Ронен Палан е професор по международна политическа икономия в Градския университет на Лондон. Преди това е бил преподавател в Университета на Бирмингам и Съсекс. Периодично чете лекции и в Еврейския университет в Йерусалим и Йоркския университет (Канада). Основател и главен редактор на Review of International Political Economy и член на ръководството на Института за изследване на развитието в Брайтън. Трудовете му са преведени на десет езика, като по-известни са „Глобалната политическа икономия: съвременни теории” (2000), „Офшорният свят: суверенните пазари, виртуалните зони и милионерите-номади” (2003), „Въображаемите икономики на глобализацията” (2004) и „Данъчните убежища: как работи глобализацията”.

Интервюто с професор Палан публикуваме с любезното съдействие на Джемайк Стърн-Уайнър.

- Каква е връзката между изключителното положение, което заема Лондон на международния финансов пазар, и Британската империя?

- В исторически план, между възхода на лондонското Сити и възхода на Британската империя съществува изключително тясна връзка. По правило, големите финансови центрове възникват в най-големите световни търговски държави. През 1850 Великобритания е най-големия индустриален център на планетата – около 50% от глобалното производство се реализира в страната и, което е закономерно, то се обслужва от най-големия световен финансов център. Така лондонското Сити се превръща в ядро на британската икономика и на Британската империя.

- Как разпадането на Британската империя след Втората световна война се отразява на финансовата сфера?

- Всъщност, това е много интересна епоха и време на изпитания за лондонското Сити. Властта и успехите на Ситито през ХХ век не се изчерпват само с покриване финансовите потребности на „официалната” Британска империя, но и на „неофициалната” – например на такива територии, като Южна и Централна Америка, които се намират под неофициалния патронаж на Великобритания, без формално да са част от империята.

За да се разбере причината за успеха, както и предназначението на лондонското Сити, трябва да си припомним, че това е времето преди появата на интернет и факс-апаратите. В една епоха, когато информацията е сравнителна статична и недостъпна, инвестициите в чужбина представляват изключително сложни операции. В лондонското Сити обаче възникват най-различни търговски организации – от малки до средни, специализирали се в търговията с различни страни, като сред тях има експерти по Никарагуа, Перу, Колумбия, Гана и т.н. Именно това е крайъгълният камък на успеха на Ситито: тясноспециализираната информация за всевъзможни части на света.

С разпадането на Британската империя след Втората световна война тази информация все още се търси, затова търговските организации в Ситито си остават основното средство за осъществяване на инвестиции в това, което малко по-късно ще започнат да наричат „развиващи се” държави (т.е. деколонизираните територии). Този пазар обаче се свива и лондонското Сити, от гледна точка на значението му за британската държава, преживява упадък. То все още е най-важния финансов център, но в дългосрочна перспектива значението му намалява. Тук се налага да си припомним още нещо, което повечето хора са забравили: след Втората световна война британската държава възражда т.нар. „зона на лирата стерлинг” (Sterling Area), гарантираща, че търговията между държавите от нея ще се осъществява в британски лири. Както е известно, тази зона е създадена още през 1932, но след това е разпусната поради настойчивите искания на САЩ. През 1946 обаче тя е възстановена, в резултат от което, до началото на 60-те, около 40% от всички търговски операции в света се реализират в британски лири, а лондонското Сити, несъмнено, играе ключова роля.

Сега нека се запитаме, какво представлява т.нар. лондонски Еuromarket (с понятието Euromarkets - се обозначават пазарите, на които банките оперират с валута, различна от тяхната собствена. Така например т.нар. "евродолари" представляват долари, депозирани в банки извън САЩ - в случая приставката euro е свързана с факта, че за първи път подобни депозити се появяват в Европа през 1955 - б.р.). Първоначално това понятие се свързва с неофициалното споразумение между Bank оf England и търговските банки от лондонското Сити, според което всяка транзакция в чуждестранна валута, минаваща през Лондон, не попада под юрискидкцията на британското законодателство.

Това споразумение възниква поради натиска върху британската лира през 1956-1957 и стремежа да се избегне вредното му влияние върху външнотърговското салдо на Великобритания. По онова време се носят слухове, че валутната криза е била частично провокирана от САЩ, недоволни от британско-френската инвазия в Египет, целяща анулирането на национализацията на Суецкия канал от Гамал Абдел Насър. В отговор на този натиск британското финансово министерство повишава лихвите по кредитите от 5% на 7% и налага мораториум върху кредитирането на небритански заемополучатели. И двете мерки целят укрепването на лирата. Мораториумът лишава от кислород много търговски банки, специализирали се в отпускането на заеми на бившите британски колонии, т.е. на "неофициалната империя". Те обаче се споразумяват с Bank of England, с посредничеството на Джон Болтън (бивш президент на Банката на Лондон и Южна Америка - BOLSA, купена през 1971 от Lloyds Bank, а по онова време вицепрезидент на Bank of England), че могат да продължат отпускането на заеми, но само в долари (или друга нестерлингова валута) и при положение, че става дума за небритански клиенти. Смята се, че операциите в чужда валута и между небритански клиенти не би трябвало да влияят върху външнотърговското салдо на Великобритания. Споразумението обаче, води до неочаквани последици: Bank of England разглежда този тип транзакции така, сякаш те не се реализират в Лондон. Това ги освобождава не само от действието на режима за финансово регулиране във Великобритания, но и на всяка друга държава. Така се поставя началото на офшорните зони.

На практика, това формира нов пазар, което не е съзнателно търсен ефект: всъщност, редица известни банкери са убедени, че става дума само за временен пазар, който, най-вероятно, скоро ще западне и ще изчезне сравнително бързо. Но щом британските банкови институции започват да осъзнават, че организирайки банковите транзакции по този начин, ще могат да заобикалят редица фундаментални изисквания, като тези към капиталовия резерв например, те бързо разбират и какви невероятни възможности се откриват пред тях. Именно оттогава, т.е. от началото на 60-те, започва бързият растеж на този пазар.

- Ако приемем, че кризата на лирата от 1956-1957 е непосредствената причина за появата на т.нар. Euromarket, съществувал ли е и някакъв по-широк контекст на опитите за компенсиране разпадането на Британската империя?

- Това е много добър въпрос, на който обаче нямаме окончателен отговор. Нещата опират до различните интерпретации на проблема. Несъмнено, всички следващи британски правителства осъзнават значението на лондонското Сити и държат то да си остане глобален финансов център. Тоест, несъмнено е налице необходимата политическа подкрепа за Ситито, несъмнено е също, че самото Сити винаги е разполагало с политическо влияние, без значение дали управляват лейбъристите или консерваторите. В същото време обаче, обстоятелствата, дали тласък на развитието на т.нар. Еuromarket, са толкова специфични, че най-вероятно представляват поредица от случайности и непредвидени резултати от решения, взети в оттговор на твърде специфични локални проблеми, а не някаква добре планирана стратегия за възраждането на Ситито.

- Можете ли да посочите определени политически сили, съдействали за развитието на т.нар. Euromarket, както и такива, които се обявяват против това?

- Не знам да е имало някаква съпротива. Знае се, че някои от онези, които са помагали, преди това са работели в търговски банки, като споменатия по-горе Джон Болтън например. Той е бил наясно с интересите на търговските банки и мнозина съвременни експерти смятат, че е действал от тяхно име. Не съм чувал обаче, някой да се е обявил против това.

- Какви са последиците от развитието на т.нар. Euromarket за стабилността на Бретънуудската финансова система?

- Истината е, че то силно я дестабилизира. Бретънуудската система се основава на определени финансови правила и ограничения, наложени върху движенията на капиталите - именно това представлява нейния фундамент. Сега обаче възниква цял пазар без правила, който при това наистина е глобален, тъй като физически не съществува никъде. Той няма граници и доста напомня на днешната световна интернет-мрежа, която изначално съществува и навсякъде, и никъде. Това пространство привлича много средства и, на практика, ерозира цялата система на държавното регулиране, на която се базира Бретънуудската система.

- Продължава ли съществуването на т.нар. Euromarket и след края на 60-те години?

- Да, той се разширява невероятно по време и след петролната криза от 1973. Днес целият световен финансов пазар на едро, на практика, представлява разширение на т.нар. Euromarket: той е офшорен по самата си същност. Дълго време, той въобще не беше регулиран, докато не попадна под ограниченията на "доброволните" Базелски споразумения - Базел І и Базел ІІ. Както е известно, това са пакетни споразумения, приети в Банката за межсдународни разчети (Bank for International Settlements - BIS), в рамките на които банките поемат ангажимента да спазват определени правила и изисквания към капитала и т.н. Тоест, твърдението, че международните финансови пазари са неконтролируеми вече не е вярно, но, поне доскоро, те се подчиняваха на (предимно) доброволни споразумения.

- Смята се, че съществуването на този пазар съдейства за укриването на данъци и дава възможност да бъдат заобиколени държавните изисквания, което съдейства за кризата през 2007-2008.

- Несъмнено. Експертите посочват финансовата дерегулация като една от причините за кризата, но, като цяло, финансовата дерегулация е по-скоро последица, отколкото причина за появата на дерегулираните финансови пазари. На практика, правителствата откриха, че са попаднали в ситуация, когато толкова много международни финансови операции се реализират на този нерегулируем паралелен пазар, че те вече нямат друг избор, освен да се опитат да отслабят контрола върху собствените си вътрешни пазари с цел укрепване на тяхната конкурентоспособност. Затова беше създадена и необходимата идеологическа основа в лицето на неолиберализма, но основната причина е, че нерегулируемият глобален финансов пазар, изсмукващ по-голямата част от средствата, при всички случаи, вече съществуваше.

- Ще изисква ли опитът за налагане на някакви правила на този паралелен пазар съгласувани действия от страна на държавите?

- Подобен опит беше предприет през 1978 от САЩ, които предложиха на BIS да се осъществи ефективно повторна регулация на т.нар. Euromarket, т.е. неговата ренационализация. Това породи силна съпротива, най-вече във Великобритания, но също в Швейцария и някои други страни. В резултат от това САЩ решиха да сменят тактиката и вместо да продължат да се противопоставят на т.нар. Euromarket, създадоха собствена версия в лицето на "Международните банкови зони" (IBF). Първоначално тя започна да работи в Ню Йорк, но днес функционира в Лос Анжелос и Чикаго, като между 1/3 и 1/2 от американските финансови пазари на практика работи в офшорния сектор (между другото, японците последваха американския пример през 1986).

- В една своя статия коментирате странната ситуация, при която, независимо от факта, че непрекъснато се говори за финансовата хегемония на САЩ и Уолстрийт, водещи международни финансови центрове се оказват бивши британски колонии и протекторати. Как Великобритания съумя да си осигури лидерска позиция на световния финансов пазар?

- Заинтересувах се от това, след като анализирах информацията за международните заеми и депозити и географското им разположение. От пръв поглед се вижда, че Лондон е най-големия международен финансов център, следван от Ню Йорк. В тези данни обаче, такива територии, намиращи се под британска юрисдикция, като Джърси, Гърнси, Каймановите острови и т.н., се разглеждат като съвършено отделни, независими територии. Това не е вярно: те са част от британската държава. И, ако ги обедините, ще видите, че почти 1/3 от всички международни депозити и инвестиции минават през тези територии, представляващи останки от Британската империя и продължаващи да са част от британската държава. Ако пък добавим към тях бившите британски колонии, получили независимост сравнително неотдавна (като Сингапур например) горната цифра ще нарасне до 40%. За сравнение, същият показател за САЩ е едва 10%.

Тези данни повдигат въпроса, защо всички тези територии, много от които се контролират от Великобритания, а други сравнително отскоро са независими, играят толкова важна роля на глобалния финансов пазар? Самият аз стигнах до извода, че на практика, ако използваме един по-провокативен език, съществува "втора Британска империя", представляваща истинското ядро на съвременния световен финансов пазар.

Ако не задълбаваме в подробностите, има две основни мнения за лондонското Сити. Първото е, че лондонското Сити е свързано с действия и операции, осъществявани в самия Лондон. Второто пък е, че лондонското Сити е център на цяла мрежа от други финансови центрове, свързани с него, и най-вече на такива специфични зони като Гърнси, Джърси, остров Ман, Бермудските и Каймановите острови, а също Швейцария и Люксембург. Втората гледна точка ми се струва по-полезна, ако искаме да разберем как работят международните финанси. Често решенията за финансовите операции се вземат и съгласуват в Лондон, но по различни причини (най-често свързани с данъците) се регистрират например на Кайманите. В резултат от това, от чисто статистическа гледна точка, Каймановите острови се оказват четвъртия по значение финансов център в света, редом с Франкфурт и много по-напред от Токио например. Истината обаче е, че те са такъв център само на хартия: повечето операции, свързани с тях, на практика се осъществяват в Лондон.

- В същата статия говорите за "теорията за цикличността на хегемониите", свързана с имената на такива изследователи като Джовани Ариги и Иманюел Уолърстийн. Как това би могло да ни помогне да разберем истинската роля на лондонското Сити?

- В сферата на международните отношения е популярна една сериозна теория, според която хегемоните (т.е. големите, мощни държави) се зараждат като производствени центрове, развиват се в търговски центрове и, в края на краищата, се превръщат във финансови центрове, след което постепенно "увяхват". Струва ми се, че този цикъл може доста ясно да се проследи във възхода и упадъка на Холандия, след това на Лондон, а днес и на Съединените щати. В същото време обаче, ако анализираме ролята на "втората Британска империя", ще видим, че става дума за много по-сложна картина: макар, че старата Британска империя се разпада, тя се възражда под други форми. Втората империя не е толкова голяма и не обединява толкова много територии, но във финансово отношение тя е твърде влиятелна. Тоест, макар че общата идея за циклите на хегемоните изглежда доста привлекателна и проста и в нея се съдържа определен процент истина, реалният свят, както се казва, е много по-сложен, отколкото допускат лансираните от нас теории.

