When China Rules the World: The Rise of the Middle Kingdom and the End of the Western World by Martin Jacques, Allen Lane, 550 pp, 2009.

Capitalism with Chinese Characteristics: Entrepreneurship and the State by Yasheng Huang, Cambridge, 348 pp, 2008.

Against the Law: Labour Protests in China’s Rustbelt and Sunbelt by Ching Kwan Lee, California, 325 pp, 2007.

В наши дни, ориентализмът се ползва с лоша слава. Навремето Едуард Саид го представя като забъркана на Запад адска смес от фантазии и откровена враждебност, с която ви гощават, описвайки обществата и културата на Изтока. Тезата му се основава на класическите британски и френски трудове за Близкия Изток, където ислямът и християнството се сражават един срещу друг в течение на дълги столетия, преди  (вече през Новото време) регионът да бъде подчинен от империализма на Запада. Далечният Изток обаче винаги е представлявал по-различен проблем. Той е разположен твърде далеч за да се приема като военна или религиозна заплаха за Европа и вдъхновява множество великолепни истории, пропити не със страх и омраза, а с почуда и възхищение. Сведенията на Марко Поло за Китай, които днес се смятат за основани най-вече на слухове, рисуват великолепни картини, вдъхновили по-късно Колумб да вдигне платната на своите каравели в опит да стигне до чудесата на тази страна по море. Когато, през ХVІІ-ХVІІІ век, най-сетне започва да постъпва по-реалистична информация за Китай, отношението на европейците към него продължава да е пропито повече от трепетно възхищение, отколкото от страх или снизходителност. От Пиер Бейл и Лайбниц, до Волтер и Франсоа Кене, европейските философи виждат в Китай империя, която е по-цивилизована от тези в Европа: не само по-богата и гъстонаселена, но и по-толерантна и миролюбива, в сравнение с тях. Виждат в него държава без свещеници, вдъхновяващи религиозните преследвания, в която висшите длъжности се заемат по заслуги, а не по рождение. Дори и по-скептично настроените към Поднебесната империя – Монтескьо и Адам Смит – също са озадачени и впечатлени от богатствата и царящият в нея ред.

Драматична промяна в тези настроения настъпва едва през ХІХ век, когато Западът научава повече за относителната военна слабост и икономическа изостаналост на империята Цин. Китай, разбира се, продължава да се смята за плодородна територия, но вече започва да се разглежда като примитивна, жестока и обременена от предразсъдъци държава. Уважението отстъпва място на презрението, смесено с известна доза расизъм – т.е. манията по Китай се превръща във фобия. В началото на ХХ век, след като силите на осем чужди държави си пробиват с бой път до Пекин за да смажат т.нар. „боксерско възстание”, в пресата и сред политиците става модна темата за „жълтата заплаха”, а автори като Джек Лондон или Джон Хобсън фантазират за бъдещата китайска доминация над планетата. През следващите няколко десетилетия махалото се връща назад, най-вече благодарение на такива хора като писателката Пърл Бък и мадам Чан (съпругата на Чан Кайши), които спечелват симпатиите на западната общественост за Китай, водещ отчаяна борба срещу Япония. След 1949 настъпва поредната радикална промяна, в резултат от която в червен Китай се концентрират още повече страхове и опасения и той се превръща в по-зловещ тоталитарен кошмар, дори от Съветска Русия. Днес, бързото развитие на Китай отново трансформира отношението на Запада, провокирайки ажиотаж и небивал ентусиазъм сред бизнес-средите и медиите и пораждайки нова модна вълна на възхищение от тази страна, което доста напомня увлечението по китайските предмети в епохата, когато в Европа доминира стилът рококо. Фобията към Китай въобще не е изчезнала, но сме свидетели на нова мания към всичко китайско.

Трябва ли да се боим от Китай?

Книгата на британския професор Мартин Жак „Когато Китай управлява света: възходът на Срединната държава и краят на западния свят” е типичен пример за алармистка утопия, чиито автор очевидно страда от фобия към Китай. В същото време обаче, книгата е значим принос към китаеманията. Посланието и би могло, условно, да се раздели на две части. Първата е добре познатата ни проекция на проблема в бъдещето. При сегашните темпове на икономически ръст, през следващите петнайсетина години китайската икономика ще настигне американската и ще се превърне в най-голямата в света. С население, което е четири пъти по-голямо от това на САЩ, Китай вече разполага с най-големите резерви от чуждестранна валута, страната е водещия световен износител, осигурява най-големите печалби на фондовия пазар и представлява най-големия световен пазар за леки коли. Според Жак, една толкова мащабна трансформация и подобен целенасочен курс към икономическо превъзходство могат да доведат до разделянето на световната история на две основни епохи – преди и след възхода на Китай. В тази част на книгата, аргументацията на автора представлява типичната линейна качествена екстраполация. Жак просто цитира набъбващите цифри, без да добавя към тях нещо, което всеки средно грамотен икономически човек да не е знаел, преди да прочете книгата му.

Всъщност, освен промяната на китайската позиция в световната класация, какво друго би означавало превръщането на Китай в икономическа супердържава? Втората част на посланието на Жак не касае мащабите, а качествените различия. Китай не прилича на другите нации, той наистина не е обикновена национална държава. Той представлява нещо доста по-мащабно и сложно, т.е. „държава-цивилизация”, в качеството му на наследник на може би най-древната непрекъсната история в света, чието културно единство и самоувереност нямат равни. Дълго преди държавите от Запада, неговите лидери създават първата бюрокрация от съвременен тип, пропита от конфуцианските идеи (които са едновременно и авторитарни, и демократични), контролираща простолюдието не с принуда и сила, а с превъзходството на възпитанието си. Именно тази бюрокрация организира прилежащите региони в отлично смазана и редовно плащаща данъци система. Включвайки феодалната аристокрация в редиците на безличните държавни служители, тя освобождава силите на пазара от митническите прегради и развива търговските дружества до безпрецедентно равнище, по отношение на динамиката и сложността им. И само случайно (благодарение на голямата достъпност на въглищните запаси в Китай и безжалостния колониален грабеж, осъществен от водещите европейски държави) Европа съумява да изпревари, през ХІХ век, тази велика прото-съвременна икономика, която, по свой специфичен начин, е също толкова индустриално развита, колкото и Западът (а в някои отношение и по-развита от него). Западното господство обаче, се осъществява през твърде кратък исторически период. Днес Китай се връща към историческото си положение на динамичен център на глобалната икономика.

Какви ще са последиците от това за останалата част на света? За САЩ може да се окаже изключително болезнено изместването им от Китай, като хегемон, не само в традиционните зони на китайско влияние в Източна и Югоизточна Азия, но и в целия някогашен Трети, а и в Първия свят.”Меката сила” на неговите спортни постижения, на бойните му изкуства, на високо ценените му живописци, на неговия, състоящ се от множество диалекти, език, на древната му медицина и, не на последно място, на качествата на неговата кухня, разпространява „излъчването” на Китай в широчина и дълбочина, по същия начин, по който Холивуд, английският език и Макдоналдс, изпълняват тези функции за Америка в наши дни. Неговите впечатляващи икономически успехи не само вдъхновяват повсеместната им имитация там, където бедните нации се борят за подобряване на положението си. Те постепенно променят цялата структура на международната система, предлагайки перспективата за „демокрация между националните държави”, вместо неособено успешно лансирания от Запада модел на „демокрации в рамките на националните държави”. Навлизаме в епоха, когато политическите и идеологически конфликти, характеризиращи епохата на студената война, отстъпват мястото си на „глобалното съревнование между културите”, в което „алтернативните съвременности” ще сложат край на западната доминация. В рамките на тази еманципация, специфичната „китайска съвременност”, вкоренена в конфуцианските ценности на преданост към семейството и уважение към държавата, ще играе водещата роля.

Как следва да оценим подобна перспектива? Ентусиазмът, дори ако е свързан с най-добри намерения, въобще не е реална алтернатива на дискриминацията. Китайската античност се простира в дълбините на вековете до 1500 г. пр.н.е. ако не и преди това. Което обаче не превръща днешната Китайска народна република в някакъв специфичен вид „държава-цивилизация”, аналогична например на френската цивилизация, която някои свързват с Третата или Четвъртата френски републики. Всъщност, разговорите за „цивилизациите” обслужват само участниците в тях, определящи границите на самите цивилизации доста произволно: покойният Самюел Хънтингтън например, изброяваше, без да се аргументира достатъчно убедително, осем или девет (включвайки африканската, латиноамериканската и източноправославната) цивилизации. Всъщност тази схема не ни дава нищо ново и ако бъде използвана по отношение на епохите преди новата ера. Подобно на Франция, през 30-те или 50-те години на ХХ век, съвременен Китай е интегрална национална държава, формирана от имперската традиция, макар и с много по-дълга история и в много по-големи мащаби. По същия начин, обезценените претенции да се акцентира върху вековната икономическа централизираност или върху „социалната мъдрост” на Китай, предшестващи съвременната китайска държава, едва ли биха ни помогнали особено да разберем настоящето или бъдещето на тази страна. Ако в епохата Сун Китай, технологически и икономически, далеч е изпреварвал Европа, в края на династията Мин китайската наука вече силно изостава от европейската и дори по време на разцвета през ХVІІІ век (епохата Цин) производителността на китайското селско стопанство и средното равнище на доходите, да не говорим за интелектуалния прогрес, в по-широкия смисъл на това понятие, са несъпоставими с челните постижения на Европа. По аналогичен начин, идиличните картини на размишляващите за благосъстоянието на народи си китайски мъдреци, едва ли са по-близо до реалността, отколкото управлението на сменящите се династии, които (както посочва един от най-добрите китайски историци Хъ Бингдъ) винаги са „орнаментално конфуциански и функционално легистки” и, за които са характерни най-вече репресиите, пък макар и прикрити зад морализираща реторика. Не би било честно, да оценяваме по строго научни и академични критерии една или друга страна на книгата „Когато Китай управлява света”, тъй като става дума за популярна литература. Още повече, че нито една от тези страни няма значение за ключовата идея, съдържаща се в нея, и те формират само предварителния „фолклорен” фон, позволяващ на читателя да свикне по-лесно с тезата за настъпващата епоха на китайското лидерство.

Комунизмът е мъртъв, но „комунистически” Китай се готви да управлява света

Китай е в състояние да се подготви достатъчно добре за доминацията си в света и без да използва като аргумент дългия списък на универсалните си постижения от миналото. По-сериозни претенции бихме могли да предявим към недостатъчната обвързаност на централното послание на книгата. В по-голямата си част, „Когато Китай управлява света” е опит да се обоснове ролята на Китай, не само като бъдеща доминираща държава, но и като своеобразен ледоразбивач, отварящ пътя към „края на западния свят и раждането на новия глобален ред”. Впрочем, подобни констатации, както изглежда, напоследък са характерни за редица британски автори: така версията на Жак не звучи много по-абсурдно отколкото тази на книгата „Защо Европа ще управлява през ХХІ век” от Марк Ленърд, който между другото е част от същия мозъчен център „Демос”, сред чиито основатели навремето беше и Мартин Жак. Книгата „Когато Китай управлява света” има обаче и друга страна, която влиза в противоречие с цялата добре позната ни история. Твърди се, че в международен план Китай „олицетворява многополюсния модел”, привличайки съседите и партньорите си със своята „мека сила” и прокарвайки идеята за „демокрацията между нациите”. В същото време, не бива да забравяме, че „китайците смятат, че превъзхождат останалата част от човечеството”, тоест те са наследници на манталитета на „Срединната държава”, който винаги е бил повече или по-малко расистки и традиционно изповядва идеята за зависимостта на останалите от Китай, която може и да е съдействала за стабилността, но винаги се е базирала на йерархията и неравенството. Може ли това наследство да постигне компромис с перспективата за формирането на справедлива демократична междудържавна система? Не е задължително, защото „Западният свят вече залязва, а новият свят, поне през следващите сто години, няма да бъде Китайски, в смисъла, в който предходният свят се смяташе за Западен”. С други думи, книгата на Жак влиза в противоречие със собственото си заглавие, което сякаш цели просто да гарантира, че тя ще се продава добре.

Всъщност, Китай не възнамерява да управлява света. Всичко, на което сме свидетели днес, се определя от факта, че „навлизаме в епоха на конкуриращи се съвременности”, в която Китай „постепенно ще започне да преобладава и, в крайна сметка, да доминира”. В същото време, идеята за някаква „изцяло китайска съвременност” която да спечели глобалната надпревара за хегемония, едва ли е по-правдоподобна, отколкото тази за бързото китайско развитие, възвестяващо настъпването на ерата на „демокрацията между националните държави”. Ролята на въпросната идея може да бъде разбрана, ако си припомним биографията на автора на книгата. Жак, който навремето беше редактор на теоретичното издание на Британската компартия „Marxism Today”, реши (след като и партията, и списанието му окончателно се простиха, в началото на 90-те, с призрака на комунизма) да се преориентира към анализи във водещите западни медии, отказвайки се от някогашния си език и манталитет. След края на студената война и разпадането на Съветския съюз, противопоставянето между капитализма и социализма се превърна в демоде. И, в тази връзка, как следва да се тълкува политиката на отворени врати, възприета от Китайската народна република и мощното и навлизане на глобалния пазар? Впрочем, книгата на Жак, „Когато Китай управлява света” въобще не се занимава с този въпрос. Истината е, че тя всячески се опитва да го избегне. На нейните над 500 страници думата „капитализъм” почти липсва. Въпреки това, в съвременния свят очевидно се води глобално съревнование, в което е съвсем възможно да победи именно държавата, към която авторът изпитва голяма симпатия. Просто, сега това съревнование не е между остарелите политически категории на социализма и капитализма, а между две „алтернативни” съвременности. Не е трудно да осъзнаем функцията на тази промяна на лексикона. Самият факт, че е налице подобно съревнование дава на лагера на левицата шанс за утешителна награда. Капитализмът очевидно се е наложил в целия свят, затова вече няма смисъл тази тема да се дискутира. Вместо това, изглежда доста съблазнително да се анализира перспективата за незападен вариант на това, каква ще се окаже занапред общата ни съдба, когато в света започне да доминира една държава, в която управляващата партия продължава да се самоопределя като „комунистическа”. Уви, плахата мечта на някогашните левичари е обречена да се сблъска с наистина непреодолима логическа преграда. Алтернативните съвременности, постигнати по такъв начин, са културни, но не и структурни: те се различават не по своите социални системи, а по набора си от ценности – т.е. това, което представлява специфичния национален „стил на живот”. Но именно защото това е най-специфичното нещо за всяка конкретна култура, той най-трудно може да се предаде на която и да било друга култура, т.е. тези черти няма как да бъдат универсализирани. Други, появили се през последните петнайсетина години трудове, за които се сещам в тази връзка, поставят на преден план културните различия в пост-идеологическия свят – като „Сблъсъкът на цивилизациите” на Хънтингтън или „Доверие” на Фукуяма. В тях е уловена тази непреходност и те нямат претенции, че един или друг културен комплекс демонстрира тенденция към господство над всички останали, по същия начин, по-който може да доминира един модален икономически ред. Нещо повече, проекцията на „китайската съвременност”, която, в крайна сметка, ще се превърне в доминираща, не само пренебрегва вътрешно самоограничаващият характер на всяка ясно определена национална култура, но и игнорира познатото на всеки, който е бил в тази страна,  китайско упорство в отстояването на тезата за уникалността на Китай. Твърде малко от съвременните култури, с изключение може би на Япония, толкова съзнателно се съпротивляват на всички международни сравнения и са толкова убедени в краха на всеки опит да бъдат имитирани собственият им модел и традиции. Мартин Жак е наясно с това, дори от време на време съзнателно го преувеличава, представяйки го като неизкоренимо чувство за превъзходство, близко до расизма, дори ако доказателствата за това са много по-малко, отколкото му се струва. Той обаче, очевидно не е в състояние да осъзнае, как култът към „китайското” тотално и последователно ликвидира собствените му мечти за бъдещата „китайска съвременност”, триумфално разпространяваща се из цялото земно кълбо, привличайки и подчинявайки всички останали „съвременности”.

Повишаването на ролята на Китай като велика (икономически и политически) държава е централният факт на нашето време. Той обаче не се изяснява от автора, тъй като самото понятие „съвременност” си остава непълно и лишено от конкретно съдържание от началото до края на книгата „Когато Китай управлява света”. Няма да е силно преувеличено ако кажем, че в основата на този труд е закъснялата среща между вчерашния марксизъм и азиатските ценности. Освен упорито налаганата теза за непрекъснатостта на конфуцианството, за чиито пряк наследник се представя китайският комунизъм, авторът много малко говори за съвременното китайско общество, което, само по себе си, е показателно. С няколко изречения се споменава, че в страната се задълбочава икономическото неравенство, но пък се подчертава, че правителството активно работи за да попречи на тази тенденция. Малко повече внимание е отделено на недостига на природни ресурси и екологичните проблеми. На управляващата партия пък е посветен малък раздел, който не ни казва нищо ново. Следват неособено критични коментари за вълненията в граничните китайски региони, съпроводени от твърдата убеденост, че Китай не е готов за демокрацията и затова най-добрият вариант би бил, компартията да продължи да управлява страната поне през следващите трийсетина години. Общо взето, с това се изчерпва всичко, което любознателният читател би могъл да научи от книгата за реалния социален пейзаж на съвременен Китай. Разбира се, в нея няма нищо, които би могло да разтревожи управляващите в Пекин, където книгата на Жак вероятно се възприема повече от одобрително. Ще припомня, че през 1935, съпрузите Сидни и Беатрис Уеб озаглавяват книгата си за СССР „Съветският комунизъм: нова цивилизация?”, като в следващите и издания въпросителният знак в заглавието вече липсва. Тезата на Мартин Жак за съвременната китайска „държава-цивилизация”, до голяма степен, ми напомня за нея.

Можем ли да разберем днешен Китай

Всъщност, сериозният анализ на съвременен Китай остава отвъд пределите, очертани от книгата на Жак. В тази връзка е любопитно да я сравним с изследванията на двама забележителни учени, които подхождат към същата тема от двата противоположни полюса на политическия и интелектуален спектър. Първото е книгата „Капитализъм с китайска специфика” на Хуан Яшън (преподавател в Масачузетския технологичен институт), принадлежащ към т.нар. „либерална десница”, която е отличен пример за плодотворно емпирично изследване, концептуална яснота и независим интелект. Всеки, който би искал да разбере, какъв тип икономика и какъв тип развитие са характерни за Китай, следва да започне изучаването на страната именно с тази книга. Предпоставките, използвани от автора, едва ли биха могли да са по-неокласически: според него стабилното развитие се гарантира най-вече (и дори само) от частната собственост, финансовата либерализация и системната отмяна на държавния контрол върху икономическите сделки. Изводите му обаче само показват, колко е прав Карло Гинзбург, когато посочва, че отказът от всякаква идеологизация може да бъде предпоставка за наистина оригинално изследване, но в същата степен би могла да се окаже и непреодолимо препятствие за него. Залагайки на изключително подробния анализ на първичните данни и, най-вече, на огромното количество банкови документи, проследяващи заемите и техните получатели, вместо да се довери на усреднената вторична статистика, Хуан съумява да  пробие гъстата мъгла, скриваща начина, по който функционира китайската икономика в периода на реформи, последвал смъртта на председателя Мао.

