В началото на тази година се случиха доста събития, свързани с военните проблеми, както и с въпросите на сигурността в Европа и Азия, като повечето от тях бяха концентрирани в твърде кратък период от време (по-малко от седмица), по време на който се провеждаха срещи, правеха се изявления и се лансираха нови инициативи по широк кръг от въпроси: от създаването на противоракетен щит до безпрецедентната ескалация на най-мащабната в момента война, водена в света, и от новата система на европейска сигурност до новата руска военна доктрина.

Вече цяло поколение ни дели от края на студената война, почти толкова време мина и от разпадането на Съветския съюз. Последните събития обаче ме накараха да си припомня едно друго десетилетие, от един вече отминал век. Преди повече от двайсет години основните световни новини бяха свързани с войната в Афганистан, както и с породилото много спорове разполагане на ракети със среден радиус в Европа.

Двайсет години по-късно вече не съществува нито Съветският съюз, нито Варшавският пакт, остана само силно отслабената и орязана Русия. Междувременно, Съединените щати и НАТО осъществиха безпрецедентна по мащабите си милитаризация на Европа (на практика почти целият континент беше подчинен на доминирания от САЩ военен блок) и стартираха мащабна настъпателна операция в Южна Азия, където днес се води най-продължителната война в новата история на света.

От 44-те държави от Европа и Южен Кавказ (като изключим държавите-джуджета и създадената с помощта на НАТО квази-държава Косово), само шест: Беларус, Кипър, Малта, Молдова, Русия и Сърбия, съумяха да избегнат включването на свои военни в коалицията на НАТО и изпращането им на предната фронтова линия в Афганистан. Смятам че съвсем скоро броят на тези държави още повече ще намалее.

От тези 44 държави, само две – Русия и Кипър, не са членки на НАТО или участници в преходната програма „Партньорство за мир”, макар че Кипър е подложен не силен натиск да се включи в нея.

На 4 и 5 февруари 2010, министрите на отбраната на всичките 28 членки на НАТО се събраха в Истанбул, като основно внимание беше отделено на войната в Афганистан, разполагането на военен контингент в Косово и плановете за разширяване на глобалната противоракетна система (ПРО) в Източна Европа и Близкия изток. Срещата се проведе само осем дни след двудневното съвещание на Военния комитет на НАТО в Брюксел, в което участваха 63-мата шефове на военните министерства на страните-членки и държавите, предоставящи свои военни контингенти на пакта (Troop Contributing Nations, както ги наричат в самия алианс), сред които бяха и високопоставени представители на министерствата на отбраната на Израел и Пакистан. То беше посветено на войната в Афганистан, както и на новата стратегическа концепция на НАТО, която ще бъде приета на срещата на върха на пакта, по-късно през тази година.

Командващият на 150-хилядния контингент на САЩ и НАТО в Афганистан генерал Стенли Маккристъл присъства и на двете съвещания, а шефът на Пентагона Робърт Гейтс лично ръководеше работата на второто. При това, беше отбелязано, че „Афганистан, както и противоракетната отбрана, са примери за новите приоритети и Гейтс би искал НАТО да съсредоточи вниманието си върху тях” (1).

Както отбелязаха мнозина от ръководителите на военните делегации, участвали в срещата на 63-мата в Брюксел, сферата на действия на НАТО през последното десетилетие излезе далеч извън пределите на Европа и Северна Америка. Намиращите се в Афганистан, под егидата на пакта, военни части бяха събрани от всички обитаеми континенти, включително от Близкия изток и Океания. Австралия изпрати там най-големия (1500 души) контингент от всички държави, които не са членки на НАТО, а такива неевропейски държави, като Армения, Азербайджан, Бахрейн, Колумбия, Египет, Грузия, Нова Зеландия, Сингапур, Южна Корея и Обединените арабски емирства или вече са изпратили, или съвсем скоро ще изпратят свои бойци в Афганистан.

Новата руска военна доктрина

Още на първия ден от съвещанието на военните министри от НАТО в Истанбул, румънският президент Траян Басеску обяви, че е отговорил положително на молбата на администрацията на Барак Обама за разполагане на прехващащи ракети на територията на страната. Това стана пет седмици след съобщението, че нови прехващащи ракети Patriot ще бъдат разположени в онази част на Полша, която е само на половин час път с кола до най-западната граница на Русия (авторът очевидно има предвид Калининградския анклав – б.р.). На следващия ден (5 февруари), след като минаха вече два месеца от изтичане срока на действие на Договора за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия (СНО), подписан от САЩ и Русия и регулиращ процеса на съкращаване на ядрените въоръжения и средствата за доставката им (2), руската информационна агенция „Интерфакс” съобщи, че президентът Дмитрий Медведев е одобрил новата руска военна доктрина и основните принципи на политиката на ядрено сдържане, до 2020 (3).

Същият източник цитира мнението на зам. секретаря на Съвета за сигурност и бивш началник на Генералния щаб Юрий Балуевский по повод на новата доктрина: „Планира се да се развива наземният морският и въздушният компоненти на ядрената триада. Русия трябва да гарантира последователното си демократично развитие, използвайки такъв гарант за стабилността и, като ядреното оръжие... Тя си оставя правото да използва ядрено оръжие, ако бъде застрашено съществуването и като държава.” (4).

„В доктрината подробно са описани 11 външни заплахи за Русия, седем от които са свързани със Запада – се подчертава в анализ на индийския вестник The Hindu, в който се посочва, че – Разширяването на НАТО на изток, както и стремежът и да осъществява глобални функции, се определят като най-голямата заплаха за Русия”.

„Съединените щати – продължават индийските анализатори – са източник и на други сериозни заплахи, упоменати в доктрината, макар че тази страна нито веднъж не се споменава поименно в документа. Става дума за опитите за дестабилизиране на отделни страни и региони, което води до нарушаване на стратегическата стабилност; увеличаване на военния потенциал в съседните държави и прилежащите морски акватории; създаване и разполагане на елементи от стратегическата система за ПРО, а също милитаризация на космоса и разполагане там на свръхточни неядрени стратегически оръжия”.

Що се отнася до момента, в който бе одобрена новата руска военна доктрина, вестникът го свързва с неотдавнашното решение на САЩ за създаване на противоракетен щит, както и с продължаващите преговори между Москва и Вашингтон по договора за СНО.

„Новата отбранителна доктрина беше официално одобрена и публикувана само ден след като Румъния обяви за планираното разполагане на нейна територия на прехващащи ракети, като част от глобалния противоракетен щит, против които рязко се обявява Русия. Преди това бе съобщено, че Москва е отложила приемането на доктрината, подготвена още през миналата 2009, за да не усложнява преговорите си с Вашингтон за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия, които продължават и в момента” (5).

Подобна констатация беше направена и в съобщението на китайската информационна агенция Синхуа: „Анализаторите посочват, че решението на Румъния бе взето в критичния момент, когато Вашингтон и Москва се подготвяха за подписването на новия договор, който трябваше да замени Договора за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия (СНО-1).  Затова тази стъпка може да попречи на затоплянето в руско-американските отношения и да се окаже изпитание за здравината на двустранните връзки” (6).

В раздела на новата руска военна доктрина (която е достъпна на руски на сайта www.news.kremlin.ru/ref_notes/461), озаглавен „Основните външни опасности”, се обръща внимание на следните, пораждащи загриженост въпроси и, най-вече, на първия измежду тях:

- Целта на НАТО да си присвои изпълнението на глобални функции в нарушение на международното право, както и да измести военната инфраструктура на държавите-членки на пакта към руските граници, включително и чрез разширяването на самия пакт;

- Опитите за дестабилизиране на ситуацията в отделни държави и региони и ерозиране на стратегическата стабилност;

- Разполагането на военни контингенти на чужди държави (и блокове) в съседни на Русия и съюзниците и територии, както и в прилежащите акватории;

- Създаването и разгръщането на системи за стратегическа противоракетна отбрана, ерозиращи глобалната стабилност и нарушаващи формиралия се силов баланс в ядрената сфера, а също милитаризиране на космическото пространство и разгръщане на стратегически неядрени системи с висока точност на поразяване;

- Териториалните претенции към Русия и съюзниците и, както и намесата във вътрешните им работи;

- Разпространението на оръжията за масово унищожаване, ракети и ракетни технологии и увеличаването броя на държавите, притежаващи ядрено оръжие;

- Нарушаването, от отделни държави, на международните споразумения, както и невъзможността да бъдат ратифицирани и прилагани вече подписаните международни споразумения за ограничаване и съкращаване на въоръженията;

- Използването на военна сила на териториите на съседни на Русия държави, в нарушение на Устава на ООН и другите норми на международното право;

- Ескалация на въоръжените конфликти на територии, прилежащи на Русия и нейните съюзници.

На 46-тата годишна конференция по сигурността в Мюнхен, провела се на 6 и 7 февруари 2010, генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен заяви: „Длъжен съм да отбележа, че тази нова доктрина не отразява реалността”, макар внимателният анализ на съдържащите се в нея девет пункта да потвърждава, че тя отразява реално съществуващата ситуация. За съжаление, след като румънският президент обяви, че американските ракети ща бъдат разположени в страната му, беше публикувано и официално заявление на Външното министерство на Румъния, в което, в частност, се казва следното: „Румъния беше и си остава последователен привърженик на проектите на НАТО за постепенната и последователна разработка на системата за ПРО в Европа... Решението ни да участваме в системата на САЩ е в пълно съответствие с това, което бе решено по този въпрос на срещата на НАТО в Букурещ, през 2008, както и в Стасбург/Кел, през 2009” (7).

През първия ден от работата на Мюнхенската конференция по сигурността, руският външен министър Сергей Лавров отбеляза в изказването си: „С разпадането на Съветския Съюз и Варшавския договор възникна реална възможност ОССЕ (Организацията са сигурност и сътрудничество в Европа) да се превърне в пълноправна организация, гарантираща равна сигурност за всички държави от евроатлантическата зона. Тази възможност обаче беше пропусната, като вместо това бе избран курс към разширяване на НАТО, което означаваше не само запазване на линиите, разделящи Европа по време на студената война, с различни нива на сигурност, но и изместването на тези линии на изток. На практика, ролята на ОССЕ беше ограничена до функцията да обслужва тази политика, с ангажимента и да наблюдава развитието на хуманитарните проблеми в постъсъветското пространство”.

След това, Лавров анализира причините за неуспеха на някои мерки, взети след края на студената война в Европа: „Фактът, че принципът на неделимост на сигурността не се прилага в ОССЕ, едва ли се нуждае от доказателства. Да си припомним бомбардировката на Федеративна република Югославия през 1999, когато група страни-членки на ОССЕ, обвързани с тази политическа декларация, осъществиха агресия срещу друга членка на ОССЕ, която също беше декларирала лоялността си към нейните принципи... Всички си спомняме и трагедията от август 2008 в Южен Кавказ, когато една държава-членка на ОССЕ, поела редица задължения за неизползване на сила, използва такава сила, включително и против миротворческите части на друга държава-членка на ОССЕ, в нарушение не само на постановките от Хелзинската декларация, но и на конкретните миротворчески споразумения, свързани с грузинско-осетинския конфликт и изключващи употребата на сила” (8).

Реакцията на НАТО

На следващия ден, шефът на НАТО Расмусен не съумя да даде адекватен отговор на обвиненията, че непрекъснатото разширяване на ръководената от него организация на изток застрашава мира и сигурността в Европа. Вместо това, той се опита да оправдае използването на военната мощ на пакта далеч извън пределите на Стария континент, във всички точки на света.

Расмусен заяви, че „в условията на отсъствие на сигурност в глобален мащаб, защитата на територията ни следва да започва далеч отвъд пределите на нашите граници” и призова „НАТО да се превърне в глобален форум за обсъждане проблемите на сигурността”.

В речта му се съдържаше и призив за „трансформирането на НАТО, като дейността и се прехвърли на качествено ново равнище и алиансът бъде обвързан по съвършено нов начин с една по-широка международна система”.

Тоест, излиза, че Русия не може да предлага обща система за сигурност в Европа, докато НАТО може да настоява за създаването на глобална система. Не без известна гордост, Расмусен обяви, че действащите под егидата на пакта Международни сили за съдействие на сигурността в Афганистан „ще бъдат увеличени, през настоящата 2010, с повече от 30 000 души”, като това ще се случи в една отдавна съсипана страна, която НАТО превърна в бойно поле на кървав въоръжен конфликт.

Генералният секретар не само че не изрази съмнение относно тази война, която се води в страната вече десета календарна година и в хода на която всеки ден загиват все повече хора, но дори я представи като модел за целия свят: „Полученият от нас опит в Афганистан... ми позволява да премина към другия въпрос – необходимостта от превръщането на НАТО във форум за консултации при обсъждането на глобалните проблеми на сигурността... НАТО представлява рамкова структура, която вече е доказала уникалната си възможност да обединява консултациите по въпросите на сигурността, военното планиране и провеждането на реални операции и, която значително надхвърля самите членки на пакта. В тази връзка, още веднъж ще ви кажа – вижте Афганистан” (9).

Председателят на Комисията по международните отношения на руската Дума Константин Косачев също взе участие на конференцията в Мюнхен. Там той, в частност, заяви: „Мисля, че днес проблемът на НАТО е, че пактът се развива обратната посока, т.е. все повече се старае да действа в глобален мащаб, докато мисленето му остава на локално равнище... В момента, в който НАТО излезе извън границите си, действията му престават да бъдат само вътрешен проблем на алианса”. Освен това, той „обвини пакта, че е провокирал грузинско-руския конфликт с обещанията, дадени на Тбилиси, за бъдещото му членство в НАТО...” (10).

