От основаването си през 1928 “Мюсюлманските братя” (“Хизб ал-Икхван ал-Муслимун)оказват изключително силно влияние върху политическия живот в Близкия изток. Лозунгът на тази организация е “Аллах е нашата цел, Пророкът е нашият водач, Коранът е нашият закон, а Джихадът е нашия път. Да умрем в името на Аллах е най-голямата ни надежда” (1).

Макар че радикалните идеи на “Мюсюлманските братя” оставиха изключително дълбока следа в съзнанието на няколко поколения ислямисти, през последните две десетилетия те загубиха част от позициите и влиянието си в Близкия изток, най-вече поради жестоките удари, които им нанесоха местните режими, а и защото новата генерация ислямски радикали често предпочитат да се ориентират към още по-екстремистки настроени формации.

Близкият изток обаче, е само част от мюсюлманския свят. Междувременно, през последните години Европа се превърна в своеобразен инкубатор на ислямистката идеология и политическо действие. От началото на 60-те години на миналия век много членове и симпатизанти на “Мюсюлманските братя” емигрираха в Европа и постепенно изградиха там широка и добре функционираща мрежа от джамии, благотворителни дружества и ислямски фондации. Като за разлика от повечето членове на мюсюлманската общност на Стария континент, крайната цел на “Мюсюлманските братя” не е “да помогнат на мюсюлманите да станат по-добри граждани”, а “да наложат ислмските закони в Европа и Съединените щати” (2).

Днес четирите десетилетия пропаганда и култивиране на ислямистките идеи вече дават своите плодове. Студентите-бежанци, които имигрираха в Европа преди 40 години, както и техните наследници, сега ръководят повечето организации, официално представляващи интересите на местните мюсюлмански общности пред европейския политически елит. Щедро спонсорирани от монархиите в Персийския залив, те стоят начело на централизирана мрежа, покриваща почти всички европейски страни.

Тези организации се представят за изразители на интересите и възгледите на милионите мюсюлмани в Европа, въпреки че продължавата да изповядват радикалните идеи на “Мюсюлманските братя” и поддържат връзки с откровено терористични организации. Със своя умерен тон и добро владеене на основните европейски езици, те са добре приети както от правителствата в повечето западноевропейски държави, така и от медиите. Политици от целия спектър търсят тяхната подкрепа, дори в случаите, некасаещи интересите на мюсюлманската общност, просто защото разчитат на значителния брой гласове, които те биха могли да им осигурят.

Но, когато си говорят на арабски или турски със своите “братя мюсюлмани”, тези хора свалят маските си и заемат крайно радикални позиции. Докато разсъждават в медиите за “диалога между религиите” и “интеграцията”, в джамиите те проповядват омраза и предупреждават молещите се за опасносните и злото, които крие западното общество. Докато публично заклеймяват терористичните акции в Мадрид и Лондон или убийството на деца в Беслан (Русия), те тайно спонсорират Хамас и други терористични и ислямистки организации. Мнозина европейци, отчаяно опитващи се да устаняват разумен диалог със своите все по-недоволни мюсюлмански малцинства, не осъзнават това двуличие. Проблемът е особено очевиден в Германия - страна, чието значение за бъдещето на Европа продължава да е изключително голямо, не само защото е разположена в сърцето на континента, но и защото навремето приюти първата голяма вълна имигранти, свързани с “Мюсюлманските братя”, които днес разполагат с най-мощната си и добре организирана мрежа именно тук. Германското правителство обаче, реагира само когато открито се сблъска с откровената ислямистка пропаганда на тази мрежа, упорито пренебрегвайки огромния спектър от дейности на “Мюсюлманските братя” в страната.

“Мюсюлманските братя”

Ситуацията в Германия действително е много показателна. Тук, “Мюсюлманските братя” разполагат с влияние и позиции в обществото, по-големи откъдето и да било другаде в Европа. Нещо повече, ислямистките организации на континента старателно следват именно модела, изработен от съмишлениците им в Германия.

През 50-те и 60-те години на миналия век, хиляди студенти-мюсюлмани напуснаха Близкия изток за да учат в немските университети, привлечени не само от тяхната добра репутация, но и за да избягат от репресиите, на които бяха подложени в родината си. Режимът на Гамал Абдел Насър в Египет действаше особено сурово в стремежа си да изкорени местната ислямистка опозиция. Затова след 1954 редица членове и лидери на “Мюсюлманските братя” предпочетоха да напуснат страната, за да избегнат евентуален арест или дори разстрел. Тогавашната Западна Германия им предложи убежище. Разбира се, Бон съвсем не се ръководеше от чисто алтруистични мотиви. Както посочва известният експерт по борба с тероризма Халид Дуран в своите анализи на “джихадизма” в Европа (3), западногерманското правителство решава да скъса отношенията си с всички държави, признали комунистическата Източна Германия (ГДР). И когато Египет и Сирия установяват дипломатически отношения с комунистическото правителство в Берлин, Бон решава да приюти хилядите египетски и сирийски бежанци, повечето от които са радикални ислямисти. Впрочем, мнозина членове на “Мюсюлманските братя” вече са били в Германия и преди това. Някои са сътрудничели още с нацисткия режим преди и по време на Втората световна война (4) и дори са се сражавали в редовете на печално известната босненска СС-дивизия “Ханджар” (5).

Сред “пионерите” на организацията в Германия е Саид Рамадан, личен секретар на основателя на “Мюсюлманските братя” Хасан ал-Бана (6). Египтянинът Рамадан, който ръководи доброволческите отряди на организацията в Палестина по време на войната с Израел от 1948 (7), се преселва в Женева през 1958, а после следва право в Кьолн (8). Във Федералната република той основава т.нар. “Ислямска общност в Германия”, която днес е една от трите най-големи мюсюлмански организации в страната, и която се ръководи от него между 1958 и 1968 (9). Рамадан е и сред създателите на Световната мюсюлманска лига (10), щедро финансирана организация, която Саудитският режим използва за да лансира своята радикална версия на исляма (т.нар. “уахабизъм”) по света. Американското правителство наблюдава изключително внимателно дейността на Лигата, която според него е сред основните спонсори на международния ислямистки тероризъм. Така, през март 2002 финансовото министерство на САЩ нареди специално проверка на нейните офиси в Северна Вирджиния, търсейки документи, потвърждаващи връзките и с Ал Кайда, Хамас и палестинската формация Ислямски джихад. През януари 2004 Комитета по финансите на Сената поиска данни за доходите на Световната мюсюлманска лига, “като част от разследването на възможните връзки между някои неправителствени организации и финансовите мрежи на терористичните организации” (11). Тези привилегировани отношения с петролното кралство на Саудитите гарантираха на Рамадан постоянен приток на финансови средства, които той използва за създаването на влиятелния Ислямски център в Женева, както и за да спонсорира редица финансови и религиозни проекти на европейските ислямисти. Днес Ислямският център се ръководи от неговия син Хани Рамадан, а сред членовете на директорския борд е другият син на Саид – Тарик Рамадан, чието име нашумя наскоро, след като американския Департамент по националната сигурност отказа да му издаде виза за да преподава в Университета Нотр Дам (12). Случаят със Саид Рамадан съвсем не е единственият (13).

След като през 1968 Саид Рамадан напусна ръководството на Ислямската общност в Германия, то бе поето за кратко от пакистанеца Фесал Яздани, наследен от сириеца с италианско гражданство Халеб Химмат. По време на дългото си управление (1973-2002), Химмат постоянно сновеше между Италия, Австрия, Германия, Швейцария и САЩ (14). Много световни разузнавателни агенции потвърждават тесните му връзки с различни терористични организации. Той бе сред основателите на банката Ал-Таква, мощен финансов конгломерат, който италианското разузнаване смята за “банката на Мюсюлманските братя”, спонсорираща много терористични групи от средата на 90-те години (ако не и преди това)насам (15). Така, Химмат помогна на Юсеф Нада, един от финансовите “мозъци” на “Мюсюлманските братя” да поеме ръководството на Ал-Таква, както и на цяла мрежа от финансови дружества, чиито централи са разположени в Швейцария, Лихтенщайн или Бахамските острови, и чиито операции (както и произходът на средствата им) са покрити с мъгла. Както Химмат, така и Нада са засичани да превеждат големи суми на групи като Хамас и алжирския Ислямски фронт за спасение (16). Смята се също, че двамата са в основата на тайната кредитна линия, с чиято помощ се осъществява финансирането на мрежата на Бин Ладен (17).

През ноември 2001 американското финансово министерство официално обяви Химмат и Нада за финансови спонсори на международния тероризъм. Според италианските разузнавателни служби, мрежата на Ал-Таква е финансирала и редица ислямистки центрове в Европа (19), както и много радикални мюсюлмански издания, включително официалното издание на “Мюсюлманските братя” - списанието “Рисалатул Икхван” (20). След американските обвинения, Химмат напусна ръководството на Ислямската общност в Германия. Негов наследник стана Ибрахим ел-Заят, 36-годишен египтянин, известен като харизматичен водач на няколко ислямистки студентски организации.

Фактът, че водачите на Ислямската общност в Германия Рамадан и Химмат са сред най-известните активисти на “Мюсюлманските братя” през последния половин век, потвърждава връзките между общността и “братята”. Нещо повече, докладите на разузнавателни служби на различни немски провинции директно сочат Ислямската общност като филиал на “Мюсюлманските братя” (21). В един от тези доклади например, се твърди, че египетският клон на “Мюсюлманските братя” доминира в Ислямската общност още от основаването и (22).

Ръководени от Рамадан и Химмат (23), “братята” финансираха изграждането на внушителния Ислямски център в Мюнхен през 1960 (24), ползвайки и щедрата помощ на различни близкоизточни режими, включително този на саудитския крал Фахд, който според немския “Зюддойче цайтунг” е отпуснал за целта 80 хиляди марки (25). Според Министерството на вътрешните работи на провинция Северен Рейн-Вестфалия, Ислямският център в Мюнхен се е превърнал в щаб-квартира на “Мюсюлманските братя” (26). Центърът издава списанието “Ал-Ислям”, което (според доклад на италианските тайни служби)(27) се финансира директно от банката “Ал-Таква”. Според вътрешния министър на провинция Баден-Вюртенберг, статиите в “Ал-Ислям” ясно показват, че немският клон на “братята” отхвърля самата концепция за светската държава” (28). Така например, в един от броевете на списанието се твърди, че “В дългосрочен план мюсюлманите не могат да приемат нито принците на немското семейство, нито тези, от които се ръководи немската държава, нито пък немското наказателно право… Мюсюлманите следва да се борят за постигане на споразумение с немската държава, което да гарантира отделна юрисдикция за тях”.

Ислямската общност в Германия, сред чиито членове е и Ислямският център в Мюнхен, е основният филиал на “Мюсюлманските братя” в страната, но тя е и великолепен пример за това, как тази организация печели позиции в Европа. Ислямската общност в Германия нарастна значително през последните години и днес в нея членуват десетки ислямски организации от цялата страна. В сянката и са се приютили ислямски центрове на повече от трийсет немски градове (29). Днес реалната мощ и влияние на общността се крепят на сътрудничеството и финансовата подкрепа за много ислямски младежки и студентски организации в цяла Германия.

Съсредоточаването на услията към привличане именно на младежките организация става факт след идването на Заят. Той очевидно съзнава, колко е важно да бъде спечелено следващото поколение немски мюсюлмани и полага значителни усилия за привличането на повече млади хора в ислямските организации. Немската полиция обаче смята, че в същото време Заят поддържа и други опасни връзки. Властите открито го обвиняват, че е член на “Мюсюлманските братя” и го свързват със Световната асамблея на мюсюлманската младеж (САММ), саудитска неправителствена организация, опитваща се да пропагандира уахабизма – радикалната и нетолерантна саудитска версия на исляма, чрез своята мрежа от печатни издания и училища (30). САММ, която е част от Световната мюсюлманска лига, си поставя за цел “да внуши на младите мюсюлмани увереност, че ислямския модел превъзхожда всички останали”. Това е най-голямата мюсюлманска младежка организация в света и резполага с огромни ресурси (31). През 1991 САММ публикува книгата “Ислямските възгледи” (Тауджихат Исламия), в която се казва: “Внушавайте на децата си, че трябва да отмъстят на евреите и потисниците, както и, че на тях е съдено да освободят Палестина и Ал-Кудс (Йерусалим), но за целта трябва да се върнат към чистия ислим и да се включат в свещената война в името на Аллах” (32). Всъщност, онова, което внушава въпросната книга е по-скоро правило, отколкото изключение, защото много други издания на САММ също са пълни с антиеврейска и антихристиянска реторика.

Полицията в немския град Мекенхайм свързва Заят и с дейността на т.нар. Европейски институт за хуманитарни науки, френски център за подготовка на имами. Много европейски разузнавателни служби твърдят, че в института преподават редица известни с крайния си радикализъм ислямски духовници, проповядващи омраза към “неверниците” (33). Според немските власти, той се използва от международната ислямистка мрежа и като "пералня за пари” (34). Самият Заят досега не е бил официално обвиняван за терористична дейност, но върша съмнителни финансови сделки и поддържа тесни връзки с много организации, пропагандиращи религиозна омраза. Което означава, че промените в ръководството на Ислямската общност в Германия, извършени под американски натиск, въобще не са променили характера на дейността и.

Докато египетският филиал на “Мюсюлманските братя” е избрал Мюнхен като основна база за дейността си в Германия, сирийският филиал на организацията е разположил централата си в Аахен, недалеч от границата с Холандия. Бившата столица на Карл Велики, известна с прочутия си университет, днес се населява от много мюсюлмански имигранти, сред които изпъква скандалната сирийска фамилия Ал-Атар. Първият и представител в Аахен е Исам Атар, който се преселва в Германия още през 50-те години на миналия век, спасявайки се от преследванията на своето правителство тъй като е лидер на “Мюсюлманските братя” в Сирия. Скоро го последват и други активисти на организацията. С течение на времето създадената от Аттар джамия “Билял” в Ааахен се превръща в център, обединяващ и много имигранти-ислямисти от други страни (35). През последните години, дейността на ислямистката централа в града, включваща предоставяне на убежище за алжирски терористи (36) или на финансова подкрепа за формации като Хамас (37), привлича вниманието на много западни разузнавателни служби.