Главното му откритие е, че бързите темпове на китайското икономическо развитие се основават на два, доста различаващи се, модела за развитие. През 80-те години, общата либерализация на финансовата политика способства за просперитета на частните фирми в селата, известни като „предприятия от града и селото” – название, което заблуждава мнозина изследователи, защото именно тогава кредитите „потичат” към селските бизнесмени и бедността в селските райони значително намалява. Следва шокът от 1989, след който държавата рязко променя курса, ограничавайки кредитите за селските бизнесмени и насочвайки основните капиталови потоци към възстановените големи държавни предприятия и градските инфраструктури, като – не на последно място, предоставя значителни привилегии на чуждестранния капитал, привлечен към проекти в големите градове. Според Хуан, социалните последици от този нов курс са драматични. Неравенството – не само между града и селото, но и непосредствено в средите на градското население – рязко нараства, тъй като делът на селското население в китайския БВП пада, а паралелно с това селяните започват да губят земята си, системата на здравеопазване и образование в селата е силно разклатена, в резултат от което там силно нараства неграмотността. В блестящата си глава, посветена на Шанхай – тази своеобразна витрина на китайската „хипер-съвременност”, Хуан показва, колко нищожна всъщност е ползата за средните домакинства от блестящите му небостъргачи и модернизираната инфраструктура. На фона на „грандиозните кражби”, осъществявани от проспериращите държавни чиновници, предприемачи и чуждестранни мениджъри, и без това нестабилните дребни и средни частни фирми, а и обикновените семейства едва съумяват да свържат двата края в тази „най-успешна потьомкинска столица на света”. Двайсет години по-късно, в национален мащаб, бюрократичният апарат продължава да прибира огромни печалби, а в резултат на четирите последователни и много значителни увеличения на заплатите, в периода 1998-2001, размерът на приходите му нараства над два пъти.

Стремейки се да бъде обективен, Хуан демонстрира известен оптимизъм спрямо политиката на сегашното китайско ръководство (олицетворявано от президента Ху Цзинтао и премиера Вън Цзябао), което, според него, е успяло да поправи някои от най-големите грешки на предшествениците си (тандема Цзян Цзъмин – Чжу Жунцзи), допуснати през 90-те години, отбелязвайки обаче, че е възможно осъществяваните от него реформи да се окажат твърде закъснели и да не успеят да компенсират икономическия крах в селата, опустошени от масовата миграция към градовете. Освен това, той противопоставя крайно високия кофициент Джини (мярка за разпределението на доходите, предложена от италианския демограф и статистик Корадо Джини – б.р.) на днешен Китай на относително справедливите бързо растящи пазари в останалата част на Източна Азия, обяснявайки го с несравнимо по-голямата роля в китайската икономика на чуждестранните компании и държавните предприятия и по-малкия дял на „вътрешния” частен сектор в китайския модел на развитие. Според него, изводът, който се налага е, че от средата на 90-те ръстът на производителността в Китай е започнал да намалява. Хуан е убеден, че ефективността и справедливостта винаги зависят от свободните пазари, които в Китай си остават „полузадушени”. Разбира се, китайският капитализъм реално съществува, но е силно и разнопосочно деформиран от корупцията и контрола на държавата, която, отричайки свободата на хората сами да ръководят бизнеса си, не е в състояние да осигури рационални условия за справедливост или благосъстояние.

Най-голяма загриженост, според Хуан, поражда състоянието на селските райони на Китай, където, както той аргументирано показва, все още живеят и умират по-голямата част от жителите на страната. Що се отнася до съдбата на градските наемни работници, тя е предмет на задълбочено изследване в книгата на Чин Куанли (професор в Калифорнийския университет в Бъркли) ”Против закона: работническите протести в Китай”. Навремето, изследванията, посветени на работническата класа в различните страни по света, бяха водещи в историята и социологията, но днес стават все по-малко, успоредно с упадъка на работническото движение, като политическа сила, през последните години. Книгата на Чин отразява гледната точка на един радикално ляв автор и очевидно е в разрив с тази тенденция. Макар че силно се отличава по използваните методи за анализ и мащаба на самото изследване, истината е, че подобна книга не се бе появявала на пазара от времето на „Формирането на английската работническа класа” на Еуард Томпсън (т.е. от 1963). Тя спокойно би могла да бъде озаглавена и „Ерозията и трансформацията на китайската работническа класа”. Книгата, която е резултат от седемгодишни проучвания и множество интервюта, взети от авторката на място, наистина представлява своеобразен етнографски и аналитичен шедьовър.

Съдбата на пролетариата в държавата на пролетарската диктатура

Книгата на Чин се състои от две части, като първата е посветена на „ръждивия пояс” на Манчжурия, а втората на „слънчевия пояс” на Гуандун. Първата половина анализира деструкцията на пролетариата, създал основната индустриална зона на Китай след 1949, след като големите държавни предприятия в китайския Североизток бяха разрушени или разпродадени. В хода на този процес, работниците се оказаха без работа и често без стотинка в джоба, докато държавните чиновници и посредниците-спекуланти получиха огромни суми от ликвидирането и приватизацията на онова, което бе създадено от същите тези работници. По ирония на съдбата, днес имаме възможност да видим с очите си картината на разрушаването на старата китайска работническа класа, благодарение на забележителния 9-часов документален филм на режисьора Ван Бин „На запад от жп линията” (Tie Xi Qu: West of the Tracks), появил се през 2003. Във втората част на книгата си, Чин анализира появата на новата работническа класа, състояща се предимно от млади мигранти – общи работници от селските райони, почти половината от които са жени. Характерна за тях е липсата на колективна идентичност или политическа памет, като повечето се трудят в крайбрежните „експортни” зони в Югоизточен Китай. По правило, това са нископлатени работници, заети там, където не се спазват правилата на трудовата безопасност, работят по 70 или 80 часа седмично (обикновено при много тежки условия), като работодателите им често злоупотребяват с тях, или пък стават жертва на трудови злополуки. Тоест, между запуснатия „ръждив пояс” и „слънчевия”, с характерната за него свръхексплоатация, всъщност има доста общо – отношението към труда е еднакво безжалостно и в едната, и в другата зона.

Как реагират самите работници на тази ситуация? В една система, където те не разполагат с никаква свобода, нямат нито професионална, нито политическа организация, нито социален договор, който да им гарантира поне минимална сигурност и достойнство, законът (колкото и да е авторитарен) се оказва единствения ресурс, към който биха могли да прибягнат. Всяко пряко действие рискува да им навлече полицейски репресии, докато протестите, по правило, водят до съд. Работниците се надяват, че правата им, нарушени в резултат на очевидните злоупотреби от страна на работодателите или местните държавни чиновници, могат да бъдат поне частично възстановени и вярват, че ако централното правителство разбере, как се нарушават законите, ще вземе мерки и ще наложи върховенството на тези закони. Тази популярна вяра в добрите намерения на партийното ръководство силно напомня традиционната руска вяра в „царя – бащица”, който нищо не знае за престъпленията на собствените си чиновници или на едрите земевладелци. Естествено, централната власт съдейства за разпространението на подобни илюзии, внушавайки на масите, че не е отговорна за беззаконието на по-ниско държавно равнище и склонявайки да направи определени дребни отстъпки, когато протестите започват да излизат извън контрол.

Фактически, Чин дава да се разбере, че законът може да функционира като ефективна система за контрол и мистификации само в случай, че китайските съдилища не издават несправедливи решения. Всъщност, те правят точно това. В някои случаи обаче, трудовите спорове се решават (по-скоро частично, отколкото изцяло) в полза на работниците, поддържайки наивната вяра, че законът може да те защити дори там, където управляващите гледат на него с презрение. И всичко това се реализира по начин, доста напомнящ за Англия през ХVІІІ век, така добре описата от Томпсън в книгата му „Виги и ловци”, където самото понятие „върховенство на закона” се превръща в бойно поле, на което яростта на низините се опитва да надделее над цинизма на върховете в отчаяната битка за съдебна справедливост. Причините, поради която в този неравен сблъсък постоянните неуспехи не водят до голям брой протестни „взривове”, както показва Чин в книгата си, са чисто материални, а не иделогически. В китайския „ръждив пояс” работниците, макар и лишени от всичко останало, поне запазват жилищата си, които държавата им продава на сравнително ниска цена, като някаква минимална база за оцеляване. В „слънчевият пояс” пък, общите работници-мигранти все още запазват правата върху малките си парчета земя в селата, там където земята още не е приватизирана. Тоест, при цялата им бедност, те все пак не са напълно лишени от всичко и имат какво да губят.

Разбира се, всичко това не намалява трагедията на излъганите надежди и разрушените съдби, с които са пълни страниците на книгата „Против закона”. В нея Чин съумява да улови гласовете на онези, които се оказват в менгемето на безжалостните индустриални механизми на епохата на реформи, и те звучат в покъртителните им интервюта, превърнали се в най-удачните фрагменти на книгата. В повечето случаи тези истории са сърцераздирателни, но акцентът, с който са разказани, свидетелства за храбростта, възмущението, стоицизма и дори чувството за хумор на интервюираните, но и за тяхната мъка, разочарование и отчаяние. Твърде малко социологически изследвания съумяват толкова органично да съчетаят обективните и субективни истини, както тази книга. Без да си се запознал с нея, трудно можеш достатъчно дълбоко да осмислиш съвременен Китай. През ХІХ век, Европа вижда в Америка собственото си бъдеще, макар че пътят към него и се струва твърде дълъг. През ХХІ век, Западът гледа по същия начин на Китай. Разбира се, все още не се е появил източният Алексис дьо Токвил. Дали ще се появи и ще успее ли да повтори постиженията му? Все още има достатъчно време за това. Едва ли обаче, шедьовърът на Токвил „Демокрацията в Америка” ще намери достойно продължение в който и да било вариант на „Съвременността в Китай”.

* Авторът е професор по история и социология в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, САЩ

John Mathiason, Internet Governance: The new frontier of global

Institutions, 178 рр., London and New York: Routledge, 2009.

Авторът на книгата – професорът от Университета на Сиракуза (САЩ) Джон Матиасън, твърди, че тя е „за това, как правителствата, частният сектор, междуправителствените организации и научните и технически общности се опитват да постигнат някакъв компромис в регулацията на Интернет”. Според него, самата природа на пространството на Мрежата, което няма граници и засяга много и най-различни интереси, предполага, че тя „би могла да се регулира, но не и да се управлява”.

Характеризирайки основните особености на Интернет, като една от версиите на базовия модел за комуникация (източник – съобщение – средство – адресат – обратна връзка), авторът отбелязва, че необходимостта от осъзнаване на феномена „регулиране” (governance) нараства с преминаването му на глобално комуникационно равнище. Ако вътре в държавата, въпросите за регулацията на Мрежата се решават съобразно правилата на политическите процеси и дейността на държавните органи, как това може да стане в международен план?

В тази връзка, Матиасън цитира едно доста практично определение на понятието “governance”: „подобно на понятията „правителство” (government) или „управляващ” (governor), терминът „governance” произхожда от латинската дума „gubernare”, с която навремето са обозначавали управлението на корабите”. Така, в разпространената дефиниция на този термин и до днес се усеща логиката, определяла действията на античния мореплавател – „да държиш руля, но не и да гребеш”. Проф. Матиасън определя и смисъла на словосъчетанието „ръководство/регулиране на Интернет-пространството” (Internet governance): „разработката и прилагането, от страна на правителството, частния сектор и гражданското общество, на съответните общи принципи, норми, правила и процедури за вземане на решения, определящи условията, развитието и използването на Интернет”. Във връзка с което възниква въпросът, кой конкретно трябва да „разработва и прилага” въпросните принципи?

За да му отговори, авторът се обръща към теорията на международните режими, според която редът се запазва, защото всички заинтересовани страни са убедени в необходимостта от него и споделят обща визия, как точно този ред следва да бъде съхраняван. Доколкото не става дума за някакви, налагани „отгоре”, задължения, в случая с Мрежата може да се говори по-скоро за нейното „ръководство”, като очертаване на основните „направления” (governance-steering), а не за управлението, като такова (government-rowing).

На пръв поглед изглежда, че с ръководството/регулирането на Мрежата трябва да се занимават правителствата на отделните държави. В същото време обаче, са налице поне пет групи от заинтересовани участници, като в дискусиите за Интернет-регулацията всяка от тях има собствена роля:

- правителствата на държавите, представляващи националните интереси;

- международните организации, представляващи позициите на своите междуправителствени органи на управление и секретариати;

- частният сектор, представен най-вече от транснационалните корпорации;

- неправителствените организации, включващи представители на различни общности и инициативни групи;

- научните среди.

Авторът се връща назад в историята за да докаже, че комуникацията „е една от първите сфери на дейност, превърнала се в обект на международно регулиране”. Така, за да може комуникацията да се осъществява, преодолявайки ограниченията на националните граници, са необходими единни стандарти, а пък за реализацията на международната търговия – съответните споразумения. Първата универсална международна организация е Международния телеграфен съюз (МТС) , създаден с цел да се наблюдава изпълнението на различните двустранни договори между държавите от континентална Европа и действащ въз основа на първата Международно конвенция по телеграфия, подписана на 17 май 1865 в Париж от двайсет държави-учредителки (България се присъединява през 1880). Според проф. Матиасън, към безспорните заслуги на МТС следва да се причислят: постигането на съгласие по основните понятия (например, какво точно означава „съобщение”), ключовите норми и постановки на телекомуникацията („съобщенията се предават безпрепятствено и конфиденциално”), принципите на взаимните разчети („изпращането на съобщение се заплаща от изпращача”), както и, че рамковият договор редовно ще се преразглежда, така че да отразява адекватно икономическия и технологичен прогрес на обществото. В съответствие с последната постановка, през 1934, Съюзът се преименува в Международен съюз по далекосъобщенията (МСД). След Втората световна война, МСД получава статут на специална агенция на ООН. Стартирайки преди почти 150 години с установяването на единни тарифи за телеграфните съобщения, днес МСД са занимава, освен с всичко друго, и с разпределянето на радиочестотите, както и на орбиталните участъци за геостационарните спътници.

Появата на Интернет обаче, промени всичко. Предишната система за регулиране на комуникационните канали и контрол върху съдържанието на съобщенията просто престана да работи. Международните организации, които дотогава функционираха сравнително успешно, помагайки на членовете си да решават проблемите в сферата на авторските права, се оказаха неспособни да следят лавинообразно нарастващите обеми от данни, прехвърляни по Мрежата. Традиционните норми на националните законодателство се оказаха неизползваеми в новата действителност. Така назря необходимостта за формулиране на нови принципи за регулиране на комуникациите, отчитащи спецификата на Интернет, както и интересите на многобройните участници.

Тези участници могат да се обединят в няколко групи. Първата включва онези, отговарящи за разработването на техническите стандарти. Стандартите за търговско използване на мрежата пък се развиват от бизнесмените – производители на програмно осигуряване, операторите на телекомуникационните мрежи, както и доставчиците на „съдържание”. Накрая, свободното използване на Интернет и съответствието между действията на участниците и основните морални ценности внимателно се следят от т.нар. “netizens” (т.е. „гражданите на мрежата”).

В книгата на Джон Матиасън, всички те се определят като специфична категория ползватели, отнасящи се с необходимата отговорност не само към локалната си мрежова общност, но и към глобалния Интернет. При това, ангажираното отношение на първите „заселници” в Мрежата към нейната съдба и правото на всички ползватели на свободни комуникации, от време навреме, придобива доста спорни форми, от гледна точка, както на общественото мнение, така и на закона. Някои netizens опитаха (и продължават да опитват) да защитят идеалите си от посегателствата на вездесъщия бизнес, използвайки за целта компютърните вируси или други средства, способни да нанесат значителен ущърб на дейността на комерсиалните, държавните и обществените организации или на частните Интернет-ползватели.

В книгата се отделя доста голямо (може би дори прекалено) внимание на отделните етапи в техническото развитие на Интернет. Авторът обаче постоянно напомня на читателя, защо държи на тези подробности – според него, основната задача на книгата му е анализа на механизмите за регулиране в Мрежата, а от тази гледна точка са важни и техническите, и методическите аспекти. Матиасън подробно описва организационната еволюция на Интернет – цялата верига от държавни, комерсиални и обществени агенции, учреждения, асоциации, обединения, инициативни групи и групи по интереси, които буквално си предават Мрежата от ръка на ръка, опитвайки се (понякога небезуспешно) да си извоюват макар и малки, но достатъчно важни, пълномощия при вземането на решенията за развитието на Интернет.

В същото време, усъвършенстването и въвеждането на ред в инфраструктурата, не само не решава, но и, напротив, задълбочава основния проблем на глобалната мрежа - хаосът с правата върху съдържанието на съобщенията (т.нар. „контент”), т.е. върху онези текстове, изображения, музикални парчета и видеоматериали, които, независимо от съществуващите граници, се прехвърлят по все по-удобни канали за връзка, с все по-голяма скорост и в непрекъснато нарастващи обеми. Колкото по-успешни се оказват усилията на инженерите и програмистите, толкова по-зле се развиват нещата за всички останали. Колкото по евтини и прости са Интернет-технологиите, колкото по-разпространени стават и колкото по-сигурно функционират, толкова по-често огромно количество нематериални активи (търговски марки, музикални произведения, видеоклипове или филми) се превръщат в обект на търговия, а често – и на най-обикновена кражба.

В книгата се цитират примери с най-нашумелите съдебни дела и позицията на различните страни в тях, когато юридическите спорове за интелектуалната собственост в Интернет трябва да се решават с оглед на такава фундаментална ценност на Мрежата, като нейната откритост и правото на всеки на свободен достъп до информация и на свободна волеизява. Матиасън показва цялата сложност, а понякога и невъзможност, да се вземе общо решение, приемливо за всички участници в глобалната мрежа, дори по отношение на такива проблеми, като разпространението на порнографията и използването на Интернет за терористична дейност. Целият проблем е в различието между подходите и оценките на едни и същи явления от двете страни на държавните и национално-културните граници. Един от малкото пунктове, по които се оказва възможно постигането на максимално широк консенсус между участниците в Мрежата, е забраната на детската порнография. Всичко останало е относително: онзи, който за една част от участниците в Мрежата е терорист, за други е национален герой и борец за свобода.

Матиасън отделя специално внимание на Интернет-корпорацията за присвояване на имена и номера (Internet Corporation for Assigned Names and Numbers – ICANN), оценявайки създаването и, като един от най-успешните експерименти в процеса на усъвършенстване на Интернет-регулирането. Появата на тази организация назря, след като Мрежата премина през поредната си фаза, при която броят на участниците и започна да нараства в геометрична прогресия и за всички стана ясно, че без регламентиран процес на определяне на домейните, ще настъпи хаос.

Междувременно, една от малкото, но може би най-сериозната, претенция към корпорацията от страна на Интернет-общността е нейната зависимост от американското правителство: формално функционирайки като независима организация, на практика ICANN е свързана с договорни отношения с Департамента по търговията на САЩ. Като възможни варианти за разрешаване на това противоречие, авторът цитира имената на редица други организации, които в бъдеще биха могли да играят сходна или дори още по-голяма роля в сферата на Интернет-регулирането, като например Форумът за Интернет-регулиране (Internet Governance Forum - IGF), Световният форум за информационното общество (World Summit on Information Society - WSIS), или Работната група по въпросите за регулирането на Интернет (Working Group on Internet Governance).

