11
Пон, Ное
4 Нови статии

Ронен ПАЛАН за втората Британска империя

брой 6 2013
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Ронен Палан е професор по международна политическа икономия в Градския университет на Лондон. Преди това е бил преподавател в Университета на Бирмингам и Съсекс. Периодично чете лекции и в Еврейския университет в Йерусалим и Йоркския университет (Канада). Основател и главен редактор на Review of International Political Economy и член на ръководството на Института за изследване на развитието в Брайтън. Трудовете му са преведени на десет езика, като по-известни са „Глобалната политическа икономия: съвременни теории” (2000), „Офшорният свят: суверенните пазари, виртуалните зони и милионерите-номади” (2003), „Въображаемите икономики на глобализацията” (2004) и „Данъчните убежища: как работи глобализацията”.

Интервюто с професор Палан публикуваме с любезното съдействие на Джемайк Стърн-Уайнър.

- Каква е връзката между изключителното положение, което заема Лондон на международния финансов пазар, и Британската империя?

- В исторически план, между възхода на лондонското Сити и възхода на Британската империя съществува изключително тясна връзка. По правило, големите финансови центрове възникват в най-големите световни търговски държави. През 1850 Великобритания е най-големия индустриален център на планетата – около 50% от глобалното производство се реализира в страната и, което е закономерно, то се обслужва от най-големия световен финансов център. Така лондонското Сити се превръща в ядро на британската икономика и на Британската империя.

- Как разпадането на Британската империя след Втората световна война се отразява на финансовата сфера?

- Всъщност, това е много интересна епоха и време на изпитания за лондонското Сити. Властта и успехите на Ситито през ХХ век не се изчерпват само с покриване финансовите потребности на „официалната” Британска империя, но и на „неофициалната” – например на такива територии, като Южна и Централна Америка, които се намират под неофициалния патронаж на Великобритания, без формално да са част от империята.

За да се разбере причината за успеха, както и предназначението на лондонското Сити, трябва да си припомним, че това е времето преди появата на интернет и факс-апаратите. В една епоха, когато информацията е сравнителна статична и недостъпна, инвестициите в чужбина представляват изключително сложни операции. В лондонското Сити обаче възникват най-различни търговски организации – от малки до средни, специализирали се в търговията с различни страни, като сред тях има експерти по Никарагуа, Перу, Колумбия, Гана и т.н. Именно това е крайъгълният камък на успеха на Ситито: тясноспециализираната информация за всевъзможни части на света.

С разпадането на Британската империя след Втората световна война тази информация все още се търси, затова търговските организации в Ситито си остават основното средство за осъществяване на инвестиции в това, което малко по-късно ще започнат да наричат „развиващи се” държави (т.е. деколонизираните територии). Този пазар обаче се свива и лондонското Сити, от гледна точка на значението му за британската държава, преживява упадък. То все още е най-важния финансов център, но в дългосрочна перспектива значението му намалява. Тук се налага да си припомним още нещо, което повечето хора са забравили: след Втората световна война британската държава възражда т.нар. „зона на лирата стерлинг” (Sterling Area), гарантираща, че търговията между държавите от нея ще се осъществява в британски лири. Както е известно, тази зона е създадена още през 1932, но след това е разпусната поради настойчивите искания на САЩ. През 1946 обаче тя е възстановена, в резултат от което, до началото на 60-те, около 40% от всички търговски операции в света се реализират в британски лири, а лондонското Сити, несъмнено, играе ключова роля.

Сега нека се запитаме, какво представлява т.нар. лондонски Еuromarket (с понятието Euromarkets - се обозначават пазарите, на които банките оперират с валута, различна от тяхната собствена. Така например т.нар. "евродолари" представляват долари, депозирани в банки извън САЩ - в случая приставката euro е свързана с факта, че за първи път подобни депозити се появяват в Европа през 1955 - б.р.). Първоначално това понятие се свързва с неофициалното споразумение между Bank оf England и търговските банки от лондонското Сити, според което всяка транзакция в чуждестранна валута, минаваща през Лондон, не попада под юрискидкцията на британското законодателство.