Руският вицепремиер и бивш военен министър Сергей Иванов също направи изказване в Мюнхен. Засягайки въпроса за проточилите си преговори за СНО, той отбеляза: „Не може да се говори сериозно за съкращаване на ядрените потенциали, когато една ядрена държава усилено работи по разполагането на системи за защита против средствата за доставка на ядрени бойни глави, с които разполагат други държави” Освен това, той напомни на участниците в конференцията, че „в началото на 90-те, Русия едностранно съкрати със 75% ядрения си арсенал, но САЩ не предприеха аналогични ответни стъпки и дори не изтеглиха въоръженията си от Европа” (11).

Една от водещите руски информационни агенции пък подчерта, че „Николай Патрушев (секретарят на руския Съвет за сигурност – б.р.) рязко разкритикува НАТО заради непрекъснатите опити за разширяване на пакта, включително подкрепата за стремежа на правителствата на Грузия и Украйна, страните им да станат негови членки. Освен това, той обвини НАТО че е въоръжила и подготвила Грузия за нападението срещу Южна Осетия и Абхазия и отбеляза, че държавите от пакта продължават да доставят оръжие за Грузия, въпреки протестите на Русия” (12).

Основателността на руските опасения беше потвърдена на 9 февруари, когато в Украйна стартира 10-та ежегодна седмица на НАТО, а паралелно с това грузинското правителство „одобри националната програма за сътрудничество с НАТО за 2010”. Както е известно, тази инициатива беше предложена от пакта непосредствено след нахлуването на грузинската армия в Южна Осетия и последвалата война с Русия, през август 2008.

Войната на Балканите, войната в Южна Азия, войната в Южен Кавказ. Това ли е моделът, който НАТО призовава да бъде наложен на глобално равнище? С изместването на границите на пакта все по на изток, в тази посока се прехвърлят войници и военна техника, военно-въздушни бази и елементи на противоракетната отбрана.

Продължаващата конфронтация

На 9 февруари,  началникът на Генералния щаб на руската армия Николай Макаров предупреди, че „разработването и разполагането на (американския) ракетен щит са насочени против Руската Федерация” (14). Освен това, той отбеляза, че „различията ни със Съединените щати, във връзка с плановете за създаването на противоракетен щит, пречат на работата по договора за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия” между Вашингтон и Москва и „тези противоречия засега не позволяват подписването на договора” (15).

„Договорът за стратегическите настъпателни оръжия, по който работим в момента – подчерта Макаров – следва да отчита връзката между отбранителното и настъпателно стратегическо оръжие. Тази връзка е много тясна, защото те са абсолютно взаимнозависими. И няма как да не вземем предвид системата за противоракетна отбрана”.

Няколко дни преди това говорителят на руското Външно министерство Андрей Нестеренко потвърди искането на страната си за изтегляне на американските ядрени оръжия от Европа. Той отбеляза, че „ние ще приветстваме изтеглянето на американското тактическо ядрено оръжие от Европа в САЩ. То следва да бъде съпроводено и от пълно и необратимо унищожаване на цялата инфраструктура, поддържаща разполагането на този вид оръжия в Европа”. Нестеренко отново изрази позицията на Русия, че „ядреното оръжие трябва да се разполага само на територията на държавата, която е негов собственик” (17).

Шест дни по-късно (т.е. на 10 февруари), сякаш за да илюстрират руските опасения и упорството на НАТО по този въпрос, турските медии цитираха изказването на бившия генерален секретар на пакта Джордж Робъртсън, който призна, че в Турция са разположени между 40 и 90 ядрени заряди (във военновъздушната база Инджирлик). Лорд Робъртсън направи това изявление в контекста на искането си американските ядрени бойни глави, които се намират на територията на Германия, да си останат там. Разбира се, той не е нито германец, нито американец. Той е бивш шеф на НАТО и затова смята, че има право да се произнася по решението на толкова сложни въпроси.

Пак на 10 февруари, началникът на канцеларията на полския президент Владислав Стасяк се появи във Вашингтон за да обсъди плановете за предстоящото разполагане на американските противоракетни комплекси с предно базиране Patriot PAC-3. Там той се срещна с представители на Съвета за национална сигурност, както и със сътрудници на Центъра за международни и стратегически изследвания (CISS). „Обсъждахме бъдещето на НАТО в контекста на новата стратегическа концепция, както и актуални въпроси, свързани с пакта и, особено, с практическото приложение на член 5 от Устава на организацията” – заяви той по-късно, визирайки възможността НАТО да осъществява военна намеса в защита на някой от членовете си.

Същият ден, официален представител на украинското Външно министерство изрази загриженост от разполагането на американски ракети в съседната на страната му Румъния. „Като румънски съседи – се посочва в неговото заявление – не можем да оставим без внимание плановете за разполагане на американски противоракетен щит в непосредствена близост до границите ни, особено имайки предвид, че някои негови елементи вероятно ще бъдат разположени в акваторията на Черно море” (19).

На свой ред, Владимир Воронин, който до септември 2009 беше президент на граничещата с Румъния и Украйна Молдова, предупреди, че плановете на САЩ за разполагане на техни ракети в Румъния и териториалните и води „могат да превърнат съседна Молдова във фронтова зона”. Освен това, той подчерта, че „румънската позиция по въпроса за американския противоракетен щит, както и откритата подкрепа на тези планове от сегашното ръководство на Молдова могат да имат катастрофални последици за сигурността на региона” (20).

Думите му ме карат да си припомня изказването на руските представител в НАТО Дмитрий Рогозин, който два дни преди това заяви, че „плановете на САЩ за разполагане на елементи на противоракетната отбрана в Източна Европа са предлог да се доближат още повече до руските граници”. Според него: „САЩ използват действията на Иран за глобализирането на противоракетната си отбрана”.

Четири дни след цитирания по-горе коментар, бившият молдовски президент Воронин заяви: „Разполагането на елементи на системата за противоракетна отбрана в Румъния връща Европа в ерата на студената война” и подчерта, че има „съмнения, дали американската система за ПРО е насочена само срещу Иран”. На свой ред, както съобщи руската агенция РИА Новости, лидерът на самообявилата се Приднестровска република Игор Смирнов е сондирал възможността там да бъдат разположени руски ракети „Искандер”, в отговор на решението на Букурещ (и, евентуално, на София) да се включи в американската ПРО.

Както е известно, през 2008, Пентагонът въведе в експлоатация ракетен радар и военна база в израелската пустиня Негев. В базата са разположени над 100 военни специалисти, а зоната на действие на радара е 2900 мили, т.е. почти три пъти повече от разстоянието между Израел и иранската столица Техеран. Радарът с предно базиране, работещ в х-честотен диапазон във военновъздушната база Неватим, може да следи цялата източна, както и по-голямата част от южна Русия. Тоест, колкото по-гръмко САЩ и съюзниците им от НАТО коментират уж нарастващата иранска заплаха, толкова по-плътен става изгражданият от Запада срещу Русия „кордон” от противоракетни установки.

Може ли НАТО да бъде гарант за сигурност?

На 10 февруари, местните медии обявиха, че „Чешката Република преговаря с администрацията на президента Обама за разполагането на нейна територия на команден център на модифицирания вариант на системата за противоракетна отбрана” (23).

На следващия ден, китайският посланик в Москва Ли Хюи даде интервю за една голяма руска информационна агенция, в което „потвърди загрижеността на Пекин, че американските планове за създаването на противоракетен щит могат да нарушат формиралия се стратегически баланс и стабилността и да породят определено напрежение”. Оценявайки обективно мащабите на американския противоракетен проект, той „подчерта, че създаването на глобална система за противоракетна отбрана ерозира международните усилия за предотвратяване разпространението на ядреното оръжие” (24).

За съжаление, неговите предупреждения, както и тези на Русия, бяха оставени без внимание от Вашингтон и съюзниците му от НАТО. На 12 февруари, Полша одобри Споразумението за статута на въоръжените сили (SOFA) със САЩ. Съгласно него, в Полша ще бъдат настанени 100 американски военни, които ще обслужват планираните да бъдат разположени на нейна територия противоракетни системи Patriot или SM-3 (25). Възможно е, това да се окаже първото официално потвърждение, че разполаганите на кораби и/или наземно базирани противоракетни комплекси с голям обсег Standard Missile-3, ще бъдат разположени край западните граници на Русия.

Пак на 12 февруари, българският министър-председател Бойко Борисов заяви, че САЩ възнамеряват да преговарят с правителството му за евентуалното разполагане на противоракетни комплекси за нанасяне на първи удар на територията на тази черноморски държава. На свой ред, американският посланик в София Джеймс Уорлик потвърди, че вече е имало някакви предварителни обсъждания. Българският премиер обясни склонността си да направи подобна рискована стъпка така: „Според мен, трябва да проявим солидарност. Ако сте член на НАТО, сте длъжен да работите за създаването на колективна сигурност” (26).

Имайки всичко това предвид, можем само да учудваме, защо руското правителство позволи на бившия американски държавен секретар Медлин Олбрайт и нейната „експертна група” да лансират новата си стратегическа концепция на провелата се през февруари среща в московския Институт за международни отношения, което помогна за превръщането и в по-скоро карикатурно мероприятие.

Очевидно, НАТО не е „провайдър” на услуги в сферата на международната сигурност, макар че именно за такъв опитва да се представи пактът напоследък. Алиансът не е достоен партньор на ООН – Световната организация, която така упорито се опитва да засенчи, превръщайки я в беззъба и жалка. Освен това, НАТО не е подходящ партньор и за редица други важни международни и регионална организации. Затова тя не може да бъде основа за създаването на какъвто и да било глобален „алианс на демокрациите”.

Бележки:

1. Bloomberg News, February 4, 2010

2. With Nuclear, Conventional Arms Pacts Stalled, U.S. Moves Missiles And Troops To Russian Border Stop NATO, January 22, 2010; http://rickrozoff.wordpress.com/2010/01/22/with-nuclear-conventional-arms-pacts-stalled-u-s-moves-missiles-and-troops-to-russian-border

3. Interfax, February 5, 2010

4. Ibid

5. Vladimir Radyuhin, New Russian doctrine sees NATO, U.S. as main threat The Hindu, February 7, 2010

6. Xinhua News Agency, February 8, 2010

7. Financiarul, February 6, 2010

8. Ministry of Foreign Affairs of the Russian Federation, February 8, 2010; http://www.mid.ru/brp_4.nsf/0/49F4C4EB6473C1E5C32576C500311EB4

9. NATO in the 21st Century: Towards Global Connectivity Speech by NATO Secretary General Anders Fogh Rasmussen at the Munich Security Conference; http://www.nato.int/cps/en/natolive/opinions_61395.htm?selectedLocale=en

10. Reuters, February 7, 2010

11. Russian Information Agency Novosti, February 6, 2010

12. Russian Information Agency Novosti, February 9, 2010

13. Georgia Times, February 10, 2010

14. Reuters, February 9, 2010

15. Reuters, February 9, 2010

16. Associated Press, February 9, 2010

17. Itar-Tass, February 4, 2010

18. Polish Radio, February 10, 2010

19. RosBusinessConsulting, February 10, 2010

20. Russian Information Agency Novosti, February 7, 2010

21. Bloomberg News, February 5, 2010

22. Voice of Russia, February 11, 2010

23. Prague Post, February 10, 2010

24. Voice of Russia, February 11, 2010

25. Deutsche Presse-Agentur, February 12, 2010

26. Reuters, February 12, 2010

* Авторът е независим геополитически анализатор от Чикаго, САЩ

{rt}

В началото на февруари 2010, на среща с турските посланици в държавите от постсъветското пространство и Афганистан, организирана от Турско-евразийския бизнес съвет (DEIK), външният министър на Турция Ахмед Давутоглу лансира сензационното предложение за създаване на своеобразен аналог на Европейския съюз в Евразия. Според него, основната предпоставка за формирането на подобен Евразийски съюз са задълбочаващите се отношения между страната му и Русия, както и огромните запаси от енергоносители в региона. Както е известно, Анкара традиционно се отнася с голямо подозрение към Русия, смятайки я за основен съперник в централноазиатския регион и Южен Кавказ. Дълго време тя разчиташе на американската подкрепа и съзнателно се противопоставяше на Москва, стремейки се да извлече от това определени политически дивиденти. Днес обаче, Давутоглу призовава максимално да се ускори изграждането на железопътни и автомобилни магистрали, както и да се усвоят нови морски маршрути, което, според него, ще улесни създаването на новото интеграционно обединение. В крайна сметка, именно комуникационните мрежи трябва да формират гръбнака за новия Евразийски съюз.

Прагматизмът на турската геополитика

Турската външна политика винаги се е отличавала с прагматизъм и пресметливост. Освен това, онези, които я формулират отдавна са доказали, че много бързо се учат и внимателно следят да не повтарят чуждите грешки. Всъщност, в момента Анкара прави тъкмо това, което бе длъжна да направи в сегашните условия. Както е известно, тя вече няколко десетилетия се опитва да стане част от Европейския съюз. През цялото това време обаче, под най-различни предлози, Съюзът (или по-скоро френско-германското му „ядро”) упорито не желае да пусне Турция в „крепостта”. Сред обективните причини за това са опасенията на европейците, че с присъединяването на тази страна ЕС рязко ще отслаби външния си периметър. Тоест, през Турция (и от Турция) в Съюза ще нахлуе мощен имигрантски поток. От друга страна, коренните жители на Стария континент са все по-склонни да приемат, че той е застрашен от постепенна ислямизация и се боят, че Турция ще се окаже отличен транзитен коридор за ислямските радикали. Що се отнася до субективните причини, основната са репресиите срещу кюрдите и кюрдският проблем, като цяло.

При всички случаи, в Анкара прекалено дълго таяха надежда, че споменатите по-горе проблеми, няма да попречат на Турция да стане член на ЕС. Както изглежда обаче, през последните месеци, турските управляващи са стигнали до извода, че шансовете за подобна интеграция, на практика, са се изпарили.

