06
Сря, Ное
5 Нови статии

Различните визии за Европа

брой3 2009
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

С прерастването на европейското християнско общество в културна общност на споделени светски ценности се оформят различни светски визии за Европа, полагащи усилия за разширяване на влиянието си, в условията на взаимно конкуренция. Сред нарастващото оттогава насам  многообразие на визиите за Европа с най-голяма обществена и политическа подкрепа се ползват национализмът, федерализмът, конфедерализмът, атлантизмът, глобализмът и функционализмът.

Национализмът

Пътят на етносите от народност към нация е извървян най-рано в Европа. Именно тук, през Късното Средновековие, се раждат първите нации. Възникването на големи национални пазари и прерастването на патриотизма в национализъм водят до появата на големи национални държави, които са в състояние да отстояват националния си суверенитет от домогванията на папата и императора. Процесът на създаване на големи национални държави има съществени последици за Европа. Убедително е решен най-насъщният по онова време проблем на континента – преодоляване на политическата му фрагментация. Съществуващите около 500 държавни образувания (империи, царства, кралства, княжества, херцогства, графства, абатства, републики и пр.), към началото на ХІХ век, са сведени до само 14 държави. Изграждането на национални държави е съпроводено с ликвидиране на митническите ограничения, създаване на по-широки пазари, въвеждане на общи монети, стандартизиране на мерките и теглилките, подобряване и свързване на пътната мрежа, активизиране на външните отношения. Сред сериозните завоевания на национализма от ХІХ и началото на ХХ век е трудно постигнатото възстановяване държавността на гърците, сърбите, черногорците, румънците, българите и албанците, с което балканските нации са изтръгнати от ориенталската културна среда на теократично-ислямската Османска империя и отвоювани за Европа. Последвалото през ХХ век обособяване на Финландия, Полша, Естония, Латвия, Литва, Беларус, Украйна, Молдова, Армения, Грузия и други бивши придатъци на евразийската Руска империя в суверенни държави разкрива европейската перспектива пред тези нации и разширява чувствително европейското културно пространство.

Дълго време Европа се гордее, че е станала люлка на националните държави. Но политическата практика на оформения като идеология през ХІХ век национализъм често прераства във великодържавен шовинизъм. Много монархически режими, правителства и политически партии се опитват да печелят популярност и власт чрез призиви за “национално обединение под крилото на държавата” с цената на всички средства. Подобни шовинистични изблици и претенции към съседни държави (далеч не винаги основателни) разпалват междунационални ежби и колониални противоречия, прерастващи често в политически авантюризъм, провокативни действия, локални и регионални войни. Най-големи удари върху Европа нанасят подпалените от самата нея две световни войни. Първата помрачава нейния престиж и я лишава от моралните основания за колективното й световно лидерство, а втората я превръща в заложник на глобалните интереси на израсналите от войната две световни суперсили: отвъдокеанските САЩ и евразийският СССР.

Трескаво търсейки спасение, една компактна група от западноевропейски държави, в която лидира Франция, успява след Втората световна война да преодолее издигането на националната държава в култ и да поеме по пионерския път на европейската интеграция, предполагащ доброволен отказ от част от националния суверенитет и делегирането му на наддържавни институции. Макар че първоначално Европейските общности (Европейската общност за въглища и стомана, Европейската общност за атомна енергия и Европейската икономическа общност) се натъкват на упорита съпротива от страна на повечето западноевропейски национални институции, от началото на 70-те години на ХХ век слетите Общности се превръщат в главен европейски притегателен център, постепенно привличащ все нови западноевропейски държави.

Когато изглежда, че краят на национализма в Стария свят вече се вижда, тази позаглъхнала европейска традиция неочаквано започва да печели позиции в загубилите студената война страни от централната и източната част на континента[1]. Дълго потисканите от тоталитарните комунистически режими национализми се развихрят със застрашителна сила. В момент, когато се възстановява социалнополитическото единство на континента и пред него за първи път се очертава възможността за общоевропейско обединение, на политическата карта на намиращата се в преход Европа се появяват 26 нови държави. Дори днес не може да се твърди, че стремежът на всяка нация да създаде собствена национална държава е угаснал. Жилави си остават и старите тежнения към “национално обединение” във “велика” държава. При това положение едва ли може да се приеме, че процесът на създаване на национални държави в Европа е приключил.

Някои от противниците на национализма се опитват преднамерено да го противопоставят на идеята за обединяване на Европа. Още големият авторитет на национализма от епохата на неговото изкристализиране – френският културолог Ернест Ренан, разглежда през 1870 Европа като фактическа “конфедерация от държави с еднакво разбиране за цивилизацията”. В словото си, произнесено в Сорбоната, през 1890, вече като член на Френската академия, той изтъква, че нациите не са вечни, те са създадени веднъж, и ще си отидат, изместени “вероятно от европейска конфедерация”[2]. Повечето от съвременните проекции на национализма също не се противопоставят на обединяването на европейските нации. Дори демонизираният френски краен националист Жан-Мари льо Пен подкрепя обединяването на цяла християнска Европа (включително Русия!), като се обявява решително против приемането в европейското семейство на членуващата в Организацията Ислямска конференция Република Турция (поради “културна несъвместимост”).

Въпреки протичащите в източната част на Стария континент процеси, визията за Европа на националните държави бележи тенденция към заглъхване. Самата дефиниция за национална държава не се вмества в традиционно нехомогенни държави, като Швейцария или Белгия например. В резултат на непрекъснатите имиграционни вълни, европейските държави стават все по-мултикултурни. От друга страна, концепцията за националната държава, като фундамент на европейската система, се оказва негодна[3]. Национализмът обективно вече не служи добре на националните интереси, в условията на протичащия процес на глобализация, изпращащ държавните граници във виртуалното пространство и поставящ държавите пред невъзможността да контролират сами собствените си територии и население, да гарантират сигурността на своите граждани, както и да постигнат оптимално решаване на общи насъщни международни проблеми (тероризмът, опазването на околната среда, борбата с нелечими все още болести, и мн. др.). Неслучайно последните анализи на националната държава констатират нейната ерозия, кризата й, намаляването на доверието към нея, поставянето й под съмнение, от края на ХХ век насам[4]. Национализмът вече не обслужва и общоевропейските интереси. Разделен на 53 държави, малкият Стар континент е лишен от шансове пред основните си конкуренти – САЩ и Япония (сега), Китай, Русия и Индия (в обозримо бъдеще). Въпреки обогатяването на съвременната теория на нацията с плодотворната постановка за “гражданската нация”, като синтез на различни етнически, национални, религиозни, езикови и културни общности, и въпреки утвърждаването на нови европейски стандарти за малцинствата, техните естествени права продължават да се потъпкват в нови и в стари демокрации от доминиращия етнос и от държавните институции, което трови непрекъснато междудържавните отношения на континента. Независимо от настъпилите позитивни изменения, съвременният национализъм непрекъснати генерира проблеми пред Стария свят. Застъпниците на “правата на малцинствата” още не са спечелили битката с привържениците на “правата на човека и индивидуалните свободи”, поради което съвременното международно право още не е изработило общоприемливо определение за “национално малцинство”. Защитата на националните малцинства от някои международни организации (НАТО, ОССЕ, Съвета на Европа) често приема формата на тяхното толериране, което пък води до радикализиране на платформите им и взривяване на суверенни държави отвътре (типичен в това отношение пример е кризата в Република Македония през 2001).

Осмисляйки и преосмисляйки доктрината на национализма, днес Европа се стреми да преодолее поне традиционния му вид, ускорявайки и задълбочавайки европейския интеграционен процес. Като ликвидира вътрешните междудържавни граници, Обединена Европа превръща националните малцинства, от проблем в международното общуване, в живи мостове на разбирателство и сътрудничество между равноправни народи.

Федерализмът

Федерализмът отдавна се ползва с голяма популярност в Стария свят. Превръщането  на Европа във федерален съюз осмисля най-ранните проекти за политическо обединяване на континента – на френския юрист Пиер Дюбоа (1303) и италианския поет-изгнаник Данте Алигиери (1305)[5]. Още през ХV век, по идея на френския легат Антоан Марини, чешкият крал Иржи Подебрад предприема сериозен опит за федерално обединяване на няколко европейски държави (1462-1465)[6]. Великата френска революция трансформира идеята за Европа като федерация от монархии, под знака на Кръста срещу Полумесеца, в тази за федералния съюз на модерни правови държави, създаден от европейските нации в името на свободата, равенството и братството. По инициатива на Наполеон, през 1815, Франция се ангажира, чрез поправка в своята Конституция, с изграждане в Европа на “голяма федерална система, съответстваща на духа на столетието и служеща на напредъка”[7].  Над столетие по-късно тази страна наистина прави сериозен опит, с помощта на първата универсална световна организация, да бъде създаден “федерален съюз” от 27-те европейски държави-членки на Обществото на народите (1929-1932)[8]. Накрая, Париж все пак успява – по негова инициатива федерализмът е заложен във фундамента на първата европейска общност: Европейската общност за въглища и стомана (1952). Провалянето на последвалите опити за изграждане на Европейска отбранителна общност и на Европейска политическа общност (1952-1954) води до съчетаване на федерализма с принципа на междудържавното сътрудничество, при учредяването на новите Европейски общности (1958): Европейската общност за атомна енергия и Европейската икономическа общност[9].

Визията за Стария свят като европейски федерален съюз се ползва с мощна подкрепа от европейските интелектуалци, оказващи голямо въздействие върху всички други прослойки на европейското общество; на влиятелни международни неправителствени организации, превърнали федерирането на континента в смисъл на съществуването си (Европейското движение, Паневропейският съюз, и др.); на европейския бизнес, осъзнал бързо с острия си нюх големите икономически предимства на Обединена Европа; на широки народни маси, особено в следвоенни и преходни кризисни ситуации. Убедените федералисти виждат в успехите на ЕС потвърждение на собствената си визия за Европа. Макар и разочаровани нееднократно от моментите на боксуване и дори на временно връщане назад в реализацията на общоевропейския проект, федералистите твърдо вярват, че обединяваща се Европа се движи успешно и дори по-бързо по пътя, извървян за повече от столетие от САЩ – от хлабава конфедерация към сплотена федерация. Макар да предпочитат да изтъкват като по-подходящи образци за подражание демократичните европейски федерални държави: Швейцария, Германия, Австрия.