Това споразумение възниква поради натиска върху британската лира през 1956-1957 и стремежа да се избегне вредното му влияние върху външнотърговското салдо на Великобритания. По онова време се носят слухове, че валутната криза е била частично провокирана от САЩ, недоволни от британско-френската инвазия в Египет, целяща анулирането на национализацията на Суецкия канал от Гамал Абдел Насър. В отговор на този натиск британското финансово министерство повишава лихвите по кредитите от 5% на 7% и налага мораториум върху кредитирането на небритански заемополучатели. И двете мерки целят укрепването на лирата. Мораториумът лишава от кислород много търговски банки, специализирали се в отпускането на заеми на бившите британски колонии, т.е. на "неофициалната империя". Те обаче се споразумяват с Bank of England, с посредничеството на Джон Болтън (бивш президент на Банката на Лондон и Южна Америка - BOLSA, купена през 1971 от Lloyds Bank, а по онова време вицепрезидент на Bank of England), че могат да продължат отпускането на заеми, но само в долари (или друга нестерлингова валута) и при положение, че става дума за небритански клиенти. Смята се, че операциите в чужда валута и между небритански клиенти не би трябвало да влияят върху външнотърговското салдо на Великобритания. Споразумението обаче, води до неочаквани последици: Bank of England разглежда този тип транзакции така, сякаш те не се реализират в Лондон. Това ги освобождава не само от действието на режима за финансово регулиране във Великобритания, но и на всяка друга държава. Така се поставя началото на офшорните зони.

На практика, това формира нов пазар, което не е съзнателно търсен ефект: всъщност, редица известни банкери са убедени, че става дума само за временен пазар, който, най-вероятно, скоро ще западне и ще изчезне сравнително бързо. Но щом британските банкови институции започват да осъзнават, че организирайки банковите транзакции по този начин, ще могат да заобикалят редица фундаментални изисквания, като тези към капиталовия резерв например, те бързо разбират и какви невероятни възможности се откриват пред тях. Именно оттогава, т.е. от началото на 60-те, започва бързият растеж на този пазар.

- Ако приемем, че кризата на лирата от 1956-1957 е непосредствената причина за появата на т.нар. Euromarket, съществувал ли е и някакъв по-широк контекст на опитите за компенсиране разпадането на Британската империя?

- Това е много добър въпрос, на който обаче нямаме окончателен отговор. Нещата опират до различните интерпретации на проблема. Несъмнено, всички следващи британски правителства осъзнават значението на лондонското Сити и държат то да си остане глобален финансов център. Тоест, несъмнено е налице необходимата политическа подкрепа за Ситито, несъмнено е също, че самото Сити винаги е разполагало с политическо влияние, без значение дали управляват лейбъристите или консерваторите. В същото време обаче, обстоятелствата, дали тласък на развитието на т.нар. Еuromarket, са толкова специфични, че най-вероятно представляват поредица от случайности и непредвидени резултати от решения, взети в оттговор на твърде специфични локални проблеми, а не някаква добре планирана стратегия за възраждането на Ситито.

- Можете ли да посочите определени политически сили, съдействали за развитието на т.нар. Euromarket, както и такива, които се обявяват против това?

- Не знам да е имало някаква съпротива. Знае се, че някои от онези, които са помагали, преди това са работели в търговски банки, като споменатия по-горе Джон Болтън например. Той е бил наясно с интересите на търговските банки и мнозина съвременни експерти смятат, че е действал от тяхно име. Не съм чувал обаче, някой да се е обявил против това.

- Какви са последиците от развитието на т.нар. Euromarket за стабилността на Бретънуудската финансова система?

