Както е известно, в центъра на новата геополитическа концепция, лансирана през последните години от администрация на американския президент Обама, е "завръщането на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион". На фона на изострящата се конкуренция между големите държави (авторът очевидно има предвид САЩ и Китай - б.р.) в сферите на геополитиката и геоикономиката, другите играчи на глобалната политическа сцена, като Русия, Индия и ЕС, също започнаха да внасят промени в своята геостратегия. При положение, че сред ключовите постановки на американската външна политика е "настъплението на Изток", а ЕС, Индия и Русия внимателно наблюдават развитието на събитията в региона, Китай, който заема централно положение в Азиатско-Тихоокеанския регион, не трябва да ограничава интересите си само с морските граници и своите традиционни съперници и партньори, а да поеме инициативата и да разработи план за "настъпление на запад".

Политиката за развитие на Западен Китай се нуждае от нова стратегическа платформа

През цялата си дълга история, Китай, на практика, почти никога не е отделял особено внимание на моретата, концентрирайки се върху вътрешноконтиненталната политика и икономика. В резултат от това, във важно звено, свързало още в древността Изтока и Запада и направило възможно търговията и културния обмен между цивилизациите, става преминаващият през цяла Евразия Велик път на коприната. В най-новата история обаче, големите западни държави, заедно с Япония, съумяват, с помощта на военната сила и търговията, да отворят, плътно затворените до този момент "морски врати" на Китай. По онова време, чужденците най-често пристигат в Китай по море и тъкмо поради това повечето индустриални зони и големите градове в днешен Китай са разположени по крайбрежието. В началния период от провеждането на политика на реформи и отваряне на страната към света, когато в нови външноикономически съперници на Китай се превърнаха Америка, европейските държави, Япония и "четиримата азиатски тигри", Пекин създаде в югоизточната част на страната редица специални икономически зони, като по този начин допълнително укрепи доминиращите позиции на крайбрежните райони. Що се отнася до западната част на страната, тя дълго време беше в позицията на изоставаща, т.е. там нивото на развитие на икономиката и обществото оставаше твърде ниско. Регионът доста късно започна да установява външни контакти, а и те не бяха кой знае колко. Едва след като през 2000 управляващата Компартия стартира политиката си за "развитие на Западен Китай" тази ситуация започна да се променя.

Какво трябва да включва планът за създаване и усъвършенстване на геостратегическия фундамент на политиката за "развитие на Западен Китай"? На първо място, комплексно планиране и осъществяване на сътрудничество с другите държави, гарантиране на непрекъснатите доставки на необходимите за развитието на региона енергоносители и основни групи стоки. Очертавайки три основни направления - южно, централно и северно, следва да се ускори практическата реализация на китайската инициатива за изграждане на "нов Велик път на коприната", започващ от източните провинции на Китай, пресичащ Евразия и стигащ на запад до държавите от Средиземноморието и източното крайбрежие на Атлантическия океан. Необходимо е освен това максимално бързо да бъде завършено изграждането на трасето от западните райони на Китай до крайбрежието на Индийския океан.

На второ място, трябва да се разшири търговско-икономическото сътрудничество с всички държави, разположени на запад от Китай (Южна Азия, Централна Азия, Близкия Изток, Каспийския регион), да се увеличат обемите на взаимната икономическа помощ, да се създадат фондове за съвместно развитие. В периода между 2001 и 2011 търговският оборот между Китай и страните от Южна и Западна Азия е нараснал над 30 пъти (при положение, че общият обем на китайския външнотърговски оборот е нараснал "само" 8 пъти през този период), а делът на тези региони в общия обем на външнотърговския оборот е нараснал, съответно, от 2% до 9%. Освен това, през последните седем години обемът на търговията на Китай с арабските държави е нараствал с 10% по-бързо, отколкото китайският външнотърговски оборот, като цяло. Всичко това доказва, че "настъплението на запад" е необходимо и разкрива огромни перспективи.

На трето място, тъй като мирното развитие на такива китайски провинции, като Синцзян и Тибет е застрашено от етническия сепаратизъм, религиозния екстремизъм, тероризма и други враждебно настроени към Китай сили, а проблемът с транснационалните престъпни мрежи става все по-остър, за да се справим с всички тези сериозни заплахи за националната ни сигурност се налага да формулираме нови всеобхватни, взаимосвързани и съобразени с регионалната специфика политики в социалната, конфесионалната и образователната сфери, т.е. да предоставим на западните китайски райони стабилни гаранции за сигурността на държавата и обществената хармония.
На четвърто място, следва да разширим дипломатическата си ангажираност с това, което се случва в западните държави, задълбочено да анализираме текущата ситуация и особено нейния национално-религиозен аспект, както и да укрепваме двустранния хуманитарен и социален обмен. Така ще можем да трансформираме икономическото си влияние в тези региони в политическо, т.е. в "мека сила" и, в крайна сметка, ще разширим значително собственото си стратегическо пространство за маневриране.

Какво ще даде на Китай "настъплението на запад"?

Държавите на запад от Китай са разположени в самото сърце на Евразия. Тук са няколко от люлките на човешката цивилизация, пак тук са и най-богатите залежи на природни ресурси. Поради множество причини обаче, е твърде висока вероятността, че много от държавите в региона няма да могат в бъдеще да поддържат сегашното си ниво на вътрешна стабилност и материално благополучие. Нестабилната политическа ситуация и съществуващите на междудържавно равнище национални, религиозни и идеологически конфликти могат в бъдеще да нанесат много сериозен удар по формиралия се световен ред и отношенията между големите държави. Днес в региона, с бързи темпове се разширяват икономическите интереси на Китай, постоянно нараства и политическото му влияние, но при подобно развитие на събитията те също ще бъдат застрашени. Ето защо Китай не може да остане безучастен, а е длъжен да поеме инициативата в свои ръци, заемайки нова, активна позиция.

В региона се концентрират и пресичат изключително важни интереси на ЕС, Русия, Индия, САЩ, Япония и Китай. За разлика от Западна Европа и Източна Азия, в централноазиатския регион е невъзможно да си представим възникването на проамерикански военен съюз (както впрочем и на какъвто и да било друг военно-политически алианс). Малко вероятна изглежда и появата на големи икономически блокове. Засега в региона липсва както работещ механизъм за координиране усилията на големите държави, така и общоприети правила за конкуренция и сътрудничество, а сферите на влияние на големите държави, в традиционното схващане за това понятие, постоянно се пресичат и биват прекроявани.

Така или иначе, но първият ход в тази игра вече бе направен от Америка. През есента на 2011, държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън широко рекламира американския план за "новия Велик път на коприната". Според този план, "богатите петролни и газови находища на Туркменистан могат да покрият все по-нарастващите енергийни потребности на Индия и Пакистан, а създаването на съответната инфраструктура ще увеличи благосъстоянието на Афганистан и Пакистан, благодарение на приходите от транзитните такси. Памукът, отглеждан в Таджикистан, ще захрани индийската текстилна индустрия, а афганистанските мебели или плодове ще се продават на пазарите в Астана, Бомбай и още по-отдалечени места". Простичко казано, този план предвижда изграждането на сложна икономическа и транспортна мрежа с център в Афганистан, която да свърже пазарите на Централна и Южна Азия, достигайки чак до Близкия Изток. Очевидно е, че краткосрочната му цел е защитата на интересите на САЩ в региона, след изтеглянето на американския контингент от Афганистан.

На свой ред, Русия смята каспийските държави от ОНД за част от своята сфера на влияние и се стреми да запази това влияние и занапред. В същото време, тези страни, както впрочем и централноазиатските държави, отдавна са основно направление на енергийната дипломация на ЕС. Европа и Америка възнамеряват да продължат двустранното си сътрудничество в сферата на политиката и военната сигурност и са готови, при необходимост, да използват военната мощ на НАТО. За Индия, която се опитва да изгради всеобхватна система за снабдяване на националната си икономика с петрол и природен газ, Близкият Изток и Централна Азия са основните направления за създаване на диверсифицирана система за внос на енергоносители. Икономическите и политически интереси на Япония в региона също нарастват непрекъснато.

Всичко доказва, че политиката за "настъпление в западна посока", прокарваща икономическите, политически и държавни интереси на Китай, е от ключово стратегическо значение за страната ни. На първо място, подобна политика би ни помогнала да установим по-балансирани отношения с Вашингтон и да постигнем по-голямо взаимно доверие. Съветът за национална сигурност, Държавният департамент и Департаментът по отбраната винаги са възприемали Китай само в руслото на източноазиатската политика на САЩ, затова и повечето чиновници, отговарящи за американско-китайските отношения, са експерти именно по източноазиатската проблематика. Лансираната от администрацията на Обама политика за "настъпление на Изток" също концентрира вниманието върху Източна Азия. Волно или неволно, Америка позиционира Китай като източноазиатска държава, стеснявайки стратегичския кръгозор на китайците. Конкуренцията между Китай и САЩ в собствения регион на Китай все по-често се оказва в задънена улица. Но, ако Пекин действително възприеме плана за "настъпление в западна посока", ще възникнат доста сериозни перспективи за китайско-американско сътрудничество в такива сфери, като инвестициите, енергетиката, борбата с тероризма, ограничаване разпространението на ядрените оръжия и гарантиране на регионалната стабилност, при това в рамките на това взаимодействие опасността от въоръжена конфронтация, на практика, изчезва. Освен това, китайската помощ за гарантиране стабилността на такива държави, като Афганистан и Пакистан, никак няма да е излишна за Америка.

На второ място, непрекъснатото разширяване на китайските икономически интереси във всяка страна дава на Китай отлична възможност да участват активно в многостранното сътрудничество между големите държави и да повиши международния си статут. В сравнение с Източна Азия, Китай няма исторически спорове и проблеми с нито една държава от региона (освен, може би, с Индия), затова има твърде малко основания за възникването на конфликти и противоречия. Освен това, въпреки че, в рамките на сътрудничеството и конкуренцията в сферите на геополитиката или глобалната икономика, отделните държави преследват различни цели, в този регион постигането им може да се окаже изгодно едновременно за няколко страни. Съвместното (с другите държави) формиране на стабилност и икономически растеж в региона, както и участието във формулирането на справедливи правила на играта, са изгодни за дългосрочните интереси на Китай и могат да укрепят имиджа му на държава, готова да поеме сериозни отговорности. В случая Пекин действително има множество възможности за активно участие: укрепване и разширяване функциите на ШОС; участие, съвместно с други външни сили и страни от региона, в процеса на проектирането и изграждането на "новия път на коприната"; съдействие за формирането на механизъм за многостранна сигурност и мирно разрешаване на регионалните конфликти и противоречия.

"Настъплението на запад" изисква предпазливост и много усилия

Политиката на "настъпление в западна посока" има нелоши перспективи, но и поражда определени рискове. На първо място, западните райони съвсем не представляват "райска градина". В много от държавите там властта не е достатъчно стабилна, постоянно се води борба с бедността и са налице сложна плетеница от национолни религиозни конфликти. Превръщайки се в част от тази картина, ние, китайците можем да се окажем също толкова дълбоко въвлечени в така очертаните проблеми, както и някои западни държави и тогава ще ни бъде много трудно да се разграничим от тях. Ако Китай все пак реши да поеме по пътя на "съзидателната намеса", следва да разполагаме с ясен план и средства за борба с възможните кризи. На второ място, отношенията между много държави от региона са напрегнати и объркани. Пример за това в Близкия Изток е съперничеството между такива регионални лидери, като Иран, Саудитска Арабия, Турция, Египет и Израел. В Южна Азия пък се запазва напрежението между Индия и Пакистан. Каквато и позиция да заеме Китай по всеки конкретен въпрос, винаги ще има недоволна страна, затова ще ни се наложи да балансираме между интересите на различните държави.

На трето място, политиката на "настъпление в западна посока" не може да не провокира известни опасения у другите държави, затова те ще се постараят да предприемат някакви превантивни мерки. Китай ще трябва да положи максимални усилия за да не им позволи заедно да го изтласкат от региона и да не допусне да бъде обявен за агресор. Не може икономическите проблеми да се прехвърлят автоматично в политическата плоскост, разработвайки например, при всяка своя стъпка, някакви мерки за "пробив на американската блокада". Това само би ни вкарало в задънена улица. На четвърто място, Китай може да бъде обвинен в неоколониализъм, т.е. в опит да превърне държавите от региона в свои суровинни придатъци. За да се избегне подобно развитие, Пекин следва да инвестира в регионалните проекти за защита на околната среда, да работи за нарастване благосъстояниета на местното население и да създава нови работни места в региона. Необходимо е, освен това, да се работи сериозно за усъвършенстване дейността на консулските служби, така че да могат ефективно да се грижат за живеещите в региона етнически китайци, да защитават интересите и да се ангажират с образованието им.

В сравнение с яснотата, която Китай има по отношение на политиката си към САЩ, ЕС, държавите от Източна Азия, Русия и някои други страни, ние имаме твърде повърхностна представа за ситуацията в западния регион.В момента Китай изпитва недостиг на експерти, владеещи арабски, фарси, турски, казахски, хинди, урду, бенгали и синхалски, а ангажираните с проблемите на региона аналитични центрове и институти се броят на пръсти. Необходимо е да се провеждат колкото се може повече двустранни или многостранни симпозиуми за специалистите от официалните или полуофициални аналитични центрове и академични институти, както и да се поощряват изследванията, касаещи регионалните проблеми и да се подготвят съответните специалисти и експерти по въпросите на живеещите в региона китайци. Налага се изработването на дългосрочна стратегия за научни изследвания и подготовка на експерти в тази сфера, като за реализацията и се осигури съответното финансово обезпечаване, както и да се насочат в подкрепа на китайското «настъпление на запад» образователите и научни ресурси на всички учебни и изследователски институции в страната, ангажирани с изследване на прилежащите на Китай региони, тяхната икономика и култура.

Накрая, следва да е ясно, че в настоящата статия не твърдя, че концепцията за «настъплението в западна посока» на всяка цена трябва да бъде приета като официална политика на Китай. Моделът може да бъде и друг. Смятам обаче, че в днешните условия, когато промените в геополитиката и глобалната икономика се извършват постоянно и с огромна скорост, Китай императивно се нуждае от нов начин на мислене. Днес ни се налага да мислим по-глобално, отчитайки както континенталните, така и морските интереси на страната и, в крайна сметка, да работим за възстановяването на геостратегическия баланс в света.