Книгата на проф. Матиасън включва и обширен обзор на ситуацията около Мрежата. Тя е добре конструирана и предоставя на читателя богат справочен материал. Авторът е извършил огромна работа, събирайки на едно място данните за авторитетни учени, инженери, политици, държавници, бизнесмени и просто ентусиасти. Той проследява дейността на множество организации, обществени обединения и държавни учреждения, анализира работата на научни конференции, срещи и работни групи, дава пояснения на множество абревиатури и термини. И всичко това е събрано на по-малко от 200 страници, т.е. книгата може да спести много време и енергия на онзи, който си направи труда да я прочете.

В заключение, проф. Матиасън лансира предположението, че методът на постепенното постигане на консенсус е единствения възможен начин за разрешаване на противоречията между толкова различни участници в Мрежата, като държавите, транснационалните корпорации, обществените организации и отделните индивиди. Движението „от съгласие към съгласие”, т.е. от първоначалното формулиране на относително общоприемливи принципи, определящи рамките на проблема, а след това и на най-общите задължения, които участниците са склонни да поемат, може да се окаже ефективно и то не само за виртуалното пространство на Интернет, а и при решаването на проблемите на „реалната” международна политика.

Ако опитът, натрупан в реализацията на общите цели в развитието на Мрежата, посредством многостранния и постепенен консенсус, демонстрира своята ефективност, докато традиционните стратегии на поведение на държавата и бизнеса не водят до нищо, това може да означава само едно: че съвременните международни институции не са съвършени и, че немалко постановки от теорията на международните отношения следва да бъдат преразгледани.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Често представят генетично модифицираните организми (ГМО) като едно от доказателствата за превъзходството на човека над природата. Възможността да се създадат организми, които липсват в света на природата, с набор от гени, избрани от човека, позволява на учените практически да осъществяват и направляват еволюцията на растенията и животните в лабораторни условия. При това, ако преди създаването на нов вид ГМО, с предварително зададен набор от гени, а това означава и с очаквани фенотипични и биологични свойства, отнемаше цяло десетилетие, сегашното равнище на научно развитие позволява създаването на нови култури само за 2-3 години.

Наред с очевидните предимства (като например високата урожайност, повишената студо- и влагоустойчивост, резистентността към редица болести, по-голямата чувствителност към хербицидите и по-високата устойчивост към вредителите, с които се характеризират генномодифицираните селскостопански култури), налице са и редица нерешени, поне засега, проблеми, свързани с ГМО. Липсата на ясна нормативно-правна база, която да регламентира контрола върху разпространението на ГМО, на система за оценка на безопасността им, както и невъзможността да се определят последиците от разпространението на ГМО за природата и хората, да не говорим за съзнателно или несъзнателното прикриване, от страна на производителите, на присъствието им в ежедневно консумираните хранителни продукти, водят до това, че проблемът за генетичната сигурност се превръща в първостепенен глобален въпрос.

Производството на генетично модифицирани култури

Въпреки че, поне до момента, безопасността на ГМО за човека и природата не може да се смята за доказана, площите, засети с трансгенни култури, нарастват с фантастична скорост, в глобален мащаб. Така, според обзорния доклад „Глобалното състояние на комерсиализираните биотехнологични/генетично модифицирани селскостопански култури през 2008”, изготвен от Международната служба по използването на агро-биотехнологии (International Service for the Acquisition of Agri-Biotech Applications) (1), през въпросната година 125 млн. хектара в света са били засети с генетично модифицирани селскостопански култури (виж таблица 1), като 110 млн. от тях се намират в Европа. Броят на държавите, занимаващи се с отглеждане на генномодифицирани култури, е нараснал от 6, през 1996 (първата година на комерсиализирането на ГМО), до 18, през 2003, и 25, през 2008. Очаква се, че през 2015, не по-малко от 40 държави ще произвеждат ГМО. В същото време, подобно стремително развитие на този отрасъл, в отсъствието на систематични фундаментални изследвания за безопасността на продукцията на генното инженерство, най-малкото, поражда редица въпроси.

Както е известно, транснационалните корпорации са най-големите привърженици на идеята за спасяването на човечеството от глада с помощта на ГМО. Наистина, според доклада на ФАО (Организацията на ООН за прехрана и земеделие), посветен на продоволствената обезпеченост на света (появил се през 2008), през 2007, 923 млн. души в света са били засегнати от глада (2), като огромната част от тях са жители на развиващите се страни. Днес населението на планетата е 6,6 млрд. души, като всяка година нараства приблизително с 80 млн. души. Очаква се, че през 2050 то ще достигне 9 млрд. души, затова дори и индустриално развитите държави могат да се сблъскат с недостиг на хранителни продукти. В този смисъл, предотвратяването на измирането на човечеството от глад е „насъщен” проблем и на развитите държави, позволяващ им, в същото време, да демонстрират загрижеността си към развиващите се страни.

„Зелената революция”

Първият опит за радикално решаване на проблема с недостига на хранителни продукти беше т.нар. „зелена революция” (3), т.е. трансформирането на селското стопанство на развиващите се страни, на базата на модерната агротехника, чрез въвеждането на нови високодобивни сортове зърнени култури, разширяване площите на напояваните земи и мащабното използване на минерални торове и пестициди. Осъществената през 60-те и 70-те години на миналия век „зелена революция” наистина доведе до значително увеличаване на световната селскостопанска продукция в развиващите се страни, но в същото време интензификацията на земеделието влоши екологичната ситуация и намали плодородието на почвите. Освен това, този подход предполагаше големи производствени разходи и висока професионална подготовка на селскостопанските работници, което не бе по силите на дребните фермери. Така се стигна до още по-дълбоко социално разслояване на обществото в развиващите се страни. Друга негативна последица бе, че „зелената революция” съдейства за глобализацията и овладяването на пазарите за семена, торове, пестициди и селскостопанска техника от големите американски компании. Както посочва носителят на Нобеловата премия за мир, за 1970, и „баща” на идеята за „зелената революция” Норман Борлоуг, тази революция постигна само временен успех във войната на човечеството с глада (4).

Предложение да бъде повторена неуспешната африканска „зелена революция” беше направено, през юни 2004, от тогавашния генерален секретар на ООН Кофи Анан (5). През септември 2006, Фондация Гейтс и Фондация Рокфелер създадоха Движението за зелена революция в Африка, което, година по-късно, беше оглавено от самия Анан. Движението разработи т.нар. програма PASS (Program for Africa’s Seed System) за развитие на националните и международни научно-изследователски центрове, занимаващи се със селскостопански проблеми. Според експертите, през следващите пет години, тази програма ще позволи създаването на поне 200 нови сортове семена на най-важните селскостопански култури. Освен това, се предвижда, в тясно сътрудничество с концерни от типа на Monsanto, да се използват „обещаващите възможности в сферата на биотехнологиите” (6). Тоест, сред основните мотиви за използването на ГМО, приспособени към различните неблагоприятни условия на конкретната среда, е стремежът да се спечели поредната битка от непрекъсната война на човечеството с глада. Остава неясно обаче, наистина ли разработването и повсеместното използване на все по-голямо разнообразие от ГМО преследва само тази, наистина благородна, цел.

През 2005, Световната здравна организация (СЗО) публикува резултатите от едно изследване, озаглавено „Съвременната хранителна биотехнология, човешкото здраве и развитие” (7), което стартира през 2002, с участието и на специалисти от ФАО, Програмата на ООН по околната среда (ЮНЕП), Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и други авторитетни международни организации. В него се прави извод, че трансгенните хранителни продукти наистина могат да допринесат за подобряване качеството на живот на хората, но в същото време се подчертава необходимостта от задълбочена оценка на безопасността на генетично модифицираните продукти за човешкото здраве и околната среда, преди да бъде дадено разрешение за тяхното производство и продажба

Трансгенните култури притежават редица очевидни предимства пред традиционните селскостопански растения (8): те гарантират по-високи добиви, подобряват качеството на хранителните продукти (включително и защото съдържат по-голямо количество хранителни вещества), увеличават разнообразието на хранителните продукти, което влияе положително върху здравето на потребителя и способства за нарастване на жизненото равнище. Освен това, експертите изтъкват и редица косвени предимства, като нарастване благосъстоянието на фермерите, особено в развиващите се държави. Така, според авторите на споменатия по-горе доклад (9), през 2004, използването на биотехнологични култури е увеличило доходите на фермерите, в глобален мащаб, от 4,8 до 6,5 млрд. долара, имайки предвид, че съвкупните им доходи, за периода 1996-2004, са варирали между 19 и 27 млрд. долара. Не по-малко важно предимство, при отглеждането на техногенни култури, е и намаленото количество торове и агрохимични средства за защита на растенията. Като пример за това можем, в частност, да посочим една статия, публикувана в списание Nature, през 2008 (10), в която се цитират резултатите от мащабното мониторингово изследване на т.нар. памукова нощенка (вредно насекомо, атакуващо памуковите насаждения), проведено, между 1992 и 2007, в шест провинции на Северен Китай. Наблюдавани са били над 10 млн. селски стопанства, обработващи повече от 38 млн. ха (3 млн. от които засети с памук, а 22 млн. – с други култури, които също страдат от памуковата нощенка – соя, тютюн и различни зеленчуци). Според експертите, именно преориентацията към отглеждане на трансгенен Bt-памук е довела до значително намаляване популацията на памуковата нощенка (Helicoverpa armigera), която е опасен вредител за много селскостопански култури. Авторите на изследването стигат до извода, че броят на тези вредители значително е намалял не само на полетата, засети с трансгенен памук, но и в тези на всички останали традиционн селскостопански култури, върху които паразитира памуковата нощенка, което пък позволява значително да се намали средният брой ежегодни обработки на посевите срещу инсектициди.

Някои тревожни сигнали

Скоро обаче, започна да се появява информация, че първоначално очерталата се положителна тенденция, не се потвърждава при по-продължителното използване на генетично модифицирани култури. Така, в обзорния доклад „Икономическите последици внедряването на ГМ-култури, в периода 1996-2004” (9) се констатира, че през този период, в САЩ и Аржентина, влиянието на генномодифицираните технологиите е започнало да изчезва. Освен това, както се оказва, ГМ-продуктите, вече не са чак толкова евтини (6) и в момента, в САЩ, генномодифицираната царевица е с 1/3 по-скъпа от обикновената. При отглеждането на някои видове ГМ-растения се налага използването на по-голямо количество химически средства, тъй като, с течение на времето, насекомите-вредители си изработват имунитет. Според авторите на посочения по-горе доклад (9), сравнението между произведената по традиционния начин соя и нейния трансгенен аналог показва, че в полетата, засети с генно модифицирана соя, са били използвани повече хербициди (съответно 1,2 кг на ха и 1,4 кг на ха). Този по-висок разход донякъде се обяснява от авторите с преминаването към минимална обработка на почвата. Освен това, следва да се отбележи, че използването на биотехнологиите в селското стопанство поставя фермерите в тотална зависимост от компаниите-производителки, тъй като ГМ-културите не притежават достатъчно жизнено потомство, което пък не позволява на фермерите да използват част от урожая за следващата сеитба (обикновено за целта се използва 5-8% от предходния урожай). Но, дори и ако оставим без внимание изброените дотук недостатъци при използването на ГМО, дали трансгенните култури действително са панацея срещу глада?

Компаниите, произвеждащи ГМО, обещават да създадат сортове, които реално да подобрят качеството на живот на хората. Така, под лозунга за спасяване на развиващите се държави от глада и с финансовата подкрепа на Фондация Рокфелер, преди време беше създаден нов сорт ориз – т.нар. „златен ориз” (11), генетично модифициран да произвежда по-голямо количество бета-каротин, придаващ на зърната му характерния златист цвят. „Златният ориз” трябваше да реши проблема с недостига на витамин А у страдащите от недояждане деца в развиващите се страни, което е и основната причина за слепотата и смъртността сред новородените. Но, както твърди Фредерик Уйлям Енгдал в книгата си „Семената на разрушението: скритата цел на генномодифицираните продукти” (12), това е било съвсем преднамерена лъжа – използването на „златния ориз” е целяло не толкова да се помогне на хората, страдащи от липсата на хранителни продукти и витамини, колкото тоталната замяна на естествения ориз с неговата генетична модификация.

Според Енгдал, изборът на ориза никак не е бил случаен, защото това е основната храна на 2,4 млрд. души, живеещи в Азия (където се отглежда над 90% от ориза на планетата), Западна Африка, Карибския регион и тропическата зона на Латинска Америка. За продължителен период от време, ползвайки методите на традиционната селекция, местните фермери създадоха над 140 хиляди разновидности на ориза, но по време на „зелената революция” по-голямата част от това разнообразие беше унищожена. На Филипините бе създаден Международният научно-изследователски институт по ориза, притежаващ генен фонд с 1/5 от цялото разнообразие на оризовите култури, който трябваше да съхранява предадените му оризови семена. На практика обаче, той позволи на компаниите, разработващи ГМО, незаконно да използват семената на фермерите за собствените си нужди. Попадайки в лабораториите на Monsanto или другия гигант на агробизнеса Syngenta, тези семена биваха подлагани на генни модификации, след което се патентоваха като изключителна интелектуална собственост на въпросните компании (12).

През 2000, Фондацията Рокфелер, финансирала създаването на „златния ориз”, обяви че предава резултатите от изследванията на световната общност. На практика обаче, патентът за тази генномодифицирана култура се оказа у компаниите Syngenta и Monsanto, които пък обещаха, че ще направят технологията „безплатна за всяка развиваща се държава, когато се използва за хуманитарни цели”. В крайна сметка, този сорт ориз не бе допуснат за култивиране.

Между другото, следва да се отбележи, че има много други достъпни източници на витамин А, както и, че предозирането му води до отравяне на организма, което пък предизвиква необратими мозъчни увреждания и други пагубни последици при децата кърмачета. Освен това, дневният порцион „златен ориз”, който човек трябва да поеме за да получи нормалната доза витамин А, се оказва 0,75-1,5 кг, докато обичайният дневен порцион обикновен ориз не нахвърля 300 грама.

С цел да се увеличи съдържанието на витамин А в ориза, през 2005, специалистите от британския филиал на швейцарската корпорация Syngenta създадоха второ поколение „златен ориз”, съдържащ 23 пъти повече витамин А (13). Компанията предоставя безплатно новия сорт „златен ориз” на всички азиатски изследователски центрове.

Следващата стъпка в тази посока бе създаването на генномодифицирана царевица, обогатена с витамини (14). Нейните създатели твърдят, че тази царевица изработва бета-каротин, а също витамин С и фолиева киселина. 100-200 грама от нея осигурява цялата препоръчителна дневна доза витамин А и фолиева киселина, както и 20% от тази за витамин С. През 2010, в САЩ, стартират полевите изпитания на новата генномодифицирана култура.

В момента се работи по създаването на нови сортове соя, позволяващи получаването на до 50% от биологично усвояваното желязо от храната, което пък би трябвало да окаже благотворно влияние върху хората, страдащи от анемия (8). Освен това, тези сортове соя ще се усвояват по-лесно от хората и животните и ще са по-богати на енергия.

Сумирайки казаното дотук, следва да подчертаем, че ролята на ГМО за спасяването на развиващите са страни от глад силно се преувеличава. Подобен подход не отчита, че истинската причина за глада в тези държави не е липсата на хранителни продукти и витамини, а силно затруднения достъп до тях и бедността на населението. Така, през 2002, в Индия са унищожени 60 млн. тона пшеница, тъй като населението не е разполагало със средства за да ги купи. Година по-късно, по същата причина, в складовете на Замбия са изгнили 300 хиляди тона маниока (15, 16). Решението на проблема и  гарантирането на безопасността на хранителните продукти е свързано с преодоляването на социалните и икономически прегради, ограничаващи покупателната способност на бедните слоеве на обществото в продоволствената сфера. Скъпоструващите технологии, от типа на генното инженерство, принадлежащи на големите корпорации, само увеличават тези прегради, задълбочавайки бедността.

Нежелателните последици от използването на ГМО

Сред най-значимите нежелателни последици от използването на генномодифицирани култури в селското стопанство е възможността от кръстосване на трансгенните култури с диворастящите им разновидности, в резултат от което се появяват т.нар. „суперплевели”, устойчиви на хербициди. Наскоро, в специализираното издание Molecular Ecology беше публикувано изследване, посветено на нов вид плевел – трансгенна репица, устойчива към хербицида глифосат (17). Според авторите му, при отглеждането на трансгенната маслодайна рапица (Brassica napus), която е устойчива на глифосата, е станало спонтанно кръстосване между нея и диворастящото родствено растение репица (Brassica rapa), в резултат от което устойчивостта към хербицидите се е предала и на плевела. Учените откриват, че чуждият ген се е съхранявал в генома на репицата цели шест години. При това следва да отбележим, че наблюденията се провеждат не в лабораторни условия, а в канадските ферми, където се отглежда трансгенната рапица.

Тези, създадени от човека, „суперплевели” могат да изтласкат естествените диви видове, както и растенията и животните, зависещи от тях. В тази връзка, Агенцията за защита на околната среда на САЩ (ЕРА), обезпокоена от възможността за кръстосване на диви растения, родствени на памука, с трансгенния памук на корпорацията Monsanto, задължи производителите на генетично модифицирани семена да вземат мерки срещу отглеждането на биотехнологичен памук (Bt памук)  за търговски цели, в районите, където са разпространени диворастящите му „роднини” и, в частност, на Хаваите (където расте Gossypium tomentosum) и във Флорида (където се среща Gossipium hirsutum). Върху всеки чувал със семена на генетично модифицирания Bt памук на компанията Monsanto има надпис: „Във Флорида да не се засажда южно от Тампа. Да не се продава на Хаваите”. Подобни мерки обаче, едва ли са ефективни, имайки предвид мащабите на разпространение на ГМ-културите, още повече, че само пчелите например, могат да пренасят прашеца на трансгенните растения на разстояние до няколко километра.

Анализирайки проблемите на трансгенните култури, не можем да не отбележим липсата на дългосрочни систематични изследвания за влиянието на консумацията на ГМО върху човешкото здраве. Едва наскоро започнаха да се публикуват изследвания на това влияния върху животните, макар че хората употребяват ГМО в храната си поне от двайсет години насам.