Сред най-убедените привърженици на федералната визия за Европа е Белгия. Получили независимост едва през 1831 и изправени пред големи трудности в нейното отстояване, поради положението си между най-мощните европейски държави (Германия, Франция и Великобритания), белгийците развиват силни традиции в областта на европеизма. Още в годините на Втората световна война емигрантските правителства на Белгия, Холандия и Люксембург договарят в Лондон (въпреки съпротивата на Великобритания) следвоенното обединяване на своите страни в блока Бенелюкс (влязло в сила през 1948), оказало заразително влияние в Западна Европа (направени са неуспешни опити за създаване на “Скандинавски Бенелюкс” и на “Голям Бенелюкс”). Белгия става съучредителка на всички основни европейски организации, като приема седалищата на най-важните от тях – ЕС, НАТО и ЗЕС. Още през 1975, белгийският премиер Лео Тиндеманс внася пространен доклад в Европейския парламент, в който обосновава необходимостта от трансформиране на Европейските общности в единен и сплотен Европейски съюз[10] – идея, реализирана едва през 1993, поради съпротивата на Великобритания. Като държава на различни национални и езикови общности, Белгия изживява дълъг и труден път на трансформиране на унитарната си държавност, превърнала се във федерална (1993). Избирайки федерализма, Белгия все по-последователно отстоява и федералното бъдеще на Европа. Тъкмо белгийското председателство на ЕС прокарва решението на Европейския съвет в Лаакен (2001) за създаване на Европейски конвент, който да подготви проект на Договор за Конституция на Европа.

Последното респектиращо потвърждение на белгийската визия е книгата на премиера Ги Верхофстад, носеща показателното заглавие “Обединени европейски щати: Манифест за нова Европа”[11].  Авторът прави безкомпромисен анализ на кризата, в която ЕС попада след провала на Европейската конституция. Според него, изходът е в решително скъсване с безкрайните пазарлъци и компромиси между трудно съвместимите национални политики на държавите-членки и осъществяване на решителен обрат към създаване на Обединени европейски щати въз основа на федерална конституция. Верховстад смята, че Европейската конституция трябва да се откаже от ненужната намеса във вътрешните работи на държавите-членки (култура, спорт, здравеопазване, социално осигуряване, образование, правен апарат и държавно управление) и да гарантира главното, без което Европа не може да върви напред и да посрещне предизвикателствата на глобализацията: осъществяване на Европейско социално и икономическо управление и стратегия, провеждане на нова Европейска технологична политика, изграждане на Европейска зона за правосъдие и сигурност, а също на Европейска дипломация и на Европейска армия. Освен това, конституцията трябва да осигурява необходимата бюджетна независимост на федерацията и разпознаваеми европейски институции с понятни наименования и ясни правомощия: правителство с министър на външните работи, ръководено от президент и контролирано от двукамарен Европейски парламент. Ги Верхофстад предпочита във федерацията да се включат всички държави-членки на ЕС, но си дава сметка, че не всички желаят това. Затова, според него, федерацията трябва да включва само членките на Съюза, ратифицирали я с референдуми, проведени в един и същи ден. По такъв начин днешният ЕС би придобил вида на два концентрични кръга: Обединени европейски щати, като федерално ядро, и Организация на европейските щати като конфедерация на останалите държави. Влизането от конфедералния във федералния кръг трябва да става само при готовност да се работи безусловно за развитието на общия политически проект.

От още по-голямо значение за развитието на общоевропейския проект е обстоятелството, че като най-последователен привърженик на федералистката визия на Европа се изявява Германия – съучредителка на първите Европейски общности, която, заедно с Франция, формира главната ос на ЕС и не без основания е характеризирана като основен мотор на европейската икономика. След абсорбирането на източногерманската държава (1990) обединена Германия, превърнала се в колос в сърцето на Европа, получава още по-голяма роля в европейския интеграционен процес. Страна с дълбоко вкоренени федерални традиции, Германия е сред най-пламенните радетели на превръщането на ЕС във федерация на равноправни държави.

Още през 1994, управляващата коалиция, излъчила кабинета на канцлера Хелмут Кол (ХДС/ХСС), лансира визията за “Европа на различните скорости”[12]. Силно неудовлетворени от сдържащия британски ефект върху начина на функциониране на ЕС, германските управляващи настояват за формиране на едно “твърдо ядро” в Съюза (според тях, то трябва да включва Германия, Франция и Бенелюкс), което да се ориентира към ускорена автентична интеграция и чрез успешния си пример да тегли напред останалите държави-членки, изпитващи съмнения. Берлин смята, че за да бъдат парирани успешно центробежните сили в Съюза, ядрото трябва да се укрепи с привличане на други държави, загърбили колебанията си. С присъщата за тази нация рационалност, германската визия за Европа цели да се преодолее вредната практика ритъмът на европейската интеграция да се определя от страната, движеща се с най-малка скорост.

В още по-изчистен вид германската визия за Европа намира израз в лекцията на външния министър Йошка Фишер “От конфедерация към федерация”, произнесена в Хумболтовия университет в Берлин, през 2000 (макар той да прави изричната уговорка, че не изразява официалната позиция на своята държава). Фишер се обявява категорично против всякакво отстъпление от принципа на интеграцията във функционирането на ЕС и настоява тя най-сетне да бъде допълнена с истинска “политическа интеграция”. Време е, подчертава той, да се премине от конфедерален към федерален модел на Съюза, което според него означава “цялостно парламентаризиране в рамките на Европейска федерация” въз основа на “конституционен договор”, “европейско правителство” и двукамарен Европейски парламент, съставен от национални парламентаристи и от “Сенат”, включващ различен брой сенатори от отделните европейски федерални единици (по модела на ФРГ), за разлика от Сената на САЩ, в който всички щати имат по двама сенатори. Отчитайки неизбежната съпротива на някои страни-членки, особено на “нашите британски приятели, които изпадат в шок при думата “федерация””, Фишер предлага 6-годишен период на приемане на европейска федерална конституция. Ако това се окаже невъзможно, допуска той, трябва да се приеме предложението на бившия председател на Европейската комисия Жак Делор за създаване на “федерация на национални държави” чрез “договор в договора”, но във варианта на бившия западногермански канцлер Хелмут Шмит и бившия френски президент Валери Жискар д’Естен – федерацията да се създаде от държавите-членки, образуващи Еврозоната. Учреден с “нов основен европейски договор”, този “авангард” трябва да има, според Фишер, “свое правителство”, “пряко избран президент” и “силен парламент”. Така той ще е в състояние да се превърне в “локомотив” на интеграцията, към който ще могат да се присъединяват други членки на ЕС при ясни критерии за членство[13].

Очертаната от германския външен министър възможност за ускоряване на европейския проект е заложена още в края на същата година в Договора на ЕС от Ница (подписан през 2001 и влязъл в сила през 2003)[14]. В него е включена клауза, даваща право на група от поне осем държави-членки да могат да предприемат “засилено сътрудничество” в области от общ за тях интерес. Макар тази възможност все още да не е използвана, тя си остава вероятна опция за авариен изход при евентуален блокаж на европейския интеграционен процес.

Впоследствие, под натиска най-вече на Германия, е предприета решителна стъпка към интензифициране на интеграцията чрез опростяване и модернизиране на договорната основа на ЕС[15]. Подписан е Договор за Конституция на Европа (2004) във федерален дух, който обаче търпи провал на референдумите за неговото ратифициране в две от съучредителките на ЕС – Холандия и Франция (2005). Но, след двегодишния период на размисъл, даден по внушение на Великобритания, отново германското председателство на Съюза възобновява дебата и успява да договори основните параметри на “договор-близнак” на Конституцията – Договора за реформиране на Европейския съюз, подписан в Лисабон на 13 декември 2007 (в момента продължава процесът на ратификацията му, въпреки отрицателния вот на референдума в Ирландия през 2008)[16].