- Доколко създаването на дерегулирани световни финансови пазари, за което говорите, има последици за отношението между икономическата глобализация и държавната власт?

- Да, с нея са свързани множество концептуални, теоретични, както и практически последици, касаещи схващането ни за глобализацията. Елементарната визия за глобализацията я разглежда като експанзия на пазарните сили, които в крайна сметка ще разрушат остарялата държавна система. Но ако анализираме по-внимателно процесите на разширяване на финансовите пазари, ще видим, че дори най-слабо регулираните пазари на практика представляват аспект на държавния контрол: те оцеляват само докато съществуват държавите и налаганите от тях правила, които ги крепят. Тази идея изглежда трудна за възприемане, но истината е, че нерегулираните пазари и държавите всъщност вървят ръка за ръка.

Това разбира се не означава, че резултатите винаги са били планирани, т.е. че група държави или правителства са се събрали и са решили да създадат нерегулиран финансов пазар. До голяма степен това се развива естествено и несъзнателно. Повечето държави не са в състояние да предвидят бъдещето, отвъд следващите пет-десет години, и не могат да планират действията си за по-продължителен срок. Въпреки това, налаганата от тях съвкупност от правила, формира структурите, определящи нашия живот, независимо дали създаването им е било предварително планирано или не.

- Доколко лондонското Сити, в качеството си на център на международната мрежа от финансови центрове, оказва влияние върху силовия баланс между Великобритания и останалите държави?

- Великобритания твърде успешно прикрива истинското си положение. За нея е голям шанс, че във финансовите отчети и доклади Каймановите острови и другите подобни зони се представят като "независими държави". Защото, ако останалите държави открият какъв обем от финансови средства всъщност преминава през Великобритания, те биха били много по-предпазливи. Самият аз смятам, че Великобритания играе много по-важна роля в международното регулиране, отколкото се смята. Британското правителство обаче продължава да е заинтересовано тази роля да се пренебрегва и подценява.

- Нима САЩ не изпитват завист към това изключително положение на Великобритания? Опитват ли се американците да възстановят част от предишното си влияние?

- Всъщност, те се опитаха да го направят, създавайки собствени офшорни центрове, чрез т.нар. IBF (International Banking Facility - поделение на американска или чуждестранна банка, упълномощено от Управителния съвет на Федералния резерв на САЩ да участва в кредитни операции на пазара на европейската валута; подобни поделения разкриват специални сметки за активи и задължение, които са съвсем отделни от сметките за опериране на вътрешния пазар и са предназначени само за международни банкови операции; за тях не важи изискването за обема на задължителните резерви, за застраховане на депозитите и ред други изисквания, които са задължителни за американските банки, опериращи в САЩ. Според американскота законодателство, те могат да осъществяват подобни операции само с други такива банки и с нерезиденти на САЩ. Този тип банки съществуват от 1981 - б.р.) и допускайки възможността за скрита юрисдикция (т.нар. "данъчни пристанища") например в Делауър, Ню-Джърси, Вермонт и Невада. Тоест, американските финансови центрове горят от желание да влязат в открита конкуренция с Лондон.

- А как бихте коментирали странния юридически статут на лондонското Сити, като своеобразен "град в града"?

- Ролята на Корпорацията на лондонското Сити (City of London Corporation, т.е. местната власт на Ситито - б.р.), като уникално политическо образувание вътре във Великобритания е много интересна. Независимо от това, сигурно ще се учудите, ако разберете, че въпреки просперитета на Ситито и ролята на Корпорацията, не можах да открия академични изследвания, посветени на неговата политика и влиянието му във Великобритания. Възможно е все пак да има такива, но аз лично не можах да ги открия. Ние въобще не сме наясно с Корпорацията, което само по себе си илюстрира колко мощна защита си е изградила финансовата сфера с цел да не позволи на никой външен да проникне в нейните тайни. Струва ми се, че тук е налице определена логика, характерна за цялата система - логиката на предпазливостта, секретността и неформалността. Това е истинската същност на финансовите пазари в целия свят и лондонското Сити е най-яркият пример.

- Според Вас, дали от времето на кризата през 2007-2008 насам са налице някакви промени в позицията на Великобритания на международния финансов пазар?

- Подобно на мнозина, и на мен правят впечатление несекващите спорове относно ползата от финансовото регулиране. Несъмнено, въвеждането на много по-строги правила в това отношение е популярно сред европейците, във Великобритания този въпрос също се дискутира. Така например, закритата през април 2013 Британската Агенция за финансови услуги и нейният ръководител лорд Търнърха зае много радикална позиция относно контрола върху действията на лондонското Сити. Това, което не можем да чуем в тези дискусии обаче (и това силно ме озадачава) е, че по-голямата част от пазара функционира в нерегулираните пространства. Част от тях формират стария т.нар. Euromarket, друга част представлява обменът без посредници. И когато се говори за необходимостта от налагане на нови правила, не съм сигурен до каква степен те ще могат да бъдат наложени повсеместно. Защото, ако регулирането засегне само неофшорните, официални банкови системи, а офшорният компонент, включително различните форми на сенческа банкова активност, който по някои оценки представлява почти половината от всички световни финансови пазари, остане незасегнат, със сигурност няма да постигнем нищо.

{backbutton}

На 1 октомври 2013, по време на лекцията си пред ръководството и слушателите на Академията за национална отбрана на Полша, премиерът Доналд Туск очерта основните направления в развитието на отбранителните способности на страната. На първо място сред тях той постави международните алианси, включително формирането на регионални военни подразделения съвместно със съседните държави. Този регионален формат на сътрудничеството на Полша в сферата на националната отбрана следва да включва общи военни и политически усилия с участието на Ваймарската и Вишеградската групи, балтийските и скандинавските държави, а също България, Румъния и Турция. На свой ред, това ще позволи формирането на своеобразен мини военен алианс в Източна Европа, начело с такива мощни европейски сили като Германия и Франция, който самият Туск нарече в лекцията си "Новият източен фронт".

Някои полски военни анализатори смятат, че този "Нов източен форнт" би могъл ефективно да противостои на нарастващият натиск от Изток, т.е. от Русия. Впрочем, според премиера Туск става дума за изключително полска инициатива, насочена, преди всичко, към изграждането на политическа и военна система, повишаваща отбранителните способности на НАТО и ЕС в Източна Европа. Във всеки случай, на картата този нов военно-политически съюз от Арктика до Кавказ изглежда доста впечатляващо.

Показателно е при това, че сред потенциалните партньори в новия съюз, които са предимно от Централна и Северна Европа, са посочени Румъния, България и Турция. Включването на последната най-вероятно се дължи на силно укрепналите политически и икономически позиции на Анкара в региона. Следва да добавим също, че в момента Турция е своеобразен лидер, разполагащ с влияние в целия Средиземноморски регион. Според Туск, турското участие в "Новия източен фронт" би позволила укрепването на този съюз не само в дипломатически, но и във военен план. В същото време обаче, Анкара едва ли би се заинтересувала от полския проект, тъй като напоследък си навлече достатъчно проблеми в Близкия Изток. Впрочем, според полските експерти, това се отнася и за друг потенциален участник - България, която трудно би се включила в подобна инициатива, насочена срещу Русия. Между другото, същото може да се каже и за Чехия, Словакия и Унгария, за които членството в НАТО е напълно достатъчно и опитите на Полша да ги ангажира в прекалено амбициозните си проекти постепенно започват да пораждат негативно отношение към всички инициативи, изващи от Варшава. Тази тяхна позиция поставя под въпрос формирането, до 2016, на съвместно военно подразделение на държавите от Вишеградската група (Полша, Унгария, Чехия и Словакия), за което се споразумяха през март техните военни министри. Освен това, докато напоследък полската армия усилено се освобождава от остарялата съветска военна техника, залагайки на полска или западна продукция, Чехия, Словакия и Унгария се придържат към схващането за "минималната достатъчност" на своите въоръжени сили, което е в разрез с интересите на Полша (например за съвместна модернизация на въоръжението и военната техника на страните от Вишеградската група).

Проблем представлява и Украйна, тъй като според част от полските военни експерти, въоръжените и сили са толкова слаби и неефективни, че едва ли си струва от чисто военна гледна точка, страната да бъде включена в "Новия източен фронт". Пречка за това, впрочем, е и сложната политическа ситуация в Украйна. Затова, според някои анализатори, единственият регион, където Варшава може да срещне разбиране и подкрепа за проекта си, е Северна Европа. Опирайки се на Швеция, Дания и Германия, Полша би могла да положи основите на "Новия източен фронт", в чието ядро да се превърне Балтийския регион. И тук обаче липсва яснота за позицията на балтийските постсъветски републики и Финландия.

Независимо от проблемите обаче, за значителна част от полския политически и военен елит идеята за формирането, под егидата на Варшава, на общност от държави в зоната между Балтийско и Черно море - т.нар. „Междуморие”, продължава да е актуална. Като в този проект ключова роля се отрежда именно на Украйна.

Възражда ли се концепцията за "Междуморието"?

Неслучайно Варшава продължава да е основният лобист за евроинтеграцията на Украйна. Това e обусловено от стремежа на Полша да гарантира стратегическа дълбочина на зоната на своето политическо и културно влияние, измествайки границите на руския цивилизационен ареал максимално далеч от източните си граници. В този смисъл, евроинтеграцията на Украйна се разглежда във Варшава като преди всичко геополитически, а не толкова като икономически процес. За поляците този процес е свързан с проблемите на националната им сигурност, а не с готовността на Киев да покрие изискванията на ЕС.

Както е известно, от 1 юли Литва, която е ключовия полски съюзник в региона, пое председателството на Съвета на ЕС. Властите във Вилнюс обявиха, че това е шанс за Украйна да осъществи решаваща стъпка към сближаването си с ЕС (на срещата на върха на инициативата Източно партньорство, насрочена за края на ноември 2013 в литовската столица, се очаква Киев да подпише споразумение за асоциация с ЕС, включващо създаването на зона за свободна търговия със Съюза). На свой ред, Варшава декларира пълната си подкрепа за литовското председателство, предавайки му "щафетата" по приобщаването на Украйна към ЕС. Полските медии призовават да не се обръща внимание на съмненията на еврочиновниците от Брюксел, дали диалогът с Киев следва да продължи, при положение, че украинските власти нарушават човешките права и не се съобразяват с международните демократични стандарти, тъй като "не бива да се допусне временните слабости на украинския политически модел да засенчат значението на геостратегическото положение на Украйна... Полша трябва плътно да застане зад Литва и да възроди неформалния съюз на държавите от Междуморието" (1).

Акцентирането върху геополитическата терминология и възраждането на проекта за "Междуморието" очертават истинската причина за "загрижеността", която ЕС демонстрира по отношение на украинския търговски суверенитет. Впрочем, това въобще не се крие от полските анализатори, които посочват, че "асоциацията на Украйна с ЕС не следва да се разглежда като "цивилизационна мисия", а по-скоро като геополитическа офанзива" (1).

Както е известно, проектът за "Междуморието" е лансиран от маршал Юзеф Пилсудски в периода между двете световни войни с цел да бъде разширена сферата на влияние на независима Полша, която през ХVІІ век (когато се нарича Жечпосполита) действително се простира от Балтийско до Черно море. В съвременните условия Полша не би могла дори да мечтае за нещо подобно, затова се стреми да привлече разположените между двете морета държави (прибалтийските постъветски републики, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, Молдова, Украйна и Беларус) в собствената си сфера на влияние, формирайки по този начин своеобразна "буферна зона" между Русия и (Западна)Европа.

Както вече споменах, в тази "мозайка" на Украйна се отрежда ключова роля. На първо място, ако Украйна окончателно обърне гръб на Русия, ориентирайки се изцяло към ЕС, това ще улесни Брюксел да усили натиска върху Беларус, тъй като Минск ще се окаже в своеобразна блокада с един единствен икономически коридор - към Русия. През Беларус минава най-късия маршрут от Варшава към Москва (1200 км), затова Полша е силно заинтересована от наличието на прозападен режим в Минск. На второ място, Украйна е изключително удобен плацдарм за евентуална дестабилизация на интеграционните процеси в евразийското пространство. Последното обяснява и силната подкрепа на Брюксел и Вашингтон (както впрочем и на Варшава) за украинските националисти, както и често използваното сравнение между геополитическата функция на независима Украйна с тази на независимата хърватска държава. Също както наличието на последната силно ерозира претенциите на Сърбия да бъде ключов играч в балканския регион, така и украинската независимост се разглежда като фактор, способен да отслаби геополитическия потенциал на евразийското пространство.

Според Ромуалд Шереметиев, който беше зам. министър на отбраната на Полша през 90-те години на миналия век, стабилността на Европа е свързана с възраждането на един, макар и леко орязан вариант на някогашната Жечпосполита (включващ Полша, Украйна и Беларус). Той смята, че появата на подобно образувание би балансирало двете Европи - Западната и Източната, и ще стабилизира ситуацията на континента (2).

Интересно е, че Шереметиев не включва в него Литва, макар някога тя да е била ключова част от полско-литовската Жечпосполита. Вероятно защото Вилнюс и без това подкрепя всички инициативи на Варшава в тази посока. За да се реализира тази идея обаче, към полско-литовския "дуомвират" трябва да се присъединят Украйна и Беларус. При това не става дума за обединяването им в една държава, което няма как да се случи, а за формирането на своеобразна политико-идеологическа симбиоза между тези страни, под егидата на Полша и прокарването на идеята не за териториалното, а за трансграничното цивилизационно единство на въпросния регион. За първи път това открито беше обявено от полския историк и етнограф Ярослав Лешчински през 2005 в книгата му "Жечпосполита на четири народа", т.е. на поляците, литовците, беларусите и украинците (3). Очевидно, осем години по-късно тази идея продължава да бъде актуална във Варшава. На практика, т.нар. "Жечпосполита на четирите народа" е просто леко модифициран вариант на проекта за "Междуморието". Целта му е разширяването на полското влияние от Балтика до Черноморския басейн.