Разбира се, в цитираното изявление на външния министър Давутоглу има и елементи на шантаж към Брюксел. Тоест, ако въпросът с турското членство продължи да се протака, самата Турция може да обърне гръб на ЕС. И не само това, страната може да инициира създаването на алтернативен съюз, в който да се концентрират енергийните ресурси на Каспийския регион (а може би и тези на Централна Азия и Иран). Така, в битката им за достъп до въпросните ресурси, на европейците в бъдеще ще се наложи да се сблъскат не само с противодействието на Москва, а и на целия Евразийски съюз. Ако членките на този все още хипотетичен съюз съумеят да се споразумеят за провеждането на обща енергийна политика, ЕС действително ще попадне в трудна ситуация. При подобно развитие, усилията за диверсификация на източниците за доставка на енергоносители автоматично ще минат на заден план, тъй като европейците ще се сблъскат със силно влошени условия за бизнес на целия енергиен пазар на Евразия. Което действително би било огромен проблем.

Не по-малко важно е, че както споменах по-горе, турците могат да си вадят поука от миналото. Опитът от сътрудничеството на САЩ с Грузия, Украйна, Киргизстан, Азербайджан и Узбекистан им показа, че едва ли може да се вярва на всички американски обещания. Както е известно, първите две държави от доста време насам напразно разчитат на ангажиментите на Вашингтон да ускори интеграцията им в европейските и евроатлантически структури. Киргизстан пък използва връзките си със САЩ най-вече като допълнителен дразнител на Москва, когато му се налага да преговаря с нея по един или друг въпрос. Азербайджан се умори да чака мащабните американски инвестиции в своята икономика, а пък Узбекистан се убеди на собствения си гръб, колко стабилно е партньорството му със САЩ, когато, след трагичните събития в Андиджан, през май 2005, буквално за няколко дни се превърна от стратегически партньор в противник на Америка.

Очевидно, Анкара дава сигнал, че не иска да бъде манипулирана от американските стратези, а претендира за самостоятелна роля в региона.

Руската реакция

Истината е, че Москва едва ли е очаквала толкова рязко, по отношения на ЕС, изявление от страна на Анкара. В Кремъл бяха свикнали, че през последните двайсетина години Турция води собствена игра в Централна Азия и Южен Кавказ. Ползвайки се с подкрепата на САЩ, тя традиционно се смяташе за геополитически съперник на Русия и в двата региона. Защото, ако приемем, че Русия е един от притегателните центрове в Евразия, другият е Турция. Именно Анкара беше сред първите, признали независимостта на всички, без изключение, страни от постсъветска Евразия – от Азербайджан до Таджикистан. Именно Анкара беше инициатора (а след това упорито работеше за задълбочаването на тази инициатива) за превръщането на ежегодните срещи на тюркоезичните държави в основен форум за водене на преговори и налагане на турското влияние в постсъветското пространство. Именно Анкара постоянно твърдеше, че интеграцията на региона може да се реализира и без руско участие.

На фона на това противопоставяне и конкуренция, идеята на Давутоглу изглежда, най-малкото, странна. Затова, можем да предположим, че Москва още дълго ще анализира турския демарш. От една страна, руските стратези са наясно, че включването на Турция в голямата игра, може да се окаже важен коз в надцакването със Запада. Налице е историческа възможност от него да бъде откъсната една държава, на която Вашингтон залага много, в дългосрочен план. Американците силно се надяваха, че историческите турско-руски противоречия ще се окажат най-устойчивия фактор за формирането на алтернативна на руската ос на влияние в региона. Възможно е, тъкмо това да се окаже и най-голямата грешка на САЩ, които подцениха прагматизма на турските управляващи.

От друга страна обаче, Москва не може да е напълно сигурна, че Анкара не блъфира. Вчерашният съперник наистина би могъл да се превърне в добър съюзник, само че историята не дава много подобни примери. Анкара бе принудена да обърне поглед към Русия заради зле прикритото нежелание на Европа да я интегрира и разочарованието от празните обещания на САЩ, че ще и помогнат за това. Как обаче, ще се държи Турция, ако по някакви причини ЕС все пак отвори вратата на турците към Европа, а САЩ се окажат решаващият фактор това да се случи? Трудно би могло до се отговори на подобен въпрос.

Налице са всички основания да се смята, че Москва би повярвала на Анкара само при положение, че Турция окончателно тръшне вратата към Европа и престане да провежда проамериканска политика.  Възможно е, ако нещата действително опрат дотам, Русия да поиска именно такива гаранции, но е сложно да си представим, как турците ще могат да ги дадат. Затова е по-вероятно, че Москва ще заеме изчаквателна позиция, разчитайки в определен момент Анкара да даде по-ясен знак, че действително е готова за стратегически съюз с Русия.

Реакцията на Запада

Очевидно е, че държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън на беше никак доволна от изявлението на турския си колега. Да кажем, че в Държавния департамент бяха изненадани от идеята, лансирана от Турция, означава да не кажем нищо. Най-вероятно, там също много внимателно са анализирали възможните мотиви на турската страна и веднага са поискали разяснения от Анкара по съответните дипломатически канали.

Не по-малко объркан изглеждаше и Брюксел. Много е вероятно за мнозинството „еврократи” евентуалното влизане на Турция в ЕС да означава сериозно отслабване на външните граници на Съюза. От друга страна обаче, те със сигурност не очакваха подобен демарш от турска страна. Защото макар Турция да не е член на ЕС, тя неведнъж декларира, че възнамерява да следва общата политика на Съюза, тъй като разчита един ден да стане част от него.

Сега обаче стана ясно, че Анкара не възнамерява да чака още дълго „да се подкваси морето”. Не по-малко очевидно е, че турците се чувстват не просто обидени, но и унижени от Брюксел. Макар че бяха първи на опашката (Турция постави въпроса за членството си в европейската общност още преди повече от половин век), те бяха принудени да преглътнат горчивото хапче, след като ЕС ги игнорира, приемайки посткомунистическите държави от Източна Европа. Мнозина смятат, че днес дори Украйна и Грузия са по-близо до членството в Евросъюза, отколкото Турция.

На свой ред, САЩ не спряха да сипят обещания към Анкара, през цялото време докато страната чакаше на опашката за членство в ЕС. Постепенно обаче стана ясно, че Вашингтон вече не е в състояние да налага подобни съдбоносни решения на Европа. Така, Анкара окончателно стигна до извода, че не бива да разчита само на солидарността на Запада а, да потърси съюзници и на Изток.

Междувременно, на 19 февруари, стана ясно, че Турция е отказала на САЩ на нейна територия да бъде разположен американския радар, който е част от прословутата Система за противоракетна отбрана и очевидно трябваше да бъде насочен срещу Иран. Паралелно с това, опитвайки се да пробват настроенията на европейските са партньори от НАТО (които, както вече посочих, не са добре настроени към турското членство в ЕС), турците заявиха, че въпросът следва да се разгледа с участието на европейските държави и с тяхно финансиране. Като добавиха, че не възнамеряват да влошават отношенията с никой от съседите си.

Намекът на Анкара е съвсем прозрачен – ако действително става дума за колективна сигурност, това следва да се обсъжда, на първо място, с пряко заинтересованите държави, а не със САЩ, чиято територия е съвършено недосегаема за хипотетичните ирански ракети. Остава да видим, как ще реагират европейските членки на НАТО, които и без това търпят сериозни загуби (и то не само финансови) от военните операции в Ирак и Афганистан. Сериозните играчи от пакта едва ли биха подкрепили открито и безусловно подобна инициатива.

Все повече става ясно, че дори ако в Брюксел действително се поддадат на американския натиск и поискат да интегрират Турция в ЕС, вече няма никаква гаранция, че турците ще склонят да го направят. За което напоследък имат доста основания. Руският проект „Син поток” осигури на Турция достатъчно природен газ, чиито доставки са стабилни. Затова пък американският проект за петролопровода Баку-Джейхан се оказа, ако не мъртвороден, поне крайно неефективен, защото нито днес, нито в близко бъдеще се очаква капацитетът му да бъде запълнен със съответното количество петрол. Затова, в крайна сметка, инициативата на Анкара за формирането на Евразийския съюз може и да не се окаже елементарен блъф.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В публикация от преди три години направих прогнозата, че построяването на нефтопровода Самсун-Джейхан може да изпревари реализацията на Бургас-Александруполис (виж „България и Турция в евроазиатските енергийни схеми”, Геополитика, 2007, бр.1). В началото на 2010, тази очаквана от малцина възможност започна да придобива реални очертания. При наличието на два, а ако броим тръбопровода Одеса-Броди – и на три конкуриращи се нови маршрута за петролен пренос от Черноморската акватория до световните пазари, става все по-важно откъде ще дойдат количествата нефт, който ще се транспортира по тръбите, и кой го притежава. Ясно е, че суровина за планираните тръбопроводи може да дойде само от две места – от Русия и от Каспийско море (главно Казахстан и евентуално Азербайджан). Сега целият черноморски износ на руски и каспийски нефт минава през Босфора. Логично е, при построяването на един или два нови тръбопровода, те да поемат част от суровината, която в момента се превозва с танкери през турските Проливи. Бургас-Александруполис и Самсун-Джейхан обаче са предназначени основно за пренос на допълнителните количества петрол, очаквани в Черноморската акватория в следващите няколко години.

Ще нараснат ли руските доставки?

Веднага трябва да отбележим, че това увеличение на нефтения поток ще се дължи главно на находищата в Каспийско море. Руският петролен добив едва ли ще нарасне особено в обозримо бъдеще. През 2008, той възлиза на 488,5 млн. т, а през 2009 е 493,7 млн. т1. Интересно е, че според руския енергиен министър Сергей Шматко, нефтодобивния отрасъл в страната е в стагнация и към 2013 г. се очаква годишният добив да падне на 450 млн. т2. Трябва да се има пред вид, че половината от произвеждания в Русия петрол е за вътрешно потребление, а освен това от началото на 2010 бе открит нов мащабен нефтопровод, извеждащ петрола от Източен Сибир до Тихия океан.

С оглед на черноморските експортни маршрути, известно повишение на руския експорт може да се очаква единствено от все още неразработените находища в Каспийския шелф на страната. През 1993, Москва лансира Програма за проучване и усвояване на въглеводородните ресурси на Каспийско море. В средата на 90-те години, Лукойл вече се очертава като основен енергиен играч в руски сектор на езерото. През 1997, компанията на Вагит Алекперов печели първия търг за правото на нефтодобив в руската част на Каспийско море. Между 1999 и 2005, Лукойл открива шест големи нефтено-газови находища. Според изявление на вицепрезидента на компанията Анатолий Новиков от 2002, в руския каспийски шелф има прогнозни запаси от около1,2 млрд. т нефт и 3,08 трлн. куб. м газ³. Независимите експерти обаче изразяват скептицизъм по отношение на тези данни. Самият факт, че до края на 2009 Лукойл все още не е започнал добив на въглеводороди от Каспийско море показва, че мениджмънтът на компанията не смята находищата в руския шелф за толкова перспективни. Все пак, през септември 2009, Вагит Алекперов уверява премиера Путин, че „първият каспийски нефт на Руската федерация” ще бъде добит през март 2010. Това ще стане на находището „Юрий Корчагин”. Очаква се максималният годишен добив от това петролно поле да достигне 2,3 млн. т⁴.

Друго перспективно каспийско находище под руска юрисдикция е Хвалинское. Предполага се, че то съдържа 332 млрд. куб. м газ, 36 млн. т. нефт и 17 млн. т кондензат. То се разработва от съвместно предприятие между Лукойл и Казмунайгаз. През октомври 2009 обаче, казахстанците продадоха половината от своите 50% на френските компании Total и GDF Suez⁵. Предвижда се добивът от Хвалинское да започне през 2016. Лукойл планира да започне разработването на още няколко каспийски находища в руския шелф – „Филановский”, Ракушечное (Раковинно), „170-ти километър”.

В края на 2009, рентабилността на нефтените находища в каспийския шелф на Русия отново бе поставена под съмнение. Доказателство за това е писмото, с което президентът на Лукойл Алекперов иска от вицепремиера Игор Сечин каспийският нефт да бъде освободен от експортни мита. Този документ има ярко изразен лобистки характер, но данните, изложени в него, заслужават внимание. Според Алекперов, при съществуващата руска данъчна система рентабилността на каспийските находища е не повече от 10% годишно, докато за Лукойл приемливата граница е 15%. Изводът е, че „за ефективното усвояване на Северен Каспий е необходима държавна помощ под формата на данъчни привилегии”⁶.

Трудно да се предскаже какъв точно ще бъде нефтено-газовият добив от руски сектор на Каспийско море. В средата на 2008, зам. министърът на енергетиката Анатолий Яновский заяви, че към 2023 Русия ще добива годишно в своя каспийски шелф 37 млн. т. нефт и 18 млрд. куб. м газ, което изглежда прекалено оптимистично⁷. Освен това, не всички тези количества ще поемат по Черноморските експортни маршрути, защото Лукойл възнамерява да построи в района голям завод за преработка на нефта от северната част на Каспийско море.

Кашаган и Тенгиз – казахстанските гиганти

В следващите години най-интересна динамика се очаква при нефтодобива в казахстанската част на Каспийско море. Големите надежди за рязко увеличаване на нефтения приток към Черно море са свързани с двете находища гиганти Тенгиз и Кашаган. С огромните си петролни запаси те са истинска находка за геолозите, но могат да се превърнат в ад за инженерите, защото извличането на скрития в тях нефт е изключително трудно. Каспийският петрол е на голямата дълбочина под морското дъно и нефтените пластове са под голямо налагане. Сериозен проблем е и климатът. В северната част на Каспийско море температурните амплитуди са от +40 С, през лятото до -40 С, през зимата, когато езерната вода замръзва. Затова, при разработването на находищата в казахстанския участък, трябва да бъдат включени дори ледоразбивачи.

