  От икономическа гледна точка, националните финансови сметки и туризмът биха спечелили, ако сегашното стимулиране от бюджета на отделни групи потребители да ползват родните туристически услуги се съчетае с финансиране на конкретна комплексна програма за бързо внедряване на системата за тотално управление на качеството (TQM) в основните звена на този отрасъл. Програмите и проектите трябва да бъдат прозрачни и достъпни до широк кръг специалисти, в противовес на сегашната практика съдържанието на проектите, изпълнявани по Еврофондовете (с малки изключения) да не се публикува дори на интернет-страниците на управляващите органи на националните оперативни програми.

С това ще се увеличи доверието, както в стабилността на финансите, така и в справедливостта на властовите институции в страната. Именно по тези два критерия най-често се съди, има ли държава и каква е ролята и в икономиката и обществото.

Що се отнася до средствата от Европейските фондове за България, те могат и следва да допълват значителна част от ресурсите, необходими за реализирането на още много подобни програми и проекти, но затова технологиите на проектния мениджмънт и програмното бюджетиране трябва да станат реална практика за всички, които работят с публични услуги, включително и с тези, финансирани не от фондовете, а от българския бюджет и от други собствени средства. От гледна точка на системното виждане за ресурсите, на практика, са налице технологиите и самите средства за допълващия ефект, но са силно ограничени и недостатъчни собствените ресурси, създаващи базата за надграждане, т.е. гарантиращи основния ефект. Основният недостатък в публичните услуги и решения у нас не може да се преодолее с привличането на европейски експерти на ключови позиции в административната власт, както нееднократно се предлага от българското правителство, а с цялостно промяна в организацията на решенията, включително и в екипите.

Системното „общуване” с финансовите дебаланси трябва да включва и бързи мерки по осигуряването на непрекъснатост на разплащанията между стопанските контрагенти извън финансовия сектор. Проблемът е, че междуфирмената задлъжнялост в момента е над 120 млрд. лв и надхвърля почти двойно годишната сума на БВП за 2008. Досега изпълнителната власт не е взела нужните мерки за решаване на проблема, а браншовите организации, в съответствие със сегашните си пълномощия, се ограничават в съдействието си само до предоставянето на информация. При все по-изразените симптоми за рецесия, невземането на мерки в това отношение може да доведе до верижни фалити на предприятия и превръщане на икономическия растеж в отрицателен. Това е и една от най-големите опасности пред българския бизнес в условията на днешната криза.

Нуждаем се от открита публична дискусия за възможностите, чрез временна национализация на предприятия и делово участие в болезнени точки на икономиката, да се „отпуши” мрежата на фирмената задлъжнялост. Вместо това, сега „по лъжичка” се предлагат (било от министерствата, било от  общините) единични мерки, като тези за „Топлофикация” София, „Кремиковци” и други с което се демонстрира  несистемен подход към проблемите. А ситуацията, която мъчи страната в момента, е системна, със сложни рискови взаимоотношения, синтезирана в критична и изискваща еднопосочни мерки финансова „формула”:

БВП: Външен дълг на страната: Вътрешен междуфирмен дълг = 1:1:2

На последната си среща в Лондон (април 2009) лидерите на 20-те водещи страни в света съгласуваха мерки, които биха осигурили (чрез МВФ) на развиващите се пазари финансов ресурс на стойност 1,1 трилиона долара, в случай че се нуждаят от помощ. Системният анализ на външните финансови дебаланси и необходимите за управлението им публични технологии, са основа, на която може и следва да се разработи адекватна политика относно стимулите и ограниченията при движението на капитали, стоки и работна сила, между регионите и страните, с които партнираме. Защото предотвратяването на възможностите за катастрофични сривове в региона на Източна Европа и у нас, до края на кризата и в бъдеще, е невъзможно без адекватна оценка и отчитане на специфичните особености и рискове на всяка от страните .

Бележки:

1. Тук и по-нататък терминът се използва като сборно понятие за субектите, вземащи социално-икономически и финансови решения на макроравнище.

Литература:

1. Nigel Lawson – Biography, Интернет, 02.04.2009

2. НСИ, Външна търговия, Интернет, БНБ, изд.”Платежен баланс на България”, 13.02.2009, Интернет, 02.04.2009

3. Wikipedia, Paul Krugman, Интернет, 02.04.2009

4. БНБ, изд. ”Брутен външен дълг на България”, 24.02.2009, Интернет, 02.04.2009

5. БНБ, изд. ”Платежен баланс на България”, 13.02.2009, Интернет, 02.04.2009

6. Баланси на управление „Емисионно”, 31.12.2006, 31.12.2007 и 31.12.2008, Интернет, 02.04.2009.

7. Банковият пазар на ЦИЕ – възможности за растеж в условията на нестабилни финансови пазари, Интернет, econ.bg , 02.04.2009

8. Производителност на труда – ефективност на публични финанси, expert.bg, Интернет, 02.04.2009

9. А. Младенова, сп. „Преглед на стопанската политика”, изд. на Института по пазарна икономика, август 2008, с.1-2

* Преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”, вицепрезидент на Международния съюз на икономистите (UIE)

{rt}

С прерастването на европейското християнско общество в културна общност на споделени светски ценности се оформят различни светски визии за Европа, полагащи усилия за разширяване на влиянието си, в условията на взаимно конкуренция. Сред нарастващото оттогава насам  многообразие на визиите за Европа с най-голяма обществена и политическа подкрепа се ползват национализмът, федерализмът, конфедерализмът, атлантизмът, глобализмът и функционализмът.

Национализмът

Пътят на етносите от народност към нация е извървян най-рано в Европа. Именно тук, през Късното Средновековие, се раждат първите нации. Възникването на големи национални пазари и прерастването на патриотизма в национализъм водят до появата на големи национални държави, които са в състояние да отстояват националния си суверенитет от домогванията на папата и императора. Процесът на създаване на големи национални държави има съществени последици за Европа. Убедително е решен най-насъщният по онова време проблем на континента – преодоляване на политическата му фрагментация. Съществуващите около 500 държавни образувания (империи, царства, кралства, княжества, херцогства, графства, абатства, републики и пр.), към началото на ХІХ век, са сведени до само 14 държави. Изграждането на национални държави е съпроводено с ликвидиране на митническите ограничения, създаване на по-широки пазари, въвеждане на общи монети, стандартизиране на мерките и теглилките, подобряване и свързване на пътната мрежа, активизиране на външните отношения. Сред сериозните завоевания на национализма от ХІХ и началото на ХХ век е трудно постигнатото възстановяване държавността на гърците, сърбите, черногорците, румънците, българите и албанците, с което балканските нации са изтръгнати от ориенталската културна среда на теократично-ислямската Османска империя и отвоювани за Европа. Последвалото през ХХ век обособяване на Финландия, Полша, Естония, Латвия, Литва, Беларус, Украйна, Молдова, Армения, Грузия и други бивши придатъци на евразийската Руска империя в суверенни държави разкрива европейската перспектива пред тези нации и разширява чувствително европейското културно пространство.

Дълго време Европа се гордее, че е станала люлка на националните държави. Но политическата практика на оформения като идеология през ХІХ век национализъм често прераства във великодържавен шовинизъм. Много монархически режими, правителства и политически партии се опитват да печелят популярност и власт чрез призиви за “национално обединение под крилото на държавата” с цената на всички средства. Подобни шовинистични изблици и претенции към съседни държави (далеч не винаги основателни) разпалват междунационални ежби и колониални противоречия, прерастващи често в политически авантюризъм, провокативни действия, локални и регионални войни. Най-големи удари върху Европа нанасят подпалените от самата нея две световни войни. Първата помрачава нейния престиж и я лишава от моралните основания за колективното й световно лидерство, а втората я превръща в заложник на глобалните интереси на израсналите от войната две световни суперсили: отвъдокеанските САЩ и евразийският СССР.

Трескаво търсейки спасение, една компактна група от западноевропейски държави, в която лидира Франция, успява след Втората световна война да преодолее издигането на националната държава в култ и да поеме по пионерския път на европейската интеграция, предполагащ доброволен отказ от част от националния суверенитет и делегирането му на наддържавни институции. Макар че първоначално Европейските общности (Европейската общност за въглища и стомана, Европейската общност за атомна енергия и Европейската икономическа общност) се натъкват на упорита съпротива от страна на повечето западноевропейски национални институции, от началото на 70-те години на ХХ век слетите Общности се превръщат в главен европейски притегателен център, постепенно привличащ все нови западноевропейски държави.

Когато изглежда, че краят на национализма в Стария свят вече се вижда, тази позаглъхнала европейска традиция неочаквано започва да печели позиции в загубилите студената война страни от централната и източната част на континента[1]. Дълго потисканите от тоталитарните комунистически режими национализми се развихрят със застрашителна сила. В момент, когато се възстановява социалнополитическото единство на континента и пред него за първи път се очертава възможността за общоевропейско обединение, на политическата карта на намиращата се в преход Европа се появяват 26 нови държави. Дори днес не може да се твърди, че стремежът на всяка нация да създаде собствена национална държава е угаснал. Жилави си остават и старите тежнения към “национално обединение” във “велика” държава. При това положение едва ли може да се приеме, че процесът на създаване на национални държави в Европа е приключил.

Някои от противниците на национализма се опитват преднамерено да го противопоставят на идеята за обединяване на Европа. Още големият авторитет на национализма от епохата на неговото изкристализиране – френският културолог Ернест Ренан, разглежда през 1870 Европа като фактическа “конфедерация от държави с еднакво разбиране за цивилизацията”. В словото си, произнесено в Сорбоната, през 1890, вече като член на Френската академия, той изтъква, че нациите не са вечни, те са създадени веднъж, и ще си отидат, изместени “вероятно от европейска конфедерация”[2]. Повечето от съвременните проекции на национализма също не се противопоставят на обединяването на европейските нации. Дори демонизираният френски краен националист Жан-Мари льо Пен подкрепя обединяването на цяла християнска Европа (включително Русия!), като се обявява решително против приемането в европейското семейство на членуващата в Организацията Ислямска конференция Република Турция (поради “културна несъвместимост”).

Въпреки протичащите в източната част на Стария континент процеси, визията за Европа на националните държави бележи тенденция към заглъхване. Самата дефиниция за национална държава не се вмества в традиционно нехомогенни държави, като Швейцария или Белгия например. В резултат на непрекъснатите имиграционни вълни, европейските държави стават все по-мултикултурни. От друга страна, концепцията за националната държава, като фундамент на европейската система, се оказва негодна[3]. Национализмът обективно вече не служи добре на националните интереси, в условията на протичащия процес на глобализация, изпращащ държавните граници във виртуалното пространство и поставящ държавите пред невъзможността да контролират сами собствените си територии и население, да гарантират сигурността на своите граждани, както и да постигнат оптимално решаване на общи насъщни международни проблеми (тероризмът, опазването на околната среда, борбата с нелечими все още болести, и мн. др.). Неслучайно последните анализи на националната държава констатират нейната ерозия, кризата й, намаляването на доверието към нея, поставянето й под съмнение, от края на ХХ век насам[4]. Национализмът вече не обслужва и общоевропейските интереси. Разделен на 53 държави, малкият Стар континент е лишен от шансове пред основните си конкуренти – САЩ и Япония (сега), Китай, Русия и Индия (в обозримо бъдеще). Въпреки обогатяването на съвременната теория на нацията с плодотворната постановка за “гражданската нация”, като синтез на различни етнически, национални, религиозни, езикови и културни общности, и въпреки утвърждаването на нови европейски стандарти за малцинствата, техните естествени права продължават да се потъпкват в нови и в стари демокрации от доминиращия етнос и от държавните институции, което трови непрекъснато междудържавните отношения на континента. Независимо от настъпилите позитивни изменения, съвременният национализъм непрекъснати генерира проблеми пред Стария свят. Застъпниците на “правата на малцинствата” още не са спечелили битката с привържениците на “правата на човека и индивидуалните свободи”, поради което съвременното международно право още не е изработило общоприемливо определение за “национално малцинство”. Защитата на националните малцинства от някои международни организации (НАТО, ОССЕ, Съвета на Европа) често приема формата на тяхното толериране, което пък води до радикализиране на платформите им и взривяване на суверенни държави отвътре (типичен в това отношение пример е кризата в Република Македония през 2001).

Осмисляйки и преосмисляйки доктрината на национализма, днес Европа се стреми да преодолее поне традиционния му вид, ускорявайки и задълбочавайки европейския интеграционен процес. Като ликвидира вътрешните междудържавни граници, Обединена Европа превръща националните малцинства, от проблем в международното общуване, в живи мостове на разбирателство и сътрудничество между равноправни народи.