Както изглежда, докато Брюксел предпочита да залага на "демократичната" реторика, определени кръгове във Варшава призовават да се действа прагматично. Така, лидерът на партия "Полша над всичко" и депутат в Европарламента Павел Ковал дори разсъждава за необходимостта от постигането на директно споразумение с украинските олигарси, а не с "ефимерните колективни политически сили" (4). Както е известно, външнополитическият курс на Украйна се определя от няколко водещи олигархични фамилии и се колебае между източната и западната ориентация, според собствените им частни интереси. За олигарсите най-важното е да продължат умело да балансират между Изтока и Запада (т.е. между Русия и ЕС), да запазят контрола си над страната, да не допуснат тя да се ориентира към доминирания от Москва Митнически съюз и да си осигурят достъп до европейските пазари, без обаче Украйна да стане част от ЕС. Тоест, за олигархичните кланове е изгодно страната да бъде "неутрална в цивилизационен план", което означава отказ от интеграция с Русия за сметка на непълната интеграция с ЕС (пълноправното членство в Съюза не е в техен интерес). Що се отнася до Брюксел, имайки предвид, че в хода на историята различни европейски сили (Германия, Австро-Унгария, Франция и Полша) са се опитвали с променлив успех да откъснат Украйна от Русия, подобен вариант очевидно го устройва. Според брюкселските "еврократи", за Украйна е най-добре да продължи да съществува в "сивата зона" между Европейския и Евразийския съюзи. Така хем няма да се налага да се финансира пълноценната и интеграция в ЕС, хем тя ще бъде изключена от евразийските интеграционни процеси (при положение обаче, че олигарсите решат, че имат интерес от присъединяването на Украйна към Митническия съюз, Брюксел трудно ще може да им попречи).

Атлантическото и континенталисткото направления в полската геополитика

Обикновено се смята, че съвременната полска геополитическа мисъл не излиза извън рамките на традиционната геополитика на атлантизма, олицетворявана от действията на Съединените щати и Великобритания. Това не означава, че Полша не разполага с пълноценна методологична база за формулирането на собствени геополитически концепции, а, че геополитическата визия на страната се коригира така, че максимално да съответства на англосаксонските геополитически доктрини.

Действително, идеята за военно-политическата ориентация на Варшава към таласократичните сили винаги е била доминираща в полските интелектуални среди. Най-известните полски геополитици в миналото и днес са изразители именно на този дискурс (Юзеф Пилсудски, Михал Ромер, Адолф Бохенски, Влодзимеж Бончковски и други). В неговите рамки, изборът на държавата-патрон на Полша се променя според текущата геополитическа ситуация. Така, в началото на ХІХ век в тази роля се изявява Франция на Наполеон, в началото на ХХ век това е Великобритания, а в началото на ХХІ - САЩ. И, ако Франция може да се характеризира като предимно таласократична сила с известен "уклон" към телурокрациите, Великобритания и САЩ са таласокрации от най-чист вид и олицетворяват атлантическата цивилизация.

В тази връзка възниква закономерният въпрос, защо Полша, която е разположена между двете най-телурократични (т.е. континенталистки) държави - Германия и Русия, не е част от континенталните сили, а изцяло е ориентирана към държавите, принадлежащи на "морската цивилизация"? В чисто културен план, отговорът следва да се търси в различните идентичностни модели на поляците, от една страна, и руснаците и германците - от друга, а от геополитическа гледна точка - в географското положение на Полша, която Адолф Бохенски нарича "проклетото място на Европа". Граничеща на север с Балтийско море, Полша винаги е демонстрирала активност в югоизточна посока, стремейки се да се сдобие и с излаз на Черно море. В района на Балтика тя е застрашена от силни конкуренти, в лицето на датчаните и шведите. В черноморският регион пък дълги години хегемон е мюсюлманската Османска империя, с която полската държава води продължителни войни, но с която я обединява наличието на общ враг в лицето на Русия. Ето защо принципът на реалистичната политика "обедини силите си с този, който е далеч, за да разгромиш онзи, който е близо", кара полския елит да се отнася търпимо към турската активност в Черноморския регион.

Както вече споменах по-горе, квинтесенция на стремежа на Варшава да си осигури достъп до Черно море е лансираният през 20-те години на ХХ век от Юзеф Пилсудски проект за "Междуморието" - конфедерация, която да включва Полша, Украйна, Беларус, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Унгария, Румъния, Югославия, Чехословакия и, евентуално, Финландия, простирайки се от Балтийско до Черно море.

Проектът за "Междуморието" никога не е реализиран в пълния си обем. Мозаечният характер на териториите, разположени между Балтийско и Черно море, не дава особени надежди за постигането на консенсус с политическите им елити. Ето защо, през 60-те години на миналия век полските емигранти Йежи Гедройц и Юлиуш Мерошевски адаптират концепцията за "Междуморието" към геополитическите реалности на следвоенния свят, лансирайки доктрината си ULB, изложена на страниците на полското емигрантско списание "Kultura" през 1974. Централно място в концепцията им заемат формално независимите съветски републики Украйна, Литва и Беларус (оттук и съкращението ULB), които според авторите могат да формират общо лимитрофно образувание, контролирано от външни сила, а на Полша се отрежда ролята на регионален лидер (5). Показателно е, че концепцията за "Междуморието" се реализира паралелно с идеологията на "прометеизма", според която на Полша се отрежда водещата роля в усилията за отслабване на Русия и разчленяването и по етнически принцип. И концепцията за "Междуморието", и полският "прометеизъм" напълно се вписват в рамките на атлантическата политика спрямо Русия.

Ето защо е напълно обяснимо, че днес в Полша, предвид богатите и интелектуални традиции в областта на таласократичната геополитика, идеята за "Междуморието" се приема добре в някои интелектуални среди и особено тези, свързани с т.нар. "краковска геополитическа школа", формирала се около Центъра за политическа мисъл (Osrodek Mysli Politycznej) в Краков. Освен "краковската школа", в същото русло се вписва и т.нар. "варшавска геополитическа школа". Тя все пак се отличава от краковската, доколкото следва ясна проамериканска ориентация, смятайки я за единствено възможния избор на Полша предвид съседството и с Русия, и разглежда концепцията за "Междуморието" като "романтична мечта от миналото".

За разлика от първите две, третото направление в полската геополитика има подчертано континенталистки характер и се олицетворява от т.нар. "ченстоховска геополитическа школа". Тя възниква сравнително скоро и, поне доскоро, имаше предимно маргинален характер. След създаването на Института за геополитика в Ченстохова през 2007 обаче, континенталисткото геополитически течение повиши значително интелектуално-политическото си равнище, тъй като въпросният институт е свързан с някои правителствени структури и се подкрепя от част от полския интелектуален елит.

На сходни позиции е и Европейският център за геополитически анализи, който поддържа тесни връзки с редица водещи геополитици от постсъветското пространство.

Очевидно е, че проатлантическото геополитически течение в Полша притежава значим количествен превес над полския континентализъм. Две от трите основни геополитически школи в страната споделят, повече или по-малко, таласократичните концепции, макар и под различни форми - от идеята за ягелонската империя и "Междуморието" до формирането на т.нар. Pax Polonica под егидата на ЕС и НАТО. Показателно е също, че измежду двете традиционни полски външнополитически парадигми - "пястовата" (Пястите са първата полска династия, управлявала до 1370 ) и "ягелонската" (Ягелоните са литовско-полска династия, управлявала през 1386 - 1572), доминира последната, подкрепяща полската "експанзия" на Изток. Интелектуалната баз на "ягелонската доктрина" се формира в течение на не едно столетие, а нейно съвременно измерение са таласократичните принципи, споделяни от "варшавската" и "краковската" геополитически школи. Впрочем, следва да се отбележи, че "пястовата парадигма" останала в Средновековието, също няма изключително континенталистки характер, тъй като предполага конфликтни отношения с телурократичната Германия, оставайки пасивна по източното направление.

Проатлантическата политика на Варшава има значително по-наситена и дълга история. Това обаче не означава, че полските "континенталисти" нямат своите предшественици в миналото, нито пък, че континенталистката идея се е споделяла и се споделя само от маргинални фигури. Тъкмо напротив. Така, един от идеолозите на полския континентализъм и сближаването с Русия е световно известният полски философ и математик Юзеф Хьоне-Вронски, лансирал пръв понятието "месианизъм". Според него, славяните, като цялостна етническа категория, са призвани да изпълняват месиански функции. Той посочва римския папа и руския цар като двата основни стълба, на които ще се крепи света. През 1851 Хьоне-Вронски излага идеите си в открито писмо до руския император Николай ІІ. Той вижда в консервативния Свещен съз на континенталните държави - Прусия, Русия и Австрия, инструмент на общочовешката мисия, противопоставяще са на либерално-позитивисткия западноевропейски блок, около който гравитира и по-голямата част от полския интелектуален елит.

През 1918 в Полша е създаден т.нар. Месиански институт, популяризиращ идеите на Юзеф Хьоне-Вронски. Днес обаче само малцина полски интелектуалци познават тези идеи. Но, въпреки сравнителната си непопулярност, през последните години полският континентализъм предприема успешни опити да излезе от маргиналното си състояние и да формира собствена интелектуална ниша. При това претенциите му се подкрепят от редица исторически факти, т.е. нямат конюнктурен характер. Очерталата се тенденция за известно затопляне на отношенията между Варшава и Москва също свидетелстват за това, че  обективните обстоятелства налагат на управляващите в иначе проатлантически ориентираната Полша отвреме навреме да се обръщат към континенталистките геополитически концепции.

Бележки:

1. «Czas na pragmatyczne Międzymorze» (Rzeczpospolita Weekend, 31-05-2013)

2. «Dziurawa Europa» (Salon24.pl, 12.05.2013)

3. Jarosław Tadeusz Leszczyński “Rzeczpospolita Czterech Narodów”, Kielce, 2005

4. «Pakt z oligarchami» (Nowa Europa Wschodnia, 2013-03-26)

5. Andrzej Brzeziecki, Doktryna ULB – koncepcja Giedroycia i Mieroszewskiego w XXI wieku (Nowa Europa Wschodnia, 2013-06-10)

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Представяте ли си ситуация, в която единствената в света свръхдържава реши да започне постоянно да информира останалите за своите намерения, но никой от тях да не поиска да я слуша? Само допреди десетина години това би било невъзможно. Днес обаче, то е сурова политическа реалност, особено що се отнася до т.нар. Голям Близък Изток.

В бъдеще историците вероятно ще разглеждат неприлично бързото решение на Барак Обама да се скрие под "чадъра", отворен от руския му колега Владимир Путин във връзка с кризата с химическото оръжие в Сирия, като преломен момент, нагледно илюстриращ упадъка на мощта и влиянието на Америка в големия близкоизточен регион. В зоната на тази "дъга на нестабилност" (едно доста точно определение), простираща се от западната китайска граница до Северна Африка, която навремето президентът на САЩ Джордж Буш-младши и съмишлениците му неоконсерватори мечтаеха да "усмирят и демократизират", нарастват дестабилизацията и хаосът. Все по-малко държави, както съюзнически, така и враждебни на Америка, обръщат внимание на някога внушителната мощ на последната на планетата свръхдържава, да не говорим за някаква демонстрация на раболепно поведение към нея. Списъкът на открито отказващите да се подчиняват на Вашингтон сили - от египетските генерали и саудитските принцове до водачите на иракските шиити и израелските политици - постоянно нараства.

Признаците за тази загуба на влияние и авторитет през последните години са безброй. Така, сирийският президент Башар Асад игнорира недвусмисленото искане на Обама "да се оттегли". Нищо подобно не се случи, дори след като пожелал анонимност високопоставен служител на администрацията в Белия дом заяви: "сигурни сме че Асад всеки момент ще се оттегли".

По същия начин, през март 2010 Обама лично проведе половинчасова назидателна беседа с афганистанския президент Хамид Карзай, когото именно Вашингтон постави на власт в страната. Тогава той с основание го разкритикува заради корупцията и некадърното управление на афганистанското правителство и дори предупреди Карзай, че ако не вземе мерки, американската помощ ще бъде орязана. Още на следващия месец обаче, администрацията на САЩ опъна червения килим пред афганистанския президент, демонстрирайки всевъзможни жестове на внимание по време на посещението му във Вашингтон, без да споменава нищо за вихрещата се корупция и управленските провали, които продължават да характеризират Афганистан и днес.

През май 2009, по време на срещата си с израелския премиер Бенямин Нетаняху, президентът Обама поиска да бъде прекратено изграждането на нови еврейски селища на Западния бряг и в окупирания Източен Йерусалим. Последва сблъсък, който единствената свръхдържава позорно загуби и строителството на въпросните селища продължи.

Това са само някои от огромното множество примери за ерозията на авторитета на САЩ в Големия Близък Изток в хода на процеса, започнал дълго преди появата на Обама в Овалния кабинет през януари 2009. С течение на годините ставаше все по-очевидно, че американските войни в Афганистан и Ирак, както и по-малко мащабните кампании в рамките на "глобалната война с тероризма" са обречени. В първата си инагурационна реч Обама се кълнеше, че този път САЩ действително "са готови да лидират в света". По отношение на Големия Близък Изток, това негово твърдение се оказа катастрофално погрешно.

Афганистан и Пакистан

Завзетият и окупиран Афганистан трябваше да се превърне в отправна точка на втория етап от триумфалното и еднолично глобално господство на Америка. Както е известно, първият етап приключи през декември 1991 с колосалния крах на основния американски партньор в смъртоносната игра на взаимно-гарантирано унищожение - Съветската империя.