Сирийският филиал на “Мюсюлманските братя”, разположен в Аахен поддържа тесни връзки с египетските си колеги. Нещо повече, съвсем в духа на традицията да се сключват бракове между представители на различните кланове в организацията за да се укрепи структурата и, преди време синът на Исам ал-Атар се ожени за дъщерята на президента на ислямската банка Ал-Таква Юсеф Нада (38). Впрочем, връзките между двата филиала на “Мюсюлманските братя” не се изчерпват с подобни, макар и знакови, събития. Ислямският център в Аахен се финансира щедро от Ал-Таква (39). Редица високопоставени служители от Ислямския център в Мюнхен често биват прехвърляни в центъра в Аахен и обратно. Така например, Ахмед фон Денфер, главен редактор на списанието “Ал-Ислам”, издавано от мюнхенския Ислямски център, бе изпратен в баварската столица именно от сирийския клон на “братята” в Аахен (40). Въпреки това, между двата филиала се запазват и известни различия. Така, сирийските “братя” отказват да се присъединят към Ислямската общност в Германия, предпочитайки да запазят своята самостоятелност.

Турската връзка

Разследвайки финансовата дейност на Заят, немските власти бяха крайно обезспокоени от данните за тесните връзки, които водачът на Ислямската общност в Германия поддържа с водачите на “Милли Гюрю” (“Национална визия”) – организация, разполагаща с 30 хиляди членове и 100 хиляди симпатизанти (41)и претендираща, че защитава правата на турската имигрантска общност в Германия като им дава възможност да участват в политиката, съхранявайки “своята мюсюлманска идентичност” (42). Немските специални служби обаче смятат, че “Милли Гюрю” преследва други цели. Заявявайки публично, че се стремят към демократичен дебат и подкрепят интеграцията на турските имигранти в европейските общества, част от лидерите на организацията не крият презрението си към демокрацията и западните ценности. Германската разузнавателна служба (Bundesverfassungsschutz) неколкократно предупреждава за някои аспекти от дейността на “Милли Гюрю”, квалифицирайти я в годишните си доклади до правителството като “чужда екстремистка организация” (43). В докладите се посочва, че “макар в официалните си изявления активистите на “Милли Гюрю” да декларират привързаност към фундаменталните принципи на западната демокрация, това не им пречи да призовават за превръщането на Турция в ислямска държава” (44).

Самата история на тази организация е доказателство за екстремисткия и характер. Неин неоспорим водач и днес си остава бившият турски премиер Неджметтин Ербакан (макар че официално президент на организацията е племенникът му Мехмед Сабри Ербакан), чиято партия Рефах беше забранена от турския конституционен съд през януари 1998, заради “дейността и срещу светския режим в страната” (45). Състоялият се през 2002 в холандския град Арнем Европейски събор на “Милли Гюрю”, където Неджметин Ербакан бе основния оратор, дава известно впечатление за идеите на тази формация. След дългата си тирада срещу политиката на САЩ и Запада, като цяло, Ербакан обяви, че “след падането на Берлинската стена, Западът откри своя нов враг в лицето на Исляма”(46). На свой ред, един доклад на немските служби за сигурност определя истинските цели на “Милли Гюрю” така: “макар в последно време водачите на организацията да подчертават готовността на членовете и да се интегрират в германското общество и да приемат немските закони, това се дължи на чисто тактически съображения и не означава промяна в нейната дългосрочна стратегия” (47).

Всъщност, “Милли Гюрю” следва цели, сходни с тези на Ислямската общност в Германия, макар сферата и на действие да е по-ограничена. Неслучайно двете организации тясно си сътрудничат и реализират редица общи инициативи.Между другото, и тук е налице традиционната за тези среди семейна връзка – наскоро лидерът на Ислямската общност Заят се ожени за Сабия Ербакан, сестра на президента на “Милли Гюрю” Мехмед Сабри Ербакан (48). Майката на младоженката също е известна политическа активистка и ръководи влиятелната Ислямска женска организация в Германия. Не по-малко активно е и семейството на самия Ибрахим ел-Заят. Баща му е имам на джамията в Марбург, а други членове на клана са активисти в различни ислямски организации. Както отбелязва Удо Улфкьоте, професор в Университета на Люнебург и експерт в сферите на контрашпионажа и ислямския тероризъм, фамилиите Ербакан и Заят ръководят широка мрежа от организации, чиято цел е радикалазицията и реислямизацията, респективно, на турската и на арабската общности в Германия (49).

Междувременно Ислямската общност в Германия и “Милли Гюрю” демонстрират растяща активност в усилията си за укрепване на своето политическо влияние и превръщането им в официални представители на цялата мюсюлманска общност в страната. Разполагащи със значителни финансови средства, свързаните с тях джамии и центрове отпускат социални помощи, организират конференция и разпространяват ислямистка пропагандна литература из цяла Германия. И, както отбелязва Службата за защита на конституцията в провинция Хесен (50): “Днес ислямистката опасност в Германия се олицетворява най-вече от “Милли Гюрю” и други, свързани с нея групи, опитващи да разпространяват ислямистките идеи, действайки на ръба на закона… Те се стремят да наложат на всички мюсюлмани в Германия собствената си фундаменталистка интепретация на Корана и Шариата… Що се отнася да публичните им призиви за толерантност и религиозна свобода, към тях следва да се отнасяме крайно предпазливо” (51).

Голям проблем в случая представлява обстоятелството, че политиците често гледат на Ислямската общност и на “Милли Гюрю” по-различно, отколкото специалните служби. Както подчертава професор Улфкьоте в книгата си “Войната в нашите градове” (52), “немските политици от всички идейни течения и партии се стремят да поддържат добри отношения с хора като Заят” (53). Така престижната Берлинска католическа академия го покани да представи мюсюлманската позиция на срещата на представителите на различните вероизповедания, организирана от нея през октомври 2002 (54). Много немски политици и християнски организации редовно си партнират с “Милли Гюрю” в осъществянатего на различни инициативи. Според “Милли Газет” (официалният орган на организацията): ““Милли Гюрю” играе ролята на своеобразен “щит”, защитаващ сънародниците ни от асимилацията на варварска Европа” (55). Въпреки това, много немски политици продължават да обсъждат с лидерите на формацията проблемите свързани с имиграцията и интеграцията. Самият факт, че личност като Ахмед ал-Халифа, който е генерален секретар на Ислямската общност в Германия, представлява мюсюлманското вероизповедание пред депутатите в Бундестага, дискутиращи религиозната толерантност (56), илюстрира успешните усилия на свързаните с “Мюсюлманските братя” организации да бъдат признати за единствени представители на германските мюсюлмани. Впрочем, Службата за защита на конституцията достатъчно добре характеризира тези усилия, посочвайки, че “Милли Гюрю”, както и Ислямската общност в Германия, “съзнателно се стремят да доминират във всички регионални и национални мюсюлмански организации, превръщайки се в единствен представител на цялата общност пред правителството и увеличавайки реалното си влияние в немското общество” (57).

Ислямисткият чадър

През 1989 саудитското правителство спонсорира създаването т.нар. “Ислямски съвет в Германия”, действащ под егидата на Абдула ал-Турки (влиятелният ректор на Университета Бин Сауд в Риад). Ал-Турки пое президентския пост в Съвета, в чието ръководство участват и други знакови фигури като Ибрахим ел-Заят, Хасан Ердоган (високопоставен член на “Милли Гюрю”)и Ахмад Халифа от Ислямския център в Мюнхен (58). Фактът, че в официалния доклад на Бундестага Ислямският съвет е квалифициран като “поредната сунитска организация в Германия” говори за опасно подценяване на връзките между Саудитския режим и немските ислямисти (59).

Тенденцията към консолидация на усилията на всички ислямистки организации се очерта още през 1994, когато немските ислямисти осъзнаха, че обединявайки се ще разполагат с далеч по-голямо политическо влияние в страната. Тогава 19 организации, включително Ислямската общност в Германия, Ислямският център в Мюнхен и Центърът в Аахен създадоха т.нар. Централен съвет на мюсюлманите. Според висш служител на немските разузнавателни служби, най-малко 9 от тези 19 организации са филиали на “Мюсюлманските братя” (60). Наскоро немската преса изнесе интересни данни за президента на Съвета Надим Елиас, завършил образованието си в Германия саудитски физик, който е и един от ръководителите на Ислямскя център в Аахен. “Ди Велт” свързва Елиас с Кристиян Ганчарски, активист на Ал Кайда, арестуван като организатор на нападението срещу една синагога в Тунис през 2002 (61). Ганчарски, който е немски гражданин от полски произход, приел исляма, призна, че Ал Кайда го е вербувала в Ислямския университет в Медина, където именно Елиас го е изпратил да учи (62). Самия Елиас също не отрича този факт (63), както и обвинението, че е изпратил стотици други немски граждани да изучават радикалната уахабитска версия на исляма в саудитските университети (65). Саудитските власти са поели всички разходи на Ганчарски (64), чиито случай съвсем не е единичен.

Днес Централният съвет, претендиращ за ролята на “чадър” на всички мюсюлмански организации в Германии, на практика се е превърнал, заедно с Ислямската общност и “Милли Гюрю”, в основен представител на близо четирите милиона немски мюсюлмани.

Впрочем, фактът, че Ислямската общност в Германия е член на Централния съвет, не пречи на двете организации да действат и независимо една от друга. Тази привидна независимост обаче е щателно планирана. Контролирайки множество различни организации, “Мюсюлманските братя” съзнателно заблуждават немските политици, че уж общуват с целия спектър на мюсюлманската общност в страната (66). Така, немските медии се обръщат към водачите на Централния съвет за да научат мнението на мюсюлманите по всички касаещи ги въпроси – от носенето на забрадки (хиджаб) в държавните училища, до войната в Ирак и т.н. На свой ред, политиците също търсят одобрението на Съвета, когато искат да се обърнат към мюсюлманската общност. Много от тях не знаят почти нищо за исляма и не осъзнават, че версията на тази религия, която изповядват лидерите на Централния съвет на мюсюлманите (същото се отнася и за Ислямската общност и “Милли Гюрю”)съвпада с онази на “Мюсюлманските братя”, а не с традиционния ислям. Съответно, Централният съвет категорично отхвърля забраната за носенето на “хиджаб”, подкрепя повлияното от уахабизма обучение в мюсюлманските училища и се придържа към крайно радикални позиции по отношение на ситуацията в Близкия изток (67). Макар че много немски мюсюлмани също споделят подобни възгледи, проблемът е, че Централният съвет нито признава, нито толерира онези, които мислят различно. Истината е, че умерените мюсюлмански организации в Германия въобще не разполагат със средствата и възможностите на онези, свързани с „Мюсюлманските братя”. Със своето влияние, Централният съвет и двете най-големи съставляващи го организации (Ислямската общност и „Милли Гюрю”) тотално доминират на сцената. С мощната саудитска финансова подкрепа „Мюсюлманските братя” окончателно се превърнаха в единствения представител на ислямската общност в Германия. Наскоро немската общественост бе шокирана, научавайки какво точно се проповядва в спонсорираните от Риад джамии и училища. В края на 2003 телевизионната компания ARD успя да вкара скрита камера в построената със саудитски пари Академия „Крал Фахд” в Бон и да заснеме, обучението на младите мюсюлмани в нея, паказвайки как преподавателите им ги призовават към „джихад” срещу неверниците (68). Но макар че този факт бе осъден от редица немски политици, истински дебат за саудитското влияние върху мюсюлманите в Германия, така и не се проведе. Затова и днес официалните саудитски, или пък финансирани от Риад, организации продължават да формирита гръбнака на мрежата на „Мюсюлманските братя” в тази страна.

Първо Германия, после Европа

Макар че „братята” и техните саудитски банкери продължават усилено да работят за укрепването на ислямисткото влияние в немската мюсюлманска общност, те съвсем не мислят да се ограничат само с Германия. Благодарение на щедрата финансова подкрепа отвън, отличната си организация и наивността на европейските елити, свързаните с „Мсюлюлманските братя” организации съумяха да си извоюват сериозни позиции в цяла Европа. Така, във Франция, екстремисткият Съюз на ислямските организации доминира тотално в създадения от правителството „Ислямски съвет” (69). В Италия пък, не по-малко радикалният Съюз на ислямските общности и организации е основния партньор на управляващите, в диалога по проблемите на италианските мюсюлмани (70).

Успоредно на интеграционните усилия на ЕС, „Мюсюлманските братя” също се стремят да интегрират многобройните си европейски филиали. През последните петнайсет години те формираха няколко пан-европейски организации, като например Федерацията на ислямските организации в Европа, в която представители на националните формации се срещат и планират съвместни инициативи (71). Но може би най-големия паневропейски проект на „Мюсюлманските братя” е свързан с младите мюсюлмани, живеещи на континента. През юни 1996,

младежки ислямски организации от Швеция, Франция и Великобритания обединиха усилията си с Федерацията на ислямските организации в Европа и Световната асамблея на мюсюлманската младеж за да формират Европейската ислямска младежка организация (72). Три месеца по-късно трийсет и пет делегати от 11 страни се срещнаха в британския град Лейчестър за да обявят създаването на Форума на европейските мюсюлмански младежки и студентнски организации (FEMYSO), чиято централа днес се намира в Брюксел (73).

Според официалните бюлетини на организацията, тя представлява „мрежа от 42 национални и интернационални формации, обединяващи млади хора от 26 различни страни. През 2003 лидерите на FEMYSO с гордост обявиха, че през последните години са се превърнали в основен рупор на млядите мюсюлмани от Европа. Към Форума се обръщат по всички въпроси, касаещи европейските мюсюлмани, от Европейския парламент, ООН, Младежкия форум на Европа, както и много неправителствени организации, действащи на на континентално ниво (74).

Ибрахим ел-Заят, който заемаше президентския пост на Форума преди скандалните разкрития в Германия да го принудят да се оттегли, използваше тази организация за установаване на тесни контакти с определени среди в Европейския парламент (75). Впрочем, доколкото „Мюсюлманските братя” контролират повече организации, членуващи във FEMYSO, очевидно тъкмо те представляват днес и младите мюсюлмани пред основните европейски институции. И макар някои лидери на Форума да обявяват, че се „борят с предразсъдъците на всички нива и подкрепят Европа на многото култури и на интеграцията” (76), подобни фрази звучат кухо на фона на радикалните позиции на неговите основни спонсори като Световната асамблея на мюсюлманската младеж например, които вярват, че „евреите са врагове на правоверните, на Аллах и на ангелите, нещо повече – те са врагове на човечеството... Всяко нещастие, сполетяло мюсюлманите е причинено от тях” (77).