* Авторът е директор на Института за международни отношения на Пекинския университет

{backbutton}

Както посочва известният американски анализатор Марк Ленърд, "от 2008 насам, когато започна глобалната финансова криза, наблюдаваме бавната и мъчителна смърт на Кимерика, т.е. на феномена, в рамките на който американската и китайската икономика сякаш се бяха слели в едно". Техните уж „идеални и знакови” отношения (според известния британски историк Найл Фергюсън) се крепяха на това, че Китай икономисваше половината от своя БВП, а пък САЩ вземаха на заем тези пари за да финансират разходите си, които очевидно не им бяха по възможностите. Тази идилия приключи през септември 2008 с краха на банката Lehman Brothers, като разривът между Пекин и Вашингтон се оказва сериозно предизвикателство за целия останал свят.

Почти никой в Китай не вярва, че американското търсене отново може да достигне нивото си отпреди 2008. Което пък провокира дискусии сред китайските експерти, как следва да бъде преориентирана националната икономика. От една страна, Пекин осъществява определени мерки, насочени срещу долара, инвестирайки в компании и активи извън САЩ. От друга страна, той се подготвя за неизбежното забавяне на икономическия си растеж, като паралелно с това търси къде да пренасочи износа и дългосрочните си инвестиции.

В Китай вървят ожесточени спорове, как следва да се стимулира растежът на дребния и средния бизнес, как да се поощри вътрешното потребление и да се инвестира в социалното осигуряване, а не само в инфраструктурата. Американските дебати на икономически теми нямат чак толкова стратегически характер, но всички в САЩ са наясно, че изключително високото равнище на дълга, достигнато в периода на възход, вече не е по силите на Америка, а част от стимулиращите мерки (като насищането на икономиката с ликвидност например), ще превърнат в непривлекателни за китайското правителство покупките на американски ценни книжа. Междувременно, очевидно предусещайки края на „срастването” между китайската и американската икономика, политическата, идеологическата и дори културната атмосфера в отношенията между Пекин и Вашингтон непрекъснато се влошава.

Постамериканският свят

Напрежението нараства и, защото постамериканският свят вече е реалност и това кара както отслабващите Съединени щати, така и намиращият се във възход Китай, да действат по-решително. Така, според известният китайски геостратег Ян Сютън (директор на Института за международни изследвания в Университета Цинхуа), световният ред се трансформира от „еднополюсна система, с център Съединените щати, в двуполюсна, чиито втори полюс е Китай”. В тази връзка, следва да се опасяваме не само от евентуален конфликт между тези два „полюса”. Според споменатия по-горе Марк Ленърд, „истината е, че и продължителното съперничество, и мирното съвместо съществуване между двете държави могат да се окажат еднакво разрушителни за света, като цяло”.

Впрочем, съперничеството вече върви с пълна сила. Неслучайно, притеснените съседи на Китай не крият радостта си, че Вашингтон отново поставя региона им в центъра на вниманието, разчитайки, че с помощта на САЩ т.нар. „демократични” азиатски държави ще могат успешно да балансират китайската мощ както във военната, така и в икономическата сфера (макар че икономиките на немалко от тях, на практика, изцяло зависят от Пекин).

Професор Ян Сютън смята, че Китай следва да отговори на „обръщането” на Обама към Азия като се върне към стратегията на „неприсъединяването”. Това може да доведе до неформален алианс с Русия и би гарантирало сигурността на другите азиатски държави. На свой ред, американският експерт по Китай Ендрю Смол предупреждава, че „можем да станем свидетели на много неприятни аспекти на студената война, когато опитите да се решат световните проблеми, да се регулират регионалните конфликти или да се изградят нови международни институции, се превръщат в инструменти за промяна на силовия баланс между двата полюса”.

На свой ред, директорът на Института за международна икономика „Питърсън” Фред Бъргстен отдавна твърди, че, оказвайки се на противоположните полюси на глобалния финансов дисбаланс, двете най-големи търговски държави следва официално да оформят алианс помежду си за да управляват съвместно световната икономика. Збигнев Бжежински пък придаде на тази идея и политически нюанс, предлагайки създаването на „неформална група G-2”, която да се заеме с преодоляването на световната финансова криза, проблемите с климатичните промени, ядрената надпревара и регионалните конфликти.

Тази идея обаче, стана обект на яростна критика от страна на такива известни анализатори като професора от Пекинския университет Ши Инхун, според който досегашният модел на взаимоотношенията между Китай и САЩ е бил вреден и за двете държави: „ние им даваме прекалено много пари, които бихме могли да използваме за други цели, а американското правителство и американската нация харчат тези пари за да поддържат изкуствено високото си жизнено равнище”.

Тактиката и стратегията на отношенията между Вашингтон и Пекин

Както е известно, в началото на септември 2012, държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън посети Пекин, в рамките на 11-дневното си турне в държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион. По традиция, всички контакти на високо равнище между представители на САЩ и Китай се анализират от експертите на две нива, които, между другото, са тясно свързани едно с друго. Първото ниво е тактическо и се свежда до целия комплекс текущи проблеми, дипломатически спорове и взаимни претенции, каквито винаги е имало повече от достатъчно в китайско-американските отношения. Второто ниво пък е стратегическо и е свързано с усилващата се глобална политическа и икономическа конкуренция между двете държави.

Що се отнася до текущите проблеми, следва да посочим, че в момента отношенията между САЩ и Китай преживяват фаза на конюнктурно напрежение, от което обаче не си струва да правим далеч отиващи изводи. Последното посещение на Хилари Клинтън в региона беше осъществено на фона на изострената ситуация около спорните територии в Източнокитайско и Южнокитайско морета. Пекин има сериозни разногласия едновременно с няколко свои съседи относно принадлежността на редица архипелази, имащи не само военно-стратегическа, но и икономическа ценност.

Така, в Южнокитайско море, Китай и Виетнам си оспорват Параселските острови, а Китай, Виетнам и Филипините - островите Спратли. На практика, и двата архипелага се контролират от китайците, но претендиращите за тях държави, с дипломатическата подкрепа на САЩ, периодично предприемат демонстративни действия в непосредствена близост до оспорваните територии. През пролетта на 2012 пък, край архипелага Спратли бяха осъществени мащабни военноморски учения на Филипините и САЩ.

В Източнокитайско море ситуацията е малко по-различна. Там Китай оспорва принадлежността на контролираните от Япония острови Сенкаку. Спорът се изостри през август 2012, след като 14 китайци слязоха на един от островите и бяха арестувани от японската брегова охрана. На следващия ден китайският зам. външен министър Фу Ин извика японския посланик и се свърза с колегата си от японското Външно министерство, заявявайки им, че арестът на китайските граждани е бил незаконен.

Разбира се, САЩ не наблюдават с безразличие случващото се, оказвайки необходимата дипломатическа подкрепа на основния си регионален съюзник Япония, макар че не застават еднозначно на страната на Токио за да не влошат психологическия фон на сегашните си преговори с Пекин.

Впрочем, освен регионалните проблеми, в отношенията между Китай и САЩ съществуват и редица други, като например разминаването в позициите им по сирийския и иранския въпроси. В Белия дом, вече неколкократно демонстрираха недоволството си от решението на Китай и Русия да блокират проекторезолюциите срещу режима на Асад в Сирия, инициирани в ООН от монархиите от Персийския залив или от западните държави.

Освен това, Пекин не подкрепя курса на САЩ и западноевропейските им съюзници за политическата и икономическа изолация на Иран. Точно обратното, Китай продължава да е основния купувач на иранския петрол и ключов инвеститор в икономиката на Иран.

От друга страна, китайците демонстрират, че са отворени към осъществяването на конструктивен диалог по болните теми на глобалната сигурност. Доказателство за това е, че през последните години Китай все пак допусна Съветът за сигурност на ООН на няколко пъти да наложи санкции на Иран и прекрати сътрудничеството си с Техеран във военната сфера, след като стана ясно, че китайско оръжие се е оказало в ръцете на бойци от "Хизбула".

Шансовете и рамките на интеграционната стратегия на САЩ спрямо Китай

Локалните противоречия между Китай и САЩ са резултат от стратегическото ниво в отношенията им, характеризиращо се с нарастващата политическа и икономическа конкуренция между двете страни.

Продължителният висок икономически растеж и укрепването на китайския военно-технически потенциал са основното предизвикателство пред формиралата се след края на студената война архитектура на глобалната сигурност. Китай се превръща в самостоятелен и пълноценен силов център със сериозен потенциал и собствени амбиции. Тази тенденция принуждава САЩ да реагират, като през последните двайсетина години се очертаха контурите на американската стратегия по отношения на Китай.

Сред основните и елементи е "интеграцията". Както вече споменах, американската и китайската икономика са тясно свързани помежду си. САЩ са най-големия потребител на китайския износ, а пък в Китай се прехвърлят много американски производства. Освен това Пекин е собственик на най-големия пакет държавни ценни книжа на САЩ. В Белия дом не крият, че се стремят към задълбочаване на икономическата интеграция с Китай. Интеграционната стратегия на Америка предполага формирането на система от политически и икономически комуникации между Пекин и Вашингтон, позволяващи да се притъпи неизбежната конкуренция и възникващите противоречия да се решават по пътя на диалога.

В този смисъл, Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АРЕС) например, съдейства за диалога между американския и китайския бизнес. Освен това, САЩ подкрепят развитието на АСЕАН, като регионална рамка за координиране на икономическите и политически проблеми в Азиатско-Тихоокеанския регион (част от който са регионалните съюзници на САЩ, но не и те самите).

Интеграционната стратегия започна да се реализира в средата на 90-те, като Вашингтон разчиташе с нейна помощ да коригира съществуващата глобална система, повишавайки ролята на Китай, но запазвайки доминиращата позиция на САЩ. Тя обаче е ограничена в определени рамки.

На първо място, и с просто око се вижда, че стратегията страда от прекален икономически уклон, докато американско-китайското сътрудничество в сферата на сигурността е минимално, което означава, че в тази област САЩ не са склонни да споделят функциите си с толкова амбициозна сила, като Китай.

На второ място, Пекин е склонен само частично да се интегрира в лансирания от САЩ модел, предпочитайки да си запази достатъчна свобода на действие. Така, през 2009 Белият дом се опита да тласне напред реализацията на тази стратегия, предлагайки, чрез президентския съветник Збигнев Бжежински, формулата Г-2, предполагаща по-тясно сътрудничество между двете държави и, на практика, споделяне на отговорността за глобалната сигурност. Китайците обаче се отказаха от тази формула, декларирайки привързаността си към концепцията за многополюсния свят.

Тоталното сдържане на Китай

Друг израз на американската реакция на китайския възход е стратегията на сдържането. През последните години САЩ официално декларираха началото на реализацията на доктрината за завръщането си в Азиатско-Тихоокеанския регион. В речта си на миналогодишната среща на АРЕС в Хонолулу, Хилари Клинтън засегна темата за този "стратегически обрат", пояснявайки, че САЩ биха искали да изградят през ХХІ век институционни мостове, подобни на трансатлантическите структури, които създадоха през миналото столетие.

Реализацията на тази концепция предполага наличието на няколко компоненти. Първият е укрепването на системата на двустранните връзки с приятелските държави от Азиатско-Тихоокеанския регион и най-вече с Австралия, Нова Зеландия, Филипините, Сингапур, Тайван и Япония. Основата на съюзническите отношения между САЩ и тези държави са предоставените им американски гаранции на фона на засилващото се регионално влияние на Пекин и активизирането на външната му политика, особено по отношение на териториалните спорове.

Оттук произтича и вторият основен компонент - разширяването на американското военно присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион. Освен усилването на собствените си военноморски бази в Австралия и Филипините и запазването на военния алианс с Япония, САЩ доставят големи количества оръжия на своите съюзници. Особено силно раздразнение в Пекин поражда военното сътрудничество между Вашингтон и Тайван. Освен това, САЩ вече опипват почвата за разполагането на система за противоракетна отбрана (ПРО) в региона.

Третият компонент на стратегията за сдържане на Китай са опитите за превръщането на Индия в американски съюзник. За разлика от по-малките страни от региона обаче, в Делхи не са чак толкова заинтересовани от подкрепата на САЩ, затова индийците се стремят да поддържат известна дистанция от тях и да диверсифицират външнополитическите си връзки, включително сътрудничейки си с Китай. На този фон, появилата се наскоро информация, че Индия изгражда собствена система за ПРО свидетелства за провала на Вашингтон да постави страната под своя "чадър".

Тоест, отношенията между САЩ и Китай са доста противоречиви. На тактическо ниво е налице известно напрежение, породено най-вече от това, че американските съюзници, чувствайки подкрепата на Вашингтон, активизират антикитайския вектор на външната си политика. В същото време, съзнавайки неизбежността на стратегическото противопоставяне между двете държави, и в Пекин, и във Вашингтон са наясно, че конфронтацията ще има твърде висока икономическа цена и рискува да доведе до глобална дестабилизация.

Въпреки това е ясно, че Кимерика се разпада (ако въобще някога е съществувала) и нито един от вариантите за развитието на китайско-американските отношения не поражда особен оптимизъм. Разбира се, войната между тях би означавала истинска катастрофа, а стратегическото им съперничество би могло да стопира процеса на глобално урегулиране, но и форматът G-2 би провокирал изключително негативно отношение към двете държави. Подобно мрачно бъдеще би могло да се избегне само ако се работи за многополюсен световен ред, базиращ се на по-тясно сплотени региони (големи пространства), което би позволило на Китай и САЩ да установят нормални отношения помежду си. В същото време другите политически играчи, като ЕС или Япония например, няма да се приемат насериозно нито от Китай, нито от САЩ, докато не решат вътрешните си проблеми и не започнат да отделят по-голямо внимание на външната политика (което не правят в момента). Доста е вероятно, ако те продължат да не правят нищо в тази посока, много скоро да се окажат между чука и наковалнята, т.е. двете свръхдържави ще започнат борба за правото да упражняват опеката си над тях, което, между другото, също ще бъде сред важните последици от края на Кимерика.

Краят на Кимерика и последиците за евразийския суперконтинент

На фона на казаното дотук не е никак случайно, че в САЩ с все по-голяма популярност се ползват алтернативните концепции за китайско-американските отношения, базиращи се на предпоставката за края (или поне значителното отслабване) на геоикономическия съюз между двете държави. Сред авторите на тези концепции е Йън Бремър, президент на нюйоркския консултантски център Eurasia Group и автор на геополитическият бестселър "Всеки за себе си: победители и победени в света на G-0".