Тенгиз е първото казахстанско нефтено находище, към което проявяват интерес западни инвеститори. През 1993 е подписан договор за експлоатацията му от консорциум TengizChevroil, в който американската компания Шеврон и казахстанската страна държат равни дялове от по 50%. През 1997, в консорциума за Тенгиз влизат нови акционери – американската Mobil и руската Лукойл. Понастоящем, разпределението на дяловете в TengizChevroil е следното: Шеврон - 50%; ExxonMobil - 25%; Казмунайгаз - 20%; LukArco (дъщерна на Лукойл) - 5%. Договорът от 1993 предвижда за 40 години да бъдат произведени 775 млн. т нефт. Засега Тенгиз е находището с най-голям дял в казахстанския нефтодобив – над 1/3. През 2008, то дава 17,3 млн. т, през 2009 - 22,5 млн. т, а за 2010 – 23 млн. т. В началото на 2010 е обявено, че се предвижда значително разширяване на дейността на консорциума, в резултат на което, през 2016, добивът му трябва да достигне 36 млн. т нефт годишно⁸

Кашаган е най-голямото находище, откривано в света през последните три-четири десетилетия. Данните за обема на запасите му са противоречиви, но всички са единодушни, че общото количество нефт в трите части на Кашаган е над 1 млрд. т, а според най-големите оптимисти може да става дума дори за 10 млрд. т. Находището обаче се намира в район, където дълбочината на водата е само 3-4 метра като тя е скована в лед от ноември до март. Нефтеният пласт е много дълбоко под езерното дъно – на 5000 м. Кашаганският нефт има изключително високо съдържание на сероводород, чието очистване крие сериозни екологични рискове, включително опасност от киселинни дъждове⁹.

Първоначално, в консорциума за Кашаган най-големи дялове от по 18,52% държат четири компании- италианската ENI, френската Total, американската ExxonMobil и  британско-холандската Shell, 9,26% има ConocoPhillips, а по 8,33% — Казахстан, чрез "Казмунайгаз", и японската Inpex¹⁰. Лидер на консорциума са италианците от ENI, които, през 2001, стават оператор на проекта чрез дъщерната фирма Agip KCO. Предвидено е първоначално печалбата от добития нефт да отива за възмездяване на разходите на инвеститорите. Въпросните разходи обаче се оказват ябълката на раздора. През лятото на 2007, ENI обявява, че те нарастват до $136 млрд. долара, при първоначално предвидени 57 млрд. Освен това става ясно, че началото на добива се отлага за пореден път. Астана реагира остро и иска преразглеждане на споразумението с консорциума за Кашаган. В началото на 2008, условията от 1997 са предоговорени. Най-сериозната новост е, че делът на Казмунайгаз в консорциума се увеличава и се изравнява с този на ENI, Total, ExxonMobil и Shell. Сега петте компании вече имат по 16,81%. Другата важна промяна е, че се създава нова компания-оператор на проекта - Норт Каспиан Оперейтинг Компани. В нея всички фирми ще имат участие, съответно на притежаваните от тях дялове в консорциума за Кашаган. Agip КСО обаче ще отстъпи позицията си на оператор не веднага, а след като започне промишления нефтодобив. В средата на 2008, Казахстан се съгласява с поредното отлагане на промишления нефтодобив от находището за 2013¹¹. Наскоро обаче, президентът на ENI Паоло Скарони заяви, че първият нефт от Кашаган ще бъде добит през 2012. При всички случаи очакваният максимален добив от Кашаган от 50-75 млн. т годишно ще да бъде постигнат едва след 2015.

През есента на 2007, властите в Астана прогнозират, че общият добив на нефт в Казахстан, към 2015, ще бъде около130 млн. т. Реалистично е да се очаква, че до няколко години страната ще успее се нареди в края на първата десетка в класацията на държавите износителки на петрол (сега тя е на 13-о място).

Петролната връзка Каспийско-Черно море

Цялото това изброяване на многобройните акционери в казахстанските нефтени находища и преструктурирането на техните дялове е сложно за проследяване, но е много важно, защото нефтът, произведен от Тенгиз и Кашаган, е собственост именно на тези акционери, пропорционално на техния дял, а не на казахстанската държава. Астана може да определя само експортните маршрути на петрола, принадлежащ на Казмунайгаз. Той не е малко, но все пак е доста под половината от общия добив.

Част от произведения в Казахстан нефт се изнася на север в Русия по тръбопровода Атирау-Самара, а друга поема на изток към Китай по линията Атирау-Алашанкоу, но основните количества ще трябва да стигнат до Черноморието. Засега това става по нефтопровода на Каспийския тръбопроводен консорциум (КТК), който тръгва от Тенгиз и завършва в руското пристанище Новоросийск. Именно съдбата на това съоръжение е от ключова важност за перспективите пред проектите Бургас-Александруполис и Самсун-Джейхан. Макар че Новоросийск е отдалечен на стотици километри от Бургас и от Самсун, на практика, може да се говори за два хипотетични мега тръбопроводи, състоящи се от по две части. Единият е Тенгиз-Новоросийск-Бургас-Александруполис, а другият – Тенгиз-Новорсийск-Самсун-Джейхан.

КТК е единственият частен тръбопровод на територията на Русия. Въведен е в експлоатация през 2003. Основни негови акционери са Русия (чрез „Транснефт” тя държи 31%) и Казахстан (19%). Дялове в КТК обаче притежават и основните чуждестранни играчи в находищата Тенгиз и Кашаган – Шеврон с 15%, ENI – 2% и Лукойл (чрез LukArco) – 12,5%. Капацитетът на тръбопровода Тенгиз-Новросийск е 33-34 млн. т. годишно, но още от самото начало се предвижда той да бъде удвоен. След дълги спорове за начините за финансирането на това разширение, в началото на 2010, нещата най-сетне се изясниха – оператори на проекта за удвояването на капацитета на КТК, което трябва да стане факт до 2014, ще са руската Транснефт, казахстанската Казмунайгаз и Шеврон¹²

Количеството нефт от казахстанските находища, което ще стигне до Черно море, зависи и от това, колко от този петрол ще бъде пренасочен към тръбопровода Баку-Джейхан. По този маршрут на казахстанския нефтен експорт се работи от няколко години. Предвижда се първоначално нефт от Тенгиз и Кашаган да се транспортира до Баку с танкери, а след нарастването на количествата да се построи и тръбопровод по дъното на Каспийско море. Първият казахстански нефт влезе в системата Баку-Джейхан през октомври 2008. За 2009, по този маршрут са транспортирани 1,9 млн. т петрол от находището Тенгиз. От началото на тази година обаче, това количество, принадлежащо на Шеврон, трябва да се появи в Черноморската акватория, защото американската компания се отказа от използването на тръбопровода Баку-Джейхан и реши да заложи на преноса с цистерни по жп линията от Баку до терминала в грузинското пристанище Батуми, който е собственост на Казмунайгаз¹³. Това не е толкова изненадващо като се има пред вид, че Шеврон не фигурира сред акционерите в Баку-Джейхан. Дали обаче казахстанският нефт пак ще продължи да заобикаля тръбопровода до Джейхан след започването на добива от находището Кашаган? Едва ли, защото между проектите Кашаган и Баку-Джейхан има много ясна свързваща нишка – общите акционери в лицето на ENI, Total, Inpex, ConocoPhillips. Логично е те да пуснат своя нефт по собствения си тръбопровод. Така в крайна сметка ще се окаже, че Бургас-Александруполис и Самсун-Джейхан ще се конкурират не само помежду си, но и с Баку-Джехйн. Това прави битката за петролния пренос много сложна, а изходът й – променлив. Почти сигурно е, че между тези три тръбопровода ще има война на преносните тарифи, в която не е изключено да участва и добрият стар маршрут през Босфора.

Накрая трябва да оценим и нефтения потенциал на Азербайджан, който играе по-скоро косвена роля за определянето геометрията на Черноморските тръбопроводи. След средата на 90-те години нефтеният добив на кавказката република се увеличава непрекъснато като в последните години темповете на нарастване се ускоряват. По данни на Бритиш Петролиум, през 2008, в Азербайджан са произведени 44,7 млн. т нефт. При същия темп на експлоатация азербайджанските нефтени запаси ще се изчерпат за 21 години¹⁴. През 2009, нефтеният добив в Азербайджан за първи път се изравни с първоначалния капацитет на основния експортен тръбопровод Баку-Джейхан (50 млн. т годишно). Според предвижданията на азербайджанската държавна петролна компания (SOCAR), в периода 2011-2015, в страната ще се добиват по около 67 млн. т нефт на година, след което т. нар. нефтен пик ще бъде преминат и към 2018 показателят ще падне на 45-50 млн. т¹⁵. Малки количества азербайджански петрол и сега се изнасят към черноморските пристанища Новоросийск, Супса и терминала Кулеви. Макар че през миналата година капацитетът на тръбопровода Баку-Джейхан бе вдигнат с 20% с помощта на химически реагенти, може да се предположи, че в период от няколко години през второто десетилетие на нашия век той няма да може да поеме всичкия азербайджански нефт, плюс количествата, идващи от Казахстан. Това ще отвори един кратък времеви прозорец, в който нефтопроводите Самсун-Джейхан и Бургас-Александруполис (ако бъде построени) ще могат да разчитат на стабилни пазарни позиции.

Одеса-Броди – паметник на геополитическата непредвидливост

В пряка връзка с реалния и най-вече предполагаем азербайджански петролен износ е и трагичният от икономическа гледна точка сюжет с построяването на тръбопровода Одеса-Броди. Той е замислен още в началото на 90-те години. Тогава, на вълната на еуфорията от разпадането на СССР, Беларус и Украйна обмислят как да намалят енергийната си зависимост от Русия. По същото време в световните медии започва да циркулира мита за гигантските нефтени богатства на Каспийския регион, които били съизмерими с тези на Персийския залив. Скоро обаче антируски настроените сили падат от власт в Беларус и Александър Лукашенко обръща курса на държавния кораб към сътрудничество с Москва. Украйна остава сама, но не се отказва от идеята да поеме част от митичния нефтен износ на Азербайджан и през май 1995 започва да строи изцяло със собствени средства един тръбопровод, лишен от икономическа логика. През май 2002 съоръжението с капацитет 14,5 млн. т годишно (предвижда се той да нарасне до 45 млн. т) е готово и мигом се превръща в паметник на геополитическата непредвидливост16. Първата фундаментална грешка в този проект е, че в него не участва нито една компания, която да добива и притежава нефт. Разходите от почти половин милиард долара са сметка на украинските данъкоплатци. Второ, операторът на проекта няма нито един договор или поне неформална договорка с компаниите, разработващи азербайджанските нефтени залежи. Окончателният удар върху тръбата Одеса-Броди е нанесен от пускането в експлоатация на нефтопровода Баку-Джейхан, през 2006. Накрая, за да минимализират загубите, украинците се принуждават да се съгласят с предложението Одеса-Броди да заработи с половината от мощността си в реверсен режим с руски нефт. Това е доста странна съдба за проект, който е бил замислен като инструмент за намаляване на енергийната зависимост от Русия. Всъщност, Азербайджан няма нищо против да продава част от своя нефт, изнасян през Черно море, на Украйна, но тук става дума за малки количества, които директно влизат в преработвателните заводи по украинското крайбрежие (например в Одеса).

Преориентацията на Русия

Какви са изводите от така представеният нефтен пасианс в Черноморско-Каспийския регион? На първо място, ясно е че до към 2014 няма да има нужда нито от Самсун-Джейхан, нито от Бургас-Александруполис, защото допълнителни количества каспийски петрол могат да бъдат доведени до Черно море само след удвояването на капацитета на КТК. Второ, освен казахстанската държавна компания Казмунайгаз, другите ключови играчи в нефтодобива от северната част на Каспийско море са Шеврон и ENI. Включването на поне една от тези три компании като акционер в Бургас-Александруполис би дало по-голям шанс за реализация на тръбопровода, защото те могат да насочат към него собствена суровина. Голямото предимство на Самсун-Джейхан е, че в този проект ENI засега държи 50%. За да уравновесят този фактор, акционерите в Бургас-Александруполис би трябвало да търсят сътрудничество с Казмунайгаз или Шеврон. Казмунайгаз обаче може да изнася нефт и за Румъния, където придоби местната компания Ромпетрол и така направи бившият й собственик Дину Патричиу милиардер.

От средата на 2009 започна постепенно преориентиране на Русия от тръбопровода Бургас-Александруполис към неговия конкурент Самсун-Джейхан. Този процес бе маркиран в началото на 2010 с едно доста странно предложение на шефа на руската Транснефт Николай Токарев. Той заяви, че компаниите, създадени за реализацията на двата проекта, могат да се обединят в един консорциум. Подобна идея e неосъществима и абсурдна, защото, първо, Бургас-Александруполис и Самсун-Джейхан, поне засега, имат съвършено различни акционери и, второ, двата тръбопровода са конкурентни, защото са с един и същи предмет на дейност – пренос на нефт от Черно до Средиземно море. Самият факт, че представител на руска държавна фирма говори за обединение на Бургас-Александруполис и Самсун-Джейхан, означава че за Москва двата проекта вече изглеждат равностойни по значимост. Това е нелогично, след като в първия от тези тръбопроводи Русия държи мажоритарен дял от 51% , а във втория засега няма никакво участие. В момента явно тече подготовка на почвата за финализиране на преговорите за влизането на руски държавни фирми в проекта Самсун-Джейхан, така че този акт да не изглежда като предателство към партньорите от Бургас-Алекснадруполис. Възможно е мотивите за руската преориентация да са свързани с необходимостта да се върне жеста, който Турция ще направи, съгласявайки се газопроводът Южен поток да мине през нейни териториални води преди да навлезе в България. Несъмнено роля играе и  мудността на българската страна, която в края на миналата година реши, че тепърва ще мисли дали си струва да участва в тръбопровода до Александруполис и това ще зависи най-вече от екологичната оценка на проекта (интересно защо тя не е направена до сега?).