- Истината е, че то силно я дестабилизира. Бретънуудската система се основава на определени финансови правила и ограничения, наложени върху движенията на капиталите - именно това представлява нейния фундамент. Сега обаче възниква цял пазар без правила, който при това наистина е глобален, тъй като физически не съществува никъде. Той няма граници и доста напомня на днешната световна интернет-мрежа, която изначално съществува и навсякъде, и никъде. Това пространство привлича много средства и, на практика, ерозира цялата система на държавното регулиране, на която се базира Бретънуудската система.

- Продължава ли съществуването на т.нар. Euromarket и след края на 60-те години?

- Да, той се разширява невероятно по време и след петролната криза от 1973. Днес целият световен финансов пазар на едро, на практика, представлява разширение на т.нар. Euromarket: той е офшорен по самата си същност. Дълго време, той въобще не беше регулиран, докато не попадна под ограниченията на "доброволните" Базелски споразумения - Базел І и Базел ІІ. Както е известно, това са пакетни споразумения, приети в Банката за межсдународни разчети (Bank for International Settlements - BIS), в рамките на които банките поемат ангажимента да спазват определени правила и изисквания към капитала и т.н. Тоест, твърдението, че международните финансови пазари са неконтролируеми вече не е вярно, но, поне доскоро, те се подчиняваха на (предимно) доброволни споразумения.

- Смята се, че съществуването на този пазар съдейства за укриването на данъци и дава възможност да бъдат заобиколени държавните изисквания, което съдейства за кризата през 2007-2008.

- Несъмнено. Експертите посочват финансовата дерегулация като една от причините за кризата, но, като цяло, финансовата дерегулация е по-скоро последица, отколкото причина за появата на дерегулираните финансови пазари. На практика, правителствата откриха, че са попаднали в ситуация, когато толкова много международни финансови операции се реализират на този нерегулируем паралелен пазар, че те вече нямат друг избор, освен да се опитат да отслабят контрола върху собствените си вътрешни пазари с цел укрепване на тяхната конкурентоспособност. Затова беше създадена и необходимата идеологическа основа в лицето на неолиберализма, но основната причина е, че нерегулируемият глобален финансов пазар, изсмукващ по-голямата част от средствата, при всички случаи, вече съществуваше.

- Ще изисква ли опитът за налагане на някакви правила на този паралелен пазар съгласувани действия от страна на държавите?

- Подобен опит беше предприет през 1978 от САЩ, които предложиха на BIS да се осъществи ефективно повторна регулация на т.нар. Euromarket, т.е. неговата ренационализация. Това породи силна съпротива, най-вече във Великобритания, но също в Швейцария и някои други страни. В резултат от това САЩ решиха да сменят тактиката и вместо да продължат да се противопоставят на т.нар. Euromarket, създадоха собствена версия в лицето на "Международните банкови зони" (IBF). Първоначално тя започна да работи в Ню Йорк, но днес функционира в Лос Анжелос и Чикаго, като между 1/3 и 1/2 от американските финансови пазари на практика работи в офшорния сектор (между другото, японците последваха американския пример през 1986).

- В една своя статия коментирате странната ситуация, при която, независимо от факта, че непрекъснато се говори за финансовата хегемония на САЩ и Уолстрийт, водещи международни финансови центрове се оказват бивши британски колонии и протекторати. Как Великобритания съумя да си осигури лидерска позиция на световния финансов пазар?

- Заинтересувах се от това, след като анализирах информацията за международните заеми и депозити и географското им разположение. От пръв поглед се вижда, че Лондон е най-големия международен финансов център, следван от Ню Йорк. В тези данни обаче, такива територии, намиращи се под британска юрисдикция, като Джърси, Гърнси, Каймановите острови и т.н., се разглеждат като съвършено отделни, независими територии. Това не е вярно: те са част от британската държава. И, ако ги обедините, ще видите, че почти 1/3 от всички международни депозити и инвестиции минават през тези територии, представляващи останки от Британската империя и продължаващи да са част от британската държава. Ако пък добавим към тях бившите британски колонии, получили независимост сравнително неотдавна (като Сингапур например) горната цифра ще нарасне до 40%. За сравнение, същият показател за САЩ е едва 10%.