Според Бремър, след прeкъсването на геоикономическата обвързаност между САЩ и Китай, Пекин следва да бъде стимулиран да осъществи експанзия в северна посока, т.е. да му се даде възможност да усили позициите си за „сметка на все по-отслабващата Русия”. В същото време, редица западноевропейски и руски експерти (след последните например е преподавателят от Воронежкия университет Станислав Хатунцев), смятат, че Китай едва ли е заинтересован от експанзия в тази посока. Според тях е много по-вероятно приоритетна цел на китаците в света на G-0 да стане постигането на търговска и военна доминация в Южнокитайско море. Което пък означава, че сблъсъкът със САЩ и съюзниците им в района на Тихия океан става неизбежен.

Според споменатия по-горе руски експерт Станислав Хатунцев, Китай няма да се ориентира към мащабна експанзия в руския Далечен Изток, по същите причини, по които такава експанзия не предприема и Япония през Втората световна война, предпочитайки вместо това да насочи вниманието си на юг - към Филипините, Индокитай и т.н.

Стратегическите перспективи на днешен Китай (също както и на Япония през 20-те - 30-те години на миналия век) не са насочени на север от границите му, а към южните морета и Югоизточна Азия, както и към интеграцията (първоначално икономическа, а след това вероятно и политическа) с Япония и Корея. На този фон, руският Далечен Изток и Сибир, представляват второстепенен и само частичен интерес за Пекин. Разбира се, в Китай има достатъчно привърженици на експанзията в северна посока, но истината е, че Пекин няма (а и не може) да превърне сибирското направление в основен вектор на геополитическото си движение.

Тъй като китайците и без това получават от Русия почти всичко, от което се нуждаят (при това на достатъчно изгодни условия), евентуално решение да ориентират стратегията си към експанзия в северна посока би било груба грешка, каквито в Пекин рядко допускат. Китай е доволен от сегашното статукво в руския Далечен Изток, откъдето получава евтини суровини и където пласира готови китайски стоки. Освен това Сибир и Далечният Изток са трудни и недостатъчно усвоени пространства, чиито климатични условия не са никак добри - особено за обитателите на южните географски ширини, каквито са повечето китайци. Като добавим към това огромните разходи за инфраструктурно развитие, които Китай би трябвало да планира, ако действително ориентира експанзията си на север, става ясно, че подобна експанзия би му излязла "златна", в буквалния смисъл на думата.

Според Хатунцев, "подходящи за евентуална източназиатска колонизация са само руските Приморска и Приамурска области", като максималният брой на китайските имигранти в региона може да достигне между 5 и 10 млн. души, до средата на века. Тоест, дори при възникване на дълбока криза в Китай и загуба на голяма част от американския пазар, процесът на китайската колонизация на Приморската и Приамурска области на Русия пак няма да се превърне в основното направление на външнополитическата активност на Пекин.

Затова, макар че през втората половина на ХХІ век китайските (и, може би, корейските) имигранти могат да се превърнат в мнозинство във въпросните две области, това няма да е така в съседните им райони. Тоест, демографската експанзия на източноазиатските народи и най-вече на китайците в руския Далечен Изток вероятно ще се ограничи само в очертаните по-горе рамки.

Това пък означава, че САЩ едва ли могат да разчитат да "уредят" сметките си с Китай, насочвайки го на Север, към руския Далечен Изток. В същото време, изглежда много по-вероятно, че Вашингтон ще бъде принуден да позволи на китайците да се активизират в южна и югоизточна посока. Там, освен всичко друго, има ресурси, които са от изключително значение за Китай и чието усвояване би било много изгодно за него (от гледна точка на необходимите за целта инвестиции), за разлика от усвояването на ресурсите на Сибир например.

Неминуемата китайска експанзия в южна и югоизточна посока

Става дума, преди всичко, за Южнокитайско море. То е богато на разнообразни биоресурси (особено на риба), през него минава до 2/3 от глобалния поток на товари, а в шелфа му има около 30 млрд. т петрол и 16 трлн. куб. м природен газ.

При евентуалната реализация на хипотезата на Бремър за G-0, Китай действително ще се окаже в доста тежко положение, но изходът от него (макар и частичен) няма да стане експанзията на север, изискваща огромни средства, с каквито китайците вече няма да разполагат и които няма да имат ефективна възращаемост, а устаняването на контрол над зоната на Южнокитайско море и старта на мащабен добив на наличните ресурси (особено на енергоносителите). За целта, освен всичко друго, китайците ще трябва да гарантират суверенитета си над островите Спратли, претенции към които имат и Виетнам, Тайван, Филипините, Малайзия и Бруней (интерес към тях демонстрират и Япония и Индонезия).

На теория, помощта, която САЩ биха оказали на всички тези държави за сдържането на Китай, може да доведе до открит въоръжен конфликт между двете ядрени сили, но истината е, че подобно развитие не е в интерес нито на Вашингтон, нито на Пекин. Затова изглежда по-вероятно китайската експанзия в южна посока да срещне мълчаливото съгласие на САЩ. Тоест, уреждането на отношенията между Вашингтон и Пекин в рамките на G-0, за което говори Бремър, най-вероятно няма да стане за сметка на руския Далечен Изток, а на Южнокитайско море, като мининум.

Впрочем, "морското" направление в стратегическата експанзия на Пекин се потвърждава и от политиката му в сферата на военното строителство, сред чиито най-важни вектори е изграждането на мощни военноморски сили, разполагащи със самолетоносачи и ударни групировки, способни да изпълняват бойни задачи далеч от крайбрежната зона на Китай.

Тоест, независимо от прогнозите и предложенията на Йън Бремър, китайското съгласие за "презареждането" на американската финансова система и свързаните с това трудности за икономиката на Китай ще бъдат платени със съгласието на САЩ Китай да осъществи експанзия не в северна, а в в южна посока, която е и най-важната за Пекин. А геостратегическият център на очертания по-горе регион на бъдещата китайска експанзия е именно Южнокитайско море.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Според редица експерти, изместеният временно на втори план от "арабската пролет" воден проблем в т.нар. Голям Близък Изток отново се актуализира. Така, според Арабския форум за околната среда и развитието (AFED), острият недостиг на питейна вода ще се превърне в основен проблем на региона още през 2015. Впрочем, той и сега трови живота на хората, населяващи Близкия и Средния Изток, да не говорим за пустинните зони на Африка. Според АFED, след 2015 арабите ще трябва да преживяват с по-малко от 500 куб.м вода на човек годишно, а това е по-малко от 1/10 от средното ниво в света, което е 6000 куб.м. Климатичните промени допълнително ще усложнят ситуацията, като до края на ХХІ век в арабските страни може да има намаление от 25% на валежите и 25% увеличение на изпаренията. В резултат от това, земеделските култури, разчитащи на дъждовете, ще бъдат поставени пред сериозно изпитание и средната реколта ще намалее с 20%.

Мащабите на проблема

Впрочем, за сериозността на мащабите на очертаваща се хуманитарна катастрофа говорят и редица други статистически данни. Така, през 1990 сред страните, страдащи от недостиг на водни ресурси, бяха Алжир, Израел (включително палестинските територии), Катар, Саудитска Арабия, Сомалия, Тунис, Йемен и ОАЕ. Според експертите, през 2025 към тази група ще се присъединят Египет, Сирия, Мароко, Либия, Оман и Иран. Тоест, нещата не опират само до "водния елемент" на израелско-арабското противопоставяне, защото проблемът с водните ресурси засяга както богатите на петрол арабски монархии от Персийския залив, така и най-бедните арабски държави, като Йемен например, където водната криза отдавна е сурова реалност.

Според доклада на Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) във Вашингтон от края на 2010, подземните водни запаси в района на йеменската столица Сана са изчерпани до такава степен, че местните жители са принудени да използват петролни сонди за да удължат поне малко срока на експлоатация на водните сондажи, чиято дълбочина достига понякога до един километър. Всяка година нивото на подземните води пада с 4-6 метра, като в някои райони този спад достига 10-30 м. Частните кладенци напълно са изчезнали, също както и повечето кладенци, поддържани от държавата или местните власти. Водоснабдяването на столицата Сана се осъществява почти изцяло от частни компании от сондажи извън града, като водата се превозва до него с камиони. Още по-остър е недостигът на вода в селските райони, където на местните хора се налага да пътуват по няколко часа за да достигнат до някой работещ кладенец. Според американския Тихоокеански институт, именно недостигът на питейна вода е провокирал племеннните сблъсъци в Йемен през 1999 и 2006. Така, през 1999 спорът за принадлежността на кладенците в района на Таиз доведе до конфликт между жителите на няколко околни села, в който загинаха няколко души, а десетки бяха ранени. Той беше прекратен едва след намесата на военни части, изпратени от тогавашния президент Али Абдула Салех, който повика в столицата шейховете на местните племена за да се опитат заедно да разрешат спора. През 2006 пък имаше кървав сблъсък между племената от йеменските провинции Хадж и Амран за собствеността върху един воден сондаж, в резултат от който стотици местни жители бяха принудени да бягат, а няколко десетки бяха арестувани.

В крайна сметка, недостигът на вода води до миграция към градовете, където водата е сравнително по-достъпна. Значителното нарастване на населението на йеменската столица пък води до увеличаване на неговия конфликтен потенциал, което може да провокира сериозна криза, особено ако околните водоизточници се изчерпат окончателно, а това, според екпертите, може да стане още през 2017. При подобно развитие, за жителите на Сана няма да има друг изход, освен да се насочат към другите градове в страната, а след това да емигрират в съседните арабски монархии, за които Йемен с неговата хранична бедност, бунтовниците-зейдити и влиятелната местна мрежа на Ал Кайда отдавна се е превърнал в сериозен проблем.

Впрочем, петролните монархии от Персийския залив също страдат от недостиг на водни ресурси, неслучайно влагат огромни средства и са световни лидери в опресняването на морската вода. За всички арабски държави от Залива е характерно минималното количество валежи и високото ниво на изпаренията, което обяснява и липсата на постоянни водоеми, а оттук и необходимостта от опресняване на морската вода. Всяка година Саудитска Арабия и ОАЕ изразходват за целта 6 млрд. долара. При това е показателно, че макар в ОАЕ могат да се опресняват до 4 млрд. бутилки морска вода дневно, при възникване на извънредна ситуация, опреснителните мощности в страната могат да осигурят населението с питейна вода само за четири дни.

Стремителното нарастване на населението и урбанизацията значително увеличиха нуждата от вода и електричество, неумолимо ускорявайки настъпването на екологична криза. Функционирането на опресняващите предприятия е свързано с отделянето на въглероден двуокис и гореща тиня, изливаща се обратно в морето, което, наред с интензивното изпарение, характерно за региона, влияе върху солеността на морската вода. Така днес солеността на водата в Персийския залив е нараснала до 47 промила, в сравнение с 32 промила, преди трийсетина години, което, според експерта от Световния фонд на дивата природа (WWF) в Дубай Кристоф Туренк, е много сериозна заплаха за местната фауна.

Единствените възобновяеми водни ресурси в субрегиона на Персийския залив са плитките водоносни хоризонти на подземните води, разположени по дължината на основните долини (уади), канали и водосборни басейни. Съществуват и дълбоки водоносни хоризонти, но тъй като са невъзобновяеми, могат да се използват само за определен срок.

В Саудитска Арабия 90% от невъзобновяемите източници на артезианска вода на кралството се използват за селскостопански нужди. Запасите им обаче са достигнали опасно ниско равнище, не на последно място и заради ситуацията в зоната на Персийския залив. Палежите и взривяванията на петролните сондажи в Ирак от бунтовниците доведоха до още по-голямо замърсяване на подземните води, които и без това редовно се замърсяват със селскостопански отпадъци. Всичко това увеличи дефицита на водни ресурси, който Саудитска Арабия не е в състояние да преодолее, въпреки значителните средства, които инвестира за опресняване на морската вода. Търсейки алтернативни водоизточници, правителството на страната стартира мащабно проучване на подземните водоносни хоризонти в Източната провинция, което, в крайна сметка, повлия негативно на селското стопанство и достъпа до питейна вода на Бахрейн и Катар.

Не по-малко мрачна е и ситуацията в другите арабски държави от Машрек (Египет, Йордания, Палестина, Ливан, Сирия, Ирак). Така например, налице са всички предпоставки за влошаването на и без това изключително тежката ситуация в Сирия, този път във връзка с водния проблем. Според един доклад на шведски експерти, публикуван в началото на 2012, водното равнище на седемте основни сирийски водни басейна ще спадне два пъти до 2025, което ще доведе до съществен воден дефицит. Имайки предвид последиците от продължителната суша, проточила се от 2006 до 2011 и довела до фалит и масова миграция на селските жители към градовете, в отслабената от "арабската пролет" Сирия може да възникне ситуация на пълен хаос и перманентна гражданска война, като тази в Йемен.

Климатичните промени и водният проблем

Не са особено утешителни и прогнозите на експертите за влиянието на климатичните промени върху водния проблем. Така, очаква се, че през 2050 количеството на валежите ще намалее с около 20-25%, което, на свой ред, ще повиши скоростта и количеството на изпаренията и понижаване на водния приток в река Ефрат. А да не забравяме, че водите на Ефрат се използват и от Турция и Ирак, затова тези две страни също ще усетят негативните последици от промените. Между другото, проблемът с разпределянето на водите на Ефрат и Тигър в миналото неведнъж е изправял Ирак и Сирия на ръба на войната. Така, през 1973 Сирия завършва изграждането на язовира Табка, в резултат от което е създадено изкуственото езеро Бухайрат ал-Асад с обем 12 млн. куб. м, чието напълване води до значително понижаване на водния приток в Ирак. Багдад подава официално оплакване до Лигата на арабските държави, в отговор на което, през май 1975, Сирия затваря въздушното си пространство за иракските самолети. Двете държави струпват войски по границата си като само посредничеството на Саудитска Арабия предотвратява началото на пълномащабни военни действия.

Днес, ситуацията с водните ресурси в Ирак и Сирия, до голяма степен зависи от турската политика. В момента, Турция използва за собствените си нужди 35% от водите на река Ефрат и малка част от тези на река Тигър. Ако обаче турците увеличат това потребление, Ирак и Сирия ще се сблъскат със сериозен недостиг на вода. При това, на фона на продължаващата сирийска криза и нестабилната ситуация в Ирак, Анкара може да не се опасява от евентуален военен отговор от страна на Дамаск и Багдад. В същото време, този сценарий ще провокира нов приток от мигранти в Турция (която и без това едва се справя с бежанците от Сирия) и нарастване активността на кюрдските сепаратисти.