Федерализмът

Федерализмът отдавна се ползва с голяма популярност в Стария свят. Превръщането  на Европа във федерален съюз осмисля най-ранните проекти за политическо обединяване на континента – на френския юрист Пиер Дюбоа (1303) и италианския поет-изгнаник Данте Алигиери (1305)[5]. Още през ХV век, по идея на френския легат Антоан Марини, чешкият крал Иржи Подебрад предприема сериозен опит за федерално обединяване на няколко европейски държави (1462-1465)[6]. Великата френска революция трансформира идеята за Европа като федерация от монархии, под знака на Кръста срещу Полумесеца, в тази за федералния съюз на модерни правови държави, създаден от европейските нации в името на свободата, равенството и братството. По инициатива на Наполеон, през 1815, Франция се ангажира, чрез поправка в своята Конституция, с изграждане в Европа на “голяма федерална система, съответстваща на духа на столетието и служеща на напредъка”[7].  Над столетие по-късно тази страна наистина прави сериозен опит, с помощта на първата универсална световна организация, да бъде създаден “федерален съюз” от 27-те европейски държави-членки на Обществото на народите (1929-1932)[8]. Накрая, Париж все пак успява – по негова инициатива федерализмът е заложен във фундамента на първата европейска общност: Европейската общност за въглища и стомана (1952). Провалянето на последвалите опити за изграждане на Европейска отбранителна общност и на Европейска политическа общност (1952-1954) води до съчетаване на федерализма с принципа на междудържавното сътрудничество, при учредяването на новите Европейски общности (1958): Европейската общност за атомна енергия и Европейската икономическа общност[9].

Визията за Стария свят като европейски федерален съюз се ползва с мощна подкрепа от европейските интелектуалци, оказващи голямо въздействие върху всички други прослойки на европейското общество; на влиятелни международни неправителствени организации, превърнали федерирането на континента в смисъл на съществуването си (Европейското движение, Паневропейският съюз, и др.); на европейския бизнес, осъзнал бързо с острия си нюх големите икономически предимства на Обединена Европа; на широки народни маси, особено в следвоенни и преходни кризисни ситуации. Убедените федералисти виждат в успехите на ЕС потвърждение на собствената си визия за Европа. Макар и разочаровани нееднократно от моментите на боксуване и дори на временно връщане назад в реализацията на общоевропейския проект, федералистите твърдо вярват, че обединяваща се Европа се движи успешно и дори по-бързо по пътя, извървян за повече от столетие от САЩ – от хлабава конфедерация към сплотена федерация. Макар да предпочитат да изтъкват като по-подходящи образци за подражание демократичните европейски федерални държави: Швейцария, Германия, Австрия.

Сред най-убедените привърженици на федералната визия за Европа е Белгия. Получили независимост едва през 1831 и изправени пред големи трудности в нейното отстояване, поради положението си между най-мощните европейски държави (Германия, Франция и Великобритания), белгийците развиват силни традиции в областта на европеизма. Още в годините на Втората световна война емигрантските правителства на Белгия, Холандия и Люксембург договарят в Лондон (въпреки съпротивата на Великобритания) следвоенното обединяване на своите страни в блока Бенелюкс (влязло в сила през 1948), оказало заразително влияние в Западна Европа (направени са неуспешни опити за създаване на “Скандинавски Бенелюкс” и на “Голям Бенелюкс”). Белгия става съучредителка на всички основни европейски организации, като приема седалищата на най-важните от тях – ЕС, НАТО и ЗЕС. Още през 1975, белгийският премиер Лео Тиндеманс внася пространен доклад в Европейския парламент, в който обосновава необходимостта от трансформиране на Европейските общности в единен и сплотен Европейски съюз[10] – идея, реализирана едва през 1993, поради съпротивата на Великобритания. Като държава на различни национални и езикови общности, Белгия изживява дълъг и труден път на трансформиране на унитарната си държавност, превърнала се във федерална (1993). Избирайки федерализма, Белгия все по-последователно отстоява и федералното бъдеще на Европа. Тъкмо белгийското председателство на ЕС прокарва решението на Европейския съвет в Лаакен (2001) за създаване на Европейски конвент, който да подготви проект на Договор за Конституция на Европа.

Последното респектиращо потвърждение на белгийската визия е книгата на премиера Ги Верхофстад, носеща показателното заглавие “Обединени европейски щати: Манифест за нова Европа”[11].  Авторът прави безкомпромисен анализ на кризата, в която ЕС попада след провала на Европейската конституция. Според него, изходът е в решително скъсване с безкрайните пазарлъци и компромиси между трудно съвместимите национални политики на държавите-членки и осъществяване на решителен обрат към създаване на Обединени европейски щати въз основа на федерална конституция. Верховстад смята, че Европейската конституция трябва да се откаже от ненужната намеса във вътрешните работи на държавите-членки (култура, спорт, здравеопазване, социално осигуряване, образование, правен апарат и държавно управление) и да гарантира главното, без което Европа не може да върви напред и да посрещне предизвикателствата на глобализацията: осъществяване на Европейско социално и икономическо управление и стратегия, провеждане на нова Европейска технологична политика, изграждане на Европейска зона за правосъдие и сигурност, а също на Европейска дипломация и на Европейска армия. Освен това, конституцията трябва да осигурява необходимата бюджетна независимост на федерацията и разпознаваеми европейски институции с понятни наименования и ясни правомощия: правителство с министър на външните работи, ръководено от президент и контролирано от двукамарен Европейски парламент. Ги Верхофстад предпочита във федерацията да се включат всички държави-членки на ЕС, но си дава сметка, че не всички желаят това. Затова, според него, федерацията трябва да включва само членките на Съюза, ратифицирали я с референдуми, проведени в един и същи ден. По такъв начин днешният ЕС би придобил вида на два концентрични кръга: Обединени европейски щати, като федерално ядро, и Организация на европейските щати като конфедерация на останалите държави. Влизането от конфедералния във федералния кръг трябва да става само при готовност да се работи безусловно за развитието на общия политически проект.

От още по-голямо значение за развитието на общоевропейския проект е обстоятелството, че като най-последователен привърженик на федералистката визия на Европа се изявява Германия – съучредителка на първите Европейски общности, която, заедно с Франция, формира главната ос на ЕС и не без основания е характеризирана като основен мотор на европейската икономика. След абсорбирането на източногерманската държава (1990) обединена Германия, превърнала се в колос в сърцето на Европа, получава още по-голяма роля в европейския интеграционен процес. Страна с дълбоко вкоренени федерални традиции, Германия е сред най-пламенните радетели на превръщането на ЕС във федерация на равноправни държави.

Още през 1994, управляващата коалиция, излъчила кабинета на канцлера Хелмут Кол (ХДС/ХСС), лансира визията за “Европа на различните скорости”[12]. Силно неудовлетворени от сдържащия британски ефект върху начина на функциониране на ЕС, германските управляващи настояват за формиране на едно “твърдо ядро” в Съюза (според тях, то трябва да включва Германия, Франция и Бенелюкс), което да се ориентира към ускорена автентична интеграция и чрез успешния си пример да тегли напред останалите държави-членки, изпитващи съмнения. Берлин смята, че за да бъдат парирани успешно центробежните сили в Съюза, ядрото трябва да се укрепи с привличане на други държави, загърбили колебанията си. С присъщата за тази нация рационалност, германската визия за Европа цели да се преодолее вредната практика ритъмът на европейската интеграция да се определя от страната, движеща се с най-малка скорост.

В още по-изчистен вид германската визия за Европа намира израз в лекцията на външния министър Йошка Фишер “От конфедерация към федерация”, произнесена в Хумболтовия университет в Берлин, през 2000 (макар той да прави изричната уговорка, че не изразява официалната позиция на своята държава). Фишер се обявява категорично против всякакво отстъпление от принципа на интеграцията във функционирането на ЕС и настоява тя най-сетне да бъде допълнена с истинска “политическа интеграция”. Време е, подчертава той, да се премине от конфедерален към федерален модел на Съюза, което според него означава “цялостно парламентаризиране в рамките на Европейска федерация” въз основа на “конституционен договор”, “европейско правителство” и двукамарен Европейски парламент, съставен от национални парламентаристи и от “Сенат”, включващ различен брой сенатори от отделните европейски федерални единици (по модела на ФРГ), за разлика от Сената на САЩ, в който всички щати имат по двама сенатори. Отчитайки неизбежната съпротива на някои страни-членки, особено на “нашите британски приятели, които изпадат в шок при думата “федерация””, Фишер предлага 6-годишен период на приемане на европейска федерална конституция. Ако това се окаже невъзможно, допуска той, трябва да се приеме предложението на бившия председател на Европейската комисия Жак Делор за създаване на “федерация на национални държави” чрез “договор в договора”, но във варианта на бившия западногермански канцлер Хелмут Шмит и бившия френски президент Валери Жискар д’Естен – федерацията да се създаде от държавите-членки, образуващи Еврозоната. Учреден с “нов основен европейски договор”, този “авангард” трябва да има, според Фишер, “свое правителство”, “пряко избран президент” и “силен парламент”. Така той ще е в състояние да се превърне в “локомотив” на интеграцията, към който ще могат да се присъединяват други членки на ЕС при ясни критерии за членство[13].

Очертаната от германския външен министър възможност за ускоряване на европейския проект е заложена още в края на същата година в Договора на ЕС от Ница (подписан през 2001 и влязъл в сила през 2003)[14]. В него е включена клауза, даваща право на група от поне осем държави-членки да могат да предприемат “засилено сътрудничество” в области от общ за тях интерес. Макар тази възможност все още да не е използвана, тя си остава вероятна опция за авариен изход при евентуален блокаж на европейския интеграционен процес.

Впоследствие, под натиска най-вече на Германия, е предприета решителна стъпка към интензифициране на интеграцията чрез опростяване и модернизиране на договорната основа на ЕС[15]. Подписан е Договор за Конституция на Европа (2004) във федерален дух, който обаче търпи провал на референдумите за неговото ратифициране в две от съучредителките на ЕС – Холандия и Франция (2005). Но, след двегодишния период на размисъл, даден по внушение на Великобритания, отново германското председателство на Съюза възобновява дебата и успява да договори основните параметри на “договор-близнак” на Конституцията – Договора за реформиране на Европейския съюз, подписан в Лисабон на 13 декември 2007 (в момента продължава процесът на ратификацията му, въпреки отрицателния вот на референдума в Ирландия през 2008)[16].

Федерализмът е амбициозна визия за Европа, която обаче се натъква, особено от началото на ХХІ век, на нарастваща съпротива. Тя произтича от противоречивите на този етап резултати от развитието на европейския интеграционен процес. Удвояването на броя на държавите-членки на ЕС предизвиква институционен колапс и политическо разводняване. Разширяването на Обединена Европа вече става чрез приобщаване на държави, които са далеч в развитието си от средното равнище за ЕС. Повечето от тях са от кръга на новите демокрации, които и към момента на членството си в Съюза нямат развити икономики, ефективно работещи съдебни системи, утвърдени демократични традиции и зрели граждански общества, което, на свой ред, формира благоприятна среда за корупционни практики и злоупотреби. Макар приемането на тези слабо развити страни да е дългосрочна стратегическа инвестиция на ЕС, всяко разширение с подобни проблемни държави неизбежно се отразява негативно върху старите страни-членки и върху общото състояние на Съюза. За ЕС, като цяло, вече е трудно дори да поддържа равнището си на конкурентоспособност спрямо своите глобални конкуренти. Изнасянето на производствата на европейски и извъневропейски компании в източните икономики, предлагащи сравнително квалифицирана и евтина работна ръка, неизбежно се отразява върху икономиките и пазара на труда в западноевропейските държави, което няма как да не засилва евроскептицизма сред гражданите на старите страни-членки. Евроскептицизмът се подхранва и от разочарованията от новите демокрации. Още не схванали начина на функциониране на Съюза и повлияни от британската позиция, повечето нови демокрации си позволяват действия, влизащи в противоречие с основни тенденции в развитието на ЕС и пренебрегващи негови общи позиции. Така, въпреки че Римският статут на постоянно действащия Международен наказателен съд в Хага, ратифициран от всички държави-членки на ЕС (включително Великобритания), не допуска никакъв имунитет, Румъния сключва със САЩ двустранно споразумение за признаване на имунитет на американски граждани пред този новосъздаден съд (2002).  В дисонанс с преобладаващите в ЕС нагласи, десет нови демокрации подписват подготвена от високопоставен представител на САЩ декларация в подкрепа на планираната от Вашингтон война срещу Ирак (2002). Докато ЕС настоява за намаляване на американското военно “присъствие” в Европа (сведено след Студената война от 315 хил. на 40 хил.), Румъния и България сключват със САЩ споразумения за разполагане на американски военни бази на тяхна територия (2005 и 2006). Въпреки неодобрението на ЕС и зад гърба му, Полша и Чехия се договарят със САЩ за инсталиране, на собствената им територия, на елементи от изграждащата се американска система за противоракетна отбрана (2008). Редица нови демокрации от ЕС се договарят двустранно със САЩ за премахване на американския визов режим за техните граждани (от 2007), пренебрегвайки общата европейска позиция да се водят преки преговори между Съюза и САЩ за премахване визите за всички негови граждани (включително гърците, кипърците и малтийците). Тези и други подобни факти налагат сред западноевропейците убеждението, че новите демокрации не са се освободили от инстинкта си на подчинение на “Големия брат”, с което не обслужват общоевропейските интереси.  Явно ще е необходимо време новите демокрации да се адаптират към утвърдения от над половин век начин на функциониране на ЕС, а и за да могат всички граждани на Съюза да усетят очакваните големи предимства от усвояването, от Обединена Европа, на новите огромни териториални, природни, човешки и други ресурси от източната част на континента. Едва тогава може да се очаква нов прилив на федералистични нагласи в Европа.