Тези данни повдигат въпроса, защо всички тези територии, много от които се контролират от Великобритания, а други сравнително отскоро са независими, играят толкова важна роля на глобалния финансов пазар? Самият аз стигнах до извода, че на практика, ако използваме един по-провокативен език, съществува "втора Британска империя", представляваща истинското ядро на съвременния световен финансов пазар.

Ако не задълбаваме в подробностите, има две основни мнения за лондонското Сити. Първото е, че лондонското Сити е свързано с действия и операции, осъществявани в самия Лондон. Второто пък е, че лондонското Сити е център на цяла мрежа от други финансови центрове, свързани с него, и най-вече на такива специфични зони като Гърнси, Джърси, остров Ман, Бермудските и Каймановите острови, а също Швейцария и Люксембург. Втората гледна точка ми се струва по-полезна, ако искаме да разберем как работят международните финанси. Често решенията за финансовите операции се вземат и съгласуват в Лондон, но по различни причини (най-често свързани с данъците) се регистрират например на Кайманите. В резултат от това, от чисто статистическа гледна точка, Каймановите острови се оказват четвъртия по значение финансов център в света, редом с Франкфурт и много по-напред от Токио например. Истината обаче е, че те са такъв център само на хартия: повечето операции, свързани с тях, на практика се осъществяват в Лондон.

- В същата статия говорите за "теорията за цикличността на хегемониите", свързана с имената на такива изследователи като Джовани Ариги и Иманюел Уолърстийн. Как това би могло да ни помогне да разберем истинската роля на лондонското Сити?

- В сферата на международните отношения е популярна една сериозна теория, според която хегемоните (т.е. големите, мощни държави) се зараждат като производствени центрове, развиват се в търговски центрове и, в края на краищата, се превръщат във финансови центрове, след което постепенно "увяхват". Струва ми се, че този цикъл може доста ясно да се проследи във възхода и упадъка на Холандия, след това на Лондон, а днес и на Съединените щати. В същото време обаче, ако анализираме ролята на "втората Британска империя", ще видим, че става дума за много по-сложна картина: макар, че старата Британска империя се разпада, тя се възражда под други форми. Втората империя не е толкова голяма и не обединява толкова много територии, но във финансово отношение тя е твърде влиятелна. Тоест, макар че общата идея за циклите на хегемоните изглежда доста привлекателна и проста и в нея се съдържа определен процент истина, реалният свят, както се казва, е много по-сложен, отколкото допускат лансираните от нас теории.

- Доколко създаването на дерегулирани световни финансови пазари, за което говорите, има последици за отношението между икономическата глобализация и държавната власт?

- Да, с нея са свързани множество концептуални, теоретични, както и практически последици, касаещи схващането ни за глобализацията. Елементарната визия за глобализацията я разглежда като експанзия на пазарните сили, които в крайна сметка ще разрушат остарялата държавна система. Но ако анализираме по-внимателно процесите на разширяване на финансовите пазари, ще видим, че дори най-слабо регулираните пазари на практика представляват аспект на държавния контрол: те оцеляват само докато съществуват държавите и налаганите от тях правила, които ги крепят. Тази идея изглежда трудна за възприемане, но истината е, че нерегулираните пазари и държавите всъщност вървят ръка за ръка.

Това разбира се не означава, че резултатите винаги са били планирани, т.е. че група държави или правителства са се събрали и са решили да създадат нерегулиран финансов пазар. До голяма степен това се развива естествено и несъзнателно. Повечето държави не са в състояние да предвидят бъдещето, отвъд следващите пет-десет години, и не могат да планират действията си за по-продължителен срок. Въпреки това, налаганата от тях съвкупност от правила, формира структурите, определящи нашия живот, независимо дали създаването им е било предварително планирано или не.