Федерализмът е амбициозна визия за Европа, която обаче се натъква, особено от началото на ХХІ век, на нарастваща съпротива. Тя произтича от противоречивите на този етап резултати от развитието на европейския интеграционен процес. Удвояването на броя на държавите-членки на ЕС предизвиква институционен колапс и политическо разводняване. Разширяването на Обединена Европа вече става чрез приобщаване на държави, които са далеч в развитието си от средното равнище за ЕС. Повечето от тях са от кръга на новите демокрации, които и към момента на членството си в Съюза нямат развити икономики, ефективно работещи съдебни системи, утвърдени демократични традиции и зрели граждански общества, което, на свой ред, формира благоприятна среда за корупционни практики и злоупотреби. Макар приемането на тези слабо развити страни да е дългосрочна стратегическа инвестиция на ЕС, всяко разширение с подобни проблемни държави неизбежно се отразява негативно върху старите страни-членки и върху общото състояние на Съюза. За ЕС, като цяло, вече е трудно дори да поддържа равнището си на конкурентоспособност спрямо своите глобални конкуренти. Изнасянето на производствата на европейски и извъневропейски компании в източните икономики, предлагащи сравнително квалифицирана и евтина работна ръка, неизбежно се отразява върху икономиките и пазара на труда в западноевропейските държави, което няма как да не засилва евроскептицизма сред гражданите на старите страни-членки. Евроскептицизмът се подхранва и от разочарованията от новите демокрации. Още не схванали начина на функциониране на Съюза и повлияни от британската позиция, повечето нови демокрации си позволяват действия, влизащи в противоречие с основни тенденции в развитието на ЕС и пренебрегващи негови общи позиции. Така, въпреки че Римският статут на постоянно действащия Международен наказателен съд в Хага, ратифициран от всички държави-членки на ЕС (включително Великобритания), не допуска никакъв имунитет, Румъния сключва със САЩ двустранно споразумение за признаване на имунитет на американски граждани пред този новосъздаден съд (2002).  В дисонанс с преобладаващите в ЕС нагласи, десет нови демокрации подписват подготвена от високопоставен представител на САЩ декларация в подкрепа на планираната от Вашингтон война срещу Ирак (2002). Докато ЕС настоява за намаляване на американското военно “присъствие” в Европа (сведено след Студената война от 315 хил. на 40 хил.), Румъния и България сключват със САЩ споразумения за разполагане на американски военни бази на тяхна територия (2005 и 2006). Въпреки неодобрението на ЕС и зад гърба му, Полша и Чехия се договарят със САЩ за инсталиране, на собствената им територия, на елементи от изграждащата се американска система за противоракетна отбрана (2008). Редица нови демокрации от ЕС се договарят двустранно със САЩ за премахване на американския визов режим за техните граждани (от 2007), пренебрегвайки общата европейска позиция да се водят преки преговори между Съюза и САЩ за премахване визите за всички негови граждани (включително гърците, кипърците и малтийците). Тези и други подобни факти налагат сред западноевропейците убеждението, че новите демокрации не са се освободили от инстинкта си на подчинение на “Големия брат”, с което не обслужват общоевропейските интереси.  Явно ще е необходимо време новите демокрации да се адаптират към утвърдения от над половин век начин на функциониране на ЕС, а и за да могат всички граждани на Съюза да усетят очакваните големи предимства от усвояването, от Обединена Европа, на новите огромни териториални, природни, човешки и други ресурси от източната част на континента. Едва тогава може да се очаква нов прилив на федералистични нагласи в Европа.

Конфедерализмът

Дотогава Старият свят ще продължава да изпитва силното влияние на конфедерализма. Като визия за Европа, той възниква в епохата на Ренесанса. Подходът на привържениците му към европейското обединение се обосновава с “политическия реализъм”, отчитащ силната привързаност на народите към националната държава. По такъв начин се дава приоритет на държавното над наднационалното. Сред най-изявените теоретици на конфедерализма е бившият френски финансов министър херцог Максимилиан дьо Сюли, чийто “Голям план” (разработен през 1572-1605 и публикуван през 1638) е преиздаван многократно в Европа и оказва значително въздействие върху почти всички проекти от следващото столетие за изграждане на европейска политическа система[17].

Макар при стартирането на европейския проект след Втората световна война превес да вземат федералистите, от време на време в страните-членки на Европейските общности се появяват държавници, убедени привърженици на конфедералната идея. Класически образци са френският президент Шарл дьо Гол (1958-1969) и британският премиер Маргарет Тачър (1979-1990), отнасящи се ревниво към всяко ново преотстъпване на национален суверенитет на европейските институции и защитаващи във философията на европейския интеграционен процес идеята за “Европа на отечествата”, без обаче да поставят под въпрос участието на страните си в Обединена Европа. Те имат свои последователи и след Студената война сред значителни обществени кръгове и политици, проявяващи особена чувствителност по въпроса за съблюдаване на националния суверенитет, но даващи си сметка и за безпомощността на националната държава пред редица предизвикателства на нашето време. Събитията от началото на ХХІ век показват все по-ясно безперспективността на концепцията за “Европа на нациите”, която обрича мъчително създадените общоевропейски инструменти за управление на тромавост и дори на парализа. Затова гласът на конфедералистите започва да отеква по-приглушено в съзнанието на европейските народи, особено напоследък, след като гражданите на ЕС ежедневно усещат големите предимства и удобства от премахнатего на вътрешните граници между страни-членки, от въвеждането на общата европейска валута и нейното бързо налагане на световните пазари и като резервна национална валута в много държави извън Общността.

Най-обезпокоителна е родеещата се с конфедерализма традиционна позиция на Великобритания по отношение на Обединена Европа. След като прави всичко възможно, за да не позволи стартирането и развитието на  европейската интеграция, или поне да я постави под свой контрол, Обединеното кралство се включва в Европейските общности през 1973, водено не от искрено приемане на утвърдения интеграционен модел на тяхното функциониране, а от страх обединяваща се Европа да не постави Великобритания в изолация от “континента”. И след влизането си в Европейските общности британците остават чужди на най-важните европейски проекти и докато другите държави-членки полагат доста усилия да въртят педалите на европейската интеграция, Великобритания концентрира силите си върху неговите спирачки. След като дълго препятства трансформирането на Европейските общности в Европейски съюз, без да може да го предотврати, Лондон успява да прокара в учредителния Договор на ЕС от Маастрихт (1993) възможността държава-членка да не участва в отделни клаузи на договора. От отварянето на тази “вратичка” в първичното законодателство на Съюза се възползва не само Великобритания, но и някои други страни на Обединена Европа, предпочели да останат вън от Шенгенското пространство и от Еврозоната. Днес Обединеното кралство продължава да е единствената страна-членка, която не отбелязва Деня на Обединена Европа (9 май). За Лондон, стратегическата връзка със САЩ и поддържането на британската Общност на нациите остават по-важни от европейската му политика.

Сърцевината на британската визия за ЕС е настояването за неговото “ренационализиране”, което, както подчертава заместник-председателят на Европейската комисия Гюнтер Ферхойген, е опасно за Европа, доколкото събужда стари мисловни схеми и преодолени национални поведенчески модели[18].

През 1994, в реч в Лайденския университет, британският премиер Джон Мейджър развива концепцията за “Европейският съюз като меню”, т.е. Съюзът да развива общите си политики, но всяка страна-членка да избира свободно в кои от тях да участва[19]. Не отива по-далеч и неговият наследник – Тони Блеър, смятан от някои за най-проевропейски настроеният британски политик. В изказване, направено в Полша през 2000 и посветено на британската визия за Европа, Блеър прави показателното заключение: “Нека не се лъжем за политическите основи на Европа. Те се коренят в демократичната национална държава.” И се обявява за “Европа, чиято сила е в нейните нации и области”[20].

Конфедералните настроения битуват най-вече по висшите етажи на националните власти в държавите-членки на ЕС, които, както сочи досегашният опит, не отстъпват без бой прехвърлянето на компетенциите си на европейските институции и дори се опитват да прехвърлят на Обединена Европа своите собствени неблагополучия, правейки това с ясното съзнание, че тя няма да отвърне на подобни некоректни удари.

Атлантизмът

Сред по-новите влиятелни визии за Европа е атлантизмът. Всъщност, това е единствената визия за Стария свят, привнесена отвън. Атлантизмът се ражда в САЩ през 1939, когато публицистът Кларънс Стрейт лансира проект за създаване на “Федерален съюз на демокрациите” с общо правителство, армия, валута, митнически съюз, пощенска система и система за връзки. Според него, гръбнак на федерацията трябва да стане един “Северноатлантически съюз” между двете северноамерикански държави (САЩ и Канада) и десет европейски демокрации (Великобритания, Франция, Ирландия, Дания, Белгия, Холандия, Норвегия, Швеция, Финландия и Швейцария). Стрейт смята, че тези държави имат общи етически ценности и формират цивилизационна общност[21]. Разпалването на Втората световна война в Стария свят е преценено в Щатите като начало на неизбежния крах на Европа и поява на изключително благоприятна възможност за налагане на американската воля по света. Така идеята на Стрейт е подхваната от създадената още през същата година неправителствена организация “Федерален съюз”, с което се слага началото на атлантическото движение в Съединените щати. Идеята за използване на войната за установяване на хегемония на САЩ в света е доразвита в получилата голяма популярност статия на Хенри Лус “Векът на американците” (17 февруари 1941)[22]. След влизането на САЩ във войната (декември 1941) се намират и теоретици на атлантизма, сред които се откроява името на специалиста по международни отношения Уолтър Липман.  През 1943, той констатира: “Атлантическият океан не е граница между Европа и Америка. Той е вътрешно море на общност от нации, свързани една с друга от географията, историята и жизнената необходимост”[23]. През следващата година Липман лансира разгърнат план за основаване на “Атлантическа общност на нациите” като военнополитически блок с “обща външна политика” под егидата на САЩ и с участието на 42 държави, сред които особено място заемат 15 европейски страни: Великобритания, Франция, Белгия, Дания, Ирландия, Исландия, Люксембург, Холандия, Норвегия, Испания, Португалия, Швеция, Италия, Гърция и Швейцария. Проектът е обоснован с “културната общност” на посочените страни[24].

Надеждите се оправдават. Останала сама срещу мощната военна машина на нацистка Германия, най-влиятелната тогава световна сила – Великобритания, е принудена да моли САЩ за мащабна военна помощ. И Вашингтон наистина започва да я предоставя, но едва след подписването от президента Франклин Рузвелт и премиера Уинстън Чърчил на Атлантическата харта (14 август 1941). За Вашингтон, най-важен от осемте договорени принципа на международните отношения в този документ е признаването от Лондон правото на народите на самоопределение, поставящ на карта бъдещето на постколониалната Британска империя, с което Белият дом се стреми да елиминира основната пречка за установяване на американско господство в света.

След приключването на войната, намиращият се в опозиция Чърчил започва да се изявява като първия европейски атлантик, за което явно му помага обстоятелството, че и генетично е такъв (с майка американка и баща англичанин). Още преди откриването на Парижката мирна конференция, в своята широко рекламирана реч в американския университет във Фултън (1946), предварително съгласувана с държавния секретар на САЩ Джеймс Бърнс и одобрена от американския президент Хари Труман, Чърчил обосновава необходимостта от създаване на “братска асоциация на народите, говорещи английски език” като железен англо-американски съюз, който да подчини света на своята воля и сила[25].