Конфедерализмът

Дотогава Старият свят ще продължава да изпитва силното влияние на конфедерализма. Като визия за Европа, той възниква в епохата на Ренесанса. Подходът на привържениците му към европейското обединение се обосновава с “политическия реализъм”, отчитащ силната привързаност на народите към националната държава. По такъв начин се дава приоритет на държавното над наднационалното. Сред най-изявените теоретици на конфедерализма е бившият френски финансов министър херцог Максимилиан дьо Сюли, чийто “Голям план” (разработен през 1572-1605 и публикуван през 1638) е преиздаван многократно в Европа и оказва значително въздействие върху почти всички проекти от следващото столетие за изграждане на европейска политическа система[17].

Макар при стартирането на европейския проект след Втората световна война превес да вземат федералистите, от време на време в страните-членки на Европейските общности се появяват държавници, убедени привърженици на конфедералната идея. Класически образци са френският президент Шарл дьо Гол (1958-1969) и британският премиер Маргарет Тачър (1979-1990), отнасящи се ревниво към всяко ново преотстъпване на национален суверенитет на европейските институции и защитаващи във философията на европейския интеграционен процес идеята за “Европа на отечествата”, без обаче да поставят под въпрос участието на страните си в Обединена Европа. Те имат свои последователи и след Студената война сред значителни обществени кръгове и политици, проявяващи особена чувствителност по въпроса за съблюдаване на националния суверенитет, но даващи си сметка и за безпомощността на националната държава пред редица предизвикателства на нашето време. Събитията от началото на ХХІ век показват все по-ясно безперспективността на концепцията за “Европа на нациите”, която обрича мъчително създадените общоевропейски инструменти за управление на тромавост и дори на парализа. Затова гласът на конфедералистите започва да отеква по-приглушено в съзнанието на европейските народи, особено напоследък, след като гражданите на ЕС ежедневно усещат големите предимства и удобства от премахнатего на вътрешните граници между страни-членки, от въвеждането на общата европейска валута и нейното бързо налагане на световните пазари и като резервна национална валута в много държави извън Общността.

Най-обезпокоителна е родеещата се с конфедерализма традиционна позиция на Великобритания по отношение на Обединена Европа. След като прави всичко възможно, за да не позволи стартирането и развитието на  европейската интеграция, или поне да я постави под свой контрол, Обединеното кралство се включва в Европейските общности през 1973, водено не от искрено приемане на утвърдения интеграционен модел на тяхното функциониране, а от страх обединяваща се Европа да не постави Великобритания в изолация от “континента”. И след влизането си в Европейските общности британците остават чужди на най-важните европейски проекти и докато другите държави-членки полагат доста усилия да въртят педалите на европейската интеграция, Великобритания концентрира силите си върху неговите спирачки. След като дълго препятства трансформирането на Европейските общности в Европейски съюз, без да може да го предотврати, Лондон успява да прокара в учредителния Договор на ЕС от Маастрихт (1993) възможността държава-членка да не участва в отделни клаузи на договора. От отварянето на тази “вратичка” в първичното законодателство на Съюза се възползва не само Великобритания, но и някои други страни на Обединена Европа, предпочели да останат вън от Шенгенското пространство и от Еврозоната. Днес Обединеното кралство продължава да е единствената страна-членка, която не отбелязва Деня на Обединена Европа (9 май). За Лондон, стратегическата връзка със САЩ и поддържането на британската Общност на нациите остават по-важни от европейската му политика.

Сърцевината на британската визия за ЕС е настояването за неговото “ренационализиране”, което, както подчертава заместник-председателят на Европейската комисия Гюнтер Ферхойген, е опасно за Европа, доколкото събужда стари мисловни схеми и преодолени национални поведенчески модели[18].

През 1994, в реч в Лайденския университет, британският премиер Джон Мейджър развива концепцията за “Европейският съюз като меню”, т.е. Съюзът да развива общите си политики, но всяка страна-членка да избира свободно в кои от тях да участва[19]. Не отива по-далеч и неговият наследник – Тони Блеър, смятан от някои за най-проевропейски настроеният британски политик. В изказване, направено в Полша през 2000 и посветено на британската визия за Европа, Блеър прави показателното заключение: “Нека не се лъжем за политическите основи на Европа. Те се коренят в демократичната национална държава.” И се обявява за “Европа, чиято сила е в нейните нации и области”[20].

Конфедералните настроения битуват най-вече по висшите етажи на националните власти в държавите-членки на ЕС, които, както сочи досегашният опит, не отстъпват без бой прехвърлянето на компетенциите си на европейските институции и дори се опитват да прехвърлят на Обединена Европа своите собствени неблагополучия, правейки това с ясното съзнание, че тя няма да отвърне на подобни некоректни удари.

Атлантизмът

Сред по-новите влиятелни визии за Европа е атлантизмът. Всъщност, това е единствената визия за Стария свят, привнесена отвън. Атлантизмът се ражда в САЩ през 1939, когато публицистът Кларънс Стрейт лансира проект за създаване на “Федерален съюз на демокрациите” с общо правителство, армия, валута, митнически съюз, пощенска система и система за връзки. Според него, гръбнак на федерацията трябва да стане един “Северноатлантически съюз” между двете северноамерикански държави (САЩ и Канада) и десет европейски демокрации (Великобритания, Франция, Ирландия, Дания, Белгия, Холандия, Норвегия, Швеция, Финландия и Швейцария). Стрейт смята, че тези държави имат общи етически ценности и формират цивилизационна общност[21]. Разпалването на Втората световна война в Стария свят е преценено в Щатите като начало на неизбежния крах на Европа и поява на изключително благоприятна възможност за налагане на американската воля по света. Така идеята на Стрейт е подхваната от създадената още през същата година неправителствена организация “Федерален съюз”, с което се слага началото на атлантическото движение в Съединените щати. Идеята за използване на войната за установяване на хегемония на САЩ в света е доразвита в получилата голяма популярност статия на Хенри Лус “Векът на американците” (17 февруари 1941)[22]. След влизането на САЩ във войната (декември 1941) се намират и теоретици на атлантизма, сред които се откроява името на специалиста по международни отношения Уолтър Липман.  През 1943, той констатира: “Атлантическият океан не е граница между Европа и Америка. Той е вътрешно море на общност от нации, свързани една с друга от географията, историята и жизнената необходимост”[23]. През следващата година Липман лансира разгърнат план за основаване на “Атлантическа общност на нациите” като военнополитически блок с “обща външна политика” под егидата на САЩ и с участието на 42 държави, сред които особено място заемат 15 европейски страни: Великобритания, Франция, Белгия, Дания, Ирландия, Исландия, Люксембург, Холандия, Норвегия, Испания, Португалия, Швеция, Италия, Гърция и Швейцария. Проектът е обоснован с “културната общност” на посочените страни[24].

Надеждите се оправдават. Останала сама срещу мощната военна машина на нацистка Германия, най-влиятелната тогава световна сила – Великобритания, е принудена да моли САЩ за мащабна военна помощ. И Вашингтон наистина започва да я предоставя, но едва след подписването от президента Франклин Рузвелт и премиера Уинстън Чърчил на Атлантическата харта (14 август 1941). За Вашингтон, най-важен от осемте договорени принципа на международните отношения в този документ е признаването от Лондон правото на народите на самоопределение, поставящ на карта бъдещето на постколониалната Британска империя, с което Белият дом се стреми да елиминира основната пречка за установяване на американско господство в света.

След приключването на войната, намиращият се в опозиция Чърчил започва да се изявява като първия европейски атлантик, за което явно му помага обстоятелството, че и генетично е такъв (с майка американка и баща англичанин). Още преди откриването на Парижката мирна конференция, в своята широко рекламирана реч в американския университет във Фултън (1946), предварително съгласувана с държавния секретар на САЩ Джеймс Бърнс и одобрена от американския президент Хари Труман, Чърчил обосновава необходимостта от създаване на “братска асоциация на народите, говорещи английски език” като железен англо-американски съюз, който да подчини света на своята воля и сила[25].

Само месец след подписването на Парижките мирни договори Вашингтон прокламира “Доктрината Труман” (12 март 1947, одобрена от американския Конгрес през май с. г.), ориентираща САЩ към конфронтация със стратегическия им съюзник от времето на войната – СССР, и поставят под своя закрила водещите вътрешни битки за насоката на следвоенното си развитие Гърция и Турция. На 5 юни 1947, Белият дом  обявява “Плана Маршал” за следвоенно възстановяване на Европа, но при условие, че държавите от Стария свят, приемащи американска помощ, създадат междуправителствена организация за координиране на съвместната работа с американците.

Започналата след влизането в сила на Парижките мирни договори (15 септември 1947) студена война бързо налага атлантизма в политическата практика на Западна Европа. Неуредените следвоенни проблеми (особено германският и австрийският), установяването на комунистически режими в Източна и Централна Европа, силното присъствие на комунистите в западноевропейските парламенти и в коалиционните правителства на някои влиятелни страни (Франция, Италия, Белгия), голямата финансова зависимост от САЩ, както и острите потребности на следвоенното възстановяване неумолимо тласкат западноевропейските държави в обятията на Вашингтон. Отчитайки настроенията на западноевропейците, американският Сенат приема “Резолюцията Ванденберг” (11 юни 1948), с която САЩ окончателно изоставят политическия и военен изолационизъм. Още през януари 1949 възниква американската неправителствена организация Комитет на Атлантическия съюз, пледиращ за учредяване на федерация между Северна Америка и Западна Европа. Главният резултат от външнополитическата офанзива на Белия дом е подписването, във Вашингтон, на Северноатлантическия договор с Канада и десет западноевропейски държави (4 април 1949), въз основа на който е създадена военната организация НАТО (1951). В навечерието на подписването на Северноатлантическия договор, държавният секретар на САЩ Дийн Ачесън заявява, че “северноатлантическата общност на нациите е реалност..., основана на родствените връзки и естественото съвпадение на интересите на северноатлантическите страни”, а след подписването на договора представя “общността” като “продукт на 350-годишно, а може би и по-старо, историческо развитие ... с общи институции, морални и етични принципи”[26].

В последвалите най-тежки години на студената война у западноевропейските държавно-политически елити трайно се насажда убеждението, че Европа (разбирана като културно пространство, простиращо се от Атлантическия океан до Виена) няма бъдеще без стратегическата връзка със Северна Америка. Още от самото установяване на по-тесни атлантически връзки обаче, надделява западноевропейският прагматизъм. Приемайки с охота предложената щедра американска финансова помощ за възкръсване на Европа от пепелищата на войната (общата й стойност възлиза на около 13 млрд. долара), западноевропейците дипломатично отклоняват предложението на държавния секретар на САЩ организацията за осъществяване на “Плана Маршал” да се нарече “Атлантическа икономическа общност” и налагат европейското й наименование Организация за европейско икономическо сътрудничество (1948). Впоследствие, изправени пред лицето на надвисналата над Запада съветска мощ, западноевропейците приемат значителната военната помощ на САЩ за възстановяване на националните въоръжени сили и едноличното американско лидерство в НАТО, но блокират опитите на САЩ Алиансът да поеме и невоенни функции[27].

Американската доминация в Организацията за европейско икономическо сътрудничество и в НАТО скоро започва да тежи на Западна Европа. Изправила се на крака в икономическо и военно отношение, постигнала конвертируемост на западноевропейските валути спрямо американския долар (1958), Западна Европа започва да търси и напипва собствен път на развитие, обосноваван пред северноамериканците с концепцията за “европейската идентичност”. Още през 1955, идейният “баща” на европейската интеграция Жан Моне се разграничава, със свойствената му дипломатичност, от пропагандните клишета за “Запада” и “Атлантическата общност”. “Ние ще създадем западен свят - набляга той - за да дадем на цялата цивилизация, на Америка, на Русия, мир и сигурност”[28]. Още по-определено се произнася председателят на Комисията на Европейската икономическа общност и бивш министър на външните работи на ФРГ проф. Валтер Халщайн. В реч във Факултета по дипломация “Флечър” (16 април 1962) той изрично се разграничава от “така наречената Атлантическа общност”, като заявява, че “тя не е общност в същия смисъл, който се влага в Европейската общност”[29]. А на пресконференция в Елисейския дворец, на 15 май 1962, френският президент Дьо Гол развива открито идеята за “европейска Европа, свързана в настоящия момент със САЩ, но която би имала самостоятелна политика и отбрана”, вместо да се разтваря в “някакъв си атлантизъм”[30].

Всъщност въпросът за преразглеждане на отговорностите в трансатлантическата стратегическа връзка е поставен ребром още през 1958, в конфиденциален меморандум на Дьо Гол до президента на САЩ Дуайт Айзенхауер и британския премиер Харолд Макмилан. В него Дьо Гол предлага американското лидерство в НАТО да бъде заменено с “тристранен директорат” на западните велики сили: САЩ, Великобритания и Франция. Огорчен от високомерния и поучителен отговор на американския си колега (според когото, това е възможно, едва когато Европа стане съпоставима по сила с Америка), френският президент налага изтеглянето на ядрените оръжия на САЩ от френска територия и блокира плана на президента Джон Кенеди за създаване на атлантически ядрен потенциал. Излизането на Франция от военните структури на НАТО и ултиматумът й за изнасяне седалището на Алианса от страната (1966) скъсва много от животворните трансатлантически връзки. Още повече, че соловата, на пръв поглед, акция на гордия генерал – лидер на френската Съпротива, се следи внимателно и със зле прикрити симпатии от повечето западноевропейски държави-членки на Северноатлантическия пакт. И като връх на всичко, Дьо Гол лансира ново разбиране за културните граници на Европа (“от Атлантика до Урал”), дава приоритет на общоевропейската политика на Франция и нееднократно преминава Чърчиловата “желязна завеса”, посещавайки официално Съветския съюз, Полша и Румъния[31].