Компаниите-производителки се опитват да убедят обществеността, че предлаганите от тях ГМО са напълно безопасни, само че това невинаги е така. Ето само един пример – германският фермер Готфрид Глокнер от провинция  Северен Хесен, започва през 1997 да отглежда генномодифицирана царевица Bt-176 на компанията Syngenta, използвана за храна на едър рогат добитък. Тази царевица отделя токсина Bacilicus thuringiensis, който убива вредната царевична пеперуда. През 2001-2002 обаче, използването на тази генномодифицирана царевица води до намаляване броя на добитъка, драстичен спад в млекопроизводството на фермата и отравяне на засетите с нея площи (12, 18). Компанията-производител Syngenta отказва да поеме отговорност за пораженията, посочвайки, че според проведените от нея предварителни тестове, кравите неутрализират съдържащият се в ГМ-царевицата биотехнологичен токсин. Независимата научна експертиза обаче доказва, че след 2000, съдържанието на въпросния токсин в царевицата, отглеждана от Глокнер, е достигнало 8,3 мкг/кг. Освен това, някои учени предполагат, че именно този токсин е станал причина за масовата гибел на медоносните пчели, наблюдавана през последните години в различни региони на света. Въпреки това обаче, след 1997 отглеждането на устойчивата на вредители биотехнологична царевица беше разрешено в цяла Европа, с изключения на Австрия (забранена през 1997) и Германия (забранена през 2000).

През 2005, Европейският орган по безопасност на храните (EFSA) поиска от корпорацията Monsanto да му предостави резултатите от всичките си изследвания на ГМ-царевица от сорта MON 863. Според вътрешния доклад на Monsanto, опитните мишки, хранени с нея, са имали сериозни проблеми с кръвоносната и имунната си система. Според ръководството на компанията обаче, тези данни имат случаен характер и не доказват, че въпросната царевица застрашава човешкото здраве (15).

Освен фалшифицираните данни за безопасността или просто за недостатъчно изученото влияние на ГМО върху природата и човека, не по-малко сериозен проблем представлява случайното попадане в храната на генномодифицирани компоненти, които въобще не са били предназначени за това. Така, преди време, американската общественост бе шокирана от съобщението, че след прибирането на реколтата от соя, предназначена за хранителната индустрия, на едно от полетата, засети с нея, са били открити следи от генномодифицирана царевица на компанията ProdiGen, засята там година по-рано (20). Внедреният в нея ген изработва вещество за борба със стомашно-чревните инфекции при прасетата. Междувременно, се установява, че реколтата от соя вече е изпратена за преработка, заедно с тази от няколко други ферми. В крайна сметка, по нареждане на Департамента по селското стопанство, бе унищожен целият соев урожай, на стойност 3 млн. долара. При аналогични обстоятелства и отново по вина на ProdiGen, на Департамента се наложи да унищожи целия урожай от зърнени култури, на площ от 380 ха (20).

През 2001 пък бе установено, че генномодифицирана царевица StarLink на комнанията Aventis, одобрена за използване единствено като храна за добитъка, е попаднала в 300 вида хранителни продукти, което е причинило алергия на десетки хора. В резултат от избухналия скандал, отглеждането на StarLink беше прекратено, а компанията Aventis продаде поделението си за трансгенни селскостопански култури на германския концерт Bayer.

Всички тези примери показват, колко опасни могат да бъдат ГМО при отсъствие на необходимия контрол върху разпространението им. От началото на отглеждането на генномодифицирани култури са фиксирани най-малко 137 случая на генетично замърсяване и „изтичане” на ГМО в околната среда, в 43 държави по света (21). Редица авторитетни специалисти смятат, че използването на ГМО може да има изключително тежки и вероятно необратими последици за човечеството и околната среда и никакви предполагаеми ползи не могат да оправдаят употребата им.

Световната общност започна да обръща по-сериозно внимание на въпроса за целесъобразността от използването на ГМО след 2000, когато учените открито заговориха за възможното негативно влияние на трансгенните продукти върху човешкото здраве, поставяйки под съмнение и икономическата изгода от тях. Именно през 2000 беше публикувано декларацията на редица световно известни учени (22), в която се подчертава опасността от генното инженерство, последвана от открито писмо до правителствата на всички държави (23), за безопасността и целесъобразността от използването на ГМО, подписано от 828 изтъкнати специалисти от 84 страни. През 2008, в резултат от координираните тригодишни усилия на 400 учени, правителства, представители на гражданското общество и частния сектор, в ООН беше представен доклад, в който се стига до извода, че ГМО няма да помогнат за спасяването на планетата от глада и селскостопанската криза (24). Според експертите, занапред следва да се отделя повече внимание на традиционните методи за селекция и екологично чистото селскостопанско производство.

Как започна всичко

Днес САЩ са световен лидер в производството на ГМО: през 2008, там се отглеждаха генномодифицираните култури върху площ от 62 млн. ха. Според Националната асоциация на производителите на хранителни продукти, генетично модифицираният соев протеин се съдържа в 60-70% от продуктите, продавани в американските магазини. В тази връзка възниква естественият въпрос, как една страна, в която толкова стриктно се следи за качеството на предлаганите на хората хранителни продукти и масови стоки, се оказва буквално „наводнена” с ГМ продукти, чиято безопасност все още не е доказана напълно?

Обяснението е, че за да се направи обективна оценка на безопасността на ГМО (и, в частност, на ГМ културите) за човешкото здраве, следва да се докаже, че трансгенните култури са също толкова безопасни, колкото и традиционните селскостопански култури, чиято сигурност не се поставя под съмнение и се смята за доказана от многовековното им използване в хранителните продукти. За да улесни сравнението между ГМ културите и традиционните им аналози, през 1993 ОИСР лансира концепцията за „съществената еквивалентност” (25), Става дума за пълното съответствие в състава на двата вида култури. Което пък означава, че ако трансгенната и традиционната култури не се различават по своя хранителен състав, съдържание на антинутриенти (т.е. съединения, препятстващи усвояването на хранителните вещества от организма) и естествени растителни токсини, те могат да се смятат за „съществено еквивалентни”. Тази дефиниция обаче, игнорира качествената вътрешна трансформация, осъществена в трансгенните култури (26). Според Уйлям Енгдал, възприемането на постановката за „съществената еквивалентност”, отменя необходимостта от специални регулативни мерки по отношение на огромния брой вариации, вече създадени или създаващи се в момента с методите на генното инженерство (12).

При това, следва да се отбележи, че привеждайки своите аргументи в подкрепа на „съществената еквивалентност”, с цел да се избегнат „затормозяващите прогреса” продължителни проверки на създадените от тях ГМ култури, транснационалните компании, паралелно с това, претендират за патентни права върху генномодифицираните растения, твърдейки, че генното инженерство всъщност създава нови растения, чиято уникалност следва да бъде защитена от въпросните патенти. Тоест, вграденият в чуждия организъм ген се смята за ново „изобретение”, върху което се разпространява правото на интелектуална собственост. Така обаче се създава силна зависимост на държавния агропромишлен комплекс от транснационалните биотехнологични корпорации, доколкото всяка държава, използваща в селското си стопанство ГМО, трябва да плаща на корпорациите за това (21).

В момента, патентите на над 90% от всички ГМ култури принадлежат на три гигантски корпорации: американската Monsanto, швейцарската Syngenta (и френското и поделение Syngenta Seeds) и германската Bayer (и дъщерната и Bayer CropScience).

Любопитен допълнителен източник на печалба се оказват исковете, подавани от компаниите-производителки на ГМО срещу фермерите, незаконно използващи генномодифициран посевен материал. Така, според някои оценки, корпорацията Monsanto е получила десетки милиони долари от фермери, обвинени в подобни престъпления, дори и в случаите, когато ГМ-културите са попаднали случайно в техните насаждения.

Оказването на хуманитарна помощ е сред често използваните начини за изпращането, в една или друга държава, на големи количества продукти, съдържащи ГМО. В ситуация на криза е най-важно пострадалите да получат възможно най-бързо необходимите им хранителни продукти, а въпросът за генетичната им чистота въобще не се повдига. Едва наскоро изпращаните продоволствени помощи започнаха да се проверяват за съдържание на генномодифицирани компоненти, като в много от случаите такова съдържание наистина беше установено (29).

През 2002, по време на Световната среща по проблемите на устойчивото развитие в Йоханесбург, транснационалните корпорации се опитаха да натрапят генномодифицираната царевица като продоволствена помощ за африканските държави, но правителствата на Замбия и Зимбабве се отказаха от подобен „подарък”, определяйки го като „нова форма на колонизация”. Според директора на неправителствената организация „Christian Care” от Зимбабве Форбс Матонга, ГМО „застрашават продоволствената сигурност на развиващите се държави, тъй като семената се контролират от няколко транснационална корпорации”. Той смята, че докато учените нямат единно мнение за последиците от използването на ГМО, генномодифицираните организми трябва да бъдат забранени.

През 2006, трансгенен американски ориз беше открит в хуманитарната помощ и в редица вносни хранителни продукти в Гана и Сиера Леоне. В тази връзка, африканските екологични организации поискаха от своите правителства да проверяват доставките и при наличие на ГМО да ги връщат обратно.

Според нигерийския професор Джонсън Екпере, който се занимава с проблемите, свързани с биотехнологиите, „днес съгласието да се използват биотехнологии често се оказва необходима предпоставка за получаване на икономическа помощ” (6).

Кой печели от разпространяването на ГМО?

Агробизнесът в сферата на ГМО се развива със светкавични темпове и по нивото на инвестиции и динамиката в ръста на печалбите може да се сравнява само с областта на компютърните технологии. През 1995 обемът на продажбите на трансгенни растения беше 75 млн. долара, но през 1999 той достигна 2,1-2,3 млрд. долара. Според редица данни (30), в момента, общата печалба на транснационалните корпорации, разработващи, отглеждащи и продаващи генномодифицирани селскостопански култури, варира между 3 и 5 млрд. долара, като се очаква, през 2020, да нарасне до 50-100 млрд. долара. При това, по експертни оценки, създаването на всеки нов вид ГМО струва около 3 млн. долара. Очевидно е, че подобни разработки са по силите само на големите транснационални корпорации, от типа на Monsanto, Syngenta или Bayer.

И така, кой има полза от ГМ културите? На този въпрос, който, между другото, никак не е прост, беше посветено изследването на група неправителствени организации, чиито резултати бяха публикувани, през февруари 2009, от Центъра по продоволствената сигурност на САЩ и организацията Friends of the Earth в доклада „Кой има полза от ГМ културите? Храним биотехнологичните гиганти а не бедните” (31). Неговите автори дават еднозначен отговор на този въпрос, посочвайки, че трансгенните култури са от полза най-вече за акционерите на транснационалните корпорации, занимаващи се с производството и разпространението на ГМО.

В доклада се обобщава, че, след 1996, генномодифицираните култури, които се отглеждат масово в 25 страни по света, не са помогнали за решаването на основните селскостопански проблеми и задачи, пред които са изправени фермерите, нито пък са доказали предимствата си пред традиционните сортове, получени в резултат на продължителна селекция. ГМ културите се използват в селското стопанство без необходимите предварителни изследвания, адекватна оценка или наличието на реална представа за тяхната производителност, както и за влиянието им върху човешкото здраве, околната среда и социално-икономическото развитие на човечеството. Използването им не само не доведе до намаляване, а напротив – до ръст в използването на пестициди, да не говорим, че не гарантират по-високи добиви, отколкото традиционните сортове (31). Използването на ГМО се оказва неизгодно на потребителите и дребните фермери, нещо повече, много фермери, заели се с отглеждането на ГМ култури, бяха докарани до фалит.

Както вече споменах, непрекъснато се обещава, че ГМО ще спасят човечеството от глада, като на този въпрос закономерно се отделя голямо внимание. Резултатите от изследванията обаче сочат, че поне досега генномодифицираните култури никак не са повлияли за решаването на проблемите с глада и бедността в света. Огромното мнозинство от ГМ културите, отглеждани днес из целия свят, се използват за храна на добитъка, с цел да се покрият нуждите на богатите държави от месо. Четири от всеки пет хектара, засети с генномодифицирани култури, притежаващи повишена устойчивост към определени хербициди, са собственост на едни и същи транснационални корпорации.

Според анализите (31), в САЩ, най-голяма изгода от комерсиализацията на ГМ културите има корпорацията Monsanto. Купувайки редица компании-производители на посевен материал, Monsanto постави под контрол значителен сектор от бизнеса със семена в света, което и позволява да модифицира и значително да увеличи цената на продавания от нея посевен материал. По-нататъшната мобилизация ще доведе до ограничаване избора на фермерите и потребителите, а вероятно и до изчезването на традиционните (т.е. немодифицирани генетично) сортове на редица ключови култури и, в частност, на памука, соята и царевицата. Стратегията на Monsanto включва „ускореното проникване” на ГМ културите на редица ключови пазари: на генномодифицираната соя - в Бразилия, на памука – в Индия и Африка, а на царевицата – в САЩ и Европа. В същото време обаче, соевата криза в Бразилия, конфликтите, породени от опитите за въвеждането на ГМ културите в Индия, както и негативното отношение към генномодифицираните продукти в Европа, принудиха Monsanto да ограничи мащабните си планове (31). Акциите срещу използването на ГМО, които имат място в редица страни по света (включително и в България), стават все по-мащабни, което, може би, все пак ще даде възможност на потребителите да направят честен избор между продукцията, съдържаща и несъдържаща ГМО, от който в момента си лишени.

Между другото, сегашната продоволствена криза се оказа изключително полезна за Monsanto. Мнозина известни финансови анализатори посочват, че, през 2010, чистата годишна печална на корпорацията ще нарасне трикратно, в сравнение с 2007, достигайки 3,96 млрд. долара (31). „ГМ културите са създадени най-вече за да „нахранят” биотехнологичните гиганти, а не най-бедното население на света” – посочва в тази връзка изпълнителният директор на нигерийския клон на Friends or the Earth Нимо Басей, според който: „Генномодифицираните семена и химикалите, с които те трябва да се използват, са прекалено скъпи за дребните африкански фермери. Онези, които прокарват тези технологии в развиващите са държави, са безкрайно далеч от действителността”.

На този фон, можем да предположим, че принуждавайки основните производители на селскостопански продукти всяка година да купуват все нови и нови видове ГМО на цени, които им се налагат от техните създатели, транснационалните корпорации могат, в крайна сметка, да поставят под контрола си цели държави. Въвеждането на генните технологии води до контрол на пазара на продоволствени стоки. В една своя статия (6), Анета Грот цитира служител на Monsanto, според който: „корпорацията се стреми към глобален контрол над всички хранителни продукти”. Впрочем, още през 70-години на миналия век Хенри Кисинджър (съветник на американския президент, през 1969-1975 и държавен секретар, през 1973-1977) посочва, че: „този който контролира петрола, контролира държавите, но този, който контролира продоволствието, контролира хората” (6).

Въпреки множеството свидетелства за (най-малкото) нееднозначното влияние на ГМО върху човешкото здраве, екологията и икономиката, СЗО продължава да пропагандира използването на трансгенни растения, като хуманитарна помощ за развиващите се държави, призовавайки хората да не се боят от ГМО, т.е. на практика предоставя пълна свобода на действие за транснационалните концерни. При това, няма как да не отбележим, че традиционните партньори, за които вече споменахме по-горе и с които активно си сътрудничи СЗО, са и „спонсори” на най-различни глобални проекти, предназначени да „ощастливят човечеството”. Тоест, може да се окаже, че печалбите от мащабното разпространение на ГМО не са единствената цел на създателите на генномодифицираните организма и онези, които стоят зад тях. Според някои експерти, става дума за своеобразна „биологическа война”, водена под лозунга за „решаване на проблема с глада в света” и „подобряване на здравеопазването” (12).

ГМО-тероризмът

Друг проблем, свързан със създаването на трангенните продукти, е т.нар. ГМО-тероризъм. През май 2004, в Комитетът на НАТО по глобалните предизвикателства пред съвременното общество проведе в Брюксел среща на експерти от страните-членки и други държави, включително и Русия, по проблемите на „генетичния тероризъм”. Участниците в нея стигнаха до извода, че днес е налице реална опасност от използването на генетично модифицирани източници (ГМИ) от биотерористите. В резултат от това беше решено ГМО да бъдат добавени в списъка на веществата и микроорганизмите (вируси и определени бактерии), които могат да попаднат в човешкия организъм чрез храната, напитките и питейната вода и да станат причина за опасни болести. Експертите на Алианса (15) предполагат, че ако над една нива, засята с традиционни култури, бъде разпръснат цветен прашец от модифицирани по съответния начин растения, могат да се провокират различни епидемии или епизоотии, масови отравяния и появата на постоянни епидемични огнища, включително и на заболявания, каквито никога досега не е имало в конкретната държава. Тоест, основният извод от срещата в Брюксел е, че хранителните продукти, съдържащи трансгенни компоненти, наистина биха могли да се превърнат в потенциално генетично оръжие за осъществяване на терористични действия.

В края на настоящия обзор бих искал да подчертая, че истинските цели на производителите на ГМО, както изглежда, остават извън вниманието на медиите и учените. Както показват редица, проведени напоследък изследвания, широко пропагандираното спасяване на човечеството от глада едва ли може да се постигне с помощта на ГМО. Вместо това, на фона на все по-широкото използване на ГМ културите в селското стопанство на много страни, се очертават тенденции към монополизиране производството на генномодифицираните растения и подходящите за тях пестициди, както и за замяната на сегашното видово разнообразие на основните селскостопански култури с 1-2 трансгенни култури. Интересен, но и тревожен факт е, че разработката на противовирусните ваксини, които, както подозират мнозина, водят до стерилизация на населението, се осъществява от същите корпорации и фондации, които работят и по създаването на трансгенните растения. Възможно е истинската цел на тези „благодетели, спасяващи света от глада”, да стане ясна едва след като бъде реализирана.

Днес светът е разделен на два „лагера” – на привържениците и на противниците на ГМО революцията, но всички последици от практическото и осъществяване не могат да предвидят нито едните, нито другите. В тази връзка, известен оптимизъм вдъхва фактът, че все повече хора и неправителствени организации започват обръщат необходимото внимание върху качеството на предлаганите хранителни продукти, включително и на генетичната им чистота.

Бележки:

1. ISAAA Brief 39-2008: Executive Summary. Global Status of Commercialized Biotech/GM Crops: 2008, The First Thirteen Years, 1996 to 2008.? International Service for the Acquisition of Agri-Biotech Applications.

2. The State of Food Insecurity in the World 2008: High food prices and food security – threats and opportunities. – 2008, Food and Agriculture Organization of the United Nations, Viale delle Terme di Caracalla, 00153 Rome, Italy.

3. The Blackwell Encyclopedic Dictionary, Oxford: Blackwell 1998. 456 р.

4. N. Borlaug, Green revolution: yesterday, today and tomorrow// Ecology & Life, № 4, 2001.

5. Secretary-General Calls for “Uniquely African Green Revolution” in 21st Century, to End Continent’s Plague of Hunger, in Addis Ababa Remarks, 07.07.2004; SG/SM/9405, AFR/988; http://www.unis.unvienna.org/unis/pressrels/2004/afg9405.html.

6. Annette Groth und Alexander King.  Wer die Nahrung kontrolliert? Junge Welt, 13.06.2008.

7. Modern food biotechnology, human health and development: evidence-based study. Food safety department World Health Organization, 2005.

8. The Benefits of Biotechnology: Scientific Assessments of Agricultural Biotechnology?s Role in a Safer, Healthier World. ? United Soybean Board, 2009.

9. G. Brookes, P. Barfoot. GM Crops: The Global Economic and Environmental Impact - The First Nine Years 1996-2004. ? AgBioForum (2005), 8(2-3):187–196.