Десет години по-късно Вашингтон вече беше готов да пристъпи към ликвидирането на многобройните огнища на "терора" в почти 80 държави, както и към смяната на управляващите режими в страните от т.нар. "ос на злото" (Ирак, Иран, Северна Корея и т.н.). След като се справиха със съветската "империя на злото", САЩ,се чувстваха уверени в силите си повече от всякога, особено когато ставаше дума за изпълнението на сравнително скромни задачи.

Първоначално, като приоритет, беше избран предишният съюзник и сателит на САЩ Пакистан, изиграл основната роля за появата на афганистанското Движение Талибан през 90-те години. Само че (за голяма разочарование на американските стратези) пакистанските ръководители - както политическите, така и военните - изключително умело успяха да измъкнат от САЩ максимално възможното (още повече, че Вашингтон закономерно изпадна в зависимост от тази страна, предприемайки интервенцията в Афганистан), без срещу това да им окажат наистина сериозна подкрепа.

Днес разпадащата се пакистанска икономика е в толкова плачевно състояние, че правителството на страната оцелява само благодарение на американските подаяния и редовно удължаваните заеми на Международния валутен фонд (МВФ). При положение, че решенията на МВФ се утвърждават от Вашингтон, изглежда логично администрацията на Обама да разполага с всички възможности да диктува волята си на Исламабад. Истината обаче е, че пакистанските лидери рядко изпускат подходящ случай за да демонстрират на целия свят американското дипломатическо безсилие - включително и за да си гарантират известна подкрепа от своите собствени съграждани, по-голямата част от които се отнасят враждебно към САЩ. В тази връзка си струва да припомня наглите действия на основателя и водач на организацията "Лашкар-е-Тайба" ("Армията на правоверните") Хафиз Мухамад Саид. Както е известно, Държавният департамент на САЩ и ООН включиха "Лашкар-е-Тайба" в списъка на терористичните организации, след осъщественото от нея нападение в Мумбай през 2008, когато загинаха 166 души, включително шестима американци. През април 2012 Държавният департамент дори предложи награда от 10 млн. долара за информация, която би могла да помогне за залавянето на 62-годишния Саид. В отговор, той моментално свика пресконференция в Пакистан, на която обяви: "Ето ме, тук съм и чакам САЩ да ми изпратят наградата".

Днес той продължава да ръководи своите "моджехидини" от укрепена вила в столицата на Пенджаб Лахор. "Движа се като обикновен човек, това е начинът ми на живот" - обяви Саид през февруари 2013 в интервю за Деклън Уолш от "Ню Йорк Таймс". Той непрекъснато участва в митинги и срещи из цялата страна, освен това е чест гост на пакистанската държавна телевизия. Междувременно, по данни на пакистанското разузнаване, "моджехидините" на "Лашкар-е-Тайба" участват в нападенията срещу частите на НАТО, както и срещу индийските дипломатически мисии в Афганистан.

През август 2013, когато Саид оглави широко отразения от медиите парад по случай Деня на независимостта на Пакистан, който при това беше охраняван от националната полиция, говорителят на американското посолство в Исламабад можа само безпомощно да констатира: "Продължаваме да сме обезпокоени от свободното придвижване и активността на този човек и призоваваме пакистанското правителство да предприеме срещу него необходимите правни действия".

Впрочем, много по-голяма тревога във Вашингтон би трябвало да поражда фактът, че свързаните с Ал Кайда афганистански талибани (които също са в списъка на терористичните организации на Държавния департамент) изиграха ключовата роля на парламентарните избори в Пакистан през май 2013. По време на предизборната кампания те отправиха заплахи, че ще атакуват масовите митинги, както и кандидатите на управляващата Пакистанска народна партия, обвинявайки я, че допуска сред членовете си и немюсюлмани. Така талибаните, на практика, блокираха предизборната кампания на партията, лишавайки я от възможността да агитира в предимно селските райони на Пакистан, където (при липсата на надеждни социологически данни) размерите и честотата на провеждане на масовите митинги са важен индикатор за силата и влиянието на една или друга политическа сила. В резултат от това, голяма победа на изборите удържа опозиционната Пакистанска мюсюлманска лига начело с Наваз Шариф, а броят на депутатите на Пакистанската народна партия в Националната асамблея силно намаля.

В средата на септември 2013 премиерът Шариф реши да се реваншира на талибаните като постигна съгласието на всички партии в Националната асамблея за стартиране на мирни преговори с пакистанското Движение Талибан без каквито и да било предварителни условия. Окуражени от този жест, водачите на "моджехидините" вдигнаха залога, като поискаха от правителството да предприеме мерки за прекратяване на американските опарации с използване на безпилотни летателни апарати (БЛА) в срещу талибаните в граничните Племенни територии на Пакистан.

Натискът им принуди правителството на Шариф да обяви, че ще повдигне въпроса в Генералната асамблея на ООН. Действията му съвпаднахо с появата на доклада на Бен Емерсън, който е специален пратеник на ООН по правата на човека и борбата с тероризма. Негова основна тема са именно атаките на американските БЛА в Пакистан, Афганистан, Йемен и Сомалия. Според Емерсън, кампанията на Вашингтон с използване на БЛА нарушава суверенитета на Пакистан.

Освен това, игнорирайки откритото неодобрение на Вашингтон, правителството на Шариф започна да освобождава от пакистанските затвори афганистанските талибани, в рамките на "процеса на помирение" в Афганистан. Сред тях има и немалко "изключително ценни" (ако използваме терминологията на американските специални служби) за Вашингтон "моджехидини". Впрочем, засега няма признаци, че молла Мохамед Омар, който оглавява афганистанското Движение Талибан (и за който се счита, че се ползва с покровителството на пакистанските власти) е готов да води сериозни преговори с правителството на Карзай, когото редовно обвинява, че е "американска марионетка". В началото на август 2013, в традиционното си обръщение по повод на мюсюлманския празник Рамазан Байрам, Омар изглеждаше настроен особено войнствено, подчертавойки, че "що се отнася до фалшивата драма с изборите през 2014, нашият благочестив народ няма да се занимава с това безобразие и няма да участва в тях". В същото обръщение той призова да продължи борбата против частите на НАТО, начело със САЩ, и настоятелно препоръча на силите за сигурност на правителството в Кабул да обърнат оръжието си против чуждите окупатори, правителствените чиновници и онези афганци, които сътрудничат на силите на коалицията.

Междувременно, администрацията на Обама се опитва да накара Карзай да подпише споразумение, което, освен всичко друго, да позволи на Пентагона и след изтеглянето на американските и другите части на НАТО през декември 2014, да остави в Афганистан значителен "контингент", под предлог, че той ще бъде ангажиран с "подготовката на афганистанските военни". Въпреки че политическото оцеляване на Карзай изцяло зависи от Вашингтон, той засега упорства и отказва да го направи.

Тоест, и в това отношение Вашингтон върви по един вече познат път. В Ирак администрацията на Буш-младши, а след това и на Обама, се опитваше да се споразумее с дошлото на власт с американска помощ правителство, след изтеглянето на американските части, в страната да останат между 10 и 20 хиляди военни инструктори и бойци от специалните части. Опитите им обаче се провалиха, тъй като проирански настроеният премиер-шиит Нури ал-Малики отказа да подпише подобно споразумение.

Днес, въпреки многобройните оплаквания и молби от страна на САЩ, правителството на Малики позволява транзита, през територията на Ирак, на иранско оръжие за режима на сирийския президент Башар Асад. В края на август 2013, когато в Сирия се разрази кризата, свързана с използването на химическо оръжие, Багдад дори заяви, че няма да позволи въздушното му пространство да се използва за нанасяне на евентуални военни удари срещу Сирия.

Непрекъснато намаляващата "коалиция на желаещите"

На 11 септември 2013 руският президент Путин публикува н "Ню Йорк Таймс" своята породила множество спорове знакова статия. По повод плановете на Обама да нанесе военен удар срещу Дамаск, Путин подчерта следното: "Прави впечатление, че опитите за силова намеса в различни вътрешни конфликти се превръщат в нещо обичайно за САЩ... В съзнанието на милиони хора на планетата Америка все повече се възприема не като образец на демокрация, а като играч който залага изключително на грубата сила, формирайки коалиции според конкретната ситуация под лозунга "който не е с нас е против нас"".

Само няколко дни преди това, на срещата на Г-20 в Санкт Петербург, планът на Обама за формиране на поредната "коалиция на желаещите", този път по сирийския въпрос, претърпя съкрушително поражение. Той успя да привлече в тази коалиция едва десет държави. Сред онези, които се обявиха против нанасянето на военни удари срещу Сирия без санкциите на Съвета за сигурност на ООН, беше групата BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР), страната с най-многочислено мюсюлмански население - Индонезия, както и Аржентина.

Седмица преди това британският парламент отклони предложението за присъединяване на страната към операцията срещу Сирия под ръководството на САЩ. Така британският "пудел" внезапно се отскубна от вашингтонския си нашийник (нещо нечувано в съвременната история), а Обама отново загуби.

В отчаянието си, той реши да се обърне към американския Конгрес, но в аргументите му се вслушаха само малцина от конгресмените. Съобразявайки се с доминиращите настроение в редиците на собствените им избиратели, както и с резултатите от проучванията на общественото мнение (според които много малко американци смятат, че нападението срещу Сирия би отговаряло на националните интереси на САЩ), конгресмените започнаха да се мобилизират за да дадат решителен отпор на искането на Обама. Затова, веднага след като Москва се хвана за подхвърлените мимоходом думи на държавния секретар Джон Кери и направи своето предложение, Обама побърза да направи телевизионно обръщение, в което обяви, че приема основните тези в плана на Путин за ликвидиране на сирийския химически арсенал.

Женевското споразумение като знак за американския упадък

Несъмнено, постигнатото в Женеве споразумение между руския външен министър Сергей Лавров и държавния секретар Джон Кери за Сирия е изгодно най-вече за Кримъл. Така, американската интервенция беше изместена на заден план, а Съветът за сигурност на ООН, който дотогава администрацията на Обама упорито заобикаляше, се оказа в центъра на сцената, като основния орган, ангажиран с практическата реализация на това споразумение и контрола по изпълнението му. Освен това Русия демонстрира, че е запазила влиянието си, като постоянен член на Съвета за сигурност с право на вето. Москва успя да спаси военния потенциал на Асад от пълен разгром в резултат от евентуалните удари на Пентагона. Постигайки това, тя осигури на сирийския лидер възможността да запази военното си превъзходство на бойното поле на гражданската война, докато и Вашингтон, и сирийските бунтовници очевидно загубиха.

Впрочем, сред загубилите се оказаха и Турция, Саудитска Арабия, Катар и Йордания. Сред спечелилите пък са Иран и военният режим в Египет, макар и по диаметрално противоположни причини. За Техеран, Сирия, която се управлява от Асад, принадлежащ към близката до шиизма секта на алауитите, представлява основната ос на съпротивата срещу Израел. За генералите в Кайро пък, основният демон са "Мюсюлманските братя", чиито сирийски филиал е най-големия враг на Асад.

След като свалиха Мохамед Морси - първият демократично избран ръководител на Египет в цялата му дълга история, сега генералите активно се опитва да изкоренят и самите "Мюсюлмански братя", които са най-старото политическо движение в региона. След успешния преврат от 3 юли 2013 военните се успокоиха, виждайки че Обама, макар и да бе смутен от действиято им, старателно избягва да използва думата "преврат", тъй като в противен случай на САЩ би се наложило да прекратят отпусканата на Египет помощ, съобразно изискванията на Закона за подпомагане на чужди държави. Именно в съответствие с този закон, администрацията на Обама прекрати през март 2012 помощта за африканската държава Мали, след като в резултат от безкръвен преврат местните военни свалиха демократично избрания президент Амаду Туре.

Дори Обама да е имал някакви съмнение относно американската политика към Египет, очевидно серията телефонни разговори с Йерусалим са наклонили везните в полза на генералите, затова и САЩ не предприеха някакви съществени действия против египетската военна хунта. В тези телефонни разговори израелският премиер и външен министър Бенямин Нетаняху, военният министър Моше Ялон и съветникът по военната сигурност Яков Амидрор, призоваха американските си колеги Джон Кери, Чък Хейгъл и Сюзън Райс да на замразяват американската помощ за новия режим, на стойност 1,3 млрд. долара. За радост на генералите от Кайро, израелското лоби продължава активно да работи за тях във Вашингтон. Сред принадлежащите към него е посланикът на Израел в САЩ Майкъл Орен, който е сред най-убедителните агитатори за запазване на американската помощ за Египет. "В момента Израел води в Вашингтон отчаяна дипломатическа битка" - посочва в тази връзка на 25 август 2013 водещият израелски политически анализатор Алекс Фишмън на страниците на "Йедиот Ахронот". Само десетина дни преди това, частите на египетското Вътрешно министерство устроиха масово клане, ликвидирайки почти 1000 привърженика на "Мюсюлманските братя", при разчистването от демонстранти на двата най-големи площади в Кайро, където подкрепящите Морси хора провеждаха мирни седящи стачки. Обама реагира на това, заявявайки, че "традиционното ни сътрудничество не може да продължи, както досега, след като по улиците убиват цивилни граждани и се нарушават човешките прева". Единственото, което се осмели да стори на практика обаче, беше да отмени предстоящите съвместни военни учения с Египет.

Доказателство за очевидното безсилие на Вашингтон пред поредната зависима от него държава, чиято икономика е в състояние на свободно падане, беше съобщението, че непосредствено след свалянето на Морси, държавният секретар по отбраната Чък Хейгъл е провел цели 15 телефонни разговори с генерал Абдул Фатах ас-Сиси, оглавил военния преврат в Египет. В тях Хейгел буквално го е умолявал да "промени курса", но всичките му заклинания са се оказали напразни. Тоест, и тук се получи същото, като в случая с Карзай, пакистанските лидери и сирийския диктатор Асад.