В крайна сметка засега Бургас-Александруполис може да разчита само на руски нефт, заради споменатия вече дял на Москва в него. Самсун-Джейхан пък се е подсигурил с казахстанска суровина чрез италианската ЕНИ. Влизането на руснаците в Самсун-Джейхан ще даде предимство на този проект, защото така той ще стане интересен и за двата възможни доставчика на нефт в Черноморския регион, а Бургас-Александруполис ще си остане с един потенциален източник на доставки.

Бележки:

1. Добыча нефти в России в 2009 году составила 493,7 млн. тонн. K2K News. 17.02.2010; http://www.k2kapital.com/articles/49/123186/

2. Добыча нефти в России к 2013 году снизится до 450 млн тонн – Минэнерго. РИА Новости. 12.02.2009; http://www.rian.ru/economy/20090212/161915719.html

3. Александров, Ю. Каспий как незрелое яблоко раздора; http://www.politcom.ru/2002/p_neft19.php

4. ЛУКОЙЛ планирует добыть первую нефть на шельфе Каспия в марте; http://www.oilcapital.ru/news/2009/09/221416_144377.shtml

5. Total и GDF Suez подписали соглашение о покупке 25% в Хвалынском месторождении в Каспийском море. Rusenergy.com; 06/10/2009; http://www.rusenergy.com/ru/news/news.php?id=46120

6. Ноль по Каспию. ЛУКОЙЛ хочет новых налоговых льгот. РБК Daily. 16/12/2009; http://www.rbcdaily.ru/2009/12/16/tek/448325

7. Нефть России, 16.07.08; http://www.oilru.com/news/78252/

8. ТШО прекратило поставки своей нефти в БТД, переориентировав экспорт в Батуми. Номад. 15.02.2010; http://www.nomad.su/?a=4-201002150018

9. Kashagan oil field development. Friends of the Earth-Europe, Report, Dec. 2007, p.7; http://www.foeeurope.org/publications/2007/KashaganReport.pdf

10. Европа расхлебывает Кашаган. Коммерсанть. 07.09.2007; http://www.kommersant.ru/doc.aspx?DocsID=802150

11. Кашаган вновь отложили. Перенеся сроки проекта на 2013 год. РБК Daily.  30.06.2008; http://www.rbcdaily.ru/2008/06/30/tek/356769

12. “Транснефть”, “КазМунайГаз” и Chevron выступят в роли управляющих компаний по проекту расширения КТК. Rusenergy.com; 12/02/2010; http://www.rusenergy.com/ru/news/news.php?id=49226

13. “Тенгизшевройл” приостановил поставки нефти в БТД из-за неурегулированности вопроса по тарифам. Rusenergy.com; 17/02/2010; http://www.rusenergy.com/ru/news/news.php?id=49347

14. BP Statistical Review of World Energy 2009. Oil, p.9. www.bp.com

15. Нефтедобыча резко спадет в Азербайджане через 10 лет. Rusenergy.com; 10/10/2008; http://www.rusenergy.com/ru/news/news.php?id=10256

16. Гриневецький, С. Перспективы реализации проекта нефтепровода “Одеса-Броди”. В: Волович, О. Ред. Полiтика Украiни у Чорноморсько-Каспсйському регiонi у контекстi стратегii Европейського союзу. Одеса, 2008, с.179.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През 1994 в САЩ бе публикуван аналитичният доклад „Украйна: нация в риск”, в който се изразяваше съмнение в жизнеспособността на тази бивша съветска република като независима държава. Основанията за скептицизъм бяха следните: тесните връзки на Украйна с Русия в икономически, религиозен и културен план, интеграцията между военнопромишлените комплекси на двете страни и незначителния държавнически опит на украинците. Три години по-късно, през 1997, в своята прочута книга „Голямата шахматна дъска” Збигнев Бжежински подчерта стратегическата важност на Украйна както за Русия, така и за САЩ.  Тази важност обаче произтича не от някаква сила или икономическа мощ, а от геополитическото положение на страната. „Без Украйна – пише Бжежински – Русия никога няма да бъде евразийска империя. Без Украйна Русия може да претендира за имперски статут, но ще бъде по-скоро азиатска империя”. Важното геополитическо положение на Украйна обуславя интереса към нея от страна на влиятелни международни играчи, но влече и външни рискове.

Съвременните вътрешни рискове за Украйна са свързани със слабостта на държавните институции, политическата нестабилност, експортно ориентираната икономика, базирана на един промишлен отрасъл(металургията), както и системните нарушения на човешките права. Стратегията и политиката за сигурност на Украйна се формулират като реакция на външните заплахи, докато в същото време вътрешните процеси придобиват разрушителен характер.

Терминът „failed state” (провалена държава) не е на мода в Киев. В огромното мнозинство от академични публикации и правителствени програми Украйна е представена като лидер както в Черноморския регион, така и в постсъветското пространство, страна с „изключително висок интелектуален и иновационен потенциал”. Често се говори и за „цивилизационния избор” или за „менталния пробив”, които Украйна трябва да направи.

С какво са подплатени подобни амбиции на украинското ръководство и завишените очаквания на гражданите? С богатството и разнообразието на ресурсите на страната, с нейната обширна територия или с остатъчния психологически комплекс на „по-малкия брат” и желанието му да се противопостави на Русия?

В свои писмени изяви украинските политици срамежливо наричат Русия „контрагент, чиито деструктивни действия са насочени към подриване на потенциалните геополитически предимства на украинската държава, загуба на инициатива в регионалната политика и на потенциала за стабилни позитивни отношения с редица страни и съюзи...1 Но, доколко самата Украйна наистина е готова и способна да бъде един от лидерите в демократичните промени в постсъветското пространство? Лидерството предполага ефективен модел на икономическо развитие, наличие на демократични институции и процес на вземане на решения, неконфликтен и непротиворечив модел на взаимоотношения в триъгълника „държава-бизнес-общество”.

Проблемите на Украйна

Ключовите причини за провала на декларираните външнополитически стратегии на Украйна са: на първо място, критичното разминаване между представите на държавното ръководство за потенциала, възможностите и значимостта на страната на международната арена и нейното реално бедствено положение, а на второ - разривът между вътрешната и външната политика на страната, в резултат на което международният имидж на стабилен и демократичен партньор, към който се стреми Украйна, не може да бъде подкрепен от състоянието на икономиката и нивото на социално развитие.

През 1991, стартовите позиции на Украйна като независима държава бяха следните:

- Липса на традиция при вземането на държавнически решения и на необходимия за това апарат, както и на ясна концепция за държавата;

- Организация на правителството въз основа на съществуващите институции с формален отказ от командната икономика, но със съхраняване на системата на „администрирания пазар”;

- Внедряване на „западните принципи” на управление.

Започвайки от 1991, украинската икономика се намира в състояние на криза. През първите години на независимостта се наблюдава стремителен стопански срив – за периода 1991-1999, БВП пада с 59,2%. Такъв темп на спад на икономиката и производството е съпоставим само с аналогичните показатели на бивши съветски републики, поразени от вътрешни конфликти - Грузия, Молдова, Таджикистан. Понастоящем, в цялото постсъветско пространство именно Украйна е страната с най-голям спад на БВП, в сравнение с 1991 (нивото за 2008 се равнява на 75% от това през 1991). Украинската икономика е базирана на износа на черни метали (40-45% от БВП), като в същото време е критично зависима от вноса на енергоносители и особено на природен газ (85% от потребностите).

По оценка на международни организации, Украйна е сред страните, най-силно пострадали от кризата през 2008-2009. По данни на МВФ, спадът в украинската икономика през 2009 е 12% (към средата на февруари 2010, данни от украинската статистика за 2009 все още няма). За да предотвратят фалита на системообразуващите банки, властите в Киев договориха краткосрочен кредит от $14 млрд. от МВФ, чието изплащане ляга върху държавния бюджет. Всяко следващо правителство на Украйна ще бъде принудено да се откаже от значителна част от социалните програми и инвестиции в социалната област, което ще увеличи броя на бедните.

На украинска почва критични граници достигат повечето показатели, асоцииращи се с причините за социални конфликти и неспособността на държавата да изпълнява своите функции. През последните 10 години на традиционно ниски нива за Украйна е индексът на човешкото развитие – интегрален показател, определян от ООН. По този критерий, през 2009, страната заема 85-о място от общо 182 държави. Базовите социално-икономически показатели показват рязко падане на качеството на живота за мнозинството от украинското население. Украйна официално признава наличието на бедност и нищета, през 2000. Към днешна дата, под линията на бедността са 13,7 млн. души (27,8% от населението). В класацията „Индекс на провалените държави” , изготвяна всяка година от Фонда за мир, Украйна е поставена в групата на страните, намиращи се „в опасно положение”, като получава негативни оценки по няколко ключови индикатора – наличие на разединени и враждуващи елити; ниска легитимност на държавата; хоризонтално неравенство и колективна обида. Този индекс поставя Украйна на едно ниво с такива държави с вътрешни конфликти като Босна и Херцеговина или Турция2.

Вкоренилото се убеждение, че държавата не е в състояние да изпълнява функциите си, е фактор за нестабилност. Легитимността на основните институции на държавната власт намалява с всяка изминала година. Това засяга и политиците: всички водещи украински държавни деятели имат отрицателен баланс на обществено доверие. Както показват социологическите проучвания, причините за намаляване на доверието към властовите институции са: намаляване нивото на благосъстояние на гражданите; конфликтите сред висшето държавно ръководство; корупцията в горните ешелони на властта, икономическият упадък3.

Негативна тенденция е и сривът на доверието към съдебната власт. Последиците от това могат да се окажат много по-сериозни от обикновения правен нихилизъм. Обществото търси форми за самоорганизация и възможност за защита на интересите си отвъд пределите на закона, правото и държавните институции.

Таблица 1. Ниво на доверие на гражданите в основните обществени институции4

Спадът на легитимността на държавната власт е тясно свързан със задълбочаването на дискриминацията и институционалната изолация на определени социални групи. Последната се проявява в ограничаване достъпа на гражданите до законодателната система и държавните институции и нежеланието им да използват формалните практики и норми, разработени от държавата. В Украйна пряка дискриминация не е констатирана, преди всичко заради отсъствието на понятието „дискриминация” в текста на Конституцията. В отрасловите закони, в нормите на гражданското и административното законодателство също липсват антидискриминационни текстове. Липсата на ясна квалификация  на определени действия като дискриминационни води до безотговорност: в законодателството няма административна и гражданскоправна отговорност за дискриминация по полов, етнически, възрастов или социален признак.

Най-често наблюдаваните нарушения на човешките права в Украйна са: мъченията, смърт в местата за задържане при подозрителни обстоятелства, насилие и дискриминация по отношение на жените и децата, нарушаване правата на малцинствата, мигрантите и бежанците, ръст на престъпността на етническа почва. Правозащитните организации отбелязват ръст на ксенофобските настроения в Украйна, след 2005. Сред причините за това е идването на власт на екипа на президента Виктор Юшченко с неговата остра националистическа реторика. Ксенофобията стана моден елемент от националната идея.

Ежегодният мониторинг за промените в характера на междунационалните отношения, провеждан от Института по социология на украинската Академия на науките, показва неблагоприятна тенденция. Представителите на практически всички чужди националности са отнесени към категорията „трябва да бъдат депортирани от страната” (оценка „5” по скалата на Богардус).

Представеният кратък анализ показва колко сериозни са вътрешните заплахи и предизвикателства през сигурността на Украйна. А вътрешната сигурност определя привлекателността на страната като стратегически партньор и целите, които другите държави се стремят да реализират по отношение на нея.

Отношенията със САЩ и НАТО

Украйна определя САЩ като стратегически партньор, който може да помогне да се укрепи сигурността на страната и да се гарантира демократизацията на основните институции. Отношенията между Киев и Вашингтон са рамкирани от Хартата за партньорство между Украйна и САЩ (1994), Споразумението за установяване на стратегически отношения (1996) и Хартата за стратегическо партньорство (2008). Основните направления на сътрудничеството са: отбрана и сигурност; икономика, търговия и енергийна сигурност; засилване на демокрацията и върховенството на закона; културен обмен.”Усъвършенстването на координационните механизми между Украйна и НАТО и укрепването на Украйна като бъдещ член на НАТО” са сред основните приоритети на стратегическото партньорство (Харта за стратегическо партньорство, раздел 1).

Целите на сътрудничество в икономическата сфера са „модернизацията на транзитната инфраструктура на Украйна”, „усилване на тристранния диалог между Украйна, САЩ и ЕС в сферата на енергийната сигурност”, „помощ за Украйна за подписване на преки договори за доставка на газ от Туркменистан и Казахстан” (Харта, раздел 2).

За оценка на възможните приоритети и изменения в отношенията между Украйна и САЩ, при управлението на президента Обама и на новия украински президент Виктор Янукович, бе проведена серия от интервюта с експерти от американски и украински аналитични центрове. Техните оценки са систематизирани в таблици 2 и 3.

Таблица 2. Украинските експерти за отношенията Украйна-САЩ

Таблица 3. Американските експерти за отношенията Украйна-САЩ

Сътрудничеството между Украйна и САЩ в областта на сигурността се осъществява чрез евроатлантическите институции. Киев инициира първите контакти с НАТО през 1991, присъединявайки се към Евроатлантическия съвет за партньорство. Подписани са Съглашение за присъединяването на Украйна към програмата „Партньорство за мир” (1994) и Харта за специално партньорство между НАТО и Украйна (1997), като едновременно с това е създадена Комисия НАТО-Украйна, която координира общите въпроси по сигурността и контролира изпълнението на Хартата. През 2002, е подписан План за действие „Украйна-НАТО”. Съгласуват се и се изпълняват и ежегодни целеви планове. През 2005, Украйна и НАТО започнаха Интензивен диалог във връзка с намерението на Украйна да влезе в Алианса.

Основните сфери на сътрудничество между Украйна и НАТО са: реформа на сектора за отбрана и сигурност, усъвършенстване на оперативната съвместимост на отбранителните системи, гражданско планиране в случай на извънредни ситуации, противодействие на тероризма и организираната престъпност, наука и защита на околната среда.