Щедрото финансиране и отличната организация спомогнаха много за успеха на „Мюсюлманските братя” в Европа. Но техният възход и инфилтрацията на филиалилите им едва ли биха били възможно, ако европейските елити се отнасяха малко по-предпазливо към тяхната реторика, опитвайки се да разберат, що за мотиви ръководят онези, които финансират и изграждат тези ислямски организации. Защо европейците са толкова наивни? Бассам Тиби, немски професор от сирийски произход и известен експерт по проблемите на европейския ислям, смята, че европейците (и, особено, германците) прекалено се боят от обвиненията в ксенофобия. А всяка критика срещу дейността на „Мюсюлманските братя” и техните филиали, бива последвана от поток обвинения в расизъм и предубеждение към мюсюлманите. Журналистите, които не се спират пред тях, често са принудени да водят дълги и скъпи съдебни дела.

В редица случаи европейските политици просто не желаят да научат нещо за миналото и идеите на онези, които претендират да представляват мюсюлманската общност на континента. Както и в САЩ, така и в Европа, самозваните представители на тази общност са далеч по-радикални, отколкото редовите и членове. В други случаи политическите елити са наясно, че въпросните организации не са идеалните партньори за установяването на конструктивен диалог, но не желаят да хабят усилия и време за да открият по-умерени формации, които, по правило, са по-незабележими и обикновено действат само на локално равнище, заради сериозните си финансови проблеми.

Това което повечето европейски политици също не разбират е, че срещайки се с представители на радикалните ислямистки организации те укрепват позициите им, предоставяйки на стоящите зад тях „Мюсюлмански братя” необходимата легитимация. Подобно поведение обаче стимулира по-нататъшната радикализация, защото политическото легитимиране на „Мюсюлманските братя” дава още по-големи възможности на техните легални филиали да укрепват влиянието си и да радикализират ислямските общности в различните европейски държави.

Създателят на „Мюсюлманските братя” Хасан ал-Бана е мечтаел да разпространи радикалния ислямизъм първо в Египет, а след това и в целия мюсюлмански свят. Той обаче със сигурност не си е представял, че идеите му могат да се превърнат в реалност в Европа.

* Авторът е заместник директор на Института за борба с тероризма Investigative Project във Вашингтон, САЩ

Бележки:

[1] "Homepage," Muslim Brotherhood Movement website, accessed Dec. 22, 2004.

[2] The Chicago Tribune, Sept. 19, 2004; виж също Daniel Pipes, The Islamic States of America?, FrontPageMagazine.com, Sept. 23, 2004.

[3] Khalid Duran, "Jihadism in Europe," The Journal of Counterterrorism and Security International, Fall 2000, pp. 12-5.

[4] Richard Labeviere, Dollars for Terror: The U.S. and Islam (New York: Algora Publishing 2000), p. 141.

[5] Georges Lepre, "Himmler's Bosnian Division: The Waffen SS Handschar Division 1943-45," Schiffer Aviation History, Jan. 2000, pp. 31-4.

[6] M. H. Faruqi, "Les Freres Musulmans. Politique de 'rabbaniyya,' les prieres avant le pouvoir Dr. Saпd Ramadan, 1926-1995," Historique du Centre Islamique, Islamic Center of Geneva.

[7] Ibid.

[8] Ibid.

[9] "Prasidenten der IGD," Islamische Gemeinschaft in Deutschland website, accessed Dec. 22, 2004.

[10] Faruqi, "Les Freres Musulmans," Historique du Centre Islamique.

[11] "Senators Request Tax Information on Muslim Charities for Probe," U.S. State Department news release, Jan. 14, 2004.

[12] Fouad Ajami, "Tariq Ramadan," The Wall Street Journal, Sept. 7, 2004.

[13] Labeviere, Dollars for Terror, p. 122.

[14] Official dossier on Ahmed Nasreddin (hereafter Nasreddin dossier), Servizio per le Informazioni e la Sicurezza Democratica (Italian secret service, SISDE), Apr. 6, 1996, p. 10.

[15] Ibid., p. 24.

[16] Ibid., p. 31.

[17] Newsweek, May 12, 2004.

[18] "Recent OFAC Actions," U.S. Department of the Treasury, Office of Foreign Assets Control, Nov. 7, 2001.

[19] Nasreddin dossier, p. 31.

[20] Ibid.

[21] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland" Innenministerium,

Nordrhein-Westfalen land website, accessed Dec. 22, 2004; "Islamismus,"

Landesamt fur Verfassungsschutz, Hessen website, accessed Dec. 22, 2004.

[22] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land.

[23] Official Guide to the Munich Mosque (Munich: The Islamic Center of Munich), purchased by the author at the Milli Gоrus' bookstore, Cologne, Feb. 2004.

[24] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land.

[25] Sueddeutsche Zeitung (Munich), July 29-30, 1967.

[26] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land.

[27] Nasreddin dossier, p. 31.

[28] Report on radical Islam, Baden Wurttenberg state Verfassungsschutzbericht, 2003, p. 48.

[29] "Koordination mit Zentren in folgenden Stadten," Islamische Gemeinschaft in Deutschland website, accessed Dec. 22, 2004. [30] Report on Ibrahim el-Zayat, Cologne police, Aug. 27, 2003, p. 3.

[31] David Kane, FBI senior special agent, affidavit in "Supplemental Declaration in Support of Pre-Trial Detention," United States of America v. Soliman S. Biheiri, U.S. District Court for the Eastern District of Virginia. The affidavit also details WAMY's links to the Palestinian terrorist organization Hamas.

[32] Kane, "Supplemental Declaration in Support of Pre-Trial Detention."

[33] The Wall Street Journal, Apr. 15, 2003.

[34] Report on el-Zayat, Aug. 27, 2003, p. 4.

[35] Duran, "Jihadism in Europe," pp. 12-5.

[36] Klaus Gruenewald, "Defending Germany's Constitution," Middle East Quarterly, Mar. 1995, p. 10.

[37] See Al-Aqsa Foundation, "Recent OFAC Reports," U.S. Department of the Treasury, Office of Foreign Assets Control, June 6, 2003.

[38] Nasreddin dossier, p. 9.

[39] Ibid., p. 30.

[40] Duran, "Jihadism in Europe," pp. 12-5.

[41] "Islamische Gemeinschaft Milli Gorus," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land website, accessed Dec. 22, 2004.

[42] Annual report of the Office for the Protection of the Constitution (Bundesverfassungsschutz), 2000, Cologne, p. 174.

[43] Annual report of the Office for the Protection of the Constitution (Bundesverfassungsschutz), 1999, Cologne, p. 165.

[44] Ibid.

[45] Agence France-Presse, Jan. 16, 1998.

[46] Mehmet Ulger, "Manifestatie Milli Gorus in Arnhem," De Humanist, July 2003.

[47] Annual report, Bundesverfassungsschutz, 2000, p. 198.

[48] Udo Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten (Frankfurt: Eichborn Publishing, 2003), pp. 32-3.

[49] Author interview with Udo Ulfkotte, Frankfurt, Feb. 2004.

[50] В немската федерална система, всяка провинция има собствена Служба за защита на Конституцията (Landesverfassungsschutz), която е независима от националната Bundessverfassungsschutz.

[51] "Islamismus," Landesamt fur Verfassungsschutz, Hessen.

[52] Frankfurt: Eichborn Publishing, 2003.

[53] Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten, p. 38.

[54] "Christentum und Islam," German Association of Muslim Social Scientists (GMSG), Oct. 26, 2002.

[55] Anti-Semitism Worldwide 1998/9 (Tel Aviv: Stephen Roth Institute, Tel Aviv University, 2000).

[56] Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten, p. 38.

[57] Annual report, Bundesverfassungsschutz, 2000, p. 174.

[58] Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten, p. 164.

[59] Ibid., p. 162.

[60] Hartwig Mueller, head of the Verfassungsschutz of Nordrhein Westfahlen, interview on German television SWR, Mar. 21, 2003.

[61] Die Welt (Berlin), May 6, 2003.

[62] Michael Waller, testimony before the Senate Judiciary Committee Subcommittee on Terrorism, Technology, and Homeland Security, Oct. 14,

2003.

[63] The Wall Street Journal, Feb. 21, 2003.

[64] Die Welt, May 6, 2003.

[65] Ibid.

[66] Author interview with Ulfkotte, Frankfurt, Feb. 2004.

[67] Ibid.

[68] Time, Nov. 2, 2003.

[69] Ibid., Apr. 27, 2003.

[70] Renzo Guolo, Xenofobi e Xenofili. Gli Italiani e l'Islam (Bari:

Laterza Publishing, 2003), p. 14.

[71] "The Global Community," MABOnline, Muslim Association of Britain,

Dec. 20, 2004.

[72] Forum of European Muslim Youth and Student Organizations brochure, emailed to author by a representative of FEMYSO, Jan. 2004.

[73] Ibid.

[74] Ibid.

[75] "L'Islam en Europe ou L'Islam d'Europe," conference program, European

Parliament, Brussels, Dec. 11, 2002.

[76] FEMYSO brochure.

[77] "Animosity toward the Jews, " A Handy Encyclopedia of Contemporary Religions and Sects (WAMY), FBI translation from Arabic; Steven Emerson, statement to the National Commission on Terrorist Attacks upon the United States, July 9, 2003; Kane, "Supplemental Declaration in Support ofPre-Trial Detention."

[78] Bassam Tibi, Islamische Zuwanderung, Die gescheiterte Integration (Munich: DVA, 2002), p. 135.

{rt}

Изострянето в последно време на отношенията между Варшава и Москва са не просто израз на традиционното съперничество между двете държави, но и косвена последица от геополитическата стратегия, която Полша (определяна от мнозина анализатори като “гръбнак” на т.нар. “нова Европа”) се опитва да следва в Балтийско-черноморския регион. Всъщност, зад новия полско-руски дипломатически сблъсък стои един традиционен, дори “класически” проблем – този за съдбата на Беларус, а конкретния “препъни камък” е нейният президент Лукашенко. В случая Полша действа като представител на цялата западна общност (и, най-вече, на САЩ), опитвейки се да ерозира позициите на последния и най-верен съюзник на Москва в цялото постсъветско пространство. При това свалянето на Лукашенко се превръща в ключов външнополитически въпрос за най-близките (като изключим Русия, разбира се) културно-исторически съседи на Беларус – Полша, Украйна и дори Литва.

Както е известно, през последните месеци евроинтеграционният процес е изправен пред много сериозни проблеми и очевидно буксува, докато в същото време продължава разцеплението между т.нар. “стара” и “нова” Европа. Последната се очертава далеч по-проамерикански настроена, отколкото страни като Франция, или Германия например. Това е съвсем разбираемо, тъй като “западната” (т.е. атлантическата) идентичност, чиито признат носител са именно САЩ (и в по-малка степен Великобритания), е по-важна за държавите от “нова Европа”, отколкото континентално “европейската”, по отношение на която всяка от тях изпитва определен дефицит.

Не е изключено, че в подобни условия Полша действително може да се превърне в лидер на цялата група постсъветски и постсоциалистически държави от балтийско-черноморската зона (която някои полски геополитици определят с термина “Междуморие”), представляваща своеобразна “буферна зона” между руската (евразийската) и европейската цивилизации. В нея влизат такива страни като Словакия, Румъния, Латвия, Молдова и т.н., както и прилежащите и от изток и запад гранични територии на европейската и евразийска цивилизации, притежаващи по-определена, в сравнение със сраните от балтийско-черноморската зона, културно-историческа идентичност (Чехия, Словения, т.нар. Приднестровие, както и централните и източните райони на Украйна и Беларус).

Всъщност, регионалната геполитика на Варшава, която е насочена към изтласкването на Русия от Балтийско-черноморския регион е (в значителна степен) елемент от глобалната американска политика, целяща световна геополитическа доминация, чиито основен инструмент е огромното превъзходство на САЩ в сферата на военните и информационните технологии, в Космоса и Световния океан. Както впрочем, и контролът на пограничните (лимитрофни) зони, около културно-историческите общности (цивилизации) от Евразийско-Африканския мегаконтинент.

Така очертаната система включва Голямата лимитрофна (т.е. гранична) зона, разделяща метацивилизациите на Стария свят: метацивилизацията на Севера (включваща европейската и руската цивилизации), тази на Изтока (южноазиатската и далекоизточната цивилизации) и тази на Юга (афроазиатската и африканската цивилизации). Въпросната зона се простира от Гибралтар, през Средиземно море и Азия, чак до руското тихоокеанско крайбрежие, а чрез Пакистан стига и до Индийския океан. Но лимитрофната система включва и “вливащите се” в Голямата лимитрофна зона “обикновени” цивилизационни лимитрофи, на първо място сред които е европейско-руският лимитроф.

Формираща единен “сегментно-лентов” териториален континиум, лимитрофната система на Стария свят (чиято основа и най-важно звено е спомената по-горе Голяма лимитрофна зона, в която, на различните и участъци, се “вливат” гранични зони от по-нисък, т.е. не “мета-“, а просто цивилизационен, ранг) е зона на непрекъснати хилядолетни конфликти, както между населяващите я народи, така и между разположените от двете и страни големи (включително “световни”) държави. Подобна зона може да бъде обединена само при възникване на извънредна ситуация от идеята за съвместното противопоставяне на някакъв общ за всичките и обитатели враг – т.е. враг, борбата с който за всеки от етноконфесионалните и политически елементи на конкретната лимитрофна система се оказва по-важна, отколкото вековните вражди помежду им.

Подобен враг обаче не може да бъде нито Европа, нито Индия, нито Китай, нито дори мюсюлманския (арабо-персийския) свят, а само Русия – най-малкото защото само край нейните културно-исторически граници (за разлика от културно-историческите граници на споменатите европейска, инидйска, китайска и мюсюлманска цивилизации) е разположена по-голямата част от лимитрофната система на Стария свят, включително основният участък от Голямата лимитрофна зона – от Балканите до Тихия океан.