Срещу заплахите на Вашингтон да прекрати военната помощ за Египет незабавно и решително се обяви и друг негов ключов регионален съюзник - Саудитска Арабия. Демонстрирайки открито несъобразяване с американските внушения, саудитският външен министър Сауд ал-Фейсал публично обеща, че страната му ще запуши всички финансови "дупки", ако САЩ и ЕС се откажат от помощта си за Кайро. И тъй като през миналата 2012 финансовият профицит на Риад достигна цели 103 милиарда долара, изпълнението на това обещание въобще не е проблем за него.

Само през първата седмица след преврата в Кайро трите най-богати петролни монархии от Персийския залив - Саудитска Арабия, Кувейт и ОАЕ (чиято външна сигурност се гарантира от Пентагона) наляха в изпразнената египетска хазна 12 милиарда долара. Така, тези автократични монархии тласнаха военната хунта да игнорира молбите на Вашингтон да се върне към демокрацията. Впрочем, раздувайки националистическата пропаганда и ксенофобията в Египет, генералите отидоха още по-далеч, като не се ограничиха само с пренебрежителното си отношение към САЩ. Те лансираха налудничавата теза, че Вашингтон се е споразумял тайно с "Мюсюлманските братя", която започна старателно да се прокарва от държавните медии и сговорчивите им колеги от частния сектор.

Така, в края на август 2013, официозът "Ал Ахрам", цитирайки "източник от специалните служби", публикува на първа страница сензационна статия на главния си редактор Абдел Насър Салама, в която се твърди, че властите в Кайро са провалили заговор с участието на американския посланик Ан Патерсън, водача на "братята" Хайрат ал-Шатер (който беше арестуван), 37 терористи и 200 намиращи се в сектора Газа джихадисти, които са готвели да се прехвърлят по съществуващите подземни тунели на Синайския полуостров и да създадат там хаос. Според автора на статията, тези действия е трябвало да доведат до изолацията на Горен Египет и обявяването му за независим. В отговор, посланик Патерсън се ограничи само с изпращането на протестна нота по адрес на Салама. Междувременно, този род истории продължават да захранват египетската "мелница за слухове", която успешно трансформира тези фантазии, ширещи се в масовото съзнание, в звучащи достоверно "факти".

Кой би могъл да си представи на границата на ХХ и ХХІ век, че само след малко повече от десет години, официалният печатен орган на новия военен диктатор на Египет, който вече четвърт век е зависим от Вашингтон, ще си позволи наглостта да клевети по-толкова злобен начин Съединените щати, а те в отговор на това ще продължат безусловно да му отпускат огромна финансова помощ. Ако ви трябват доказателства за отслабването на американската мощ в Големия Близък Изток, този пример съвсем не е единственият.

* Авторът е известен британски експерт по проблемите на сигурността в Южна Азия и Близкия Изток, автор на 33 книги

{backbutton}

Vijay Prashad, The Poorer Nations: A Possible History of the Global South, 304 p., Verso, 2013.

Ако приемем, че поколението на Гугъл и Фейсбук се нуждае от един, единствен учебник, подробно описващ мечтите, изпитанията и униженията на развиващия се свят в началото на ХХІ век, това несъмнено е появилата се в началото на годината книга на Виджай Прашад "Бедните нации: възможната история на Глобалния Юг". Мнозина критици я определят като своеобразно постмодернистко продължение на класическия труд на Франц Фанон "Нещастниците на Земята".

Спокойно може да се твърди, че новата книга на Прашад не отстъпва по нищо на едно друго великолепно изследване, чиито автор е индийският „глобалист” Панкадж Мишра и което е озаглавено „От руините на империята: бунтът срещу Запада и възраждането на Азия”. В центъра му са такива ключови фигури, като Джамал ад-Дин ал-Афгани, Лян Цичао и Рабиндранат Тагор.

Виджай Прашад, който е директор на Центъра за международни изследвания в Тринити колидж в американския щат Кънектикът, е автор и на друга отлична книга „Тъмнокожите нации”. Тя е своеобразен пролог към към най-новия му труд, който започва с цитат на Франц Фанон, като според автора именно в годината на неговата смърт – 1961, започва битката между проекта на Третия свят („за мир, хляб и справедливост”) и Атлантическия проект. Основните действащи лица в тази битка са Движението за неприсъединяване – фактическият „секретариат” на проекта на Третия свят, и групата на 77-те развиващи се държави, формирана под егидата на движението в ООН.

Основатели на Движението за неприсъединяване са такива култови личности на постколониалния свят като Джавахарлал Неру в Индия, Гамал Абдел Насър в Египет, Сукарно в Индонезия, или Йосип Броз Тито в Югославия. Както посочва Прашад: „по онова време ООН се контролира от петте постоянни членки на Съвета за Сигурност. Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка са овладени от западните държави, а ГАТТ (Генералното споразумение за митата и търговията, предшественик на днешната Световна търговска организация) е създадено за да ерозира всеки опит на новите нации за преразглеждане на съществуващия международен икономически ред”.

Що се отнася до атлантическия проект, достатъчно е да цитираме изказването на Хенри Кисинджър - един от разрушителите на Камбоджа, приятел на Пиночет, съюзник на Саудитите (макар да ги смята за „най-безполезните и страхливи измежду арабите”) и най-големия лобист на иранския шах („момче, на което може да се разчита”), направено през 1969: „На Юг не може да се случи нищо важно. Оста на историята започва в Москва, минава през Бон, после през Вашингтон, и стига до Токио. Това, което става на Юг е без всякакво значение”.

Атлантистите са твърди противници на „нищо не струващия” според тях проект на Третия свят, както впрочем и на социалдемокрацията и комунизма. Техен идеал са лесните печалби, гарантирани от новата глобална производствена география, т.е. от „технологичните постижения, позволяващи на компаниите да се възползват от разликата в заплащането” и най-вече от изключително ниските трудови възнаграждения в цяла Източна Азия.

Така бива подготвена сцената за появата на неолиберализма. Прашад очевидно е силно повлиян от известния радикален социолог Дейвид Харви, описвайки „съзряването” на Глобалния Юг за тази нова експлоатация и краха на идеалите на национално-освободителните движения за „колективното благо”.

Не пускайте варварите

Тъй като днес МВФ е сред трите институции (наред с Европейската комисия и Европейската централна банка), които диктуват мерките за икономии в по-голямата част от Западна Европа, лесно можем да забравим, че още през 1944 ситуацията в света е доста сбъркана. Развиващият се свят няма право на глас при приемането на Бретънуудските споразумения, да не говорим за някакъв контрол върху решенията на Съвета за сигурност на ООН.

Прашад продължава анализа си с важните подробности около превръщането на американския долар в световна валута, за това как САЩ манипулират цената на долара без да се замислят за последиците, за формирането на Г-7 като механизъм, насочен против развиващия се свят (а не толкова против СССР) и, разбира се, за всесилната Тристранна комисия, създадена от Дейвид Рокфелер от Чейз Манхатън Банк за да наложи на Юга волята на Севера.

Познайте, кой е интелектуалният архитект на Тристранната комисия? Несравнимият Збигнев Бжежински, впоследствие съветник на президента Джими Картър, който се опитва с нейна помощ да ограничи "заразата на глобалната анархия". И тук се следва старият имперски принцип "разделяй и владей", като целта е периферията да бъде "поставена на място".

Впрочем, не бива да забравяме, че в епичната си книга „Голямата шахматна дъска” доктор Бжежински (който през 2008 стана съветник по външната политика на Барак Обама) посочва че „трите фундаментални постулата на имперската геостратегия са предотвратяването на обединяването и поддържане на нуждата от външна протекция на васалните държави, съхраняване на контрола върху „онези които плащат данък на САЩ” и гарантиране на тяхната защита и недопускане евентуалното обединяване на варварите”. Дълго време сдържането на „васалите” не беше проблем, но Бжежински, който винаги е бил на крачка пред Кисинджър, вече планираше сдържането на двамата най-опасни „варвари” в лицето на възходящите евразийски държави Русия и Китай.

Междувременно, Голямата седморка (т.е. Г-7) продължаваше изключително успешно да

прокарва своята „теория за управление”, реализирана на практика (нещо напълно естествено) от „бретънуудската мафия”. В книгата си Прашад посочва, че „онова, което добива популярност като „неолиберализъм”, представлява не толкова убедителна икономическа теория, колкото съвършено откровена кампания на едрите собственици за поддържане или възстановяване на своето господство”, реализирана (както отбелязва Дейвид Харви) посредством метода на „натрупване чрез експроприация”, който напоследък започна да се използва и по отношение на жителите на Европа под формата на т.нар. „мерки за икономии”.

Цифрите говорят сами за себе си. През 1981 чистият приток на капитали в Третия свят е 35,2 млрд. долара. През 1987, 30,7 млрд. долара вече са изтекли от Третия свят към западните банки, в резултат на т.нар. „структурни реформи” (включващи „дива” приватизация, дерегулация, тотална ерозия на социалната сфера и финансова „либерализация”).

Перефразирайки Боб Дилън, можем да кажем, че когато нямаш нищо, нямаш и какво да губиш. Северът никога не е имал ясна политическа стратегия за разрешаването на дълговата криза от 80-те години на миналия век, а на глобалните „жертвени агнета” от Юга се разрешаваше само да се редят на опашка за да получат поредната „структурна реформа”.

И това обаче не се оказа достатъчно. След краха на Съветския съюз вече никой не пречеше на Вашингтон да гради своята „доминация по целия спектър” (full spectrum domination). Онези, които отказваха да му се подчинят напълно, набързо бяха обявени за „държави-парии”, като сред тях се оказаха Куба, Иран, Ирак, Северна Корея, а за известно време дори и Малайзия (само защото отказа да се подчини на МВФ).

След това обаче, бавно но сигурно, започна подемът на Глобалния Юг. В книгата си Виджай Прашад анализира причините за това: бумът в търсенето на ресурси, породен от развитието на Китай; приходите от търговията с ресурси, подобрили финансовото състояние на Латинска Америка; ръстът на преките чуждестранни инвестиции в света. Глобалният Юг започна по-активно да търгува вътре в своите граници.

По-късно, през юни 2003, в кулоарите на конференцията на Г-7 в Евиан (Франция) възникна групата IBSA (форум за диалог между Индия, Бразилия и Южна Африка). IBSA се стреми да „максимизира ползите от глобализацията” и да прокарва устойчивото икономическо развитие. Бразилският външен министър Селсу Аморим я определя навремето като „идеология в най-добрия смисъл на думата, идеология на демокрацията, разнообразието, толерантността и стремежа към сътрудничество”.

По онова време Китай вече демонстрира мощен възход. Тук е мястото да си припомним за провелото се през 1978 знаково посещение на Дън Сяопин в Сингапур, където е приет от премиера Ли Куан Ю. Прашад отделя цяла глава на този момент и с основание, защото той наистина е повратен. Дън бързо осъзнава, че може максимално да се възползва от връзките и възможностите на „хуацяо” (т.е. на китайската диаспора). Самият аз никога няма да забравя първото си посещение в Шенжен, само месец след прословутата обиколка на Дън Сяопин в Южен Китай, през януари 1992. Защото именно тогава наистина започна китайският икономически бум, макар че страната все още силно напомняше на предишния „маоистки Китай”.

По-нататък в книгата си Прашад отделя значително внимание на китайската помощ за развитието на Африка. В същото време той посочва, че огромни зони от развиващия се свят не са склонни сляпо да възприемат китайския модел и да се подчинят на китайската мощ. Отношението им към Китай може да се опише с приведения от Прашад цитат на Доналд Каберука, бивш финансов министър на Руанда, а днес президент на Африканската банка за развитие: „Можем да се учим от китайците, как да организираме търговската си политика, да преминем от групата държави с ниски доходи в тази със средни доходи, да образоваме децата си и да им предадем знания и навици, които ще се изплатят с лихва само след няколко години. Не можем обаче сляпо да ги копираме, нито пък да изпълняваме всичките им искания”.

BRICS, тухла по тухла

Така стигаме и до темата за групата BRICS, формирала се през 2009 от алианса между BRIC и IBSA и превърнала се днес в основния „локомотив” на Глобалния Юг. По това време (което всъщност беше неизбежно) играта „всичко да се стоварва върху Китай” се превърна в истинско изкуство за Вашингтон, поставил си за цел да направи потребители милиард и половина китайци. Те, разбира се, ще станат такива, но с избраната от Пекин скорост и съобразно неговата политическа воля.

Дори МВФ вече допуска, че през 2016 САЩ могат да престанат да бъдат най-голямата икономика в света. Което означава, че великият Фернан Бродел е бил прав, прогнозирайки в книгата си „Материалната цивилизация, икономиката и капитализма през ХV-ХVІІ век”, че това ще бъде „признак за настъпващата есен” на атлантическата хегемония.

Разбира се, групата BRICS се сблъсква с маса проблеми, които подробно са анализирани в книгата на Прашад. Вътрешната им политика действително би могла да се квалифицира като „неолиберализъм с типичните за Юга характеристики”. Те са далеч от това да бъдат идеологическа алтернатива на неолиберализма. Те не са в състояние да противодействат на военната хегемония на САЩ и НАТО (да си припомним например либийското фиаско). Тоест, те със сигурност не представляват зародиш на революционна промяна в световния ред. Те обаче, както посочва Прашад, поне „внасят струя свеж въздух в застоялия свят на неолибералния империализъм”.

Сред елементите на тази свежа струя е новата банка за развитие – Банката на BRICS, представляваща глобален южен вариант на латиноамериканската Banco del Sur, създадена през 2009. В тази връзка, Прашад напомня, че Китай и Бразилия се споразумяха да осъществят в своите валути плащания на обща стойност 30 млрд. долара по търговските операции между двете страни, отказвайки се да използват за целта американския долар.