- Доколко лондонското Сити, в качеството си на център на международната мрежа от финансови центрове, оказва влияние върху силовия баланс между Великобритания и останалите държави?

- Великобритания твърде успешно прикрива истинското си положение. За нея е голям шанс, че във финансовите отчети и доклади Каймановите острови и другите подобни зони се представят като "независими държави". Защото, ако останалите държави открият какъв обем от финансови средства всъщност преминава през Великобритания, те биха били много по-предпазливи. Самият аз смятам, че Великобритания играе много по-важна роля в международното регулиране, отколкото се смята. Британското правителство обаче продължава да е заинтересовано тази роля да се пренебрегва и подценява.

- Нима САЩ не изпитват завист към това изключително положение на Великобритания? Опитват ли се американците да възстановят част от предишното си влияние?

- Всъщност, те се опитаха да го направят, създавайки собствени офшорни центрове, чрез т.нар. IBF (International Banking Facility - поделение на американска или чуждестранна банка, упълномощено от Управителния съвет на Федералния резерв на САЩ да участва в кредитни операции на пазара на европейската валута; подобни поделения разкриват специални сметки за активи и задължение, които са съвсем отделни от сметките за опериране на вътрешния пазар и са предназначени само за международни банкови операции; за тях не важи изискването за обема на задължителните резерви, за застраховане на депозитите и ред други изисквания, които са задължителни за американските банки, опериращи в САЩ. Според американскота законодателство, те могат да осъществяват подобни операции само с други такива банки и с нерезиденти на САЩ. Този тип банки съществуват от 1981 - б.р.) и допускайки възможността за скрита юрисдикция (т.нар. "данъчни пристанища") например в Делауър, Ню-Джърси, Вермонт и Невада. Тоест, американските финансови центрове горят от желание да влязат в открита конкуренция с Лондон.

- А как бихте коментирали странния юридически статут на лондонското Сити, като своеобразен "град в града"?

- Ролята на Корпорацията на лондонското Сити (City of London Corporation, т.е. местната власт на Ситито - б.р.), като уникално политическо образувание вътре във Великобритания е много интересна. Независимо от това, сигурно ще се учудите, ако разберете, че въпреки просперитета на Ситито и ролята на Корпорацията, не можах да открия академични изследвания, посветени на неговата политика и влиянието му във Великобритания. Възможно е все пак да има такива, но аз лично не можах да ги открия. Ние въобще не сме наясно с Корпорацията, което само по себе си илюстрира колко мощна защита си е изградила финансовата сфера с цел да не позволи на никой външен да проникне в нейните тайни. Струва ми се, че тук е налице определена логика, характерна за цялата система - логиката на предпазливостта, секретността и неформалността. Това е истинската същност на финансовите пазари в целия свят и лондонското Сити е най-яркият пример.

- Според Вас, дали от времето на кризата през 2007-2008 насам са налице някакви промени в позицията на Великобритания на международния финансов пазар?

- Подобно на мнозина, и на мен правят впечатление несекващите спорове относно ползата от финансовото регулиране. Несъмнено, въвеждането на много по-строги правила в това отношение е популярно сред европейците, във Великобритания този въпрос също се дискутира. Така например, закритата през април 2013 Британската Агенция за финансови услуги и нейният ръководител лорд Търнърха зае много радикална позиция относно контрола върху действията на лондонското Сити. Това, което не можем да чуем в тези дискусии обаче (и това силно ме озадачава) е, че по-голямата част от пазара функционира в нерегулираните пространства. Част от тях формират стария т.нар. Euromarket, друга част представлява обменът без посредници. И когато се говори за необходимостта от налагане на нови правила, не съм сигурен до каква степен те ще могат да бъдат наложени повсеместно. Защото, ако регулирането засегне само неофшорните, официални банкови системи, а офшорният компонент, включително различните форми на сенческа банкова активност, който по някои оценки представлява почти половината от всички световни финансови пазари, остане незасегнат, със сигурност няма да постигнем нищо.

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2024