Позиционирането на Русия като “враг” е необходимо, в частност, за установяването на контрол върху страните от руско-европейската лимитрофна (гранична) зона, т.е. Балтийско-черноморския регион, който има изключително геополитическо значение за днешния световен хегемон, защото отделя една от друга платформите на съответните цивилизации, играещи важна роля в глобалната политика на техните “силови центрове”. От друга страна, то би било гаранция, че въпросните страни няма да се обединят в някакъв алианс, насочен срещу единствената на планетата свръхсила. Да не говорим, че подобен, повече или по-малко цялостен, политическо блок, формиран от държавите от Балтийско-черноморската зона, може да бъде насочен не само против Русия, а (ако е необходимо) и против т.нар. “стара Европа”. Което, без съмнение, отговаря на американските интереси.

Именно поради това се полагат сериозни усилия днешна, силно отслабена, Русия да се позиционира като “общ враг” за всички, разположени около нея, постсъветски и постсоциалистически държави. Пак поради това, САЩ реализират (пряко, или косвено – т.е. с посредничеството на други страни) стратегия за блокирането и изолирането на Русия в нейните сегашни граници.

Следва да отбележим обаче, че пак по същата причина, Вашингтон не е заинтересован от разпадането на Руската Федерация: защото ако това се случи, ще изчезне факторът, използван за обединяването на нациите, обитаващи лимитрофния пояс, и превръщането им в полу-протекторати. Разпадането на Русия моментално би активирало старите вражди между тях, и те биха започнали да си изясняват отношенията далеч по-активно, отколкото го правят днес. В такъв случай ще рухне и все още недоизградената докрай система за контрол на страните от граничната зона, в лимитрофните пространства ще настъпи хаос, а събитията в дезинтегрираща се Русия окончателно ще взривят и без това неособено устойчивия баланс в Евразия. Всичко това, в крайна сметка, ще доведе до съществен спад (ако не и до крах) на американското геополитическо влияние в Стария свят. Затова стратегията на САЩ изисква съхраняването на политическото единство на днешната Руска Федерация, която според Вашингтон е прекалено слаба за да застраши реално американските интереси, но пък все още може да се използва като плашило за част от новите елити в постсъветските и постсоциалистически държави.

Тоест, САЩ са заинтересовани от една Русия, намираща се в състояние на полуразпад, макар и външно единна, затворена в обръча на лимитрофните зони и успешно представяна пред обществеността в страните, разположени в тях, като най-големия им враг.

В същото време обаче, по редица културно-исторически, географски и ред други причини, целият лимитрофен пояс (дори и при наличието на някакъв “общ враг”, достатъчно значим за всеки от съставляващите го елементи) много трудно би могъл да се обедини в единно цяло – просто защото е изключително фрагментиран и пъстър. Но, като работещ и сравнително функционален геополитически инструмент, подобна структура може да се “сглоби” от няколко отделни и далеч по-еднородни блока. Един от тези потеницални блокове е и т.нар. Балтийско-черноморска зона.

Очевидно е, че политико-икономическото “блокиране” на разположените в тази зона държави и формирането на своеобразна “Втора Европа” (стара идея на редица полски геополитици – от маршал Юзеф Пилсудски до професор Лешек Мочулски) би забавило, или дори стопирало, интеграционните процеси на континента, увековечавайки “недовършената интеграция” в ЕС на т.нар. “нова Европа”, нейните противоречия със “стара Европа”, както и проблемите с евроинтеграцията на редица черноморски държави и на първо място на една толкова голяма страна, каквато е Украйна. Истината е, че Украйна все повече се отдалечава от Русия без при това да се доближава до Европа, просто защото никой здравомислещ брюкселски бюрократ не би пуснал в Съюза страна с подобна икономическа и политическа система и с толкова голяма корупция. Подобна ситуация обаче, само стимулира политическите амбиции на Украйна, притежаваща толкова значителен, но не намиращ подходящо приложение, потенциал. Затова Киев, е заинтересован от формирането на нова “коридорна”, “втора Европа” повече от всички останали страни от Балтийско-черноморския регион.

Появата на подобна “втора Европа” е особено изгодна и за САЩ по редица, вече изброени по-горе, причини. Затова е доста вероятно, че те (както и немалка част от проамерикански настроените кръгове в ЕС) биха подкрепили такъв проект.

По принцип, в хипотетичния “Балтийско-черноморски блок” могат да влязат всички бивши членки на вече несъществуващия СИВ от Източна и Централна Европа (включително Чехия, която е не по-малко европейска държава, отколкото Австрия например) и западните екс-съветски републики, а също бившите юго-републики (особено търсещите изход от международната си изолация Сърбия и Черна гора и Босна и Херцеговина). Наред с тях, потенциален член на подобна политико-икономическа организация е балканският “парий” Албания, Приднестровската квазидържава (след връщането и в състава на Молдова), и все още руската Калининградска област. На свой ред Австрия и Германия (особено източните и провинции), също биха могли да участват под някаква форма в изграждането и. При евентуална дезинтеграция на Руската Федерация, към Балтийско-черноморския блок биха опитали да се присъединят западните (и, особено, северозападните”) рурски региони, макар че подобно развитие би означавало “началото на края” на този блок.

Турция, чиито шансове за пълноправно членство в ЕС са малки, както и държавите от Южен Кавказ, които въобще нямат такива шансове, също биха били заинтересовани от присъединяването си към хипотетичния Балтийско-черноморски алианс. Въпреки това, подобно нещо едва ли ще се случи. На първо място, поради твърди големите културно-исторически различия между тези страни и онези от Балтийско-черноморския регион. А на второ, защото Турция, тази своеобразна евро-азиатска “мини-империя”, със сигурност би претендирала за водещи позиции в блока, за сметка на възможните му лидери и инициатори Полша и Украйна. Затова Анкара най-вероятно не би била допусната в него и (оставайки и извън ЕС) ще се опита да формира собствено политико-икономическо пространство – поредният сегмент от проамериканския лимитрофен пояс.

Но, да се върнем към Балтийско-черноморската “инициатива”. Струва ми се, че с избирането на Юшченко за президент на Украйна, окончателно се оформи и потеницалното “ядро” на Балтийско-черноморския блок. Това е оста Варшава-Киев, близък до която е и Вилнюс. Независимо, че за литовското и, още повече за полското, общество безусловен приоритет е колкото се може по-пълната интерграция в ЕС, част от елитите на двете държави (съобразяващи се не толкова с интересите на Брюксел, колкото на Вашингтон) би могла да се ориентира към една по-различна, макар и на пръв поглед съвсем традиционна за тях политика (проектите, свързани с възраждането под една или друга форма на съществувалата до края на ХVІІІ век Жеч Посполита, обединяваща Полша, Украйна и Литва), която обаче в случая би имала съвършено различно съдържание. Но, за да придобие ядрото на хипотетичния Балтийско-черноморски блок необходимата геополитическа устойчивост и достатъчна териториална обвързаност, е необходимо присъединяването към него на Беларус. А докато в Минск управлява “последният европейски диктатор” Лукашенко, това няма как да стане. Ето защо, въпросът за свалянето му от власт се превръща напоследък в ключов за външната политика на Полша, Украйна и Литва.

Създаването на Балтийско-черноморския алианс в пълния му обем – т.е. от Шчецин, Риека и Тирана до Нарва и Мариупол със сигурност би раздалечило максимално Русия от Европа и би било своеобразно възраждане на принципите на установената на континента след Първата световна война Версайска система. Между Русия и Европа ще възникне не просто поредният “санитарен кордон”, а цял “санитарен блок”. Последният обаче рискува да се окаже крайно нестабилен и едва ли би просъществувал дълго. Американските ангажименти в Близкия изток драстично ограничават възможностите на Вашингтон в Европа, а противоречията между страните от Балтийско-черноморския регион скоро ще изместят страха и противопоставянето на “общия враг” от Изток. И когато това се случи, не можем да изключим, че историята (с посредничеството на основните си “играчи” – цивилизационните субекти) ще се развие по един, до болка познат и на нас, българите начин. Тоест, като Брюксел и Москва си поделят раздиращата се от противоречия “нова Европа”. И кой знае, дали сегашният руско-полски дипломатически сблъсък не подготвя основата на някой бъдещ пакт от типа на печално известния, подписан от Молотов и Рибентроп през вече далечната 1939?

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Трансграничното сътрудничество е сравнително нов и перспективен феномен в развитието на обединяваща се Европа. Основната му цел е да преодолее, трансформира и промени съществено продължителното действие на „ефекта на бариерата” между съседни страни и, заедно с това, да постави началото на качествено ново планиране и развитие и обща координация на приграничните територии. Началото на трансграничното сътрудничество се поставя в средата на ХХ век, когато ентусиазирани групи от хора – от скандинавските страна, а също от Германия, Франция, Швейцария и Холандия, се обединяват от идеята за трансформиране функциите на държавните граници, преодоляване на създадените вековни исторически бариери и премахването на ограничаващата и задържаща социално-икономическото и културното развитие периферност на приграничните пространства (вж. Практическо ръководство по трангранично сътрудничество, Европейска комисия, 2000, с.17).

Едва през 80-те и 90-те години на миналото столетие обаче, Европейският съюз прие програми в тази област – в началото програмата ИНТЕРРЕГ – преминала през три етапа на реализация, а по-късно и програмата ФАР за трангранично сътрудничество.

Най-общо, резултатите от тази политика са свързани с ускоряване процеса на трансграничното развитие и създаването и институционализирането на трансгранични структури от представители на местните власти, като дългосробно действащи организации (1). Следователно, в страните от Източна и Югоизточна Европа

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Мнозина политически наблюдатели, включително и у нас, в България, определят ролята на САЩ за успеха на т.нар. „цветни революции” в Грузия, Украйна и Киргизстан като решаваща. Всъщност, това съвсем не е чак толкова очевидно. Така, по време на драматичните събития а в Киев в края на миналата година, американците нерядко съзнателно ограничаваха привържениците на Юшченко от предприемането на по-радикални действия. В същото време въпросът, защо Вашингтон е решил да свали изключително удобния за реализирането на стратегическите интереси на САЩ в Централна Азия киргизки президент Акаев до днес остава без ясен отговор, което навежда на предположението, че свалянето му едва ли е било съгласувано с Белия дом. Освен това, в нито един от трите случая, американците не декларираха официално желанието си за смяна на местните управляващи елити. За първи път подобна ясна декларация прозвуча едва през пролетта на тази година от устата на държавния секретар Кондолиза Райс и тя се отнася за Беларус.

Трябва да признаем, че в този случай американците са изправени пред достоен противник, далеч по-сериозен, отколкото бяха Шеварднадзе, Кучма и Акаев, взети заедно. Защото нито един от тримата вече бивши президенти не разполагаше с толкова власт, колкото днес притежава Александър Лукашенко.

Така, Шеварднадзе управляваше една държава, превърнала се по същество в географско понятие, като реално не контролираше почти нищо в нея и се крепеше на финансовата подкрепа, оказвана от Запада заради някогашните му заслуги за разпадането на съветската империя. В края на краищата обаче, на западняците им омръзна парите им да отиват в джобовете на местните мафиотски босове, финансирането отвън бе силно ограничено и Шеварднадзе падна от власт. На свой ред Кучма никога не е държал цялата власт в Украйна, където още от 90-те години на миналия век насам действат няколко мощни и конкуриращи се икономическо-политически кланове. А слабостта на кирзгизкия лидер Акаев се прояви толкова очевидно при свалянето му от власт, че дори не си струва да се коментира.

Ситуацията в Беларус е съвършено различна. Лукашенко изцяло контролира и икономиката, и политиката в тази страна. На практика той е единственият местен олигарх – най-вече благодарение наличието на специалния т.нар. „президентски фонд”. Като според някои данни, средствата във фонда са съпоставими с официалния държавен бюджет, а контролът върху изразходването им се осъществява единствено и еднолично от самия президент. Всички политици, които биха могли евентуално да представляват сериозна конкуренция на Лукашенко, отдавна са елиминирани (в по-добрия случай те бяха принудени да емигрират, а в по-лошия – просто изчезнаха). Освен това, отлично съзнавайки, че не може да се откаже от властта при каквито и да било обстоятелства (просто защото това би му струвало главата) беларуският президент разчита на подкрепата на изключително могъщите специални служби, както и на най-добрата в постсъветското пространство армия. Подкрепя го и онази част от обществото, която традиционно е най-активна в електорален план – т.е. пенсионерите и жителите на селата.

В Беларус действа изключително мощна пропагандна машина, която вече повече от десет години формира образа на страната като обсадена крепост, а този на самия Лукашенко – като единствения защитник на обикновените граждани от всички външни и вътрешни заплахи. Обект на непрекъснати информационни атаки са не само Западът и вътрешната опозиция. Истината е, че през цялото управление на Лукашенко, казионните беларуски медии (а в тази страна почти всички медии са такива) се отличаваха с крайно радикалната си русофобия, която може да се сравни само с онази в прибалтийските републики. Те и днес продължават да представят Русия като тънеща в мизерия държава, намираща се на ръба на икономическата катастрофа и генерираща единствено корупция, престъпност, тероризъм и т.н., в сравнение с която Беларус изглежда като истински оазис на спокойствието и икономическия просперитет. Що се отнася до съюза между Москва и Минск, той се представя от тях като резултат изключително на привързаността на Лукашенко към „славянското единство”. Всъщност, беларуският президент отдавна не се опитва да крие истинските си чуства към Русия, сред които доминира презрението и дори омразата, но продължава да говори за „дружбата между двата народа”, шантажирайки Москва с транзитното геополитическо положение на страната си между Русия и ЕС и разчитайки на комплексите на Кремъл по отношение на Запада. Разбира се, Лукашенко максимално използва получаваните почти безплатно руски енергоносители, които после се препродават на пазарни цени на вътрешния и европейския пазари.

В тази ситуация отстраняването на диктатора е изключително трудно. Местната опозиция е толкова слаба и политически несъстоятелна, че повечето беларуси просто не виждат алтернатива на сегашния президент, дори и ако не изпитват особени илюзии за политиката му. Пропагандната машина и силовите структури са толкова силни, че осъществяването на поредната „цветна” революция в Беларус изглежда крайно проблематично. Но, както показват последните събития (не само в постсъветското пространство, но и в Ирак), американците действат на принципа, че ако са решили нещо, ще го направят, без да ги е грижа за последиците. От друга страна, влагането на мащабни финансови средства в поредната „революция” безусловно би имало известен ефект, още повече, че недоволните от политиката на Лукашенко не са никак малко. Активната американска намеса би могла да провокира сериозна дестабилизация на ситуацията в страната, или поне в столицата Минск, което само по себе си би навредило сериозно на имиджа на Лукашенко като гарант за стабилността. Ако пък президентът отново се опита да смачка опозицията с груба сила (както би могло да се очаква), това автоматично ще го превърне в абсолютен световен „парий”.