Оказали се в некомфортна обстановка, САЩ са принудени да изоставят упорито поддържаната дотогава теза за наличието на “Атлантическа общност” от двете страни на океана. Това е обяснено на северноамериканците от бившия представител на САЩ в Съвета на НАТО Харолд Кливлънд с очерталата се “несъвместимост на европейските и атлантическите идеи по военните въпроси”[32].

Междувременно, след постигане на набелязаните цели от Организацията за европейско икономическо сътрудничество, възниква въпросът за нейното бъдеще. Предложението на заместник-държавния секретар на САЩ Дъглас Дилън за трансформирането й в “Атлантическа икономическа общност” е отклонено от западноевропейците, които налагат на новата организация неутралното наименование Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), както и изграждането й от всички развити държави на равноправна основа (1960), с което те получават превес над северноамериканците в новия “клуб на богатите”, установил седалището си в Европа (Париж).

В тежките години на студената война, Западна Европа, и особено ФРГ с “новата източна политика” на канцлера Вили Бранд (1969-1974), успява да наложи на САЩ нормализиране на отношенията с Източния блок и стартиране, в началото на 70-те години, на Хелзинския общоевропейски процес[33]. На опита на суперсилите (САЩ и СССР) да се договарят зад гърба на европейците и за тяхна сметка е противопоставено самостоятелното участие на Европейската икономическа общност в преговорния процес с мандатната “Декларация за европейската идентичност” (1973), което се посреща с непррикрито раздразнение от Вашингтон[34]. Когато Хелзинският процес е поставен на изпитание от подновеното противопоставяне на суперсилите, в т. нар. Втора студена война (1979-1985), западноевропейците възстановяват дейността на своята военна организация (Западноевропейския съюз - ЗЕС), обосновавайки това с “европейските интереси в областта на отбраната” (1984)[35], а водещи западноевропейски интелектуалци разработват теорията за европейската идентичност[36].

Освободил се, след студената война, от евразийския опекун, Старият свят си поставя за цел елиминиране и на задокеанския. Тя дори е оповестена публично: “Удари часът на Европа. На Европа, не на американците”[37], заявява председателят на Европейската общност Жак Поос, на 29 юни 1991, по повод разпадането на конкурентния Съвет за икономическа взаимопомощ. Още през същата година ЗЕС излиза от лоното на НАТО и на САЩ се налага да приемат сътрудничество на двете военни организации на равноправна основа. А Европейската общност предявява претенции да поеме водещата роля в регулирането на европейските взаимоотношения.

Силите на Обединена Европа обаче се оказват недостатъчни в началото на 90-те години, за реализиране на амбициите и в Стария свят. Първоначалният успех при регулирането на сръбско-словенския конфликт (Споразумението от Бриони през 1991) е последван от провали на Балканите, заставили Европейската общност да се примири с наново наложената американска доминация и дори със завръщането на Русия в Европа (1994, с включването, й по инициатива на Вашингтон, в Контактната група за Югоизточна Европа). Водещата роля на САЩ в усилията за регулиране на кризите в Босна (1994-1995) и в Косово (1999) стъписва ЕС, който взема редица мерки за укрепване на своето влияние в собствения си континент. Най-важната сред тях е решението на Европейския съвет от 1999 за създаване на независими от САЩ и автономни от НАТО европейски въоръжени сили, на които да се възложи уреждането на конфликтите на Стария континент[38], както и за учредяване на Пакт за стабилност в Югоизточна Европа под егидата на ОССЕ, но при водещата роля на ЕС.

Последвалото падане на последния комунистически режим в Европа (на Милошевич през 2000), лишило САЩ от благовидни основания за намеса в европейските дела, отново разкрива пред ЕС възможност да възвърне лидерската си роля на континента. Командването на мисията на НАТО в Косово е поето, през 2000, от Еврокорпуса, а изходът от допуснатата въпреки американското военно присъствие в Република Македония криза от лятото на 2001 е намерен при първостепенната роля на ЕС.

След атентатите в САЩ от 11 септември 2001, развенчали мита за американското всесилие и поставили началото на разпадането на доминираната от САЩ международна система[39], Обединена Европа налага преразглеждане на отговорностите за Стария континент. По силата на споразумение между ЕС и НАТО, от 16 декември 2002, командването на мисиите на Алианса в Европа преминава в ръцете на самите европейци (в Македония, през 2003, а в Босна – през 2004). Компенсирайки недостига на парадипломатически средства за постигане на целите си, ЕС изгражда, въз основа на Договора от Ница (2003), Европейски сили за бързо реагиране[40]. С посредничеството на ЕС е осъществена трансформацията на Съюзна република Югославия в държавен съюз Сърбия и Черна гора (2003). За да отхвърли зависимостта от системата GPS на САЩ, Европейската космическа агенция започва да реализира, от 2002, изграждането на Европейска спътникова навигационна система “Галилео”[41].

Междувременно трансатлантическата, връзка видимо изтънява във връзка с Римския статут на постоянно действащия Международен наказателен съд, приет през 1998 под егидата на ООН с единодушната активна подкрепа на всички страни-членки на ЕС, въпреки възраженията на САЩ и още шест държави. В острата конкуренция на международната сцена се налагат европейците, които успяват да осигурят успешен завършек на ратификационната процедура (2002) и откриването на съда в Хага (1 юли 2003)[42].

Почти по същото време и с не по-малък драматизъм се развиват американо-европейските противоречия по Протокола от Киото (1997) за глобалното затопляне и екологичната сигурност. Оттеглянето на най-големия замърсител в света (САЩ) от него, през 2001, затруднява изключително успешната ратификация на постигнатите под егидата на ООН договорености. Въпреки това, благодарение най-вече на настойчивите усилия на държавите от ЕС, съумели да спечелят за каузата и Русия, Протоколът все пак влиза в сила (2005)[43].

В обстановката на обтегнати американо-европейски отношения Белият дом започва (без резолюция на Съвета за сигурност на ООН и без съгласуване в НАТО) войната в Ирак (19 март 2003), която, по мнението на американския професор по международни отношения в Университета “Аризона” Томаш Волги, има “ефекта на хвърлена граната по изключително трудните отношения ... между двете страни на Атлантика”[44], а според други анализатори бележи началото на края на атлантическия съюз[45]. Броени дни след това (3 април 2003) Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (“клуб на европейските демокрации”, обединяващ тогава 46 държави) приема резолюция за американската война в Ирак, характеризирана като несъвместима с международното право. Войната е осъдена от мнозинството държави-членки на ЕС, като повечето национални лидери, подкрепили тази авантюра, скоро губят властта. Междувременно, умело използвайки наследения от новите демокрации инстинкт на подчинение на “Големия брат”, Вашингтон инициира съвместна декларация на десет страни от Централна и Източна Европа (отскорошни членки и кандидатки за членство в НАТО), подкрепяща политиката на САЩ спрямо Ирак. А държавният секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд се възползва от това, за да раздели Стария свят на “Стара Европа” (Западна Европа) и “Нова Европа” (Източна Европа)[46], давайки поредното доказателство, че САЩ не са заинтересовани не само от европеизирането на Балканите, но и от обединяването на Европа – процеси, неминуемо засягащи американските национални интереси.

Впрочем, разминаванията между САЩ и преобладаващата част от Европа относно пътищата за разрешаване на иракската криза имат за основа фундаментални различия в подхода към международните дела. Приетата през 2002 от САЩ нова Стратегия за националната сигурност акцентира върху превантивни военни действия по света. След широко обсъждане, включително по интернет, в края на 2003, е приета първата стратегия за сигурността на ЕС. Тя е базирана на убеждението за необходимостта от укрепване на многополюсната система и за липса на военно решение на борбата с тероризма. Предотвратяването на заплахите се свързва с добре функциониращи международни институции, укрепването на ООН като гарант на световната сигурност и спазването на международното право. Европейската зона за сигурност е разширена до съседните на ЕС държави, в отношенията с които се търси “привързаност”[47]. На тази основа стартира Европейската политика на добросъседство (2003), в чиито рамки ЕС се стреми да неутрализира американския натиск чрез сътрудничество със своите съседи, включително Русия, която, за разлика от задокеанските САЩ, става през 1995 пряк съсед на Съюза[48].

Днес, преобладаващата част от европейците вече си дават ясна сметка, че атлантизмът е замислен в САЩ като средство за по-безболезнено подчиняване на Европа и, че споената в миналото от общата комунистическа опасност атлантическа връзка залинява, а европейските и северноамериканските интереси не съвпадат, поради което Европа и САЩ са вече не толкова съюзници, колкото конкуренти. Видимо расте обществената подкрепа за политическата воля европейците сами да решават своите съдбини и да се утвърждават като самостоятелен геополитически играч.

Глобализмът

През последните години, като една от визиите за Европа, се очерта глобализмът. На практика, това е опит главното внимание на Стария свят да бъде отклонено от собствените му проблеми и приковано към общочовешките.

Корените на глобализма отвеждат към Антична Европа. Идейната му основа – космополитизмът, се свързва с гръцкия мислител Диоген (ІV в. пр.н.е.). В космополитизма елините въплъщават идеята за общо разумно устройство на света и за универсална държава. Възродил се през епохата на Ренесанса, той има своя глашатай в лицето на Еразъм Ротердамски (ХVІ век). Прекарал живота си в Белгия, Франция, Англия, Швейцария, Германия и Италия, той има повече от всеки друг основания да възкликне: “Целият свят е едно общо отечество.” Италианският утопист Томазо Кампанела дава, през 1605, идеята  за универсална световна организация – “Общество на народите”. Холандският юрист Хуго Гроций пък залага, през първата четвърт на ХVІІ век, фундамента на модерното международно право и обосновава необходимостта от международен арбитраж. Първият разгърнат проект за световна държава принадлежи на французина Емерик Крюсе (1623), който предвижда: създаване на световен парламент, вземащ задължителни решения с мнозинство; въвеждане на световна парична единица; редица други мерки за улесняване на международния обмен (включително прокопаване на Суецки канал). През 80-те години на ХVІІІ век, британецът Джереми Бентам вкарва в оборот термина “интернационален”, за да обозначи засилващото се взаимодействие между националните държави и световните измерения на Британската колониална империя[49]. Френският революционер от пруски произход барон Дьо Клоотс внася в Конвента Меморандум, предвиждащ създаване на “Световна република” със столица Париж (1792). Европейските традиции в тази област са обобщени и развити през 1795 от немския философ Имануел Кант. С мощния си интелект той отрежда бъдещето на “универсалната история” на единния човешки род, но стига до извода, че то е възможно само при наличието на гражданско общество, републиканско управление и федерация на равноправни републики. Цялото творчество на немския философ Карл Краузе е посветено на идеята за световно единство, синтезирана в книгата му “Съюз на човечеството” (1801). По инициатива на европейците е създаден международен Постоянен арбитражен съд в Хага (1900)[50].

За първи път, държавно-политическата организация на света, като цяло, става непосредствен практически проблем във връзка с приключването на Първата световна война. По европейско внушение (на британския външен министър сър Едуард Грей)[51] и формална инициатива на САЩ е създадена първата универсална световна организация – Обществото на народите (1919-1946). То има за седалище Женева и се намира под влиянието на европейските велики сили, най-вече Великобритания и Франция.

Към края на Втората световна война въпросът за устройството на света отново е поставен в практически план. Ялтенската система на международните отношения (1945), инициирана от британския премиер Чърчил, включва нова универсална световна организация – Организацията на обединените нации, установила, през 1946, седалището си в Ню Йорк. Тя обаче работи изключително трудно в условията на студената война.

Във връзка с Хелзинкския диалог между Запада и Изтока, в началото на 70-те години на ХХ век, Римският клуб (международна елитарна неправителствена организация, основана на индивидуалното членство) лансира тезата за глобализацията като процес на формиране на универсален свят. Теорията за глобализацията получава завършен вид едва след студената война. Оживените дискусии обаче водят до преодоляване на големите различия в разбиранията. Някои изследователи приемат глобализационния процес за икономическо явление, докато други максимално разширяват обхвата му. Очертават се различни гледни точки за главната движеща сила на глобализацията: универсалните ценности, промишления преврат, новата технологична революция, и други. Налице са смущаващи различия за началото на глобализацията: от зората на човешката цивилизация, от средата на ХІХ век, от 50-те години на ХХ-то столетие, или пък от 70-те години. Прави впечатление и обстоятелството, че лавинообразно нарастващата литература за глобализацията променя акцентите си: първоначално те са върху финансите, технологиите и икономиката; впоследствие – върху политическата обвързаност в международния живот; а след края на студената война - върху опита за практическа реализация на идеята за “нов глобален ред”[52].