В сегашния си вид, BRICS обединява трима големи производители и двама големи потребители на ресурси, опитващи се да намерят изход от катастрофата, режисирана от Запада – и това е само началото. Те вече се превръщат в могъща геополитическа сила, залагаща на мултиполярността. Според Прашад, към тях задължително ще се присъедини и следващата „тухла”, в лицето на групата MIST (Мексико, Индонезия, Южна Корея и Турция). А да не забравяме и за Иран. Дали наистина е дошло времето за формиране на ос BRICS-MIST? Съвсем ясно е, че Глобалният Юг вече смята сегашната ситуация за нетърпима – крахът на т.нар. „казино-капитализъм”, НАТО в ролята на „глобален Робокоп”, действащ в огромното пространство от Северна Африка до Югозападна Азия, да не говорим за продължаващото обкръжаване на Евразия с елементи на т.нар. „ракетен щит”. В Глобалния Юг все още е пълно с абсурди, достатъчно е да споменем петролните монархии от Персийския залив - тези „образцови демокрации”, които напоследък се превръщат в придатък на НАТО. Малко неща, случили се напоследък, изглеждат по-отвратително, отколкото коленопреклонното поведение пред НАТО, демонстрирано от Арабската лига, открито нарушаваща международното законодателство с единствената цел да превърне сирийските ислямисти в господари на една от държавите основателки на лигата.

Странни сцени в златната мина

Според Прашад, макар и неизбежен, крахът на неолиберализма няма да настъпи скоро, затова пък ще бъде кървав. В тази връзка, той прави обективен анализ на ситуацията, от гледна точка на интересите на Глобалния Юг, опирайки се на трудовете на известния индийски икономист професор Прабхад Патнаик. Последният смята, че „в близка перспектива не можем да очакваме появата на съгласувана съпротива на глобално равнище”. В тази връзка той акцентира върху „голямото значение на организираната съпротив, вътре в рамките на отделните национални държави”. И макар че Патнаик пише най-вече за Индия, анализът му е напълно приложим и за Латинска Америка, особено на фона на „боливарианските експерименти” от последните години.

Ето защо, посочва Прашад, пътната карта на съпротивата срещу неолиберализма предполага да се обърне повече внимание на „селския въпрос”, т.е. на този за земята и правата за нейното ползване, и на концентрацията върху борбата за незабавно подобряване на условията на живот и труд. В тази част на книгата си той съвсем уместно цитира редица изказвания на вицепрезидента на Боливия Алваро Гарсия Линера, един от най-авторитетните съвременни латиноамерикански интелектуалци.

В много отношения битката за освобождаването на Глобалния Юг от „оковите на неолиберализма” отива най-далеч именно в някои държави от Латинска Америка – самият аз бях силно впечатлен от това, което видях в Боливия в началото на 2008. Прашад обобщава анализа си на този процес с тезата на Линера, според когото той започва с криза на държавата, което пък позволява на „дисидентския социален блок” да мобилизира хората за реализацията на своя политически проект. Следва „катастрофално противопоставяне” между блока на властта и народния блок, което, в латиноамериканския случай и поне за момента, се разрешава в полза на последния. Дошлите на власт в резултат от това нови правителства следва „да трансформират исканията на опозицията в закони”, задълбочавайки и разширявайки хегемонията си чрез „обединяване идеите на мобилизираното общество и материалните ресурси, предоставени или овладени от държавата”. Според Гарсия Линера (цитиран в книгата на Прашад) повратният момент или, както той го определя – „точката на бифуркация”, настъпва в резултат от серия конфронтации между въпросните два блока, които могат да доведат или до консолидирането на новата ситуация, или до възстановяването на предишната. Самият Виджай Прашад смята, че в момента сме достигнали именно тази „точка на бифуркация” Не може да се прогнозира, какво точно ще се случи. Той обаче е убеден, че най-добрите умове на Азия, Африка и Латинска Америка са наясно, че „краят на историята”, за чието настъпване ни предупреждават днешните жалки квазинаследници на Хегел, никога няма да настъпи, както никога няма да настъпи и краят на географията, прогнозиран от адептите на глобализацията и привържениците на „плоската визия за света”. Книгата на Прашад завършва с извода, че интелектуалното освобождение на Глобалния Юг от господството на Севера вече е започнало и връщането към стария световен ред вече е невъзможно. Днешната ситуация много напомня тази през 1968, затова уместен изглежда и един от основните лозунги на онази епоха: „Бъдете реалисти, искайте невъзможното!”.

* Авторът е бразилски геополитически анализатор, известен експерт по проблемите на Централна Азия и Близкия Изток

{backbutton}

От геополитическа гледна точка, Руската Федерация и Турция са регионални центрове на сила в оформящата се нова многополярна система на международните отношения в началото на ХХІ век. Потенциалите на Москва и Анкара, поотделно и взети заедно, представляват значим фактор за влияние върху динамично променящата се геополитическата среда. От геокултурна гледна точка, те са изразители на два различни културно-цивилизационни модела: източноправославния и тюрко-ислямския.

Двустранните междудържавни отношения имат петстотингодишна история. Липсата на сериозни географски прегради между Русия и Турция е била добра предпоставка за развитието на интензивни политически, търговско-икономически, културни връзки и прочие връзки. Съхранило се е посланието на княз Иван ІІІ до султан Баязид II, което касае развитието на морската търговия между двете държави и искането за защита правата на руските търговци на пазарите в Османската империя. Руската империя открива свое постоянно посолство в Истанбул през 1701, с което се поставя началото на двустранните им дипломатически отношения. Османската империя открива свое посолство в Санкт-Петербург на по-късен етап. Историята на руско-турските отношения се характеризира с периоди на мирно сътрудничество и периоди на военно противопоставяне. Историческите сблъсъци между двете континентални империи – Руската и Османската, ясно показват различията в целите и смисъла на тяхното национално изграждане, развитие и експанзия. Двете държави са воювали помежду си 13 пъти и исторически погледнато продължителната руско-турска борба за сфери на геополитическо влияние дава своето скрито отражение върху съвременната динамика на двустранните отношения.

През последното десетилетие отношенията между Москва и Анкара значително еволюират. Съвременните руско-турски отношения се различават значително от периода на студената война и в настоящия момент се характеризират с висока степен на предсказуемост и стабилност. Стабилността им се подсилва и от солидната договорно-правна база (близо 60 основополагащи действащи договори, спогодби и съвместни политически декларации, най-важните, сред които са Договорът за дружба и братство  от 1921, Договорът за принципите на взаимоотношенията от 1992, Работният план за развитие на сътрудничеството между Руската Федерация и Турция в Евразия от 2001 и Съвместната декларация за началото на новия етап в отношенията между Руската Федерация и Турция и по-нататъшното задълбочаване на дружбата и многостранното партньорство от 2009).

Политическите отношения се реализират в различни преговорни формати, като се мине през експертно, ведомствено и се стигне до наложилите се редовни срещи на най-високо държавно равнище (Ердоган-Путин, Ердоган-Медведев, Давутоглу-Лавров и пр.) Различията в геополитическите подходи на Анкара и Москва към трети страни и региони не водят до намаляване интензивността на политическия диалог. Между двете страни тече обмен на информация (включително и разузнавателна), изясняват се позициите по ключови аспекти на регионалната и глобална сигурност.

Водещ фактор в динамично развиващите се руско-турски отношения са взаимната търговия и инвестиции. Руската Федерация и Турция влизат в Г-20 - значим междудържавен форум, разискващ основните проблеми на световната икономика, финанси и политика. Русия е 9-та, а Турция 16-та икономика в световен мащаб. През 2012 е подписана последната спогодба за развитие на търговско-икономическото и научно-техническото сътрудничество за периода до 2015. Взаимният търговски обмен бележи постоянен растеж, достигайки 32 млрд. щ.д. през 2012 (руският износ е 25.5 млрд. щ.д. и внос 6.5 млрд щ.д.)[1]. Турция е на седмо място сред търговско-икономическите партньори на Русия. Мощни руски инвестиционни компании участват в изграждането на структурообразуващи предприятия за турската икономика. През 2012 Русия договори правото да изгради първата турска АЕЦ „Аккую” В качеството си на бъдещ собственик на централата, руската страна ще продава произведената от нея електроенергия на турския енергиен пазар. Така Москва допълва статута си на традиционен доставчик на природен газ и нефт за бързо разрастващата се турска икономика с навлизане и на турския електроенергиен сектор. От своя страна, Анкара печели от реализацията на мегапроекта като придобива ноу хау и ядрени технологии за бъдещата си атомна енергетика. Освен това турски фирми ще бъдат включени в строителството на централата. Турция, разширява присъствието си на необятния руски пазар на потребителски стоки и в строителството. Руските туристи са важен източник за развитието на турския туристически бранш, чиито брой непрестанно расте особено след въвеждане на безвизов режим между двете страни. Бумът на търговско-икономическите връзки води до турско търговско и строително позициониране чак до крайните предели на руския Далечен Изток.

Кои са основните линии на руско-турското геополитическо разделение и взаимодействие?

Енергийните трасета

Търпи преоценка наложилата сред западните геополитически анализатори теза за ролята на Турция като заобикалящ руската територия енергиен коридор за доставки на нефт и природен газ от централноазиатските страни и Азербайджан за европейските пазари. Пуснатият в експлоатация през 2006 петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан с капацитет от 1.2 милиона барела дневно създава усещане за верността на тази теза. По-задълбоченият прочит на турската енергийна политика обаче показва, че Анкара има амбициите да бъде енергиен хъб, а не просто енергиен транзитен коридор. Една от причините за фиаското на проекта Набуко е, че Турция не се задоволи с гарантираните й транзитни такси за преминаването на газопровода през нейна територия, а настояваше за правото да изкупува и препродава азербайджанския газ от находището Шах Дениз-2. В крайна сметка, Анкара реализира своя стратегически интерес като преформатира Набуко в Трансанадолски тръбопроводен проект (ТАНАП) и го обвързва с Транскаспийския тръбопроводен проект (ТКТ), в който значително дялово и технологично участие ще имат, освен турците, Държавната нефтена компания на Азербайджан (СОКАР) и Бритиш Петролеум. Турското торпилиране на Набуко обслужва руските геоенергийни интереси. Основната геоенергийна конкуренция между Москва и Анкара се изразява в обвързването с дългосрочни договорености от тяхна страна на държавите от Каспийския регион за реализация на енергийните им запаси на международните пазари, респективно през руска и турска територия. В тази борба се намесва осезаемо и Китай чрез изграждане на директни енергийни трасета за изкупуване на туркменски газ и казахстански нефт.

Друг важен аспект на руско-турските противоречия са енергийните проекти на Балканите. Оттеглянето на България от проекта Бургас-Александруполис с решение на Народното събрание от 2012 обезсмисли неговата реализация. Основните аргументи на българската страна са високият екологичен риск за страната (по-специално за ключовия ни черноморски туризъм) и реализирането на руско-гръцката енергийна ос за сметка на българските национални интереси. Анкара също задкулисно работеше срещу петролопровода Бургас-Александруполис, защото неговото осъществяване би намалило стратегическата значимост на Турция върху контрола на нефтения танкерен трафик през Черноморските проливи. В същото време, разбирайки добре желанието на Русия да избегне претовареността на Босфора и Дарданелите за превоза на своята суровина, турците предлагат включването на руските компании в изграждането на алтернативно трасе Самсун-Джейхан. Но този енергиен проект предвижда турски контрол и високи такси, възлизащи на 30 щ.д. за един тон петрол, което ще е икономически нерентабилно за руснаците (през Проливите е 5-6 пъти по евтино)[2].

Енергийните проекти на Балканите създават и определени руско-турски взаимозависимости. Пример за това е газопроводът „Син поток”, свързващ Русия и Турция по дъното на Черно море, който доставя 16 млрд к.м. газ директно на Турция.[3] Русия предлага увеличаване капацитета на газопровода с оглед излизане на пазарите на трети страни, което в определена степен се вписва в турската стратегия за превръщането на страната в енергиен хъб. Друг пример за наложилите се взаимни геополитически обвързаности е разбирането от турска страна на стратегическата важност на проекта „Южен поток” за дългосрочните руски геоенергийни интереси. Анкара няма да пречи на реализацията на проекта като даде възможността трасето на газопровода да мине през нейната изключителна черноморска икономическа зона.

Сирийският казус

Свалянето на режима на Асад е крайната цел на турската политика в региона. Турция се стреми да бъде водещ фактор в Близкия изток в контекста на т. нар. Арабска пролет. През лятото на 2013 Турция декларира подкрепа за планираната от САЩ военновъздушна операция против официален Дамаск (особено в контекста на предполагаемата употреба на химическо оръжие на Асад срещу собствения му народ). В началото на октомври 2011 Анкара става инициатор и домакин на обединението на опозиционните сирийски сили в Национален съвет на нейна територия. Турция играе важна роля в създаването на т. нар Група на приятелите на Сирия, която се опитва дипломатически да изолира режима на Башар Асад. От самото начало на гражданската война Турция оказва военнооперативна и политическа подкрепа на сирийската сунитска опозиция (нейната умерено-светска, а не радикално ислямистка част). На нейна територия действат тренировъчни лагери за подготовка на въоръжени отряди и тяхното инфилтриране на сирийска територия.