В същото време обаче, сигналите, които Украйна изпраща до Алианса за своето членство в НАТО, са крайно противоречиви. Стратегическият курс, деклариран от бившия президент Виктор Юшченко, се съпровождаше от гражданска активност против членството на страната в НАТО и ръст на антиамериканските настроения в обществото. Трябва да се подчертае, че и до сега не съществува нито една аналитична разработка, сравняваща предимствата и недостатъците на украинското членство в НАТО.  Всички разсъждения и експертни оценки апелират към вярата на украинците в щастливото бъдеще в тази организация или пък извън нея. Мнозина западни експерти смятат, че основната пречка по пътя на членството на Украйна в НАТО е „руската пропаганда и неефективната информационна кампания на НАТО в Украйна”.

От друга страна, затъналите в корупция украински въоръжени сили и държавен апарат също са съществена преграда за интеграцията в евроатлантическите структури. Така наречената „оранжева революция” и петте години управление на Юшченко не измениха същността на държавните институции. Последните опити за реформиране на системата на държавно управление, включително сектора за сигурност на Украйна, бяха предприети още от президента Кучма, през 1997. Тогава той започна реформата с приемането на Концепцията за национална сигурност (Закон за Украйна), която предлагаше нова идеология на управление, на базата на нарастване ефективността и защитата на човешките права. В периода 1997-2004, Върховната Рада внедри редица механизми за парламентарен контрол над сектора за сигурност. Тя учреди временни и специални следствени комисии. Сега парламентът има право да изисква информация от правителството, да вика негови представители за изслушване, да взема решение за участие на украински сили в международни операции, да разрешава или забранява присъствие на чужди военни сили на украинска територия. Но повечето от тези механизми работят неефективно.

Може да се изброят много причини за провала на реформите в сектора за сигурност, започнати с такъв ентусиазъм през 1997. Впрочем провал може да се нарече и украинското държавно управление, като цяло. На първо място, постоянният конфликт между законодателната и изпълнителната власт затруднява процеса на прилагане на законите и програмите. На второ, инициирайки реформи, управляващият елит не успя, или пък не поиска, да ги реализира докрай. Елитът е заинтересован от демократизация „в определени граници”,  за да може, от една страна, постоянно да я демонстрира на Запад, а от друга - да съхрани сенчестото преразпределение на средствата от държавния бюджет.

По такъв начин, въпреки че на срещата на Алианса на високо равнище в Букурещ, през април 2008, Съвместната комисия НАТО-Украйна потвърди, че Украйна ще бъде приета в пакта, а представителите на Белия дом и на Брюксел подчертават, че вратите му са отворени за Украйна, сближение със Севрноатлантическия алианс, при управлението на Янукович, няма да има. Като, в крайна сметка, това ще бъде изгодно както за самия новоизбран президент, така и за Украйна, а и за НАТО. Липсата на прогрес по пътя към членство в Алианса ще позволи на Янукович да си гарантира лоялността на проруски настроения електорат в Източна и Южна Украйна. Концентрацията на ресурсите и усилията на властите в сферата на социално-икономическото развитие ще помогне за преодоляване на последиците от финансово-икономическата криза. НАТО пък може да използва таймаута в отношенията с Украйна за преосмисляне на собствената стратегия и търсене на нови форми за сътрудничество с Киев.

Отношенията с Русия

Общото състояние на отношенията с Русия се оценява от украинските експерти като конфликтно. Русия запазва позицията си на основен търговски партньор, но загуби ролята си на ключов играч във вътрешната политика на Украйна. Запазва се напрежението по въпросите на енергийната сигурност, търговските войни, влизането на Украйна в НАТО, нерегулираността на морските граници, статута на Крим и пребиваването на руския Черноморски флот в Севастопол.

Въпреки че Янукович е смятан за проруски политик, радикално сближение между Украйна и Русия през неговия мандат не бива да се очаква. Новите власти в Киев ще заложат на задълбочаване на сътрудничеството в икономическата област, ще забравят за политиката на украинизация в хуманитарната сфера, но пробиви в стратегическите взаимоотношения, като например създаване на съвместни военни съюзи или даже признаването на руския език за втори държавен са цели, които се струват твърде смели на новия президент.

В програмата на Янукович са залегнали преодоляването на бедността, борбата с последствията от кризата и икономическо развитие на страната. Икономиката е много по-разбираема област за новия президент и неговия екип област, отколкото външната политика. От друга страна, именно икономическото развитие е това, което Западът иска от Украйна. При най-оптимистичния сценарий, на фона на липсата на пробив в постигането на външнополитическите цели, за петте години на своя мандат екипът на новия президент ще укрепи икономиката на страната, което може да направи Украйна по-привлекателен съюзник както за Запада, така и за Русия.

Отношенията с ЕС – много шум за нищо

От 1991 политическите лидери на Украйна са провъзгласили курс към европейска интеграция и влизане в ЕС. Документите, на които се базира сътрудничеството с Брюксел, са следните: Споразумение за партньорство и сътрудничество (1998); Политиката за съседство на ЕС; Споразумение за участието на Украйна в кризисни операции на ЕС (2005); Програмата „Украйна-ЕС” и произтичащите от нея ежегодни планове. Всички тези документи създават основа за реформи, но съдържат и едно важно ограничение – нито един от тях не предвижда членството на Украйна в ЕС.

Основните сфери на сътрудничество между Украйна и ЕС са:

- демокрация, защита на човешките права, върховенство на закона;

- сигурност, в рамките на Общата политика на ЕС в сферата на сигурността;

- търговия и реформи в социално-икономическата сфера;

- защита на околната среда.

Както обикновено, украинската страна демонстрира „впечатляващи резултати”. Например, през 2008, 45% от планираните мероприятия и програми с ЕС са преминали през предварителния стадий, 34% - през фазата на приемане на необходимите закони и само 21% са достигнали стадий  на реализация. От мероприятията, стигнали до реализация, 45% са реализирани напълно, а 22% - въобще не са реализирани. Като почти единствен пример за успешно сътрудничество между Украйна и ЕС може да бъде посочена мисията EUBAM (сътрудничество с Молдова по граничните въпроси). Планирани, но нереализирани докрай мероприятия са: използване, от страна на ЕС, на украинската тежка транспортна авиация, ратификацията, от страна на Украйна, на Конвенцията за забрана на използването, производството и пренасяне на противопехотни мини и внедряването на национална система за контрол върху износа на технологии с двойно предназначение.

Украйна не можа напълно да се утвърди като функционираща държава и остава отслабена, вследствие ниската ефективност на управленския апарат и постоянното политическо противопоставяне. Ключовите институции на държавата се парализират взаимно. Като всичко това се случва в контекста на сериозни външни и вътрешни проблеми.

До този момент, Украйна не е успяла да формулира ясна визия за своята  външна политика и политиката си за сигурност. Както сред елита, така и сред обществото няма консенсус за общото направление на външната политика. Реализацията на сравнително непротиворечиви цели, например задълбочаването на отношенията с ЕС, става бавно, а всяко усилие да се отбележи прогрес за постигането на някоя цел, предизвикваща напрежение в обществото (например влизането в НАТО), способства за задълбочаване на институционалните проблеми. Като резултат, Украйна най-вероятно и в бъдеще ще си остане един от основните „дразнители” за ЕС.

Украйна несъмнено е част от новата архитектура за сигурност в Европа. Тя е твърде голяма държава за да бъде изключена от тази система. Основният въпрос обаче е, дали в това отношение Украйна е част от проблема или част от решението му? По наше мнение, понастоящем Украйна, потенциално, е по-скоро проблем за европейската сигурност, поради слабостта на институциите и постоянната политическа нестабилност. Затова, на сегашния етап, за украинците не е толкова важно да се чувстват „проруски” или „прозападно” ориентирани. Важното е да имат ясна представа за своето място в новата европейска архитектура на сигурността и да са в състояние да реализират тази представа на практика.

Бележки:

1. Микола Маломуж, председател на Службата за външно разузнаване на Украйна. За стратегията за преодоляване на заплахите за украинската национална сигурност в началото на ХХІ век // Зеркало недели, № 46 (774), 28 ноември – 4 декември 2009.

2. The Fund for Peace, The Failed States Index 2009; http://www.fundforpeace.org/web/index.php?option=com_content&task=view&id=391&Itemid=549

3. Социологическо проучване “Причините за спада в нивото на доверие към властта”, проведено от социологическия отдел на Центъра Разумков, през периода 2006-2009, www.razumkov.org.ua

4. Социологическо проучване “Легитимността на държавните институции”, осъществено от аналитичния центгър “София” през периода 2005-2008. По-късни проучвания не са правени.

{rt}

Миналата 2009 премина под знака на: „войната на тръбопроводите”; в търсене на печелившата стратегия за Афганистан и дългоочакваните избори в тази страна (които обаче, така и не донесоха толкова желаното укрепване на сигурността); изборите в Иран, поставили началото на нестихващи протести на опозицията; нарастване силата на нетрадиционните движения, паралелно с поредното увеличаване броя на страните-членки на НАТО.

Какво се случи през 2009

В началото на 2009, спорът между Русия и Украйна за цената на природния газ доведе до спиране на руските доставки за Украйна и, в резултат на това, до цялостно преустановяване на газоподаването за редица европейски страни (включително и България). ЕС започна преговори с Кремъл, като паралелно с това потърси и варианти за намаляване на зависимостта си от руските енергоносители. Трудно е обаче да се намерят незабавни решения в период на сериозна финансова криза, разразила се в пълната си сила именно в началото на отминалата година. БВП, в рамките на ЕС, се сви с 4% (двойно ровече от предвижданията през януари 2009). Европейските правителства се сблъскаха не само с големите обществени задължения, но и с огромен бюджетен дефицит за 2009: Ирландия - 12%, Великобритания – 11,5%, Испания – 8,6%, а Гърция – над 13 млрд. евро, като външният й дълг надхвърли 168% от БВП (403, 2млрд. евро). Обществените задължения също достигнаха огромни мащаби: в Италия те надхвърлиха 110 % от БВП за 2009, във Великобритания пък нараснаха от 52%, за 2008, на 80%, за 2009.

Докато световните лидери се опитваха да намерят решение за преструктуриране на световната финансова система, САЩ, Великобритания и Япония търсеха стимули за връщане на глобалната икономика в предишните установени рамки, Германия – начин за установявяне на износната политика, а Турция – да се наложи като „мост” на Европа към ислямския свят, от една страна, и към руските нефтени и газови находища, от друга, Китай пък окончателно се утвърди като могъща световна сила и започна да оспорва сферите на влияние на възраждащата се Русия.

Изминалата 2009 с право може да се нарече и годината на въздигане на азиатските гиганти: будещият безпокойство, но богат на енергоносители ядрен Иран, наложилият се като нова глобална сила Китай и възвръщащата предишните си зони на влияние Русия.

Въвлечени в проблемите на глобалната рецесия, великите сили се оказаха изправени до стената от задълбочаващите се проблеми в Близкия и незатихващите огнища на напрежение в Средния Изток. Световната икономическа криза измести фокуса на вниманието от други, не по-малко опасни кризи, в това число развитието на ядрената програма на Иран и стремителното му приближаване към придобиването на атомно оръжие.

Световните лидери дълго време не обръщаха достатъчно внимание на амбициозните планове на Техеран и факта, че централно място в иранската мрежа за влияние заемат организации като „Хизбула” и палестинската „Хамас”. Подобна стратегическа схема дава възможност за водене на война срещу всеки противник, включително за подготовката на унищожителен удар срещу Израел. Предугаждайки този развой, френският външен министър Бернар Кушнер предупреди, през октомври 2009, че Израел е готов да нанесе превантивен удар срещу Иран, при първите индикации за директна заплаха. Тревожното в случая е, че водещите сили в международната политика: САЩ, ЕС и Русия, признават правото на Израел да противодейства на иранската ядрена заплаха, оставяйки управляващите в Тел Авив да вземат решение по свое усмотрение, без да се съобразяват с глобалните последици. Всъщност, проблемът е не толкова в стълкновението между двете страни, колкото до възможността примерът за разрешаване на споровете по военен път да се възприеме и от много други държави по света. Затова мнозина политолози поставиха въпроса, дали мирната конференция на ООН във Виена (октомври м.г.) няма да изиграе ролята на детонатор през обявената от ООН за „година на взаимното уважение” 2009.

„Годината на взаимно уважение” премина под знака на „демократичните избори” в Иран и Афганистан и продължаващата вече 8-годишна война на САЩ срещу терора. Изборите в Иран (белязани с фалшифицирането на техните резултати) изправиха страната на прага на гражданска война в началото на 2010, а в Афганистан (където мошеничествата бяха още по-очевидни) не само че не доведоха до укрепване на вътрешната сигурност, а по-скоро напротив. Междувременно, Иран продължи разработването на ядрената си програма и наблегна на връзките със страните от Централна Азия, а западния свят отчете двойно нарастване на жертвите от страна на коалиционните сили в Афганистан, в сравнение с 20081. САЩ пък смениха няколко стратегии за справяне с бунтовниците-талибани, но командващите им там продължават да отчитат ежедневно постъпателно влошаване на ситуацията, заплашваща окончателно да излезе извън контрол. В резултат на многократно отправяните призиви за увеличаване на коалиционните сили в Афганистан, през есента на 2009, талибаните получиха ясен сигнал за неспособността на съюзниците да се справят с трудните си ангажименти в страната, което още повече засили мотивацията им за борба. В края на годината, за първи път се появиха признания на пакистански бунтовници за техни действия на афганистанска територия, въпреки неколкократните рейдове на  пакистанската армия във федерално администрираните племенни територии, целящи ограничаване на екстремизма от двете страни на границата. Пакистанските терористични групировки задълбочиха сътрудничеството помежду си, засилвайки обмена на финансови средства, обучение и вербуване на нови кадри, което още повече укрепи позиците и възможностите им. Промени се и стереотипът на действие на нетрадиционните играчи, които се ориентираха към изграждане на по-тесни връзки, на родово-племенна основа, между местните екстремисти и членовете на Движението Талибан.