Станала доста популярна непосредствено след края на студената война, теорията за глобализацията, още към средата на 90-те, започва да губи привлекателността си. Вместо надеждите, че краят на конфликта Запад-Изток и отказът от Ялтенската система на международните отношения ще донесат по-справедливо световно устройство, уважаващо достойнството и равноправието на всички народи и поставящо си за главна цел решаване на насъщните социални проблеми, светът става свидетел на зле прикрити намерения на единствената мегасила да експлоатира идеята за глобализацията за установяване на своя хегемония в света[53]. Още президентът Джордж Буш-старши пуска в оборот политическата формула “нов ред”, навяваща в Европа асоциации (както констатира министърът на правосъдието на Обединена Германия) за болните амбиции на нацисткия диктатор. Започват дипломатически сондажи за ликвидиране на ООН и създаване на “ново поколение универсална световна организация”[54]. Намира се свързан с Белия дом теоретик от азиатски произход (Френсис Фукуяма), който представя северноамериканското като общовалидно и като последната достойна цел на човечеството[55]. За постигане на далеч отиващите амбиции на Вашингтон са впрегнати контролираните от САЩ междуправителствени организации: Световната банка, Международният валутен фонд, НАТО, и други. Открито се демонстрира неуважение към основната организация за глобално сътрудничество (ООН) и незачитане на международното право. Обосновава се тезата за т.нар.“пета свобода” - свободата САЩ да се настаняват навсякъде по света, дори въпреки волята на засегнатата държава[56]. Изобретен е терминът “международна общност”, в която Вашингтон вкарва всички удобни нему международни организации и държави, изключвайки “непослушните”, включително държави със статут на велики сили и мощни национални икономики. Затваряйки си очите пред очевидни масови погазвания на човешките права в някои от своите съюзници (Пакистан, Саудитска Арабия, Турция, Израел, и др.), Вашингтон си позволява открити претенции по същите проблеми към страни с безспорен напредък в тази област, демонстрирайки двоен стандарт в международните отношения.

Поведението на САЩ неизбежно ражда съпротива по всички кътчета на планетата и стимулира появата на нова вълна на антиамериканизъм. Неподатливи на претенциите на Вашингтон за еднополюсен свят се оказват повечето велики сили (Франция, Русия и Китай), почти всички държави от милиардния ислямски свят, милиардната цивилизация на Индия, цяла Латинска Америка. Съпротивата обхваща дори Северна Америка – Канада нееднократно се разграничава публично от глобалистките напъни на Белия дом, включително войната в Ирак и изграждането на Система за противоракетна отбрана.

Знаменателно е, че най-силните в теоретично отношение доводи срещу разбирането на Вашингтон за глобализацията принадлежат на учени от самите Съединени щати. Така, според харвардския професор Самюел Хънтингтън “западната убеденост в универсалността на западната култура страда от три недостатъка: тя е погрешна, безнравствена и опасна”[57]. Професорът по международни отношения в Университета “Джорджтаун” Чарлз Купчан пък е убеден, че видимостта за съществуването на еднополюсен свят отстъпва място на реален многополюсен и балансиран свят, какъвто той всъщност винаги е бил[58]. Концентрирайки вниманието си върху несъвършенствата на американската демокрация, Робърт Каплан констатира: “Навлизаме в тревожен преход и иронията е, че докато проповядваме нашата версия на демокрацията в чужбина, тя се изплъзва в собствения ни дом”[59]. А Джон Кавана от Вашингтонския институт за изследване на политиката определя глобализацията като “парадокс”, тъй като облагодетелства изключително богатите за сметка на маргинализирането на огромната част от населението на света.

Изкривяването на рационалните идеи на космополитизма и глобализма, както и опитът те да се поставят в услуга на користни цели, ражда антиглобализма, чиито привържениците не са просто отрицатели на глобализацията, а се опитват да лансират позитивна програма за по-добро бъдеще на човечеството, включваща: опрощаване на дълговете на най-бедните държави; бойкотиране на офшорните зони, изцеждащи финансово най-слабо развитите страни; създаване на нови правила на Световната банка и на Международния валутен фонд, които да не обвързват получаването на заеми с блокиране на социалната политика; формиране на световен фонд за социални програми чрез облагане на спекулативния капитал и други.

Безспорно, глобализацията е част от живота на съвременния свят. Религиите, изкуствата, философията, науките и културата не търпят държавни и континентални ограничения. От века на интернационализацията (ХІХ) стопанските връзки получават световни измерения. В самото начало на ХХ-то столетие възниква съвременното международно право, утвърждаващо редица световни стандарти. От Първата световна война глобална става и политиката. Съвременните технологии правят света видимо по-обвързан в сравнение дори с близкото минало.

В същото време, значението на глобализацията в съвременния свят не бива да се надценява[60]. Желаното често се представя за действителност, докато глобализацията е само една (и то не водеща) от тенденциите в развитието на човечеството, обхващаща засега ограничени географски зони и засягаща все още малка част от населението на планетата. Изглежда, както посочва и бившият шеф на МВФ Мишел Камдесю, “светът не е готов за глобализацията”. Най-новите задълбочени анализи на актуалната ситуация на планетата стигат до извода, че след студената война светът преживява по-скоро процес на регионализация[61]. Европа надгражда над Европейските общности един по-сплотен и постоянно разширяващ се Европейски съюз (от 1991). Латинска Америка създава разширяващата се група Меркосур (от 1991). Трите страни от Северна Америка се ориентират, от 1994, към Северноамериканска зона за свободна търговия (НАФТА). Черният континент изгражда своя Африкански съюз (от 1999). Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АПЕК) също се опитва да следва прокарания от европейците интеграционен модел (от 1993). Арабската лига обсъжда на най-високо равнище идеята за трансформирането си в Арабски съюз. Единението на човечеството си остава една от най-светлите мечти на народите, включително европейските, но реализацията и не се очертава в обозримо бъдеще.

В отношението на Европа към глобализацията се забелязва сложна еволюция. За първи път тя е изправена пред избора между европеизъм и космополитизъм в края на Първата световна война. Новата идея за създаване на универсална световна организация разколебава част от привържениците на многовековната мечта за политическо обединяване на Стария свят. Показателна в това отношение е публикуваната в Италия книга на Джовани Анели и Атолио Кабиати “Европейска федерация или Общество на народите” (1918). Но учредената с Версайския мирен договор (1919) първа универсална световна организация доста бързо разсейва възлаганите й надежди. В нея не са допуснати победените държави, чиито народи са наказани от победителите твърде сурово заради прегрешенията на своите ръководители. През цялото време на съществуването на организацията, вън от нея остава една от най-значителните световни сили – САЩ. Включената в Статута на Обществото на народите (ОН) т.нар. мандатна система, възлагаща управлението на слабо развитите народи върху развитите държави, справедливо преценявана от САЩ, от СССР и от общественото мнение като скрита форма на колониализъм, дискредитира организацията. Недоволни от това, стремящите се към преразпределение на света агресивни държави (нацистка Германия, фашистка Италия и милитаристична Япония) демонстративно напускат ОН и то се оказва, в крайна сметка, неспособно да изпълни основното си предназначение – да предпази света от нова световна война. Разочаровани от Световната организация, европейците отново залагат, още от 20-те години, на идеята за обединяване на Европа[62], виждайки в това и възможност за възвръщане на помръкналия си през Първата световна война престиж в света.

След Втората световна война, Европа, поделена между първите световни суперсили (САЩ и СССР), няма как да изпитва пиетет към глобалистките им напъни. Усилията й са насочени в обратната посока. В началото на 70-те години, Западна Европа успява да се наложи като един от трите центъра на т. нар. Първи свят (САЩ, Япония и Западна Европа), а в края на 80-те години на Източна Европа се удава да се отскубне от съветската орбита.

Изправени, след студената война, пред опита на САЩ да преструктурират международното политическо пространство в един регулиран от Вашингтон свят, европейците отново остават чужди на глобализма. Неслучайно най-авторитетната европейска организация – ЕС, се възприема, през 90-те години, като най-силния антиглобалист в света.

След атентатите в Ню Йорк и Вашингтон от 11 септември 2001, геополитическото значение на основните «играчи» в съвременния свят търпи съществени промени. Още през следващата година членът на Съвета за национална сигурност, по време на първия президентски мандат на Бил Клинтън, проф. Чарлз Купчан, провъзгласява “края на американската ера”[63], а френският историк, политолог и демограф Еманюел Тод – “разпадането на американската система”[64]. Живеещият от 80-те години главно в Европа американец д-р Джереми Рифкин доказва в поредния си политически бестселър, че ЕС е на път да изземе от Северна Америка лидерската роля в света[65]. До същото убеждение стига политическият анализатор на “Вашингтон Поуст” Томас Рийд[66]. За британския политолог д-р Марк Ленарт също няма съмнение, че “Европа ще управлява ХХІ век”[67]. Тези и други анализатори обосновават значителните предимства на ЕС, в сравнение със САЩ, в разгорялата се от началото на ХХІ век конкуренция за световно лидерство: най-оригиналният политически проект на съвременния свят – европейската интеграция, се доказва като ефективна наддържавна политическа организация, работеща на принципа на равноправието на нациите; вече над половин век държавите от Обединена Европа не са допускали война помежду си; издигайки мира във висша ценност, Европа е по-миролюбива и към външния свят; Старият свят има безспорни предимства пред Новия в политическия мениджмънт на кризи и в превенцията на войните; представлявайки общност от държави, ЕС утвърждава не национални, а универсални ценности; със свойствения си плурализъм Европа отстоява необходимостта светът да остане многополюсен, което означава по-балансиран и справедлив; ЕС проявява по-голяма чувствителност към бедните страни, оказвайки им помощ, по-голяма от онази, предоставяна от всички останали развити държави по света; като първа светска общност, издигнала се над религиозната универсалност, Европа е по-толерантна към всяка Другост (расова, религиозна, етническа, и пр.) и цени повече колорита на съвременната многоликост; заложила още от ХV век теорията за баланса на силите в системата на европейските и световните взаимоотношения, Европа е по-диалогична и предразположена към уважение на правата и интересите на всички актьори в политическия процес; ЕС признава приоритета на ООН в поддържането на световния мир, уважава международното право и държи на разумно разделение на труда между международните междуправителствени организации.

Усещайки, че замисленият първоначално като изцяло американски политически проект глобализъм се обръща срещу своите архитекти, както и че Обединена Европа се превръща в един от най-важните и перспективни играчи на световната политическа сцена и насърчавана към по-голяма международна активност от останалия свят (като балансьор на политиката, провеждана от САЩ), ЕС започва, след 2001, да гледа с други очи към задълбочаващия се процес на глобализация на света, да осъзнава възлаганата на Съюза отговорност за насочването му в приемлива посока и да търси достойното си място в него. Той разбира, че глобализацията, която не може да бъде спряна, трябва да бъде овладяна и направлявана, отчитайки интересите на всички региони, държави и социални слоеве. И не може да си позволи да излъже надеждите, че именно Европа може и трябва да изиграе балансираща роля в по-нататъшното естествено развитие на глобализационния процес. Тези нови отговорности са ясно дефинирани за първи път в приетата, през декември 2003, първа Стратегия за сигурността на ЕС, в която изрично е записано: “Като Съюз на 25 страни-членки с над 450 милиона жители, който произвежда повече от 1/4 от световния брутен национален продукт (БНП) и има редица средства на свое разположение, ЕС неизбежно представлява глобален играч”[68]. Последвалите настойчиви усилия да се намери оптималният вариант за реформиране на Съюза са обоснова от председателя на Европейската комисия Мануел Дурау Барозу, френския президент Никола Саркози и други европейски лидери и с неотложната необходимост Съюзът да се справи с предизвикателствата на глобализацията. Но европейците не забравят и главната си задача на настоящия етап – завършване на разширяването и задълбочаването на европейската интеграция, което впрочем неизменно укрепва позициите на Обединена Европа в глобализиращия се свят.

Функционализмът и неофункционализмът

Концентрирайки се върху интеграционния процес, Европа залага особено на функционализма. На практика, Обединена Европа е рожба не толкова на междудържавно договаряне, колкото на технократски проект. Френският “План Шуман” (1950) за създаване на първата Европейска общност всъщност е дело на експертен екип начело с Жан Моне. Като президент на Върховния орган на Европейската общност за въглища и стомана (1952-1955), а и след оттеглянето му, вече като ръководител на неправителствената организация „Комитет за създаване на Съединени европейски щати” и признат приживе за “баща” на европейската интеграция, Моне не престава до края на живота си (1979) да изтъква, че тя е призвана да обединява граждани, а не държави. С респектиращия си авторитет той утвърждава разбирането, че законодателната инициатива в Общността трябва да принадлежи не на националните власти, склонни към изкористяване на държавните интереси, а да е монополно право на наднационалната изпълнителна власт, основано на общоевропейските интереси. Според него, споровете за формата на Общността (конфедерация, съюз, федерация) са все още, до голяма степен, безпредметни – важното е интеграционният процес да не спира, да се развива “стъпка по стъпка”, за да се укрепва европейското единство[69].