Само месец след подписването на Парижките мирни договори Вашингтон прокламира “Доктрината Труман” (12 март 1947, одобрена от американския Конгрес през май с. г.), ориентираща САЩ към конфронтация със стратегическия им съюзник от времето на войната – СССР, и поставят под своя закрила водещите вътрешни битки за насоката на следвоенното си развитие Гърция и Турция. На 5 юни 1947, Белият дом  обявява “Плана Маршал” за следвоенно възстановяване на Европа, но при условие, че държавите от Стария свят, приемащи американска помощ, създадат междуправителствена организация за координиране на съвместната работа с американците.

Започналата след влизането в сила на Парижките мирни договори (15 септември 1947) студена война бързо налага атлантизма в политическата практика на Западна Европа. Неуредените следвоенни проблеми (особено германският и австрийският), установяването на комунистически режими в Източна и Централна Европа, силното присъствие на комунистите в западноевропейските парламенти и в коалиционните правителства на някои влиятелни страни (Франция, Италия, Белгия), голямата финансова зависимост от САЩ, както и острите потребности на следвоенното възстановяване неумолимо тласкат западноевропейските държави в обятията на Вашингтон. Отчитайки настроенията на западноевропейците, американският Сенат приема “Резолюцията Ванденберг” (11 юни 1948), с която САЩ окончателно изоставят политическия и военен изолационизъм. Още през януари 1949 възниква американската неправителствена организация Комитет на Атлантическия съюз, пледиращ за учредяване на федерация между Северна Америка и Западна Европа. Главният резултат от външнополитическата офанзива на Белия дом е подписването, във Вашингтон, на Северноатлантическия договор с Канада и десет западноевропейски държави (4 април 1949), въз основа на който е създадена военната организация НАТО (1951). В навечерието на подписването на Северноатлантическия договор, държавният секретар на САЩ Дийн Ачесън заявява, че “северноатлантическата общност на нациите е реалност..., основана на родствените връзки и естественото съвпадение на интересите на северноатлантическите страни”, а след подписването на договора представя “общността” като “продукт на 350-годишно, а може би и по-старо, историческо развитие ... с общи институции, морални и етични принципи”[26].

В последвалите най-тежки години на студената война у западноевропейските държавно-политически елити трайно се насажда убеждението, че Европа (разбирана като културно пространство, простиращо се от Атлантическия океан до Виена) няма бъдеще без стратегическата връзка със Северна Америка. Още от самото установяване на по-тесни атлантически връзки обаче, надделява западноевропейският прагматизъм. Приемайки с охота предложената щедра американска финансова помощ за възкръсване на Европа от пепелищата на войната (общата й стойност възлиза на около 13 млрд. долара), западноевропейците дипломатично отклоняват предложението на държавния секретар на САЩ организацията за осъществяване на “Плана Маршал” да се нарече “Атлантическа икономическа общност” и налагат европейското й наименование Организация за европейско икономическо сътрудничество (1948). Впоследствие, изправени пред лицето на надвисналата над Запада съветска мощ, западноевропейците приемат значителната военната помощ на САЩ за възстановяване на националните въоръжени сили и едноличното американско лидерство в НАТО, но блокират опитите на САЩ Алиансът да поеме и невоенни функции[27].

Американската доминация в Организацията за европейско икономическо сътрудничество и в НАТО скоро започва да тежи на Западна Европа. Изправила се на крака в икономическо и военно отношение, постигнала конвертируемост на западноевропейските валути спрямо американския долар (1958), Западна Европа започва да търси и напипва собствен път на развитие, обосноваван пред северноамериканците с концепцията за “европейската идентичност”. Още през 1955, идейният “баща” на европейската интеграция Жан Моне се разграничава, със свойствената му дипломатичност, от пропагандните клишета за “Запада” и “Атлантическата общност”. “Ние ще създадем западен свят - набляга той - за да дадем на цялата цивилизация, на Америка, на Русия, мир и сигурност”[28]. Още по-определено се произнася председателят на Комисията на Европейската икономическа общност и бивш министър на външните работи на ФРГ проф. Валтер Халщайн. В реч във Факултета по дипломация “Флечър” (16 април 1962) той изрично се разграничава от “така наречената Атлантическа общност”, като заявява, че “тя не е общност в същия смисъл, който се влага в Европейската общност”[29]. А на пресконференция в Елисейския дворец, на 15 май 1962, френският президент Дьо Гол развива открито идеята за “европейска Европа, свързана в настоящия момент със САЩ, но която би имала самостоятелна политика и отбрана”, вместо да се разтваря в “някакъв си атлантизъм”[30].

Всъщност въпросът за преразглеждане на отговорностите в трансатлантическата стратегическа връзка е поставен ребром още през 1958, в конфиденциален меморандум на Дьо Гол до президента на САЩ Дуайт Айзенхауер и британския премиер Харолд Макмилан. В него Дьо Гол предлага американското лидерство в НАТО да бъде заменено с “тристранен директорат” на западните велики сили: САЩ, Великобритания и Франция. Огорчен от високомерния и поучителен отговор на американския си колега (според когото, това е възможно, едва когато Европа стане съпоставима по сила с Америка), френският президент налага изтеглянето на ядрените оръжия на САЩ от френска територия и блокира плана на президента Джон Кенеди за създаване на атлантически ядрен потенциал. Излизането на Франция от военните структури на НАТО и ултиматумът й за изнасяне седалището на Алианса от страната (1966) скъсва много от животворните трансатлантически връзки. Още повече, че соловата, на пръв поглед, акция на гордия генерал – лидер на френската Съпротива, се следи внимателно и със зле прикрити симпатии от повечето западноевропейски държави-членки на Северноатлантическия пакт. И като връх на всичко, Дьо Гол лансира ново разбиране за културните граници на Европа (“от Атлантика до Урал”), дава приоритет на общоевропейската политика на Франция и нееднократно преминава Чърчиловата “желязна завеса”, посещавайки официално Съветския съюз, Полша и Румъния[31].

Оказали се в некомфортна обстановка, САЩ са принудени да изоставят упорито поддържаната дотогава теза за наличието на “Атлантическа общност” от двете страни на океана. Това е обяснено на северноамериканците от бившия представител на САЩ в Съвета на НАТО Харолд Кливлънд с очерталата се “несъвместимост на европейските и атлантическите идеи по военните въпроси”[32].

Междувременно, след постигане на набелязаните цели от Организацията за европейско икономическо сътрудничество, възниква въпросът за нейното бъдеще. Предложението на заместник-държавния секретар на САЩ Дъглас Дилън за трансформирането й в “Атлантическа икономическа общност” е отклонено от западноевропейците, които налагат на новата организация неутралното наименование Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), както и изграждането й от всички развити държави на равноправна основа (1960), с което те получават превес над северноамериканците в новия “клуб на богатите”, установил седалището си в Европа (Париж).

В тежките години на студената война, Западна Европа, и особено ФРГ с “новата източна политика” на канцлера Вили Бранд (1969-1974), успява да наложи на САЩ нормализиране на отношенията с Източния блок и стартиране, в началото на 70-те години, на Хелзинския общоевропейски процес[33]. На опита на суперсилите (САЩ и СССР) да се договарят зад гърба на европейците и за тяхна сметка е противопоставено самостоятелното участие на Европейската икономическа общност в преговорния процес с мандатната “Декларация за европейската идентичност” (1973), което се посреща с непррикрито раздразнение от Вашингтон[34]. Когато Хелзинският процес е поставен на изпитание от подновеното противопоставяне на суперсилите, в т. нар. Втора студена война (1979-1985), западноевропейците възстановяват дейността на своята военна организация (Западноевропейския съюз - ЗЕС), обосновавайки това с “европейските интереси в областта на отбраната” (1984)[35], а водещи западноевропейски интелектуалци разработват теорията за европейската идентичност[36].

Освободил се, след студената война, от евразийския опекун, Старият свят си поставя за цел елиминиране и на задокеанския. Тя дори е оповестена публично: “Удари часът на Европа. На Европа, не на американците”[37], заявява председателят на Европейската общност Жак Поос, на 29 юни 1991, по повод разпадането на конкурентния Съвет за икономическа взаимопомощ. Още през същата година ЗЕС излиза от лоното на НАТО и на САЩ се налага да приемат сътрудничество на двете военни организации на равноправна основа. А Европейската общност предявява претенции да поеме водещата роля в регулирането на европейските взаимоотношения.

Силите на Обединена Европа обаче се оказват недостатъчни в началото на 90-те години, за реализиране на амбициите и в Стария свят. Първоначалният успех при регулирането на сръбско-словенския конфликт (Споразумението от Бриони през 1991) е последван от провали на Балканите, заставили Европейската общност да се примири с наново наложената американска доминация и дори със завръщането на Русия в Европа (1994, с включването, й по инициатива на Вашингтон, в Контактната група за Югоизточна Европа). Водещата роля на САЩ в усилията за регулиране на кризите в Босна (1994-1995) и в Косово (1999) стъписва ЕС, който взема редица мерки за укрепване на своето влияние в собствения си континент. Най-важната сред тях е решението на Европейския съвет от 1999 за създаване на независими от САЩ и автономни от НАТО европейски въоръжени сили, на които да се възложи уреждането на конфликтите на Стария континент[38], както и за учредяване на Пакт за стабилност в Югоизточна Европа под егидата на ОССЕ, но при водещата роля на ЕС.

Последвалото падане на последния комунистически режим в Европа (на Милошевич през 2000), лишило САЩ от благовидни основания за намеса в европейските дела, отново разкрива пред ЕС възможност да възвърне лидерската си роля на континента. Командването на мисията на НАТО в Косово е поето, през 2000, от Еврокорпуса, а изходът от допуснатата въпреки американското военно присъствие в Република Македония криза от лятото на 2001 е намерен при първостепенната роля на ЕС.