Русия е страна по Конвенцията за забрана на използването на химическо оръжие в световен мащаб. В този смисъл тя би осъдила най-решително използването на химическо оръжие от държавни и недържавни субекти и би подкрепила действията на международната общност за санкциониране на нейните нарушители. Обаче, в случая със Сирия Москва не прие достоверността на обвиненията на САЩ за използване на химическо оръжие от страна на официалния режим в Дамаск срещу въоръжената опозиция. Според нея, Асад няма интерес от употребата на химическо оръжие срещу бунтовниците в момент, когато е постигнал превес в гражданската война през последния месец. Освен това, не може да се приписва извършената химическа атака на Асад преди да е завършила работата на инспекторите на ООН в Сирия и представянето на резултатите от доклада им в Съвета за сигурност. Основната теза на Кремъл е, че Западът (най-вече САЩ, Великобритания и Франция) използва хуманитарните аспекти за намеса в кръвопролитната гражданска война. Кремъл нееднократно обявяваше, че ще блокира приемането на резолюция на Съвета за сигурност за използването на военна сила срещу Асад. Русия смята, че военна операция срещу Сирия без санкция на Съвета на Сигурност на ООН е нарушение на нормите на международното право. Тя настоява за търсене на политическо решение на конфликта и работи за провеждане на международна конференция в Женева с участието на засегнатите в конфликта страни и в крайна сметка успя да наложи своята теза (беше приет т.нар. "руско-американски план за Сирия - б.р.). Москва явно си е взела поуки от въздушната операция на Запада (с участието на САЩ, Великобритания и Франция) срещу Либия довела да свалянето на режима на полковник Кадафи – дългогодишен ценен съюзник на Кремъл в Северна Африка. Русия няма ресурси да се противопостави на военната операция под егидата на САЩ, затова заложи на дипломацията си. В същото време Москва и Техеран са ключови съюзници на Дамаск. Русия ще продължи да въоръжава режима на Башар Асад. Подкрепата за Асад помага на Кремъл да запази своите макар и незначителни геостратегически позиции в Близкия Изток. В навечерието на готвената военна офанзива на Запада срещу Сирия (отменена по-късно от президента Обама - б.р.), Русия засили военноморското си присъствие в Източното Средиземноморие до бреговете на Сирия (увеличен брой на руски разузнавателни кораби, позициониране на ракетния крайцер на Руския черноморски флот „Москва”, ракетният крайцер на Руския тихоокеанския флот „Варяг” смени намиращия се на дежурство в региона руски кораб против подводни лодки „Вицеадмирал Паталеев” и т.н.).

Сирийската проблематика създава известно напрежение в двустранните отношения, което обаче страните умело не позволяват да прерасне в конфронтация. В руските медии преобладават анализи, критикуващи логистичната подкрепа на Турция за въоръжената сирийска опозиция. Официална Москва обаче, избягва да критикува публично Анкара заради позицията й по Сирия, за да не навреди с това на двустранните отношения. От своя страна, турското външно министерство държи в течение руската страна за политиката си към Сирия и се съобразява с чувствителността на Русия по въпроса. Върху динамиката на отношенията не повлия дори и случаят със задържания от турска страна руски граждански самолет (тогава Анкара обвини Кремъл, че използва гражданската авиация като канал за превоз на военно оборудване за режима на Асад. Случаят със самолета доведе само до отлагането, но не и до отменянето на посещението на Путин в Турция).

Културно-цивилизационните дилеми

Многовековният културно-цивилизационен сблъсък между Руската и Османската империи оставя своя отпечатък върху динамиката на съвременните руско-турски отношения. Така например, руската подкрепа за националноосвободителните движения на Балканите през ХІХ век се мотивира със стремежа за освобождаването на поробените православни християни и братските славянски народи. Съвременната руска външнополитическа доктрина не се е отказала от панславизма и православието като инструмент за прокарване на руското влияние в региона. От друга страна, Турция (особено след идването на власт на Партията на справедливостта и развитието - ПСР) се стреми да се върне на Балканите чрез реанимиране на османското културно-историческо величие.

Въз основа на пантюркистката доктрина, Анкара претендира да бъде обединителен духовен и етнорелигиозен център на тюркоезичните държави и народи. През 1992, в рамките на Министерството на външните работи на Турция, е създадена Агенция за тюркско сътрудничество и развитие. Идеята за „Великия Туран” е заложена в учредената през 1993 Организация за дружба, братство, сътрудничество на тюркоезичните държави и народи. Анкара се стреми да запълни възникналия геополитически и културно-цивилизационен вакуум в южния фланг на постсъветското пространство след разпадането на СССР като лансира идеята за обща тюркска държава на народите от Северен Кавказ (чеченци, ингушети, дагестанци и пр.). С укрепване на руския териториален интегритет и държавност след 2000 в Северен Кавказ (т.е. териториалното реинтегриране на Чечения в Руската Федерация) турският ентусиазъм за създаването на подобно тюркско държавно образование намаля. Руското външно министерство реагира остро на информационната и организационна подкрепа на официална Анкара за проведената в Истанбул през май 2012 Международна кавказка конференция с участието на кавказки сепаратисти, определящи действията на Москва в Северен Кавказ като „руска колонизация” и лансиращи идеята за създаване на „Кавказки емират”. В периода на студената война Москва парира турските опити за културно-цивилизационно проникване сред тюркските народи и тяхното сепариране от Русия чрез морално-политическата подкрепа за ПКК (Кюрдската работническа партия), бореща се за автономен Кюрдистан.

Турция изгражда тесни политически и търговско-икономически връзки с бившите съветски републики от Южен Кавказ (по специално Азербайджан) и Централна Азия (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Туркменистан). През 2012, под егидата на Анкара, се провежда високопоставен международен форум „Двайсет години независимост на тюркските държави – една нация, шест държави” с участието на държавните ръководители на Турция, Азербайджан, Казахстан, Туркменистан, Киргизстан, и Узбекистан.

През първата половина на 90-те години Турция развива активни културно-образователни и икономически връзки с татарите в Крим и Татарстан. Отношенията между Анкара и Казан са подплатени с редица споразумения за развитие на търговските и културно-образователните връзки. Турски строителни фирми участват в изграждането на джамията Кул-Шариф в казанския Кремъл. Откриват се татарско-турски лицеи, чиито възпитаници са приобщавани към турската културна традиция. Първият татарстански президент Шамиев нарича Турция образец на демократична светска държава, от която Татарстан следва да се поучи. На настоящия етап обаче турците не планират засилване на присъствието си в Татарстан (Иран например, има много по-голямо присъствие от Турция, благодарение на активната работа на иранското консулство в Казан).

Черноморският регион

Черноморският регион е друга важна пресечна точка на руско-турско геополитическо взаимодействие и разделение. Основната характеристика на региона е неговата хетерогенност и мащаби. Регионът е пресечна точка на геополитическите и геоикономическите интереси на Русия, Турция, НАТО (начело със САЩ), ЕС (и най-вече водещите държави в Съюза – Германия, Великобритания и Франция), а в последно време и Китай. От геополитическа и геоикономическа гледна точка, регионът е дефиниран като „Голям Черноморски регион”, обхващащ не само прилежащите черноморски държави, но и голяма географска зона от Каспийско море, както и част от Източното Средиземноморие. Големият черноморски регион е свързващ геостратегически коридор от Централна Азия до Балканите и Близкия изток. Регионът е алтернативен транзитен коридор за доставка на енергийни ресурси за европейските пазари от страните в Каспийския регион и Средния изток.

Москва и Анкара участват в Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (създадена по инициатива на Турция през 1992, като България е неин пълноправен член от 1998). ОЧИС се опитва, засега безуспешно, да се превърне в основен фактор за регионална интеграция. Страните членки на ОЧИС се стремят да разгърнат сътрудничество на двустранна и регионална основа в сферата на търговията, транспорта, енергетиката, морската сигурност, туризма, културата, образованието и науката, борбата срещу организираната престъпност и др. Редица тлеещи двустранни вътрешнодържавни и междудържавни конфликти (например, Приднестровието, Нагорни Карабах, Южна Осетия и Абхазия) в значителна степен пречат за разгръщането на регионална интеграция. Анкара и Москва решават големите въпроси в двустранен формат и после ги свеждат до знанието на всички останали членки на организацията, като разбира се не забравят нито за момент за собствените си интереси. Двустранният формат е много по-успешен, отколкото формата на ОЧИС за разрешаване на руско-турските спорни въпроси по отношение на региона. Освен това, Русия например е по-склонна задкулисно да притисне Армения, а Турция Азербайджан по арменско-азербайджанския конфликт за Нагорни-Карабах, като по този тушират регионалните противоречия.

Русия се опасява от възможността НАТО да установи контрол върху маршрутите за пренос на енергийни ресурси в Големия Черноморски регион. С военната си контраоперация срещу Грузия в Южна Осетия през 2008 Кремъл ясно препотвърждава решимостта си да отстоява сферата на руските жизнени интереси в Големия Черноморски регион.

Москва и Анкара са водещи военноморски сили в Черно море, където обаче турските военноморски съединения превъзхождат руските по сумарна огнева мощ в съотношение 1:1.5. Руснаците превъзхождат турците само по броя на своите крайцери-ракетоносци[4]. След 2000 турските аналитични и експертни среди отчитат засилване на руското военноморско присъствие в Черноморския регион с оглед преодоляване на този дисбаланс. От своя страна, в актуализирания вариант на Стратегията за национална сигурност на Турция от 2010, за първи път след разпадането на СССР, нейният правоприемник Русия е дефиниран като потенциален турски противник във военно стратегическо отношение.

В същото време е налице и известно препокриване на руските и турските геополитически цели в Черноморския регион. Така, Русия и Турция са против настаняването на нови външни играчи с дългосрочни интереси в Черно море, чието военно присъствие може да бъде контрапродуктивно за крехкия баланс на силите и интересите в региона. Москва умело използва страховете на Турция, според която относителното намаляването на военноморската и тежест, за сметка на нарастването на мощта на САЩ и други държави от НАТО в Черно море, може да засили апетитите на външните фактори за ревизия на Конвенцията за проливите от 1936 (Конвенцията Монтрьо). Все пак, като членка на НАТО, Турция споделя общи съюзнически отговорности, които не се препокриват с руските стратегически цели за региона. Именно затова Анкара няма намерението да пречи на НАТО активно да участва за постигане на регионалната сигурност. Това се потвърждава от турската инициатива „Черноморска хармония”от 2004, целяща да разшири позициите на НАТО в Черно море. В контекста на стратегията на пакта за неутрализиране на асиметрични заплахи, застрашаващи сигурността в Черноморската акватория Анкара привлича Руския военноморски флот в съвместни антитерористични учения в Черно море. Турция разглежда като приоритет и ангажирането на националните военноморски сили на прилежащите черноморски държави в усилията за постигане на сигурност в Черноморския регион. Това включва активно участие на третата по-големина сила в региона – Украйна.

Някои изводи

Високата степен на търговско-икономическа и инвестиционна обвързаност тушира руско-турските геополитическите противоречия. В същото време обаче, стремежът и на двете държави да се утвърдят като лидери в едни и същи региони няма как да премахне напълно геополитическото съперничество между тях.

По отношение на Сирия, основният геополитически сблъсък (поне доскоро) беше между САЩ (подкрепяни от Франция, Великобритания, Турция, Израел, държавите от Персийския залив начело със Саудитска Арабия) и Русия (плюс Иран, и в известна степен Китай). Тоест, руско-турските разногласия не формират основната линия на сблъсъка, а са в неговата периферия. Ето защо разминаването в позициите на Анкара и Москва по сирийската криза не се извежда на преден план в двустранните отношения.

Руско-турската борба за позициониране на Балканите се развива не само по линия на икономическата и енергийната експанзия, но минава през руслото на културно-цивилизационния сблъсък между идеологиите на панславизма, русофилството (и православието) и неоосманизма, пантюркизма (и исляма), които са взети на въоръжение в съвременните външнополитически стратегии на двете страни.

Руският военнополитически елит разглежда информационната и културно-образователна дейност на турските емисари сред тюркските народи в Северен Кавказ като заплаха за националната сигурност на Русия и ще продължи да се противопоставя на всеки опит за тяхното сепариране от руската държавност.

Русия и Турция се позиционират в Черноморския басейн като самостоятелни играчи, опитвайки се да извлекат максимума от наличните за региона формални и неформални структури – ОЧИС, НАТО, ОНД, където за момента липсва изградена регионална архитектура за сигурност.

Русия има амбицията, но (поне в момента) не и ресурса да си върне позициите на глобална сила в системата на международните отношения. Турция, пък има амбицията за глобално позициониране по линия на исляма. По линия на Организацията Ислямска конференция (ръководена от турски представител вече два мандата) Анкара се опитва да играе ролята на глобален лидер и „защитник” на ислямския свят.

* Дипломатически институт към Министерството на външните работи, статията се базира на доклада, изнесен от автора на международната конференция „Регионални проблеми и сътрудничество: Русия, България и Турция на Балканите, Черноморския регион и Кавказ”, организирана от Института по балканистика на 11-12 септември 2013

[1] Касаев, Э. (2013) Турция: непрерывный диалог. Журнальный клуб Интелрос „ Свободная мысль” №3 онлайн: http://www.intelros.ru/readroom/svobodnaya-mysl/s3-2013/19242-rossiya-turciya-nepreryvnyy-dialog.html

[2] "Експерт": Българите не искат "Бургас-Александруполис" заради туризма, не искат и да платят обезщетения. Гласове, 11.02.2013. онлайн:

http://www.glasove.com/ekspert-bulgarite-ne-iskat-burgasaleksandrupolis-zaradi-turizma-ne-iskat-i-da-platyat-obezshteteniya-25357

[3] Путин не изключва разширяване на газопровода Син Поток. Енергетика и Климат. декември, 2012 г. онлайн: http://3e-news.net/show/29233_putin%20ne%20izkluchva%20razshiryavane%20na%20gazoprovoda%20sin%20potok_bg/

[4] Российско-турецкие отношения и проблема безопасности Черноморского региона. Росскийские тенденции., 2.02.2013. онлайн: http://www.ukr-portal.com/index.php?nma=news&fla=stat&nums=12717

{backbutton}

В края на септември 2013 президентът на САЩ Барак Обама проведе телефонен разговор с иранския си колега Хасан Рухани, като това бе първият подобен разговор за последните 34 години, т.е. от създаването на Ислямската република насам. Той беше последван от редица публични заявления на двете страни, потвърждаващи готовността им за преговори. Макар че до установяването на наистина топли отношения между Вашингтон и Техеран е все още далеч, има достатъчно основания да се отнасяме сериозно към сегашното им размразяване - не само, защото това се случва на толкова високо равнище, но и защото в момента е налице определена геополитическа логика за предприемането на подобни стъпки. Наистина, много неща могат да се развият не според очакванията, а имайки предвид, че става дума за Близкия Изток, вероятността от погрешни оценки е висока. В същото време обаче, Иран е слаб, а САЩ гледат да избягват излишните конфликти, т.е. съществуват определени основи за постигането на споразумение.