10. Kong-Ming Wu, Yan-Hui Lu, Hong-Qiang Feng, Yu-Ying Jiang, Jian-Zhou Zhao. Suppression of Cotton Bollworm in Multiple Crops in China in Areas with Bt Toxin–Containing Cotton. ? Science (2008), 321(5896):1676-1678.

11. X. Ye, S. Al-Babili, I. Potrykus et al. Engineering the provitamin A (beta-carotene) biosynthetic pathway into (carotenoid-free) rice endosperm. ? Science (2000), 287(5451): 303-305.

12. F. William Engdahl Seeds of Destruction. The Hidden Agenda of GMO. Centre for Research on Globalization Publishing 2007, 320 р.

13. J. A. Paine, C. A. Shipton, S. Chaggar et al. Improving the nutritional value of Golden Rice through increased pro-vitamin A content. Nature Biotechnology (2005), 23(4):482-487.

14. Shaista Naqvi, Changfu Zhu, Gemma Farre, et al. Transgenic multivitamin corn through biofortification of endosperm with three vitamins representing three distinct metabolic pathways. ? Proceedings of the National Academy of Sciences (2009), 106:7762-7767.

15. ГМО: Контроль над обществом или общественный контроль, под ред. В.Б. Копейкиной. М. Эремурус, 2005, 197 стр.

16. Voices from the South. CA: Institute for Food and Development / Pesticide Action Network, 2003.

17. S. I. Warwick, A. Legere, M.-J. Simard and T. James. Do escaped transgenes persist in nature? The case of an herbicide resistance transgene in a weedy Brassica rapa population. ? Molecular Ecology (2008), 17(5):1387-1395.

18. M.-W. Ho and S. Burcher. Cows Ate GM Maize and Died. ? Science in Society (2005), 21: 4-7.

19. M. O’Callaghan, T.R. Glare, E.P.J. Burgess, L.A. Malone. Effects of plants genetically modified for insect resistance on nontarget organisms. ? Annual Review of Entomology (2005), 50: 271–292.

20. В.Г. Панченко. Вчера, сегодня, завтра украинского национального питания. Уроки здоровья. // Днепропетровск. Пороги. 2004. - 274 стр.

21. А. Баранов. К доктрине биологической безопасности России // ЭКОС. 2008. № 1. С. 27–39.

22. World Scientists Statement. Supplementary Information of the Hazards of Genetic Engineering Biotechnology. Third World Network, 2000.

23. Open Letter from World Scientists to All Governments Concerning Genetically Modified Organisms (GMOs), http://www.iis.org.uk/list.php.

24. International Assessment of Agricultural Knowledge, Science and Technology for Development (IAASTD): Synthesis Report with execute summary: A Synthesis of the Global and Sub-Global IAASTD Reports / Ed. by B. D. McIntyre (AASTD Secretariat), H. R. Herren (Millennium Institute), J. Wakhungu (African Centre for Technology Studies), R. T. Watson (University of East Anglia). Island Press, 2008, 97 p.

25. CRS Report for Congress: Agriculture: A Glossary of Terms, Programs, and Laws, 2005 Edition - Order Code 97-905.

26. E. Millstone, E. Brunner, S. Mayer. Beyond “substantial equivalence”. Nature (1999) 401(6753):525-6.

27. Federal Court of Appeal of Canada. Monsanto Canada Inc. v. Schmeiser (C.A.) [2003] 2 F.C. 165. Retrieved 25-Mar-2006.

28. Widespread Call Issued to Stop GM Alfalfa in Canada. 80 groups to fight the commercialization of genetically modified alfalfa, 28.04.2009, http://www.saskorganic.com/oapf/pdf/Call_Stop_GM_Alfalfa_Canada.pdf.

29. В. Колесникова. Соевые интриги. // Вести СоЭС. 2001. Т. 3. № 18.

30. Р. Барашев. Как минимум три Украины уже засеяны трансгенными культурами. // Еженедельник “2000” (2007), 45(389): 9-15.

31. Juan Lopez Villar, Helen Holder, Bill Freese, et al. Friends of the earth international: Who benefits from GM crops? Feeding the biotech giants, not the world’s poor. February 2009, Issue 116.

32. World Health Organization: Challenges in Reproductive Health Research // Biennial Report, 1992-1993, Geneva, 1994, p. 186.

33. Research in Human Reproduction// Biennial Report, 1986-1987/ WHO Special Programme of Research, Development and Research Training in Human Reproduction, WHO, Geneva, 1988.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Нашумелият напоследък датски еколог Бьорн Ломборг е роден през 1965. Завършва политология в Орхуския университет (1991), след което защитава докторат в Копенхагенския университет (1994). До 2005 преподава статистика в Орхуския университет, а след това е преподавател в Копенхагенското бизнес училище.

През 2002 оглавява създадения по инициатива на премиера Андерс Фог Расмусен Институт за оценка на околната среда, но през 2004 се оттегля от поста. През 2002 Ломборг и Институтът са сред основателите на Копенхагенски консенсус - неправителствена организация, поставяща си за цел подобряването на глобалното благосъстояние, като се използва методологията на „икономиката на благоденствието”.

Ломборг стана световно известен със своята книга „Скептичният еколог” (2001), в която оценява много твърдения на защитниците на околната среда като силно преувеличени. Следващият му бестселър „Намалете градуса” се появи в 2007 . През 2004, лондонският „Таймс” го включи в списъка на 100-те най-влиятелни личности в света, а през 2008 „Гардиан” го обяви за един от „50 човека, които могат да спасят планетата”, „Форийн полиси” – за един от „100-те най-влиятелни интелектуалци”, а „Ескуайър” го включи в списъка на „75-те най-влиятелни личности на ХХІ век”.

- Кой, според Вас, спечели от конференцията на ООН за климата, състояла се през декември 2009 в Копенхаген?

- Не мисля че на тази конференция беше взето някакво наистина перспективно, в дългосрочен план, и разумно решение. За съжаление, отново бяха подписани добре звучащи документи, всички пиха шампанско, отбелязвайки поредния „пробив” и после доволни се разотидоха. А след десетина години ще открием, че всъщност нищо не се е променило. Тоест, ще продължим да губим време, както го правим от поне 18 години насам.

Ще припомня, че през 1992, светът се събра в Рио и развитите държави пак обещаха да съкратят, доста съществено, емисиите на въглероден двуокис, но така и не направиха нищо. След това се събрахме, през 1997, в Киото, и пак обещавахме – даже още повече неща – и пак не изпълнихме нищо от обещаното. Тоест, в началото на 2010, нищо от обещаното не е факт.

В Копенхаген се опитахме още веднъж да приложим същата, провалила се през последните 18 години, стратегия. Което беше грешка, по две причини: първо, защото тя показва, че не се тревожим особено за това, което действително се случва с климата, и второ – защото тази стратегия (дори ако бяхме успели да я реализираме) е твърде лош начин за преодоляване на климатичните проблеми. Както посочват редица водещи икономисти, с всеки долар, изразходван за намаляване емисиите на въглероден двуокис, вредата за климата се намалява само с 2 цента. Бих предложил да използваме по-умни стратегии, така че със същите разходи да преодоляваме далеч по-успешно климатичните проблеми.

Истината обаче е, че повечето участници в последната конференция в Копенхаген всъщност печелят от сегашното състояние на нещата. Колкото повече внимание отделя обществото на глобалното затопляне, толкова повече ресурси се отпускат за изследване на проблема. Не казвам, че конкретни изследователи или научни центрове играят нечестно, но виждаме, че е налице процес на своеобразен подбор. Тоест, ако сте учен и мислите, че глобалното затопляне е нещо много лошо и изследванията ви го потвърждават, ще получите още средства за да ги продължите. Но, ако проучванията ви не водят до подобен извод, по-добре се ориентирайте към нещо друго, защото няма да видите пари. Ще повторя, не става въпрос за нечестна игра, а за система, която изтласква онези, които се отнасят по-скептично към проблема.

Освен учените, от този подход печелят и политиците: защото това им дава възможност много да обещават и да печелят точки, без всякакъв реален ангажимент да изпълнят обещанията си. Всички политически лидери, които подписаха Протокола от Киото, през 1997, вече не са на власт. Навремето, това им позволи да заявят, че са „спасили” света и да оберат всички аплодисменти, още преди да са предприели каквито и да било конкретни стъпки.

И, разбира се, от тази ситуация печели бизнесът (макар че повечето хора упорито не желаят да повярват в това), който получава огромни субсидии и трупа политически точки. Бизнесът печели и от създаването на нови мини-пазари. Нека си припомним, че сред онези, които спечелиха от Протокола от Киото, бяха европейските енергийни компании, които, на практика, получиха даром всички разрешения за емисии на парникови газове, но после ги продадоха на потребителите (очевидно, авторът има предвид, че стойността на разрешенията беше включена в цената на електроенергията, а компаниите получиха възможност да търгуват с емисионните квоти – б.р.). Резултатът от това бе, че още през първата година, те получиха (и то без да са си мръднали пръста) допълнителни приходи, вариращи между 10 и 20 млрд. евро.

- Наистина ли вярвате, че има някакво бизнес-лоби, което печели от ограничаването на вредните емисии?

- Вярвам, че има групи, които бяха заинтересовани, на срещата в Копенхаген да се вземат поредните скъпоструващи решения. Няма как да влезеш в метрото на датската столица и да не видиш реклама на Vestas (местна компания, която е сред най-големите производители на вятърни генератори – б.р.), на която пише, че „светът се нуждае от силни решения в Копенхаген”. Разбира се, това е вярно, защото означава, че въпросната компания ще продаде много повече от своята продукция. Не мисля, че това е лошо, бизнесът трябва да се стреми към увеличаване на печалбата си и той действа именно така. Ние,  като избиратели, би трябвало обаче да се запитаме, дали искаме да правим това, което е изгодно за бизнеса, или онова, което е добре за нас, самите. Необходимо ни е нещо полезно за климата, само че на ниска цена.

- Смятат Ви за един от най-яростните критици на Протокола от Киото, който определяте като неефективен и безсмислен. Защо той не сработи?

- Основният проблем на Протокола от Киото е, че той се основава на споразумение между голям брой държави за реализацията на изключително скъпи решения, които, дори и да донесат някаква полза, това ще стане в далечното бъдеще и то не на тези, които ще плащат за тях. Затова, от политическа гледна точка, практическата му реализация е изключително сложна. Именно поради това толкова много политици говорят за него, но не го прилагат на практика.

Този недостатък може да се поправи. Защото опитите практически да бъдат намалени емисиите на въглероден двуокис са свързани с много високи разходи, които плащаме тук и сега, с надеждата, че ще се изплатят в далечното бъдеще за други поколения. Затова, вместо да се опитваме да подобрим едно изначално сбъркано и неработещо споразумение, е по-добре да концентрираме усилията си върху по-подходящи подходи към проблема. Така, в рамките на проекта „Копенхагенски консенсус”, 28 водещи световни икономисти изчислиха, че ще бъде много по-изгодно да инвестираме значителни средства за развитието на възобновяемите източници на енергия. Ако го направим, има шанс, че с цената на много по-малки разходи ще допринесем много повече за решаване на проблема с климата. Защото с всеки похарчен по тази начин долар, ще намалим вредата за климата с 11 долара. Което е 500 пъти по-ефективно, отколкото са показателите на Протокола от Киото. Тоест, става дума за много добра инвестиция и то по една много проста причина.

Днес например, слънчевите панели са прекалено скъпи, което означава, че само малцина сравнително богати хора могат да си позволят да ги инсталират на покривите на жилищата и офисите си. И то най-вече за да ни демонстрират, колко са добри. Сега си представете, че вложим значителни средства за изследвания, така че през 2040 енергията от слънчевите панели да стане по-евтина от тази от изкопаемите енергоносители. Това би спряло глобалното затопляне, защото всички ще предпочетат да ползват слънчеви панели и не защото някой ще ги принуждава да го направят, а защото изобретенията и иновациите ще направят слънчевата енергия по-евтина.

Тоест, трябва най-сетне да поставим коня пред каруцата – да осъществим иновациите в енергийната сфера преди да поставяме на хората ултиматум, че трябва да намалят емисиите. Днес се случва точно обратното: казваме „нека обещаем да съкратим емисиите”, без да разполагаме с технологиите, способни да превърнат това обещание в реалност. Затова още веднъж ще повторя, че са необходими мащабни инвестиции в „зелените технологии”, които ще ни позволят да намалим емисиите, практически безболезнено.

- Според Вас, твърдението за изтощаване на запасите от изкопаеми енергоносители е силно преувеличено. В същото време, предлагате повече инвестиции в „зелената” енергетика. Едното не противоречи ли на другото?

- Няма да спрем да използваме изкопаемите енергоносители, само защото те вече са се изчерпали. Ясно е обаче, че ако глобалното затопляне е реален проблем (а аз вярвам в това), в крайна сметка, следва да се ориентираме към икономика, която не е основана на използването на изкопаеми енергоносители (или поне не на емисиите на въглероден двуокис). И най-добрият начин да го постигнем е да направим „зелената” енергия толкова евтина, че да може да се конкурира с изкопаемите енергоносители, а не да правим последните толкова скъпи, че никой да не иска да ги използва.

- Според някои експерти, концентрацията на въглероден двуокис в атмосферата нараства експоненциално. Така ли е, и ако е вярно, колко опасно може да бъде това?

- Съмнявам се, че концентрацията расте експоненциално, на тя наистина нараства. Това е опасно, но не е края на света. Важно е да осъзнаем тази разлика. Някои специалисти се опитват да създадат впечатление, че ако глобалното затопляне продължи до края на сегашния век, в света вече няма да може да се живее, т.е. поставят въпроса за оцеляването на човешката цивилизация. Това е пълна глупост. Експертите от ІРСС (Междуправителствена експертна група по промените в климата – б.р.) доказаха, че неконтролируемото глобално затопляне действително ще се окаже проблем, но това в никакъв случай няма да бъде края на света.

Нека се опитаме да добием представа за реалните мащаби на проблема: през настоящия век по-голямата част от вредите за климата ще идват от развиващите се държави и, ако погледнем какво ще се случи с тяхната икономика, то, според експертните оценки, цялата вреда от затоплянето (включително и непазарната) за развиващите се страни (на глава от населението) в края на ХХІ век ще достигне около 3% от техния БВП. Което е много, но в никакъв случай не застрашава живота на човечеството. По прогнозни оценки на ООН, в края на столетието, средният жител на развиващия се свят ще бъде с 3500% по-богат от днес. Тоест, вместо с бедни виетнамци или бенгалци, в края на века (и то повсеместно) ще си имаме работа с хора, богати колкото днешните датчани. Без съмнение, след 90 години ще живеем в един по-богат свят. А пък ако подходим достатъчно умно към проблема за глобалните климатични промени, този свят ще бъде още по-богат.

- Доколко обосновани са твърденията, че глобалното затопляне не е свързано с човешката намеса, а се обуславя от нормалните за планетата ни промени в температурата?

- Дори и такива скептици, като Ричард Лестър от Масачузетския технологичен институт, или Патрик Майкълс, са съгласни, че ръстът на емисиите на въглероден двуокис води до повишаване на температурата. Тоест, спорът не е, дали емисиите на въглероден двуокис повишават температурата, а с колко я увеличават – и този спор съвсем не приключил. Огромен брой учени са съгласни с тезата, че затоплянето, частично, е свързано с човешката дейност. Но това, за което си струва да се замислим е, че в миналото температурата на атмосферата също е изпитвала сериозни колебания и човечеството се е приспособило към тях. Сега хората могат да живеят еднакво комфортно както във Финландия, така и в Сингапур, макар че разликата между средните температури на двете места надхвърля 20 градуса.

Разбира се, това не означава, че не бива да си задаваме въпроса: ако сме виновни за това повишаване (което вероятно наистина е така), не трябва ли да се ограничим за да избегнем по-нататъшното повишаване на температурата? Отговорът е, вероятно да, в дългосрочен план, ако вземаме достатъчно умни решения. Но, ако решенията ни са глупави, само ще навредим на собствените си икономики,  а крайният ефект по отношение на климата ще се окаже минимален.

- Както е известно, в края на 2009, хакери разбиха сървъра на Университета на Източна Англия и публикуваха в Интернет имейли и документи на негови служители, от които става ясно, че през последните години температурата на планетата не се повишава. Как ще коментирате този скандал?

- Някои смятат, че това нищо не означава. Други, че това е краят на изучаването на климата. И едното, и другото не е вярно. Скандалът не опровергава фундаменталния факт, че увеличаването на въглеродния двуокис в атмосферата води до затопляне. Той обаче показва, че има много учени, за които не е достатъчно затоплянето да съществува, а искат да го използват като плашило. Като за целта са готови и на не съвсем законни действия – включително да фалшифицират наличните данни. Това, разбира се, не променя основите на изучаването на климата, но ни показва две неща. На първо място, че подобно поведение на учените може да изплаши, разочарова и настрои скептично много хора по света. В тази връзка, научната общност, занимаваща се с климатичните промени, следва да вземе мерки за да възстанови доверието към себе си. На второ място, не бива да се допуска изкривяване на информационното поле: информацията, която ни се подава за глобалното затопляне обикновено идва от среди, които предпочитат да преувеличават опасността.

- Сигурно сте виждали популярната реклама, в която въглеродните емисии на самолетите се свързват с измирането на белите мечки. Има ли нещо вярно в това?

- Виждал съм я, разбира се. И мисля, че тази реклама свърши много лоша работа на онези, които са я поръчали. Въпросните кръгове често действат глупаво, преувеличавайки опасността дотолкова, че хората престават да им вярват и дори да се интересуват от самия проблем. Впрочем, в рекламата има и известна истина. Температурата действително нараства и в резултат от това арктическите ледове се топят и условията за живот на полярните мечки се влошават.

В същото време обаче, белите мечки със сигурност не са застрашени от унищожаване. Не бива да забравяме, че още преди 6-8 хиляди години, когато средната температура на планетата е била много по-висока от сегашната, белите мечки са оцелели. Освен това, популацията на този вид напоследък значително нарасна. Може би, защото сме започнали да се грижим повече за тях. Откакто се правят преброявания, числеността на белите мечки е нараснала от 5000 до 22000, т.е. това не е актуален проблем.

Едновременно с това, следва да сме наясно, че в бъдеще броят на белите мечки ще намалява. Но, нека се замислим, колко съществени са предлаганите контрамерки за решаване на проблема. Според наличните данни, ако реализираме на практика предвиденото в Протокола от Киото, ще спасяваме средно по една бяла мечка годишно, което ще ни струва милиарди долари. Как ви изглежда това, на фона на факта, че всяка година биват застрелвани между 300 и 500 бели мечки? В тази връзка, бих попитал, ако толкова се тревожим за съдбата им, защо за начало просто не спрем да ги убиваме?

Накрая, глобалните емисии на самолетите са около 1% от всички емисии. Влиянието на парниковите емисии върху глобалното затопляне се оценява на 1,5%-2%. Тоест, предлагат ни да помагаме на белите мечки по възможно най-неефективния начин. Което е голяма глупост.

- Някои твърдят, че в икономически план глобалното затопляне може да се окаже твърде изгодно за страни като Китай например. Какво мислите за това?