След атентатите в САЩ от 11 септември 2001, развенчали мита за американското всесилие и поставили началото на разпадането на доминираната от САЩ международна система[39], Обединена Европа налага преразглеждане на отговорностите за Стария континент. По силата на споразумение между ЕС и НАТО, от 16 декември 2002, командването на мисиите на Алианса в Европа преминава в ръцете на самите европейци (в Македония, през 2003, а в Босна – през 2004). Компенсирайки недостига на парадипломатически средства за постигане на целите си, ЕС изгражда, въз основа на Договора от Ница (2003), Европейски сили за бързо реагиране[40]. С посредничеството на ЕС е осъществена трансформацията на Съюзна република Югославия в държавен съюз Сърбия и Черна гора (2003). За да отхвърли зависимостта от системата GPS на САЩ, Европейската космическа агенция започва да реализира, от 2002, изграждането на Европейска спътникова навигационна система “Галилео”[41].

Междувременно трансатлантическата, връзка видимо изтънява във връзка с Римския статут на постоянно действащия Международен наказателен съд, приет през 1998 под егидата на ООН с единодушната активна подкрепа на всички страни-членки на ЕС, въпреки възраженията на САЩ и още шест държави. В острата конкуренция на международната сцена се налагат европейците, които успяват да осигурят успешен завършек на ратификационната процедура (2002) и откриването на съда в Хага (1 юли 2003)[42].

Почти по същото време и с не по-малък драматизъм се развиват американо-европейските противоречия по Протокола от Киото (1997) за глобалното затопляне и екологичната сигурност. Оттеглянето на най-големия замърсител в света (САЩ) от него, през 2001, затруднява изключително успешната ратификация на постигнатите под егидата на ООН договорености. Въпреки това, благодарение най-вече на настойчивите усилия на държавите от ЕС, съумели да спечелят за каузата и Русия, Протоколът все пак влиза в сила (2005)[43].

В обстановката на обтегнати американо-европейски отношения Белият дом започва (без резолюция на Съвета за сигурност на ООН и без съгласуване в НАТО) войната в Ирак (19 март 2003), която, по мнението на американския професор по международни отношения в Университета “Аризона” Томаш Волги, има “ефекта на хвърлена граната по изключително трудните отношения ... между двете страни на Атлантика”[44], а според други анализатори бележи началото на края на атлантическия съюз[45]. Броени дни след това (3 април 2003) Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (“клуб на европейските демокрации”, обединяващ тогава 46 държави) приема резолюция за американската война в Ирак, характеризирана като несъвместима с международното право. Войната е осъдена от мнозинството държави-членки на ЕС, като повечето национални лидери, подкрепили тази авантюра, скоро губят властта. Междувременно, умело използвайки наследения от новите демокрации инстинкт на подчинение на “Големия брат”, Вашингтон инициира съвместна декларация на десет страни от Централна и Източна Европа (отскорошни членки и кандидатки за членство в НАТО), подкрепяща политиката на САЩ спрямо Ирак. А държавният секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд се възползва от това, за да раздели Стария свят на “Стара Европа” (Западна Европа) и “Нова Европа” (Източна Европа)[46], давайки поредното доказателство, че САЩ не са заинтересовани не само от европеизирането на Балканите, но и от обединяването на Европа – процеси, неминуемо засягащи американските национални интереси.

Впрочем, разминаванията между САЩ и преобладаващата част от Европа относно пътищата за разрешаване на иракската криза имат за основа фундаментални различия в подхода към международните дела. Приетата през 2002 от САЩ нова Стратегия за националната сигурност акцентира върху превантивни военни действия по света. След широко обсъждане, включително по интернет, в края на 2003, е приета първата стратегия за сигурността на ЕС. Тя е базирана на убеждението за необходимостта от укрепване на многополюсната система и за липса на военно решение на борбата с тероризма. Предотвратяването на заплахите се свързва с добре функциониращи международни институции, укрепването на ООН като гарант на световната сигурност и спазването на международното право. Европейската зона за сигурност е разширена до съседните на ЕС държави, в отношенията с които се търси “привързаност”[47]. На тази основа стартира Европейската политика на добросъседство (2003), в чиито рамки ЕС се стреми да неутрализира американския натиск чрез сътрудничество със своите съседи, включително Русия, която, за разлика от задокеанските САЩ, става през 1995 пряк съсед на Съюза[48].

Днес, преобладаващата част от европейците вече си дават ясна сметка, че атлантизмът е замислен в САЩ като средство за по-безболезнено подчиняване на Европа и, че споената в миналото от общата комунистическа опасност атлантическа връзка залинява, а европейските и северноамериканските интереси не съвпадат, поради което Европа и САЩ са вече не толкова съюзници, колкото конкуренти. Видимо расте обществената подкрепа за политическата воля европейците сами да решават своите съдбини и да се утвърждават като самостоятелен геополитически играч.

Глобализмът

През последните години, като една от визиите за Европа, се очерта глобализмът. На практика, това е опит главното внимание на Стария свят да бъде отклонено от собствените му проблеми и приковано към общочовешките.

Корените на глобализма отвеждат към Антична Европа. Идейната му основа – космополитизмът, се свързва с гръцкия мислител Диоген (ІV в. пр.н.е.). В космополитизма елините въплъщават идеята за общо разумно устройство на света и за универсална държава. Възродил се през епохата на Ренесанса, той има своя глашатай в лицето на Еразъм Ротердамски (ХVІ век). Прекарал живота си в Белгия, Франция, Англия, Швейцария, Германия и Италия, той има повече от всеки друг основания да възкликне: “Целият свят е едно общо отечество.” Италианският утопист Томазо Кампанела дава, през 1605, идеята  за универсална световна организация – “Общество на народите”. Холандският юрист Хуго Гроций пък залага, през първата четвърт на ХVІІ век, фундамента на модерното международно право и обосновава необходимостта от международен арбитраж. Първият разгърнат проект за световна държава принадлежи на французина Емерик Крюсе (1623), който предвижда: създаване на световен парламент, вземащ задължителни решения с мнозинство; въвеждане на световна парична единица; редица други мерки за улесняване на международния обмен (включително прокопаване на Суецки канал). През 80-те години на ХVІІІ век, британецът Джереми Бентам вкарва в оборот термина “интернационален”, за да обозначи засилващото се взаимодействие между националните държави и световните измерения на Британската колониална империя[49]. Френският революционер от пруски произход барон Дьо Клоотс внася в Конвента Меморандум, предвиждащ създаване на “Световна република” със столица Париж (1792). Европейските традиции в тази област са обобщени и развити през 1795 от немския философ Имануел Кант. С мощния си интелект той отрежда бъдещето на “универсалната история” на единния човешки род, но стига до извода, че то е възможно само при наличието на гражданско общество, републиканско управление и федерация на равноправни републики. Цялото творчество на немския философ Карл Краузе е посветено на идеята за световно единство, синтезирана в книгата му “Съюз на човечеството” (1801). По инициатива на европейците е създаден международен Постоянен арбитражен съд в Хага (1900)[50].

За първи път, държавно-политическата организация на света, като цяло, става непосредствен практически проблем във връзка с приключването на Първата световна война. По европейско внушение (на британския външен министър сър Едуард Грей)[51] и формална инициатива на САЩ е създадена първата универсална световна организация – Обществото на народите (1919-1946). То има за седалище Женева и се намира под влиянието на европейските велики сили, най-вече Великобритания и Франция.

Към края на Втората световна война въпросът за устройството на света отново е поставен в практически план. Ялтенската система на международните отношения (1945), инициирана от британския премиер Чърчил, включва нова универсална световна организация – Организацията на обединените нации, установила, през 1946, седалището си в Ню Йорк. Тя обаче работи изключително трудно в условията на студената война.

Във връзка с Хелзинкския диалог между Запада и Изтока, в началото на 70-те години на ХХ век, Римският клуб (международна елитарна неправителствена организация, основана на индивидуалното членство) лансира тезата за глобализацията като процес на формиране на универсален свят. Теорията за глобализацията получава завършен вид едва след студената война. Оживените дискусии обаче водят до преодоляване на големите различия в разбиранията. Някои изследователи приемат глобализационния процес за икономическо явление, докато други максимално разширяват обхвата му. Очертават се различни гледни точки за главната движеща сила на глобализацията: универсалните ценности, промишления преврат, новата технологична революция, и други. Налице са смущаващи различия за началото на глобализацията: от зората на човешката цивилизация, от средата на ХІХ век, от 50-те години на ХХ-то столетие, или пък от 70-те години. Прави впечатление и обстоятелството, че лавинообразно нарастващата литература за глобализацията променя акцентите си: първоначално те са върху финансите, технологиите и икономиката; впоследствие – върху политическата обвързаност в международния живот; а след края на студената война - върху опита за практическа реализация на идеята за “нов глобален ред”[52].

Станала доста популярна непосредствено след края на студената война, теорията за глобализацията, още към средата на 90-те, започва да губи привлекателността си. Вместо надеждите, че краят на конфликта Запад-Изток и отказът от Ялтенската система на международните отношения ще донесат по-справедливо световно устройство, уважаващо достойнството и равноправието на всички народи и поставящо си за главна цел решаване на насъщните социални проблеми, светът става свидетел на зле прикрити намерения на единствената мегасила да експлоатира идеята за глобализацията за установяване на своя хегемония в света[53]. Още президентът Джордж Буш-старши пуска в оборот политическата формула “нов ред”, навяваща в Европа асоциации (както констатира министърът на правосъдието на Обединена Германия) за болните амбиции на нацисткия диктатор. Започват дипломатически сондажи за ликвидиране на ООН и създаване на “ново поколение универсална световна организация”[54]. Намира се свързан с Белия дом теоретик от азиатски произход (Френсис Фукуяма), който представя северноамериканското като общовалидно и като последната достойна цел на човечеството[55]. За постигане на далеч отиващите амбиции на Вашингтон са впрегнати контролираните от САЩ междуправителствени организации: Световната банка, Международният валутен фонд, НАТО, и други. Открито се демонстрира неуважение към основната организация за глобално сътрудничество (ООН) и незачитане на международното право. Обосновава се тезата за т.нар.“пета свобода” - свободата САЩ да се настаняват навсякъде по света, дори въпреки волята на засегнатата държава[56]. Изобретен е терминът “международна общност”, в която Вашингтон вкарва всички удобни нему международни организации и държави, изключвайки “непослушните”, включително държави със статут на велики сили и мощни национални икономики. Затваряйки си очите пред очевидни масови погазвания на човешките права в някои от своите съюзници (Пакистан, Саудитска Арабия, Турция, Израел, и др.), Вашингтон си позволява открити претенции по същите проблеми към страни с безспорен напредък в тази област, демонстрирайки двоен стандарт в международните отношения.