Голямата безработица, социално-икономическите проблеми и нестабилната политическа ситуация съвсем не са единствените предизвикателства, с които се сблъска египетският преизидент Мухамед Мурси след идването си на власт, през юни 2012. Задълбочаващата се водна криза може да се окаже сред най-големите проблеми пред Египет още в съвсем близко бъдеще, при това както във вътрешнополитически план, така и на регионално равнище.

Според прогнозите на Министерството на водните ресурси и напояването в Кайро, още през 2020 търсенето на вода ще надхвърли наличните запаси с 20%, а след още пет години страната ще бъде поразена от остър воден дефицит. Както е известно, Нил е единствената постоянно течаща река и основния източник на питейна вода за Египет. Изграждането, през 60-те години на миналия век, на гигантския Асуански язовир значително увеличава площта на напояваните земи и дава възможност за строежа на разклонена система от напоителни и дренажни канали. В същото време, повърхностното напояване на селскостопанските култури с помощта на тези канали води до ежегодната загуба на 3 млрд. куб. м вода, която се изпарява заради голямата горещина. На всичкото отгоре, само 5% от площта на страната е годна за селскостопански работи и за живот, затова контролът над водните ресурси е прблем, касаещ националната сигурност на Египет.

Междувременно, с началото на "арабската пролет" отново се изостри въпросът за разпределянето на нилските води между Египет и редица африкански държави, принудени да ограничават собствените си потребности от водни ресурси заради колониалната политика на Великобритания, която оформя юридически "естествените исторически права" на Египет върху водите на Нил. По-късно, през 1959, Египет и Судан подписват Договор за използване на нилските води, поделяйки си речния сток, като Египет получава 55 млрд. куб. м, а Судан - 18 млрд. куб. м.

В един от членовете на този договор, Кайро и Хартум формално признават правата на другите държави от басейна на Нил да получат справедлив и разумен дял от водите на реката, но на практика неравноправното им разпределяне се запазва и днес. В отговор на това, през 2010 Етиопия, Танзания, Уганда и Руанда се споразумяха за изграждането на комплекс от водни електроцентрали и нов ред при ползване на нилските води. По-късно към споразумението се присъединиха Кения и Бурунди. То се превърна в сериозно придизвикателство към Египет и Судан, тъй като ратификацията му би означавала лишаването им от досегашния монопол в използването на нилските ресурси.

Следващата стъпка в същата посока беше съобщението на етиопския премиер Мелес Зенауи, направено през пролетта на 2011, за стартирането (през 2018) на най-голямата ВЕЦ на река Нил, в района на Северозападна Етиопия, наречена "Великия язовир на хилядолетието" (по-късно прекръстена на "Великия язовир на възраждането"). Амбициозният проект на Зенауи, който несъмнено представлява заплаха за Египет, породи обаче твърде странна реакция от страна на преходното египетско правителство, като тогавашният премиер Исам Шараф дори заяви, че "този язовир може да открие пътя за развитие на сътрудничеството между Етиопия, Судан и Египет".

Впрочем, с идването на власт в Кайро на "Мюсюлманските братя" и избирането на Мохамед Мурси за президент, вероятността, че Египет ще се върне към предишната си конфронтационна политика във водната сфера изглежда доста голяма, за което между другото свидетелства и скорошната среща между Мурси и скандалния му судански колега Омар ал-Башир, по време на която двамата потвърдиха "историческите си права" върху Нил. Освен това, внезапната смърт на Мелес Зенауи през август 2012 и препоръките на МВФ към страните-участнички в проекта да се откажат от "Великия язовир на възраждането" за да бъде предотвратен крахът на етиопската икономика, може да замрази строителството му.

За това, колко неблагоприятно може да се отрази водният дефицит върху вътрешната ситуация в и без това разтърсвания от вълнение постреволюционен Египет, свидетелстват масовите протести, избухнали в края на юли 2012 в седем египетски провинции след като президентът Мурси назначи бившия министър на водните ресурси и напояването Хишам Кандил за премиер на страната. Малко преди това, в началото на юни, десетки фермери започнаха седяща стачка и затвориха пътя към храмовия комплекс в Абу Симбел, вземайки за "заложници" над двеста чуждестранни туристи. Основното им искане беше да получат достатъчно вода за напояване на земите си, тъй като липсата и постави под въпрос оцеляването на над 2500 ха посеви.

Впрочем, нерешен остава и проблемът с разпределянето на водите на река Йордан, което също съдейства за запазването на високия конфликтен потенциал в отношенията на Израел с Палестинската автономия, Йордания, Сирия и Ливан. Навремето, окупацията на Голанските хълмове и Западния бряг позволиха на Израел да постави под контрол основните притоци и част от басейна на река Йордан, както и значителен участък от река Ярмук. В резултат от военната си кампания в Ливан през 1982 израелците си осигуриха контрол и върху водите на река Литани. Освен че ползват водите на всички тези реки, израелските власти толерират замърсяването на подземните водоносни хоризонти, контролирани от Палестинската автономия, с непречистените отточни води от незаконните еврейски селища на Западния бряг. С течение на времето това замърсяване достигна такива мащаби, че редица израелски експерти предупредиха правителството за опасността тази практика не само да унищожи водоносните хоризонти на палестинска територия, но и да нанесе непоправима вреда на подземните води на самия Израел.

В доклада на Комисията по външна политика на френската Национална асамблеия, озаглавен "Водната геополитика", се твърди, че при разпределянето на водните ресурси на Западния бряг Израел осъществява политика на апартейд спрямо палестинците. Така, според доклада, 450-те хиляди израелски заселници в района консумират повече вода, отколкото 2,3 млн. палестинци. Водната криза набира скорост и в сектора Газа, където водата се доставя от плитките крайбрежни водни хоризонти, разположени между Газа, Израел и Египет. В резултат от замърсяването и със соли, нитрати и отпадни води, 90% от тези водни запаси са станали негодни за пиене. По данни на ООН, съсипването на водните хоризонт в сектора Газа ще придобие необратим характер още през 2020 и единствената надежда за местното население е изграждането на завода за опресняване на морска вода, който в момента се проектира.

Ясно е, че в отделните страни от региона ситуацията е различна, но без съвместни усилия разрешаването на водната криза изглежда трудно постижимо. Водният дефицит в т.нар. "кризисна дъга", включваща Сомалия, Судан и Египет, в Африка, както и Йемен, Ирак и Сирия, в Близкия Изток, води до суша, глад, принудителна миграция и конфликти. Бъдещето на целия регион, до голяма степен, зависи от това, дали всяка от страните в него ще продължи твърдо да отстоява единствено собствените си интереси, което само ще влоши ситуацията и ще доведе, в крайна сметка, до конфликти за разпределянето на наличните водни ресурси, или пък водата ще се превърне във фактор, който ще спаси Близкият Изток от унищожение. За да се случи последното обаче, следва да се акцентира върху използването на челни иновации и възможности, разширяване на регионалния диалог и обмен на знания и технологии, целящ изработването на ефективни формули за разпределяне на водните ресурси. Показателно е, че в рамките на Шестия Световен воден форум, провел се през март 2012 в Марсилия, беше дискутирано формулирането на общоарабска стратегия за ефективно използване на водните ресурси и водната сигурност в контекста на политическите промени в резултат от "арабската пролет", което вдъхва известна надежда за мирното разрешаване на водната криза в Близкия Изток.

Водният проблем в Централна Азия

Сега нека разгледаме измеренията на водния проблем в друг регион, който напоследък също се причислява от мнозина анализатори към т.нар. Голям Близък Изток - Централна Азия. Както посочва доцентът от Университета на Ексетър Стивън Харисън, сред очакваните резултати от глобалното затопляне е изтъняването на ледената покривка на планините и вечно замръзналите зони. В повечето централноазиатски държави ледниците и ледовете във вечно замръзналите зони играят ролята на своеобразни водни кули, гарантиращи непрекъснатия приток на прясна вода в долините на региона, правейки възможна икономическата активност там. Затова намаляването им през последните няколко десетилетия може да има много сериозни, включително и геополитически последици.

Киргизстан и Таджикистан са две централноазиатски държави, които нямат излаз на море и са покрити с планини (75% и 90% съответно). Именнно планините им осигуряват в излишък питейна вода, захранваща двете най-големи централноазиатски реки Сърдаря (Киргизстан) и Амударя (Таджикистан). В същото време, недостигът на други природни ресурси кара Бишкек и Душанбе да се стремят да използват по-ефективно това водно богатство, включително изграждайки водноелектрически централи. Така Таджикистан си е поставил амбициозната цел да изгради най-високата язовирна стена в света -335-метровата бетонна преграда на река Вахш (приток на Амударя). На свой ред, Киргизстан си гарантира подкрепата на Русия за строежа на 275-метровата язовирна стена на река Нарин (приток на Сърдаря).

Очевидно двете държави биха искали да разполагат със собствени енергоизточници, което, по принцип, не би трябвало да срещне сериозни препятствия. Но, тъй като двете споменати по-горе големи реки след това преминават и през териториите на Узбекистан и Казахстан, не е чудно че последните две държави твърдо се противопоставят на енергийните проекти на съседите си. Узбекистанският президент Ислам Каримов и казахстанският му колега Нурсултан Назарбаев, които управляват вече над двайсет години, се притесняват от възможността новите язовири, изградени по горното течение на въпросните реки, да влошат ситуацията с водоснабдяването в собствените им страни и да поставят под въпрос реколтата в земеделските територии, разположени по долното течение на Амударя и Сърдаря. За сериозността на проблема говори и фактът, че по време на последното си посещение в Астана, през септември 2012, узбекистанският президент Каримов беше пределно откровен, заявявайки следното: "няма да споменавам конкретните държави, но всичко това (т.е. проблемът с язовирите) може да се задълбочи дотам, че да провокира не просто сериозна конфронтация, а и истинска война". Освен това, според него, съществува сериозна опасност, в случай на земетресение язовирната стена на река Вахш (в Таджикистан) да рухне и освободеното в резултат от това огромно количество вода да залее земеделските райони на Узбекистан.

Всъщност, тревогата на президента Каримов не е неоснователна, тъй като страната му ползва вода и от двете реки. Като шестия производител на памук в света (през 2011 добивът му достигна един милион тона) Узбекистан се нуждае от вода за напояване. Освен това, Ташкент използва пречистена вода от двете реки за питейни нужди. И тъй като Киргизстан и Таджикистан планират да ограничат водният приток в тази, страдаща от недостиг на вода част на света, Каримов не пести заплахите към съседите си, още повече, че тези две страни се смятат за най-слабите в региона.

Още по-интересно е обаче, че предупреждението на Каримов беше отправено две седмици преди посещението на руския президент Путин в Киргизстан през втората половина на септември 2012. Там той подписа с киргизстанския държавен глава Атамбаев споразумение за съвместно изграждане и експлоатация на Камбаратинската ВЕЦ (над 1500 МВт) и на Горнонаринската каскада от ВЕЦ-ове ("Акбулун", "Нарин"-1, 2 и 3 с обща мощност 382 МВт, които ще произвеждат по 1 млрд. КВтч електроенергия годишно). Строителството на серията язовирни стени съществено ще понижи обема на водния отток, т.е. Киргизстан може да се сдобие с нови полезни лостове в преговорите си с Узбекистан за цената на доставяния от него природен газ, която напоследък силно варираше заради настойчивите претенции на Ташкент да го продава съобразно ценовата котировка на международните пазари. Освен това Киргизстан може да използва тези лостове и в преговорите с Узбекистан за прозрачността на границата между двете страни, която правителството в Ташкент затваря едностранно, когато сметне за необходимо.

Ролята на Русия като арбитър

Всъщност, темата за ВЕЦ-овете не беше единествената тема при посещението на Путин в Киргизстан през септември. Другият ключов въпрос беше за бъдещето на руската военновъздушна база, намираща се само на 20 км от столицата Бишкек. В момента там са разположени 600 руски военни, както и самолети Су-25 и хеликоптери Ми-8. Значението на базата непрекъснато нараства, имайки предвид, от една страна, удължаването на срока на арендата и от руснаците до 2032 (с възможност за удължаването му до 2037) и изтичането, през 2014, на арендата на базата "Манас" край Бишкек, която се ползва от американците и съюзниците им и очевидно няма да бъде подновена.

Предвид всичко това, не бива да се изключва, че моментът, избран за предупреждението на Каримов към съседите му не е бил никак случаен. Отправяйки го в навечерието на посещенията на Путин в Киргизстан и след това в Таджикистан, узбекският президент вероятно е разчитал да сплаши съседите си. Усещайки зад гърба си подкрепата на Путин обаче, киргизстанският президент Атамбаев директно отговори, че "Русия ще ни защити в случай на агресивни действия на друга страна или на терористи срещу Киргизстан". От една страна, с това си изказване Атамбаев ясно заяви, че се смята за руски съюзник, а от друга - единствената държава, към която би могло да е насочено предупреждението му е Узбекистан. Защото измежду четиримата съседи на Киргизстан, само той има мотиви да предприеме "агресивни действия" (по споменатите по-горе причини, свързани с водната геополитика в региона). Китай не би си навлякъл излишни проблеми, притискайки малкия си съсед, в чиято столица навремето беше разположен центърът за борба с тероризма на ШОС. Таджикистан (където Путин се появи през октомври 2012) пък няма противоречия с Киргизстан, а Казахстан е твърде близък (политически и икономически) с Кремъл за да си позволи подобни действия.

Тоест, ясно е, че Киргизстан и Таджикистан не просто са склонни да приемат помощта на Русия, а отчаяно се нуждаят от нея. Горнонаринската каскада ще осигури достатъчно електроенергия за да реши проблемите на киргизите, които бяха принудени да търпят режим на тока при управлението на дошлия на власт в резултат от "революцията на лалетата" през 2005 президент Курманбек Бакиев (свален с друга "революция" през 2010). Освен това, Бишкек активно проучва възможността за продажба на електроенергия на Казахстан. Впрочем, излишната електроенергия може да компенсира и недостига на природен газ, внасян от Узбекистан. Другата държава от региона, която също разчита на големите си хидроенергийни проекти, е Таджикистан, значителна част от чието изключително бедно население предпочита да живее и работи в Русия, вместо в родината си. Разположеният в непосредствена близост до изключително нестабилния Афганистан Таджикистан е ключов елемент от лансирания от САЩ проект за т.нар. "Нов път на коприната". Той предвижда създаването на транспортен товарен коридор от Централна към Югоизточна Азия и обратно, през Афганистан, интегрирайки и тази държава в процеса.