В тази връзка, през есента на 2009, бившият съветски президент Горбачов призова американците да не допускат грешката на Москва и да се изтеглят от Афганистан. Призивите му обаче, не бяха чути. Междувременно, Русия реши да използва затъването на Америка в изтощителната война и допълнително активизира политиката си за възвръщане на изгубените, след 1991, зони на влияние. Пекин, разбира се, не остана по-назад.

В края на 2009, Китай се оказа третата икономика в света, най-големия износител на планетата, притежател на най-големите валутни резерви и най-големия кредитор на САЩ (с над 805 млрд.долара американски съкровищни бонове). Въпреки кризата, страната продължи да набира мощ, което наложи на останалите големи сили да се съобразяват все повече с нея. Като битката вече не е само за налагане и на регионалната, но и на световната сцена. В тази връзка, специалистите от руския Център за политическа информация започнаха да наричат Централна Азия „глобалната шахматна дъска”, в която Русия вече не се възприема като „големия брат” на Китай и която се очертава като едно от „уязвимите места на китайската световна фабрика на ХХІ век”.

От забикалящите го страни, Китай може да се сравнява единствено с Русия, по отношение на военните и икономическите си възможности, поради което двете страни съзнателно работят за утвърждаване на конструктивни взаимоотношения и избягване на конфронтацията.

Русия е една от трите държави (освен Саудитска Арабия и Китай), притежаваща голямо количество финансови средства в наличност, и е в състояние да влияе върху световната финансова система. Дори в условията на рецесия, Москва разполага с достатъчно финансови механизми, за да реализира преследваните от Кремъл цели, най-важната от които е възстановяване на голямата „буферна зона” около Русия, докато глобалият силов баланс не се промени окончателно в руска полза2. Руският енергиен експорт (страната е основния доставчик на природен газ за Европа) възлиза приблизително на 20,5% от БВП, което генерира 64% от общия експорт и даде възможност на Кремъл да натрупа валутни запаси, възлизащи приблизително на 750 млрд. щатски долара. Това позволи на страната отново да заяви с пълна сила за себе си на световната сцена, предизвиквайки Запада в Грузия и Украйна, а по индиректен начин и в други райони. В същото време обаче, Русия е силно зависима от Европа по отношение на приходите си в твърда валута.

През изминалата година Москва се зае да възстанови позициите си в Либия (и в Африка, като цяло) и на Балканите3. По време на посещението си в сръбската столица (октомври 2009) Дмитрий Медведев отново лансира тезата си за създаването на нова система за сигурност в Европа, в противовес на НАТО4, което бе поредния сигнал за завръщането на Москва на световната сцена. Нарастващото значение на страната намери израз в решението на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) да потвърди пълномощията на руската делегация в Страсбург, въпреки, че Москва не изпълни повечето изисквания на ПАСЕ за Южен Кавказ. Кремъл ясно демонстрира на ЕС, че може да бъде опасен противник, поради което по-добрият вариант за Брюксел е спечелването му като съюзник на Обединена Европа.

2009 донесе важни събития и за страните от Балканите: в Косово се проведоха първите избори за местна власт (участието на сръбското население беше слабо, тъй като официален Белград и влиятелната сръбска православна църква призоваха за бойкот), а Хърватска и Албания станаха членки на НАТО, с което се засилва и контролът на пакта над нестабилната Босна и Херцеговина, Сърбия и Косово. Това обаче не намали сепаратистките тенденции в Западните Балкани. В края на годината се появиха призиви за отцепване на Република Сръбска от федералната държава Босна и Херцеговина, а немалко анализатори прозряха в широката автономия, гласувана на сръбската област Войводина, косовския „ефект на доминото”. Дали това не са индикации за нови бъдещи конфликти на Балканите?

Какво ни очаква през 2010

Две основни тенденции ще доминират през 2010. Първата е свързана с продължаващото възраждане на Русия, като велика сила. През 90-те години на миналия век, САЩ се възползваха от слабостта на Русия, но войните в Афганистан и Ирак силно ерозираха американския капацитет. С решението на президента Обама за изпращане на допълнителни сили в Афганистан, САЩ се оказаха максимално ангажирани в ислямския свят, което позволява на Русия да изиграе, сравнително спокойно, своите ходове.

За Русия, 2010 ще бъде година на консолидацията – кулминация на близо десетилетие прецизни усилия. Москва най-вероятно ще съумее „пререже” западното и турското влияние в Украйна, Казахстан, Беларус, Армения и Азербайджан, поставяйки основа за преформулиране на политическия съюз в по-голямата част от постсъветското пространство. Проектът със сигурност няма да приключи през настоящата година, но към края й ще стане очевидно каква част от постсъветското пространство ще се окаже отново в руската сфера на влияние. Като всеки опит за промяна на тази тенденция би имал малки шансове за успех.

За консолидацията на руската сфера на влияние допринася и кризата в Средния Изток. Очевидно, Израел е убеден, че иранската ядрена програма е достатъчно напреднала за да представлява реална заплаха за оцеляването му като държава. Затова, през 2010, международните политически усилия ще бъдат насочени не само към ограничаване на иранската програма, но и към предотвратяване на израелския превантивен удар, който би имал съкрушителни последици за основната световна енергийна артерия (Персийският залив).

В региона е налице сложна смесица от играчи и мотиви. Така, Израел настоява за действителен контрол и едностранни действия, Иран пък се опитва да избяга от подобен контрол и запазва възможностите си да влияе много сериозно върху ситуацията в Ирак и Афганистан. На свой ред, Русия се опитва да „размъти” конфликта с оглед отдалечаване на вниманието на останалите играчи от собствените й планове, докато САЩ се опитват да излязат с достойнство от играта, без да загубят позициите си в региона. Всичко говори, че кризата ще избухне през 2010, като въпросът е, дали ще се ограничи единствено до района на Персийския залив и, дали би имала само военни измерения?

В света продължават да се развиват сериозни процеси:

- За повечето развити държави, рецесията е към своя край, но по-интересното е какво идва на нейно място (т.е. серията от посткризисни ефекти с регионално значение). В тази връзка, от особено значение са усилията на Китай за гарантиране ръста на експортно ориентираната му икономика в условия на много слабо търсене и начинът, по който Европа възнамерява да се справи с разрастващата се банкова криза;

- Нарастващото американско военно присъствие в Афганистан, с което САЩ се опитват да променят правилата на войната с бунтовниците. Истинското „нагорещяване” на ситуацията обаче тепърва предстои и то не толкова в Афганистан, колкото в Пакистан, където конфликтът отдавна надхвърли рамките на пограничния регион;

- В Европа Лисабонския договор позволи на Германия (най-вече) и Франция да утвърдят лидерството си в рамките на ЕС.

Близкият Изток

Ядрената програма на Иран, в общи линии, продължава да напредва, без да се влияе особено от международните усилия за прекратяването и. В тази връзка Израел заяви, че ако САЩ не ограничат иранските действия (чрез използване на парализиращи санкции или военни действия), той е решен да нанесе «превантивен» удар. Въпреки желанието си да избегнат войната, САЩ са наясно, че ако нещата се развият в тази посока, ще им се наложи също да се включат, по две причини. Първата е, че макар Израел би могъл да забави развитието на иранската програма с няколко години, той не е в състояние да я прекрати напълно. Съзнавайки опасността пред която е изправен, Иран положи достатъчно усилия да укрие и защити физическите компоненти на ядрения си потенциал, разпръсвайки ги в цялата страна. Затова Израел ще се нуждае от американската помощ за да проникне до тези съоръжения, намиращи се дълбоко под земята и на голямо разстояние едно от друго. На второ място, Иран несъмнено разполага и с други възможности – една от тях е затваряне на жизнено важния Ормузки пролив⁵, един от най-натоварените енергийни коридори, като по този начин повлияе сериозно върху процеса на възстановяване на световната икономика, чрез покачване цените на нефта.

Що се отнася до САЩ, в момента те се опитват да разрешат проблема в Афганистан и да се изтеглят окончателно от Ирак, като не допуснат въвличането си в още един тежък конфликт, но произраелското лоби усилено работи в обратната посока, а Русия, от своя страна, тихомълком поощрява твърдата позиция на Техеран, надявайки се САЩ окончателно да затънат в Средния Изток. Затова 2010 ще премине в опити на Израел да инициира конфликт, докато Иран се готви усилено за подобен развой, а Москва се опитва да манипулира и двете страни, за да си подсигури едно не толкова скорошно намиране на решение.

В същото време, Турция ще продължи опитите да си извоюва по-представителен статут, т.е. вече да не бъде разглеждана единствено като страна с определена регионална географска, демографска и икономическа тежест. Турският възход обаче е все още нов феномен, поради което Анкара се опитва да избягва решителните конфликти, поне докато не е достатъчно уверена в своите позиции. Освен това, в момента Турция не разполага с инструменти за превенция на военен сблъсък между американци и иранци и определено не желае да се окаже замесена в него. Анкара не  е в състояние  да се изправи срещу Русия в Кавказ и вероятно ще загуби, през 2010, част от позициите си в този регион. В същото време, влиянието и ще нарасне във редица райони, донякъде пренебрегвани от големите сили. През настоящата година турските усилия ще се съсредоточат в две основни сфери: на Балканите, където геополитическото съревнование се развива в три основни аспекта, „особено в Босна, към която останалите играчи изпитват смесени чувства“, и Ирак, откъдето Америка опитва да се изтегли.

Южна Азия

2010 ще демонстрира приложението на новата стратегия на Вашингтон в Афганистан: нарастване на военното присъствие до над 100 000 души, с оглед блокиране на подема на бунтовниците-талибани, разбиване на позиците им и подготовка на афганистанската армия. На повърхността изглежда сякаш е намерено вярното решение, но това е само привидно.

По протежение на афганистано-пакистанската граница пакистанските въоръжени сили са на границата на пречупване, а именно в този регион и през 2010 ще се запазят корените на конфликта. И през тази година военните действия ще се характеризират с нанасяне на въздушни удари и операции на специалните части, но, предвид характера на средата на действие и природата на нетрадиционно действащите играчи, резултатите едва ли ще са различни от тези през 2009. Още повече, че въздушните атаки са еднакво непопулярни и в Афганистан, и в Пакистан.

Нарастващото военно присъствие и все по-вероятното разширяване на военните операции в Пакистан повдигат четири основни въпроса:

- Исламабад трябва да бъде убеден, че подобни операции имат потенциал. Американските действия биха разширили обхвата на контрабунтовническото настъпление, което ще настрои неутралните милиции срещу пакистанската държава. Това би довело до рязко ескалиране на атаките на въоръжените милиции на цялата територия на страната, включително и дълбоко в провинция Пунджаб;

- Пакистан трябва да намери начин да „контролира” американските очаквания, но така, че да не навреди на двустранните връзки. Мълчаливото позволение или дори окуражаване на ограничени атаки срещу линиите за доставки на НАТО, преминаващи през пакистанска територия към Афганистан, би могла да стане една от опциите, тъй като би изпратила послание към САЩ, че прекалено големият натиск върху Исламабад ще им създаде допълнително проблеми в Афганистан. Този подход обаче има своите ограничения. Пакистан е зависим от американската финансова подкрепа и военна помощ за поддържане на силовия баланс с Индия. Затова по-добрият инструмент е обменът на разузнавателни данни за групите, които са мишена на американските ВВС. Въпросът е, как да се обменя подобна информация без управляващите в Исламабад да бъдат подложени на „вътрешен огън” и без това да ескалира американските искания за предоставяне на по-голям обем разузнавателни данни;

- Увеличеният брой американски военнослужещи в Афганистан налага по-голям трафик на товари по маршрутите за доставка, преминаващи през страната. Пакистанският маршрут би могъл да обслужва по-голям обем товари, но Исламабад се противопоставя на това, по редица съображения. Единственото разрешение е разширяване на възможностите на допълнителния маршрут, преминаващ през територията на постсъветското пространство, където нищо не се случва без одобрението на Москва. Това означава, че за да могат да упражняват влияние върху Пакистан, САЩ ще трябва да предоставят възможност на Русия да упражнява влияние върху тях, самите.

- Не бива да се игнорира и твърдото намерение на местните „джихадисти” за иницииране на атака срещу Индия, за да се възпламени тлеещият конфликт между нея и Пакистан. Подобна атака би пренасочила пакистанските части от борбата им с ислямистите, на запад, към индийската граница, на изток.

Постъсъветското пространство

Използвайки затъването на САЩ в Ирак и Афганистан, както и вътрешнополитическите им проблеми, Москва успя да осъществи серия печеливши ходове в много постсъветски републики и, най-вече, в Азербайджан, Грузия и Украйна. През 2010, Русия определено ще съсредоточи вниманието си към ерозирането на всички опити за увеличаване на американското влияние в региона. Като тези усилия ще бъдат съсредоточени в три специфични направления:

- Украйна. И тримата основни кандидати в президентските избори (първите, след „оранжевата революция” от 2004) бяха, до известна степен, обвързани с Кремъл. С победата на Виктор Янукович, на 17 февруари, Москва успя да измести прозападно настроените фигури в украинското ръководство, което ще позволи на Кремъл да възстанови донякъде влиянието си във въоръжените сили, службите за сигурност и икономиката на страната;

Беларус и Казахстан: от  1 януари 2010 влезе в сила митническият съюз между Русия, Беларус и Казахстан. За разлика от повечето подобни съюзи, този е устроен по начин, който да гарантира руския контрол върху двете други страни-членки. Беларус вече се съгласи, но Казахстан трябва да бъде убеден да приеме подобна сделка. Ако се появи слабо място в руската „броня” през 2010, това ще бъде именно Казахстан, където мнозина осъзнават, че митническият съюз може да убие всички надежди за извоюване на независими от Кремъл позиции в сферата на икономиката и политиката. Москва се стреми да разшири митническия съюз към Украйна, Армения, Киргизстан и Таджикистан, надявайки се впоследствие да го използва като платформа за стартиране на политическите си амбиции за унификация на постсъветското пространство.