В този смисъл, Москва, която преди 11 години (т.е. по времето на Елцин) реши да заложи на Лукашенко, сега се намира в задънена улица. Не е ясно, кой днес е по-голям русофоб – дали президентът на Беларус, или беларуската опозиция. Ако инспирираната от Вашингтон „революция” се окаже успешна, в Минск ще бъде установен най-антируският режим в цялото постсъветско пространство. Ако пък Лукашенко запази властта си, използвайки въоръжена сила за смазването на „революцията”, Москва ще се окаже в неособено завидната роля на единствен съюзник на новия световен „парий”.

Очевидно Русия отдавна би трябвало да е готова за подобно развитие, формирайки в Беларус проруски настроена опозиция на диктатора. Още повече, че през 90-е години на миналия век, това беше далеч по-реално постижима задача, тъй като по онова време стремежът към истински съюз с Русия действително съвпадаше със стремежа за ликвидиране диктатурата на Лукашенко. Днес обаче, това вече не е съвсем така. От друга страна, форсираното изграждане на проруска опозиция на режима в Минск е единствения шанс на Москва да избегне геополитическия капан, който очертахме по-горе. Теоретично, подобно нещо е възможно, макар че шансовете за това са малки. Най-вече, защото в Беларус не се очертават сериозни политически сили, способни да се справят с тази роля. Въпреки това, Кремъл би могъл да предприеме (и вероятно ще го направи) подобна нестандартна и изпреварваща американците стъпка. Просто защото иначе ще трябва да избира между две възможности – да не се намесва в поредната „цветна революция” в своята собствена сфера на влияние, или пък да защитава до последно минския диктатор. Първият избор е много лош, но пък вторият е направо ужасен.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Европейската конституция не беше единствения потърпевш от отрицателния вот на французите и холандците, провокирал най-сериозната криза в половинвековната история на ЕС. Под въпрос бе поставен целият досегашен модел на развитие на Съюза, изправен пред очевидното нежелание на значителна част от европейците да жертват националния си суверенитет в името на неговия успех. Застрашено е бъдещето на европейския проект, при това в момент, когато най-сетне се заговори за включването в него на вечно неспокойните Балкани. През последното десетилетие членството в европейската зона на мир и просперитет се превърна в мечтана цел, оправдаваща провеждането на особено болезнени демократични, законодателни, правни и икономически реформи в посткомунистическите държави от континента, чиито правителства правят всичко възможно за да докажат, че вече са готови да се присъединят към „европейския клуб”. Може би най-впечатляващото изключение от този процес, до пролетта на 2005, беше Сърбия. Именно през тази пролет Белград най-сетне се реши да изостави дотогавашното си подозрително безразличие към Европейския съюз и да поеме по пътя на другите посткомунистически държави, като за целта дори смекчи твърдата си позиция по въпроса за бъдещето на Косово и предаде Международния трибунал в Хага дузина сръбски граждани, обвинени, че са военнопрестъпници (нещо, което досега категорично отказваше).

След референдумите във Франция и Холандия обаче, новият курс на Белград внезапно се сблъска с нежеланието на французите (и не само тяхното) разширяването на Европейския съюз да продължи и, особено, в него да бъдат приети Сърбия и Косово. Този нов манталитет, който започва да взема връх в ЕС, може да ликвидира стимулите, каращи нестабилните режими в страните от бивша Югославия да се борят със съпротивата на влиятелните местни мафии, част от политическия елит и селското население срещу реформите и демократизацията. Разбира се, не може да се твърди, че връщането към кървавите балкански конфликти от 90-те години на миналия век (например, чрез по-нататъшната ескалация на спорадичните сръбско-албански сблъсъци в Косовска Митровица) е неизбежно. Истината обаче е, че рискът от подобно развитие днес е доста по-голям, отколкото преди референдумите във Франция и Холандия.

Може би най-добрия тест за наличието за такъв риск за Балканите (както и за Запада, като цяло) е заплахата, която кризата в ЕС представлява за решаването на въпроса за бъдещето на международния протекторат Косово, чрез ускоряване постигането на споразумение за неговия „окончателен статут”. Както е известно сърбите и албанците, които оставаха непреклонни през последните шест години (като сърбите претендираха Косово завинаги да остане провинция на Сърбия, докато косоварите (2) твърдо държаха на обявяването му за независима държава), напоследък смекчиха исканията си, водени изключително от стремежа да изпълнят предварителните условия за бъдещото им присъединяване към ЕС. Действително, всяко мирно решение, изключващо подновяването на етническите войни, които през 90-те години доведоха до най-голямото клане в Европа след края на Втората световна война, ще зависи пряко от перспективата за евентуалното приемане в ЕС на Сърбия и Косово. И, ако днес тази перспектива започва да избледнява, дълг на Европейския съюз е да съдейства за задълбочаването на необходимата трансформация на съзнанието, която единствена би могла да помогне за преодоляване на старите навици и вражди и, макар и с огромно закъснение, най-сетне да върне Балканите в Европа, давайки поредния положителен пример за ползата от демократизацията, която днес се е превърнала в основна цел и на американската външна политика.

Първоначалният прогрес

Засега, най-голямото постижение в Западните Балкани е прекратяването на масовите кръвопролития, последвали разпада на Югославия. През 1995, клането на 800 невъоръжени мъже и момчета в босненското градче Сребреница, най-сетне накара Запада да се намеси. И тази намеса се оказа успешна. Пред международния трибунал за бивша Югославия бяха повдигнати стотици обвинения в геноцид и военни престъпления. Един милион бежанци бяха върнати по домовете си в Босна и Херцеговина и вече не страхуват, че могат да бъдат нападнати през нощта от съседите си – сърби, хървати, или мюсюлмани. Правителството на т.нар. Република Сръпска (сръбският анклав в Босна и Херцеговина) най-сетне призна през миналата година, че сърбите са извършили престъпление в Сребреница, а сръбският президент участва в отбелязването на десетгодишнината от клането на 11 юли т.г. На свой ред македонците и местните албанци, макар и да продължават да имат проблеми с интеграцията си, вече не решават споровете с оръжие, а с политически средства, след като наложеното от Запада през 2001 Охридско споразумение гарантира на албанското малцинство определена квота на представителство в македонското правителство и местната власт. В самата Албания, въпреки че политическите партии, представляващи различните местни кланове, не демонстрират кой знае каква еволюция в процеса на превръщането си в нормални политически организации от европейски тип, в страната вече ги няма въоръжените междуособици, типични за края на 90-те години. В Косово, антисръбските погроми от пролетта на миналата 2004 не се повториха през тази, отчасти поради превантивните действия, предприети от силите на НАТО в Косово (KFOR), отчасти защото доскорошният премиер Рамуш Харадинай стана първия етнически албанец, който доброволно се яви пред трибунала в Хага, отчасти защото косовските албански лидери най-сетне осъзнаха политическата цена на евентуални нови бунтове и се постараха да ограничат действията на радикалните елементи в собствената си общност.

Опитите на държавите от Западните Балкани да постигнат нещо повече от простото прекратяването на войните помежду им, като се превърнат в „нормални” и получат шансове за присъединяване към ЕС, имат променлив успех. Разбира се, задачата, която си поставят, е изключително трудна, защото изисква от тях, в рамките на само едно поколение, да изминат пътя от шовинизма и йерархичния модел, наследени от ХІХ век, към демокрацията, свободния пазар и социалната откритост. И колкото повече отлагат тази трансформация, толкова по-безнадеждно ще става изоставането им от, онова, което те самите определят с простичкия термин „Европа”. „Всъщност, от 500 години насам, това е първата ни възможност сами да определим съдбата си! Затова всичко, което правим за да изпълним изискванията на ЕС, е в наш собствен интерес” – обяснява министърът на евроинтеграцията на една балканска държава, припомняйки османското господство, войните, раздирали полуострова през ХХ век, както и петдесетте години комунизъм (3).

Разбира се, далеч не всички на Балканите виждат нещата по този начин, а една от основните прегради пред възприемането на подобна позиция е все още неразрешеният проблем за бъдещето на Косово. В продължение на дълги години белградските политици, също както и повечето сърби, не можеха да приемат евентуалната загуба на своята „историческа люлка”, вярвайки, че нещата могат да се обърнат или по пътя на бруталните репресии срещу косовските албанци, предприети през 90-те години на миналия век, или пък разчитайки, че Сърбия вечно може се крие зад временната резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, според която Косово официално все още е сръбска провинция. И, обратно, албанците в Прищина не са забравили как НАТО и Медлин Олбрайт ги спасиха от сръбските репресии през 1999 и вярват, че могат да не се съобразяват с изискванията на ООН за спазване на човешките права в провинцията, разчитайки, че САЩ в крайна сметка ще наложат признаването на Косово за независима държава. Що се отнася до сръбското население на Косово, до началото на тази година неговото положение продължаваше да изглежда безизходно и единствено предпазливото и изчаквателно поведение на Мисията на ООН в провинцията (UNMIK), поддържаше надеждата, че в все пак ще бъде намерено някакво решение.

Онова, което се случи през март 2004 обаче, показа, че докато такова решение все още не се вижда, конфронтацията между двете общности в провинцията може да ескалира буквално във всеки момент. Внезапната експлозия на насилие в Косово, в която участваха 50 хиляди разгневени албанци, остави след себе си 20 убити и над 800 ранени; 32 сръбски манастири и църкви бяха осквернени и изгорени, а над 4500 сърби, цигани и представители на други етнически малцинства бяха изгонени от домовете си (4). По-късно, норвежкият дипломат Кайо Ейде подчерта в своя анализ на събитията, предназначен за генералния секретар на ООН Кофи Анан, неподготвеността и бездействието на UNMIK, както и неадекватното поведение на Контактната група, включваща представители на САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Италия и Русия.

След тези драматични събития, политиката на международната общност относно окончателния статут на Косово претърпя сериозни промени. Западът осъзна, че преговорите за уточняването на този статут не бива повече да се отлагат. Русия, чиято репутация на усърден защитник на сърбите бе силно ерозирана през последните години (което доведе до изтеглянето на руските части от Косово и Босна през 2003) сега изглежда склонна да изтъргува правото си на вето в Съвета за сигурност по косовския въпрос, срещу конкретни отстъпки на Запада в някоя друга точка на света. На свой ред сръбският премиер Воислав Кощуница, който доскоро демонстрираше известна пасивност по косовския проблем (и екстрадирането на сръбски граждани в Хага), също преосмисли позицията си, в резултат от което дузина сърби, обвинени в извършването на военни престъпления, бяха арестувани и изпратени в Холандия (всъщност, истината е, че повечето от тях решиха доброволно да се изправят пред международния трибунал, за което помогнаха заплахата, че иначе сръбското правителство ще ги лиши от техните военни пенсии, и обещанието, че няма да излежават присъдите си в хърватски или босненски затвори). Накрая, напук на предварителните очаквания, бившият командир от Армията за освобождение на Косово (АОК) Харадинай, който през октомври 2004 стана министър-председател на провинцията и съумя да формира правителство от млади, енергични и прагматични министри, доброволно реши през март 2005 да подаде оставка за да се изправи пред трибунала в Хага.

Радикалната промяна все още предстои, но вече са налице редица признаци, че такава все пак ще има. През 2005 Западът най-сетне очерта ясни параметри за уреждането на косовския въпрос със своите „четири не-та”: не на връщането на провинцията под сръбско управление; не на незавабавнто и обявяване за независима; не на нейното разделяне и не на евентуално сливане на Косово и Албания (5). В тази връзка, може да се очаква, че статутът, който западните държави евентуално биха одобрили, ще представлява вариант на „условна независимост”, предвиждащ запазване присъствието на чуждите наблюдатели, които ще разполагат със значителни правомощия в сферите на отбраната, съдебната власт, полицията и закрилата на сръбското и другите малцинства през следващите години.

Решимостта на Запада да тласне напред решаването на проблема, съвпада с промяната в сръбската политика и решението на смятания за „умерен националист” премиер Кощуница да заеме една по-малко непреклонна позиции относно бъдещето на Косово (което, според някои западноевропейски дипломати в Белград, също не е станало без натиск отвън). Накрая, някои по-реалистично настроени политици, измежду косоварите (изключваме президента Ругова, който продължава да е непреклонен по въпроса, както и неколцината, свързани с мафията партийни лидери, които само печелят от продължаващия институционен вакуум) бавно започват да осъзнават, че един макар и ограничен суверенитет на провинцията със сигурност ще е по-добър, отколкото никакъв. Всички тези промени значат много.

Сръбската перспектива

Позицията на Сърбия продължи да е сред основните пречки за решаването на косовския проблем дори и след свалянето, през 2001, на бившия президент Слободан Милошевич и последвалото му изправяне пред Международния трибунал в Хага. Политическият блокаж през последните две години се дължеше на трудно променящият се сръбски манталитет, влияние върху който оказваше и пасивната позиция на Кощуница, и ултранационалистическата пропаганда на популярната Радикална партия, чиито лидер Воислав Шешел навремето се подвизаваше като командир на паравоенна групировка, а днес е обвиняем в Хага. В продължение на две столетия сърбите се смятаха за „най-динамичната балканска нация” и естествени лидери на региона. Броят им надвишаваше този на съседните славянски народи. В навечерието на турското нашествие Сърбия, макар и за кратко, бе успяла да се превърне в империя, в по-ново време сърбите пък бяха първите славяни, освободили се от игото на Османската империя и получили автономия през 1830 и независимост през 1878. Техният яростен национализъм, комбиниран с пан-славизма на хърватите, доведе непосредствено след края на Първата световна война до раждането на т.нар. първа Югославия, управлявана с желязна ръка от сръбския крал Александър.