- Действително, изследванията сочат, че Китай, най-вероятно, ще спечели в известна степен от глобалното затопляне. Проучванията, които направихме в рамките на Копенхагенския консенсус, през 2008, показват, че печалбите за Китай от глобалното затопляне ще надвишават загубите му, поне до началото на ХХІІ век. Което означава (макар често да забравяме за това), че в неголеми мащаби глобалното затопляне може да бъде и полезно – разбира се, за държавите с по-хладен климат. Както знаете, аз живея в Дания и известно затопляне няма да ни навреди. Когато излизат в пенсия, моите сънародници не се преселват във Финландия, а в Испания или Италия. Подчертавам обаче, че това не означава, че за държави, като Етиопия например, повишаването на температурата няма да навреди. Просто не бива да допускаме да ни въвличат в един спор, в който е позволено да се казва само, че глобалното затопляне има еднозначно лоши последици. Истината е, че глобалното затопляне си има и своите предимства. Разбира се, като цяло, т.е. в дългосрочна перспектива, недостатъците ще натежат над предимствата. Но, в краткосрочна перспектива, това не е така.

- Не означава ли това, че държавите, които днес печелят от глобалното затопляне, като Китай и Русия, ще пречат на развитието на „зелените” енергийни източници?

- Те с голямо нежелание ще се съгласяват да бъдат наложени съществени и скъпоструващи ограничения на обемите на вредните емисии. Убеден съм обаче, че и за тях инвестициите в разработките на „зелени” източници на енергия ще се окажат изгодни, тъй като възвращаемостта от тези инвестиции ще започне да се усеща през втората половина на века, т.е. точно когато предимствата от затоплянето започнат да намаляват, а цената на това затопляне ще започне да расте.

{rt}

Единството на света, за което говоря тук, не е общото биологично единство на човешкия род, не е и някакъв своеобразен ойкумен, който се подразбира от само себе си и който, въпреки всичките си вътрешни противоречия, продължава да съществува (под някаква форма) сред хората, във всички епохи от тяхната история. Не става въпрос и за единството на международните отношения и световната търговия, за Всемирния пощенски съюз или подобни транснационални организации, а за нещо много по-сложно и жестоко. Става дума за единството на организацията на човешката власт, която трябва да планира, да управлява и да овладее цялата планета и цялото човечество. Тоест, ще се опитам да анализирам ключовия проблем, дали светът вече е съзрял за формирането на един единствен център на политическата власт.

В теологията, философията, морала и политиката, проблемът за единството придобива гигантски размери. Не е излишно да напомня за многобройните и сложни аспекти на проблема за единството, на фона на повърхностните лозунги, наложили се и станали общоприети днес Всички въпроси, дори тези на чистата физика, днес неочаквано бързо се превръщат във фундаментални проблеми. Но, когато става въпрос за чисто човешки проблеми, единството често ни се представя като абсолютна ценност. Обикновено си представяме единството като единодушие и единогласие, т.е. като мир и (добър) ред. Припомняме си онова, което ни казва Евангелието за Единствения Пастир и неговото Единствено Стадо и разсъждаваме за необходимостта от Una Sancta.

Можем ли обаче, на тази основа, абстрактно и по отношение на всичко, да твърдим, че единството е по-добро от многообразието?

В никакъв случай! Абстрактно погледнато, единството може с еднакъв успех да съдейства за утвърждаване на злото, също както и на доброто. Не всеки пастир е и добър пастир и не всяко единство е Una Sancta. Далеч не всяка, добре функционираща, централизирана организация може да се приеме за пример, по който да се гради единството на човешкия род. Царството на Сатаната също е единство и Христос има предвид именно това единно царство на злото, когато говори за дявола и Велзевул. Опитът за изграждането на Вавилонската кула също е бил опит за постигане на единство. Впрочем, на фона на някои съвременни форми на организационно единство, можем дори да твърдим, че вавилонският хаос от езици e по-добрия вариант от вавилонското единство.

Желанието за осъществяване на добре функциониращо глобално единство на света, отговаря на доминиращия днес технологично-индустриален мироглед. Технологичното развитие неминуемо води към нови организации и централизации. И, ако съдбата на човечеството действително са технологиите, а не политиката, тогава проблемът за глобалното единство може да се смята за решен.

Още преди повече от сто години, всички достатъчно наблюдателни хора стигнаха до извода, че съвременните технологии, сами по себе си, съдействат за единството на света. Това беше несъмнено още през 1848, т.е. по време на първата европейска гражданска война. Марксистката доктрина се основава именно на този постулат. Тук обаче не става дума за някакво специфично марксистко откритие. Бих могъл да цитирам например известния испански консерватор Доносо Кортес, който също е бил наясно с този феномен. В една своя реч от 4 януари 1849, той описва чудовищната машина на властта, която, непреодолимо и без да се съобразява с понятията за добро и зло, прави все по-могъщ всеки властелин. Доносо рисува образа на ненаситния Левиатан, когото съвременната техника снабдява с хиляди нови ръце, очи и уши, така че всеки опит за поставяне под контрол и противопоставяне на неговата власт, хилядократно усилена от съвременните технологии, изглежда безпомощен и абсурден.

През 1848, учените и философите са впечатлени от възможностите на железниците, параходите и телеграфа. Пред очите им са технологии, които все още са свързани с релси и проводници, т.е. такива, които днес изглеждат примитивни и елементарни на всяко дете. Какво представляват технологиите от 1848, в сравнение с възможностите на днешните самолети, електромагнитните вълни и атомната енергия? За техническия начин на мислене, в сравнение с 1848, днес планетата ни е толкова по-близо до своето единство, колкото комуникационните и транспортните средства са по-бързи от тогавашните или колкото унищожителната сила на съвременните оръжия превъзхожда тази по онова време. Вследствие на това, и в същата степен, нашата планета е станала по-малка. Обемът и сякаш намалява и за съвременния технократ установяването на световното единство изглежда нещо съвсем просто, срещу което днес се съпротивляват само неголям брой „старомодни реакционери”.

За милиони хора по света, това е нещо, което се подразбира от само себе си. Не само това, то е сърцевината на тяхното схващане за света, т.е. конкретната им представа за единството на света, превърнала се в тяхната истинска вяра и техния истински мит. При това не става дума само за псевдо-религията, изповядвана от големи маси от хора в индустриализираните държави. И управляващите кръгове, в чиито ръце са решенията на световната политика, са подвластни на влиянието на този образ на технологично-индустриалното единство на света. Тук е мястото да напомня за лансираната през 1932,  изключително важна доктрина на тогавашния държавен секретар на САЩ Хенри Стимсън. Той разяснява нейния смисъл в една своя реч от 11 юни 1941, като аргументацията му включва и елементи на своеобразна нова религия. Така, Стимсън посочва, че днес планетата ни не е по-голяма, отколкото през 1861, т.е. в началото на американската гражданска война. Според него, още тогава САЩ са били твърде малки за да се допусне противопоставянето между северните и южните щати, също както Земята, през 1941, се е оказала твърде малка за двете противостоящи си световни системи.

Нека се спрем за малко върху това ключово твърдение на автора на прословутата „доктрина Стимсън”. Защото то има не само голямо практическо значение, като израз на убежденията на водещия политик на най-силната световна държава. То e поразително и от чисто философска и метафизична гледна точка. Разбира се, едва ли Стимсън е съзнавал това, той вероятно е влагал в тезата си само позитивно-прагматичен смисъл. Но тъкмо поради това, тя придобива още по-ясно изразен философски характер. Известният американски политик прави ясен избор в полза на политическото единство на света, при положение, че сравнително доскоро мирогледът на Северна Америка се определяше (поне на пръв поглед) от философския плурализъм. Във всеки случай прагматизмът и философията на такъв типичен американски мислител като Уйлям Джеймс са осъзнато плуралистични. Както е известно, той отхвърля идеята за единството на света, като несъвременна и вижда истинската съвременна философия в многообразието на различните образи за света и дори в наличието на множество истини и лоялности. И ето че само за трийсетина години, т.е. в рамките на едно поколение, най-богатата световна държава с най-мощния военен потенциал на планетата, премина от плурализма към идеята за единството.

Така, постигането на единството на света беше поставено на дневен ред.

Светът на „тревожния дуализъм”

Въпреки това обаче, съвременната политическа действителност ни представя не картината на единния свят, а на един свят, в който доминира дуализма – бих го нарекъл дори „тревожния дуализъм”. Два гигантски блока са се вплели в едно все по-враждебно противопоставяне, илюстрирайки противоположността на Запада и Изтока, на капитализма и комунизма, с техните противоречиви икономически системи, несъвместими идеологии и съвършено различни хетерогенни типове господстващи класи и групи. Враждебността им намира практически израз в обединяването на студената и горещата война, във войната на нерви и надпреварата във въоръжаването, в дипломатическата война, „войната на конференциите” и пропагандната война. Тоест, дуализмът на двата фронта (западния и източния) се проявява чрез ясното разграничаване между приятеля и врага.

Ако единството, само по себе си, е благо, то дуализмът, сам по себе си, е нещо зло и опасно. Binarus numerus infamus – както казва свети Тома Аквински. Дуализмът на съвременния свят, сам по себе си, наистина е зъл и опасен. Напрежението се усеща от всеки и е все по-нетърпимо, което пък означава че става въпрос за преходно състояние. Непоносимостта на подобно дуалистично напрежение императивно налага намирането на някакво решение. Въпреки това, възможно е напрежението да продължи по-дълго, отколкото очакват повечето хора. Темпът на историческите събития се измерва с мерки, различни от нервите на човешките индивиди и световната политика малко се интересува от стремежа на отделната личност към щастие. И все пак, не можем да избегнем въпроса, до какво ще доведе преодоляването на сегашното дуалистично напрежение?

За глобалната тенденция към технологично-индустриално единство на света, сегашният дуализъм е само преход към пълното му единство, т.е. последният етап от грандиозната битка за световно единство. Което пък означава, че оцелелият от сегашния дуалистичен сблъсък утре ще се окаже единствения господар на света. Победителят ще се заеме с осъществяването на световното единство, разбира се както го вижда той и съобразно собствените си идеи. Неговите елити ще се превърнат в образец за това, как следва да изглежда „новия човек”. Те ще планират и организират всичко, съобразно собствените си политически, икономически и морални идеи и цели. И онзи, който вярва в днешното технологично-индустриално единство на планетата, трябва да е наясно с тази последователност и ясно да може да си представи образа на Единствения Властелин на света.

Но, окончателното глобално единство, което трябва да настъпи в резултат от пълната победа на едната световна свръхсила над другата, в никакъв случай не е единствената мислима възможност за приключване на напрежението на съвременния дуализъм. Фронтовете на днешния Запад и днешния Изток формират дилема, която в никакъв случай не изчерпва целия съвременен свят. Изходът от сегашния дуалистичен сблъсък не е в състояние да реши проблемите на цялото човечество. Защото то съвсем не се изчерпва с двата враждебни лагера на днешния Запад и днешния Изток, взети заедно. По-горе цитирах изказването на Хенри Стимсън от 1941, според когото днес цялата ни планета не е по-голяма, отколкото са били САЩ в началото на Гражданската война, през 1861. Разбира се, още тогава му възразяват, че цялата Зема винаги ще бъде по-голяма, отколкото са Съединените щати. Ще добавя и, че тя действително винаги ще бъде по-голяма и от днешния комунистически Изток, и от двата противопоставящи се колоса, взети заедно. Колкото и „малка” да е станала планетата ни, тя винаги ще представлява нещо повече от простата сума на гледните точки и хоризонтите, под чиито знак се развива алтернативата на сегашния глобален дуализъм. С други думи, винаги има и трети фактор, дори не само един а множество „трети фактори”.

Няма нужда да анализирам многото различни възможности, които са мислими и се вземат под внимание, на практика. Това би ни тласнало към политическа дискусия по такива въпроси, като например положението и значението на Китай, Индия, Европа, Британската общност, Испанско-лузитанския свят, Арабския блок, или пък за някакви други, неочаквани основания за плурализма на големите пространства. Щом се появи някаква трета сила, веднага се открива и възможност за множество трети сили, т.е. нещата не се ограничават с налагането на триполюсен модел. Това е така, тъй като тук се проявява диалектиката на всяка човешка власт, която никога не е безгранична и, без да го иска, поражда сили, които все някога ще я ограничат. Всеки от двамата противници в примитивния  глобален дуализъм е заинтересован да привлече на своя страна останалите, да защити по-слабите и да поощрява, по отношение на другите, това, с което, в крайна сметка, ще ги настрои и срещу самия себе си. На всички тези разнообразни носители на „третата сила” е присъщо това, че използват в свой интерес противоречията между двете свръхсили, т.е. няма нужда самите те да са кой знае колко силни за да могат да оцелеят в дуалистичния свят.

Нямам предвид политиката на неутралитет или на „неприсъединяване”. Би било голяма заблуда да смесваме проблема за третата сила с проблема за неутралитета и неприсъединяването, колкото и много допирни точки да има между тях. Възможността за появата на трета сила означава, в количествено отношение, не появата на някакъв елементарен триполюсен модел, а на множествен (т.е. многополюсен) модел, като проява на истинския плурализъм. Така (и заедно с това) се дава възможност за равновесие на силите, равновесие на многото големи пространства, които създават новото международно право, на ново равнище и с нови измерения, но все пак с известни аналогии в европейската международно право от ХVІІІ и ХІХ век, което също се основава на равновесието между много държави и благодарение на това придобива своята структура. Глобално единство е съществувало и в Jus Publicum Europaeum. То е европоцентристко и не концентрира властта у само един единствен властелин на света. Структурата му е плуралистична, даваща възможност за съвместното съществуване на много политически величини, които да се отнасят една към друга не като врагове, а като носители на автономен порядък.

Тоест, глобалният дуализъм се оказва близък както до триполюсния модел и оттам до множествения (т.е. многополюсния), така и до окончателното световно единство. В случая, предимство имат нечетните числа (3, 5 и т.н.), тъй като повече способстват за постигането на равновесие, отколкото четните. Което пък означава, че повече способстват за мира. Тоест, напълно можем да допуснем, че днешният дуализъм е по-близък именно до многообразието, отколкото до окончателното глобална единство и, че повечето комбинации по схемата „one world” ще се окажат преждевременни и неуспешни.

Диалектиката на глобалния дуализъм

Враждебното напрежение, присъщо на дуализма, диалектически предполага общност, т.е. отново единство. Желязната завеса би била безсмислена и никой не би си дал труда да я създава, ако тя трябваше да отдели едно от друго само две вътрешно несъотносими пространства. Тълкуването на желязната завеса, което дава Рудолф Каснер (Merkur, April 1951), подразбира отделянето на екзистенцията от не-екзистенцията и разделяне на екзистенцията и идеята. То обаче се основа на предпоставката, че на хоризонтално, политическо равнище разделението се осъществява в рамките на общата идеология. Общността се съдържа в картината на света и историческата картина на двата полюса в глобалната дуалистична система. Също както световната битка между католицизма и протестантството (между йезуитите и калвинизма), през ХVІ и ХVІІ век, предполага наличието на християнска общност и тъкмо това единство поражда тази страшна вражда, така и днес, в основата на дуализма е единството на историко-философската интерпретация на двата полюса.

Нашата диагноза за съвременното международно положение не би била пълна, ако не обърнем необходимото внимание на историческата самоинтерпретация на полюсите в глобалната дуалистична система. Защото само там можем да открием единството, което диалектически предпоставя и прави възможен и самия дуализъм. Самоинтерпретацията, повече от която и да било друга величина, е елемент на съвременната ситуация в света. Пред лицето на проблема за единството на света, всеки исторически действащ индивид е принуден да постави както диагноза, така и да направи прогноза, касаещи не само елементарните факти. И най-трезвият политически анализатор интерпретира статистическата информация, която получава, и я интерпретира именно в историческо-философски смисъл. Всички онези, които планират или се опитват да планират действията на големи маси от хора, се занимават (под някаква форма) с философия на историята. Благодарение на това, проблемът за единството на света и проблемът за днешния глобален дуализъм се превръщат в проблеми на философско-историческото тълкуване на света.

Във всички исторически епохи, хората споделят определени религиозни, морални или научни убеждения, които съдържат и известна представа за хода на историята. Но именно епохата на планирането е (в един по-определен смисъл) епоха на философията на историята. Защото този, който планира днес, е длъжен веднага да представи на хората, които иска да превърне в обект на своето планиране, достатъчно убедителна философия на историята. В това отношение, философията на историята придобива днес съвършено практически и ефективен смисъл. Тоест, тя е интегрална част от процеса на планиране.

Това е съвсем очевидно и напълно приложимо по отношение на днешния комунистически Изток. Изтокът преследва ясна цел, насочена към постигане на единство на планетата и подчиняването и на един единствен глобално-исторически легитимиран властелин. Неговата идея за единството се основава върху доктрината на диалектическия материализъм, която тържествено е въздигната до колективистично кредо. Диалектическият материализъм, в качеството му на сърцевина на марксизма, представлява (по един специфичен и дори изключителен начин) своеобразна философия на историята. Той запазва структурата на философията на Хегел, т.е. единствената цялостна философско-историческа система на предишната световна история. Тази хегелианска философия, на пръв поглед, изглежда идеалистическа; тя вижда целта на човечеството в единството на завръщащия се към самия себе си Дух и в абсолютната идея, а не в материалното единство на електрифицираната Земя. Но методологичната същност, диалектическото движение на световната история може да бъде използвано и в служба на материалистическия мироглед. Противоположността между материализма и идеализма се оказва несъществена, ако цялата материя се трансформира в излъчване, а цялото излъчване – в материя.

Всички системи на планиране на Изтока, като започнем с прочутия първи петгодишен план, т.е. с вече почти митичната съветска петилетка, започнала да се реализира през 1928, превъзхождат другите такива системи с това, че се вграждат в диалектичното движение, което трябва да доведе до единството на света. Не става дума нито за онтология, нито за морална философия, а за утвърждаването на ясно осъзнат, съвършено конкретен ход на историческото развитие, в който днес живеем всички ние. Марксизмът, а заедно с него и цялото официално кредо на комунистическия Изток, в най-голяма степен, представлява философия на историята. На това се основава огромното му въздействие, което принуждава дори противниците на тази система да осмислят и собствената си историческа ситуация, и собствената си картина на историята, когато им се наложи да влязат в контакт с този изключително опасен враг. Там, на Изток, връзката между единството на света и конкретната философия на историята е най-очевидна.