Поведението на САЩ неизбежно ражда съпротива по всички кътчета на планетата и стимулира появата на нова вълна на антиамериканизъм. Неподатливи на претенциите на Вашингтон за еднополюсен свят се оказват повечето велики сили (Франция, Русия и Китай), почти всички държави от милиардния ислямски свят, милиардната цивилизация на Индия, цяла Латинска Америка. Съпротивата обхваща дори Северна Америка – Канада нееднократно се разграничава публично от глобалистките напъни на Белия дом, включително войната в Ирак и изграждането на Система за противоракетна отбрана.

Знаменателно е, че най-силните в теоретично отношение доводи срещу разбирането на Вашингтон за глобализацията принадлежат на учени от самите Съединени щати. Така, според харвардския професор Самюел Хънтингтън “западната убеденост в универсалността на западната култура страда от три недостатъка: тя е погрешна, безнравствена и опасна”[57]. Професорът по международни отношения в Университета “Джорджтаун” Чарлз Купчан пък е убеден, че видимостта за съществуването на еднополюсен свят отстъпва място на реален многополюсен и балансиран свят, какъвто той всъщност винаги е бил[58]. Концентрирайки вниманието си върху несъвършенствата на американската демокрация, Робърт Каплан констатира: “Навлизаме в тревожен преход и иронията е, че докато проповядваме нашата версия на демокрацията в чужбина, тя се изплъзва в собствения ни дом”[59]. А Джон Кавана от Вашингтонския институт за изследване на политиката определя глобализацията като “парадокс”, тъй като облагодетелства изключително богатите за сметка на маргинализирането на огромната част от населението на света.

Изкривяването на рационалните идеи на космополитизма и глобализма, както и опитът те да се поставят в услуга на користни цели, ражда антиглобализма, чиито привържениците не са просто отрицатели на глобализацията, а се опитват да лансират позитивна програма за по-добро бъдеще на човечеството, включваща: опрощаване на дълговете на най-бедните държави; бойкотиране на офшорните зони, изцеждащи финансово най-слабо развитите страни; създаване на нови правила на Световната банка и на Международния валутен фонд, които да не обвързват получаването на заеми с блокиране на социалната политика; формиране на световен фонд за социални програми чрез облагане на спекулативния капитал и други.

Безспорно, глобализацията е част от живота на съвременния свят. Религиите, изкуствата, философията, науките и културата не търпят държавни и континентални ограничения. От века на интернационализацията (ХІХ) стопанските връзки получават световни измерения. В самото начало на ХХ-то столетие възниква съвременното международно право, утвърждаващо редица световни стандарти. От Първата световна война глобална става и политиката. Съвременните технологии правят света видимо по-обвързан в сравнение дори с близкото минало.

В същото време, значението на глобализацията в съвременния свят не бива да се надценява[60]. Желаното често се представя за действителност, докато глобализацията е само една (и то не водеща) от тенденциите в развитието на човечеството, обхващаща засега ограничени географски зони и засягаща все още малка част от населението на планетата. Изглежда, както посочва и бившият шеф на МВФ Мишел Камдесю, “светът не е готов за глобализацията”. Най-новите задълбочени анализи на актуалната ситуация на планетата стигат до извода, че след студената война светът преживява по-скоро процес на регионализация[61]. Европа надгражда над Европейските общности един по-сплотен и постоянно разширяващ се Европейски съюз (от 1991). Латинска Америка създава разширяващата се група Меркосур (от 1991). Трите страни от Северна Америка се ориентират, от 1994, към Северноамериканска зона за свободна търговия (НАФТА). Черният континент изгражда своя Африкански съюз (от 1999). Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АПЕК) също се опитва да следва прокарания от европейците интеграционен модел (от 1993). Арабската лига обсъжда на най-високо равнище идеята за трансформирането си в Арабски съюз. Единението на човечеството си остава една от най-светлите мечти на народите, включително европейските, но реализацията и не се очертава в обозримо бъдеще.

В отношението на Европа към глобализацията се забелязва сложна еволюция. За първи път тя е изправена пред избора между европеизъм и космополитизъм в края на Първата световна война. Новата идея за създаване на универсална световна организация разколебава част от привържениците на многовековната мечта за политическо обединяване на Стария свят. Показателна в това отношение е публикуваната в Италия книга на Джовани Анели и Атолио Кабиати “Европейска федерация или Общество на народите” (1918). Но учредената с Версайския мирен договор (1919) първа универсална световна организация доста бързо разсейва възлаганите й надежди. В нея не са допуснати победените държави, чиито народи са наказани от победителите твърде сурово заради прегрешенията на своите ръководители. През цялото време на съществуването на организацията, вън от нея остава една от най-значителните световни сили – САЩ. Включената в Статута на Обществото на народите (ОН) т.нар. мандатна система, възлагаща управлението на слабо развитите народи върху развитите държави, справедливо преценявана от САЩ, от СССР и от общественото мнение като скрита форма на колониализъм, дискредитира организацията. Недоволни от това, стремящите се към преразпределение на света агресивни държави (нацистка Германия, фашистка Италия и милитаристична Япония) демонстративно напускат ОН и то се оказва, в крайна сметка, неспособно да изпълни основното си предназначение – да предпази света от нова световна война. Разочаровани от Световната организация, европейците отново залагат, още от 20-те години, на идеята за обединяване на Европа[62], виждайки в това и възможност за възвръщане на помръкналия си през Първата световна война престиж в света.

След Втората световна война, Европа, поделена между първите световни суперсили (САЩ и СССР), няма как да изпитва пиетет към глобалистките им напъни. Усилията й са насочени в обратната посока. В началото на 70-те години, Западна Европа успява да се наложи като един от трите центъра на т. нар. Първи свят (САЩ, Япония и Западна Европа), а в края на 80-те години на Източна Европа се удава да се отскубне от съветската орбита.

Изправени, след студената война, пред опита на САЩ да преструктурират международното политическо пространство в един регулиран от Вашингтон свят, европейците отново остават чужди на глобализма. Неслучайно най-авторитетната европейска организация – ЕС, се възприема, през 90-те години, като най-силния антиглобалист в света.

След атентатите в Ню Йорк и Вашингтон от 11 септември 2001, геополитическото значение на основните «играчи» в съвременния свят търпи съществени промени. Още през следващата година членът на Съвета за национална сигурност, по време на първия президентски мандат на Бил Клинтън, проф. Чарлз Купчан, провъзгласява “края на американската ера”[63], а френският историк, политолог и демограф Еманюел Тод – “разпадането на американската система”[64]. Живеещият от 80-те години главно в Европа американец д-р Джереми Рифкин доказва в поредния си политически бестселър, че ЕС е на път да изземе от Северна Америка лидерската роля в света[65]. До същото убеждение стига политическият анализатор на “Вашингтон Поуст” Томас Рийд[66]. За британския политолог д-р Марк Ленарт също няма съмнение, че “Европа ще управлява ХХІ век”[67]. Тези и други анализатори обосновават значителните предимства на ЕС, в сравнение със САЩ, в разгорялата се от началото на ХХІ век конкуренция за световно лидерство: най-оригиналният политически проект на съвременния свят – европейската интеграция, се доказва като ефективна наддържавна политическа организация, работеща на принципа на равноправието на нациите; вече над половин век държавите от Обединена Европа не са допускали война помежду си; издигайки мира във висша ценност, Европа е по-миролюбива и към външния свят; Старият свят има безспорни предимства пред Новия в политическия мениджмънт на кризи и в превенцията на войните; представлявайки общност от държави, ЕС утвърждава не национални, а универсални ценности; със свойствения си плурализъм Европа отстоява необходимостта светът да остане многополюсен, което означава по-балансиран и справедлив; ЕС проявява по-голяма чувствителност към бедните страни, оказвайки им помощ, по-голяма от онази, предоставяна от всички останали развити държави по света; като първа светска общност, издигнала се над религиозната универсалност, Европа е по-толерантна към всяка Другост (расова, религиозна, етническа, и пр.) и цени повече колорита на съвременната многоликост; заложила още от ХV век теорията за баланса на силите в системата на европейските и световните взаимоотношения, Европа е по-диалогична и предразположена към уважение на правата и интересите на всички актьори в политическия процес; ЕС признава приоритета на ООН в поддържането на световния мир, уважава международното право и държи на разумно разделение на труда между международните междуправителствени организации.

Усещайки, че замисленият първоначално като изцяло американски политически проект глобализъм се обръща срещу своите архитекти, както и че Обединена Европа се превръща в един от най-важните и перспективни играчи на световната политическа сцена и насърчавана към по-голяма международна активност от останалия свят (като балансьор на политиката, провеждана от САЩ), ЕС започва, след 2001, да гледа с други очи към задълбочаващия се процес на глобализация на света, да осъзнава възлаганата на Съюза отговорност за насочването му в приемлива посока и да търси достойното си място в него. Той разбира, че глобализацията, която не може да бъде спряна, трябва да бъде овладяна и направлявана, отчитайки интересите на всички региони, държави и социални слоеве. И не може да си позволи да излъже надеждите, че именно Европа може и трябва да изиграе балансираща роля в по-нататъшното естествено развитие на глобализационния процес. Тези нови отговорности са ясно дефинирани за първи път в приетата, през декември 2003, първа Стратегия за сигурността на ЕС, в която изрично е записано: “Като Съюз на 25 страни-членки с над 450 милиона жители, който произвежда повече от 1/4 от световния брутен национален продукт (БНП) и има редица средства на свое разположение, ЕС неизбежно представлява глобален играч”[68]. Последвалите настойчиви усилия да се намери оптималният вариант за реформиране на Съюза са обоснова от председателя на Европейската комисия Мануел Дурау Барозу, френския президент Никола Саркози и други европейски лидери и с неотложната необходимост Съюзът да се справи с предизвикателствата на глобализацията. Но европейците не забравят и главната си задача на настоящия етап – завършване на разширяването и задълбочаването на европейската интеграция, което впрочем неизменно укрепва позициите на Обединена Европа в глобализиращия се свят.