Във „втората Югославия”, възникнала след края на Втората световна война, комунистическият водач Йосип Броз Тито (наполовина хърватин, наполовина словенец) се опитваше да поддържа известен баланс между сърбите и останалите националности, населяващи федерацията. След смъртта на маршала обаче, неговият „социализъм на третия път” загуби политическата си легитимация. Именно тогава сръбският комунистически лидер Милошевич възроди позабравената идея за Велика Сърбия. През 1987 на Косово поле (където през ХІV век сръбската държава претърпява грандиозно поражение от турците) Милошевич увери местните сърби, че никой няма да посмее да ги тормози отново. Това бе добре премерен апел към дълбоко затаения в душите на сърбите комплекс, че те винаги са били нечия жертва, съчетаващ се органично с комплекса им за превъзходство над всичките си съседи. Непосредствен повод за прословутата реч на Милошевич на Косово поле, беше отмяната на автономията, която Тито предостави през 70-те години на провинцията, населена предимно с етнически албанци. През следващите години албанците съумяха да изтласкат сърбите от всички важни постове в местната комунистическа партия и полицията, заеха доминиращи позиции в средите на косовския елит (т.е. ръководителите на предприятията, учителите и професорския състав на Университета в Прищина) и започнаха постепенно да принуждават местното сръбско население да се изселва от провинцията. Лишено от повечето си позиции в управлението на Косово, сръбското малцинство (13% от населението, по данни от 1981) съзря в лицето на Милошевич своя спасител, способен да възстанови сръбската доминация в тази „историческа люлка” на Сърбия.

Самият Милошевич усилено разиграваше националистическата карта, уволнявайки албанските директори на болници, училища, държавни предприятия и доходни магазини в косовските градове. В резултат от това цялата албанска общност мина в „нелегалност”, изграждайки собствена мрежа от забранени от властите албански училища и провеждайки нелегални избори, в резултат от които смятаният за „албанския Ганди” местен писател Ибрахим Ругова беше избран за „президент в сянка”. Новата, безработна албанска интелигенция, извърлена по нареждане на Белград от университета в Прищина и от училищата, се обърна към политиката и в резултат от трескавата и дейност, в края на 90-те години се формира командното ядро на т.нар. Армия за освобождения на Косово (АОК), представляваща въоръжена и революционна алтернатива на модела на пасивната съпротива, олицетворяван от Ругова. Така Косово се превърна в кървяща рана за режима на Милошевич, не само заради растящата албанска съпротива, но и защото след краха и разпада на федерацията, възроденото от Белград сръбско управление в тази митична „люлка” на сръбския национализъм, автоматично изключваше всяко мирно решение на проблемите между различните етноси, където и да било в т.нар. „остатъчна Югославия”. Оттук нататък, всеки опит за промяна на границите по пътя на местните референдуми и присъединяване на населените с етнически сърби територии на Хърватия и Босна към „общото сръбско Отечество”, както и евентуалното международно одобрение за подобни действия (7), можеше да доведе до обратния ефект в Косово, където огромното албанско мнозинство би имало всички основания да поиска отделянето си от „Велика Сърбия”. След известни колебания, Милошевич реши да използва груба сила за осъществяването на великосръбския проект. За целта от затвора бяха освободени редица криминални престъпници, като печално известния Аркан (8) например, които оглавиха сръбските паравоенни формирования, прославили се с масовите кланета и етнически чистки, чиито своеобразен връх стана клането в Сребреница през 1995.

Това наследство получи през 2000 избраният от обединената сръбска опозиция за кандидат-президент Воислав Кощуница – професор по конституционно право и политик по неволя. Кощуница спечели изборите и дори успя да седне в креслото на Милошевич, след като неговият съюзник Зоран Джинджич лично оглави уличните протести срещу отказващия да признае резултатите диктатор и сключи сделка с влиятелните сръбски специални служби и мафията, осигурявайки безкръвната смяна на властта в страната. Като министър-председател и далеч по-силна фигура от Кощуница, Джинджич организира ареста на Милошевич и екстрадицията му в Хага, при това въпреки очевидното неодобрение на новия президент. Малко по-късно обаче, когато Джинджич реши, че е настъпило времето да се обърне срещу мафията и тайните служби и нареди през 2003 създаването на специален съд, който да поеме делата срещу организираната престъпност, той бе убит (както се твърди от хора на т.нар. Земунски клан).

След смъртта му, Кощуница беше избран за министър-председател, формирайки правителство на малцинството, ползващо се с негласната подкрепа на социалистите на Милошевич, докато демократичната партия на Джинджич мина в опозиция. За разлика от предшественика си, новият премиер, съвсем доскоро, демонстрираше трудно обяснима пасивност и безразличие по отношение на евентуалната интеграция на Сърбия в ЕС. Така Кощуница и ръководената от него Сърбия се оказаха извън динамичния процес на реформи и модернизация в централно и източноевропейските държави, които се присъединиха към ЕС през миналата година, както и в балканските си съседи – България, Румъния (чието присъединяване предстои през 2007) и Хърватска (която вероятно ще се присъедини през 2010). Докато хърватския министър-председател Иво Санадер съумя да се пребори с ултранационалистите в своята партия – Хърватската демократична общност (макар че усилията му да ги изхвърли от специалните служби и съдилищата все още не са се увенчали с успех), в парализираната след убийството на Джиндич Сърбия доскоро липсваше всякакво желание за политически и икономически реформи.

През тази година обаче, Кощуница започна да осъзнава, че тази пасивност е довела до проникването на крайните националисти в собствената му Демократична партия на Сърбия, както и, че тя е загубила част от позициите си за сметка на радикалите на Шешел. През лятото на 2004 Радикалната партия остана втора в президентската надпревара, получавайки 45% от гласовете, срещу 53% за проеовропейски настроеният реформист Борис Тадич от Демократичната партия на покойния Джинджич. Последните социологически проучвания обаче сочат, че днес радикалите се ползват с подкрепата на 32% от избирателите, срещу едва 23% за заемащите второто място демократи. Всичко това, съчетано с натиска на малката партия Г-17 + (включваща радица известни сръбски технократи и икономисти), която заяви, че ще напусне управляващата коалиция, ако Кощуница не деблокира чуждестранната помощ за Сърбия, изпращайки неколцина обвинени във военни престъпления сърби в Хага, най-сетне убедиха министър-председателя да се раздвижи.

Днес Западът се надява, че въпреки старите вражди, Кощуница вече е разбрал, че единствените реални партньори на собствената му партия са другите демократични формации и, най-вече, Демократичната партия на покойния Джинджич. През последните две години основният проблем между двете политически формации бе именно екстрадирането на обвинените във военни престъпления в Хага. Президентът Тадич, както и водачът на Сръбското движение за възраждане (и външен министър) Вук Драшкович, нееднократно настояваха пред правителството да изправи пред трибунала в Хага най-търсените сръбски военнопрестъпници от времето на юговойните Радован Караджич и генерал Ратко Младич. В крайна сметка, след като успя да накара дванайсет по-малко известни от тях фигури да се предадат на трибунала, Кощуница най-сетне получи през април одобрението на Брюксел за старта на предварителното проучване за подписване на споразумение за стабилизация и асоциация със Сърбия и Черна гора, представляващо първата стъпка към евентуалната интеграция на страната в ЕС. В свое изказване, европейският комисар по разширяването Оли Рен свърза одобряването на проучването с резултата от преговорите за бъдещия статут на Косово (9). Същото потвърди в едно интервю и Хавиер Солана, който отговаря за общата външна политика и политиката за сигурност на ЕС (10). На свой ред, демонстрирайки за първи път силна заинтересованост по темата, Кощуница реагира незабавно, като заяви: „Ние смятаме Европа за наш общ дом” (11). През последните месеци чиновниците от ЕС нееднократно подчертаваха пред сръбските си колеги, че страната им разполага с достатъчно образовани и подготвени кадри за да ускори процедурата по приемането си в Съюза, стига да се прояви нужната политическа воля и се изпълнят основните икономически и политически изисквания на Брюксел. Така, непосредствено преди френския референдум за Европейската конституция, високопоставен служител на ЕС е обещал в по време на посещението си в Белград, че ще лобира за поставянето на Сърбия в същата група страни-кандидатки, в която е и Хърватска, стига основните обвиняеми във военни престъпления сръбски граждани, бъдат доставен в Хага в максимално кратък срок.

Индикации за това, че промяната, настъпила в Сърбия, е много по-дълбока, отколкото изглеждаше възможно съвсем доскоро, могат да се открият и в промененото поведение на Сръбската православна църква към участниците в кланетата по време на юговойните, които доскоро висшият клир обявяваше за „герои”. Така, епископът на Требинье (Източна Херцеговина) Григорие, шокира мнозина, когато дирекнро призова през пролетта на миналата година обвинените във военни престъпления сърби, доброволно да се явят пред трибунала в Хага. Оттогава насам, подобни призиви отправиха и други висши духовници от Сърбия и Босна и Херцеговина. В същото време обаче, църквата също се раздира от спорове. Срещу позицията на Григорие се обявяват консервативните духовници, като косовския епископ Артемие например, опасяващи се, че църквата е изгубила душата си и е станала „прекалено протестантска”, както и т.нар. „червен клир” – т.е. свещениците, свързани с бившия комунистически режим (12). Резултатът от конфронтацията между тях ще окаже силно влияние върху общественото мнение, тъй като Сръбската църква си остава най-авторитетната институция в страната.

Но още по-шокиращо подейства върху обикновените сърби появата, през юни миналата година, на пазения до този момент в тайна двучасов видеозапис на изтезанията и екзекуцията на шестима бошнаци от Сребреница (четирима от тях - деца) от униформени членове на паравоенната милиция на сръбското вътрешно министерство, известни като „Скорпионите”. Двадесет копия на видеофилма, заснет от самите „скорпиони” през 1995, известно време са били използвани от сръбските специални части в „психологическата подготовка” на техните служители. Сред неуспешен опит да бъдат унищожени всички копия, едно от тях бе предоставено от активист на сръбска правозащитна организация на трибунала в Хага. „Доскоро, повечето сърби смятаха, че в Сребреница не се е случило нищо, че виновници за клането са полудивите жители на околните планини, или пък, че то е извършено от френските специални части. Сега обаче нещата се промениха” – коментира Обрад Кешич, който работи за американската организация Global Consultants (14). Част от скандалния видеозапис беше излъчен в Сърбия не само от частната телевизионна компания В92, но и от държавната телевизия и бе последван от официалната реакция на премиера Кощуница и президента Тадич. Последният заяви, че филмът е доказателство за ужасните неща, които са били извършени в името на Сърбия и, че цялата нация трябва да осъзнае тази реалност. Само няколко дни по-късно властите арестуваха осем от „скорпионите” заснети във филма. На свой ред сръбският Свети синод осъди „хладнокръвното убийства на невъоръжени и беззащитни хора”. И въпреки че един от водачите на Радикалната партия - Томислав Николич, моментално заведе дело срещу телевизия В92 и човека, предал видеозаписа в Хага, дори членове на собствената му ултранационалистическа партия призоваха всички, които са вършили престъпления по време на юго-войните да се предадат доброволно на Хагския трибунал.

Разбира се, вълната на разкаяние в сръбското общество за стореното в Сребреница не означава, че то вече е узряло за компромис в решаването на далеч по-сложния косовски въпрос. Все пак унизителните поражения в четирите, разпалени през 90-години от Милошевич войни, целящи създаването на Велика Сърбия (в Словения, Хърватия, Босна и Косово), последвалата ги икономическа катастрофа и потоците сръбски бежанци, спомогнаха за частичното потискане на националистическия вирус. Което улеснява задачата на сравнително малобройния прозападно настроен елит в Белград за преодоляване на сръбския имперски комплекс, по същия начин, по който това сториха германците след 1945. Макар, че както отбеляза наскоро един от принадлежащите към този нов елит, за немците е било по-лесно да приемат подобно унизително разкаяние, защото са претърпели тотално поражение във Втората световна война, докато сърбите са загубили своите войни „само частично”. Подобна на германците, които в края на 40-те години са склонни да обвиняват за всичко Хитлер, оправдавайки себе си, днешните сърби са изкушени да стоварят всичко върху Милошевич, оневинявайки самото сръбско общество и възприемчивостта му към пагубния великосръбски шовинизъм. От друга страна обаче, все още голямата популярност на националистическата Радикална партия, показва, че далеч не всички сърби са склонни да признаят престъпленията, вършени от тяхно име в близкото минало. Пречка за това е и споменатото по-горе широко разпространено схващане, че в цялата си история сърбите винаги са били нечия жертва, постепенно превърнало се в национален комплекс. Да не забравяме и масовата емиграция през 90-те години на миналия век на сръбските либерални интелектуалци, принадлежащите към средната класа технократи и студентите, както и формирането на новия икономически (и, отчасти, политически) елит на страната от криминални елементи и пришълци от селата, извоювали си сериозни позиции в „десетилетието на ембаргото и контрабандата” И до днес, съвсем в духа на балканската традиция, довела до кланетата през 90-те години, мнозина се опитвят да оправадят сръбската бруталност като „естествена реакция” на бруталността, демонстрирана от хървати, бошнаци или косовари.

В подобна ситуация, внушенията на западняците за необходимостта от промяна в начина на мислене и постоянните им призиви за задълбочаване на реформите, нямат особен ефект. Те по-скоро провокират антизападни настроения и водят до това, че дори онези сърби, които навремето завладяха 70% от Босна с помощта на минохвъргачките, концентрационните лагери и масовите изнасилвания, се възприемат от обществото като жертви на опитите си да предотвратят разпада на Югославия и защитят правото на сърбите от Хърватска и Босна да се присъединят към Велика Сърбия. Във всеки случай, чак до пролетта на 2005, в официалната позиция на Белград нямаше дори намек за съобразяване с препоръките на Запада за определяне бъдещия статут на Косово в рамките на формулата „повече от автономия, но по-малко от независимост”. През последните месеци обаче ситуацията радикално се промени и днес все повече сръбски политици споделят в частни разговори с чуждестранните си колеги, че биха искали да се отърват от населената с албанци провинция, която е пречка пред признаването на европейската идентичност на Сърбия, но се опасяват, че откритото заявяване на подобна позиция не би се приело добре от избирателите им.

Перспективата пред косовските албанци

Народопсихологията на косоварите е по-малко сложна и обременена с национални комплекси, но пък от друга страна те са дори още по-своенравни и упорити от сърбите, което вероятно се дължи на сравнително късната поява на албанския национализъм (в края на ХІХ век), късното създаване на албанската държава (1912) и влиянието на прословутата кланова солидарност – както в криминалната сфера, така и в политиката. Освен това, за разлика от бошнаците например, косовските албанци спечелиха своята война с Белград прекалено бързо, благодарение намесата на НАТО, така че при тях го няма онова отвращение към употребата на насилие, което продължилите с години кланета породиха сред представителите на различните етнически общности в Босна.