Какво може да противопостави на тази философия съвременният Запад, воден от Съединените щати? Той със сигурност не притежава подобна „затворена” и единна визия за света. Днес, за най-известен философ на историята на Запад се смята Арнолд Тойнби, който работи като научен консултант към ООН. Разбира се, неговата теория не представлява официално кредо, но визията му, а вероятно в още по-голяма степен неговата духовна настройка, са в най-висша степен симптоматични за глобалната историческа самоинтерпретация на водещите слоеве и елити на англосаксонския Запад. Което, при всички случаи, заслужава внимание, предвид голямото значение, което има историческата картина за водещите обществени слоеве. Всъщност, каква историческа картина очертават трудовете на прочутия британски историк? Не се налага да повтаряме основните му тези. Най-важното е, че според Тойнби, известен брой високоразвити култури (цивилизации) на човечеството възникват и нарастват, след което настъпва прелом, последван от упадък и ние, в нашата съвременна цивилизация, можем само да се утешаваме с мисълта, че е възможно отново да станем християнска цивилизация и пред нас, образно казано, има още много време (предвид огромните времеви периоди, с които историята, както я разбира Тойнби, е свикнала да борави). Това обаче е слабо утешение, което не предлага специфично християнска картина на историята. А пък, ако вземем предвид, че мнозина англосаксонски учени виждат в бързото нарастване на населението на Източния свят достатъчно сериозна първопричина за война и, в същото време, като средство за предотвратяването и не могат да предложат нищо друго, освен контрола върху раждаемостта, то историческата самоинтерпретация на Запада започва да изглежда съвсем слаба и безсилна. Защото, в края на краищата, никак не би било добре, ако се окаже, че зад дуализма на съвременния свят не се крие нищо друго, освен противоречието между birthcontrol и animus procreandi, в резултат от което всяко новородено дете автоматично бива регистрирано като потенциален агресор и включено в системата на съвременните криминогенни фактори.

Като казвам това, не искам да обидя почитателите на Тойнби или на Джулиан Хъксли. Запознат съм също с критиките и съмненията по отношение на идеологията на прогреса, изказани от редица водещи англосаксонски учени. Всичко това обаче, не променя нищо в общата идеологическа картина на Запада, чиято сърцевина (доколкото той все още притежава глобално-историческа сила) също е философията на историята, а именно сен-симонистката философия на историята на индустриалния прогрес и „планираното” човечество, с всичките и многобройни варианти и популяризации, лансирани от Огюст Конт, Хърбърт Спенсър, както и от мнозина съвременни автори (макар последните да са настроени малко по-скептично).

Огромни маси от хора в индустриализирания Запад, и особено в Съединените щати, изповядват една изключително опростена философия на историята. Те продължават, грубо казано, да споделят вярата в прогреса, характерна за ХІХ век. Тези маси буквално са проникнати от религията на техницизма и всеки технически прогрес се възприема от тях като поредно стъпало в усъвършенстването на човека и стъпка към постигане на „рая на земята”, под формата на one world. Тяхното еволюционистко кредо конструира праволинейния възход на човечеството. Човекът, който биологично и по природа, е слабо и безпомощно същество, създава с помощта на техниката един нов свят, в който той е най-силното, дори изключително, същество. Тук няма да поставям „опасния” въпрос, у какви хора са концентрира чудовищната власт над останалите, която е пряко свързана с това усъвършенстване и усилване на техническите средства.

Всъщност, става дума за една стара, но многократно усилена от съвременните технологии, вяра в прогреса и безкрайната способност за усъвършенстване. Тази идеология се заражда в епохата на Просвещението. Тогава, през ХVІІІ век, тя все още е философско убеждение само на някои водещи групи и елити. През ХІХ век обаче, се превръща в кредо на западния позитивизъм и сциентизъм. Първите му пророци са Сен-Симон и Огюст Конт, а най-успешният му мисионер в англосаксонския свят е Хърбърт Спенсър. Днес, през ХХ век, в средите на западната интелигенция отдавна се прокрадва съмнението, дали техническият, морален и т.н. прогрес, действително представляват някакво единство. Все повече хора, принадлежащи към тези среди, мъчително осъзнават, че макар хората да са станали по-могъщи, благодарение на новите технически средства, това в никакъв случай не ги е направило по-добри, в морално отношение. Навремето, Гьоте изразява това несъответствие между технологичния и моралния прогрес с простичката теза, че: „нищо не унищожава човека повече, отколкото умножаването на властта му, което обаче не е свързано и с умножаване на неговата доброта”.

Масите обаче не страдат от подобни съмнения и вероятно възприемат опитите за „раздробяване” на понятието за прогреса като софистични дрънканици на декадентската интелигенция. Тоест, те продължават твърдо да следват своя идеал за техницизирания свят. Всъщност, това е същият идеал за единството на света, който навремето лансира Ленин, когато говори за единството на електрифицираната планета. Тук, източната и западната „вяра” се сливат. И двете претендират да представляват истинското човечество и истинската демокрация. А всъщност, и двете произлизат от един и същи източник – философията на историята от ХVІІІ и ХІХ век. Така окончателно става видимо единството, лежащо в основата на дуализма.

Днес, Западът и Изтокът са разделени от желязната завеса. Но вълните и молекулите на общата им философия на историята проникват през завесата, формирайки неуловимо единство, благодарение на което диалектически става възможен и сегашният глобален дуализъм. Тоест, враговете се срещат и „сливат” в самотълкуването на световно-историческото си положение.

Световно единство или „множествен” модел на световно устройство?

Дали от наличието на тази невидима, проникваща през желязната завеса, общност на историко-философската картина на света следва, че съвременният дуализъм е по-близо до окончателното единство на света, отколкото до едно ново многообразие?

Ако не разполагахме с друга картина на историята, различна от философската програма на двете последни столетия, въпросът за единството на света отдавна щеше да е решен. Тогава и дуализмът на съвременното международно положение би се оказал просто преходно състояние към постигането на планетарно единство на основата на „чистия” техницизъм. Това действително би било единство, което (макар в очите на масите да изглежда като „земен рай”) предизвиква ужас у британските интелектуалци, защото те осъзнават (или поне усещат) споменатото по-горе „раздробяване” на понятието за прогрес и несъответствието между техническия и моралния прогрес. Всеки вижда, че моралният прогрес върви по път, различен от този на техническия прогрес. Още преди повече от сто години, планетарното единство на организираното по този модел човечество, се е смятало за кошмар. Междувременно, този кошмар се усили, паралелно с усилването на техническите средства, с които разполага човешката власт. В тази връзка, още по-труден става въпросът, който поставих по-горе и сега повтарям: дали от единството на философско-историческата картина на света следва и предстоящото политическо единство на света? Следва ли от това, че съвременният дуализъм е просто последния етап преди постигането на единство?

Лично аз не мисля така, защото не съм убеден в истиността на тази философско-историческа картина на света. Ако е вярно, че както днешният Изток, така и днешният Запад се определят от философията на историята и, че както ръководните и планиращи елити, така и мобилизираните от тях маси, най-много искат да бъдат на „страната на бъдещето”, ще трябва да осъзнаем и, че в този случай понятието „философия на историята” придобива съвършено точен и специфичен смисъл. И той е, че тази философия на историята, чиято общност прониква дори и през желязната завеса, е повече философия, отколкото история. Това изисква известно пояснение. В неопределен и общ смисъл, всяка всеобща представа за историята, всяка картина на историята, всяко голямо тълкуване на миналото и всяко голямо очакване за бъдещето, може да бъде определено като „философия на историята”. В подобен, очевидно неточен смисъл например, езическата представа за вечния и безкрайно повтарящ се стихиен кръговрат, т.е. за цикличното завръщане на всичко, също може да се сметна за своеобразна философия на историята. Религиозната картина на историята също би била философия на историята, а евреите, очакващи месията, и християните, очакващи Второто триумфално пришествие на Христос, биха могли да се сметнат за хора, занимаващи се с философия на историята. Което обаче би довело до неутрализация на понятията, невероятно объркване и, в крайна сметка, би било пряка фалшификация.

Философията на историята, за която става дума тук и която по-горе определих като обща основа на съвременния дуализъм, е съставна част на човешкото планиране, а именно планиране, базиращо се на едно типично философско тълкуване на историята. Тоест, тя е философия в онзи съвършено конкретен смисъл, който понятието философия придобива, благодарение на Просвещението от ХVІІІ век.  Тази философия на историята придобива конкретна форма благодарение на това, че определен слой от интелигенцията отхвърля претенциите за власт на другите елити. Тази философия претендира за монопол на интелигенцията и на научното. В понятието „философия на историята”, акцентът се поставя върху философията и по-точно, има се предвид съвършено определена, исторически и социологически, философска форма, която поставя свои собствени въпроси и отговаря на тях, отклонява чуждите постановки на въпросите и смята за нефилософски, ненаучни, несъвременни и исторически остарели всички въпроси, поставени от „противната страна”. Съответно, философията на историята означава не само противоположност на всяка теология на историята, но и противоположност на всяка картина на историята, която не се подчинява на нейния монопол за научност.

В този смисъл, за първи философ на историята можем да приемем Волтер. Неговата философия на историята превръща историческата теология на Босюе в демодирана. С Френската революция влиза в действие и мощната ефективност на специфично философската „философия на историята”. Така, всяко действие, което съдейства за прогреса, започва да се смята за оправдано, а всичко, което го задържа – за престъпление. Философията на историята се превръща в исторически могъща. Тя възхвалява глобалното планиране. Впрочем, скоро става ясно, че онези, които планират, не са философи, а просто „проектанти”, използващи за целите си науката и интелигенцията. Изтокът, в частност, овладява философията на Хегел по същия начин, по който се сдобива и с атомната бомба и с другите „произведения” на западната интелигенция, за да осъществи единството на света, в смисъла на собственото си планиране.

Но, също както Земята си остава нещо много повече от дилемата на дуалистичната постановка на въпроса, така и историята си остава много по-силна от всяка философия на историята, затова смятам, че сегашният глобален дуализъм не е първото стъпало към единството на света, а по-скоро преход към ново многообразие.

1952

* Статията на големия германски геополитик, юрист и „консервативен революционер” (1888-1985) е публикувана за първи път  през 1952 в списание Merkur

{rt}

Напоследък се наложи тезата, че глобалните съвременни проблеми не могат да бъдат решени с усилията на една единствена, пък дори и най-силната, държава в света, нито само с тези на ограничен кръг големи държави. Перспективата за глобално сътрудничество в рамките на многополюсния свят вече се разглежда от мнозина като императив, гарантиращ оцеляването на човечеството. Трябва обаче да признаем, че многополюсният свят не представлява някаква вече формирала се реалност, а и самата концепция за многополюсния модел не е формулирана достатъчно ясно, нито в теоретичен, още по-малко пък в практически план. Тя предизвиква редица напълно закономерни въпроси и е обект на критики не само от страна на кръговете, заинтересовани от съхраняването на хегемонията на единствената свръхдържава, но и на държавите и нациите, опасяващи се от възможността отново, също както в ситуацията на „класическия многополюсен модел”, в навечерието на Първата световна война, да се окажат пасивни обекти на манипулации от страна на „петте” или „десетте” нови велики държави. Затова и смисълът на настоящата статия не е само в необходимостта от допълнителна обосновка на безалтернативността на многополюсния световен ред, а и в очертаването на общите ценностни подходи към идеята за многополюсния свят, на примера на толкова културно различни и отдалечени една от друга държави, каквито са Русия и страните от латиноамериканския регион.

Концепцията за многополюсния свят и руската външнополитическа стратегия

Идеята за създаване на многополюсен свят и поставяне на отношенията в глобалната система на основата на реалната многостранност започна да придобива все по-голямо значение за руската външна политика от средата на 90-те години насам (1). В Концепцията за външната политика на Руската Федерация от 2000, беше фиксирано, че „Русия ще се стреми към създаването на многополюсна система на международните отношения, реално отразяваща многообразието на съвременния свят и множеството интереси на отделните държави”. По-нататък, в нея се посочваше, че: „Гаранция за ефективността и сигурността на този световен ред е уважението към интересите на останалите. През ХХІ век световният ред следва да се основава на механизмите на колективното решаване на ключовите проблеми, върховенството на правото и широката демократизация на международните отношения” (2).

Определяйки „зараждащата се многополюсност” като една от „фундаменталните тенденции в съвременното развитие”, Концепцията за външната политика на Руската Федерация, в редакцията и от 2008, констатира „обективното повишаване ролята на многостранната дипломация, международните институции и механизми в световната политика и икономика, породено от усилващата се взаимозависимост между държавите и необходимостта от укрепване на възможностите за управление на световното развитие”, като се потвърждава стремежът на Москва „да продължи да работи за укрепване на мултилатералните начала в световните процеси и формирането на такава архитектура на международните отношения, която да се основава на признаването от международната общност на принципите за неделимост на сигурността в съвременния свят и да отразява неговото многообразие”.  При това, като стратегическо външнополитическо направление, отново се очертава установяването на „справедлив и демократичен световен ред, основан на колективното начало в решаването на международните проблеми и върховенството на международното право” (3).

Можем ли да смятаме „зараждащата се многополюсност” за характеристика на настоящия момент? Вероятно, ако не сме склонни да представяме онова, което ни се иска, за свършен факт. Какво обаче представлява „многополюсния модел” и защо със сигурност е по-добър от тези, които опознахме през последните 60 години – двуполюсния и еднополюсния? Мнозина професионални политици, често използващи това понятие, предпочитат да си остават заложници на масовите стереотипи. Въпреки това, очертаната по-горе задача за активното участие на Русия в изграждането на многополюсния свят, изисква по-сериозен анализ на тази концепция, която (както и всяка друга) има своите достойнства и недостатъци. Освен това, признавайки „културно-цивилизационното разнообразие на съвременния свят”, подобен анализ е необходим за да се изясни отношението на основните цивилизации в съвременния свят към въпросната концепция.

Комплексната научна разработка на концепцията за многополюсния свят досега не беше поставяна в чисто практическа плоскост. При това, както справедливо посочва проф. Татяна Шаклеина (шеф на Катедрата за приложен анализ на международните проблеми в Московския институт за международни отношения): „отстояването на концепцията за полицентричния (многополюсния) свят няма как да бъде успешно, без да се изясни спецификата на тази система, нейните предимства и недостатъци за света, като цяло, и за отделните големи държави, без постигането на консенсус между водещите световни сили за начина, по който ще се осъществява колективното глобално управление и без всички участници да признаят необходимостта от съгласувано взаимодействие и разумна конкуренция” (5).

Идеята за многополюсния свят не е нова. На практика, многополюсната геополитическа логика се формира много преди началото на Първата световна война. Така, десетилетието, предшестващо войната, се характеризира с достатъчно крехък „силов баланс” между великите държави: Великобритания, Германия, Франция, Русия, САЩ, Австро-Унгария, Италия и Япония. „За многополюсната система – отбелязва проф. Алексей Багатуров – е характерна приблизителната съпоставимост на съвкупните възможности, едновременно, на няколко световни държави, нито една от които не притежава ясно изразено превъзходство над останалите. Приблизително такава структура на международните отношения съществува в Европа през ХІХ век, когато великите европейски държави ревниво следят действията си, като не позволяват на нито една от тях да се усили до степен, че коалицията между останалите да не им гарантира явно превъзходство над „опитващият да се откъсне” съперник (6).

Въпреки „почти научния” (според Джордж Кенън) характер на европейския баланс на силите, за чиито създател с право се смята Ото фон Бисмарк, само една искра (изстрелът в Сараево) се оказва достатъчна всички дълго натрупвани вътрешни противоречия между участниците в системата да излязат навън. Неспособността на многополюсния модел от началото на ХХ век да предотврати свличането на света в кошмара на всеобщата война, днес се използва като един от основните аргументи на онези (най-вече американски) учени, които виждат в  т.нар. „добронамерен хегемонизъм” на най-силния участник в системата (Збигнев Бжежински, Чарлз Краутхамър, Ричард Коен) , или в двуполюсната „подялба на отговорността” за света между двете най-силни държави (Кенет Уолц, Джон Миршаймър) залог за гарантиране на глобалната сигурност. „Многополюсният свят беше много стабилен – отбелязва, през 1993, патриархът на американската политология Кенет Уолц – в същото време обаче, той, за съжаление, се оказва прекалено предразположен към войни” (7).

Подобна аргументация страда от един много сериозен недостатък. Авторите, кой знае защо „не бързат” да анализират различията между някогашния „класически” многополюсен модел и зараждащият се днес, ограничавайки се с простото и ефектно, но доста повърхностно сравнение между двете системи.

Както е известно, „системата на Бисмарк” в Европа притежава редица специфични особености, които, според мен, коренно я отличават от зараждащият се днес многополюсен модел. На първо място, тя има затворен и елитарен характер, ограничавайки се до няколко развити европейски държави, САЩ и Япония. На второ място, тя се реализира в ситуация, когато войната (според действащото по онова време международно право) все още се смята за легитимно средство за разрешаване на международните спорове и конфликти. Не без значение е също, че „класическата” система съществува в отсъствието на достатъчно мощен сдържащ фактор, в какъвто, след Втората световна война, се превърна ядреното оръжие. Именно то, до голяма степен, помогна студената война да не прерасне в „гореща” и позволи на човечеството да оцелее, въпреки множеството кризи (двете Берлински, Корейската, Суецката, Карибската и т.н.), които, по конфликтния си потенциал, многократно надминаваха Сараевската.

Накрая, което е и най-важното – в „системата на Бисмарк” участват различни държави, с различаващи се държавни системи и, понякога, с полярно различаващи се национални интереси. Всички те обаче (с изключение на Япония) принадлежат към една и съща западнохристиянска цивилизация и, конкурирайки се и враждувайки помежду си, по правило действат заедно по отношение на все още неформирали се (или недостатъчно формирали се), или пък откровено слаби, в държавно-правен, икономически и военно-политически план, „незападни” цивилизации – Китай, Индия и страните от Африка и Латинска Америка. Днес, когато се говори за „многополюсен свят”, се има предвид, преди всичко, формиращото междуцивилизационно общуване не толкова между отделните държави, колкото между цели региони на планетата и, ако погледнем още по-широко на нещата, между различни раси, религии, култури и модели на социално-икономическо развитие. Подобна парадигма, коренно се отличава от многополюсния модел, съществувал в началото на ХХ век.

Формиращата се днес многополюсност, създава както допълнителни възможности за сътрудничество, така и нови, до голяма степен, все още непознати рискове, тъй като понятието „междуцивилизационно общуване”, съвсем естествено, покрива и „новото поколение” кризи и конфликти.

„Глобалната конкуренция – се посочва в Концепцията за външната политика на Руската Федерация от 2008 – за първи път в най-новата история придобива цивилизационно измерение, което предполага конкуренцията между различни ценностни ориентири и модели на развитие, в рамките на универсалните принципи на демокрацията и пазарната икономика” (8). По отношение на последните, също са възможни ценностни, културни и други нюанси, за което свидетелства и международната практика от последните двайсетина години. В частност, глобалната икономическа криза демонстрира утопичността на тезата за „универсалните принципи на пазарната икономика” именно в онези държави, които се опитваха да ги превърнат в аксиома за всички и за всеки на планетата.

В това отношение, особено интересна е теорията за „плуралистичната еднополюсност”, лансирана от проф. Алексей Богатуров (Московски държавен институт за международни отношения) в началото на 90-те. В нея той говори за „промяна в природата” и „дозирана плурализация” на едноличното лидерство на САЩ в света и разглежда тази страна вече не като единствен хегемон, а по-скоро като водач на групата страни от Г-7, т.е. като лидер на единната цивилизация на Запада (10). Това му дава основание да твърди, че „смекченият” еднополюсен модел ще оказва по-малко твърдо въздействие върху останалия свят, отколкото хегемонията на една единствена държава – Съединените щати.