Надигането на Иран

Макар че в момента стратегическото положение на Иран не е добро, тази страна беше в непрекъснато настъпление след 2003, когато САЩ влязоха в Ирак. В Техеран приветстваха американската интервенция - Саддам Хюсеин беше смъртен враг на Иран от времето на ирано-иракската война през 1980-1989. Ликвидирането на режима му беше добро за иранците, само по себе си, но то освен това отвори вратата за драматични промени, пряко касаещи националната сигурност на Иран. След разпадането на Съветския съюз, Ирак остана основната заплаха за Техеран, защото това беше единственото направление, откъдето срещу него можеше да бъде осъществено нападение. Един проирански или дори неутрален Ирак би гарантирал националната сигурност на Иран. Американската интервенция породи вакуум на властта в Ирак, който армията на САЩ не съумя да запълни. Иранците очакваха това, подкрепяйки проиранските елементи сред шиитите още преди 2003. След като САЩ бяха въвлечени в партизанска война срещу бунтовниците-сунити, иракските шиити, превърнали се в мнозинство, запълниха този вакуум.

Съединените щати осъзнаха, че са застрашени от две страни, оказвайки се във война както със сунитските бунтовници, така и с шиитското опълчение. Целта на активизацията на действията на американските части през 2007 (т.нар. Surge) беше прекратяване на войната със сунитите и блокиране на шиитите. Това, до голяма степен, беше постигнато, но играта вече се бе обърнала в полза на шиитската общност. И тъй като САЩ трябваше да се изтеглят от Ирак, единствено шиитите (не всички от които са ирански марионетки) бяха в състояние да запълнят възникналият в резултат от това политически вакуум. Тоест, Иран вече не се опасява от Ирак и дори се ползва с доминиращо влияние в тази страна. Това беше огромна стратегическа победа за иранците, които на практика загубиха войната с иракчаните през 1989.

След като САЩ концентрираха вниманието си върху сунитите и направиха максимално възможното за иранците, давайки им шанс да доминират в Ирак, в Техеран се оформи една още по-амбициозна визия. Превръщайки Ирак в своя сфера на влияние и предвид очакваното изтегляне на САЩ, в основен противник за Иран се превърна Саудитска Арабия. При това Техеран вече разполагаше с достатъчно възможности за да отправи открито предизвикателство към Риад.

Иран беше съюзник на Сирия и оказа съществена подкрепа на проиранските сили в Ливан и по-точно на организацията "Хизбула". В резултат от това, в края на първото десетилетие на ХХІ, век иранската сфера на влияние се простираше от шиитските общности в Западен Афганистан до Средиземно море. Бившият президент на Иран Махмуд Ахмадинеджад споделяше една доста реалистична визия за иранската мощ, простираща се чак до северната граница на Саудитска Арабия (и дори отвъд нея, предвид наличието на значително шиитско малцинство в източните саудитски провинции), което тотално промени баланса на силите в региона.

В същото време обаче, макар че президентът на Сирия Башар Асад беше готов да продължи съюза си с Иран, той изначално не бе заинтересован от превръщането на страната му в ирански сателит. Истината е, че Асад беше разтревожен от мащабното разширяване на иранското влияние в региона. Арабската пролет и бунтът срещу режима в Дамаск промениха това уравнение. Преди това Сирия и Иран бяха сравнително равноправни партньори. След това обаче, Асад започна отчаяно да се нуждае от подкрепата на иранците. Това допълнително укрепи позициите на Техеран, тъй като, ако съумееше да запази режима на Асад, той при всички случаи би излязъл от сирийската гражданска война силно отслабен и уплашен, а иранското влияние в тази страна би нараснало неимоверно.

Впрочем, перспективата за укрепването на иранските позиции в региона устройваше и Русия. На първо място, руснаците се борят с радикалните сунити в Северен Кавказ. Те се опасяват от подема им в която и да било точка на света, но особено в големите сунитски автономни републики на Руската Федерация. На второ място, иранската сфера на влияние би застрашила не само Саудитска Арабия, но би принудила САЩ отново да се ангажират със случващото се в региона за да защитят Саудитска Арабия и Израел.

Самите руснаците разполагаха с относителна свобода на действие след 2001, докато американците все още бяха обсебени от ислямския свят. Тоест, възникването на стратегическа криза за САЩ устройваше Москва. Руснаците, които са отделени от Иран от южнокавказките държави, не се притесняваха особено от иранските планове. Затова те бяха готови да се присъединят към Техеран в подкрепата му за режима на Асад.

Проблемът беше, че Асад не можеше да наложи волята си в Сирия. Той не беше свален, но не можеше и да спечели войната. А една дългосрочна гражданска война (която в момента е в разгара си) и при положение, че иранците стоят зад сирийските алауити, е на път да разруши мечтите за иранска сфера на влияние, достигаща до Средиземноморието. Това се потвърждава и от ръста на сунитската съпротива срещу шиитската доминация в Ирак. Масираната иранска подкрепа трябваше да доведе до бързия и решителен разгром на сунитските бунтовници в Сирия, което обаче не се случи, в резултат от което и способността на шиитския режим на иракския премиер Нури ал-Малики да противостои успешно на местните сунити вече не е гарантирана.

Спадът в иранските амбиции

През 2009 изглеждаше доста вероятно, че Иран, в съюз с Русия, ще си извоюва сфера на влияние северно от Саудитска Арабия. През 2013 тези планове бяха силно ерозирани, а заедно с тях и по-грандиозната стратегическа визия на Ахмадинеджад и съюзниците му в Иран. Това доведе до преоценката на стратегическия статут на Иран, както и на ценността на неговата ядрена програма.

Според експертите от агенция Стратфор, Иран не е заинтересован наистина да се сдобие с ядрено оръжие, а по-скоро искаше да разполага с програма за получаването му. Притежаването на ядрен арсенал би било най-лошия сценарий за Техеран, тъй като може да провокира масирани военни атаки от страна на Израел или САЩ - опасност, която иранците не биха могли да пренебрегнат. В същото време обаче, наличието на собствена атомна програма даде на Иран мощен коз и отвлече вниманието на САЩ и Израел от разширяващата се сфера на иранското влияние в региона. Надеждите на Ахмадинеджад бяха свързани с гарантирането на тази сфера на влияние и превръщането и в основа за предявяване на определени искания пред Саудитите и Съвета за сътрудничество на държавите от Залива, а пазарлъците за ядрената програма му бяха необходими за получаване на признание за новия ирански статут от страна на САЩ и утвърждаването на променения регионален баланс на силите. Действително, докато Израел и САЩ бяха обсебени от иранската бомба, Техеран съумя да направи значителни стъпки към формирането на "конвенционална" сфера на влияние.

Днес обаче, регионалната стратегия на Иран е на път да се провали, а международните санкции, насочени срещу неговата ядрена програма, имаха значителен ефект върху икономиката му. Не съм много сигурен, дали иранската икономическа криза е причинена от санкциите, или е резултат от съчетанието между глобалната финансово-икономическа криза и икономическата слабост на самия Иран. В крайна сметка обаче се налага впечатлението, че санкциите са оказали силен натиск върху иранската икономика, превръщайки ядрената програма на Техеран от полезна (каквато беше преди това) във все по-сериозно бреме. Така Иран се оказа в много трудно положение. Вътре в страната съществуваха силни настроения против какъвто и да било компромис със САЩ. В същото време обаче се усилваше усещането, че Ахмадинеджад е докарал Иран до катастрофа както в икономически, така и в стратегически план. За Техеран ядрената програма започна да изглежда все по-неуместна. Според мен, в момента страната е на път да се откаже от стремежа да се превърне в регионална суперсила и постепенно преминава към отбрана, стабилизира ситуацията в Ирак и, което е най-важното, се концентрира върху решаването на вътрешните си проблеми.

Задачата на САЩ

В Съединените щати съществува много сериозна вътрешна опозиция по въпроса за нормализиране на отношенията с иранския режим. Както иранците продължават искрено да се възмущават от осъществения с американска помощ през 1953 преврат, предал цялата власт в ръцете на шаха, така и американците не са забравили завземането на посолството на САЩ в Техерен през 1979 и проточилата се цяла година заложническа криза. Тепърва предстои да видим, що за формула ще избере Иран за тази криза в отговор на жеста на Обама, признал американското участие в преврата от 1953.

САЩ се изтеглят от Близкия Изток, доколкото това е възможно. В този смисъл те не са заинтересовани от поредна сухопътна война. Америка има своите интереси в региона, като най-важният измежду тях е да не допусне появата на регионален хегемон, който може да дестабилизира Близкия Изток. Освен това, на примера на Ирак, САЩ се убедиха, че едновременната борба и със сунитите, и с шиитите ерозира собствените им позиции и те няма да могат да победят, ако не положат несъразмерно големи усилия за това. Американците се нуждаят от сценарий за управление на ислямския свят, който да не изисква постоянното водене на войни. Класическото решение е да се поддържа силовият баланс с минимални усилия, като се използва вече съществуващото напрежение. Един отслабен Иран се нуждае от подкрепа за борбата си със сунитите. САЩ са заинтересовани от това, нито сунитите, нито шиитите да победят, с други думи от запазването на вековното статукво. Следователно, ерозията и разрушаването на Иран отвътре не е в американски интерес, тъй като би нарушило регионалния баланс. Санкциите имаха важно значение за блокирането на иранската държава, но в сегашната ситуация стабилизация на Иран е по-важна за САЩ.

Вашингтон не може да продължи преговорите с Техеран, ако ядрената му програма не бъде прекратена. Иранският президент Рухани е наясно с това, но за да се съгласи, той трябва да е сигурен, че подобна отстъпка ще върне в страната му западните инвеститори. В сегашните условия това е постижимо. В случая иранската подкрепа за режима на Асад не е проблем, той като и САЩ не биха искали да видят Сирия, управлявана от радикалните сунити. Иран мисли по същия начин. Иранците биха искали там да продължи да управлява Асад, но те са наясно, че са загубили играта, която водеха в Сирия. Изборът там е или разделяне на страната, или постигане на някакъв компромис и формиране на коалиционно правителство в Дамаск, или продължаване на гражданската война, като нито Иран, нито САЩ се безпокоят особено от това, какво точно ще се случи.

Заплахите пред американско-иранското "затопляне"

Налице са две заплахи за потенциалното сближаване между Вашингтон и Техеран. Основната заплаха е вътрешна. И в двете държави, дори възобновяването на разговорите помежду им се смята за предателство от достатъчно широки кръгове. В Иран икономическите проблеми и изтощаването на силите стават все по-очевидни. В САЩ пък вече въобще не може да става дума за нова война. Това открива пътя към немислимо доскоро развитие на двустранните отношения.

Втората заплаха е свързана с възможна външна намеса. Израел е първият, за който се сещам в тази връзка, макар че евентуалният отказ на Иран от ядрената му програма ще даде на еврейската държава това, което тя сама никога не би могла да постигне. Израелците твърдят, че иранската бомба би представлявала заплаха за съществуването на страната им. Те обаче не разполагат с достатъчна военна мощ за да се справят сами с Иран, а и не успяха да убедят американците да предприемат необходимите действия. Ето защо подобно развитие би било най-доброто за тях, ако наистина се страхуват от иранската бомба. И макар че израелското влияние в преговорите с Иран изглежда неприемливо за американската администрация, Тел Авив ще положи всички усилия за да се "интегрира" в този процес и да прокара своите искания, които впрочем едва ли ще са напълно неприемливи за иранците.

В същото време Саудитска Арабия ще бъде буквално потресена от евентуална американско-иранска сделка. Враждебността към Иран ще блокира подкрепата на Риад за Вашингтон. В момента обаче САЩ нямат проблеми с петрола, затова саудитските опити за блокиране на американско-иранското помирение вероятно ще бъдат игнорирани от Белия дом. Всъщност, след войната в Ирак влиянието на Саудитска Арабия върху САЩ силно отслабна.

По интересна в случая ще бъде позицията на Русия. На пръв поглед руснаците действаха изключително ефективно в Сирия. По-сериозният анализ обаче, сочи друго. Режимът на Асад действително успя да избегне бомбардировките, но позициите му си остават силно отслабени. Освен това сирийската криза демонстрира нещо, което няма как да се харесва на руснаците - ако Обама все пак беше решил да нападне Сирия, те едва ли можеха да се противопоставят сериозно. Москва действително изигра картите си изключително умело, но тези карти все още са слаби. Руснаците щяха да са доволни, ако САЩ затънат в региона, опитвайки се да ограничат иранското влияние, но това едва ли ще се случи и в Москва са наясно, че все още не разполагат с достатъчно мощ за да го постигнат. Сирия беше тактическа победа за Русия, Иран обаче може да се превърне в стратегическо поражение за нея, ако сближаването между Вашингтон и Техеран стане факт.

Реалностите в Иран и САЩ тласкат двете държави към урегулиране на двустранните отношения. В същото време, и в двете страни е налице очевидна съпротива срещу това, но тя не е достатъчно силна за да блокира процеса, а може само да го забави. Разбира се, много неща все още не са достатъчно ясни, т.е. биха могли да се развият и по друг начин. Но, имайки предвид, че иранците, както и американците, са наясно с позициите и възможностите си, има сериозен шанс събитията да развият именно по този начин. В книгата си "Следващите десет години" посочвам, че в дългосрочна перспектива Иран и САЩ ще съгласуват интересите си, а в дългосрочна между тях може дори да възникне неформален алианс. Засега последното все още не се очертава, а пътят очевидно ще бъде стръмен и трънлив, но логиката да очакваме подобно развитие е налице.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнази Стратфор

{backbutton}