Както е известно, в края на 90-те Милошевич реши да насочи сръбските паравоенни отряди и армията към Косово за да принудят част от местното албанско население да напусне провинцията (15). В началото на 1999, след като вече бе осъществено етническото прочистване на почти 300 хиляди косовари (а „войводата” Аркан бе официално регистриран в Косово за да получи правото да представлява провинцията в сръбската Скупщина), Западът най-сетне реши да предприеме военна намеса. Докато американските самолети планомерно бомбардираха Косово и Сърбия в продължение на 11 седмици, сръбските части в провинцията реагираха „асиметрично”, ликвидирайки 12 хиляди цивилни граждани и принуждавайки 1,4 млн. души (т.е. 60% от цялото албанско население) да напуснат домовете си в Косово. От тях 860 хиляди избягаха в Албания и Македония, а 580 хиляди бяха преселени в границите на самата провинция.

Срещу сърбите действаше нелегалната Армия за освобождение на Косово (АОК), финансирана от албанците, работещи в чужбина и попълвана с доброволци от цялата албанската диаспора. Всъщност, това беше единствената антисръбска въоръжена формация на територията на провинцията, защото съюзниците от НАТО, боейки се от реакцията на собствените си избиратели, предпочетоха да воюват единствено от въздуха, където разполагаха с тотално превъзходство. Набързо въоръжени от американците, превърнали се в техни идоли, частите на АОК съумяха да постигнат няколко частични успеха срещу сърбите под прикритието на американските ракети и в крайна сметка Милошевич се принуди да поиска примирие. Управлението на Косово бе предадено на частите на UNMIK, които обаче твърде бавно се организираха за да поемат тази безпрецедентна задача. Във възникналия вакуум албанските националистически мафии, подобни на тези в Сърбия, безнаказано убиваха и насилваха както местните сърби, така и собствените си съотечественици, ликвидирайки заподозрените, че са сътрудничели с Белград и потенциалните си съперници, присвояваха си имоти и рекетираха ресторантьорите и дребните търговци под погледа на мироопазващите части на KFOR. В този смисъл, първите заподозрени, които би следвало да се изправят пред трибунала в Хага или пред международните съдилища в Косово, трябва да са именно албанците, избивали собствените си съотечественици, а не толкова сърбите.

В тази ситуация завърналите се по домовете си бежанци използваха средствата, превеждани им от роднините, работещи в Западна Европа, не за да започнат някакъв бизнес, а за да си построят къщи. Лесните пари от различните международни институции създадоха фалшивото усещане за просперитет на едрите земевладелци от района на Прищина, вносителите на италиански теракот и сводниците, но в същото време безработицата нарастна и продължава да расте, достигайки 50% от цялото население, и 70% от хората до 25-годишна възраст. В провинцията беше създадена полицейска служба и след като нейното ръководство (съставено изцяло от чужденци) успя да огради собствените си албански (и пропорционално - сръбски) полицаи от натиска на мафията и клановете, тя започна постененно да възстановява реда в провинцията (поне в сферите, извън политиката). Паралелно беше създаден и т.нар. Корпус за защита на Косово, който трябваше да абсорбира ядрото на бившите партизани от АОК. Косоварите виждат в този корпус гръбнака на бъдещата си армия. Централната и временните регионални администрации пък бяха създадени за да поемат онези по-маловажни компетенции, които UNMIK сметна за възможно да им предостави. В същото време обаче, ветераните на АОК запазиха организационните си структури и мрежи, което им позволи да ги мобилизират светкавично още при първите схватки между сърби и албанци в Митровица, през март 2004. По време на безредиците са първи път косоварите обстрелваха бронирани коли и сгради на UNMIK, докато в отговор частите на KFOR и полицията на ООН застреляха неколцина местни албанци (сред тях и активисти на АОК). В резултат подкрепата на косоварите за международните сили (смятани доскоро за „освободители” и „спасители”) рязко спадна.

Именно по време на миналогодишните бунтове, Западът окончателно стигна до извода, че насилието може да бъде ограничено само ако се ускори решаването на въпроса за статута на Косово. На свой ред войнствено настроените косовари първо сметнаха, че вече са в състояние да се оправят и без UNMIK, а после бяха неприятно сюрпризирани от факта, че Вашингтон и Брюксел единодушно осъдиха насилието в провинцията. „Мисля, че това бе много полезен урок за Тачи и Ругова” – отбеляза по този повод един европейски дипломат, визирайки лидера на най-голямата партия, наследила официално разпуснатата АОК, както и косовския президент (16).

Парламентарните избори, проведени половин година по-късно, на пръв поглед, потвърдиха политическата стагнация в провинцията. Списъците с кандидат-депутатите, която UNMIK прибързано одобри, бяха съставени по начин, потвърждаващ желязната хватка, с която политическите лидери държат младите и склонни към реформи депутати в Парламента, където и днес липсват истински партия, а има само подобия на такива. Демократичната лига на Косово (ДЛК) на президента Ругова влоши резултатите си от 2001, но отново бе начело с 45% от гласовете. На свой ред партията на бившия говорител на АОК Хашим Тачи – Демократичната партия на Косово (ДПК) запази второто място с 29%, докато малкият Алианс за бъдещето на Косово (АБК) на Рамуш Харадинай остана трети с 8%. Новата умерена и прозападно ориентирана партия Ора получи само 6%. Нещо повече, изглеждаше, че резултатите от изборите само ще влошат междуетническите отношения в провинцията, поставяйки под въпрос всички усилия за постигането на някакъв modus vivendi между сърби и албанци. 95-те хиляди сърби, останали в Северна Митровица (на косовско-сръбската граница), както и в няколко малки анклави във вътрешността на провинцията след като през последните шест години албанците принудиха половината от сръбското население да напусне Косово, предпочетоха да се вслушат в призивите на крайните националисти и да бойкотират изборите. Дори повечето от онези, които на предишните избори решиха да се състезават за местата, отпуснати за сръбското малцинство в парламента в Прищина, този път не посмяха да го направят. Вместо това, местните сърби разчитат на изгражданите от Белград „паралелни структури”, включващи изплащането на скромни пенсии и поддръжката на болници и училища от сръбското правителство.

След изборите, Ругова отово предпочете да запази президентския си пост, вместо да седне в далеч по-неудабното за пасивна натура като него министър-председателско кресло. Партия та му си осигури парламентарно мнозинство, формирайки коалиция с тази на Харадинай, комуто бе предложено да оглави новото правителство. Този избор изглеждаще странен по две причини. От една страна, защото беше ясно, че съвсем скоро от Хага ще поискат екстрадирането на Харадинай, а от друга – защото неговият брат бе осъден наскоро на пет години за убийствота през 1999 на неколцина активисти от въоръженото крило на партията на Ругова (по време на процеса бяха убити някои ключови свидетели). Така или иначе, Харадинай зае поста и за кратко време успя да покаже, че има амбиции да промени нещата в Косово. Демонстрирайки открито симпатиите си към Запада, той е единствения партиен лидер, опитващ се да модернизира партията си, отхвърляйки типичния за провинцията авторитарен модел и клиентелистките схеми. Като премиер, той не просто прие идеята за децентрализацията на властта, но и се опита да я реализира на практика, прехвърлайки редица пълномощия от централната към местните власти.

След шест месеца начело на правителството, Харадинай наистина бе призован да се яви в Хага, което той направи доброволно и без всякакво отлагане. Определена роля за това изиграха срещите му с редица високопоставени западноевропейски чиновници, които са го уверили, че вероятно ще получи минимална присъда и скоро ще може да се върне в Косово като герой (17). Впрочем, само няколко седмици по-късно, той действително се появи за кратко в родината си, но това бе свързано с трагичната смърт на втория му брат, застрелян от членове на враждебен клан. В речта, произнесена на погребението му, Харадинай за пореден път призова косоварите към спокойствие, осъждайки проявите на насилие.

Перспективите за решаване на косовския въпрос

Засега обаче, нито Харадинай, нито който и да било политик в Прищина, не желае да се откаже от искането за предоставяне на пълна независимост на Косово. В същото време сръбските политици също не искат да променят позицията си, според която „статутът на Косово трябва да предоставя нещо повече от автономия, но по-малко от пълна независимост”, като провинцията остане в границите на Сърбия. Така или иначе, дипломацията е изкуство, позволяващо да превърнеш слабостта си в сила. А днес основната цел на дипломатическите усилия на международната общност е да се убедят основните играчи да се включат в преговори за определяне на такъв окончателен статут на Косово, който да удовлетворява максимално всички участници. За западните правителства напредъкът в решаването на проблема е необходим и за да могат да убедят собствените си избиратели, че няма да продължат да наливат пари за скъпоструващата поддръжка на протектората в Косово безусловно и до безкрайност. Това решение е необходимо и на Сърбия за да минимизира последиците от двегодишната политическа апатия на правителството на Кощуница и даде възможност на страната (която в продължение на десетилетие и половина се бе самоизключила от европейските дела) да хване „последния влак” за Брюксел, разбира се, ако се най-сетне реши да изпрати Караджич и Младич в Хага.

Всъщност, истината е, че не Белград ще бъде основния противник на западната идея за предоставяне на условен и ограничен суверенитет на Косово. Сърбите са наясно, че в рамките на подобен статут биха могли да договорят фактическото отделяне на Северна Митровица (и дори предоставянето на сръбско гражданство на косовските сърби). Далеч по-скептично се отнасят към плановете на Запада в Прищина, където местните албански политици все още мечтаят за пълен и безусловен суверенитет и дори за евентуалното създаване на т.нар. Велико Косово, което да включва Северна Македония, Южна Сърбия и дори... самата Албания! Ругова продължава да твърди, че няма за какво да се преговаря, защото Косово фактически е вече независима държава и остава само официално да се обяви за такава. Напълно възможно е косовските албанци, които вече доказаха склонността си да използват насилие за да притискат международните сили в провинцията, да не са осъзнали, че евентуални нови антисръбски погроми могат въобще да откажат Запада от идеята за независимо Косово, под каквато и да е форма. Освен това, даже и условният и ограничен суверенитет, като решение на косовския проблем, би могъл значително да ускори развитието на един от най-бедните региони в Европа.

Но дори и постигането на приемливо решение за статута на Косово не е достатъчно, само по себе си, за включването на областта в списъка на кандидатите за членство в ЕС. Споразумението за статута трябва задължително да бъде последвано от болезнени но важни реформи, свързани не само с формирането на нови институции, а (в косовския случай) и с изграждането от нулата на самата държава. Макар че усилията в тази посока определено си струват. В осемте източноевропейски страни, които се присъединиха към Съюза през миналата 2004, се очаква през 2005 средният ръст на брутния им националин продукт (БНП) да бъде 4,5%, т.е. два пъти по-висок, отколкото в страдащата от стагнация Западна Европа. В същото време техният износ е нарастнал с 20% (а този на селскостопански стоки – с 50%, въпреки, че субисидиите на Брюксел в този отрасъл са четири пъти по-ниски, отколкото отпусканите на френските фермери например). Вътрешните инвестиции в Полша са скочили от 4 млрд. долара през 2003 до 7 млрд. през 2004, като се очаква през настоящата 2005 да стигнат 10 млрд (18). Всичко това се знае много добре от балканските политици (включително и от тези в Косово). Въпреки страха, че регионът може вечно да си остане „задния двор на Европа” и факта, че икономиките наповечето балкански страни все още на са стигнали дори нивото си от 1989, мнозина от тях се надяват, че ще могат да повторят резултатите на централноевропейските си колеги, стига само ЕС да не им затвори вратата под носа.

Доказателство, че това действително е възможно, е и докладът на Международната комисия за Балканите (вж. Геополитика – бр.4/05), публикуван в деня, в който Белград получи зелена светлина от ЕС за проучване на сръбската кандидатура за членства в Съюза и малко преди референдумите за Евроконституцията във Франция и Холандия. В този доклад се предлага предоставянето на „независимост без пълен суверенитет” за Косово, който в крайна сметка да се трансформира в т.нар. „споделен суверенитет”, възприет и важащ за всички страни-членки на ЕС (19). Показателно в случая е, че се избягва употребята на понятието „ограничена или условна независимост”, като вместо това ударението се поставя върху доброволното „споделяне” на суверенитет – този приет от всички членки на ЕС специфичен „хибрид” между федералния и конфедералния модел. Лансирайки идеята пред косовските албанци, европейските дипломати подчертават намаляващото значение на границите и етническото деление в самата Западна Европа и дават за пример специалните ограничения на суверенитета, с които провинциалните власти в бившата Западна Германия доброволно се събразяваха през четирите десетилетия преди 1990. Нито един от тези дипломати обаче, не дръзна да се изрази толкова прямо, колкото Международната комисия за Балканите, по отношение на крайните цели (т.е. за възможното интегриране на Косово в ЕС, пък макар и в едно по-отдалечено бъдеще). Все пак, тези цели са загатнати в споменатите по-горе „четири не-та”. И те могат да бъдат постигнати в хода на преговорите за статута на провинцията, които ще стартират до края на годината, ако е необходимо, с предварителни непреки разговори „за сближаване на позициите”, в чиито ход западните пратеници ще продължат да сноват между сърби и косовари, преди последните най-сетне да се съгласят да седнат на една маса.

Тоест, засега промяната в позициите на регионалните играчи може да се усети само в нюансите. Макар че тези нюанси са изключително важни. Така, Кощуница, чието противопоставяне на участието на косовските сърби в последните избори в провинцията и подкрепата му за създаването там на „паралелни”, финансирани от Белград, структури доведе до сръбския бойкот на изборите, през последните месеци, макар и неохотно, одобри участието на косовските сърби в съвместни с албанците работни групи за решаването на някои по-маловажни политически въпроси (20). В резултат от това редица местни сръбски лидери (като например Оливер Йованович, който конструктивно участваше в работата на предишния косовския парламент) действително се включиха в тези групи. На свой ред, бившият сръбски министър по въпросите на бежанците Славиша Попович открито разкритикува премиера Кощуница, че твърдолинейната му политика е попречила на завръщането на сръбските бежанци в Косово и дори основа първата политическа формация на косовските сърби, която ще защитава техните интереси без да се съобразява с позицията на Белград. Което, само по себе си, говори, че част от косовските сърби най-сетне са осъзнали, че политическото им бадеще ще бъде свързано повече с бъдещето на Косово, а не с това на Сърбия (21).