Имайки предвид това, киргизката част от проекта за Новия път на коприната ще струва между 6 и 8 млрд. долара, докато Рогунската ВЕЦ се оценява на 4-6 млрд. долара, които руснаците са готови да отпуснат като заем. Така и Киргизстан, и Таджикистан ще получат от това огромна икономическа полза, да не говорим и, че ще се сдобият и с определени политически лостове.

На този фон е съвсем естествено, че президентът Каримов се опитва да разубеди с всички възможни средства колегите си Атамбаев и Рахмонов (президентът на Таджикистан) да реализират на въпросните проекти, тъй като те биха навредили на узбекистанската икономика, а това означава, че биха поставили под въпрос контрола на самия Каримов над страната. Русия обаче, има собствени планове по този въпрос. Както е известно, Каримов обяви през юни 2012, че страната му преустановява членството си в Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), където водещата роля се играе от Москва. В същото време антитерористичната коалиция начело със САЩ се готви да приключи мисията си в Афганистан през 2014 и в тази връзка активно сътрудничи с Узбекистан по въпроса за изтеглянето на войските и военното си имущество. Предвид влошените отношения с Пакистан, Пентагонът възлага големи надежди в това отношение на т.нар. Северна мрежа за доставки, ключов елемент от която е именно Узбекистан заради близостта си до Афганистан и разработените маршрути в тази посока, които навремето бяха използвани от съветската армия за влизането, а след това и за изтеглянето и от Афганистан. В стремежа си да остави за себе си част от транспортираното през територията му военно имущество на НАТО, Ташкент беше подтикнат от Вашингтон да се освободи от задължението да се консултира с Москва, т.е. да излезе от ОДКС. Кремъл преглътна това „предателство”, но е два ли го е забравил.

Днес Русия се опитва да възстанови присъствието и влиянието си в региона, който традиционно принадлежи към нейната сфера на влияние, включително с помощта на своята 201-ва дивизия, разположена в Таджикистан (от 2004 тя се преименува на 204-та военна база), като в началото на октомври 2012 срокът за пребиваването и беше удължен до 2042.

Имайки предвид съдействието, което Русия оказва на Душанбе по въпроса за изграждането на Рогунската ВЕЦ, тя очевидно е твърдо решена да се „завърне” в Централна Азия. А предвид скорошното изтеглане на частите на НАТО от региона, ненамесата на Пекин и нуждата от външна помощ, която изпитват централноазиатските държави, Русия има всички основания да възстанови доминацията си в региона. Като в рамките на този процес „водната геополитика” несъмнено ще играе ключова роля.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Най-кратката дефиниция на същността на глобализацията е, че това е обективен, естествен процес на интеграция на човечеството. Понятието глобализация фиксира съвременния етап от интеграцията на света, който става все по-обвързан, взаимнозависим и универсален. Глобализацията се проявява в това, че социалните процеси в една част на света във все по-голяма степен определят случващото се във всички други негови части и, на свой ред, са подложени на тяхното въздействие. Налице е свеобразно „свиване” на пространството и времето, а географските и държавните граници стават все по-прозрачни и лесно преодолими. Потоците от стоки, услуги, информация, хора и капитали циркулират с нарастваща интензивност по цялата територия на планетата.

Последиците от глобализацията за Русия

Сред най-очевидните примери за разрушителното въздействие на политиката на крайния либерализъм и процесите на либералната глобализация е случилото се с Русия през 90-те години на миналия век. Тази страна изпита в пълна степен всичките и негативни страни (като изключим, разбира се, пряката военна агресия, тъй като Руската Федерация продължава да е изключително мощна във военно отношение), а либералните реформи доведоха до упадък във всички сфери на обществения живот.

На руската икономика беше нанесен съкрушителен удар. В периода 1991-2000 всички основни показатели на икономическото и развитие рязко се понижиха. Така например, делът на Русия в световния БВП намаля от 5,57%, през 1990, до 2,1%, през 2000. Много индустриални предприятия прекратиха дейността си, т.е. стартира мащабна деиндустриализация на страната. Най-важните производствени отрасли, формиращи облика на съвременния научно-технически прогрес и гарантиращи развитието и просперитета, като точното машиностроене, авиокосмическата индустрия, биотехнологиите, "зелената" химия, електротехническата и ядрената индустрии, фармацевтиката и медицинската промишленост, се оказаха в тежка ситуация. Така, държавата, стартирала навремето усвояването на космоса, се изправи пред риска да се превърне в суровинен придатък на глобалната икономика, съществувайки предимно благодарение износа на петрол, природен газ, метали и дървесина.

През последните години износът на петрол формираше до 40% от съвкупния износ на Русия. Сред най-драматичните резултати от либералните реформи през 90-те стана сериозното влошаване на ситуацията в социалната сфера. На свой ред, задълбочаващата се социална поляризация породи цял спектър от негативни социални явления, в това число нравствено-психологическа деградация на населението, провяваща се влючително и в ерозията на традиционната трудова етика.

Тази остра социално-икономическа и духовна криза закономерно доведе и до рязко влошаване на ситуацията в демографската сфера. От 1992 насам, в Русия е налице депопулация, породена от рязкото понижаване на раждаемостта и нарастване на смъртността сред нейното население. Някои експерти смятат, че ако съществуващите демографски тенденции се запазят, през 2050 населението на страната може да намалее до 100 млн. души, което поставя под въпрос възможността и да контролира обширната си територия.

В резултат от системната криза и политиката на постоянни отстъпки пред Запада, провеждана през 90-те години, Руската Федерация започна бързо да губи влиянието си на международната сцена. Тя се изтегли от много региони, отдалечавайки се от традиционните си съюзници. Като цяло, външната и политика през 90-те, напълно удовлетворяваше доскорошният и основен геополитически противник САЩ.

На този фон беше нормално, че през 2000 година недоволните от тази ситуация кръгове в руския елит, ползващи се с подкрепата на по-голямата част от руснаците, се ориентираха към нов курс, целящ преодоляването на негативните тенденции в развитието на страната и нейното възраждане, като глобален геополитически играч.

Реакцията срещу либералния модел на глобализация

Либералния модел на глобализацията провокира закономерна реакция на неприемане не само в Русия, но и в света, като цяло. Много държави остро критикуват стратегията на американския елит за т.нар. "либерална трансформация" на света. Отделно от това се развиват и укрепват позициите си различни масови обществени движения (антиглобалистки, национално-консервативни и т.н.), които очевидно са антиамерикански ориентирани.

Резюмирайки казаното дотук, следва да сме наясно, че либералният модел на глобализация провокира появата на ново фундаментално противопоставяне между глобалния Запад (Северна Америка, Западна и Централна Европа, Япония, Австралия, Нова Зеландия) и глобалния Изток (Русия, Китай, Индия, мюсюлманския свят, държавите от Африка и Латинска Америка). Основното противоречие на сегашната епоха, определящо цялата политическа архитектоника и развитието на съвременния свят, е именно глобалният конфликт между тях, който се реализира на икономическо, политическо и културно-ценностно равнище.

Очевидно е, че след като Индия, Русия, Китай и Япония притежават собствени постижения в науката, философията и културата, те също могат и следва да участват в съзидателния процес на обогатяване на живата човешка цивилизация. Ако пък приемем, че Западът окончателно е наложил своя модел, следва да приемем и, че наистина е настъпил "краят на историята", както твърдеше преди време Френсис Фукуяма, и остава само да бъдат уточнени някои "чисто технически детайли на шахматната дъска на съвременната история" (ако цитираме Бжежински). Всъщност, много по-вероятно е, че истинската история на народите едва сега започва и пред нея се очертават мащабни перспективи, тъй като в основата и е съзнателната активност на "обикновения човек". И тъкмо тук следва да се търси отговорът на предизвикателствата, които поставя ХХІ век.

Глобализацията в нейната ултралиберална форма, провокирайки противопоставянето между Запада и Изтока, тласка човечеството към самоунищожение и глобална катастрофа, т.е. към междуцивилизационен конфликт, който в крайна сметка може да прерасне в ядрена война. Принципно възможно ли е човечеството, изправено пред подобно гигантско предизвикателство, да оцелее и продължи успешно да се развива? Може разбира се, но само ако се откаже от модела на ултралибералната глобализация, представян (и налаган) от Запада, като единствено възможен. За целта обаче е необходимо обединяването на всички незападни държави, с цел активно противопоставяне на политиката, провеждана от САЩ и най-близките им съюзници.

Логиката на развитието на глобалните процеси в съвременния живот поставя на дневен ред въпросът за обединяване усилията на страните, противопоставящи се на американската експанзия и формирането от САЩ на система от военно-политически съюзи. Обединявайки своя икономически, политически и военен потенциал Русия, Китай, Индия, Иран, Индонезия, Бразилия и редица други държави, могат успешно да се противопоставят на либералния имперски проект, лансиран от САЩ и най-близките им съюзници.

Евразийският вектор на руската геополитика

Русия и Китай са страните, разполагащи с най-сериозна политическа и военна мощ, способна да ограничи претенциите на САЩ за глобална доминация. Всяка от тях притежава много значителен политически, икономически, военен и, което е най-важното, духовен потенциал, коренящ се в хилядолетната им история. През последните години именно Русия и Китай провеждат най-самостоятелна политика, последователно отстоявайки националните си интереси. В този смисъл, те са в състояние да оглавят съпротивата срещу налагането на либералния модел на глобализация. Неслучайно, неговите противници възлагат толкова надежди на формирането на потенциална геополитическа ос Пекин-Москва, докато САЩ не крият тревогата си от появата на подобен алианс и правят всичко възможно да не го допуснат.

Много важен момент в преориентацията на геополитиката на съвременна Русия маже да се окаже евразийската идея. Още повече, че евразийството е не толкова геополитическо  явление, колкото феномен в сферата на социалното пространство и време.

Процесът, свързващ социално-историческата с географската среда, е двустранен. Евразийското "месторазвитие", въз основа на което се формира евразийската цивилизация, включва Източноевропейската, Западносибирската и Туркестанската равнини, както и отделящите ги Уралски планини и т.нар. Аралско-Иртишки водораздел, и ограждащите ги от изток, югоизток и юг планини (в Далечния Изток, Източен Сибир, Централна Азия, Персия, Кавказ и Мала Азия), и представлява специфичен свят, интегриран и географски различен както от страните, разположени на запад, така и от тези, намиращи се на югоизток и юг от него.

Тоест, външните контури на Евразия, в общи линии, съвпадат с границите на т.нар. "Велика степ", простираща се от Панония до Манчжурия. Русия заема по-голямата част от евразийското пространство. Именно на това огромно пространство, в специфичния евразийски континент, се формира специфичната руска култура, в която органично се преплитат елементите на няколко културни традиции: византийската, оказала най-голямо въздействия върху руската култура през Х-ХІІ век, "степната", оставила дълбока среда в историята на Русия, особено през ХІІІ-ХV век, и, накрая, европейската, чието влияние достига върха си през ХVІІІ век и което продължава до днес.

Според евразийците, грешката на немалко руснаци е, че националното им съзнание е "замъглено", т.е. те не могат да осъзнаят спецификата на собствената си култура, която не се свежда нито до европейската, нито до която и да било азиатска култура. Месторазвитието формира расата, а расата променя обитаваната от нея среда, придобивайки в хода на този процес устойчив културен тип, за чието формиране месторазвитието се оказва по-значим фактор, отколкото етническия произход на неговия носител. На отделните типове месторазвитие са присъщи определени типове култури, в създаването на които, разбира се, някаква роля играят и генетичната близост, и смесванията на расите. Според повечето теоретици на евразийството, месторазвитието на евразийската култура, което значително се отличава от европейското и азиатското месторазвития на съответните (европейска и азиатска) култури, предопределя и културно-историческия тип на цивилизацията, възникнала и съвпадаща в общи линии с територията на Руската империя и почти повтарящата я територия на някогашния Съветски съюз. Именно в рамките на това месторазвитие съществува евразийската цивилизация, различаваща се както от европейската, така и от азиатската, в която, подобно на гигантски котел за претопяване, биват "претопени" съдбите на етническите различните и съставни елементи. Както твърдят привържениците на евразийската теория, руснаците не са нито славяни, нито туранци (макар че сред биологичните им предци присъстват и едните, и другите), те са именно руснаци, т.е. евразийци. В този пространствено-времеви социален континуум водещи са не етническите, конфесионалните или икономическите принципи, а синтетичният принцип на месторазвитието, обединяващ различните социални организации.

Въз основа на постулата, че именно евразийското месторазвитие, формиращо специфичен собствен (евразийски) културно-исторически тип , следва да се превърне в основа за изучаване на реалната история на Евразия, известният руски учен акад. Владимир Вернадски разглежда евразийската история като единен процес на противопоставяне и сътрудничество между различни племена, племенни съюзи, държави и империи, "претопени" от общия евразийски "котел за претопяване", в резултат от което възниква онзи общ културно-исторически тип, различаващ се и от европейския, и от азиатския, и от славянския. Според Вернадски,  цялата история на Евразия представлява поредица от опити за създаването на единна евразийска държава и "формирането" на общ културно-исторически тип. Към постигането на тази цел "са били насочени усилията на скитите, хазарите, хуните, тюрко-монголите, и славяно-русите, които в крайна сметка надделяват в тази историческа борба".

Придавайки толкова голямо методологическо значение на категорията на месторазвитието и изградената на нейна основа концепция за културата като социален пространствено-времеви континиум, теоретиците на евразийството въобще не се опитват да я абсолютизират. Така, според известния руски евразиец Пьотър Савицки, концепцията за месторазвитието се съчетава с признаване съществуването на множество форми на човешката история и живот и акцентирането, освен върху географското, и върху самобитното духовно жизнено начало. Понятието "месторазвитие" е фундаментално, свързващо историософско понятие, което ясно си личи и от дефиницията на Русия-Евразия като специфичен географски и исторически свят. Налагането на единия върху другия неизбежно води до необходимостта от появата на специфична научна категория, обозначаваща "обединяването в едно цяло на географското и историческото начала". Въвеждането на тази категория в научния оборот е несъмнена заслуга на теоретиците на евразийството.

От казаното дотук става ясно, че в лицето на евразийството Русия разполага с естествен геополитически вектор, ориентиран на изток.