Функционализмът и неофункционализмът

Концентрирайки се върху интеграционния процес, Европа залага особено на функционализма. На практика, Обединена Европа е рожба не толкова на междудържавно договаряне, колкото на технократски проект. Френският “План Шуман” (1950) за създаване на първата Европейска общност всъщност е дело на експертен екип начело с Жан Моне. Като президент на Върховния орган на Европейската общност за въглища и стомана (1952-1955), а и след оттеглянето му, вече като ръководител на неправителствената организация „Комитет за създаване на Съединени европейски щати” и признат приживе за “баща” на европейската интеграция, Моне не престава до края на живота си (1979) да изтъква, че тя е призвана да обединява граждани, а не държави. С респектиращия си авторитет той утвърждава разбирането, че законодателната инициатива в Общността трябва да принадлежи не на националните власти, склонни към изкористяване на държавните интереси, а да е монополно право на наднационалната изпълнителна власт, основано на общоевропейските интереси. Според него, споровете за формата на Общността (конфедерация, съюз, федерация) са все още, до голяма степен, безпредметни – важното е интеграционният процес да не спира, да се развива “стъпка по стъпка”, за да се укрепва европейското единство[69].

Заветите на Моне намират въплъщение в утвърдения механизъм на функциониране на ЕС. Главен двигател на развитието му е Европейската комисия (ЕК), допускаща в осъществяването на европейската политика не само националните, но и регионалните и местните власти, европейските политически партии и социалните партньори (общоевропейските синдикални и работодателски организации), групите за натиск (без “сивата” и “черната” икономика) и дори лобистките фирми. Комисията гарантира прозрачността на “кухнята” на европейската политика, изпълнява ролята на справедлив арбитър в представителството на интересите и изработва законодателните си инициативи въз основа на европейските потребности. Непрекъснато нараства и ролята на Европейския парламент, избиран пряко от народите на Обединена Европа (от 1979) и постигнал вече паритет в законотворчеството на Съюза със Съвета, съставен от представители на държавите-членки. Въведен е институтът на гражданство на ЕС, ползващо се с приоритет пред националното гражданство (1993). Изграждането на европейското Шенгенско пространство (от 1995) и въвеждането на еврото като европейска парична единица (2002) утвърждава у все повече граждани европейско самосъзнание, без да го противопоставя на националната им идентичност.

Самата практика на европейската интеграция обаче, доста бързо опровергава надеждите на основателите на функционализма като визия за Европа, че обединяването на континента може да се осъществи само от международни експертни екипи, без активното участие на националните власти[70]. Наложилото се адаптиране на схващанията им към реалните потребности на самото функциониране на Европейските общности намира израз в неофункционализма, оставащ верен на духа на своя първообраз, но преосмислящ пътищата и средствата на интеграционния процес. Неофункционализмът приема за необходимо увличането на държавници и политици от националните елити, които са убедени европеисти, в интеграцията. Възприетото преливане на ценен кадрови капитал от националните власти към европейските институции и обратно засилва обвързаността на държавните елити с обединяването на континента и обективно стимулира общоевропейския процес.

Най-близо до неофункционалната визия за Европа стои Франция – държава със специфична тежест в Обединена Европа. Като страна с най-дълбоки и трайни традиции в областта на европеизма, тя става инициатор и един от основните двигатели на европейската интеграция. Отличаваща се със своето новаторство в политиката, Франция се вживява в ролята на «съвестта на Европа» и неин лидер.

През 1994, във връзка с дебата за бъдещето на ЕС, премиерът Едуард Баладюр развива, в интервю за вестник “Фигаро”, френската визия за “Европа на концентричните кръгове”. Според него, централният концентричен кръг трябва да се формира като Организация на валутен и отбранителен съюз, образувана от държавите-членки на Съюза, готови за това. Около нея Баладюр разполага Организация на икономическата интеграция, съставена от всички държави-членки на ЕС. Най-външният кръг, по негово мнение, трябва да се формира от Организация по дипломатическите въпроси и сигурността, включваща всички желаещи европейски държави. По такъв начин, френският премиер предлага на европейските държави различни писти, по които могат да се движат към европейската интеграция с желаните от тях темпове и с възможно преминаване от кръг в кръг[71].

Обновеното френско виждане за бъдещето на Европа е представено през 2001 в реч на премиера Лионел Жюспен, произнесена във френската столица, по повод 50-годишнината от подписването на Парижкия договор за учредяване на първата Европейска общност.  В нея той настоява Хартата за правата на европейските граждани от 2000 да бъде инкорпорирана в договорната основа на ЕС, гражданите на Съюза да могат да сезират Съда на Европейските общности в Люксембург, а европейските институции да се научат да работят по-добре с неправителствените организации. За Жюспен е особено важно децата да започват да изучават от най-ранна възраст поне два европейски езика, а всеки студент да провежда част от обучението си в друга държава-членка на ЕС. Той предлага да бъде създаден надежден механизъм за защита на европейската култура, който да включва и “Европейска кабелна телевизия”. Поставяйки акцент върху развитието на социалната солидарност, Жюспен настоява за сключване на “европейски социален договор”, въз основа на който да започне създаването на “истинско европейско социално законодателство”. Според него, е остра потребността от “обща външна политика”, предполагаща сливане на консулските мрежи, свързване на националните дипломации и общо представителство на ЕС в международните организации. Жюспен смята, че Европа няма да бъде завършена без “обща отбрана”. В името на укрепването на европейската сплотеност, той предлага създаване на “постоянен Съвет на министрите от вицепремиери на държавите-членки” и асоцииране на националните парламенти чрез един “постоянен Конгрес”. За улеснение на гражданите, договорната основа на ЕС следва да бъде опростена от “Европейски Конвент”, който да разработи нов “фундаментален политически акт” – Европейска конституция. По принцип, отбелязва Жюспен, Франция е за превръщането на ЕС във федерация, но не по образеца на САЩ или ФРГ, а “федерация на национални държави” по формулата на бившия председател на ЕК Жак Делор. Поради различното усърдие, демонстрирано от националните власти в интеграционния процес той предлага “ускорено сътрудничество” между държавите-членки на Съюза, които желаят това, като на първо време се създаде “икономическо правителство на Еврозоната”. Основно място в речта заема тезата, че Европа не следва да ограничава своята визия само до превръщането си в остров на стабилността и благоденствието, което би било проява на егоизъм. Тя трябва да изработи своя “глобална доктрина”. Защото “е призвана да насочва глобализацията по посока към правото и справедливостта”. Нейното послание към света трябва да бъде “мир, солидарност и плурализъм”, а нейният дълг - да се опълчи срещу “закона на по-силния” и да “насърчава културното разнообразие”. Но Европа не бива да се стреми да стане доминираща сила, защото истинското й призвание е да се превърне във “фактор на равновесие в международните отношения”[72].

От общия дух на речта на френския премиер се вижда, че съвременният гъвкав неофункционализъм не се конфронтира с останалите визии за Европа. Той приема създадените след студената война нови национални държави и усилията за съхраняване на националната идентичност, но убедително сочи ограничените възможности на националните държави и жизнената потребност от истинско (не само икономическо) обединяване на Европа. Той държи на съхраняване на трансатлантическата връзка, но набляга върху необходимостта от самостоятелна роля на Европа в съвременния свят, отчитаща европейските интереси и универсалните ценности. Споделяйки идеала за единна организация на човешкия род, неофункционализмът сочи опасностите от глобалистките напъни за установяване на “нов световен ред”, обслужващ определен национален интерес, а не общочовешките стойности. Конфедерализмът е преценяван като попътно явление към истинското обединяване на Европа, но изрично се подчертава неговата ограниченост. Неофункционализмът цени високо тежненията към европейска федерация, но набляга върху недостатъчното федериране на държавите и необходимостта от експертно управление на възраждаща се Европа в името на просперитета на нейните граждани.

Заключение

Развитието на европейската интеграция предимно в духа на неофункционализма обвива в неизвестност бъдещето и. Несигурността относно крайната цел поражда колебания в търсенето на правилния път. Над половинвековната еволюция на интеграционния процес, при липсата на ясна визия за Европа, има за резултат уникален и необясним политически феномен – ЕС. Той принадлежи към международните организации, но се отличава принципиално от класическите им образци, тъй като надвишава значително тяхната правоспособност. Съюзът притежава повечето качества на държава и действа в международните отношения почти като държава, но не е такава. В сегашния си вид, той наподобява  конфедерация, но не е. Има характерни елементи на съюз, но това не изчерпва дълбоката му същност. Външно, той все повече прилича на федерация, ала първичното му право не обхваща всички съществени елементи на една федерална конституция, макар Съдът на Европейските общности да разглежда учредителните му договори като “конституционна харта”. Някои анализатори (особено неевропейски) го подозират в стремеж към изграждане на централизирана супердържава, но самият Съюз открито се разграничава от подобна перспектива и се отнася с искрено уважение към националните, регионалните и локалните идентичности. Тъкмо в това се състои и уникалността на този най-оригинален политически проект, чиято материализация не се интересува от формата на управление на Обединена Европа – този въпрос не е поставен на обсъждане дори в Конвента за бъдещето на Европа (2002-2003). Затова ЕС още дълго ще си остане “неидентифициран политически субект” – една “доста объркваща конструкция”, “хибрид” на международното право, своеобразна “политическа система”, основана на “споделен суверенитет” между държавите-членки и наднационалните им институции.[73]

Бележки:

1. Вж. Гелнър, Ъ. Нации и национализъм. София, 1999; Шулце, Х. Държава и нация в европейската история. София, 2002; Купър, Р. Разпадане на нациите. София, 2004.