Заветите на Моне намират въплъщение в утвърдения механизъм на функциониране на ЕС. Главен двигател на развитието му е Европейската комисия (ЕК), допускаща в осъществяването на европейската политика не само националните, но и регионалните и местните власти, европейските политически партии и социалните партньори (общоевропейските синдикални и работодателски организации), групите за натиск (без “сивата” и “черната” икономика) и дори лобистките фирми. Комисията гарантира прозрачността на “кухнята” на европейската политика, изпълнява ролята на справедлив арбитър в представителството на интересите и изработва законодателните си инициативи въз основа на европейските потребности. Непрекъснато нараства и ролята на Европейския парламент, избиран пряко от народите на Обединена Европа (от 1979) и постигнал вече паритет в законотворчеството на Съюза със Съвета, съставен от представители на държавите-членки. Въведен е институтът на гражданство на ЕС, ползващо се с приоритет пред националното гражданство (1993). Изграждането на европейското Шенгенско пространство (от 1995) и въвеждането на еврото като европейска парична единица (2002) утвърждава у все повече граждани европейско самосъзнание, без да го противопоставя на националната им идентичност.

Самата практика на европейската интеграция обаче, доста бързо опровергава надеждите на основателите на функционализма като визия за Европа, че обединяването на континента може да се осъществи само от международни експертни екипи, без активното участие на националните власти[70]. Наложилото се адаптиране на схващанията им към реалните потребности на самото функциониране на Европейските общности намира израз в неофункционализма, оставащ верен на духа на своя първообраз, но преосмислящ пътищата и средствата на интеграционния процес. Неофункционализмът приема за необходимо увличането на държавници и политици от националните елити, които са убедени европеисти, в интеграцията. Възприетото преливане на ценен кадрови капитал от националните власти към европейските институции и обратно засилва обвързаността на държавните елити с обединяването на континента и обективно стимулира общоевропейския процес.

Най-близо до неофункционалната визия за Европа стои Франция – държава със специфична тежест в Обединена Европа. Като страна с най-дълбоки и трайни традиции в областта на европеизма, тя става инициатор и един от основните двигатели на европейската интеграция. Отличаваща се със своето новаторство в политиката, Франция се вживява в ролята на «съвестта на Европа» и неин лидер.

През 1994, във връзка с дебата за бъдещето на ЕС, премиерът Едуард Баладюр развива, в интервю за вестник “Фигаро”, френската визия за “Европа на концентричните кръгове”. Според него, централният концентричен кръг трябва да се формира като Организация на валутен и отбранителен съюз, образувана от държавите-членки на Съюза, готови за това. Около нея Баладюр разполага Организация на икономическата интеграция, съставена от всички държави-членки на ЕС. Най-външният кръг, по негово мнение, трябва да се формира от Организация по дипломатическите въпроси и сигурността, включваща всички желаещи европейски държави. По такъв начин, френският премиер предлага на европейските държави различни писти, по които могат да се движат към европейската интеграция с желаните от тях темпове и с възможно преминаване от кръг в кръг[71].

Обновеното френско виждане за бъдещето на Европа е представено през 2001 в реч на премиера Лионел Жюспен, произнесена във френската столица, по повод 50-годишнината от подписването на Парижкия договор за учредяване на първата Европейска общност.  В нея той настоява Хартата за правата на европейските граждани от 2000 да бъде инкорпорирана в договорната основа на ЕС, гражданите на Съюза да могат да сезират Съда на Европейските общности в Люксембург, а европейските институции да се научат да работят по-добре с неправителствените организации. За Жюспен е особено важно децата да започват да изучават от най-ранна възраст поне два европейски езика, а всеки студент да провежда част от обучението си в друга държава-членка на ЕС. Той предлага да бъде създаден надежден механизъм за защита на европейската култура, който да включва и “Европейска кабелна телевизия”. Поставяйки акцент върху развитието на социалната солидарност, Жюспен настоява за сключване на “европейски социален договор”, въз основа на който да започне създаването на “истинско европейско социално законодателство”. Според него, е остра потребността от “обща външна политика”, предполагаща сливане на консулските мрежи, свързване на националните дипломации и общо представителство на ЕС в международните организации. Жюспен смята, че Европа няма да бъде завършена без “обща отбрана”. В името на укрепването на европейската сплотеност, той предлага създаване на “постоянен Съвет на министрите от вицепремиери на държавите-членки” и асоцииране на националните парламенти чрез един “постоянен Конгрес”. За улеснение на гражданите, договорната основа на ЕС следва да бъде опростена от “Европейски Конвент”, който да разработи нов “фундаментален политически акт” – Европейска конституция. По принцип, отбелязва Жюспен, Франция е за превръщането на ЕС във федерация, но не по образеца на САЩ или ФРГ, а “федерация на национални държави” по формулата на бившия председател на ЕК Жак Делор. Поради различното усърдие, демонстрирано от националните власти в интеграционния процес той предлага “ускорено сътрудничество” между държавите-членки на Съюза, които желаят това, като на първо време се създаде “икономическо правителство на Еврозоната”. Основно място в речта заема тезата, че Европа не следва да ограничава своята визия само до превръщането си в остров на стабилността и благоденствието, което би било проява на егоизъм. Тя трябва да изработи своя “глобална доктрина”. Защото “е призвана да насочва глобализацията по посока към правото и справедливостта”. Нейното послание към света трябва да бъде “мир, солидарност и плурализъм”, а нейният дълг - да се опълчи срещу “закона на по-силния” и да “насърчава културното разнообразие”. Но Европа не бива да се стреми да стане доминираща сила, защото истинското й призвание е да се превърне във “фактор на равновесие в международните отношения”[72].

От общия дух на речта на френския премиер се вижда, че съвременният гъвкав неофункционализъм не се конфронтира с останалите визии за Европа. Той приема създадените след студената война нови национални държави и усилията за съхраняване на националната идентичност, но убедително сочи ограничените възможности на националните държави и жизнената потребност от истинско (не само икономическо) обединяване на Европа. Той държи на съхраняване на трансатлантическата връзка, но набляга върху необходимостта от самостоятелна роля на Европа в съвременния свят, отчитаща европейските интереси и универсалните ценности. Споделяйки идеала за единна организация на човешкия род, неофункционализмът сочи опасностите от глобалистките напъни за установяване на “нов световен ред”, обслужващ определен национален интерес, а не общочовешките стойности. Конфедерализмът е преценяван като попътно явление към истинското обединяване на Европа, но изрично се подчертава неговата ограниченост. Неофункционализмът цени високо тежненията към европейска федерация, но набляга върху недостатъчното федериране на държавите и необходимостта от експертно управление на възраждаща се Европа в името на просперитета на нейните граждани.

Заключение

Развитието на европейската интеграция предимно в духа на неофункционализма обвива в неизвестност бъдещето и. Несигурността относно крайната цел поражда колебания в търсенето на правилния път. Над половинвековната еволюция на интеграционния процес, при липсата на ясна визия за Европа, има за резултат уникален и необясним политически феномен – ЕС. Той принадлежи към международните организации, но се отличава принципиално от класическите им образци, тъй като надвишава значително тяхната правоспособност. Съюзът притежава повечето качества на държава и действа в международните отношения почти като държава, но не е такава. В сегашния си вид, той наподобява  конфедерация, но не е. Има характерни елементи на съюз, но това не изчерпва дълбоката му същност. Външно, той все повече прилича на федерация, ала първичното му право не обхваща всички съществени елементи на една федерална конституция, макар Съдът на Европейските общности да разглежда учредителните му договори като “конституционна харта”. Някои анализатори (особено неевропейски) го подозират в стремеж към изграждане на централизирана супердържава, но самият Съюз открито се разграничава от подобна перспектива и се отнася с искрено уважение към националните, регионалните и локалните идентичности. Тъкмо в това се състои и уникалността на този най-оригинален политически проект, чиято материализация не се интересува от формата на управление на Обединена Европа – този въпрос не е поставен на обсъждане дори в Конвента за бъдещето на Европа (2002-2003). Затова ЕС още дълго ще си остане “неидентифициран политически субект” – една “доста объркваща конструкция”, “хибрид” на международното право, своеобразна “политическа система”, основана на “споделен суверенитет” между държавите-членки и наднационалните им институции.[73]

Бележки:

1. Вж. Гелнър, Ъ. Нации и национализъм. София, 1999; Шулце, Х. Държава и нация в европейската история. София, 2002; Купър, Р. Разпадане на нациите. София, 2004.

2. Цит. по: Дейвис, Н. Европа: История. В. Търново, 2005, с. 841.

3. Вж. Ферхойген, Г. Европа в криза: За преосмисляне на европейската идея. София, 2006, с. 24.

4. Вж. анализа на Бройер, Щ. Държавата. София, 2004; Фукуяма, Фр. Строежът на държавата: Управление и световен ред през ХХІ век. София, 2004.

5. Вж. Die Idee Europa 1300-1946: Quellen zur Geschichte der politischen Einigung. Munchen, 1963.

6. Вж. Ружин, Н. Европската идеjа од утопиjа до реалност. Скопиjе, 1996, с. 24.

7. Цит. по: Попов, Ст. Идеята за Европа през вековете. София, 1999, с. 131.

8. Вж. Liebgens, W. Europeesche Einigungsidee 1923-30 und Briands Europaplane im Urteil der deutschen Akten. – Historische Zeitschrift, 203 (1966), S. 46 ff.; Чабурьян, О. ”Брияновская Европа”. – В: Метаморфозы Европы. Москва, 1993, с. 22 сл.

9. Вж. Чакалоф, М.-Ф. Изграждането на обединена Европа 1945-1999: Основни етапи и проблеми. 2. актуализ. изд. София, 2000; Велева-Евтимова, М. История на европейската интеграция 1945-2005. София, 2006.

10. “Докладът Тиндеманс” е поместен в: Невижданата Европа: Документи от архива на Жан Моне, събрани и представени от Бернар Льофор. София, 2003, с. 187-211.

11. Верхофстад, Г. Обединени европейски щати: Манифест за Нова Европа. София, 2007.

12. Вж. Попова, Ж. Право на Европейския съюз. 2. осн. прераб. изд. София, 2001, с. 440-442.

13. Лекцията на Й. Фишер е публикувана в: Невижданата Европа ... , с. 212-226.

14. Вж. Учредителните договори на ЕО и ЕС. София, 2005, с. 233 сл.

15. Вж. Конвент за бъдещето на Европейския съюз. София, 2004; Конституция за Европа: Конституция, приета от държавните и правителствените ръководители. Пловдив, 2005.

16. Вж. Andre, P. “Mini-traite” europeen: La Constitution par la force. Paris, 2007; De Ponciens, E. Le Traite de Lisbonne en 27 cles. Paris, 2008; Grandguillot, D. L’Union europeene après le traite de Lisbonne. Paris, 2008.

17. Вж. Die Idee Europa 1300-1946 … , S. 60-72.

18. Вж. Ферхойген, Г. Посоч. съч., с. 27, 235.

19. Вж. Попова, Ж. Посоч. съч., с. 443.

20. Невижданата Европа..., с. 238, 239.

21. Вж. Streit, C. Union Now: The Proposal for Inter-Democraty Federal Union. New York, 1939.

22. Калео, Д. Да преосмислим бъдещето на Европа. София, 2003, с. 93.

23. Lippmann, W. U.S.Foreign Policy: Shield of the Republic. Boston, 1943, p. 135.

24. Lippmann, W. U.S.War Aims. Boston, 1944.

25. Вж. Мирчева, Хр. Съвременна история: Светът в историята на ХХ век. София, 1999, с. 516.

26. Цит. по: Иванова, И. Концепция “атлантического сообщества” во внешней политике США. Москва, 1973, с. 25-26.

27. Вж. Ismey, L. NATO: The First Five Years: 1949-1954. Utrecht, 1955, pp. 189-190.

28. Monnet, J. Les Etats-Unis d’Europe ont commence. Paris, 1955, p. 69.

29. Hallstein, W. United Europe: Challenge and Opportunity. Cambridge, 1962, p. 87.

30. Le Monde, 17 may 1962.

31. Вж. Rose, F. La Franse et la defense de l’Europe. Paris, 1976.

32. Cleveland, H. The Atlantic Idea and lts European Rivals. New York, 1966, p. 118.

33. Вж. Whetten, L. Germany’s Ostpolitik: Relations between the Federal Republic and the Warsaw Pact Countries. Oxford, 1971; Бранд, В. Спомени. София, 1992.

34. Делегацията на Европейската общност начело с Алдо Моро е посрещната с раздразнение от представителите на САЩ, оспорващи присъствието й с мотива, че Общността не е държава. - Вж. Чакалоф, М.-Ф. Посоч. съч., с. 85-86.

35. Вж. Vierucсi, L. WEU: A regional partner of the UN? Paris, 1993.

36. Die Identitat Europas: Fragen, Positionen, Perspektiven. Munchen – Wien, 1985.

37. Цит. по: Несъвършенният мир: Доклад на Международната комисия за Балканите. София, 1997, с. 57.

38. Вж. Ван Екелен, В. Европейска сигурност и трансатлантически отношения. – Международни отношения, 2004, кн. 5-6, с. 123-128.

39. Вж. Кupchan, C. The End of the West. – Atlantic Monthly, 1 November 2002.

40. Вж. Аврейски, Н. Конкуренцията в съвременната европейска архитектура на сигурността. – Военен журнал, 2006, кн. 3, с. 76 сл.