Китайската геостратегия и формирането на евразийска ос Пекин-Москва

Освен този вектор обаче, има и друг мощен фактор, привличащ Русия към Изтока и това е бурно развиващият се Китай и неговата официално декларирана политика на добросъседство.

Както посочва професорът от Китайския институт за съвременни международни оношения Ван Лицзю, новото китайско ръководство продължава да следва идеята и да провежда линията на добросъседство, очертана от Дън Сяопин и на тази основа развива отношенията си с външния свят, като цяло, и със съседните държави, в частност. В основата на развитието на отношенията на Пекин със съседите му - както с великите държави, така и с тези от Третия свят - са заложени три приоритета на китайската външна политика. Тук е мястото да отбележа, че в обкръжението на Китай има доста държави от Третия свят, три велики държави - Русия, Япония и Индия, както и САЩ, които се разглеждат от Пекин като "специфичен" китайски съсед. Отчитайки тези различия, въпросът за това, какви следва да са отношенията със съседните страни, е от особено значение за днешен Китай.

Съчетавайки политиката на добросъседство с политиката на повишаване на благосъстоянието и просперитет, Китай, съвместно със съседите си, активно участва в икономическото сътрудничество, повишавайки комплексната ефективност на добросъседските отношения. Спецификата на съвременната интерпретация на китайската политика на добросъседство, може да се резюмира в следните основни постановки:

- Решително отказвайки се традициите на студената война, страната трябва да наложи ново разбиране за сигурността и да изгради комплексна система за сигурност в региона. В началото на 90-те години, студената война формално приключи. Основните и фактори обаче, не само че не изчезнаха веднага, но и продължават да съществуват и днес. В качеството си на единствена свръхдържава, САЩ се опитват да наложат едностранно ориентирана глобална система за сигурност, намираща се под техния абсолютен контрол. Подобна политика обаче не само че не води до всеобща сигурност, а - точно обратното - поражда все повече локални конфликти, някои от които дори се изостриха, в сравнение с миналото. Като развиваща се държава, в чието обкръжение има много и разнообразни (в качествено отношение) страни, Китай не може да не се тревожи от това обстоятелство. Положението се усложнява от факта, че между Пекин и някои от съседите му все още има нерешени проблеми. Ако Китай също се изкуши да търси силовото им решаване, това би причинило безброй неприятности на другите държави и региони. В същото време, подобно поведение не само че няма да гарантира сигурност на Китай, а напротив би го поставило в безизходна ситуация. Съзнавайки това, Пекин лансира новото понятие "комплексна сигурност", чиято основна идея е, че държавите, между които съществуват противоречия, следва да ги решат чрез равноправни преговори и всестранно сътрудничество, осъзнавайки, че просто нямат друг изход. Този подход се споделя и от Русия. Затова, още през 90-те, Пекин и Москва успешно разрешиха редица проблеми в двустранните си отношения, което им позволи да изградят атмосфера на взаимно доверие и здрава основа за развитие на взаимноизгодното сътрудничество както между двете страни, така и в прилежащия на Китай постсъветски регион, като цяло. На тази основа успешно се реализират подписаните от държавните глави на пет държави - Китай, Русия, Казахастан, Киргизстан и Таджикистан - Шанхайско (от април 1996) и Московско (от април 1997) споразумения за укрепване на доверието във военната сфера и взаимно съкращаване на въоръжените сили в района на бившата съветско-китайска граница. През 2001, на основата на т.нар. "Шанхайска петорка", беше създадена Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), сред учредителите на която, освен споменатите по-горе държави, беше и Узбекистан.

Самото китайско-руско сътрудничество също навлезе в нов етап. Подписаният през юли 2001 Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество между Русия и Китай, затвърди основните принципи в двустранните отношения, издигайки ги на ниво стратегическо партньорство и декларира намеренията на двете страни завинаги да си останат "добри съседи, приятели и партньори". През октомври 2004, в хода на китайско-руската среща на върха, двете държави подписаха този документ, окончателно разрешавайки граничните си спорове. Тези и другите успешни стъпки доказаха състоятелността на понятието "комплексна сигурност", както и реалността на мирното разрешаване и на най-сложните проблеми между Пекин и Москва.

- Признаването и демонстрирането на необходимото уважение към цивилизационното многообрази и развитието на новия етап в отношенията на добросъседство и взаимно сътрудничество се превърнаха във фундаментални принципи на днешната китайска външна политика. Пекин признава различията между отделните цивилизации и спецификата в пътищата на развитие на всяка страна, тъй като смята, че именно това дава възможност за обмен на духовни и материални ценности между държавите, съдействайки в крайна сметка за постигането на всеобщ прогрес и просперитет в света. Китай не приема тезата за "неизбежността на конфронтацията между цивилизациите" и се обявява против всеки опит за промяна на една или друга "слаба цивилизация" от страна на "силната". На основата на отношенията на взаимно уважение и равноправие между Китай и Русия, както и между държавите от Корейския полуостров, Монголия, страните-членки на АСЕН, Пакистан и държавите от Централна Азия, в региона се създават все по-благоприятни условия за политическо и икономическо сътрудничество. Макар и по-бавно, отколкото би трябвало, но все пак постъпателно, се развиват отношенията на Китай с Япония и Индия. Пекин разчита да се превърне в "добър съсед, партньор и приятел" за всички държави и това вече официално се изтъква като една от важните цели на китайската външна политика, която, разбира се, разчита за постигането и на взаимност от страна на другите държави.

- Разработването на ефективен механизъм за сътрудничество и защита на собствената национална сигурност и тази на съседните държави. Изграждането на добросъседски отношения е обективен исторически процес, който не зависи от субективните желания или политическите предпочитания на народите от двете страни на границата. Макар че в реалния живот трудно могат да се избегнат разминаванията между позициите и интересите и в историческите отношения на Китай с някои съседни държави нерядко са били налице противоречия, конфликти и дори въоръжени сблъсъци, това не означава, че конфронтацията е неизбежна: всичко зависи от това, доколко искрени са стремежите на всяка от страните за разрешаване на съществуващите или нововъзникнали проблеми.

Следва да посочим, че между съседните държави неизбежно възникват редица проблеми, свързани например със защитата на околната среда, борбата с наркотрафика или нелегалната миграция, предотвратяването на инфекциозни заболявания и т.н. Тези и други трансгранични проблеми могат да бъдат решени само на основата на взаимното сътрудничество. През последните десетилетия Китай активно преговаряше със съседите си и подписа редица документи, касаещи трансграничните проблеми, потвърждавайки необходимостта от създаването на механизми за реализация на взаимното сътрудничество. Всичко това създава реални възможности за своевременното и ефективно разрешаване на всички възникващи проблеми в двустранните и многостранни отношения. В това сътрудничество за борба със заплахите и предизвикателствата от нов тип се включват и военните структури на Китай и съседните му държави (отделно или в рамките на различните регионални организации).

- Съчетавайки политиката на добросъседство с политика на просперитет, Китай, заедно със съседните държави, активно участва в икономическото сътрудничество, повишавайки комплексната ефективност на добросъседските отношения. В рамките на този процес, китайците полагат усилия не само за разрешаване на проблемите, касаещи двустранната сигурност, но и за повишаване нивото на икономическото сътрудничество, тъй като смятат, че второто е основа за постигането на първото. Пекин е наясно, че обкръжението на Китай включва предимно развиващи се държави, разчитащи, че сътрудничеството с него ще бъде от полза за собствения им икономически възход. Въпреки че самият Китай също се смята за развиваща се държава, той разполага с гигантски пазар и огромен импортно-експортен потенциал, което може да съдейства за ускоряване икономическите развитие на съседните му страни.

- Отделяйки необходимото внимание на взаимодействието с различните регионални организации,           Китай активно участва в многостранните усилия за стабилизация и интеграция на източноазиатския регион. От 90-те години на миналия век насам се очерта тенденция към създаването на регионални организации. В пространството около Китай се формираха над десет различни организации и форуми, като Общността на независимите държави (ОНД, през 1991), Организацията за икономическо сътрудничество (ОИС, 1992), Централноазиатската икономическа общност (ЦАИО, 1993), Евразийската икономическа общност (ЕврАзИО, 2000), Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС, 2001) и т.н. Целта на всички тези организации е почти еднаква - укрепването на сътрудничеството и ускоряване интеграцията на държавите-членки. Макар че Китай не участва във всички тези организации, той подкрепя тази тенденция за сътрудничество в заобикалящото го пространство, тъй като смята, че тя играе важна роля за стабилизацията и просперитета на региона.

Добросъседството е традиционна идея в китайската философия, към която продължава да се придържа и новото поколение в китайското ръководство, допълвайки я с нови измерения, съобразени с промените в съвременната епоха.

Идеята за добросъседството и базиращата се на нея политика са сред важните аспекти на древната философска и историко-културна традиция на Китай. Както показва историята, когато Китай е силен, повечето съседни държави печелят (както в материален, така и в духовен план) от това, че политиката му се ръководи от нея, а в периодите на упадък тази идея им дава възможност да се възползват от китайската слабост за реализацията на собствените си интереси. Следва да посочим обаче, че последното произтича не от самата тази идея и свързаната с нея политика, а от изостаналостта на Китай.

В момента Китай продължава мирното си развитие, преодолявайки изостаналостта си. В тази връзка, възниква опасението, че, трансформирайки се във високоразвита държава, той може да се превърне в заплаха за съседите си (и не само за тях). Лично аз смятам, че подобни страхове са неоснователни. Идеята и политиката на добросъседства не е само традиция, но и интегрална част от стратегията за развитие на Китай. В този смисъл, прокарването на тази идея и политика от китайското ръководство със сигурност ще бъде от полза за по-нататъшното развитие на приятелските отношения и сътрудничеството между Китай и всички съседни държави в името на сигурността и просперитета на региона, като цяло.

В този смисъм, съюзът между Китай и Русия, основан на политиката на добросъседство, може да се окаже действен противовес на либералния модел на глобализация, а в негов естествен скрепяващ елемент да се превърне евразийската ос.

* Ръководител на Експерименталния аналитичен център Zhongxin, статията публикуваме със съдействието на Балканския евразийски институт

{backbutton}

Въпреки промените, породени от световната финансова криза, мнозина все още вярват, че и в обозримо бъдеще (т.е. през следващите 20-30 години) в света, като цяло, ще се запази ситуацията, характеризираща се с наличието на "силен Запад и слаб Китай". В сляпата си самоувереност, Съединените щати си позволиха да насочат острието на атаката си едновременно против две държави - Русия и Китай. През следващите години обаче, Америка, като държава-империя, ще отслабва и, за да забави този процес, тя ще трябва във все по-голяма степен да се опира на Европа, Япония и някои други държави. Засега е трудно да прогнозираме, какъв ще бъде, след 20-30 години, резултатът от сътрудничеството, конкуренцията, игрите и борбата между най-големите държави и групировки в света, но и днес вече е ясно, че от началото на сегашната световна финансова криза до 20-те - 30-те години на ХХІ век, а вероятно и до 2050, глобалната архитектура ще се намира в състояние на силно турбулентност и дори сътресения. Това е неизбежния резултат от трупащия се от доста време насам конфликтен потенциал, чиито източник са многобройните противоречия в съвременния свят.

По-тежката криза тепърва предстои

За това има няколко причини. На първо място, световната икономика навлезе в продължителен период на рецесия. С глобалното разпространение на неолиберализма, вълната от приватизации тласка световната икономика в задънена улица. Днес, американският елит, който представлява едва 1% от населението на страната, контролира почти 1/4 от националния доход. Бедните в света стават все повече и те стават все по-бедни. Богатите пък стават по-малко, но още по-богати. Обедняването е налице в почти всички държави, ярък показател за което е рязкото нарастване на обема на суверенния дълг и бюджетния дефицит в отделните държави. Така, през 2011 държавният дълг и бюджетният дефицит на САЩ достигнаха, съответно, 100% и 11% от БВП. За 17-те страни от еврозоната, тези показатели достигнаха, средно, 87% и 6%, значително надхвърляйки тавана от 60% и 3%, фиксирани в Пакта за стабилност, както и икономическия растеж в Евросъюза.

На второ място, следва да сме наясно, че тепърва ни предстои да се сблъскаме с още по-сериозна финансова криза. Причината за това са онези мерки, които водещите държави използват за борба с кризата: съкращаването на бюджетните разходи, паричната емисия, продажбата на държавни активи за да се осъществят плащанията по държавните задължения, преминаване на икономиката на високотехнологични иновационни "релси" и т.н. Подобни действия могат локално и временно да отслабят противоречията, но в дългосрочна перспектива те подготвят почвата за още по-мащабна социално-икономическа криза в целия свят.

Пряка последица от бюджетните икономии са съкращаването на потреблението, увеличаването на безработицата и социалните сътресения. Разпродажбата на държавните активи пък директно води към още по-голяма концентрация в ръцете на частния или чуждестранен капитал на стратегическите инфраструктурни предприятия, земеделската земя, полезните изкопаеми и другите ресурси, непосредствено засягащи състоянието на държавата и просперитета на населението, което пък задълбочава социалната поляризация. Прехвърлянето на икономиката на високотехнологични иновационни релси, в крайна сметка, води до това, че в световен мащаб намалява трудовият доход за сметка на увеличаващият се капиталов доход, което още повече изостря фундаменталното противоречие между неограниченото разширяване на производството и ограниченото търсене от страна на обществото.

Не бива да допуснем САЩ да забият клин между Китай и Русия

На трето място, западният свят, начело със САЩ, преживава икономически залез, при това обаче, той продължава да разполага с достатъчно мощни инструменти на "твърдата" сила, в лицето на своя финансов и военен сектор. Западните държави продължават безразделно да контролират и лостовете на т.нар. "мека" сила, в това число определянето на международните правила, манипулирането на общественото съзнание и т.н. Използвайки разнообразни методи за "настройка", те - в сътрудничество, конкуренция или открита борба с многобройните държави от Третия свят, използват както "твърдата", така и "меката" си сила. Паралелно със задълбочаването на световната финансова криза, скритото зад сътрудничеството, конкуренцията и борбата между световните държави противопоставяне в такива сфери, като енергоресурсите, продоволствието, финансите, Интернет и дори териториалните и акваториални спорове, само ще се усилват. В тези условия, оптималният избор за западния свят, начело със САЩ, е да открият подходящия партньор, с чиято помощ могат да разпалят война в един или друг регион. Предвид сегашната ситуация в Азия, за тях би било най-добре да се опитат да обърнат в своя полза съществуващите спорове между Китай и Виетнам, Северна и Южна Корея, Саудитска Арабия и Иран, а след това и между Китай и Япония, Китай и Индия и т.н. При това САЩ могат да се възползват от изпитания в двете световни войни механизъм, позволяващ им да печелят, доставяйки оръжие и на двете страни в конфликтите. Затова Китай следва решително да защитава собствения си суверенитет и териториална цялост и тук няма място за половинчати решения, двусмисленост и колебания.