Но, дори ако Русия постигне известен успех в периферията си, Кремъл трябва да се готви за сериозни битки вътре в страната. В края на предходната година, Русия предприе мащабно „прочистване” на икономиката (държавни компании и частни предприемачи). Това обаче провокира съпротивата на властовите кланове, прераснала в сериозни вътрешни борби. Дали кабинетът ще успее да задържи баланса, зависи от руския премиер, а постигането на тази цел може да наложи неутрализиране на някои от важните фигури в Кремъл. Това пък би довело до сътресения и разцепления във всички държавни апарати – включително Федералната служба за сигурност, военния, стратегическия икономически сектор и др.

Глобалната икономика

Повечето икономисти прогнозират, че САЩ в най-скоро време ще излязат от рецесията. Много от европейските страни, още в края на 2009, също започнаха постепенно да се завръщат към икономически растеж, но няколко страни (особено Гърция, Ирландия, Италия, Испания, Румъния, Унгария и Латвия) са в доста затруднено положение. Ако не се предприемат спешни мерки, не е  изключено социалното напрежение да доведе до ръст на недоволството и масови протести. Проблемите донякъде могат да се разрешат от Централната европейска банка, с ограничаване на изчерпването на резервната ликвидност, но това „решение” само би разсрочило сривовете с надеждата, че по-бързо възстановяващите се икономики ще подпомогнат останалите.

Макар че повечето европейски правителства обвиниха САЩ за настъпилата рецесия (именно американските банкови проблеми разпространиха финансовата криза в почти целия свят), твърде малко от тях осъществиха сериозна ревизия на банковата си система. Едва сега ЕС подлага на по-сериозна диагностика тази система. Най-вероятно, през 2010, Европа ще се сблъска с две икономически кризи: цялостна криза на европейската банкова система, съпроводена от усилия за смекчаване на задълженията, което пък ще наруши устойчивостта на еврото.

През миналата 2009, Китай регистрира най-стабилния икономически растеж, който беше регистриран въпреки колапса в износа (традиционен източник на китайската икономическа динамика). 95% от китайският растеж се дължи на инвестиционните вложения.

Ключът на глобалните икономически проблеми, през 2010, е експортното търсене. Дори нивата на вечно ненаситния консуматор САЩ остават по-ниски от тези за 2008, което едва ли ще се промени през настоящата година. На този фон следва да се напомни, че страните, чиито икономики са експортно-ориентирани, са прекалено много.

Европа

Докато САЩ са прекалено ангажирани със Средния Изток, Европа ще трябва да се справи с възраждаща се Русия. Докато ЕС асимилира реалностите на Лисабонския договор, в рамките на самия Съюз се формират отделни опозиционни коалиции. Сред най-важните, на този етап, са френско-германските връзки. Париж и Берлин отдавна са наясно, че заедно много по-добре могат да проектират сила и мощ в рамките на ЕС, отколкото ако си противостоят или действат всяка за себе си. Според Лисабонския договор, съществуват твърде малко закони и процедури, които тези две страни да не могат (с малко бюрократично и дипломатическо извиване на ръце) да наложат на останалите членки на Съюза.

В същото време, редица европейски страни имат пробеми с френско-германското ядро, а Лисабонският договор поставя основите на множество предстоящи институционни промени. Това, от своя страна, ще създаде редица възможности за последващи неразбирателства по отношение начина на управление на ЕС. Франция и Германия вече са се примирили с руското превъзходство в Украйна и нарастващата руска роля в европейските енергийни доставки. Позицията им обаче, не е приемлива за Централна Европа и, в частност, за балтийските страни, Полша и Румъния. През 2010 обаче,  централноевропейците ще се изправят пред Русия поотделно. На свой ред, през 2010, Москва ще продължи политиката си на селективно приобщаване на западноевропейците към своите мащабни енергийни проекти.

Настоящата година ще бъде белязана от задълбочаващите се климатични промени (които започват да създават сериозни предизвикателства пред сигурността на държавите), продължаващата икономическа криза и изострянето на социалното напрежение, в глобален аспект. Засилващото се противопоставяне на идеологии, култури, етноси и политически визии покачи напрежението и в Ирак, Афганистан, Пакистан и Иран (където някои политолози виждат наченки на гражданска война). Идеите на демократичния свят да наложи чужди за местните стереотипи възгледи и обществена организация няма да доведат до укрепване на сигурността в съответните региони, а по-скоро ще засилят решимостта на местните режими и проспериращите в сянката им транснационални криминални и терористични мрежи да се противопоставят на чуждите за техния свят идеи за глобално устройство.

Бележки:

1. Броят на атентатите със самоделни взривни устройства, през 2009, в Афганистан, е 720, срещу 81, през 2003. През първите 10 месеца на 2009, броят на цивилните жертви в страната достигна 2021.

2. Страната се нарежда на осмо място в света по доказани петролни залежи (60 билиона барела) и на второ място - като производител (9,93 млн. барела на ден) и износител (7 млн. барела на ден), след Саудитска Арабия.

3. Разчитайки основно на Сърбия. От своя страна, Белград се опира на дипломатическата подкрепа на Москва в Съвета за сигурност на ООН по въпроса за Косово, но Русия стигна и по–далеч.

4. Един от вариантите за изграждането и, според Москва, е реформирането на ОССЕ, обединяващ страните, които не членуват в Алианса Предложението за системата се основава на задължително споразумение за обща сигурност, което се базира на основните принципи на междудържавни отношения, зачитане на териториалната цялост и суверенитета на държавите.

5. Ормузкият полив в Персийския залив, през който танкери пренасят 20% от световния петрол.

* Преподавател в Нов български университет, бивш началник на Разузнавателното управление на Генералния щаб (2002-2006)

{rt}

Новото българско правителство вече даде достатъчно доказателства за своите структурни намерения. През изтеклите шест-седем месеца стана видно, че политиката на икономия, орязване и свиване на публичния сектор е сърцевината на управленските замисли на сегашния ръководен екип. Принципно раздутите до 40% от БВП разходи за публичния сектор в България представляват твърде голямо перо.

В подкрепа на тази теза, преди известно време изплува един интересен  факт. Задъханата в своите неоосмански амбиции и глобални претенции Турция поддържа по-малък дипломатически персонал от европейска България. Министерството на външните работи в Анкара има 194 дипломатически представителства, с общо 1464 служители. Аналогичното ведомство в София разполага с 1470 външнополитически работници (след съкратените от бившия министър Желева 235 щата) и 115 мисии зад граница. Всичко това говори за слабата ефективност на сектора „външна политика” у нас. В конкретно изражение, то се измерва със слаба кадрова селекция, ниско заплащане, слаба професионална мотивация и ниска цялостна ефективност на сектора. Самата доскорошна ръководителка на външнополитическото ни ведомство Румяна Желева бе персонален израз на българската външна политика. Като нейният проблем е, че беше „разкрита”. Но това стана единствено поради факта, че трябваше да се яви на европейско изслушване. В противен случай вероятно и досега щеше да заема кабинета си в Министерството на външните работи и „авторитетно” да чертае външнополитическия курс на България.

Консервативният модел

Все пак САЩ и Япония, сочени за шампиони в съотношението разходи и ефективност на публичния сектор, изповядват алтернативен на Европейския съюз социален модел. Съвкупността от социални и икономически индикатори: образование, здравеопазване, комунални услуги, демографски показатели, корупция, икономически растеж и стабилност и разпределението на доходите в двете страни се различава, като философия, от държавите в целия ЕС. Съюзът на 27-те страни-членки е социален по своята същност, докато Вашингтон и Токио прилагат различни нюанси на консервативния модел. Там държавата се е оттеглила и функционира чрез едно малко, но високоефективно „правителство”. Частният сектор обаче е с развързани ръце не само като законодателство, но най-вече с възможностите си умело да подсигурява свободна работна ръка и да привлича значителни потоци от чуждестранни инвестиции. САЩ и Япония провеждат гъвкава политика, насочена към постоянното рекрутиране на човешки и материални ресурси, чиято цел е да се облекчи натиска върху задължителните социални функции на държавата.
В Европа, и по-специално в България, прилагането на англосаксонския консервативен модел е много трудно. В нашето общество продължава да съществува посткомунистическата инерция, според която държавата гарантира битието на значителна част от трудоспособното население. Политиката е равнозначна на поминък в някои сектори и особено в конкретни географски райони.
Авторите на доклада „Ефективност на публичния сектор“ Антонио Алфонсо, Лудвиг Шукнехт и Вито Танци, които изследват правителствените разходи и качеството на обществените услуги в 23-те държави от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), силно критикуват Швеция, Германия и Франция за разхищенията им в публичния сектор. В същото време, всички новоприети страни-членки на ЕС се стремят именно към техния социален модел. Колизията англосаксонски - континентален модел на функциониране и подсигуряване на публичния сектор е очевидна и непреодолима. Затова българското правителство трябва да е наясно, че налаганият задокеански модел рискува да доведе до нарастването на безработицата, до избухването на социално недоволство и до ерозията на доверието към кабинета. Проблемът е в разликата между административните структури на двата типа държави. Българската традиция се уповава на силно концентрираното управление, докато САЩ и Япония изповядват децентрализацията. Правителствата на посочените две държави делегират на регионите правомощия, с които централната власт в България, поне засега, не желае да се раздели. С други думи, правителството прави половината крачка от консервативния модел – оттегля се от публичния сектор, без обаче да дава възможност на друго управленско равнище да попълни социалния вакуум.
Големият проблем е, че т.нар. „реформи” ще предизвикат нежелани социални ефекти, ще ускорят хаотичната урбанизация, ще стимулират обезлюдяването в периферията на страната. Тази тенденция е очевидна от 1989 насам. Де факто, зад политиката на „силната ръка” се крие единствено израза на практически отказ от суверенитет за цели региони на България. Централната власт подари на ДПС отделни области и тази тенденция ще продължи, благодарение на силно централизираната политика. Новата политика просто ще я развие и засили.
Така например, намерението за въвеждане на „нови медицински стандарти” на Министерството на здравеопазването заплашва да закрие 32 болници. Всички те са в периферни и вече рядко населени райони: Трън, Брезник, Любимец, Царево, Ивайловград, Кула, Рудозем, Годеч, Тервел и други. По същата логика, реформите, лансирани от сегашното ръководство на Министерството на образованието, младежта и науката, в крайна сметка, ще постигнат същия ефект. Предстои да се закриват факултети, а някъде дори цели университети, при това отново в провинциалните академични звена. Аргументът е мъглявото „повишаване на критериите за обучение”. С планираните административни промени двете ведомства налагат мерки според шаблона на вносния, неевропейски „елитаризъм”. Това ще доведе до свиването на предлаганите услуги както в здравеопазването, така и във висшето образование. В периода на глобална криза много хора, които вадят препитанието си в двата важни хуманитарни сектори от българския обществен живот неизбежно ще се озоват на борсата на труда.

Още по-тревожно е, че хората, които се нуждаят от техния труд, са обречени на лишения и проблеми. По-мобилната част от тях по неизбежност ще бъдат принудени да имигрират в големите градове, най-вече в София, за да си набавят загубените социални услуги. По-възрастните и по-бедните обаче ще бъдат оставени сами на себе си. Така се затваря кръгът на трайното обезлюдяване на периферията. Последствията са намаляването на инвестициите, нисък жизнен стандарт, активна имиграция, свиването на ножицата на социалните услуги. С една дума – мултиплициране на имиграцията благодарение на силно централизираното политическо управление, олицетворявано от града-държава София. На практика, столицата е предопределена да „изсмуква” жизнените сили на цялата държава - хората, паричните средства, социалните услуги и всички останали „благини”. Това повелява логиката на политическата система, закрепостена със сегашната конституция, както и невъзможността или нежеланието тя да бъде променена.

Има ли решение на проблема?

Разковничето е да се подкрепи третото ниво на управление в държавата – областното. Назрял е моментът за нов текст в основната норма, по силата на който областите следва да бъдат окрупнени (по-точно да се възстанови положението до 1998, когато те бяха девет на брой) и да имат право на свой собствен бюджет. Подобни реформи бяха направени, през 2008, в Дания и Чехия. В същото време, правомощията на областната управа трябва да се разширят, за сметка на централната власт. Именно областните центрове следва да се ангажират по-активно с отделните сектори на вътрешната политика, а не всичко да се диктува от София.
Необходима е умела, гъвкава и националноотговорна децентрализация. В противен случай, столицата ще става още по-многолюдна, трафикът все по-невъзможен, а снежна покривка, дори по-малка от 10 см, ще я парализира за 2-3 часа, както се случи на 6 януари 2010 (а и след това) например.

Сегашните реформи в областта на здравеопазването и висшето образование засилват процеса на централизация. Те неминуемо ще рефлектират върху политическата система. Все по-ясно в нашата страна ще се открояват две силни партии. В преносен смисъл, първата спокойно може да се нарече „централна софийска” партия, която ще отстоява интересите на няколкото милиона столичани с европейски стандарт на живот. Втората ще бъде „периферна”. Тя трябва да се нагърби да защитава позициите на маргинализираните от центъра прослойки. В политическо отношение ДПС и БСП вероятно ще си поделят политическото им представителство. Тенденцията обаче е много скоро ДПС да стане втората политическа партия, в качеството си на основен опонент на „столична България”.

За голямо съжаление, въпреки добрите намерения, непланираната и хаотична урбанизация ще засилва социалнополитическата конфронтация и ще поддържа цялостния нисък жизнен стандарт на българското население.

*  Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”

{rt}