41. Вж. Янчев, Р. Спътниковата навигационна система “Галилео” – стратегически ход на Европейския съюз. – Военен журнал, 2005, кн. 3, с. 152-157.

42. Вж. Миновски, Б. Създаването на постоянно действащ Международен наказателен съд в Хага – нов етап в развитието на международните отношения. – Международни отношения, 2003, кн. 1, с. 83-86.

43. Вж. Бекярова, Н. Протоколът от Киото – надежда за общото ни бъдеще. – Военен журнал, 2005, кн. 2, с. 124-136.

44. Волги, Т. Отношенията между САЩ и Европейския съюз. – Международни отношения, 2004, кн. 5-6, с. 116.

45. Характерен пример вж. Lind, M. The End of Atlanticism: America and Europe beyond the U. S. Election. – Internationale Politik und Gesellschaft, 2005, N 1, pp. 25-41.

46. В американската научна литература тези понятия се използват в европейския им смисъл: под “Стара Европа” се разбира Европа до края на Студената война, а под “Нова Европа” – Европа след Студената война. – Характерен пример вж. Калео, Д. Посоч. съч., с. 15 сл.

47. Вж. Маркова, Е., М. Лесенски. Европейските дебати на 2003: Външнополитически и институционални аспекти. София, 2004.

48. Вж. Николов, С. Новите съседи на Европейския съюз и общата сигурност. – Международни отношения, 2004, кн. 5-6, с. 145-160.

49. Вж. Проданов, В. Глобалните промени и съдбата на България. София, 1999, с. 28.

50. Вж. Попов, Ст. Посоч. съч., с. 14, 50, 53-54, 62-63, 67-69, 118-123, 126, 141, 201-202.

51. Вж. Кисинджър, Х. Дипломацията. София, 1997, с. 193.

52. Вж. Бауман, З. Глобализацията: Последиците за човека. София, 1999; Олброу, М. Глобалната епоха: Държавата и обществото отвъд модерността. София, 2001; и мн. др.

53. Вж. Чомски, Н. Хегемония или оцеляване: Американският стремеж към глобално господство. София, 2004.

54. Вж. Карасимеонов, М. ООН – възход или залез? 50 години Организация на обединените нации. София, 1995, с. 96-97.

55. Вж. Фукуяма, Ф. Краят на историята и последният човек. София, 1993.

56. Вж. Чомски, Н. Петата свобода или власт и идеология. София, 2001.

57. Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, 2000, с. 450.

58. Вж. Кupchan, C. The End of the Amerikan Era. New York, 2002.

59. Kaplan, R. Was Democracy Just a Moment? – The Atlantic Monthly, Dezember 1997, p. 72.

60. Вж. Бек, У. Що е глобализация? Заблудите на глобализма – отговори на глобализацията. София, 2002; Стиглиц, Д. Глобализацията и недоволните от нея. София, 2003.

61. Вж., напр., анализа на английския политолог Ленард, М. Защо Европа ще управлява ХХІ век. София, 2005, с. 139 сл.

62. Вж. Александров, В. Европейската идея. София, 2000.

63. Купчан, Ч. Краят на американската ера: Външната политика на САЩ и геополитиката на ХХІ век. София, 2004.

64. Тод, Ем. Залезът на империята: Разпадането на американската система и войната срещу Ирак. София, 2003.

65. Рифкин, Дж. Европейската мечта: Как бъдещето на Европа затъмнява американската мечта. София, 2005.

66. Вж. Рийд, Т. Съединени европейски щати: Новата суперсила и краят на американското господство. София, 2005.

67. Вж. Ленарт, М. Защо Европа ще управлява ХХІ век. София, 2005.

68. Цит. по: Ван Стаден, А. Европа като глобална сила. – Международни отношения, 2005, кн. 1, с. 69.

69. Вж. Monnet, J. Memoires. Paris, 1976.

70. Вж. Майерс, Ф. Политически и икономически теории за европейската интеграция. – В: Основи на европейската интеграция. София, 1994, с. 55-60.

71. Вж. Попова, Ж. Посоч. съч., с. 442-443.

72. Речта е поместена в: Невижданата Европа ... , с. 240-256.

73. Вж. компетентния анализ на този проблем от бившия генерален адвокат на Съда на Европейските общности Ван Гервен, В. Европейският съюз: Политическа общност на държави и народи. София, 2007.

* Заместник-декан на Центъра по юридически науки на Бургаския свободен университет.

{rt}

През последните години Русия агресивно напредва по пътя към разширяване на влиянието си в бившата Съветска империя, а Турция се надига след 90-годишната си постосманска изолация. Без съмнение, и двете държави преживяват период на възраждане и изглежда логично, че колкото по-успешно се развиват една срещу друга, толкова по-вероятно е да влязат в нов цикъл на многовековната си конфронтация. Но, макар че това може и да е вярно, като цяло, истината е, че в момента двете евроазиатски държави имат достатъчно стратегически стимули за сътрудничество помежду си.

Руският свят

Русия е сред стратегически най-уязвимите държави в света. Нейното „ядро” – Московският регион, на практика не е добре защитено, в географски план, от външни интервенции. Тъкмо поради това, Русия е принудена да разширява границите си за да разполага с максимално широка буферна зона за своето „ядро”, включвайки в нея и много, насилствено присъединени, малцинства, които не се идентифицират като руснаци. По данни на руското правителство, около 80% от 140-милионното население на Федерацията са етнически руснаци, но тази цифра е доста съмнителна, тъй като много национални малцинства се идентифицират по използвания от тях основен език – руския, по същия начин както мнозина „латиноси” в САЩ се идентифицират по използвания от тях, като основен език, английски. Тоест, иронията е, че гарантирането на сигурност чрез създаването на буферни зони, генерира нов хроничен проблем на сигурността, свързан с поведението на въпросните малцинства. Необходимостта от решаването му обяснява създаването в Русия на елитни разузнавателни служби, чиято цел е най-вече да следят за процесите сред многонационалното население на страната.

Така или иначе, но времето си остава основен проблем за Русия. Катастрофалният спад на раждаемостта в страната е тежко наследство от разпадането на СССР, като през 90-те години раждаемостта намаля повече от два пъти, в сравнение с 80-те. Тези деца, родени след студената война, днес стават пълнолетни, а след още няколко години отчайващо малката им численост ще повлияе катастрофално върху размерите на цялото руско население. В същото време, при повечето национални малцинства и особено такива като чеченците и дагестанците, изповядващи исляма, нямаше подобен спад на раждаемостта, затова през последните години броят им бързо нараства, на фона на намаляващата численост на етническите руснаци. Ако добавим към това проблемите с разпространнеието на СПИН-а, туберкулозата и хероина и то не просто сред етническите руснаци, а най-вече сред поколенията в детеродна възраст, не можем да не признаем, че Русия рискува да се превърне в своеобразна етническа бомба с часовников механизъм.

Разбира се, руското ръководство осъзнава очертаващата се криза и е наясно, че следва да използва всички възможни средства за да продължи борбата за съхраняване целостта на страната. За целта Москва следва най-вече да обезопаси „буферните си зони” от евентуална външна интервенция, в не чак толкова далечно бъдеще. Последното изисква най-вече „изтеглянето” на въпросните зони от сферата на влияние на Запада, където и когато това е възможно, както и връщането на част от държавите, избрали интеграцията със западните структури, обратно в руската сфера на влияние. Газовата криза между Москва и Киев, войната с Грузия през август 2008, стремежът да бъдат изтласкани американските военни от Централна Азия, както и натискът върху балтийските постсъветски държави, свидетелстват за стремежа на Русия да разполага с по-голямо буферно пространство, както и с повече време за решаване на насъщните си проблеми.рГру

Разширяването на буферните зони сред толкова различни и потенциално враждебни държави не е никак лека задача, но Русия все пак има едно голямо предимство. Гарант за сигурността на почти всички тях са САЩ, които в момента са изключително ангажирани в други точки на света. Докато американските войски участват във войните в Ирак и Афганистан, Вашингтон едва ли ще е в състояние да подкрепи държавите, разположени по периферията на Русия. Така руснаците получиха отличен шанс да постигнат онази сигурност, към която се стремят. И, имайки предвид тежката демографска ситуация, те ще направят всичко възможно за да се възползват от него.

Турският свят

В много отношения, Турция е противоположен на Русия полюс. След Първата световна война и разпадането на Османската империя, тя е окастрена до своето ядро – Мала Азия. В това си убежище, Турция е почти непристъпна. От три страни тя е заобиколена от вода, контролира единствения морски път от Черно към Средиземно море и заема едно плато, заобиколено от планини. Тази територия доста трудно може да бъде завладяна. На практика от времената на династията на Селджуците (т.е. от ХІ век), прадедите на сегашните турци, в продължение на три века, завоюват тези земи от великата Византийска империя. Оттогава те оптимално използват времето за укрепване на позиците си така, че като етнос днес тотално доминират в собствената си държава. Персите и арабите отдавна са загубили плацдармите си в Анадола, а арменците са окончателно прогонени оттам в края на Първата световна война. Остават само кюрдите, но те не представляват демографска заплаха за турците. Въпреки че в Турция вече са налице повечето демографски тенденции, характерни и за други активно развиващи се държави, а именно – забавяне темповете на нарастване на населението и постепенното му застаряване, между ръста на турското и на кюрдското население не се наблюдават сериозни диспропорции, което означава, че турците още известно време ще продължат да бъдат 80% от жителите на страната. Тоест, макар и да си остават източник на напрежение и противопоставяне на етническа основа, кюрдите не представляват такава фундаментална заплаха за функционирането на турската държава, в каквато могат да се превърнат в бъдеще националните малцинства в Русия.

Сигурността на Турция обаче, не се определя само от териториалното и разположение. Достатъчно е да погледнем съвременните и граници за да се убедим, че повечето външни заплахи, съществували в миналото, днес почти са изчезнали. По време на студената война, Турция стана член на НАТО, за да се защити от съветската заплаха. Днес обаче, Съветският съюз не съществува и Балканите и Кавказ (които са някогашни турски провинции) отново са достъпни за манипулациите на Анкара.

В същото време, арабите, поне от хиляда години насам, вече не претендират за Анадола, а в споровете между Турция и Иран почти всички козове са в ръцете на Анкара. Между другото, арабите, които виждат в Иран враждебна държава (не само защото се управлява от „еретиците” шиити, а и заради революционната му външна политика, работеща против мнозинството арабски режими) само биха приветствали турската подкрепа. Въпреки имперското и минало и тясното сътрудничество в сферата на сигурността с американците, арабите са склонни да виждат в Турция надежден посредник и дори модел, достоен за подражание.

С изчезването на някогашните заплахи, много от проблемите, които преди изглеждаха изключително важни за Турция, сега губят част от значението си. Така, с отстраняването на съветската заплаха, НАТО вече не изглежда актуална. С появата на нови пазари в постсъветското пространство пък, натрапчивата идея на Анкара за влизане в ЕС, се превръща в един, по-скоро преходен, интерес. Тоест, Турция внезапно се оказа „свободен агент”, обвързан с малко взаимни задължения и ограничения, но силно ангажиран със събитията, случващи се по периферията му. За разлика от Русия изпитваща органична необходимост от съхраняването на имперската си идентичност, Турция по-скоро си играе с имперската идея, просто защото може да си го позволи, без да си дава труда да анализира, доколко реални са възможностите и в това отношение.

Докато Русия е изправена пред редица очевидни предизвикателства в най-близко обозримо бъдеще, Турция е държава, разполагаща с достатъчно широк набор от стратегически възможности, които при това не са зависими от някакви временни фактори. Въпреки тези различия между двете държави, пред тях има общ път, като по него почти не се очертават някакви сблъсъци на интереси, поне в най-близко бъдеще.

Конкурентната сфера

Съществуват четири основни зони, където се срещат интересите на Русия и Турция. На първо място, разпадането на Съветския съюз откри огромни икономически възможности, но твърде малко държави се оказаха способни да пробият на потребителските пазари на Русия и Украйна. Колкото и да е чудно, но Турция е една от тях. Заради наследството на съветската система на централизирано планиране, руската и украинската промишленост се сблъскаха с много сериозни трудности при преориентирането на тежката си индустрия към производството на толкова търсените на техните пазари потребителски стоки. И тъй като мнозинството руснаци и украинци не могат да си позволят да купуват стоките, произведени на Запад, Турция успешно (и задълго) си осигури пазарна ниша, предлагайки своите по-евтини стоки. Днес тази страна е основния доставчик на руския пазар. И макар че това не бива да се тълкува като опит за оказване на натиск, официалните кръгове в Русия вече открито демонстрират загрижеността си от тази ситуация.

Засега Турция с всички сили се старае да не политизира тези полезни търговски връзки, като не излиза извън рамките на събирането на известна разузнавателна информация (особено в Украйна). Отчитайки текущите финансови проблеми на Русия, наличието на един толкова стабилен доставчик на потребителски стоки (който и това никак не е без значение, не е Китай), може да е само от полза за Москва. Поне засега, руското правителство би искало търговските отношения с Турция да продължат да се развиват стабилно. По-късно, без съмнение, може да се очаква сблъсък на интереси (ако Русия отслабне, а турските амбиции нараснат), но днес руснаците нямат нищо против търговските отношения с турския бизнес.