На четвърто място, както вече споменах, в сляпата си самоувереност, САЩ насочват острието на атаката си едновременно против Русия и Китай. Наскоро бившият помощник на държавния секретар по финансите Пол Робъртс побликува статия, в която твърди, че: "Фактите никога не са били по-очевидни: и двете партии във Вашингтон насочват острието на атаката си срещу Русия и Китай. Все още не е ясно, дали целта на САЩ е унищожаването на тези две държави, или само докарването им до състояние, когато те ще се окажат неспособни да се противопоставят на глобалната американска доминация". Според мен, и едното, и другото е вярно. Неутрализацията на възможностите на Русия и Китай за противодействие е целта на САЩ на сегашния етап, а ерозията и разрушаването на тези две държави е тяхната задача-максимум. В този си стремеж, американците се ръководят най-вече от наличието у Русия на изключително богат ресурсен потенциал и мощен военно-индустриален комплекс, както и от огромния пазар и нарастващия икономически потенциал на Китай. Според Вашингтон, в днешна Русия, под ръководството на Владимир Путин се възражда т.нар. "национална диктатура", а пък бурното развитие на "социализма с китайска специфика", от гледната точка на идеологията и американските ценности, представлява смъртна заплаха за САЩ. През юли 2012, по време на 13-дневното си външнополитическо турне, американският държавен секретар Хилари Клинтън посети девет страни, включително Франция, Афганистан, Япония, Монголия, Виетнам и др. В подтекста на нейните изказвания там се усещаше определена антируска и антикитайска насоченост. Разбира се, не бива да допуснем западният свят, начело със САЩ, да забие клин между Китай и Русия, формирайки изключително широк "обединен международен фронт", с чиято помощ първо да бъде обкръжен и унищожен Китай, а след това, измествайки се на север, да се постигне разчленяването на Русия. Подобно развитие би гарантирало окончателната глобална доминация на Запада.

Изострянето на различните глобални противоречия и проблеми

На пето място, неолиберализмът, налаган от Запада, начело със САЩ, има определен срок за "събиране на реколтата", който ще настъпи след 3-5 или максимум 10 години. От една страна, развитите държави осъществяват мащабно прехвърляне на замърсяващите енергоемки и трудоемки производства в развиващите се страни, а от друга - с ускорени темпове развиват на собствената си територия високотехнологичните и иновационни производства, трансформирайки непрекъснато модела на икомическия си растеж. Подобна "симбиоза" би могла да просъществува още няколко години. В определен смисъл, тя жертва дългосрочните интереси на развиващите се страни в името на моментната печалба. Но щом потенциалът на това "взаимноизгодно" сътрудничество се изчерпа окончателно и настъпи времето "да се берат плодовете" от него, конфликтът ще се окаже неизбежен. Мащабното изтегляне на чуждестранния капитал още повече ще изостри т.нар. "икономически дисбаланси" в целия свят и ще провокира още повече глобални сътресения.

На шесто място, със задълбочаването на финансовата криза повсеместно ще започнат да се възраждат и да се изострят противоречията и проблемите, наследени от историята. Този процес може да засегне най-различни "тлеещи" спорове на етническа и религиозна почва, или замразени конфликти, касаещи суверенитета или икономическите интереси.

Обобщавайки казаното дотук, можем да кажем, че смяната на епохите все още не е станала факт, но лайтмотивът и тенденциите в световното развитие вече се променят, като някои от тях безвъзвратно остават в миналото и биват заменени от други. Светът е на прага на много сериозни сътресения, трансформация и промени. В това "увиснало" състояние той може да остане не повече от 10-12 години. Буквално във всеки момент на планетата могат да се случат мащабни непредвидени събития, както и да възникнат нови проблеми. Трябва да бъдем морално готови за това и да разполагаме с адекватна стратегия за реагиране. Само така ще можем своевременно и правилно да се възползаме от безпрецедентните си стратегически възможности за да отговорим адекватно на небивалите стратегически предизвикателства, пред които сме изправени.

* Авторът е зам. директор на Китайската академия за обществени науки

{backbutton}

Както е известно, през август 2012 в Египет беше сложен края на двувластието, възникнало в страната след свалянето (през февруари 2011) на президента Мубарак. Новият египетски държавен глава Мохамед Мурси освободи министъра на отбраната и шеф на Висшия съвет на въоръжените сили фелдмаршал Хюсеин Тантауи, като паралелно с това отмени и действието на конституционната декларация, предоставяща изключително големи пълномощия на въпросния съвет. Така беше ликвидиран един от центровете на политическата власт в страната, в лицето на висшите военни, и тя премина изцяло в ръцете на президента Мурси. Тогава мнозина на Запад определиха случилото се като "мек преврат", а британската телевизия "Скай нюз" коментира, че "след оставката на ключови висши военни, спокойно може да се твърди, че Египет вече е под пълния политически контрол на "Мюсюлманскитя братя", чиито представител е и сегашният президент".

Нервната реакция на някои западни държави е породена от заплахата, че те могат да загубят влиянието си в Египет заради отслабване позициите на досегашните им най-верни съюзници - местните висши военни. Както посочва в тази връзка британският "Таймс": "мнозина са разтревожени от това, че набралите самочувствие "Мюсюлмански братя", които имат голям политически опит, вече се чувстват достатъчно уверени за да поставят под контрол бастиона на светската власт, в лицето на армията".

Паралелно с това, в западните столици оцениха по достойнство политическите умения на новия египетски президент, възползвал се от кризата във военното ръководство във връзка с атаките на терористични групи срещу граничните постове в Синайския полуостров, при които бяха убити 19 египетски граничари. Веднага след това последваха оставките не само на Тантауи, но и на началника на Генералния щаб Сами Анан и то въпреки изключително тесните му връзки със САЩ. Президентът светкавично назначи за министър на отбраната и главнокомандващ Въоръжените сили на страната 57-годишния генерал Абдел Фатах ас-Сиси. В коментара на "Уолстрийт джърнъл" по този повод се посочва, че преминалият обучение в САЩ Ас-Сиси, винаги се е смятал от колегите си за изключително близък с "Мюсюлманските братя".

Армията продължава да е важен фактор

Би било грешка обаче да се смята, че случващото се в Египет означава пълно поражение на военните в борбата за власт, тоталното им изтласкване от политическата сцена и превръщането на "Мюсюлманските братя" в единствения властови център. В един скорошен коментар на "Би Би Си" се посочва, че въпросът за смяната на поколенията във висшето военно командване отдавна беше назрял и за никого не е било тайна, че за разлика от Ас-Сиси, Тантауи не се ползва с особено доверие сред колегите си. При това, египтяните продължаваха да смятат 76-годишния фелдмаршал за твърде тясно свързан с режима на Мубарак.

На свой ред, "Файненшъл таймс" смята, че липсата на реакция сред военните на неочакваното решение на Мурси да смени министъра на отбраната, говори най-вече за постигнато предварително споразумение между президента и висшите офицери по този въпрос. "Дейли Телеграф" пък лансира предположението, че "мекият преврат" е бил осъществен със съгласието на влиятелни армейски кръгове, които в резултат от него са получили най-висшите военни постове в страната. При това, и Тантауи, и смененият началник на Генералния щаб бяха назначени за съветници на египетския президент. Освен това, британските анализатори обръщат внимание, че Мурси не е закрил Висшия съвет на въоръжените сили, декларирайки, че "военните ще запазят специалното си място и статут в съвременното египетско общество".

В същото време, мнозина експерти смятат, че армейската върхушка е предприела "временно тактическо отстъпление" за да стовари цялата отговорност за икономическата и политическа стратегия на Египет върху президента, правителството и "Мюсюлманските братя". Според египетския политолог Мона Макрам-Ебейд, "в този сложен период, военните не пожелаха да споделят политическата власт и отговорността за случващото се с цивилните и предпочетоха да се отдръпнат в сянка". Тя смята, че сключвайки сделка с президента Мурси и "Мюсюлманските братя", новото поколение висши армейски офицери е гарантирало защитата на сериозните икономическите интереси на египетските въоръжени сили. Това се потвърждава и от обещанието на Мурси, че собствеността и бизнеса на военните няма да пострадат от "сегашните революционни промени".

Въпреки това обаче, в САЩ продължават да се безпокоят, че египетската армия може да стане по-малко надежден партньор на Вашингтон. Както посочва в тази връзка "Уолстрийт джърнъл", събитията в Египет са били напълно неочаквани за администрацията на Обама, макар че назначаването на генерал Ас-Сиси не се е оказало изненада. "Ас-Сиси е човек, с който можем да работим - цитира списанието високопоставен член на администрацията на Белия дом - по наши данни, новият военен министър е готов да сътрудничи със САЩ и да поддържа мирните отношения със съседите на Египет". Независимо от това обаче, по информация от британски дипломати, промените в ръководството на египетската армия са станали причина за спешни конфиденциални консултации между водещите държави-членки на НАТО за "евентуалното приемане в пакта на Израел" и предоставяне на съответните гаранции за сигурността му.

Що се отнася до Египет, след като си осигури контрола над армията, президентът Мурси ще трябва да се справи с още един сериозен съперник - Висшия конституционен съд. Тази институция, която разполага с много широки пълномощия, традиционно се отнася твърде сдържано към "Мюсюлманските братя" и през септември потвърди решението си за разпускане на долната камара на египетския парламент, под предлог, че изборите са били проведени по закон, който не съответства на конституцията. Преди това, президентът Мурси, чиито политических съюзници имат парламентарно мнозинство, издаде указ за възобновяване на дейността му. "Египет се сблъска със заплахата от конфронтация между двете най-мощни власти - изпълнителната и съдебната - посочва в тази връзка "Уолстрийт джърнъл" – битката между тях може да се превърне в поредният етап от геополитическите сътресения в региона, чието начало постави през декември 2010 т.нар. "арабска пролет". При това, Мурси, който, между другото, е завършил висшето си образование в САЩ, вече даде да се разбере, че ще използва срещу върховната съдебна власт същите методи, които му осигуриха успех в сблъсъка с армейското командване. Президентът, в частност, полага сериозни усилия да привлече на своя страна нисшите съдебни кадри, противопоставяйки ги на висшите. За целта той назначи за министър на правосъдието Ахмед Маки, който даде право на съдиите самостоятелно да избират "началниците" си.

Мохамед Мурси, новия силен човек на Египет

Всички тези събития, представят в нова светлина президента Мурси. При избирането му, повечето анализатори смятаха, че новият египетски държавен глава не е достатъчно силна политическа фигура и при това е лишен от реални лостове за да упражнява властта си. Мурси обаче даде да се разбере, че в политиката печели онзи, който може да се възползва от благоприятната ситуация за да поеме инициативата. Само допреди няколко месеца сегашният президент на Египет се смяташе за церемониална фигура, неслучайно жителите на Кайро му бяха лепнали прякора "старата автомобилна гума". След случилото се на 12 август (когато президентът смени военния министър и шефа на Генералния щаб) той се превърна в най-силния човек в страната.

"Армията държи ключовете на властта в Египет - посочва в свой коментар вестникът от ОАЕ "Халидж таймс" - сега обаче, тези ключове са в ръцете на ислямистите. А имайки предвид специфичното положение на Египет в Близкия Изток и в арабския свят, като цяло, случващото се там си е истинска революция". Според някои коментатори, нападенията срещу египетски гранични постове в Синай са целели провокирането на политическа криза в страната, както и криза в сферата на сигурността, а също усложняване на отношенията между новото египетско ръководство и палестинците и, най-вече, с ислямистите от сектора Газа, където управлява идеологически близкото на "Мюсюлманските братя" движение ХАМАС. Те твърдят, че "в арабския свят има силни съмнения, че атаките на Синайския полуостров са били организирани от "Мосад" с подкрепата на израелските приятели в самия Египет", а причината е нарастваща тревога в Израел от укрепване позициите на "Мюсюлманските братя" в съседната му държава, която при това е ключов елемент в израелската система за контрол над палестинските територии.

Но, дори и ако израелските служби са имали някакво участие в "синайската операция" и тя действително е целяла дестабилизацията на новото египетско ръководство и укрепване позициите на произраелски настроените кръгове в египетската армия, ефектът от нея беше съвършено противоположен. Вместо да чака обясненията и реакцията на военното командване, президентът Мурси предпочете да действа мълниеносно и ефективно, изпращайки в резерва шефа на разузнаването и редица офицери и, паралелно с това, насочвайки военни части за ликвидирането на организаторите на нападението.

Така той използва кризата в като отлична възможност (която до този момент изглеждаше невероятна) да ограничи правомощията на висшите военни и да поеме в свои ръце ръководството на страната. Впрочем, възможно е Мурси просто да е нямал друг изход, предвид носещите се слухове за предстоящ военен преврат, още повече, че част от египетските медии открито призоваваха армията да свали новия президент. Накрая, не бива да се пренебрегва и възможността самите "Мюсюлмански братя" да са провокирали нападението в Синай за да дадат възможност на "своя човек" Мурси да си разчисти сметките с противниците си в армията.

Ядрената програма като инструмент на египетската геополитика

Сегашната политика на държавите от Близкия и Средния Изток, както и от Персийския залив, се определя от предпоставката, че Иран вече разполага с ядрено оръжие. Както посочва в тази връзка висопоставен сътрудник на британския Кралски институт на родовете войски: "управляващите в много столици от региона стигнаха до извода, че САЩ не искат, а може би вече не могат да предотвратят превръщането на Иран в ядрена държава". Потвърждение за това е информацията, че през лятото на 2012 Саудитска Арабия е стартирала тайни преговори с Иран за подобряване на двустранните отношения. Според някои британски медии, саудитският престолонаследник принц Салман е предложил на Техеран да бъде обсъдена възможността за подписване на евентуален пакт за ненападение и е декларирал готовността на Риад да разшири рамките на двустранните отношения, включвайки в тях и сътрудничество за разрешаване на сирийската криза.