2. Цит. по: Дейвис, Н. Европа: История. В. Търново, 2005, с. 841.

3. Вж. Ферхойген, Г. Европа в криза: За преосмисляне на европейската идея. София, 2006, с. 24.

4. Вж. анализа на Бройер, Щ. Държавата. София, 2004; Фукуяма, Фр. Строежът на държавата: Управление и световен ред през ХХІ век. София, 2004.

5. Вж. Die Idee Europa 1300-1946: Quellen zur Geschichte der politischen Einigung. Munchen, 1963.

6. Вж. Ружин, Н. Европската идеjа од утопиjа до реалност. Скопиjе, 1996, с. 24.

7. Цит. по: Попов, Ст. Идеята за Европа през вековете. София, 1999, с. 131.

8. Вж. Liebgens, W. Europeesche Einigungsidee 1923-30 und Briands Europaplane im Urteil der deutschen Akten. – Historische Zeitschrift, 203 (1966), S. 46 ff.; Чабурьян, О. ”Брияновская Европа”. – В: Метаморфозы Европы. Москва, 1993, с. 22 сл.

9. Вж. Чакалоф, М.-Ф. Изграждането на обединена Европа 1945-1999: Основни етапи и проблеми. 2. актуализ. изд. София, 2000; Велева-Евтимова, М. История на европейската интеграция 1945-2005. София, 2006.

10. “Докладът Тиндеманс” е поместен в: Невижданата Европа: Документи от архива на Жан Моне, събрани и представени от Бернар Льофор. София, 2003, с. 187-211.

11. Верхофстад, Г. Обединени европейски щати: Манифест за Нова Европа. София, 2007.

12. Вж. Попова, Ж. Право на Европейския съюз. 2. осн. прераб. изд. София, 2001, с. 440-442.

13. Лекцията на Й. Фишер е публикувана в: Невижданата Европа ... , с. 212-226.

14. Вж. Учредителните договори на ЕО и ЕС. София, 2005, с. 233 сл.

15. Вж. Конвент за бъдещето на Европейския съюз. София, 2004; Конституция за Европа: Конституция, приета от държавните и правителствените ръководители. Пловдив, 2005.

16. Вж. Andre, P. “Mini-traite” europeen: La Constitution par la force. Paris, 2007; De Ponciens, E. Le Traite de Lisbonne en 27 cles. Paris, 2008; Grandguillot, D. L’Union europeene après le traite de Lisbonne. Paris, 2008.

17. Вж. Die Idee Europa 1300-1946 … , S. 60-72.

18. Вж. Ферхойген, Г. Посоч. съч., с. 27, 235.

19. Вж. Попова, Ж. Посоч. съч., с. 443.

20. Невижданата Европа..., с. 238, 239.

21. Вж. Streit, C. Union Now: The Proposal for Inter-Democraty Federal Union. New York, 1939.

22. Калео, Д. Да преосмислим бъдещето на Европа. София, 2003, с. 93.

23. Lippmann, W. U.S.Foreign Policy: Shield of the Republic. Boston, 1943, p. 135.

24. Lippmann, W. U.S.War Aims. Boston, 1944.

25. Вж. Мирчева, Хр. Съвременна история: Светът в историята на ХХ век. София, 1999, с. 516.

26. Цит. по: Иванова, И. Концепция “атлантического сообщества” во внешней политике США. Москва, 1973, с. 25-26.

27. Вж. Ismey, L. NATO: The First Five Years: 1949-1954. Utrecht, 1955, pp. 189-190.

28. Monnet, J. Les Etats-Unis d’Europe ont commence. Paris, 1955, p. 69.

29. Hallstein, W. United Europe: Challenge and Opportunity. Cambridge, 1962, p. 87.

30. Le Monde, 17 may 1962.

31. Вж. Rose, F. La Franse et la defense de l’Europe. Paris, 1976.

32. Cleveland, H. The Atlantic Idea and lts European Rivals. New York, 1966, p. 118.

33. Вж. Whetten, L. Germany’s Ostpolitik: Relations between the Federal Republic and the Warsaw Pact Countries. Oxford, 1971; Бранд, В. Спомени. София, 1992.

34. Делегацията на Европейската общност начело с Алдо Моро е посрещната с раздразнение от представителите на САЩ, оспорващи присъствието й с мотива, че Общността не е държава. - Вж. Чакалоф, М.-Ф. Посоч. съч., с. 85-86.

35. Вж. Vierucсi, L. WEU: A regional partner of the UN? Paris, 1993.

36. Die Identitat Europas: Fragen, Positionen, Perspektiven. Munchen – Wien, 1985.

37. Цит. по: Несъвършенният мир: Доклад на Международната комисия за Балканите. София, 1997, с. 57.

38. Вж. Ван Екелен, В. Европейска сигурност и трансатлантически отношения. – Международни отношения, 2004, кн. 5-6, с. 123-128.

39. Вж. Кupchan, C. The End of the West. – Atlantic Monthly, 1 November 2002.

40. Вж. Аврейски, Н. Конкуренцията в съвременната европейска архитектура на сигурността. – Военен журнал, 2006, кн. 3, с. 76 сл.

41. Вж. Янчев, Р. Спътниковата навигационна система “Галилео” – стратегически ход на Европейския съюз. – Военен журнал, 2005, кн. 3, с. 152-157.

42. Вж. Миновски, Б. Създаването на постоянно действащ Международен наказателен съд в Хага – нов етап в развитието на международните отношения. – Международни отношения, 2003, кн. 1, с. 83-86.

43. Вж. Бекярова, Н. Протоколът от Киото – надежда за общото ни бъдеще. – Военен журнал, 2005, кн. 2, с. 124-136.

44. Волги, Т. Отношенията между САЩ и Европейския съюз. – Международни отношения, 2004, кн. 5-6, с. 116.

45. Характерен пример вж. Lind, M. The End of Atlanticism: America and Europe beyond the U. S. Election. – Internationale Politik und Gesellschaft, 2005, N 1, pp. 25-41.

46. В американската научна литература тези понятия се използват в европейския им смисъл: под “Стара Европа” се разбира Европа до края на Студената война, а под “Нова Европа” – Европа след Студената война. – Характерен пример вж. Калео, Д. Посоч. съч., с. 15 сл.

47. Вж. Маркова, Е., М. Лесенски. Европейските дебати на 2003: Външнополитически и институционални аспекти. София, 2004.

48. Вж. Николов, С. Новите съседи на Европейския съюз и общата сигурност. – Международни отношения, 2004, кн. 5-6, с. 145-160.

49. Вж. Проданов, В. Глобалните промени и съдбата на България. София, 1999, с. 28.

50. Вж. Попов, Ст. Посоч. съч., с. 14, 50, 53-54, 62-63, 67-69, 118-123, 126, 141, 201-202.

51. Вж. Кисинджър, Х. Дипломацията. София, 1997, с. 193.

52. Вж. Бауман, З. Глобализацията: Последиците за човека. София, 1999; Олброу, М. Глобалната епоха: Държавата и обществото отвъд модерността. София, 2001; и мн. др.

53. Вж. Чомски, Н. Хегемония или оцеляване: Американският стремеж към глобално господство. София, 2004.

54. Вж. Карасимеонов, М. ООН – възход или залез? 50 години Организация на обединените нации. София, 1995, с. 96-97.

55. Вж. Фукуяма, Ф. Краят на историята и последният човек. София, 1993.

56. Вж. Чомски, Н. Петата свобода или власт и идеология. София, 2001.

57. Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, 2000, с. 450.

58. Вж. Кupchan, C. The End of the Amerikan Era. New York, 2002.

59. Kaplan, R. Was Democracy Just a Moment? – The Atlantic Monthly, Dezember 1997, p. 72.

60. Вж. Бек, У. Що е глобализация? Заблудите на глобализма – отговори на глобализацията. София, 2002; Стиглиц, Д. Глобализацията и недоволните от нея. София, 2003.

61. Вж., напр., анализа на английския политолог Ленард, М. Защо Европа ще управлява ХХІ век. София, 2005, с. 139 сл.

62. Вж. Александров, В. Европейската идея. София, 2000.

63. Купчан, Ч. Краят на американската ера: Външната политика на САЩ и геополитиката на ХХІ век. София, 2004.

64. Тод, Ем. Залезът на империята: Разпадането на американската система и войната срещу Ирак. София, 2003.

65. Рифкин, Дж. Европейската мечта: Как бъдещето на Европа затъмнява американската мечта. София, 2005.

66. Вж. Рийд, Т. Съединени европейски щати: Новата суперсила и краят на американското господство. София, 2005.

67. Вж. Ленарт, М. Защо Европа ще управлява ХХІ век. София, 2005.

68. Цит. по: Ван Стаден, А. Европа като глобална сила. – Международни отношения, 2005, кн. 1, с. 69.

69. Вж. Monnet, J. Memoires. Paris, 1976.

70. Вж. Майерс, Ф. Политически и икономически теории за европейската интеграция. – В: Основи на европейската интеграция. София, 1994, с. 55-60.

71. Вж. Попова, Ж. Посоч. съч., с. 442-443.

72. Речта е поместена в: Невижданата Европа ... , с. 240-256.

73. Вж. компетентния анализ на този проблем от бившия генерален адвокат на Съда на Европейските общности Ван Гервен, В. Европейският съюз: Политическа общност на държави и народи. София, 2007.

* Заместник-декан на Центъра по юридически науки на Бургаския свободен университет.

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2024