На второ място, руското отстъпление в периода след студената война „отвори” Балканите за турското влияние. Румъния, България и републиките на бивша Югославия са все някогашни турски владения, които в миналото са представлявали много значителна част от османската икономика. По време на студената война, всички те бях част от комунистическия свят, като Румъния и България бяха и формално включени в съветския блок. Макар че днес по-голямата част от тези територии вече са „абсорбирани” от Европейския съюз, Русия продължава да поддържа връзките си със своите „славянски братя”, особено със сърбите и българите, позволили и да разполага с доста значително влияние, което Европа предпочита да не забелязва. Освен това, Русия поддържа дългосрочни приятелски отношения с Гърция и Кипър, както за да може (ако се наложи) да усложни провеждането на американската политика в Европа, така и за да гарантира сигурността на фланговете си от Турция. Но, благодарение на близостта и търговските отношения, Турция, безусловно, надделява в тази сфера на съперничеството.

Въпреки това, Балканският регион едва ли ще се превърне в ябълка на раздора между Анкара и Москва, защото и двете страни са склонни, ако се наложи, и да се откажат от по-нататъшна борба за него.

Както е известно, повечето балкански държави са членки на една организация, която едва ли някога ще включи в редовете си Русия или Турция – ЕС. Русия просто не отговаря на изискванията на подобно членство, а дори и само присъствието на Кипър в ЕС (без да споменаваме множеството други, далеч по-сериозни, причини) изключва турската поява там. Направляваното от ЕС (въпреки руските възражения) отделяне на Косово от Сърбия, беше съкрушителен удар по позициите на Русия в региона, а последвалото налагане на европейски протекторат над Косово значително отслаби и турските позиции на Балканите.

Продължаващата експанзия на ЕС на Балканите означава, че влиянието на Турция в този регион ще се изравни с това на Русия. Регионът действително е генератор на неприятности, но не и за турско-руските отношения. Възможно е дори, едновременното им изтласкване от тази зона да създаде допълнителни условия за откриване на общи интереси.

Третата сфера на конкуренция в руско-турските отношения е енергетиката, която никак не е маловажна. За Турция, Русия е търговски партньор №1, тъй като енергоносителите формират по-голямата част от общия обем на търговията помежду им. Турция внася от Русия 65% от необходимия и природен газ и 40% - от петрола. Макар че Анкара постоянно развива търговските си отношения с Москва, тя не одобрява особено склонността на руснаците да използват енергийните си връзки с Европа като политическо оръжие. Русия още не е стигала дотам да прекрати доставките на енергоносители непосредствено за Турция, но последната неведнъж изпитваше върху себе си негативните последици от спрените доставки за Украйна и поредното преразглеждане на договорите между Москва и Киев.

Споделяйки енергийните притеснения на Турция, Европа демонстрира дори нещо повече от склонност да я използва като възлова транзитна територия, в опитите си да заобиколи Русия при транспортирането на енергоносители на европейския пазар. Един от тези пътища е вече фунциониращият тръбопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, докато други (като Набуко например) си остават само на хартия. Руснаците имат достатъчно основания да накарат Турция да стои настрана от каквито и да било други схеми за диверсификация, които биха могли да струват на Москва загубата на един от основните и енергийни клиенти и да направят невъзможно използването на политическите лостове, с които тя разполага в момента, за да въздейства на европейците, зависещи от руските енергоносители.

Има само два маршрута, позволяващи на Турция да се „диверсифицира” от Русия. Първият е на юг, към Ирак и Иран. Анкара има много амбициозни планове по отношение на иракската петролна индустрия, но възстановяването и модернизирането на петролните находища и тръбопроводите, които постоянно биват изваждани от строя (или чиято продукция се краде) от бунтовниците, действащи в тази страна след американската военна интервенция през 2003, изисква твърде много време.

Междувременно, Иран предлага на Турция достъп до собствените си огромни запаси от енергоносители, но политическите усложнения, съпътстващи сътрудничеството с режима на аятоласите, все още са твърде болезнени за турците, за да действат по-активно в тази посока. Но, макар че тези усложнения се запазват, Анкара много внимателни следи развитието на ситуацията в близкоизточните си съседи и около тях, преценявайки, доколко то може да съдейства за установяването на стабилно енергийно сътрудничество с тези страни в бъдеще.

Вторият потенциален източник на енергоносители за Турция се намира в Централна Азия, т.е. в един регион, който Русия ще се стреми на всяка цена да удържи под свой контрол, ако иска да оцелее в дългосрочна перспектива. В много отношения, този регион е огледален образ на Балканите, където руснаците имат исторически връзки, а Турция – икономически предимства. Четири от общо петте централноазиатски държави (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан и Туркменистан) са населени с тюрки. Но, като наследство от съветската епоха, инфраструктурата и икономиката и на четирите са толкова тясно вплетени в руската сфера на влияние, че за откъсването им от нея ще се наложи мащабна хирургична намеса. От друга страна, наградата наистина си струва: Централна Азия разполага с най-големите неразработени запаси от енергоносители в света. Освен това (както показва и самото наименование „Централна”), който и да контролира региона, ще може да проектира мощта си върху бившите съветски републики, Китай и Южна Азия. Тоест, ако Русия и Турция действително се конфронтират открито за нещо, това ще бъде именно тук.

Тук Турция се сблъсква с проблем, излизащ извън границите на региона. Дори и ако се опита да промени енергийния баланс в Централна Азия, Анкара ще се нуждае от подходящ лост. Което пък насочва вниманието ни към последния и най-динамичен регион на руско-турската конкуренция – Кавказ.

В Кавказ Турция се изправя пред най-привлекателната и в същото време (от гледна точка на възможностите и да влияе върху нея) най-лошата за Анкара перспектива. Азербайджанците не се смятат просто за тюрки (подобно на централноазиатците), а за истински турци. Ако в постсъветското пространство има държава, която не просто се стреми към съюз с друга, а е склонна фактически да се обедини с нея, за да се измъкне от руската сфера на влияние, тези две държави са именно Азербайджан и Турция. Първата разполага със значителни собствени запаси от енергоносители, но още по-ценно е готовността и да послужи за трамплин на турския скок към Централна Азия.

Само че Азербайджан няма обща граница с Турция (с изключение на 15-километровата граница на откъснатия от Азербайджан Нахичевански анклав с тази страна). Освен това е разположен отвъд Армения – държавата, която победи Азербайджан във войната за населения с арменци т.нар. Нагорни Карабах и има традиционно враждебно отношение към Турция, включително и заради арменския геноцид от 1915. Армения е много тясно свързана с Русия, което поставя Анкара в много трудно положение, защото това означава, че всички турски планове за проникване в Централна Азия опират до постсъветска Грузия. Ако Турция съумее да постави Грузия в пълна зависимост, по-късно действително би могла да разчита на възможността да се обедини с Азербайджан и да направи пробив в Централна Азия. Без Грузия обаче, Турция ще прилича на птица с едно крило и въобще няма да е в състояние да се бори за голямата награда в Централна Азия.

Самата Грузия не демонстрира особено желание да помогне на турците в мащабното им начинание. Грузинците не разполагат с почти нищо в икономическата и военната сфера и, в същото време, постоянно надценяват възможностите си по отношение на Русия, наивно разчитайки на помощта на Запада. Тези им недостатъци си проличаха и по време на грузинско-руската война, през август 2008, когато руската армия ликвидира почти целия грузински военен потенциал. И макар че Анкара вижда в грузинците твърд противник на Русия, тя не открива у тях нито надеждност, нито компетентност, нито дееспособност.

Това означава, че руско-турското съперничество може да даде „на късо” и да бъде прекратено още преди истински да се е разгоряло. Междувременно, американците и руснаците започват да очертават контурите на новите си взаимоотношения. Те включват позволението на Москва, САЩ да осъществяват доставки за частите си в Афганистан, през руските зони на влияние, промените в американската програма за противоракетна отбрана и спирането на разширяването на НАТО на Изток. Последното представлява критична точка в руско-турските отношения. Ако САЩ и Европа решат да разширят влиянието си отвъд сегашните рамки на НАТО, Грузия ще се окаже логичната им цел, което пък ще означава за Турция, че най-трудната част от плана за проникването и на Изток ще бъде изпълнена. Но, ако Америка и ЕС не се решат да се разпростират извън НАТО (което изглежда все по-вероятно), Грузия ще се окаже в периферията на интересите им, а на Турция ще се наложи сама да реализира програмата си за проникване на Изток и то срещу руската мощ.

Временно съгласие?

Очевидно е, че между Русия и Турция има достатъчно противоречия. Отчитайки, че и двете държави преживяват възраждане, конфронтацията им е само въпрос на време. Очевиден сблъсък на интересите им се получи през август 2008, когато Русия реши да контраатакува Грузия, отлично съзнавайки, че нито Америка, нито Европа ще проявят желание или готовност да се намесят във войната на страната на южнокавказката държава. Максималното, което НАТО си позволи в отговор, беше символичната демонстрация на сила, възложена именно на Турция, в качеството и на „пазач” на входа към Черно море. Анкара трябваше да позволи увеличаването на флота на пакта край бреговете на Грузия и така да се създаде заплаха за руските части в района. Турците не бяха във възторг от активизирането на руската армия в Кавказ, т.е. в близост до техните граници, да не говорим, че приходите на Турция спаднаха в резултат от спирането на енергийните доставки след прекъсването на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан.

Русия моментално реагира на турските маневри под флага на НАТО, като задържа на граничните си пунктове огромно количество турски стоки, ограничавайки турския износ. Този сблъсък обаче се оказа мимолетен и турците много бързо склониха да седнат на масата на преговорите с руснаците за да сложат край на търговския конфликт и да уточнят сферите си на влияние. През последните седем-осем месеца руско-турските преговори демонстрираха значителен напредък, освен това лидерите на двете държави вече се срещат много по-редовно за да решават въпросите от взаимен интерес.

Първата сфера на сътрудничество между двете държави е Европа, където и Русия, и Турция са заинтересовани да използват политическия натиск. Въпреки възраженията и съпротивата от страна на Европа, турците продължават да настояват за присъединяването си към ЕС. В същото време, руснаците силно се нуждаят Европа да продължи да бъде обвързана с техните мрежи за доставка на енергоносители и са изпълнени с решимост да провалят плановете за развитие на американската система за ПРО, разширяване на НАТО и всичко останало, което, според Москва, застрашава националната сигурност на Русия. Докато Турция протака реализацията на европейските планове за диверсификация на маршрутите за доставка на енергоносители, тя ще може да претендира за по-голямо внимание по въпроса за членството си в ЕС. На практика, в началото на 2009, турците достатъчно откровено заплашиха, че ако Европа не се нуждае от Турция, като член на ЕС, тя няма да се ангажира с каквито и да било планове за диверсификация, разглеждащи я като транзитна територия. Турските заплахи към Брюксел по странен начин съвпаднаха с прекратяването на руските газови доставки за Украйна, през януари, когато европейците за пореден път си припомниха, защо не бива да дразнят Москва.

Турция и Русия могат да намерят общи точки и в Близкия изток. Напоследък, Анкара отново разширява своето влияние в близкоизточния си „заден двор”, надявайки се да вземе под контрол решаването на сложните проблеми с Иран, Ирак и Сирия, тъй като САЩ постепенно ограничават присъствието си в региона за да се концентрират върху Афганистан. Това, от което Турция най-много се нуждае в момента е стабилност на южния и фланг. За целта е необходимо Русия да не изостря ситуацията в такива страни като Иран, където Москва заплашва, че ще достави стратегическите си противовъздушни комплекси С-300 и ще подкрепи ядрената програма на аятоласите, разчитайки така да привлече вниманието на Вашингтон към други въпроси, които са жизнено важни за руската национална сигурност. Впрочем, САЩ вече са склонни да използват Русия за оказване на натиск върху Иран, срещу отстъпки към Москва в други сфери, а Турция (подобно на Америка) е заинтересована от ограничаване на руската активност в Близкия изток.

Армения е следващият въпрос, по който Русия и Турция могат да постигнат временно съгласие. Русия, неофициално, е поставила Армения под свой контрол и увеличава и без това сериозното си военно присъствие в малката южнокавказка държава. Турция може или да стои настрана, продължавайки да изолира Армения и оставяйки на Москва да доминира в нея, или пък да предприеме стъпки за нормализирането на отношенията с Ереван и да действа в Кавказ в еднакви условия с руснаците. Предвид появилите се съобщения, че отношенията между Анкара и Ереван започват да се затоплят (вероятно, не без руско участие), все по-отчетливо се очертава тенденцията за разпределяне на сферите на влияние между Русия и Турция.

В крайна сметка обаче, и едната, и другата осъзнават, че сегашните добри отношения помежду им, най-вероятно, няма да траят вечно. И двете евразийски държави продължават да изпитват недоверие една към друга и преследват различни дълговременни цели, въпреки че през определени кратки периоди интересите им могат да съвпадат. Геополитическа закономерност е, че две възходящи (особено ако са и съседни) държави са обречени на сблъсък помежду си – ако не днес, то в бъдеще.

* Първите двама от авторите ръководят дирекции, а третият е вицепрезидент на американската Агенция за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}