Тоест, би могло да се твърди, че вече е минало достатъчно време за да бъдат поохладени страстите и митът за Косово поле и за „люлката” на сръбската държава вече е загубил част от ореола си. Растящото недоволство на сърбите от това, че Белград продължава да финансира много по-бедната Черна гора за да запази временния съюз между двете, води отслабване на опасенията им, че евентуалното предоставяне на ограничен суверенитет за Косово би окуражило черногорските сепаратисти.

В албанския лагер, министърът на регионалното развитие Лютви Хазири – един от най-младите политици в партията на Ругова ДЛК, председател на Асоциацията на общините и бивш кмет на Гниляне, за когото се смята, че се съобразява и с интересите на косовските сърби, а не само на албанците, енергично работи за децентрализацията на властта в Косово. Което означава, че Прищина е склонна да предостави на местните сърби правото сами да управляват своите общини и да не разчитат за всичко на Белград. На свой ред, умереният косовски политик Ветон Сурои и депутатите от неговата партия Ора, макар и да не разполагат с кой знае какво политическо влияние, също се обявяват за един по-прагматичен курс. Атентатите срещу офисите на партията са доказателство, че усилията и сериозно безспокоят местните албански хардлайнери.

Така, десет години след клането в Сребреница, продължителното и скъпоструващо ангажиране на Запада с балканските проблеми, най-сетне може да даде резултат, благодарение на еволюцията в психологията на сърби и косовари. В крайна сметка обаче, щастливия край продължава да зависи най-вече от изпълнението на обещанието на ЕС да даде шанс на Западните Балкани да хванат последния влак за Брюксел. И, ако това обещание бъде забравено от европейците след отрицателния изход от референдумите за Евроконституцията във Франция и Холандия, процесът на демократичната трансформация на континента и формирането на новото голямо европейско пространство, може да подмине Балканите, които да си останат „европейския заден двор”.

Но, ако това се случи, то ще бъде урок не само за държавите от региона, ао и за Турция. Или за Украйна. Или пък за Близкия изток...

* Авторката е редактор на геополитическото списание „Трансатлантик интернешънъл политик”, което излиза в Берлин, и сътрудник на Мазачузетския технологичен институт и Института Брукингс, САЩ (1).

{rt}

След като от десетина години насам, в условията на валутен борд, се наложи отрасловата матодика за изчисляване на ефективността на железопътния транспорт, с която се пренебрегнаха обслужващите, урбанизиращите и геополитическите му функции, за пространствените ни перспективи не става и дума. При положение обаче, че именно чрез железопътните линии се материализира, в значителна степен, интеграцията между държавите от Европейския съюз, трансграничните железопътни преходи (ТЖП) не могат да останат вечно в сянката на отрасловата методика. Образно казано, това са вратите на България към Европа. А доколко сме изостанали, показват данните от таблица 1.

Таблица 1

Държави Територия, хил.кв.км. Трансгранични железопътни преходи

Общо спрямо България броя обслужваща територия, хил.кв.км.

Броя спрямо България хил.кв.км. спрямо България

България 110,9 – 8 – 14,0 –

Белгия 30,5 -80,4 19 +11 1,6 -12,4

Холандия 41,2 -69,7 12 +4 3,4 -9,2

Швейцария 41,3 -69,6 14 +6 4,9 -9,1

Австрия 83,8 -27,1 23 +15 3,7 -10,3

Още две обстоятелства влияят при оценяването на тези линии – теренът и геополитическите мотиви. Планинският терен на Швейцария усложнява строителството на желизопътни линии, но въпреки това железопътната мрежа е толкова гъста, че играе ролята на държавен трамвай (Swissmetro). Нито една от посочените, по-малки по територия, страни няма геопилитическите предимства на България – транспортно кръстовище между Европа и Азия и за страните от Близкия и Далечния Изток.

Един ТЖП в България обслужва 14 хил. кв.км. вътрешна територия. Това илюстрира изостаналостта ни спрямо посочените страни, която се превръща в много съществен проблем за интегрирането ни в ЕС. Тази изостаналост става още по-неблагоприятна, когато ролята на ТЖП се оценява според географското им положение. Така например, с Македония нямаме нито един, а свързващата ни с Турция гара Капитан Андреево е в западния край на границата. С Гърция положението е същото. Имаме два ТЖП, но в двата и края: Кулата – на запад и Дикея-Свиленград – на изток. Със Сърбия такъв преход имаме само при Калотина. Това неравномерно географско разположение на ТЖП не само увеличава пространството на обслужваната от тях територия, но я обрича на периферност и изостаналост.

При това географско разположение на ТЖП, България остава далеч от нивото на обективно налагащите се интеграционни железопътни връзки със страните от Европа. Въпреки това инерцията за съкращаване на железопътни линии у нас автоматично се прехвърля като тенденция и към ТЖП.

От всички случаи, най-дълговременен е стремежът за ТЖП при гара Гюешево, изградена преди 95 години, през 1910. Железопътното му продължение в Македония към Куманово-Скопие през този почти вековен период все „се строи”, дори и сега, когато междудържавните отношения благоприятстват завършването му като железопътна гара на Трансевропейския (трансбалканския) коридор 8, а от 2002 и на ТРАСЕКА (1). Според съъбщения от август 2004, този път отново е пред отлагане, защото македонската страна спира строителството на неизградения железопътен участък Беляковци-Гюешево. А без него се прекъсва и ликвидира Коридор 8 – основната транспортна артерия на Балканския полуостров. Без него междудържавната интеграция на Балканите остава без опорна обединителна ос, с големи и некомпенсируеми негативни последици за политиката на Европейския съюз.

Аналогичен е случаят и с демонтираната железопътна линия Ямбол-Елхово. Изграждането и започва през 1910. Тя е трябвало да бъде част от трасето от Одрин до Шумен, предложено за строителство през 1872 от барон Хирш. През последното десетилетие на ХХ век, успоредно с нея започва да се строи първокласен път за транспортния шосеен преход Лесово (южно от Елхово) – Хамазли (Турция). Тоест, в този район на двете съседни страни България и Турция, необходимостта от качествена транспортна връзка винаги е съществувала. За това говори и фактът, че северно от Ямбол, към Котел и Шумен, е било проектирано железопътно трасе на работно ниво. Затова е необяснимо демонтирането на съществуващата железопътна линия Елхово-Ямбол. Обективните условия налагат обратното решение – осъвременяване на съществуващата линия и продължаването и до Одрин или до друг пункт, предложен от турската страна. Така двете трасета (шосейно и железопътно) ще формират габаритите на транспортен меридианен коридор, примерно Одрин-Силистра, който ще оживи цяла Североизточна България, до Силистра на р.Дунав. Межгдувременно, в печата се появи съобщение, че се дискутира идеята за изграждането на мост Силистра – Калараш. В мотивите за строителството му се изтъква, че той става „...необходим и заради откриването на транспортния коридор от ГКПП Лесово, който ще минава през Ямбол, Шумен, Силистра за Украйна, Русия и балтийските републики. Този коридор ще свързна два пазара с близо три милиона население”.

Продължението на юг към Турция и на север към Румъния и Украйна има транспортен ареал с голяма икономическа и урбанизационна перспектива, осъществяването на което ще направи Лесово ТЖП.

Трансгранични са и черноморските ни пристанища Варна и Бургас. Но, за да изпълняват тези функции, са необходими нови кееви стени, адекватни съоържения в задземието им, както и териториална координация на транспортните трасета през техните задземия, с които са свързани.

Така например, роденото след 20-годишна дискусия (1949-1969) пристанище Варна-запад заема 2/3 от товарооборота на варненския пристанищен комплекс, но не се разширява по първоначалния проект, а акваторията му в Девненската низина и фарватера на канала до морето не се чистят за поддържане на плавателните дълбочини.

Учудващо е, че западните брегове на Варна-запад са заблатени терени и шламохронилища на химическите заводи. Вече 35 години то е в експлоатация, а все още няма регламентиран управляващ орган за регулиране на площоразпределението и охраната на бреговите ивици от Варна до Девня. От шест години Узбекистан заявява намерение да транспортира всичкия си памук за Европа през варненското пристанище, но досега не е транспортиран нито един тон от него и това не е случайно. Разбираемо е, че включването на пристанището в ТРАСЕКА налага не само разширяване по бреговете на 22-километровото му навлизане в сушата и координиране на транспортните му връзки, от които най-важно е удвояването на железопътната линия до Русе за съединяване с Коридор 7 (вътрешният европейски воден път Дунав-Рейн). За реализирането на тези перспективи обаче не става и дума. Вместо това наново възниква спор за мястото на варненската безмитна зона, чиито проект е одобрен от междуведомствен експертен съвет още преди 12 години – през 1993.

Аналогично е положението и с пристанище Бургас, откъдето фериботната връзка с кавказко-азиатския бряг (гл.Поти, Грузия) е още по-пряка. За да посрещне товарооборота като ТЖП, извършваното разширяване само в Бургаския залив е недостатъчно, а възможността за разширяването му към Мандренското езеро все още е проучена. Доколкото към бургаския пристанищен ареал е насочен строящият се участък на автомагистрала „Тракия” от Оризово, неговото изграждане става по проект, който не отчита необходимостта от сливането му с трасето на Коридор 8. Другите връзки също не са координирани с разширените му функции на ТЖП. От 80 години се водят дебати за трасето Бургас-Средец-Елхово-Симеоновград-Александруполис (Дедеагач) в Гърция. Тази връзка обаче, не е коментирана досега като железопътна.

През 30-те години на миналия век възниква инициатива на южноевропейските държави за изграждане на южноевропейска железопътна магистрала от Гренобъл (Франция), през южните склонове на Алпите (Италия), Югославия и България, до Варна. На българска територия, се е предвиждало трасето на тази магистрала да има ТЖП Брегово-Великово (2). От гара Брусарци (с вариант от гара Бойчиновци) то се отправя през Бяла Слатина-Кнежа към гара Ясен. Проектът на тази линия е одобрен от експертен съвет през 1940. Докато, непосредствено след края на Втората световна война, българо-югославските отношения са добри, по първия участък на това трасе (Брегово-Видбол, сега Дунавци) до 1949 работят бригадирски групи. Затова и в заданието на градоустройствения план на Брегово от 70-те години на миналия век се предвиждаше място за ТЖП на р.Тимок и трасе към него между града и южно разположеното с. Ракитница. То обаче не се запази и теренът се застрои. С новата политика на европейска интеграция, възприета от страната ни след 1990, този проект отново придоби актуалност и залегна в общинската, но не и в областната, да не говорим за националната, транспортна стратегия. Вечната роля на географските фактори обаче, отново съживява проекта за подобна магистрала. Схематично, тя се очертава на територията на Видинска област, западно от моста на р.Дунав при Видин-Калафат, край общинския център Ново село, където има малко пристанище с териториално обособено задземие, и със завой при устието на р.Тимок се съединява с ТЖП Брегово. Кога ще стане това, засега не може да се каже. Важното е да се съхрани територията, през която евентуално ще минат трасетата, за да не се повтори Бреговското застрояване.

По-нататъшното развитие на транспортната политика на Европейския съюз оживява и замислените по-рано ТЖП по южната граница на страната ни. В качеството си на гранични контролно-пропусквателни пунктове (ГКПП) те не могат да имат оправдание, ако не прераснат в ТЖП. Например ГКПП Гоце Делчев-Драма (Илинден) ще наложи продължението на железопътната линия от Добринище на юг, но вече с нормално междурелсие. От Асеновград (Пловдив) през Смолян до с.Горово, където сега е предвиден ГКПП при Рудозем (Елидже), се очертава ТЖП, изграждан най-напред с подход от юг (от беломорската железопътна линия) поради отдалечеността на Пловдив.

Най-напреднал е българо-гръцкият диалог за продължението на железопътната линия на юг от Подкова и за създаването на ТЖП Маказа, чието изграждане се забавя поради липсата на споразумение с Гърция за строителството на тунел под Маказа, тъй като стръмните му южни склонове не позволяват друго преминаване. Изтъкваните икономически мотиви срещу тунела под Маказа и в полза на използването на съществуващата линия Орменион-Александруполис не звучат убедително поради следните причини:

- Средствата за осъвременяване на трасето на железопътната линия Орменион-Александруполис, преминаващо покрай р.Марица, и изграждането на коридорен аутобан ще бъдат неизбежни. В съвкупността си, те ще надминат инвестициите за строителството на тунел под Маказа;

- Поради тясното пространство на гръцка територия на Коридор №9, на разстояние 100 км той е лишен от пространствено влияние, докато в участъка на българска територия Димитровград-Маказа ще се използва пълния му капацитет;

- Отклонението Димитровград-Свиленград удължава трасето на Коридор 9 с десетки километри, като чувствително се нарушава неговата геометрична права линия.

Аналогични са и очертаните по-рано ТЖП по западната (българо-македонска) граница: Петрич-Струмица към Удово на р.Вардар, Благоевград (Симитли) – Делчево и др.

В териториално-устройствено и в урбанистично направление новите ТЖП на България ще оживят периферните и южни и западни гранични райони на базата на обекти, обусловени от междудържавното сътрудничество, тъй като сегашните граници между тях вече няма да ги разделят, а ще ги съединяват. В този процес ще оживее културно-историческото им наследство, поземлените им ресурси и другите неизползвани пълноценно досега природни дадености. Те ще станат достояние и на света чрез международния туризъм.

До каква степен ТЖП ще изиграят ролята си, ще зависи от това, как те ще бъдат мотивирани в националната ни транспортна политика и доколко ще бъдат инвестиционно обезпечени. Насоките за използването на посочените възможности, които съпътствят влизането на България в Европейския съюз не могат повече да се пренебрегват и отлагат във времето, тъй като това би означавало фатално накърняване на геополитическите шансове на държавата ни

Бележки:

1. Междудържавна (евроазиатска) транспортна система Европа-Кавказ-Азия.

2. От югославска територия трасето е идвало от Пожаревац, а не от Неготин, както сега се именува този железопътен преход, тъй като по онова време не е съществувал ХТК „Железни врати ІІ” (Джердап ІІ).

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}