След 11 септември 2001 и последвалите събития, дискусиите за междуцивилизационното взаимодействие придобиха характеристиките на мрачни пророчества. Сякаш започна да се реализира предсказаният от Самюел Хънтингтън „сблъсък на цивилизациите”. За мнозина пък, внезапно се проясни връзката между глобализацията, като процес на изтриване на информационно-културните граници между различните човешки общности, и протестът на „традиционните” социуми (като например мюсюлманите, или американските индианци) против натрапваните им чужди поведенчески стереотипи (11). В тази връзка, възниква закономерният въпрос, дали човечеството не възлага прекалено много надежди на многополюсния модел, при положение, че липсват гаранции, че новата многополюсност на ХХІ век няма да се окаже по-лоша от всички досегашни системи в по-новата история на човечеството: „класическия” многополюсен модел, двуполюсния модел и „недоразвития” (или „плуралистичен”) еднополюсен модел? Преди да му отговорим, се налага да направим по-внимателен сравнителен анализ на изброените по-горе системи.

Двуполюсният модел

През първото десетилетие на новия век, можем да констатираме своеобразен бум на носталгията по останалата в историята епоха на двуполюсния свят, която навремето американският историк Джон Гадис определи като «дългия мир». Отново станаха актуални изследванията на онези, които още в разгара на еуфорията от «края на историята» предупреждаваха света за тежките последици от разрушаването на установения след 1945 световен ред. Колко правилна се оказа например прогнозата на проф. Джон Миршаймър от 1990, че «един прекрасен ден ще започнем да съжаляваме за изчезването на модела, който, благодарение на студената война, смени хаоса в международните отношения» (12).

«Двуполюсната система – посочва Миршаймър – имаше по-мирен характер, в сравнение с предходните, по простата причина, че глобалното съперничество се осъществява само между две големи държави. Нещо повече, в рамките на тази система, великите държави, по правило, изискват лоялност от малките, което обикновено води да формирането на устойчиви съюзнически структури. Така, малките държави биват защитени не само от нападение на другата велика сила, но и от войни помежду си. Следователно, двуполюсната система има само една «диада» (т.е. двойка държави) в чиято рамка би могла да се разрази война. За разлика от нея, многополюсната система е далеч по-подвижна и включва в себе си множество такива «диади». Затова, при едни и същи други фактори, вероятността от избухването на война е статистически по-голяма при многополюсния модел, отколкото при двуполюсния. Смята се, че в многополюсния свят въоръжените конфликти, в които участват само малки държави или само една голяма държава, не са чак толкова разрушителни, колкото сблъсъците между две големи държави. Малките войни обаче, винаги могат да прераснат в големи» (13).

Разбира се, конкретните измерения на двуполюсното противопоставяне, през 1945-1991, бяха далеч по-многообразни от сухата схема, към коята се опитва да го сведе Миршаймър. Няма как да не признаем например, че в края на студената война светът, на практика, стана «триполюсен», имайки предвид глобалната роля на Китай, проявила се в сложното взаимодействие в рамките на геополитическия триъгълник Москва-Вашингтон-Пекин и в открития военен сблъсък между СССР и Китай в края на 60-те. При това, не се изключваха и «вътрешносистемни войни», като например тези между Китай и Виетнам (1979), Сомалия и Етиопия (1977) и Великобритания и Аржентина (1982). Освен това, «лоялността на малките държави» се оказа доста относителна, имайки предвид, че поведението на ГДР, Куба и Виетнам по отношение на СССР, или пък на Франция и Израел по отношение на САЩ, в редица случаи, би могло да се определи по-скоро като «квази-лоялно».

Между другото, подчертавайки заслугите на двуполюсния модел за гарантирането на т.нар. «дълъг мир», Джон Гадис признава, че този мир, до голяма степен, е резултат от случайното стечение на обстоятелствата. Във фундаменталния си труд, посветен на студената война, той посочва, че: «Студената война можеше да се развие по много по-лош начин. Тоест, можеше да се случи обратното на това, което стана. Днешният свят се оказа по-добър, защото тази война беше спечелена от правилната страна» (14).

От тезата за „правилността на американската победа” моментално се възползва онази част от елита на САЩ, която сметна идеята за „добронамерената хегемония” за по-малкото зло, в сравнение с хегемонията на „клуба на избраните” или с двуполюсния баланс на силите. В кампанията за популяризирането на тази идея бяха ангажирани редица емблематични фигури както от Демократическата, така и от Републиканската партия (Збигнев Бжежински, Чарлз Краутхамър, Робърт Кейгън, Уйлям Кристъл и др.), чиито основни постановки са достатъчно добре анализирани в научната литература (15) и няма смисъл да се спирам на тях. Може би най-добрата илюстрация на възгледите им са думите на държавния секретар в администрацията на Бил Клинтън Медлин Олбрайт, която обоснова необходимостта да се гарантира глобалното лидерство на САЩ с това, че американците просто „разполагат с по-стратегическа визия за ситуацията” (16).

Практическите резултати от „добронамерения хегемонизъм” обаче, се оказаха толкова жалки, че дори един от признатите идеолози на американския неоконсерватизъм Робърт Кейган бе принуден да признае, през 2008, че: „Днешният свят повече прилича на ХІХ век, отколкото на края на ХХ-ти. Тези, които смятат че това не е лошо, ще трябва да си припомнят, че ХІХ век съвсем не приключи толкова благополучно, както епохата на „студената война” (17). Според мен, смисълът на случилото се бе в това, че претендирайки за ролята на лидер на еднополюсния свят, САЩ се оказаха физически и морално неподготвени да поемат бремето на подобно лидерство. В резултат от което, първоначално изглеждащият еднакво приемлив за всички американски модел на „свободата и демокрацията” се натъкна на неразбиране и неприемане не само в държавите, принадлежащи към различни (в сравнение със САЩ) цивилизационни системи (Близкият изток, Латинска Америка, Русия), но и там, където този модел първоначално изглеждаше „обречен на успех” (държавите от т.нар. „Стара Европа”).

Новият многополюсен модел

Според мен, зараждащият се нов многополюсен модел не може да бъде друг освен цивилизационен. В тази връзка си струва да напомня, че междуцивилизационното общуване е вече реалност в съвременния свят, в който освен държавите (и паралелно на тях) постоянни многопрофилни и многостепенни международни контакти все повече осъществяват различни икономически и финансови институции, недържавни структури, религиозни, бизнес и обществени обединения и, накрая, дори отделни хора, като представители на собствените си цивилизационни архетипове.

В същото време, съм склонен да се съглася, че формирането (на макроравнището на международното общуване) на нови цивилизационни полюси на съвременния свят (18), се допълва (на микроравнище) от поляризация на ценностите. Което се потвърждава от нееднаквото отношение на различните цивилизационни архетипове към дълбочинното възприемане на едни и същи проблеми, засягащи човечеството, като цяло (тероризма, борбата с бедността и социалното неравенство, ядреното неразпространение, екологията и т.н.). При това, по правило, не се наблюдават различия в чисто повърхностното (т.е. „констатиращото”) възприемане на самия проблем. Вследствие на това, призивите, отправяни на широко международно равнище (например в ООН), за „борба с тероризма” и против „разпространението на оръжията за масово унищожаване”, или пък „да се ликвидира социално-икономическото неравенство” и „да се подобри екологичната ситуация”, често увисват във въздуха. Много инструменти, предназначени да решават глобалните проблеми, се оказват безполезни, тъй като заради стремежа да се запази чисто повърхностното единство на мненията, или пък поради специфичния си подход към въпросните проблеми, техните създатели съзнателно не засягат същността на нещата. Колко струваше например, от юридическа гледна точка, такъв документ като Междуамериканската антитерористична конвенция от 2003, в която международният тероризъм бе дефиниран просто като „зло”. Без обаче да става ясно, каква е причината за това „зло” и кой може да бъде причислен към „злодеите”. Как например, можем да наложим на всички да спазват Договора за неразпространение на ядрените оръжия, ако със своята силова политика САЩ сами тласкат т.нар. „рискови” държави към мисълта да се сдобият с ядрено оръжие, като единствена гаранция срещу намесата във вътрешните им работи?

На този фон, особено значение придобива феноменът на „адресата” (улесняващ междуцивилизационния контакт). Така, липсата на ясно изразен „център” в една от най-влиятелните и бурно развиващи се съвременни цивилизации – ислямската, несъмнено затруднява системата на междуцивилизационното взаимодействие, без обаче да отменя абсолютната необходимост от неговото осъществяване. В същото време, през последните години е налице нарастване на взаимодействието между „родствените” цивилизации и, в частност, между християнската православна (в лицето на Русия) и християнската католическа цивилизация. Негова проява бе своеобразното „преоткриване” на Латинска Америка от Русия, в периода 2005-2008, и, в по-малка степен, традиционно по-конструктивно формиращите се отношения между Руската Федерация и католическите държави от „Стара Европа” (Франция, Италия, Испания и, частично - Германия), в сравнение например с държавите от англосаксонския свят.

Активизацията на латиноамериканския вектор на руската геополитика, макар и да бе „до голяма степен неочакван пробив” (19), се базираше, освен на чисто геополитическите, и на достатъчно стабилни морално-правни и цивилизационни основи. Може би с това е свързан парадоксът, че, през 2008-2009, руската външна политика се оказа сравнително високо ефективна „именно там, където наличните и ресурси за влияние не са особено големи” и, на първо място, по латиноамериканското направление и в рамките на БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай) (20)? В тази връзка, вероятно следва да поставим по-широко въпроса за това, че собствената ни представа за „ресурсите за влияние” вече е остаряла и се нуждае от допълване? Когато в Москва разсъждават за „влиянието” и международния имидж на страната, традиционно апелират към икономическите, политическите и, накрая, военните фактори, забравяйки, че емоционално-психологическата близост между хората от различни нации и култури и сходните им представи за справедливостта, морала и правото могат да гарантират не по-малко значим „имиджов ефект”.

Ако има нещо, което нагледно да ни демонстрира предимството на многополюсния модел за устройство на света пред еднополюсния и двуполюсния, това е, че за да функционира успешно, многополюсният модел следва да се основава на правото. Грубата сила не се нуждае от юридическата обосновка, чиято цел е налагането на някакви разумни граници. Еднополюсният свят е добра илюстрация за верността на подобно твърдение, защото в него глобалната система е съобразена единствено с „интересите и разбиранията” на главния играч в нея. Впрочем, то е валидно и за двуполюсния модел, в чиито рамки всеки от „еднакво отговорните за съдбата на света” субекти се стреми да си гарантира свобода на действията в собствената си зона на влияние, без оглед на каквото и да било международно право. Последното действително се използва от двете световни свръхсили, но (по правило) не с истинското си предназначение, а за дискредитирането на съперника в глобалната игра с „нулева сума”. Но, при взаимодействието на няколко големи играча, притежаващи приблизително съпоставима мощ и влияние, правото е необходимо за постигането на разумен modus vivendi между тях. Последното още повече се отнася за една толкова сложна система, каквато е „цивилизационната многополюсност”. Защото функционирането на подобна система пряко зависи от отношението на главните действащи лица към международното право.

Както показва опитът от взаимодействието между Русия и държавите от англосаксонския свят, между тях се проявиха и продължават да се проявяват твърде съществени различия в ценностните подходи към такива, на пръв поглед общи за всички понятия, като „сигурност”, „партньорство”, „суверенитет”, „демокрация”, „човешки права” и „тероризъм”. Същото се отнася и до схващането за ролята на международното право като своеобразен „демиург” на световната политика, което се отстоява от руската дипломация на теоретично и на практическо равнище, в контекста на многополюсната стратегия. След събитията в Южен Кавказ от август 2008, стремежът на Русия за укрепване и усъвършенстване на юридическите основи на международните отношения, само нарасна. В този случай, принципно важно значение придобиват осъществяването на активно взаимодействие с онези участници в глобалната система, чието отношение към международното право би могло да се определи, най-малкото, като уважително.

Повторното „откриване” на Латинска Америка от Русия през последните години, освен с геополитически съображения, може да се обясни и с обстоятелството, че позициите на Москва и повечето латиноамерикански държави по най-актуалните въпроси на световната политика и международното право „са близки или съвпадат”. Тази вече изтъркана фраза ми се струва уместна, не на последно място, защото и Русия, и държавите от латиноамериканския регион разглеждат международното право като естествена опора на многополюсния световен ред. В основата на сближаването между тях е общото - в правен аспект – разбиране за такива проблеми, като изграждането на многополюсния свят, укрепване авторитета на ООН, създаването и поддържането на регионални системи за сигурност, борбата  с международния тероризъм, „старите” и „новите” заплахи за международното сътрудничество, формулирането на недискриминационни условия за международната търговия и много други.

Исторически формиралото се специфично отношение на латиноамериканците към международното право (21) отговаря на основните императиви на новата епоха. Именно то не им позволи да одобрят намесата на САЩ и НАТО в остатъчна Югославия и бомбардировките на Сърбия, през 1999. Повечето държави от региона отказаха да признаят за легитимна интервенцията на САЩ и съюзниците им в Ирак. Специално внимание заслужава начинът, по който в Латинска Америка се интерпретира такъв актуален феномен, като международния тероризъм. Цели две години преди 11 септември 2001, в „Бялата книга по въпросите на националната отбрана на Чили” се посочва, че „бумът на ислямския фундаментализъм” може да се окаже един от резултатите от опитите за насилствено налагане в целия свят на потребителските стандарти и културата на една, единствена цивилизация – западната (22). Всички държави от този регион споделят идеята за необходимостта от изграждане на многополюсен свят и се опитват да я реализират в практическата си политика.

Заключение

Когато говорим за цивилизациите – потенциални субекти на системата на междуцивилизационното взаимодействие, е задължително да избягваме опростяването. Защото много неща на практика изглеждат различно, отколкото на теория. Така, при по-детайлния анализ на руската позиция и тази на водещите държави от латиноамериканския регион, се очертават определени различия в подходите им към проблемите. Политическата култура на латиноамериканските държави, които продължават да се самовъзприемат в контекста на „бедния” (а напоследък и все „по-надигащия се”) Юг, контрастира с руската, която традиционно разглежда световния ред през призмата на взаимодействието в рамките на триъгълника, формиран от държавите от „развития Север” (САЩ-ЕС-Япония). Самата Русия активно се стреми да стане част от този триъгълник (макар далеч не винаги тези нейни усилия да срещат разбиране от западните партньори на Москва). Оттук и наличието на известен нюанс в латиноамериканската позиция по такива въпроси, като реформирането на ООН, разширяването на Г-8 и преразглеждане правилата на Световната търговска организация. Имайки предвид обаче, стремежа на Русия за трансформиране на глобалната и регионални системи за политическа и икономическа сигурност, на основата на нормите на международното право, вероятно ще се наложи да преразгледаме някои „стереотипи”, които днес ни изглеждат непоклатими. В условията на глобална икономическа (и морална) криза, нещата все повече опират до избора на предпочитани партньори за гарантиране на дългосрочната стратегия за развитие. Затова се налага да отговорим на един, традиционно много труден за Русия, въпрос: „кой е основният и съюзник?”. Дали това е възходящият Изток (към който, по редица ценностно-културни и етични признаци, днес можем да отнесем и Латинска Америка) или демонстриращият признаци за „низходяща” динамика на развитие Запад?

Бележки:

1. Склонен съм да приема тезата на проф. Алексей Багатуров, че еднополюсният свят просъществува около 10 години – от подписването, през юни 1992, във Вашингтон, на Хартата за руско-американско партньорство и приятелство, до началото на войната в Ирак, през 2003. Това съвпада и с извода на “Обзора на външната политика на Руската Федерация” от 2007, че “митът за еднополюсния свят окончателно рухна в Ирак” (http://www.mid.ru./brp_4.nsf/sps/ 690A2BAF968B1FA4). За първи практически опит на Русия да осъществява “многополюсна” външна политика можем да приемем латиноамериканското турне на тогавашния външен министър Евгений Примаков през 1997, в хода на което бяха подписани редица документи за “стратегическо партньорство” с водещите държави от региона.

2. Концепция внешней политики Российской Федерации. Москва. 28.06.2000. // Системная история международных отношений в четырех томах 1918–2003 / Под редакцией А.Д. Богатурова. Т. 4. Документы. М., 2004. С. 538-539.

3. Концепция внешней политики Российской Федерации. 12.07.2008. (htpp://kremlin.ru/ text/docs/2008/07204108.shtml).

4. Ibid.

5. Шаклеина Т. “Порядок после Грузии” или “Порядок при Обаме”? // Международные процессы. 2008. № 3. С. 7.

6. Богатуров А.Д., Косолапов Н.А., Хрусталев М.А. Очерки теории и прикладного анализа международных отношений. М., 2003. С. 284.

7. Waltz K. The Emerging Structure of International Politics // International Security. Vol. 18. No. 2. 1993. P. 321.

8. Концепция внешней политики Российской Федерации 12.07.2008.

9. Богатуров А.Д. Очерки теории…C.168, 291.

10. Според покойния “класик” на цивилизационната теория Самюел Хънтингтън, световните цивилизации могат да се смятат за “зрели”, ако в тях присъства ярко изразен лидер (в западната – САЩ, в православната – Русия, в латиноамериканската – Бразилия, в хиндуистката – Индия и т.н.).

11. В този смисъл е интересно да цитираме “Бялата книга по въпросите на отбраната” на Чили за 1998 (т.е. три години преди терористичните нападения в Ню Йорк и Вашингтон). В нея “бумът” на ислямския фундаментализъм пряко се свързва с протеста на традиционните общества срещу натиска на западния начин на живот и култура, в условията на глобализация  (Book of the National Defence of Chile. Santiago de Chile. Ministerio de Defensa, 1998. р. 34).

12. Миршеймер Дж. Почему мы скоро будем тосковать по холодной войне // Россия в глобальной политике. 2008. №6. С. 9.

13. Ibid., C. 12.

14. Gaddis J.L. The Cold War. London, 2007. Р. ix, 266.

15. Виж например: Fukuyma F. After the Neocons. America at the Crossroads. London, 2006.

16. Цит. по: Fukuyama F. Op.cit. Р. 194.

17. Кейган Р. “Парадигма 12 сентября” // Россия в глобальной политике 2008, № 6. С. 120.

18. В общи линии, тези полюси вече са се формирали или са в процес на формиране: Русия, САЩ, Китай, Индия, Бразилия, ЮАР. Те съвпадат с онези центрове на глобалните цивилизации, които навремето бяха очертани в трудовете на Самюел Хънтингтън.

19. Потенциал международного влияния и эффективность внешней политики России (2008-начало 2009) Аналитический доклад. МГИМО (У) МИД РФ. М., 2009. С. 92.

20. Ibid., С. 94.

21. Следва да се отбележат водещите позиции на латиноамериканците в разработката на широк набор от средства и методи за мирно решаване на международните спорове: от преговори и “добронамерени услуги” до совалковата дипломация, посредничеството и арбитража, както и приносът им за укрепването на общите принципи на международното право – равенство, ненамеса и териториална цялост. Освен това, латиноамериканските държави въведоха в международната практика принципа на дипломатическото убежище, разработиха редица важни иновации в морското право и станаха пионери в създаването на първата в света зона, свободна от ядрено оръжие (1967).

22. Book of The National defence of Chile. Santiago de Chile, 1998. Р. 34.

* Професор по политология, зам. директор на Института за Латинска Америка към Руската академия на науките

{rt}