Според някои независими експерти, подобно развитие е следствие от извода на саудитските лидери, че Иран стремително се превръща в най-мощната регионална сила с перспектива съвсем скоро да разполага и с ядрено оръжие". Паралелно с това, Саудитска Арабия предприема стъпки за да не изостане прекалено от иранците. Така, в редица европейски медии се появиха съобщения, че през март 2011 принц Бандар ибн Султан е посетил тайно Китай, където е обсъдил възможността за закупуване на китайски балистични ракети. Става дума най-вече за двустепенни балистични ракети със среден радиус (1700-2700 км) и с твърдо гориво Дунфън-1 (CSS-5), които могат да носят ядрени бойни глави. Косвено доказателство за успеха на китайската мисия на Бандар ибн Султан е фактът, че след завръщането си от Пекин той оглави саудитското разузнуване. Междувременно, кралството вече работи по изграждането на център за инсталиране и обслужване на китайските балистични ракети в академичното градче "Крал Абдул Азиз" край столицата Риад. Още преди това пък, в медиите се появиха съобщения, че Саудитска Арабия се е споразумяла с Пакистан за доставката на ядрени бойни глави, при възникване на ситуация, застрашаваща съществуването на кралството. При подобно развитие и при наличието на балистични ракети, Саудитска Арабия, на практика, може буквално за миг да се превърне в ядрена държава, при това с по-мощен и качествен ядрен потенциал от евентуалния аналогичен ирански ядрен потенциал.

Египет, до голяма степен, също се е ориентирал към подобна политика. Както е известно, през август, президентът Мурси осъществи първото си посещение в чужбина в Китай и Иран. В Техеран той обяви инициативата си за създаване на регионална контактна група за разрешаване на сирийската криза с участието на Египет, Саудитска Арабия, Иран и Турция. Показателно е, че в този списък липсва Катар. Сред целите, които си поставя Кайро е и отстраняването на външните играчи, като САЩ, ЕС и Русия, от "голямата игра" около Сирия.

В речта си на ХVІ-та среща на Движението за неприсъединение, провела се в края на август в Техерен, египетският президент Мохамед Мурси обяви, че страната му възнамерява да реанимира собствената си ядрена програма, чиято реализация беше преустановена заради "революцията" от януари 2011. Това решение беше потвърдено на 6 септември, на заседанието на външните министри на държавите от Арабската лига в Кайро. В речта си на заседанието Мурси очерта амбициозните планове на Египет за сериозни промени в структурата и дейността на Лигата, както и египетската визия за разрешаването на сирийския, израелско-палестинския и вътрешнопалестинския проблеми, като не пропусна да обяви африканския вектор на египетската външна политика за приоритетен. Така той потвърди, че се отнася съвсем сериозно към възраждането на статута на Египет като ключова държава в Близкия Изток и Африка. По всичко изглежда, че на египетската ядрена програма се отрежда ролята на един от основните елементи в това възраждане. Потвърждание за това е фактът, че първото си посещение извън Близкия Изток Мурси направи в Китай - държава с развита ядрена инфраструктура и все по-амбициозни планове по отношение на Североизточна Африка (и особено на египетския съсед Судан).

В тази връзка възниква въпросът, дали този път египетското ръководство ще прояви достатъчно твърдост за да реализира на практика ядрените си амбиции? Защото, макар че египетската ядрена програма е по-стара от индийската, пакистанската, а според някои и от израелската ядрени програми, Кайро така и не можа да създаде пълен ядрен цикъл, да подготви необходимите специалисти и така да влезе в т.нар. "ядрен клуб", което би му позволило да води диалог със съседите си от съвършено други позиции. Между другото този факт сериозно тревожеше бившия египетски лидер Хосни Мубарак през последните години от управлението му, затова желанието да бъдат доведени до край ядрените инициативи на предишните управляващи изглежда разбираемо.

Атомният аргумент

Последният (преди сегашния) опит за възраждане на египетската ядрена програма беше предприет през септември 2007 по време на конгреса на управляващата тогава Национално-демократическа партия, като нейният лидер и президент на страната Хосни Мубарак нареди на правителството "да поднови плановете в сферата на мирната атомна енергетика" На същия конгрес, синът му Гамал Мубарак, който беше политически секретар на управляващата партия и се смяташе за вероятен бъдещ президент на Египет, предложи страната да създаде собствена ядрена програма. Тогава се плонираше до 2016 да бъде изградена първата египетска АЕЦ с мощност 1000 МВТ, в района на Ад-Дабаа, на средиземноморското крайбрежие (на 150 км западно от Александрия). Беше обявено също, че до 2020 в същия район ще се изградят още три атомни електроцентрали с обща мощност 1800 Мвт.

Що се отнася до характера на египетската ядрена програма, както предишните, така и сегашните управляващи в Кайро подчертават, че изцяло ще се придържат към Договора за неразпространение на ядреното оръжие. В тази връзка си струва да напомним и, че навремето Египет настоя в доклада на МАГАТЕ за Иран, подготвен за Съвета за сигурност на ООН, изрично да бъде включено настояването за "свободен от ядрено оръжие Близък Изток".

Впрочем, ясно е, че всичко това е просто реторика. Едва ли някой се съмнява, че при рязка промяна на геополитическата конюнктура в региона, Кайро все пак ще се опита да създаде ядрено оръжие под прикритието на мирната си атомна програма, за да балансира ядрените арсенали на Израел и Иран. Тук е мястото да напомня и, че Египет разполага със сериозни възможности в това отношение, имайки предвид огромните находища на уранова руда в Синайския полуостров и по крайбрежието на Червено море. Нещо повече, страната вече разполага с два експериментални реактора. Първият, с мощност 2 Мвт е построен още през 1958 от руснаците, а вторият (с мощност 22 МВт) е купен от Аржентина през 1998.

По-внимателният анализ обаче показва, че нещата в тази сфера не са никак лесни и прости. Защото освен чисто геополитическите (загрижеността, която поражда у Израел и Иран египетската ядрена програма, а също стремежът на редица арабски държави да реагират "адекватно" на тази програма, като в резултат от това може да се очаква по-нататъшна ескалация на напрежението в региона), съществува и сериозни "технически" пречки. Според експертите, най-голямата от тях е ниското равнище на безопасно функциониране на евентуалните бъдещи египетски АЕЦ заради климатичните условия в страната, заплахата от терористични нападения и (което може би е най-важното) специфичното отношение на египтяните към живота. Освен това съществува реална опасност различни терористични организации да извършат кражби на ядрени материали по време на процеса на обогатяване или преработка на отработеното ядрено гориво.

Впрочем, основната пречка за успешното развитие на египетската ядрена програма на сегашния етап е баналната липса на средства. Така, според местната Комисия по ядрена енергетика, изграждането на само една АЕЦ ще струва около 2 млрд. долара. За една страна, където се очаква девалвацията на националната валута да достигне до края на 2012 рекордни за последните десет години показатели, това е твърде скъпо удоволствие. Ето защо е доста вероятно, че след гръмките декларации египетската ядрена програма тихомълком ще бъде отново замразена, а новите управляващи в Кайро, начело с президента Мурси ще се заемат с решаването на традиционните за Египет проблеми в региона: разпределянето на водните ресурси на река Нил, постигането на помирение между враждуващите палестински фракции и участието в борбата за хегемония в арабския свят със Саудитска Арабия и другите монархии от Залива. Няма да е изненада обаче, ако в хода на тази борба Кайро периодично изважда от хладилника "виртуалната" си ядрена програма, надявайки се да избегне реализацията на иракския или либийския сценарий и в Египет.

Влиянието на ислямските радикали върху външната политика на Египет

В края на първото десетилетие на ХХІ век радикалният ислямизъм (салафизмът) получи разпространение в целия арабски свят и на първо място в Египет и Тунис. Значително нарастна както броят на привържениците му, така и институционалният му размах. Радикалните ислямисти съумяха да поставят под свой контрол местните обществени организации, занимаващи се с благотворителност, оказване на помощ и осигуряване на работа. Макар че още не бяха се превърнали в официални политически партии, най-вече защото действаха в условията на авторитарни режими, те постепенно изграждаха необходимата за целта инфраструктура. Именно в това състояние ги завари и т.нар. "арабска пролет".

Случаят с египетските радикални ислямисти е най-показателен. Подобно на смятаните за умерени "Мюсюлмански братя", те също бяха изненадани от взрива на народното възмущение, оглавено предимно от различни младежки групировки. Въпреки това, радикалните ислямисти сравнително бързо съумяха да засенчат неислямските сили, изиграли ключовата роля за свалянето на президента Хосни Мубарак. Те не разполагаха с политическите механизми, които съумяха да изградят за 80-те години на съществуването си "Мюсюлманските братя", и в резултат от това възникнаха различни ислямистки формации, опитващи да се утвърдят на египетската политическа сцена след свалянето на авторитарния режим.

Така, някои от организациите на египетските салафити се регистрираха като политически партии. Две от тях - "Ал-Нур" и "Ал-Асала", си извоюваха по-сериозни позиции. На парламентарните избори те се блокираха с наново формираното политическо крило на бившата джихадистка групировка "Ал-Джамаа ал-Исламия" и събраха над 25% от гласовете на египетските избиратели, оказвайки се на второ място след "Мюсюлманските братя".

Най-важният аспект на участието на салафитите в масовата политика е, че те се включиха в изборния процес след като в продължение на десетилетия осъждаха демокрацията, определяйки я като "неислямски феномен". С други думи, радикалните ислямисти възприеха тактиката на "Мюсюлманските братя", която дотогава яростно отхвърляха. Подобна трансформация обаче е по-скоро прието по необходимост тактическо решение, отколкото резултат от естествена идеологическа еволюция.

Разбира се, има известна надежда, че включвайки се в реалната политика, радикалните ислямисти с течение на времето ще се откажат от своя радикализъм. Подобно нещо обаче, би могло да се очаква само в страни със силни демократични традиции. В Египет, както и в повечето арабски държави, които едва сега започват да се отказват от авторитаризма, включването на салафитите в реалната политика може само да забави и дори да наруши процеса на демократизация, дестабилизирайки ситуацията в Египет, а след това и в целия регион.

Истината е, че салафитите не демонстрират никаква толерантност към другомислещите и не желаят да се впишат в гражданското общество. В същото време те показват настойчив стремеж да се възползват от свободата си на действие и да се включат в голямата политика. Сред резултатите от това бяха вълненията, които провокира в Египет появата на филма "Невинността на мюсюлманите". Радикалните ислямисти не просто страдат от потиснатото си доскоро политическо развитие, а се сблъскват и с множество интелектуални противоречия и несъответствия. От една страна, те искат да са част от новия демократичен ред и ключов политически играч. От друга обаче, прокарват крайно радикален дневен ред, включващ налагането на твърдата салафитска интерпретация на ислямските закони в целия арабски и мюсюлмански свят. Техният "модел" представлява проблем не само за светските сили, християните, евреите и другите малцинства, но и за умерените ислямисти в лицето на "Мюсюлманските братя". Наистина, "Братята" престанаха да държат монопола върху ислямизма още преди 40 години, но тогава това нямаше особено значение, защото по онова време те бяха опозиционно движение. Днес, когато организацията им управлява в Египет (и не само там), салафитите представляват много сериозна заплаха за нейните интереси.

Мнозина анализатори посочват, че част от радикалните ислямисти (особено членовете на политическите партии), които по-добре се ориентират в реалната политика, са склонни да сътрудничат с "Мюсюлманските братя" за постигането на някои общи цели, като прехода към демокрация и ограничаване на най-крайните и войнствени тенденции. В крайна сметка обаче, те се стремят да се възползват от прагматизма на "Братята" за да лишат това водешно ислямско движение от подкрепата на религиозните избиратели. Освен това, салафитите опитват да използват ролята си на посредици между египетското правителство, доминирано от умерените ислямисти, и джихадистите, активно действащи в района на Синай. И тук целта им е да укрепят собствените си позиции, ерозирайки тези на "Мюсюлманските братя".

Затова можем да очакваме, че действайки както в рамките на закона, така и разчитайки на уличната подкрепа, радикалните ислямисти ще продължат да създават проблеми на новото египетско правителство и на президента Мурси, особено във външнополитическата сфера. Най-яркият пример за това, са демонстрациите и безредиците във връзка с появата на филма "Невинността на мюсюлманите". Това се оказа доста труден период за президента Мурси, тъй като той трябваше едновременно да успокоява собствените си сънародници и да запази на всяка цена добрите работни отношения със САЩ, от които зависи икономическото благополучие на Египет. И макар че протестите заради филма постепенно затихнаха, динамиката, лежаща в основата им, се запазва.

Налице са повече от достатъчно проблеми, които радикалните ислямисти биха могли да използват за собствените си цели. Очевидно е, че американските приоритети в региона и занапред ще поставят правителството и президента Мурси в трудно положение, давайки в ръцете на салафитите повече от достатъчно основания за активни действия срещу политиката на Кайро.

В този контекст, израелско-египетските отношения представляват още по взривоопасен въпрос, отколкото връзките между новите управляващи в Кайро и Вашингтон. Засега президентът Мурси съумява да избегне прекалено директните контакти с Израел, но това не може да продължи вечно. И египетският държавен глава, и "Мюсюлманските братя" са наясно, че няма начин да не се окажат между два огъня, сблъсквайки се с необходимостта да поддържат мирните отношения с Израел и, в същото време, да решат по някакъв начин проблема със салафитите, които със сигурност ще се възползват от силните антиизраелски настроения сред египтяните. Тъкмо това беше една от причините Мурси и "Братята" да поставят въпроса за евентуално преразглеждане на мирния договор с еврейската държава в отчаян опит да отслабят неизбежната отрицателна реакция вътре в страната.

Тези египетски проблеми се набиват на очи, защото тази страна е лидер в арабския свят. В същото време салафитите (във всичките им окраски) постепенно се превръщат в политически значим фактор в целия регион и особено в Либия, Тунис, Йемен, Газа, Ливан и Сирия. Сама по себе си, демократизацията е доста хаотичен процес във всяка ситуация, но в контекста на "арабската пролет" салафитските формации ще продължат да затрудняват преходните политически процеси, ерозирайки стабилността и сигурността в Близкия Изток.

Следователно, основното предизвикателство пред стабилността в арабския свят само отчасти е свързано с прехода от авторитаризъм и демокрация. Далеч по-сериозно е предизвикателството, което отправят към управляващите днес в редица арабски държави (включително и в Египет) умерени ислямисти, техните радикално настроени "колеги" от салафитското движение.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}